Душегубеца

Въведение III

Сюлейман, султанът на османските турци, наместникът на Аллах на земята, истинският потомък на пророка Мохамед, владетелят на света и господарят на всеки човешки живот, седеше върху трона си от чисто злато в огромната си мраморна зала и разглеждаше пръстена си с аметист. От двете му страни се бяха наредили множество прелестни робини, които развяваха ветрила, напоени с парфюм — до носа на благословения от Аллах не биваше да достига нищо друго освен благоухание. За съжаление, държавните дела не бяха толкова приятни! Сюлейман прокара пръст по гърбавия си нос и впери немигащите си черни очи в тримата мъже в невзрачни франкски одежди, които бяха коленичили пред него. Султанът им беше дал златото и благословията си, беше им осигурил подкрепата си и им беше поръчал едно-единствено нещо — да заловят могъщия магьосник Душегубеца, чиято сила му беше тъй необходима.

— Задачата, която ви възложих, ми беше низпослана от Аллах, но вие се провалихте — прошепна Сюлейман.

Великият му везир вдясно от мъжете и двамата му любими пълководци, Драгут Реис и Мустафа Паша, вляво от него понечиха да възразят, но Сюлейман щракна с пръсти и те замълчаха.

— Знам какво ще ми кажете — промърмори султанът. — Че това са били най-добрите ви хора, но аз изпратих на тази мисия седмина мъже, а в момента пред мен стоят трима. Къде са останалите?

— Душегубеца ги уби.

Мъжът, който се беше обадил, вече горчиво съжаляваше, че се е върнал в султанския двор. Мраморът под коленете му беше твърд и студен, а във въздуха — въпреки че стаята беше разкошно обзаведена и ароматизирана с тамян — се носеше миризмата на смърт. Той и другарите му бяха получили обещание, че ще запазят живота си, но това вече не изглеждаше толкова сигурно. Мъжът не можеше да откъсне очи от табуретката, на която султанът беше подпрял краката си — зловещо предупреждение към всеки, дръзнал да се противопостави на Сюлейман или да не изпълни волята му. Тя беше направена от балсамирания труп на един молдовски владетел, който се беше вдигнал на бунт срещу султана. Еничарите на Сюлейман го бяха заловили, а после екзекуторите му, или така наречените бостанджии, го бяха удушили в тъмницата в подземията на двореца. Накрая тялото му беше почистено, натъпкано с билки и превърнато в табуретка.

В залата се беше възцарила мъртвешка тишина. Сюлейман се беше намръщил и строго се взираше в членовете на съвета си. Там бяха великият везир, облечен в златотъканите си одежди; главният готвач с неговата островърха шапка с форма на бутилка; оръжейният майстор, който, както винаги, държеше в ръцете си пурпурна копринена възглавничка, върху която беше поставен ятаганът на Сюлейман, затъкнат в богато украсена ножница; главният ковчежник; пазителят на султанските славеи и отговорникът за тюрбана на негово сиятелство. Всички те стояха като статуи в надиплените си роби, тесни копринени панталони и елеци, обточени с кожа, а на главите им се мъдреха тюрбани, украсени с щраусови пера. Сюлейман направи знак с малкото пръстче на едната си ръка и някаква бяла и пухкава черкезка робиня веднага вдигна една разкошна стъклена чаша, пълна с леденостуден шербет. Султанът направи знак на девойката и тя отпи от напитката. После момичето кимна и подаде чашата на господаря си, който също си сръбна една глътка.

— Изпратих седмина мъже по петите на Душегубеца — устните на Сюлейман едва се размърдаха, но гласът му прогърмя и отекна чак до покрития с мрамор двор отвън.

— Този магьосник е неуловим — вдигна глава коленичилият по средата мъж и се взря умолително в султана. — Той притежава сили, които ние нямаме.

Сюлейман въздъхна.

— Да, велик магьосник е Душегубеца — заяви султанът, — но откъде идва, а? — едва сега той удостои коленичилите мъже с поглед. — И къде отива?

— Изгубихме го на германска земя. Сякаш потъна в снеговете!

— И? — попита Сюлейман.

— Един йезуит ни измами. Името му е Майкъл Сен Клер. Дойде при нас като приятел, но ни даде погрешни сведения…

Сюлейман сви презрително устни и махна с окичената си с пръстени ръка.

— Убийте ги!

Тримата мъже се хвърлиха на пода и горко заридаха, но везирът на Сюлейман с неговото маймунско лице вече се беше обърнал и щракаше с пръсти. Един тъмнокож евнух тутакси отвори някаква врата. Придворните на султана не смееха да помръднат. Везирът просъска нещо и в залата нахлуха бостанджиите с техните островърхи шапки. Великият везир посочи към тримата проснати на пода мъже. Бостанджиите се приближиха и застанаха над тях, а в следващия миг вече бяха увили гаротите си около шиите им. Сюлейман хладнокръвно наблюдаваше убийствения танц на екзекуторите си. След това в залата се появиха още неколцина бостанджии и тихомълком изнесоха труповете.

Сюлейман подпря лакти върху облегалките на трона си и поглади белите си мустаци и брада. Проницателният му поглед обиколи залата. Дали тези нищожества си бяха научили урока, запита се той. Нима не знаеха, че думата му е закон? Как смееха да се връщат тук и да му казват, че не са изпълнили волята му? Да не би дисциплината в двора му да отслабваше? Възможно ли беше тези мъже да са си мислели, че Сюлейман е омекнал и само си мечтае за още победи, докато се опиянява от сладки удоволствия в харема си? Султанът затвори очи. Той беше подчинил цяла Южна Европа, след битката при Мохач Унгарското кралство беше престанало да съществува, а в момента корсарите му контролираха гръцките острови и кръстосваха Средиземно море чак до Херкулесовите стълбове4. Само онова дребно островче Малта с неговите рицари хоспиталиери все още му се опъваше. Той хвърли един кос поглед на великия си везир. Щеше да е чудесно, ако успееха да изкарат хоспиталиерите в морето и да превземат и техния остров! От Малта можеха да атакуват Италия и Франция и още веднъж да забият знамето на Исляма в испанска земя. Сюлейман често си мечтаеше да види зелените копринени знамена на Пророка развети над франкските кралства. За да постигне тази цел, той беше готов да използва всички достъпни му средства. Султанът отново хвърли един поглед към везира си.

— Дали да не убием още някого? — попита той. — Може би тези жертви не са достатъчни, за да разберат всички, че не могат да престъпват волята на султана.

Великият везир не трепна.

— Този неуспех е само временен, ваше сиятелство. Тези окаяници просто нямаха късмет.

— Късмет ли? — извиси глас Сюлейман.

— Франкските земи и обичаи им бяха непознати.

— Кой ги избра за тази мисия?

— Вие, ваше сиятелство.

Сюлейман отметна глава назад и избухна в смях. В залата се разнесоха въздишки на облекчение. После султанът се изправи на крака, а ястребовото му лице се разтегли в усмивка. Той се закани с пръст на везира си.

— Да не кажеш после, че Сюлейман няма чувство за хумор — рече султанът, след което възвърна сериозното си изражение. — Разбирам от шеги, дори да са за моя сметка.

Великият везир знаеше, че вече е прекрачил границата на допустимото, така че в отговор само се поклони.

— Междувременно направих някои проучвания и се спрях на друг човек за мисията — промърмори той.

Сюлейман вдигна чашата си и отпи още една глътка шербет.

— Става дума за един наемник — продължи везирът, — венецианец на име Теодоро Рагуза.

— Може ли да се разчита на него?

— Ако им се плати достатъчно, хората като него са изключително надеждни.

Сюлейман кимна, а после слезе по златните стъпала на трона си.

— Доведи ми тогава този Рагуза! — заповяда той. — Но не тук — султанът посочи към малкото дворче в далечния край на тронната зала. — Бих искал да послушам ромоленето на фонтана. Донеси и два от славеите ми, за да успокоят душата ми с песните си.

В този момент прозвуча гонг и придворните на Сюлейман се проснаха на пода, докато той, господарят на живота им, излизаше от залата в компанията на неколцина от еничарите си.

Теодоро Рагуза беше як млад мъж с почерняло от слънцето лице и дълга черна коса, вързана на тила. В момента той седеше отпуснат в едно покрито с възглавници кресло и се взираше в четиримата еничари с жълти наметки и бели тюрбани пред себе си. Те също бяха впили суровите си очи в него.

Дали наистина тези воини на султана, чудеше се Рагуза, употребяваха хашиш, за да забравят всичките си страхове? Еничарите му изглеждаха съвсем еднакви. Лицата им бяха мургави и гладко избръснати, а големите им светли очи, тесни носове и пълни устни им придаваха известно очарование. Може би бяха братя? Рагуза се протегна в креслото си. Един от еничарите сбърчи нос и венецианецът се усмихна на себе си. Панталоните му бяха пропити от пот, ботушите му бяха износени, някога бялата му риза беше мърлява, а коженият му жакет и наметалото му определено бяха виждали и по-добри дни. Връхните му дрехи бяха провесени в края на креслото. Рагуза хвърли един поглед към закачалката, забита в стената зад гърба на еничарите. Там бяха окачени наистина ценните му притежания — коженият му портупей с меча и камата му, кесията му, както и малкият му арбалет и колчанът му със стрели, с който никога не се разделяше. Теодоро се потупа по бедрата и се наведе напред.

— Много съм жаден — заяви той. — Сигурно воня като псе, но напоследък едва имах възможност да се храня, а камо ли да се мия или пък бръсна.

Еничарите само го изгледаха мрачно. Рагуза въздъхна. Беше пристигнал в града едва преди два дни. Целта на посещението му беше да си прибере окончателното възнаграждение за една успешно изпълнена задача. После, според обичая, Рагуза се беше отдал на веселие. Парите, които беше получил, никак не бяха малко, но в крайна сметка, той си ги беше заслужил. Беше отишъл чак до Флоренция, за да убие омразния конкурент на някакъв банкер, който въртеше търговия в Константинопол, Рим, Париж и Лондон. Нахлувайки в кръчмата, в която беше отседнал Рагуза, еничарите го бяха заварили потънал в дълбок пиянски сън, и го бяха изритали от леглото. После го бяха накарали да се облече и да ги последва възможно най-бързо. Теодоро не се беше възпротивил. Въпреки че не беше останал очарован (Рагуза не обичаше да излиза по светло), острите като бръснач саби на еничарите бързо го бяха убедили да им съдейства.

Наемният убиец се опита да прикрие тревогата си. За тези мъже страхът беше най-големият грях. Дори да се намираше в опасност, той в никакъв случай не биваше да ги моли за милост. Отвън се чуха стъпки. В следващия момент в стаята влезе агата на еничарите, облечен в самурен елек, и щракна с пръсти по посока на Рагуза.

— Предполагам, че идвате да ме поканите на пиршество?

В отговор агата само го изгледа безизразно.

— Пошегувах се — насили се да се усмихне Рагуза.

— Шегите ти не ме интересуват, невернико — отвърна му на италиански агата. — Тук съм, защото нашият многообичан султан Сюлейман — по някакви свои възвишени причини — иска да говори с теб.

Той огледа венецианския наемен убиец от глава до пети, забелязвайки износените му, мръсни ботуши, окъсаните му панталони и мърлявата риза.

— Облечи си жакета и наметалото! — заповяда му агата. — Шапка нямаш ли? — попита той. — Хубаво!

Рагуза се подчини. После понечи да откачи портупея си от закачалката на стената, но в този момент до врата му беше опрян ятаган.

— Никой не носи оръжие в присъствието на избраника на Аллах!

— Разбира се — отпусна ръката си Рагуза. — Извинявам се.

— Когато се срещнеш със султана — продължи агата, — ще паднеш на колене и ще опреш чело в земята.

— Как ли пък не…

— Няма да се изправяш, докато не ти бъде заповядано. Разбира се, имаш избор. Можеш да преклониш глава, а можеш и да се простиш с нея.

И така, еничарите въведоха Рагуза в султанския дворец. Лигите на наемника потекоха и ръцете го засърбяха при вида на съкровищата, които видя по пътя си. Върху мраморните подове имаше дебели килими, по стените висяха великолепни персийски гоблени, стаите бяха пълни с разкошни кадифени дивани, покрити със златотъкани драперии с пискюли и лъскави копринени покривки, в нишите бяха поставени изящни вази и всякакви други прелестни украси, а от таваните висяха светилници, ароматизирани с какви ли не благоухания. Наоколо цареше пълна тишина, като изключим шума от стъпките на еничарите и на Рагуза. По стълбите стояха на пост еничари, а по коридорите и пред вратите на стаите — мамелюци, облечени в бели роби, привързани около кръста им с червени върви, в които бяха затъкнати широки ятагани. Дворовете бяха пълни със спахии, а по стените патрулираха стрелци. Из целия дворец тихо се разхождаха чиновници с различни тюрбани и шапки.

Когато Рагуза и спътниците му минаха през заседателната зала, някаква странична врата се отвори и гърлото на Теодоро се сви. Зад нея се видяха неколцина бостанджии с носилки в ръце, върху всяка от които имаше по един завързан чувал. Това бяха трупове, които трябваше да се отнесат до кея и да се изхвърлят в Босфора. Агата забеляза тревожното изражение на Рагуза и се усмихна.

— Внимавай, чужденецо! — прошепна той. — Сега животът ти принадлежи на господаря ми, а главата ти виси на косъм!

Рагуза реши да го послуша и да се държи прилично. Накрая еничарите и наемникът излязоха в един вътрешен двор, покрит с мрамор. От фонтана в средата му бликаше оцветена вода, изпъстряна във всички шарки на дъгата от слънчевите лъчи. Еничарите веднага извадиха сабите си и вдигнаха щитовете си, заемайки позиции до три от стените на двора. При четвъртата стена беше поставен нисък диван, целият отрупан с копринени възглавници. За миг Рагуза зърна суровото лице на султана с тъмна кожа и идеално оформена бяла брадичка. После го поведоха покрай фонтана. В един момент агата спря и го натисна по рамото. Наемникът мигновено падна на колене и притисна челото си в мокрия мраморен под. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана единствено от прекрасната песен на славей.

— Чудна песен, нали? — гласът беше нисък и ясен. — Завладява сърцето и успокоява ума.

Султанът искаше да бъде сигурен, че Рагуза ще го разбере, и затова го беше заговорил на лингва франка5.

— Можеш да се приближиш — прошепна агата на наемника, сритвайки го в ребрата, — но остани на колене и не вдигай поглед от земята!

Рагуза преглътна гордостта си и запълзя към султана. Накрая стигна до някаква възглавница и спря.

— Седни тук — заповяда му агата. — И не вдигай глава, докато негово сиятелство не ти нареди.

Рагуза с готовност се почини.

— Вдигни глава, чужденецо.

Венецианецът изпълни заповедта. Сюлейман седеше точно срещу него. От двете му страни стояха две робини, които развяваха грамадни парфюмирани ветрила, а зад него се виждаше дребното, сбръчкано лице на великия везир. Наемният убиец сведе поглед. Макар и не в такава разкошна обстановка двамата с първия съветник на султана вече бяха имали вземане-даване.

— Откъде се познавате? — обърна се Сюлейман към великия си везир.

Сърцето на Рагуза прескочи един удар.

— По очите му си пролича, че те е срещал и преди.

— Той е просто един наемник, ваше сиятелство — отвърна великият везир бавно, без да откъсва поглед от венецианеца. — Човек, на когото може да се повери деликатна задача като нашата.

— Иди при него тогава — каза иронично султанът — и му разкажи за деликатната ни задача.

Великият везир се подчини и Рагуза въздъхна облекчено.

— Няма да те наказваме.

Великият везир седна на една възглавница пред дивана на господаря си. Рагуза улови погледа му — познайникът му очевидно не желаеше да се споменава за другата „деликатна задача“, която му беше възложил преди няколко месеца.

— Кажи му за Душегубеца — заповяда Сюлейман.

— Чувал си за джиновете, нали, мастър Рагуза? — попита великият везир на лингва франка, повишавайки тон, за да може султанът да чува думите му.

— Това е вашата дума за „демон“, нали така?

— Точно така — великият везир пъхна ръце в широките ръкави на робата си. — Според нашите сказания тези същества не живеят в човешкия свят, но от време на време го посещават и предлагат на хората различни изкушения — той въздъхна. — Точно такова същество е и Душегубеца. Един Аллах знае откъде идва. Легендите за него нямат чет. Според една от тях той се появил преди много години на границата на нашата империя с великите източни царства, управлявани от жълтолики владетели. Отначало слуховете за него не бяха нищо повече от махленска клюка, но в един момент пратениците ни започнаха да съобщават, че са го видели край бреговете на Тигър, в Кайро и дори още по на юг, из палещите пустини отвъд Нил. После Душегубеца изчезнал — великият везир повдигна костеливото си рамо, — но не след дълго пак се появил — този път сред снежната пустош на Русия. Първоначално тези сведения не ни заинтригуваха много, но колкото повече научавахме, толкова по-любопитни ставахме.

— Наскоро една от армиите ни се завърна от поредната победна битка срещу неверниците на север и доведе със себе си множество пленници. Един от тях — православен свещеник — ни разказа някои изключително интересни подробности за този демон и за способностите му. Душегубеца бил сключил сделка със самия Сатана и умеел да променя формата на тялото си. Освен това, изтръгвайки сърцата на жертвите си, той можел да подчинява душите им на волята си — великият везир махна с ръка. — Засега това е всичко, което ни е известно. Възможно е този велик магьосник да има и други сили. И така, моят благословен от Аллах господар — той се поклони — прати по петите му седмина еничари, майстори в разузнаването, които го проследили през германските земи и ледените им морета. В момента Душегубеца е в Англия, но някой ден сигурно ще се върне тук.

— Хубаво, но какво общо има всичко това с мен? — попита Рагуза.

Великият везир погледна през рамо към господаря си. Сюлейман, който се беше отпуснал върху дивана си и не откъсваше заслонените си с тежки клепачи очи от западния наемник, едва забележимо кимна. Султанът вече беше огледал чужденеца и си беше съставил мнение за него. Великият му везир беше направил мъдър избор. Вдлъбнатите очи на Рагуза и жестоката извивка на устата му издаваха, че е безскрупулен убиец. Вярно, че тази напомадена коса и идеално оформените мустаци и брада му придаваха леко контешки вид, но едновременно с това си личеше, че наемникът е останал силно заинтригуван от историята за Душегубеца. През цялото време, докато беше траял разказът на великия везир, Рагуза си беше играл с копчетата на жакета си и постоянно беше облизвал устните си, сякаш вече предвкусваше богатото възнаграждение, което щяха да му предложат. Този мъж очевидно нямаше душа и това го правеше идеалният човек за тази мисия. Сюлейман се усмихна на себе си.

Великият везир махна на някакъв слуга и той веднага се приближи към тях с едно малко ковчеже в ръце. Великият везир го отвори и Рагуза простена при вида на съкровището, което се разкри пред очите му. Вътре имаше цял куп монети от чисто злато, които проблясваха на светлината на слънцето. Наемникът инстинктивно се пресегна към тях, но великият везир го перна през ръката.

— Това е само половината от възнаграждението — промърмори той. — Ако ни доведеш Душегубеца, ще получиш още толкова.

— Жив ли ви трябва? — попита Рагуза.

— Да — потвърди великият везир.

— Искам да ми поемете и разноските — каза наемникът, без да откъсва очи от златото.

— Ще ти бъде осигурено и сребро, както и кредитни писма. Банкерите с удоволствие ще ти ги осребрят, щом видят, че са подписани от султана.

— Знам какво ти минава през ума — заяви Сюлейман, без да вдига глава. — Сигурно си въобразяваш, че можеш да вземеш съкровището, което ти даваме, и да изчезнеш.

Рагуза поклати глава.

— Сега може и да не си го мислиш — добави Сюлейман сухо, — но когато преследването започне, със сигурност ще ти се прииска да го направиш.

— Няма да постъпя така. Кълна се в живота си…

— Който ще загубиш, ако приемем клетвата ти и ти поверим златото си, а ти не изпълниш задачата, която сме ти възложили — отвърна тихо султанът. — Тогава ще се увериш докъде се простира влиянието ни. Няма да можеш да се скриеш от нас — нито из ледената пустош на Русия, нито сред жежките пясъци на Арабия!

— Ще ви доведа този демон — заяви Рагуза, пренебрегвайки заплахите на Сюлейман. Наемникът живееше ден за ден и не обичаше да се тревожи предварително за нищо. — Кажете ми обаче — защо ви е притрябвал?

— Делата на господаря ми не те засягат — отвърна великият везир. — И имай предвид, че предупреждението, което получи, беше съвсем сериозно.

— Но щом този Душегубец е толкова могъщ магьосник — обърна се Рагуза към везира, — как мога да го заловя?

— Въпреки невероятните си способности Душегубеца си остава човек от плът и кръв. И той като всички нас се нуждае от сън и от храна. Вярно, че силите му са значителни, но въпреки това те не са неизчерпаеми. Сделката, която е сключил със Сатаната, изисква от него да убива непрекъснато. В противен случай способностите му намаляват. Как ще го заловиш обаче, си е твоя работа — великият везир извади ръце от ръкавите на робата си. — Така или иначе, първо трябва да го намериш. Имай предвид, че ти не си единственият, който го търси. Нали разбираш — Душегубеца преминава през териториите на различни владетели, сеейки след себе си смърт. Разбира се, той би предпочел делата му да останат в тайна, но с течение на времето местните власти няма как да не забележат присъствието му. Московският владетел, който нарича себе си „цар“, също е узнал за него.

Рагуза се усмихна. Цар Иван определено проявяваше интерес към подобни същества. Самият той също беше обладан от демони.

Великият везир замълча и направи знак на някакъв роб да се приближи. После взе чашата с шербет от позлатения поднос в ръцете му и отпи една глътка.

— Има и други, които са тръгнали по петите на Душегубеца. Например католическия свещеник Майкъл Сен Клер. Познаваш ли го?

Рагуза поклати глава. Името не му говореше нищо.

— Засега той е постигнал най-много в преследването на магьосника. Нашите хора, които се върнаха от тази мисия, без да успеят да я изпълнят, решили, че ако следват Сен Клер, накрая ще стигнат и до Душегубеца. За съжаление, йезуитът ги измамил и ги пратил по грешна следа.

— Йезуитите пък защо толкова са се заинтересували от този магьосник? — попита Рагуза. — Папата ли ги е пратил по петите му? Може би светият отец иска да изправи Душегубеца пред Инквизицията?

— Доколкото знаем — отвърна великият везир, — Сен Клер е изпратен след магьосника не за да го залови, ами за да го унищожи. Това обаче не бива да се случва.

— За да го унищожи ли? Но как? — учуди се Рагуза.

— Познанията ни за католическите ритуали не са много обширни — ухили се везирът, — но все пак ни е известно, че за целта е необходима девица — жена, която не е познала мъж; телесно и душевно чиста.

— О, значи задачата става почти невъзможна — пошегува се наемникът. — Така де — в европейските градове човек трудно ще намери девственица.

Великият везир не реагира на закачката.

— Сен Клер е опасен противник, Рагуза. Агентите ни много лошо си изпатиха от него. Кажи ми — ти откъде смяташ да започнеш?

Наемникът замижа срещу слънцето.

— Трябва ми време, за да помисля и да си съставя план — промърмори той. — Но щом Душегубеца е в Англия, значи няма как да не мине през Лондон. Залагам си главата, че ще го открия там!

— Щом е така, мастър Рагуза — обади се Сюлейман — считай облога си за приет!