Дверите на ада

Пета глава

Теламон последва Черния Клит по стълбите. Царският телохранител не отговаряше на въпросите му, а когато останалите ги последваха, той им изрева да си гледат работата. Както обикновено, Клит беше сложил черната наметка.

— Не успях да заспя — изръмжа той, докато пресичаше калдъръмения двор. — Казах на царя, че е било грешка, че е трябвало да изчака останалите, а не да действа безразсъдно.

Влязоха в овощната градина, преминаха покрай редиците спящи мъже и излязоха на ливадата край конюшнята, сега обградена и пазена от щитоносците. Групи войници се бяха разположили край огньовете; някои спяха, други разговаряха тихичко. Теламон не забеляза да са разтревожени. Шатрата на Александър беше разположен в средата на ливадата. Войниците не си бяха свършили добре работата — част от въжетата не бяха опънати и половината шатра се вееше като завеса на нощния вятър. Стражата вдигна платнището и Теламон влезе след Клит. Вътре цареше обичайната бъркотия — по пода лежаха части от броня, окървавен меч, дрехи, свитък пергамент. Хефестион стоеше приведен на входа на личните покои на царя.

— Какво има? — попита Теламон.

Хефестион вдигна платнището и пропусна лекаря. Вътре беше мрачно, миришеше на вино и печено месо. Един поднос беше обърнат. Теламон изруга, когато се подхлъзна върху една мазна чиния. Леглото беше празно, импровизираната мрежа дръпната настрани, възглавницата — на земята.

— Александър!

— В ъгъла — прошепна Хефестион.

Теламон погледна през рамо. Черния Клит не ги беше последвал, а стоеше на пост отвън.

— Пак ли има пристъп на паника? — промърмори Теламон. Понякога Александър имаше пристъпи на тревожност, особено след като беше пил — те се изразяваха или в трескава дейност, или в сдържано напрежение, което го караше да седи или да лежи неподвижен.

— Беше му зле — отвърна Хефестион. — Имаше проблеми със стомаха. Спях отвън, когато започна да вика и крещи. Сега е в отсрещния ъгъл.

Теламон отиде до леглото. Хефестион го последва с лампа в ръка. Теламон я взе и на слабата светлина проблесна метал.

— Александре! Александре! Какво има?

Теламон млъкна и се приведе. Когато царят беше в такова настроение, беше опасно да го доближаваш — понякога той не разпознаваше дори най-добите си приятели. Лекарят приближи лампата. Александър, само по набедрена превръзка, клечеше, стиснал кама, и се взираше с разноцветните си очи в Теламон.

— Ти ли си, татко? За мен ли дойде? Аз не съм виновен. Майка го направи. Тя сложи венец на главата на убиеца ти и направи жертвоприношение в негова чест. Аз нищо не съм направил! Аз те обичах!

— Александре, аз съм, Теламон. Ти сънуваш!

Погледът на царя не трепна. Лекарят се зачуди колко млад изглеждаше, кожата на лицето му беше опъната и подчертаваше скулите му; мускулите на врата му бяха изпъкнали и когато говореше, брадичката му едва помръдваше.

— Какво ще правим? — прошепна Хефестион.

— Върни се в стаята ми — отвърна Теламон. — Кажи наКасандра да разтвори сок от мак в чаша вино.

Ръката на Александър затрепери.

— Тръгвай! — изсъска Теламон и Хефестион побърза да се отдалечи.

— Бях там — Александър примигна. — Пред вратата на амфитеатъра. Филип вървеше сам, преметнал мантията си през ръка, с онзи глупав лавров венец на главата и без телохранител. Не знам защо постъпи така. Никой от приятелите му не беше там. Вървеше бавно, сякаш се разхождаше из градините. Павзаний се затича напред с нож в ръката. Филип се обърна и се усмихна. Павзаний го удари два пъти тук. — Царят потупа по лявата част на гърдите си. — Камата прониза сърцето на Филип и го уби в мига на най-голямата му слава.

— Знам — прошепна Теламон. — Знам.

— Майка го погреба в гробница във Вергина! Прекрасна гробница, Теламоне. Сънувам ли?

— Сънувал си, Александре. Яздил си дълго и бързо. Тялото и умът ти са изтощени. Пи много вино и сега сънуваш. Помниш ли как бълнуваше и в Миеза? Събуждаше се с писък. Птолемей ти се присмиваше.

— Някой ден ще му взема главата!

— Не, няма. — Теламон се наведе към него.

Раменете на царя бяха отпуснати, ръката с камата висеше надолу. Теламон се наведе, изтръгна камата и я захвърли през рамо. Ръцете му докоснаха дланта на Александър — беше лепкава и ледено студена.

— Ела. — Лекарят взе едно одеяло и го уви около раменете на Александър. — Върни се в леглото.

Царят не помръдна.

— Александре, замръзнал си. Трябва да се затоплиш. — Теламон го изправи на крака. Александър се олюля пиянски, отдалечи се, закашля се и повърна.

— Трябва да си легнеш. — Теламон отиде и му помогна. Царят се обърна надясно и се сгуши като непослушно дете. Теламон напипа пулса на шията му — силен, но непостоянен. Взе всички дрехи, които намери и зави Александър с тях, после приседна на леглото и започна да разтрива гърба му. Хефестион се върна с чаша вино. Царят отказваше да пие, но двамата го принудиха да седне и пъхнаха чашата между зъбите му. Александър се закашля и се опита да го изплюе, но най-накрая преглътна, пресуши чашата и отново легна. Полежа малко, мятайки се, докато лекарството не му подейства. Промърмори нещо за Олимпиада, опита се да задържи очите си отворени, но след малко заспа дълбоко.

— Откога е това?

Хефестион отиде до един сандък и извади войнишка наметка, с която зави царя.

— Почти всяка вечер, но това е най-тежкият пристъп досега. Александър сънува как баща му влиза в амфитеатъра през деня, когато го убиха; вижда Павзаний да тича към него.

— Но Александър няма нищо общо с убийството на баща си. И аз, и ти сме му го казвали. Филип се беше разделил с Олимпиада, беше се оженил отново и имаше син.

— Знам. — Хефестион дръпна Теламон настрани и потърка бузата си. — Каква нощ, лекарю, не остана време за сън. Царят настоява да поемем призори към Халикарнас, за да разгледа лично укрепленията. Теламоне — продълговатото мургаво лице на Хефестион беше изпито от безсъние, очите му бяха зачервени, той почеса небръснатата си буза и посочи към царя, — чух какво каза, лекарю. Казах същото и на Александър. Докато яздехме насам, той призна, че бил близо до Филип, когато баща му бил убит, но останал като вцепенен на мястото си.

— И смята, че е можел да се намеси? Хефестион се съгласи.

— Говори за онези няколко секунди, когато е забелязал лудостта по лицето на Павзаний, убийствения му скок, камата, която се вдига и спуска.

— Аз не бях там — Теламон погледна към спящия цар, — но ти беше, Хефестионе. Кажи ми истината, знаеше ли Александър, че баща му ще умре?

— Не знам. — Отговорът прозвуча твърде рязко.

— Значи имаш съмнения?

— Така е — призна Хефестион. — Подозирам, че и Александър също. Той се пита дали тайно не се е надявал на това? Дали в душата си не е искал баща му да умре?

Теламон седна на един стол. Хефестион коленичи на земята пред него, вдигна бойния колан от пода и започна да вади и прибира камата в канията.

— Олимпиада е виновна. Тя подбуди Павзаний, разпали гнева му, даде му камата. Царицата — вещица не се чувства виновна, но Александър е гузен. Понякога се чудя дали затова продължава да твърди, че е син на бог.

— В такъв случай Филип не би бил негов баща — леко се усмихна Теламон — и той не би бил виновен в отцеубийство.

— Да, в това има някаква странна логика. Клит вдигна платнището и влезе вътре.

— Добре ли е царят?

— Спи — отвърна Теламон. — Дадох му вино с маков сок. — Той се взря в обезобразеното лице на телохранителя. — Не си ли доволен, Клит, че напуснах горичките на Миеза и станах лекар?

— Не те биваше за войник — дрезгаво се изсмя Клит. — Беше с две леви ръце, биваше те само в бягането.

Теламон не се обиди.

— Клит, ти беше с Александър, когато Филип беше убит. До него ли стоеше?

— Да. Помня как убиха стария козел. Влачеше куция си крак, а здравото му око блестеше. Беше грозен колкото мен.

— Видя ли убиеца Павзаний?

— За много кратко. Забрави за всички глупости, че Павзаний тичал — това съществува само в трескавото въображение на царя. Павзаний вървеше спокойно, сякаш се канеше да подаде прошение. Хвана лявата ръка на Филип и заби ножа само за миг.

Теламон взе ножа от ръката на Хефестион. Претегли го и го метна към Клит, който сръчно го улови.

— Толкова бързо ли? — попита лекарят.

— Дори по-бързо — усмихна се Клит и заби камата в пръстта. — Докато мигнеш, докато сърцето ти удари 2–3 пъти.

— Би ли могъл да спреш Павзаний?

— Аз съм войник, а не бог — пошегува се Клит. — Никой не би могъл да спре Павзаний. Филип заслужаваше смъртта си. Как можа да се появи без телохранители, беззащитен пред враговете си! Но момчето — така Клит наричаше Александър — не мисли така и това е най-голямата му грешка. Мисли твърде много, оставя въображението си да препуска като кон без юзда. Но сега спи. И като стана дума за коне — той се обърна и вдигна платнището, — трябва да се уверя, че онези мързеливи коняри са си свършили работата.

И той изчезна в нощта. Хефестион взе камата и я прибра.

— Влошават ли се сънищата му? — попита Теламон.

— Клит не иска да ги обсъжда. — Хефестион го погледна с ъгълчето на окото си. — Той крие всички слабости на Александър. Тревожи се да не ги узнаят войниците.

— Има ли нещо в Халикарнас, което да е предизвикало тези кошмари?

Хефестион кимна.

— Възможно е, но не знам какво. Дали иска да се състезава с баща си, да надмине постиженията му, да бъде обявен за военачалника с най-успешни обсади или да покаже на света, че няма крепост, която да му устои. Не знам. Но сега ще спи, нали?

— Дълбоко, но не знам колко дълго. — Теламон се изправи.

— Какво ще правим?

— Когато бях в Египет — отвърна лекарят, — ме нае жената на един много богат търговец, който ужасно се боеше от водата. Те често пресичали Нил, за да посетят семейната гробница в некропола на западния бряг, но по едно време той започнал да изпада в ужас само при вида на реката. Потял се, крещял. Осъзнавал, че е пресичал Нил многократно, без да се замисли. После си спомнил един случай, когато крокодили нападнали рибарска лодка и завлекли един човек във водата. Разкъсали го на парчета. Търговецът видял всичко. Изтъкнах, че е присъствал и на други кървави сцени, но защо точно тази предизвикваше подобен страх? Посещавах го цял месец, преди да разбера причината. Когато бил дете, ходел да плава в едно обрасло с тръстика езеро край Нил. Обикновено било безопасно…

— И го е нападнал крокодил?

— Да. Очевидно излязъл от реката и се скрил между тръстиката. С приятелите му се измъкнали невредими, но след като присъствал на нападението над лодката, спомените от детството се завърнали.

— И какво направи?

— Дадох му вино с опиум — Теламон се усмихна — и го заведох на риболов по Нил. На следващия и по-следващия ден направих същото, но всеки път намалявах дозата. — Лекарят потърка очи. — Едно от най-приятните лечения, които съм провеждал. Беше прекрасно. Точно след разливите — Нил беше пълноводен и всичко беше потънало в зеленина. Любимата ми, храмовата прислужница Анула, идваше с мен.

— А търговецът?

— Плати ми добре и вече не се страхуваше да пресича Нил.

— А можеш ли да направиш същото за царя?

— Възможно е — сви рамене Теламон. — Може би ще успея. Ти, аз и може би Птолемей ще преиграем сцената, ще накараме Александър да преживее отново кошмара си и да осъзнае, както казва Клит, че каквото и да е изпитвал към баща си, не е причинил смъртта му.

— Ами сегашните му проблеми? — Хефестион се изправи. — Нападението, предателят тук?

— Предатели има навсякъде — отвърна Теламон, повдигайки платнището. — Царят трябва да бъде предпазлив. Но знам — усмихна се той през рамо, — че няма да го направи.

Теламон се върна в стаята си. Касандра вече се беше завила с одеяло на походното легло под прозореца. Лекарят реши да се обръсне и го направи опипом, после подряза мустаците и брадата си. Съблече се и се изми внимателно с мокра гъба, прикрепена на пръчка, подсуши се и намаза тялото си с масло.

— Заспа ли Великият убиец?

Лекарят бързо нахлузи туниката си.

— Не се тревожи! — провикна се Касандра. — Няма да надничам. Между другото, изхвърлих нощното гърне. Някой от онези мързеливци на пиршеството трябва да го е използвал, защото стаята ни миришеше на бунище.

— Не се тревожи — отвърна Теламон. — Ще използвам ямите. А царят спи сладко.

Касандра се обърна, лицето й беше скрито в мрака.

— Чудя се дали е така, Теламоне? Колко ли много призраци го преследват? Маково семе ли му даде?

— Разбира се! — Теламон дръпна ленената покривка от леглото си и легна, увивайки се с дебелата войнишка наметка.

— В такъв случай — прошепна Касандра — ще се събуди призори свеж и бодър и ще докаже на всички, че Александър Велики е съвсем здрав.

Думите й се оказаха пророчески. Теламон имаше чувството, че току-що е заспал, когато чу удари по вратата и Черния Клит влезе, пляскайки с ръце.

— Стига си спал, Теламоне, царят те вика. Отиваме да видим Халикарнас.

Теламон се надигна с натежали крайници и подути очи.

— Искам да спя — прозя се той. — Пет пари не давам за Халикарнас.

Клит приближи до леглото на Касандра.

— Не си го и помисляй! — викна тя, без да помръдва. — Само да си посмял да ме пипнеш, грознико!

Клит я плесна отзад и излезе от стаята, като се заливаше от смях.

Теламон стана и бързо се облече, нахлу високите кожени ботуши и завърза връзките. Наля вода от каната и наплиска лицето си. Взе наметката и бойния си колан, които висяха на кука на стената. Отдолу се чуваше раздвижване. Касандра промърмори нещо, но Теламон, още полусънен, излезе навън. Един от царските прислужници му пъхна в ръката парче нахапан хляб и чаша разредено вино. Теламон ги погледна и му ги върна.

— Предпочитам неначената закуска — промърмори той. Дворът беше пълен с конници от отряда на Сребърните щитове, облечени в бронзови ризници, сиви кожени фустанели, пурпурни пояси и наметки в същия цвят, закопчани на рамото. Млади и суетни, те се гордееха с външността си не по-малко, отколкото с бойните си умения. Носеха кръгли щитове, къси копия и бойни колани, преметнати през рамо. Повечето не бяха сложили беотийските си шлемове, а ги бяха завързали за сбруята на конете — най-добрите жребци от царската конюшня. Те бяха покрити с пурпурни чулове — цветът на полка — черната им блестяща сбруя беше добре почистена и лъсната. Александър стоеше между тях, оглеждаше конете, шегуваше се и бъбреше. Коняр му доведе червеникавокафяв боен кон с покривало от леопардова кожа, което стигаше от шията до опашката. Александър хвана юздите на коня, остави го да оближе врата и ръцете му, преди да скочи на седлото. После зърна Теламон.

— Конят ти е изведен, лекарю — усмихна се той. — Една хубава утринна езда ще ти бъде от полза.

После се обърна и потегли, а щитоносците се струпаха зад него като група ученици, готвещи се за лудория. Клит и Хефестион чакаха извън двора, държейки помежду си коня на Теламон.

— Най-кроткият в конюшнята — прошепна Хефестион.

— Сам го избрах. И ти изглеждаш уморен като мен.

— Царят трябва да е по-благоразумен — изръмжа Клит.

— Взимаме съвсем малко хора.

Те последваха царската кавалкада по пътя, минаха по алея, обградена от смокини и стигнаха до главния вход, където чакаха другите войници. Теламон дочу викове и цвилене на коне и когато стигна там, разбра каква е причината за вълнението — от двете страни на входа към вилата бяха издигнати два кръста, на които бяха разпнати персийските пленници. Единият вече беше мъртъв и тялото му висеше отпуснато, но другият още мърдаше и прикованите му ръце търсеха напречното дърво, за да се надигне и да диша по-лесно. Малко по-надолу войниците бяха издигнали погребална клада за жертвите на битката от предишната вечер. Наблизо група стрелци се грееха около един мангал. Прозвучаха тръби и свитата на Александър започна да се строява. Царят седеше на коня си, загледан в погребалната клада, с присвити очи и стиснати устни. Мъртвите бяха натрупани на куп, увити в окървавените си наметала — гърци и перси, обединени в смъртта. Мъжът на кръста изкрещя сърцераздирателно. Александър погледна към него. После се наведе и прошепна нещо на командира на стрелците. Мъжът вдигна лъка си и извади стрела от колчана си. Преди някой да разбере какво става стрелата изсвистя във въздуха и улучи разпнатия в сърцето. Тялото увисна на кръста. Александър отново прошепна нещо, няколко стрелци свалиха труповете и ги хвърлиха като цепеници най-отгоре на кладата. Царят поръси върху тях благоуханно масло като възлияние. Придружителите му мълчаха — редица след редица конници. Запалиха факла. Конете зацвилиха, когато пламъците лумнаха и димът се изви към небето. Александър обърна коня си и се загледа към войниците си.

— Никой не умира напразно! — заяви той. — Мъртвите перси са доказателство за отчаянието на защитниците на Халикарнас! Македонците, които загинаха, показват колко яростна ще бъде атаката ни! Дано всички те стигнат до Елисейските полета!

Той направи знак на началника на стрелците и още главни полетяха към кладата. Пламъците се издигнаха с рев към небето, сиво-черният дим се понесе като облак. Теламон, който беше избързал напред, погледна към небето. Слънцето още не беше изгряло, но си личеше, че денят ще бъде хубав: само леки перести облаци се виждаха на фона на розовосиньото небе. Бризът понесе погребалния дим към него и Теламон се зачуди колко ли още хора ще измрат, преди да бъде превзет градът.

Александър се появи в галоп, Хефестион и Клит яздеха зад него. Той спря, каза им нещо, после се отправи към Теламон.

— Стой до мен — нареди царят. Конят му се подплаши и се вдигна на задни крака. Александър го притисна с колене, дръпна сръчно юздите и го успокои. Зад тях Хефестион и Птолемей водеха колоните конници. Александър погледна през рамо, после се наведе и потупа Теламон по рамото.

— Снощи свърши добра работа, лекарю. — Той почеса коня между ушите. — Как ти се вижда пациентът ти тази сутрин?

— Очевидно не толкова уморен, колкото съм аз. Александър се засмя. Теламон се вгледа в него. Царят се беше погрижил за себе си — лицето му беше обръснато, косата — измита и сресана. В златната си ризница и бойна фустанела в същия цвят, пурпурната мантия, поръбена със злато и беотийския шлем с пера, който висеше от бойния му колан, Александър приличаше на герой-завоевател, млад авантюрист, безгрижен военачалник.

— Не обичам да ме гледаш отблизо — промърмори той. — Имам чувството, че търсиш симптоми на някакво заболяване.

— Не би трябвало да имаш такива кошмари.

— Филип никога не ме изоставя. Ако не е той, е майка ми. — Александър се наведе към него. — Харесва ли ти конят? Избраха го специално за теб, лекарю — за да яздиш по-удобно. Да се надяваме, че днешният ден ще е по-добър ден от вчерашния.

Теламон се огледа. Донякъде околността му напомняше за Македония — планински върхове в далечината, хълмисти равнини, изпъстрени с ярки диви цветя. Горички от зелен дъб, кипарис, върба и смокиня подсилваха зеленината. От време на време облак дим забулваше небето, но ливадите от двете страни на пътя изглеждаха пусти: мишелов се спусна над тях, а после рязко се издигна, подплашен от тропота на копитата и дрънченето на оръжия, докато ескадроните на Александър приближаваха равнината на Халикарнас.

Царят подуши вятъра.

— Винаги усещам мириса на морето!

— Дори толкова навътре в сушата? — Александър се засмя.

— Може би си въобразявам. Днес се надявам да изненадам персите. Никанор ще се погрижи за останалата част от флота ми. Сократ има тайни заповеди да нападне на югоизток и да вземе пристанището Минд. Обещано му е, че пристанището ще отвори портите си. Тогава Никанор ще отведе корабите там и аз ще получа обсадните си машини.

— Толкова лесно?

— «Толкова лесно» — имитира го Александър. — После ще конфискуваме всички каруци и ще покажем, че стените на Мемнон не могат да ме спрат.

— За да надминеш баща си?

— Не започвай пак! — отвърна Александър.

— Какво толкова те привлича в Халикарнас? — настоя Теламон. — Завземането му ще увеличи славата ти, но защо има толкова голямо значение за теб?

Александър се взря в небето.

— Това ястреб ли е или орел? — зачуди се той. — Ако е орел, това е добър знак.

— В момента — отвърна Теламон — не ме интересува дори да е майка ти, Олимпиада.

Александър се разсмя и потупа коня си.

— Попитах те нещо. Защо Халикарнас?

— Странно, че спомена майка ми. — Царят хвана юздите с една ръка. — Вече не я сънувам, както онзи път, когато лежеше на легло, а около нея се гърчеха змии. Оттогава змиите ме отвращават, дори безобидните — мразя всичко, което се гърчи и навива на кълбо. Странно как страховете от детството се връщат и те преследват. Имаше такъв цитат от «Илиада», но в момента не си го спомням.

— А Халикарнас? — повтори Теламон.

— Да, има предистория. Нали знаеш, че татко имаше двама сина.

— Ти и Аридей?

— Горкият Аридей, син на една от татковите наложници, здраво и буйно момче, докато Олимпиада, не му дала някакъв сладкиш. Момчето получило пристъп и едва не умряло. Виждал си резултата — беше се превърнал в идиот, който се влачеше целият олигавен. Когато пораснах…

Александър приближи коня си. Очевидно беше забравил, че навлизат в сърцето на вражеската територия. Не забелязваше конницата зад себе си, която трополеше из тихата околност, нито тревата, която се свеждаше под утринния вятър, нито леката мъгла, която се разнасяше под засилващите се лъчи на слънцето. Винаги ставаше така, когато Александър говореше за родителите си — всичко останало преставаше да съществува за него.

— Отношенията между мен и баща ми се влошиха. Аз го критикувах заради множеството му жени и вероятно, за да ме сложи на мястото ми, той започна тайни преговори с Пиксадор, племенника на царица Ада, който управляваше Халикарнас преди персите да го завладеят. Филип искаше да ожени Аридей за една от роднините на Пиксадор. Разтревожих се.

— Ти или Олимпиада?

— Аз се разтревожих — ядосан повтори Александър, — затова изпратих таен пратеник до Пиксадор. Описвах Аридей като пълен идиот и предложих аз да се оженя за принцесата. Заговорът ми беше разкрит — баща ми се вбеси и с това нещата приключиха.

— Значи обсадата е за отмъщение?

— Не, не. — Гласът на Александър премина в шепот. Теламон не чу думите му, но беше сигурен, че спомена загадка, която трябва да бъде разрешена. Продължи да го разпитва, но царят направи рязко движение с ръка.

— Ще превзема Халикарнас! Ще стане така, както искам!

— Ами Филип?

Царят вдигна рамене. Развърза шлема, сложи го на главата си и управлявайки коня с колене, завърза каишките му под брадичката си. После погледна Теламон изпод ръба му.

— Нека духът на Филип броди из Хадес. Нека стане свидетел на онова, което ще направя.

Александър обърна коня си и препусна назад. Теламон се почувства много глупаво сам начело на колоната. Малко по-късно царят, Хефестион и Птолемей се присъединиха към него. Настроението на Александър се беше променило, той оживено обсъждаше околността и как когато войната свърши, смята да остави тук македонски войници, които да обработват земята. Теламон потъна в собствените си мисли. Слънцето изгря и той усети ранната топлина на деня. Лицето му беше покрито с тънък слой бял прах и той забеляза, че местността беше започнала да се променя. От време на време зърваше късче от морето, усещаше мириса на пристанището. Разузнавачи препуснаха пред тях, за да проверят дали не ги дебне опасност. Александър се задълбочи в подробностите около предстоящата обсада. Колкото повече наближаваха Халикарнас, толкова повече нарастваше тревогата на Теламон. Местността се беше променила, ливадите и дърветата бяха изчезнали, отстъпвайки място на каменист и песъчлив терен. Той много напомняше на Теламон на Египет, когато беше напуснал тучните зелени поля край Нил и беше навлязъл в голата равнина, която отделя плодородните земи по бреговете на Нил от непоносимата жега на безкрайните, опалени от слънцето Червени земи. Там нямаше нищо освен скалисти насипи, осеяни с редки храсти и малобройни оазиси, където локви вода бяха оградени от жилава трева и криви палмови дървета. На свой ред те отстъпваха пред равни каменисти пространства, из които свистящият вятър шибаше лицата им с прах.

— На полуострова — заяви Александър — се издига голяма скала, която заобикаля Халикарнас от трите му страни. Никой не знае как се е получило така. Строителите ми твърдят, че това се дължи на реките и потоците, които се разделят, когато наближат града и поемат по друг път към морето. Там няма вода, затова няма трева и дървета.

— И ти ще направиш лагера си там? — попита Теламон.

— Колкото се може по-близо до полето.

Изкачиха малък хълм и спряха. Лекарят изненадано се огледа. Никога не се беше приближавал към Халикарнас по суша. Градът сякаш беше изникнал от самата скала — огромни високи стени, назъбени отгоре, осеяни с укрепени кули. Кавалкадата замлъкна. Вятърът вдигна облак прах. Теламон погледна към Тройната порта, която сама по себе си представляваше малка крепост, преграждаща пътя към града и пристанището. Движеше се като насън. Дочуваше шума зад себе си и оживения разговор между Александър и военачалниците му. Но гледката пред него беше скована от заплашителната тишина на високите бели стени, издигнати върху скалата и кулите, които сякаш пронизваха небето. Между зъбците на парапетите проблясваха брони. Тежката главна порта беше затворена с метална решетка, а покрай стената се простираше широк ров. Теламон смушка коня си към него и прецени, че е поне 8 метра широк. Но тишината го изнервяше най-много. Преди три години беше участвал във военна експедиция в Червените земи на Египет. Един ескадрон с колесници беше натоварен да освободи голяма крепост, построена от фараоните, за да устоява на атаките на либийците. Когато стигнаха до нея, я откриха пуста под жаркото слънце — всичките й защитници бяха изчезнали. Не откриха нищо, освен въоръжената и готова за битка крепост с непокътнати порти. Но в нея нямаше никой. Понякога този образ го преследваше в сънищата. Сега трябваше да се ощипе, за да се убеди, че е буден: Халикарнас изглеждаше по същия начин. Той беше богат град и едно от най-оживените пристанища на Вътрешното море. Някога развито гръцко селище, което се беше разраснало и известно време преуспяваше като независима държава; в момента приличаше на мъртъв град. Прозорците по стените бяха със затворени капаци, всички сгради до крепостните стени бяха сринати със земята, а и този зейнал ров…

— Стените му са слепи — прошепна той.

— Какво? Какво каза? — Александър, който обсъждаше други неща, доближи коня си.

— Когато приближаваш някой град — отвърна Теламон, — независимо дали е Коринт или Атина, ти гледаш към града и той те гледа. Но Халикарнас прилича на лице на слепец. Само че се чудиш дали е сляп или мъртъв. Няма живот, няма движение.

Тръпки от страх пропълзяха по гърба му, конят неспокойно се размърда.

— Разумно ли постъпваш, Александре? Войниците ти още не са пристигнали, а гарнизонът се държи, сякаш вече са тук.

Теламон погледна към парапета. Тишината ставаше потискаща, дори Александър замлъкна Смушка коня си и заразглежда града. Клит също не можеше да скрие нервността си. Царят и Хефестион си размениха бързи реплики, после кавалкадата продължи напред, разгръщайки се в дълга редица пред градските стени.

— Трябва да са ни видели — обяви Теламон. Погледна укрепленията и видя блясък на остриета. — Докъде стига стената?

— Дойдохме от север — отвърна Клит и посочи напред.

— Това е Тройната порта. Стените се простират от двете й страни на запад и на изток чак до морето.

— И някъде там — обади се Хефестион — ще открием слабото й място.

— Да, ще я открием.

Теламон погледна вдясно и вляво. Македонската конница се беше разгърнала в две редици под формата на дъга, в чиято среда беше царят. Всички бяха въоръжени за битка, с шлемове и вдигнати щитове. Прозвуча тръба, чуха се заповеди и формацията заплашително настъпи под звуците на скърцащи сбруи и дрънчене на оръжия. Конете цвилеха и тръпнеха неспокойно, сякаш усещаха нарастващата опасност, предстоящата битка. Сега Теламон беше зад царя. Александър прошепна заповед, която се предаде по редиците. Отново прозвучаха тръби и войниците спряха.

— Какво прави той? — Теламон погледна вляво и откри, че се взира в усмихнатото дружелюбно лице на Сарпедон, който още не беше свалил ръкавиците си. Лицето му беше почти скрито от беотийския шлем. Беше облечен в кожена ризница и фустанела. Не носеше копие или щит, но беше извадил меча от ножницата.

— Не знаех, че ще идваш с нас! — възкликна Теламон.

— Не го знае и никой друг — прошепна спартанецът. — Но за един войник животът във вилата е скучен. — Той се доближи. — Александър се перчи. Иска да огледа укрепленията. В знак на презрение, сигурно възнамерява да обиколи целия град.

Теламон кимна. Точно така би постъпил Александър. Би направил всичко, което би го представило като герой, за да подражава на идеалите си Ахил и Агамемнон — ахейците, обсадили Троя, които яздели пред стените й в знак на предизвикателство и незачитане.

— Защо нямам колесница! — отекна гласът на Александър.

— Слава на боговете за това! — силно прошепна Хефестион.

— Чудя се дали Мемнон е буден? — изръмжа Клит. Сякаш в отговор се чу слабо свистене. Теламон вдигна поглед и видя огромна стрела, накисната в масло, която беше изстреляна иззад стената.

— Имат катапулти! — извика един конник. — Имат катапулти!

— Добре, че ни каза! — обади се някой шегобиец.

Огромната стрела, обвита в пламъци, се носеше като падаща звезда. Тя се заби в земята на около десет метра пред тях и във въздуха се разхвърчаха искри и парчета тлеещо дърво. Теламон уплашено погледна нагоре, когато чу нови викове и възклицания. Още три стрели бяха изстреляни, пламъците описаха дъга и се спуснаха надолу. Двете не успяха да ги достигнат, но третата падна върху конницата. Въздухът се изпълни със смразяващи викове и цвилене на коне. Един конник, чиято наметка се беше подпалила, се спусна напред — човек и кон бяха обхванати от пламъците. Конят диво се спусна към рова — в агонията си ездачът му беше изгубил контрол и двамата паднаха във водата. И други коне препускаха наоколо — някои с конници, други — без. Теламон видя как един войник побягна напред. Наметката му беше пламнала и той сякаш се надяваше да избяга от огъня, който го преследваше. Без да мисли, мъжът се спусна към стените. Двама от другарите му скочиха от конете и хукнаха след него. Теламон вдигна очи. Сега парапетите бяха отрупани с хора: стрелци се целеха между зъберите. Дъжд от стрели обсипа тримата войници. Подпаленият просто се свлече сред пламъците, които го погълнаха. Един от другите двама беше убит на място, но последният се опита да пропълзи обратно към македонските редици, преди да го улучи нова стрела. Тогава се сгърчи и остана неподвижен. Настъпи объркване и хаос. Командирите тичаха покрай редиците и се опитваха да въведат ред. Александър не беше помръднал. Седеше като издялан от камък с ръка на шията на коня си и гледаше към стените.

— Трябва да са ни очаквали — прошепна Сарпедон. — Катапултите трябва да са били подготвени, намазани с масло, мангалите — запалени и приближени до парапета.

Теламон смуши коня си и погледна вляво. В редиците на македонците имаше пробиви. Коне лежаха и ритаха проснатите на каменистата земя ездачи. Наоколо се носеше дим, който миришеше на изгоряла плът. Някъде някой изкрещя в агония, кон изцвили високо, преди да прережат гърлото му. Черния Клит беше застанал до Александър и сочеше вляво. Теламон проследи жеста му и зърна облаци прах. Такива се виждаха и отдясно.

— Конница! — извика Клит. — Изпратиха конници през страничните врати. Александре! — Той се приведе и разтърси царя.

Александър не реагира. Беше се втренчил като хипнотизиран в голямата Тройна порта, сякаш само със силата на мисълта си можеше да я накара да се отвори и да ги пропусне. Излетяха нови огнени стрели. Едната падна пред центъра на македонската формация. Скоро беше ред на десния фланг да понесе жертви по същия ужасен начин — мъже и коне бяха обхванати от пламъците. Подлуделите от страх коне препускаха напред, хвърляха ездачите си и понякога ги стъпкваха с копитата си. Александър се откъсна от мислите си.

— Кажи им да минат напред! Бързо, в тръс! Клит се накани да възрази.

— Млъкни! — извика царят. — Придвижете се напред възможно най-бързо.

Заповедта беше предадена и по двата фланга. Тръбите изсвириха веднъж продължително — сигнал за общо напредване. Ездачите препускаха през облаците прах. Персийските конници носеха меки шапки, шарени дрехи, дълги копия и кръгли щитове. Македонските редици се спуснаха напред, за да ги посрещнат. Чак тогава Теламон разбра какво цели Александър. Приближавайки се до противниковата конница, нямаше опасност да бъдат обстрелвани от катапултите зад стените, тъй като персийските бранители можеха да улучат собствените си хора. Сега двата персийски отряда се събраха в дълга редица, зад която се намираше ровът.

Александър смуши коня си. Хефестион и Клит яздеха от двете му страни. Той прошепна заповед. Македонците бързо се бяха възстановили от нападението. Ранените бяха изтеглени, конете — спасени от мъките. Прозвучаха няколко тръби, докато заповедите на Александър се предаваха по фланговете. Клит беше разтревожен от новите облаци прах, които се виждаха в далечината.

— Трябва да внимаваме. — Сарпедон уви юздите на коня около едната си ръка и извади меча.

Стомахът на Теламон се сви от вълнение и страх. Помисли си, че Александър беше постъпил глупаво. Персите бяха излезли срещу тях, но какво щеше да стане, ако други конни части стояха скрити из околността и се канеха да ги пресрещнат, да ги обкръжат и да ги изтласкат обратно към стените на Халикарнас? Александър също се беше досетил за тази възможност. Той поклати глава и прошепна нещо. Нови заповеди тръгнаха по редиците. Центърът на македонския отряд препусна напред, воден от Александър. Формацията приличаше на острие на стрела, в което царят и военачалниците му бяха върха. Персийската конница беше в три редици. Сред блъсканицата и оживлението Теламон видя в центъра на персийската войска командири, облечени в гръцки брони. Един от тях изпъкваше особено ясно заради алените пера на беотийския си шлем и червения грифон, изобразен върху щита му.

— Ефиалт! — прошепна някой. — Ефиалт от Тива! Но не виждам Мемнон!

Александър препускаше напред. Сега укрепленията на Халикарнас бяха потъмнели от гъсто струпаните войници. Катапултите бяха спрели да бълват стрели. Царят спря и вдигна ръка. Тръбите отново изсвириха продължително.

— Ефиалт от Тива! — извика македонският тръбач. — Да се предадеш ли си дошъл? За да получиш справедливото възмездие, задето се бориш срещу гърци?

— Убиецо от Македония! — чу се гневният отговор. — Да не си дошъл да се увериш, че боговете са те изоставили?

В отговор Александър рязко извади меча си и го вдигна във въздуха. Теламон затвори очи. Щяха да нападнат. Навсякъде около него се чуваха тревожни гласове, които изразяваха страха си, че ще бъдат обкръжени и избити на този гол полуостров.