Двата тигъра

VIII. ОБРЕДЪТ ОНИ-ГОМОН

Макар варварският обичай индуските вдовици да бъдат изгаряни върху трупа на съпруга да е напълно отхвърлен от приелите исляма индуси, той все още се практикува от висшите касти на брамините, тугите и военните въпреки големите усилия на англичаните да го изкоренят.

Империята е толкова обширна, че англо-индийската полиция не успява винаги да се намеси навреме и не винаги научава кога и къде ще се извърши обредът, тъй като близките на починалия предприемат сложни маневри, за да излъжат властите.

Днес този обичай е вече доста рядък, особено в Бенгал, но в северните провинции и по горното течение на Ганг онигомон се извършва често.

Трябва да споменем, че през първите десетилетия на века тези жертвоприношения се бяха увеличили така застрашително, въпреки издадените от англо-индийското правителство строги закони, че само за една година — 1817 — бяха отбелязани седемстотин такива жестоки изгаряния на живи жени.

Днес, за да ги избегне или поне да намали чувствително броя им, правителството изисква вдовицата, желаеща да се принесе в жертва, да се яви най-напред в съда и да получи разрешение за това, а то й се издава единствено когато се окаже, че волята й е непреклонна.

Повечето от вдовиците обаче отказват да се оставят да бъдат изгорени. Да се оставят е вярната дума, защото брамините ги принуждават насила и когато тези бедни създания при вида на пламъците изпадат в ужас и се опитват да избягат, роднините на починалия ги изблъскват към кладата с тояги или пък ги връзват за трупа на съпруга им.

Колко ли са били изгорени по този начин в миналото! Насилени… Само някои от тях са били спасени от париите, които ги изтръгвали от пламъците, за да се оженят за тях. Принадлежащите към тази безправна каста, презрени от обществото, не са се боели да се обезчестят, като вземат вдовица за жена.

Въобще положението на индуските, имали нещастието да загубят съпруга си е такова, че голяма част от тях предпочитат смъртта.

Ако пък имат и деца, те са най-малко уважаваните сред всички останали жени.

Траурът на тези нещастници, нямали смелостта да се съгласят да бъдат изгорени върху трупа на починалия си съпруг, трае до края на живота им.

Те са принудени да си бръснат главата всеки месец, да не носят вече накити, да не обличат бели дрехи, да не гримират каквато и да било видима част на тялото си; забранено им е даже да слагат на челото си отличителния знак на кастата, към която принадлежат, да дъвчат бетел, да пушат, да присъстват на семейни празници. Какво повече? Отбягват ги като чумави, защото индусите вярват, че среща с вдовица носи нещастие.

И все пак трябва да се примирят, защото има и по-презирани от тях — онези, които се осмелят да се омъжат повторно. В такива случаи жената става обект на абсолютно презрение от страна на всички касти, с изключение на париите.

Групата, която се приближаваше откъм джунглата, се състоеше от около четирийсет души, сред които и една млада жена — съпругата на починалия, подкрепяна от двама свещеници.

Пред процесията вървяха четирима барабанчици на джуго, особени глинени барабани, съставени от две части, всяка от които е покрита с кожа, отпускана или затягана посредством нанизано на нея ремъче; след тях вървяха мусалките — факлоносци — следвани от група мъже, носещи паланкина с трупа на починалия, облечен в разкошни златотъкани дрехи; накрая пристъпваше нещастната вдовица, заобиколена от най-близките роднини, носещи благовонните масла, които се изливат в огъня на кладата.

Старият манти беше сред тях и вървете пред вдовицата, четейки молитви заедно с другите свещеници.

Вдовицата бегае красива девойка на не повече от петнайсет години; косата й вече беше обръсната и не носеше на шията си традиционния шнур с окачена на него брошка — знак, че е омъжена.

Тя едва се държеше на краката си, плачеше и викаше отчаяно, проклинайки съдбата си, докато жреците, които я подкрепяха, непрестанно я окуражаваха да се покаже силна духом, обещавайки й нейното име да бъде почитано по цялата земя и споменавано при всички жертвоприношения и убеждавайки я, че е предопределена за вечно щастие и че ще стане жена на някой бог в отплата на нейната добродетелност и саможертва.

Не оказваше никаква съпротива и безпомощна се оставяше да я влачат. Без съмнение й бяха дали да пие банг — отслабващ волята опиат, — за да я сломят напълно, та да не се опитва да бяга.

Когато кортежът стигна на поляната пред пагодата, няколко мъже, въоръжени с големи ножове, отсякоха набързо десетина по-дебели бамбука, с които издигнаха клада, висока близо половин метър, напоиха дърветата обилно с кокосово масло, след което положиха върху тях трупа на починалия туг.

Мусалките бяха вече застанали в четирите края със запалени факли, готови да подпалят кладата, докато барабанчиците биеха яростно по своите джуго, а роднините възпяваха добродетелите на починалия и смелостта на вдовицата.

Старият манти пристъпи към кладата с факла в ръка, докато нещастната вдовица ридаеща се прощаваше с роднини, които, със сълзи на очи, се радваха на очакващото я вечно щастие.

Изведнъж лумна пламък, който бързо се разпространи по цялата клада, обгръщайки трупа.

Манти бе подпалил напоения с благовонно кокосово масло бамбук: настана най-ужасният момент на варварското жертвоприношение.

Жреците сграбчиха бързо вдовицата и започнаха да я тласкат грубо към пламъците, докато барабаните биеха оглушително в дяволски ритъм, а роднините викаха с цяло гърло, за да зашеметят колкото може повече жертвата.

Нещастницата се бе оставила да я тласкат, без да се съпротивлява, но когато съзря пред себе си огнената завеса, чувството й за самосъхранение изведнъж се събуди.

От гърдите й се изтръгна страшен вик:

— Не!… Не!… Милост!…

После със сила, каквато никой не бе предполагал в юношеското й тяло, блъсна отчаяно на земята единия от жреците, успя да се дръпне няколко крачки назад, борейки се яростно да се отскубне и от другия.

Но роднините се притекоха на помощ на жертвоприносителите. Манти беше грабнал една горяща главня и се готвеше да подпали с нея дрехите на жертвата, когато се чу гръмогласен вик:

— Спрете или ще ви избием като кучета!…

Тигъра на Малайзия се появи внезапно на прага на пагодата, заобиколен от пиратите и приятелите си, които бяха насочили карабините срещу тълпата.

Сред тугите се чуха викове на уплаха и миг след това те се разбягаха, оставяйки вдовицата на земята.

— Бързо след манти! — извика Сандокан, впускайки се пръв да го преследва.

Старият магьосник, който може би единствен бе познал капитана на „Мариана“, побягна пръв през гъстата джунгла.

Но с няколко скока Сандокан и ТремалНаик го настигнаха и скочиха върху му, докато в същото време Яниш нареждаше на пиратите да стрелят във въздуха, за да подплашат още повече роднините на мъртвеца и съпровождащите, които бягаха през кокосовата гора.

— Стой мирен, дъртако! — извика ТремалНаик, насочвайки карабината си към гърдите на магьосника, който се опитваше да извади кама от пояса си.

Сандокан вече го бе повалил по гръб и го притискаше здраво.

— Кои сте вие и какво искате от мен? — извика манти, опитвайки се безуспешно да се освободи от желязната хватка на Тигъра. — Не сте нито полицаи, нито сипаи, за да ме арестувате.

— Кой съм ли питаш, проклет магьосник! Да не си ослепял случайно? — викна Сандокан, пускайки го да се изправи. — Не ме познаваш вече, така ли?

— Не съм те виждал никога.

— Не си ме виждал, но преди три вечери се опита с приятелите си да ме удушиш при пагодата на Кали, след нестинарския обред. Не си ли спомняш?

— Лъжеш! — извика магьосникът.

— Значи не си ти, който закла ярето и запали свещения огън на борда на кораба ми? — попита го с ирония Сандокан.

— Не съм клал никакво яре. Ти ме бъркаш с някой друг.

— Тръгвай с нас, манти…

— Манти ли каза? Никога не съм бил манти.

— В пагодата ще видиш една личност, която ще те опровергае.

— Ще ми кажете ли най-сетне какво искате от мен? — извика старецът, скърцайки със зъби от ярост.

— Преди всичко да ти видим гърдите — рече ТремалНаик, свали го внезапно по гръб и натисна корема му с коляно.

— Кажи да донесат факла, Сандокан.

Искането му беше излишно. Яниш, след като се бе престорил, че преследва жертвоприносителите, се връщаше при Сандокан заедно със Самбилонг, който се бе сдобил с факла, изоставена от мусалките.

— Хванахте ли го? — извика португалецът.

— И сега вече няма да ни избяга — отвърна Сандокан. — Какво стана с вдовицата?

— Спасихме я навреме и изглежда много доволна, че е още жива. Отнесохме я в пагодата.

— Приближи факлата, Самбилонг — каза ТремалНаик, разкъсвайки дрехата, която покриваше гърдите на пленника.

Манти нададе яростен вик и се опита да ги покрие, но Сандокан изви мигновено ръцете му, като каза:

— Остави да видим дали си истински туг.

— Погледни — обади се ТремалНаик.

На гърдите на индуса имаше синя татуировка, изобразяваща змия с женска глава, заобиколена с някакви тайнствени знаци.

— Това е емблемата на удушвачите — рече ТремалНаик. — Всички членове на тази секта са татуирани така.

— Добре де — извика манти. — Какво ви засяга, че съм туг? Не съм убил никого.

— Стани и ни последвай — нареди му Сандокан.

Старецът не чака да му повтарят. Изглеждаше доста обезпокоен и отпаднал, въпреки че хвърляше свирепи погледи към наобиколилите го мъже.

Отведоха го при кладата, където догаряше трупът и се бяха скупчили моряците от „Мариана“, след като бяха разставили няколко поста.

— Сурама — рече Яниш на младата баядерка, която излезе от пагодата. — Познаваш ли този човек?

— Да — отвърна девойката. — Това е манти на тугите, дясната ръка на „Сина на свещените води на Ганг“.

— Подла танцьорка! — викна старецът, хвърляйки към баЯдерката пълен с омраза поглед. — Ти предаваш нашата секта.

— Аз не съм била никога почитателка на богинята на смъртта и кланетата — отвърна му Сурама.

— Сега, когато не можеш повече да отричаш, че си злият гений на Суйод хан — каза ТремалНаик, — ще ми кажеш ли къде са тугите, които едно време обитаваха подземията на Раджмангал?

Манти впи очи в бенгалеца и му каза:

— Ако се надяваш, че ще ти кажа къде скриха дъщеря ти, много се лъжеш. Можеш да ме убиеш, но няма да проговоря.

— Това последната ти дума ли е?

— Да.

— Добре тогава, сега ще видим колко си издръжлив. Чувайки тези думи, манти пребледня страшно и по челото му изби студена пот.

— Какво ще правиш с мен? — рече той с разтреперан глас.

— Ей сега ще разбереш.

Обърна се към Сандокан и те размениха няколко думи.

— Вярваш ли? — попита го Тигъра на Малайзия недоверчиво.

— Ще видиш, че няма да издържи дълго.

— Да опитаме.