Дверите на ада

Пролог

Пътят от Миласа до Халикарнас беше разчистен за преминаването на личния пратеник на Царя на царете Дарий. Дарий беше изпратил от Персеполис по много важна задача Митра, пазителя на царските тайни; човекът, който действаше в сянка. С черна наметка с качулка и лице, скрито от златисто-червена маска, той бързаше да изпълни поръчението на господаря си. Заобиколен от личната си охрана, Забулените, той препускаше по пътя към Тройната порта — зейналият като пещера вход към голямото морско пристанище Халикарнас. Придружителите му влязоха преди него — облечени в черни роби, препасани с пурпурни пояси и сребристобели маски, които трябваше не само да пазят устата им от праха, но и да скриват самоличността им. Всеки от тях носеше личния печат на Дарий, завързан на кожена каишка около китката си. Те се понесоха по пътя като ангели на смъртта. Не беше нужно да викат или да настояват: самото им присъствие беше достатъчно, за да се отдръпнат всички. Пътниците, изплашени от тези мрачни воини на тъмни коне със сребристочерни наметала и сбруя, бързо се отдръпваха встрани. Някои дори падаха на колене, притискаха чела в земята и запазваха мислите си за себе си. В тези опасни времена никой не смееше да протестира. Александър, Македонският вълк, беше разбил войската на Великия цар в кървава битка при Граник и беше поел на югоизток, където беше превзел големите градове Ефес и Милет.

Естествено, пътниците разговаряха помежду си в кръчмите и хановете из многобройните оазиси покрай царския път. Говореха, че Персийският лъв трябва да предизвика Македонския вълк, но тези думи бяха вдъхновени по-скоро от тежкото вино, отколкото от познания по военна стратегия. Войските на Александър бяха тръгнали на поход по крайбрежието на Егейско море и завземаха пристанищата едно след друго с лекотата, с която млада девойка обира зрелите ябълки в отрупана с плодове градина. Всички предполагаха какъв ще е следващият ход на Александър: търговците ценяха мира и парите, но не изпускаха от поглед воините.

Според слуховете Александър бил в планините на северозапад; гостувал на белокожата пълничка Ада с къносаната коса, някогашна царица на Кария и владетелка на най-големия й град Халикарнас. Тя беше прогонена завинаги от роднината си от Пиксадор и персийския сатрап Оронтобат, и принудена да се крие в пустите планини, където прелитаха само сови — като бледа сянка на някогашната си слава. Хитрият Александър я ухажваше или поне така твърдяха търговците. Появил се в малкия двор на царица Ада, целунал отрупаните й с пръстени ръце и обещал да я върне на законния й трон. Ада примигвала с очертаните си с въглен очи и кършела пръсти, хвърляйки лукави погледи към златокосия завоевател, който още нямаше двадесет и пет години, но вече бе успял да прониже като стрела сърцето на империята на Дарий.

Търговците знаеха добре тази история. След продължителни превземки, чуруликане и усмивки тя беше съобщила неочаквано, че осиновява Александър. Той щял да отмъсти за нея и да прогони враговете й от древното царство Кария. Разбира се, Александър беше приел това. Новините бързо се бяха разпространили. Ада и македонският цар си разменяха мили писъмца. Тя пращала всеки ден на македонците месо и изискани ястия, предложила им готвачи, пекари и занаятчии. Дори тайно да й се надсмивал, Александър не го показвал. Отказал храната, върнал готвачите и учтиво й отговорил, че няма нужда от тях, защото най-добрата разядка за закуската е нощен поход, а за обяда — пропусната закуска. Отговорът му се беше харесал на Ада, а Александър спази думата си. Той веднага пое на юг, насочвайки се като светкавицата на Зевс към могъщата крепост Халикарнас. Нищо чудно, че Дарий беше обезпокоен и Митра препускаше с кортежа си към високите и здрави укрепления на Халикарнас. Търговците бяха решили какво да правят. Щяха да продадат стоките си и да си заминат възможно най-бързо, преди Македонецът да пристигне и да притисне града в желязна хватка.

Докато минаваше покрай търговците, Митра гледаше заплашително през маската си. Плешивата му глава и бузите му бяха облени в пот, краката го боляха от бързата езда, но въпреки стремителното пътуване той беше разпознал признаците. Хората бягаха, напускаха нивите и селата си, изкачваха се в планината, за да изчакат там края на битката. Търговците товареха каруците си, мърмореха извинително и се отправяха към вътрешността на страната. До известна степен Митра беше доволен от това: очевидно някои от тях не вярваха на Македонеца и чакаха да видят резултата от кървавата битка, преди да решат на чия страна да застанат. Митра леко размаха мухобойката, за да прогони хилядите мухи, които го измъчваха по време на пътуването. Командирът на свитата се приближи към него. Съгледвачите се върнаха — всичко било наред и пътят напред бил чист. Бяха напоили конете си едва преди час и Митра се надяваше да влязат на сянка в Халикарнас, преди да почувстват обедната жега. Копнееше да отметне качулката, да свали маската и да наплиска лицето си, но знаеше, че този негов облик струваше повече от сто скитски наемници.

— Ако можеш, накарай хората да те обичат — беше прошепнал той на господаря си Дарий, — а ако не — накарай ги да се страхуват. За съжаление, господарю, повечето от тях могат да бъдат управлявани, ако всееш страх в душите им.

Митра се усмихна сухо при спомена за собствения си девиз. Страхът нямаше да победи Александър Македонски, нито фалангите му с дълги сариси, желязна дисциплина и блестяща военна стратегия. Затова Дарий и Митра имаха нужда от нещо друго.

— Господарю — началникът на охраната му доближи коня си и свали маската, — конете не са уморени, а Халикарнас е много близо.

Митра вдигна мухобойката, началникът изкрещя някаква заповед и свитата препусна в тръс, а после в устремен галоп. Облечените в черно ездачи литнаха по широкия прашен път. От двете му страни тучните ливади, буйните гори, нивите и килимът от пъстри диви цветя отстъпиха място на по-суров и сух терен. Митра забеляза това и се усмихна доволно. Александър трябваше да разположи лагера си тук и да докара обсадните си машини. Но каква сянка щеше да намери? Какви дървета, потоци или кладенци? Нека се разположи тук, помисли си Митра, и да се изпече под палещото слънце. Чу викове отпред и вдигна поглед. Пред тях се бяха появили стените на Халикарнас — високите цитадели, тесните прозорци, назъбените укрепления и над всичко това укрепената кула, от която стражата наблюдаваше Тройната порта. Сега тя беше отворена и гръцките наемници се бяха опрели на стената, вдигнали копия за поздрав. Митра и свитата му препуснаха през големия двор отвъд стените, където бяха армейските казарми и складове. Тук съгледвачите спряха. Митра мина пред тях — втората, обкована с желязо порта беше отворена и те влязоха на територията на града.

Командирите минаха напред, за да ги придружат до двореца на градоначалника. Митра се огледа. Мемнон, главнокомандващият на Дарий, се беше потрудил добре. Част от къщите бяха съборени и разчистени, а улиците бяха пълни с каруци, които караха муниции и катапулти: те щяха да бъдат отнесени на бойното поле и бързо сглобени. Войниците се подготвяха, копаеха нови нужници, търсеха забравени извори. Митра одобрително кимна. Мемнон си разбираше от работата, а тя беше да се бие и да убива. Ако Александър дойдеше тук, може би щеше да падне в капана. Облечената в черно свита на Митра привличаше много погледи, но всички бяха предупредени и никой не се заглеждаше в тях за по-дълго. Хората свеждаха глави или се обръщаха с гръб. Пратеникът на Великия цар, Пазителят на тайните му, не биваше да бъде гледан, както се зяпат пътуващи актьори.

Скоро навлязоха в сърцето на града — широки улици, покрай които растяха кипариси и смокини, и по-тесни, които минаваха между белосаните къщи. Минаха покрай малки храмове с портици и колони на входа, през оживени и шумни пазарища. Във въздуха се носеше сладко-горчив аромат на плодове и месо, благовония и зехтин. Митра изучаваше всичко много внимателно. Пазарите бяха животворната кръв на всеки град, а в Халикарнас търговията изглежда вървеше както обикновено. Не долови паника или истерия — беше ли това хубаво или не? Може би жителите на Халикарнас бяха сигурни, че при всички положения ще оцелеят? Откакто беше акостирал при Абидос преди пет месеца, Александър не беше плячкосал нито един град. Вместо това възстановяваше гръцкото управление и връщаше демократите на власт. Митра скръцна със зъби. Нима винопродавците, шивачите на шатри, търговците на кожа и продавачите на благовония бяха осъзнали това? Че ако Александър бъде разбит, животът ще продължи, както обикновено, а ако победи, може да стане и по-добър? Митра рязко дръпна юздите, конят му изцвили и отметна глава.

— Градът е богат — прошепна командирът на свитата. — Има храна и вода в изобилие.

Митра не му обърна внимание. Изкачваха се по малкото възвишение към двореца и вниманието му беше привлечено от величествения Мавзолей, приютил останките на Мавзол, някогашния владетел на града, брат на прогонената царица Ада. Митра беше впечатлен от величието на тази внушителна гробница. Тя се извисяваше на 41 метра височина — шедьовър от мрамор, злато и сребро. Върху подиум беше издигнат правоъгълен храм с по девет колони на късите страни и единайсет на дългите, а над него имаше пирамида с двадесет и четири стъпала, върху която беше поставена огромна мраморна скулптура на колесница е четири коня.

— Истинско чудо — прошепна командирът. Този път Митра кимна. Някога Халикарнас беше столица на независимото царство Кария, чийто последен велик владетел бе Мавзол. Дарий с удоволствие би сринал великолепната постройка, която се мереше със собственото му величие, но Митра и останалите му приближени го бяха посъветвали да се въздържи. Пазителят на царските тайни присви очи. Може би трябваше да остави заповеди да разрушат Мавзолея, в случай че станеше чудо и Александър проникнеше в града. Но мраморът и златото не горяха. — Господарю, почти стигнахме.

Тук широката улица беше почти пуста. Пред тях блестяха белите стени на двореца на градоначалника, чиито врати бяха широко разтворени. Охраняваха го хоплити[1] в пълно бойно снаряжение и воини от персийските полкове на Безсмъртните, гръбнакът на войската на Дарий. Сега те се подредиха в почетен шпалир. Персите паднаха на едно коляно, а гърците свалиха шлемовете си с пера и сведоха глави. Без да поглежда встрани, Митра навлезе в приятната прохлада на дворцовите градини и се насочи по калдъръмената пътека към малък вътрешен двор. Коняри се затичаха към него. Един от тях падна на длани и колене до коня му и Пазителят на царските тайни стъпи на гърба му, за да слезе. Появиха се слуги с чаши вино, охладено с шербет, малки букети цветя и купи плодове. Митра пренебрегна цветята, свали маската и притисна хладната чаша до бузата си. Направи възлияние в праха и я подаде на командира, който отпи и му я върна. Едва тогава Пазителят на царските тайни навлажни устни, бавно отпи и изплакна устата и гърлото си. Взря се в сенките на колоните: един мъж в бяла туника с отпуснати покрай тялото ръце стоеше на вратата. Митра си проправи път към него и едва сега отметна качулката си. Посрещачът, който имаше плешиво теме и набръчкано лице, се приближи и протегна ръка. Митра я стисна.

— Мемнон от Родос — прошепна Пазителят на тайните, — нашият повелител, Великият цар, ти изпраща поздравите си и ти оказва голяма чест.

Тъмните непроницаеми очи на гръцкия наемник не трепнаха.

— Как са жена ми Барсина и децата ми?

— Те са скъпи на Великия цар и той се отнася към тях както към собственото си семейство.

Мемнон си позволи леко да се усмихне.

— Господарю, останалите ни чакат.

— Какво става със затворника? — попита Митра. — С шпионина?

— Умира.

— Тогава искам първо да видя него.

Мемнон сви рамене и тръгна по галерията. Митра и двама от свитата го последваха. Прекосиха калдъръмения двор и стигнаха до една пристройка, където се съхраняваха вино и зехтин. Въздухът беше свеж, макар че Митра долови мирис на огън, кръв и горяща плът. Мемнон слезе по стълбите в отсрещната част на помещението и почука на тежката дъбова врата, която веднага се разтвори. Стражи в кожени ризници стояха край стените на слабо осветения коридор, откъдето се влизаше в складовите помещения. Навлязоха в мрака. Въздухът стана студен и застоял. Докато минаваха покрай тъмниците, любопитни очи надничаха през малките решетести прозорчета високо на вратите. Завиха зад ъгъла и Митра покри устата и носа си, задушен от ужасната миризма. Коридорът завършваше в малко кръгло помещение с каменен свод. Влажните и плесенясали стени проблясваха в светлината на поставени в нишите маслени лампи и големия мангал в средата. Мъже с кожени престилки и шапки се движеха като сенки насам-натам. От едната страна имаше маса, върху която бяха подредени инструменти за мъчение: Щипци и нажежени шишове, под които имаше локви кръв. Един мъж висеше на вериги в малка ниша. Голото му тяло беше отпуснато, главата увиснала на гърдите. Черна коса, сплъстена от пот и кръв, покриваше лицето му. Мемнон повдигна главата му нежно, както майка би докоснала детето си. Лицето на затворника беше покрито със засъхнала кръв. На мястото На едното му око се виждаше само празната орбита, а другото беше полузатворено; носът му беше счупен и приличаше на кървава топка. Мустаците и брадата му бяха спечени от кръв.

— Донеси ни факла, Цербер.

Главният тъмничар, облечен в кожа, взе една факла от стената и се приближи.

— Цербер? — попита Митра.

— Главният тъмничар на Халикарнас — поясни Мемнон. — Опитен в мъченията.

— Колко опитен? — попита Митра. — Проговори ли затворникът? — той погледна към тъмничаря, нисък набит мъж с отпуснато и сбръчкано лице и плешива глава, на която бяха останали само кичурчета коса над ушите.

— Вече не може да говори — каза тъмничарят, отвръщайки дръзко на погледа му.

Митра изпита желание да го удари през дебелите, потни бузи с мухобойката, но преглътна гнева си.

— Умира ли? Цербер не се уплаши.

— Беше ми заповядано да го накарам да проговори и той говори известно време.

— Какво каза? — попита Митра. — Как е името му? Какво каза?

— Не спомена име, но каза, че е Певецът от Ефес.

— И какво се казваше в песента?

— Че не е певец от Ефес — предизвикателно отвърна Цербер.

Митра вдигна мухобойката и леко потупа мъжа по врата. Очите на тъмничаря, потънали в слой тлъстина, се насочиха към Мемнон.

— Свърших добра работа, господарю.

— Така е — съгласи се Мемнон. — Не е певец от Ефес, а един от приятелите на Александър — вестоносец и шпионин.

— И какво призна?

— Че Александър идва насам.

— Това го знам.

— Че пренася обсадната си техника към морето.

— И това знам.

— Че иска да намери пристанище близо до Халикарнас. — Гласът на Мемнон прозвуча хрипливо.

— Това също го знам. — Митра впери поглед в тъмничаря и притисна мухобойката по-силно.

— Кажи му! — нареди Мемнон. — Кажи му какво си научил.

— Ръкописът на Питий е у Македонеца. Митра свали мухобойката.

— Какво още? — Той яростно изгледа Мемнон.

— Македонецът има цял легион шпиони в града. — Военачалникът млъкна, защото затворникът изстена.

— Спомена ли имена? — попита Митра.

— Няколко — отвърна Цербер. — Демократи, занаятчии, търговци. Всички или поне повечето са заловени.

— Ще ги убиеш ли? — попита Митра.

— Убихме ги — увери го Мемнон.

Митра почувства как у него се надига гняв.

— Той няма око и е изгубил езика си. — Пазителят на царските тайни пристъпи по-близо и подхвърли мухобойката на Цербер. Извади изпод наметката си кама, вдигна главата на Певеца от Ефес и сръчно преряза гърлото му от ухо до ухо. Затворникът отвори уста, нещо избълбука в гърлото му и тялото му се затърчи сред дрънчене на вериги. Митра отстъпи, избърса кръвта в престилката на Цербер, прибра камата и изтръгна мухобойката от ръцете му. После се завъртя на пета и излезе от помещението.

На двора той се заразхожда нервно напред-назад, пляскайки с мухобойката по крака си. Мемнон стоеше неподвижно, скръстил ръце.

— Значи е у тях! — изсъска Митра и впи поглед в Мемнон. Гръцкият наемник изучаваше костеливото хищно лице на зловещия сановник. Тесни очи проблясваха върху слабото, изпито лице с тънък нос и цепка вместо уста. Главата и лицето на Митра бяха гладко избръснати и намазани с благовонно масло. От червените петна по хлътналите му бузи личеше, че е бесен.

— Може и да е у тях — успокои го Мемнон, — но дали ще могат да го прочетат?

Митра въздъхна. Загледа се в един от корнизите на сградата. Скулпторът беше издълбал емблемата на персийския двор, символа на бог Ахурамазда — Всевиждащото око — върху крилете на златен орел. Дарий се чудеше дали богът още е с тях или е оттеглил благоволението си от Персия. Беше ли се оттеглил високо в небето и оставил бога на мрака, Убиеца Ариман да броди из империята му и да я съсипе? Честно каза-но, Митра не вярваше в боговете, били те шумните гръцки божества с любовните им подвизи или скритото великолепие на Божествения пламък, горящ пред светилището на Ахура-мазда в Персеполис.

Александър щеше да бъде победен не с намесата на боговете, а с безмилостно лукавство и кървава жестокост.

— Господарят ни ти праща поздрави, Мемнон от Родос. Наемникът кимна безизразно. Митра бръкна в кесията си и извади пергаментов свитък. Подхвърли го на Мемнон, който сръчно го улови.

— От днес ти си наместник на Долна Азия — промърмори Митра. — И командир на всички персийски войски по суша и вода.

Мемнон разгърна пергамента и го прегледа. Очите му блестяха тържествуващо.

— Великият цар ти има голямо доверие — продължи Митра. — Ако бяхме последвали съвета ти, нямаше да се стигне до битката при Граник. Александър нямаше да победи. Великият цар одобри решението ти да екзекутираш сатрапа, който докара войските си до такова позорно поражение. Това не трябва да се повтаря.

— Няма да се повтори, но ръкописът на Питий е у Александър. — Мемнон нави пергамента и го прибра в кесията на кръста си. — Останалите ни чакат — обяви той. — Трябва да обсъдим някои въпроси.

— А другото?

— Във втория час след обяд — отвърна гъркът. — Ще се срещна с него сам.

Влязоха в двореца и тръгнаха по тихите коридори, пълни със стражи. Излъсканият кедров под блестеше, въздухът беше изпълнен с тежкия аромат на цветята от кошниците. Стигнаха до източната част на сградата Свитата на Митра, който вече охраняваше вратите от кедрово дърво, ги разтвори и Митра влезе в залата за пиршества — дълго помещение с нисък таван, в което имаше столове и маси. Стените му бяха голи с изключение на фриза, изобразяващ Аполон в колесницата му.

Двамата мъже, които ги чакаха, се изправиха при влизането им. Първият беше Оронтобат, градоначалник на Халикарнас. Носеше разкошна наметка над бяла туника, напъхана в пурпурни панталони, поръбени със злато. На краката си имаше високи обувки от мека кожа. Намазаната му с благовонни масла коса падаше на къдрици до раменете. Той беше свалил кръглата шапка със символите на ранга му и тя лежеше на масичката пред него. Дребен и здрав, с мургава кожа и тъмни влажни очи на мидиец, Оронтобат бегло приличаше на своя далечен роднина Великия цар, но подчертаваше тази прилика, поглаждайки непрестанно пищните си мустаци и намазаната си с благовония брада. Митра показа печата на Дарий, Оронтобат коленичи, целуна го и произнесе кратка молитва, с която призоваваше Свещения огън винаги да бди над господаря му. После стана, направи път на другия мъж — русокосия и червендалест Ефиалт от Тива — и го представи. Митра беше заинтригуван от него — висок, жилав мъж, с пронизващо сини очи, светла кожа и мъжествено лице. Отначало Пазителят на тайните помисли, че е зачервен от виното, но Ефиалт не залиташе, а очите и гласът му бяха ясни. Както всички гърци, той само се поклони леко, но когато Мемнон се покашля, коленичи на едно коляно и целуна кралския печат. Размениха си любезности, после Мемнон заведе всеки до лежанката му. Слугите поднесоха тъмно карийско вино, кошници с плодове, прясно изпечен хляб и сирене. Поляха на Митра с благовонна вода, за да измие ръцете и лицето си. Той хвърли кърпата си на един прислужник, съблече черната роба, метна я на пода и се настани удобно на лежанката. Мемнон пошепна нещо на Ефиалт и вдигна наздравица за Митра.

— Значи Македонецът идва. — Митра отпи голяма глътка. — Кога ще бъде тук?

— Беше при онази кучка Ада в планинската й крепост — отвърна Мемнон. — Ще се спусне през планинските проходи, а после ще продължи по крайбрежието до Халикарнас.

— Как се подготвяте?

Мемнон посочи към картите, струпани до масата му.

— За да превземе града, Александър ще има нужда от обсадни машини. Ще трябва да ги придвижи по вода.

— Но той няма пристанища — възрази Оронтобат.

— Точно така — усмихна се Мемнон. — Трябва да завземе Минд, който е на запад, или Халикарнас. И двете пристанища са защитени от персийската флота, затова ще трябва да свали машините си на друго място и да ги пренесе с каруци. Това ще отнеме време и ще струва скъпо.

Мемнон спусна крака от лежанката. Разчисти масата си и с помощта на парченца хляб направи импровизирана карта.

— Халикарнас е град-пристанище. От юг е защитен от Егейско море, контролирано от персийската флота. Александър разпусна своята, останаха само няколко кораба. Останалата част от града — Мемнон сви рамене — е защитена от високи стени и скалист терен. Стените са подсилени с множество кули и малки укрепления.

— Непревземаеми ли са? — попита Митра.

— Достатъчно дебели, за да удържат и най-яростното нападение.

— Какво още? — думите на Митра свистяха във въздуха като камшик.

— Строителите ни копаят голям ров около стените — шест метра широк и три метра дълбок.

— Мили боже! — прошепна Митра. — Какво друго?

— Видя каква е местността около града — продължи Мемнон. — Суха и гола. Има малко трева и почти никаква сянка. Няма извори, нито кладенци. Така е в радиус от осем километра. Фронтовата линия на Александър ще бъде на километър и половина от градските стени, а лагерът му зад нея. — Мемнон сви рамене. — Колкото повече се отдалечаваш, толкова по-плодородна става земята. На изток има няколко земеделски стопанства и богати имения. Александър ще разположи квартирата си в някое от тях.

— Значи — отпи Митра от виното си, — Македонецът идва насам. Не може да атакува по море. Ровът и теренът ще попречат на войските му да атакуват стените. Ще му бъде трудно да докара обсадните си машини. Ако успее, запасите му ще са малко. Лагерът му ще бъде изложен на природните стихии, а слънцето става все по-силно. Добре сте се подготвили.

— Ако Александър се появи в този миг — отвърна Мемнон, — ще заключим портите и ще го оставим да умре от глад.

— Да можеше да стане така! — Ефиалт се изправи на лежанката с блеснали от възбуда очи.

— «Да можеше да стане така» — имитира го Митра. — Ефиалт, можеш ли да спечелиш битката?

— Знам, че ще спечелим. — Тиванецът не можеше да стои на едно място. Приседна на крайчеца на лежанката и се приведе напред, отмятайки русите къдрици от челото си. — Кажи на Великия цар, че ще се бием до смърт.

— Нямате друг избор — усмихна се Митра. — Ти си от Тива, Ефиалт. Александър иска главата ти. Заклел се е, че ако му паднеш в ръцете, ще висиш дни наред на кръста.

— Ако аз го пленя — отвърна Ефиалт, — го очаква същото! Между мен и Александър Македонски има кръвна вражда! Тива беше напълно унищожена! — Гласът му трепереше от вълнение. — Жена ми, семейството ми, всички бяха изклани.

— Погледът му беше непреклонен. — Не се съмнявай в мен, господарю Митра. Аз избягах от страната си. Ядох вашия хляб и сол и приех златото ви. Обличам се в коприните ви, нося броня от вашите складове. Но дори да ме изгоните оттук гол и бос, аз пак ще се бия с Александър Македонски.

— Аз мога да го потвърдя — обади се Оронтобат. Гласът му беше мелодичен и благовъзпитан.

Митра погледна към него. Оронтобат не беше това, за което се представяше. Играеше ролята на отпуснат, обичащ разкоша придворен, но се беше проявил добре във войната срещу скитите. Блестящ военачалник и хитър стратег, той нямаше да предаде лесно града си. Митра се обърна към Мемнон и леко се усмихна.

— Много съм доволен — прошепна той. — И тримата сте на едно мнение. Господарят Дарий се притесняваше за това.

— Ние сме едно — съгласи се Мемнон, вперил мрачно поглед в чашата си.

— Изглеждаш ми разтревожен. — Митра потърси по-силна дума. — Разстроен.

Гъркът погледна нагоре към тъмните греди.

— Изпратих любимата си жена и деца в двора на Великия цар. И аз като Ефиалт ще се боря до смърт. Аз съм Мемнон от Родос. Александър ме нарича отстъпник, предател на гръцката кауза Ако падна в ръцете му, няма да моля за милост, защото няма да я получа Халикарнас е добре укрепен. Имам най-добрите наемници и част от елитните войски на Персия.

— И все пак? — настоя Митра.

— Александър е гений. Съдбата явно го покровителства. Всичко, което подхваща, се увенчава с успех.

— Просто късмет — подигравателно се обади Оронтобат.

— За един военачалник късметът е много важен — отвърна Мемнон. — Той ще дойде тук с другите вълци, за да се опита да надуши слабите ни места.

— Какви слаби места? — попита Оронтобат.

— Ръкописът на Питий е у него.

Оронтобат за малко не изтърва чашата си. Ефиалт изглеждаше объркан.

— Разкажи му — подкани Митра Мемнон. — Обясни на Ефиалт за какво става дума.

— Преди много години — Мемнон отпи от чашата си, — Халикарнас бил главният град на царство Кария, управляван от Мавзол, чиято гробница можете да видите отвън. Едно от чудесата на света — саркастично добави той. — Мавзол умрял и избухнала гражданска война. Царица Ада, неговата сестра, по-късно била прогонена от града и избягала в планинската си крепост Алинде. Мавзол бил отличен строител. Той и наследникът му Пиксадор укрепили града така, както го виждате днес: подсилени порти, цитадели, укрепления. Заслугата за това е на архитекта Питий. Той бил гений, изключителен математик, но озлобен човек, който обвинил Пиксадор, че му откраднал някакво съкровище. Царят, разбира се, не обърнал внимание на обвиненията. Питий бил скъперник. Пиксадор се вбесил от постоянните му обвинения и заплашил да конфискува богатството му, затова архитектът го скрил някъде, вероятно в града, и избягал. Но преди това написал нещо с тайнопис.

— Ръкописа на Питий?

— Именно — потвърди Мемнон. — Написан е с тайнопис, който никой не може да разбере. Според легендата в него е посочено къде се намира съкровището му. — Той погледна към Оронтобат. — Знаеш ли тази легенда?

— Да. — Персийският градоначалник кимна мрачно. — Пълно е с иманяри, които копаят къде ли не.

— По-важното е — продължи Мемнон, — че в ръкописа Питий разкрил голяма тайна. Твърдял, че една част от стените на града е по-слаба от останалите. Че има неотстраним недостатък, от който онзи, който обсажда Халикарнас, може да се възползва.

— И какъв е този недостатък? — попита Ефиалт. — Сигурно ще можем да го открием.

— Когато станах градоначалник — обади се Оронтобат, — приех легендата сериозно. Наех най-добрите строители. Те не откриха никакви слабости. Но в доклада си намекват какъв може да е дефектът. — Той взе две ароматни пръчици от масата и ги постави успоредно. — Ефиалт, ти си военачалник. Обсаждал си градове, надзиравал си строежа на крепостни стени.

Тиванецът кимна.

— Помисли си — продължи Оронтобат, — когато се строи една стена, първо копаеш и поставяш основите й. — Той доближи двете пръчици. — Тези основи, с насипи от двете страни, ще държат здраво стената, която ще издигнеш. Нали?

— Ха! — възкликна Ефиалт. — Да не би да подозираш…

— Но в една част от стената — продължи Мемнон — основите може да са по-слаби и да не са здраво свързани с нея.

Митра слушаше внимателно. Писарите на Великия цар се бяха опитали да разгадаят ръкописа, но безуспешно. Дарий го смяташе за измислица, но Пазителят на тайните не беше съгласен с него. Именно ръкописът на Питий беше причина за посещението му тук.

— Продължавай. — Митра напълни отново чашата си.

— Питий написал всичко това с тайнопис. — Оронтобат разпери ръце. — На парче велен, широко тридесетина сантиметра, и го изпратил на царица Ада. Според слуховете, Ада наела най-големите умове, най-талантливите математици, за да се опитат да го разгадаят, но безуспешно. — Градоначалникът се приведе и взе чашата си. — След това забравили за ръкописа. Царица Ада се укрила в планинската си крепост, откъдето заплашвала и се оплаквала Годините минавали. Ръкописът на Питий досега не представляваше опасност. Но Александър Македонски успя да очарова царица Ада, нарича я «скъпа мамо», а тя обяви, че го осиновява.

— И тя му е дала ръкописа на Питий?

— Да — потвърди Мемнон. — Дебелата мръсница обяви Александър за свой син и наследник. Дала му е ръкописа на Питий заедно с тайната, скрита в него.

— Значи той наистина съществува? — попита Ефиалт.

— Да, съществува — кимна Мемнон. — Оронтобат, покажи му. Персиецът се изправи и отиде до една странична масичка. Издърпа инкрустираната със слонова кост закопчалка и извади две рула пергамент. Едното подаде на Ефиалт, а другото на Митра Пазителят на царските тайни отвори своето.

— Точно ли е копието? — попита той.

— Платихме много злато и сребро — отвърна Оронтобат. — Имаме шпиони в двора на царица Ада, както и тя има в Халикарнас. Преписът беше направен преди два месеца и донесен тук.

Митра вдигна ръка, за да ги подкани да запазят тишина. После се вгледа в ръкописа, копие от който имаше и в архивите в Персеполис. Почеркът беше ясен и четлив: имаше само числа и квадрати. На първия ред пишеше:

— Писарите ми дълго се мъчиха — продължи Оронтобат — да разгадаят тайнописа Предложих им огромно възнаграждение, но те не успяха да се справят.

Същото се беше случило и в Персеполис. Митра нави свитъка и го пъхна в кесията на пояса си.

— Щом ние не можем да го разгадаем — попита той, — защо Македонецът да успее? Нашите писари са умни хора. Какво притежава Александър, което ние да нямаме?

— Късмет! — изхриптя Мемнон. — Щастлива звезда.

— Глупости! — Митра пресуши чашата си и я удари в масата. Облегна се на лежанката. Усещаше въздействието на виното: мускулите на краката му се отпуснаха, очите му натежаха, доспа му се. Ръката му посегна към камата на пояса, както винаги, когато беше разтревожен.

— Ами Певецът от Ефес? — прошепна той. — Знаеше ли нещо за съдържанието на ръкописа?

— Не — отвърна Мемнон. — Само, че е у Александър.

— И така — Митра се опита да събере мислите си, — Македонецът ще разбере, че стените могат да бъдат съборени. Ръкописът на Питий ще му даде предимство. Какво друго?

— Има симпатизанти в града.

— Има ли още нещо?

— Обсадните му машини и хората, Шито ги обслужват. Митра седна на лежанката.

— За шпионите в града можем да се погрижим. Какви тайни преимущества имате?

— Имаме копие от Ръкописа на Питий — заяви Мемнон.

— И предложение за помощ. — Той се изправи и отиде до водния часовник в отсрещния ъгъл на стаята. Погледна го.

Водата беше паднала под средния пръстен.

— И ти ще се срещнеш с този предател? — попита Митра. — Знаеш ли кой е?

— Господарю — засмя се Мемнон и отметна глава, — по улиците на този град бродят мнозина, които биха отрязали главите ни за кесия злато. В лагера на Александър има хора, които биха взели неговата за по-малко. И сред нас, и сред тях има шпиони и предатели. Въпросът е кой ще удари пръв.

— И са се обърнали към теб? — настоя Митра.

— Да, получих съобщение.

— Защо не го заловиш? Доведи го тук, изтръгни признания.

— И да подплаша всички, които биха ми предложили помощта си? — усмихна се Мемнон. — Господарю Митра, очаквах повече от теб.

— Къде ще се срещнем с него?

Мемнон погледна през прозореца към дървените решетки зад уханните цветни лехи, около които се увиваха лози. Въпреки здравите крепостни стени, той се чувстваше уязвим и разтревожен не само за себе си, но и за красивата си жена Барсина и децата си. Понякога, докато лежеше върху походното легло в голата си стая във вътрешността на двореца, той се чудеше дали е направил правилния избор. Демоните го измъчваха, понякога изкушението изглеждаше почти непреодолимо. Трябваше ли да продължи да служи на Персия? Защо да не се измъкне и не предложи меча си на Александър Македонски? Да сключи примирие с него. Затова ли беше дошъл Митра? Нима съмненията му изглеждаха толкова явни? Затова ли Великият цар, макар и любезно, беше настоял семейството му да бъде изпратено в персийския двор? Ами шпионинът, с когото трябваше да се срещне във винарната в квартала на майсторите на шатри? Беше ли искрен? Или щеше да се окаже таен убиец?

— Мемнон!

Резкият глас на Митра го откъсна от мислите му и той отново пристъпи към средата на стаята.

— Ти няма да дойдеш — заяви гъркът.

— Какво? — изфуча Митра.

— Ти няма да дойдеш — повтори Мемнон. — Дадох му дума, че ще отида сам, въоръжен само с меча си. — Той погледна към Оронтобат. — Никакви тайни съгледвачи, никакви стражи, нито войници.

— Откъде знаеш, че е искрен? — Митра седна на лежанката и спусна крака.

— Разказа ми за ръкописа на Питий и каза, че може да се довери на думата на Мемнон от Родос. — Гъркът отиде до вратата. — Няма да се бавя, но в никакъв случай не бива да ме следите.

Военачалникът излезе безшумно и се запъти към собствената си стая. Взе бойното си наметало и го метна на раменете си. На вратата се сети нещо, върна се и препаса бойния си колан. Извади от едно ковчеже малка кама и я скри под наметката си. После свали пръстените и гривната си, пусна качулката и се измъкна от двореца Излезе през портите и спря за миг в подножието на ронещите се стълби, които водеха към храма на Посейдон. Когато се обърна, забеляза просяка, който се тътреше след него, увит в мръсна наметка, стиснал в едната ръка ясенов прът и кожена кесия в другата Мемнон се усмихна и продължи. Нямаше намерение да рискува — всъщност просякът беше един от подчинените му, който щеше да следи срещата от разстояние.

— В този живот — прошепна си родосецът — не можеш да имаш доверие на никого.

Когато се отдалечи, Мемнон ускори ход, пробивайки си път през тълпата След компанията на дворцовите интриганти яркото слънце и оживлението на пазара му действаха ободряващо. Търговията вървеше с пълна пара въздухът ухаеше на печено месо и риба От време на време Мемнон спираше и се оглеждаше. Просякът го следваше. Той трябваше да пази гърба му и същевременно да се увери, че никой не го следи. Мемнон беше вървял твърде бързо, затова се спря, преструвайки се, че слуша някакъв разказвач, който твърдеше, че бил пленен от племе на русокоси хора с очи, зелени като изумруди, които яздели крилати коне и ходели на лов за грифони и други чудовища. Мемнон се взря в хитрото му лице и разсеяно се зачуди дали мъжът не е един от многото шпиони на Александър, изпратени в града, за да създават размирици. После продължи пътя си. Не беше забелязал нищо нередно — нито паника, нито потисната истерия, нито смразяващия страх, който цари в град, подготвящ се за обсада.

Струваше му се, че и той, и Александър приличат на актьори, а на публиката й е все едно кой ще е на сцената. Спря и се загледа в огромния Мавзолей. Усмихна се мрачно. Онова, което другите — включително Оронтобат — не знаеха, беше че в писмото, донесено от Митра, Дарий нареждаше на Мемнон да подпали града, ако го изгуби. Млада танцьорка, по чиито дрехи бяха зашити звънчета, се приближи до него и се затърчи сладострастно, за да привлече вниманието му. Той я побутна встрани и продължи. Стигна до квартала на майсторите на шатри, откри малката уличка с бедни къщи и купища смет навсякъде и влезе в ехлупена винопродавница.

— Тук ли е пътникът от Коринт? — изрече той уговорените думи.

— Да, чака горе — отвърна бузестият прислужник. Мемнон прекоси помещението, изкачи се по паянтово стълбище и отвори вратата най-горе. Стаята беше тъмна и прашна, напълно лишена от мебелировка. В средата на пода беше оставена запалена маслена лампа. На светлината й се виждаше, че в далечния ъгъл има врата, която води към външните стълби.

— Затвори вратата — разнесе се гърлен глас от тъмнината. Мемнон присви очи. До отсрещната стена различи неясна фигура. Подскочи, когато нещо се разби в стената до него и ръката му хвана дръжката на меча.

— Не го прави, Мемнон от Родос! Не ти желая злото, но трябва да бъда предпазлив. Скоро очите ти ще свикнат с мрака. Ще поговорим и аз ще си тръгна. Затвори вратата и седни!

Мемнон се подчини. Огледа стаята — малкият прозорец беше покрит, а лампата беше поставена така, че сгъстяваше сенките по стените.

— Май си губя времето — остро каза Мемнон.

— Знаеш, че не е така. — Гласът му се стори по-тънък. Дали не е жена, запита се гъркът. — Иначе нямаше да си тук.

Пак имаше промяна — този път в гласа се усещаше силен гръцки акцент, сякаш човекът говореше койне — търговския гръцки, типичен за пристанищата. После, сякаш се подиграваше с Мемнон, той премина на атически диалект.

— В добро настроение ли е господарят Митра? Видях го, когато пристигаше. — Без да чака отговор, сянката продължи, този път с думи и произношение на човек, получил добро образование. — Думите са лекарство за разстроения ум, Мемнон.

— Умът ми не е разстроен — бързо отвърна гъркът, разпознавайки цитата от Есхил. — «Макар че» — продължи да цитира той «Агамемнон» — «Зевс е повелил мъдростта да идва чрез страданието».

Отговорът му беше посрещнат с подигравателен смях.

— Какво има? — попита Мемнон. — Не искам да имам нищо общо с оня, който разгорещява и смразява с едни и същи думи.

— Тези думи — обади се сянката — са от басните на Езоп, нали? От «Мъжът и сатирът»? Добре, и аз ще цитирам същия автор — прекрасната басня за Херкулес и мъжът, който карал колесница. «Боговете помагат на онзи, който сам си помага». Ще си помогнеш ли сам, Мемнон от Родос? — Гласът отново се беше променил.

Мемнон се зачуди дали срещу него не стои актьор. Вгледа се по-съсредоточено към отсрещната стена — сега виждаше по-добре. Не носеше ли загадъчният посетител гротескна маска? Една от онези, които използваха пътуващите актьори?

— Това е само маска — обади се гласът, сякаш прочел мислите му. — Всеки може да си я купи.

— Какво предлагаш? — спокойно запита Мемнон.

— Македонецът идва — чу в отговор. — Ще обсади Халикарнас. Ръкописът на Питий е у него.

— И какво предлагаш?

— Объркване и хаос. Ще нанасям непрестанно удари срещу Александър и неговата войска.

— Ще се опиташ да убиеш Македонеца?

— Ако мога, но боговете пазят живота му. Ще поразя онези, които му вършат мръсната работа. Ще ти дам сведения. Ще разгадая ръкописа на Питий.

Мемнон рязко си пое дъх и отново дочу подигравателния смях.

— Да, Мемнон от Родос, ще направя това и още много.

— Как ще се свържеш с нас?

— Вдигни очи към небето — чу се шепот. — Когато обсадата започне, ще дам знак за присъствието си. — Сянката се раздвижи, объл прът, дълъг около метър, се изтърколи по пода. — Вземи това, военачалнико. Прочети Херодот и разбери какво е «скютале».

— Знам какво е. Ти какво искаш?

— В замяна, господарю Мемнон, когато изпълня обещанието си, искам един талант злато и личното покровителство на Великия цар…

— И?

— И ръкописа на Питий.

— За какво? За да разкриеш тайните на града?

— Не, господарю Мемнон, за да открия съкровището. Обещай ми.

Мемнон мълчеше.

— Закълни се! — извика сянката. — В живота на жена си и децата си.

— Заклевам се.

— Добре. — Сянката тръгна към вратата. — Пак ще се срещнем. Довиждане.

Вратата бързо се отвори: Мемнон зърна очерталия се на фона й тъмен силует, после тя отново се затръшна и отвън пуснаха резето. Гъркът се взря в тъмнината. Не се съмняваше в думите на посетителя. Онзи, който беше планирал тази среща толкова внимателно, беше хитър и можеше да му се има доверие. Той се наведе и взе пръта. Но дали щеше да успее?