Душегубеца

14.

Хенри Фрогмор, с кожен калпак на главата и обточена с хермелин наметка на раменете, излезе на улица Вронски и заслони очи, за да се предпази от ранното пролетно слънце, което превръщаше заснежена Москва в блестяща грамада. В този момент отнякъде се зададе шейна, теглена от четири коня, и той се отдръпна в един вход, за да я пропусне да мине. Конете изтрополиха покрай него, подрънквайки със звънчетата си, а жената, която се возеше в шейната, улови погледа му и му се усмихна. Фрогмор вдигна ръка за поздрав. Московчанки бяха известни със своята красота, а в някои случаи и с развратността си. Удоволствията обаче трябваше да почакат, помисли си магьосникът, и се отдръпна обратно в сенките.

В този момент по улицата притичаха неколцина младежи и девойки, които явно идваха от къпалните покрай реката — лицата им бяха зачервени, а от телата им още се вдигаше пара. Фрогмор едва ги дочака да отминат. Въпреки огромното разстояние пътуването му през Северна Европа беше минало бързо и гладко и магьосникът чувстваше прилив на свежи сили. Фалшивите му документи заедно с неизчерпаемия му запас от злато и сребро бяха накарали граничните служители да си затворят очите и бяха отворили всички врати пред него.

Първите три дни след пристигането си Фрогмор беше прекарал в компанията на облечените в черно монаси от манастира „Света Троица“ в покрайнините на Москва, но ето че вече беше дошло време да се върне у дома. Незнайно защо обаче той се чувстваше някак неспокоен. По пътя беше принесъл няколко жертви на тъмните си господари, молейки ги за помощ, но въпреки това му се струваше, че се намира в огромна опасност. Засега чувството беше съвсем смътно, но това изобщо не намаляваше тревогата на магьосника.

По време на предишния си престой в Москва Фрогмор пак се беше старал да избягва всякакви срещи с властта, спотайвайки се в гората като див звяр, но този път имаше намерение да бъде още по-предпазлив. Цар Иван беше обявил война на болярите си и в Русия бяха настанали сериозни промени. Водачът на Фрогмор, който го беше превозил с шейна от руската граница до манастира „Света Троица“, споделяйки с него покривалото си от меча кожа и храната си, състояща се от стрито просо и осолено свинско, му беше разказал, че всичко започнало с внезапната и мистериозна смърт на любимата съпруга на Иван. Впоследствие царят обвинил за това болярите си и сега бил решен да се разплати с тях, та ако ще да потопи цяла Русия в кръв.

На влизане в града Фрогмор беше видял неколцина опричници, облечени като смъртта, яхнали черните си бойни коне и вдигнали над главите си онези окървавени метли с набучени върху тях кучешки глави. Магьосникът не искаше да си има работа с тях. Отначало се беше колебал дали да не се обърне към Иван за подкрепа, но после беше решил, че царят едва ли ще оцелее дълго. Освен това Иван обичаше всичко западно, така че като нищо можеше да го предаде на някой европейски владетел.

Фрогмор вдигна очи към Кремъл — студена и всяваща страх крепост с множество кули и подвижни мостове, която се издигаше върху един остров в река Москва. Червените стени, разположени под формата на триъгълник, бяха високи шейсет стъпки и бъкаха от оръдия. Под оръдията пък имаше бойници, зад които се разхождаха въоръжени до зъби войници. От върха на стражевата кула, която се издигаше още сто стъпки над стените, висяха труповете на няколко обесени. Изобщо от целия Кремъл се носеше дъх на смърт. Точно срещу магьосника се намираше Спаската порта27 и огромният кръгъл ешафод, ограден с каменен парапет, на който царят извършваше екзекуциите си. По бесилките и коловете, издигнати там, гниеха телата на множество клетници, но московчани явно не се впечатляваха от ужасяващата гледка и търговията под ешафода кипеше с пълна сила.

Пазарът беше доста оживен, а дългите редици от разглобяеми сергии бяха подредени според стоката, която се предлагаше на тях — овчи кожи, мечи кожухчета, кости за направа на копчета, бивници от морж за дръжки на ножове, коприни, храни, вина, бири, джинджифилови сладкиши, дини, отглеждани в конска тор, за да са по-сладки, скъпи платове от Китай, гоблени от Самарканд… Наоколо беше пълно с хора. Мъжете носеха кожени калпаци на главите, около раменете им бяха увити овчи кожи, а широките им панталони бяха натъпкани в тежки ботуши. Московчанки пък, макар да криеха косите си под воали, определено правеха впечатление с дългите си цветни рокли, вълнени наметки и жълти или червени ботушки на краката. Разбира се, пазарът беше магнит и за парцаливите селяци. Освен тях навсякъде се забелязваха монаси и свещеници с високи черни шапки, тъмни раса, дълги коси и бради и златни верижки със сребърни кръстове на вратовете.

От крепостните стени изсвириха тръби. В следващия момент Спаската порта се отвори и от Кремъл излезе отряд опричници, които освободиха пространството около себе си, разгонвайки минувачите с камшиците си, и призоваха всички към мълчание в името на царя. Явно предстояха още екзекуции. От крепостта се заточиха дълги редици затворници, някои от които бяха подкарани към реката, където щяха да бъдат удавени в клетки. Една жена, овързана като прасе за колене и метната на гърба на някакво магаре, щеше да бъде отведена в покрайнините на града и да бъде погребана жива, задето е убила съпруга си. Останалите, които вървяха със запалени свещи във вързаните си ръце, бяха изблъскани до подиума за екзекуции, където щяха да бъдат обезглавени, обесени или сварени живи. Тълпата веднага заряза търговията и се втурна да гледа как ще бъде въздадено царското правосъдие.

Фрогмор веднага сграбчи предоставилата му се възможност и тръгна покрай редиците къщи. Въпреки триците, разпръснати по земята, улиците бяха хлъзгави, така че му се наложи да пристъпва внимателно. Освен това му беше трудно да се ориентира къде се намира. Слава Богу, поне съкровището му беше на сигурно място. Цяла Москва беше построена от дърво, така че тук винаги имаше опасност от пожар, какъвто всъщност беше избухнал, докато магьосникът беше отсъствал от града. Неговите скъпоценности обаче бяха заровени дълбоко в подземието на къщата му, така че сигурно бяха невредими.

Фрогмор стигна до края на една уличка, спря и се огледа през рамо. Москва гъмжеше от шпиони и платени доносници и той беше сигурен, че го следят. Но пък от друга страна, кой можеше да се интересува от него? Магьосникът бутна една портичка. Пред погледа му се появи къща със здраво залостени и заковани с дъски прозорци, която явно не беше пострадала от пожара. Фрогмор извади ключа от скривалището му. Докато беше отсъствал, в дома му вероятно се бяха подслонявали разни скитници, но това не го притесняваше. Тези отрепки никога не биха могли да открият старателно скритото му съкровище. Той отвори малката странична врата и се вмъкна в къщата. До обонянието му веднага достигна миризмата на осолена риба и слабият аромат на гърненцата с билки, специално поставени из стаите, за да ароматизират въздуха. Атмосферата в къщата накара Фрогмор да си спомни за Сен Клер и за онези войнствени монаси, които едва не го бяха приклещили тук. Магьосникът се облегна на пропитата от влага стена и изведнъж се сети още нещо. Дали не трябваше да си извади пропуск за манастира „Свети архангел Михаил“ в Кремъл и да проучи още веднъж „Книгата на тайните“? Фрогмор се заслуша в собственото си дишане. А може би трябваше да вземе онова, за което беше дошъл, и да се махне оттук? В този момент отвън долетя някакъв звук. Магьосникът посегна към меча си, но звукът не се повтори и той се успокои.

И така, Фрогмор тръгна надолу по коридора. Когато стигна до една малка вратичка, скрита под дървеното стълбище, той я отвори и внимателно заслиза към подземието. Щом се озова в дъното на стълбището, той се пресегна в мрака, напипа маслената лампа и огнивото, които беше оставил там, и запали фитила. После продължи да върви, навлизайки все по-надълбоко в подземията на внушителната сграда, която някога се беше издигала тук.

Когато стигна до другия край на мазето, Фрогмор извади камата си и разхлаби една от тухлите в стената. После бръкна в отворилата се дупка, измъкна оттам някаква кожена торбичка, седна на пода и притисна съкровището към лицето си. Тъкмо то беше причината, накарала го да се върне в Москва. Сега, след като си го беше прибрал, беше време да продължи по пътя си. „Книгата на тайните“ можеше да почака. След като напуснеше града, вече нямаше да има кой да го спре. Можеше да се подслони в някое изоставено стопанство или пък в някоя горска хижа и да си почине. Освен това на подобни места винаги се намираха достатъчно жертви. След като ги убиеше, той щеше да разполага със силите, от които се нуждаеше, и само за няколко дни можеше да прекоси границата и да се озове на турска земя. Султанът сигурно вече беше получил писмото му… Всъщност какво ли значение имаше всичко това?

Фрогмор развърза кожената кесия и изсипа съдържанието й на пода. После нежно докосна всеки предмет. Един пръстен, една огърлица, един веленов свитък, едно избеляло парче плат и една детска играчка — дървен рицар на кон. За известно време магьосникът задържа играчката в ръката си, прокарвайки пръсти по изгладеното от времето дърво. Умът му се изпълни със спомени за онези далечни слънчеви дни, когато синът му си беше играл в задния двор на къщата им в Съмърсет, и очите му плувнаха в сълзи.

— Де да можеше… — прошепна Фрогмор.

Магьосникът плъзна кончето по пода, сякаш това можеше да върне отдавна изгубеното му момче. После сърцето му се изпълни с гняв. Да можеше жена му и детето му да не бяха мъртви! Или пък той да имаше силата да ги върне обратно! Да, но не можеше! Семейството му беше погълнато от мрака, а той беше поел по пътя, който сам бе избрал.

Всъщност Фрогмор не беше планирал да тръгва по този път. Отначало го беше водил гневът, а после… после вече беше станало твърде късно да се върне.

Той прибра съкровищата си в кожената торбичка.

Някои хора сигурно биха му се присмели, че е пътувал седмици наред за нещо толкова дребно. От друга страна, това нямаше да е необходимо, ако Сен Клер не го следваше по петите като някоя хрътка. Всъщност нещата невинаги бяха стояли така. Отначало йезуитът се беше представил за негов приятел и за известно време Фрогмор беше гледал на него като на свой син. Разбира се, магьосникът беше имал последователи и преди, но Сен Клер беше различен — той притежаваше дарби, умът му сечеше като бръснач, а и в компанията му винаги беше толкова забавно! Истината излезе наяве едва след като магьосникът се опита да го привлече на страната, която самият той беше избрал. Тогава се оказа, че Сен Клер е шпионин и че е твърдо решен да го унищожи.

Фрогмор се взря в светлината, която струеше от маслената лампа. Ами онази жестока схватка между двамата под палещото италианско слънце? Тогава магьосникът наистина беше побеснял и беше хвърлил доскорошния си довереник в онази урва. Кой човек би могъл да оцелее след такова падане?! Едва по-късно Фрогмор беше научил, че Сен Клер е йезуит; католически свещеник. Магьосникът се усмихна мрачно. Рядко му се случваше да го измамят и все пак…

— Само след година! — прошепна той.

Само след година Сен Клер се беше появил и отново беше надушил следите му.

Фрогмор се изкачи обратно по стълбите и затвори вратата на мазето зад гърба си. После угаси маслената лампа с ботуша си и излезе в градината. Там обаче беше пълно с войници и стрелци от царската стража, които му бяха препречили пътя и стояха пред него като мълчалива стена от стомана. Пред тях бяха застанали трима опричници със саби в ръце и черни маски на лицата. Магьосникът посегна към меча си.

— Добре дошли в Москва, мастър Фрогмор!

Опричникът в средата пристъпи напред и свали маската си. Гладко избръснатото му лице беше младежко, почти момичешко, а черната му коса беше ниско остригана.

— Тук сме по заповед на негово височество Иван, Божи наместник на земята, княз на Москва и цар на Русия. Имайте предвид, че ако извадите този меч, веднага ще паднете мъртъв, но ако го оставите в ножницата му, ще ви приемем като приятел на царя.

Магьосникът свали шапката си и подигравателно се поклони.

— Винаги съм бил верен поданик на негово височество — усмихна се той.

— Чудесно! — опричникът му направи знак да се приближи. — А сега да вървим! Царят ни чака!

— Добър човек! — заяви Сен Клер.

Ребека, която стоеше на скования от лед кей в пристанището на Вароди, мълчаливо се съгласи. Корабът, който ги беше докарал дотук, бавно се обърна, стараейки се да избягва буците лед, които въпреки пролетното слънце все още се носеха по водата. Фогел ги поздрави с оръдеен салют и в небето се издигна струйка дим. После главното платно беше свалено и „Розата от Любек“, както се беше зарекъл капитанът, отплава от северното пристанище на Русия възможно най-бързо. Ребека почувства как коленете й омекват и приседна върху багажа им, струпан в кишата. Девойката се хвана за корема и се загледа в Сен Клер и Купър, които се разправяха с пристанищните служители, облечени в мърляви мантии и нахлупили на главите си кожени шапки. Щом чу звъна на монети, един от тях промърмори нещо, след което щракна с пръсти. Някакъв чиновник с провесена на врата дъска моментално пристъпи напред. Необходимите документи веднага бяха издадени и подпечатани, след което пристанищните служители си тръгнаха.

После Сен Клер се спазари с някакви дрипльовци да пренесат багажа им и се приближи към Ребека.

— Както каза мастър Фогел — докладва йезуитът, — в Русия се влиза лесно, но трудно се излиза — той приклекна до девойката. — Добре ли си?

— Краката не ме държат — простена Ребека, държейки се за корема. — Ти обаче явно нямаш проблеми…

— Возил съм се на кораби и преди — усмихна се Сен Клер. — Мисля, че същото важи и за Купър.

Девойката погледна към човека на Юда. Около него се беше събрала цяла тълпа парцаливи дечурлига, които се взираха с любопитство в снежнобялата му коса.

— Пътувахме цял месец — въздъхна Ребека.

Тя огледа схлупените дървени къщурки и покритите с киша улички наоколо и забеляза, че на всеки вход е окачена по една грубо издялана икона. Вместо с дърво и стъкло вратите и прозорците бяха покрити с еленова кожа. Пред много от хижите къкреха котли с китова мас и солената пара, която се вдигаше от тях, се стелеше в мразовития въздух като мъгла. Из нея се движеха множество мъжки и женски фигури. Мъжете бяха облечени в ризи без яки, широки панталони и цветни кафтани, в които бяха затъкнати ножове и лъжици. Жените пък носеха излинели рокли, над които бяха наметнали шалове или пелерини.

Ребека тъкмо се беше заплеснала, когато една студена ръка се докосна до бузата й и я измъкна от унеса й. Тя се обърна и видя пред нея да стои някакъв чисто гол мъж. Дългата коса и брада на непознатия покриваха гърдите и гърба му, а около врата му имаше кожен нашийник. Мъжът пак я потупа по бузата. После се усмихна, избърбори нещо и заподскача наоколо. Странният му танц беше придружен от още по-странна песен, която звучеше повече като вой. От време на време непознатият спираше, връщаше се при Ребека и притискаше пръсти към лицето й.

— Не бой се — приближи се Сен Клер. — Това е юродив. Тук тези идиоти се смятат за светци и дори царят се отнася с уважение към тях — йезуитът коленичи до девойката. — Този явно те харесва.

Изведнъж юродивият прекъсна танца си и се втренчи в малкия метален кръст, който висеше на врата на Сен Клер. После плахо се приближи и протегна ръка към лицето на йезуита, за да го погали.

— Какво става тук? — попита Купър.

В този момент юродивият запълзя към Сен Клер като куче, кокорейки се и клатейки невярващо глава. После се просна по очи и три пъти удари челото си в земята. Сен Клер го погали по косата и му каза нещо на руски. След това юродивият скочи на крака, плесна с ръце и се отдалечи, танцувайки и пеейки с цяло гърло.

— Едва пристигнахме, а вие вече ощастливихте един руснак — рече Купър сърдито. — Какво толкова специално има във вас? Мислех, че местните се отнасят по този начин само към иконите си и към другите си свещени предмети…

— Аз нося кръст — отвърна отбранително Сен Клер, — а на заешката устна тук се гледа като на Божи знак. Руснаците смятат, че хората, белязани по този начин, са били целунати от ангел.

Ребека се накани да възрази, но после се спря. Вярно, че юродивият я беше харесал, но почитта си беше отдал единствено на йезуита.

— Хайде да вървим! — изправи се Сен Клер и подвикна на носачите. — Ще отседнем в една странноприемница, където ще се насладим за кратко на горещи бани и хубава храна, а после ще продължим.

След тези думи йезуитът излезе от пристанището и поведе двамата си спътници по тесните, лъкатушни улички на селото.

— В Русия — обясни той — повечето къщи са направени от дърво, така че внимавайте да не предизвикате пожар — той подритна триците, покриващи паважа, и посочи към дървените мостчета, които свързваха горните етажи на къщите. — През лятото, когато всичко това изсъхне, е достатъчна само една искра, за да превърне цял град в пепел.

Странноприемницата, в която се настаниха, се намираше на една малка уличка, близо до центъра на селото, и много приличаше на английските кръчми. Само дето стаите бяха малко по-тесни и запуснати, а подовете не бяха покрити с тръстика, ами с трици. Миризмите също бяха различни. Тук навсякъде вонеше на китова мас. Въпреки това Ребека усети отнякъде да се носи ухание на сапун и Сен Клер й обясни, че зад странноприемницата има бани — всъщност обикновени ями, облицовани с камък и пълни с гореща вода, докарвана от близките поточета. После ханджията ги отведе на горния етаж. Докато вървяха натам, девойката забеляза, че дървените парапети на стълбището са майсторски издялани. Освен това, накъдето и да се обърнеше, погледът й все попадаше на някоя малка статуя или пък икона.

— Руснаците вярват, че демоните са навсякъде — прошепна Сен Клер.

— Мисля, че не е нужно да си руснак, за да вярваш в това — намеси се Купър.

Съдържателят на странноприемницата им показа две стаи. Едната — в която щеше да спи Ребека — беше малка и тясна и вътре имаше само едно легло, сковано от няколко дъски, покрити с чували трици и един тънък сламен матрак. В съседната щяха да се настанят Сен Клер и Купър и девойката се зачуди как ли ще се погаждат двамата заклети врагове, след като вече бяха слезли от кораба. Все едно, всичко това все още й изглеждаше твърде нереално. Краката й я боляха и трепереха, стомахът й я присвиваше, а когато застанеше на едно място, имаше чувството, че подът все още се движи под краката й.

Въпреки всичко, щом се просна в постелята, Ребека веднага заспа. Когато се събуди, наоколо беше тъмно и тя усети, че е премръзнала. Отначало си помисли, че още е на кораба и че тропането, което стига до слуха й, е от тичащите по палубата моряци, но се оказа, че Сен Клер се е надвесил над нея и чука по дъските, от които беше направено леглото й. Йезуитът се беше обръснал, беше подрязал косата си и се беше облякъл изцяло по руски — риза с препасан отгоре й вълнен кафтан, широки панталони и обточени с кожа ботуши.

— Купър се издокара по същия начин — каза той, потупа Ребека по рамото и измъкна иззад гърба си една грамадна ножица.

Девойката изпъшка.

— Няма как! Косата ти е станала ужасно дълга!

И така, Сен Клер накара Ребека да седне в края на леглото и отряза прорасналите й кичури. После една румена и засмяна кръчмарска слугиня я заведе в банята — дълга барака, в която се помещаваха няколко горещи басейна. Девойката веднага забеляза, че в един от тях се кисне някакъв мъж, и бурно запротестира, но слугинята само поклати глава и й направи знак да си свали дрехите. Явно в Русия мъжете и жените се къпеха заедно, даде си сметка Ребека, така че се съблече и бързо се пъхна във водата. Девойката се опита да скрие малките си гърди, но слугинята се изкикоти и посочи към собствения си напращял корсаж. Сен Клер също се появи, но остана до вратата, почти скрит зад облаците пара.

— Как се чувстваш, Ребека?

— Като варена риба! — възкликна тя и разплиска водата, при което усети соления й вкус по устните си.

— Тези бани са много полезни — увери я йезуитът. — Те пречистват тялото и след тях се спи просто прекрасно. Донесох ти чисти дрехи — една риза, панталони, чифт чорапи, ботуши и дори една вълнена шапка. Тук няма значение дали ще разберат, че си жена, Ребека, но в Москва трябва да се постараеш да се държиш като мъж.

Девойката изчака Сен Клер да излезе от банята и се измъкна от водата. Слугинята веднага я подсуши с някаква груба кърпа, а после й помогна да се облече, бъбрейки непрестанно. Доколкото Ребека схвана, спътниците й очаквали да се присъедини към тях, но тя се чувстваше твърде уморена и настоя да се върне в стаята си, където моментално заспа.

Когато се събуди, кръчмата вече беше притихнала, но някой беше оставил до леглото й глинен поднос с храна и го беше покрил с някаква кърпа, за да го предпази от мишките, които и в момента притичваха из мрака. В подноса имаше малко осолена риба, парче хляб, бурканче мед и няколко странни плода. Ребека стана от леглото и започна да се храни. После намери на перваза на прозореца една малка чаша и отпи от нея. Пивото вътре много приличаше на бащиния й ейл, но беше малко по-слабо.

След като приключи, девойката се отпусна в леглото и се взря в тъмнината. Пътуването им по море беше траяло цял месец. През първите две седмици тя се чувстваше ужасно и можеше единствено да лежи под палубата и да страда. Сен Клер се опитваше да й дава храна, но тя моментално я повръщаше. Купър също се навърташе наоколо и понякога, когато се събуждаше, Ребека го виждаше надвесен над главата й с мокра кърпа в ръка. Дори Фогел се обезпокои от състоянието й и слезе под палубата, за да й занесе някаква билкова отвара. След като я изпи, девойката се почувства много по-добре и започна да задържа храната, която поглъщаше. Тогава пък започна да усеща студа и непоносимата смрад на нечистотии, миша урина и боклук, както и вонята, която се носеше от мъжете, принудени да ядат, да пият и да спят в тъмния и тесен трюм. Когато Сен Клер й позволи да се качи на палубата, нямаше по-щастлив човек от нея. Движението на кораба вече не й правеше впечатление и въпреки нетърпимия студ тя остана възхитена от безкрайната морска шир, която се разкри пред очите й.

Моряците скоро научиха, че е жена, но въпреки това — може би заради присъствието на Купър, който не само че ги плашеше с вида си, но и никога не откъсваше ръка от дръжката на меча си — гледаха да не я закачат. Всъщност екипажът се държеше доста мило с нея и членовете му често й помагаха да се изкачи или пък да слезе по стръмните стълби, водещи към трюма, а друг път й показваха как да застане, за да не губи равновесие.

Храната, разбира се, беше отвратителна — студена чорба, твърд сухар, пълен с гъгрици, и развалено месо с много сол и подправки, което успяваха да прокарат единствено благодарение на силния ейл. Сен Клер и Купър бяха станали част от екипажа и помагаха на моряците с каквото могат. И двамата бяха опитни пътешественици — или поне така твърдяха — и тежките условия не ги притесняваха. Оказа се, че йезуитът се справя добре с морските карти, докато Купър се отличи в бойните действия. Веднъж, когато някакви фризийски пирати се опитаха да нападнат кораба с ниските си рибарски лодки, той застана зад едно от оръдията и произведе толкова точен изстрел, че онези бързо се отказаха от намеренията си и изчезнаха в мъглата.

Тежките условия и строгата дисциплина на кораба не предразполагаха към много разговори, но въпреки това една нощ, около седмица преди да пристигнат във Вароди, Купър отвори дума за Фрогмор. В този момент тримата спътници се намираха в трюма заедно с екипажа, така че Сен Клер поклати глава.

— По-добре да не обсъждаме тази тема тук — прошепна той дрезгаво; йезуитът беше леко трескав и очите му светеха. — Моряците са много суеверни и ако разберат с какво си имаме работа, като нищо могат да ни изхвърлят през борда.

Ребека се съгласи със Сен Клер, въпреки че липсата на общуване определено засилваше чувството й за нереалност. Пък и как можеше да повярва, че тя — една обикновената кръчмарска слугиня от Дънмоу — в момента плава през мразовитото море към някаква страна на другия край на света?! Спътниците й също бяха доста странни — потаен йезуитски свещеник и човек на Юда, сключили примирие, за да заловят великия магьосник, убил баща й…

В този момент отвън се чу протяжен вълчи вой и Ребека се стресна. Тя се приближи до малкото прозорче и дръпна еленовата кожа, с която беше покрито. Струята студен въздух, която нахлу в стаята, я накара да потрепери. В далечината се виждаха светлини, долитаха и някакви развеселени гласове — явно в другия край на селото се вихреше гуляй. По улицата пред кръчмата притичваха някакви тъмни силуети — може би кучета или пък вълци от близката гора. Ребека спусна еленовата кожа обратно върху прозореца и се върна в леглото. После си спомни за баща си и за топлината в „Сребърният дракон“.

— Дано Бог ми прости — каза си тя, — но паметта на баща ми не е единствената причина да дойда тук.

Естествено, девойката искаше справедливостта да възтържествува, но имаше и още нещо… Тя си спомни думите на Сен Клер, че тя е избраната, и се зачуди защо толкова лесно се беше съгласила да тръгне с него.

— Просто трябваше да дойда — прошепна тя в мрака.

Да, точно така! Изведнъж девойката изпита непогрешимото усещане, че това е предназначението на живота й. Предишното й съществуване, особено след смъртта на майка й, не беше представлявало нищо повече от едно дълго чакане, но ето че това чакане най-после беше свършило. Какво ли следваше сега? В стаята отново долетя вълчи вой. Ребека се уви по-плътно в завивките си и си напомни, че някъде в мрака отвън Фрогмор също чака.

15.

Късно на следващата сутрин, когато кръчмата вече се беше опразнила, Сен Клер доведе Купър в стаята на Ребека. Девойката беше спала до късно и се беше събудила премръзнала от студ. После беше погълнала купа варено просо в козе мляко, парче корав ръжен хляб и някаква парлива напитка, от която — за забавление на слугинята, която се навърташе наоколо — й се преплетоха краката.

След това Ребека се беше върнала в стаята си, а Сен Клер и Купър бяха излезли, за да наемат шейни и водачи, които да ги закарат в Москва. В момента, в който спътниците й се върнаха и прекрачиха прага й, Ребека разбра, че са се карали. Явно с примирието между двамата мъже, наложено им от обстоятелствата на борда на „Розата от Любек“, беше свършено. Девойката си представи постоянните конфликти, които неминуемо щяха да избухват оттук нататък, и сърцето й се сви. От друга страна, беше съвсем ясно, че ще стане така. В крайна сметка, Купър беше човек на Юда, а Сен Клер — йезуит. Нямаше как тези двама заклети врагове да се помирят само защото преследват един и същи човек. Освен това Купър така и не беше дал обяснение за внезапната промяна в отношението си, а пък Сен Клер беше приел да пътуват заедно единствено под натиска на обстоятелствата.

— Карали сте се, нали?

— А, не — отвърна небрежно Купър, сядайки на пода и облягайки се на стената, след което свали шапката си и се заигра с нея. — Разхождахме се хванати под ръка из пристанището и зяпахме рибарските лодки…

— Казах на Купър, че искам да се разделим — заяви Сен Клер.

— Но защо? — наведе се напред човекът на Юда. — Много добре знаеш, че в тази страна ти имаш предимство пред мен. За разлика от теб аз не мога да се ориентирам тук. Не познавам нито езика, нито обичаите на руснаците.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се качиш на онзи кораб!

— Така и сторих, йезуите. Все едно, връщане назад няма! Ако си тръгна сега, ме чака или смърт на бесилката, или живот като беглец. Мастър Уолсингам никога не забравя.

— Защо дойде тогава? Защо не си стоя мирно, ами ти трябваше да се забъркваш с нас? О, знам какво ще ми кажеш — йезуитът разкопча портупея си и заплашително го хвърли на пода между себе си и Купър. — Че искаш да пипнеш Фрогмор толкова, колкото и аз. Да, но ти си човек на Юда! Работата ти е да залавяш хората като мен и да ги предаваш в ръцете на палачите. Откъде да знам, че не играеш някоя от игрите на Уолсингам? Как мога да съм сигурен, че не ти е заповядано да се сближиш с мен, а после, след като заловим Фрогмор, да ме плениш и да ме заведеш при любимата си кралица в Лондон?

— А случайно да си забелязал, че се намираме на другия край на света? Как според теб мога да направя всичко това тук?

— Не се опитвай да ме правиш на глупак, Купър. Много добре знаеш, че отношенията между Англия и Русия процъфтяват. В Лондон е идвал руски посланик, а и в двора на цар Иван често гостуват англичани. Ако получи гаранции от страна на Англия, негово височество няма да се поколебае да предаде мастър Фрогмор на английските власти, а да не говорим за някакъв си издирван йезуит и придружаващата го кръчмарска слугиня, обявена за човек извън закона. Руснаците веднага ще ни натоварят на някоя шейна и ще ни закарат до най-близкото пристанище. После ще ни качат на някой английски кораб, откъдето ще се озовем право в Тауър или пък обратно в замъка Колчестър.

Купър облегна глава на стената и се взря в таванските греди. Сен Клер седеше и чакаше; погледът в очите му беше суров, а изражението на лицето му — непреклонно. Ребека разбираше логиката на йезуита. Наистина, защо Купър беше зарязал всичко и беше тръгнал с тях? Нима всичко беше лъжа? Девойката стана и потропа с крака, сякаш й беше студено, но всъщност целта й беше да разведри обстановката. Ако напрежението продължеше да се трупа, скоро двамата мъже като нищо можеха да извадят оръжията си.

— Защо дойдохме в Русия? — попита тя.

— Нали ти казах — отвърна Сен Клер. — Фрогмор трябва да се върне в Москва, за да си прибере някои неща. Освен това може да реши да проучи „Книгата на тайните“, която се пази в манастира „Свети архангел Михаил“.

— „Книгата на тайните“ ли? — учуди се Купър.

— Да, „Книгата на тайните“. Ако отидеш до Москва, ще ти кажат всичко за нея.

— Защо? — продължи Ребека. — Защо си толкова сигурен, че Фрогмор е в Русия?

Купър потропа с крак.

— Добър въпрос, Ребека. Аз също съм си го задавал. А ти, йезуите, можеш да си къташ тайните колкото си искаш, но нека ти кажа нещо. Мастър Фрогмор не се е качвал на кораб от брега на Темза; не и в посока Русия. Предполагам, че е прекосил Английския канал, слязъл е във Франция и е продължил пътуването си по суша. Той е добре подготвен и освен това не носи багаж, който да го спъва. Вероятно е пристигнал в Русия около седем до десет дни преди нас. Вече спокойно може да си е прибрал нещата, за които говориш, да е прочел онази книга или пък да я е откраднал и да се е запилял из ледената пустош. А може и да се е насочил на юг в търсене на по-благоприятен климат.

— Майкъл! — добави Ребека предупредително, забелязвайки упорито стиснатата челюст на йезуита.

— Сигурен съм, че Фрогмор е в Русия! — отвърна Сен Клер. — Преди да отпътувам от Дордрехт, писах на добрия си приятел Силвестър, който е игумен на манастира „Свети архангел Михаил“, и го помолих — в името на Иисус и заради добрите ни отношения — да постави къщата на магьосника под денонощно наблюдение. Макар да е обграден от мошеници, Силвестър е добър и честен човек и се ползва с уважението на царя. Освен това знае каква огромна заплаха представлява Фрогмор. И така, ако магьосникът се върне в къщата си в Москва, той моментално ще бъде заловен. Въпреки това нашият противник е толкова хитър, че като нищо може да обърне ситуацията в своя полза. Затова трябва да се постараем да стигнем в Москва, преди Фрогмор да е успял да се измъкне от мрежите на Силвестър.

— Така значи… — въздъхна Купър.

— Въпреки това все още мисля, че трябва да се разделим.

— Не забравяй, че в Лондон ви спасих живота, йезуите! Можех да ви арестувам и тогава…

— Можеше, но не го направи.

— Майкъл! — Ребека приклекна до йезуита. — От какво се боиш, за Бога?! Ако Купър не е с нас, ще се обърне срещу нас. Така или иначе, той вече е в Русия, а тук няма причина да се страхуваме от него.

— Защо тогава не ни обясни за какво толкова му е притрябвал Фрогмор?

След тези думи Купър скочи на крака, а Сен Клер вдигна портупея си от земята. Ребека обаче застана между тях.

— Хайде кажи де! — настоя йезуитът.

— Бих ти казал, обаче…

— Стига вече! — извика девойката. — Държите се като малки момчета! И двамата знаете каква е истината. Фрогмор е демон, който убива хора, изтръгва сърцата им и пленява душите им, а ти, Майкъл, си изпратен от ордена си да го унищожиш и да предотвратиш злото, което е способен да причини и ще причини!

Ребека погледна към Купър. С присвитите си устни и леденостуден поглед в странните си светлосини очи албиносът изглеждаше като човек, който има чувството, че са го измамили.

— Ще отговоря на въпросите ти, йезуите — рече той дрезгаво. — Както виждаш, аз съм албинос — изрод, роден в полунощ и отхвърлен от собствената си майка. Някои ме смятат просто за особняк, а други мислят, че съм прокълнат от Бога — Купър хвърли един поглед към Ребека. — Въпреки това аз също нося сърце в гърдите си и имам чувства, които могат да бъдат наранени. След като майка ми се отказа от мен, попаднах в дома на един кожар, мастър Купър, който ме отгледа като свое дете. Преди двайсет години този човек изчезна. Сякаш се провали вдън земя. По онова време Фрогмор беше в Англия, извършвайки обичайните си ужасяващи престъпления. И така, макар тогава да бях още млад, аз се заклех, че ще отмъстя на убиеца на единственото семейство, което някога съм имал.

— Не ти вярвам — намеси се Сен Клер.

— Да не би да ме наричаш лъжец?

— Престанете! — изкрещя Ребека. — Майкъл! — тя поклати глава. — Знам, че мастър Купър казва истината и съм сигурна, че ти също го усещаш!

— После служих в армията — продължи албиносът тихо. — Завърших право в Кеймбридж. Изкачих се по стълбицата на служебната йерархия. Въпреки това, йезуите, аз никога не забравих клетвата си! След като се присъединих към тайните служби пък, не пропусках възможност да се осведомя за Фрогмор. Тъкмо аз събудих интереса на Уолсингам към него, убеждавайки го, че магьосникът представлява заплаха както за Короната, така и за Англиканската църква. Господарят ми налапа въдицата и прати по петите му един мъж, когото много харесвах и на когото вярвах — Андрю Кавъндиш. Той почти успя да пипне Фрогмор — Купър приближи палеца до показалеца си. — Ей толкова му оставаше. После обаче го намериха в някаква канавка — брутално убит и с изтръгнато от гърдите сърце — той поклати глава. — Все едно, това, което трябва да знаеш, йезуите, е, че аз не работя за мастър Уолсингам. Работя за себе си. Решен съм да заловя Фрогмор и да го убия или пък сам да загина, опитвайки се да го унищожа — албиносът прехапа устни. — Колкото до онази случка в гората край Колчестър — знаех, че Рагуза ще се опита да ви освободи и му позволих да го направи. Това накара Уолсингам да се усъмни в мен и да прати един от убийците си да ме следи. Аз обаче се отървах от него. Е, това е. Сега, надявам се, разбираш защо за мен няма връщане назад…

— Трябва да му повярваш, Майкъл — примоли се Ребека. — Убедена съм, че казва истината…

— Аз обаче не съм приключил — прекъсна я Купър. — Все още не знам защо Сен Клер е тръгнал по петите на Фрогмор. Е, йезуите? Кажи ми — твоят орден няма ли си друга работа, та пилее толкова сили по този случай? Нима не ви стигат проблемите с лютераните и калвинистите?

— Аз съм само един йезуит и това е моята задача — отвърна Сен Клер.

— Нима? Не забравяй, че като таен агент съм запознат с докладите на всякакви шпиони и информатори и знам, че някога двамата с Фрогмор сте били приятели.

— Глупости! Измамих го само за да се доближа до него.

— Но после двамата сте се скарали?

— Да, скарахме се.

— Освен това сте се сбили и ти си загинал. Поне такива са сведенията, които получих от шпионите си. Паднал си в някаква урва и си се пребил…

Йезуитът се засмя.

— Очевидно не трябва да вярваш на всичко, което виждаш и чуваш, мастър Купър! — отвърна той и закопча портупея си. — Както и да е, мисля, че ти имаш още една причина да искаш да пътуваш с нас — Сен Клер хвърли един поглед към Ребека.

Албиносът нахлупи шапката си и закри лицето си с периферията й.

— Да не би да искаш да чуеш изповедта ми, йезуите? Нали знаеш, че не съм папист…

— Може би някой ден…

Ребека не можа да определи дали Сен Клер се заяжда, или просто се шегува.

— Е, разбрахме се — протегна ръка йезуитът. — А сега се закълни, че ти също желаеш смъртта на Фрогмор!

Купър стисна подадената му ръка.

— Както ти обещах още на кораба — каза той, — ще преследвам демона до смърт!

— Хубаво! — отдръпна се Сен Клер. — В такъв случай ще ни трябва още една шейна. А сега да си стягаме багажа. Все още имаме време да напреднем, преди да се е стъмнило.

След тези думи йезуитът излезе от стаята. Купър тръгна след него, но когато стигна до вратата, се обърна, затвори я и се облегна от вътрешната й страна.

— Какво има? — попита Ребека. — Не трябва ли да си приготвяш багажа?

Албиносът си свали шапката и подигравателно се поклони.

— Спиш ли с йезуита? — попита той, а после шумно въздъхна. — Прощавай! Не биваше да те питам. Обидно е за теб, за Сен Клер и за мен — Купър пристъпи обратно в стаята, но остана с прикован в земята поглед и не спираше да си играе с шапката си.

— Когато бяхме в Дънмоу, аз знаех, че йезуитът се крие в конюшнята на „Сребърният дракон“. Знаех, че го храниш и че се грижиш за него.

Сърцето на девойката се разтуптя.

— Същото важи и за онзи път в гората край Колчестър. Знаех, че ще избягате. Всъщност дори се зарадвах, когато успяхте. Бях платил на двама мъже от шайката на Рагуза и им бях заповядал да се погрижат да не пострадаш.

Ребека се изчерви.

— Какво значи всичко това, мастър Купър?

— Предпочитам да ме наричаш Уилям — отвърна албиносът и едно мускулче на бузата му трепна. — Обичам те, Ребека Ленъкс — избъбри той, приближавайки се към нея. — Обикнах те още когато те видях за първи път. Спомняш ли си? Аз стоях на прага на „Сребърният дракон“, а ти говореше с баща си. Косата ти беше малко разрошена, сякаш току-що беше станала от дълъг и дълбок сън. Най-голямо впечатление обаче ми направиха очите ти…

— Защо, Уилям? — избухна девойката. — Какво те накара да ме обикнеш? Това, че съм различна като теб? Това, че имам заешка устна?

После обаче видя дълбоко наранения поглед в очите на албиноса и горчиво съжали за думите си.

— Знаеш, че това не е истина — отвърна Купър. — Освен това никой не се интересува каква е свещта, ако пламъкът й гори силно, а твоят пламък е най-яркият, който съм виждал някога. А може би мислиш, че човек като мен не може да се влюби? Нека ти кажа нещо тогава — аз може и да изглеждам различно от останалите, но чувствата ми са същите като техните.

— Но нали веднъж самият ти ми каза, че нямаш душа…

Купър се усмихна.

— Това е една от причините, заради които те обичам, Ребека. Ти ме накара да разбера, че не съм бил прав.

— Но защо сега? — попита тя.

— А защо не? В момента сме заедно, а утре може и да умрем. Един Господ знае в какво ще ни въвлече Фрогмор. Просто исках да знаеш.

Девойката се взря в бледосините му очи. После постави ръката си на рамото му и го целуна по бузата.

— Трябва да тръгваме.

Тримата спътници поеха към Москва на обяд. Пролетното слънце високо в синьото небе грееше съвсем слабо и никак не топлеше, а вятърът беше свиреп. Сен Клер беше наел три шейни, всяка от които се теглеше от по два яки дългокосмести коня с богато украсени сбруи, с каквито впрочем бяха нагиздени всички руски коне. Водачите им — ниски, шкембести мъже, облечени в кожи и нахлупили на главите си грамадни вълнени шапки — изглеждаха изключително заинтригувани от чуждестранните си клиенти. Когато видяха Купър, те моментално го наобиколиха и започнаха да си мърморят нещо под носа. Сен Клер шепнешком обясни на спътниците си, че според водачите им албиносът бил снежен демон, дошъл от гората. Ребека също беше внимателно проучена. Подозренията, че не е мъж, бързо отстъпиха пред любопитството, предизвикано от заешката й устна. Йезуитът, който се преструваше, че знае руски съвсем бегло, се усмихна и подръпна вонящата меча кожа, с която се беше покрила девойката.

— Мислят, че заешката ти устна носи късмет — каза й той, а усмивката му се разшири още повече. — Не е ли невероятно? В Дънмоу беше прокълната…

— А в Русия умирам от студ! — сопна се тя.

Сен Клер измъкна манерката си, която преди това беше предложил на Купър.

— Пийни си малко от това — каза й той и наля малко от съдържанието на манерката между устните й. — Това е руско питие, нарича се водка.

Ребека преглътна и тутакси се разкашля — водката беше опарила гърлото й. Водачите им се засмяха.

— Може и да люти, но пък ще те стопли — прошепна йезуитът. — И помни — пръстите, ушите и носа ти винаги трябва да са покрити — иначе само за няколко часа ще измръзнат и ще почернеят!

И така, водачите закрепиха багажа на клиентите си в задната част на шейните, покатериха се на местата си и изплющяха с камшиците си. Шейната на Сен Клер тръгна първа, последвана от тази на Ребека и накрая — от тази на Купър. Щом конете препуснаха, девойката усети как шейната се плъзга по повърхността на снега. Сен Клер я беше осведомил, че в Русия е създадена отлична пътна мрежа.

— Загубим ли се обаче — Бог да ни е на помощ! — беше добавил йезуитът.

Ребека се облегна в шейната. От време на време возилото се натъкваше на някой камък или дупка и тя подскачаше. Не след дълго групичката им излезе от Вароди и продължи по пътя. Девойката издърпа мечата кожа до очите си, покри китките си с дебелите ръкавици и размърда пръстите на краката си в тежките кожени ботуши. Изведнъж гледката от съня й оживя пред очите й — от двете й страни се виждаше само безкрайна заснежена пустош, простираща се до някакви тъмнозелени гори.

— Това е картината от съня ми — прошепна тя.

И все пак имаше нещо различно. Ребека се чувстваше спокойна и отпочинала и не можеше да се нарадва, че се е измъкнала от онзи полюляващ се кораб. Над главата й се носеха огромни орли, а от горите в далечината се дочуваше печален вълчи вой. Скоро девойката се унесе и заспа. Събуди се вкочанена от студ. Шейната още се движеше, но навън вече се беше стъмнило и звездите блещукаха в небето като малки свещици. Ребека се огледа наоколо. Снегът отразяваше бледата лунна светлина и земята изглеждаше като застлана със сребърно покривало, озаряващо нощта.

После групичката им навлезе сред гората и високите дървета скриха небето от погледа на девойката. Диви животни шумоляха из храсталаците край тях, а един път дори им се наложи да спрат, тъй като две грамадни мечки пресякоха пътя им. Сен Клер се обърна към Ребека и извика:

— Спокойно! Не са опасни!

След това йезуитът си размени няколко думи с водача си. Камшиците изплющяха и шейните продължиха по пътя си. Не след дълго групичката им излезе от гората и Ребека се зачуди къде ли ще прекарат нощта. Тя се взря през мрака и в този момент видя как водачът й се вцепенява. Шейната отпред също намали ход. Девойката се огледа наоколо и установи, че от двете им страни тичат някакви сиви фигури, подобни на призраци.

— Вълци! — извика Купър.

И трите шейни спряха. Водачите слязоха и измъкнаха отнякъде лъкове и един колчан със стрели. После насочиха оръжията си към вълците, но животните изчезнаха също толкова неочаквано, колкото се бяха и появили, раздирайки нощта с кръвожадния си вой.

Шейните продължиха по пътя си, докато накрая стигнаха до някакво малко селце. Водачите се спазариха с местния старейшина да ги пусне да пренощуват в някаква порутена плевня и да им продаде малко храна. На следващата сутрин, след като закусиха с овесена каша и корав хляб, пътуването продължи. Този ден ги застигна снежна виелица и придвижването им значително се затрудни.

Ребека вече се чувстваше уморена, тялото й се беше натъртило от подскачането на шейната, а и очите започнаха да я болят от непрекъснатото взиране в безкрайната белота наоколо. Вечерта се подслониха в края на някаква гора, спънаха конете, запалиха огньове и наченаха скъпоценните си провизии. Водачите изглеждаха неспокойни. От време на време из сенките наоколо се забелязваше някакво движение, после проблясваше някое и друго кехлибарено око. В един момент и Ребека като останалите трябваше да застане на пост, готова да грабне някоя главня от огъня и да разгони с писъци и подскоци вълците, които се промъкваха все по-близо до лагера им, привлечени от миризмата на готвено, както и от топлата и сочна плът на конете.

На третия ден, точно след като бяха излезли от гората, водачите изведнъж спряха и вдигнаха тревога. Сен Клер излезе от шейната и се огледа. Ребека проследи погледа му и забеляза край пътя някаква шейна, обградена от вълци, към които се присъединяваха още и още. Сен Клер, Купър, Ребека и един от водачите се въоръжиха с лъкове и мечове и се приближиха към глутницата, докато останалите двама водачи останаха да пазят шейните. Грамадните зверове обърнаха покритите си с кръв муцуни към нападателите си, наежвайки козината си и ръмжейки заплашително. Купър освободи затвора на малкия си лък и стрелата одраска един от вълците, който беше дръзнал да излезе пред другите. Животното изскимтя и побягна, а останалите го последваха. После глутницата се обърна и застана в полукръг, наблюдавайки групичката им.

Нападнатата от вълците шейна очевидно се беше отклонила от пътя и сега двата коня, които я бяха теглили, лежаха мъртви, с разкъсани тела. Водачът беше замръзнал на мястото си с отворени очи и се взираше невиждащо в снега. Трупът му беше покрит със скреж, а от студа старческото му лице сякаш се беше сбръчкало още повече. Един от водачите разпалено заобяснява нещо на Сен Клер.

— Явно един от конете е окуцял — обясни йезуитът, — но вместо да го зареже и да продължи, водачът е останал и е замръзнал до смърт!

В задната част на шейната намериха няколко ката платове и разни дрънкулки.

— Явно човекът е бил пътуващ търговец — заяви Сен Клер — и си е въобразявал, че ще може да се справи с разстоянието. Подобни неща често се случват в пустошта — той посочи към наблюдаващите ги вълци и се взря в сивото, надвиснало небе. — Нищо не можем да сторим. Дори да го погребем, тези зверове пак ще го изровят, така че само ще си изгубим времето.

И така, всички се върнаха по шейните си. Камшиците изплющяха и конете, подплашени от миризмата на вълците, бързо ги отведоха надалеч от зловещата гледка. Ребека се озърна през рамо. Закъсалата шейна вече почти се беше скрила сред белотата, а вълците отново я приближаваха.

За през нощта отседнаха в манастира „Свети Атанасий“, който беше разположен над някаква замръзнала река. Манастирът беше ограден от висока стена, а подобните му на гигантски луковици куполи и кули привличаха като маяк пътниците, поели към Москва. Зад стените имаше множество дървени постройки, организирани около една огромна каменна църква.

Отговорникът за посетителите и облечените в черно монаси с високи шапки и лица, почти скрити зад буйните им коси и бради, веднага наобиколиха групичката им, шумно обсъждайки появата им и задавайки безброй въпроси. Сен Клер се постара да им отговори. През това време Ребека се огледа наоколо и забеляза множество жени, облечени в ярки дрехи. Една от тях мина покрай нея, предизвикателно полюшвайки бедра. На стълбите на църквата пък някакъв монах целуваше едно момиче, което спокойно можеше да му бъде дъщеря.

— Това не е ли манастир? — попита девойката, приближавайки се към Купър.

— Руските свещеници имат право да се женят — отвърна лаконично той; откакто й беше признал чувствата си, албиносът гледаше да се държи настрана от Ребека. — Освен това — вдигна рамене Купър — явно дисциплината им не е толкова строга, колкото би трябвало.

— Поне са гостоприемни — намеси се Сен Клер, подрънквайки с монетите в шепата си. — Съгласиха се да ни подслонят и да ни нахранят. Ще трябва обаче да спим в една стая. Някои от отците — добави той кисело — вече са те харесали, Ребека, и не ги интересува дали си мъж, или жена.

После йезуитът довърши пазарлъка относно цената, която трябваше да платят за престоя си, и отговорникът за посетителите ги отведе до една влажна и плесенясала къщичка. Леглата вътре не представляваха нещо повече от няколко дъски, леко издигнати над пода и покрити със сламеници. В средата на помещението гореше огън, а пушекът излизаше през една дупка в тавана. После някакъв монах им донесе някакво малко гърненце, от което се носеше апетитна миризма на задушена риба с подправки. Тримата спътници се нахвърлиха върху храната, но после Сен Клер излезе, за да се увери, че водачите им също са получили стая, и да провери дали всичко с шейните и багажа им е наред. Докато йезуита го нямаше, Купър се хранеше мълчаливо, съсредоточено пъхайки парчетата риба в устата си и дъвчейки бавно.

— Съжаляваш ли за това, което ми каза? — попита най-накрая Ребека.

— Това, което ти казах, е самата истина. Не бих могъл да те излъжа, Ребека.

Девойката сведе глава и се заигра с парчето риба в купата си. По време на пътуването им през пустошта, тя беше разсъждавала над признанието на Купър, но така и не беше измислила какво да му отговори. Как можеше да му каже, че го възприема като заплаха за себе си и за любимия си Сен Клер? Да, любимия й Сен Клер — така гледаше Ребека на йезуита и не можеше да си представи да се отдели от него за нищо на света. Дали албиносът подозираше за чувствата й? Затова ли странеше от нея? Тя вдигна очи.

— Не мислех, че ще ми се случи някога — каза албиносът. Уилям Купър — влюбен! Ама че смехория! Сигурен съм, че Уолсингам и останалите щяха да ме уморят от подигравки. Мислиш ли понякога за мен, Ребека? — добави тихо той.

— Не знам — отвърна девойката. — Всъщност вече нищо не знам. Просто всичко ми се струва толкова нереално — този странен манастир насред пустошта, из която се скитат гладни вълци… Пък и кой знае какви други опасности ни очакват…

— Обичала ли си някога? — попита Купър.

В този момент Сен Клер повдигна еленовата кожа, която покриваше входа към стаичката, и Ребека облекчено въздъхна.

— Всичко е наред — обяви йезуитът весело, след което погледна към Ребека, а после и към Купър. — Елате, ще ви покажа църквата. По-добре, отколкото да стоите тук и да се задушавате от този пушек.

И така, албиносът и девойката последваха Сен Клер през тъмния и покрит с киша двор към страничната врата на църквата. Вътре в нефа бяха запалени множество свещи и на тяхната светлина пъстроцветните мозайки по стените изглеждаха като живи. В нишите бяха поставени икони, а от тавана висяха ангели с диамантени очи, закачени за сребърни вериги. Въздухът беше ароматизиран с тамян, чийто благоуханен дим се носеше покрай високия, изящен олтар, над който пък се извисяваше прекрасна мозайка, изобразяваща Справедливия Съдия Христос. Майкъл ги разведе наоколо, припомняйки им различни сцени от Библията и разяснявайки им значението на иконите и на ангелите. В един момент Купър се отдалечи, привлечен от някаква златна статуя на огромен орел, поставена в един от страничните олтари.

— Как мислиш? — обърна се Сен Клер към Ребека. — Трябва ли да се страхуваме от него? Изглежда ми толкова мрачен и затворен. Мислех, че ще се радва да продължи пътуването си с нас…

— Твърди, че ме обича — отвърна девойката след известно мълчание.

Йезуитът й обърна гръб и се изгуби сред сенките на тъмния алков.

— Не прави така! — просъска Ребека, тръгвайки след него. — Да се скриеш ли се опитваш?

— Не — отвърна Сен Клер, но продължи да стои с гръб към нея. — И сам се досетих накъде отиват нещата. Знам, че Купър иска да си отмъсти на Фрогмор, но докато пътувахме с онзи кораб, го наблюдавах и забелязах, че той действително има чувства към теб, Ребека. Докато беше болна, не се отделяше от постелята ти и се грижеше за теб като майчица за детето си.

Сърцето на девойката пропусна един удар. Тя не можеше да си представи, че Купър таи в себе си нежна и страстна душа. В момента албиносът стоеше пред някакъв стенопис, снежнобялата му коса падаше върху раменете му, а устните му бяха леко отворени. Изведнъж Ребека почувства да я жегва жал към този човек. Мъжът пред нея вече не беше безмилостният човек на Юда, един от копоите на Уолсингам. Не, той беше малкото момче, очакващо с нетърпение срещата с майка си, само за да получи жесток шамар през лицето. Купър се обърна към тях и плахо се усмихна. Девойката му направи знак да се приближи.

— Някога бил ли си папист, Уилям?

Албиносът сложи ръце на бедрата си, наведе глава и потропа с ботушите си по дървения под.

— Красиво е — каза той. — Вероятно най-голямото приближение до Бога, което ще постигна някога!

— Сигурен ли си? — попита Сен Клер.

— Ако има Бог — сопна се Купър, — не мисля, че Той има нещо общо с изтезанията, на които ставаме свидетели по кладите в Смитфийлд или на ешафодите в Тайбърн.

— Значи не вярваш в нищо, така ли?

— О, вярвам, разбира се. Вярвам, че Бог съществува и че аз съм една от неговите малки шеги.

В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Ребека подскочи. В нефа тичешком нахълта някакъв монах с развята коса и брада и започна да им прави някакви знаци. Девойката никога не беше виждала по-уплашен човек. После монахът сключи ръце като за молитва и тя различи думата, която мъжът току повтаряше: „Опричници! Опричници!“

16.

Сен Клер, Ребека и Купър излязоха от църквата и застанаха на стъпалата. Отпред чакаше цял отряд конници, наредени в полукръг. Факлите в ръцете им хвърляха искри, които летяха наоколо и падаха в снега. Дворът на манастира беше пуст. Конниците бяха целите увити в черни кожи — черни кожени шапки с шипове и дълги кожени наметки в същия цвят — и единственото, което се виждаше от тях, бяха зъбите им и извадените им оръжия. Някои от тях държаха прътове, на които бяха закачени конски и лисичи опашки, а други носеха вълчи и мечи кожи заедно с главите на животните и с тях приличаха на страховити демони.

Предводителят на опричниците излезе напред, последван от двама знаменосци, които застанаха от двете му страни. Всеки от знаменосците държеше в ръцете си метла, на дръжката на която беше забучена отрязана глава. Отначало Ребека си помисли, че главите са човешки, но след като се вгледа по-внимателно, установи, че са кучешки. Купър посегна към меча си.

— Не ставай глупав! — предупреди го Сен Клер. — Ще те убият още преди да си извадил оръжието си от ножницата!

След тези думи йезуитът слезе по стъпалата. Предводителят на опричниците също се приближи и смъкна яката на наметката си.

— Казвам се Дмитрий Горляев — каза той на английски — и съм командир на опричниците на негово величество царя на Русия. Ти ли си англичанинът Сен Клер? — попита той, а после посочи към Купър. — А ти сигурно си агентът на английската кралица — небръснатото лице на руснака се разтегли в усмивка. — Това пък трябва да е кръчмарската слугиня, преоблечена като мъж! Човек само може да си мечтае за момче с такъв задник! — предводителят на опричниците се обърна към хората си и им преведе забележките си на руски, предизвиквайки бурен смях.

— Ние сме поданици на английската кралица! — заяви Купър разгорещено.

Дмитрий щракна с пръсти.

— Не сте нищо повече от праха под копитата на коня ми! В Русия сте поданици на Господ и на Неговия многообичан син, Иван Василиевич, царя на Русия! — той се усмихна. — Както виждате, знам езика ви. Освен това търговецът, с когото влязохте в контакт във Вароди, е мой човек. А сега ми е заповядано да ви отведа при негово величество царя. Багажът ви вече е събран.

Дмитрий се изправи в стремената си и махна с ръка. Хората му веднага докараха три коня. Някакъв разтреперан монах се промуши през редицата конници и хвърли наметките, шапките и ръкавиците на тримата гости на манастира върху кишата.

— Правете каквото ви се казва — обади се Сен Клер.

И така, тримата спътници се облякоха набързо, а после йезуитът помогна на Ребека да се качи в седлото.

— Подчинявай се каквото и да ти наредят — прошепна той. — Същото важи и за теб, Купър! Тези главорези ще те убият, без да им мигне окото.

— Но откъде са разбрали, че сме тук? — попита тихо албиносът.

— Нали ви обясних — пътната мрежа в Русия е много добре развита. Към Москва са били изпратени вестоносци още щом корабът ни е акостирал в пристанището на Вароди.

— Стига приказки — сгълча ги Дмитрий, след което поведе групата през двора.

Тримата затворници яздеха в средата на дългата колона конници. Щом излязоха през главната порта, опричниците спряха. Командирът им извика нещо и Ребека с ужас се взря в монасите, които избутаха навън шейните, с които бяха дошли дотук. Сбруите на конете бяха свалени, а водачите бяха вързани за шейните. Телата им бяха чисто голи и жестоките рани от камшик по кожата им проблясваха на светлината на факлите.

— Това не е редно! — извика Сен Клер.

Един от опричниците го зашлеви през устата. Дмитрий се приближи и застана с коня си пред йезуита. После извади сабята си и допря голото й острие до рамото му.

— Кой ти е позволил да се обаждаш, англичанино?!

Сен Клер попи кръвта, която беше потекла от ъгълчето на устата му.

— Тези нещастници не са направили нищо лошо — заяви той.

— Напротив, англичанино! Нямали са право да вземат парите ви и да ви вкарват в Русия без разрешението на царя и на служителите му!

Командирът на опричниците беше застанал толкова близо до нея, че Ребека успя да го огледа по-внимателно. Дмитрий беше млад мъж с тъмна коса, гладка кожа, мургав тен и косо разположени очи.

— Нямали са право — повтори той, а после дойде още по-близо до Сен Клер. — Въпреки това съжалявам, че ти разкървавиха устата, англичанино.

След тези думи Дмитрий се изправи в стремената си и с един замах преряза гърлото на опричника, който беше ударил йезуита. Главата на мъжа мигом отхвръкна, а тялото му се килна надясно, опръсквайки Ребека с кръв, след което се изтърколи в снега. Командирът на опричниците изкрещя някаква заповед. Двама от хората му моментално слязоха от конете си, взеха отсечената глава и я поставиха между краката на един от вързаните за шейните си водачи. Обезглавеният труп пък беше хвърлен върху друг от водачите и двете тела се преплетоха, сякаш мъжете бяха любовници. Ребека затвори очи, едва потискайки желанието си да повърне. Опричниците около нея си казаха нещо и се разсмяха. Дмитрий обърна коня си към Сен Клер.

— Този мъж не биваше да те удря, англичанино — каза той. — Не ми беше поискал разрешение за това — командирът се усмихна на Ребека. — А пък ако беше ударил теб, щеше да умре много по-бавно и мъчително. Преди да му отсека главата, щях да му отскубна гениталиите и да му ги натъпча в устата.

После Дмитрий се върна при портите и отново закрещя някакви заповеди. Петима монаси тутакси излязоха от манастира с три грамадни мяха от свинска кожа и ги поставиха върху всяка от шейните. Дмитрий разпори меховете със сабята си и отвътре потече масло. Водачите разбраха какво ги чака и започнаха да пищят, опитвайки се да се освободят от въжетата, с които бяха вързани. Без да обръщат внимание на молбите им, опричниците метнаха няколко факли върху маслото и само след миг трите шейни избухнаха в пламъци. Огънят освети нощта, а въздухът се изпълни с миризмата на горяща плът.

Ребека затвори очи и се опита да си представи, че е някъде далеч оттук. Не беше възможно това да се случва наистина! Сигурно сънуваше кошмар. Да, в действителност тя вървеше из гората край Дънмоу, хваната за ръката на майка си. Двете отиваха да си наберат малко диви цветя… В следващия момент девойката чу Сен Клер да шепне зад гърба й на онзи свой странен език. Тя отвори очи и веднага извърна поглед от горящите шейни. От другата страна на йезуита Купър стоеше неподвижно в седлото си и се взираше невъзмутимо пред себе си. Дмитрий приближи коня си до неговия и му каза нещо, но албиносът не отговори.

— Казва, че си белокос демон — обясни му Сен Клер.

— Предай му тогава — отвърна Купър, — че явно съм попаднал в подходяща компания.

Командирът на опричниците накара йезуита да му преведе. Сен Клер се подчини и бавно повтори думите на албиноса на руски. Дмитрий се засмя и се плесна по бедрата.

— Мисля, че те харесва — прошепна йезуитът. — А ти, Купър, току-що научи първия си урок за тази страна и тези мъже. В техните очи съществува само една истинска добродетел и това е смелостта пред лицето на смъртта. Не го забравяй!

Постепенно пламъците намаляха и огънят започна да гасне. Игуменът на манастира и монасите излязоха и се проснаха по очи пред коня на Дмитрий, три пъти удряйки челата си в земята в знак на мълчаливо подчинение. Командирът на опричниците им закрещя нещо и замахна с камшика си във въздуха.

— О, не! — прошепна Ребека. — Нима ще убие и тях?

— Не, няма — отвърна й Сен Клер. — Каза им, че този път ще ги пощади, понеже е в добро настроение, но ги предупреди, че ако отново подслонят някой странник без разрешението на царя, съдбата на водачите ни ще им се стори нищо работа в сравнение с това, което ще сполети тях.

Когато Дмитрий приключи с крясъците, той заповяда факлите да бъдат угасени и бясно препусна по пътя, последван от хората си и тримата затворници, яздещи в средата на колоната.

Ребека се вкопчи в юздите, полагайки неимоверни усилия да се задържи на седлото. Опричниците край нея бяха свели глави, за да се предпазят от свирепия вятър, и препускаха като демони в нощта. От време на време групата им спираше, за да даде почивка на конете и да се подкрепи с малко ръжен хляб, осолено свинско и сушена риба. Девойката не знаеше дали е будна, или сънува. Единственото, което стигаше до съзнанието й, беше лекото просветляване на небето над главите им, тропотът на конски копита и вонята на кръв и дим, която се носеше от тъмните фигури наоколо.

На сутринта, точно когато слънцето се издигна над хоризонта, влязоха в друг манастир. Ребека беше отведена в една задимена стаичка и беше сложена да легне върху някакъв сламеник, покрит с черга. Когато се събуди, вече беше късен следобед. Всяка костица от тялото й я болеше, а устата й беше пресъхнала. Намираше се в някаква малка къщурка. Сен Клер и Купър седяха пред запаления огън и се хранеха заедно с опричниците. Дмитрий прекоси помещението и приклекна до нея.

— Мери си думите, Ребека! — провикна се йезуитът.

Командирът на опричниците протегна облечената си в ръкавица ръка и докосна заешката й устна. После промърмори нещо на руски. Девойката отвърна на погледа му, но замълча. После Дмитрий плъзна ръката си по-надолу и нежно стисна едната й гърда. Ребека не трепна. Руснакът се усмихна и спусна ръката си между бедрата й, след което се обърна и каза нещо на хората си. Девойката затаи дъх. Сен Клер вече се изправяше на крака, а Купър мяташе яростни погледи наоколо си. Ребека събра малко слюнка и с всичка сила се изплю в лицето на Дмитрий. В къщурката настана мъртвешка тишина. Опричниците посегнаха към мечовете и камите си. Командирът им вдигна миризливата черга от земята и изтри с нея храчката от бузата си.

— Да не би за първи път да докосваш жена? — попита Ребека. — Нима не знаеш какво представляваме?

Дмитрий изкрещя нещо на Сен Клер, настоявайки да му преведе думите на девойката. Йезуитът обаче поклати глава.

— Кажи му! — извика Ребека. — Предай му думите ми съвсем точно!

— Предай му още — добави Купър, — че ако го направи пак, ще го убия!

Дмитрий повтори заповедта си. И така, Сен Клер преведе думите на спътниците си. Командирът на опричниците хвърли един хладен поглед към Купър, а после отново се обърна към Ребека. Сърцето на девойката препускаше бясно, а гърлото й беше така пресъхнало, че не можеше нито да преглътне, нито да си поеме дъх. Дмитрий избухна в смях. След това закачливо щипна Ребека по бузата. Останалите опричници също се разсмяха. Командирът им взе лицето на девойката в ръцете си и я целуна по челото. После се изправи на крака и щракна с пръсти. Един от хората му веднага му донесе някакъв малък мях. Дмитрий се наведе и изля малко от парливото питие в устата на Ребека.

— Пийни си — рече той през смях; по бузите му вече се търкаляха сълзи. — Ще облекчи болките ти.

След тези думи командирът на опричниците потупа девойката по бузата, размаха шеговито пръст по посока на Купър и излезе от къщурката.

На следващата сутрин групата им поднови бясната си езда. Преди да влязат в Москва, няколко опричници бяха изпратени напред, за да разчистят пътя с камшиците си и опакото на сабите си. После конете им изтрополиха през градските порти. Ребека, която вече можеше да си отдъхне от лудешкия галоп, се огледа. Къщите наоколо бяха целите построени от дърво и се издигаха два-три етажа над земята. Уличките бяха тесни, а над кишата по тях бяха опънати множество дъсчени мостчета. Тълпата беше разнородна. Забелязваха се както благородници в натруфени палта, така и търговци, и селяни, каквито девойката вече беше виждала във Вароди и на други места из Русия. Монасите и свещениците пък бяха толкова много, че приличаха на ято гарвани, накацали насред някое голо поле. Червените стени на Кремъл се издигаха високо над главите им. Когато минаха покрай ешафода с бесилки, колове, уреди за разпъване и позорни стълбове, Ребека извърна очи.

Щом влязоха в крепостта, опричниците намалиха ход и бавно си запроправяха път покрай църквите и разкошните къщи с розови тухлени стени и дъсчени покриви. Между постройките бяха пръснати множеството градини, малки горички от пожълтели брези, ели и борове, както и стройни редици калини, чиито плодове все още бяха яркочервени. На всеки ъгъл, вход и стълбище стояха на пост войници с богато украсени шлемове, метални ризници и туники в синьо и сребристо. Мрачни мъже със сурови лица — казаци, както им обясни Сен Клер — патрулираха на групи. Във въздуха се носеше миризма на тамян, сандалово дърво и конска тор. От кухните пък долиташе уханието на разни гозби, но най-осезаемо от всичко беше усещането за заплаха.

И така, опричниците се разпръснаха, а Дмитрий поведе затворниците към една от къщите и там ги предаде в ръцете на някакъв дребен мъж с посивяла брада. Вътре беше чисто, дървеният под беше излъскан до блясък, а стените бяха покрити с кожи. Ребека, Сен Клер и Купър получиха една стая на първия етаж и им беше казано да се наспят, а после — когато чуят звъна на камбаната — да отидат в кухните, за да се нахранят. След това затворниците получиха и багажа си, но не и оръжията. Когато възразиха, старецът, който ги настани, само поклати глава и избърбори нещо на руски. Ребека последва мъжа навън и видя, че двама опричници вече са застанали на пост на стълбището. Тя се върна вътре, затвори вратата зад гърба си и се огледа наоколо. В стаята имаше четири легла, четири сандъка за багаж и още малко мебелировка. По сивите каменни стени бяха окачени лисичи и мечи кожи, а във всеки ъгъл стоеше по една икона, поставена в ниша. Въздухът се отопляваше от котлета с вряща вода, ароматизирана с тамян.

— Защо не ни убиха? — мина направо на въпроса Купър, сядайки на леглото си.

— Аз също се чудя — отвърна Сен Клер.

— Откъде знаеш езика им?

— Прекарах известно време в манастира „Свети архангел Михаил“, но това е без значение сега.

— Какво ще стане с нас? — попита Ребека.

— Господ ще реши — каза йезуитът. — И, разбира се, царят.

На следващата сутрин, след като слугите им бяха поднесли по една купа с овесена каша и някакво сладко бяло вино, Дмитрий се появи на прага им. С изключение на шапката и шлема командирът на опричниците беше облечен като преди и изглеждаше също толкова зловещ и заплашителен.

— Негово величество ще ви приеме сега — заяви той. — Когато влезете при него, каквото и да си помислите — и това се отнася най-вече за теб, белокоси демоне — Дмитрий почти навря показалеца си в лицето на Купър, — паднете на колене и три пъти се поклонете до земята. Ще трябва да преглътнете гордостта си, пък и малко прах с нея — командирът на опричниците ги огледа от глава до пети. — Дрехите ви не са много чисти, но пък и случаят не е много тържествен — той се ухили. — Всъщност видът ви е съвсем приемлив за среща с един оттеглил се в отшелничество владетел. А сега, Сен Клер — Дмитрий се отмести встрани, — имаш посетител.

В следващия момент в стаята пристъпи някакъв облечен в пурпурни одежди монах със сребристосива коса и брада. От врата му висеше сребърна верижка, на която беше закачен православен кръст, а очите му бяха зачервени от плач.

— Отче Силвестър! — Сен Клер разпери ръце и двамата мъже се прегърнаха, разменяйки си целувката на мира.

Ребека незабавно хареса този възрастен мъж с вид на светец. Силвестър погледна към нея и към Купър, благослови ги, а после каза нещо на Дмитрий. Опричникът само сви рамене и излезе от стаята. Тогава отецът хвана ръката на йезуита и му заговори бързо и настойчиво, като от време на време стискаше дланта му, за да подчертае думите си. После по вратата се потропа, Силвестър бързо се сбогува и излезе от стаята също толкова неусетно, колкото беше и влязъл.

— Подгответе се — нареди Дмитрий, прекрачвайки прага. — След няколко минути тръгваме.

Щом опричникът излезе, Сен Клер направи знак на Ребека и Купър да се приближат към него.

— Отец Силвестър дойде да ме предупреди, че Русия вече не е каквато беше. Той познава цар Иван добре и смята, че господарят му е бил обладан от кръвожаден демон. Фрогмор също е в двореца. Царят не знае какво да го прави, но в Москва са пристигнали турски пратеници, които настояват магьосникът да им бъде предаден. Така или иначе, на Фрогмор са му осигурени всички привилегии на почетен гост. Според Силвестър магьосникът е пожелал ние също да бъдем предадени на султана. Пратениците на Сюлейман са се настанили в някакъв дворец в покрайнините на града.

— А какво мисли царят за всичко това? — попита Купър.

— За щастие негово величество не обича да му се диктува какво да прави, но от друга страна, турците контролират южната граница на царството му. Освен това Иван се страхува от Фрогмор. Засега царят ще остане в Москва, но Силвестър ми каза, че е чул ужасни слухове за двореца, който си е построил на две мили североизточно оттук — Александрова слобода. Преди там имало ловна хижа, но Иван я разрушил и превърнал мястото в зловещ манастир, където той и водачите на опричниците му се отдават на сатанински ритуали и кървави жертвоприношения — Сен Клер въздъхна. — Според Силвестър трябва да бъдем много внимателни.

Купър се канеше да попита още нещо, но тогава по вратата се потропа и Дмитрий, със сабя в ръка и метална ризница на раменете, им направи знак да го последват. Коридорът беше пълен с облечени в черно войници с извадени оръжия. Ребека и двамата й спътници бяха изведени от къщата. Навън, под слабото пролетно слънце, се разхождаха още много стражи и скоро девойката се почувства безкрайно потисната от мълчаливото им, но зловещо присъствие.

Накрая затворниците бяха въведени в някаква дълга и мрачна зала, и вратата се затръшна зад тях. Помещението беше съвсем голо, като изключим железните поставки по стените, в които горяха насмолени факли. Две редици опричници стояха на пост отляво и отдясно, а в дъното се издигаше висок подиум, върху който беше поставен каменен трон. В трона седеше някакъв мъж, облечен като монах. На стъпалата към подиума, с гръб към мъжа, бяха коленичили още опричници, а зад него стоеше някакво жълтокосо джудже, облечено в шарени парцали, което току надничаше иззад трона и любопитно се взираше в затворниците.

— Това е Васлов — прошепна Сен Клер, — любимият шут на царя, или неговата съвест, както го нарича самият Иван.

— Това място прилича на хамбар — каза Купър.

Ребека трябваше да се съгласи с албиноса. Единствената украса в залата бяха обичайните икони, поставени в нишите по стените, и един кръст, който висеше от голите тавански греди над трона на царя. В този момент джуджето излезе напред и плесна с ръце. Сен Клер, Ребека и Купър пристъпиха към трона. Джуджето плесна още веднъж, а после се взря в тях с очакване, размахвайки някаква кожена палка. Йезуитът падна на колене и двамата му спътници го последваха. После тримата се поклониха три пъти, удряйки челата си в земята. В следващия момент Ребека усети, че я дърпат за косата, и вдигна глава. Над нея стоеше онова противно джудже с месест нос, тлъсти устни и мътни кафяви очи, над които нямаше нито едно косъмче. Кожата му беше бледа и покрита с белези от шарка, а косата му беше боядисана в отвратителен жълт цвят. Като изключим яркочервените ботуши, джуджето беше облечено в зелено и кафяво. То потупа девойката с кожената си палка и преди тя да успее да го спре, приклекна до нея и я целуна в устата, облизвайки заешката й устна с езика си.

— Усмихни се! — прошепна Сен Клер. — Моля те!

Ребека го послуша. В отговор джуджето също й се усмихна, а после я целуна още веднъж. Зъбите му бяха изгнили и дъхът му вонеше. После мъникът се приближи към Купър и се взря в снежнобялата му коса, разпалено бърборейки си нещо. Накрая застана пред Сен Клер. Йезуитът продължи да стои със сведена глава. Васлов се ядоса и започна да тропа с крака по пода, докато Сен Клер не вдигна поглед. Джуджето пристъпи по-близо до него и се вцепени. Ребека никога не беше виждала по-уплашен човек. Васлов притисна устата си с ръка, притича покрай редиците опричници, а когато стигна до другия край на залата, неудържимо започна да повръща.

Иван източи врат и любопитно се взря в затворниците. Рядката му червеникава коса висеше безжизнено от двете страни на слабото му лице, очите му бяха вдлъбнати, скулите му — високи, а носът — гърбав. Ребека забеляза, че долната му устна е леко издадена напред, и реши, че царят й прилича на шаран. Приликата се засилваше още повече от наклонената му назад глава.

След като се наповръща, Васлов се върна тичешком при Сен Клер, но вместо да избухне, джуджето се просна по очи и започна да удря главата си в пода. Царят излая някаква заповед. Васлов направи знак на затворниците да се изправят и да се приближат до подиума. Опричниците, които бяха коленичили на стълбите, дори не вдигнаха поглед. В следващия момент Ребека забеляза какво представляват всъщност и едва сдържа писъка си. Вместо със стражи цар Иван се беше обградил с балсамирани трупове с бледи лица и безжизнени очи, от които се носеше аромат на парфюм, примесен с мирис на гниене.

— Господ да ни е на помощ! — ахна Купър.

Царят се наклони напред и заговори припряно на Сен Клер. Йезуитът му отговаряше едносрично.

— Какво става? — попита Ребека, стараейки се да не поглежда към мумифицираните тела на стълбите.

В този момент Сен Клер падна на колене със сведена глава и каза нещо. Джуджето плесна с ръце и му отвърна. После йезуитът се изправи и се обърна към спътниците си.

— Царят ми разреши да превеждам. Имайте предвид обаче, че тук може да има хора, крито владеят английски. Е, да започваме. Царят поиска да узнае защо си уплашена, Ребека. Накара ме да ти предам, че тези тела са принадлежали на група монаси, които са се опитали да го отровят, и че ги е изложил тук като предупреждение към всеки, приближаващ се към трона му. По-любопитно му е обаче защо шутът му те е целунал и защо се е поклонил пред мен.

— И? — попита девойката.

— Обясних му, че аз съм свещеник, докато вие двамата сте белязани от Бога. Да се надяваме, че това ще е достатъчно, за да не ни закачат.

В този момент царят се намеси и отново заговори на Сен Клер. Йезуитът му отвръщаше, ръкомахайки. Иван изглеждаше все по-заинтригуван — бездушните му очи светнаха и той току се пляскаше по коленете, след което се обръщаше, за да размени по някоя и друга дума с любимия си шут. В отговор джуджето бавно му кимаше. Накрая Васлов си проправи път между труповете, наредени по стълбите, и изчезна зад една от страничните врати на залата.

— Фрогмор е тук — прошепна Сен Клер — и царят иска да избере между нас и него. Каквото и да правите, гледайте да не ядосвате Иван! Дръжте се прилично и с шута му. Всъщност Васлов също е магьосник и ужасно завижда на Фрогмор за силите му.

Ребека се опита да потисне ужасяващите картини, които минаха през ума й. Единственото й желание беше да се измъкне от това кошмарно място.

В следващия момент Васлов се върна в залата, подскачайки като някое куче, а после се дочуха и нечии бавни и отмерени стъпки. Вратата зад редиците опричници се отвори и затвори и от сенките излезе Фрогмор, облечен като свещеник. Около раменете му беше наметната тъмна мантия, поръбена с кожа, на краката му имаше излъскани до блясък кожени ботуши, а на кръста му беше завързано бяло въженце. Ребека видя украсените със скъпоценни камъни пръстени — вероятно дарове от царя на Русия — които проблясваха по пръстите му. Иван се изправи и протегна ръце, за да приветства госта си. Васлов беше излязъл иззад трона и свирепо се взираше в магьосника.

Душегубеца спря и отдаде почит на царя. Косата, брадата и мустаците му бяха старателно подрязани и напомадени, а лицето му беше по-закръглено от преди — явно в двореца го хранеха добре. Освен това магьосникът изглеждаше някак по-млад и много по-опасен. Той се обърна към тримата затворници и подигравателно им се поклони.

— Майкъл! Радвам се да те видя! Мастър Купър — за мен е чест — когато стигна до Ребека, лицето на Фрогмор се разтегна в усмивка. — Малкото ми момиче! Е, добре дошли в Москва!

— Царят знае ли кой си в действителност? — попита внезапно Сен Клер.

— Мисля, че да. В крайна сметка, тъкмо аз го излекувах от треската, която го мъчеше. Царят обаче не е с всичкия си, Майкъл. Жаждата за мъст го е завладяла напълно, но същевременно той се страхува от мен. Въобразява си, че мога да летя като птица и да обстрелвам дворците му с огън от небето.

— Какво искаш от нас? — попита Купър разгорещено.

— О, нищо особено. Помолих царя да ви отсече главите и да ги побие на колове — по устните на Фрогмор заигра злобна усмивка. — Може би трябва да го посъветвам преди това да вземе Ребека в леглото си. В крайна сметка, кога друг път ще му се удаде възможност да се позабавлява с жена, целуната от ангел. Какво ще кажеш, момичето ми?

Пред арогантността на този зъл мъж девойката мигом забрави за страховете си. Вярно, че тя беше дошла в Русия заради Сен Клер, но сега, когато стоеше лице в лице с убиеца на баща си, тя не можеше да мисли за нищо друго освен за добрия Бартоломю, който понякога си беше попийвал, но като цяло беше живял праведен живот и изобщо не заслужаваше да свърши в мрежите на тази отвратителна твар. Царят каза нещо, но Ребека не му обърна внимание. Тя доближи лице до лицето на магьосника.

— Запомни думите ми, Фрогмор! — прошепна девойката; очите й вече се пълнеха със сълзи. — Някой ден ще изтръгна сърцето ти точно както ти изтръгна сърцето на баща ми!

Очите на магьосника мигом се промениха. Да не би да го беше уплашила, запита се Ребека. После царят отново каза нещо и девойката усети ръката на Сен Клер върху рамото си — йезуитът се опитваше да я откъсне от Фрогмор. Иван я гледаше унищожително, но джуджето се усмихваше лукаво и бавно кимаше. Царят каза още нещо, извисявайки глас и размахвайки ръце. После посочи последователно към Фрогмор и към Сен Клер.

— Господ да ни е на помощ! — промълви йезуитът. — Царят каза, че двамата с Фрогмор сме магьосници, и поиска от нас да покажем уменията си пред него!

След това Иван се умълча и седна обратно в трона си. Васлов пристъпи напред и заговори бързо и рязко.

— Трябва да измислим нещо — преведе Сен Клер уморено, — с което да удивим царя — той разпери ръце. — Фрогмор вече прие предизвикателството, но какво ще правя аз — не знам…

В следващия момент един от опричниците подаде на магьосника една запалена главня и всички очи се приковаха в него. Фрогмор духна леко и пламъците угаснаха. Сред войниците се надигна смях. Царят само изгледа магьосника изпод тежките си клепачи, а Васлов цъкна с език, сякаш беше учител, разочарован от някой слаб ученик. Тогава Фрогмор вдигна все още горещата главня, притвори очи и зашепна нещо. После духна пепелта и от нея полетяха искри, които се издигнаха във въздуха като светулки и се понесоха над главите на присъстващите, превръщайки се в огнени топки. Една от тях прелетя пред погледа на Ребека и тя зяпна от удивление. Същото стори и царят. Друга топка застана пред лицето на един от труповете, наредени около подиума, и за миг устните на мъртвеца се раздвижиха, сякаш мъжът се молеше за пощада. Магьосникът продължаваше да духа главнята и въздухът се изпълваше с още и още искри.

Девойката наблюдаваше ставащото с отворена уста. В някои от огнените топки тя виждаше познати лица — съдебния пристав Малбрук, старицата Уайът… Цар Иван явно преживяваше същото и радостно пляскаше с ръце. После Фрогмор пусна главнята на пода и я стъпка с ботуша си. Огнените топки мигом се стопиха и подът се покри с обикновена пепел. Васлов, чието лице се беше сгърчило от завист, посочи към Сен Клер с кожената си палка.

Ребека затаи дъх. Сега най-после щеше да разбере дали Сен Клер е йезуит, магьосник, или пък ангел в човешко тяло. Любимият й нямаше как да не се опита да надскочи номера на Фрогмор! Сен Клер пристъпи напред и заговори на руски. После преведе думите си на двамата си спътници.

— От мен се очаква да удивя царя, нали така?

Васлов кимна. Иван вдигна очи.

— Гледай да е нещо забавно, йезуите — каза царят на английски.

— Тоест нещо като огнени топки, така ли? — пошегува се Сен Клер. — Аз обаче ще ви разкажа една история, царю. Едно време в един руски град…

Отегченото изражение от лицето на Иван мигом изчезна и царят се наклони напред.

— … живял един бръснар, който имал влияние над кмета и успял да го накара да издаде указ, според който никой мъж нямал право да се бръсне или стриже сам.

Иван се намръщи.

— В Русия обаче, както повелява вашата ненадмината мъдрост, никой човек не е по-голям от закона…

Царят промърмори нещо, а лицето му доби озадачено изражение.

— В такъв случай, ваше величество, кой е бръснел бръснаря?

Иван се облегна в трона си и плесна с ръце. Васлов изглеждаше объркан, а Фрогмор — неспокоен.

— Но царят поиска от нас да му демонстрираме магическите си способности! — оплака се Душегубеца.

— Нищо подобно — отвърна Сен Клер, като междувременно превеждаше на руски за Иван. — Поиска да го удивим; да му покажем нещо забавно.

Царят извика някаква заповед.

— Е, негово величество е удивен — каза Васлов. — Сега обаче иска да разбере какъв е отговорът на загадката ти, йезуите.

— О, отговорът е съвсем прост — отвърна Сен Клер. — Бръснар в града всъщност била съпругата на кмета!

Ребека се вцепени. Ама че глупава гатанка! А на нея беше заложен животът и на трима им! Тя вече беше научила това-онова за руснаците и знаеше, че те се възхищават на куража и дори на арогантността, но този път йезуитът беше отишъл твърде далеч. Васлов и царят се спогледаха. Дори Фрогмор изглеждаше изненадан.

В следващия момент джуджето се разсмя; всъщност почти се разцвили. Иван също се усмихна и суровото изражение от лицето му мигом изчезна. После царят покри устата си с ръка и се разкиска като някое малко момиченце. Историята на Сен Клер явно беше стигнала и до стражите, защото те също се присъединиха към веселбата. Васлов вече подскачаше от крак на крак. Иван беше отметнал глава назад и се кикотеше колкото му глас държи. Купър беше толкова облекчен, че тялото му не просто се отпусна, ами направо увисна във въздуха. Номерът на джуджето беше очевиден — треперейки от ярост, Фрогмор си даде сметка, че с помощта на Васлов Сен Клер не само е изпълнил задачата, поставена му от царя, но и публично го е направил на глупак.

В този момент Иван плесна с ръце и в залата настана тишина. Джуджето, чиито рамене още се тресяха от смях, бързо пропълзя зад трона. Царят се обърна и му прошепна нещо. Васлов заподскача надолу по стълбите на подиума и застана в центъра на помещението. Един от стражите му донесе някаква медна паница с няколко горещи въглена и джуджето ги напръска с нещо. После в задната част на залата заби барабан. Шутът затанцува около въглените, въртейки се бясно и извивайки малкото си телце. Един от опричниците пристъпи напред с гарота в ръце. Докато Васлов се мяташе насам-натам, онзи омота връвта около шията му и я стегна. Гротескното лице на джуджето мигом почервеня, очите му изхвръкнаха, а езикът му изскочи от устата му. Ребека тъкмо си мислеше, че Васлов ще се задуши до смърт, когато опричникът разхлаби гаротата. Джуджето се строполи на пода, дишайки шумно като куче, пробягало огромно разстояние. После вдиша свещения пушек от въглените, а очите му се прибраха в орбитите си. Когато проговори, гласът му прозвуча ниско и гърлено като лая на някой мастиф.

Ребека понечи да се приближи към Сен Клер, за да го попита какво става, но йезуитът поклати глава. Царят слушаше напрегнато думите на шута си. От време на време отместваше поглед към Фрогмор и към Сен Клер. Когато джуджето приключи, то рухна на пода. Опричниците донесоха някакво вълнено одеяло, натовариха тялото на Васлов в него и го изнесоха от залата. Цар Иван заговори бързо и тихо. Фрогмор не изглеждаше доволен от чутото. Той възрази и посочи към Сен Клер. Царят обаче направи знак, че разговорът е приключил, и седна обратно в трона си.

— Поне няма да ни убият — преведе йезуитът на спътниците си. — Както ви казах, Васлов е магьосник. Той изпадна в транс и посъветва господаря си да ни вземе със себе си в Александрова слобода. Фрогмор от своя страна ще бъде предаден на турските пратеници. Магьосникът настоя, че като негови врагове ние трябва да бъдем или екзекутирани, или поднесени на султан Сюлейман като подарък.

— И? — попита Купър.

— Царят му отказа. Поне засега.

17.

— Това, което направи, беше много, много опасно — Купър, чийто гняв към Сен Клер още не се беше уталожил, се метна ядно на седлото си.

Дмитрий беше извел тримата спътници от залата за съвещания, беше им върнал наметките и шапките и им беше наредил да се приготвят за незабавно отпътуване. Багажът им щеше да бъде донесен по-късно.

— Опасно ли? За какъв ме мислиш, Уилям? Да не би да си въобразяваш, че съм магьосник?

— А може би си ангел? — вметна Ребека.

— На един ангел не би му се наложило да върти номера — сопна се йезуитът, — за да впечатли хора като царя на Русия и магьосници като Васлов и Фрогмор. Сега обаче определено ще ни трябват магически сили, защото в Александрова слобода ни чака истински ад…

Ребека, Сен Клер и Купър напуснаха Кремъл час по-късно, яздейки в края на дълга колона конници, която бавно си проправяше път през покритите с киша московски улици. Иван се возеше в носилка, чиито поръбени със злато завеси бяха отметнати назад, за да може царят да се усмихва на поданиците си и да ги благославя. Гражданите от своя страна нямаха право да отвръщат на погледа на господаря си, така че щом забележеха носилката, те веднага се просваха по очи в калта и започваха да удрят челата си в земята в знак на подчинение. Процесията, придружаваща Иван, се предвождаше от стотици свещеници с църковни хоругви и димящи кадилници в ръце и докато шестваше през столицата, наоколо цареше мъртвешка тишина.

Фрогмор не се виждаше никъде. Сен Клер обясни на спътниците си, че в желанието си да угоди на магьосника, царят му е оказал голяма чест и му е позволил да язди зад него.

Следите от кървавата тирания на Иван се забелязваха навсякъде по пътя им: бесилки, отсечени глави, забучени на колове, а току извън стените на града — цели редици почернели трупове, побити на кол, от които се носеше невъобразима смрад. Щом ги видя, Ребека нахлупи качулката си, сведе очи и пламенно започна да се моли, опитвайки се да си припомни някогашните безгрижни дни.

После излязоха от Москва и тръгнаха през провинцията. Селцата, покрай които минаваха, бяха пусти — хората явно гледаха да стоят далеч от пътя на своя цар. От време на време шествието им спираше, за да може Иван да накаже поданиците си за непочтителното им отношение. Когато стигнаха до поредната пуста махала, от чиито жители се очакваше да приветстват господаря си, местният болярин излезе от къщата си и се просна на земята, молейки царя за прошка. Главата на мъжа веднага беше отсечена, след което Дмитрий и опричниците му бяха изпратени да подпалят къщите, да разрушат стопанските постройки, да избият животните и да изловят селяните. Когато последните от процесията стигнаха до махалата, обезглавеният труп на болярина вече лежеше в снега, а пламъците на пожара се издигаха чак до мрачното небе.

По залез-слънце процесията най-после се добра до Александрова слобода — черна грамада от постройки, опасана от високи крепостни стени — и Сен Клер обясни на спътниците си, че това е столицата на Опричнината.

— Ужасно място — добави той, след което се наведе и стисна ръката на Ребека. — Един Господ знае колко дълго ще остане Фрогмор тук. Турските пратеници ще пристигнат до няколко дни, но междувременно, Ребека, ти ще си в огромна опасност. Отец Силвестър ми каза, че магьосникът е ходил до манастира „Свети архангел Михаил“ и е проучвал „Книгата на тайните“. Това значи, че вероятно ще се опита да те убие. Бъди много предпазлива!

— Няма да се отделям от нея — обеща Купър.

— А аз ще се моля на Господ да ни помогне — заяви йезуитът, а после каза още нещо на онзи свой странен език.

Ребека имаше още въпроси, но Сен Клер смени темата и започна да им описва Александрова слобода. Някогашната ловна хижа беше превърната в непристъпна крепост и сега на всички входове се издигаха грамадни стражеви кули. Шествието мина по един подвижен мост, спуснат над скования от лед ров, и влезе в двора. Вътре имаше една огромна каменна цитадела, женско отделение, цял куп складове, казарми, канцеларии и тъмници, както и една църква, посветена на Света Богородица, по чиито тухлени стени бяха издълбани множество кръстове. Пътечките между постройките бяха изцяло завладени от кишата, така че можеше да се върви единствено по безбройните пешеходни мостчета, свързващи всички сгради наоколо. Разбира се, на пост стояха множество опричници, облечени в обичайните си черни одежди.

Когато Ребека и двамата й спътници преминаха през портите, царят вече се беше оттеглил в палата си, а наоколо се щураха многобройни коняри, които бързаха да се погрижат за конете и каруците. Изведнъж отнякъде се дочу писък. Навън вече се смрачаваше и по стените горяха факли, чиито колебливи пламъци изпълваха двора със сенки. Девойката присви очи и видя иззад една от конюшните да изскача някакво огромно куче. Животното тичаше след един коняр с дълбока рана в гърлото. В този момент звярът спря и се изправи на задните си крака. Оказа се, че това не е никакво куче, а малка черна мечка. Грамадните й лапи пореха въздуха, а от пастта й се носеше мощен рев. Неколцина от другарите на коняря помогнаха на ранения, докато един от тях излезе напред, опитвайки се да подплаши мечката с някаква тояга. Опричниците стояха настрана и се смееха.

— Какво е това място, за Бога?! — възкликна Купър.

— Конярят има късмет, че мечката е още малка — отвърна Сен Клер. — Иван оставя тези зверове да се скитат из крепостта на воля. Ако внимаваш, нищо няма да ти се случи, но този момък сигурно е раздразнил животното.

Мечката стъпи обратно на четирите си лапи и бавно се отдалечи.

Един от опричниците щракна с пръсти на тримата спътници и ги поведе към цитаделата, където тръгнаха да се изкачват по едно тясно вито стълбище, докато не се озоваха в някаква студена и мрачна стая на третия етаж. Вместо прозорци в стените бяха издълбани обикновени бойници, а факлите и свещите, поставени из нишите, изпълваха помещението с мъждива светлина. В камината гореше огън, чийто пушек излизаше през отвор във външната стена. Леглата представляваха просто сламеници, покрити с кожи. Беше осигурена и малко вода за миене, както и няколко парцала за бърсане, захвърлени върху масата. В стаята имаше още два стола, една пейка и няколко закачалки на вратата. Опричникът им направи знак да се настаняват, промърмори нещо на руски и излезе.

Ребека веднага се сви на едно от леглата и се покри с кожата, метната върху него. Завивката вонеше на вкиснато и беше така жестоко проядена от молци, че едва не се разпадна в ръцете й. В следващия момент в стаята влезе някакъв коняр с багажа им и Купър го попита какво става с оръжията им. Мъжът обаче само сви рамене.

— Царят не допуска в двореца му да се носят оръжия — обясни Сен Клер. — Освен това трябва да си мерим приказките — той се ухили. — Замъкът Колчестър не е единственото място с шпионки в стените.

— Затворници ли сме? — попита Купър.

— Това зависи изцяло от Иван, а донякъде и от Васлов — йезуитът коленичи до леглото си и се прекръсти. — Така или иначе, сме в беда и всеки ден тук може да ни е последният.

Не след дълго Ребека откри, че думите на Сен Клер са били повече от истинни. През следващите няколко дни йезуитът странеше от нея и от Купър. Всъщност се държеше направо грубо и изобщо не им позволяваше да обсъждат положението си. Вместо това непрекъснато сипеше хвалебствия за гостоприемството на царя.

Стражите ги държаха в стаята им и им носеха храната там. Разрешаваше им се да излязат единствено ако им се приходеше по нужда. От време на време Ребека улавяше погледа на Сен Клер. Тогава йезуитът й намигаше, а веднъж дори й подаде някакво парче пергамент с някакъв цитат от Овидий. Когато девойката се взря в него недоумяващо, той само й се усмихна, а после вдигна очи към небето.

Купър също се опитваше да я утеши. Един ден той седна на леглото й и я хвана за ръката.

— Ако нещата загрубеят — прошепна той, извръщайки лице, сякаш гледаше в някаква точка зад гърба й, — трябва да избягаш.

— Да избягам ли? — просъска му тя. — А после какво да правя? Може би да тръгна през снеговете към Дънмоу?

— Сигурен съм, че ще ни се предостави подходяща възможност — отвърна той, — и когато това стане, ще се възползваме.

След няколко дни на пълна изолация на тримата затворници им беше позволено да напуснат стаята си, за да присъстват на ужасяващите ритуали, на които имаха навика да се отдават цар Иван и приближените му. От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер реши, че магьосникът е бил отведен от турските пратеници, и ужасно се разтревожи. Васлов обаче осведоми йезуита, че все по-омразният му съперник бил настанен в далечния край на крепостта и си живеел там в разкош.

През следващите няколко дни Ребека забеляза, че Сен Клер и джуджето стават все по-близки и че редовно си шепнат из ъглите. Купър доста се обезпокои от това положение и започна да се чуди в какво ли крои този път йезуитът. Тези тревоги обаче бледнееха в сравнение с кошмарното ежедневие в Александрова слобода, което представляваше една невероятно богохулна пародия на манастирския живот. В нея цар Иван играеше ролята на игумен, опричниците му бяха неговото братство, а градските куртизанки, с които се беше обградил царят, бяха насърчавани да заемат различни църковни длъжности.

„Братята“, както Иван наричаше сбирщината си главорези, се разхождаха наоколо, облечени в черни раса и качулки от червен вълнен плат. През половината от времето си те бяха заети с църковни ритуали, а през другата — с ужасяващи зверства, на които Сен Клер, Купър и Ребека трябваше да стават свидетели независимо от волята си. Стражите ги будеха в три през нощта и ги подкарваха към малката базилика на крепостта за утренята, която продължаваше до много след изгрев-слънце. По време на службата Иван пееше, четеше от Библията и се молеше, като понякога влагаше такава страст, че накрая челото му се разкървавяваше от блъскане в земята пред някоя икона. След утренята пък се провеждаше процес срещу всички онези, които бяха дръзнали да оскърбят царя. Сен Клер, Ребека и Купър, облечени в монашеските одежди, които им беше изпратил Иван, бяха принудени да гледат гаврите и побоищата, на които биваха подлагани горките подсъдими, докато накрая царят не скочеше на крака и не изкрещеше:

— Действайте!

Тогава стражите извличаха затворниците пред главната порта на крепостта и ги обесваха, побиваха ги на кол, сваряваха ги живи или пък ги заравяха в снега и ги оставяха да умрат.

Веднъж петима свещеници, обвинени в неморалност, бяха принудени да обуят напълнените си с горещи въглени ботуши. Затворниците се загърчиха в агония, а Иван и съдиите му така се разкикотиха, че чак сълзи им потекоха от очите. Друг път някакъв болярин, чието държание беше преценено като неуместно, беше зашит в една меча кожа и беше подкаран с пръчки към портите. Там му беше наредено да тича колкото му държат краката, а по петите му беше насъскана цяла глутница озверели псета.

След заседанието на съда Иван и „братята“ му се събираха за първия си банкет за деня. По време на угощението царят настояваше да се четат пасажи от житията на светците или пък други поучителни произведения. Следобед всички (с изключение на Ребека и спътниците й) отиваха на лов, а после слизаха в тъмниците, за да погледат как палачите мъчат затворниците. Иван се връщаше от това забавление целия оплискан с кръв и светнал от радост.

Вечер „братята“ се събираха за молитва и още угощения. След това царят си лягаше и заспиваше, слушайки приказките на трима слепи разказвачи.

Ребека не можеше нито да разбере, нито да приеме извращенията, на които се отдаваше царският двор, и понякога се чудеше дали всичко това наистина се случва. Нощем тя често ставаше насън и лягаше в постелята на Сен Клер или на Купър. За щастие, двамата мъже проявяваха разбиране и я подслоняваха в обятията си.

От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер вече непрекъснато се усамотяваше с Васлов, но отказваше да каже на спътниците си какво кроят двамата. Един следобед, около десет дни след пристигането им в Александрова слобода, йезуитът изчезна. Ребека се разтревожи не на шега и въпреки предупрежденията на Купър тръгна да търси любимия си из крепостта. Девойката вече беше свикнала с присъствието на грамадните рунтави мечки и не се боеше от тях. Зверовете бяха винаги добре нахранени с останки от царската трапеза, така че ако човек не ги закачаше, те също стояха настрана. Мястото за екзекуции и сводестите врати към тъмниците обаче бяха друго нещо и Ребека гледаше да ги избягва.

И така, девойката се залута наоколо. Накрая попадна в някакъв коридор, където съвсем се загуби, но не след дълго се озова пред една малка портичка. Вратата се отвори сама и в коридора нахлу лъч слънчева светлина. Ребека облекчено се промуши през нея и притича по дървеното мостче, издигащо се на девет стъпки над земята. После насреща й се изпречи друга врата. Девойката спря и тъкмо се зачуди дали ще може да я отвори, когато портичката зад гърба й се затръшна. Тя се опита да насили вратата пред себе си, но безуспешно. В този момент една черна мечка, която дремеше с малкото си под мостчето, се изправи на задните си крака, раздирайки въздуха с нокти и душейки въздуха с жълтеникавата си муцуна. После мечката изръмжа — явно не й беше приятно, че са нарушили спокойствието й, пък и тази непозната можеше да представлява опасност за рожбата й. Първоначално Ребека не обърна внимание на животното, но после то тръгна към нея, пресягайки се към дървеното мостче и гледайки я кръвожадно.

Придвижването до другата врата сякаш трая цяла вечност. Мечката усети, че възможността заплаха за нея и малкото й се опитва да избяга, и последва девойката, ръмжейки тихо. Най-после Ребека стигна до малката портичка, но резето от вътрешната страна се оказа спуснато. Тя се развика и заблъска по вратата, но това като че ли ядоса звяра още повече и той отново се вдигна на задните си лапи, опитвайки се да достигне мостчето. Девойката се отдръпна от портичката. Дали не беше по-добре да се върне при другата врата? Едва тогава Ребека забеляза, че въжетата, крепящи мостчето към куките в стената на кулата, са тънки и оръфани. При следващото й движение някои от тях поддадоха и мостчето се наклони на една страна. Ребека изпищя. После и останалите въжета се скъсаха и цялата конструкция се срути с трясък в калта.

Грамадната страшна мечка мигом се хвърли към девойката. Под рунтавата й черна козина се очертаваха яки мускули, очите й светеха със свиреп блясък, белите й остри зъби бяха оголени, а огромните й нокти — извадени. После животното спря. Ребека остана неподвижна. Мечката седна и се взря в нея, после пак се хвърли напред сред пръски кал. Девойката изпищя и се дръпна. Мечката отново спря. Един замах с лапата и с опасността за нея и за малкото й щеше да бъде свършено. Ребека бавно заотстъпва назад; студената кал вече се просмукваше през роклята й. В този момент вратата, през която девойката се беше опитала да избяга, се отвори. Мечката се обърна към новата заплаха и се изправи на задните си крака. На прага стоеше Купър, а зад него се виждаха двама опричници. Албиносът посочи на спътниците си разярения звяр, но те поклатиха глави. Тогава Купър сграбчи копието на единия войник и скочи на земята. Мечката се стресна от тази неочаквана опасност и уплашена за мечето си, отстъпи назад с яростно ръмжене. Купър я последва и замахна с копието. Когато животното се отдалечи на безопасно разстояние, албиносът повика Ребека да се присъедини към него. В този момент мечката отново тръгна напред, но копието пак я озапти и девойката успя да стигне до спасителя си.

— Само не припадай! — извика Купър на Ребека. — Това, разбира се, се отнася и за мен — пошегува се той.

Мечката вече изглеждаше по-скоро объркана, отколкото разярена. Мечето й беше в безопасност, а двамата непознати се отдалечаваха, пристъпвайки с гръб към вратата. И така, звярът изръмжа за последен път и се оттегли, а опричниците помогнаха на Купър и Ребека да се качат на перваза. Руснаците бяха много впечатлени от куража им и единият от тях дори подаде на албиноса някаква кама, пошушвайки му да я скрие под наметалото си.

Девойката се чувстваше замаяна и не можеше да прецени дали срещата й с мечката наистина се е случила, или всичко е било сън. Одраскванията по лицето и ръцете й обаче, както и изцапаната й рокля, недвусмислено свидетелстваха, че кошмарът й е бил действителен. Щом се върна в стаята, тя се сви в леглото си и скри лицето си в ръце, опитвайки се да потисне треперенето си. Купър се приближи към нея с чаша рейнско вино в ръка и й обясни, че го е спечелил от опричниците при игра на зарове. Всъщност това беше правил албиносът, когато беше чул писъците й. Той се пресегна и нежно изтри калта от ръцете и лицето на девойката, след което я накара да отпие от виното.

— Съжалявам — Ребека опъна косата си назад и отново я върза с панделката си. — Това място е същински ад! — тя вдигна чашата към Купър. — Ти обаче се държа много смело, Уилям. Онази мечка можеше да убие и двама ни.

Лицето на човека на Юда беше изгубило обичайната си суровост. Всъщност той също беше уплашен — издаваха го тревожно стиснатите му устни, малките бръчици от напрежение около очите му и лекото треперене на ръцете му. Ребека се чувстваше все по-объркана от поведението на този странен мъж и то не само заради случилото се преди малко. Още откакто бяха пристигнали в Александрова слобода, той беше укротил избухливия си нрав и се беше превърнал в нейна неизменна опора. Ако Сен Клер беше хубавият й принц, то Купър беше верният й страж. Йезуитът беше жизнерадостен, умен и винаги готов да помогне на изпадналите в беда. Понякога Ребека дори се чудеше на оптимизма му. Купър от своя страна беше мрачен, но смел и надежден човек, и много й напомняше за някои от стабилните мъже, които беше познавала в Дънмоу. Девойката вече съжаляваше, че е показала слабост пред него.

— Много ме е страх — призна си тя. — Треперя и ми се повдига.

— Успокой се — Купър се наведе към нея, заигравайки се с един кичур от косата й, и Ребека забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — В крайна сметка, ти си просто една кръчмарска дъщеря от Есекс! Въпреки това понасяш ужаси, от които на всеки мъж би му побеляла косата! Това тук обаче не е обикновена жестокост, Ребека. Наоколо обикалят същински демони. Между другото — продължи той — забелязала ли си, че всички те се страхуват от Сен Клер? Разбира се, прикриват го добре, но въпреки това се вижда, че в негово присъствие са бдителни и му засвидетелстват уважение — албиносът отпи от виното. — Кажи ми — добре ли познаващ нашия йезуит?

— Ами ти?

— Доколкото знам — присви очи Купър, — Сен Клер е роден в Ирландия, получил е образованието си в чужбина, а после — според всички налични свидетелства — е загинал в Италия. В действителност обаче той си е жив и здрав. Може би наистина е ангел.

Ребека поклати глава.

— Преди и аз смятах така, понеже около него се случваха разни странни неща, но когато го видях с Фрогмор, се убедих, че е обикновен човек. В поведението му нямаше нищо свръхестествено, само хитрост. Мисля, че Сен Клер е такъв, за какъвто се представя — йезуит, решен да унищожи злия магьосник по един или друг начин.

— А какво ще стане после според теб? — попита албиносът и почти веднага съжали за думите си.

Ребека се намести по-навътре в леглото си. Тя рядко мислеше за това. Предпочиташе да си представя, че двамата със Сен Клер винаги ще бъдат заедно. Разбира се, девойката искаше справедливост за баща си, но преди всичко копнееше за йезуита.

— Прощавай — Купър взе ръцете на Ребека в своите и ги потри, за да ги стопли. — Хората като теб би трябвало да имат гореща кръв — той остана със сведена глава. — Искам да знаеш, че каквото и да стане след смъртта на Фрогмор, аз ще остана с теб — албиносът вдигна очи и се усмихна. — Когато и да се обърнеш, ще виждаш сянката ми. Обичам те, Ребека!

— Да, знам. Нали вече ми каза.

— А ти обичаш ли ме?

— Какво всъщност е любовта? — заекна девойката. — В „Сребърният дракон“ много мъже, прекалили с ейла, са ми казвали, че ме обичат. Баща ми също твърдеше, че е обичал майка ми, но това не му пречеше да се забавлява със слугините…

— Да, да, освен това се предполага, че майка ми е трябвало да обича мен, а аз — нея — намеси се подигравателно Купър. — Не знам какво е любовта, Ребека. Веднъж в Кеймбридж прочетох една история, в която се казваше, че Бог вземал по нещо от душата на всеки от нас и разпръсквал парченцата наоколо. Някои хора запълвали празнината с различни страсти. Други изваждали по-голям късмет и успявали да срещнат човека, у когото е попаднала частицата от душата им, и така отново ставали цели.

— И този човек съм аз, така ли? — попита Ребека.

— За мен — да. Още от първия миг, в който те зърнах. После те видях да прекосяваш двора на бащината си кръчма и да се отправяш към конюшнята, готова да рискуваш живота и честта си заради някакъв непознат, и разбрах, че винаги ще те обичам — Купър поклати глава. — Няма втора като теб, Ребека! Виждал съм безброй мъже и жени да предават някого само за няколко шилинга. Ти обаче си силна. Много по-силна, отколкото си мислиш. Дори за миг не се пречупи — нито в Колчестър, нито когато онзи наемник Рагуза те отвлече, нито по време на онова ужасно пътуване по море. Е, в двора на Иван може и да трепериш от страх — той сниши глас, — но тук дори ангел би се уплашил. Все едно, няма да те разпитвам повече — албиносът приближи ръцете й до устните си и целуна връхчетата на пръстите й. — Просто искам да знаеш, че те обичам. Ти си смела, красива, но онова, заради което те ценя най-много, е благотворното влияние, което имаш над душата ми. Ти си истинско съкровище, Ребека, и аз не бих си позволил да те изгубя за нищо на света. Милея за теб повече, отколкото за самия себе си — Купър улови погледа й. — Дори да умра, ще изкъртя портите на Ада, и пак ще дойда при теб!

— Защо си толкова сигурен, че ще отидеш в Ада? — попита Ребека бързо, надявайки се така да потуши изгарящата страст, появила се в очите и по лицето на албиноса.

Купър се накани да отговори, но в този момент в стаята влезе Сен Клер с някаква кожена торбичка в ръка. Йезуитът веднага скри товара си между останалите си вещи, а после зашета наоколо със светнал поглед, сякаш беше малко момче, намерило невероятно съкровище. На Ребека й се стори, че в студената и мрачна стая внезапно е нахлул слънчев лъч, и сърцето й заликува. После тя извърна лице, за да скрие щастието си от Купър.

— Какво е станало тук? — попита йезуитът, оглеждайки девойката от глава до пети.

Ребека бързо му разказа за премеждието си с мечката.

— Ти си истински джентълмен, Уилям — обърна се Сен Клер към албиноса и стисна ръката му. — Това обаче не е било нещастен случай — продължи той. — Заключени врати, разпадащи се мостчета, а отдолу — мечка с малко, готова да те разкъса на парчета… Не, не. Това е работа на Фрогмор.

После йезуитът седна до Ребека. Купър трепна и извърна поглед.

— Спокойно сега — промърмори Сен Клер и целуна девойката по челото, след което — сякаш доловил лютата ревност на албиноса — веднага я пусна. — Това е работа на Фрогмор — повтори той. — Искал е да те убие, преди да си тръгне, за да може после да се наслади на спокойствие на разкоша в двора на турския султан — йезуитът въздъхна. — Знаех, че магьосникът ще те нападне, но за жалост, не можех да бдя над теб непрекъснато. За сметка на това горещо се молех на Бог да те пази.

— Ами сега какво ще правим? — попита Ребека.

— През последните дни успях да се сприятеля с Васлов и Дмитрий. Те и двамата виждат във Фрогмор потенциален съперник и направо не могат да го понасят. Утре сутрин магьосникът доброволно ще тръгне с турските пратеници. В чест на заминаването му пред портите на крепостта ще се състои кратка церемония, но ние няма да присъстваме на нея.

— А какво ще правим? — попита Купър.

— Ще ходим на лов. Иван се е видял в чудо. Царят хем не иска да се подчини на турците, хем се страхува да не ги обиди, така че в крайна сметка е решил утре сутринта да не ги посреща. Вместо това ще отиде на лов. С нас. Васлов и Дмитрий са го убедили да ни вземе и освен това ще ни осигурят храна и три бързи коня.

— Тоест ще се опитаме да избягаме, така ли?

— Точно така. Ще поемем на север към Финландия или Ливония или пък на запад към Германия или Полша — Сен Клер се изправи на крака. — Сега всички са заети да подготвят крепостта за пристигането на турските пратеници, така че, слава Богу, поне тази вечер няма да се пролива кръв.

— А какво скри там? — попита Купър.

— Примамката, с която ще подлъжем Фрогмор обратно в капана! — ухили се йезуитът.

18.

По-голямата част от вечерта тримата спътници прекараха в приготовления за скорошното си бягство. По някое време Васлов се появи на прага и зашепна нещо на Сен Клер. Освен това джуджето им донесе дисаги и малко храна — пушено месо и просо.

— Но ако тръгнем на лов с тези дисаги, няма ли да заподозрат, че се каним да избягаме? — попита Купър.

— Няма да тръгваме с тях. Ще носим само оръжия. Васлов ще вземе багажа ни и ще го скрие в гората, а утре ще ни отведе до него — отвърна Сен Клер. — После, с Божията помощ, ще препуснем далеч от това ужасно място!

Ловът започна късно на следващата сутрин. Сен Клер обясни на спътниците си, че турските пратеници вече са отвели Фрогмор и че Иван иска да отпразнува заминаването на магьосника с бясно преследване на мечки и елени из гората.

— Всъщност ще се стреля по всичко, което се движи — добави йезуитът уморено. — Жаждата за кръв на царя е просто неутолима.

Дмитрий дойде да ги вземе от стаята им и им върна портупеите. Опричникът смушка Ребека игриво в гърдите и я погали по косата.

— Трябва да се подстрижеш — потупа я той по бузата. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на жена.

Купър много се зарадва, когато получи портупея си обратно, и веднага го препаса около кръста си, изваждайки меча и камата си и изпробвайки остриетата им. Сен Клер пък изглеждаше по-загрижен за дрехите им и настоя двамата му спътници да се облекат топло. През цялото време Васлов много им помагаше, но Ребека не беше убедена, че намеренията на джуджето са чисти. Любимият шут на царя изглеждаше твърде весел, а погледът му беше лукав. Дмитрий пък току се подхилкваше под мустак. Купър, изглежда, също имаше своите съмнения.

— Защо тези двамата? — обърна се той към Сен Клер. — Васлов и Дмитрий са оцапани с кръв не по-малко от господаря си. Та те са опричници, за Бога! Разбира се, нямали са търпение да видят гърба на Фрогмор, но това е всичко. На теб говоря, йезуите!

Сен Клер се изправи, оставяйки дисагите, които пълнеше, разкопчани. Ребека забеляза, че кожената торбичка, която беше скрил от тях предишния ден, сега е напъхана под жакета му.

— Защо Васлов ти помага? — прошепна Купър. — Не е трудно човек да забележи, че джуджето се отнася с уважение към теб. Защо? — той сграбчи йезуита за ръката. — Отговори ми!

— Не знам — отвърна Сен Клер, освобождавайки ръката си от хватката на Купър. — Все пак съм свещеник. Може би това плаши Васлов. Освен това ме придружават жена със заешка устна и демон със снежнобяла коса. Както и да е, важното е, че в момента джуджето иска да си тръгнем.

— Този отговор изобщо не ме удовлетворява — сопна се албиносът.

— Мастър Купър, в момента изобщо не ми е до това дали ти си удовлетворен, или не. Дмитрий ни чака на стълбите. Зарът е хвърлен. До час ще препускаме през заснежената пустош като бесни.

Малко по-късно, увити в плащовете си и яхнали мощните полски коне, които Васлов беше докарал от конюшните, Ребека и спътниците й се присъединиха към царя и опричниците му и изтрополиха през портите на Александрова слобода. Отначало групичката им се спусна към широкия главен път, но после свърна на изток и продължи по пътечките към гората.

Наблюдавайки Иван и свитата му, Ребека нямаше как да не се сети за призрачните истории от Дънмоу, в които се разказваше за Сатаната и останалите прокълнати ангели, които се носели из есекската пустош, възседнали огнени коне. Мъжете наоколо бяха облечени в някаква крещяща смесица от монашески одежди, на краката им имаше ярко оцветени ботуши, а около вратовете им бяха завързани пъстри шалчета. Седлата и сбруите на конете им бяха отрупани с всевъзможни украси и звънчета. Над главите им се вееха разноцветни знамена, а по кожените предпазители върху китките им и по дървените прътове, които носеха, се бяха вкопчили най-различни ловни птици. Край тях пък тичаха, лаеха и щракаха със зъби грамадни мастифи и дори една черна мечка с намордник на муцуната като останалите кучета.

Понякога групата им препускаше, а друг път забавяше ход, за да може Иван да пусне сокол или пък да изстреля стрела по някой заек или лисица, а в един случай и по едно от ловните кучета, което го ядоса.

— Този кошмар продължи твърде дълго, Сен Клер — прошепна Ребека, взирайки се през снега към тъмните очертания на гората. — Вече искам да се събудя от него!

Йезуитът я потупа по рамото, а после смъкна вълнения шал, с който беше покрил носа и устата си.

— Още малко — каза той.

В следващия момент ловджиите се втурнаха към гората с викове и крясъци и Ребека, Сен Клер и Купър останаха сами. Откъм дърветата продължаваше да се дочува зовът на ловджийски рогове, цвиленето на коне, тропотът на копита и глухият лай на кучета. Ребека погледна през рамо и видя зад тях да стои някакво дребно конче, натоварено с провизии.

— Моментът настъпи — обяви йезуитът.

После хвана юздите на кончето и тримата спътници препуснаха през заснежената поляна към главния път.

Пролетта вече се усещаше — денят беше ясен, снегът се топеше, а по небето нямаше и едно облаче. По обяд дори слънцето започна да грее по-силно. От време на време Ребека, Сен Клер и Купър спираха, за да дадат почивка на конете си и да се подкрепят, а после продължаваха лудешкия си бяг. Понякога йезуитът дръпваше юздите и поглеждаше през рамо, а веднъж Купър дори се изкачи обратно по някакъв хълм.

— От какво се боиш? — попита Ребека.

— Мина ми през ума — отвърна албиносът хладно, — че Иван може би не е излязъл на лов за дивеч. Докато бяхме в Александрова слобода, Дмитрий с усмивка на уста ми довери, че царят обичал да преследва затворниците си, а после да гледа как мастифите му ги разкъсват. Затова проверявам дали някой не е тръгнал по петите ни.

И така, тримата продължиха пътуването си. Докато препускаха през заснежената пустош, Ребека си даде сметка, че познава тези земи — от едно видение, което й се беше явило преди много години.

За известно време тя и спътниците й се движеха на юг, но после свърнаха на запад. Васлов им беше осигурил пътни карти и пропуски и колкото повече напредваха, толкова повече се засилваше вярата на Ребека, че наистина ще успеят да се измъкнат от тази ужасна страна.

— Ами когато се махнем оттук? — попита Купър. — Какво ще правим тогава? Ще се качим на някой кораб до Константинопол и ще заявим на султана, че искаме да ни предаде Фрогмор?

Сен Клер обаче отказа да бъде въвлечен в разговор и продължи да язди, вглъбен в собствените си мисли. Въпреки това йезуитът си призна, че той също не е вярвал на Васлов и на Дмитрий и че е останал изненадан от лекотата, с която са успели да избягат.

Тримата спътници пътуваха още шест дни, преди номерът на джуджето да им се изясни. Капанът щракна точно когато се приближаваха към някакъв граничен пункт. Група маскирани мъже изскочиха изневиделица от гората и въпреки че Сен Клер и Купър веднага извадиха мечовете си, нападателите им ги обградиха от всички страни. Албиносът беше изблъскан от седлото, а йезуитът се изправи в стремената и размаха оръжието си. Въоръжените със сопи мъже се опитаха да го съборят от коня, но когато не успяха, един от тях извади камата си и я заби между плешките на животното. Горкото добиче изцвили от болка и се вдигна на задните си крака, изхвърляйки Сен Клер от гърба си. Ребека изпищя, слезе от седлото и си опита да си пробие път до йезуита. В този момент някаква фигура се изправи пред нея. Девойката се опита да издере лицето на мъжа, но онзи замахна със сопата си и тя отстъпи назад. Ударът обаче се стовари върху главата й и я просна на земята. До нея паднаха още тела.

Ребека положи неимоверни усилия да остане в съзнание. В следващия момент усети, че се движи, но не на гърба на кон, ами върху някаква импровизирана носилка. По някое време тя повдигна покривалото от еленова кожа и видя Сен Клер и Купър да яздят след нея с вързани ръце. Навън не беше много студено, а наоколо звучеше някакъв неразбираем език. Девойката се унесе и тутакси потъна в море от огън, изгарящо тялото й и каращо гърлото й да съхне. После й се присъни, че отново се намира в Александрова слобода и че над нея се е надвесила някаква мечка. В следващата сцена от трескавия й кошмар тя танцуваше пред царя на Русия в оплисканата му с кръв зала за съвещания. Дмитрий и Васлов също бяха там. Командирът на опричниците й намигна иззад трона. Джуджето пък се въртеше из въздуха, заслепявайки я със зашеметяващата скорост на движенията си и с ярките си дрехи. След това Ребека се озова сред море от лед на борда на „Розата от Любек“. Наоколо нямаше никого освен нея, но платната бяха вдигнати и се издуваха от вятъра, а рулят се въртеше от само себе си. Тя извика името на Сен Клер. Вратата на капитанската кабина се отвори и отново се затвори. После се дочуха стъпки и девойката разбра, че Фрогмор също е на борда. Тя се опита да се покатери по корабните въжета, опънати между главната мачта и страничния парапет, но се подхлъзна на леда, който ги покриваше, и цопна в морето. Устата й моментално се напълни с вода, а ръцете на магьосника се впиха в раменете й. Ребека се опита да се отскубне от хватката му, мятайки се и пищейки. После Сен Клер й зашепна нещо и тя се успокои.

Последваха още видения. По някакъв начин корабът беше върнал девойката в Дънмоу и сега тя вървеше към енорийската църква по пътечката, по която изнасяха покойниците. Съдебният пристав Малбрук крещеше нещо от гроба си, а старицата Уайът се подпираше на вратата на костницата. Когато Ребека влезе в нефа, тя видя, че на мястото на любимата й статуя стои Иван. Лицето на руския цар беше гротескно изкривено, а от очите му бликаше кръв.

— О, не! — простена девойката, а после се обърна.

Към нея вървеше пастор Бейнс, хванал баща й за ръка. След това в църквата нахлуха две момчета и закрещяха някакви обиди. От костницата вече нямаше и следа, а гробището беше покрито със сняг. Ребека поклати глава и се помъчи да се събуди. Когато отвори очи, видя Сен Клер да стои над нея и да гали лицето й.

— Затворена съм в църквата и не мога да избягам — прошепна тя. — Фрогмор тук ли е?

— Не, успокой се.

Девойката имаше чувството, че е потопена във вода.

— Ужасно съм жадна.

— Разбира се, че ще си жадна.

След тези думи йезуитът се отдръпна и над нея се надвеси някакъв дребен и съсухрен мъж с бяла шапчица на главата и почерняло от слънцето лице. Той й каза нещо, а после наля между устните й няколко капки от някаква студена и ароматна напитка.

Не след дълго Ребека се унесе отново, но този път заспа дълбоко. Понякога, когато се събудеше, в стаята цареше мрак, а друг път през прозорците нахлуваше слънчева светлина. Сен Клер, Купър и онзи старец почти непрекъснато бдяха над нея. В един момент тя ги чу да я обсъждат, отвори очи и се огледа наоколо. Девойката лежеше в някакво легло, подпряна на няколко възглавници, а над главата й беше опънат бял воал. Ребека си помисли, че това е погребален саван, и мигом се развика. В следващия момент воалът беше отдръпнат и Сен Клер и Купър разтревожено се взряха в нея.

— Къде съм? — попита девойката и седна в леглото; ленените чаршафи бяха безукорно чисти. Тя попи потта от врата си. — Колко време спах?

— Познай — пошегува се Купър.

Ребека забеляза, че бялата му коса е ниско подрязана, и реши, че така му отива повече. Албиносът изглеждаше по-слаб и в по-добра форма. Сен Клер явно също си беше отпочинал добре и от тъмните кръгове около очите му нямаше и следа. Девойката потърка очи.

— Няколко дни? — опита се да налучка тя. — Последното нещо, което си спомням, е нападението в гората — Ребека обърна поглед към прозореца, през който нахлуваше ярка слънчева светлина. — Какво е това място?

— Намираме се в Каренска — руска крепост, близо до турската граница. Дмитрий ни залови отново. После повика този врач и тримата с него и Купър се грижихме за теб, докато изгаряше от треска — Сен Клер доближи до устните й някаква чаша. — Беше болна седмици наред.

— Ами Фрогмор?

— О, не се безпокой. Рано или късно той също ще се появи.

Фрогмор, издокаран като някой турски принц в богато украсена червена наметка с висока яка и алени полуботуши, напомаден и напарфюмиран, последва еничаря извън малката вила, предоставена му от имперската канцелария в Константинопол.

Откакто беше пристигнал в града, магьосникът се радваше на големи почести от страна на султана. Сюлейман го беше заобиколил с роби, които изпълняваха всяко негово желание, и го беше отрупал с дрехи, скъпоценности, храна и вино, но въпреки това Фрогмор едва потискаше яростта, която го беше обзела. Онзи проклет йезуит пак го беше измамил — Сен Клер беше откраднал кожената кесия с най-ценните му притежания и я беше заменил с друга. Само при мисълта за това магьосникът отново кипна и шумно си пое дъх. Еничарят, който го водеше, спря и намръщено го погледна. Фрогмор, който не можеше да си позволи да издава какво чувства пред новите си господари, просто му се усмихна. Да, турците едва ли биха разбрали защо един велик магьосник се тръшка заради няколко дреболии, пък и сигурно биха се зачудили как така човек с такива невероятни способности се е оставил да бъде измамен толкова лесно. Въпреки това Фрогмор беше решен да си отмъсти. Той щеше да си върне онова, което му принадлежеше, щеше да се отърве от онези джафкащи псета, Сен Клер и Купър, но преди всичко щеше да убие онази малка повлекана със заешката устна. Магьосникът вече беше прочел „Книгата на тайните“ и се беше уверил, че момичето е много опасно — смъртоносно оръжие в ръцете на Сен Клер. Всичко това обаче трябваше да почака.

— Успокой се и се овладей — каза си магьосникът.

Той винаги си казваше така, когато имаше нужда да прочисти ума — научил го беше от източните мъдреци. Сега трябваше да се подготви за срещата със Сюлейман и за изненадите, които можеше да го чакат.

Фрогмор беше доволен, че се е измъкнал от скованата от лед Москва и че се намира далеч от Иван и завистливото джудже Васлов. Беше чудесно отново да се радва на слънцето и да се разхожда из двореца на турския султан, където усещането за величие беше направо осезаемо. Магьосникът се огледа одобрително наоколо. Градините от двете му страни бяха изпълнени със зеленина и из тях летяха цели ята сладкопойни птички с ярко оперение. Във въздуха се носеше уханието на различни парфюми, както и сладката миризма на тамян и билки. Покрай пътечката, поставени върху каменни плочи или пък в специално издълбани в земята дупки, горяха цветни свещи в алабастрови свещници.

Колонадите от бял мрамор, през които минаваха, бяха украсени със златни и сребърни орнаменти, както и с всевъзможни странни мотиви, оформени от скъпоценни камъни. На всеки вход към палата стояха на пост еничари с жълти дрехи и бели тюрбани с пера; чернокожи мамелюци с бели роби и извадени ятагани и спахии със златни брони. Въпреки многото стражи обаче, а може би тъкмо заради тях, наоколо цареше почти неестествена тишина. За тягостната атмосфера допринасяха и множеството знаци, свидетелстващи за могъществото на Сюлейман — златните куки, забити в мраморните колони, бяха отрупани с главите на клетниците, предизвикали гнева му.

После Фрогмор беше преведен през Портата на приветствията — внушителна стражева кула с високи стени, осеяни с бойници, и грамадни железни порти. Отвъд нея се простираха множество покрити с калдъръм пътечки, по които се стигаше до различни постройки. След това минаха през Портата на блаженството — входа към харема — и през залата, в която заседаваше султанският съвет, или Диванът. През цялото време на магьосника му беше ясно, че ги наблюдават през шпионки в стените.

Накрая тръгнаха през някакъв мрачен коридор, подобен на пещера, а когато стигнаха до средата му, иззад колоните от двете страни изпълзяха две сенки и застанаха на пътя им. Водачът на Фрогмор се поклони и тихо се оттегли. Магьосникът погледна към двамата бостанджии с островърхи шапки и гароти, затъкнати в коланите. Мъжете събраха длани, поклониха се и отстъпиха назад. После единият дръпна някаква кука, забита в каменния под, отмести една от плочите и подкани Фрогмор да го последва по осветеното от факли стълбище към тайните тунели, водещи до сърцето на палата.

В подземието беше ужасно студено, а стените бяха влажни и слузести. Магьосникът вече едва потискаше безпокойството си. Той очакваше да бъде посрещнат с почести, но сега му се струваше, че султанът се кани да изпита способностите му. Единият от бостанджиите, чиито боси крака шляпаха по плесенясалите каменни плочи по пода, вървеше напред с факла в ръка. Другият следваше Фрогмор на няколко крачки разстояние и се придвижваше тихо като сянка. От време на време тримата минаваха покрай някой неподвижен като статуя часови, облечен в черно и скрил лицето си зад плътно забрало. В едната ръка на всеки от стражите имаше кръгъл щит, а в другата — меч. Фрогмор вървеше бавно, взрян в извивките на подземния тунел и в страховитите сенки, хвърляни от факлата. Понякога до слуха му долитаха сподавени стенания и викове за пощада и магьосникът си даде сметка, че коридорът минава покрай дворцовите тъмници.

Накрая стигнаха до някаква врата, вградена в каменната стена. Бостанджиите я отвориха и направиха знак на Фрогмор да мине през нея. Помещението, в което се озоваха, беше просторно и добре осветено от множество факли и маслени лампи, а на трона в дъното му седеше самият Сюлейман. Султанът беше облечен в поръбени със злато одежди, чисто бял тюрбан, украсен със скъпоценни камъни, и пурпурни чехли с извити върхове. Отдясно на трона пък, на един стол, се беше настанил великият везир, чието лице изглеждаше напрегнато и бдително. Фрогмор си спомни етикета и тутакси падна на колене върху една възглавничка в средата на залата. После се поклони три пъти, удряйки челото си в каменния под.

— Добре дошъл в двора ни — заговори Сюлейман на лингва франка.

— Ваше султанско величество ми оказва огромна чест.

— И това е само началото, мастър Фрогмор. Разбира се, ако всичко, което чувам за теб, е вярно. Хайде, седни.

Магьосникът се подчини. От сенките мигновено изпълзяха неколцина слуги, облечени в тъмни дрехи, които му подадоха още възглавници. Фрогмор се разположи на пода, скръсти крака и се взря в безизразното лице на султана. Сюлейман потри язвата на бедрото си и разсеяно се зачуди дали магьосникът би могъл да я излекува.

— Можеш ли да четеш мисли, мастър Фрогмор?

— Не, ваше величество — отвърна магьосникът, — но мога да предположа какво си мислят хората.

— Чудесен отговор, мастър Фрогмор. Хората, които се хвалят със способностите си, обикновено се оказват лъжци.

— Господарят ми те повика тук — намеси се великият везир, изправяйки се на крака, — за да се увери със собствените си очи в магическите ти сили.

— Аз не съм фокусник. Нито пък шарлатанин, демонстриращ уменията си по пазарите…

— А какъв си тогава, мастър Фрогмор?

— Човек, изучил тайните на древното изкуство Кабала и умеещ да призовава на своя страна господарите на мрака.

Великият везир потръпна.

— Покажи ни какво можеш, мастър Фрогмор — султанът вдигна юмрук към устата си и захапа пръста си. — Веднага!

Очите на магьосника шавнаха. В този момент факлата, която гореше над главата на великия везир, падна, посипвайки пода с искри и подпалвайки една възглавница. Някакъв роб веднага дотича и я заудря, за да потуши пламъците, а после я изрита встрани. Великият везир пребледня и пъхна ръце в широките ръкави на робата си. Сюлейман дори не трепна.

— Чувал съм — заяви той хладно, — че подобни номера често се изпълняват по пазарите за забавление на децата.

Фрогмор се усмихна и се поклони. Той можеше да покаже на султана още много неща, с които да го удиви или дори да го ужаси, но магьосникът усещаше, че Сюлейман не би проявил интерес към подобни трикове. Турските пазари действително бяха пълни с шарлатани, които можеха да демонстрират всевъзможни илюзии, като например да превърнат пръчка в змия.

— Наричат те Душегубеца — продължи султанът. — Докажи ми, че си такъв, мастър Фрогмор!

Магьосникът покри очите си с ръце и промълви една кратка молитва към тъмните си господари.

— Ако имаш нужда от нещо — просто кажи — добави тихо Сюлейман.

Великият везир отстъпи уплашено назад и застана до трона. Въпреки че се намираше дълбоко в сърцето на двореца и беше обграден от войници, готови да изпълнят всяка негова заповед, той изпитваше истински ужас от този неверник с тъмно лице. В залата не беше ли станало по-студено от преди? Ами фигурите, танцуващи наоколо, наистина ли бяха сенки, или нещо по-веществено? Изобщо безопасно ли беше да водят тук човек като Фрогмор? Магьосникът като нищо можеше да ги затвори в подземието като духове в бутилка…

— Имам нужда от нещо, да — отвърна Фрогмор, вдигайки глава. — Трябва ми човек, когото да принеса в жертва на господарите си — той се озърна наоколо и спря поглед на стражите, които се криеха из сенките. — Освен това искам всички да излязат от залата. Разбира се, не и вие, ваше величество — магьосникът улови погледа на великия везир и се усмихна. — Главният ви съветник също може да остане.

И така, Сюлейман извика някаква заповед и Фрогмор чу вратата зад гърба му да се отваря и затваря. Магьосникът продължи да седи с отпуснати в скута ръце и поглед, прикован в пода. Въпреки че не беше убивал отдавна, той имаше достатъчно сили, за да смае султана и великия му везир, а щом веднъж видеха на какво е способен, те щяха да са готови да изпълнят всяко негово желание.

В този момент вратата зад него отново се отвори и оттам се чу звън на оръжия и някакъв жален стон. После мамелюците хвърлиха на пода един завързан затворник. Клетникът беше облечен в парцали, посивялата му коса и брада бяха дълги и сплъстени, а очите му бяха изпълнени с ужас. Той се опита да се освободи от въжетата, които се впиваха в тялото му, а после отвори беззъбата си уста, мълвейки молби на арабски, и се опита да допълзи до трона на султана. Великият везир плесна с ръце. Войниците понечиха да се оттеглят, но тогава Фрогмор се приближи към единия от тях и измъкна камата от портупея му. Щом стражите излязоха, магьосникът сряза въжетата на затворника. Мъжът с мъка се изправи на крака. Фрогмор му заговори успокоително, а после долепи средния пръст на едната си ръка до челото му и онзи бавно легна на пода. Магьосникът се надвеси над него и се взря в очите му. Затворникът изглеждаше толкова уплашен, че сърцето на Фрогмор се сви от жал.

— Заспи — каза благо той. — И не се бой — всичко ще бъде наред.

След тези думи магьосникът заби камата в гърлото на мъжа. От раната мигновено шурна кръв, принуждавайки го да се отдръпне. Великият везир ахна, но Фрогмор не му обърна внимание. Вместо това стана и взе от стената две факли. После постави едната при главата на трупа, а другата — при краката му, и с още едно ловко движение на камата разпори гърдите на жертвата, измъквайки оттам все още биещото й сърце. След това съедини двете факли и положи сърцето в средата на огъня. Залата тутакси се изпълни с воня на кръв и горяща плът. Сюлейман продължи да наблюдава невъзмутимо ставащото, но великият везир бръкна в кесията на колана си, извади от там една ароматна торбичка и я доближи до носа си.

Фрогмор избърса ръцете си в парцаливите дрехи на затворника и коленичи пред огъня с отметната назад глава, разперени ръце и извъртени нагоре очи. После се заклати напред-назад и зашепна някаква древна молитва. Пламъците станаха синьо-оранжеви. Великият везир започна да трепери, сякаш в залата беше задухал студен вятър. Той хвърли бърз поглед към господаря си. Сюлейман беше пребледнял, а по гърбавия му нос се стичаха капки пот. Магьосникът вече беше напълно обвит от дима, а когато излезе от него и пристъпи към трона, великият везир възкликна от ужас. Мъжът, който тръгна към тях, не беше Фрогмор, ами затворникът.

— В името на Всемилостивия Аллах! — великият везир скри лицето си в ръце, надничайки между пръстите си.

Тялото на затворника още лежеше на пода с онази кървава рана на гърдите. Кой тогава беше този човек?

— Нима умееш да приемаш образа на други хора?! — прошепна султанът дрезгаво.

Той докосна лицето на мъжа. Кожата му беше студена като на риба, но тази уста и коса, това тяло…

— Невъзможно! — промълви Сюлейман.

Султанът се взря в очите на фигурата пред себе си, но те не отразяваха душата на пречупен затворник, а сила, каквато Сюлейман не беше виждал никога досега. После мъжът се обърна и се отдалечи. Султанът зачака, взирайки се напрегнато в сенките. Не след дълго от тях излезе Фрогмор. Лицето на магьосника беше леко пребледняло, а очите му току примигваха. Сюлейман остана на трона си с ръце в скута и се взря в угасващите пламъци на жертвения огън. Той беше виждал всякакви факири, мъдреци и магьосници, но никога досега не се беше сблъсквал с подобно нещо. Човек, владеещ изкуството на превъплъщението, би му бил от изключително голяма полза при нападението над Малта или над която и да било друга крепост, и Сюлейман беше готов да даде мило и драго, за да се възползва от уменията му.

— Ще получиш каквото поискаш! — заяви дрезгаво той. — Само го назови!

Фрогмор коленичи.

— Имам врагове, ваше величество, които между другото са и ваши врагове…

19.

Каренска беше нова крепост, построена от инженерите на Иван върху леко възвишение, и се намираше на около десет левги от руско-турската граница. Високите й стени, осеяни с множество бойници, бяха изградени от сив гранит, а над входа й и в ъглите се издигаше по една четвъртита стражева кула. Царят беше платил скъпо и прескъпо и беше оборудвал всяка една от тях с немски оръдия. Зад този защитен пръстен имаше замък, както и множество конюшни, складове и изби, в които се съхраняваха провизии и боеприпаси. Ако някой враг успееше да проникне в крепостта, обитателите й можеха да се скрият в грамадната централна кула от сив камък, която се издигаше на сто и шейсет стъпки над земята.

Около Каренска се простираха необятни пасбища, из които обикаляха различни номадски племена заедно със стадата си. Вече беше началото на май и зеленината, доскоро подхранвана от топящите се снегове, вече повяхваше, но затова пък полските цветя изпъстряха пейзажа с шарките си. Ястреби и керкенези се носеха в небето в търсене на плячка, сладкопойни птици гнездяха във високата трева и се готвеха да огласят лятото с песните си. На юг земята се спускаше към реката, която бележеше границата с Османската империя; на север и изток се издигаха тъмни гори.

При вида на тази дива и пуста околност Ребека нямаше как да не си спомни за кървавите си видения. Въпреки това тя все още се чувстваше твърде слаба и замаяна, за да обърне внимание на приликата.

— Мислехме, че ще умреш — каза й Сен Клер, сядайки на едно столче до леглото й. — Кожата ти гореше, а тялото ти непрекъснато плуваше в пот.

— Какво стана?

Йезуитът се намръщи.

— Иван и Васлов ни измамиха. Пратениците, които отведоха Фрогмор, са искали да вземат и нас. Царят на Русия обаче не обича да прекланя глава пред турците.

— И затова се е престорил, че сме избягали, така ли?

Сен Клер кимна.

— Васлов ни остави да се измъкнем от гората, но когато наближихме Киев, ни обгради отряд конници и теб те удариха по главата — той огледа раната на темето й. — После ни доведоха в Каренска.

— Но защо?

— Иван изчаква. Ако турците го притиснат, ще ни предаде на тях. Ако ни забравят обаче — йезуитът сви рамене, — може и да ни пусне, а може и да ни остави тук до края на дните ни.

Ребека затвори очи и въздъхна.

— Фрогмор иска смъртта и на трима ни — продължи Сен Клер. — Вече му е дошло до гуша аз и Купър да го следваме по петите, но преди всичко, Хризостома, магьосникът иска да се отърве от теб. Едва след като те унищожи, той ще може да си отдъхне и да се посвети изцяло на новите си турски господари.

— Толкова ли съм важна? — попита Ребека стреснато.

— Да, толкова. Фрогмор познава законите на природата и много добре знае, че дори един велик магьосник като него не може да се измъква до безкрай. Известно му е, че в един момент идва време за разплата, и гледа на теб като на огромна заплаха.

— Трябва да сложим край на всичко това — заяви Купър, удряйки се с юмрук по коляното — и най-после да затрием Фрогмор от лицето на земята! — албиносът седна в другия край на леглото. — Докато ти беше трескава, Сен Клер ми каза как можем да унищожим магьосника. Аз обаче…

— На него му е трудно да повярва, че това е единственият начин — намеси се йезуитът. — Но това е самата истина, Уилям.

— Планирал си всичко от самото начало, нали? — обвини го Купър.

— Всичко, което се случи дотук, не можеше да стане против волята на който и да е от вас двамата.

Албиносът поклати глава. Сен Клер взе ръцете на Ребека в своите и заговори на онзи свой странен език. Купър погледна към девойката. Тя усети ревността му и ощипа йезуита по пръстите.

— Какви ги дрънкаш? — подкачи го тя. — И защо непрекъснато говориш на този странен език, сякаш се обръщаш към някого, когото ние не можем да видим?

— Това е арамейски — отвърна Сен Клер. — В момента се моля.

— За какво? — сопна се Купър. — Господ да ни прати легион от ангели, които да ни помогнат?

Йезуитът се засмя и поклати глава.

— Май ти е много весело, а? — албиносът стана на крака и пъхна палци в колана си. После се ослуша, тъй като от коридора се дочуха стъпки, но не след дълго шумът заглъхна. — Отговори ми! — настоя той. — Имам чувството, че в ума ти непрекъснато се върти нещо. Въпреки това вече две седмици не споменаваш нищо за бягство. Мислиш, че Фрогмор ще дойде тук, нали?

— Знам, че ще дойде.

— Но няма да го стори само заради Ребека, прав ли съм? — Купър се огледа наоколо. — Къде е онази кожена кесия?

— Какво друго може да иска Фрогмор от нас? — попита девойката.

Сен Клер стана, приближи се към дисагите си, окачени на стената, и извади оттам кожената торбичка. После се върна при двамата си съюзници и изтърси съдържанието й върху леглото.

— Какво е това, за Бога?! — възкликна Ребека. — Подобни дрънкулки можеш да намериш на сергията на всеки пътуващ търговец!

Тя се пресегна и зарови пръсти сред предметите — някакъв пръстен, брошка с форма на змия, парче златотъкан брокат, прокъсана дамска ръкавица със седефена закопчалка, момчешки жакет, очукана дървена играчка, представляваща рицар на кон с копие в ръка, и един малък пергаментов свитък.

— Какви са тези боклуци? — настоя Купър. — Нищо чудно, че Дмитрий не прояви никакъв интерес към тях…

— Сега Фрогмор е демон — отвърна йезуитът, — но някога той също е бил обикновен мъж и е обичал с цялото си сърце и душа.

— И тези неща са негови, така ли?

Сен Клер постави ръката си върху тази на Ребека.

— Точно така. Вярно, че магьосникът иска да се добере до нас, но не по-малко копнее да си върне тези предмети.

— А ти как се сдоби с тях?

— Злото джудже Васлов мрази Фрогмор, така че лесно го подкупих. Убедих го, че ако ми предаде съкровищата на магьосника, силите на Фрогмор ще отслабнат. Щом чу това, любимият шут на царя с радост открадна кесията и я замени с друга.

— Значи си го излъгал? — подразни го Купър. — Нима йезуитите правят подобни неща?

— Това, което казах на Васлов, донякъде е истина. В крайна сметка, могъществото на Фрогмор е доста преувеличено. Да, той може да развихри магическите си способности в усамотени селца като Дънмоу, убивайки разни клетници като старицата Уайът, но денем е принуден да се спотайва, разчитайки единствено на бързината си и на изненадата на противника си. Той е получовек-полудемон и се лута бездомен между небето и земята. Всъщност понякога вероятно му се иска да е обикновен мъж и дори може би съжалява за делата си. Сигурно често си спомня дните, когато е бил щастлив, и тези предмети го връщат към тях. Убеден съм, че накрая ще изпълзи от мрачното си леговище и ще дойде да си ги потърси.

— Чак толкова много ли значат те за него? — попита Ребека.

Сен Клер вдигна почернелия от времето пергаментов свитък и го разви.

— Ако животът е любов — зачете той — и любовта е живот, то твоят живот е моята любов — йезуитът хвърли бележката на леглото. — Фрогмор е написал това на любимата си съпруга преди много, много години.

— Откакто сме тук — намеси се Купър, — ти ми разказа доста неща за магьосника, Майкъл, но не спомена почти нищо за себе си. Ребека, ти знаеше ли, че нашият йезуит идва от Ирландия и че някога е служил на Фрогмор?

— Очаквах да кажеш нещо подобно — отвърна Сен Клер хладно.

Албиносът се наведе през леглото.

— Освен това така и не ми обясни — просъска той — как си оцелял след падането в онази урва, в която те е хвърлил Фрогмор…

— Всъщност не паднах — отвърна йезуитът бавно. — Или поне не толкова надълбоко, колкото му се искаше на магьосника.

— Ами когато всичко това приключи? — настоя албиносът. — Какво ще правиш тогава?

— Ще си отида у дома, мастър Купър!

— У дома, значи — подигра му се човекът на Юда. — Тоест на бесилката в Тайбърн, така ли?

— Стига вече! — намеси се Ребека, за да потуши страстите, а после докосна парчето пергамент. — Настина ли това писмо е толкова важно за Фрогмор?

— Ако ти умреш, Ребека, и на мен ми остане само една къдрица от косата ти — Сен Клер вдигна малката кесия, — за мен тя също би била по-ценна от всичко на света!

Девойката чу как Купър рязко си поема дъх и извърна поглед, за да не вижда болката в очите му.

— Спи ми се — рече тя и стисна пръстите на Сен Клер, а после се протегна и хвана ръката на албиноса. — Но преди това нека ви кажа, че ако някой от вас умре, сърцето ми ще бъде разбито навеки. Вие сте моя плът и кръв — Ребека събра съкровищата на магьосника и ги пусна обратно в кесията. — Тримата трябва да се държим заедно — продължи тя — и ако сблъсъкът с Фрогмор наближава, трябва да се подготвим.

В този момент някой потропа по вратата и в стаята влезе Дмитрий. Опричникът беше зализал косата си назад и се беше облякъл в червено-черна наметка до коленете и широки панталони, затъкнати в кожени ботуши с високи токове. Той спря пред леглото с палци, пъхнати в портупея, поклони се подигравателно и заоглежда Ребека изпод тежките си клепачи. Девойката си даде сметка, че е само по една тънка ленена нощница, и придърпа одеялото върху себе си.

— О, мистрес Ленъкс, как я караш? — заговори Дмитрий бавно, махвайки високопарно с ръка. — Както виждате, английският ми доста се е подобрил — той перна парчето пергамент, натъпкано в колана му. — Това е писмо от Москва, мастър Купър. Явно отсъствието ти от Англия е било забелязано и цар Иван е бил помолен, в случай че се намираш в царството му, да те върне обратно.

— Това няма да стане — отвърна Сен Клер лаконично.

Дмитрий посочи припряно наоколо.

— Тук вие сте гости и имате на разположение всякакви удобства — чудно огнище и топли покривки по стените, както и по пода — той потропа с ботуши. — Сервира ви се добра храна, вероятно по-хубава от тази, която бихте яли на мъгливото си островче.

— Въпреки това сме затворници — възрази Купър.

— Не, гости сте — произнесе с мъка Дмитрий.

— Тогава защо ни измамихте? — обади се Ребека.

Опричникът се засмя, а после прокара език по зъбите си, напомняйки на девойката за някоя хрътка, която току-що се е наяла.

— Както казах и на спътниците ти, мистрес, тук вие сте в безопасност. Турците искаха да ви отведат, но ние им казахме, че сте избягали.

— Защо тогава не ни пуснете да си вървим? — попита Ребека разгорещено.

Дмитрий потри ръце.

— Не се оправям много добре с езика ви, но да кажем, че ако избягате твърде лесно, турците ще станат подозрителни. С течение на времето обаче…

— Времето е много важно за нас, Дмитрий — намеси се Сен Клер, изправяйки се на крака. — Както ти казах и преди, рано или късно, Фрогмор ще разбере, че сме тук.

— Невъзможно!

— Напротив, Дмитрий, напротив — настоя йезуитът. — Каренска не е далеч от турската граница. Мисля, че още сега трябва да пратиш съобщение до най-близкия болярин или до самия цар и да поискаш подкрепление.

Опричникът постави ръце на хълбоците си, поклати глава и тихо се засмя.

— Подобна организация би отнела месеци. Както и да е, искате ли утре да отидем на лов?

След тези думи, без дори да дочака отговор, опричникът излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

— Утре, Ребека, ще излезеш и ще се поразтъпчеш — Сен Клер я целуна по челото. — Сега обаче трябва да поспиш.

Купър потупа девойката по рамото, след което двамата мъже я оставиха сама.

Ребека се сгуши между завивките и скоро се унесе. След известно време обаче чу някой да вика името й. Тя не знаеше дали е будна, или сънува, но гласът беше настоятелен и звучеше точно като този на баща й. Така я викаше Бартоломю, когато имаше нужда от нея в салона на „Сребърния дракон“. Девойката седна в леглото. Дебелата лоена свещ, поставена върху масата до другия край на постелята й, почти беше изгоряла и в стаята цареше сумрак. Капаците на прозорците бяха здраво залостени, но въпреки това Ребека потрепери от студ.

— Майкъл! — извика тя. — Уилям!

Не последва никакъв отговор. В отсрещния ъгъл на стаята нещо прошумоля, но девойката реши, че е някой плъх, и не му обърна внимание. Тя стана от леглото и с мъка се приближи до камината. Краката й едва я държаха. Огънят почти беше угаснал, така че й се наложи да поразрови въглените с оставената наблизо маша и да хвърли върху тях още малко подпалки. От камината тутакси полетяха искри, пламъците се разгоряха и стаята се изпълни със сенки. В следващия момент Ребека чу името си отново. Тя погледна към огъня и едва сподави вика си. В пламъците се беше появило лицето на Фрогмор! Магьосникът се взираше в нея подигравателно, сякаш знаеше всичките й тайни мисли и страхове. Девойката размаха машата, докато вдигналите се искри не я накараха да отстъпи назад. Сен Клер беше прав — Фрогмор наистина знаеше къде са!

Следващите няколко дни Ребека прекара в разходки из замъка, по време на които често се качваше на крепостните стени и се взираше в морето от трева, припомняйки си сънищата от Дънмоу. Самотните птичи крясъци и вятърът, огъващ тревата и разпръскващ семената на цветята, й напомняше за есекските равнини, но въпреки това тукашната околност й се струваше много по-зловеща. Към гарнизона се бяха присъединили множество опричници — конници, пешаци и артилеристи; всичките — закоравели главорези. Всеки път, когато девойката минеше покрай тях, те я поглеждаха крадешком и си прошепваха нещо на своя език, но въпреки това се отнасяха към нея с уважение. Същото важеше и за Купър и Сен Клер, които се бяха присъединили към войниците на учебния плац. Там албиносът се отличи като майстор на меча и опричниците — с техните плоски лица, високи скули и безизразно изражение — често заставаха в кръг около него и го наблюдаваха как обезоръжава поредния си противник.

Всъщност в крепостта имаше и други жени, но те бяха най-вече проститутки. Изобщо ежедневието тук много напомняше на това в Александрова слобода и се изразяваше в странна смесица от религиозни ритуали и безспирни пиршества. Дворецът представляваше обширна постройка с висок таван, по чиито стени висяха множество ловни трофеи, оръжия, икони и знамена. В кухните зад него цареше непрестанно оживление. Виковете и смехът на гуляйджиите разбуждаха Ребека още призори. Понякога пък, когато някой от опричниците се напиеше с чист спирт и тръгнеше да разиграва коня си из замъка, се чуваше и цвилене, и тропот на копита. На няколко пъти през нощта подвижният мост беше спускан и хората на Дмитрий излизаха от замъка, за да оплячкосат някое от близките села.

И така, дните си минаваха и Сен Клер и Купър започнаха да се тревожат, че престоят им в Каренска се е проточил твърде дълго. Ребека пък всеки ден се молеше да не ги върнат в кошмарния двор на цар Иван.

Една вечер, точно след като се бяха оттеглили в стаята си, Сен Клер настоя да отслужи вечерня. Купър скръсти ръце и хладно се взря в йезуита, а Ребека коленичи пред импровизирания олтар. Сен Клер извади хляба и виното, които беше отмъкнал от кухнята, и извърши свещения ритуал. После причести девойката, но когато предложи Светите дарове и на Купър, албиносът поклати глава.

— Не вярвам в Бог, така че би било богохулство да ги приема — заяви той. — Освен това, в случай че Той съществува, не мисля, че би Му станало приятно, ако повярвам в Него само защото съм в опасност.

Сен Клер се усмихна и отдръпна потира.

— Добър човек си ти, Уилям Купър — отвърна той тихо.

След като отслужи литургията, йезуитът извади един миниатюрен мях за вино, наля в него малко от осветеното вино и внимателно го запуши. После надяна връвчицата, с която беше вързан, на врата на Ребека и го скри под жакета й.

— Какво беше това? — попита Купър.

— Когато моментът настъпи — отвърна Сен Клер, вглеждайки се в очите на девойката, — Ребека ще разбере какво трябва да стори с меха. Ако Фрогмор изпие съдържанието му, силата му ще отслабне.

— А после какво? — заинати се албиносът.

Сен Клер не му обърна внимание.

— Ребека ще направи онова, което й подсказва сърцето.

— Значи ще победим магьосника с магия, така ли? — подигра му се Купър. — Хайде, Майкъл, нима наистина вярваш в това? Ако Бог наистина съществува, защо не вземе да ни изпрати на помощ малко от ангелите си?

— Дори да го направи — сопна му се Сен Клер, — ти пак не би повярвал в съществуването Му!

— Ти ще кажеш!

Йезуитът допи виното в чашата, след което я изми и я остави на масата. После замълча и се заслуша в песните, които долитаха от замъка.

— Какво според теб представляват ангелите, Уилям? — попита той накрая. — Рицари в бляскави доспехи? Същества с магически способности? Ако прочетеш Библията, ще видиш, че дори Христос е бил човек от плът и кръв и законите на времето и пространството са ограничавали и Него. По време на мъките си на кръста Той, разбира се, е можел да призове цял легион от ангели, но въпреки това не си е мръднал и пръста — Сен Клер започна да разчиства олтара. — Злото у човека трябва да бъде победено от доброто у човека, а не от Бог.

— Обичаш ли тази жена, Майкъл? — изтърси Купър.

Ребека зяпна, удивена от прямотата на албиноса.

— Обичаш ли Ребека Ленъкс? — настоя той.

— Уилям! — възкликна девойката.

— Защото аз я обичам — продължи Купър разгорещено — и когато всичко това свърши, ще я помоля да се омъжи за мен. Където и да отиде после или където и да я отведеш ти, йезуите, аз ще я последвам!

Сен Клер се приближи до албиноса и хвана ръката му.

— Уилям, Уилям. Един Бог знае какво ще стане, когато всичко това свърши!

След тези думи йезуитът се обърна и подкани Ребека да дойде при тях. После хвана и нейната ръка.

— В момента сме обградени от мрак — каза той, — осветяван единствено от лагерните огньове на враговете ни. Ние тримата обаче сме едно цяло, обединено от взаимна обич и вярност, и отразяваме силата на Светата Троица — Отца, Сина и Светия Дух — Сен Клер извиси глас и Ребека настръхна.

— Нека силата на Троицата бъде с нас — продължи напевно йезуитът — и ни помогне да доживеем отредения ни срок. Но ако все пак умрем без време, нека изпрати ангелите си да ни посрещнат — Сен Клер стисна ръцете на двамата си съюзници, а после ги пусна и посочи към прозореца. — Дмитрий е глупак и няма да се вслуша в предупрежденията ми, но чуйте ме какво ще ви кажа — краят наближава!

На следващата сутрин Сен Клер, Купър и Ребека се изкачиха по тясното вито стълбище до върха на стражевата кула. Йезуитът носеше със себе си малко вино, хляб и сушено месо. Небето беше ясно, слънцето печеше и околността се виждаше чудесно. Сред полята, простиращи се като море от зеленина докъдето поглед стига, се забелязваха няколко малки селца, както и множество пръснати стопанства.

— Защо дойдохме тук? — попита Купър, сядайки на пода и вдигайки очи нагоре. — Виждам, че денят е хубав, но все пак…

— Почакай и ще видиш — отвърна му Сен Клер.

И така, тримата седнаха на върха на кулата и се заприказваха. Мрачното настроение на Купър явно се беше разсеяло след призива на Сен Клер към единство и албиносът заговори за живота си в двора на Елизабет, разказвайки на двамата си съюзници за слабостите на кралицата, за подлостта на Уолсингам и за скандала около смъртта на лейди Дъдли28 в Къмнър Плейс.

След известно време Ребека надзърна през парапета и мигом се вцепени. Какъв беше този пушек, за Бога?! Девойката отмести поглед и видя още един стълб черен дим да се издига към синевата. Двамата мъже бързо се изправиха на крака. Из полята горяха множество огньове.

— Турците са прекосили границата — обясни Сен Клер — и са подпалили стопанствата по пътя си.

— Откъде знаеше, че ще стане така? — попита Купър.

— Отгатнах! Ребека ми разказа за видението, което й се е явило преди около две седмици — йезуитът се намръщи. — След като Фрогмор е разбрал къде сме, беше въпрос на време да препусне насам заедно с някой турски генерал. Но сега това няма значение — те вече са тук!

Сен Клер отвори вратата в пода и тримата съюзници заслизаха по тесните стъпала. Когато стигнаха до вътрешния двор, там вече беше настанала суматоха — явно часовите по стените също бяха забелязали пушека. Във въздуха отекваше зов на бойни рогове, а Дмитрий се разпореждаше конете да бъдат изкарани от конюшните. После портите се отвориха и разузнавачите препуснаха извън замъка.

— Ти си знаел, че ще дойдат, нали? — извика командирът на опричниците към Сен Клер, след което потърка размътените си от вино очи и промърмори нещо на руски. — Знаел си…

— Да, знаех и те предупредих — отвърна йезуитът бавно. — Турците са прекосили границата и в момента палят всичко по пътя си, но истинската им цел е да обсадят Каренска.

— Значи освен всичко друго си и ясновидец, така ли? — заяде се Дмитрий, а после се прокашля, изплю се и се удари с камшика за езда по бедрото. — Както и да е, няма да се разцивря сега. Как предлагаш да действаме?

— Турците ще са тук до залез-слънце. Заповядай на неколцина от хората си да яхнат най-бързите коне и незабавно да препуснат на север за помощ.

Командирът на опричниците се съгласи и закрещя някакви заповеди. Не след дълго целият гарнизон беше вдигнат на оръжие. Сен Клер и Купър се присъединиха към Дмитрий на върха на стражевата кула. Въпреки протестите им Ребека също отиде с тях.

Денят вече преваляше, когато разузнавачите се върнаха в крепостта. Те моментално се качиха на стените, коленичиха пред командира си и разгорещено му заописваха онова, което бяха видели.

— Явно не става дума за обикновена банда, прекосила границата, за да оплячкоса близките села — обърна се Дмитрий към йезуита, — ами за цяла армия. Към замъка настъпват около две хиляди еничари, към три хиляди дервиши, които дъвчат хашиш и вярват, че трябва да умрат в битка, и около хиляда и петстотин спахии, или конници. Войската разполага с достатъчно провизии, както и с обсадна артилерия. Чака ни голямо кръвопролитие, Сен Клер.

След тези думи Дмитрий нареди жените да бъдат изгонени от крепостта. Проститутките тутакси бяха натоварени на няколко коня, беше им дадена малко храна и им беше казано да бягат далеч от настъпващите турци. После подвижният мост беше вдигнат и на стените бяха качени множество боеприпаси — барут, куршуми, бъчви с масло, гръцки огън и дървени обръчи, намазани с катран. Съдържанието на нужниците заедно с труповете на множество плъхове и котки беше изсипано в крепостния ров, за да се замърси водата. Върху оръдията бяха поставени парчета кожа, накиснати във вода, а мангалите бяха напълнени с горещи въглени. Късно следобед Дмитрий заповяда на хората си да запечатат замъка. И така, вратите бяха свалени от пантите им и изгорени, а входовете с изключение на един — зазидани. После защитниците на Каренска зачакаха.

Първоначално нападателите им изглеждаха като дълга колона от мравки, но с течение на деня се приближиха и Ребека съзря проблясъка на оръжия, разноцветните дрехи на войниците и грамадните знамена, развяващи се на вятъра. Към Каренска приближаваше огромна армия, зад която трополяха оръдия, както и множество каруци, пълни с боеприпаси.

Когато слънцето залезе, лагерните огньове и факлите на враговете им осветиха нощта с блясъка си. Сен Клер настоя Ребека да се върне в стаята им. Тя го послуша и дори успя да заспи, но сънищата й бяха неспокойни и непрекъснато я спохождаха кошмари, в които й се явяваше Фрогмор, носещ се във въздуха като някакъв огромен и зъл прилеп. Дори насън девойката знаеше, че времето за разплата е настъпило.

20.

Ребека се събуди точно след зазоряване. Сен Клер и Купър ги нямаше в стаята. Девойката се облече набързо и се уви в наметката си. В замъка беше тихо и тя се зачуди дали не сънува поредния си кошмар. Къде бяха изчезнали всички? Нима бяха побягнали и я бяха оставили на милостта на Фрогмор? В двора обаче беше пълно с опричници и други войници, които стояха мълчаливо и се взираха в крепостните стени. Ребека си проправи път между тях и се изкатери по стълбите на стражевата кула. На върха й намери Дмитрий, Сен Клер, Купър и други офицери, всичките вперили невярващи погледи в огромната армия, която ги беше наобиколила.

През нощта турците бяха обградили крепостта. Сен Клер сочеше на останалите еничарите в техните жълти наметки, мамелюците в белите им роби, спахиите и множеството дервиши, облечени в черно от глава до пети. Вражеският лагер изглеждаше добре организиран и беше разположен далеч от обхвата на оръдията на Каренска. Във въздуха се носеше миризма на пушек и на готвено. Зад войските бяха наредени копринените шатри на висшите офицери, както и каруците с боеприпаси и провизии. Оръдията и една гигантска обсадна кула вече бяха придвижени напред. Дмитрий посочи към кръстовете, които се издигаха по края на турския лагер. Ребека заслони очи, за да се предпази от слънцето, и се вгледа по-внимателно. После гърлото й пресъхна — това действително бяха кръстове и на всеки един от тях беше прикован гърчещ се от болка мъж или жена.

— Горките селяни! — възкликна Дмитрий. — Турците явно са ги хванали и са ги разпънали на кръст — той погледна през рамо към Сен Клер. — Така врагът ни предупреждава какво ще се случи и с нас, ако Каренска падне.

След тези думи командирът на опричниците се приближи към вътрешния парапет и изкрещя някаква заповед на хората си, които чакаха в двора. Отдолу се чу звън на сбруи и цвилене на коне.

— Какво си намислил? — попита Сен Клер.

Дмитрий затегна портупея си и си сложи на главата стоманен шлем със заострен връх и предпазители за лицето и врата, изработени от метални брънки.

— Смятам да приветствам посетителите ни, йезуите. Бас ловя, че не го очакват.

Ребека се накани да се обърне, но в този момент един от офицерите извика нещо. Трима конници излязоха от турския лагер и препуснаха към замъка, развявайки бяло знаме. Дмитрий се надвеси през парапета. Когато стигнаха до крепостния ров, тримата пратеници дръпнаха юздите и спряха Конникът в средата, за чието копие беше прикрепено бялото знаме, се изправи в стремената си закрещя на лингва франка. Командирът на опричниците го изслуша, а после се ухили на Сен Клер.

— Казва, че са готови да се оттеглят, но само при условие че им предам тримата чужденци — белокосия демон, свещеника и кръчмарската слугиня със заешката устна.

— И? — попита йезуитът.

Дмитрий се прокашля и се изплю.

— Ако ви предам, ще трябва да се простя с главата си. На царя никак няма да му хареса, че съм клекнал пред турците, които са прекосили границата му, оплячкосали са околните села и са обсадили една от крепостите му. Освен това, англичанино — Дмитрий се усмихна дяволито, — мисля, че те харесвам — той погледна през рамо към войниците си. — Хайде! Предайте отговора ми на турците!

Трима стрелци мигом заредиха лъковете си, надвесиха се над стените и обсипаха турските пратеници с порой от стрели. Двама от конниците се отпуснаха в седлата си, а после единият от тях се изтърколи в рова. Третият обърна коня си, изпускайки бялото знаме, и препусна далеч от крепостта. Не беше изминал и няколко крачки, когато две стрели се забиха в гърба му. Турчинът се изхлузи от седлото, но кракът му заседна в стремето и конят продължи да го влачи през праха към турския лагер.

— Но те носеха бяло знаме! — запротестира Купър.

— Бяло знаме ли? — озъби се Дмитрий. — Кажи го на онези клетници, приковани към кръстовете!

След тези думи командирът на опричниците се забърза надолу по стъпалата на стражевата кула. Хората му го чакаха в двора, стиснали в едната си ръка мечове, а в другата — черни щитове. Конете вече бяха оседлани. Дмитрий изкрещя някаква заповед. Решетката на крепостната порта моментално беше вдигната, а подвижният мост — спуснат, и опричниците се завтекоха към вражеския лагер като стрели. Турците изобщо не очакваха подобен развой — в крайна сметка, те бяха дошли да обсадят крепостта, а не да се отбраняват от нападатели. Дмитрий препускаше напред като някой демон, а хората му се разгръщаха зад него. В небето се вдигнаха облаци прах. После изтрещя оръдие, отекна звън на стомана и въздухът се изпълни с виковете на мъже, вкопчени в яростна битка.

Сен Клер поклати глава.

— Според свети Павел най-голямата добродетел е любовта — каза той замислено, — но в очите на Дмитрий това явно е куражът. Сърцето на този опричник може и да е черно като нощта, но смелостта му не може да бъде оспорена.

Димът от оръдията и прахът скоро покриха бойното поле като пелена и Ребека, Сен Клер и Купър не можеха да видят какво става. От време на време някой ездач падаше от коня си и животното хукваше обратно към крепостта. На портата стояха на пост пешаци, готови да вдигнат подвижния мост във всеки един момент.

— Какво се надява да постигне Дмитрий с тази атака? — попита Ребека.

— Да накара врага да се разтрепери от страх — отвърна й Купър. — Турците и мастър Фрогмор вече са наясно, че ще се бием до смърт.

Думите на албиноса едва бяха заглъхнали, когато из въздуха се понесе зовът на руски бойни рогове. После настана тишина. Облакът прах изтъня и не след дълго хората на Дмитрий излязоха от него. Конете им бяха запъхтени и целите покрити с пяна. Опричниците препуснаха към подвижния мост и скоро се озоваха обратно в двора на замъка. Повечето от тях бяха живи и здрави, но някои бяха изгубили конете си и се бяха качили на седлата на своите другари. Други се прибраха в крепостта тичайки. Имаше мъже, които се бяха отървали само с драскотини, но имаше и лошо ранени. Ребека предложи да слезе в двора и да помогне на войниците, но Сен Клер й каза да остане на стените. От Дмитрий нямаше и следа. Тъкмо когато бяха изгубили надежда, че ще го видят отново, от облака прах излезе още една група конници. Зад тях препускаха неколцина облечени в ризници спахии с развети плащове и насочени копия, но те нямаха шанс да настигнат руснаците. Дмитрий яздеше в края на колоната, сякаш искаше да се увери, че нито един от хората му няма да остане на бойното поле.

Когато стигнаха до подвижния мост, останалите опричници се втурнаха в двора на крепостта, но командирът им внезапно обърна коня си. Животното се вдигна на задните си крака, а Дмитрий извади меча си и се втурна обратно към врага. Ребека наблюдаваше ставащото с отворена уста, удивена от смелостта на руснака, а не по-малко и от хитростта му. Предводителят на спахиите, които бяха преследвали опричниците, беше изпреварил другарите си и в момента беше сам и уязвим. Не след дълго двамата мъже се сблъскаха, оръжията им звъннаха и мечът на Дмитрий потъна в рамото на спахията. Конят и ездачът му мигом рухнаха на земята. Едва тогава командирът на опричниците препусна към подвижния мост. Хората му го посрещнаха с одобрителни викове, а войниците по стените започнаха да сипят подигравки и обиди към спахиите, които наобиколиха падналия си предводител.

Изведнъж в степта се изви силен вятър и облакът прах, отделящ крепостта от вражеския лагер, се разсея, разкривайки пораженията, които конниците на Дмитрий бяха нанесли на турците. Шатрите, фургоните и каруците на обсадителите горяха, земята беше осеяна с трупове, оръдията лежаха прекатурени на една страна, а от мястото, където бяха стояли конете и боеприпасите, се вдигаше черен пушек.

Здраво хванала ръката на Сен Клер, Ребека слезе в двора на замъка, където Дмитрий и хората му ликуваха, подавайки си един на друг винени мехове.

Скоро обаче турците отвърнаха на удара. До късния следобед те бяха дотъркаляли оръдията си до стените на крепостта и вече ги обстрелваха с порой от снаряди. Канонадата продължи и през нощта и мракът току се осветяваше от огнените езици на залповете. По зазоряване, пришпорвани от своите имами, дервишите се втурнаха към замъка с бойните си викове на уста, прехвърляйки се през рова по дървени мостчета и изкатервайки се по стените с помощта на високи стълби.

Бранителите се готвеха да отвърнат на атаката с гръцки огън, горящи обръчи и казани с гореща вода. Всички тези боеприпаси бяха отнесени на стените и докато врагът пълзеше нагоре, Дмитрий заповяда главите на нападателите да бъдат посипани с огън и жупел. Ребека, която се грижеше за ранените на стражевата кула, можеше само да наблюдава ставащото. Ушите на девойката пищяха от виковете на сражаващите се мъже, от звъна на стомана и от трещенето на огнестрелни оръжия, а стомахът й се обръщаше от миризмата на горяща плът. Тя се движеше като насън и смело промиваше раните на онези, които все още бяха в състояние да се върнат в битката. Повечето наранявания бяха причинени от куршуми или от стрели и под вещите напътствия на Купър и на Сен Клер Ребека скоро се научи да навлиза надълбоко в плътта и да заглушава писъците и протестите на ранените, натъпквайки в устите им напоен с вино парцал.

Атаката на турците продължи до ранния следобед. После врагът се оттегли, оставяйки след себе си килим от тежко ранени и мъртви войници. От радостта на Дмитрий и на хората му вече нямаше и следа. Дрехите на опричниците бяха раздърпани и прогорени, а плувналите им в пот лица бяха почернели от дим. За известно време защитниците на крепостта изоставиха постовете си, за да се подкрепят и да подремнат, а после се върнаха по стените.

В късния следобед турците се появиха отново, колкото да си приберат мъртъвците, след което пак се оттеглиха. Вечерта обаче канонадата беше подновена. Дмитрий се обезпокои не на шега и нареди да бъде издигната още една стена, в случай че врагът успее да проникне в замъка. Ребека, Сен Клер и Купър бяха освободени от постовете си и им беше казано да си починат. Тримата съюзници едва се довлякоха до стаята си, а после се проснаха в постелите си и заспаха, без да си проговарят.

По някое време Ребека се събуди от шума на оръдейната стрелба и седна в леглото. Сен Клер и Купър спяха дълбоко. В стаята беше ужасно студено и миришеше просто отвратително! Девойката имаше чувството, че отново се е озовала в костницата в Дънмоу. Във въздуха се носеше воня на разложение и изобщо атмосферата беше много потискаща.

— Купър? — прошепна Ребека, но албиносът продължи да лежи по гръб, похърквайки като малко момче.

Девойката се престраши, отметна завивките си и стана от леглото. Всяка костица от тялото й я болеше. После в паметта й изплуваха гърчещите се в ръцете й защитници на Каренска и изпълнените им с болка очи, а в ушите й отекнаха жалните им писъци.

Огънят почти беше угаснал, така че Ребека хвърли още няколко цепеници в камината и се наведе, за да раздуха въглените. Пламъците тутакси обхванаха сухото дърво, хвърляйки наоколо облак от искри. Девойката протегна ръце към огъня и се опита да потисне спомена за видението, което й се беше явило преди време. Цепениците весело запукаха, изпълвайки стаята с топлина. Въпреки това Ребека все още се чувстваше неспокойна. Когато пламъците се разгоряха, тя стана и се приближи до един от тесните прозорци. Като изключим проблясъците от залповете на руснаците, навън цареше пълен мрак. После нещо прошумоля.

— Кой е там?

В стаята гореше една-единствена свещ, поставена на масичката до леглото на Купър. На светлината й девойката съзря меча на албиноса, който лежеше в ножницата си на пода. Дръжката на оръжието примамливо просветваше. Звукът се повтори. Някой вървеше към Ребека, дишайки тежко. Тя се взря в отсрещния ъгъл — звукът идваше точно оттам! — и бавно тръгна да прекосява стаята.

— Кой е там? — повтори девойката.

Ама че беше глупава! Изобщо не биваше да си ляга, без да си е подсигурила оръжие до постелята. Ами ако турците бяха проникнали в замъка? После пред очите й се оформи някаква тъмна фигура.

— Купър! — извика тя. — Сен Клер!

Фигурата излезе от сенките. Ребека моментално побягна към другия край на стаята, крещейки името на албиноса. Купър се претърколи в леглото, мърморейки си нещо под носа и премлясквайки с устни. Девойката измъкна меча му от ножницата и се обърна. Мъжът пред очите й трябваше да е мъртъв. Лицето му беше синкаво, устата му зееше и изобщо видът му беше като на жив труп. Рагуза! Наемникът, който беше нападнал шайката на Купър по пътя край Колчестър, стоеше пред Ребека в някакъв окъсан жакет, покрит с прах, мърлява риза и износени панталони и ботуши. Девойката не знаеше дали е будна, или сънува. Тя замахна с меча, но острието само изсвистя във въздуха. После някой хвана ръцете й.

— Успокой се, момиче! — извика Купър. — И пусни този меч, за Бога!

Ребека се подчини.

— Какво става?

Сен Клер се запрепъва към тях, потривайки лице.

— Той беше тук! — прошепна девойката, а после се освободи от хватката на Купър и прекоси стаята. — Тук беше, казвам ви!

Сега обаче, на мъждивата светлина от свещта, наоколо не се виждаше нищо подозрително. Ребека се ощипа по бузата и се обърна към двамата мъже.

— Кълна се, че не спях! — запротестира тя. — Видях онзи Рагуза, който ни плени в гората край Колчестър. Стоеше точно в средата на стаята! — девойката приседна на едно столче. — Уверявам ви, че не беше сън. Бях станала от леглото. Вижте, дори разпалих огъня. Рагуза изпълзя от сенките и запристъпва към мен. Изглеждаше като току-що излязъл от гроба!

Сен Клер й подаде една чаша вино и я накара да отпие, а после хвърли един поглед към Купър.

— Това е един от триковете на Фрогмор — каза йезуитът, обхващайки лицето на девойката с топлите си ръце. — Явно магьосникът е използвал силата си, за да разбере къде сме и какво правим, преди сам да се появи — той се обърна към албиноса. — Помни, че дори да раниш Фрогмор, той ще се възстанови бързо — Сен Клер улови погледа на Ребека. — Има само един начин да го убием и тази задача се пада на теб, Хризостома.

Фрогмор, облечен в самурена наметка и стиснал чаша шербет в ръка, седеше върху куп възглавници в шатрата си в турския лагер и гневно се взираше в генерал Бейезил.

— Какво искаш да кажеш? — просъска магьосникът. — Че не си в състояние да изпълниш волята на султана?

Бейезил поглади мустака си и се постара да овладее гласа си. Как му се щеше Сюлейман да беше избрал някой друг!

Отначало всичко беше изглеждало съвсем лесно. За мисията му бяха осигурени първокласни войници и единственото, което се искаше от него, беше да прекоси руската граница, да обсади Каренска, да залови тримата чужденци и победоносно да се завърне в Константинопол. Фрогмор беше използвал силите си, за да разбере къде държат затворниците, а и генералът беше сигурен, че руснаците няма да окажат кой знае каква съпротива. Но ето че всичко се беше объркало! Гарнизонът беше убил мирните им пратеници, беше нападнал лагера им, а после така решително им се беше противопоставил, че не беше останало място за съмнение — битката щеше да се води до смърт.

— Както вече ви казах — започна Бейезил, подбирайки думите си внимателно, — крепостта е подготвена да устои на дълга обсада, каменните стени са дебели, а земята отдолу е толкова твърда, че едва ли ще можем да прокопаем тунел. Руснаците не пожелаха дори да обмислят исканията ни. Изпратих за подкрепление, но…

— Какво но? — попита Фрогмор раздразнено.

— Цар Иван вече трябва да е разбрал, че сме нахлули през границата, и насам сигурно препуска цяла армия.

Фрогмор отпи от шербета си.

— Вие обаче сте велик магьосник… — добави Бейезил.

— Точно така, генерале — остави чашата си Фрогмор. — Освен това господарят ти цени мнението ми високо. Колкото до способностите ми — не си въобразявай, че мога да накарам стените на Каренска да изчезнат или пък да превърна руските войници в купчина крякащи жаби. Превземането на крепостта е твоя работа.

Бейезил пребледня и сведе глава.

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме тази задача?

Турският генерал сви рамене.

— Вероятно десет дни, а може и повече.

Фрогмор прехапа устни. Явно щеше да се наложи да покаже на този некадърник на какво е способен. Магьосникът знаеше къде са враговете му, така че му оставаше само да влезе в замъка, да се справи с тях и да излезе оттам с главите им, натъпкани в чувал. Той сръбна от шербета си и се загледа в чашата. После си спомни какво му бяха предсказали картите на доктор Херметикус. Да, Каренска несъмнено беше крепостта от видението, което му се беше явило в магазина на гадателя. Моментът за разплата беше настъпил. „Ама че хитрец е този Сен Клер!“ — помисли си Фрогмор с кисела усмивка на уста. Магьосникът беше проучил „Книгата на тайните“ още веднъж и се беше уверил, че проклетата кръчмарска слугиня със заешката устна трябва да умре. Той, разбира се, с радост щеше да й помогне да се пренесе в отвъдното, след което щеше да се върне в Константинопол и щеше да се погрижи този жалък страхливец Бейезил да си получи заслуженото.

— Успя ли да вземеш някакви пленници? — попита Фрогмор.

— Да, мнозина.

— Тогава ги вържи и ми ги доведи в полето.

След тези думи магьосникът се изправи на крака и презрително бутна чашата си.

— Утре по това време обсадата ще е приключила — заяви той.

Турците атакуваха Каренска рано на следващата сутрин, промъквайки се през една дупка в стената, но след кратък ръкопашен бой руснаците успяха да ги отблъснат. Врагът едва се беше оттеглил, когато се чуха някакви викове. Ребека, която по това време се намираше на върха на стражевата кула, надзърна през парапета и видя, че грамадната обсадна кула на нападателите им бавно се приближава към крепостта. Съоръжението беше високо пет етажа и беше пълно с еничари. Дмитрий изкрещя някаква заповед и хората му веднага слязоха в избите, домъквайки оттам множество бъчви. После оръдията бяха заредени с гюлета. Топчиите си свършиха работата и скоро от дървената кула захвърчаха трески.

Междувременно стрелците се погрижиха за еничарските офицери на върха на обсадната кула. Накрая един от опричниците беше спуснат по стената заедно с гърне гръцки огън. Войникът се приземи върху съчките и камъните, с които турците бяха запълнили крепостния ров, и се затича към грамадното дървено съоръжение. Турците се опитаха да го застрелят, но онзи явно беше роден с късмет и успя да стигне до обсадната кула. После бързо изсипа маслото в основата й и тръгна да се връща, но тогава един турски куршум го застигна. Опричникът обаче вече си беше свършил работата. И така, руските стрелци заредиха лъковете си с огнени стрели и се прицелиха в разлятото масло. Някои пропуснаха, но други уцелиха, и скоро обсадната кула на турците пламна като факла, улавяйки еничарите в огнения си капан. Много от тях скочиха, рискувайки да се пребият, а тези, които паднаха от страната на замъка, моментално бяха застреляни от гарнизона.

След тази безуспешна атака турците се оттеглиха, но в ранния следобед подновиха канонадата си, насочвайки цялата си артилерийска мощ към малката пролука в стената. По-късно, някъде по залез-слънце, беше предприета поголовна атака и цялата турска войска се втурна към крепостта. Някои от войниците преминаха през дупката в стената, а други тръгнаха да се катерят по стените с помощта на високи стълби.

— Прибирай се в стаята си! — извика Дмитрий на Ребека.

Девойката държеше в ръцете си някакъв тежко ранен войник и слушаше предсмъртните му вопли.

— Нека поне го изчакам да умре! — примоли се тя.

Дмитрий каза нещо на младежа, изчака го да кимне, а после извади камата си и с едно ловко движение преряза гърлото му. Горещата кръв на войничето опръска коленете на Ребека и се просмука в роклята й.

— Така е по-добре — заяви Дмитрий. — Нямаше как да го преместим, а турците всеки момент може да проникнат в крепостта — той обърса уста с опакото на ръката си. — Купър! Сен Клер! — изкрещя той към съюзниците на Ребека, които тъкмо помагаха на бранителите на Каренска да заредят едно оръдие. — Връщайте се в стаята си! Турците не бива да ви хванат! Ако превземат стените, всички ще се скрием в централната кула!

Двамата мъже неохотно се съгласиха и вземайки девойката със себе си, слязоха по стълбите на стражевата кула, прекосиха двора, пълен с мъртви и ранени войници, и влязоха в централната кула на замъка. Щом се озоваха в стаята си, Ребека се погрижи за драскотините, които бяха получили по време на битката, и разпредели престоялата храна и вино между тримата. От време на време Купър излизаше навън, за да види как върви отбраната на крепостта, и се връщаше все по-умърлушен и по-умърлушен.

— Турците стигнаха до стените — простена той накрая, сядайки на леглото си и скривайки лицето си в ръце. — Ако продължава така, замъкът ще падне. Какво ще правим, Сен Клер?

Йезуитът обаче беше дълбоко заспал.

— Уилям! — извика Ребека.

Купър вдигна поглед.

— Ако замъкът наистина бъде превзет, не бива да ме оставяш да падна в ръцете на турците!

Албиносът се усмихна, погали я по косата и притисна устните си към челото й.

— Спокойно, никой няма да падне в ръцете на турците — увери я той, а после въздъхна и я пусна. — Аз лично никога не бих преклонил глава пред тях и съм сигурен че Дмитрий също не би го сторил. В подземието на централната кула е складиран доста барут, така че ако врагът проникне в крепостта, ще подпалим всичко — Купър я хвана за ръцете. — Ребека!

Девойката погледна към изпитото лице на албиноса и си спомни опасния мъж, който беше влязъл в „Сребърният дракон“. Под тази сурова маска обаче се криеше просто едно малко момче, копнеещо да бъде прието и обичано.

— Обичаш ли ме, Ребека?

— И да, и не — отвърна девойката, отскубвайки се от ръцете му, след което се изправи и въздъхна. — В момента съм прекалено изморена и объркана, за да бъда сигурна в каквото и да било. Не мислех, че всичко ще свърши така — тя посочи към спящия Сен Клер. — Някога си въобразявах, че той е ангел или дори самият архангел Михаил, дошъл да ни спаси…

Купър горчиво се засмя.

— Ако Бог наистина съществува, сега сигурно ни се подиграва или пък е зает с нещо друго — албиносът вдигна меча си и го пъхна в ножницата. — Така или иначе, в нашия свят само три неща имат значение — смелостта, силата и добре наточеното оръжие.

Ребека прекоси стаята и седна на леглото си. После се накани да си легне, но в този момент някой потропа по вратата и в стаята влезе един от офицерите на Дмитрий. Лицето на мъжа беше скрито зад металните брънки на шлема му, а в ръцете му имаше някакъв винен мях. Той хвърли меха на Купър и се забърза към Ребека. Сен Клер се замята в съня си. Първоначално девойката си помисли, че войникът носи нещо и за нея, но после видя обърнатия кръст под разкопчаната на гърдите му риза и се вцепени. Мъжът посегна към дръжката на камата си.

— Фрогмор! — изпищя тя и се претърколи върху леглото, но магьосникът вече се хвърляше в нападение.

Щом чу виковете й, Купър веднага извади меча си и тръгна към тях, но Ребека знаеше, че вече е твърде късно за неговата намеса. Фрогмор я хвана за гушата и я вдигна от пода. Силата му беше невероятна. Девойката се опита да избие камата от ръцете му, но знаеше, че съпротивата е безполезна. В този момент Сен Клер се хвърли върху магьосника и тя беше изблъскана встрани. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по пода. Не след дълго Фрогмор успя да се изправи на крака. Йезуитът го нападна отново. Душегубеца обаче отстъпи встрани и подложи крак на противника си. Сен Клер се опита да запази равновесие, но не успя и падна, удряйки главата си в стената.

Ребека тутакси се завтече към любимия си. На темето на йезуита се беше отворила огромна рана и по лицето му се стичаше кръв. Девойката притисна пръсти към шията му и облекчено си отдъхна — сърцето на Сен Клер все още биеше силно. После се обърна, очаквайки нова атака от Фрогмор, но Купър беше препречил пътя на магьосника и беше насочил оръжията си към него. Фрогмор разкопча плаща си и го остави да падне на пода.

— О, мастър Купър — рече магьосникът, изваждайки меча си и вдигайки камата си от пода. — До смърт ли ще се бием? Меч срещу меч, кама срещу кама? Знай, че ще те убия — Фрогмор се ухили. — Ще те набуча на меча си като прасе и ще те слушам как квичиш. После ще те подпра на стената и ще те оставя да гледаш как двамата с кръчмарската слугиня се забавляваме.

Купър просто продължи да стои между Ребека и магьосника. Фрогмор вдигна оръжията си, сякаш се канеше да нападне, но после въздъхна и отпусна ръце.

— Приятелите ми на стените на замъка ще се погрижат за Дмитрий и останалите руснаци, така че нямаш никакъв шанс. Но преди да те убия, Купър, отговори ми на един въпрос…

Албиносът продължи да се взира мълчаливо във Фрогмор.

— Виждам, че си падаш по слугинчето — продължи магьосникът. — Затова ли си тук, грознико? Заради едни гърди и един женски задник?

— Ще те убия — изръмжа Купър. — Първо защото си боклук. Второ, заради Ребека — докато ти си жив, тя никога няма да бъде в безопасност — той пристъпи към Фрогмор. — И накрая, заради баща ми — Ралф Купър. Спомняш ли си го, дяволско изчадие такова? Един кожар от Глостър? Някога ти изтръгна сърцето му и така разби моето на парчета!

— Ама че работа! — пое си дъх Фрогмор. — В какво се е превърнал светът, а? — той надзърна покрай албиноса. — Готова ли си за мен, Ребека? Влажна ли си вече?

След тези думи магьосникът се хвърли към Купър, замахвайки с меча си към незащитените му гърди. Купър обаче беше готов за атаката и отби удара. После двамата мъже заобикаляха в кръг. Ребека знаеше, че докато албиносът е жив, тя ще бъде в безопасност. Фрогмор не би обърнал гръб на такъв опасен противник. И така, девойката попи кръвта по главата на Сен Клер с крайчето на роклята си и установи, че раната му изобщо не е толкова дълбока, колкото изглеждаше.

— Майкъл! — прошепна тя. — Събуди се, за Бога!

Сен Клер се размърда и простена. Опитвайки се да не обръща внимание на звъна на стомана, на забързаното дишане на двамата противници и на потропването на токовете им по каменния под, Ребека пропълзя през стаята и сграбчи чашата на Купър. После се върна с нея при йезуита и се помъчи да налее виното между устните му, но безуспешно. Девойката отчаяно се огледа наоколо. Фрогмор и Купър бяха вкопчени в яростна схватка. Лицето на албиноса беше покрито с капчици пот, а гърдите му учестено се вдигаха и спускаха, но въпреки това той се държеше. Фрогмор от своя страна беше изгубил някаква част от арогантността си и изглеждаше малко по-бдителен — англичанинът срещу него очевидно владееше меча до съвършенство. После Ребека си спомни предупреждението на Сен Клер — че Купър не може да убие магьосника сам — но не посмя да се намеси, за да не разсее албиноса.

Двамата мъже продължиха да налитат един към друг. Понякога преплитаха оръжията си, а друг път се отдалечаваха, търсейки някаква слабост или пролука в защитата на противника. Накрая магьосникът успя да отблъсне Купър с камата си, насочи меча си към гърдите му и запристъпва наперено наоколо, давайки си сметка, че е овладял положението. Албиносът обаче отвърна на удара. В следващия момент Фрогмор замахна отново, но в последния момент отдръпна оръжието си. Албиносът залитна напред и острието му отиде твърде ниско. Тогава магьосникът се хвърли отгоре му като ястреб върху плячката си и заби меча си дълбоко в сърцето му. Купър изпусна оръжията си и се опита да запуши кървавата рана, зейнала върху гърдите му. После залитна към Ребека и рухна на колене. По лицето му беше изписана невероятна болка. Девойката пропълзя до него и внимателно го положи на пода. След това му поднесе чашата, но виното просто се смеси с кръвта, процеждаща се от ъгълчето на устата му. Фрогмор стоеше в другия край на стаята, подпрян върху дръжката на меча си.

— Съжалявам — примигна Купър.

После се взря в лицето на любимата жена, но не можа да се съсредоточи. Вече не го болеше толкова, но затова пък му беше ужасно студено и той разбра, че смъртта наближава. Изведнъж му се стори, че отново се намира в къщата на Ралф Купър в Глостър. Вратата беше отворена и вътре влизаше слънчева светлина. Албиносът разтвори широко очи и се опита да вдигне глава.

— Обичам те, Ребека — прошепна той, давейки се в собствената си кръв. — Но ми е толкова студено…

Девойката се наведе към него и взе лицето му в ръцете си. В този момент Купър потръпна за последен път, очите му се изцъклиха, а между открехнатите му устни шурна кръв.

21.

Ребека посегна към гърлото си и напипа малкия мях, който й беше дал Сен Клер. В този момент Фрогмор се намяташе с плаща си и не гледаше към нея. Тя сграбчи предоставилата й се възможност и бързо изля осветеното вино в чашата до себе си. Въпреки свирепата схватка, в която току-що беше участвал, магьосникът изглеждаше в отлична форма.

Сен Клер все още лежеше облегнат на стената, а очите му бяха затворени. Ребека изгълта виното на един дъх и устата й се изпълни със сладост. После девойката прикова цялото си внимание върху Фрогмор. От страха й не беше останала и следа. Магьосникът стоеше пред нея наперен като петел и й се хилеше похотливо. После прибра меча си в ножницата и протегна ръце. Ребека стана и тръгна към мъжа, разбил целия й живот.

Фрогмор я придърпа към себе си и пъхна езика си между устните й. Девойката отвърна на целувката, облизвайки зъбите му и напълвайки устата му със слюнката си. Магьосникът пъхна ръка под роклята й стисна едната й гърда. Девойката потръпна от болка. После Фрогмор разкъса дрехите й и започна да драска кожата й с изкривените си като на хищна птица пръсти. Ребека продължи да го целува. Изведнъж магьосникът се отдръпна, а лицето му пребледня като на смъртник.

— Ребека! — възкликна той. — Какво направи? — очите му се плъзнаха към винената чаша на пода.

В този момент откъм другия край на стаята се дочу някакво приглушено стенание. Девойката се обърна и видя, че Сен Клер идва на себе си. Фрогмор изглеждаше като отровен — лицето му се беше покрило с капчици пот, раменете му се бяха отпуснали и изобщо целият му вид беше безкрайно немощен.

— Ах, ти, кучко проклета! — изхриптя той, непохватно измъквайки меча си от ножницата.

Без да се двоуми, Ребека вдигна оръжието на Купър от пода. Магьосникът се хвърли към нея, но тя отстъпи назад, замахна и заби меча дълбоко в сърцето му. От гърлото на Фрогмор се изтръгна ужасяващ вик. Девойката завъртя оръжието и го измъкна от гърдите му. Магьосникът се олюля, а после се опита да отвърне на удара, но Ребека го намушка още веднъж. Душегубеца падна на колене и вкопчи пръсти в острието.

— Ребека! — изпъшка той.

Девойката пусна дръжката. Зад гърба й Сен Клер вече се надигаше. Тя опря крак в тялото на магьосника и издърпа меча от гърдите му. Очите на Фрогмор се извъртяха нагоре, а от устата му шурна кръв. Накрая злият магьосник се строполи на пода по лице. Ребека мигом хвърли оръжието и приклекна до трупа на Купър. После вдигна ръката на албиноса и я целуна, усещайки топлината, която все още не беше напуснала тялото му. В следващия момент Сен Клер я докосна по рамото. Девойката не се обърна, но позволи на йезуита да я придърпа към себе си и да я целуне по главата.

— Всичко свърши — прошепна той.

— Да… — отвърна Ребека. — Само дето горкият Купър сигурно вече пътува към Ада…

— Едва ли — каза Сен Клер, а после добави нещо на арамейски. — Всъщност убеден съм, че душата му се е отправила към Рая и че няма да срещне никакви препятствия по пътя си. Независимо от грешния му живот, най-накрая той се пожертва за любовта, а от това по-висша добродетел няма.

Девойката целуна свещеника по устните.

— Ти знаеше, че ще стане така, нали?

Йезуитът не отговори. Вместо това обърна трупа на Фрогмор и се вгледа в застиналото му в предсмъртна агония лице — очите на магьосника бяха широко отворени, погледът в тях беше ужасен, а зейналата му уста беше цялата покрита с кръв. Сен Клер коленичи до тялото и промълви още нещо на арамейски.

— Господарите на мрака вече са отнесли душата му, така че оттук нататък го чакат единствено вечните мъки на Ада — рече йезуитът, а после притисна показалец до устните си.

Ребека замълча и се ослуша. Суматохата отвън беше стихнала, а откъм коридора се дочуваха стъпки. В следващия момент вратата се отвори и на прага застана Дмитрий заедно с двама от офицерите си. Командирът на опричниците беше целият оплискан с кръв, косата му стърчеше на всички страни, а по бронята му се забелязваха множество вдлъбнатини. Той погледна към Купър, а после и към Фрогмор, след което падна на колене, сведе глава и сключи ръце като за молитва.

— Успяхме да изтикаме турците от стената. В момента се прегрупират, но мисля, че ще ги удържим — Дмитрий стана и срита мъртвия магьосник. — Чудя се какво ли ще стане, ако разберат…

Един от офицерите попита нещо.

— Приел е образа на някой от руските пленници — отвърна Сен Клер, без да дочака да му преведат въпроса, — а след като веднъж се е промъкнал в замъка, вече не му е било трудно да се престори на един от вас.

— Какво имаш предвид? — присви очи командирът на опричниците. — Как така е приел образа на някой от руските пленници?

— Фрогмор беше последовател на Сатаната! — отвърна рязко Сен Клер. — Но слава Богу, сега вече е при господаря си.

Дмитрий изкрещя някаква заповед. Офицерите му веднага се заеха с трупа на магьосника и скоро Фрогмор остана чисто гол. Ребека се вгледа в обагрените с кръв рани по гърдите му, чудейки се откъде е намерила сили да ги причини.

— Той ли уби магьосника? — попита командирът на опричниците, имайки предвид Купър.

Сен Клер поклати глава и посочи към Ребека. Дмитрий се наведе към албиноса и го целуна по двете бузи, а после и по челото. Девойката погледна към йезуита — раната на главата му беше спряла да кърви, но лицето му беше станало призрачнобледо. После любимият й се олюля и тя му помогна да стигне до леглото.

— Почини си — прошепна му Ребека.

Сен Клер отново поклати глава.

— Всичко свърши — отвърна той сякаш на себе си. — Време е да си вървя.

В следващия момент девойката почувства ръката на Дмитрий върху рамото си и се обърна. Опричникът й се усмихна, а после хвана лицето й в шепите си и я целуна по устата.

— Поздравявам те, Ребека Ленъкс — очите му светеха. — Ти си невероятно смела жена и бъдеща майка на изключителни герои!

След тези думи Дмитрий щракна с пръсти и тялото на Фрогмор незабавно беше вдигнато.

— Погледни го, Ребека — промълви Сен Клер. — Вече не изглежда толкова страшен, нали?

Главата на магьосника се люшкаше насам-натам, лицето му беше добило пепеляв оттенък, ужасните рани по гърдите му зееха, а краката му бяха изподрани и мръсни.

— Не е лошо да запомним това — добави йезуитът.

После всички излязоха от стаята и се запътиха към стените на замъка. Войниците, които си почиваха на сянка в двора, веднага усетиха, че нещо се е случило. Дмитрий се обърна към тях на руски, след което посочи към Ребека. Бранителите на крепостта тутакси скочиха на крака и заблъскаха с мечове по щитовете си. После тялото на Фрогмор беше качено на върха на стражевата кула, около врата му беше надяната примка и магьосникът беше провесен през парапета с лице към турския лагер. Скоро целият замък се огласи от победните викове на руските войници.

Група спахии, облечени в брони, вдигнаха щитовете над главите си и дотичаха до ръба на крепостния ров, за да видят какво става. Между тях вървеше някакъв разкошно облечен мъж.

— Това е генералът им — обясни Сен Клер.

Дмитрий се надвеси през парапета, извика победоносно и посочи към мъртвия Фрогмор, а после и към турците. Обсадителите обаче не разбраха посланието, така че командирът на опричниците заповяда трупът на магьосника да бъде спуснат още по-ниско. Турците се взряха в ужасяващото голо тяло, люлеещо се на вятъра, и този път го разпознаха. После си плюха на петите и хукнаха обратно към лагера си. Вече целият гарнизон се беше събрал на стените и въпреки че се чувстваше доста замаяна, Ребека също остана там.

Час по-късно врагът даде своя отговор — турците си взеха оръдията, събраха си шатрите, впрегнаха конете си в каруците и бавно, но сигурно започнаха да се оттеглят от бойното поле.

До залез-слънце единственото, което беше останало след тях, беше почернялата от кръв земя, покрита с мъртви войници и цели ята хищни птици, пируващи с месата им. Дмитрий изпрати един отряд конници да наблюдават оттеглянето на обсадителите, а когато се мръкна, нареди труповете да бъдат запалени. После изтощените руснаци заспаха кой където свари.

Сен Клер отведе Ребека в стаята им и двамата се заеха да подготвят тялото на Купър за погребение. Рано на следващата сутрин йезуитът донесе две големи парчета кожа, в които да увият трупа на доскорошния си съюзник. После го натовариха на една каруца и го закараха сред морето от трева отвъд бойното поле. Дмитрий беше изпратил с тях и неколцина от хората си, въоръжени с кирки и лопати. И така, опричниците изкопаха един дълбок трап и след като Сен Клер каза заупокойната молитва, тялото беше заровено в земята, а върху гроба беше забит дървен кръст.

Ребека не плака. Тя не можеше да си представи по-добро място за вечната почивка на този мъж, който беше преследвал справедливостта чак дотук и който беше дал живота си, за да може тя да се спаси.

Когато се върнаха в замъка, Дмитрий и офицерите му вече организираха победното празненство. Ребека и Сен Клер хапнаха малко, а после се върнаха в стаята си и щом помирисаха леглата си, веднага заспаха.

Когато йезуитът разбуди девойката, навън вече се беше мръкнало. Той я изчака да се надигне в леглото си, а после й подаде една дълбока чаша и вдигна своята за наздравица. Тя отпи — виното беше прекрасно.

— Това е кларет — обясни й Сен Клер. — Дмитрий намери няколко бъчви в склада, отвори една и ни изпрати малко. Войниците искат да се присъединим към тях, но… — той сви рамене и погледна към прозореца. — Вече става късно и скоро всички ще трябва да отстъпим пред нощта — йезуитът отпи, а после подкани и нея. — Пий, моя смела девице!

Ребека се усмихна. След това се замисли и си даде сметка, че не може да говори за случилото се. Събитията се бяха развили твърде бързо и тя все още имаше чувството, че Купър ей сега ще нахълта в стаята и ще я погледне с влюбени очи. Фрогмор обаче беше мъртъв, а баща й — отмъстен. Всичко беше свършило. Ами сега? Девойката беше останала съвсем сама, намираше се на хиляди мили от Дънмоу и пиеше вино с някакъв тайнствен йезуитски свещеник. Какво ли я чакаше утре? Ребека отпи още малко от виното. С всяка следваща глътка й ставаше все по-топло и по-приятно.

— От това вино ми се приспива — каза тя.

Сен Клер се наведе към нея, карайки сърцето й да ускори ритъма си.

— Да, Ребека, сега ще заспиш дълъг и спокоен сън. Прахчето, което сложих във виното ти, скоро ще подейства.

Тя хвърли чашата и се опита да стане, но йезуитът нежно я прикова към леглото.

— Дойде време да си вървя, Ребека — заяви той, — а това беше единственият начин да те оставя.

— Защо? — сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите й, а очите й вече плуваха в сълзи. — О, Майкъл, не ме оставяй! — тя се опита да хване ръката му. — Не можеш да ме оставиш! Ти си единствената ми любов, целият ми живот!

— Нямам избор — отвърна йезуитът. — Всичко приключи. Фрогмор е мъртъв и пепелта му е разпръсната по вятъра — докато ти спеше, Дмитрий свърши тази работа — той стисна пръстите на девойката. — Винаги съм те обичал, Ребека Ленъкс, и винаги ще те обичам. Избрах те и дойдох в Дънмоу специално заради теб. Познавах те още преди да те видя и знаех точно какво представляваш. Тъкмо аз те целунах, докато беше в утробата на майка си…

— Кой си ти? — попита Ребека, полагайки неимоверни усилия да остане будна.

— Аз съм архангел Михаил, Ребека. Стоя пред трона Господен и нося печата на Живия Бог.

— Не, ти си йезуитът Сен Клер.

— В момента на смъртта си йезуитът Сен Клер ми даде тялото и ума си, за да мога да продължа борбата срещу злия магьосник.

— Защо? — простена девойката. — Защо?

— Фрогмор трябваше да бъде унищожен с човешки средства, Ребека. Сега обаче всичко приключи и аз трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път, а когато си отида, на земята няма да остане и следа от мен.

Изведнъж йезуитът започна да се променя — лицето му заблестя като разтопено злато, очите му станаха сини като сапфири, а гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.

— Но аз те обичам! — проплака Ребека, а сълзите се затъркаляха по страните й.

— Любовта е още по-ценна, когато е неосъществена, Ребека. Всъщност никоя любов не може да бъде удовлетворена. Човек винаги е гладен за още и още и това може да продължи цяла вечност. Може да се каже, че любовта е слабост и на нашия Бог.

Девойката се опита да обхване лицето му с ръце, но Сен Клер нежно я отблъсна.

— Не бой се, аз никога няма да те изоставя и когато ме повикаш, пак ще дойда.

Ребека се опита да каже нещо, но устните й отказаха да помръднат. После я обхвана някакво приятно и успокояващо чувство и тя пропадна в кадифения мрак на съня. През цялото време докато девойката се унасяше, Сен Клер държеше ръцете й и притискаше устни към нейните.

Ребека се събуди късно на следващата сутрин напълно бодра и в отлична форма. Болките от драскотините и натъртванията, които беше получила по време на обсадата, бяха изчезнали. В стаята нямаше никого другиго освен нея. Леглото на Сен Клер изглеждаше недокоснато. Дрехите, които беше носил йезуитът, бяха старателно сгънати и оставени в долния край на постелята, а портупеят му висеше на една от закачалките на вратата. А може би всичко е било сън? Девойката извика името на любимия си, но гласът й отекна в празната стая. И тогава го видя — на масата, вързано с панделка, лежеше букетче току-що набрани кокичета. Тя вдигна цветята и съзнанието й мигом се изпълни със спомени за горите край Дънмоу. В този момент Ребека разбра, че Сен Клер наистина си е отишъл. Тя седна и тихо зарида, докато накрая не изплака цялата си мъка.

После девойката се облече и изтича в двора на замъка. Грамадните порти бяха широко отворени, а подвижният мост — спуснат. Неколцината сънени стражи, които стояха на пост, й помаха за поздрав.

Ребека излезе от крепостта и овъглената земя захрущя под краката й. Откъм погребалната клада се носеше отвратителна смрад, а полето беше осеяно с останки от битката — изстреляни гюлета, счупени оръжия, парчета дрехи, късчета стомана, проблясващи сред тревата, а тук-там и някой пропуснат от гарнизона труп.

Девойката се приближи до гроба на Купър и нежно погали прясно прекопаната пръст. Сърцето й беше разбито. Албиносът беше мъртъв, Сен Клер си беше отишъл, а на нея й бяха останали само спомените. Тя остави кокичетата върху гроба и застана неподвижно. Вероятно можеше да прекара така целия ден, но не след дълго някаква сянка падна върху й. Ребека се обърна и видя над главата й да стои командирът на опричниците.

— Той си отиде, Дмитрий.

Руснакът нежно я изправи на крака. После свали грамадния си, обточен с кожа плащ, и я наметна, закопчавайки сребърната верижка на врата й.

— Свободна си да отидеш където поискаш, Ребека — каза той. — Ако решиш да се върнеш в Москва, кълна се във всичко свято, че ще ти осигуря царски прием. Ако пък предпочиташ да отидеш другаде, можеш да бъдеш сигурна, че ще пътуваш удобно и безпрепятствено — опричникът посочи към гроба, а суровите му очи омекнаха. — Не знам какво точно е станало в онази стая, но искрено вярвам, че ти си била докосната от сянката на Божието крило.

Ребека не отвърна, но позволи на Дмитрий да я отведе обратно в замъка. Войниците се бяха събрали в двора и когато я видяха да приближава, извадиха мечовете си и затропаха с тях по щитовете си, а виковете им на признателност отекнаха из цялата крепост. За тези страховити мъже Ребека беше истински воин; героиня, победила злото и донесла им славна победа над турците.

Девойката застана пред тях, но всъщност беше далеч оттук. Мислите й я бяха върнали в Дънмоу, при благия свещеник, когото беше скрила в конюшнята на „Сребърният дракон“, и към тръпнещия от копнеж Купър, който вървеше към нея през салона на кръчмата…

Рим, септември 1565 година

Отец Родериго Бастини се облегна в грамадното си, подобно на трон кресло и погледна през писалището към англичанката, която седеше срещу него.

— Чувате ли камбаните, мистрес Ленъкс?

Йезуитът наклони глава на една страна и се заслуша в празничния звън, отекващ из цял Рим в чест на прогонването на войските на Сюлейман от Малта. След дълга и яростна обсада хоспиталиерите бяха успели да отвоюват острова си, удържайки решителна победа срещу турците.

— Велика победа! — заяви Бастини, а после вдигна перото си от писалището.

Тази англичанка с нейния втренчен поглед определено го смущаваше. Макар да не беше надарена с класическа красота, жената беше привлекателна; е, лицето й беше леко потъмняло от слънцето, но косата й беше гъста и лъскава, а очите й — прозорливи. Разбира се, йезуитът беше видял заешката устна на девойката, но от любезност се опитваше да не гледа натам. Междувременно се чудеше дали тази особеност накърнява хубостта й, или я подсилва. Той вдигна писмото.

— Завръщате се от доста опасно пътуване, мистрес Ленъкс. Доколкото разбирам обаче, руснаците са ви осигурили ескорт през Адриатическо море и са ви изпратили чак до Рим. Къде сте отседнали сега? — Бастини говореше бавно; за съжаление, английският му не беше толкова добър, колкото му се искаше.

— При сестрите от „Санкта Северина“ на другия бряг на Тибър.

— А, да — Бастини се наведе през писалището. — Доколкото знам, монахините от този манастир са се посветили на грижите за… как да се изразя… жени, решили да се оттеглят от суетата на живота…

Ребека се усмихна и йезуитът остана очарован от благостта, която се изписа по лицето й.

— Аз не искам да се оттеглям от суетата на живота, отче.

— Значи ще се върнете в Англия?

Девойката поклати глава.

— Мисля, че в писмото много точно е описано какво искам.

— А, да…

Бастини вдигна пергаментовия свитък и се вгледа в изящния почерк. Писмото беше написано на перфектен латински от някакъв високопоставен венециански чиновник, намиращ се в близки търговски отношения с руснаците, и представяше Ребека като „вечна приятелка на Иван, цар на Русия, и невероятно смела жена, извършила ненадминат подвиг в услуга на руския двор“.

— Та какво точно искате, мистрес Ленъкс?

— Ребека. Името ми е Ребека.

— Много добре, Ребека.

— Искам да поговорим за Майкъл Сен Клер.

— А, да.

Йезуитът хвърли един поглед към разпятието, окачено на отсрещната стена. Той беше получил писмото предишната вечер и се беше разровил в архива, но сведенията, на които беше попаднал, бяха строго поверителни и на него никак не му се искаше да ги обсъжда с тази англичанка.

— Боя се, че не мога да ти кажа много за него, Ребека — продължи Бастини бавно. — Знам, че Майкъл Сен Клер е родом от Ирландия и че е получил образованието си във Франция. После се е присъединил към йезуитския орден…

— Няма нужда да увъртате, отче! — прекъсна го Ребека. — Знам всичко за Фрогмор!

Йезуитът преглътна тежко.

— Моля ви — девойката се заигра със сребърната верижка около врата си. — Моля ви, отче — повтори тя. — Знам всичко за магьосника.

— Доколкото разбирам, Ребека, двамата със Сен Клер сте се срещнали в Англия, а после сте отпътували заедно за Русия…

— Да, отче, помогнах на Сен Клер да избяга от Англия и двамата се отправихме към Русия — девойката забеляза как очите на йезуита трепнаха. — Не се безпокойте, отношенията ни бяха… — тя се усмихна. — Да кажем, че в тях нямаше нищо, което да изповядам пред вас.

Бастини се засмя. С всяка изминала минута тази загадъчна млада дама го очароваше все повече и повече.

— Е, добре — той остави перото на писалището. — Преди няколко години светият отец възложи на йезуитския орден в Рим да намери и да залови великия магьосник Фрогмор. За мисията беше избран Майкъл Сен Клер — чудесен младеж с отлично образование, широки познания за света и опитен с меча — Бастини вдигна перото и се почеса с него по бузата. — Съвършеният йезуит — той въздъхна шумно. — Аз лично никога не съм се срещал с него, но разбрах, че е бил надарен с неустоим чар, така едва ли му е било трудно да се сближи с Фрогмор.

— И задачата му е била да убие магьосника, така ли? — намеси се Ребека.

— По-точно да извърши законна екзекуция от името на Църквата. Както и да е. Слуховете твърдят, че в един момент двамата се върнали в Италия и тъкмо тук Фрогмор разкрил истинската самоличност на Сен Клер. Последвала кървава схватка. Според мълвата нашият събрат я загубил, падайки в някаква урва. Тялото му обаче така и не било открито. Междувременно папата, който беше поръчал залавянето на магьосника, почина и йезуитският орден постепенно забрави за случая.

— Преди около две години чухме, че Сен Клер все още е жив и че продължава да преследва Фрогмор из цяла Европа — Бастини разпери ръце. — По това време обаче ние вече нямахме нищо общо с него.

— Значи може би е оцелял след падането? — попита Ребека.

Йезуитът я погледна предпазливо.

— Това би било истинско чудо.

— Какво искате да кажете, отче?

— И аз не знам, Ребека. Може и да е оцелял, а може и някой друг да е започнал да се представя с неговото име.

— А мислите ли, че мястото му може да е било заето от някой ангел?

Очите на Бастини се разшириха от удивление.

— Какво намекваш, Ребека?

— Нищо, отче — девойката се усмихна. — Кажете ми обаче — продължи тя, — какво друго знаете за Сен Клер?

Йезуитът стана от креслото си и направи знак на Ребека да го последва. И така, двамата излязоха от стаята и тръгнаха по просто обзаведения коридор. Макар и излъскан до блясък, подът беше покрит с обикновени дъски, а единствените украшения по искрящо белите стени бяха множеството разпятия и поставените в нишите статуи. После Бастини и девойката прекосиха една благоуханна цветна градина, предпазвана от палещото есенно слънце от китни кипариси и маслинови дръвчета, и се отправиха към малкия параклис, посветен на архангел Михаил. Църквицата също беше съвсем обикновено обзаведена — варосаните стени се редуваха с черни дъски, а таванът беше подпрян с дървени колони. Вътре се носеше сладкото ухание на восъчни свещи и тамян. По средата на нефа йезуитът спря и свърна към един малък страничен олтар. Девойката съзря статуята на архангел Михаил, която се издигаше там, и очите й напълниха със сълзи.

— Съвсем същата е — прошепна тя. — Тази статуя е точно копие на онази, която се пазеше в енорийската църква в Дънмоу. Тази тъмна коса, лицето, рицарските доспехи…

— Не ни е известно нито кой я е направил, нито откъде идва — каза Бастини, трогнат от силното душевно вълнение, изписано по лицето на Ребека. — Знам обаче, че Сен Клер е бил напълно отдаден на светеца, чието име е носел. Според архивите Майкъл е отслужвал литургиите си тук, а понякога просто е сядал в олтара и се е молел или пък е разговарял със статуята. Доколкото знам, останалите йезуити са го закачали заради това…

— Мога ли да остана тук? — попита Ребека изведнъж. — Преди да си тръгна от Русия, приех католическата вяра. Моля ви, отче, не искам да се връщам в Англия…

Бастини прехапа устни.

— Добра готвачка съм — продължи девойката. — Освен това мога да чистя и да шия…

— Но хората ще започнат да говорят…

— Девица съм и съм готова да се посветя в служба на Бог и на вашия орден — очите й се плъзнаха обратно към статуята. — Това е единственото, което ми е останало, отче. Моля ви! Обещавам ви, че няма да съжалявате.

И така, отец Бастини се посъветва с братята си, но преди да се съгласят, останалите йезуити пожелаха да видят чужденката със собствените си очи. След срещата те останаха с впечатлението, че гостенката им е доста странна птица, но пък в крайна сметка, не бяха ли всички жители на онзи мъглив остров такива?! Последва гласуване, след което Ребека Ленъкс единодушно беше назначена за икономка в йезуитския манастир в Рим.

Девойката се оказа отлична готвачка, а с течение на времето и чудесна приятелка, така че никой не съжали за решението си. Йезуитите се възхищаваха на острия й ум, както и на проникновените й наблюдения за света. Е, понякога се случваше да я закачат за страстната й отдаденост на архангел Михаил и за това, че често се свираше в библиотеката, но в тези случаи Ребека просто се усмихваше и продължаваше посвоему.

Минаха години и отец Бастини, както и повечето от останалите братя, приветствали Ребека Ленъкс в манастира си, се споминаха, а местата им бяха заети от други. Новите йезуити обаче също обикнаха възрастната англичанка, чието единствено желание беше да остане в обителта им, близо до параклиса на архангел Михаил.

Навръх Архангеловден през 1605 година новият игумен, отец Верлето, стоеше в стаята си и гледаше през прозореца. Сезонът се сменяше и слънцето вече не печеше така силно, а градината беше обагрена във всички цветове на есента. В този момент старата икономка с посребрени коси и леко прегърбена стойка излезе навън с кошница в ръка. Верлето се усмихна — той знаеше, че англичанката много обича цветята. Възрастната жена приклекна до един розов храст и си отряза едно клонче. Игуменът тъкмо се накани да се обърне, когато вятърът донесе до слуха му някакъв глас.

Верлето беше сигурен, че е чул някой да нашепва в градината думата „хризостома“, и усети как по гръбнака му полазват тръпки. Нещо предстоеше да се случи. В следващия момент англичанката се изправи, изпусна розата и ножиците и загледа вторачено вратата на църквата. От мястото, на което стоеше обаче, игуменът не можеше да види какво гледа тя.

— Майкъл! — Ребека притисна устата си с ръка. — Уилям!

След тези думи старицата се затича през двора като младо момиче. Верлето затвори прозореца и хукна навън. Когато стигна до градината, там вече нямаше никого, но вратата на църквата беше леко открехната. Йезуитът я отвори и тихо се вмъкна в нефа. Параклисът тънеше в мрак, но Верлето беше сигурен, че е видял в дъното му три фигури, хванати за ръце — един чернокос мъж, някакъв тип с бяла като сняг коса, а между тях — смееща се млада жена.

— Ребека! — извика игуменът и влезе в параклиса.

Старицата лежеше пред статуята на архангел Михаил. Отначало Верлето си помисли, че е заспала — лицето й беше толкова спокойно! — но когато се опита да я събуди, разбра, че сърцето й е спряло да бие. Това обаче далеч не беше най-невероятното — в ръката си англичанката държеше няколко кокичета, привързани със синя панделка. Йезуитът взе букетчето и го помириса.

Той знаеше, че суровата римска земя никога не би могла да роди подобни цветя, и до сетния си ден така и не можа да си обясни откъде са се взели тези свежи кокичета в ръката на мъртвата жена.