Двата тигъра

II. ОТВЛИЧАНЕТО НА ДАРМА

Ако „Мариана“ беше блестяща отвън, то отвътре бе още по-разкошна; виждаше се на пръв поглед, че собственикът й съвсем не е жалил парите при строежа и обзавеждането.

Малката зала, в която влязоха тримата мъже, заемаше голяма част от кърмовата надстройка. Стените й бяха тапицирани с червена китайска коприна със златоткани орнаменти и по тях бяха накачени най-различни оръжия: малайски ками крие със змиеобразно острие и връх, по всяка вероятност намазан със страшно отровен сок от пас; даякеки ками — ланги и паранги — с широки и тежки острия; пистолети и мускети с украсени с арабески цеви и приклади от абаносово дърво, инкрустирани с перли; индуски карабини с прекрасни интарзии; старинни дългоцеви мускети, използвани на времето си от войнствените бургизки и минданайски племена.

Залата бе опасана от ниски миндери, обшити с бяла коприна с извезани по нея екзотични цветя; по средата имаше маса от абаносово дърво, инкрустирана изящно с перли; от тавана висеше голяма венецианска лампа с розов глобус, която разпръскваше мека светлина.

Яниш наля три чаши ликьор с цвят на топаз и рече на махарата, който бе седнал до Сандокан:

— Сега можеш да говориш, без да се страхуваш, че някой ще чуе разговора ни. Тугите не са риби да се подадат от дъното на реката.

— Ако не са риби, то са истински дяволи — отвърна махаратът и въздъхна.

— Пийни и развържи езика си, добри ми Каммамури — рече Сандокан. — Малайския тигър напусна Момпрацем, за да обяви война на Индийския тигър; но преди всичко искам да чуя подробностите по отвличането.

— Изминаха вече двайсет и четири дни, откак малката Дарма бе отвлечена от емисари, изпратени от Суйод хан, и от двайсет и четири дни моят господар плаче непрестанно. Ако не беше дошла вашата телеграма, съобщаваща за отплаването ви от Момпрацем, той досега без съмнение щеше да полудее от скръб.

— Боял се е, че няма да му се притечем на помощ? — попита Яниш.

— Да, по едно време предположи и това, смятайки, че сте ангажирани в някакъв набег.

— От известно време малайските пирати са без работа. Отминаха хубавите времена на битките в Лабуан и Саравак. Времената сега са други..

— Разказвай, Каммамури — рече Сандокан. — Как бе отвлечена малката Дарма?

— По наистина дяволски начин, който потвърди отново злия гений на Суйод хан — започна разказа си Каммамури. — Откак Ада умря при раждането на Дарма, господарят ми прехвърли върху момиченцето цялата си любов, която хранеше към съпругата си, и бдеше денонощно, за да не би тугите да навредят на крехкото създание.

До ушите ни стигаха мъгляви слухове за намеренията на сектата на Кали. Говореше се, че тугите, след като се бяха пръснали за известно време, за да избягнат репресиите на сипаите на капитан Макферсън, са се върнали отново в огромните пещери на остров Раджмангал и че Суйод хан възнамерява да потърси нова Непорочна дева на пагодата.

Тези слухове разтревожиха извънредно много моя господар. Той се страхуваше, че негодниците, които бяха държали дълги години в плен съпругата му, почитайки я като превъплъщение на богинята Кали, съзаклятничат, за да отвлекат дъщеря му.

За съжаление, опасенията му се потвърдиха, въпреки че, знаейки хитростта и смелостта на тугите, бяхме взели всички необходими мерки, за да им попречим да се доберат до стаята на малката. Наредихме да се поставят железни решетки на прозорците, да се обкове вратата и да се прегледат основно стените, тъй като се бояхме да няма някакъв таен вход, каквито съществуват в древните индуски дворци.

За още по-голяма сигурност, аз спях в коридора, който води към стаята, заедно с опитомената тигрица и свирепото ни черно куче Пунти, чиито зъби и нокти тугите вече са опитвали.

Така изминаха шест месеца сред страхове и бдения, а тугите не даваха никакви признаци на живот. Но ето че една сутрин ТремалНаик получи телеграма от Чандернагор, подписана от негов приятел, свален от трона раджа, който беше замесен в последното въстание и намери сигурно убежище в малката френска колония.

— Какво се казваше в тази телеграма? — попитаха едновременно Яниш и Сандокан, които не изпускаха нито дума от разказа на махарата.

„Ела. Трябва веднага да говоря с теб. Мухдар“

Господарят ми, който се бе сприятелил с този бивш принц, от когото бе видял много добрини, откак се върнахме в Индия, помисли, че той е застрашен от английските власти, замина незабавно за Чандернагор и ми заръча да бдя денонощно над малката Дарма.

През деня не се случи нищо, което да ме усъмни, че тугите се канят да осъществят отдавна подготвеното от тях отвличане на дъщерята на бившата им Непорочна дева на източната пагода. Но ето че привечер и аз получих телеграма от Чандернагор, подписана от моя господар. Помня дума по дума какво се казваше в нея:

„Тръгвай незабавно с Дарма, над която е надвиснала сериозна опасност от страна на нашите врагове.“

Тук махаратът направи малка пауза. Като се замисли, сега му се струваше невъзможно да не е предугадил измамата и да се е оставил така лесно да бъде излъган.

Двамата приятели го гледаха втренчено, смълчани, и не смееха да го подканят да продължи разказа си.

След малко Каммамури въздъхна и поде отново:

— Изплашен много от тревожната телеграма, отидох начаса на гарата заедно с Дарма и дойката й. Телеграмата получих в шест часа и трийсет и четири минути, а първият влак за Чандернагор и Хоуги тръгваше в седем и двайсет и осем.

Качихме се в едно празно купе, но малко преди влакът да потегли, при нас влязоха двама брамини и седнаха срещу мен. Бяха двама мъже с дълги бели бради, чийто почтен вид не би усъмнил и най-подозрителния човек.

Тръгнахме, без да се случи нищо необикновено. Един час по-късно, едва бяхме отминали гарата на Сирампур и стана нещо на пръв поглед незначително, от което обаче произтекоха страшни последици: куфарът на единия от брамините падна, отвори се и от него се търколи объл стъклен съд с някакви цветя. Съдът се счупи и цветята се изсипаха на пода, но брамините не ги събраха. Но аз забелязах, че и двамата извадиха кърпички, с които си запушиха устата и носа, сякаш острата миризма на цветята ги дразнеше.

— Така значи! — извика Сандокан, явно заинтригуван силно от този странен разказ. — Продължавай, Каммамури.

— Какво е станало след това, не мога да ви кажа — продължи махаратът, чийто глас затрепери.

— Но когато си видял, че брамините си слагат кърпички пред устата, не се ли усъмни? Защо не си направил и ти същото?

— Не знам, просто не знам. Никога не бих си помислил, че под тези свещенически дрехи се крият емисари на свирепите туги.

— А после какво стана? Продължавай.

— Спомням си само, че усетих главата ми да натежава… и след това нищо. Когато се свестих, наоколо ми цареше пълна тишина и беше тъмно. Влакът не се движеше и отдалеч чух дълго изсвирване. Скочих и започнах да викам дойката и Дарма, но никой не ми отговори. За миг си помислих, че съм загубил ума си или че сънувам кошмарен сън. Хвърлих се към вратата, но беше заключена. Извън себе си, счупих с юмрук стъклото и си порязах ръката, отворих и изскочих навън. Влакът бе спрял в глуха линия и нямаше нито машинисти, нито спирачи. В далечината съзрях фенери, които приличаха на гарови светлини. Затичах се, като виках непрекъснато: „Дарма! Кети! Помощ! Отвлякоха ги! Тугите! Тугите!“

Спряха ме няколко полицаи и чиновници от гарата. Отначало ме помислиха за луд, толкова бях разстроен и възбуден, че ми беше нужен цял час, докато ги убедя, че съм нормален, и им разкажа какво бях преживял.

Оказа се, че не се намирам в Чандернагор, а на гарата в Хо-уги, който е на двайсетина мили по на север. Никой от персонала на гарата не забелязал присъствието ми, когато изтегляли влака в глуха линия, така че съм останал в купето до идването ми в съзнание.

Гаровата полиция започна веднага разследване, но то не даде никакъв резултат.

На сутринта заминах за Чандернагор, за да уведомя ТремалНаик за изчезването на Дарма и дойката й. Но него го нямаше и от приятеля му научих, че не е пращал никаква телеграма на моя господар. Нито пък тази, която получих аз, е била изпратена от ТремалНаик.

— Колко са коварни тези туги! — провикна се Яниш. — Кой друг би могъл да състави такъв пъклен план?

— Продължавай, Каммамури — каза Сандокан. Махаратът изтри сълзите си и продължи с пречупен глас:

— Никога не ще мога да опиша болката на моя господар, когато научи за изчезването на малката Дарма и дойката. Истинско чудо бе, че не изгуби разсъдъка си.

Междувременно полицията продължаваше да търси похитителите на Дарма и Кети, подпомогната от френските полицаи.

Констатирано бе, че тези две телеграми са били изпратени от някакъв индус, когото чиновниците от пощата в Чандернагор не били виждали преди това и който говорел много лошо френски; разбра се също, че двамата брамини, които бяха в нашето купе, са слезли на гарата в Чандернагор, като подкрепяли явно болна жена и носели на ръце малко русо момиченце.

На следващия ден дойката бе намерена мъртва в една бананова гора с превързана копринена кърпа през шията. Тугите я бяха удушили.

— Негодници! — извика Яниш и стисна юмруци.

— Това обаче все още не доказва, че тугите са отвлекли малката Дарма — отбеляза Сандокан. — Може да са били обикновени престъпници, които…

— Не, господине — прекъсна го махаратът. — Сигурно са били онези от сектата на Суйод хан, защото седмица след това господарят ми намери в стаята си стрела, хвърлена по всяка вероятност от улицата, а върхът й беше във форма на змия с женска глава, както рисуват чудовищната Кали.

— А! — възкликна Сандокан, смръщвайки вежди.

— И това не е всичко — продължи Каммамури. — Една сутрин намерихме на входната врата бележка, на която бе изрисувана емблемата на тугите, а над нея две кръстосани ками и буквата „S“.

— Подписът на Суйод хан? — попита Яниш.

— Да — отвърна махаратът.

— Английската полиция не откри ли нещо?

— Продължиха разследванията още няколко седмици и сетне се отказаха. Изглежда не искат да се заяждат с тугите.

— Не са ли претърсвали делтата? — попита Сандокан.

— Отказаха под претекст, че нямат достатъчно хора да организират наказателна експедиция.

— Нима бенгалското правителство вече няма войска? — попита Сандокан. . .

— В момента англо-индийското правителство си има по-големи грижи от тугите. Въстанието се разширява все повече и заплашва всички английски владения в Индия.

— Значи в Индия има въстание? — запита Яниш.

— Да. И от ден на ден то взема все по-застрашителни размери, господине. Сипайските полкове се бунтуват на много места — в Мерут, Делхи, Лъкноу, Сингапур и след като разстрелят офицерите си, се стичат под знамената на Тантиа Топи и на красивата и смела Рани.

— Добре тогава — рече Сандокан и ставайки, закрачи явно развълнуван около масата, — щом като полицията и бенгалското правителство не могат да се занимават с тугите в този момент, ще видим какво можем да направим ние, нали, Яниш?

Португалецът кимна утвърдително. Беше запазил привидно спокойствие, но разказът на Каммамури бе развълнувал и него и сега бе готов като приятеля си да тръгне на бой срещу всеки, за да помогне на ТремалНаик.

— С какви сили разполагаме? — попита той.

— Имаме петдесет мъже, петдесет пирати, избрани сред най-храбрите от Момпрацем, които не се боят нито от тугите, нито от богинята им Кали; отлични далекобойни оръжия, кораб, който може да се противопостави и на английските канонерки, както и пари с милиони, които няма да жалим. Мисля, че при това положение можем да хвърлим ръкавицата на тугите. и да нанесем на Суйод хан смъртоносен удар. Малайския тигър в единоборство срещу Индийския тигър! Ще има да се забавляваме.

Сандокан изпразни на един дъх чашата си, остана за миг с очи втренчени в дъното й, след това се обърна и попита махарата:

— ТремалНаик убеден ли е, че тугите са се завърнали в тайнствените си подземия в Раджмангал?

— Напълно — отвърна Каммамури.

— И че малката Дарма е била отведена там?

— Със сигурност, господин Сандокан.

— Ти познаваш ли околностите в Раджмангал?

— Да. Даже и подземията. Вече ви казах, че бях цели шест месеца пленник в тях.

— Да, спомням си. Широки ли са тези подземия?

— Огромни, господине. И се простират под целия остров.

— Под острова, казваш! Ето един отличен случай да издавим в тях всички тези каналии.

— Ами малката Дарма?

— Ще ги издавим след това, когато успеем да отскубнем от тях момиченцето, добри ми Каммамури. Как се слиза в тези подземия?

— През дупка под едно огромно бананово дърво.

— Е, добре, ще направим посещение в делтата. Скоро ще получиш новини от ТремалНаик и от Малайския тигър, драги ми Суйод хан!

В този момент се чу дрънчене на вериги и тъп удар, прозвучаха заповеди и корабът се разтърси за момент.

— Пуснаха котвите — рече Яниш и стана. — Да се качим, Сандокан.

Изпразниха чашите си и излязоха на горната палуба.

Нощта се бе спуснала от няколко часа, обгръщайки пагодите на Черния град и камбанариите, куполите и фандиозните дворци на Белия фад; но безброй фенери и светлини блестяха по кейовете, по булевардите на богатия квартал Странд и известните по целия свят пищни площади.

По реката, която тук е широка повече от километър, се полюшваха безброй закотвени платноходи и параходи, чиито светлини се отразяваха във водата.

„Мариана“ бе хвърлила котва близо до един от последните бастиони на форт Уилям, чиято огромна маса прозираше през мрака.

Сандокан се увери, че котвите са спуснати на достатъчна дълбочина, нареди да приберат огромните платна, които опираха в съседните кораби, след което заповяда да свалят и знамето.

— Наближава полунощ — рече той на Каммамури. — Дали ще е удобно да отидем при господаря ти?

— Да, но бих ви посъветвал да се облечете по-простичко, за да не предизвикваме шпионите на тугите. Ние с господаря ми сме сигурни, че бандитите на Суйод хан ни наблюдават непрекъснато.

— Ще се облечем като индуси — отвърна Сандокан.

— По-добре е като судра — рече Каммамура.

— Кои са пък те?

— Слуги, господине.

— Идеята е добра. Дрехи на борда не липсват. Ела да ни натъкмиш така, че да можем да излъжем шпионите и да се впуснем в авантюрата. Ако Индийския тигър е хитър, Малайския не е по-малко находчив. Да вървим, Яниш.

Слязоха отново в каюткомпанията и Сандокан издаде заповед. Малко след това един даяк донесе куп дрехи, от които Яниш, подпомогнат от Каммамури, избра най-подходящите за целта.

Когато преобличането приключи, махарагът огледа доволен двамата приятели. Можеха да тръгват.