Душегубеца

1.

— Заешка устна! Така ще е, като целуваш зайци по пълнолуние!

Ребека Ленъкс се обърна раздразнено към двете мърляви хлапета, които я следваха по калдъръмената пътека, водеща до енорийската църква „Сейнт Майкъл“ в Дънмоу. Тя премести кошницата за билки от едната си ръка в другата и се взря в малките дяволчета.

— Грозотия! — пристъпи напред едното хлапе; лицето му беше изпълнено със злоба.

Ребека повдигна кърпата, която покриваше кошницата, и извади оттам две тънки парчета сладкиш.

— Прави сте — отвърна тя. — Но грозотия или не, моите сладкиши си остават най-хубавите на света.

Момчетата не бяха очаквали такъв отговор и удивено се взряха в нея. Когато се закачаха със старицата Уайът — онази смахната вещица, която живееше край горската пътека в другия край на Дънмоу — тя ужасно се ядосваше и тръгваше да ги гони с тоягата си. Ребека протегна ръце. Двете хлапета посегнаха към сладкишите и девойката сграбчи пръстите им. Нахалното им изражение веднага се стопи и по лицата им се изписа страх.

— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?

— Боли — прошепна едно от хлапетата.

То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.

— Вземете сладкишите — каза им Ребека. — Ако утре дойдете пак, ще ви дам още, но при едно условие.

— Какво условие? — попита едно от момчетата.

Тя го погали по мазната и рошава коса.

— Да не си играете покрай реката! — Ребека вдигна поглед към надвисналите над тях сиви облаци. — Напоследък валя много и водата е придошла.

Момчето отстъпи назад, хвърляйки един уплашен поглед към другарчето си. Хлапетата действително се готвеха да отидат на реката и да се опитат да хванат някоя змиорка или риба. Но откъде тази жена можеше да знае това?

— Ако отидете на реката, няма да сте в безопасност — предупреди ги Ребека, а после се усмихна, опитвайки се да прогони образа на давещите се в коварната вода момчета. — Обещайте ми, че няма да ходите. Всъщност, ако дойдете в „Сребърният дракон“, след като се мръкне, ще ви дам още сладкиши.

Парцаливите хлапета кимнаха и се отдалечиха, но вместо да се затичат към реката, свърнаха към къщата на старицата Уайът, за да проверят точно колко могат да я вбесят.

Ребека въздъхна и бутна портичката, през която се влизаше в църковния двор. Щом влезе вътре, тя приседна върху една пейка, остави кошницата си на земята и потърка слепоочията си.

„Ще ми се това да не се случва, но всичко става толкова бързо!“

Веднага щом беше докоснала пръстите на момчетата, тя беше видяла телцата им да се носят по водата, а устите им — да се пълнят с тиня. Ребека въздъхна, вдигна кошницата си от земята и се вгледа в алеята, по която се стигаше до предната врата на „Сейнт Майкъл“. От двете страни на тихата църквица растяха липови дръвчета, а зад тях се виждаше гробището с порутените надгробни паметници и древните тисови дървета. Според местните легенди последните били посадени преди много векове, за да служат като преграда за добитъка, както и за направа на лъкове и стрели.

Погледът на младата жена се отмести към църквата — дълга постройка с подсилена с железни гвоздеи предна врата, до която се стигаше по старо, изронено стълбище. С изключение на няколкото сводести прозореца останалите представляваха просто тесни бойници. Според местните жители сградата била построена още преди времето на Завоевателя, а трансептите и високата кула, в която се помещаваха камбаните, наречени Мери и Кларънс, били добавени по-късно. Старицата Уайът й беше разказвала, че преди крал Хенри да скъса отношенията си с Рим, в гробището се организирали панаири, на които се продавало църковно пиво, а в нефа често се поставяли представления. Сега всичко се беше променило. Хенри се беше споминал и хората на граф Нортъмбърланд бяха дошли, изпочупвайки цветните прозорци и разрушавайки всички статуи с изключение на една. Тъкмо заради нея Ребека идваше тук.

Тя тръгна по пътеката. Предната врата беше заключена, така че й се наложи да влезе през страничната портичка, която се намираше точно срещу костницата — мрачна и страховита постройка с малки врати и покрити с капаци прозорци, разположена от едната страна на „Сейнт Майкъл“. Църковното гробище беше доста старо, а чумата и разни други бедствия бяха взели доста жертви от Дънмоу, така че от време на време се налагаше ковчезите да бъдат изравяни от земята и тленните останки на мъртъвците да бъдат премествани в костницата.

Ребека беше влизала вътре доста пъти и беше виждала черепите, наредени по полиците, както и костите, натъпкани в плетени кошове. Мнозина от енориашите искаха постройката да бъде изгорена, понеже им напомняше за папските времена. Според слуховете костницата била свърталище на магьосници, които крадели костите, за да ги стриват на прах и да приготвят с тях вещерските си отвари.

Девойката натисна бравата и въздъхна от облекчение, когато вратата се отвори. После пристъпи в мрачната църква, мина през единия от трансептите и спря пред олтара. Старата олтарна преграда отдавна я нямаше, но по пода все още се забелязваха вдлъбнатините от някогашните подпори. Олтарът също беше разрушен, а прашните ниши около него зееха празни. Дарохранителницата и олтарният светилник също липсваха и в олтара бяха останали само престолът, молитвената пейка и аналоят с форма на орел. Великолепните стенописи, за които й беше говорила старицата Уайът, бяха покрити с вар.

Статуята на Девата с Младенеца, която беше стояла в левия олтар, беше съборена на пода и разбита с чукове. Сега там се складираха църковните пейки, които се изнасяха в нефа за неделната служба. Ребека тръгна из тъмната църква, осветявана единствено от сноповете светлина, които се процеждаха през прозорците. Когато стигна до едно определено място, тя затвори очи. Винаги правеше така. После зави надясно.

„Едно, две, три, четири…“

Щом стигна до десет, Ребека отвори очи и доволно въздъхна. Нейната статуя още си беше на мястото. Местните жители не бяха попречили на хората на Нортъмбърланд да унищожат цветните стъкла на прозорците и останалите останки от папизма, но по някаква странна причина не им бяха позволили да докоснат тази малка статуя на архангел Михаил. Статуята беше издялана от дърво и беше поставена между два от прозорците в трансепта. Скулпторът, който отдавна лежеше заровен в гробището отвън, беше използвал такива живи краски, че на Ребека й се струваше, че светецът всеки момент ще й проговори. Вместо с криле и бляскава бяла роба скулпторът беше изобразил архангела като рицар с желязна броня, плащ на кръстоносец и богато украсен портупей на кръста, в който бяха затъкнати меч и кама. Едната му облечена в броня ръка беше подпряна на дръжката на меча, а другата беше протегната напред, сякаш светецът предлагаше помощ на някого.

Ребека никога не беше виждала по-красиво лице. Черната коса на архангела стигаше до раменете му, чертите му бяха изящни, но най-прелестни бяха кафявите му очи, пълни с любов и състрадание, и устните му… Младата жена извърна поглед. Ама че налудничави мисли й минаваха през главата! Въпреки това тя не можеше да потисне желанието си да се повдигне на пръсти и да целуне тези устни, да докосне тази мургава кожа…

— Обичам те — прошепна Ребека.

Статуята продължи да се взира в нея.

— Аз съм Ребека Ленъкс — представи се тя; така започваше винаги. — Майка ми отдавна е покойница, но когато бях дете, често ме водеше тук. Баща ми се казва Бартоломю и държи кръчмата „Сребърният дракон“. Ще ми се да можех да запаля свещ.

Старицата Уайът й беше разказала за този обичай. Преди хората на Нортъмбърланд да дойдат и да разрушат всичко, местните жители идвали в църквата, купували си свещ и я поставяли пред статуята на любимия си светец. Ребека се обърна и огледа тъмната църква. Трябваше да се увери, че е сама.

— Донесох ти подарък — каза тя и извади от кошницата си едно букетче току-що откъснати кокичета. — Днес е четиринайсети февруари, а ти си моят любим.

Ребека постави цветята в основата на статуята, точно над издълбания в нея цитат от Откровението на свети Йоан Богослов: „И видях друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог“7.

Надписът беше на латински, но въпреки това Ребека го разбираше. Баща й беше дал мило и драго, за да я изучи — беше й купил перо, мастилница и буквар и я беше пратил в селското училище — но този цитат й го беше превела майка й. Девойката се замисли. На колко години беше станала? Почти на осемнайсет. Майка й беше починала, когато беше на пет, но Ребека все още пазеше ясен спомен за тази висока и стройна жена и за сладкото й ухание на билки и подправки. Любимите й цветове бяха синьото и моравото, а около кръста й винаги беше завързана снежнобяла престилка. Двете често бяха идвали в църквата по това време следобед, когато в селото беше тихо и спокойно.

Когато Ребека поотрасна, тя се опита да научи още нещо за майка си от своя баща, но с течение на годините Бартоломю Ленъкс съвсем беше престанал да говори за покойната си жена. Дъщеря му обаче си намери друг начин да се снабди със сведенията, които й бяха нужни — докато помагаше на баща си в кръчмата, тя често заговаряше клиентите, задавайки им безброй въпроси.

Баща й беше родом от Шотландия и имаше някаква далечна родствена връзка с великия клан Ленъкс. Отначало той си изкарвал хляба като Божи служител, но когато Джон Нокс погнал презвитерианците, Бартоломю Ленъкс грабнал една делва със сребро и забягнал отвъд южната граница. Съпругата му, Маргарет Хардуик, била дъщеря на земевладелец и притежавала обширни имоти някъде из Южен Ланкашър. Бартоломю я ухажвал и се оженил за нея, а после я взел със себе си в Дънмоу, където купил кръчмата „Сребърният дракон“. Според слуховете Маргарет Хардуик била папистка и често се измъквала от вкъщи, за да се среща със своите.

Ребека вдигна поглед към статуята. Майка й й беше разказала всички легенди за архангел Михаил. Беше й обяснила, че на еврейски името му значи „равен на Бога“ и че в началото на времето, още преди Господ да сътвори света, тъкмо той е повел Божията армия срещу Луцифер и останалите разбунтували се ангели.

Девойката въздъхна и се изправи на крака. После погали букетчето от кокичета и отново погледна към лицето на архангела. Канеше се да каже още нещо, но в този момент вратата на църквата се отвори и в нефа влезе немощният пастор Бейнс с неизменното си парцаливо расо.

— Кой е там? — сприхаво попита той, потропвайки по каменния под с ясеновия си бастун.

Ребека се скри зад една колона.

— Кой е там? — повтори пасторът и се приближи.

Девойката едва се сдържа да не се разкикоти. Прави бяха децата от селото, като казваха, че с плешивата си глава и мършаво вратле пасторът прилича на току-що излюпено пиленце. Независимо от това обаче пастор Бейнс беше добър човек и правеше всичко по силите си за поверените му души.

— Хайде, покажи се!

Ребека покри устата си с ръка.

— Аз съм призрак! — извика тя, опитвайки се да наподоби глас от отвъдното. — Призракът на викария Търкъл!

Гробът на стария Търкъл се намираше в задната част на църквата, а отгоре му беше поставена отвратителна статуя, изобразяваща скелет, полазен от отровни насекоми и жаби. Говореше се, че преди смъртта си викарият загубил ума си, а след това мнозина били виждали сянката му да броди между надгробните паметници и тисовите дървета в църковното гробище. Ребека надзърна иззад колоната. Пастор Бейнс се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— О, за Бога, аз съм!

Бейнс излезе от сенките и се заклатушка към девойката с изпънат врат и присвити очи.

— За Бога, Ребека! — пасторът бръкна в мръсния си жакет, извади оттам очилата си и ги закрепи в крайчеца на носа си. — Уплаши ме до смърт! Стар съм вече за такива номера…

— Стига де, пасторе! — засмя се Ребека. — Викарият Търкъл отдавна е мъртъв и вие много добре го знаете. Въпреки че — добави тя дяволито — винаги може да се върне.

— И да се върне, аз няма да съм тук. Отивам да живея при сестра си в Ройстън.

Бейнс се накани да каже още нещо, но после се отказа. Ребека Ленъкс беше доста пакостлива девойка, но същевременно се отнасяше много мило към него и пасторът й вярваше. Тя му носеше пресен хляб и ароматно сирене от кръчмата на баща си, а в „Сребърният дракон“ винаги му поднасяха безплатна храна. Разбира се, това не беше заслуга на вечно начумерения Бартоломю Ленъкс, а на Ребека. Пасторът погледна към статуята на свети архангел Михаил.

— Странно момиче си ти, Ребека — приближи се Бейнс до нея, подпирайки се на бастуна си, и огледа статуята. — Ти ли донесе тези кокичета? — той бавно се обърна към девойката. — Нали знаеш, че е забранено да се кланяш пред статуи и икони?

— Но аз не й се кланям. Просто й говоря. Толкова е красива!

— Някога цялата църква беше красива — отдалечи се Бейнс с куцукане. — Но това беше преди много, много години, когато още бях млад помощник. Тогава всички прозорци бяха остъклени — той посочи към олтара, — отслужваха се литургии, гореше тамян… Сега всичко това е само далечен спомен. Казаха ни, че не е правилно, и ни накараха да сменим вярата си — пасторът се вгледа в лицето на Ребека; сърцето му се свиваше от жал към нея.

Всъщност девойката щеше да е много хубава, ако не беше тази заешка устна, и понякога на Бейнс му се искаше да прокара пръст по устните й, сякаш така щеше да успее да заличи ужасната деформация.

— Ще се моля за теб, Ребека.

— Нима имам нужда от молитви, пасторе?

Бейнс се приближи към момичето, влачейки бастуна след себе си.

— Понякога ми се иска да беше по-внимателна.

— С кое?

— Не се прави, че не знаеш за какво говоря! — пастор Бейнс тропна с бастуна си по пода. — Баща ти е заможен човек, а това разпалва завистта на хората. Освен това не са малко онези, които с радост биха те катурнали по гръб. И да се червиш, и да не се червиш, това е истината! На всичкото отгоре, заради заешката ти устна, тези мъже си въобразяват, че така биха ти направили услуга. Това тяхното е похот. Но най-лошото от всичко, Ребека, е страхът.

— Страхът ли?

Бейнс се взря в морскосивите очи на девойката. Самоуверената усмивка беше изчезнала от лицето й и по него се беше изписала тревога.

— Да, Ребека Ленъкс, страхът! Хората се боят от теб! Притеснява ги заешката ти устна, това, че страниш от всички и че се скиташ сама из гората, а не на последно място и това, че си…

Ребека го изгледа студено.

— … ясновидка — продължи пасторът. — Вече почти всички знаят за дарбата ти, Ребека, и списъкът продължава да расте. Помниш ли Джон Смолуд? Онзи, когото предупреди да не тръгва за Кодуд Хол и да се пази от разбойници? В крайна сметка горкият човек беше нападнат по пътя и пребит, а после се възстановява месеци наред. Ами старицата Рептън, на която каза да внимава с огъня в колибата си… Нея помниш ли я?

— Просто проява на здрав разум, пасторе, нищо повече.

— Нима? Здравият разум ли ти подсказа, че колибата й ще се подпали точно в дните около Архангеловден? — пастор Бейнс посочи към статуята. — Ами тази папистка реликва? О, да, селяните знаят, че идваш тук, за да й говориш. Шепнат си, че си луда. Бъди внимателна, Ребека. Някои дори казват, че си вещица!

Пасторът не й съобщаваше нищо ново. Ребека и преди беше чувала подобни клюки край огнището в кръчмата и беше забелязвала шушуканията и странните погледи на някои от жените, които я срещаха по главната улица. Но какво можеха да й направят тези хора?

— Хайде, Ребека — улови ръцете й Бейнс. — Кажи ми какво ме чака.

Първоначално девойката си помисли, че пасторът се шегува, но погледът в старите му, влажни очи беше умолителен.

— Ще се измъкна ли някога оттук? — попита той;

— Заминавате в събота, пасторе.

Ребека стисна пръстите му и пред очите й мигом се появи стая с бели, измазани с хоросан стени, редуващи се с черни дъски. Пастор Бейнс лежеше върху едно легло. Някаква жена с кафява роба и огромна бенка на едната буза го хранеше със супа и го разсейваше с приказки. В далечния край на помещението имаше дървена статуя на Девата с Младенеца. Образът беше съвсем ясен, сякаш беше спомен за нещо, случило се неотдавна.

— Сестра ви ще се грижи за вас — оповести девойката загадъчно. — Ще ви носи супа в стаята.

— Това ли е всичко? — попита пасторът.

На Ребека й се искаше да замълчи, но долови предизвикателството в гласа на стареца и продължи:

— Сестра ви винаги ли е имала тази бенка на бузата си? И тя ли като вас продължава тайно да поддържа старата вяра? Затова ли има статуя на Девата в една от стаите на горния етаж на къщата си?

Лицето на Бейнс пребледня.

— Как, за Бога… — смая се той.

— Просто образ.

Тя потърка слепоочията си. Де да можеше да сподели истинските си видения с този стар свещеник…

Ребека се приближи до някогашната изповедалня и седна на пейката. Щеше й се някой да изслуша изповедта й. Пасторът я последва и седна до нея. Бейнс знаеше, че тази девойка не е вещица, но той беше стар, костите го боляха, носът му постоянно беше запушен, а главата му не му даваше мира. Каква утеха можеше да й предложи? Пасторът се чувстваше като чужденец в собствената си енория.

Всъщност той никога не беше изоставял старата си вяра. В ранните часове на деня измяната му тежеше особено много; направо разкъсваше душата му. Все едно, след няколко дни всичко това щеше да остане зад гърба му. Новият пастор щеше да пристигне всеки момент.

— Внимавай, дете мое — Бейнс потупа Ребека по ръката. — Просто бъди внимателна.

— Имам видения — избърбори момичето неволно. — Понякога нощем ме спохождат ужасни кошмари. Намирам се в страна, цялата скована от лед, и вървя през снега с някакъв мъж. Двамата се опитваме да се отдалечим от някакви тъмнозелени дървета, сред които се спотайват демони. Изведнъж от гората излиза вълк и започва да пристъпва заплашително към нас. После към него се присъединяват още…

— Не се тревожи, дете, било е просто кошмар — прекъсна я пасторът.

Ребека поклати глава.

— Едва ли. Сънувам го твърде често и всичко в него изглежда съвсем истинско. Духа мразовит вятър. Двамата със спътника ми се страхуваме от онази гора. Вълкът се устремява към нас, а зловещият му вой отеква във въздуха.

— И после?

— После сънят се променя. Озовавам се в някаква крепост, издигаща се сред море от трева. Наоколо звънят оръжия. По стените на замъка е пълно с войници, а към нас препускат цели пълчища мъже с жълти плащове и огромни мечове в ръце.

Пастор Бейнс тропна по пода с бастуна си.

— Един ден, Ребека — въздъхна той, — всички тези неща ще получат своето обяснение — пасторът изхриптя и стана от пейката. — А сега ела. О! — той се плесна по челото. — Забравих да ти кажа новините.

— За новия пастор ли?

— Не. С него изобщо няма да се срещнем. Платих на един колар, който ще дойде в събота следобед, за да натовари багажа ми на каруцата си и да ме отведе оттук — пастор Бейнс въздъхна. — Предполагам, че никой няма да дойде да ме изпрати. Енориашите ми ще се радват да ми видят гърба. Те също няма да ми липсват, де.

— Аз ще дойда.

— Благодаря ти.

Старецът се вгледа тъжно в олтара.

— В Дънмоу пристигна човек на кралицата.

При други обстоятелства Ребека не би се впечатлила от тази новина, но сега се смрази, сякаш вратата на църквата се беше отворила и вътре внезапно беше нахлул студ.

— Не е куриер обаче — продължи Бейнс, — ами човек на Юда.

— Какъв?

— Човек на Юда — лицето на Бейнс доби сурово изражение. — Това са кралски агенти, които преследват католическите свещеници и онези, които им дават подслон. Щом ги заловят, ги откарват в Колчестър или пък в Лондон и ги провесват на бесилото.

— Но тук няма католически свещеници…

— Всъщност има. Един йезуит. Сигурно си чувала за тях.

Ребека кимна. Всички бяха чували за йезуитите. Новините, които пристигаха от Лондон, изобилстваха от сведения за тези коварни католически свещеници. Те се промъкваха в кралството и се занимаваха с подривна дейност или поне така се твърдеше. Привличаха на своя страна други паписти и се съюзяваха с тях с цел да върнат страната под влиянието на Рим и властта на Испания.

— Значи в Дънмоу има йезуит, така ли? — попита девойката.

— Да. Нарича се Майкъл Сен Клер и според обявите, заковани на бесилката и на пазарния кръст, се издирва жив или мъртъв. Има и награда за залавянето му — 100 сребърни лири — Бейнс се обърна към олтара. — Не знаех, че е толкова опасно да отслужваш литургии — пошегува се той. — Чудя се какво ли е сторил в действителност. Това е най-щедрата награда за нечия глава, за която съм чувал!

— Пастор Бейнс?

— Кажи, дете — старецът погледна към Ребека.

— Какво щяхте да сторите, ако узнаехте, че този Сен Клер се укрива в църквата ви?

Бейнс прехапа устни.

— Щях да го нахраня и да му дам срок до сутринта, за да си тръгне. Нима не знаеш какво се случва с онези, които помагат на католическите свещеници? Отвеждат ги в Колчестър и ги обесват, но преди да са предали Богу дух, свалят телата им от въжето, разпорват ги като свине и изваждат всичките им вътрешности. После разчленяват труповете им, натъпкват ги в бъчва със саламура и ги излагат за назидание над градските порти — той поклати глава. — Това не е краят, който един старец като мен би си пожелал. Пък и подобни истории не са за ушите на млади момичета като теб. А сега трябва да вървя. Ще заключа църквата — не искам тук да се навъртат разни йезуити!

Бейнс вече беше стигнал до вратата, когато Ребека се обърна след него.

— Какво? — извика тя; беше чула думите съвсем ясно.

— За какво говориш, момиче? — върна се пасторът в църквата.

— Не го ли чухте? — попита тя. — Дойде откъм олтара.

— Какво е дошло откъм олтара?

— Гласът. Каза нещо на латински. Confiteor Deo omnipotenti…

Бейнс се опита да потисне тревогата си.

— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог — прошепна той, — пред Пресветата Дева и пред архангел Михаил… Сигурна ли си, Ребека? Това са думите, които се изричаха в началото на католическата литургия…

Пасторът и момичето се приближиха към олтара и се огледаха наоколо, но не откриха абсолютно нищо.

— Сигурно е бил някой призрак — засмя се Ребека.

Пастор Бейнс не чу думите й. Старецът беше погледнал към статуята на архангел Михаил и макар че не сподели това с девойката, беше видял, че букетчето й от кокичета е изчезнало.

Младата слугиня от кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя към Челмсфорд, си проправяше път през оживения салон с по една препълнена чаша във всяка ръка. Девойката полюшваше предизвикателно бедра и мяташе насам-натам дългата си червена коса. Щом стигна до масата, тя се наведе, за да остави чашите, осигурявайки на клиентите доста добра гледка към пищното си деколте. Червенокосата Мег обичаше да кара мъжете да точат лиги по нея, но само дотам. Ако все пак си легнеше с някого, това ставаше срещу съответното заплащане и освен това до постелята й имаха достъп само отбрани господа като например онзи непознат, който седеше в далечния край на салона и съсредоточено я наблюдаваше. Той беше млад мъж с бледо лице, напомадената му черна коса беше зализана назад, а мустаците и брадата му бяха елегантно оформени. Въпреки че беше чужденец, Мег беше установила, че английският му е отличен, а обноските му — изискани. С изключение на бялата сатенена риза с дантелена яка, която се подаваше изпод подплатеното му палто, дрехите на мъжа бяха тъмни и ако не бяха изпълнените със сласт погледи, които й мяташе, Мег би го помислила за свещеник. Свещениците обаче не гледаха така засуканите девойки!

Да, слугинята добре знаеше колко струват прелестите й. Тя имаше бяла, лебедова шия, тънки глезени и приказно тяло, за което копнееше всеки мъж в тази кръчма. Неслучайно всички я пляскаха по задника и току се опитваха да бръкнат в деколтето й. Мег обаче не се интересуваше от тези недодялани типове. Целта й беше онзи мълчалив джентълмен в ъгъла, чиято препълнена кесия така примамливо звънтеше. Рано или късно, щеше да го улови в мрежите си. Ако ли пък не, трябваше да си намери някой друг клиент и то преди пияният съдебен пристав да влезе, олюлявайки се, в кръчмата и да нареди на съдържателя да угаси огъня и да затвори капаците на прозорците.

— Ще желаете ли още една чаша ейл, сър? — спря Мег пред масата на непознатия.

Мъжът беше вперил черните си очи в нея и я изучаваше внимателно.

— Да, донеси ми. Искам и парче пай със заешко, но гледай да е пресен. Винаги познавам, когато се опитат да ми пробутат някой боклук!

На Мег никак не й се понрави това обвинение, но въпреки това се усмихна. Сега беше моментът да хвърли стръвта си. По-късно, когато мъжът започнеше да се бори с фустата й, щеше да има възможност да си отмъсти.

— Ще желаете ли нещо друго, сър? — погледна го тя невинно със зелените си очи.

— Какво друго бих могъл да желая? — непознатият взе кесията си и изсипа среброто си в дланта си.

— Не бива да правите така, сър! — обезпокои се не на шега Мег. — По пътищата е пълно с разбойници и крадци!

Мъжът посочи към кожения портупей, който лежеше на стола до него.

— Голям смелчага ще да е този, който се реши да се изправи насреща ми. И за да отговоря на въпроса ти — да, бих желал и малко компания.

— Заета съм, сър.

— Ами по-късно?

— Имам една стаичка на горния етаж…

Чужденецът хвърли един поглед към съдържателя на кръчмата, който беше запасал някаква мърлява престилка около кръста си и стоеше зад големите винени бъчви пред помещението за миене на съдове.

— Обзалагам се, че имаш — отвърна мъжът. — А вътре сигурно имаш и легло, поставено точно срещу шпионката в стената, нали?

Мег се изчерви. Непознатият явно можеше да чете мислите й — кръчмарят Мелтън й разрешаваше да забавлява посетителите, но в замяна действително наблюдаваше какво става стаята й и разбира се, вземаше част от печалбата й.

— Можем да отидем и в конюшнята — прошепна тя. — Намира се в другия край на двора. Вътре е топло и сухо, а сламата я смениха съвсем скоро.

— Значи ще се срещнем там — съгласи се чужденецът.

През останалата част от вечерта Мег се отдаде на мечти и продължи работата си разсеяно. Онази огромна купчина сребро не й излизаше от ума. Тя си спомни наръча с дърва в конюшнята и се усмихна на себе си — това нямаше да е първият път, в който някой от клиентите й щеше да се събуди с пукната глава и празна кесия. Кръчмарят Мелтън, разбира се, щеше да застане на нейна страна. При тези обстоятелства кой би посмял да повдигне обвинения срещу нея? Пък и кой би обърнал внимание?

Мег се почувства облекчена, когато пияният съдебен пристав най-после влезе в кръчмата, наду свирката си и потропа с жезъла си по пода. Отначало клиентите не му обърнаха никакво внимание, но когато кръчмарят Мелтън въведе в салона двете си огромни кучета, набързо пресушиха чашите си и излязоха навън, огласяйки нощта с виковете и ругатните си.

Слугинята се измъкна през вратичката, която се намираше в задната част на помещението за миене на съдове. В покрития с калдъръм двор нямаше никого, но пък от друга страна, тя не беше видяла чужденецът да си тръгва. Сигурно се беше спотаил някъде наоколо и я очакваше с нетърпение. Че как иначе — с тази външност и прелъстителски умения Мег изобщо не беше за изпускане! Всъщност тя обикновено не се даваше толкова лесно, колкото тази вечер. Слугинята се приближи до вратата на конюшнята и надникна вътре, но в тъмнината не се виждаше нищо. След това се обърна и едва успя да сподави вика си — непознатият стоеше зад нея с нахлупена шапка и наметнат около раменете плащ.

— Мен ли търсиш, Мег?

Младата жена плъзна ръце около кръста му и притисна тялото си към неговото.

— Разбира се — прошепна тя. — Очаквах да ви намеря тук.

— Подготвих по-добро място за срещата ни — отвърна й странникът, хвана я за ръката и я изведе от двора.

Двамата тръгнаха по някаква уличка, а после прескочиха крайпътния ров и излязоха в полето. В далечината се виждаха очертанията на някаква горичка.

— Чудно легло имам там — промърмори той, захапвайки я зад врата.

Мег плъзна ръка към слабините му, но чужденецът я отблъсна.

— Хайде! — пришпори я той. — Да влезем в гората!

— Сигурен ли сте? — спря насред крачка слугинята; макар че работеше в кръчмата, тя никога не беше ходила в гората.

— Да. Там има една дърварска колиба. Изоставена е, но вътре е топло.

И така, непознатият я хвана за ръката и двамата навлязоха сред дърветата. Пред колибата беше вързан кон, а до него имаше някакъв фенер. Мъжът го вдигна от земята.

— Взех го назаем от кръчмата — обясни той.

На мъждукащата светлина на фенера лицето на чужденеца изглеждаше още по-привлекателно. Зъбите му бяха бели и равни, а в очите му горяха весели пламъчета. В дърварската колиба беше топло и сухо; в единия от ъглите имаше сламено легло. Не след дълго Мег се озова легнала по гръб, със запретнати поли и увити около непознатия крака. Щом той свърши, тя бързо се изправи на крака и взе вълненото си наметало.

— По-добре да се връщам.

Слугинята вече не се чувстваше толкова уверена, колкото преди малко. Чужденецът беше силен като бик, по нищо не личеше да е пиян и нито за миг не изпускаше от поглед портупея и кесията си. Мег нахлупи качулката си.

— Услугите ми не са безплатни — заяви тя сприхаво.

— Естествено.

В следващия миг непознатият сграбчи слугинята, затисна устата й с едната си ръка, а с другата ловко преряза гърлото й.

2.

Ребека взе метлата и излезе от кръчмата на баща си. Сутрешната мъгла още не се беше вдигнала и почти скриваше от поглед пазарния кръст, градската бесилка, стълба за бичуване, позорния стълб и дори сергиите в отсрещния край площада. Момичето си пое дълбоко дъх. Всяка сутрин — едно и също. Само времето се променяше. Тя ставаше преди зазоряване, слизаше в помещението за миене на съдове, за да провери как върви работата на слугите, които разчистваха бъркотията от предната вечер и палеха пещите, за да опекат хляб. Подът в салона трябваше да бъде пометен и измит, огънят в камината трябваше да се запали, а месото трябваше да се набоде на шишовете.

— Отивам в пивоварната.

Ребека се обърна. В другия край на салона стоеше баща й, Бартоломю Ленъкс. В ръцете му имаше кръчмарски тефтер, а в колана му бяха затъкнати мастилница и перо.

— Изглеждаш изморен.

Ребека прекоси помещението и се приближи до баща си. Канеше се да го попита дали не е имал тежка нощ, но после се отказа. Това си беше негова работа. Тя обаче беше чула слуховете и се чудеше с коя ли от слугините палуват до зори.

— Пиеш твърде много.

Ребека потри наболата по лицето му четина. Хората често казваха, че някога Бартоломю Ленъкс е бил хубав младеж, но сега баща й се беше превърнал в дебел мъж на средна възраст. Четвъртитото му лице беше подпухнало, брадичката му се беше отпуснала, бузите му бяха затлъстели. Очите му бяха зачервени и изморени, а черната му коса, в която се забелязваха множество сиви кичури, беше рошава и мръсна.

— Какво има, татко? — Ребека го хвана за ръката, но Бартоломю избягваше погледа й.

— Нищо.

Ребека посочи към кръчмарския тефтер.

— Всичко наред ли е? Какво става със сметките?

Баща й й обърна гръб, мърморейки си нещо под носа.

— Не бива да ги слушаш — последва го Ребека.

— Кого?

— Много добре знаеш кого! Клиентите с техните налудничави планове за вложения в това и в онова.

Някакво момче от кухнята притича през салона с един поднос, пълен с празни чаши, и Ребека замълча.

— Ти си добър кръчмар, татко — продължи тя. — „Сребърният дракон“ е много печеливша кръчма. За какво ти е да влагаш пари в разни несигурни начинания?

— Същата си като майка си.

— Какво значи това?

Бартоломю се опита да й се изплъзне, но Ребека го хвана за яката китка и впи нокти в кожата му. Измъчените светлосини очи на баща й се напълниха със сълзи.

— И тя правеше така. Хващаше ме за китката и ако откажех да я слушам, забиваше ноктите си в кожата ми — той въздъхна и се настани на една маса; Ребека се разположи срещу него. — Много съм обезпокоен — започна баща й. — Хванахме се с неколцина търговци от Ипсуич, оборудвахме един кораб за търговия с осолена риба и го пуснахме да кръстосва из северните морета. Проектът изискваше много средства, но изгледите за печалба бяха много добри.

Сърцето на Ребека падна в петите. Баща й беше изключително проницателен търговец, що се отнасяше до стопанисването на „Сребърният дракон“, но за беда не можеше да стои далеч от подобни рисковани начинания.

— И всичко отиде по дяволите, нали? Между другото — потупа го Ребека по гърдите, — трябва да се измиеш, обръснеш и преоблечеш — тя сбърчи нос. — И си изтъркай зъбите с малко оцет и сол — още усещам миризмата на ейл в дъха ти. Та какво ми казваше? Начинанието се провали, така ли?

— Шотландски пирати — отвърна баща й. — Нападнали кораба край бреговете на Лийт. Капитанът и екипажът му са мъртви, а корабът е задържан в пристанището на Единбург.

— Обещай ми, че ако пак ти хрумне да участваш в подобни начинания, първо ще се посъветваш с мен.

Бартоломю обаче вече не внимаваше в разговора. Вместо това се взираше в нещо зад гърба на дъщеря си. Ребека се обърна. На прага на кръчмата стоеше някакъв мъж с плащ, кожени ботуши с шпори и черна шапка с широка периферия в ръце. Видът на непознатия беше направо невероятен. Косата му беше бяла като сняг, а като изключим бръчиците около устата и по бузите му, лицето му беше като на момче.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изправи се Бартоломю Ленъкс на крака. — Аз съм съдържателят на кръчмата. За Бога, сър, изобщо не ви чух да се приближавате! Движите се тихо като котка.

Непознатият се усмихна, но продължи да се оглежда наоколо, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност от салона на кръчмата. После пристъпи бавно напред, издрънчавайки с шпорите си, хвърли плаща си върху една от масите и разкопча широкия си портупей.

— Уилям Купър — представи се той. — А вие сте съдържателят на тази кръчма, така ли?

— Това казах, сър.

Необикновените сини очи на Купър се преместиха върху Ребека.

— Това е дъщеря ми — обясни Бартоломю. — Ребека.

— Имам нужда от стая, конюшня за коня си и храна по всяко време, по което ми се прииска да поръчам.

Мъжът хвърли във въздуха една сребърна монета, но кръчмарят я остави да падне върху покрития с тръстика под. Купър изглежда остана заинтригуван от тази постъпка. Албиносът се почеса по брадичката, а после се наведе и вдигна монетата.

— Не исках да ви обидя, сър.

— Не съм се и обидил.

Купър извади още една монета от джоба на жакета си.

— Ще поостана тук известно време.

Ребека усети, че баща й не харесва непознатия, но въпреки това се изправи и ловко измъкна монетите от пръстите на Купър.

— Сигурно сте уморен, сър — рече тя и го отведе до една пейка. — Доста е раничко, но имаме…

— Печено пиле, нарязано на парчета — заяви Купър. — Освен това искам чаша разредено с вода вино и нещо топло. Може би супа?

Ребека кимна, даде среброто на баща си и се забърза към кухнята. На прага на вратата спря и хвърли гневен поглед към Бартоломю, но той вече й беше обърнал гръб.

Девойката сама приготви храната, която беше поръчал гостът. Наряза бялото месо, поръси го с подправки и прибави към него няколко парчета от хляба, който бяха пекли предишната вечер. После намери кана разредено с вода вино и наля една чаша. Когато се върна в салона, завари Купър с разкопчан жакет и съсредоточен върху парче пергамент. Щом я видя да се приближава, той веднага скри документа.

— Отдалеч ли идвате, сър?

— Тъкмо щях да попитам същото — заяви съдебният пристав Малбрук — дребен, но наперен мъж с червендалесто лице, който тъкмо влизаше в кръчмата с типичната си поклащаща се походка. — Чух, че в селото бил пристигнал някакъв странник.

Купър дори не го удостои с поглед. Тогава Малбрук вдигна жезъла си и го стовари върху масата, само на сантиметри от ръката на непознатия.

— Направи го пак — каза Купър — и ще видиш как ще изтръгна този жалък жезъл от ръцете ти и ще те пребия с него до смърт — той извади парчето пергамент и го навря под носа на Малбрук. — Аз съм Уилям Купър, човек на кралицата. Предишната вечер нощувах у лорд Фицуорин.

Гърлото на съдебния пристав тутакси пресъхна. Пред него стоеше един от най-могъщите и безмилостни хора в кралството.

— Извинете ме, сър — заекна той.

Купър отпи една глътка от чашата си с вино, а Малбрук понечи да се оттегли.

— Не, не — посочи албиносът към стола до себе си. — Седни. Момичето ще…

— Казвам се Ребека.

Купър се усмихна, а после се взря в заешката й устна и тя се зачуди дали долавя в погледа му съжаление или любопитство.

— Двамата с теб доста си приличаме, Ребека — заяви замислено Купър, след което отмести поглед към Малбрук. — Ти си кръчмарска слугиня със заешка устна, а аз — човекът на кралицата — албинос.

— Дъщеря ми не е кръчмарска слугиня — влезе в салона Бартоломю и хвърли тефтера си на масата. После кимна на Малбрук, приближи се до бъчвите с ейл, напълни две чаши и се върна с тях. — Колкото до вас — предположих, че сте служител на кралицата — той седна в другия край на масата и си сръбна от ейла.

Малбрук жадно отпи от своята чаша и се настани до останалите, но остана нащрек.

— Набито око имаш, кръчмарю.

— Затова се и върнах — отвърна Бартоломю. — Знаех, че ще искате да говорите с мен. О, между другото, дъщеря ми не приема заповеди — тук тя е господарката.

Купър хвърли един поглед към Ребека и се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Знам, че сте човек на Юда, мастър Купър — продължи Бартоломю. — Чухме, че сте се появили в околността. Не беше трудно да ви разпозная. Пролича си по походката ви и по арогантния начин, по който хвърлихте монетата — все едно не е сребро, ами шепа проста трева. Тръгнали сте по петите на онзи католически свещеник Сен Клер, нали така?

Купър се облегна в стола си и се оригна, потупвайки се по корема.

— Това е най-хубавото пиле, което съм ял напоследък. Месото беше прясно и крехко — той облиза пръстите си. — Прав си, кръчмарю! Търся йезуита Майкъл Сен Клер, който, противно на законите и обичаите в това кралство, е дошъл да подкопава верността на поданиците на нейно величество. Снощи отседнах в имението на лорд Фицуорин. Той вече организира отряд, който скоро ще пристигне в Дънмоу и ще бъде разквартируван из кръчмите в и около селото. Ти, мастър Малбрук, ще отговаряш директно пред мен. Искам да ми изготвиш списък с имената на всички тук, които ти се струват подозрителни. Щом приключиш, ще ме намериш в тази кръчма.

— Но какво ви кара да мислите, че Сен Клер е в Дънмоу, сър? — обади се Ребека.

— Просто имам такова предчувствие — отвърна Купър, отпивайки от разреденото си с вода вино.

— Едва ли е само предчувствие — каза Бартоломю. — В Дънмоу често отсядат странници на път за или от Лондон, пък и селото е обградено от поля и горички, които предоставят идеалното скривалище.

— Точно така! — отчупи си Купър от хляба.

Ребека забеляза, че пръстите на кралския служител са дълги и тънки като на жена. Кожата му пък беше бяла и нежна, но въпреки това китките му бяха яки. Явно мастър Купър умееше да върти меча, помисли си тя и едва се сдържа да не потръпне. В „Сребърният дракон“ отсядаха всякакви мъже — войници, търговци, моряци от източните пристанища, просяци и дори престъпници, които живееха извън закона. Този човек обаче беше много по-опасен от всички тях. Уилям Купър беше напълно уверен в себе си и в могъществото си и едва ли би си губил времето със заплахи; Ребека беше сигурна, че ако се наложеше, той не би се поколебал да действа. Дали всичко това се дължеше на необикновената му външност, зачуди се девойката. Може би тя му даваше повод да смята, че превъзхожда всички останали?

— Добре казано, кръчмарю — Купър прокара език по зъбите си. — Предчувствам, че ще ми бъдеш от голяма полза.

— Едва ли, сър — стана Бартоломю. — Смятам просто да продължа да си въртя кръчмата.

— Вярно ли е, че някога си бил свещеник?

Бартоломю се обърна.

— Аз съм верен поданик на кралицата.

— Разбира се — Купър вдигна чашата си към него. — И гледай да си останеш такъв!

— Ребека! — не му обърна внимание кръчмарят. — Не е ли време да нахраниш Минет? Горкото ти конче сигурно умира от глад…

Девойката послуша баща си и излезе в големия двор зад кръчмата, ограден от едната страна от гърба на „Сребърният дракон“, а от останалите три — от две домакински постройки и от една конюшня с малка портичка в стената, през която се влизаше в Дънмоу. В двора кипеше трескава дейност. Слугите от пивоварната търкаляха бъчви по калдъръма, перачките в перачницата бъхтеха прането сред викове и смях, а конярите от конюшнята впрягаха няколко коня в една каруца, с която се канеха да отидат на пазар в селото. Едно момче развеждаше наоколо някакъв грамаден черен кон, за да го успокои, преди да го прибере в конюшнята. Това сигурно беше конят на Купър, реши Ребека.

— Идеалният кон за този дявол — промърмори тя.

Девойката спря пред личната конюшня на Минет — баща й й беше позволил да държи малкото си кафяво конче, което й беше взел от миналогодишния панаир за коне в полята край Дънмоу, отделно от останалите. Ребека вдигна резето и влезе в топлата, ухаеща на сено конюшня. Щом я видя, кончето й веднага изцвили, а после — нетърпеливо да получи закуската си — завря муцуна в господарката си. Девойката се засмя и погали Минет между ушите. След това прекоси конюшнята, отвори сандъка за фураж и напълни едно ведро. Тъкмо се накани да се обърне, когато забеляза, че стълбата, по която се стигаше до плевника в единия край на помещението, не е на обичайното си място. Ребека се вцепени. Само тя имаше ключ от тази конюшня. Момичето отстъпи назад и вдигна очи. Над плевника имаше един прозорец, който обикновено стоеше затворен, но сега капаците му зееха. Самият прозорец беше доста голям и през него спокойно можеше да се промъкне човек.

Задната част на конюшнята гледаше към полята, през които се минаваше, за да се стигне до рибарниците, където баща й — за радост на местните бракониери — развъждаше шарани и линове. Някой спокойно можеше да прекоси тези поля през нощта, да се изкачи по стената на конюшнята, възползвайки се от пролуките в зидарията, да плъзне камата си под резето, да отвори капаците на прозореца и да се вмъкне в конюшнята. Ребека остави ведрото на земята и се ослуша. Искаше й се да побегне навън и да извика баща си и дори онзи ужасен човек на Юда, който се тъпчеше в салона на кръчмата.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някого? Можеш да се покажеш пред мен, а ако предпочиташ, мога да повикам и баща си. Той е съдържателят на тази кръчма, а в момента с него има и един човек на кралицата.

Отговор не последва.

— Разбира се — продължи Ребека, макар че вече започваше да се чувства неловко, — можеш да изчакаш да си тръгна и да излезеш през прозореца, през който си дошъл, но те уверявам, че няма да стигнеш далеч. Е, аз тръгвам — тя се обърна и хвана дръжката на вратата.

— Почакай! — прошепна някой.

Ребека се взря по посока на гласа и забеляза в плевника да се раздвижва някаква тъмна фигура. Тя беше на младолик мъж с ниско подрязана коса и селски дрехи — кафяв жакет и панталони.

— Не ти желая злото, мистрес — прошепна той. — Умолявам те — не ме предавай на Купър!

— Ти си Майкъл Сен Клер, нали?

— Да. Освен това съм ужасно изморен и умирам от глад. Помогни ми, моля те!

Ребека се приближи и опря стълбата о ръба на плевника.

— Сега ще се кача при теб — прошепна тя, — но те уверявам, че ако се опиташ да ми сториш зло, ще се разпищя.

И така, макар че сърцето й щеше да се пръсне от страх, девойката се изкачи по стълбата. Щом стигна догоре, мъжът й помогна да се прехвърли в плевника, а после я завлече до една от балите сено. Лицето му беше небръснато, очите му бяха зачервени и подпухнали, по ръцете и лицето му имаше рани, а косата му стърчеше на всички страни. Въпреки това когато го погледна, Ребека онемя. Сен Клер изглеждаше точно като статуята на архангел Михаил в енорийската църква, а ако се измиеше и избръснеше, приликата щеше да е направо поразителна. Йезуитът имаше същата черна коса, същите благи очи, същите чувствени устни и изваяна брадичка и същото младежко и едновременно с това изтерзано изражение.

— Страхуваш ли се от мен, мистрес?

Ребека забеляза, че свещеникът се е втренчил в заешката й устна.

— Ами ти от мен? — подкачи го тя. — Хората казват, че съм вещица.

Девойката докосна ръката на Сен Клер и кошмарът й тутакси оживя пред очите й — безкрайната бяла пустош, тъмнозелената гора, а после и онази крепост сред морето от трева. Тя се люшна назад и свещеникът я хвана за ръката.

— Добре ли си, мистрес? Не исках да те изплаша.

— Добре съм — потри лицето си Ребека. — Нищо ми няма.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ако го сторя, ще ме обесят.

— Но ако не го сториш, ще обесят мен.

Ребека вече беше взела решение.

— Какво мога да направя за теб? — попита тя.

— Имам нужда от храна и нещо за пиене — мъжът повдигна ръкава на дрехата си и отдолу се показа ужасна рана. — Трябва ми и някакъв мехлем, а също и превръзка. Но преди всичко имам нужда от почивка. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако ми позволиш да остана тук ден-два.

Ребека се взря с недоумение в този чудат млад свещеник. Ако Купър го пипнеше, Сен Клер щеше да умре в ужасни мъки на бесилката в Колчестър, а после тялото му щеше да бъде разкъсано на парчета сред кръвожадните викове на тълпата.

— Казвам се Ребека Ленъкс.

— Да, знам.

— Така ли? Откъде?

Свещеникът сви рамене.

— Католиците, които ме подслоняваха, ми разказаха това-онова за Дънмоу. Кажи ми, Ребека, пастор Бейнс замина ли вече?

Тя поклати глава.

— Моля те!

Йезуитът я хвана за ръката и девойката почувства топлината му. Стомахът й се сви от вълнение и тя си даде сметка, че ако мъжът се приближи и се опита да я целуне или докосне, тя няма да се възпротиви. В следващия момент се почувства виновна — Сен Клер беше католически свещеник, а те май полагаха обет за целомъдрие.

— Ще ми направиш ли още една услуга? Когато старият Бейнс си замине, на негово място ще дойде нов пастор на име Хенри Фрогмор. Щом това се случи, трябва да ми кажеш. Освен това трябва да ме заведеш в църквата, за да се срещна с него.

Ребека се отдръпна.

— Трябва ли? Доколкото ми е известно, не съм ти длъжна с нищо!

— Моля те, Ребека! — стисна ръката й йезуитът. — В името на Бога!

В този момент девойката погледна зад свещеника и видя, че на пода зад гърба му лежи коженият му портупей, в който бяха затъкнати меч и кама.

— Ще си помисля — отвърна тя. — Междувременно остани тук. Ще ти донеса храна. И не се безпокой — само аз влизам в тази конюшня.

След тези думи момичето се заспуска надолу по стълбата, но по средата на пътя се сети още нещо и спря.

— Ако се появи опасност, ще запея песен.

— Коя песен?

— „Лятото дойде“ — тя се усмихна. — Ще я запея в двора и така ще ти дам знак, че е дошло време да си вървиш. Ако се наложи да бягаш, мини покрай развъдника за шарани, прекоси пътя и влез в гората. След около половин миля ще се озовеш на една полянка. Остани там и ме изчакай да дойда.

— Много си смела, Ребека. Онова, което каза преди малко, е самата истина — действително могат да те обесят, задето ми помагаш.

— Първо ще трябва да ме хванат — отвърна тя дяволито и хукна надолу по стълбата.

Ребека отвори вратата на конюшнята, а после я затвори след себе си и врътна ключа. Чувстваше се невероятно развълнувана. За пръв път в живота й щеше да се случи нещо наистина драматично. Сега вече разбираше защо мъжете играят на хазарт — загубата можеше да е огромна, но тръпката си струваше. След като беше видяла кроткото лице на йезуита, тя вече не беше способна да го предаде на Купър. Това би било все едно да заведе мъничката Минет при касапите. Разбира се, човекът на кралицата я плашеше, но страхът й определено отстъпваше пред вълнението. И така, тя прекоси полето и седна край развъдника за шарани. Мъглата все още беше не се беше вдигнала и я обграждаше като плътна пелена, заглушавайки всички звуци и карайки я да се чувства откъсната от всичко наоколо. Девойката се уви по-плътно в наметалото си. Сен Клер имаше нужда от три неща: почивка, храна и сведения за новия пастор. Но за какво му бяха тези сведения? Ребека се взря в тръстиката, сред която плуваха костури, шарани и линове. Да не би този Фрогмор също да беше католически свещеник? А може би знаеше как да измъкне йезуита от капана на Купър? Да, сигурно беше това!

Днес беше четвъртък. Пастор Бейнс си заминаваше в събота. Фрогмор сигурно щеше да пристигне малко преди това или малко след това, което означаваше, че Сен Клер ще остане в конюшнята два-три дни. Гърлото на Ребека се сви. Тя си спомни една отдавнашна случка: веднъж като дете беше уловила някаква пеперуда и я беше отнесла у дома. Баща й й беше казал да я пусне и тя знаеше, че трябва да го послуша, но пеперудата беше толкова красива, че сърце не й даваше да се раздели с нея. По същия начин се чувстваше и сега по отношение на йезуита. Дали това се дължеше на приликата му с любимата й статуя на архангел Михаил? Всъщност тази прилика реална ли беше, или просто плод на развинтеното й въображение, развихрило се още повече заради скуката в „Сребърният дракон“? Така или иначе, след пристигането на двамата странници монотонният й живот доста се беше променил. Ребека беше сигурна, че йезуитът й е приятел, но значеше ли това, че Купър й е враг? По някакъв странен начин тя се чувстваше свързана с човека на Юда. И той като нея имаше необичаен вид. Може би тъкмо затова беше станал човек на кралицата — за да си изгради защита срещу подигравките на останалите…

Ребека се изправи и тръгна да се връща в кръчмата на баща си. Албиносът не беше в салона, но някаква слугиня я осведоми, че е наел най-хубавата им стая и е отвел там съдебния пристав Малбрук, за да го разпита. Ребека кимна, след което влезе в помещението за миене на съдове, за да си прибере кошницата. На слугите обясни, че отива да бере билки, но тъй като е малко гладна, ще си вземе и нещо за хапване. После се промъкна в кухнята и отмъкна оттам един комат хляб, малко сушено месо и парче сирене. Накрая откачи един мях от закачалката на вратата и го напълни с вино от бъчвата. Когато се озова отново в двора, там беше станало още по-шумно — ковачът беше дошъл да подкове конете.

— Искаш ли да се погрижа и за Минет? — извика той, обръщайки към нея тлъстото си лице, зачервено от горещината на ковашкото огнище.

— Не — извика му в отговор тя. — Може би следващия път.

Ребека влезе в конюшнята, изкачи се по стълбата към плевника с кошницата в ръце и постави храната пред йезуита.

— Това е всичко засега — заяви тя. — Довечера ще ти донеса мехлем и превръзка за раната. Междувременно можеш да я промиеш с вино. Ще се почувстваш по-добре.

Ребека вече беше тръгнала да се спуска по стълбата, когато до слуха й достигнаха благодарностите на Сен Клер.

— Ако ти се наложи да отидеш по нужда — прошепна му в отговор Ребека, — опасявам се, че ще трябва да изчакаш, докато се мръкне, и да се измъкнеш през прозореца — тя се изчерви. — И не се тревожи — няма да те предам.

След тези думи девойката се върна в кръчмата и се престори на много заета, като от време на време хвърляше по едно око на Купър. Албиносът се беше върнал в салона и въпреки протестите на баща й се беше заел да разпита всички селяни, които отказваха да ходят на църква. Човекът на кралицата се държеше грубо, но си личеше, че местните жители не представляват интерес за него. Целта му беше да научи нещо за Сен Клер, а също и за още някого, но единственото, което успя да разбере Ребека, докато се суетеше наоколо, беше, че става дума за някакъв загадъчен чужденец.

Петък дойде и отмина. Ребека се отби в конюшнята още няколко пъти, занасяйки на йезуита мехлем и превръзка за раната му, както и още храна. Дори успя да промъкне през двора един бръснач, парче от безценния им марсилски сапун и малко топла вода. Разговорите, които провеждаше с беглеца, винаги бяха кратки. Девойката се боеше от Купър, а откакто към него се бяха присъединили и хората на шерифа — група сурови мъже с голям опит в преследването на престъпници — страхът й само беше нараснал. Мъжете се разхождаха наперено наоколо, но в присъствието на човека на кралицата ставаха по-ниски и от тревата. Купър се държеше добре с Ребека, но веднъж, докато се връщаше с кошницата си от конюшнята, тя беше забелязала вперения му поглед. Девойката имаше чувството, че странните му очи проникват в ума й, и се чудеше дали албиносът не е заподозрял нещо.

В събота сутринта Ребека беше станала крайно внимателна и вече не тръгваше към конюшнята, преди Купър да се е улисал в работа. За щастие, баща й, чиито навици съвсем се бяха объркали покрай новодошлите, почти не й обръщаше внимание. Бартоломю Ленъкс прекарваше по-голямата част от деня си в мърморене, а вечер сядаше с приятелите си пред камината в далечния край на салона. Разбира се, селяните не обичаха католическите свещеници, но човекът на кралицата също не им беше любимец. Освен това страхът им от него нарастваше все повече.

— Тази работа е по-сериозна, отколкото изглежда — смигна й веднъж Малбрук. — Купър търси йезуитския свещеник, но не само него. На мен обаче не ми казва нищо и единственото указание, които ми е дал, е да му докладвам за всякакви съмнителни типове.

Ребека изслуша съдебния пристав и се зачуди дали между Сен Клер и преследвача му няма някаква по-дълбока връзка, отколкото си личеше на пръв поглед.

Късно следобед в събота Малбрук я осведоми, че зад къщата на Бейнс е спряла някаква каруца и че пасторът си заминава.

Ребека веднага хукна към църквата. Тя прекоси гробището и притича по тясната алея, която водеше до къщата на Бейнс. Входната врата беше отворена. Пасторът наблюдаваше как коларят товари багажа му в каруцата, в която беше впрегната най-жалката кранта на света. Щом забеляза момичето, Бейнс веднага му се усмихна и му махна с ръка.

— Скоро ще се махна оттук — каза той. — Ще вечерям по пътя, а утре вече ще съм в Ройстън — Бейнс се загледа в мрачната грамада на „Сейнт Майкъл“. — Радвам се, че си заминавам — прошепна пасторът, приближавайки се към девойката. — Срещнах се с човека на Юда. Дойде тук, за да ме разпитва, но аз не можах да му кажа кой знае какво. Ще ми дойдеш ли на гости в Ройстън, Ребека?

— Разбира се. Ще помоля татко да ме докара — каза девойката, но после се засрами, понеже знаеше, че лъже. Това беше последната й среща с пастор Бейнс. — Новият пастор пристигна ли вече? — попита тя.

— Да, детето ми.

Едва тогава Ребека забеляза, че на прага на вратата е застанал някакъв непознат мъж. Той беше висок и строен, с дълга до раменете черна коса, тясно лице, заострена брадичка и ниско подрязани мустаци и брада. Високите скули подчертаваха още повече вдлъбнатите му очи, а кожата му беше изпъстрена с белези. Ребека потръпна. Студените очи на мъжа се взираха в нея без да мигат, а усмивката на устните му беше дълбоко неискрена.

— Ти си първият енориаш, с когото се срещам.

— Мастър Хенри Фрогмор — побърза да го представи пастор Бейнс, макар да стоеше настрани от приемника си, сякаш нещо в него го безпокоеше.

Фрогмор не откъсваше похотливия си поглед от Ребека. Ако старият пастор не беше там, помисли си тя, онзи сигурно щеше да я опипа.

— Трябва да вървя — каза девойката и хукна обратно по тясната пътека.

Докато се отдалечаваше, зад гърба й отекна ниският, гърлен смях на Фрогмор и тя пламна от срам.

3.

Ребека заключи вратата на конюшнята след себе си и се изкачи по стълбата към плевника.

— Той е тук! — възкликна тя.

— Фрогмор ли? — показа се Сен Клер от сенките. Очите му бяха светнали от вълнение, а и почивката му се беше отразила добре и сега йезуитът изглеждаше много по-млад и силен от преди. — Сигурна ли си? — добави той развълнувано.

— Да. Даже се запознах с него, но никак не го харесах.

— Защо така, Ребека? — попита Сен Клер, поемайки кошницата от ръцете й.

— Стори ми се зъл и похотлив. Но това не е всичко — девойката се облегна върху купата сено. — Въпреки заешката ми устна мъжете, които идват в кръчмата, често ми мятат сластолюбиви погледи, така че това не е нещо ново за мен.

Сен Клер се приближи към нея.

— Кое тогава е различното у Фрогмор, Ребека? — попита той тихо.

— Че ти се подиграва. Докато те гледа, имаш чувството, че ти се присмива.

— Освен че си умна, явно имаш и набито око, Ребека. Рядко се срещат жени като теб, които да притежават едновременно остър ум, смелост и красота.

Очите на девойката се напълниха със сълзи.

— Ласкателствата са като парфюма — сопна се тя. — Можеш да ги помиришеш, но не и да ги изпиеш.

— Не те лаская, Ребека — приближи се йезуитът още повече. — Казвам ти самата истина.

— Сега сигурно ще добавиш, че красотата ми е по-скоро душевна — подкачи го тя. — Веднъж един пътуващ търговец ми каза същото.

Сен Клер се наведе към нея и нежно я хвана за брадичката.

— Аз никога не лъжа, Ребека Ленъкс. Ти си най-красивата жена, която съм срещал.

Гърлото на девойката пресъхна. Ръката на свещеника беше топла и нежна.

— Не заминавай! — прошепна тя, преди да се усети. — Моля те! — очите й се напълниха със сълзи. — Не си отивай! Не ме оставяй тук! Омръзна ми да мета пода, да пръскам с оцет срещу мухи, да сервирам ейл и да се занимавам с кръчмарски сметки!

Сен Клер отдръпна ръката си и вдигна кърпата, която покриваше кошницата.

— Какво е това? — той извади няколко кокичета, привързани с бяла панделка.

— Букетче цветя. Подаръкът ми за теб.

Сен Клер извърна поглед.

— Ще те помоля за още една услуга, Ребека. Тръгвам веднага щом се мръкне. От теб искам да оседлаеш един кон и да го доведеш в гробището на църквата. Спъни го при костницата.

— Кога искаш да бъде там?

Йезуитът погледна към затворените капаци на прозореца, през които се процеждаха последните слънчеви лъчи.

— Когато свещта стигне до двайсетия пръстен — той постави едната си ръка върху рамото й, а с другата я хвана зад врата. После я придърпа я към себе си и я целуна по челото. — Бог да бъде с теб, Ребека Ленъкс.

Девойката се спусна по стълбата малко по-бързо, отколкото беше възнамерявала, и се приземи с такъв трясък, че Минет се уплаши и изцвили. После ядно отвори вратата на конюшнята, затръшна я след себе си и врътна ключа. Когато се обърна, едва не се блъсна в Купър. Човекът на кралицата стоеше зад нея, наметнат с плаща си и облечен в неизменния си кожен жакет, а яката на ризата му беше разкопчана. Когато отстъпи назад, портупеят му издрънча.

— Закъде си се разбързала, девойко? — хвана я той за раменете. — Забелязах, че доста често посещаваш коня си…

— Не е кон, а конче — отвърна предизвикателно Ребека, отскубвайки се от хватката на албиноса. — Казва се Минет.

— Да го видим тогава това твое конче — тръгна Купър към вратата.

Сърцето на Ребека бясно се разтуптя, а коремът й така я сви, че направо й прилоша.

— В момента Минет не се чувства добре — впусна се девойката след него. — Утре, когато се пооправи, може да ме погледате как я яздя.

Купър се взря във вратата.

— Ребека! Стига си се помайвала!

Девойката видя баща си да излиза от кръчмата със запретнати ръкави и цялата грейна от радост.

— За Бога, момиче! Събота вечер е. А колкото до вас, мастър Купър, нямам нищо против да се задявате със слугините, но стойте далеч от дъщеря ми!

Ребека притича през покрития с калдъръм двор, прегърна баща си и му се усмихна.

— Радвам се, че се намеси, татко — прошепна тя.

Бартоломю се вгледа тъжно в нея.

— И аз, момичето ми — промълви той. — Напоследък май прекарваш доста време при Минет, а? Всичко наред ли е?

Баща й присви очи и Ребека си даде сметка, че изобщо не е успяла да скрие от него какво става в действителност.

— И аз не бих искал да виждам някой да увисва на бесилото, дъще, но въпреки това те моля да внимаваш. Направи го заради мен!

Девойката се вслуша в съвета на баща си и се върна в салона на кръчмата, последвана от Купър. През остатъка от вечерта тя се погрижи чашите на мъжете да не остават празни и нито за миг не изпусна от поглед часовата свещ, чиито пръстени бавно се топяха. Щом моментът настъпи — Малбрук и приятелчетата му още бяха заети да ласкаят човека на кралицата — Ребека се измъкна навън, оседла набързо една кобила и излезе през страничната портичка. Не взе със себе си фенер. Щом се отдалечи от кръчмата, тя уви копитата на коня в някакви парцали, за да заглуши шума от стъпките му. Когато стигна до църквата, кроткото до този момент животно изведнъж стана неспокойно и се изправи на задните си крака. За да го успокои, Ребека му даде да си хапне малко от захаросаната ябълка, която носеше със себе си.

Църквата тънеше в мрак, а на светлината на пълната луна тисовите дървета в гробището изглеждаха направо зловещо. Когато наближи костницата, Ребека едва успя да потисне собствените си страхове. В следващия момент нещо вътре изтропа и тя и конят почти подскочиха от уплаха. Сигурно някой плъх беше съборил някоя кост, успокои се девойката. После даде остатъка от ябълката на коня и тръгна през гробището, промъквайки се между очуканите от стихиите надгробни паметници и кръстове. Накрая стигна до къщата на пастора, но вътре беше тъмно.

Ребека приклекна озадачена. Къде ли беше Фрогмор? Ами Сен Клер? Тя беше сигурна, че йезуитът се е възползвал от прикритието на нощта, за да се измъкне от конюшнята. Девойката се ослуша, но освен крясъците на някаква птица и пукането на папратта в далечния край на гробището наоколо не се чуваше нищо друго. Тя се обърна и видя, че в църквата свети. После се върна при коня, който кротко си пасеше тревица, и провери дали кожената торба с храна, закрепена за седлото, е на мястото си. Когато установи, че всичко е наред, Ребека се промъкна покрай църквата, покатери се по стената и надникна през една от бойниците.

Фрогмор седеше в олтара и си тананикаше нещо, но това определено не беше химн в прослава на Бога. Олтарната маса беше превърната в банкетна трапеза, наоколо горяха множество свещи, кръстът беше махнат, а пасторът седеше сред всичко това в стола си с висока облегалка и с удоволствие се тъпчеше с месо и се наливаше с вино. Ребека се вгледа по-внимателно. Нещо й подсказваше, че любимата й статуя не е в безопасност, но в църквата беше твърде тъмно, за да види какво става с нея. Страхът на девойката нарастваше с всяка изминала минута. Къщата на пастора беше достатъчно просторна, но въпреки това Фрогмор беше предпочел да вечеря в олтара. Сякаш този човек се подиграваше с всичко, което трябваше да е свято за него. Пасторът беше свалил дългия си черен плащ, беше запретнал ръкавите на ризата си и беше разкопчал яката си. Той захапа едно парче пилешко, млясна с устни и отпи глътка вино от църковния потир. От време на време се залюляваше в стола си, тананикайки си тихичко и усмихвайки се на себе си. На два пъти дори се озърна към прозореца. Ребека се сниши, убедена, че този странен пастор знае, че тя е там. Сигурно я беше чул как се промъква с коня в гробището, но въпреки това изглеждаше напълно погълнат от скверните си занимания.

Фрогмор, разбира се, знаеше, че го наблюдават, но това изобщо не го интересуваше, а когато вратата на ризницата зад него се отвори, дори не си направи труда да се обърне.

— Тук ми харесва — заяви той тихо. — Какво повече би могъл да желае човек от празна църква, просторна олтарна маса и красив сребърен потир, от който да отпива виното си?

— Това е богохулство, Фрогмор — излезе Сен Клер от сенките и пристъпи в осветеното от свещите пространство.

— Богохулство ли? — обърна се пасторът с потира в ръка. — Че как е възможно да извърша богохулство, при положение че не вярвам и на дума от дрънканиците на свещениците?

Той огледа йезуита от глава до пети и се усмихна. Сен Клер беше застанал нащрек и беше извадил меча и камата си.

— Какво има, Майкъл? Да не би да си дошъл да ме убиеш? — той се опули, преструвайки се на уплашен. — Знаеш, че не можеш да се справиш с мен сам, нали? А може би си довел със себе си и онази малка девица със заешката устна? Тя ли се спотайва отвън, а? — Фрогмор остави потира на масата. — Ти ли й каза да дойде? — прошепна пасторът. — Не се ли боиш, Майкъл? Вярно, че мастър Купър търси мен, но много би се зарадвал да намери и теб. Ето какво ще направим — продължи той игриво, посочвайки към пилето и виното. — Ще отслужим литургия. Някъде тук видях едно малко звънче. Ти можеш да бъдеш свещеника, а аз ще изиграя ролята на клисарчето. Винаги съм искал да коленича зад теб, Майкъл.

Сен Клер вдигна меча и камата си.

— Ех, Майкъл! — въздъхна Фрогмор. — Защо все разваляш всичко? Дойдох в Есекс, за да си почина и да възвърна силите си. Защо да не си поиграя на пастор за няколко седмици, а? Със сигурност мога да науча тези селяни на това-онова.

— Ти си демон, Фрогмор — отвърна му рязко йезуитът. — Дошъл си тук само за да пролееш още невинна кръв.

— Колко години минаха, откакто ме преследваш, а? — доля си вино пасторът. — Вече започваш да ставаш досаден. На останалите им се изплъзвам, но когато и да се обърна, ти все ми дишаш във врата — Той посочи към трансепта. — Между другото, видя ли статуята? Чудесен образец на паписткото изкуство!

— Ставай! — нареди му Сен Клер.

— Ей сегичка — въздъхна Фрогмор, но в следващия момент ловко запрати потира по посока на йезуита.

Докато Сен Клер заобикаляше масата, пасторът успя да се докопа до меча и камата си, които лежаха върху една пейка наблизо, и когато йезуитът се приближи, той вече го очакваше въоръжен и го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Кога за последен път се бихме с теб, Майкъл? Май беше в Киев, а? Или пък бъркам? Може да е било и в Кьолн, където са погребани онези хиляда девици… Така или иначе, едва ли е било по-забележително от онзи дуел в покрайнините на Рим…

Фрогмор скочи към съперника си с меч в ръка. Сен Клер парира удара и църквата се огласи от звъна на оръжията, забързаното дишане и тежките стъпки на двамата противници.

Ребека се беше вцепенила от страх, но все пак продължи да наблюдава схватката от прозореца. Мъжете се движеха бързо, отбивайки взаимно ударите си и хвърляйки се в атака. Въпреки че не беше много добре запозната с военното изкуство, девойката си даваше сметка, че двамата съперници владеят меча до съвършенство. Особено Фрогмор, чието оръжие изглеждаше като естествено продължение на ръката му. Ребека вече едва си поемаше дъх. Ами ако Сен Клер бъдеше ранен? Или още по-лошо — убит? Двамата мъже се раздалечиха. В следващия момент пасторът премести камата си в ръката, с която държеше меча, и направи нещо толкова невероятно, че Ребека не можа да повярва на очите си.

— Някой ден всичко тайно ще стане явно — подигра се той. — Но този ден май няма да е днес, а, Майкъл?

След тези думи Фрогмор вдигна ръка, насочвайки я към свещите, и те мигом угаснаха. В църквата се възцари пълен мрак. Ребека чу вик, а после и звън на стомана. Тя скочи от стената, обърса потните си ръце в роклята си и изтича към предната врата. За щастие, резето беше вдигнато. В този момент откъм пътеката се чу шум, проблеснаха и факли. Да не би Купър да беше заподозрял нещо и да идваше, за да види какво става? Сигурно водеше със себе си и ужасната си шайка главорези… Ребека се втурна към камбанарията и дръпна въжетата на камбаните. Грубата материя ожули ръцете й, но звънът на Кларънс и Мери тутакси отекна в тъмнината, подавайки недвусмислен сигнал за тревога. Битката в църквата замря. Ребека слезе от камбанарията и видя, че свещите отново горят. От Сен Клер нямаше и следа, но страничната врата беше отворена. Фрогмор се суетеше наоколо, събирайки съдовете от масата и тъпчейки ги в някаква олтарна покривка. Ребека изтича навън. Когато стигна до костницата, Сен Клер вече се беше качил на коня.

— Майкъл! Майкъл!

— Ти ли удари камбаните, Ребека? — той се наведе към нея; лицето му беше мокро от пот.

— Видях, че към църквата наближават хора и си помислих, че Купър идва да те залови…

— Ако бях успял да раня Фрогмор, щеше да си струва. Ти видя всичко, нали?

Ребека кимна.

— Точно според очакванията ми — той се изправи в седлото и промърмори още нещо, но вятърът отнесе думите му.

Ребека обаче беше сигурна, че е казал: „Ти трябваше да си там“.

— Разтревожих се — отвърна тя и се опита да хване юздите на коня, но Сен Клер се отскубна от нея. — Видях какво направи Фрогмор със свещите.

— Нищо особено, Ребека. Просто глупав номер.

Йезуитът се наведе, вдигна девойката, целуна я в устата, а после внимателно я върна на земята.

— Довиждане, Ребека!

След тези думи той обърна коня и препусна към полята.

Ребека се покатери по ронещата се странична подпора на църквата и надникна през прозореца. Фрогмор беше облякъл тъмносивото си расо и седеше тихо край амвона; наоколо нямаше следа нито от пиршеството, нито от битката. Девойката се отмести малко встрани и видя в нефа да влизат още хора. Сред тях бяха съдебният пристав Малбрук, Купър и хората му, баща й и още неколцина селяни.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Фрогмор приветливо.

Купър застана пред пастора.

— Чухме, че в църквата нещо не било наред. Някой видял през прозорците да се процежда светлина. Решихме да проверим какво става, но когато наближихме, камбаните започнаха да бият.

Фрогмор слезе от олтара и пристъпи към мъжете.

— Да, да. Аз ги ударих. Дойдох в църквата да си кажа молитвите, но заварих вътре двама мъже.

— Двама мъже ли? — полюбопитства Купър.

— Да, точно така. За съжаление, не ги видях добре. Попитах ги какво правят тук и защо са запалили свещите — Фрогмор сви рамене, — но тъй като съм Божи служител, а не стражар, реших, че ще е най-добре да вдигна тревога.

— Какво стана с двамата мъже? — попита Купър.

— Избягаха в нощта. Сигурно са били разбойници. Радвам се, че дойдохте. А сега, ако ме извините, трябва да подготвя църквата за службата утре.

Ребека забеляза, че на Купър му се ще да разпита пастора по-подробно, но Фрогмор не му остави избор. Девойката слезе от стената и се скри зад един надгробен камък в гробището. Когато църквата утихна, тя излезе от скривалището си и се върна в „Сребърният дракон“ по тайната си пътечка.

Щом стигна до кръчмата, Ребека веднага се качи в стаята си на третия етаж. Когато се озова вътре, тя заключи вратата, смъкна от себе си изцапаната си рокля, изми си лицето и ръцете, облече си нощница и се покатери върху леглото, което баща й й беше купил от Челмсфорд. За известно време девойката остана неподвижна в мрака, припомняйки си всичко, което беше видяла и чула тази вечер.

Защо Сен Клер се беше опитал да убие пастора и защо йезуитът беше готов да пожертва собствения си живот, за да го постигне? Как Фрогмор беше успял да угаси свещите толкова бързо и дали това наистина беше обикновен номер, както й беше обяснил Сен Клер? Двамата съперници очевидно се бяха срещали и преди. Киев? Да, така беше казал пасторът. Ребека беше чувала за това място и преди — от един моряк, който беше преплавал Северно море. За Кьолн пък й беше разказвал баща й — по времето, когато влиянието на папата се простирало из цяла Европа, в този град се стичали поклонници от къде ли не. Девойката прехапа устни. Дали Фрогмор беше разбрал, че тя е видяла всичко? Ребека си припомни тъмните му очи, заслонени от тежки клепачи, и едва се сдържа да не потрепери. Какво беше имал предвид Сен Клер с думите си, че тя е трябвало да бъде там? Девойката беше сигурна, че е чула йезуитът да казва точно това. После си спомни целувката му и се засмя тихичко — мечтата й се беше сбъднала. Когато сядаше под някое дърво, за да си сплете венец от лютичета, тя често примижаваше и си представяше, че ей сега иззад отсрещния хълм ще се появи някой рицар — досущ като статуята в църквата — който ще препусне към нея, ще я вдигне от земята и страстно ще я целуне. В мечтите й обаче нещата не приключваха дотук. След целувката рицарят винаги я мяташе на седлото и я отвеждаше в замъка си.

Ребека се сгуши между завивките. В този дворец живееше майка й и там слънцето никога не залязваше. Там тя не работеше в кръчма, където мъжете се напиваха до припадък, а после повръщаха върху покрития с тръстика под. Там баща й беше добър като някога и не се наливаше с останалите пропаднали типове, докато похотта не го накараше да се изкачи, олюлявайки се, по стълбите и да се покатери върху някоя слугиня… Дали Сен Клер щеше да се върне, питаше се Ребека. Сигурно — все пак йезуитът не се беше сбогувал с нея. Беше й казал само „довиждане“…

Очите на девойката вече се затваряха, но в този момент вратата на стаята й изскърца и тя погледна натам. На прага стоеше някаква тъмна фигура. Отначало Ребека си помисли, че е баща й, но после мъжът се обърна и свещите, които горяха на стълбището, осветиха лицето на Купър, човека на Юда.

Пастор Фрогмор веднага очарова жителите на Дънмоу. Службата му на следващата сутрин нямаше нищо общо с мърморенето на стария Бейнс, което след известно време приспиваше всички в църквата. Новият пастор слезе по стъпалата на олтара със своите чисти одежди и напомадена коса и тръгна из нефа, усмихвайки се на енориашите си. Щом съзря Ребека, която седеше с баща си до една от колоните, той улови погледа й и дяволито й смигна. Девойката не можа да повярва очите си. Снощи този мъж беше осквернил църквата с безумното си пиршество, после се беше впуснал в битка на живот и смърт с беглеца Сен Клер, а сега се разхождаше сред енориашите си, все едно е техен пастир. Явно Фрогмор просто им се подиграваше. На всичкото отгоре новият пастор беше избрал за службата си онзи пасаж от Библията, в който се говореше за вълците в овча кожа. След като го прочете, той продължи с изключително въздействаща проповед за опасностите, дебнещи Божието стадо. Вероятно беше забелязал Купър и шайката му, които се бяха настанили в задната част на църквата, така че посъветва енориашите си да съдействат на служителите на закона и да им помагат с каквото могат в изтощителното преследване на еретиците и разколниците, нахлуващи в кралството с цел подкопаване верността на поданиците на кралицата.

От време на време Ребека усещаше, че баща й я гледа, сякаш долавяше, че нещо не е наред.

В края на службата девойката помоли Бартоломю да я изчака и отиде при любимата си статуя. Хората, които минаваха покрай нея, си шепнеха, че това било „отвратителен папистки обичай“, а Малбрук дори каза, че било крайно време да се отърват от тази статуя.

Фрогмор стоеше на стъпалата отвън и се ръкуваше с енориашите си, обещавайки им, че ще ги посети веднага щом му се удаде възможност. Размени си шеги и закачки с тепавичаря Осбърт, с полския работник Джак и цялото му домочадие и дори със старицата Уайът.

— Скоро ще ви поканя на празненство по случай пристигането си! — заяви новият пастор. — Това ще бъде едно ново начало за енорията „Сейнт Майкъл“!

При тези думи енориашите, които стояха на стълбището, го аплодираха толкова бурно, че чак стреснаха гаргите, накацали по черните дървета около църквата. Уловила баща си за ръка, Ребека се опита да се промъкне незабелязано покрай Фрогмор, но в следващия момент усети как някой я хваща за рамото. Новият пастор й се усмихна.

— Ти си Ребека, нали? Ребека Ленъкс? — той протегна другата си ръка. — А вие сигурно сте баща й, Бартоломю. Слушал съм толкова много за кръчмата ви!

Бартоломю стисна ръката на Фрогмор и запристъпва от крак на крак — комплиментът на пастора го беше смутил, но и зарадвал.

— Бих искал да си поговоря с теб, Ребека.

— Не мога да я пусна — трябва ми в кръчмата.

— Уверявам ви, че няма да я задържам дълго — Фрогмор увеличи натиска на ръката си.

— Не се притеснявай, татко, скоро ще се върна — каза Ребека, която не искаше баща й да влиза в спор с този зловещ непознат.

Бартоломю се опита да възрази, но тя го спря.

— Хайде, върви. Ще се върна, преди да се усетиш. Междувременно виж какво става със сиренето! Вече трябва да е годно за ядене. И не забравяй първо да изразходваш вчерашния хляб!

И така, Бартоломю излезе от църковния двор, а Ребека последва Фрогмор към къщата му. Тя беше ходила там по времето на Бейнс и знаеше, че старецът не поддържа изрядна чистота. Сега обаче покритото с каменни плочи фоайе беше пометено и излъскано до блясък. Същото беше положението и в малката кухничка, която се намираше в другия край на къщата. Между двете пещи гореше весел огън, кухненската маса светеше от чистота, а във въздуха се носеше пленителният аромат на печено.

— Слугиня ли сте си наели? — попита Ребека.

Фрогмор издърпа пейката изпод масата и направи знак на девойката да седне.

— Искаш ли малко вино?

Преди Ребека да успее да отговори, новият пастор вече й беше поднесъл чаша вино и една кана с вода. Тя си наля питие, а Фрогмор се настани срещу нея, скръсти ръце върху масата и втренчи очите си в нейните.

— Ти удари камбаните снощи, нали?

Ребека отпи внимателно от чашата си; виното беше великолепно.

— Да — отвърна тя.

— Значи познаваш Сен Клер?

— Не казах това. Просто видях двама мъже да се бият и се уплаших.

— Значи не знаеш кой е довел коня при костницата?

Ребека извърна поглед.

— Смяташ ли да кажеш на някого за случилото се?

— Пасторе, може и да имам заешка устна, но нямам заешки мозък! — тя остави чашата си на масата. — Кажете ми — защо се бихте с онзи мъж?

— О, двамата с Майкъл сме стари приятели. Веднъж се скарахме сериозно, но никога не бихме се наранили един друг.

— Аз пък видях друго. Поне преди свещите да угаснат. Какъв беше този номер?

— Нищо особено — сви рамене Фрогмор. — Искаш ли нещо за ядене?

— Не съм гладна. А сега трябва да тръгвам.

— Добре, но преди това ми кажи — девица ли си?

— Това си е моя работа — изправи се Ребека.

Фрогмор се пресегна през масата и я хвана за ръката. Ноктите му бяха дълги и чисти и много й напомняха за ноктите на сокола, който баща й беше притежавал някога.

— Седни, моля те — усмихна се пасторът. — Не исках да те обидя.

— Никога не съм била с мъж — отвърна кисело Ребека.

Фрогмор се огледа наоколо.

— Попита ме дали съм си наел слугиня, Ребека. Не съм, но с радост бих се възползвал от услугите ти. Ти си умна, мила…

Девойката се поколеба.

— Заета съм в кръчмата.

— Ще ти се отплатя щедро — добави той. — Кажи ми, Ребека — тази твоя заешка устна притеснява ли те?

— С нея съм се родила.

— Веднъж видях една картина. Мисля, че беше в Рим. Тогава двамата с Майкъл бяхме бойни другари — Фрогмор сведе очи и се усмихна на себе си. — Ти ми напомняш за онази картина, Ребека — той се пресегна през масата и преди девойката да успее да го спре, притисна пръст към заешката й устна; докосването му беше нежно като крилце на пеперуда. — Не е нужно да живееш с това, Ребека. Аз мога да те излекувам — новият пастор стана и се отдалечи, а когато се върна, в ръцете му имаше малко огледало от полиран метал. — Погледни, Ребека, виж какво те чака, ако се съгласиш да ми служиш.

Девойката погледна в огледалото и онемя. Деформацията й беше изчезнала, а устните й бяха сочни и червени. Ребека вдигна очи.

— Какво е това? — възкликна тя.

— Възможното ти бъдеще — промълви нежно Фрогмор. — Няма непостижими неща, Ребека. Всичките ти мечти могат да се сбъднат.

Девойката отново се взря в отражението си и потръпна от вълнение.

— Ребека!

На прага на кухнята стоеше баща й.

— Хайде, момиче! — протегна ръка той. — В кръчмата сме затрупани с работа, а ти стоиш и се взираш в някакво си огледало! Щом Бог те е създал така, значи тъкмо така трябва да изглеждаш!

Ребека отмести поглед към огледалото, но този път заешката й устна си беше на мястото. На девойката й се прииска да изкрещи от негодувание срещу жестоката илюзия, която й беше показал пасторът. Тя остави огледалото, блъсна пейката назад и отиде при баща си.

— Не вярваш и на дума от това, което ти казах, нали Ребека? — Фрогмор продължаваше да седи там, където го беше оставила.

— Точно така! — отвърна му тя.

4.

Купър и хората му си тръгнаха по-късно през същата седмица, но вълнуващата атмосфера, която оставиха след себе си, скоро придоби зловещ оттенък. В деня след заминаването им Малбрук изчезна. Отначало никой не се разтревожи особено. Съдебният пристав обичаше да си пийва и понякога се скиташе с дни. През следващата седмица обаче все още не се беше получила никаква вест от него. Скоро след това изчезна и старицата Уайът и хората не на шега започнаха да се питат дали селото им не е урочасано. Първоначално те обвиниха човека на Юда, но после се събраха в салона на „Сребърният дракон“ и си спомниха за онази нощ, в която някой беше вдигнал тревога, удряйки църковните камбани. Дали пък нещастията им не се дължаха на лошия късмет на йезуита, който вероятно се беше крил в селото им?

Бартоломю Ленъкс се затвори в себе си и така и не попита Ребека за Фрогмор, макар че все пак я посъветва да си няма вземане-даване с новия пастор.

— Защо? — попита го Ребека.

— И аз не знам точно, но в него има нещо странно — Бартоломю взе ръката на дъщеря си в своите. — Аз съм кръчмар, Ребека. Всеки ден работя с хора. Някога пък бях Божи служител, а свещеникът винаги си остава свещеник — той въздъхна. — Хората казват, че си ясновидка. Някога аз също притежавах подобна дарба. Разбира се, виденията ми не бяха точни като твоите — Бартоломю отпусна ръце, — но въпреки това усещам, че у Фрогмор има нещо гнило. Този човек не ти желае доброто, дъще.

По този въпрос девойката беше напълно съгласна с баща си и с готовност се вслуша в думите му. Освен това съзнанието й беше изпълнено с мисли за Сен Клер, но за съжаление пътниците, които се отбиваха в „Сребърният дракон“, не можеха да й кажат нищо за него. След като я предупреди за Фрогмор, самият Бартоломю гледаше да стои далеч от енорийската църква и изобщо не криеше неприязънта си към новия пастор. Клиентите му обаче изобщо не бяха съгласни с него и ентусиазирано се застъпваха за Фрогмор, който според тях бил добре дошло разнообразие в сравнение със скучния, размъкнат и разсеян Бейнс.

Може би тъкмо сквернословията на кръчмаря станаха причина за лошия му късмет или поне така твърдяха слуховете. Една вечер една от грамадните бъчви в пивоварната се разцепи, разливайки скъпоценното си съдържание, наводнявайки помещението и причинявайки много щети. На следващата вечер пък се запали конюшнята. Конете, за щастие, бяха спасени, но чувалите с овес и трици изгоряха в пламъците и Бартоломю се принуди да купува нова стока в момент, в който цените бяха се вдигнали до небето.

Ребека също беше застигната от лош късмет. Една сутрин девойката отиде в конюшнята при Минет. Обикновено тя нахранваше кончето, а после се изкачваше по стълбата и сядаше в плевника, където се беше крил Сен Клер. Йезуитът, разбира се, се беше постарал да не оставя никакви следи от престоя си, но Ребека затваряше очи и си представяше, че любимият й още е там. Онази сутрин обаче девойката не се качи по стълбата. Когато влезе в конюшнята, тя завари Минет да лежи на една страна в сламата, хълбоците й лъщяха от пот, а дишането й беше учестено и накъсано. Бартоломю повика конския доктор Фърнивъл, но въпреки огромния си опит и завидните си умения той не можа да помогне.

— Явно има треска — каза лечителят, улавяйки ръцете на Ребека. — Единственото, което мога да сторя, е да облекча до известна степен мъките й.

До вечерта Минет беше мъртва, а трупът й бе натоварен на една каруца и откаран при касапите. Независимо от усилията на Бартоломю Ребека беше безутешна. Девойката ля сълзи почти през цялата нощ и продължи да оплаква кончето си през целия следващ ден. Тя положи големи усилия да потисне мъката си, намирайки си работа из кръчмата, но късно следобед й дойде твърде много и въпреки че старицата Уайът беше изчезнала преди дни, Ребека се запъти към колибата й. Струваше й се, че болката й може да намалее, ако просто посети мястото, където беше живяла една от малкото й приятелки.

Денят беше мразовит и над околността бяха надвиснали тежки, мрачни облаци. Ребека си облече наметалото, обу чифт здрави обувки и взе една от ясеновите тояжки на баща си. После тръгна по главната улица на Дънмоу, мина покрай къщичките, построени от дъски, допълнени със зидария, и се насочи към дома на старицата Уайът. Самотната колиба на възрастната жена беше сгушена под едно кленово дърво, а наблизо течеше малко поточе. Няколко години по-рано над поточето беше построен мост и старицата Уайът често беше излизала на него, за да предсказва бъдещето на пътниците, които минаваха оттам, и да им продава билки и букетчета цветя. Самата колиба представляваше доста обширна постройка от дърво и камък, вдигната от единствения син на старицата — дърводелец, изкушен от воинската слава, който беше заминал да се сражава в Ипсуич и така и не се беше върнал оттам.

Ребека потропа по предната врата, а после се опита да я отвори. Старицата Уайът никога не заключваше колибата си, но този път явно го беше сторила. Капаците на прозорците бяха затворени, но за изненада на девойката, задната врата зееше — вероятно хлапетата от селото я бяха разбили. Вътре Ребека намери една лоена свещ, запали я с малко прахан и се огледа наоколо. Колибата беше претършувана и всичко беше преобърнато с главата надолу. Явно някои от селяните бяха решили да се възползват от имуществото на старицата Уайът, включително от прекрасната й колекция оловни съдове. Ребека пипна пепелта в камината и установи, че е студена и влажна. После девойката избърса ръцете си в някакъв парцал, излезе през задната врата и тръгна по пътеката, улисана в мисли за Сен Клер, смъртта на Минет и изчезването на старицата Уайът. Къде можеше да е отишла възрастната жена? В следващия момент откъм горната част на пътеката се чу някакъв шум. Ребека се взря през бързо сгъстяващия се сумрак и забеляза, че към нея бавно се приближава някаква фигура — дребна женица с наметало и нахлупена на главата качулка. Девойката се закова на място.

— Майко Уайът! — извика тя.

Фигурата спря и й помаха. Ребека тутакси забрави всичките си грижи и се втурна към старата си приятелка.

— Бог да ни поживи, момиче! — в очите на старицата горяха весели пламъчета.

— Къде беше? — попита Ребека. — Потъна вдън земя! Селяните вече дни наред говорят за това. Вратата ти е разбита, къщата ти — претършувана, а ти се появяваш, сякаш нищо не е било!

Старицата сграбчи ръцете на девойката.

— Това си е моя работа, Ребека! — гласът на възрастната жена беше нисък и непоколебим.

Девойката понечи да целуне старицата по бялата, набраздена от бръчки буза, но изведнъж се спря. Сърцето й се сви от страх. Да, пред нея действително стоеше старицата Уайът, но очите й изглеждаха много по-големи от преди. Вярно, че възрастната жена беше доста жизнена, но Ребека никога не беше виждала погледът й да блести така. В лицето й също имаше нещо по-различно — то беше добило лукаво изражение.

— Какво има, момиче? — старицата наклони главата си назад и изпод качулката й се подаде сив кичур коса.

— Не знам — засмя се нервно Ребека. — Може би е от слабата светлина, но ми изглеждаш някак променена.

— Променена ли? Че как може една бабичка да се промени? До ушите ми стигнаха разни слухове за теб, Ребека — приближи се до нея старицата и девойката усети ухание на восъчни свещи и тамян.

— Какви слухове? — попита отбранително Ребека.

— Казват, че си укривала онзи йезуитски свещеник, когото властите издирват. Вярно ли е?

— Кой казва така?

— Хората. Твърдят, че си го подслонила в конюшнята на Минет и че си му носела храна. Е, така ли е?

Ребека се разтревожи не на шега. Навън се стъмваше, пътеката беше обградена от високи живи плетове, а възрастната жена пред нея сякаш не беше онази, която тя беше познавала. Девойката отстъпи назад и стисна ясеновата си тояжка. Откъде старицата Уайът можеше да знае, че е укривала Сен Клер? Дори да беше разбрала отнякъде, нейната стара приятелка би проявила повече такт и никога не би повдигнала въпроса по този начин. Освен това старицата Уайът имаше някакво странно ново излъчване, което Ребека не можеше да проумее. Дори позата на тялото й беше различна — възрастната жена стоеше с леко наклонена глава, отпуснати покрай тялото ръце и държеше тояжката си така, както мъж би държал меча си. Девойката се почувства леко замаяна, сякаш всичко това беше част от някакъв ужасен кошмар.

— По-добре да вървя — каза тя. — Радвам се, че си добре.

Старицата Уайът тръгна към нея, но Ребека хукна нагоре по пътеката. Когато се добра до кръчмата на баща си, тя се втурна в салона разчорлена и с отметната назад качулка.

— Мили Боже! — извика Питър, главният слуга. — Какво има, Ребека?

Клиентите тутакси притихнаха и извърнаха глави, за да видят какво става.

— Старицата Уайът! — отвърна Ребека.

Девойката се канеше да продължи, но нещо в погледа на Питър й подсказа, че трябва да внимава какво говори.

— Какво за нея? — попита Калъртън, заместникът на Малбрук, и стана от масата в ъгъла, където двамата с клисаря Симнъл играеха на зарове.

— Появи ли се? — заекна Ребека.

— За Бога, дъще, изглеждаш все едно си видяла призрак!

Бартоломю излезе от помещението за миене на съдове; в ръцете му имаше окървавен нож за месо.

— Видях старицата Уайът — каза тя.

— Дано Бог се смили над душата й — обади се Калъртън през рамо и се върна на мястото си. — Не чу ли новините, момиче? Открили са я убита в гората.

Коленете на Ребека се подкосиха, а сърцето й сякаш се качи в гърлото й и тя побърза да седне на един стол.

— Какво искате да кажете? — прошепна девойката.

Баща й се приближи до нея и приклекна в краката й.

— Какво има, момиче? Калъртън е прав. Старицата Уайът действително е била намерена убита в гората. Някакъв фермер излязъл на лов с кучетата си и така попаднал на тялото й. Гърлото й било прерязано, а по гърдите й имало ужасни рани.

— Кажи й и останалото! — провикна се Калъртън.

— Сърцето й било изтръгнато…

Ребека притисна устата си с ръка. Бартоломю я попита дали не иска нещо за ядене или пиене, но девойката поклати глава, а после го избута от пътя си и изтича в стаята си. След няколко минути при нея се качи Луси — закръглена слугиня с шавливи очи, която пристъпваше много наперено, понеже съдържателят на кръчмата спеше с нея. Слугинята отвори вратата, без да почука, и стовари една чаша греяно вино с подправки върху малката масичка до леглото на Ребека.

— Баща ти каза да го изпиеш.

Девойката я изгледа свирепо, но си замълча. Луси се нацупи, а после се фръцна и затръшна вратата зад гърба си. Ребека беше сигурна, че я е чула да казва „заешка устна“, но това не я интересуваше. Девойката си имаше по-големи грижи — очевидно безметежният й и скучен живот в Дънмоу беше приключил. Съществото, което беше срещнала на онази пътека, не беше призрак, нито пък видение. Това беше старицата Уайът, но същевременно — не съвсем.

Ребека вдигна греяното вино от масичката. Чашата пареше, така че тя измъкна една кърпичка от сандъка до леглото си и я уви в нея. Виното беше силно и подправено с много мед и билкови отвари, приготвени лично от баща й. Ребека се приближи до прозореца и се взря в алеята пред кръчмата. Фенерите, окачени от двете страни на входната врата, я осветяваха донякъде, но отвъд това пространство цареше пълна тъмнина. В следващия момент от сенките се появи някакъв мъж, който пристъпи напред, но после спря и погледна нагоре. Ребека изпусна чашата. Пред вратата на кръчмата стоеше съдебният пристав Малбрук. Лицето му беше призрачно-бледо, а на устните му играеше странна усмивка. Девойката се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото си и се разтърси от ридания.

На следващата сутрин Ребека вече се чувстваше по-спокойна, но баща й все пак забеляза, че лицето й е бледо и че около очите й има тъмни кръгове. Девойката промърмори, че просто е сънувала кошмари, но въпреки това, когато Бартоломю я помоли да иде до пазара, тя отказа. Злото беше дошло в Дънмоу и тя не се чувстваше в безопасност. Баща й беше прав — около Фрогмор действително имаше нещо гнило и Ребека беше сигурна, че именно той стои в основата на всички нещастия, които се случваха напоследък.

През следващите няколко дни Ребека усещаше, че злото продължава да витае наоколо, но от това репутацията на новия пастор изобщо не пострада. Напротив — хората го харесваха все повече. Единствено Бартоломю Ленъкс правеше изключение. Когато Фрогмор дойде в кръчмата, за да си побъбри със селяните, поръчвайки ейл и вино за всички, Ребека остана в стаята си. По някое време баща й дойде да провери как е и й описа пастора като Ирод сред младенците.

— Лош човек е той, Ребека, но не знам какво мога да направя, за да се отървем от него.

Останалите селяни обаче бяха очаровани от новия си пастир. Ребека тъкмо се канеше да помоли баща си да я прати при един техен далечен роднина в Норич, когато някакъв пътуващ търговец, който продаваше дрънкулките си из селата и махалите по есекското крайбрежие, пристигна в „Сребърният дракон“ и обяви, че йезуитът Сен Клер е бил заловен.

— Хванали го в гората — търговецът облиза пяната от ръба на чашата си. — Очевидно се е придвижвал с кон, но добичето окуцяло и хората на шерифа го спипали.

Ребека улови предупредителния поглед на баща си и се помъчи да не издава чувствата си.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

Търговецът премлясна с устни и погледна към полупразната си чаша. Девойката я напълни догоре и му я върна.

— Не е мъртъв. Преследвачите му са стреляли по коня. Видях селяните, които разчленяваха трупа на животното. Йезуитът е бил откаран в замъка в Колчестър и ще остане там до следващото заседание на окръжния съд.

— Само него ли са заловили? — поинтересува се Бартоломю.

Търговецът кимна.

— Господ да пази онези, които са му помагали. В дълбоките тъмници на Колчестър е пълно с уреди за мъчение — нажежени до бяло ръжени, клещи и какво ли още не — с които лесно можеш да измъкнеш истината от някой нещастник.

Ребека взе наметалото си и без да обръща внимание на виковете на баща си, излезе от кръчмата. После нахлупи качулката на главата си, но не само защото вечерта беше студена, а и за да скрие сълзите си от минувачите. На ъгъла на Ратгар Лейн спря и се вгледа в голите клони на дърветата, протегнати към сивото небе като гигантски пръсти.

Девойката никога не се беше чувствала по-отчаяна. Беше се забъркала с мъж, когото едва познаваше, и беше попаднала в клопката на пастор, който беше замесен в какви ли не злодеяния. Ребека продължи да върви, потънала в мислите си. Когато дойде на себе си и се огледа наоколо, тя видя, че без да иска, е поела по пътя, по който се стигаше до църквата. Страничната врата беше отворена, така че девойката влезе вътре. В пустия олтар цареше сумрак. Ребека тръгна през нефа и както обикновено затвори очи, но когато ги отвори, установи, че статуята на архангел Михаил е изчезнала.

— О, не! — простена тя.

После се хвърли към празната й основа и я обхвана с ръцете си. Дали това не беше някакво кошмарно видение? Девойката хукна из църквата и затърси любимата си статуя с очи. Може би просто я бяха преместили. Тя надникна в камбанарията и в нишите отзад; сълзите вече пареха очите й. Изведнъж пастор Фрогмор се появи иззад една колона и Ребека се блъсна в него.

— Какво има, момичето ми?

— Много добре знаете! Къде е статуята?

Пасторът изцъка с език.

— Ребека, Ребека, за какво ти е този папистки боклук?

— Къде е статуята? — настоя тя.

Фрогмор вече едва сдържаше смеха си.

— Искаш да видиш статуята, така ли? Ела с мен тогава!

И така, преди девойката да успее да възрази, пасторът я сграбчи за ръката и я поведе към костницата. Когато стигнаха дотам, той отвори вратата и блъсна Ребека вътре. Тя се спъна в костите и черепите, с които беше отрупан подът, и се олюля в мрака. Вероятно трябваше да се чувства уплашена, но в момента в нея напираше единствено гняв. Фрогмор запали една от факлите с малко прахан, а после я извади от поставката й на стената и я подаде на девойката.

— Не!

Ребека рухна. Статуята лежеше на пода, разбита на парчета, а главата й стоеше на една от полиците, между изпотрошените черепи. Девойката се изправи на крака, свали главата от полицата и помилва тъмната коса, изваяна от гипс.

— Защо? — върна се тя при Фрогмор. — Защо сте толкова жесток? О, познавам ви аз вас! Знам, че не вярвате нито в Господ, нито в хората!

Пасторът се поклони.

— Желанията на енориашите ми и законите в това кралство ме принудиха да постъпя така. Ще ти кажа обаче какво ще направим. Ако искаш, можеш да задържиш главата.

След тези думи Фрогмор излезе от костницата и целият се разтресе от смях. Ребека взе главата и огледа пораженията, които й бяха нанесени — носът беше счупен, а едно от очите беше изчоплено. Тя влезе в гробището и се приближи до гроба на майка си. После коленичи и разрови твърдата земя с пръсти. Щом изкопа една малка дупка, девойката положи главата в нея и я покри с пръст.

Когато се върна в „Сребърният дракон“, тя се опита да се промъкне до стаята си, за да се измие и преоблече, но баща й я хвана за ръкава.

— Какво става, момиче? — Бартоломю стисна пръстите й. — Да не си паднала? — той се отдръпна. — Ребека, роклята ти е цялата омазана с кал!

— Фрогмор е строшил статуята! — избухна Ребека, а очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам. Знам, че изглеждам ужасно, но нямаше нужда…

— Какво? — лицето на Бартоломю пламна от гняв. — Строшил е статуята на архангел Михаил?

— Беше я завлякъл в костницата и я беше раздробил на парчета, а главата беше сложил на една от полиците заедно с другите черепи!

— Върви си в стаята! — нареди Бартоломю.

— Татко?

Ребека никога не беше виждала баща си толкова ядосан. Лицето му пребледня и за миг пиянският му вид беше заменен от свежо, младежко излъчване.

— Майка ти обожаваше тази статуя — Бартоломю прехапа устни. — Лично наех един художник от Ипсуич, за да я изрисува. Фрогмор не е имал право да я унищожава! Постъпил е много жестоко. А сега върви. Хайде, качвай се в стаята си!

Ребека послуша баща си, а няколко минути по-късно той дойде при нея с един поднос, върху който беше подредил парчета месо, залети с лучен сос, комат пресен хляб и една чаша вино.

— Остани си в стаята тази вечер — надвеси се Бартоломю над дъщеря си и я погали по косата. — Обичам те, Ребека.

Девойката вдигна очи.

— Направих две хубави неща в живота си. Ожених се за жената, която обичах, и с нея заченах дъщерята, която винаги съм искал.

Ребека хвана грубите ръце на баща си и ги притисна до лицето си.

— Искам да се махна оттук — каза му тя. — Нямам желание да съм част от Дънмоу и определено не искам да си имам вземане-даване с Фрогмор.

Баща й се наведе и нежно обхвана лицето й с ръце.

— Ти помагаше на йезуита, нали?

Ребека кимна.

— Но сега са го заловили.

— Да — отвърна баща й. — Купър и хората му ще го накарат да проговори и ако йезуитът спомене името ти, те ще се върнат за теб. Ще те отпратя още утре, дъще. Имам приятели в Кенилуърт, Уорикшър. Сега обаче трябва да си изядеш вечерята и да си изпиеш виното. Аз пък ще се връщам на работа — на прага на стаята той спря и се обърна. — Обичаш ли ме, Ребека?

— Повече от живота!

— Не ме забравяй!

Девойката искаше да го попита какво е имал предвид с тези думи, но Бартоломю вече беше затворил вратата след себе си и шумът от отдалечаващите му се стъпки вече заглъхваше. Ребека усети аромата на месото в подноса, така че се приближи и започна да се храни. Едва когато привърши, си даде сметка, че баща й сигурно е сложил някакво приспивателно в храната й. Изведнъж се почувства ужасно уморена и последното, което си спомняше, беше как се е покатерила върху леглото си.

На следващата сутрин девойката беше грубо разбудена.

— Мистрес, мистрес! Най-добре слезте долу!

Ребека седна в леглото си. Главата й още тежеше, а в устата й се долавяше вкусът на виното и на месото, които беше погълнала предишната вечер.

— Какво има, Питър?

— Снощи баща ви излезе и още не се е върнал! Всички сме се събрали в салона и умуваме какво се е случило. Бартоломю Ленъкс никога досега не е правил подобно нещо!

Ребека се измъкна от леглото, нареди на Питър да я остави сама, след което бързо се изми и облече. Когато слезе в салона, завари слугите насядали около масата. Огънят в камината не беше запален, а подът не беше пометен.

— Решихме да изчакаме, мистрес. Баща ви не се върна, а вие спахте до късно…

— Но къде може да е отишъл? С коня си ли излезе?

Питър поклати глава.

— Слезе в салона към шест часа и си взе наметалото и тояжката. Каза, че има да свърши някаква работа.

— А не е ли възможно просто да е останал да пренощува някъде другаде? — извика Луси с безсрамна усмивка на уста.

— Баща ми никога не би направил подобно нещо! — тросна й се Ребека, която вече се беше разтревожила не на шега. Бартоломю сигурно беше отишъл при Фрогмор. — Питър, на теб разчитам да се погрижиш за кръчмата както би го направил татко. Почисти камината и нареди на слугите да оправят салона!

— Тук заповядва баща ти, а не ти! — ухили й се подигравателно Луси.

Ребека се спусна към слугинята и я зашлеви през устата.

— Вън! — изсъска девойката. — Това е кръчмата на баща ми, а аз съм негова дъщеря и твоята наглост вече ми дойде до гуша!

Долната устна на Луси затрепери.

— Аз не исках…

— Напротив, искаше! — отвърна й рязко Ребека. — Не ме карай да продължавам, защото мога да ти кажа още много неща! Освен че си нагла, ти си и мързелива! Баща ми трябваше да се отърве от теб много отдавна! — девойката се разкъсваше между гнева и страха си, но въпреки това изобщо не съжаляваше за това, което беше направила. — Сега излизам! — извика тя. — Отивам да потърся баща си! Когато се върна, очаквам да ви заваря заети с работа! Ако ли не — по-добре си събирайте багажа още сега!

След тези думи Ребека се оттегли в кухнята. Там набързо се подкрепи с малко сирене, комат хляб, няколко парчета сушено месо и чаша ейл. Докато се хранеше, тя се опитваше да потисне страховете си. Сен Клер беше заловен и Купър всеки момент можеше да се върне за нея, но това все още не се беше случило. По-належащият проблем беше, че баща й беше отишъл при Фрогмор и не се беше върнал.

Ребека взе наметалото и тояжката си и излезе на все още пустия площад. После се обърна наляво и понечи да тръгне, но изведнъж спря и се облегна на стената на кръчмата, за да не падне. За няколко мига Дънмоу изчезна и пред очите й се появи някаква необятна заснежена пустош, в чийто край се издигаше мрачна зелена гора. В ушите й отекна звън на оръжия.

— Добре ли сте, мистрес Ребека?

Тя отвори очи. Симнъл, клисарят, почти беше наврял тлъстото си, бледо лице, обрамчено от светлоруса коса, в нейното и загрижено се взираше в нея.

— Да, да. Всичко е наред.

Той я сграбчи за ръката.

— Сигурна ли сте, мистрес?

Симнъл се усмихна, разкривайки ред почернели зъби. Ребека усети лошия му дъх и едва се сдържа да не потръпне.

— Търся баща ви — заекна клисарят.

— Аз също.

— Имам нужда от помощта му — продължи Симнъл.

Едва сега девойката забеляза, че клисарят е крайно развълнуван.

— Моята Марго изчезна.

Стомахът на Ребека се сви. Тя си спомни Марго — тъмнокоса девойка с пищно тяло, весела душа и репутация на леко момиче.

— Откога я няма?

— От снощи. Каза, че отива да набере малко билки, за да подправи месото, понеже понамирисвало — Симнъл примигна с воднистите си очи. — О, наясно съм, че това е било само оправдание, за да се измъкне от вкъщи и да се срещне с някого, но досега винаги се е връщала. Никога не оставаше навън; не и през цялата нощ — клисарят потри небръснатото си лице. — Много съм разтревожен. Пък и след като изчезнаха и Малбрук, и старицата Уайът…

Едва потискайки собствената си паника, Ребека потупа Симнъл по рамото и му каза да отиде в кръчмата.

— Сигурна съм, че когато татко се върне, с радост ще ви помогне.

Девойката пое през най-краткия път през гробището. Когато стигна до църквата, тя потропа по вратата на пастора, но на прага се появи не Фрогмор, а съдебният пристав Калъртън.

— Какво има, мистрес Ленъкс? — попита той, но не я погледна в очите и дори се опита да затвори вратата под носа й.

— Къде е баща ми? — извика тя.

— А, Ребека! — появи се пасторът зад Калъртън и го избута от пътя си. — Заповядай, влез!

— Не искам да влизам! Търся баща си.

Фрогмор повдигна веждите си и доби още по-похотлив вид от обикновено.

— Знам, че е дошъл тук!

— Не съм казвал, че не е. Наистина дойде — точно след мръкване. Искаше да поговорим за статуята. Обясних му, че е паднала и се е счупила. Той предложи да купи нова, а аз му казах, че ще си помисля, и той си тръгна.

— Да, но не се прибра в кръчмата — настоя Ребека.

Фрогмор й хвърли един насмешлив поглед.

— Да не би да мислиш, че все още е тук?

— А къде е изчезнал тогава?

— Не е изчезнал — намеси се рязко Калъртън.

— Какво имате предвид?

— Сутринта дойде при мен — съдебният пристав потупа кесията си, от която се подаваше парче пергамент. — Каза, че иска да даде показания.

— Баща ми е дошъл при вас?

— Да. Написа показанията си собственоръчно, а после си отиде.

— Но той не се прибра…

— Каза, че отива в Колчестър, за да се срещне с човека на кралицата, Купър, и да се изправи срещу изменника Сен Клер.

— Дайте да видя тези показания.

— И това ще стане, но когато аз преценя — сопна й се Калъртън и затръшна вратата под носа й.

5.

През следващите няколко дни страховете на Ребека се задълбочиха. Калъртън идваше в кръчмата, но винаги сядаше с приятелите си и си шушукаше нещо с тях, а когато девойката се приближеше към масата им, всички млъкваха. Трудолюбивият Питър се беше оказал надеждна опора — вече беше изпъдил Луси и поддържаше всичко в ред. Въпреки това той също беше разтревожен заради изчезването на Бартоломю, а не по-малко го притесняваше и поведението на Калъртън и компанията му. Накрая нервите му не издържаха и той дръпна Ребека настрана.

— Трябва да внимавате, мистрес — предупреди я слугата, а слабото му лице доби още по-тревожно изражение. — С баща ви се е случило нещо ужасно. Не вярвам да е отишъл в Колчестър — добави той с дрезгав глас. — Калъртън крои нещо; същото прави и Луси в селото — Питър я хвана за раменете. — Винаги съм ви харесвал, мистрес. Баща ви беше добър човек — той осъзна какво е казал и прехапа устни. — Сигурен съм — заекна слугата, — че той ще се върне скоро, но аз няма да остана тук. Вие също трябва да заминете. Имам приятели в Холингбъри. Отидете при тях и се скрийте!

— Никъде няма да се крия! — сопна му се Ребека. — Не съм направила нищо лошо!

— Напротив, Ребека, напротив — отвърна Питър. — Двамата с баща ви сте чужденци тук. Освен това притежавате процъфтяваща кръчма, а това разпалва завистта на хората. В селото се говори, че сте папистка. Отгоре на всичко имате заешка устна и сте ясновидка. Направо казано, омразата на селяните лесно може да доведе до убийство.

Девойката реши да не се вслушва в това предупреждение, но думите на Питър се потвърждаваха всеки път, щом тя отидеше в селото. Някои от търговците на пазара бяха дружелюбни с нея, но повечето се държаха предпазливо. Щом я видеха, жените, покрай които минаваше, й обръщаха гръб. Някои й се усмихваха бегло, но останалите си мърмореха под носа и я ругаеха.

От Бартоломю нямаше ни вест, ни кост. Бяха минали пет дни, откакто беше изчезнал, и Ребека вече подозираше, че го е сполетяло нещо ужасно. Храната й присядаше, а нощем й се явяваха страшни кошмари — тя и Сен Клер бягаха от глутница вълци през скована от сняг и лед пустош или пък се сражаваха с армия отвратителни демони и чудовища. Денем девойката имаше видения, свързани с останалите изчезнали хора от селото. Трупът на старицата Уайът беше погребан в края на църковното гробище почти веднага след като беше открит, но Малбрук и Марго сякаш се бяха изпарили във въздуха. Веднъж Ребека чу някакъв шум отвън и когато надникна през прозореца, видя отдолу да й се хили окървавеното лице на съдебния пристав. На гърдите му зееше зловеща рана, а вратът му стоеше някак изкривен, сякаш беше прерязан с нож.

На следващата сутрин девойката излезе от кръчмата и се запъти към приюта за бедняци, за да им занесе малко хляб. Когато мина покрай колибата на Симнъл, нещо зад прозореца на втория етаж привлече вниманието й и тя вдигна поглед. Там стоеше Марго и се взираше в нея с оградени от тъмни кръгове очи. Лицето й беше синьо-бяло, а в гърдите й зееше кървава рана. На Ребека й призля и тя се наведе, преструвайки се, че нещо не е наред с тока на обувката й. Когато отново вдигна поглед, видението вече беше изчезнало, и девойката хукна обратно към кръчмата.

През останалата част от деня Ребека се отдаде на усилена работа в кухнята, надявайки се, че тракането на съдовете, апетитната миризма на готвено и бъбренето на слугите ще прогонят демоните от съзнанието й. Беше петък и вечерта салонът се напълни, но тя вече беше останала без сили, така че си взе една чаша вино, каза на Питър, че отива да си почине, и се качи в стаята си.

Девойката се покатери върху леглото, без дори да се съблича, и придърпа покривката отгоре си. Тя остави свещта да гори и се взря в малката музикална кутийка, която й беше подарила майка й. Очите й се напълниха със сълзи. Ребека си спомни разходките, които си бяха правили двете по окъпаните от слънце пътечки, песните, които й беше пяла майка й, стихотворенията, на които я беше учила, и безбройните съвети, които й беше давала за билките из поляните. Майка й беше купила музикалната кутийка от Норич и й я беше поднесла по случай петия й рожден ден. Някога Ребека обичаше да слуша мелодията, но сега не би го понесла. Тя затвори очи и се опита да се помоли, но после осъзна, че като изключим статуята в енорийската църква, не беше вярвала в нищо друго. Думите от Светото писание, високопарните проповеди на пастор Бейнс и промърморените под нос молитви бяха просто ритуал, който се изпълняваше, а после бързо се забравяше.

Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.

— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.

Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.

— Ще ме изслушаш ли, дъще?

Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.

— Сигурно сънувам!

— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.

— Какво става, татко?

Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.

— Татко!

— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!

Ребека го зяпна ужасено.

— Пасторът не е Божи човек, дъще. Той е велик демон и ако можеше, би те наранил, но има други същества, които му пречат. Мен не успяха да ме спасят, но затова съм си виновен самият аз — той протегна ръце, сякаш беше свещеник, даващ благословия. — Отказах се от духовния си сан заради жената, която обичах. Тогава още можех да получа опрощение, но аз омърсих любовта си със сласт и жажда за пари. Ние сами създаваме ада си, Ребека! Демоните като Фрогмор просто ни улавят в мрежите си.

Ребека почувства част от топлината й да се завръща в тялото й. Тя взе чашата си и допи остатъка от виното си.

— Какво трябва да…

— Замълчи! — прекъсна я баща й. — Нямам много време. Дойдох да ти кажа, че трябва да бягаш, дъще. Да се махнеш от това място колкото се може по-скоро!

— Но къде бих могла да отида?

— При Сен Клер.

— Но той е в затвора!

— Отиди при Сен Клер! Убий Фрогмор! Измъкни ме от мрака! Хайде, върви.

След тези думи баща й се понесе към нея; устните му продължаваха да се движат. Ребека не можеше повече да понася тази гледка. Тя затвори очи и стисна чашата си толкова силно, че оловната й дръжка се впи в кожата й.

— Ребека!

Девойката отвори очи. Бартоломю стоеше пред леглото й.

— Това не е кошмар. В ямата в задната част на костницата… — започна той, но в следващия момент изчезна.

Ребека остана неподвижна, взряна в пламъка на свещта, докато вратът й не се схвана. После се уви в покривката на леглото и се приближи до стола, в който беше седял баща й. Изпитото вино вече започваше да й действа и тя се чувстваше затоплена и някак по-силна. Отначало се зачуди дали пък не е сънувала, но после забеляза месинговото копче с изобразен отгоре му дракон, което беше останало на стола. Баща й беше поръчал тези копчета от един амбулантен търговец и ги беше пришил за кожения жакет, който никога не сваляше от гърба си.

Изведнъж Ребека се почувства завладяна от желание за действие. Тя се облече, пусна копчето в кесията си и крадешком слезе в кръчмата. Единствената светлина в салона идваше от малкия светилник, който Питър беше окачил над камината. Слугите бяха налягали под масите и спяха дълбоко. Една от камериерките пък явно забавляваше някой клиент в кухнята — оттам се дочуваше пъшкане, сподавени викове и някое и друго пошляпване. Ребека игнорира тези звуци и тихо се измъкна от „Сребърният дракон“.

Нощта беше тъмна и студена. Калдъръмът беше покрит със скреж, което го правеше доста хлъзгав, но пък небето беше ясно, а луната беше пълна и пътеката към църквата се виждаше чудесно. Девойката беше решена да отиде там и веднъж завинаги да разбере дали виденията й се дължат на умора, или пък злото действително се е настанило в Дънмоу.

Когато стигна до стената на гробището, тя видя, че в църквата и в къщата на пастора не свети. Наоколо цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от крясъците на някакъв бухал и шумоленето из гъсталака покрай нея. Ребека докосна заешката си устна и си спомни думите на старицата Уайът, която й беше казала, че ако излезе по пълнолуние и се натрие с тлъстина от тялото на обесен… Девойката затвори очи. Всички тези глупости вече бяха минало. С Дънмоу и живота й тук беше свършено. Тя щеше да се махне от селото, но преди това щеше да потърси доказателство за злодеянията на Фрогмор и щеше да се изправи срещу него.

Ребека се покатери по стената на гробището, а после запълзя между изоставените кръстове и влажните надгробни могили. Над нея прелетя някаква нощна птица. Когато стигна до църквата, тя продължи да пълзи покрай малкия канал и тихо се промъкна до костницата. Щом стигна до вратата, девойката я отвори и влезе вътре. Спомни си факлата, която беше запалил Фрогмор, и реши да я използва. Ребека бръкна в кесията си и извади оттам огнивото и парчето свещ, които беше взела със себе си. Щом запали свещта, пред очите й се разкри ужасна гледка. Черепите и костите на мъртъвците проблясваха на мъждивата светлина. Гърлото й устата на девойката бяха пресъхнали, а ръцете й трепереха, но въпреки това тя се овладя, приближи свещта към факлата и когато катранът пламна, я свали от поставката й на стената и тръгна с нея между полиците. Костите под обувките й скърцаха и пукаха. Ребека затвори очи. Не биваше да мисли за костницата. Трябваше да си спомни за майка си и да си представи, че е слънчев ден и двете се намират на някоя полянка, пълна с цветя. Трябваше да открие доказателството.

Баща й беше споменал нещо за някаква яма в задната част на костницата. Полиците там свършваха на около три стъпки над земята. Ребека се наведе и видя, че в стената има пролука. Тя протегна ръка и бръкна вътре. Пръстите й напипаха студена плът. Девойката премести ръката си и усети някаква кожена дреха. После освети дупката с факлата си и едва потисна вика си — там лежеше трупът на баща й, чиито безжизнени очи се взираха невиждащо в нея. Сърцето на девойката запрепуска, а тялото й се обля в пот. Ребека остави факлата на пода и се втренчи ужасено в кошмарните рани по врата и гърдите на баща си.

— Дано Бог се смили над теб! — простена тя. — О, дано Бог се смили над всички ни!

Девойката отстъпи назад. Вече нямаше от какво да се бои — едва ли в костницата можеше да има нещо по-страшно от това, което беше видяла току-що. Тя взе факлата и се просна на пода до тялото на баща си. За съжаление, силите не й стигаха, за да го измъкне от дупката. Ребека го погали нежно по лицето, а после, събирайки целия си кураж, се пресегна към жакета му и бавно започна да брои копчетата. Бяха само шест. А трябваше да са седем. Девойката се отдръпна от пролуката в стената.

Изведнъж навън се изви вятър и вратата на костницата се отвори с трясък, а после отново се затвори. Ребека се стресна, при което факлата падна от ръцете й и пламъкът угасна. Тя с мъка се изправи на крака, размахвайки ръце, за да запази равновесие, след което се опита да си спомни къде е изходът, но мракът наоколо беше непрогледен. В гърлото й се надигна писък. Девойката се запрепъва в тъмното, а костите под краката й запукаха оглушително. От време на време тя се блъскаше в полиците или пък падаше и напипваше някоя и друга заострена кост или пък череп.

Най-накрая Ребека стигна до отсрещната стена. В този момент вратата пак се отвори и затвори. Тя тръгна по посока на звука. Щом се измъкна навън, девойката се просна на земята и известно време остана така, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. Когато мразовитият нощен вятър започна да вледенява потта по тялото й, тя стана на крака и тръгна да се връща през гробището. След няколко крачки обаче пред нея се изправи някаква тъмна фигура.

— Какво правиш тук, момиче? — препречи й пътя съдебният пристав Малбрук със своето ужасяващо лице и отвратителни рани.

— Махни се! — изпищя Ребека. — В името на Христа!

Видението тутакси изчезна. Девойката успя да стигне до стената на гробището, изкатери се по нея и побягна в нощта. Тя беше толкова ужасена, че дори не забеляза тъмната фигура с качулка на главата, кацнала като някой грамаден гарван на върха на църковната кула, която наблюдаваше всяка нейна стъпка.

Тази нощ Ребека не спа добре, но въпреки това на другата сутрин се събуди много преди зазоряване. Щом отвори очи, тя огледа спалнята си, взирайки се напрегнато във всеки един предмет. Дълбоко в сърцето си девойката знаеше, че след сблъсъка й с Фрогмор животът й ще се промени завинаги. Тя слезе в салона на кръчмата и без да обръща внимание на сънените слуги, които вече се захващаха с ежедневните си задължения, се насочи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато Питър я хвана за рамото.

— На сутрешната служба ли отивате, мистрес? И ние ще дойдем. Ще седнем отзад.

Ребека кимна.

— Аз ще избързам пред вас, понеже искам да си намеря място отпред — девойката се накани да се обърне, но после сграбчи ръката на главния слуга. — Баща ми няма да се върне, Питър. Каквото и да стане — добави тя, — грижи се за кръчмата!

След тези думи Ребека излезе на пазарния площад и въпреки мъглата успя да види, че към църквата вече са се запътили и други селяни. Сутрин обикновено се отслужваха две литургии — едната точно след зазоряване, а другата — малко по-късно. Тя тръгна по пътеката.

Църквата беше студена и неприветлива. Ребека седна край основата на една колона, точно под амвона. Клисарят Симнъл, който още изглеждаше потиснат от отсъствието на Марго, вече беше запалил свещите в олтара и в момента отваряше Библията, поставена върху аналоя, за да е готова за Фрогмор. Девойката се облегна на колоната и затвори очи. В нефа продължиха да влизат хора.

Когато светлината, която нахлуваше през прозорците, се засили, Симнъл удари камбаните. Нефът вече се беше изпълнил с множество приглушени гласове — съселяните се поздравяваха един друг или пък се караха на децата си, за да не вдигат шум с игрите си. Ребека се съсредоточи върху звъна на камбаните, който звучеше ниско и печално, сякаш призоваваше енориашите не на сутрешна служба, ами на погребение.

Девойката отвори очи и се огледа наоколо. Повечето от селяните вече бяха дошли, но нито един от тях не беше седнал близо до нея. Още по-зловещото беше, че Калъртън и помощниците му се бяха събрали на групичка и мрачно я наблюдаваха. Камбаните замлъкнаха. Фрогмор излезе от олтара и се поклони пред кръста, но вместо да се насочи към Библията върху аналоя, той тръгна право към амвона. После се огледа из нефа и хвърли изпълнен с лукавство поглед към Ребека.

— Днес избрах един малко по-различен текст — започна пасторът. — „Врачка да се не оставя жива!“8

В нефа се надигна одобрителен шепот и Ребека се вцепени. После в църквата настана тишина; дори децата млъкнаха. Семействата, които седяха по пейките или по студените каменни плочи на пода, бяха приковали очи във Фрогмор и не помръдваха от местата си.

— „Врачка да се не оставя жива!“ — повтори пасторът. — Но врачката след нас, скъпи енориаши, не е само врачка! Освен това тя е изменничка и бунтовничка!

— Изгорете я! Изгорете я! Изгорете я! — започнаха да му пригласят хората, насядали в задната част на църквата.

Ребека едва потисна паниката, която се надигна у нея. Фрогмор, Калъртън и групичката на най-задния ред явно й бяха устроили капан.

— Какво става, пасторе? — надигна се пивоварят Бедоус; Ребека го познаваше като добър човек и приятел на Бартоломю.

— Седни, човече! — прогърмя гласът на Фрогмор. — Това е Божи дом!

— Точно така! — изкрещя му в отговор Бедоус. — Божи дом! Не съд!

Пасторът остана невъзмутим.

— Хората от тази енория — сопна се той — имат право да се събират и да изобличават изменниците, независимо дали става дума за вещици, за предатели, които подслоняват враговете на кралицата, или и за двете!

Бедоус увеси нос и си седна обратно на мястото.

— Ти! — посочи Фрогмор към Ребека. — Ти си вещица и предателка!

— А вие, сър — изкрещя в отговор девойката, скачайки на крака, — сте долен убиец!

Думите й прозвучаха толкова драматично и неочаквано, че групичката в задната част на църквата, пригласяща възторжено на пастора, мигом замлъкна. Ребека се взря гневно в останалите енориаши.

— Замислете се. Спомнете си какво се случи, откакто той дойде в Дънмоу — тя посочи към Фрогмор. — Хората започнаха да изчезват мистериозно и да намират смъртта си по най-неочаквани начини! Същото се случи и с баща ми, Бартоломю Ленъкс!

— Какви са тези глупости? — приближи се към нея Калъртън.

— Ако идете в костницата — отвърна му рязко Ребека — и претърсите ямата отзад, ще намерите трупа на баща ми! — тя се обърна към Фрогмор, за да види реакцията му, но погледът на пастора беше насмешлив и сърцето на девойката падна в петите.

— Да не би да твърдиш — отвърна Фрогмор спокойно, — че някой е убил баща ти и е захвърлил тялото му в костницата?

— Да, това твърдя, а човекът, който го е убил, сте вие!

Изведнъж съдебният пристав Малбрук, старицата Уайът, Марго и баща й се появиха до една от колоните. Зловещите им лица се взираха свирепо в нея, а раните по гърлата и гърдите им зееха. Ребека почувства, че й призлява. Тя се пресегна и се подпря на колоната пред себе си.

— Да не си пияна? — подигра й се пасторът.

— Много добре знаете, че не съм! — отвърна задъхано тя. — И много добре знаете какво има в костницата!

— Глупости! — настоя Фрогмор. — Мастър Калъртън, вземете хората си и претърсете костницата!

Ребека се огледа наоколо и видя, че живите мъртви, които беше зърнала за миг край колоната, сега са се настанили на местата, които Калъртън и хората му току-що бяха освободили.

— Това е пълна лудост — промърмори девойката.

Стомахът й се сви, а коленете й се подкосиха. Останалите енориаши бяха вперили в нея студени погледи. Сякаш измина цяла вечност, преди Калъртън да се върне в църквата, изтупвайки праха от наметалото си с кожените си ръкавици.

— Нищо особено — извика той. — Само купчина кости.

Ребека не знаеше какво друго може да стори. Тя се свлече в основата на колоната, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Има и още нещо — продължи Калъртън, измъквайки едно парче пергамент от кесията си. — Това са показанията на Бартоломю Ленъкс, които той собственоръчно написа, преди да замине за Колчестър. В тях кръчмарят обвинява дъщеря си, че е вещица и че убива онези, които не харесва, но най-вече — че е укривала йезуита Сен Клер!

Ребека изтръгна свитъка от ръцете на съдебния пристав и той хукна след нея, за да й попречи, в случай че се опита да го унищожи. Девойката зачете документа и се вцепени. Почеркът, начинът на изразяване и подписът в дъното бяха на баща й, но обвиненията сигурно бяха скалъпени от Фрогмор.

Ребека нямаше сили да продължи да чете. Баща й беше написал невероятно гнусни лъжи: че подозирал, че тя не му е истинска дъщеря; че заешката й устна била дяволски белег; че омагьосвала онези, които не харесвала, и че помогнала на йезуита Сен Клер да избяга от кралското правосъдие.

— Това са лъжи! — изкрещя тя, хвърляйки парчето пергамент на земята. — Баща ми не може да ги е написал!

— Така ли? — подпухналото от пиене лице на Калъртън се разтегли в усмивка. — А как тогава ще обясниш появата на този документ, написан с неговия почерк и подписан със собствената му ръка? Баща ти дойде у дома, даде ми парчето пергамент и ми се закле върху Библията, че всичко в него е самата истина!

— Направили сте някакъв номер! — изпищя Ребека. — Някаква ужасна магия!

— Ужасна магия, значи — присмя й се Фрогмор. — Направо не знам какво да те правя, Ребека Ленъкс! Идваш в тази църква и пред лицето на Бога заявяваш, че трупът на баща ти лежи в костницата. Наричаш пастора си убиец, а съдебния пристав — лъжец. Какво наказание мислиш, че заслужаваш след всичките тези прегрешения?

— Изгорете я! — Луси, камериерката, си проправи път през тълпата; румените й страни бяха поаленели от злоба.

Щом стигна до Ребека, слугинята така зашлеви девойката през лицето, че клетото момиче политна назад и се блъсна в колоната. Почти изгубила съзнание, Ребека се строполи на земята.

Църквата мигом се изпълни с викове и крясъци, които отекнаха в съзнанието на девойката подобно на рев от разбиващи се о брега вълни. В следващия момент тълпата я заблъска, изправи я на крака, а Калъртън омота около нея някакво въже. Неколцина от селяните се опитаха да й помогнат, но безуспешно. Бедоус си проправи път през навалицата, но скоро беше изблъскан встрани. Питър, главният слуга от кръчмата, се помъчи да озапти Луси, но някой го удари по главата и той рухна на пода.

В църквата настана пълен хаос. Хората на Калъртън повлякоха Ребека към предната врата сред море от озъбени лица, изпълнени с омраза. Сега животът й беше в ръцете на съдебния пристав, който вървеше най-отпред на цялата процесия и разгонваше зяпачите с жезъла си. Девойката се опита да улови погледите на бащините си приятели, но те извръщаха очи. Крясъците: „Изгорете я! Изгорете я!“ не секваха. Ребека цялата се тресеше от страх. Въжето, с което я бяха вързали, беше здраво стегнато и й пречеше да диша. Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Може би сънуваше поредния си кошмар и скоро щеше да се събуди?

— Помощ! — извика тя.

Молбата й беше посрещната със смях. Хората на Калъртън я извлякоха навън и студеният сутрешен въздух малко я посвести. Ребека беше чувала, че в някои села, в които паниката на хората ги карала да виждат вещици едва ли не навсякъде, се е случвало да замъкнат няколко жени на пазарния площад и да ги изгорят или обесят без съд и присъда. Тъкмо това я чакаше и нея.

Стражарите продължиха да я блъскат и бутат, принуждавайки я да върви напред. В един момент тя се спъна и падна. Кожените й обувки мигом бяха свалени от краката й, а пръстенът от малкото й пръстче — изхлузен. Хората късаха цели парчета от вълнената й рокля. Към нея полетяха буци пръст, а едно парче тор я улучи в устата. Тя се задави и се разкашля, но това само предизвика още по-бурен смях у зяпачите. Нямаше ли някой да й помогне?!

Когато стигнаха в селото и стъпиха на калдъръма, хората на Калъртън продължиха да я влачат и босите й крака съвсем се израниха. Накрая стигнаха до площада. Ребека видя табелата на „Сребърният дракон“. На вратата на кръчмата се беше струпала цяла тълпа от хора с чаши в ръце. По площада изтрополи някаква каруца, пълна със съчки и папрат, която — за неин ужас — спря близо до стълба за бичуване. Скоро около него беше издигната висока клада.

— Невинна съм, за Бога! — изпищя тя.

Тълпата обаче беше озверяла и нямаше да се успокои, докато не видеше да се пролива кръв. До стълба за бичуване беше поставен някакъв стол, върху който я накараха да се покачи. После стегнаха още въжета около тялото й и натрупаха подпалки чак до гърдите й. Сред морето от хора около нея имаше мъже, жени и деца, които беше познавала през целия си живот. Някои от тях тя смяташе за приятели, а на други двамата с Бартоломю бяха помагали неведнъж и дваж. Ребека погледна към кръчмата с надеждата, че баща й ей сега ще се завтече към площада и ще я отърве от този кошмар. А може би някой от приятелите му щеше да й се притече на помощ? На малката тераса над входната врата имаше някакъв човек. Тя се вгледа по-внимателно и разпозна Малбрук — злите, кървясали очи на съдебния пристав бяха приковани в нея. На ъгъла на уличката, която водеше към задната част на „Сребърният дракон“, стоеше старицата Уайът и й махаше с букетче цветя. В следващия момент ноздрите на Ребека се изпълниха с дим и тя с ужас се взря в мъжете с факли в ръце, които бяха наобиколили кладата. Девойката затвори очи.

— Мили Боже! Света Дево!

Изведнъж яростните викове заглъхнаха и на площада се възцари пълна тишина. Към кладата се беше приближил мъж на бял кон, облечен в рицарски доспехи. Мъжът беше Майкъл Сен Клер, който вече не изглеждаше като беглец. Прекрасното му лице беше гладко избръснато и пращеше от здраве.

— Помощ! — извика Ребека.

От кладата се вдигна стълбче дим и опари гърлото й. Тя се закашля, а очите й се насълзиха. Пламъците бързо обхванаха папратта и изпълниха въздуха с пукот.

— Спрете! — извика някой. — В името на кралицата!

Ребека усети да разтурват кладата, а после и димът се разпръсна. Площадът беше пълен с конници с мечове в ръце. Зяпачите бягаха като пилци, за да се скрият в кръчмата или в уличките наоколо. Мъже пълнеха цели ведра с вода от конските поилки и ги изливаха върху пламъците. Ребека се помъчи да се освободи от въжетата, с които беше вързана. В този момент пред нея се изправи някакъв мъж с широкопола шапка на главата.

— Майкъл!

Девойката съзря проблясък на стомана и в следващия момент ножът на мъжа преряза въжетата. Тя рухна в ръцете му, но когато погледна нагоре, видя суровото лице на Купър, човека на Юда.

6.

Пастор Фрогмор препускаше лудешки по оградената от дървета пътека, която водеше извън Дънмоу. От време на време посягаше с ръка към дисагите, провесени от седлото му, за да се увери, че все още са там. Щом стигна до кръстопътя, той дръпна юздите. И от двете му страни се издигаха останките от прастарата гора, която някога беше покривала цялата източна част на кралството. Фрогмор погледна към небето — денят щеше да е студен.

— Сняг — промърмори той. — До довечера ще завали сняг.

Пасторът изчака конят му да се съвземе от бесния галоп, а после отпра бялата си якичка и я захвърли в храстите. Ослуша се, но не чу нищо обезпокоително. Явно хората на кралицата все още бяха твърде заети с бъркотията на площада, за да тръгнат след него.

— Жалко — въздъхна Фрогмор, навеждайки се напред, за да потупа коня си по врата. — Много, много жалко.

Той беше убеден, че Сен Клер не е дошъл в Дънмоу само за да се скрие. Йезуитът сигурно беше чул отнякъде за онази девица, Ребека Ленъкс, и беше решил да я спечели на своя страна.

— А бях толкова близо!

Фрогмор се усмихна мрачно по посока на високите бесилки, наредени от едната страна на кръстопътя. Ако човекът на Юда беше закъснял или пък малоумната тълпа беше действала по-бързо, проклетата кръчмарска слугиня вече щеше да е станала на пепел. Той въздъхна и подкара коня си към пътеката, която щеше да го изведе на пътя за Лондон.

Беше неделя, така че наоколо нямаше жива душа и Фрогмор спокойно можеше да се отдаде на мислите си. Той беше идвал в Дънмоу и преди, но това беше преди много, много години. Оттогава селото се беше разраснало, беше се появил и „Сребърният дракон“. Така или иначе, Фрогмор нямаше да се върне там, ако не му се беше наложило да се скрие и да обнови силите си. Освен това трябваше да разбере какво е намислил Сен Клер.

Той си спомни лютата схватка помежду им, състояла се в нефа на „Сейнт Майкъл“. Не че се страхуваше от йезуита, о, не, но Сен Клер започваше; да се превръща в проблем. Някога, преди години, Фрогмор можеше да се скита необезпокояван из цяла Европа. Всъщност беше ходил дори до новите земи отвъд Атлантическия океан и не беше срещал никакви пречки по пътя си. Разбира се, случвало се беше да попадне на някой по-упорит служител на закона, но повечето от тези досадници можеха да бъдат подкупени, някои се наложи да бъдат убити, а останалите просто не можеха да му се опрат. Сен Клер обаче беше различен. Фрогмор дръпна юздите и се вгледа в гарваните, намерили подслон сред черните клони на дърветата.

— Де да притежавах силата им! — прошепна той.

Това обаче трябваше да почака. Трябваше да развива дарбите си постепенно. Както и да е, този Сен Клер го преследваше като зла прокоба. Когато й да се обърнеше, йезуитът все беше зад гърба му. Откога продължаваше всичко това? Две-три години? Да, толкова някъде, ако включеше и времето, през което двамата бяха пътували заедно. После беше последвала онази жестока битка в покрайнините на Рим. Фрогмор беше убеден, че е убил съперника си, но година по-късно Сен Клер отново се беше появил и беше продължил да върви по петите му.

Първоначално Фрогмор не се беше обезпокоил особено. Йезуитът изглеждаше безобиден като муха, но с течение на времето се оказа неизкореним като плевел. Фрогмор наемаше убийци, които го причакваха в мрака, но Сен Клер успяваше да им се изплъзне. Плащаше на куртизанки, за да му поднесат отровено вино, но Сен Клер, този фукльо, отказваше даровете и отблъскваше приносителките им. По едно време йезуитът съвсем се доближи до него и на Фрогмор му се наложи да се изправи лице в лице с него. Оказа се, че Сен Клер е майстор на меча и на един или два пъти дори беше на път да го надвие, но в последния момент винаги отстъпваше, сякаш знаеше, че не може да го унищожи по този начин.

Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.

До този момент Фрогмор винаги беше смятал, че е непобедим. Той беше сключил сделка със силите на мрака, но добре знаеше, че всичко в живота подлежи на промяна и че нищо не се дава даром. В крайна сметка щеше да му бъде поискана сметка и магьосникът щеше да бъде принуден да я плати. Да не би Сен Клер да беше неговото изкупление, беше започнал да се чуди той. После се беше опитал да влезе във връзка с началниците на йезуита в Рим, но така и не беше получил отговор от тях. Накрая дори беше потърсил начин да научи нещо за предците му, но пак беше ударил на камък.

Фрогмор чу някакъв звук и ръката му мигом се стрелна към камата. Пътеката пред него беше пуста, но в далечината трополяха конски копита. В следващия момент конникът се появи в полезрението му и той стисна дръжката на оръжието си още по-здраво. Въпреки разстоянието си личеше, че мъжът е опитен воин. Странникът беше увил плаща си около тялото си и беше нахлупил качулката върху главата си, но яздеше боен кон, пък и освен подрънкването на сбруята се чуваше още някакъв шум, който наподобяваше удряне на стоманен меч в кожено седло. Освен това стойката на непознатия подсказваше, че в ръката му има я арбалет, а пистолет, я кама. Фрогмор се вгледа в почернялото му от слънцето лице, напомадените му мустаци и брада, вързаната му на опашка коса, обицата на дясното му ухо и кожения жакет под наметалото му.

— Pax et bonum9, пътнико! — извика магьосникът, вдигайки дясната си ръка в знак на мир.

Теодоро Рагуза дръпна юздите на коня си и върна камата си в ножницата. Мъжът насреща му беше облечен като пастор, но въпреки това не приличаше на Божи служител — стойката му беше отпусната, което издаваше, че изобщо не е разтревожен от срещата им, а ръката му несъмнено лежеше върху дръжката на някакво оръжие, скрито под черния му плащ.

— Pax et bonum! — промърмори Рагуза, оглеждайки Фрогмор от глава до пети.

Магьосникът стисна юздите на коня си.

— Значи ще ме пуснете да мина, така ли?

Рагуза сви рамене, но когато Фрогмор понечи да продължи по пътя си, наемникът застана пред него.

— Казвам се Хенри Фрогмор и съм пастор на енорията Дънмоу. Не ви желая злото, сър!

— Аз пък се казвам Теодоро Рагуза и съм търговец. Сигурен съм, че не ми желаете злото.

Наемникът изцъка с език. Все още чувстваше вкусът на ароматното вино, което беше погълнал предишната вечер, и сладкото ухание на кръчмарската слугиня, с която беше лудувал. Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и обърса нос в ръкава си. Ама че беше студено на този проклет остров!

— Чудя се дали не можете да ми помогнете, пастор Фрогмор. Нося писма за един от хората на кралицата; казва се Уилям Купър. Чух, че е тръгнал по петите на някакъв йезуит на име Майкъл Сен Клер, а доколкото разбрах, този мъж е бил забелязан в околността…

Фрогмор се успокои и се усмихна.

— На прав път сте, сър — той посочи зад себе си. — Когато стигнете до кръстопътя, продължете направо. Така ще стигнете до Дънмоу — той приближи коня си до този на Рагуза. — Но нима не сте чули новините?

Наемникът поклати глава.

— Йезуитът беше заловен и отведен в замъка Колчестър.

Рагуза кимна.

— И?

Фрогмор едва обузда желанието си да се наведе и да пререже гърлото на този мъж. После щеше да завлече трупа му в гората и да изтръгне сърцето от гърдите му. Магьосникът обаче обичаше да сварва жертвите си неподготвени.

— Явно Сен Клер е имал съучастници в Дънмоу, така че мастър Купър ще остане в селото, докато не ги разкрие.

— А вие накъде сте тръгнали? Май не е много богоугодно един пастор да изостави паството си в неделя сутринта…

Колкото повече се взираше в мъжа пред себе си, толкова по-неспокоен се чувстваше Рагуза. В този пастор имаше нещо гнило, но той още не можеше да определи какво, а пък и не можеше да си позволи да се забърква в разни неприятности. В тази затънтена и скована от студ страна наемникът беше чужденец, а местните жители мразеха чужденците. Рагуза трябваше да внимава; и най-малкото нарушение на закона можеше да го прати в дранголника, а оттам — на първия кораб, отплаващ от кралството.

Рагуза знаеше, че Душегубеца е в Англия. Нямаше как да не е, понеже Сен Клер също беше тук. Но след като йезуитът беше заловен, къде ли можеше да се е дянал магьосникът? Той се вгледа в заслонените от тежки клепачи очи на този пастор, който беше поел на път в неделя, когато студенокръвните обитатели на острова имаха обичай да се събират в сивите си, мрачни църкви.

— Това си е моя работа — отвърна тихо Фрогмор. — Но щом питате — нося писма до местните съдии. Купър ще има нужда от подкрепление. Ако желаете да си поговорим още, може да ме изчакате в Дънмоу.

След тези думи магьосникът заби шпори в хълбоците на коня си, докосна шапката си за поздрав и спокойно се отдалечи. Той очакваше непознатият да го последва, но когато погледна през рамо, видя, че Рагуза вече е продължил по пътя си. Фрогмор дръпна юздите. Магьосникът можеше да познае наемен убиец и със затворени очи. Рагуза беше толкова търговец, колкото той беше пастор. Освен това Фрогмор беше сигурен, че е чувал името му и преди. Мъжът май беше венецианец. Но какво тогава правеше в Англия и за какво му беше притрябвал Сен Клер? Всичко това можеше да означава само едно — наемникът търсеше него.

Фрогмор продължи да язди, докато пред погледа му не се появи димът от комина на кръчмата, в която Рагуза беше прекарал предишната нощ. Той затвори очи, потапяйки се в мрака, и призова силите, които винаги бяха готови да му помогнат. После слезе от коня и продължи да върви по пътя, докато не попадна на една тясна пътечка, която навлизаше сред гората. Фрогмор отведе коня си на една полянка, която изглежда щеше да му свърши работа. После спъна добичето, свали дисагите от седлото и се отдалечи. Когато стигна до някакъв покрит с мъх камък, той приклекна, разкопча дисагите и извади оттам една напоена с кръв кърпа. Вътре беше увито човешко сърце. Фрогмор разгъна кърпата, постави сърцето върху камъка и запали от двете му страни двете свещи, които беше откраднал от църквата, предпазвайки фитилите от вятъра, докато пламъците не се разгоряха напълно.

След като свърши това, Фрогмор седна на земята, кръстоса крака и разпери ръце. После вдиша дълбоко, за да прочисти ума си. Накрая отвори очи и се взря в мъглата, която вече се събираше покрай него. Студеният вятър беше утихнал. Малката полянка се изпълни със силен аромат, наподобяващ този на току-що отворена кутийка с подправки. Фрогмор тихо запя, призовавайки тъмните си господари.

На триста стъпки от тази полянка Мариота; слугиня от близката кръчма, тъкмо събираше подпалки. Девойката беше замечтана и вървеше бавно. Търговецът, който се беше възползвал от нея снощи, я беше изтощил, но едновременно с това я беше направил с две сребърни монети по-богата. След това Мариота с радост беше избягала от кръчмата, далеч от подигравките на останалите. Всъщност девойката винаги правеше така, преструвайки се, че излиза да събере подпалки за камината, но всъщност отиваше да скрие току-що спечеленото сребро под един стар дъб, ударен от мълния. Мариота нямаше доверие на кръчмаря, а и на никого другиго в кръчмата, и това място й се струваше много по-сигурно от което и да е друго скривалище. Тя вече беше заровила монетите и сега събираше разни изпопадали клонки колкото да разсее подозренията на останалите слуги.

Мариота се усмихна на себе си. Някой ден щеше да им даде да разберат! Щеше да се махне от проклетата кръчма и завинаги да забрави за мърлявата тръстика по пода, за изпоцапаните маси и гъмжащите от всякакви гадини спални. Щеше да вземе всичкото си сребро и да отиде в големия град!

Мариота тръгна да се връща, но изведнъж спря. Отначало си помисли, че си въобразява, но ето че до обонянието й отново достигна несравнимото благоухание на скъп парфюм. Точно като онези, които дамите и господата с благородно потекло използваха всеки път, когато се отбиеха в кръчмата! Това обаче беше доста странно. Все пак девойката се намираше насред гората… Освен това към аромата на парфюм се примесваше и някаква друга миризма. На восъчни свещи? Мариота застана неподвижно и се ослуша. В сутрешния въздух се разнасяше някаква песен. Тя едва се сдържа да не потръпне. Най-накрая любопитството й победи страха и тя запристъпва по посока на гласа, оставяйки наръча съчки на земята.

Мариота стигна до полянката и се взря невярващо в мъжа, който беше седнал с разперени ръце пред някакъв камък. Върху камъка горяха две свещи. Тя, разбира се, беше чувала много истории за разни магьосници и вещери, но това все пак бяха само приказки за сплашване на децата. Или не бяха? Девойката не можеше да откъсне очи от мъжа. Мъглата покрай него се беше сгъстила и тя имаше чувството, че е потопен във вода — също като онзи коняр в кръчмата, който така се напи, че се удави в развъдника за шарани.

Изведнъж мъжът се промени. После се изправи на крака и Мариота бързо се отдръпна в гъсталака. Тя разпозна лицето му. Същият човек беше идвал при господаря й. Как му беше името? Бартоломю Ленъкс. Но това не можеше да бъде! Слугинята беше чула слуховете и много добре знаеше, че този Бартоломю е изчезнал безследно! Какво изобщо ставаше тук? Как можеше един човек да се превърне в друг? Въпреки това пред очите й стоеше точно Бартоломю Ленъкс — висок и як мъж с оплешивяваща глава. Изведнъж Мариота почувства някакво стягане в гърдите и се задъха. Тя отстъпи назад. В този момент около глезена й се уви някакво пълзящо растение и девойката се просна на земята. Когато погледна нагоре, Бартоломю Ленъкс стоеше над нея.

Ребека дойде в съзнание. Всяка частица от тялото й я болеше. Главата й беше натежала, а в устата й още се долавяше вкус на дим. Девойката лежеше в ъгъла на някакъв хамбар, увита в едно одеяло. На известно разстояние от нея гореше огън, около който се бяха събрали спасителите й. Тя облиза пресъхналите си устни. Умираше от жажда! Това място обаче й беше познато. Ами да — намираше се в стария хамбар в покрайнините на Дънмоу! Ребека надникна през една пролука в дъсчената стена и видя, че навън вече се мръква. После миризмата на дим от огнището я накара да си спомни за озверялата тълпа и пламъците на кладата, и стомахът й се обърна.

Девойката почувства, че й призлява, и се опита да се освободи от въжетата, които стягаха китките и глезените й. В този момент една фигура се изправи и се приближи към нея през сумрака.

— Ребека Ленъкс!

— Мастър Купър, дайте ми нещо за пиене! Миризмата на дим просто ме убива!

Ребека се обърна на една страна и повърна. Когато приключи, се изправи, пое канчето с разредено с вода вино от ръцете на албиноса и го приближи към устните си.

— Пий бавно — предупреди я той. — Сложил съм вътре нещо, което ще облекчи болките ти и ще те приспи.

Ребека жадно отпи, а когато виното свърши, облиза канчето. Купър й помогна да се намести на земята, слагайки едно вмирисано одеяло под главата й и друго — върху нея.

— Ха така, завий се.

После албиносът се върна при спътниците си. Очите на Ребека натежаха. Когато девойката се събуди, наоколо беше тъмно, но отвън все пак се процеждаше някаква светлина. Тя си даде сметка, че сигурно е проспала цялата нощ, и се помъчи да седне. Похитителите й хъркаха край угасналото огнище. Взирайки се през мрака, Ребека забеляза, че на пост стоят поне двама души — единият се беше разположил близо до вратата, а другият клюмаше в другия край на хамбара. Болките на девойката бяха попреминали, а от миризмата на дим вече не й прилошаваше, но все още я мъчеше ужасна жажда. Тя се опита да навлажни устата си, разсъждавайки върху случилото се.

Купър явно се беше върнал в Дънмоу, но от това нейното положение изобщо не се беше подобрило. Хората му сигурно щяха да я отведат в Колчестър, а там кой знае какво щеше да й се случи. Тя беше подслонила католически свещеник и освен това беше обвинена във вещерство! Беше ли възможно баща й наистина да е в Колчестър?

Ребека затвори очи. Бартоломю беше мъртъв; брутално убит, а идеята й да се противопостави на Фрогмор се беше оказала изключително глупава. Баща й вече го нямаше и с живота им в „Сребърният дракон“ беше свършено! Девойката не можеше повече да сдържа сълзите си и в следващия момент цялата се разтърси от ридания. Всяка частица от тялото й я болеше, дрехите й бяха покрити с мръсотия и на всичкото отгоре беше вързана като някое прасе, очакващо да му теглят ножа. За миг й се прииска да обвини Сен Клер, но всъщност негова ли беше вината? В този момент край нея се раздвижи някаква сянка. Тя вдигна очи и видя как Купър изважда камата си и срязва въжетата й.

— Това беше глупаво и жестоко — отбеляза той; очите му все още бяха сънени. — Трябваше да те развържа много по-рано. В крайна сметка, къде би могла да отидеш? Жителите на Дънмоу не биха ти помогнали. По-скоро биха те обесили или пък биха те предали, за да вземат наградата. Студено ли ти е?

— Вече нямам представа какво ми е — Ребека потърка китките и глезените си.

Купър вдигна одеялото от земята и нежно го уви около раменете й. После прекоси хамбара и разбуди спътниците си. Те разпалиха огъня отново и скоро албиносът се върна при девойката с чаша ейл, малко сух хляб и няколко резена бекон.

— Когато се качиш на коня — каза той, докато я наблюдаваше как се храни, — ще вържа краката ти под корема му. Обещаваш ли, че няма да избягаш?

Ребека кимна и се взря в странните му светлосини очи, чиито розови клепачи бяха напълно лишени от мигли. Девойката не можеше да определи дали албиносът се опитва да я утеши, или й се подиграва.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В замъка Колчестър.

— Защо?

— Много добре знаеш защо, Ребека. Сен Клер е задържан там, а ти си му помагала.

— Той ли ви каза това?

Купър си откъсна един залък от хляба, пъхна го в устата си и внимателно го задъвка. Ребека забеляза, че зъбите му са бели и здрави.

— Не, Сен Клер не ни е казал нищо, но виненият мях и седлото, които намерихме у него, носеха отличителните знаци на бащината ти кръчма.

— Сигурно ги е откраднал.

Албиносът се усмихна.

— Откраднал е винен мях, така ли? Значи е влязъл в кухнята, взел е меха, а после е отишъл в конюшнята, за да си подсигури и седло, и кон? О, предполагам, че междувременно се е отбил и в спалнята ти за парче марсилски сапун…

Ребека извърна поглед.

— Така или иначе, Сен Клер не те обвини — добави уморено Купър.

— Още не съм ви благодарила, задето ме спасихте от кладата в Дънмоу.

— Нямах избор — трябва да те предам на правосъдието на кралицата — албиносът се прокашля. — Щеше ми се да се срещна и с новия ви пастор, но когато стигнахме до църквата, той вече беше изчезнал.

— Кой е той? — попита девойката, без да се замисля.

Купър подуши въздуха и запуши нос.

— Това място вони — каза той, пренебрегвайки въпроса й. — Нямам търпение да потеглим. Искаш ли преди това да се облекчиш?

Ребека се засрами от куркането на червата си.

— Излез навън — посъветва я албиносът. — Все пак си дама, а наоколо има само мъже. Ако някой от тях те закачи, веднага ми кажи!

Ребека с мъка се изправи на крака и излезе от хамбара, съпроводена от похотливите погледи на пазачите. Недалеч от вратата се виждаше пътеката, по която сигурно бяха дошли. Тя я прекоси и клекна в храсталака. Щом свърши, изми ръцете си в една локва дъждовна вода и вдигна очи. През нощта явно беше валял сняг, но денят обещаваше да е хубав. Небето беше ясно и вече светлееше от лъчите на изгряващото слънце. Над дърветата се забелязваше димът от комините на Дънмоу. Как ли се оправяше Питър, запита се тя. После осъзна, че вероятно никога няма да се върне в селото и тръгна обратно към хамбара. Купър вече даваше нареждания на хората си — повечето изпрати да се погрижат за конете, а двама трябваше да отидат в Дънмоу за провизии. Когато Ребека влезе, той я покани да се присъедини към него пред огъня.

За известно време девойката остана неподвижна, наслаждавайки се на топлината. Албиносът беше прав — тя нямаше къде да отиде. После Ребека отмести очи към мъжете, които си разменяха шеги, докато оседлаваха конете.

— Това са хората на шерифа — отбеляза Купър, проследявайки погледа й. — Пълна измет. Като нищо могат да те изнасилят, да ти прережат гърлото и да ти откраднат дрехите.

— Но вие, разбира се, не сте като тях — заяде се Ребека.

— И да, и не. Ако се наложи, аз също бих ти прерязал гърлото, но бих го направил, без да се усетиш — Купър хвана бялата си коса на опашка и я пристегна с черна панделка, след което внезапно се обърна и притисна пръст към заешката устна на девойката. — Какво е усещането да си необикновена, Ребека? — прошепна той.

Изведнъж хамбарът изчезна и девойката се озова пред някаква полуразрушена стена. Въздухът беше изпълнен с дим и ужасяващи писъци, а по земята се валяха множество мъртви и умиращи войници. Останалите, над чиито глави се вееха знамена в червено и златно, бяха вкопчени в свирепа битка. Лицето на Ребека пребледня още повече, а очите й се оцъклиха.

— Ребека! — разтърси я Купър. — Гледайте си работата! — озъби се той на мъжете, които мигом се обърнаха, за да видят какво става.

Девойката въздъхна и се подпря на земята, за да си възвърне чувството за реалност. Намираше се в хамбара заедно с Купър. Наоколо миришеше на слама и овес. Беше януари месец, понеделник, навън беше студено, баща й беше убит, а нея я водеха към Колчестър.

— Ребека, добре ли си?

Тя се засмя.

— Студено ми е и съм ранена, мастър Купър, да не говорим, че ме чака ужасна смърт. Как мислите, дали съм добре?

— При всички положения, куражът ти не те е напуснал — промърмори албиносът. — Освен това чух, че си надарена с ясновидска дарба. Е, вярно ли е?

— Така казват хората — отвърна предпазливо девойката.

Купър се приближи към нея.

— Ние с теб много си приличаме, Ребека — каза той и отново докосна заешката й устна; после разкопча жакета си и батистената си риза и отдолу се показа снежнобялата му кожа. — Някога бях точно като теб — продължи албиносът. — Роден съм в Страуд, Глостършър. Родителите ми бяха богати арендатори, отглеждаха животни и обработваха земята. Почвата в имението им беше плодородна, трева имаше в изобилие, а стопанските постройки бяха солидни. Аз бях тяхното четвърто и последно дете. Двамата ми братя и сестра ми бяха красиви като картинки, но аз излязох бял като суроватка, с розови клепачи и нито един косъм по лицето. Започнаха да ме наричат „Заека“ — той се изкашля и плю. — Майка ми не можеше да ме гледа и затова ме даде на един кожар на име Ралф Купър. Добър човек беше той. Изпрати ме в църковното училище в Глостър, където се научих на четмо и писмо — Купър прехапа устни. — Всеки ден там, Ребека — прошепна той, — беше истински ад. Момчетата непрекъснато ме гонеха из тесните улички, но може би трябва да съм им благодарен за това, тъй като на дванайсет се бях превърнал в опитен уличен боец, а на петнайсет вече въртях меча и камата.

— След като завърших училище, мастър Купър ме прати в университета в Кеймбридж. По това време вече се бях превърнал в местна забележителност. Дори проститутките ме обслужваха безплатно, понеже никога дотогава не бяха виждали такова чудо — особняците като мен обикновено не живеят дълго или пък биват удушавани още при раждането си.

Купър вдигна няколко съчки от земята и ги хвърли в огъня. Ребека го наблюдаваше напрегнато. Покрай грижите около Сен Клер в „Сребърният дракон“ тя не си беше давала сметка, че албиносът я е изучавал внимателно. Заешката й устна обаче беше направила огромно впечатление на човека на кралицата и го беше накарала да погледне на нея като на своя духовна сестра. Девойката мигом забрави за болките си, за мъката си по Бартоломю и за омразата си към Фрогмор. Дълбоко в сърцето си тя се радваше, че отива в Колчестър. Каквото и да се случеше там, поне щеше да се срещне със Сен Клер, пък и този мъж може би щеше да й помогне.

— Не съм разказвал тази история на никого — взря се Купър в нея, сякаш търсеше в очите й някакъв намек за подигравка. — Един ден мастър Купър ме осведоми, че майка ми щяла да идва в селото. Истинският ми баща — няма да ти кажа името му — вече беше починал. Беше юни месец. Нощта преди посещението на майка ми не можах да мигна. На сутринта станах много преди зазоряване и се отправих към полето, за да набера малко диви цветя. Подбрах най-хубавите, най-свежите. После ги отнесох в работилницата на мастър Купър и изработих за тях малка кожена ваза, която украсих със сребърни медальони. Изкъпах се и се преоблякох, а на краката си сложих най-новите си обувки. Умът ми беше изпълнен с какви ли не фантазии. Представях си, че майка ми ще ме отведе у дома и ще ми обясни защо се е наложило да бъда отгледан от чужд човек. Така или иначе, около обяд я докара една разкошна карета и тя влезе в работилницата на мастър Купър — човекът на Юда замълча, а погледът в очите му бе така тъжен, че Ребека усети как й дожалява за този странен мъж.

— Аз се приближих и коленичих пред нея. Майка ми беше удивително красива жена, Ребека. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха светлосини. Всеки мъж би се влюбил в нея. По лицето й обаче се четеше отвращение. „Ще ме вземеш ли у дома, мамо?“ — попитах я, поднасяйки й подаръка си.

Купър пъхна една сламка в устата си и се заигра с нея. Повечето от мъжете вече бяха излезли от хамбара и огласяха въздуха с виковете си. Албиносът се изправи.

— Какво ви отвърна майка ви? — попита Ребека.

— Нищо. Засмя се. След като повторих въпроса си, ме погали по косата, сякаш бях някое куче. После целуна мастър Купър по бузата и излезе на улицата.

— Не се ли видяхте пак?

— Ако се бяхме видели, щях да я убия — изсмя се албиносът зловещо; погледът в сините му очи беше станал леденостуден. — Преди малко ме попита кой е Фрогмор — приближи се Купър към девойката. — Той погубва душите на хората, Ребека. Мен обаче не ме е страх от него. И знаеш ли защо? Защото нямам душа!

7.

След три дни изтощителна езда шайката на Купър и пленничката им най-после стигнаха до покрайнините на Колчестър. През целия път ги беше преследвало лошо време, а когато влязоха в града, там вече валеше проливен дъжд и търговците от главната улица и клиентите им се бяха втурнали да търсят подслон.

По време на пътуването Купър си беше възвърнал обичайното затворено и студено поведение и вече изглеждаше така, сякаш съжалява, че е разказал историята си на Ребека. Въпреки това той продължаваше да закриля девойката — когато един от хората му се опита да я опипа по гърдите например, албиносът първо го изрита в ребрата, а после така го преби с плоската страна на меча си, че онзи почти изпадна в безсъзнание. След тази случка никой повече не посмя да закачи момичето.

За последен път Ребека беше идвала в Колчестър по време на летния панаир преди две години и сега направо не можа да познае града. Тогава Бартоломю, Малбрук и разни други клиенти на „Сребърният дракон“ се бяха веселили до късно вечер, но сега наоколо беше мокро и мръсно и всичко тънеше в мрак и мизерия.

От време на време на пътя им излизаше някой просяк с протегната за милостиня ръка, но щом зърнеше лицето на Купър, а после и кралската емблема, пришита към жакета му, моментално се изпаряваше.

Най-накрая групичката им стигна до малкия парк, който обграждаше замъка, мина над миризливия крепостен ров и влезе през грамадната стражева кула. Мъжете свалиха Ребека от седлото и я завлякоха в някаква стая, пълна с тъмничари. Помещението беше неугледно, тръстиката по пода беше мокра и мърлява, а по масата беше разхвърляна храна. Наоколо обикаляха разни проскубани ловджийски псета, които се опитваха да се докопат до остатъците, но пияните им стопани ги отпъждаха. Въздухът вонеше нетърпимо. Ребека зърна препълнените нощни гърнета, наредени в един ъгъл, и стомахът й се обърна.

— Какво, по дяволите, искате? — изправи се един от тъмничарите с чаша ейл в ръка.

Купър свали измокрената си от дъжда шапка и посочи към емблемата на ръкава си. Тъмничарят тутакси изтрезня, а другарите му млъкнаха.

— А, мастър Купър, вие ли сте — мазното лице на тъмничаря се разтегли в щърбава усмивка.

— Водя ти затворник, тъмничарю.

Мъжът погледна към Ребека и облиза устни.

— Я, вещица! Всъщност ако не беше заешката устна, девойчето щеше да е много хубаво…

Купър пристъпи към тъмничаря и така го удари в корема, че онзи рухна на пода. Един от останалите тъмничари излезе напред, сведе глава и протегна умолително ръце.

— Мастър Купър, моля ви!

— Добре ли е Сен Клер?

Тъмничарят кимна.

— Грижим се за него както наредихте. Вместо в тъмницата, го настанихме в една стаичка под стълбите, постлахме му чиста слама и го храним добре.

— Дай ми регистъра.

Тъмничарят се изправи и побърза да изпълни заръката на кралския служител. Скоро се върна с регистъра, една мастилница и перо. Купър старателно вписа новата затворничка, облизвайки с език ъгълчето на устата си като някой ученик.

— Затворничката се казва Ребека Ленъкс. Настани я при Сен Клер и се погрижи да не й се случва нищо лошо. Когато се върна, искам да я заваря суха, добре нахранена и готова да се изправи пред правосъдието на кралицата. В килията не бива да се допускат посетители. Ако тя или йезуитът пострадат, ще провеся всички ви на бесилото! Хайде, води я!

Тъмничарят побърза да се подчини и изведе Ребека от стаичката, а после я поведе по някакво вито стълбище, в дъното на което стояха на пост двама трезви и добре облечени мъже с алебарди в ръце. Те бяха от хората на Купър и изглеждаха като професионални войници. Когато човекът на кралицата, Ребека и тъмничарят минаха покрай тях, пазачите застанаха мирно. После затворничката и придружителите й тръгнаха по тесен коридор, осветен от факли. Тъмничарят спря пред килията в края на коридора и след известна борба с ключовете отвори вратата. Купър го изблъска встрани и въведе Ребека вътре. Мъжът, който до този момент беше седял на масата в един от ъглите, се изправи и въпреки обстановката Ребека засия — мъжът беше Сен Клер. Йезуитът беше облечен в мръсна бяла риза, кафяв вълнен жакет, целия покрит с дупки, и панталони в същия цвят, но краката му бяха боси. Любимият й беше небръснат и рошав, но въпреки това девойката реши, че й харесва дори повече от последния път, в който го беше видяла. Изразът на лицето му беше все така твърд, в очите му се четеше благост, а на устните му играеше лека усмивка. Сен Клер зализа косата си назад, сякаш се опитваше да си придаде по-представителен вид.

— Кого ми водите, мастър Купър?

— Нима не виждаш? — попита човекът на кралицата.

Йезуитът огледа Ребека от глава до пети.

— Виждам само, че горката девойка е мокра до кости.

„Ама че съм глупава“, помисли си Ребека. Разбира се, че със Сен Клер трябваше да се преструват, че не се познават. Тя обаче си беше позволила да се зарадва, че го вижда, и Купър със сигурност го беше забелязал.

— Хайде, хайде, Сен Клер — подкачи го човекът на кралицата, — не ми се вярва да не си познал спасителката си Ребека Ленъкс от „Сребърният дракон“ в Дънмоу — той погледна през рамо към тъмничаря. — Изчезвай! И заключи вратата след себе си!

Тъмничарят побърза да се махне, а Купър направи знак на йезуита да се върне на мястото си зад грубата маса.

— Седни, Сен Клер. Ти, Ребека, също.

Девойката се подчини. Тя винаги си беше представяла, че в тъмниците е мрачно и влажно, че стените са покрити с плесен, а по пода пълзят какви ли не гадини, но това помещение беше по-чисто от стаичката на пазачите горе. На пода нямаше никаква настилка, но каменните плочи блестяха от чистота. Всъщност килията се състоеше от две помещения, разделени със завеса. В едното имаше маса, няколко стола и един сандък със счупена ключалка, а в другото — две легла, още някакви мебели и малък прозорец високо в стената, през който влизаха въздух и светлина. Тъмничарите действително се грижеха добре за Сен Клер. В тази част на стаята горяха три свещи — една върху масата и още две в роговите фенери, закачени на стената. Явно йезуитът беше ценен затворник и Ребека се зачуди какви ли тайни можеше да разкрие на властта. Купър се облегна на стената и се взря настойчиво в Сен Клер, а после отмести поглед към девойката.

— Хитрец си ти, Сен Клер — каза човекът на кралицата. — Предполагам, че и до Второ пришествие да чакам, пак няма да дочакам да си признаеш, че познаваш тази девойка.

— Вече ви казах, мастър Купър. Отидох в Дънмоу и се скрих в конюшнята на „Сребърният дракон“. Преоблякох се като слуга и така влязох в кухнята. Оттам откраднах малко храна и един винен мях, после си оседлах един кон и препуснах надалеч от това проклето място!

— Мистрес Ленъкс изглеждаше много щастлива да те види…

— Разбира се, че ще е щастлива — Сен Клер се усмихна ослепително на Ребека; в очите му горяха весели пламъчета. — Горкото момиче сигурно не може да се нарадва, че името му е било очистено.

Ребека се вгледа в този мъж, чието пристигане в Дънмоу беше преобърнало живота й. Независимо от обстоятелствата тя действително се чувстваше щастлива; всъщност доста отдавна не й се беше случвало да е в толкова приповдигнато настроение. Ама че ирония! Беше изгубила предишния си живот и единствения си останал родител, но въпреки това се радваше да е в компанията на този хубав млад мъж, който в момента твърдеше, че не я познава.

— Мистрес Ленъкс — разпери ръце Сен Клер, — съжалявам, ако съм ви причинил някакви неприятности. Имам приятели в Англия, така че мога да уредя да ви се плати за нещата, които откраднах от кръчмата ви.

— Баща ми е мъртъв — избъбри Ребека и се накани да продължи, но въпреки тъгата, която се изписа по лицето на йезуита, тя забеляза предупредителния му поглед.

— Мъртъв ли? — оттласна се Купър от стената. — За пръв път чувам, че баща ти е мъртъв, Ребека. Защо не ми каза?

— Защото не сте ме питали — отвърна девойката, уплашена от гнева на човека на Юда.

— Мен пък ме осведомиха, че е дал показания срещу теб и после е дошъл в Колчестър! — продължи Купър заплашително. — Съдебният пристав Калъртън ми каза.

— Щом той ви е казал, значи сигурно е вярно. Аз обаче смятам, че баща ми е мъртъв. Освен това не вярвам, че би се обърнал срещу своята плът и кръв.

Купър си пое бавно дъх, взирайки се в един от фенерите на стената.

— Ще се върна там — прошепна той — и ще ги избеся всичките!

— Може би трябва да вземете със себе си и мистрес Ребека — намеси се Сен Клер. — Уверявам ви, че девойката не е направила нищо лошо. Невинна е като ангел!

— Виновна е колкото теб, Сен Клер, и ти много добре го знаеш. Двамата оставате тук.

— Заедно? В тази килия? — подкачи го йезуитът.

— Ти си свещеник, Сен Клер, а това значи, че си положил обет за целомъдрие — озъби му се Купър. — Но дори да й посегнеш, тя сигурно ще се зарадва — с тази заешка устна едва ли има много кандидати… — той забеляза обидата в очите на Ребека и добави. — Съжалявам, мистрес. Ей сега ще изпратя онзи мързеливец тъмничаря да ти донесе чисти дрехи.

Йезуитът и Ребека останаха неподвижни, докато шумът от стъпките на Купър не заглъхна напълно. После девойката понечи да стане, но Сен Клер поклати глава. Той седеше, вперил поглед във вратата, и Ребека си даде сметка, че брои. Щом приключи, любимият й се премести до нея и игриво я щипна по носа.

— Ужасно съжалявам, Ребека — прошепна той. — Нищо не съм им казал, но те видяха емблемата на „Сребърният дракон“ върху седлото и някои от другите вещи, които ми беше дала — Сен Клер се озърна към вратата. — Каквото и да си мислиш за мен, моля те да изпълниш молбата ми — не проговаряй, докато не ти кажа. Разбираш ли ме?

Ребека кимна. После йезуитът се върна на мястото си и гръмогласно започна да се извинява за неприятностите, които й е причинил, като същевременно й правеше знаци да каже, че е невинна. Когато девойката го стори, той допря ръцете си една до друга, сякаш я аплодираше.

— Е, мистрес Ленъкс, поне ни настаниха в прилична квартира — Сен Клер дръпна завесата между двете части на килията. — Разполагаме с нощно гърне, а в ъгъла има и нужник, който се оттича в крепостния ров, за да не се умирисва стаята. Осигурили са ни и кана с вода за миене, както и чиста кърпа, с която да се бършем. Освен това ме увериха, че завивките са почистени с пушек от гадини. Сутрин ни хранят със сух хляб и ейл, на обяд имаме същото меню като на стражите и разредено с вода вино, а вечер ни дават твърд сухар и отново ейл. Напълно достатъчно, така че да не умрем нито от глад, нито от жажда. Тъмничарите са сбирщина пияници, но Купър така ги е наплашил, че няма да посмеят да ни закачат. Колкото до бъдещето — не знам какво ни чака, но предполагам, че ще ни отведат в Лондон.

В този момент някой тръгна да отключва вратата на килията и йезуитът млъкна. В стаята влезе Купър и подаде на Ребека една окъсана вълнена фуста, една рокля, едно леко мърляво наметало и две големи ленени кърпи.

— Съблечи си мокрите дрехи и облечи тези — каза той. — Предишната им собственичка беше обесена вчера сутринта, така че вече няма да има нужда от тях — албиносът се отправи обратно към вратата. — Ще останете тук, докато не реша какво да ви правя — след тези думи той затръшна вратата след себе си и превъртя ключа в ключалката.

Ребека взе вързопа с дрехи и се скри зад завесата. Съблече се, изсуши си косата с една от ленените кърпи и бързо навлече миризливите одеяния, които й беше дал Купър. После окачи предишната си рокля, чорапи и наметка на закачалките, забити в стената, и надникна иззад завесата. Сен Клер стоеше над масата със затворени очи и се опитваше да подреди няколко твърди трохи хляб в права линия. Девойката беше виждала клиентите на „Сребърният дракон“ да играят на нещо подобно, но те използваха камъчета или монети. Тя понечи да се присъедини към него, но йезуитът поклати глава и посочи към леглото. Ребека послушно се отдалечи и легна. Имаше намерение да помисли върху последните събития, но скоро се унесе и заспа.

Сен Клер я разбуди грубо, разтърсвайки я за раменете. Тя седна в леглото. Навън се беше мръкнало и прозорчето в килията беше заприличало на черна дупка в стената. Йезуитът я хвана за ръката и я поведе към другата част на помещението, посочвайки към масата. Тъмничарят беше донесъл две очукани дървени чаши, една нащърбена кана с вино и един поднос, върху който беше наредил няколко парчета хляб, резени месо и сирене. Сен Клер се прекръсти, благослови храната и подкани Ребека да започва да яде. От време на време си вземаше и той, но общо взето беше разсеян, сякаш очакваше някой да влезе в килията. Храната беше отвратителна. Изведнъж девойката почувства силна носталгия по „Сребърният дракон“, по ястията на баща си и по изпълнената му с апетитни миризми кухня. Сълзите вече напираха в очите й, но Ребека ги преглътна. Не биваше да мисли за миналото си! Вратата към него беше затворена и тя трябваше да се примири с това!

За да се разсее, девойката тайничко заразглежда гъстата коса на йезуита, острите му черти, големите му, изразителни очи и пълните му устни. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голяма й се струваше приликата му със статуята на архангел Михаил. Ребека гаврътна виното си на един дъх и изведнъж се почувства ужасно изморена. Сен Клер я подкани да се върне в леглото и тя с готовност го послуша. Последното нещо, което девойката си спомняше, беше как йезуитът я завива с одеялото и как гали косата й, докато тя се унася.

По-късно през същата нощ Ребека се надигна в леглото, но не можа да определи дали се е събудила, или продължава да сънува. Завесата между двете стаи беше отдръпната и цялата килия беше окъпана в светлина. Йезуитът седеше на масата, а от двете му страни се бяха разположили още двама младежи. Косата на Майкъл беше вчесана и напомадена, лицето му блестеше като полиран метал, а очите му светеха като сапфири. И тримата мъже бяха облечени в златотъкани одежди и се взираха в някакъв златен бокал, украсен със скъпоценни камъни, който се носеше във въздуха между тях. Устните им шепнеха молитви, но колкото и да се напрягаше, Ребека не можеше да разбере думите им. Тя знаеше малко латински и френски, но езикът, който използваха мъжете, беше съвсем друг.

Девойката се взираше като хипнотизирана в Сен Клер и в другарите му и все повече се убеждаваше, че телата им не са от плът и кръв, ами от пламъци, но пламъци, каквито тя не беше виждала дотогава. Тримата мъже изглеждаха като излети от разтопено злато, бликащо от нагорещена пещ. Те обаче изобщо не я забелязваха — очите им бяха приковани в бокала, който хвърляше край себе си червеникави отблясъци, сякаш в чашката му гореше огън. В стаята беше топло и ухаеше прекрасно. Ребека вече съвсем беше изгубила чувството си за реалност и не виждаше нито стените, нито предметите наоколо. Зад Сен Клер и другите двама младежи се забелязваха още фигури, облечени в бляскави доспехи, които също участваха в молитвата.

Девойката потърка очи и когато погледна отново, видението беше изчезнало. В стаята цареше тъмнина, а през прозореца нахлуваше студ. Сен Клер спеше в леглото си. Отвън се чуваха виковете на нощните стражи. Ребека се сви под завивките и захапа кокалчетата на пръстите си, както правеше като малка, когато нощем в кръчмата станеше тихо и сенките наоколо се сгъстяха.

За миг тя задряма, но не след дълго беше разбудена отново — този път от някакъв дрезгав глас, който я викаше по име.

— Ребека! Ребека!

Тя седна в леглото и ужасено се взря в поредното видение за тази нощ. Пред нея стоеше някаква фигура, облечена в наметало, само дето наметалото изглеждаше празно. Под качулката пък не се забелязваше лице — само две огнени цепки вместо очи.

— Ребека! Ребека!

— Остави ме на мира! — изпищя тя, размахвайки ръце и стискайки очи.

— Какво има, Ребека?

Сен Клер скочи от леглото и я хвана за ръцете. Очите му бяха сънени, а косата му — разрошена.

— Не знам — отвърна девойката и се отпусна върху пълната със слама възглавница. — Сънувах нещо, а после се събудих и видях някаква фигура с горящи очи, но без лице…

— Ставай — прошепна йезуитът.

Ребека го послуша; вече се чувстваше доста неловко. После обясни, че трябва да отиде до нужника и Сен Клер се оттегли в другата част на килията. Ъгълчето, в което трябваше да се свре девойката, беше облицовано с груби камъни, които одраскаха гърба й. Щом приключи, тя си изми ръцете и лицето с малко от застоялата вода в каната и дръпна завесата между помещенията. Сен Клер обаче не седеше на масата, както беше очаквала. Единственото, което успя да види, беше някаква тъмна сянка до отсрещната стена.

— Ела тук, Ребека. Седни до мен. Опитай се да не вдигаш шум.

Когато девойката се настани до него, йезуитът я придърпа по-близо до себе си и тя мигом почувства как по тялото й се разлива топлина и спокойствие. Ребека беше сигурна, че Сен Клер не би й сторил нищо лошо, но защо тогава им беше да седят на тъмно, опрели гърбове о стената?

— Мисля, че не ни подслушват — прошепна йезуитът, — но дори да греша, нищо няма да чуят, защото запуших шпионките с парцали.

— Какво?

Сен Клер се засмя.

— Да не би да си мислиш, че ни сложиха в една килия, за да ни е по-добре? В стената, близо до леглата ни, са издълбани две шпионки. От другата страна има тайна стаичка, в която Купър е оставил на пост един от хората си. Разбира се, стражът сигурно отдавна е заспал. Освен това открих, че ако седнем тук и говорим тихо, няма да могат да ни подслушат нито иззад вратата, нито през шпионките. Така че, Ребека, ако имаме да си казваме нещо, предлагам това да става тук и то през нощта. Няма да палим свещи и ще гледаме да пазим тишина — той й се усмихна в мрака. — Кажи ми сега за тези твои сънища.

Девойката му разказа и йезуитът тихичко се засмя.

— Явно ме смяташ за свой рицар и личен светец, но аз съм просто един йезуит и беглец.

— Не, не си — отвърна Ребека. — Ти преследваш Фрогмор. Не забравяй, че ви видях как се биете в енорийската църква в Дънмоу.

— Права си — промърмори Сен Клер. — Преследвам Фрогмор, а сега вече и ти си част от това преследване. Не мога да ти кажа нищо за първото ти видение, но второто — тази облечена в наметало фигура с нахлупена качулка и огнени очи — това определено е Фрогмор! Следователно той е в Колчестър и се опитва да разбере какво е станало с нас двамата. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Ребека. Не, наистина, съжалявам. Кажи ми сега — какво стана в Дънмоу, след като си тръгнах?

И така, Ребека започна разказа си. От време на време йезуитът я прекъсваше, за да й зададе някой и друг въпрос или пък да й припомни да говори по-тихо.

— Това, което ще ти кажа, Ребека, ще ти се стори абсурдно — каза той, когато девойката приключи. — Ти обаче трябва да ми повярваш. И помни, че няма да става дума за обичайни неща — тук са намесени зловещи сили — Сен Клер замълча. — На колко години е Фрогмор според теб?

— Трийсет и три-трийсет и четири…

— Хенри Фрогмор — заяви йезуитът — е поне на четиристотин години.

Девойката зяпна от изненада.

— Да, Ребека, точно така. Той е бил монах в Гластънбъри още по времето на крал Хенри II, който е умрял през 1189 година. Фрогмор произхожда от добро семейство. Като младеж се доказал като блестящ учен, присъединил се към бенедиктинския орден и бил ръкоположен за свещеник. Той бил много любознателен…

Сен Клер се канеше да продължи, но Ребека го стисна за ръката. През последните няколко минути, въпреки че наоколо цареше пълна тъмнина, тя беше почувствала внезапно безпокойство. В помещението сякаш беше нахлул студен въздух, а после откъм коридора се бяха дочули стъпки. За миг в съзнанието й изникна следната картина: трима мъже, облечени в плащове с нахлупени качулки, се приближават към килията им и единият от тях носи ключ.

— Намираме се в огромна опасност!

— Знам — отвърна йезуитът, а после скочи на крака и побърза да се въоръжи.

Първото нещо, което попадна пред погледа му, беше прътът, на който беше закачена завесата. Той го изтръгна от стената и смъкна завесата. Ребека чу някакъв шум. В следващия момент ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори със замах. Един от тъмничарите нахлу вътре с усмивка на лице и факла в ръцете, която пъхна в една от поставките на стената.

— Само проверявам дали всичко е наред, скъпа.

Девойката зърна тъмните сенки зад гърба му.

— Майкъл! — извика тя.

Йезуитът излезе напред, изблъсквайки я от пътя си.

— Пищи! — изрева той. — Пищи колкото ти глас държи!

В този момент тъмничарят изостави всички преструвки и извади меча и камата си. Останалите двама също се втурнаха в стаята и кожените им ботуши затропаха по покрития с каменни плочи под. Сен Клер пристъпи към мъжете, шумолейки с босите си крака, и насочи пръта към тях.

— Пищи! — извика той през рамо.

Ребека стоеше като закована. Защо бяха дошли тези тъмничари в килията им? Очите на подпухналите им от ейл лица изглеждаха оцъклени. Пияни ли бяха? Или бяха изпаднали в нещо като транс? Двама от тях пристъпиха към йезуита, но той замахна с пръта и улучи единия в лицето. Онзи отхвръкна назад. После Майкъл се опита да отбие нападението и на другия мъж, но той му се изплъзна и тръгна към Ребека. Тъмничарят беше извадил оръжията си и се движеше като насън. Девойката отстъпи назад и се блъсна в леглото. Мъжът й се ухили похотливо и сякаш напълно забрави за схватката зад гърба си. После пусна меча и камата си на пода и се наклони към Ребека. На мъждивата светлина на факлата той приличаше на някаква противна жаба. Девойката се хвърли в атака. Тъмничарят залитна и се строполи на земята. Ребека падна върху него и започна да удря и да дере лицето му. После чу, че някой пищи, и едва в следващия момент си даде сметка, че звукът излиза от собственото й гърло. Тя вдигна очи, за да провери какво става със Сен Клер, и видя, че прътът играе из стаята, а тук-там се забелязват и проблясъци на стомана. Тъмничарят под нея вече се беше окопитил и се опитваше да извади друга кама. Ребека заби зъби в тлъстия му врат и не пусна дори когато онзи започна да я удря с юмруци в ребрата.

Изведнъж девойката почувства, че вече не се намира в килията, а лежи върху покрития с тръстика под в някаква стая. Вътре бяха Фрогмор, Сен Клер и мастър Купър. Въпреки това тя продължаваше да чува звъна на оръжия и да усеща болката в ребрата си. Изведнъж във въздуха отекна силен гръм и в килията нахлуха още мъже. Човекът на кралицата закрещя някакви заповеди. Последва втори гръм. В килията замириса на барут, а тъмничарят под Ребека спря да се движи. Темето на мъжа беше отнесено, от раната бликаше кръв, примесена с парченца мозък, лицето му се гърчеше, а очите му шаваха в предсмъртна агония. Девойката се разкашля от миризмата на барут. След това нечии ръце я вдигнаха от пода и я хвърлиха на леглото. Сен Клер се беше облегнал на стената и едва си поемаше дъх, а прътът лежеше прекършен на две в краката му. Пистолетът в ръката на Купър още димеше. Мъжете зад него също бяха въоръжени с огнестрелни оръжия. И тримата нападатели бяха мъртви. Двама от тях бяха застреляни в главата, а третият беше с прерязано от ухо до ухо гърло и в момента от раната му течеше кръв и се просмукваше в пода.

Ребека имаше чувството, че сънува кошмар. Купър, облечен в черна връхна дреха и бяла риза и панталони, вървеше между труповете като някакъв зловещ гарван и проверяваше дали са мъртви. Човекът на кралицата се приближи до Сен Клер и му зашепна нещо. Йезуитът кимна, скръсти ръце и се плъзна надолу по стената. После Купър се обърна към Ребека; лицето му лъщеше от пот.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, да.

Девойката размаха ръце и избухна в плач. В един момент си беше стояла в прегръдките на Сен Клер, а в следващия…

Купър пристъпи към нея и хвана брадичката й между палеца и показалеца си. Ребека долови в погледа му съчувствие и още нещо, но албиносът бързо отмести очи. Той притисна дланта си към бузата й, а после и към челото.

— Веднага преместете затворниците горе! — нареди той. — После почистете килията.

— Ами труповете?

— Изхвърлете ги в градския ров! — кресна Купър. — И кажете на някой от тези мързеливи тъмничари да ни донесе малко вино!

И така, Ребека и Сен Клер бяха изведени от стражевата кула. Нощният въздух беше студен и моментално вледени потта, избила по телата им. После минаха през един покрит с калдъръм двор, осветен от факли, и накрая влязоха в облицована с ламперия стаичка. Вътре имаше легло, маса, няколко стола, една полица с книги и един войнишки нар, чиито завивки бяха отметнати. По пода бяха разпръснати билки и въздухът миришеше приятно. Купър побутна Ребека към леглото.

— Седни там. Ако искаш пък — легни. Все едно, важното е да се успокоиш. А ти, Сен Клер, можеш да седнеш на ето този стол тук.

Девойката седна върху леглото, а после осъзна, че е само по нощница, и придърпа завивката върху себе си. Йезуитът вече беше възвърнал самоувереността си, така че седна на един стол и се втренчи в Купър, барабанейки с пръсти по бедрата си. Човекът на Юда прегледа и двамата, сякаш беше лекар.

— Не сте ранени — заяви той накрая. — Ще живеете!

В следващия момент в стаята влезе някакъв слуга с една кана вино и три чаши. Купър ги грабна от ръцете му и почти изрита мъжа навън, затръшвайки вратата зад гърба му. После подуши каната.

— Най-добрия кларет — усмихна се той. — Явно вече започват да разбират кой съм.

— И кой сте? — попита Сен Клер лениво.

— За теб, йезуите, съм човек на Юда. Преследвам хората като теб. Предавам ви на властта живи или мъртви и си прибирам възнаграждението. За други съм верен служител на кралицата и първи съветник на Уолсингам. Ако кажа, че някой трябва да умре, той умира. Нося разрешително, подпечатано лично от нейно величество, така че никой — бил той благородник или селяк — не може да ме спре. Това съм аз, йезуите!

След тези думи Купър им поднесе по чаша вино.

— Пийте — заповяда той. — Може да ви прилошее малко, но пък ще се стоплите.

— Какво стана преди малко? — попита Сен Клер. — Нали уж тези мъже трябваше да ни пазят?

— Всъщност тези мъже убиха стражите ви — Купър седна на един стол и отпи от виното си. — Ако не бях чул писъците на девойката, щяха да убият и вас. Тук няма шпионки, йезуите, така че нека си говорим направо. Много добре знаеш, че нападателите ви са били изпратени от Фрогмор!

— Искате да кажете, че са били подкупени от него?

Купър поклати глава.

— Ех, йезуите, вместо свещеник трябваше да станеш актьор. Седиш си най-невинно насреща ми и ми се подиграваш в очите! Фрогмор не подкупва хората, не и ако не му се налага. Прекрасно знаеш какво прави с тях. А ти, Ребека, знаеш ли?

— Нищо не знам — сопна се тя. — Дори не знам защо съм тук. За човек на кралицата не бих казала, че се грижите много добре за поданиците й.

Усмивката на Купър се разшири и той намигна на девойката.

— Харесвам те, Ребека Ленъкс — албиносът остави чашата си. — Всъщност трудно ми е да реша кого харесвам повече — теб или йезуита. Господ не обича страхливците, а вие и двамата не сте такива. Както и да е. Разсъждавах над последните събития и ето какво — Фрогмор не е никакъв пастор; той е Душегубеца! — той посочи към Ребека. — Предполагам, че ти си причината, която го е довела в Дънмоу. Фрогмор е велик магьосник, вероятно най-великият, ходил някога по земята.

— Явно знаете доста неща за него — рече предизвикателно Сен Клер.

— Какво знам си е моя работа, йезуите. Остави ме да продължа. Фрогмор има власт над слабите и грешни хора. Тези трима хубавци вероятно са отишли в някоя кръчма и са се отдали на пиянство и разврат. В този момент душите им са били като изоставени къщи със зеещи врати и прозорци — чудесна възможност за мастър Фрогмор да се вмъкне вътре. И така, тримата мъже са се върнали в замъка с едничкото желание да ви убият.

— Сигурен ли сте? — попита Сен Клер.

— Разбира се, че съм сигурен. Няма друго обяснение за случилото се. Ако бяха подкупени, тъмничарите никога нямаше да ви посегнат така открито. Всички те знаят, че за подобна постъпка ще увиснат на бесилото, така че каква полза биха имали от злато?

— Но как Фрогмор може да ги накара да действат според волята му? — попита Ребека.

— Да не би да си забравила какво се случи със собствените ти съселяни? В Дънмоу Фрогмор се беше развихрил като лисица в кокошарник. Е, мастър Сен Клер, или както там се казваш в действителност, ще споделиш ли с мен какво знаеш ти за Фрогмор?

— Знам, че е човек с лоша репутация, но аз съм йезуитски свещеник и служа на вярващите в източните графства на Англия.

— Да, а освен това явно си и лъжец!

Промяната, която настъпи у Сен Клер след тези думи, беше направо поразителна. Закачливото изражение мигом изчезна от лицето му.

— Не съм лъжец, мастър Купър. Просто не съм длъжен да говоря с вас за делата си.

— Да не би да предпочиташ да говориш със следователите на кралицата в Лондон?

— Следователи ли? Може би имате предвид уредите за изтезания?

Купър отмести поглед.

— Така или иначе, трябва да те отведа при Мастър Уолсингам. Господарят ми иска да си поговори с теб.

В този момент на вратата се почука и Купър се изправи на крака.

— Килията е почистена, сър — войничето кимна по посока на Сен Клер и Ребека. — Да върнем ли затворниците в нея?

— Да, но искам да удвоите охраната. И още нещо, сержант — докато не си тръгнем оттук, не пускайте никой да излиза от замъка, нито пък да влиза.

И така, йезуитът и девойката бяха отведени обратно в килията им. На пода, където бяха лежали труповете, имаше едно тъмно петно и това беше единствената останала следа от развилите се преди малко събития. В стената между двете помещения беше забит друг прът и завесата беше окачена наново.

— Хайде, заспивай — каза Сен Клер.

Ребека, която се чувстваше като пребита от шока и погълнатото вино, нямаше нужда от повече увещания. Докато се унасяше обаче, една мисъл я стресна. Ако Фрогмор беше дошъл в Дънмоу заради нея, важеше ли същото и за йезуита?

8.

— Кой си ти? Откъде идваш?

Беше късен следобед в деня след бруталното нападение над Ребека и Сен Клер. Девойката беше спала до късно, а малко преди обяд хората на Купър я бяха разбудили грубо, внасяйки в килията храна. Замъкът тънеше в тишина. Свещеникът я беше отвел на мястото им до стената и сега двамата седяха там, облегнати на коравия камък.

— Имам предвид — Ребека отметна косата от лицето си, — че ти знаеш коя съм, откъде идвам, кой е баща ми и че съм кръчмарска слугиня — тя се усмихна. — Аз обаче не знам нищо за теб.

— Кажи ми, Ребека — Сен Клер протегна крака и покри босите си стъпала с едно одеяло, — ако една жена има тринайсет деца и половината от тях са дъщери, какви са останалите? — той се усмихна на объркването й. — Обичам загадките — продължи йезуитът. — Решаването им е чудесен начин за прекарване на времето. Чух тази в една кръчма край Челмсфорд.

— Какво общо има всичко това с въпроса ми? — тросна се Ребека. — А колкото до гатанката ти — половината от тринайсет е шест и половина!

— Но това е абсурдно — подкачи я Сен Клер.

— Тогава не знам — отвърна девойката сърдито.

— Всичките деца са били дъщери!

Ребека сви рамене.

— Това е глупаво!

Йезуитът отметна глава назад и се разсмя.

— Не, не е глупаво. Помисли внимателно върху въпроса ми — не съм ти казвал, че останалите деца не може да са дъщери — той въздъхна. — Същото би могло да се отнесе и към твоя въпрос, Ребека. Аз съм такъв, какъвто изглеждам — йезуитски свещеник, решен да залови и да унищожи Фрогмор.

— Откъде идваш обаче? Близките ти живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

— Да, имам семейство — дяволито отвърна Сен Клер — и мисля, че ти много би го харесала. Един ден сама ще видиш откъде идвам. Ще те заведа, обещавам ти. Но защо питаш, кой мислиш, че съм?

— Може да си ангел — избъбри Ребека, преди да успее да се спре.

Йезуитът се разтресе от смях.

— Не е толкова смешно!

— Права си. Думата „ангел“ идва от гръцки и означава вестоносец. Ти обаче не бива да ме бъркаш с онази твоя статуя, Ребека. Нали видя какво стана, когато се бих с онези злодеи — и аз мога да бъда ранен като всеки друг човек.

— Какво представляват ангелите според теб? — девойката се облегна на стената.

Сен Клер посочи към пламъка на свещта.

— Не знам, Ребека, но си ги представям като същества, изтъкани от чист огън. Нещо като вечен пламък или божествена искра, надарена с разум и собствена воля, подчинена на едничкото желание да бъде до Господ, да Му служи и да се радва на любовта Му.

— Но пламъкът е толкова малко нещо! — възрази Ребека.

— Това няма никакво значение за добрия Господ — отвърна йезуитът. — Когато е приел образа на бебе, Той също е бил малък — толкова малък, че човек спокойно е можел да го пъхне в дисагите на седлото си. Голям или малък, дебел или слаб — всичко това са човешки категории, Ребека. Вземи например този пламък — той отново посочи към свещта. — Да, сега е малък, но ако имаше свой собствен живот, би могъл да стане по-голям от тази килия и дори от замъка. Всъщност, вероятно би могъл да погълне целия град.

— И откъде би черпил енергията си този пламък? — попита девойката.

— От същото място, откъдето я черпи и твоят вътрешен пламък, Ребека — отвърна Сен Клер след известно мълчание. — Майка ти ти липсва много, нали?

Девойката кимна.

— И любовта ти към нея все още не е угаснала?

— Не, разбира се!

— Ако можеше да живееш хиляда години, би ли продължила да я обичаш през целия си живот?

— Естествено!

— Това е отговорът на въпроса ти, Ребека. Божественият огън е любов — желание да създаваш, да бъдеш в хармония с всичко, което те заобикаля, да го обичаш и да се оставиш да бъдеш погълнат от любовта си.

Девойката придърпа одеялото върху себе си и притвори очи, представяйки си, че се намира в кръчмата на баща си. Де да можеше сега Питър да им донесе две чаши с ейл и малко месо с подправки…

— А може ли някой демон да се превърне в човек?

— Вероятно да, но по-важното, Ребека, е, че човек може да допусне Сатаната в душата си и да му позволи да управлява ума и сърцето му. Точно това е сторил и Фрогмор.

— Ами някой ангел може ли да го стори?

— Щом добрият Господ е могъл да приеме човешки образ, не виждам защо да не може да го направи и някой ангел. В Книга на Товит дори се разказва подобна история — архангел Рафаил се превърнал в човек, за да избави Товит от враговете му и да му отвори очите за правия път.

— Какво беше започнал да ми казваш за Фрогмор? — попита Ребека, но после откъм коридора се дочуха стъпки и тя замълча.

Ключът се превъртя в ключалката и в килията влезе Купър. Човекът на кралицата им се усмихна.

— Явно сте открили шпионките…

— Разбира се.

— Е, така или иначе, вече няма нужда да се тревожите за тях. Заминаваме за Лондон!

Теодоро Рагуза седеше в едно ъгълче на кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя отвъд старите стени на Колчестър. Около него се беше събрала цяла групичка разбойници и главорези, които гледаха към пълната със сребро кесия на масата. Те облизваха устни и кимаха, а наемникът им обясняваше какво иска от тях и как трябва да го изпълнят.

— Затворниците ще бъдат преместени скоро — заяви той, а после хвърли поглед наоколо.

Салонът на кръчмата беше абсолютно празен, като изключим пътуващия търговец край камината, който беше събул износените си ботуши и топлеше краката си на огъня. Мъжът имаше леко слабоумен вид — погледът му блуждаеше, а долната му челюст беше увиснала — и Рагуза реши, че няма защо да се притеснява от него.

— Не ни е известно кога точно ще напуснат замъка — продължи наемникът дрезгаво, — но когато и да го сторят, най-вероятно ще поемат на юг през гората, ще прекосят речния брод и ще продължат през Епинг и Удфорд. Ако успеете да отвлечете затворниците по пътя, всеки от вас ще получи по три сребърни монети. Разбира се, трябват ми живи.

Рагуза беше пропътувал цяла Европа и имаше голям опит, така че не срещна никакви затруднения при събирането на шайката разбойници. Когато трябваше да се свърши някоя мръсна работа, кръчмарите, особено онези, които държаха кръчми отвъд стените на града, винаги знаеха към кого да се обърнат. Необятните есекски гори все още подслоняваха цели тълпи бивши войници и престъпници, избягали от Лондон, на които можеше да се вярва, понеже те самите нямаше на кого да се доверят. Разбира се, винаги оставаше възможността да влязат в Колчестър и да потърсят мастър Купър, но от друга страна, нямаха никаква гаранция, че след като са му предали информацията, той няма да нареди да ги арестуват и избесят.

Венецианският наемник смяташе, че знае що за човек е Купър. Беше чул слуховете, които се носеха из околността. Беше заварил църквата „Сейнт Майкъл“, обхваната от пълен хаос, в който мъжете и жените се надпреварваха да се обвиняват едни други. Беше научил за свещеника, за младата кръчмарска слугиня и за това как човекът на кралицата ги бил заловил и отвел в Колчестър. Особено внимателно беше изслушал историите за Фрогмор, давайки си сметка, че това е неговият човек. За жалост, Рагуза беше оставил мнимия пастор да му се изплъзне на онзи усамотен път, но пък всъщност дали щеше да е толкова лесно да го вземе за затворник? И изобщо това ли беше най-добрият начин да подходи към магьосника? Може би щеше да е по-подходящо да го покани в двора на султана? Да, наемникът определено трябваше да залови Фрогмор, но после трябваше да заложи на преговорите. Ако успееше да спаси йезуита, вече щеше да разполага с разменна монета и задачата му можеше да се окаже много по-лесна. Рагуза се засмя тихичко и после поръча още пиене за компанията.

Пътуващият търговец, който се грееше на огъня, пресуши чашата си и въздъхна. После си обу ботушите, взе си вързопа и тояжката и излезе от кръчмата. Когато прекоси двора и се озова на пътя, той продължи да върви бавно с нахлупена над очите шапка и сведена глава. От време на време спираше, за да се огледа наоколо. Небето вече притъмняваше, а студеният вятър навяваше пръски дъжд и воня на гниеща растителност от близката гора. Наоколо не се виждаше жива душа. Нощта скоро щеше да падне, пък и в този участък от пътя обикновено дебнеха разбойници, но търговецът очевидно знаеше къде отива. Точно преди да стигне до кръстопътя, той свърна встрани, нагази в мокрите храсталаци и тръгна да се изкачва по хълма. Ботушите му се хлъзгаха в калта и той изруга. Конят и багажът му го чакаха на една полянка сред дърветата току по средата на пътя — добичето беше спънато и кротко си пасеше тревица, а седлото и дисагите бяха скрити под един храст. Търговецът провери дали всичко си е на мястото, след което нарами един от вързопите и продължи да се изкачва нагоре.

На върха на хълма той спря и се взря в долината под себе си. Тук се чувстваше като у дома си. В тази местност древните племена бяха изпълнявали свещените си ритуали, бесейки жертвите си по клоните на дърветата и изхвърляйки телата им в някогашните блата. Наоколо беше пълно с призраци на жестоко убити човешки същества и земята тук сякаш се отваряше към ужасите на Ада. Фрогмор седна. Тялото на пътуващия търговец му беше осигурило идеалното прикритие, за да проследи Рагуза из Колчестър. Магьосникът развърза вързопа, който носеше, извади оттам една кожена торбичка и постави сърцето на убития търговец пред себе си. После го обгради с камъчета, запали огън в центъра на кръга и се загледа в пламъците. Фрогмор затвори очи и запя химн, възхваляващ тъмните му господари. След това си пое въздух и без никакви усилия се отърси от чуждото тяло, сякаш беше змия, която сменя кожата си. Щом огънят погълна сърцето и угасна, магьосникът скръсти крака и се взря в мрака.

— Твърде много хора са тръгнали по петите ми — промърмори той, но после се усмихна.

Фрогмор не спираше да благодари на повелителите си за арогантността на своите преследвачи. Този Рагуза например беше наперен като паун, но магьосникът щеше да му даде урок. Просто щеше да остави враговете си да се оправят помежду си. Въпреки мерките, които беше взел Купър, слуховете вече обикаляха кръчмите около замъка и Фрогмор знаеше, че нападението над Сен Клер се е провалило, както и че труповете на мъртвите тъмничари са били провесени на градската бесилка, а после захвърлени във вонящия градски ров.

— Е, все едно — въздъхна Фрогмор.

Магьосникът беше написал едно писмо до Купър с ръката на пътуващия търговец и очакваше човекът на кралицата да се погрижи за всичко. Фрогмор се размърда неспокойно. По някаква странна причина този Купър го безпокоеше. Името му навяваше разни спомени и магьосникът ставаше все по-подозрителен. Човекът на кралицата явно беше решен да го залови. Повечето от останалите му преследвачи можеха да бъдат подкупени, пък и в крайна сметка се изтощаваха от гонитбата, но Купър беше различен. Той притежаваше невиждан досега устрем и очевидно беше опасен противник.

Фрогмор прехапа устни. Утре възнамеряваше да се промъкне в Лондон и да се отбие при доктор Херметикус. Магьосникът протегна ръце към небето с дланите нагоре. Силите му нарастваха с всяка изминала година, но той все пак имаше нужда да види какво го чака в бъдеще, за да се предпази от евентуални опасности.

Мракът наоколо ставаше все по гъст; от някое от усамотените стопанства в полите на хълма се понесе кучешки лай. Фрогмор се изправи на крака. До зазоряване вече щеше да препуска по пътя към Лондон. А какво щеше да прави с преследвачите си? Магьосникът се ухили. В крайна сметка той щеше да се изправи лице в лице с тях, но моментът още не беше настъпил.

Хората на Купър бяха нападнати час, след като бяха напуснали Колчестър. Човекът на Юда беше прекарал почти целия ден в приготовления за пътуването, пишейки доклади и организирайки кавалкадата. Двамата затворници бяха снабдени с нови дрехи и ботуши. Ръцете на Сен Клер бяха завързани за седлото, а краката му — под корема на коня. На Ребека й бяха осигурени по-големи удобства — като изключим въжето около кръста й, чийто край беше закачен за колана на Купър, тя можеше да се движи свободно. От двете страни на затворниците яздеха още около десетина конници.

Отначало групичката им се придвижваше бързо. Облаците бяха надвиснали над главите им, но дъжд така и не заваля, така че пътят остана лесно проходим. Купър си отваряше очите на четири и от време на време изтегляше хората си сред дърветата, които се издигаха от двете им страни.

Засадата обаче ги свари неподготвени. Тъкмо завиха зад един ъгъл, когато насреща им се показа някаква каруца с потънали в калта колела. До нея стояха двама мъже, които гръмогласно спореха чия е вината. Уморената кранта, която беше теглила каруцата, беше разпрегната и кротичко си поскубваше тревица. Един от хората на Купър се приближи до закъсалите мъже. Той беше първият, който падна мъртъв. Внезапно мърлявото покривало на каруцата беше отметнато и отвътре се показа някакъв разбойник с арбалет, който стреля толкова бързо, че хората на Купър дори не можаха да разберат какво става. В следващия момент от каруцата наизскочиха още злодеи. Купър преряза въжето, което го свързваше с Ребека, извади меча си и горската пътека тутакси се превърна в арена на кърваво насилие. Групичката на нападателите им продължи да расте — още мъже излязоха иззад дърветата, а откъм гърба им се появиха и неколцина конници. Купър и хората му се биха самоотвержено, но накрая човекът на кралицата пришпори коня си и потърси убежище в гората. Ребека и Сен Клер не можеха да сторят нищо друго, освен да си стоят и да наблюдават ставащото. Когато Купър и хората му побягнаха, разбойниците обградиха конете на затворниците и всички препуснаха по горската пътека.

Ребека едва се крепеше на седлото. Гърбът и бедрата я боляха ужасно, а ръцете й съвсем се схванаха от отчаяните й опити да удържа юздите. От време на време един от нападателите й помагаше. Сен Клер, който яздеше пред нея, подскачаше върху гърба на коня си като чувал с картофи, но разбойниците яздеха толкова близо до тях, че дори да се изхлузеше от седлото, йезуитът нямаше как да падне на земята.

От бясното препускане дъхът на девойката почти секна. Единственото, което достигаше до съзнанието й, беше тропотът на конски копита, издигането и спускането на главите на животните под тях, пръските пяна от устите им, скърцането на кожените седла и крясъците на мъжете наоколо. От време на време някой от конете се спъваше и ездачът му падаше, но нямаше кой да го чака. Ребека затвори очи и започна да се моли. Групичката им продължи да препуска в мрака като някоя дружина демони.

Девойката тъкмо се зачуди кога ли ще свърши тази кошмарна езда, когато стигнаха до някаква полянка. В този момент разбойниците дръпнаха юздите и свалиха маските и забралата от лицата си, а внезапно обузданите коне се вдигнаха на задните си крака. Ребека зърна няколко горящи факли, една порутена ограда и някаква пътечка, която водеше до изоставена ловна хижа. Прозорците на постройката отдавна бяха счупени, капаците бяха изтръгнати, а вратата висеше на една-единствена панта. Виковете на мъжете отекваха наоколо. Бяха запалени още факли и нощният въздух тутакси се изпълни с пукот.

Девойката почувства, че й прилошава, и се олюля в седлото. В следващия момент две силни ръце я свалиха на земята. После същите тези ръце обхванаха гърдите й, а притежателят им прошепна нещо похотливо в ухото й, но тя не трепна. Сен Клер също беше свален на земята заедно с въжетата, които го пристягаха, и мъжете вече го блъскаха нагоре по пътечката. Ребека тръгна след тях. Вътре в ловната хижа вонеше на мухъл, подът беше покрит с дебел слой прах, парчета дърво и трески от някогашната мебелировка. Стълбите към горния етаж обаче все още се държаха. И така, девойката и йезуитът бяха завлечени до една голяма стая горе и им беше наредено да седнат в един от ъглите. Ребека вече не можеше да си поема дъх, пък камо ли да говори. Сен Клер почти беше изпаднал в безсъзнание. Някои от похитителите им останаха в стаята и запалиха факли, както и огъня в камината. От долния етаж се носеше апетитна миризма на готвено.

— Какво става тук? — извика Ребека. — Защо ни отвлякохте? Спътникът ми има нужда от помощ!

Към нея се приближи тъмната фигура на някакъв мъж. Той седна и свали широкополата шапка от главата си. Мургавото му лице беше жестоко, а погледът в очите му — суров. Косата, мустаците и брадата му бяха добре оформени и напомадени, докато от тялото му се излъчваше миризма на кожа и пот. Непознатият погъделичка Ребека под брадичката.

— Добре ще ми платят за теб на някое от пристанищата — той докосна заешката й устна. — Някои мъже смятат, че подобни недостатъци са отблъскващи, но други ги намират за привлекателни.

— Остави девойката на мира! — вдигна глава Сен Клер; лявото му око беше полузатворено, а на бузата му имаше порезна рана. — Срежете й въжетата и я пуснете да си върви!

Мъжът се поклони подигравателно на йезуита.

— Казвам се Теодоро Рагуза и не приемам заповеди от никого — той закачливо плесна опонента си с кожената си ръкавица. — Сега ти си мой пленник, но имай предвид, че искам да те направя свой съюзник.

— Не искам да съм ти съюзник — отвърна Сен Клер.

— О, уверявам те, че ще поискаш — Рагуза присви очи и се взря в йезуита, а после и в Ребека. — Така, така, виждам, че си си паднал по грозотията…

— Затваряй си мръсната уста!

— Ето какво ще направим. Ако не се съгласиш да ми сътрудничиш, ще дам момичето на хората си. Някои от тях не са били с жена от доста време. Ако искаш, можеш да стоиш тук и да я слушаш как пищи.

Сен Клер се опита да ритне похитителя им, но Рагуза беше бърз като стрела и избегна удара.

— Помисли си — подкачи го той, а после извади ножа си и преряза въжетата, които стягаха китките на йезуита. — Ще оставя краката ти вързани, за да не избягаш. Хапни си и след това пак ще си поговорим.

След тези думи Рагуза се изправи и се отдалечи. Сен Клер разкърши ръце и раздвижи пръстите си. В следващия момент погледна нагоре и промърмори нещо на някакъв език, който Ребека не можа да разбере.

— Какво има? — попита тя разтревожено.

— Нищо. Хайде да хапнем и да пийнем, пък после ще видим какво иска този злодей.

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Теодоро Рагуза е кръвожаден и безмилостен наемен убиец, който не страда от никакви скрупули — йезуитът я погледна в очите. — Имай предвид, че като нищо може да изпълни заканата си.

В следващия момент един от похитителите им се приближи до тях и пъхна в ръцете им по един дървен поднос с по малко заешко задушено, парче твърд ръжен хляб и половин изгнила ябълка. Поднесоха им и две очукани оловни чаши, пълни с кисело вино. Девойката само разрови храната, но Сен Клер лакомо я погълна.

— Яж, Ребека — прошепна той. — Никога не знаеш кога ще можеш да хапнеш пак. Така или иначе, не мисля, че Рагуза е господар на положението, така че нищо не ми пречи да се съглася с условията му.

Не след дълго наемникът се върна, примлясквайки с устни и попивайки уста с опакото на ръката си.

— Е, йезуите, какво ще кажеш? На моя страна ли си, или ще слушаме как мистрес Заешка устна забавлява хората ми?

— Предполагам, че искаш да ти помогна да заловиш Фрогмор.

Рагуза се разсмя и игриво потупа Сен Клер по носа.

— Харесваш ми, йезуите.

— Така или иначе, това не може да стане сега — добави Сен Клер. — Изтощен съм. Девойката също. Пък и навън падна нощ, така че засега няма какво да направим.

Вперил поглед в йезуита, Рагуза задъвка ъгълчето на устата си, сякаш преценяваше рисковете.

— Нима искаш да чакаме до сутринта?

— Изморен съм.

— Къде е Фрогмор? — кресна Рагуза.

— На път за Лондон.

— Какво ще прави там?

— Ще посети един ясновидец на име Херметикус.

— Къде живее този ясновидец?

— Ще ти кажа утре сутринта.

Рагуза кимна.

— В такъв случай ви желая лека нощ.

След тези думи наемникът излезе от стаята, но не след дълго се върна и им подхвърли по една прокъсана черга.

— Пълни са с бълхи, но ще ви стоплят. Ако искате да се облекчите, отидете до съседната стаичка. И не се опитвай да бягаш, йезуите, че иначе ще се простиш с малката си повлекана. Хората ми веднага ще й прережат гърлото! — закани се Рагуза и си тръгна.

— Какво става? — попита Ребека, докосвайки ръката на Сен Клер.

Той обаче не й отговори. Вместо това свали жакета си, нави го на руло, сложи го под главата си и легна на пода. Девойката се присъедини към него и той я хвана за ръката.

— Не си грозна, Ребека — прошепна йезуитът. — За мен ти си толкова красива, колкото и Елена от Троя. Ела.

Той я придърпа към себе си и постави главата й върху рамото си. За миг Ребека остана като вцепенена, но после Сен Клер я погали по косата и я целуна по челото и тя се отпусна.

— Поспи, хубавице. И не забравяй да си кажеш молитвите. Пък утре — нов ден, нов късмет.

Девойката понечи да му отвърне, но йезуитът я спря. После тя почувства по тялото й да се разлива топлина и не след дълго се унесе в сън.

На следващата сутрин Ребека се събуди леко изтръпнала от нощния студ. Сен Клер вече беше буден и се взираше в грамадните паяжини, които висяха от таванските греди.

— Не мърдай — прошепна той.

Тя притихна и се заслуша във виковете на мъжете и тропота на конски копита, които се дочуваха отвън.

— Скоро ще съмне — каза Сен Клер.

— Какво чакаш, Майкъл? — изсъска Ребека. — Кажи ми! Не се дръж с мен като с дете, защото не съм дете, да знаеш!

— Знам, хубавице. Ти си една смела млада жена със силна воля и остър ум. Тъкмо затова ще те попитам — йезуитът я потупа по главата, — какво би направила ти на мястото на Купър? Представи си, че си човека на кралицата и се намираш в Колчестър. Под опеката ти се намират двама много важни затворници, които трябва да отведеш в Лондон по възможно най-безопасния път. Е, как ще постъпиш?

— Ами…

— Без да се замисляш! — настоя Сен Клер, а после й направи знак да сниши гласа си — един от хората на Рагуза стоеше пред вратата.

— Тръгнахме късно следобед и Купър ни поведе по онази горска пътека — каза тя тихо.

— И?

— Ако аз бях на негово място, щях да отведа затворниците до някое от пристанищата и да използвам разрешителното си от кралицата, за да уредя кораб, който да ги превози по Темза.

— Точно така — усмихна се Сен Клер. — Кой би нападнал кралски човек и то на кораб, който може да акостира на един хвърлей разстояние от Уестминстър или дори още по-нагоре по реката? При това положение можехме да пристигнем в Тауър за по-малко от час! Все едно, не знам какви са намеренията на мастър Купър, но той е войник, а войниците знаят, че най-доброто време за нападение над врага е точно преди зазоряване. Когато мигът настъпи, Ребека, прави точно това, което ти казвам!

В следващия момент в стаята влезе един от пазачите и им нареди да стават. После пъхна в ръцете им по една очукана купа с овесена каша и им даде да си разделят една чаша с ейл.

— Ще трябва да ядете с пръсти — подразни ги мъжът. — И по-бързо, че мастър Рагуза иска да сме се махнали оттук до час.

— Deus volens — отвърна Сен Клер.

Онзи го изгледа недоумяващо.

— Ако даде Бог — преведе йезуитът весело.

В този момент се чу пукот и мъжът се олюля назад, а очите му се извъртяха нагоре — куршумът го беше уцелил в слепоочието и кръвта му вече бликаше. Прозвучаха още изстрели, последвани от свистенето на стрели, които заплющяха по стените отвън. Въздухът се изпълни с викове. По стълбите и коридорите на хижата се разтичаха мъже. Сен Клер вече пълзеше по пода. Когато стигна до убития мъж, той измъкна камата от кесията му и сряза въжетата около глезените си. После се изправи с мъка на крака и сграбчи Ребека.

— Върви след мен!

Вместо да я поведе надолу по стълбите обаче, йезуитът я поведе бързо по коридора и я напъха в една малка стаичка отзад. После надникна през прозореца. От гората излизаха множество мъже. Някои от тях бяха въоръжени с арбалети, други — с пистолети, а трети — с аркебузи. В следващия момент във въздуха отекна зовът на ловджийски рог и иззад дърветата се показаха още войници, които се втурнаха към хижата. Ребека чу цвилене на коне и звън на стомана. Когато свещеникът й даде знак, тя се прехвърли през прозореца, а после, възползвайки се от пукнатините в мазилката, се спусна по стената и стъпи на земята. Девойката се скри зад ниската ограда в задната част на хижата. Сен Клер я последва и надникна през една пролука в оградата.

— Сега! — извика той, а после повлече Ребека през малката странична портичка и двамата побягнаха към дърветата.

Девойката никога не беше тичала така. Йезуитът не спираше дори когато тя залиташе и падаше. Отнякъде изгърмя пистолет и куршумът изсвистя над главите им. В земята пред краката им се заби стрела от арбалет. Зад гърба им се разнесоха викове, но те продължиха напред и в крайна сметка стигнаха до дърветата. Вече едва си поемаха дъх, гъстите храсталаци ги препъваха, а къпините раздираха краката им. Ребека помоли Сен Клер да си починат, но той продължи да я влачи все по-навътре в гората. Тичаха така лудешки, че девойката имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Нападението над хижата беше сварило Рагуза неподготвен и сега венецианецът крещеше на хората си с поаленяло от гняв лице, опитвайки се да въведе някакъв ред, но мъжете се щураха наоколо, а конете им ту се хвърляха напред, ту се изправяха на задните си крака. Въздухът беше изпълнен със свистенето на стрели и зловещия пукот на мускети.

Отначало Рагуза си мислеше, че ще съумеят да се измъкнат, но хората му, които успяха да се качат на кон, веднага отнесоха куршума. Двама се отдалечиха на известно разстояние от хижата, но малко след това се натъкнаха на цяла редица нападатели, въоръжени с копия и алебарди, които моментално ги повалиха на земята заедно с конете им. И така, Рагуза и разбойниците бяха натикани обратно в порутената постройка. Венецианецът не можеше да си намери място от бяс, че са го надхитрили, и за всичко обвиняваше йезуита! Сега вече знаеше защо Сен Клер му беше обещал, че ще говори с него на сутринта. Явно проклетият свещеник е бил наясно още от самото начало какво ще се случи! Рагуза изтича по стълбите с меч и кама в ръка, но на горния етаж намери само трупа на един от хората си. В главата на мъжа имаше малка дупка и кръвта му се лееше по пода. Отвън отново се чуха викове и звън на стомана и наемникът си даде сметка, че нападателите са подновили атаката си. После до слуха му достигнаха молбите за милост на разбойниците — те вече хвърляха оръжията си на земята и коленичеха с протегнати нагоре ръце. Рагуза се изкачи до края на стълбището. После зърна бялата коса на Купър и се затича обратно към прозореца.

Венецианецът стъпи на перваза, но в този момент в гърба му се заби куршум. Болката беше толкова силна, че почти го накара да се завърти. Той се опита да пристъпи, но не можа да направи и крачка; всъщност му беше трудно дори да стои на краката си. Наемникът се плъзна надолу по стената, оставяйки кървава следа зад гърба си. На прага на вратата стоеше Купър с пистолет в ръка. Човекът на Юда се приближи. Рагуза посегна към камата си, но противникът му беше по-бърз. Купър изтръгна оръжието от колана му и го размаха пред очите му.

— Ти ме измами! Нарочно ме остави да отвлека Сен Клер!

Купър кимна, а после се взря в лицето на Рагуза, сякаш се опитваше да запамети всеки детайл.

— Трябваше да се досетя — облиза устни наемникът.

— Когато преследваш някого — отвърна Купър, — винаги трябва да се оглеждаш и зад собствения си гръб. Още в Колчестър разбрах, че имаш намерение да ни нападнеш. Вярно, загубих двама добри войници, но пък ти загуби всичко!

— Ами Сен Клер и онази повлекана? — попита Рагуза, а от ъгълчето на устата му се процеди струйка кръв.

— О, никога не съм планирал да стигат до Лондон. Един Господ знае какво можеше да им се случи, ако бяха попаднали в ръцете на мастър. Уолсингам.

— Но защо?

— Това си е моя работа — отвърна Купър, а после се наведе напред и с един удар преряза гърлото на венецианеца.

9.

Въпреки молбите й Сен Клер продължи да влачи Ребека напред през гъсталака. Девойката имаше чувството, че си пробива път през някоя вкаменена гора, пълна с призраци и привидения, които току-изскачат отнякъде и я хапят по лицето, ръцете и краката. Най-накрая двамата с йезуита стигнаха до брега на някакво малко поточе и Сен Клер пусна ръката й. После приклекна, загреба от водата и си наплиска лицето. Ребека се просна на земята. Йезуитът я повдигна и я накара да пийне малко вода. В този момент дърветата над главата й се завъртяха и откъм гората сякаш се чу гласът на баща й, който я викаше по име.

— Трябва да се върна — промълви тя.

— Тихо сега.

Постепенно дишането на Ребека се успокои, но пък стомахът й внезапно се сви и тя повърна всичко, което беше яла. Сен Клер я хвана зад врата, а с другата си ръка притисна челото й. После заговори с дрезгав глас на някакъв непознат език. Веселите пламъчета в очите му бяха заменени от странен блясък. След известно време девойката се почувства по-добре и се отпусна. В следващия момент й се стори, че пропада, и се видя увита в някакви одеяла. Беше й топло й се чувстваше защитена. Майка й й наливаше в устата някакво лекарство. Дърветата над главата на Ребека започнаха да се приближават, протягайки клоните си към нея, а синьото небе се обагри в червено. Очите й натежаваха все повече. Гласът на Сен Клер се усилваше. Накрая девойката затвори очи и потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, вече се беше стъмнило. Тя се уплаши и се претърколи на другата страна, откривайки, че лежи върху куп съчки и клонки. После осъзна, че Сен Клер й е направил малка постеля, скрита в къпинов храсталак. Намираха се в края на някаква малка полянка. Йезуитът беше запалил огън на няколко крачки от нея и печеше на него един току-що уловен заек, който беше одрал, почистил, напълнил с билки и забучил на някакъв импровизиран шиш.

— Спа почти през целия ден — приближи се той към нея. — Хайде, ела да ми помогнеш.

Ребека се протегна. Като изключим лекото смъдене на одраскванията по лицето и ръцете й, тя не чувстваше никаква друга болка по тялото си. Сен Клер й се усмихна.

— Май си права и аз наистина съм ангел. Промъкнах се в гората и видях един заек. Поръсих му малко сол върху опашката, той спря, за да я оближе, и аз го хванах.

— Измисляш си.

— Така е. Всъщност зайците са лесна плячка. Разполагах с нож, с въжетата, с които бях вързан, а имах и огниво в джоба. Останалото беше фасулска работа. Тези гори са пълни с дивеч и билки. И така, за вечеря имаме заешко печено и чиста изворна вода.

След тези думи Сен Клер седна и се умълча. Ребека хвана шшш и започна да го върти, а йезуитът продължи да проверява месото с камата си. Сцената напомни на девойката за „Сребърният дракон“ и тя изпита силна носталгия по дома си и по предишното си монотонно ежедневие. Накрая тя отдръпна шиша от огъня и наряза месото на парчета. Известно време двамата просто пъхаха горещото и пикантно заешко в устите си.

— Добра готвачка ли си, Ребека? — попита накрая йезуитът.

— Татко казваше, че съм.

Сен Клер прокара език по зъбите си, за да ги почисти.

— Много ли ти липсва?

— И да, и не — избъбри девойката, без да се замисля. — Понякога изобщо не го чувствах близък. Между нас се беше отворила цяла пропаст. Татко ре беше затворил в себе си, пък и с тези негови налудничави идеи и с това пиене…

— Но това май не е всичко, нали?

— Не, не е. Бартоломю въртеше любов с някои от слугините в кръчмата. Нощем чувах звуците, които се носеха от спалнята му. Ако беше срещнал някоя почтена жена и се беше влюбил отново — щях да го разбера.

— Не го съди толкова сурово — намеси се Сен Клер. — Бартоломю си имаше много грижи, а мъжете често намират утеха на дъното на чашката или пък между краката на някоя жена.

— Говориш така, сякаш си го познавал.

— Познавам дъщеря му.

В гората беше много тихо. Не се чуваше нито бухане на бухал, нито крясък на някаква друга птица, нито пък шумолене из храсталаците. Наоколо цареше пълна тъмнина, като изключим светлото и топло пространство около огъня. Дали сянката на баща й беше някъде тук, запита се Ребека. Една от многото други в мрака? Възможно ли беше тези призраци да се взират в тях с копнеж и да искат да седнат край огъня им, но да не могат?

— Какво ли ще стане сега с душата на баща ми? — тя остави парчето месо, което ядеше. — Приживе той така и не намери покой. Чудя се дали ще го открие в смъртта…

— Молих се за него — отвърна Сен Клер. — Душегубеца може да задържа душите на жертвите си до четирийсет дни, но аз се помолих на Господ тази на Бартоломю да успее да продължи по пътя си.

— А после какво? — Ребека си спомни проповедите на пастор Бейнс за адските огньове и за мъките, на които били подлагани прокълнатите в преизподнята.

— Бартоломю може и да беше слаб човек, но в същността си беше добър. Освен това загуби живота си, противопоставяйки се на злото — йезуитът потупа девойката по ръката. — Не се безпокой, душата му ще продължи по пътя си безпрепятствено и накрая ще стигне до вечната светлина.

— Но как Фрогмор се е сдобил с власт над нея? Как е добил власт над душата на баща ми?

— Фрогмор е велик магьосник и с течение на вековете е развил множество свръхестествени умения. Ако изтръгне сърцето на жертвата си например, за известно време той добива власт над душата й — Сен Клер хвърли една съчка в огъня. — Бартоломю обаче вече е свободен да се отправи към Небесата и да се срещне с милостивия ни Бог.

Ребека пъхна едно парче месо в устата си, а после се загледа в огъня. Дървото, което беше хвърлил йезуитът, се нажежи до бяло и запука, хвърляйки наоколо искри.

— Не е лесно човек да повярва в съществуването на вечна светлина и на милостив Бог — каза девойката. — Ако Го има, защо не се намесва?

— Господ е едновременно любяща майка и добър баща, Ребека. Светът също е прекрасно място, но хората объркват всичко. Богатите трупат още и още злато, а бедните умират по бесилките. Но какво би могъл да стори Бог? Той ни е дал свободна воля и уважава всеки наш избор. Помисли — какво щяхме да представляваме, ако Господ се месеше във всичките ни дела? Обикновени кукли на конци! Представи си Всемогъщият да казваше на всекиго какво да прави. Та Той позволи дори собственият Му син да бъде хулен и убит! Накрая обаче всичко ще си дойде на мястото. Всяка проронена сълза ще бъде изтрита, всяко плачещо дете — утешено, и всяка насилена жена — възмездена. И отплатата ще бъде страшна!

— Господ е като въздуха около нас, Ребека — Той е навсякъде. Когато някой бедняк гладува, Бог също гладува. Когато някоя жена бъде насилена, Бог също бива насилен. Когато някоя любов бъде предадена, Бог също бива предаден — гласът на йезуита беше изпълнен с гняв и той сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на девойката.

— Предполагам, че вярваш във всичко това, защото си свещеник.

— Аз не вярвам, Ребека — отвърна Сен Клер. — Аз знам. Злото също е плод на любовта, защото тя е единственото съществуващо нещо. Погледни някое дърво например. То обича да расте. Птиците пък обичат да летят и да пеят. Ние хората също обичаме, но любовта ни е опорочена — вместо да се обичаме едни други, ние обичаме богатството, изтънчените ястия и силните питиета. Но преди всичко, Ребека, ние обичаме себе си и тази любов ни кара да предаваме и да убиваме братята и сестрите си.

— Дори Фрогмор ли обича?

— О, да, дори той. Проучил съм го много внимателно. В началото, през онези далечни времена, когато Англия била управлявана от крал Хенри II, Фрогмор бил бенедиктински монах — чудесен младеж и любознателен учен. Един ден настоятелите на манастира му го пуснали да се разходи из околните стопанства. По време на този излет Фрогмор срещнал някаква девойка и се влюбил в нея до полуда. Било му за пръв и последен път. Името на младата жена било Катрин и в онзи момент тя се превърнала в център на съществуването на Фрогмор. И така, той се отрекъл от монашеския си обет, напуснал манастира и заживял с нея. Двамата се обрекли един на друг.

Ребека потръпна и Сен Клер хвърли още малко подпалки в огъня.

— Фрогмор наистина обичал тази жена, Ребека; чувствата му към нея не се основавали на сласт. Предполагам, че тъкмо затова получил прошка и намерил покой. Не след дълго Катрин заченала и родила син, когото нарекли Майкъл. Фрогмор бил добър съпруг и баща, а скоро си намерил и работа в имението, в което живеели. Дори бенедиктинският орден му простил и го забравил. Тогава обаче в Съмърсет се разразила чумата. Катрин и Майкъл се поболели и умрели в страшни мъки. Фрогмор похарчил всичко, което имал, за лекари и лекарства, но напразно — Сен Клер се взря в мрака. — След смъртта на любимата му съпруга и невръстния му син в дома на Фрогмор дошъл свещеник. Фрогмор обаче го прогонил с викове и ругатни. После взел една факла и подпалил къщата си. Труповете на обичаните му същества и цялото му имущество изгорели в пожара. Легендата твърди, че след това отишъл в някакъв близък параклис и публично се отрекъл от вярата си в Христос, от богослужението и от Църквата. После си тръгнал. Била ли си в Съмърсет, Ребека?

Девойката поклати глава.

— Особено място — продължи Сен Клер, — най-вече хълмът край Гластънбъри. Чудесна почва за процъфтяването на всякакви окултни практики. И така, Фрогмор се заел да изучава черните изкуства и вложил в заниманията си цялата си страст. Той бързо се изкачил по стълбицата на магьосничеството и скоро тръгнал на път. Бил решен да разшири знанията си максимално, да придобие опит и накрая да се превърне във велик черен магьосник.

— Но откъде се е сдобил със силите си?

— Развил ги постепенно. Първо си осигурил защита срещу смъртта. После се научил да се промъква в умовете на хората и да властва над тях. Накрая започнал да убива и да принася сърцата на убитите в жертва на тъмните си господари.

Йезуитът замълча. Ребека се примъкна по-близо до огъня — вятърът беше станал по-студен, а гората — някак по-страшна.

— В замяна на това — продължи Сен Клер — те му позволяват да контролира душите на жертвите си. Разбира се, за известно време. Някои твърдят, че отпуснатият му срок е четирийсет дни след смъртта на убития. Както и да е, по-важното е, че Фрогмор може да променя образа си, възползвайки се от телата на хората, които е убил — йезуитът стисна ръката на девойката. — Предполагам, че тъкмо така Калъртън се е сдобил с онова писмо, което уж било написано от ръката на баща ти.

— Невъзможно! — възрази ужасено Ребека.

— За съжаление — самата истина — Сен Клер пусна ръката й. — Щях да ти кажа по-рано, но в Колчестър ми се стори прекалено тъжна и не ми се щеше да задълбочавам мъката ти.

— Тоест твърдиш, че Фрогмор се е възползвал от тялото на баща ми?

— Да, както и от това на старицата Уайът. За кратко магьосникът е влязъл в кожата им, а после ги е пуснал да се лутат из вечната тъма.

— Но баща ми ми се яви…

— Да, възможно е. Сигурно в този случай са се намесили силите на светлината. Баща ти им е съдействал и затова вероятно ще получи прошка.

— Значи Фрогмор трябва да убива, така ли?

— Да, и то постоянно. В противен случай силите му се изчерпват. За него убийството и жертвоприношението са като червеното месо за нас. Жертвите му обикновено са грешници, тоест хора, чиито души са отворени към силите на мрака.

— Но този демон сигурно може да бъде унищожен, нали така? — Ребека вече не чуваше звуците, които се носеха откъм гората; вниманието й беше изцяло приковано върху ужасните разкрития на Сен Клер.

— Да, може, но с всяка изминала година задачата става все по-трудна — йезуитът отново взе ръката на девойката в своята, стисна пръстите й, а после ги пусна. — Трябва да ми имаш доверие, Ребека. Един ден ще ти кажа как може да бъде унищожен Фрогмор. Ти също ще имаш роля в това.

Девойката не възрази. Тя знаеше, че животът й вече е неразривно свързан с този на свещеника.

— Преследвайки Фрогмор, пропътувах дяла Русия и Европа — продължи Сен Клер. — И ето ни отново в Англия…

— Значи магьосникът е бил тук и преди?

— О, да. Последния път беше в края на управлението на стария крал. Фрогмор идва тук, за да се скрие и да си потърси още жертви. Дори си има скривалище в древните канали под Лондон!

— Но защо е дошъл сега?

— Фрогмор притежава много умения, но му липсва едно. Той не може да вижда в бъдещето. Разбира се, светът е пълен с гадатели, но много малко от тях имат истинска дарба.

— Аз имам — прекъсна го Ребека. — Затова ли магьосникът дойде в Дънмоу?

— Не, не. В Лондон обаче живее един ясновидец на име доктор Херметикус, който умее да предсказва бъдещето. Тъкмо с него иска да се види Фрогмор.

— Но защо за магьосника е толкова важно да узнае бъдещето?

— Защото се страхува — отвърна Сен Клер, подбирайки думите си внимателно. — Близо до къщата на Фрогмор в Москва, в манастира „Свети архангел Михаил“, който се намира в царския дворец Кремъл, се пази древен ръкопис, наречен „Книгата на тайните“. В него подробно е описано как може да бъде унищожен демон като Фрогмор. Магьосникът знае за тази книга и дори може би я е чел. Когато побягна от Москва, той се насочи към Лондон не само за да се скрие, но и за да се види с Херметикус и да разбере какви опасности го чакат.

— И какво ще прави после?

— Сигурно ще се върне в Москва. Западните кралства са по-добре уредени и владетелите им по-бързо забелязват хората като Фрогмор. В Русия обаче не е така.

— Това едва ли е единствената причина…

— Права си, не е. Всъщност име още две причини — Сен Клер й се усмихна в мрака. — В Москва почти пипнах Фрогмор. Монасите от манастира „Свети архангел Михаил“ ми помогнаха и на магьосника му се наложи да избяга от къщата си. Вероятно там са скрити някои спомени от предишния му живот в Съмърсет — кичури от косите на жена му и детето му, писма и разни други дребни неща. Предполагам, че той ще поиска да си ги прибере.

— А каква е втората причина? — попита Ребека.

— Докато се подвизаваше в Русия, Фрогмор успя да привлече вниманието на турските шпиони и султанът на Отоманската империя пожела да се възползва от услугите му. Магьосникът от своя страна сигурно вече е уморен от цялото това преследване, така че може и да се съгласи на тази сделка и поне за известно време да си опита късмета при султана, чиито територии се простират чак до границите на Русия.

— Ами мастър Купър? — попита Ребека. — Човекът на кралицата не е такъв, за какъвто се представя!

— Странен мъж е този Купър, Привидно следва дадените му заповеди, но всъщност крои нещо друго. Първо позволи на разбойниците да ни отвлекат от гората, а после ни остави да избягаме от ловната хижа. Честно казано, не мога да си обясня защо постъпи така. Разбира се, Рагуза е трябвало да бъде убит — човекът на Юда не е искал да има съперници в преследването, на което се е посветил. Колкото до мен — предполагам, че си е дал сметка, че няма да успее да ме пречупи в Тауър, така че е решил да ме пусне и да ме последва.

— В Лондон ли? — попита Ребека разтревожено.

— Да, Ребека. Налага се да отидем там. Трябва да намерим Фрогмор.

Девойката се изправи на крака. Огънят се беше разгорял твърде силно, а тя искаше да вдиша хладния вечерен въздух. Сен Клер остана приклекнал, с ръце върху бедрата си. Ребека се приближи до него и го целуна по челото.

— Благодаря ти — каза тя.

— Нищо работа. Казах ти, че зайците се ловят лесно.

— Не, имах предвид онова, което ми каза в ловната хижа — че съм красива.

— Това е самата истина, Ребека — хвана я Сен Клер за ръката.

Тя се изчерви и понечи да се отскубне, но йезуитът я задържа. После се протегна и докосна заешката й устна.

— Може би когато си била бебе, на люлката ти е кацнал ангел и те е целунал…

— Нима ангелите могат да целуват?

— Разбира се. Те непрекъснато се целуват помежду си, целуват и Господ… — усмивката на Сен Клер се разшири. — Освен това обожават човешките деца и не могат да стоят далеч от тях. Спомняш ли си думите на Христос? За това, че ангелите на децата непрекъснато виждали Господ в Небесата?

— Винаги съм се срамувала от заешката си устна…

— В такъв случай продължавай да се срамуваш, Ребека Ленъкс, бъди себе си. Аз пък ще започна да те наричам Хризостома; на гръцки това означава „златоуста“.

— Няколко пъти те чух да говориш на някакъв непознат език. Гласът ти звучеше хрипливо и гърлено. Това гръцки ли е?

— Не, това е един още по-древен език, който изучих с течение на годините.

— Ами останалите жени, които срещаш? И тях ласкаеш така?

— Всички жени са привлекателни, Ребека. Не си ли чела Битие? Там се разказва, че някога, много отдавна, дори ангелите Господни били изкушени от дъщерите човешки.

— Ти си лъжец и женкар! — извика Ребека и го изгледа сърдито. — Явно не е трябвало да ставаш свещеник!

— Май наистина не си чела достатъчно — отвърна Сен Клер със сериозно изражение. — Самият Господ Бог също се е радвал на женското общество. Всъщност жените били единствените, които останали с Него, когато другите се разбягали — той отново докосна заешката устна на девойката. — Вярно, че съм дал обет за целомъдрие и не бива да го нарушавам нито на думи, нито на дела, нито дори в ума си, но това не ми пречи да забелязвам красотата ти. Не е грешно човек да се възхищава на величието на Божието творение.

— Но ти си свещеник!

— Всички ние сме такива, Ребека. Всички, които показват Бог на събратята си, са свещеници, а Божията майка е първият сред тях. Тялото й е първата катедрала, а утробата й — първият олтар. Онзи път в конюшнята на „Сребърният дракон“, когато измръзвах и умирах от глад, самата ти ми показа Господ — очите на йезуита се напълниха със сълзи. — Бях гладен и жаден, а ти ме нахрани и напои! Бях непознат, но въпреки това ти ме прие! Дори ми подари букетче кокичета — той се усмихна. — Ти направи всичко това за мен, Ребека, залагайки целия си живот на карта. Заради добрината си ти беше заловена и като нищо можеше да увиснеш на въжето. Да не говорим, че пътят пред теб все още е осеян с опасности. Въпреки това за теб беше по-важно да нагостиш и да напоиш един странник, да му осигуриш кон и не на последно място — да му направиш подарък. Повярвай ми, Ребека Ленъкс — гласът на йезуита стана суров, а очите му се отместиха, сякаш се взираше в някаква публика зад гърба й, — ангелите небесни много добре знаят какво си сторила. Ти беше претеглена на къпоните и беше намерена точно такава, каквато трябва10.

— Какво имаш предвид? — отърси се Ребека от унеса, в които я бяха потопили ласкателствата на Сен Клер.

— Изпитана си като злато в горнило и като сребро в пот11.

— Не си играй с мен, Сен Клер.

В гората избуха бухал.

— Tenebrae factae sunt… — каза йезуитът. — „Настана тъмнина по цялата земя“12. Хайде да си лягаме да спим.

— Щеше ми се да не говореше толкова загадъчно! Така животът би бил много по-лесен!

Сен Клер се засмя и й посочи към постелята от клонки, която й беше направил.

— Трябва да слушаш по-възрастните от теб!

Девойката въздъхна ядно, след което се отдалечи, прескочи малкото поточе, което течеше наблизо, скри се зад един храст и се облекчи. После си изми ръцете и лицето във водата. Сен Клер също се поразходи наоколо, но когато се върна на полянката, тя го завари легнал до огъня. Ребека се сгуши в своето импровизирано легло. От мястото, на което лежеше, се виждаше само силуетът на йезуита и тя се зачуди дали е буден, или вече спи. Събитията от последните два дни не й даваха мира. Лицето на Рагуза, втренченият поглед на Купър, бесният галоп през гората, бягството от ловната хижа…

— Ребека?

— Да?

— Един глух човек паднал в реката и започнал да се дави. Тогава покрай него минал някакъв пътник. Какво можел да направи глухият, за да помоли за помощ?

— Стига с тези гатанки, Майкъл!

— Тази ми я казаха в Челмсфорд — отвърна той. — Странно — защо ли хората си мислят, че глухите не могат да викат?

— О, хайде заспивай вече!

Йезуитът тихичко се засмя и това беше последното нещо, което Ребека чу, преди самата тя да се унесе в сън.

Събудиха се малко след зазоряване, целите схванати от нощния студ. Сен Клер веднага се зае да накладе огън.

— Не се ли боиш, че Купър може да ни последва? — попита Ребека. — Би могъл да се върне с кучета…

— Сигурен съм, че човекът на Юда си има по-приятни неща за вършене в тази мразовита януарска утрин. Ние пък трябва да си доизядем заешкото.

И така, двамата се настаниха край огъня.

— Значи отиваме в Лондон, така ли?

— Не — отвърна Сен Клер, захвърляйки костта, която току-що беше оглозгал. — Имаме нужда от почивка, пък и трябва да се подготвим. Ще отидем при лейди Пелам в Оулпен Грейндж — тя ще ни помогне.

Щом приключиха, йезуитът стана и поведе Ребека през гората. Накрая стигнаха до някаква пътечка, но Сен Клер настоя да останат под прикритието на дърветата, за да могат да избягват пътуващите търговци, скитници и занаятчии, които минаваха оттам. Късно следобед девойката и йезуитът излязоха от гората и тръгнаха през някакви открити поля. Ребека забеляза, че недалеч от тях се вие пушек.

— Оулпен Грейндж! — обяви Сен Клер.

Старата господарска къща се издигаше в полите на едно хълмче — приятна постройка с измазани с бял хоросан стени, пресичани от черни греди, високи комини от червени тухли и сводести прозорци, отразяващи слабите лъчи на следобедното слънце. Сен Клер спря, огледа фасадата на къщата, след което поведе Ребека сред редица дървета, а после и през някаква малка градинка. Неколцина слуги се разминаха с тях, но не им обърнаха внимание. Накрая йезуитът преведе девойката през една странична портичка и двамата се озоваха в кухнята. Там вече ги спряха — някакво стреснато момче моментално се обърна към тях и ги попита какво търсят.

— Кажи на лейди Елинор — отвърна Сен Клер, — че Майкъл е пристигнал. Хайде, върви! Господарката ти ни очаква.

Момчето побърза да изпълни заръката. Не след дълго на прага се появи сивокоса жена в тъмночервена рокля и лек тюлен воал на главата, която царствено пристъпи в кухнята. След нея вървеше дребна млада жена с червена коса и одежди в зелено и бяло. Воалът на главата й беше леко килнат на една страна.

— Майкъл! — извика радостно младата жена, а после се хвърли да го целува и прегръща.

Обзета от ревност, Ребека отстъпи назад, изучавайки начумерено двете жени.

— Стига толкова, Мери! Все пак Сен Клер е свещеник.

Йезуитът обаче само се засмя, а после прихвана младата жена през кръста и без да се свени, я целуна в устата.

— Устните на младите жени — заяви той — са по-сладки от мед и по-вкусни от вино!

— Ласкател! — отвърна закачливо Мери Пелам.

В следващия момент в кухнята нахлуха две грамадни космати кучета и за известно време настана суматоха. Псетата също се втурнаха към Сен Клер, подскачайки и облизвайки лицето му. После заприиждаха разни слуги и всеки от тях разтърси ръката на йезуита. Накрая лейди Елинор реши, че е крайно време да въдвори ред, и почука по каменния под с бастуна си със сребърен връх.

— Чухме, че са те заловили, Майкъл!

— Правилно сте чули — отвърна Сен Клер.

После йезуитът представи Ребека на присъстващите. Двете жени моментално я прегърнаха, надавайки викове на ужас при вида на одраскванията по лицето и ръцете й, раздърпаната й рокля и мръсната й коса, в която още се забелязваха следи от лудешкия бяг през гората. След това я отведоха в някаква стая на горния етаж и наредиха на слугите да донесат едно дървено корито и кани с топла вода. Ребека свали дрехите си и с удоволствие се отпусна в ароматизираната вана. Откъм коридора се чуваха викове и смях — Сен Клер също беше качен на горния етаж и беше принуден от домакините им да се изкъпе и преоблече.

Ребека затвори очи. Не биваше да ревнува. Двете дами Пелам очевидно обожаваха Сен Клер и го възприемаха не просто като йезуитски свещеник, ами като свой близък родственик. За миг девойката се отнесе, позволявайки на топлата вода да се плиска покрай тялото й, но в следващия момент йезуитът влезе в стаята и тя подскочи. Ребека се потопи по-надълбоко в коритото, а страните й поаленяха от срам. Девойката се накани да го наругае, но после видя, че зад гърба му стоят лейди Елинор и Мери. Освен това времето за шеги явно беше свършило. Сен Клер й носеше комплект мъжки дрехи — бяла ленена риза, зелен жакет, тесни панталони, ботуши и дори един портупей със затъкната в ножницата му кама. Лейди Мери пък държеше в ръцете си грамадна ножица.

— Обясних всичко на домакините ни — йезуитът явно изобщо не се притесняваше, че е заварил девойката както майка я е родила. — Съжалявам, ако ти причинявам неудобство, Ребека, но независимо че дойде тук като жена, ти трябва да напуснеш имението преоблечена като мъж. Така ще бъде най-добре за всички ни.

Ребека се накани да възрази, но очите на Сен Клер бяха сериозни, и тя осъзна, че йезуитът не се шегува. Купър можеше вече да е в Лондон и да издава заповеди за залавянето на Сен Клер и на спътничката му.

— Както кажеш — отвърна девойката и покри гърдите си с ръце. — Но както вече сигурно си забелязал — добави тя кисело, — нямам много за криене!

Сен Клер се поклони подигравателно, а после остави дрехите на пода и излезе от стаята.

Лейди Елинор и дъщеря й се засуетиха покрай Ребека. Погрижиха се за раните й, но настояха нарежданията на Сен Клер да бъдат спазени. Лейди Мери сграбчи дългите коси на девойката и започна да ги стриже с ножицата, при това толкова ниско, че Ребека запищя.

— Така трябва — обясни лейди Мери. — Майкъл вече ни каза колко си смела. Сега обаче трябва да се превърнеш в мъж и във всяко друго отношение. В противен случай пак ще те заловят.

После лейди Елинор и Мери се погрижиха за раните по ръката на Ребека.

— Добре ли се познавате със Сен Клер? — попита девойката.

— Бил е тук два пъти — отвърна възрастната жена. — Давали сме му подслон и сме му осигурявали средства. Аз съм вдовица. Освен това все още принадлежа на Католическата църква.

В този момент Ребека се сепна — Мери стискаше ръката й и пред погледа й се появи картина на млада жена, която седеше в някаква градинска беседка, покрита с цветя, заедно с един висок рус мъж. Пред тях имаше езерце с рибки, а покрай него си играеха две деца. Девойката се почувства едновременно тъжна и щастлива. Мери, която очевидно беше много влюбена, беше склонила глава на гърдите на мъжа, напълно отпусната в прегръдките му.

— Какво има?

Ребека отвори очи.

— Ще ви се родят две деца — отвърна тя. — На теб и на онзи русокос мъж, когото толкова обичаш.

Мери пребледня.

— Откъде знаеш за Джордж Бийчам?

Ребека затвори очи. Купър наближаваше към имението; бялата му коса се развяваше под черната му широкопола шапка.

— Тук ще дойде един мъж и ще ви попита дали сте ни давали подслон. Името му е Купър.

— Купър ли? — лейди Елинор не можа да прикрие омразата, която се прокрадна в гласа й.

— Не, не, трябва да му кажете истината — настоя Ребека. — Обяснете му, че сме се отбили в имението ви и че сме продължили нататък. После той ще ви остави на мира.

— Но той е човек на Юда! Една от пионките на Уолсингам!

— Не, Купър не е като другите. Не ви мисли злото. Просто ще поиска да разбере дали сме били тук. Кажете му истината и той веднага ще си замине — девойката се усмихна на Мери. — А после ти ще се омъжиш за Джордж.

— Сен Клер ни каза, че си ясновидка. А сега излизай — лейди Елинор докосна Ребека по раменете. — Достатъчно кисна във водата.

Девойката се изправи и господарката на имението изля една кана чиста вода върху гърба й, за да отмие космите. Ребека се чувстваше много странно с остригана глава. После лейди Елинор й подаде едно парче полирана стомана, за да се огледа, а Мери я омота в някаква кърпа.

— Изглеждам толкова различна! — възкликна девойката; очите й си бяха същите, но скулите и заешката й устна изпъкваха заради новата прическа и като цяло лицето й изглеждаше почти неузнаваемо. — Приличам на мъж!

— Не чак толкова — успокои я лейди Елинор. — Така или иначе, не си тръгнала на прием в кралския дворец.

Ребека промърмори благодарностите си, а после намъкна мъжката риза, панталони и чорапи и напъха краката си във високите кожени ботуши. След това препаса широкия портупей около кръста си и здраво го стегна. Хареса й начинът, по който се чувстваше в новите си дрехи — някак по-силна, по-свободна. Тя направи няколко неуверени крачки из стаята, но после си спомни наперените мъже, които беше виждала в салона на „Сребърният дракон“, и изимитира характерната им походка с леко източен напред врат, присвити очи и палци, напъхани в портупея. Лейди Елинор и Мери се засмяха, но Ребека беше в стихията си. Тя им изръмжа да си затварят устите и им се закани с юмрук. В този момент вратата се отвори и някой изръкопляска. На прага стоеше Сен Клер.

— Приличаш на някой от главорезите на Уолсингам — каза той.

— Аз съм Ребека Ленъкс — озъби се тя, но после избухна в смях.

— Време е за вечерната служба — обяви лейди Елинор.

И така, всички се събраха в параклиса на имението, който беше снабден с цветни стъкла по прозорците, статуи в нишите и малък олтар върху подиума в дъното.

— Представителите на закона рядко идват тук — прошепна лейди Елинор, — но ако все пак дойдат, се налага да скрием всичко това.

Ребека се накани да отвърне, но в този момент вратата се отвори и в параклиса тържествено влезе Сен Клер. Йезуитът се беше обръснал, беше напомадил косата си и беше облякъл златистобели свещенически одежди. Така, реши девойката, той добиваше някак уязвим вид и още повече заприличваше на статуята в енорийската църква в Дънмоу. Ребека хвърли един поглед към Мери Пелам, но вместо да зяпа Сен Клер в захлас, младата жена стоеше със затворени очи и шепнеше молитви.

— In Nomine Patris et Filii13… — службата започна.

Ребека не можеше да откъсне очи от свещеника. В следващия миг сърцето й се сви — сигурно баща й също беше служил така някога, а любимата му беше седяла сред множеството и го беше гледала с копнеж. Сен Клер обаче изглеждаше погълнат от ритуала. Той взе хляба и виното и мълвейки свещените слова на латински, се поклони над олтара.

— Hoc est Corpus Meum — това е тялото Ми! — йезуитът лъхна в потира. — Hic est Sanguis Mea — това е кръвта Ми!

Когато лейди Елинор и Мери се приближиха до олтара, за да вземат причастие, Ребека остана коленичила в нефа. Сен Клер обаче се приближи и застана пред нея; лицето му излъчваше тържественост.

— Ecce Agnus Dei qui tollit peccata Mundi — приеми Агнеца Божий, който отмива греховете на човечеството!

— Но аз не съм католичка — възрази девойката.

— Вземи, Ребека — прошепна йезуитът. — Това са тялото и кръвта Христови!

И така, тя затвори очи и отвори уста. Тънкото парче обреден хляб се разтопи върху езика й, а сладкото вино докосна небцето й. След това Сен Клер се върна в олтара.

След службата всички се събраха в облицования с ламперия салон на господарската къща и се насладиха на разкошна вечеря от еленско месо, змиорки в пикантен сос и най-доброто вино от избата на семейство Пелам. Сен Клер пък ги позабавлява с разни истории за пътуванията си. В един момент обаче вниманието на Ребека беше привлечено от някакъв приглушен барабанен тътен. Лицето на Мери леко пребледня, но лейди Елинор невъзмутимо зададе още някакъв въпрос. Майкъл също изглеждаше разтревожен, но все пак любезно отговори. После господарката на имението осведоми йезуита, че все още пази кесията му.

— Обещах ти нещо, нали? — попита той, почуквайки с ножа за месо по чашата си.

В салона настана тишина. Слугите също изглеждаха обезпокоени от все по-шумното и настойчиво биене на барабана.

— Случва все по-често, отче, и става все по-непоносимо. След като се мръкне, никой не смее да припари до стаята.

— Какво е това? — полюбопитства Ребека.

— Призрак, момичето ми — отвърна лейди Елинор. — Трябва да знаеш, че не всички от семейството ни са били добри християни. Прадядото на покойния ми съпруг — тя отпи от виното си и Ребека видя, че ръката й трепери — е бил жесток господар. Тази част от Есекс никога не е била гъсто населена и семейство Пелам се разпореждали из нея както намерят за добре. Едмънд бил човек със зло сърце и избухлив нрав. Единственото същество, което обичал, била съпругата му Ан. Тя била неговата радост и гордост. Както и да е, той бил свиреп мъж, който не се страхувал нито от Господ, нито от хората. По негово време пътят до Оулпен бил осеян с бесилки, на които Едмънд провесвал всеки, който дръзнел да проникне незаконно в имението му или пък да бракониерства из владенията му. По време на войната между Йорк и Ланкастър14 той отишъл да се сражава на страната на Хенри Тюдор, но не щеш ли, се върнал от фронта малко по-рано от очакваното. Когато влязъл в спалнята, той заварил лейди Ан да лудува в леглото с един от слугите му — лейди Елинор си наля още вино. — Според легендата лорд Едмънд погнал мъжа из къщата и накрая го спипал в една стаичка на най-горния етаж. После го извлякъл на стълбищната площадка и го обесил на перилата. Любовникът се задушил бавно и мъчително. Междувременно лейди Ан умолявала съпруга си да го пощади, но Едмънд останал глух за протестите й.

Ребека хвърли един поглед към Сен Клер. Йезуитът седеше неподвижно, а изражението на лицето му беше мрачно — това едва ли беше обикновена семейна история.

— Щом мъжът издъхнал — продължи Елинор, — лорд Едмънд отсякъл главата му, а лейди Ан превърнал в своя затворничка. Вечер двамата слизали тук и се хранели заедно. Преди да започнат, лорд Едмънд заповядвал на двама от хората си да донесат отсечената глава и карал съпругата си да я целува по челото и по устните. Тази церемония била изпълнявана всяка вечер в течение на месеци, а после и на години, докато цялата плът по главата не се разкапала и от нея не останал само черепът. Накрая лейди Ан не издържала и сложила край на живота си, обесвайки се на същото място, на което съпругът й бил екзекутирал любовника й. Лорд Едмънд бил убит година по-късно по време на лов.

— Минали години — поде историята Мери — и наследниците на лорд Едмънд успели да изкупят греховете му. Те поръчвали да се отслужват литургии, правели дарове на Църквата и ходели на поклонение в различни светилища. След като Хенри VIII скъсал с Рим обаче, богослужението било забранено и къщата се изпълнила с призраци.

— Как така? — попита Ребека.

— Това, което чуваш, е биенето на барабана, което придружавало свалянето на отрязаната глава в салона. Често след него се разнасят и ужасяващи писъци. Понякога лейди Ан и любовникът й се появяват на стълбището, увиснали на въжета. Нощем се чуват гласове, печални викове…

Лейди Елинор сграбчи ръката на Сен Клер.

— Отче, ти ми обеща, че следващия път, когато дойдеш, ще очистиш стаята от духовете.

— Така и ще направя — изправи се йезуитът на крака. — Трябва ми малко светена вода и потирът от параклиса.

— Може ли да дойда и аз? — стана Ребека от стола си.

Сен Клер се накани да й откаже.

— Досега деляхме всичко — започна да го увещава девойката. — През какво ли не минахме заедно…

Тя беше любопитна да види какво ще стане — кой знае, може би този страховит ритуал щеше да й разкрие още подробности за личността на загадъчния свещеник.

— Ние ще останем в салона — заяви лейди Елинор и посочи към бумтящия в камината огън. — Не че ни е страх, но това място е просто ужасно.

В този момент Мери се върна с потира, пълен до половината със светена вода. Сен Клер го взе, промълви една молитва и се прекръсти. После двамата с Ребека излязоха от салона, предвождани от главния слуга на лейди Елинор, който държеше в ръката си запалена факла. Тътенът на барабана се беше засилил и сега се чуваше из цялата къща. Когато се озоваха на горния етаж, слугата ги поведе по някакъв студен коридор, осветяван единствено от лъчите на луната, но щом стигна до дъното му, спря. Пред тях се издигаше още едно стълбище. Барабанният тътен беше заглъхнал. Ребека потръпна от студ.

— Е, аз ще ви оставям — рече слугата.

— Дай факлата на момичето — прошепна му Сен Клер. — И благодаря.

Ребека взе факлата и се постара да не я доближава много до лицето си, макар че светлината и топлината, които се излъчваха от нея, бяха доста примамливи.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — каза й йезуитът.

Девойката погледна към обвитото в мрак стълбище и за миг изгуби присъствие на духа. Устата й пресъхна, краката й натежаха и стомахът й я присви от изпитото вино. Тя си спомни онази ужасна нощ в костницата на „Сейнт Майкъл“ и злото, което се беше спотайвало в сенките.

— Не, предпочитам да се кача.

— Чудесно! — отвърна Сен Клер. — Няма от какво да се боиш. Просто имай вяра в Господ.

И така, Ребека тръгна да се качва по стълбището. Въздухът наоколо миришеше на плесен, а дървените стъпала не бяха много стабилни. Някакъв плъх се допря до ботуша й, а после избяга в тъмнината с цвърчене.

— За Бога, имай милост! — прогърмя в мрака някакъв мъжки глас.

Ребека отстъпи назад толкова рязко, че едва не се строполи. Сен Клер я подхвана и й помогна да се закрепи на краката си.

— Милост!

Откъм горния етаж се дочу шум от боричкане. После нещо се удари с трясък в перилата. Ребека се накани да продължи, но в този момент звуците започнаха отново — скърцане на дърво и ужасяващи стенания на задушаващ се човек, който се бори за глътка въздух. След това изпищя жена. Тя също падна през перилата и започна да се дави. В следващия момент пред очите на девойката изникнаха две тъмни фигури. Тя осъзна, че се е заковала на място и че Сен Клер се опитва да я избута напред. Ребека пристъпи внимателно, но ръката й трепереше толкова силно, че факлата се люшна и сенките наоколо затанцуваха вихрен танц.

Когато стигнаха на горния етаж, всичко беше притихнало. Девойката натисна дръжката на обкованата с железни гвоздеи врата и влезе в стаята. Капаците на прозорците бяха широко отворени и светлината на пълната луна струеше през мръсните и изпочупени стъкла. В помещението нямаше никаква мебелировка освен пейката, поставена до една от стените, и малката масичка пред нея. Сен Клер успя да намери и някаква поставка, в която да сложат факлата. После седна на пейката и придърпа Ребека по-близо до себе си.

— Сен Клер! — чу се някакъв шепот. — О, за Бога, помогни ни! Освободи душите ни!

Гласовете бяха на мъж и на жена, които говореха едновременно.

— Проклет свещеник! — долетя от мрака друг глас.

Йезуитът отвърна, но на някакъв език, който девойката не можа да разбере.

— О, съжалявам, съжалявам — опита се да го умилостиви гласът.

Сен Клер се изправи с потира в ръка и благослови четирите ъгъла на стаята, като през цялото време говореше на същия непознат език, който Ребека беше чувала вече няколко пъти. В следващия момент стаята се изпълни със сенки, които обаче не идваха от потрепването на пламъка на факлата. Подобно на прилепи в някоя изоставена църква, те се разлетяха и запърхаха толкова бързо, че девойката едва успяваше да ги проследи с поглед. Йезуитът продължи да говори. От време на време млъкваше, за да изслуша отговора на гласа, който му се беше примолил преди малко. Събеседникът на Сен Клер обаче вече не говореше на английски. Всъщност думите му звучаха като ехо на тези на йезуита. Докато траеше ритуалът, мъжът и жената хлипаха и молеха за прошка на английски. После Сен Клер се обърна строго към тях и те също заговориха на непознатия език. Атмосферата в стаята се промени едва доловимо. Сега йезуитът благославяше помещението, издигайки ръце за молитва, докато потта по челото му блестеше на мъждукащата светлина от факлата. Накрая другият глас заглъхна и злото сякаш се оттегли.

Изведнъж Ребека се почувства ужасно изморена, сякаш храната и виното, които беше погълнала, вече й бяха подействали. Очите й натежаха. Тя се опита да се изправи, но не успя. Вече не знаеше дали е будна, или сънува — вместо да стои здраво стъпил на пода, Сен Клер се беше издигнал на няколко сантиметра над него. Лунната светлина, която нахлуваше през прозорците, се засили, сякаш слънцето беше изгряло. Потирът също се носеше във въздуха, току между разперените ръце на йезуита. Ребека наблюдаваше ставащото в захлас, напълно запленена от това видение. Към молитвата на Сен Клер се присъединиха още гласове. В следващия момент потирът сякаш се стопи във въздуха, превръщайки се в искрица светлина. Главата на девойката клюмна.

— Ребека!

Тя отвори очи. Сен Клер беше приклекнал до нея.

— Хубава работа — каза той, — да заспиш, докато прогонвам зли духове. Толкова ли те отегчих?

— Уплаших се — отвърна девойката.

Лунната светлина все още струеше през прозорците, но стаята вече изглеждаше съвсем обикновена, а потирът си стоеше кротко на масата. Очите на йезуита изглеждаха уморени.

— Сънувах нещо — продължи Ребека. — Какво стана в действителност?

— Нищо особено — усмихна се Сен Клер. — Стаята беше обитавана от лорд Едмънд и двете му жертви, приковани към земята от взаимната си омраза. Тази омраза трябваше да бъде разрушена. Сега и тримата ще трябва да продължат по пътя си, да потърсят опрощение за греховете си и самите те да дадат прошка.

— Ами ако не го сторят? — попита Ребека.

— Ще останат в собствения си ад, въобразявайки си, че са в Рая — той потупа девойката по главата. — Всичко е тук, Ребека — и царството на светлината, и царството на мрака — и когато човек умре, той попада в едно от двете.

10.

Хенри Фрогмор беше влязъл в старата римска канализация под Лондон през гробището на изоставената църква „Сейнт Дънстан“ и в момента припкаше като гигантски паяк из плетеницата от тунели, канали и подземни реки със запалена факла в ръка. Магьосникът познаваше пътя отлично, тъй като през годините преследвачите му го бяха принуждавали да го използва неведнъж и дваж.

Дни наред Фрогмор се беше опитвал да влезе в града, обхождайки портите Крипългейт, Олдгейт, Нюгейт и дори Тауър, но хората на Купър бяха завардили всеки възможен вход. Магьосникът веднага ги беше разпознал — мъже с бдителни погледи, които току потупваха дръжките на оръжията си. Господарят на албиноса, мастър Уолсингам, държеше Лондон в ръцете си и в момента никой не можеше да влезе или да излезе от града, без да се натъкне на главорезите му, които кръстосваха улиците, мотаеха се из кръчмите и пазеха по портите. Освен това те бяха раздали на гражданите описания на Фрогмор, а най-вероятно и подкупи, и сега всеки кръчмар и коняр го търсеше и разпространяваше сведенията нататък.

Магьосникът никак не обичаше Лондон. Градът представляваше истинска плетеница от улици и улички, но същевременно беше малък и човек бързо можеше да стигне от Олдгейт до Нюгейт или пък от църквата „Сейнт Джайлс“ до тъмните води на Темза.

Фрогмор беше изчакал, избистряйки внимателно плановете си. По едно време дори му беше хрумнало да се откаже и да продължи пътуването си на север, но пък имаше нужда да се види с доктор Херметикус и да разбере какво му готви бъдещето. Освен това трябваше да отплава тъкмо от Лондон, тъй като Петте пристанища15 и тези по източното крайбрежие бяха твърде малки и странниците се набиваха на очи. Дори йезуитите, които бяха майстори на превъплъщението и имаха приятели навсякъде, се затрудняваха да проникнат в града, така че магьосникът реши да се възползва още веднъж от подземните тунели. Надяваше се само те все още да са проходими — някоя срутена стена или пък придошъл поток като нищо можеха да му попречат да продължи.

Фрогмор бързаше напред. От едната му страна се плискаше мръсен канал, в чиито води плуваха грамадни черни плъхове. В подземията тези твари се чувстваха като господари и натрапникът изобщо не ги безпокоеше. Някои от тях дори се изправяха на задните си крака, бърчеха носове и примигваха с малките си очички срещу светлината от факлата му.

В един момент тунелът свърши и магьосникът спря. Следваше едно разклонение вляво и едно вдясно. Фрогмор огледа каменната стена и скоро видя няколкото резки, които беше оставил там преди много, много години. Той седна на земята и се усмихна. Дори не можеше да си спомни последния път, в който беше идвал тук. Нито пък причината, накарала го да потърси убежище в древната канализация. В онези дни, подобно на Херметикус, Фрогмор беше използвал силите си, за да трупа богатства. Беше се сдобил с чудна къща в Чийпсайд и си угаждаше със самурени кожи, златни чаши, разкошни вина и палави момичета. Накрая, разбира се, всичко това му беше излязло през носа. Хората бяха започнали да му завиждат и слуховете за него бързо се бяха разпространили.

Магьосникът остави дисагите си на земята, облегна глава на стената и се взря в мрака. Този път наистина го беше закъсал. Сен Клер и Купър не бяха като останалите му преследвачи. И онази кръчмарска слугиня, Ребека Ленъкс — тя също беше опасна.

Не биваше да попада в капана им. Извън това всичко изглеждаше напълно осъществимо. Просто трябваше да посети доктор Херметикус, а после да отиде на пристанището и да се уговори с някой капитан да го откара до Русия. Щом веднъж се озовеше там, щеше да прекоси дълбоките снегове до Москва и да се промъкне до къщата си край Кремъл. Там беше скрил нещо, което трябваше да си прибере на всяка цена. Безжалостният убиец Фрогмор сведе глава и отпусна рамене. Въпреки че оттогава беше минало ужасно много време, той имаше чувството, че е напуснал дома си в Съмърсет едва вчера. Спомняше си съвсем ясно голямата къща сред зелените поля, гласовете на жена си и детето си, които долитаха откъм стълбите, и прекрасната гледка от окъпаната в слънце спалня.

Някакъв плъх притича през ръката му, но Фрогмор не трепна. Ах, как му се искаше да се върне в онези щастливи времена и отново да бъде заедно със семейството си! В следващия момент някакъв глас прошепна нещо в мрака. Магьосникът беше сигурен, че е чул думата: „Помни!“ Така и трябваше да стори. Не биваше да съжалява за нищо. Душата му отдавна беше спазарена и продадена, така че беше напълно излишно да се поддава на чувствата си. Никакви съжаления! Но откъде тогава се беше взел този страх? В Дънмоу той беше командвал парада. Сен Клер не беше нищо повече от досадна пречка, но въпреки това все успяваше да се измъкне. Беше се спасил дори от убийците в Колчестър. Фрогмор се почеса по бузата.

— Преследва ли ме някой? — извика той. — Има ли от какво да се страхувам?

Преди години, когато беше посетил Кьолн, Фрогмор се беше срещнал с един велик магьосник, който го беше предупредил: „Сдобили сте се с невероятна мощ, мастър Фрогмор, но помнете — с течение на годините това ще ви спечели множество противници. Пазете се от Божия вестител и от девицата!“

Тогава Фрогмор се беше присмял на магьосника, а по-късно дори го беше убил, но сега вече започваше да се съмнява. Може би Сен Клер не беше отишъл в Дънмоу случайно? Може би беше търсил онази девица със заешката устна и ясновидската дарба? Магьосникът разкопча дисагите си, извади оттам един малък мях, отпуши го и наля малко вино между устните си. После се пресегна и нагласи факлата, която беше оставил в някаква ниша в стената.

— Ако всичко мине по план — промърмори той, — тази малка повлекана скоро ще се прости с девствеността си!

Фрогмор разсеяно запуши меха и се загледа в покрития със слуз плъх, който тъкмо изпълзяваше от канала.

— Скитам се по земята като Каин — обърна се към него магьосникът.

На това също трябваше да се сложи край. Фрогмор трябваше да си намери някой могъщ покровител. Някой като Иван Василиевич, владетеля на Москва…

— Не, не — прошепна той, припомняйки си турските шпиони, които го бяха преследвали.

Ето къде можеше да се скрие — в двора на султана на Отоманската империя; далеч от очите на западните владетели. Когато му омръзнеше пък, винаги можеше да поеме по Пътя на коприната и да посети отново разкошните източни градове.

Магьосникът прибра винения мях, нарами дисагите си и продължи по пътя си. Когато стигна до края на тунела, той потърси тясната пролука в стената и се промъкна през нея. Озова се в някаква потънала в плесен стаичка, в която все още се забелязваха следите от предишното му посещение — по пода се търкаляха счупени съдове и парчета кожа. Фрогмор се изкачи по изронените стъпала, а после се опита да отмести плочата, която закриваше изхода към стария парцел за прокажени в гробището на катедралата „Сейнт Пол“. Камъкът обаче не помръдна. Той вложи цялата си сила и натисна още няколко пъти, но все напразно. Накрая седна на стълбите изтощен, затвори очи и поде страховита молитва. След това измъкна камата си, прокара я по четирите страни на плочата и я подпря с рамо. Най-после камъкът поддаде. Студеният нощен въздух тутакси нахлу в помещението и угаси факлата. Фрогмор измъкна главата си навън. Небето беше цялото покрито с облаци. Мястото, както обикновено, беше пусто, но по-нататък се забелязваха огньовете на разните престъпници и бездомници, които се криеха в църковното гробище.

Магьосникът хвърли дисагите си навън и се измъкна от дупката. После върна плочата на мястото й и докато го правеше, осъзна, че никога повече няма да мине по този път. Тази мисъл го накара да спре. Предчувствие ли беше това, или предупреждение? След това той се запромъква покрай стената около катедралата. Внезапно иззад една от колоните излязоха двама побойници, но Фрогмор извади камата си и те моментално потънаха обратно в мрака.

Най-накрая магьосникът излезе от гробището и тръгна по една тясна уличка, която щеше да го отведе до Патерностер Роу. Той спря пред някаква кръчма. Херметикус живееше на Лампри Лейн. Херметикус! Фрогмор се ухили. Сега беше модерно да се използват подобни имена, пък и Херметикус със сигурност звучеше по-гръмко от Джон Девъру. Вратата на кръчмата се отвори и отвътре излязоха две олюляващи се проститутки. Магьосникът ги остави да си вървят по пътя и се вмъкна в кръчмата.

Малко по-късно той се престори на пиян, прегърна някакво леко момиче и се заклатушка с него по Поултри Стрийт. Подмина нощния пазач и главорезите, застанали на ъгъла, и сви по Лампри Лейн. Тялото на девойката беше нежно и топло и миришеше на някакъв евтин парфюм.

— Имаш ли стая? — изфъфли тя.

Фрогмор спря, търсейки с поглед дъното на уличката. Щом Херметикус можеше да вижда в бъдещето, значи сигурно го очакваше, нали така?

— Хайде, ела — измънка магьосникът. — Почти стигнахме.

И така, двамата спътници продължиха по Лампри Лейн. Горните етажи на къщите почти скриваха небето. Фрогмор внимателно огледа вратите и прозорците. Единствената светлина идваше от близката аптека. Магьосникът я подмина, а после тръгна да се връща обратно. Проститутката запротестира.

— Млъквай! — изсъска Фрогмор и пъхна една сребърна монета в ръката й. — Тази вечер ще получиш голямо възнаграждение за услугите си.

Качулката на мъжа беше спусната съвсем ниско над лицето му и проститутката не можеше да види чертите му, но среброто й подейства успокоително. Щом й плащаха така щедро, тя нямаше нищо против да обикаля лондонските улици.

Когато отново стигнаха до аптеката, Фрогмор даде на девойката още една монета.

— Отиди до вратата и почукай! — нареди й той.

— За какво?

— Поискай от аптекаря да ти продаде малко любовен еликсир — отвърна магьосникът, пускайки още една монета в ръката й. — Кажи му, че ще му се отплатиш добре.

И така, момичето притича през улицата и потропа по вратата на аптеката. Отвътре се чу някакъв женски глас. После вратата се отвори, но веригата остана спусната. Проститутката заговори бързо, а после показа на жената сребърната монета. Веригата мигом беше вдигната и момичето влезе в магазина. Не след дълго вратата се отвори отново и проститутката излезе обратно на улицата.

— Е? — попита я Фрогмор. — Кого видя вътре?

— Само един възрастен мъж и една хубава млада жена.

Магьосникът даде на момичето още една монета.

— Голям късмет извади тази вечер — усмихна се той. — А сега си върви. Аз пък ще отида да си поговоря с онзи мъж.

Проститутката зяпна от изненада.

— Това ли е всичко?

— Какво повече искаш? Хайде, отивай си. И не казвай на никого за всичко това! — магьосникът я избута от пътя си и потропа по вратата на аптеката.

— Какво има пак? — провикна се мъжът отвътре.

— Спешен случай, доктор Херметикус! — отвърна му Фрогмор. — Нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали!

Вратата моментално се отвори.

— Казвам се Хенри Фрогмор.

На светлината на свещите, които горяха в магазина, магьосникът успя да огледа лицето на домакина — восъчно бледи страни, святкащи очи и тънък нос, който потрепваше като муцуната на плъх, надушил сирене. Мъжът беше облечен в натруфена мантия, обточена с кожа, а на олисяващото му теме се мъдреше малка шапчица.

— А, мастър Фрогмор, знаех си, че ще дойдете!

— И какво ще направите сега? — попита посетителят. — Може би ще извикате стражите? Те със сигурност ще се заинтересуват защо съм дошъл точно във вашата къща… — той тръсна кесията си и монетите вътре звъннаха. — Както казах, нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали. Единственото, което искам в замяна, е да ми гледате на карти.

Магазинът на доктор Херметикус беше доста тесен. В дъното му имаше малък тезгях, а над него бяха разположени няколко полици, отрупани с гърненца и делви, от които се носеха изключително неприятни миризми. Гадателят обаче прекоси това помещение и отведе госта си в малкия салон отзад. Фрогмор огледа одобрително дървената ламперия, която покриваше стените до средата, и чистата, боядисана в розово мазилка отгоре. По шкафовете и масите бяха наредени свещници, в които горяха восъчни свещи, а седалката в нишата до прозореца, гледащ към вътрешната градина, беше тапицирана и покрита с меки възглавници. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, отделени от огъня с параван. Подът беше покрит с дебели килими.

— Кой е, Джон?

В стаята влезе някаква млада жена с тъмна коса и кукленско лице.

Всъщност девойката беше направо красавица, помисли си Фрогмор. Кожата й беше снежнобяла, в очите й грееха весели пламъчета, а закръглената й фигура беше доста съблазнителна. Явно този дявол Херметикус правеше добри пари!

— Връщай се в леглото, Сесили! Двамата с госта ми имаме малко работа.

Жената се накани да възрази, но Херметикус я избута нежно от стаята и затвори вратата зад гърба й. После покани посетителя си на една маса в ъгъла. Фрогмор седна, развърза кесията си и я хвърли на масата. Докторът отключи трите ключалки на един кожен сандък, извади оттам малко ковчеже с блестящи бронзови закопчалки и отключи и тях. Картите, които измъкна отвътре, бяха около една педя дълги и към половин педя широки, а гърбовете им бяха направени от лъскав, оцветен пергамент. Херметикус постави картите между себе си и Фрогмор.

— Можеш да предсказваш бъдещето, нали? — магьосникът се взря надменно в дребния мъж пред себе си; дарбата, която той притежаваше, разпалваше завистта му.

— Да, мога. И вие много добре го знаете, мастър Фрогмор — в противен случай нямаше да сте тук!

— Но как го правите? Видения ли получавате? Знаехте ли, че ще дойда тази вечер?

— Да и не — отвърна предпазливо Херметикус. — Хвърлих картите и те ми показаха тъмна нощ и могъщ странник — гадателят вдигна глава; очите му бяха станали сурови и в тях се четеше пресметливост.

Опасен човек беше този Херметикус, реши Фрогмор, истинска заплаха.

— И как се сдобихте с тази дарба?

Гадателят се накани да започне спор, но тогава Фрогмор развърза кесията си и изсипа на масата цял куп златни монети. Херметикус веднага преглътна гордостта си.

— Защо някои мъже са по-силни от други, а някои жени — по-нежни и грижовни от своите посестрими? Защо някои кучета са по-нападатели, а други — по-плахи?

— Каква е тази гатанка?

— Никаква гатанка не е!

Херметикус се взря внимателно в непознатия. Името му, разбира се, му беше известно, известна му беше и репутацията на мъжа. Освен това гадателят знаеше, че хората на Уолсингам търсят Фрогмор под дърво и камък, но това щеше да почака.

— Не ви задавам гатанка, мастър Фрогмор — продължи той. — Просто искам да ви кажа, че съм роден с тази дарба. Някои могат да пишат поезия, други — да композират музика, трети — да построят катедрала, четвърти да отгледат градина…

— А вие можете да виждате в бъдещето — ясно.

— Да, аз мога да предсказвам какво ни готви бъдещето, но хората сами коват съдбата си, мастър Фрогмор — Херметикус сведе глава, но магьосникът все пак зърна лукавия поглед в очите му. — Винаги жънем това, което сме посели — гадателят потупа тестето си. — Понякога ми помагат картите, а друг път просто виждам какво ще стане в локва вода или в парче стъкло. Все едно, аз трябва да бъда внимателен. Клиентите ми, как да кажа… са дискретни хора и пазят дарбата ми в тайна. Разбирате ме, нали? Все пак не искам да завърша дните си побит на кол в Смитфийлд или увесен на бесилото в Тайбърн. Е, мисля, че отговорих на въпросите ви, сър. А сега защо вие не отговорите на моите?

— Аз съм просто един дискретен клиент — каза магьосникът иронично.

Херметикус разстла картите върху масата.

— Да действаме тогава — каза той. — Изберете си карта, мастър Фрогмор.

Магьосникът посегна към картите и бавно измъкна една. После я погледна и се почувства разочарован — на картата беше изобразен замък с островърхи кули и назъбени стени, който се издигаше сред някакви заснежени поля.

— Разгледайте картата внимателно, мастър Фрогмор.

Магьосникът имаше богат опит с всякакъв род шарлатани и обикновено не се хващаше на номерата им, но този път имаше чувството, че стои пред човек с истинска дарба. Картата, която държеше в ръцете си, изобщо не беше това, което изглеждаше на пръв поглед, и на него му се струваше, че колкото повече се взира в нея, толкова повече подробности се разкриват пред очите му. Изведнъж по стените на замъка се появи кръв; всъщност точно тя спояваше тухлите помежду им. Стражевата кула представляваше мрачна постройка, зад чиито прозорци се виждаха мъничките лица на затворените вътре хора. В снега пък се открояваше самотно дърво. От черните му клони беше провесен труп на мъж, а отдолу обикаляха гладни вълци. Към замъка препускаха конници, облечени в кожи от непознати зверове и нахлупили на главите си странни шапки с шипове. Двама мъже и някаква жена също приближаваха към портите. Фрогмор инстинктивно усети, че това са Сен Клер, Купър и онази кръчмарска слугиня със заешката устна, и за пръв път в дългия си живот изпита истински страх.

— Какво значи всичко това? — попита магьосникът дрезгаво и хвърли картата на масата.

— А вие какво мислите, че значи? — попита гадателят, прикривайки устата си с ръка.

Фрогмор усети, че го баламосват, и се ядоса.

— Мисля, че ви плащам доста щедро.

— Добре, добре. Това е едно място, което ще посетите. Според картата, а и според изражението на лицето ви, там изглежда ви чакат адски опасности.

— Но не и смърт, така ли?

— Смъртта може да се прояви по много начини, мастър Фрогмор. Но ще стигнем и дотам. А сега си изтеглете още една карта.

Магьосникът го послуша. Върху следващата карта отново беше изобразена сграда, но този път разрушена, с рухнали стени и разкъртена порта. Постройката се издигаше върху някаква скала, заобиколена от море от трева. На входа стоеше мъж, облечен като рицар, с червен кръст, изрисуван върху туниката му. Зад мъжа имаше жена, а откъм покритите с трева поля се приближаваше някакъв гигант с обгорено от слънцето лице и тюрбан на главата. В едната му ръка имаше ятаган, а в другата — кръгъл щит. Зад гърба на гиганта се издигаше военен лагер с развети знамена.

— Още едно място, пълно с опасности! — прошепна Херметикус.

Фрогмор вдигна поглед и забеляза, че бръчките на гадателя са се изгладили и изобщо цялото му лице изглежда някак подмладено.

— Всяко едно място е опасно — подигра му се Фрогмор, — било то потайна уличка нейде из Чийпсайд или пък пуст път край Париж.

— Трябва да изтеглите шест карти — настоя Херметикус. — Всяка стая има четири стени, един таван и един под и всички ние сме затворени между тях.

Третата карта беше обикновено вале с бяла коса и черни дрехи. В едната му ръка имаше книга, а в другата — меч. Фрогмор вдигна картата.

— А това какво е?

— По петите ви е тръгнал някакъв мъж — отвърна Херметикус загадъчно. — Мъж с власт, който има на своя страна както правото, така и силата да ви залови.

Фрогмор изтегли още една карта и сърцето му замря. На нея беше изобразена млада жена с тъмни коси. Девойката щеше да е доста хубава, ако не беше заешката й устна. В едната й ръка имаше потир, а в другата — кама. Над главата й летеше ангел с разперени криле.

— Какво е това?

Херметикус прехапа устни, пребледня, челото му се ороси със ситни капчици пот, а пръстите му се заровиха в рошавите му мустаци. Очите му се стрелнаха към вратата. Магьосникът сграбчи ръката на гадателя и усети, че пръстите му са леденостудени.

— Какво значи картата? — попита той.

— Смърт! — промърмори Херметикус и се взря в очите на Фрогмор. — Пазете се от девицата! От девицата и от потира!

— От какво толкова се страхувате? — настоя магьосникът.

— Не знам, но ми е студено и неуютно и ми се ще изобщо да не бяхте идвали!

— Но нали можете да виждате в бъдещето — опита се да го успокои Фрогмор. — Няма от какво да се боите. Намираме се в уютната ви къща, обградени сме от дебели килими и пухкави кожи, а на масата има разкошно вино и вкусни сладкиши. На горния етаж пък, между копринените чаршафи в спалнята, ви чака една млада кобилка, готова за езда.

— Не говорете така! — отвърна Херметикус. — Хайде, изтеглете си още две карти и после да ви няма!

Фрогмор се подчини. Този път на картата бяха изобразени везни, увиснали между небето и земята. Херметикус си отдъхна и лицето му възвърна цвета си.

— Добри новини! — заяви той.

— Така ли?

— Да, сър! Вярно, че ще се озовете на места, където ще се окажете в огромна опасност, но няма да пострадате! По петите ви е тръгнал един представител на закона — валето — но той няма да ви навреди. Трябва да се пазите единствено от девицата. Тази карта обаче — той почука по картата с везните — показва, че все още нищо не е решено. При някои хора се вижда точно кога и как ще умрат, но при вас няма нищо подобно — гадателят се изправи на крака. — Хайде, мастър Фрогмор, не бойте се — аз не съм ви враг — той напълни две чаши с вино. — Да вдигнем тост за светлото ви бъдеще!

Магьосникът, който остана доста озадачен от рязката промяна в настроението на Херметикус, изчака гадателят да седне обратно на мястото си и каза:

— Единственото нещо, което не разбирам, е защо изглеждате толкова облекчен. Все пак става дума за моето бъдеще, а не за вашето, нали така?

— Просто се безпокоях каква ще бъде следващата карта, която ще изтеглите. Имах чувството, че ще бъде нещо ужасно.

Фрогмор отпи от виното си.

— Изчакайте ме за момент — изправи се на крака Херметикус. — Трябва да отида да проверя как е жена ми.

— Не, сър, никъде няма да ходите — върна го в стола му магьосникът. — Чели сте съобщенията, които се разпространяват из града, нали?

Гадателят кимна.

— Значи знаете, че мастър Уолсингам ме търси — продължи Фрогмор. — Защо тогава не изпратихте някого да го повика? Нима наградата за залавянето ми не ви блазни? — той вдигна богато украсената чаша и се вгледа в скъпоценните камъни, инкрустирани в столчето.

После магьосникът посегна към тестето и без изобщо да поглежда, изтегли шестата карта. Гадателят ахна, а ръцете му се разтрепериха толкова силно, че му се наложи да остави чашата си на масата.

Фрогмор нямаше сили да погледне какво се е паднало този път. Откакто Сен Клер беше тръгнал по петите му, зрънцето на съмнението беше покълнало в душата му и беше нарушило съня му безвъзвратно. „Всичко се променя“ — беше му казал веднъж един магьосник.

— Какво виждате, доктор Херметикус? — попита той дрезгаво.

— Млад мъж, който сякаш излиза от изгряващото слънце и носи на главата си печата на Живия Бог. В едната му ръка има меч, а в другата — потир. Тялото му виси между небето и земята, високо над владетелите на този свят и техния господар.

Фрогмор избута картата настрани, без дори да я поглежда.

— Alea jacta est — жребият е хвърлен — промърмори той, а после погледна към домакина си. — Защо треперите, доктор Херметикус?

— Допийте си виното — отвърна дрезгаво гадателят — и си вървете!

— Кажете ми — можете ли да предскажете собствената си смърт? — попита Фрогмор.

— Много добре знаете, че не мога.

Магьосникът подуши виното.

— Ето какво ще направим — той бутна чашата си през масата и бръкна под плаща си. — Вие ще пиете от моята чаша, а аз — от вашата.

Херметикус облиза пресъхналите си устни.

— Това е абсурдно. Хайде, сър, вървете си вече.

— Преди да съм си допил виното? Нека преди това ви кажа нещо, доктор Херметикус — Фрогмор подпря брадичката на гадателя с камата си. — Знам, че сте сложили във виното ми приспивателно. Накъде по чашата има скрито копче, което сте натиснали преди да ми я поднесете. Канехте се да отидете да видите как е прелестната ви съпруга, очаквайки, че през това време аз ще изгълтам виното си. После сте щели да се върнете и да ме заварите изпаднал в дълбок сън. Планирали сте да си присвоите парите ми, а после да извикате мастър Уолсингам и така да се сдобиете с още по-голямо богатство, както и с благосклонността на кралския двор.

— Вие сте луд! — прошепна Херметикус и понечи да стане, но камата на магьосника одраска кожата на гърлото му.

— Така е устроен светът, доктор Херметикус. Хвърлили сте картите и те са ви казали, че ще се появя в къщата ви, но въпреки това вие не сте предупредили мастър Уолсингам. Знаели сте, че и най-малкото съмнение ще ме прогони от прага ви. И така, решили сте да ме задържите с номерата си, да изчакате и накрая да се проявите като герой. Щели сте да кажете, че съм ви събудил в късна доба и така нататък — Фрогмор махна с ръка.

— Вземете си златото! Вземете, ако щете, и картите! Каквото и да е! Просто ме оставете на мира. Обещавам, че няма да ви издам…

— Значи ми позволявате да взема каквото си поискам? — прекъсна го магьосникът.

— Да, да! — закима енергично Херметикус.

Фрогмор притисна камата си към гърлото на гадателя и с едно бързо движение преряза плътта му. Херметикус се дръпна назад и вдигна ръце, сякаш така можеше да спре струята кръв, която вече бликаше от ужасната му рана и пълнеше устата му. После гадателят се олюля, а Фрогмор подхвана тялото му и внимателно го положи на пода. Магьосникът изчака известно време и след като не чу звук нито от спалнята горе, нито от улицата отвън, премести трупа в средата на стаята. След това запали две свещи и заключи вратата. В този момент му хрумна да погледне картите още веднъж, но когато ги взе в ръцете си, кръвта му се смрази. Всичките до една бяха празни. Фрогмор се приближи до тялото на Херметикус и приклекна зад него. После разкъса мантията му и заби камата си в плътта около сърцето му.

И така, в тази някога приятна стая, сред скъпите вещи на доктор Херметикус, магьосникът се зае да изпълнява мрачния си ритуал. Когато жертвата беше принесена и свещите угаснаха, Фрогмор — сега преобразен като гадателя — седна пред малкото писалище.

Вече беше решил какво ще прави. Първо щеше да се отбие до къщата си в Москва, а после щеше да предложи услугите си на господаря на Отоманската империя. Магьосникът си избра перо и започна да пише, използвайки един таен шифър, който знаеше, че турците ще разберат. После подписа писмото и го запечата с восък. Оставаше му само да се качи на някой кораб и да предаде писмото на Еней Виколи — венециански търговец, който работеше за султана.

— Съпруже? — чу се нежен глас иззад вратата. — Съпруже? — гласът стана по-настойчив.

Фрогмор се усмихна и отвори.

— Не се плаши — каза той на младата жена, която стоеше на прага. — Хайде, съблечи се.

Един час по-късно Фрогмор метна дисагите си през рамо и излезе от дома на доктор Херметикус в тялото на домакина си. Преди да си тръгне, той взе малко масло от кухнята и напръска с него пода и мебелите, а после бутна една свещ на земята. Съпругата на гадателя лежеше гола върху леглото на горния етаж с разрязано от ухо до ухо гърло. Трупът на Херметикус все още си стоеше проснат върху пода в салона. Докато магьосникът се отдалечаваше от къщата, пламъците погълнаха всичко, превръщайки го в черна пепел.

11.

Сен Клер и Ребека напуснаха имението Оулпен заедно със сбирщина цигани с мургава кожа и нагло изражение на лицата, които обикаляха кралството с каруците си и често се радваха на подкрепата на хора като лейди Пелам. И мъжете, и жените бяха облечени в шарени парцали и окичени с евтини дрънкулки, а малките звънчета по конете, каруците и дрехите им вдигаха невероятен шум. Като прибавим към това и непрекъснатото им бъбрене, какофонията ставаше пълна. Ребека не разбираше езика, който говореха, но Сен Клер, изглежда, нямаше проблеми с него и това моментално му спечели уважението на спътниците им. Когато излязоха от Оулпен, предводителят на циганите с прякор Конника събра хората си и посочи към Ребека.

— Казва им, че трябва да се държат с теб почтително — обясни Сен Клер на девойката, — а тези хора държат на думата си, Ребека. Разбира се, крадливи са като свраки, но решат ли веднъж, че могат да ти имат вяра, са изключително предани приятели.

Това се оказа самата истина. Циганите знаеха, че Ребека е жена, преоблечена като мъж, и току й хвърляха по някой поглед с черните си като маслини очи, а понякога, когато любопитството им надделееше, дори се пресягаха да я пипнат, но като цяло не й досаждаха. По-голямата им грижа беше да намерят нещо, което да откраднат. Горко на фермерите, оставили овцете или пилетата си без надзор. Циганите задигаха стоката им за част от секундата, прерязваха гърлата на животните, изкормяха ги, нарязваха месото им, натъпкваха го в бъчви със сол или саламура и го натоварваха на каруците си.

Когато минеха покрай някое село пък, те се заемаха да повеселят жителите му с цирковите си номера — разбира се, срещу заплащане. Селяните се отнасяха към тях с презрение, но същевременно обичаха да гледат представленията им. Щом приключеха, циганите бързаха да продължат по пътя си, страхувайки се че кражбите, които бяха извършили междувременно могат да бъдат разкрити. Нощите си те прекарваха на някое поле или пък в някоя горичка и пируваха с откраднатото месо, вино и хляб, смеейки се на шегите си. Понякога, когато бяха в настроение, ставаха и започваха да танцуват странните си танци под звуците на барабани и флейти.

Ребека остана очарована от циганите и с радост им помагаше в грижите около бебетата, които пътуваха в плетени кошове, преметнати през гърбовете на конете, в почистването на месото или пък в наклаждането на огъня. Сен Клер пък се занимаваше с конете и не спираше да смайва Конника със задълбочените си познания за билките. Циганите бяха започнали да наричат йезуита Петичио, което на техния език значеше „бъбривия свещеник“.

— Друг път случвало ли ти се е да пътуваш с цигани? — попита Ребека.

— В Англия — не, но в Германия и Франция — да. Познанията ми за езика им и за конете винаги ме правят желан гост в тяхната компания.

— Явно имаш много таланти — подкачи го девойката.

— Добре че не ме карат да готвя — поклати глава Сен Клер. — Тогава вече щяхме да го закъсаме. Дори едно яйце не мога да счупя, без да създам около себе си пълен хаос, а пък овесената ми каша има вкус на мазилка.

— Колко време ще останем с тях? — поиска да узнае Ребека.

Йезуитът вдигна поглед към мрачното небе. Двамата се возеха в един фургон в средата на колоната, недосегаеми за хапещия вятър.

— Пътуваме вече два дни, така че очаквам утре вечер да стигнем до покрайнините на Лондон.

Сен Клер се оказа прав. На следващата сутрин групичката им действително излезе на пътя за Бишъпсгейт16 и все по-често започнаха да срещат разни пътуващи търговци, правници и войници, както обичайната паплач, която обикаляше по пътищата — проститутки, бродяги, селяни, возещи се в каруци или пък тикащи ръчни колички, скитащи учени и бездомници.

Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.

— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.

— Какво беше това? — попита Ребека.

— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.

— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.

— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“17 и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“18

— И? — попита Ребека.

— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…

— И къде е този твой дом?

— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.

— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.

— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.

— И коя е тази, която обичаш?

— Самата Любов, Ребека.

Девойката го срита по крака.

— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!

Сен Клер се засмя.

— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…

— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.

Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.

— А някога лягал ли си с жена?

— О, да, много пъти.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Красива ли беше?

— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.

— Как се казва? — попита девойката обвинително.

— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?

Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.

— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…

— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…

— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.

После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.

— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.

— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?

Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.

— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.

Девойката се вгледа в бръчиците около очите на любимия си, в рошавата му коса, в наболата по брадичката му четина и в съвършено гладките му страни. После размърда ръката си в неговата, наслаждавайки се на топлината му.

— Не ме отпращай — прошепна тя.

— Не съм казал, че ще го сторя. Просто те предупреждавам, че си тръгнала по опасен път.

— Готова съм да те последвам навсякъде — отвърна Ребека. — Ще спя където спиш и ти, ще ям каквото ядеш и ти и ще посрещам всички опасности с теб — тя стисна пръстите му. — Не ме интересува какво ще става, стига да сме заедно.

Сен Клер вдигна ръката й към устните си и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Сигурна ли си, Ребека Ленъкс? Защото не е далеч моментът, в който вече няма да има връщане назад, а тогава двамата ще трябва да се изправим пред невъобразими опасности.

— Сигурна съм — отвърна девойката. — Ще бъда с теб както в живота, така и в смъртта.

— Всъщност животът и смъртта са едно и също нещо — усмихна се йезуитът. — В езика на циганите дори няма отделни думи за означаване на двете понятия — само една. Това е така, защото те разбират, че животът не свършва, ами само се променя — той стисна ръката й. — Знаеш ли какво означава кръвна клетва, Ребека Ленъкс?

Тя поклати глава.

— Всъщност вече знаеш, защото току-що положи такава — Сен Клер взе лицето на девойката в ръце и нежно я придърпа към себе си. — Двамата с теб вече не сме отделни личности, Ребека — каза той пламенно. — Оттук насетне сме едно цяло.

След тези думи Сен Клер я целуна в устата. Девойката не се отдръпна — напротив, надяваше се, че йезуитът ще плъзне ръцете си по тялото й и ще я притисне до себе си, но не след дълго той откъсна устните си от нейните и ги залепи за челото й. После я пусна.

— Скоро ще стигнем до руините на църквата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ — каза йезуитът, — а оттам до града остава съвсем малко — той взе плаща си и багажа им. — Дойде време да се разделим със спътниците си.

— Без да се сбогуваме?

Сен Клер вдигна някакъв парцал от пода на каруцата, пъхна вътре две сребърни монети и завърза краищата.

— Циганите не държат на тези неща. Освен това ако хората на Купър обикалят наоколо, присъствието ни само ще навреди на приятелите ни. Хайде!

И така, йезуитът помогна на Ребека да скочи от каруцата и за известно време двамата продължиха да вървят с катуна. Когато стигнаха до някакъв завой обаче, Сен Клер стисна ръката на девойката и я поведе встрани от пътя. После двамата прекосиха една малка горичка и се упътиха към някаква самотна къща в подножието на близкия хълм.

Уолсингам седеше пред камината в жилището си в Тауър с чаша греяно вино в ръка и се взираше в протежето си, мастър Уилям Купър. Въпреки огъня, множеството запалени мангали, затворените капаци на прозорците, дебелите вълнени килими по стените и наметнатия около раменете му плащ министърът зъзнеше от студ. Освен това беше любопитен и ядосан.

— Не разбирам, Уилям — каза той, след което проследи с поглед как албиносът хвърля наметалото и широкополата си шапка на масата. — Искаш ли чаша вино?

Купър поклати глава и се взря напрегнато в господаря си. Щом Уолсингам го беше повикал тук, на единственото място, където нямаше как да ги подслушат, и се беше решил да пропътува целия път нагоре по реката в това мразовито време, при положение че Елизабет беше в Елтам, а членовете на Камарата на общините — в Уестминстър, значи работата беше сериозна.

— Не разбирам — повтори Уолсингам ядно, раздразнен, че албиносът дори не си е направил труда да отговори. После вдигна чашата си и се взря през нея в бумтящия в камината огън. — Ти си най-добрият ми агент, Купър! Просто не мога да повярвам, че успя да изпуснеш онези двама затворници!

— Не съм ги изпуснал. Всъщност им позволих да ми се изплъзнат.

— Продължавай!

— Какво мислите, че щеше да стане, ако ги бях докарал в Лондон? — албиносът се плесна с ръкавиците си по бедрото. — Да не би да смятате, че щяхме да успеем да пречупим мъж като Сен Клер? Не, задържането на затворниците нямаше да доведе до нищо смислено, а още по-малко до залавянето на Фрогмор! Единственото, с което щяхме да разполагаме, щеше да бъде един мъртъв йезуит и някаква си тресяща се от страх повлекана. Магьосникът от своя страна щеше да се добере до най-близкото пристанище и да отплава закъдето си поиска. После щяха да ни трябват години, за да му хванем отново дирята.

— Това все още не е изключено.

— Съмнявам се. Да, вярно, че Фрогмор притежава свръхестествени сили, богат е и владее изкуството на превъплъщението, но тъкмо затова ние няма да търсим него. Ще търсим йезуита и кръчмарската слугиня със заешката устна. Тях всеки би ги забелязал. Сен Клер е ценен — продължи Купър, хвърляйки ръкавиците си върху масата — само докато преследва магьосника. Той е нашата примамка.

Уолсингам кимна, а после се обърна към малката масичка отстрани и се зарови в документите, скупчени върху нея.

— Защо този случай е толкова важен за теб, Уилям?

Въпросът дойде така неочаквано, че албиносът сведе очи.

— Както казахте, сър, аз съм най-добрият ви агент.

— Хайде, хайде — не си играй с мен — вдигна поглед Уолсингам. — Кажи ми — какво стана с добрия кожар Ралф Купър, който те отгледа? Успяха ли да го намерят?

Албиносът се взря немигащо в господаря си.

— На колко си години, Уилям?

— На трийсет и четири.

— Значи помниш какво стана в Глостър през 1547 година, когато течаха последните месеци от управлението на благородния ни крал Хенри VIII, бащата на нашата кралица… Е, ще ми разкажеш ли?

— Това едва ли ще бъде новост за вас, сър.

Уолсингам се озъби, наподобявайки нещо като усмивка.

— Няма значение, Уилям. Просто искам да го чуя от теб…

— Е, добре. По онова време бях на шестнайсет години и тъкмо се канех да отпътувам за Кеймбриджкия университет. Истинското ми семейство не искаше да има нищо общо с мен, така че Ралф ми беше майка и баща, брат и сестра. Понякога този факт ме натъжава, но друг път се чувствам истински късметлия, че съм бил обичан по този начин. Както и да е, онова лято беше доста горещо и аз нямах търпение да замина за Кеймбридж. Разбира се, Глостър много щеше да ми липсва — това беше моят дом. Обичах катедралата му, абатството… Понякога с Ралф ходехме до замъка Бъркли, а друг път прекосявахме река Севърн и навлизахме в мрачната и тайнствена гора Дийн…

— Един ден, някъде в края на юли, Ралф ме прати при едни свои приятели в Страуд. Отсъствах само два-три дни, но когато се върнах, не заварих втория си баща вкъщи. Разпитах чираците и калфите му, но те също не знаеха къде е. Единственото, което успяха да ми кажат, беше, че е тръгнал към града. И така, аз го последвах. Ралф се беше отбил в някаква кръчма, където казал на съдържателя, че отива да се наслади на кратка езда из околността. Това беше последният човек, който го беше виждал. Разбира се, аз не оставих нещата така и веднага съобщих на властите какво се е случило. Кметът организира щателно претърсване на района, но въпреки това вторият ми баща не се намери. Сякаш беше потънал вдън земя. Аз заминах за Кеймбридж, но останах безутешен. Впоследствие разбрах, че Ралф е оставил цялото си богатство на мен, и похарчих голяма част от него, за да го търся, но напразно.

— Всъщност не съвсем — възрази Уолсингам. — Доколкото знам, си научил доста неща в хода на разследването си…

— Така е, сър. Междувременно чух, че в Глостър били извършени ужасяващи убийства. Неколцина мъже и жени били намерени жестоко убити — телата им били обезобразени, а сърцата им — изтръгнати от гърдите. Подобни новини идваха и от Тюксбъри, и от Сайрънсестър…

— Продължавай — прошепна главният шпионин на кралицата.

— След като завърших университета, аз постъпих на служба при мастър Сесил, а после и при вас. Знам френски, италиански, испански и още няколко езика. Владея меча до съвършенство и освен това съм изкусен ездач. Нямам слабост към чашката, умея да си държа устата затворена и ожесточено се боря с враговете на кралицата в и извън кралството.

— Да, всичко това ми е известно. Освен това знам, че имаш достъп до тайните архиви…

Купър се усмихна.

— Значи знаете, че съм преглеждал записите за периода 1546–1548 година. Оттам узнах, че покойният крал Хенри изключително много се е интересувал от мастър Фрогмор, както и че по времето, когато вторият ми баща изчезна, магьосникът е бил в Англия и се е скитал из уелските блата.

— И това те наведе мисълта, че Фрогмор е отговорен за смъртта на Ралф Купър, така ли? — Уолсингам се закани на агента си с пръст, но едновременно с това се засмя. — Ама че си хитрец, Уилям! Как само ни изигра! Успя да накараш кралицата да се заинтересува от мастър Фрогмор, но истинската ти цел е била да уредиш собствените си сметки с него — главният шпионин на кралицата остави чашата си на масата. — Но това пак не е всичко, нали? Какво ще кажеш за Андрю Кавъндиш например? Той беше един от малкото ти приятели…

— Казах му да внимава, но той явно не се е вслушал в съвета ми. Така или иначе, аз не съм направил нищо нередно. Мастър Фрогмор действително представлява заплаха за сигурността в това кралство, пък и не само за него — всеки християнски владетел има основания да се страхува от него. Нима бихте предпочели с преследването му да се заеме някой, който не го е грижа? Някой, който не би вложил цялото си сърце и душа в задачата и който би побягнал при първата появила се опасност?

Уолсингам сведе поглед и се вгледа в пръстена с аметист на малкия си пръст.

— Ти обаче ще го хванеш, нали, Уилям?

— Мастър Уолсингам, уверявам ви, че няма да има по-щастлив човек от мен, когато трупът на Фрогмор зацвърчи в пламъците на кладата в Смитфийлд!

— Чудесно! — отвърна главният шпионин на кралицата и се заигра с пръстена си. — Така те искам!

След тези думи повечето хора биха си помислили, че разговорът е приключил, но Купър познаваше господаря си добре и знаеше, че най-лошото тепърва предстои. Уолсингам отпи от чашата си.

— Греяното вино е много полезно за здравето — заяви той, потупвайки се по корема. — Да ти призная, Уилям, понякога разбирам папистите. Когато човек се изповяда, наистина му олеква на душата. Така са постъпили и много от хората, минали през Тауър — неспособни да понесат изтезанията, те са си признавали престъпленията. Други обаче са изгнивали между стените на килиите си в самота и мрак, без никаква надежда да се измъкнат. Тук, Уилям, времето сякаш е спряло, дните и нощите се сливат, но същевременно Тауър е една чудесна крепост, над чиито стени и пиле не може да прехвръкне.

— Нали тъкмо затова тайните архиви се пазят тук — добави Купър.

Уолсингам се засмя, издавайки кратък лаещ звук.

— Приятно е да се говори с теб, Уилям. Ти обаче си ги чел, нали?

— Разрешителното от кралицата, което нося, ми дава това право — отвърна албиносът, потупвайки кесията си.

— И какво научи от тях?

Купър сви рамене.

— За кого?

— За Сен Клер. Хайде, Уилям, кажи ми, знаеш, че ценя мнението ти.

— Сен Клер ми е връстник. Роден е в Ирландия, в дома на един богат дъблински търговец, който държал магазини по крайбрежието на река Лифи и бил собственик на няколко търговски кораба. И двамата му родители починали, когато бил още малък. Като представител на реформираната вяра Майкъл Сен Клер получил най-доброто светско образование. Първоначално заминал да следва в Сорбоната в Париж, а по-късно се прехвърлил в Монпелие, където се посветил на медицината.

— И? — попита Уолсингам.

— Бидейки силно заинтригуван и от теологията, Сен Клер лесно попаднал в клопката на йезуитите — тогава нов орден, който се стараел да попълва редиците си с млади и образовани мъже. И така Сен Клер приел католицизма и бил изпратен в Рим, където завършил образованието си, а после дал обет и бил ръкоположен за свещеник.

— А каква е връзката му с Фрогмор? — поинтересува се главният шпионин на кралицата.

— Сен Клер се оказал талантлив теолог и се специализирал в една област, която папистите наричат демонология. Трудовете, които написал, привлекли вниманието на Инквизицията и тя на няколко пъти го призовавала да защити писанията си пред трибунала й. Всеки път той се справял блестящо.

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Доколкото разбрах — продължи Купър, — накрая Инквизицията го обвинила, че се занимава с магии, и йезуитите го изпратили в изгнание. За известно време Сен Клер изчезнал, но не след дълго бил забелязан в Търговище, Влахия, в компанията на мастър Фрогмор.

— И аз съм чел архивите, Уилям — намеси се Уолсингам — но ти разказваш така увлекателно! Сякаш всичко оживява пред очите ми!

— Според агентите ни в Рим Сен Клер бил напуснал ордена на йезуитите окончателно, а приятелството му с Фрогмор изглеждало напълно истинско. Преди около четири години обаче двамата спътници се върнали в Италия и тъкмо там отношенията им се развалили. Нещо повече — носят се слухове за някаква жестока битка между тях, състояла се на Албанския хълм край Рим.

— И?

— Според мълвата Сен Клер паднал в някаква урва и тялото му така и не било открито. После настанало затишие. Преди около две години обаче Сен Клер се появил отново, този път като яростен противник на Фрогмор, и тръгнал да го преследва из цяла Европа.

— А ти какво мислиш? Смяташ ли, че Сен Клер наистина се е занимавал с магии и че е бил съучастник на Фрогмор, а после се е превърнал в негов враг?

— Честно казано, не знам — отвърна Купър, — но бих дал всичко, за да узная!

— Хм — Уолсингам се облегна в стола си. — Явно по този въпрос могат да ни помогнат единствено йезуитите. Те обаче никога не биха се съгласили да ни съдействат. Както и да е, мислиш ли, че в момента Фрогмор наистина е в Лондон?

— Така мисля, да.

— Тези дни в града избухнал пожар — продължи главният шпионин на кралицата — и една от къщите на Лампри Лейн изгоряла до основи. Собственикът й бил някакъв си доктор Херметикус. И той, и жена му, или по-скоро овъглените им останки, били намерени сред руините. Херметикус бил астролог и гадател. Как смяташ — дали пожарът е бил дело на Фрогмор?

Купър се опули.

— Не знам нищо за това, сър, но очаквам Сен Клер и онази Ребека Ленъкс да пристигнат в Лондон всеки момент.

— Нали няма да ги оставиш да ти се изплъзнат отново?

В отговор албиносът само изгледа господаря си.

— Надявам се, че не — промърмори Уолсингам, а после взе от масата едно звънче и го разклати.

Вратата на стаята мигом се отвори и вътре влезе някакъв нисък и набит младеж. Нежното му лице беше гладко избръснато, а косата му — грижливо напомадена и зализана. Новодошлият беше облечен в тъмнозелени дрехи. Купър му хвърли един поглед, а после отмести очи.

— Познаваш ли Пандолфо?

Албиносът си пое дълбоко дъх, след което потърка нос, сякаш беше доловил някаква неприятна миризма, откъсна със зъби кожичка от палеца си и я изплю на пода. Уолсингам се усмихна. Главният шпионин на кралицата беше свикнал със съперничеството между подчинените си.

— Пандолфо ще ти помага.

— Пандолфо е долен убиец — възрази Купър.

Той погледна към португалския родоотстъпник, който в момента работеше за английските тайни служби. Албиносът мразеше Пандолфо не толкова защото колегата му убиваше, а защото му беше приятно да го прави.

— Въпреки това той ще те следва навсякъде! И не смей да ме обвиняваш, че ти нямам доверие, Уилям! Просто мисля, че имаш нужда от помощ.

След тези думи Уолсингам плесна с ръце и освободи двамата мъже. Купър се поклони, взе си плаща, шапката и ръкавиците от масата и излезе от стаята. Пандолфо тръгна след него като кученце. Когато стигнаха до Лъвската порта, албиносът се обърна и погледна към Тауър. Той знаеше, че никога повече няма да се върне тук и че това е била последната му среща с Уолсингам, но въпреки това не се чувстваше тъжен.

— Не ме ли харесваш, Купър? — попита тихо Пандолфо; по невинното лице на младежа беше изписана обида.

Купър го накара да се приближи.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. Нали чу какво каза мастър Уолсингам — трябва да ме следваш навсякъде.

Пандолфо кимна и напъха ръцете си толкова навътре в ръкавите на дрехата си, че заприлича на някой монах.

— Желязото се кове, докато е горещо! — каза загадъчно Купър и изведе Пандолфо от Тауър.

Вместо да се насочи към кея обаче, той рязко зави наляво и тръгна по някаква тясна пътечка покрай крепостта. Пандолфо се оплака, че вървят твърде бързо, а после попита къде отиват.

— Не се безпокой! — извика албиносът през рамо. — Просто трябва да свършим нещо.

И така, двамата спътници прекосиха някаква канавка, минаха през едно голо поле и накрая се озоваха сред гъста горичка. Пандолфо изглеждаше все по-уплашен. Той не харесваше пущинаците. Не, Пандолфо беше градски главорез, ловък с гаротата и с ножа, който винаги гледаше да е с гръб към някоя стена. Купър обаче вървеше целеустремено напред и го водеше все по-навътре сред дърветата, където цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пукането на съчките под краката им и крясъците на някоя и друга птица. Когато стигнаха до някаква полянка, албиносът спря, свали си плаща и разкопча ножниците, в които бяха затъкнати мечът и камата му. Пандолфо се взря в него с ужас.

— Какво правиш, по дяволите?

Купър извади оръжията си и ги размаха.

— Обичаш ли да убиваш, Пандолфо? — албиносът вече обикаляше около противника си, принуждавайки го да се върти, следейки движенията му. — О, да, знам, че обичаш.

Пандолфо отметна плаща си и също извади меча и камата си.

— Какво правиш? — повтори въпроса си той.

— Мисля да те убия — прошепна Купър. — Твърде много бързам, за да си позволя да те мъкна след себе си. Освен това не ти вярвам. Какво ти наредиха, а? Да ме издебнеш и да ме намушкаш в гърба? Нима Уолсингам вече ми няма доверие?

Преди Пандолфо да успее да отговори, албиносът се хвърли към него, шляпайки с ботушите си в мократа трева и замахвайки с меча си. Пандолфо отби удара, но въпреки това все още му се струваше невероятно, че изобщо участва в тази схватка. Само допреди миг двамата с Купър бяха стояли като равни в стаята на господаря си в Тауър, а сега… Да не би албиносът да беше полудял? А може би мастър Уолсингам беше прав и Купър действително беше поставил собствените си интереси на първо място? Пандолфо продължи да парира нападенията на противника си, но страхът му нарастваше все повече. Той не беше свикнал да се бие сам — нападаше единствено в група, нахвърляща се върху жертвата си като глутница кучета — докато Купър владееше меча до съвършенство. Пандолфо се паникьоса и замахна с меча си, но албиносът му се изплъзна, отскачайки встрани. Пандолфо осъзна, че е направил ужасна грешка и в следващия момент усети меча на Купър да се забива дълбоко в гърлото му.

12.

Хенри Фрогмор се беше притаил сред мочурищата край устието на Темза и се взираше в бързоходния контрабандистки платноход, закотвен недалеч от брега, който щеше да го откара от острова. В следващия момент от корабчето беше спусната лодка и двама моряци загребаха към малкия огън, който магьосникът беше запалил, за да им даде сигнал.

Фрогмор се чувстваше доволен. Той беше изпратил писмото си и междувременно си беше променил плановете. Всички кейове и пристанища в Лондон бяха завардени, като най-сериозна беше охраната в Стийлярд19, където бяха закотвени корабите, които пристигаха и отплаваха за Балтика. Шпионите на Уолсингам бяха плъзнали навсякъде и въпреки че бяха дегизирани като моряци, търговци и просяци, магьосникът ги беше разпознал и знаеше, че ако се опита да се свърже с някой капитан на кораб, незабавно ще бъде арестуван.

И така, Фрогмор се беше промъкнал обратно в града, минавайки по Флийт Стрийт, през полята и покрай Уестминстър и накрая се беше озовал след невзрачните странноприемници и схлупени пивници при устието на Темза — свърталище на контрабандисти, речни пирати и изобщо все на мъже, които имаха основание да се страхуват от закона не по-малко от самия него. Там магьосникът се раздели с малко от среброто си и се уговори с един капитан да го закара до Ниските земи. Оттам щеше да продължи към Москва, за да си прибере онова, което Му принадлежеше, а после щеше да се отправи на югоизток към Молдова или Влахия и да потърси местния турски велможа.

По време на краткия си престой сред контрабандистите Фрогмор беше дал ухо на клюките, които си шепнеха екипажите, връщащи се от Средиземно море, и беше научил някои много любопитни новини. Според слуховете султан Сюлейман събирал огромна флотилия в Златния рог, с която се канел да нападне рицарите хоспиталиери в Малта и веднъж завинаги да унищожи това гнездо на оси, тормозещо корабите му.

Магьосникът вдигна поглед към мрачното небе.

— Би било прекрасно да видя отново слънцето — каза си той. — Да се насладя на гледката на сини морски води, на уханието на цъфнали градини и да се отдам на почивка, без непрекъснато да се озъртам през рамо.

Преди това обаче трябваше да свърши още нещо. Сен Клер и онази кръчмарска слугиня вече бяха съвсем близо до него и Фрогмор беше решен да им покаже кой командва парада. И така, докато чакаше моряците да изтеглят лодката на брега, магьосникът затвори очи и призова тъмните си господари. После се залюля напред-назад, извиквайки в съзнанието си лицата на йезуита и на Ребека Ленъкс. Тези двамата бяха негови заклети врагове и трябваше да бъдат спрени.

Ребека се обгърна с ръце, за да се предпази от студа, и погледна назад. Островърхият покрив на селската къща, в която се криеха със Сен Клер, се очертаваше на слабата лунна светлина, на един от прозорците гореше свещ, а вратата зееше — явно беше забравила да я затвори. После девойката се взря в голото поле пред себе си, което се простираше до някаква горичка. Нощта беше мразовита, а хапещият вятър развяваше косата и тънките й дрехи. Отнякъде се чу крясък на козодой20, през подето притича някаква тъмна сянка. Като изключим дребните звездици високо в черното небе, наоколо цареше пълен мрак. Ребека беше толкова уплашена, че не смееше да помръдне.

Двамата с йезуита бяха прекарали последните три дни във фермата, стопанисвана от мистрес Блоксам и малоумния й син, и досега девойката всяка вечер си беше лягала да спи върху един малък нар. Сега обаче беше будна и се скиташе из мразовитото поле посред нощ.

„Сигурно съм ходила насън“ — помисли си тя.

Ребека искаше да се върне в къщата, но краката й отказваха да я послушат. Макар детайлите да й убягваха, някаква част от нея й подсказваше, че има тайна уговорка да се срещне с някого тук. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне здравия разум, и тръгна обратно към отворената врата.

— Ребека!

Девойката се спъна в някакъв камък, удари босите си пръсти и потръпна от болка. Не, това не беше сън. Тя се паникьоса, по тялото й изби студена пот. През мрака към нея куцукаше някаква ниска жена с прокъсана пола, боне на главата и дебел шал, наметнат върху пухкавите й рамене.

— Майко Уайът! — извика Ребека.

Старата жена пристъпи напред.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

Тази жена обаче не беше приветливата старица, която девойката познаваше. Някога блестящите й очи сега бяха оградени от черни кръгове и се взираха немигащо в нея, бузите й висяха, а устата й беше олигавена. Старицата Уайът вдигна ръце, сякаш се канеше да прегърне Ребека.

— Дойдохме да те видим, момичето ми. Липсваше ни.

— Върви си! — изписка девойката и се прекръсти. — Хайде, махай се!

В следващия момент някакво движение привлече вниманието й — към нея се приближаваше още някаква фигура с наперена походка.

— Това е съдебният пристав Малбрук — побърза да я успокои старицата Уайът. — Виждаш ли колко много те обичат приятелите ти?

Гърлото на Ребека пресъхна, езикът й се вкамени, а за преглъщане и дума не можеше да става. Искаше й се да побегне, но краката й бяха отмалели и не й достигаше въздух. Малбрук вече беше само на няколко крачки от нея и тя усети вонята на гроб, която се носеше от парцаливите му дрехи. Зад гърба й се появиха още фигури, които й отрязаха пътя към къщата. Някои от лицата й бяха познати. Онова там не беше ли дъщерята на Симнъл? Младата жена се движеше като в транс с отпуснати покрай тялото ръце и полюляващи се бедра. Ребека хукна да бяга, но в следващия момент се блъсна в някакъв мъж — старец с мършаво лице и врат като на пиле. Той се опита да я сграбчи, но тя успя да му се изплъзне. Студът наоколо беше станал непоносим, а вонята беше толкова силна, че на Ребека й се струваше, че се намира на някое бунище. Девойката обърса потните си длани в нощницата си. Фигурите я бяха наобиколили отвсякъде. В ръката на Малбрук имаше кама.

— Кои сте вие, за Бога?

— Ела с нас, Ребека — протегна ръка съдебният пристав. — Не бой се — няма да ти сторим нищо лошо. Просто ела.

— Къде? — попита девойката.

— Не е далеч — пристъпи напред старицата Уайът. — Хайде, довери ми се.

Тогава Ребека съзря кървавата рана в гърлото на някогашната си приятелка и се разпищя. После затвори очи и се просна на земята, опитвайки се да зарови лицето си в пръстта. Фигурите започнаха да викат името й и да се пресягат към нея, но тя се съпротивляваше. В следващия момент усети как някой й удря шамар и отвори очи. Срещу нея стоеше Сен Клер.

— Какво става, за Бога?

Девойката се огледа наоколо, но в полето нямаше никого. Явно беше дошла дотук насън и беше преживяла някакъв кошмар. Йезуитът обаче я беше намерил и я беше спасил. Докато й помагаше да се изправи на крака, той отново заговори на онзи странен език. Ребека погледна към вратата. Мистрес Блоксам стоеше на прага на къщата с фенер в ръка.

— Хайде — каза Сен Клер. — Стъпвай внимателно.

Девойката обаче го отблъсна, а после вдигна фенера, който йезуитът беше оставил до нея, и въпреки протестите му заоглежда земята. В пръстта имаше множество отпечатъци от стъпки. Ето тук например се беше отбелязала някаква малка обувка, а малко по-нататък — големите ботуши, с които Малбрук никога не се разделяше. В следващия момент Сен Клер я настигна и изтръгна фенера от ръцете й.

— Не съм сънувала! — извика Ребека. — Те наистина са били тук! Малбрук, старицата Уайът…

— Хайде да се връщаме — подкани я йезуитът.

И така, девойката се остави в ръцете му. Когато влязоха в къщата, мистрес Блоксам я наметна с едно одеяло.

— За Бога, дете! — възкликна вдовицата. — Премръзнала си!

После домакинята ги отведе в настланата с каменни плочи кухня и накара Ребека да седне в едно голямо кресло пред камината. Робърт се дотътри от горния етаж, потърквайки сънените си очи, но майка му го изпрати обратно в леглото. Сен Клер си взе едно столче, настани се до Ребека и хвана ръката й, опитвайки се да я успокои.

Мистрес Блоксам накара девойката да хапне нещо и й сгря една чаша вино. За известно време Ребека остана загледана в пламъците на огъня. После йезуитът благодари на любезната домакиня за помощта и я помоли да ги остави насаме.

— Кажи ми какво стана — обърна се той към девойката, след като мистрес Блоксам излезе от стаята.

И така, Ребека сподели с него преживелиците си. Започна бавно и накъсано, но докато говореше, страхът й постепенно намаля и тя се ядоса, задето се е поддала на паниката си.

— Не беше сън — заяви девойката предизвикателно. — Стоях насред онова поле, а около мен беше пълно с мъртъвци. Жертвите на Фрогмор ме бяха наобиколили отвсякъде.

— Баща ти там ли беше?

Ребека затвори очи и поклати глава.

— Не беше сън — промълви тя.

— И аз не мисля, че е било — увери я Сен Клер.

Девойката бързо вдигна очи.

— Фрогмор е способен на това — продължи йезуитът. — Той умее да се вмъква в умовете на хората и да ги подлъгва да се изложат на опасност.

— Каква опасност? — наведе се към него девойката.

— Смъртна опасност, Ребека. Вярно, че хората, които си видяла тази нощ, са мъртви, но Фрогмор все още владее душите им.

— Значи тези призраци са можели да ме убият?

— Не, не — поклати глава Сен Клер. — Но те са те помолили да ги последваш, нали така?

Ребека кимна.

— Ако беше отишла с тях…

— Какво имаш предвид?

Йезуитът придърпа стола си по-близо до нея.

— Сега ще ти обясня, Ребека. Опитай се за момент да забравиш за тялото си и си представи, че нямаш нищо друго освен ума си — Сен Клер я почука по челото. — Именно чрез него тези призраци са се опитали да те подмамят. Слава Богу, ти си отказала да се подчиниш на волята им и си им се противопоставила — затова те са изгубили власт над теб. Но ако се беше поддала на паниката и ги беше последвала…

— Какво щеше да стане тогава?

— Тогава, Ребека, щеше да станеш жертва на някой нелеп инцидент. Тъй като в момента сме насред гората, най-вероятно щеше да затънеш в някое блато. Ако бяхме някъде другаде, можеше да паднеш от върха на някоя скала, да се прекатуриш в някоя буйна река или пък да политнеш от някоя висока стена или кула на замък.

— Просто щях да се подхлъзна, така ли?

— Да, просто щеше да се подхлъзнеш.

— Но това е невъзможно! Не мога да повярвам, че Фрогмор притежава такава сила!

— Повярвай, Ребека — отвърна Сен Клер. — Спомни си евангелската история за изкушенията, на които Сатаната подложил Христос21. Добрият Господ не се възпротивил, когато Лукавият Го качил на стряхата на Храма, а после и на върха на онази планина, но все пак устоял на всичките му изкушения. Мощта на Фрогмор е подобна, но той трябва да я използва пестеливо. Виденията, които ти е пратил тази нощ, вероятно са го изцедили, така че ще му е нужно поднови силите си.

— Откъде знаеш толкова много неща за този магьосник, Майкъл? — попита Ребека. — И какво имаше предвид той онзи път в енорийската църква, когато каза, че двамата сте стари познайници?

— Нищо. Просто ми се подиграваше.

— Както ти се подиграваш с мен — сопна се девойката и стана от стола си.

— Ребека, Ребека — хвана я за ръцете йезуитът. — Разбира се, че познавам Фрогмор. Проучил съм го внимателно. За да може да победи противника си, човек трябва да научи всичко за него.

— Но защо точно ти си се заел с тази задача? Та ти си свещеник, за Бога! Би трябвало да отслужваш литургии и да се грижиш за душите на вярващите!

— Никога не съм преставал да правя тези неща.

— Кой си ти?

— Този, когото виждаш, Ребека. Човек, избран за тази мисия от Бога, който — подобно на добрия ни Господ — трябва да се справя с човешкото зло с човешки средства. Фрогмор пък е това, в което му е било позволено да се превърне — Сен Клер пусна ръцете на девойката. — Предполагам — добави той отчаяно, — че ако се отдам на пост и молитва и поискам от Бог да стори чудо, Той може и да отвърне на молбата ми, но в крайна сметка, Господ не е кукловод, Ребека. Не можем да очакваме от него да се намесва в делата ни и да предотвратява всяко зло. Ние сами трябва да се грижим за това. Всъщност точно така действа Бог — чрез нашата воля да творим добро.

Девойката се взря в очите на йезуита. Погледът му беше тревожен и дори някак уплашен.

— От какво се страхуваш? — попита тя. — Кажи ми! — девойката потри очи. — Боиш се, че ще си тръгна, нали?

Сен Клер бавно кимна.

— И не дойде в Дънмоу случайно, права ли съм? Дойде, за да ме намериш…

— Никога не съм го крил — отвърна йезуитът уклончиво.

— Защо? Ами Фрогмор? — продължи Ребека. — Как е успял да се представи за пастор пред Англиканската църква? Нима никой не е възразил?

Сен Клер се размърда в стола си и извърна поглед към огъня.

— Напоследък Англия е доста неспокойно място, Ребека. Не са минали и седем години, откакто настоящата кралица седна на трона. Междувременно свещениците, които подкрепяха нейната вярна на католицизма полусестра, бяха прогонени от енориите си. В кралството цари пълен хаос. Както и да е — йезуитът се изправи на крака и се протегна. — Нека ти разкажа цялата история.

— За последен път видях Фрогмор в Дордрехт, Ено. Тогава за известно време аз се превърнах в плячката, а той — в преследвача. Знаех, че магьосникът се е запътил към Англия. Щеше да се укрие в провинцията, а после да се промъкне в Лондон, за да се види с доктор Херметикус. Засега нямам представа дали е осъществил тази среща, или не. Все едно, една нощ Фрогмор проникна в стаята, която бях наел в някаква пристанищна кръчма. По това време аз бях навън и се уговарях с един капитан да ме превози с кораба си през морето. Магьосникът беше разровил вещите ми и беше намерил картата, на която бях отбелязал маршрута си — Сен Клер разпери ръце. — Това беше единствената грешка, която допуснах. Така Фрогмор разбра, че имам намерение да дойда в Дънмоу. Трябва да ти кажа, че магьосникът знае, че е в опасност, и освен това подозира как може да бъде унищожен. Накратко, той се качи на някакъв кораб, слезе на едно от източните пристанища и се запромъква през английската провинция като невестулка. По някаква странна причина, вероятно заради Купър, английските власти се заинтригуваха от пристигането му и пратиха след него един тип на име Андрю Кавъндиш. Този Кавъндиш е от хората на Купър, но така или иначе, Фрогмор сигурно го е убил. После магьосникът се е отправил към Южен Есекс, научил е, че пастор Бейнс се оттегля от службата си и се е възползвал от възможността. Фрогмор е много хитър и умее да се приспособява към обстоятелствата, така че просто се е появил в Дънмоу, представяйки се за новия пастор. Можеха да минат месеци, преди истинският заместник на Бейнс да пристигне и преди църковните власти да се усетят, че мястото му е било заето от някакъв си непознат.

Йезуитът отиде да си налее чаша вино, а после се върна и седна обратно в стола си.

— Дори след това едва ли някой би обърнал внимание. Местният епископ щеше да реши, че Фрогмор е просто поредният скитащ се пастор, и едва ли щеше да възрази срещу това, че е поел тази малка и бедна енория.

— Но истинската цел на магьосника е била да разбере какво толкова има в Дънмоу, нали така?

— Точно така — отвърна Сен Клер.

— Е? Какво има в Дънмоу, Майкъл? — Ребека отметна един кичур от лицето си — макар да не беше минало много време, откакто бяха отпътували от имението Оулпен, косата й отново беше израснала.

Йезуитът вдигна една клечка слама от пода и я стри между пръстите си.

— Ако се вгледаш в Библията, Ребека, ще видиш, че Господ винаги се намесва в делата ни чрез някоя жена. Старозаветната Сара например родила Исаак — един от родоначалниците на човечеството. Сестрата на Мойсей пък го спасила от гнева на фараона. Иудит успяла да прогони нашествениците от родния си град. Рут се омъжила за Вооз, от когото иде началото на Давидовото коляно. Майката на Макавеите възпитала синовете си да бъдат герои. И накрая, но не на последно място, Мария се подчинила на волята на, Господ и родила Иисус, нашия Бог.

Въпреки топлината на огъня Ребека усети, че я втриса.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Фрогмор може да бъде унищожен само ако някоя девица му поднесе Христовата кръв.

— Аз съм девица — отвърна Ребека.

— Да, така е — усмихна се Сен Клер. — Освен това носиш печата на Живия Бог. Заешката ти устна не е дефект, Ребека. Това е следата от целувката на ангела, който е дошъл при теб още докато си била в утробата на майка си.

— Но защо се спря точно на мен? — попита девойката. — И как изобщо разбра къде да ме намериш? Кой ти каза, че живея в Дънмоу и че имам заешка устна?

— Сънуваш ли, Ребека?

— Разбира се! Всеки сънува!

— Е, аз не правя изключение. И така, една нощ, докато спях насред някакво поле на пътя между Фонтенбло и Париж, ми се присъни, че съм в Англия. Знам това, защото сънят ми беше съвсем точен и ясен. Намирах се на някакъв път и покрай мен минаваха хора. Попитах ги накъде са тръгнали и те ми отвърнаха, че отиват в Дънмоу. Последвах ги и се озовах в задната част на някаква сумрачна църква. В този момент вътре влезе млада жена. Горната част на лицето й беше скрито в сенките, но долната се виждаше и аз съзрях, че девойката е със заешка устна. В ръката й имаше нещо. Тя прекоси тъмния неф и остави онова, което носеше, в основата на една статуя — беше букетче цветя. После чух глас, който ми каза: „Тя е!“ След това се събудих, но за разлика от останалите ми сънища, този така и не избледня от паметта ми. Все още си спомням всяка подробност от него.

— Когато пристигнах в Англия, веднага се отправих към имението Оулпен и помолих лейди Пелам да разпита странниците, които се отбиваха в имението й. От техните сведения научих доста неща за дома ти — йезуитът се усмихна. — Разбрах за „Сребърният дракон“, за чудесната кухня там, за мастър Ленъкс и за странната му дъщеря със заешката устна.

Ребека потри настръхналите си ръце.

— Значи всичко е било предопределено и ние сме просто кукли на конци?

Сен Клер отпи от виното си.

— Не, Ребека, нищо подобно. Когато се скрих в конюшнята, ти спокойно можеше да откажеш да ми помогнеш. Можеше да не ми обърнеш внимание, а можеше и да ме предадеш на мастър Купър. Господ може и да те е избрал, но това не означава, че и ти си избрала Него! Ти просто реагира според природата си. Видя, че съм гладен и жаден, и ме нахрани и напои, без да помислиш за себе си. Дори ми подари цветя, а после изведе един кон от конюшнята на баща си и ми го доведе в гробището през нощта. Да, Ребека Ленъкс, ти си избраната! Но въпреки това все още не е късно да се откажеш от мисията, за която си предопределена.

— Миналото е зад гърба ми — отвърна девойката. — Няма връщане назад. Освен това Фрогмор уби баща ми и аз съм решена да го накарам да си плати за това. Нямам никакви колебания.

— Имай предвид, че никак няма да е лесно да го накараме да си плати…

— Откъде знаеш? — намеси се Ребека.

— Откъде знам какво?

— Откъде знаеш, че единственият начин да унищожим Фрогмор е този, който ми описа?

— Пише го в Библията. Още в Битие Бог казва на Сатаната, че тъкмо семето на жената в лицето на Спасителя в крайна сметка ще го порази в главата22. В края на Светото писание пък, в Откровение на Йоан Богослов, жена, „облечена в слънце“, побеждава змея23. Както ти казах, спасението винаги идва чрез жена и в този случай не е по-различно.

— А защо е толкова важно да съм девствена? — попита Ребека, опитвайки се въпросът й да не прозвучи подигравателно.

— Девствеността не е просто физическо състояние, Ребека. Лесно е да си добродетелен, когато никога не си бил подлаган на изкушение. Истинската девственост е силна и могъща, тя е състояние на ума и душата и означава, че се стремиш към съвършенство.

— Да не би онзи път, когато ме покани в къщата си в Дънмоу, Фрогмор да е искал да ми отнеме девствеността?

— Магьосникът беше станал дълбоко подозрителен. Ролята на пастор обаче щеше да му осигури достъп до местните клюки и така той скоро щеше да разбере дали в селото има някой, от когото трябва да се страхува. Не след дълго несъмнено щеше да чуе и за Ребека Ленъкс — дъщерята на кръчмаря със заешката устна — Сен Клер я щипна по носа. — Една смела млада жена, надарена с ясновидска дарба.

— Ами ако ме беше изнасилил?

Лицето на йезуита мигом доби сериозно изражение.

— Нямаше да има значение. Не искам да наранявам чувствата ти, Ребека — продължи той, — но девствеността не е въпрос на действие, а на воля. В този смисъл, Хенри Фрогмор никога не би те изнасилил, о, не — той би се опитал да те съблазни.

— Щеше да му се наложи да отдели доста време за това.

Сен Клер избухна в смях.

— Езикът ти е остър като бръснач, Ребека — той въздъхна. — Фрогмор със сигурност щеше да си даде сметка, че не си обикновено момиче и че не може току-така да те катурне в някоя плевня.

Девойката се накани да продължи с шегите, но в следващия момент прехапа устни.

— Все още не си отговорил на въпроса ми, Сен Клер. Откъде знаеш, че това е начинът да унищожим Фрогмор? И не искам да чувам повече гатанки!

Йезуитът промърмори нещо на латински.

— Без повече гатанки, казах!

— Просто цитирах един стих от Овидиевите „Метаморфози“, в който се твърди, че човек може да научи нещо дори от врага си24 — обясни Сен Клер. — Москва е странно място, Ребека. Градът е целият построен от дърво и огражда Кремъл от всички страни. Всъщност в царския дворец няма нищо особено — само църкви и манастири. Владетелите на Русия обаче много се гордеят с факта, че са наследници на византийските императори, побягнали от Константинопол при турското нашествие, и пазят в Кремъл множество ръкописи, донесени оттам. Сред тях е и така наречената „Книга на тайните“ — древен труд, в който подробно е описано как човек може да се справи с демон като Фрогмор. Ето откъде ми е известно как можем да го унищожим. Предполагам, че магьосникът също знае за съществуването на този ръкопис и че първата му работа, когато се върне в Москва, ще бъде да го разучи.

— Но тази задача ми се струва непосилна за двама души. Няма ли кой да ни помогне? — попита девойката.

— Няма, Ребека — съвсем сами сме. Пък и помисли — кой би ни повярвал?

— Може би Купър би могъл…

— А, да, как можах да забравя за Уилям Купър! Рано или късно, Ребека, той също ще разкрие истинските си намерения…

Девойката се канеше да зададе още въпроси, но в този момент на вратата се потропа и тя се стресна. После понечи да стане, но Сен Клер я върна обратно в креслото и бързо начерта във въздуха кръст. Тропането се повтори.

— Мистрес Блоксам сигурно ще го чуе — прошепна Ребека.

— Не, няма — отвърна йезуитът, ослушвайки се напрегнато.

— Но какво е това?

Вместо отговор откъм затворените капаци на прозорците се чу драскане, сякаш някакво диво животно се опитваше да се вмъкне в стаята. Девойката затаи дъх.

— Призраците са се върнали, нали?

— Да, върнали са се. Явно мощта им още не е изчерпана — каза Сен Клер бавно.

Тропането и дращенето продължиха, докато накрая в стаята настана страхотна шумотевица. Сякаш цял легион сенки се опитваха да влязат. Ребека понечи да хване йезуита за ръката, но той се отскубна и тихо я предупреди:

— Не мърдай!

После Сен Клер рязко коленичи на пода със сведена глава и сключени за молитва ръце и заговори на онзи странен език. Ребека чу думата „Адонаи“ и си спомни, че баща й й беше казвал, че това е еврейската дума за „Господ“. Колкото повече се усилваше тропането и дращенето, толкова по-настойчив ставаше гласът на йезуита. Най-накрая в стаята настъпи тишина и Сен Клер вдигна оросеното си от пот лице.

— Отидоха си — каза той. — А сега най-добре да поспим, за да съберем сили.

13.

На следващата сутрин, след като закусиха с малко овесена каша, примесена с мляко и мед, Сен Клер изведнъж стана неспокоен и току излизаше от къщата, за да огледа пътя. Ребека знаеше, че скоро след пристигането им йезуитът е пращал младия Робърт в града и че в момента очаква някого. Тя помогна на мистрес Блоксам с домакинските задължения, а после откъсна няколко растения от градината и сплете от тях венец за сина й. При вида на подаръка Робърт плесна с ръце, а очите му светнаха от радост. Сен Клер седна на пейката пред външната врата.

— Кого чакаш? — попита го девойката, присъединявайки се към него.

Йезуитът не отговори. Ребека проследи погледа му и видя, че през полето върви някакъв пътуващ търговец, провесил на врата си очукана кутия, в която вероятно носеше стоката си. Мъжът изглеждаше възрастен и едва креташе. От време на време спираше и нахлупваше широкополата си шапка още по-ниско над очите си. Мистрес Блоксам излезе на прага, въоръжена с някаква метла.

— Махай се! — извика тя. — Нямаме нужда от нищо!

— Тихо! — прошепна Сен Клер.

И така, търговецът продължи да върви към тях, а когато съвсем се приближи, Ребека стана от пейката и се вгледа в слабото му лице с тъмни очи. Всъщност мъжът изобщо не беше стар — брадата и мустаците му бяха чисто черни, а зъбите в устата му — бели и здрави.

— Добър ден, мистрес. Ще желаете ли нещо? Може би парче панделка или пък някоя дрънкулка? — попита той, а когато Сен Клер застана пред него, добави. — Аз съм Сянката. Недейте да ме поздравявате обаче — може да са ме проследили. Просто кажете на мистрес Блоксам да ме покани в къщата.

И така, Сен Клер и Ребека последваха Сянката в кухнята. Щом се озова вътре, мнимият търговец моментално свали шапката, окъсаното наметало и кутията от врата си и ги хвърли на земята. После разкърши слабото си, жилаво тяло и развърза панделката, с която беше захваната напомадената му коса. Мъжът беше облечен в кожен жакет с обсипани с метални гвоздеи предпазители около китките и раменете, а отдолу носеше снежнобяла риза. Тесните панталони, затъкнати в износените му ботуши, бяха от хубава вълна, а около кръста му беше запасан тънък кафяв колан, в който имаше две ками в богато украсени ножници. Сянката седна начело на масата и потърка лицето си.

— Е, с кого разговарям? — попита той, оглеждайки се наоколо.

Сен Клер му обясни.

— Значи вие сте йезуитът, а това е спътничката ви, така ли? Виждам, че сте се постарали да я дегизирате като мъж, но според мен всеки би се досетил, че в панталоните й няма нищо — Сянката се усмихна на шегата си.

Сен Клер се разположи на пейката срещу него, а мистрес Блоксам поднесе на гостите си по чаша ейл.

— Обещаха ми, че ще получа по три златни монети за всеки от вас — протегна ръка Сянката.

След като йезуитът му подаде парите, мъжът взе кутията си от земята, вдигна фалшивото дъно и извади отвътре две парчета пергамент.

— С тези разрешителни ще можете да напуснете кралството по море.

Сен Клер разви свитъците. Ребека надникна през рамото му и се възхити на качеството на пергамента, на изкусния почерк и на майсторски изфабрикуваните печати отдолу.

— Издадени са на името на Ричард Бойнтън и на слугата му, Джървис Табард.

— Ще ни потрябват само ако ни спрат — каза йезуитът.

— Уредил съм ви превоз — отвърна Сянката, — немски двумачтов кораб, подходящ за плаване по море. Казва се „Розата от Любек“. Капитанът, Якоб Фогел, ще ви чака до полунощ при Ист Уотъргейт в Лондон. Ако не отидете, на сутринта ще отплават без вас. Иначе ще ви откарат до Вароди. Оттам нататък обаче ще трябва да се оправяте сами.

— Знам, знам.

— Носете си дрехи и оръжия. От брега ще ви вземе лодка, след което Фогел ще ви скрие, докато корабът не излезе от Темза — Сянката отпи от ейла си, а после обърса уста с опакото на ръката си. — Ако се натъкнете на военен кораб обаче, капитанът ще ви предаде.

— И колко ще ми струва всичко това?

— Аз искам две златни монети, за да ви отведа до Лондон. С Фогел ще се уговаряте допълнително.

— Как мога да знам дали мога да ви имам доверие? — попита Сен Клер.

— Няма откъде, но от друга страна, изборът ви не е голям. Хората на Уолсингам са плъзнали из целия град и са разпространили описанието ви навсякъде, така че в момента ви търсят дори обитателите на лудницата „Бедлам“.

Сен Клер подаде на мъжа още две монети.

— Ще остана с вас до довечера — заяви Сянката.

— Няма ли все пак да ни кажете кой сте? — намеси се Ребека. — Да ни дадете някакви гаранции?

— Ти по-добре си затваряй устата, девойко — проговориш ли, на всеки му става ясно, че си жена! — Сянката пусна златните монети в кесията си. — Може би ви се струва, че вземам скъпо, но ако тайните агенти на Уолсингам ви заловят и впоследствие стигнат до мен, ще ме обесят в Тайбърн заедно с вас. Знаете ли колко време е необходимо, за да се задуши човек на въжето? Все едно — палачите не те изчакват да умреш. Вместо това те свалят на земята, докато още си в съзнание, и ти разпарят търбуха от гърлото, та чак до чатала…

— Достатъчно! — вдигна ръка Сен Клер. — Този мъж, Ребека, е професионален фалшификатор. Нарича себе си Сянката, защото делата му са такива — сенчести и потайни. Ако ти трябва някакъв фалшив документ — какъвто и да е, той е човекът, към когото трябва да се обърнеш.

Мъжът беше приковал наглия си поглед в девойката.

— Освен това Сянката познава Лондон като петте си пръста, така че в неговата компания очаквам пътуването ни до Ист Уотъргейт да мине безпрепятствено.

Онзи се наклони към Ребека и прокара палец по заешката й устна.

— Ще трябва да покриеш това с някакъв шал — каза той. — Иначе ще те разпознаят още отдалеч.

Ребека се взря в бездушните очи на Сянката. Девойката не харесваше този мъж и определено му нямаше доверие.

— А не е ли цялата тази работа твърде опасна? — попита тя. — Щом самият вие се боите да не увиснете на бесилото…

— Сянката — намеси се Сен Клер — работи с всички големи католически семейства от града, както и с много йезуити и свещеници в и извън кралството, и досега не му се е случвало да провали някой свой клиент. Ние обаче вече трябва да си стягаме багажа, Ребека — времето доста напредна.

Девойката кимна и остави йезуита и посетителя му насаме. Двамата мъже продължиха да си приказват тихо, доближили глави. Ребека обаче имаше чувството, че ги грози огромна опасност и когато Сен Клер дойде при нея в малката спалня над кухнята, която си бяха делили, тя сподели с него тревогите си. Йезуитът обаче само се засмя.

— Умът ти е остър като бръснач, Ребека! Сега Сянката е замесен в тази история не по-малко от нас двамата и ако ни заловят, той също ще увисне на бесилото!

— Ами ако има уговорка с Купър? И какви са тези тайни агенти?

— Ти сама си отговори на въпросите, Ребека — отвърна Сен Клер. — Тайните агенти се управляват от Уолсингам и в редиците им влизат само подбрани хора, които докладват лично на кралицата. Тяхната задача е да разследват случаите на черно магьосничество, вещерство и изобщо на всичко, което би могло да представлява заплаха за нейно величество.

— В такъв случай тези тайни агенти сигурно наблюдават хората като посетителя ни, нали така?

— Могат да ги наблюдават колкото си искат — въпросът е да ги хванат. Все едно, посетителят ни, както го нарече, ни донесе някои много любопитни новини. Доктор Херметикус и съпругата му са загинали при някакъв мистериозен пожар.

— И ти мислиш, че това е дело на Фрогмор, така ли?

— Да, така мисля. Магьосникът не обича да оставя свидетели след себе си.

Йезуитът се приближи до девойката и взе ръцете й в своите.

— Преди да тръгнем, Ребека, трябва да ти кажа нещо, което искам да запомниш много добре. Каквото и да става, не си въобразявай, че можеш да се споразумееш с Фрогмор.

— Но нали ти си успял?

— Да, аз успях — усмихна се Сен Клер, — но това е съвсем друга история!

И така, малко след мръкване йезуитът и спътничката му се сбогуваха със семейство Блоксам, прошепвайки благодарностите си и най-добрите си пожелания, и напуснаха къщата им. Сянката беше избързал напред и вече почти беше преполовил хълма. Сен Клер и Ребека го последваха и тримата се упътиха към Темза, стараейки се да избягват населените места. Когато подминаха руините на болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“, откъдето светлините на града вече се виждаха, продължиха на изток. После прекосиха Хоб Стрийт, заобиколиха Източен Смитфийлд и се упътиха към Лондон покрай брега на реката. Водачът им пристъпваше пред тях като котка. От време на време спираше и ги замъкваше в сенките. Въпреки цялата тази предпазливост обаче, когато стигнаха до Тауър, Ребека се почувства някак уязвима.

Сянката също застана нащрек и им прошепна да се движат бавно и да се държат като обикновени странници. Когато продължиха да вървят, девойката се заоглежда наоколо. Тя беше чувала за Лондон от много хора, но така и не беше идвала тук. Откъм реката и уличките, които водеха към нея, се носеха непознати миризми, постройките бяха големи и хубави, а гледката на Лондонския мост с неговите грамадни сводове и къщи, издигащи се високо в нощното небе, направо я остави без дъх. Над парапетите на моста пък стърчаха остри колове, на които бяха побити отсечените глави на изменниците. От време на време на пътя на групичката им изскачаше по някоя и друга проститутка с омазано в грим лице и пищна перука на главата, но водачът им грубо я отпъждаше, обръщайки се към нея на градския жаргон.

От тъмнината се появяваха и други фигури — мъже с нахлупени качулки, спуснати забрала и ками в ръце. Сянката им обясни, че това са членове на бандите, контролиращи речния бряг, и че не представляват никаква опасност, стига да им се плати. Сен Клер го послуша, извади няколко монети и ги подаде на един от мъжете. След това групичката им действително беше пропусната да мине.

Покрай брега бяха закотвени всякакви плавателни съдове, като се започне от малки рибарски лодки, та се стигне до големи военни и търговски кораби. Наоколо се суетяха безброй моряци и носачи, които или разтоварваха стоки, или подготвяха корабите за отплаване със сутрешния прилив. Изведнъж Сянката забеляза неколцина митнически служители да се приближават към тях с факли в ръце и моментално изблъска Сен Клер и Ребека надолу по някакви мокри и хлъзгави стълби, където вонеше на развалена риба и всякакви други гадости. Девойката вдигна очи, привлечена от някаква светлина, и едва се сдържа да не изпищи. Сега вече й беше ясно защо на това място горят факли — от кея висяха труповете на трима мъже, обесени на куките, забити в каменната стена.

— Речни пирати — прошепна Сен Клер. — Обесили са ги и са оставили телата им на прилива.

Ребека с ужас се взря в изкривените лица на мъртъвците. Като изключим препаските около слабините им, телата им бяха съвсем голи и се полюшваха от кея като парцалени кукли.

— Просто им слагат примката около врата и ги хвърлят от кея — обясни Сянката, а после се изкачи обратно по стълбите, последван от двамата си спътници.

И така, групичката им продължи през Куинсхайт, мина покрай Поле Уорф и руините на замъка Бейнард и накрая стигна до Ист Уотъргейт. Кеят беше отрупан с купища бъчви и огромни чували, пълни с английска вълна. Сянката скри клиентите си във входа на някаква изоставена къща и им каза да го изчакат. След няколко минути се върна, подтичвайки по калдъръма.

— Всичко е наред — съобщи им шепнешком той.

После ги поведе покрай група моряци, които бяха платили на някаква пияна проститутка да им потанцува, и цяла тълпа носачи с ръчни колички и молещи за милостиня просяци. Изобщо кеят беше доста оживен, но разбира се, в този късен час хората избягваха да се гледат в очите, така че никой не обърна внимание на Сянката и двамата му спътници. Малко по-нататък, до брега, чакаше някаква лодка, карана от двама мъже с качулки. Сен Клер се качи. Ребека се хвана за ръката на водача им и в този момент в ума й се появи следната картина: Сянката стои в някаква стая само по нощница, на леглото лежи жена с черна коса, а по покрития с тръстика под се търкалят винени чаши. В стаята нахлуват мъже с нахлупени качулки, ботуши с шпори и мечове в ръце. Девойката почувства, че й прилошава. Водачът им я стисна за рамото.

— Успокой се — каза й той. — Още не си се качила на кораба, а вече те хвана морската болест…

— Предадохте ли ни? — попита Ребека.

Погледът на Сянката трепна.

— Господ да ви е на помощ, ако съм права! — девойката пусна ръката му. — И ако ви хрумне да пиянствате с някоя проститутка — внимавайте много!

Ребека се качи в малката лодка.

— Помнете какво ви казах — извика тя след Сянката, но водачът им вече беше тръгнал да се изкачва обратно по стъпалата.

В следващия момент лодката се откъсна от кея и заплава по тъмните води на разбушувалата се Темза.

„Розата от Любек“ представляваше стабилен двумачтов кораб с висока, здраво укрепена кърма и издигнат нос. Корпусът му беше почти изцяло потопен във водата и Ребека реши, че й прилича на приклекнало в тревата куче, дебнещо плячката си. Тя погледна към мъжете, които караха лодката, но покритите им с качулки глави бяха приведени над веслата. После се извърна назад към кея, но от Сянката вече нямаше и следа. Ребека почувства няколко капки дъжд върху кожата си, чу далечен тътен и вдигна очи. Цял ден беше изглеждало сякаш ще завали, но сега облаците се бяха разпрострели по цялото небе и бяха скрили от поглед всички звезди. В следващия момент дъждът заплющя по повърхността на водата и прииждащата река стана още по-бурна.

— Мъчно ли ти е? — попита Сен Клер.

— Все пак Англия е част от живота ми…

Той обгърна раменете й с ръка.

— Ще бъда честен с теб, Ребека Ленъкс — не мисля, че някога ще се върнеш тук.

Девойката се опита да види лицето му, но тъмнината и спуснатата качулка на йезуита й попречиха. Тя се хвана за корема. Чувстваше, че й се повдига, и то не само заради разбушувалата се река, ами и заради странната смесица от страх и носталгия, която я беше завладяла. Не след дълго лодката се блъсна в борда на „Розата от Любек“. Ребека чу викове и шум от стъпки. После от кораба се спусна някаква въжена стълба и един от гребците ловко я хвана.

— Хайде, Ребека — подкани я Сен Клер, качвайки я на първото стъпало. — И не поглеждай надолу! Просто слагай единия крак пред другия.

Девойката се подчини и се заизкачва по изцапаните с масло стъпала на грубата въжена стълба. Вече имаше чувството, че никога няма да стигне до кораба, когато две силни ръце я сграбчиха и я прехвърлиха през парапета. Палубата беше широка, а и доста хлъзгава. По мачтите и на други места бяха окачени фенери и на тяхната светлина Ребека забеляза цели камари с въжета, две оръдия и множество моряци, заспали където сварят. Грамадната главна мачта се издигаше високо в тъмното небе. В следващия момент вратата на малката кабина под кърмата се отвори и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше кльощав, с рехава коса и брада, а другият — нисък и дундест, с обветрено лице, кепе на главата и износено наметало около раменете. Двамата мъже се приближиха наперено, подрънквайки с оръжията си. Дребният шишко наклони кепето си назад и почти навря лицето си в това на девойката. В малките му, приветливи очички горяха весели пламъчета, а дъхът му вонеше на лук и вино. Мъжът каза нещо, но Ребека поклати глава. После Сен Клер се появи на палубата и онзи отстъпи назад.

— Аз съм Якоб Фогел — каза мъжът на развален английски, — а това е първият ми помощник — Арнолд Брехер.

— Аз пък съм Майкъл Сен Клер, а това е спътникът ми — Джървис Табард.

— Пет пари не давам кой си! А пък ако тази девойка е Джървис Табард, аз съм жената на татарския хан!

Фогел потропа с крака и се взря в небето.

— Всеки момент ще ни връхлети една от проклетите ви английски бури — той протегна ръка. — А сега плащайте таксата, че иначе ще ви изхвърля през борда!

Сен Клер свали кесията от кръста си и подаде няколко монети на капитана. Помощник-капитанът се извини и се отдалечи, подвиквайки на моряците някакви заповеди. Фогел разгледа монетите на светлината на фенерите и промърмори:

— Хайде влизайте на сухо, че тук ще подгизнете!

Капитанската кабина беше не по-широка от кухненски шкаф. Вътре имаше една дъска, която служеше за легло, една маса, един стол и две или три табуретки. На масата бяха разхвърляни множество морски карти, натрупани около някаква месна гозба и недопита чаша вино. Фогел предложи храната си на Сен Клер и Ребека, но те поклатиха глави.

— Е, както искате — рече капитанът и им наля по една чаша вино от каната, която измъкна от една малка ниша. — Хайде, сядайте! — той пусна монетите, които му беше дал йезуитът в джоба си, и се натъпка обратно зад масата, за да си довърши яденето. Нахрани се бавно и замислено, без да откъсва поглед от двамата си гости. — Ти си жена, нали?

Ребека кимна.

— Не знаех, че имаш заешка устна. Това може да се окаже проблем. Моряците са суеверни и ще кажат, че дефектът ти ще ни навлече беди.

— Вие пък им кажете — намеси се Сен Клер, — че на кораб заешката устна носи късмет.

Лицето на Фогел се разтегна в усмивка.

— Не се безпокой, вече го измислих. Осигурил съм и на двама ви по една черга под палубата. Там вони, та се не трае, тъмно е и е пълно със свирепи плъхове, а някои от моряците изобщо не им отстъпват — капитанът се обърна към Ребека. — Никога не оставай насаме с тях. Колкото и да се стараеш обаче, те скоро ще разберат, че си жена — Фогел пъхна едно лукче в устата си. — Както и да е, за много от тях не би имало значение дори да беше момче, така че внимавай. Когато ходиш по нужда, гледай наоколо да няма никого. Пътуването ще трае един месец и ще бъде много тежко. Студът също ще ви мъчи. Ако искате, мога да ви продам наметки, намазани с китова мас, които ще ви пазят топло.

Сен Клер кимна.

— Ще плаваме на север към Балтика и ще се натъкваме на подводни скали, айсберги и пирати — капитанът се ококори и се наведе през масата. — Да не говорим за страховитите чудовища. Ако някой от вас се разболее, да знаете, че нищо не мога да направя за него. Ако пък легне и умре, до час тялото му ще бъде увито в наметката му и изхвърлено през борда. На този кораб командвам аз, така че ако ви кажа да скочите — ще скочите, а разбера ли, че кроите нещо срещу мен, веднага ще ви обеся!

— Явно сте доста суров човек, капитане — отвърна Сен Клер. — Или поне се правите на такъв — йезуитът посочи към разпятието, заковано на стената зад Фогел. — Въпреки това аз вярвам, че сте добра душа и отличен капитан.

Фогел скри лице зад чашата си.

— Мисля също, че ще се отнесете справедливо към нас.

Капитанът отпи от виното си.

— Защо ви е притрябвало да ходите в Русия? — попита той.

— Имаме среща там.

— Ще ви стоваря във Вароди, какво ще кажете?

Сен Клер кимна.

— После обаче веднага потеглям — продължи Фогел. — Руснаците са гадни копелета, а пристанищните им служители са подкупни. Освен това водите край брега замръзват при отлив. Не искам да остана заклещен там. Въобще към доста странно място сте се запътили. Чухте ли слуховете?

Сен Клер поклати глава.

— Последния път, когато пътувах до онези земи, цар Иван ми се стори човек на място — капитанът облегна лактите си на масата. — Всичко обаче се променя, мастър Сен Клер — той се почука по главата. — Хората говорят, че господарят на Русия се е побъркал. Бил по-зле дори от Нерон Римски! Бесел и изгарял поданиците си с хиляди. Освен това си бил построил нов зимен дворец в югоизточната част на Москва и се бил обградил с демони!

— Демони ли? — изненада се йезуитът.

— Цар Иван ги нарича опричници25 и ги е превърнал в свои стражи — отвърна Фогел. — Те се обличат в черно, яздят черни коне, а вместо знамена носят отсечени кучешки глави, забучени върху дръжки на метли26. Твърдят, че са личните хрътки на царя и че Бог ги е изпратил да пазят Русия от…

Изведнъж капитанът млъкна. Корабът проскърца и се люшна под краката им. Ребека, която беше останала като вкаменена след думите на Фогел, чу някакви крясъци и шум от стъпки по палубата, последван от силен плясък — явно моряците вдигаха котвата. Девойката имаше чувството, че се е озовала в някакъв кошмар. Нима наистина се намираше в тази тясна, поклащаща се стаичка и слушаше разкази за ужасите, към които я беше повел Сен Клер?

— Та в Русия никой не е в безопасност — продължи капитанът. — Преди четири месеца цар Иван, който сега се нарича Грозни, екзекутирал някои от най-видните си благородници на площада пред Кремъл. Един от тях бил побит на кол, промушен през задните му части. Човекът се мъчил петнайсет часа, преди да умре. Друг бил потапян последователно в гореща и в студена вода, докато накрая кожата му се обелила като на змиорка… Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш там, мастър Сен Клер?

— Ако в страната все още се допускат чужденци…

Фогел избухна в смях. Раменете му се разтресоха, а по тлъстите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Да се допускат ли? За Бога, човече, разбира се, че се допускат! Въпросът е, че не могат да се измъкнат оттам!

В следващия момент корабът се задвижи и Ребека с мъка запази равновесие.

— Не бой се, малката — успокои я капитанът и й направи знак да отпие от виното си. — Още не сме потеглили. Ще го сторим едва утре сутринта, когато дойде приливът.

Девойката вкуси виното и установи, че е доста хубаво.

— Сигурно ще те пипне морската болест — предупреди я Фогел, — но въпреки това ти се опитай да продължиш да ядеш и да пиеш. Повръщането е още по-неприятно, когато стомахът ти е празен. Получават се мускулни спазми и е много болезнено.

Ребека усети някакво дращене по ботуша си и замръзна на място.

— С плъховете също се свиква — каза капитанът, надзъртайки под масата с кама в ръка. — Тези проклетници все ми се изплъзват — промърмори той.

В следващия момент някой почука по вратата и на прага застана някакъв моряк.

— Капитане, капитане! Към кораба приближава шлеп с кралското знаме…

Фогел моментално скочи на крака. Сен Клер и Ребека го последваха, но палубата беше толкова хлъзгава, че девойката загуби равновесие и се блъсна в парапета. Небето над нея се раздираше от гръмотевици. Дъждът се сипеше като из ведро, а светкавиците хвърляха върху кея ослепителни отблясъци жълто-синя светлина. В далечината се виждаха каруци, огромни купчини бъчви и една тройна бесилка, от която висяха трупове. Ребека не можеше да види какво сочи Фогел — реката беше цялата обвита в мрак.

— Ето го! — извика Сен Клер.

Гърлото на девойката пресъхна. Към кораба се носеше дълга лодка. На кърмата й беше окачен фенер, а на носа стоеше човек. Ребека, разбира се, не можеше да види чертите му от това разстояние, но въпреки това беше сигурна, че това е Купър. Тя присви очи. В този момент една светкавица проблесна в небето и освети знамето в синьо, червено и златно, което се вееше в задната част на шлепа, и мъжете, изгърбени над веслата. Човекът на носа беше вдигнал глава и девойката съзря снежнобялата му коса.

— Купър! — простена тя. — О, дано Господ се смили над нас!

— Не можете ли да прогоните шлепа? — обърна се Сен Клер към капитана.

Фогел се изсмя.

— За Бога, човече, намираме се в Темза! Ако побегнем, дори до устието на реката няма да успеем да стигнем! Корабите на кралицата веднага ще ни обградят и или ще ни потопят, или ще ни принудят да се предадем. Така или иначе, аз ще изгубя кораба си, а после всички ще гнием в някоя смрадлива тъмница, докато някой не ни откупи!

— Може да скочат през борда… — предложи помощник-капитанът, заставайки зад Фогел.

Капитанът поклати глава.

— Течението е твърде силно. Ще се удавят.

Кралският шлеп вече доста се беше приближил до кораба. От палубата му се дочуха викове и в следващия момент съдът се блъсна в борда на „Розата от Любек“.

— Нося разрешително от кралицата! — извика Купър. — Настоявам да се кача на кораба ви!

— Разкарай се! — изкрещя му в отговор Фогел.

— Разрешете ми да се кача или ще се върна за подкрепление и скоро ще се озовете в капан!

Фогел промърмори някаква заповед и въжената стълба беше спусната. Сен Клер и Ребека отстъпиха назад, взрени в парапета. В следващия момент на палубата бяха прехвърлени чифт тежки дисаги, последвани от самия Купър. Албиносът се облегна на парапета, свали си шапката и попи потта по челото си с опакото на ръката си. Дъждът сякаш не му правеше впечатление. В небето проблесна светкавица и освети лицето му. Ребека реши, че сега човекът на кралицата изглежда много по-млад и далеч не толкова страшен, колкото първия път, когато го беше видяла в „Сребърният дракон“. Фогел се опита да възрази, но Купър пъхна едно парче пергамент в ръката му.

— Чух, че сте подслонили двама от враговете на кралицата, капитане! Майкъл Сен Клер и Ребека Ленъкс!

— Няма такова…

— Отговорете! На борда ли са тези хора, или не?

— О, за Бога! Много добре знаете, че са на борда — озъби му се Фогел. — Не знаех обаче, че са врагове на кралицата.

Купър прекоси палубата и се ухили лукаво на Ребека и на йезуита.

— Радвам се, че ви открих — каза той, а после се обърна към Фогел. — Елате тук, капитане!

Фогел се затътри през палубата.

— Колко ще искате да ви се плати за още един пасажер?

Изненадата на Ребека можеше да се сравни само с тази на капитана, който се опули и зяпна невярващо срещу човека на кралицата.

— Това да не е някаква английска шега?

— Не, сър, въобще не се шегувам. Просто ви предлагам сделка. Можете да се съгласите да вземете мен и парите ми, а ако предпочитате — ей сегичка ще повикам хората си на борда. Ще минат седмици, преди да успеете да отговорите на всичките ни въпроси…

— Така да бъде. Превозът ще ви струва три златни монети. Условията ви ще бъдат като на тези двамата тук. Освен това, когато напуснем Темза, ще настоявам да се подчинявате на заповедите ми.

— О, не се тревожете, капитане — отвърна Купър, чийто поглед не се откъсваше от Ребека. Албиносът сякаш не забелязваше, че девойката си е отрязала косата и че се е преоблякла като мъж. — Подобно на тези двамата аз също не горя от желание да се върна в Англия.

— Не можете да дойдете с нас — пристъпи напред Сен Клер, посягайки към дръжката на меча си.

— Остави го! — извика Ребека. — Помисли, Майкъл — или той идва с нас, или ние оставаме тук!

Албиносът се пресегна и нежно я докосна по бузата.

— Радвам се да те видя отново, Ребека — каза той, а после се обърна към йезуита и протегна ръка. — Дай да си стиснем ръцете, Сен Клер, и ти обещавам, че занапред ще бъда до теб в добро и зло. Край с лъжите и измамите!

— А какво ще кажете на войниците от шлепа?

Купър се усмихна дяволито.

— Ще им заповядам да се върнат в пристанището и да чакат сигнала ми. Никога няма да разберат какво е станало.

— A l’outrance! — каза Сен Клер и стисна ръката на албиноса.

— Точно така! — съгласи се Купър. — До смърт!