Двата тигъра

XV. В БЕЗЛЮДНАТА ДЕЛТА

Едва след пет часа двата слона потеглиха отново на път, отправяйки се на юг към същинската делта, за да стигнат до безлюдните й райони.

Районите, през които се движеха досега, бяха населени, макар и рядко, с бедни моланги.

От време на време над бамбуците и каламите се забелязваха махалички от пръстени къщи, обградени с висока стена за зашита от хищници не само на хората, но и на техните крави и биволи.

Наоколо се виждаше по някое парче обработена земя, засадена с ориз, и малко овощни градини от банани, кокосови орехи и манго, най-предпочитаните от индусите плодове.

Но веднага след селцата джунглата влизаше отново във владение на терена, заедно с блатата, които ставаха все по-многобройни и пълни с гниеща растителност — разсадник на малария.

При появата на слоновете хиляди водни птици изхвръкваха от бреговете, поздравявани със салюти от карабините на ловците, чиито изстрели рядко отиваха напразно.

Цели облаци от черни щъркели, ибиси, които в Индия не са бели, а по-скоро черни, брамински патици, корморани, които не изпускаха от клюновете си хванатата риба — в повечето случаи малката червена и много вкусна риба манга.

Сред бамбуците се разбягваха и прекрасни екземпляри различен дивеч, които профучаваха така бързо, че много рядко бяха улучвани от ловците: грациозни аксиси, прилични на обикновени сърни с рижа козина на бели точки; елегантни рогати нилга, които се стрелваха като светкавица; също и глутници диви кучета с кафяво-жълта козина и големи чакали, които стават опасни, когато са тласкани от глада. От време на време се мяркаше и по някоя чита — малки красиви пантери, доста кръвожадни, но поддаващи се лесно на опитомяване.

— Това е истински рай за ловците! — възкликваше ентусиазирано Сандокан при вида на толкова много разнообразен дивеч. — Жалко, че тук трябва да се занимаваме с тугите, а не с тигрите, бизоните и носорозите.

— Тази нощ няма да спя — повтаряше от своя страна Яниш.

— Отивам на лов от засада. Казват, че подобен лов не е по-малко вълнуващ. Така ли е, ТремалНаик?

— И по-опасен — отвърна бенгалецът.

— Ще вземем с нас и Дарма. Надявам се, че си я обучил за лов на аксиси и нилго.

— Не е по-лоша и от най-добре обучената чита, драги мой.

— От тези малки пантери, които видяхме? -Да.

— Те могат ли да бъдат обучавани за лов?

— Да знаеш само какви ловци стават от тях! — възкликна ТремалНаик. Но и моята Дарма ще ги надмине и няма да се поколебае да налети и на биволи.

— Но къде се дяна тази скитница? — попита Яниш. — Когато сме на слоновете, винаги се държи надалеч.

— Не се тревожи — отвърна ТремалНаик, — следва ни непрекъснато и ще се появи на вечеря, ако не се е наяла за своя сметка.

— Виждам канал пред нас — рече в този момент Сандокан.

— Ще лагеруваме на отсрещния бряг. Дивечът е по-изобилен край бреговете на реките.

Бенгалецът наблюдаваше усмихнат приятелите си. Те сякаш бяха забравили напълно истинската цел на експедицията, ентусиазирани от изобилието на дивеч и възбудени от опасностите на лова.

Малка река, широка около десет метра, с жълтеникава тинеста вода, пресичаше пътя. Бреговете й бяха гъсто обрасли с дървета, по които бяха накацали многобройни марабута, известни с лешоядството си.

— Внимавай, Корнак — каза ТремалНаик. — Сигурно има крокодили в този канал.

— Моят слон не се плаши от тях — отвърна водачът. Двата колоса бяха спрели на брега на реката, като опипваха внимателно терена и душеха водата, преди да навлязат в нея. Не изглеждаха много убедени от привидното спокойствие, което цареше под тинестата течност.

— Сигурен съм, че не съм се излъгал — каза ТремалНаик, като се изправи. — Слоновете са надушили някой крокодил и се страхуват да не ги захапе.

Комареахът, по-решителен на вид от другаря си, навлезе най-сетне във водата, която беше доста дълбока и му стигна до хълбоците.

Но едва изминал няколко метра, се спря внезапно, при което така разтърси аудаха на гърба си, че ловците едва не изпопадаха във водата.

В следващия миг комареахът потопи хобота си във водата и отстъпи пъргаво назад.

— Хвана го! — извика корнакът.

— Какво? — попитаха в един глас Сандокан и Яниш.

— Крокодила, който го е ухапал.

Хоботът се бе вдигнал. Стискаше чудовищно влечуго, прилично на крокодил, със страшни челюсти и остри жълтеникави зъби.

Чудовището се съпротивляваше ожесточено, опитвайки се да удари слона с мощната си опашка, покрита с костни плочки. Но слонът се пазеше, като го държеше високо във въздуха, и изглежда изпитваше злорадо удоволствие да го кара да се мята и да трака с плочките си.

— Ще го удуши ли? — попита Яниш.

— Не, ще видиш как ще го накаже за ухапването. Тези дебелокожи са смели и умни, но и извънредно отмъстителни.

— Тогава ще го смачка с крак.

— И това не.

— Любопитен съм да видя наказанието, но във всеки случай няма да пощади живота му.

— Ще има да се смееш — рече ТремалНаик, — но не бих искал да съм на мястото на крокодила.

Любопитството на нашите приятели се изостри и тъй като бенгалецът не им даде повече обяснения, започнаха да наблюдават действията на слона.

Без да обръща внимание на усилията на нещастното непредпазливо влечуго и държейки го все така високо във въздуха, за да не му даде възможност да го удря с опашката, комареахът стигна заднишком до брега и се запъти към един гигантски тамаринд, израснал сред бамбуците със заплетените си клони.

След това огледа внимателно дървото и като откри това, което търсеше, постави влечугото в един чатал и го натъпка в него така, че да не може да се освободи.

Като свърши прецизно работата си, изрева продължително, с което явно изрази задоволството си, и се върна спокойно към реката, пръхтейки и клатейки смешно хобота си, докато в малките му черни очички святкаше злорада искра.

— Видя ли? — обърна се ТремалНаик към Яниш.

— Да, но не ми стана много ясно.

— Осъди влечугото на страшно изтезание.

— Какво е то? А, да, сетих се! — извика португалецът, избухвайки в смях. Крокодилът ще умре бавно на дървото от глад и жажда.

— И слънцето ще го изсуши.

— Ама че отмъстителен слон!

— Това е мъчението, на което осъждат гавиалите и алигаторите, когато успеят да хванат някой от тях.

— Човек не би повярвал, че тези колоси, така кротки по характер, са способни на такава злоба.

— Както ти казах преди малко, слоновете са толкова отмъстителни, ако им сториш зло, колкото и благодарни, когато се отнасяш добре с тях. Ще ти дам няколко примера. Един корнак имал навик да чупи кокосови орехи върху главата на своя слон. Това изглежда не се харесвало на слона, макар че не му причинявало болка. Един ден минавали през плантация кокосови дървета, корнакът откъснал няколко кокосови ореха и след малко започнал да ги чупи в главата на животното. Отначало то не реагирало, но после откъснало на свой ред с хобота си един кокосов орех и опитало да го счупи…

— В главата на водача ли? — попита Сандокан.

— Точно така — отвърна ТремалНаик. — Можеш да си представиш какво е станало с кратуната на този дявол!

— Голям разбойник е бил този слон — възкликна Яниш.

— Знам друг, който веднъж даде добър урок на един шивач в Калкута. Слонът беше свикнал, когато го водеха на реката на водопой, да пъха хобота си в отворените прозорци на къщите и да си изпросва по нещо за хапване. Шивачът обаче всеки път, когато виждал да се появява този огромен нос, се развличал да го бодва с иглата си. Известно време дебелокожото животно търпяло шегата, докато един ден изгубило търпение. Когато отишло на реката, напълнило догоре хобота си с вода и тиня и на връщане, като минавало покрай къщата на шивача, я изляло през прозореца върху нещастния индус и изцапало и него, и всичките му платове, и готовите дрехи.

— Жесток номер му е скроил! — рече Яниш, превивайки се от смях. — Обзалагам се, че от този ден бедният шивач не е смеел да докосне повече слон.

— Сахиб — каза корнакът, обръщайки се към ТремалНаик, — бихте ли желали да построим тук лагера? Има й сянка, и обилна паша за слоновете.

Отсрещният бряг на реката наистина беше много подходящ за лагер, тъй като не беше толкова обрасъл с трънливи бамбуци и калами, под които обикновено се срещат отровни змии, с каквито изобилства районът на делтата.

Сандокан огледа мястото и одобри избора на водача. Мястото му се видя много подходящо и за хората, и за животните. И португалецът изглеждаше доволен.

— От едната ни страна ще бъде реката, а от другата — джунглата — каза ТремалНаик. — Мястото е добро и за престой, и за лов. Да спрем тук, корнак.

Слязоха от слоновете и с оръжие в ръка навлязоха под дърветата. Като намериха подходящо място, наредиха да опънат палатките. Слоновете, разбира се, започнаха да си пощипват листа от околните дървета, но при всяко подръпване на земята се изливаше вода като от душ.

— Ай, ай — извика Яниш, целият измокрен. — Да не би в клоните на тези дървета да има бойлери с вода?

— Не са ли ти познати тези растения? — попита го ТремалНаик.

— Струва ми се, че забелязах подобни по време на пътуването, но не знам как се казват и за какво служат.

— Тези дървета са изключително ценни, особено за сушавите райони. Казват се ним, или „дъждовни дървета“. Тези особени растения, разпространени много из Индия, са способни да абсорбират влагата от въздуха и да я събират в листата си, така че всяко листо задържа почти цяла чаша вода. Опитай да разтърсиш някои от тях и ще видиш какъв душ ще се излее върху ти.

— Добра ли е за пиене водата?

— На вкус не е нещо особено, защото листата, в които се събира, й придават неприятен вкус, но селяните я използват за напояване на нивите си, тъй като само от едно дърво може да се напълнят по няколко варела вода, че и повече.

— И по нашите острови имаме нещо подобно на това дърво — каза Сандокан. — Нарича се непентес. Листата са с форма на чаша и събират повече вода от тукашните, нали, Яниш?

— Да. И спомняш ли си колко пъти сме я пили заедно с нападалите в нея насекоми, когато англичаните ни преследваха в горите на Лабуан.

Прекъснаха го един лай и едно ръмжене. Пунти и Дарма се бяха впуснали едновременно сред дърветата и това беше знак, че нещо ги тревожи.

Изтичваха напред, после се връщаха, мушкаха се из храстите и описваха зигзаги, сякаш надушваха някаква следа.

— Какво им става на тези животни? — попита Сандокан, поизненадан от това търсене и възбудата им.

— Кой ги знае — отвърна ТремалНаик. — Не е изключено оттук скоро да е минала някоя кобра или питон и Пунти и Дарма са го надушили.

— Или човек? — рече Яниш.

— Вече сме далеч от последните села и не вярвам някой моланг да се осмели да дойде насам. Страх ги е от тигрите. Оставете ги да си душат, а ние да седнем да вечеряме, че после искам да идем да изкопаем дупка за лов от засада.

— Трябва да изберем някое добро място — каза Яниш, който продължаваше да следи с очи, все още разтревожен от възбуденото тичане на животните на ТремалНаик. — Някъде, където е сигурно, че минават диви зверове.

— Точно така ще направим — отвърна бенгалецът.

— Там долу виждам една хубава пипалова горичка, доста далеч е от лагера и свързва трънливата джунгла с реката. Сигурно животните минават през нея, за да отидат на водопой.

Хапнаха набързо, наредиха на малайците да охраняват добре лагера и въоръжени с лопата и мотика, отидоха в горичката, следвани от Дарма.

Оставиха Пунти в лагера, за да не плаши с лая си дивеча, който ТремалНаик очакваше тигрицата му да улови.

Вече бяха изгубили от поглед палатките и слоновете, които останаха скрити зад тръстиките на джунглата, тук много гъсти, когато забелязаха, че тигрицата започва да дава нови признаци на безпокойство.

Спираше се, душейки във въздуха, удряше се нервно с опашка в слабините, остреше уши, сякаш се мъчеше да долови някакъв далечен шум, и ръмжеше тихо.

— Какво й става на Дарма тази вечер? — попита Яниш.

— И аз си задавам същия въпрос и не намирам отговор за тази необяснима възбуда — отвърна ТремалНаик.

— А не сме видели никого и не се чува никакъв необикновен шум — добави Сандокан.

— И въпреки това започвам и аз да се безпокоя — рече ТремалНаик.

— От какво можем да се боим? С нас е Дарма и сме трима добре въоръжени, съвсем не страхливи мъже, а и малайците и корнаките са на не повече от една миля от нас.

— Имаш право, Сандокан.

— Подозираш ли, че тук може да шета някоя банда туги?

— Все още сме далеч от Мангал и не вярвам поне засега да са осведомени за присъствието на чужденци в джунглата.

— Да продължим напред — каза Яниш. — Никой няма да се осмели да дойде да ни безпокои в рова.

Навлязоха в горичката, където вече се смрачаваше след залеза на слънцето, и потърсиха открито място.

Намериха доста широка полянка и за по-малко от половин час изкопаха ров, дълбок метър и половина и дълъг три метра, прикриха го със снопове тръстика, като ги разположиха така, че да може да излизат от рова, без да става нужда да ги отместват, и се настаниха вътре заедно с Дарма.

— Да си запалим по цигара и да се въоръжим с търпение — каза ТремалНаик. — Животните ще позакъснеят, но съм сигурен, че ще минат оттук, защото предпочитат по-откритите места, където тигрите и пантерите не могат да се скрият в засада. Ще имаме дивеч за утрешния обед.

В горичката се възцаряваше тишина, след като кресливите водни птици, които дотогава покриваха бреговете на близката река, се оттеглиха.

Чуваха се само виковете на банда маймуни унко, окупирали един огромен пипал и отдадени на дяволската си гимнастика. Както е известно, тези маймуни са едни от най-ловките и пъргавите. Правят скокове по десет-дванайсет метра и човек би ги взел за особен род птици.

От време на време се чуваше проточен вой на бигана, вид вълк, по-малък от обикновените, с кафяво-червена или сива козина, която към корема му става белезникава. Много е смел и когато е в глутница, напада даже и хора.

Тримата ловци се бяха излегнали в рова, който бяха покрили с листа срещу росата, пушеха смълчани, наострили уши за далечните шумове.

Дарма, сгушена край тях, се бе успокоила и мъркаше блажено.

Нашите приятели мълчаха и я гледаха също успокоени.

Беше изминал почти един час, когато изведнъж я видяха да става, да наостря уши и да втренчва очи в края на рова.

— Чула е да приближава някакво животно — каза ТремалНаик, като стана безшумно и взе карабината си.

Яниш и Сандокан го последваха.

По поляната не се виждаше никакво животно, но се чуваше леко пукане на съчки откъм гъстото на горичката, сякаш някой си пробиваше път през мусендовите храсти, израснали около дънерите на дърветата.

— Какво ли е това животно? — запитаха Сандокан и Яниш, обръщайки се към ТремалНаик.

— Чувам чупене на клони и това ме кара да мисля, че е голямо — отвърна бенгалецът. — Нилго или аксис не биха вдигали такъв шум.

Но едва бе изрекъл тези думи, когато една огромна сянка се появи в края на храстите.

Беше огромен бивол, голям колкото американски бизон, с глава по-къса и по-широка от тази на обикновените биволи, с два дълги извити назад рога, сближени в основата си — с две думи, животно силно и опасно, способно да се противопостави и на тигър. Може би усетил човешкото присъствие или пък за да проучи мястото, биволът се спря и измуча.

— Красиво животно! — промълви Яниш тихо.

— Което обаче не можеш да повалиш с един, че даже и с два изстрела от карабина — каза ТремалНаик. — Нашите биволи са наистина страхотни и не се плашат от ловците. Но Дарма има мощни лапи.

Тигрицата, която бе опряла предните си лапи на ръба на рова, го бе забелязала и обърна очи към господаря си.

— Хайде, дръж, Дарма — каза й ТремалНаик, като я погали и й посочи животното.

Без тигъра щеше да бъде невъзможно да повалят голямото животно и щяха да си помислят дали да рискуват.

Умната и хитра хищница се плъзна безшумно през бамбуците, прикривайки се зад насипа от изхвърлената от рова пръст, и започна да пълзи, но не към бивола, а към купчина гъсти храсти и изчезна сред тях.

Португалецът очакваше друга маневра и като погледна учуден към мястото, където бе изчезнала тигрицата, попита приятеля си:

— Няма ли да го нападне фронтално?

— Дарма не е толкова глупава — отвърна му ТремалНаик. — Знае много добре колко опасни са биволските рога. Ще го издебне отзад с един единствен скок, както правят другарките й.

— Ние от наша страна трябва да бъдем готови да й помогнем — обади се Сандокан, зареждайки за всеки случай карабината си.

Биволът, който душеше из въздуха от няколко секунди, изведнъж се обърна рязко, погледна към храстите, от които бе дошъл, и наведе глава с насочени рога.

Дали беше забелязал приближаващия тигър, или пък го бе обезпокоил някакъв друг шум?

Остана така втренчен около половин минута. Явно беше неспокоен, защото се удряше с опашка по хълбоците и от време на време измучаваше.

Изведнъж видяха откъм храстите да изскача огромното тяло на Дарма и да пада върху гърба на бивола.

Въпреки голямата си сила биволът подви крака под удара на тялото й, но почти веднага стана и се опита да се отърси от нападателката си, обаче падна отново, мучейки от болка. Страшните зъби на тигрицата бяха пречупили гръбнака му.

ТремалНаик, Яниш и Сандокан изскочиха от рова и тичаха към Дарма, когато съвсем близо до тях изведнъж гръмна пушка. Почти едновременно се чу и човешки глас, който викаше на английски:

— Помощ! Душат ме!