Дверите на Скръбния дом

6.

Бенет седеше на масата си в хана на Була и чистеше ноктите си с кама. Бяха безукорно чисти, което превръщаше навика му в превземка. Фелисин вече бе свикнала с позите му и с настроението, което издаваха. Мъжът беше изпаднал в гняв, съсипан беше от страх. Несигурностите напоследък съсипваха живота му — като ларви на кръвничета пълзяха под кожата му, растяха и дъвчеха плътта му.

Лицето, челото и широките му, нашарени с белези китки лъщяха от пот. Калаената чаша с изстуденото салтоанско вино стоеше непипната върху очуканата маса и низ мухи лазеше неуморно по ръба й.

Фелисин зяпна малките черни насекоми и ужасният спомен се върна в ума й. Служителят на Гуглата, който го нямаше. Оформен като човек рояк от зли духове на Смърт, бръмченето на крилата им, оформящо думи…

— Пак има светлина в очите ти, момиченце — каза Бенет. — Подсеща ме, че разбираш в какво си се превърнала. Мръсна светлина. — Бутна кожената кесийка по масата, докато тя спря пред нея. — Убий я.

Тя посегна с трепереща ръка към кесията, развърза я и извади топче дъранг.

Той я загледа как натроши влажния прашец в чашката на лулата си.

Шест дни, а Баудин още го нямаше. Капитан Саварк беше викал Бенет неведнъж. Селцето в Черепа беше почти съборено по време на издирването, патрулите горе на Пътя на бръмбара бяха удвоени, обикаляха непрекъснато, а Езерото на удавника беше пресушено. Все едно че просто се беше изпарил.

Бенет го прие лично. Властта му в Чашата на черепа беше компрометирана. Беше я привикал отново при себе си — и не от съчувствие, а защото вече не й вярваше. Тя знаеше нещо — нещо за Баудин — и още по-лошо, той вече разбираше, че Фелисин е нещо повече от онова, за което се представя.

„Бенет и Саварк са си говорили“, каза й Хеборик в деня, в който си тръгна — след като грижите му бяха направили достатъчно, за да й позволят да се престори, че е оздравяла, колкото да оправдае заминаването си. „Пази се, момиче. Бенет те връща при себе си, но само за да се погрижи лично за унищожението ти. Онова, което преди ставаше случайно, сега е съзнателно, преднамерено. Дали са му насоки.“

„Откъде знаеш?“

„Вярно, само предполагам. Но бягството на Баудин даде на Бенет предимства над Саварк и той вероятно ги е използвал, за да подълбае в биографията ти. Саварк му даде още повече власт и втори Баудин няма да има — никой от двамата не може да си го позволи. Саварк няма друг избор, освен да отстъпи на Бенет повече власт… да му позволи да знае повече…“

Чаят с дъранг я беше облекчил от болката от спуканите ребра и издутата челюст, но не беше чак толкова силен, че да затъпи мислите й. Минута след минута усещаше как умът й я тегли все по-близо до отчаянието. Изоставянето на Хеборик си беше бягство, връщането й при Бенет — паническа необходимост.

Той й се усмихна и поднесе пламъка към лулата й.

— Баудин не беше просто пристанищен главорез, нали?

Тя го изгледа намръщено през мъглата от дим.

Бенет остави камата на масата и я завъртя. Двамата загледаха въртящото се острие. Когато спря, върхът сочеше към Бенет. Той се намръщи и я завъртя още веднъж. Когато върхът се забави и остана отново срещу него, взе камата, прибра я в канията на колана си и посегна за калаената чаша.

Поднесе я към устните си и мухите се пръснаха.

— Нищо не знам за Баудин — каза Фелисин.

Хлътналите му очи я изгледаха продължително.

— Нищо не знаеш за нищо, а? Излиза, че или си тъпа, или… нарочно не искаш да знаеш.

Тя не отвърна нищо. Умът й започна да се вцепенява.

— Заради мене ли, момиче? Толкова ли трябваше да отстъпиш, за да станеш моя? Аз те исках, Фелисин. Беше красива. Умна — виждах го в очите ти. Аз ли съм виновен заради теб сега?

Видя я, че погледна към кесийката на масата, и се усмихна кисело.

— Заповедите са си заповеди. Освен това можеше да откажеш.

— По всяко време — отвърна тя и извърна очи.

— Значи вината не е моя.

— Не е. За всичко съм си виновна аз, Бенет.

Изведнъж той стана.

— Въздухът тая нощ няма да е приятен. Задуха Ши’гаи — горещият вятър. Всичките ти мъки досега са само предисловие, момиче. Лятото започва с Ши’гаи. Но тази нощ… — Погледна я, но не довърши думите си, а просто я хвана за ръката и я вдигна. — Я да се поразходим.

Бяха му разрешили да създаде опълчение, включващо избрани от него роби, всички въоръжени със сопи. Нощем те патрулираха по „улиците“ на Черепа. Ограниченията на комендантския час вече се придружаваха с бой, след който следваше екзекуция за всеки, хванат на открито след стъмване. Екзекуциите ги извършваха пазачите — опълчението на Бенет си доставяше удоволствие само от боя.

Двамата с Бенет тръгнаха с едно от патрулиращите отделения, шестима мъже, които тя познаваше добре, тъй като Бенет беше откупил верността им с тялото й.

— Ако нощта е спокойна — обеща им той, — като съмне, ще се позабавляваме. — Мъжете се ухилиха.

Вървяха по насипаните с пясък проходи бдително, но никой не се мяркаше. Щом се озоваха срещу комарджийската съборетина, наречена „При Сурук“, видяха отпред тълпа доусийски пазачи. Капитанът им Гънип беше с тях. Проблясващите им в нощния мрак очи проследиха патрула, докато ги подминаваше.

Бенет се поколеба, сякаш се канеше да заговори Гънип, после издиша силно през ноздри и продължи напред. Едната му ръка се отпусна на дръжката на ножа.

Фелисин смътно усети, че нещо става, сякаш горещият вятър навяваше някаква нова заплаха в нощния въздух. Забеляза, че пазачите са млъкнали и явно са изнервени. Извади още едно топче дъранг и го лапна — то остана да лежи прохладно и сладко под небцето й.

— Като те гледам да правиш това — измърмори Бенет до нея, — ми напомняш за Саварк.

Тя примигна.

— За Саварк ли?

— Аха. Колкото по-лошо става, толкова повече си затваря очите.

Думите излязоха от устата й размазано.

— Кое става по-лошо?

Зад тях откъм „При Сурук“ се чу рязък вик, последван от смехове. Бенет спря хората си с махване на ръката и се върна до кръстовището, което току-що бяха подминали. Оттам можеше да види бардака на Сурук, както и войниците на Гънип.

Като призрак, който се надигна и се прокрадна през Бенет, напрежението бавно изпълни стойката му. И докато Фелисин го гледаше, в главата й смътно отекна тревожна камбана. Тя се поколеба за миг, после се обърна към пазачите.

— Нещо става там. Идете при него.

Те само гледаха.

Единият се намръщи и ръката му боязливо пропълзя към тоягата, затъкната в колана му.

— Не ни е заповядал — изръмжа той. Останалите кимнаха и се разшаваха неспокойно в тъмното.

— Но той е сам — каза тя. — На открито. Мисля, че има насочена стрела в него…

— Я млъкни — скастри я водачът на патрула. — Няма да идем.

Бенет сякаш направи стъпка назад, после видимо се вкочани.

— Приближават се към него — изсъска Фелисин.

Гънип и доусийските му войници застанаха в полукръг пред Бенет. Заредените им арбалети, опрени на лактите, бяха насочени в него.

— Помогнете му, проклети да сте! — обърна се Фелисин към патрула.

— Гуглата да те вземе дано! — тросна й се един от мъжете. Патрулът се пръскаше в сенките на близките улички.

— Сама ли си, момиче? — извика й капитан Гънип. Войниците му се разсмяха. — Ела тука при твоя Бенет. Само му казвах едни работи, нищо друго. Не се бой.

Бенет се обърна да й заговори. Един от доусийските стражи пристъпи към него и го перна през лицето с облечената си в метална ръкавица ръка. Бенет се олюля, изруга и хвана с ръце счупения си нос.

Фелисин залитна назад, обърна се и побягна. Хвърли се в една уличка. От двете й страни профучаха стрели. Зад гърба й отекна смях.

Продължи да тича. Уличката се оказа успоредна на Ръждива рампа. На сто крачки напред бяха войнишките бараки. Беше останала без дъх, когато излезе на открито между двете малазански постройки. Сърцето й блъскаше в гърдите, все едно че беше на петдесет, а не на четиринадесет години. Стъписването от това, че видя как удариха Бенет, бавно я сковаваше.

Иззад бараките се чуха гласове. Забиха конски копита. Появи се тълпа роби, гонени от петдесетина доусийски войници. Пиките им пронизваха някои от бягащите в гръб и ги просваха в прахта. Робите се опитваха да избягат, но доусийците вече ги бяха обкръжили от всички страни. Едва сега Фелисин осъзна, че и за нея няма път за бягство.

„Видях как на Бенет му потече кръв.“ От тази мисъл последва друга: „Сега всички ще умрем.“

Доусийските коне затъпкаха мъже и жени. Засвистяха тълвари. Робите издъхваха в безпомощно мълчание. Двама конници тръгнаха към нея. Тя ги загледа вцепенено, чудеше се кой ще я стигне пръв. Единият стискаше пика, насочена надолу, за да я порази в гърдите. Другият държеше високо меча си, готов да я посече отгоре. Видя лицата им, светнали от радост, и се удиви колко нечовешки изглеждат.

Когато се озоваха само на няколко мига пред нея, две стрели ги шибнаха в гърдите и мъжете залитнаха назад и паднаха от седлата. Фелисин се обърна и видя отряд малазански стрелци — пристъпваха напред в строй; предната редица коленичи да зареди арбалетите, а втората пристъпи няколко крачки напред, бойците се прицелиха и пуснаха стрелите срещу гмежта от доусийски конници.

Третият залп спря напора на доусийците и ги накара да се пръснат в тъмното зад казармените бараки.

Шепа роби все още бяха останали живи. Някакъв сержант излая заповед и десетина войници притичаха да огледат телата, нападали в безпорядък наоколо, след което забутаха оцелелите към позицията на отряда.

— Ела с мен — изсъска нечий глас зад Фелисин.

Тя примига и се обърна. Беше Пелла.

— Какво?

— Прибираме робите в конюшните… но не и теб. — Хвана я нежно за ръката. — Много повече са от нас. Боя се, че защитата на робите вече не е първата ни задача. Саварк иска да смажем метежа. Още тази нощ.

Тя се взря в лицето му.

— За какво говориш?

Сержантът беше изтеглил взвода си на по-удобна за отбрана позиция в началото на уличката. Десетина войници заизтласкваха робите по страничната улица, водеща към конюшните. Пелла поведе Фелисин в същата посока и щом се озоваха извън полезрението на сержанта, се обърна към другите войници.

— Трима от вас, с мен.

— Опонн ли ти е размътил мозъка, Пелла? — отвърна му един от тях. — Аз и така не се чувствам в безопасност, искаш отделението ли да разцепим?

— Това е жената на Бенет — каза Пелла.

— Не мисля, че Бенет е жив — отвърна вяло Фелисин.

— Допреди пет минути беше жив, момиче — отвърна намръщено Пелла. — Малко понабит, но нищо повече. В момента вдига на крак опълчението си. — Обърна се към другите. — Бенет ще ни трябва, Реборид, майната му на Саварк и ревовете му. Хайде, близо е.

Реборид се намръщи и махна на другите двама.

В западния край на Чашата на черепа беше започнал пожар — някъде при Дълбокия забой. Нямаше кой да го спре и той се разпространяваше бързо, огрял със зловещия си оранжев блясък надигащите се отдолу кълба пушеци.

Пелла дърпаше Фелисин, а Реборид не спираше да мърмори:

— Къде в името на Гуглата е гарнизонът на Бе’тра? Мислиш, че не могат да видят пламъците ли? Нали по Пътя на бръмбара патрулираха малазански отделения — конник можеха да пратят. Войската трябваше да е тук вече, по дяволите!

По улиците се въргаляха трупове — сгърчени, неподвижни тела. Малката група ги заобикаляше, без да се спира.

— Гуглата знае какво е намислил Гънип — продължи войникът. — Саварк ще се погрижи всеки проклет доусиец на петдесет левги околовръст да бъде изкормен и да изгние под слънцето.

— Тук е — каза Пелла и спря Фелисин. — Застанете в отбрана — нареди на останалите. — Няма да се бавя.

Бяха спрели пред къщата на Хеборик. От кепенците не се виждаше никаква светлина. Вратата беше заключена. Пелла изсумтя ядосано и изрита хлабавото мандало. Бутна Фелисин в тъмното и прекрачи след нея.

— Тук няма никой — каза тя.

Пелла не й отговори, а продължи мълчаливо напред, докато не стигнаха до платнената завеса, зад която беше спалнята на бившия жрец.

— Дръпни я, Фелисин.

Тя го послуша и пристъпи в стаичката. Пелла я последва.

Хеборик се надигна на нара си и ги зяпна мълчаливо.

— Не бях сигурен — промълви тихо Пелла — дали още искате да тръгне с вас.

Бившият жрец изпъшка.

— А ти, Пелла? Можем да уредим…

— Не — прекъсна го войникът. — Вземете нея. Аз трябва да се върна при капитана — ще го смажем този метеж, — но моментът за вас е идеален…

Хеборик въздъхна.

— Да. Кълна се в пръхтенето на Финир, Баудин, излез най-сетне. Момчето не е опасно за нас.

Грамадна сянка се отдели от завесата и Пелла зяпна. Присвитите очи на Баудин проблеснаха в тъмното. Гигантът не каза нищо.

Пелла тръсна глава, отстъпи към изхода и стисна с ръка мръсния парцал на завесата.

— Финир да ви пази дано, Хеборик.

— Благодаря ти, синко. За всичко.

Фелисин изгледа намръщено Баудин и каза:

— Мокър си.

Хеборик стана и попита Баудин:

— Всичко готово ли е?

Едрият мъж кимна.

— Бягаме ли? — попита Фелисин.

— Да.

— Как?

Хеборик се намръщи.

— Скоро ще разбереш.

Баудин вдигна две кожени торби зад себе си и ги подаде на Хеборик, който ловко ги пъхна под мишниците си. Звукът, който издадоха, щом бившият жрец ги подхвана, помогна на Фелисин да разбере, че всъщност са надути засмолени мехури.

— Ще преплуваме Езерото на удавника — промълви тя. — Защо? От другата страна има само непроходима стръмнина.

— Има пещери — отвърна Хеборик. — Може да се стигне до тях, когато нивото на водата е ниско… Питай Баудин, той се кри там цяла седмица.

— Трябва да вземем и Бенет — заяви Фелисин.

— Виж, момиче…

— Не! Дължите ми го — и двамата! Нямаше дори да сте живи, Хеборик, ако не бях аз. И Бенет. Ще го намеря, после ще ви срещна при езерото.

— Няма. Аз ще го намеря — каза Баудин. И й подаде мехура.

Видя го как се измъкна през задната врата, за която не беше и знаела, че съществува, и бавно се обърна към Хеборик. Беше се навел и преглеждаше хлабавата мрежа, увита около торбите с багаж.

— Не влизах в плана ви за бягство, нали, Хеборик?

Той я погледна, вдигнал вежди.

— До тази вечер ти като че ли бе превърнала Черепа в своя рай. Не мислех, че бягството ще те интересува.

— В рай? — Думата сякаш я стъписа. Тя седна на нара до него.

Старецът я изгледа и сви рамене.

— Осигурен от Бенет.

Тя го гледа в очите, докато най-накрая той не извърна глава и не надигна с пъшкане багажа.

— Трябва да тръгваме.

— Вече нищо не означавам за теб, нали, Хеборик? А означавала ли съм изобщо? — „Фелисин, Дома Паран, чиято сестра беше адюнкта Тавори, чийто брат пътуваше с адюнкта Лорн. Момиче от знатен род, малко и покварено. Курва.“

Той не й отговори нищо. Затътри се към отвора в задната стена.

Западната половина на Чашата на черепа беше в пламъци. Осветяваха цялата купа с треперливата си червена светлина. Докато бързаха по Работния път към езерото, Хеборик и Фелисин срещаха следи от сблъсъците — нападали коне, мъртви малазански и доусийски стражи. Ханът на Була беше барикадиран, след това барикадите бяха разбити. Отвътре се чуваха смътни стонове.

Фелисин се поколеба, но Хеборик пъхна сакатата си ръка под мишницата й и я задърпа.

— Не ти трябва да влизаш, момиче. Хората на Гънип удариха тук жестоко.

След окрайнините на селото Работният път се простираше пуст и тъмен чак до кръстовището Трите съдби. Зад тръстиките вляво от тях проблясваше гладката повърхност на езерото.

Бившият жрец я поведе навътре в ракитака, накара я да клекне и се приведе до нея.

— Ще изчакаме тук — каза старецът и отри потта от татуираното си чело.

Калта под коленете й беше лепкава и приятно прохладна.

— Значи ще преплуваме до пещерата… после какво?

— Има един стар забой, извежда чак отвъд скалите, много зад Пътя на бръмбара. В другия край ще има оставена за нас храна. Оттам пътят ни е през пустинята.

— Доусин Пали?

Той поклати глава.

— Право на запад, към вътрешното крайбрежие. Девет, десет дни. Има скрити извори, Баудин е запомнил мястото им. Ще ни вземат на лодка и ще ни превозят до континента.

— Как? Кой?

Бившият жрец отвърна с гримаса.

— Един стар приятел. С толкова чувство за вярност, че може да си изпати. Гуглата ми е свидетел, не се оплаквам.

— А Пелла беше свръзката?

— Да, някаква мътна връзка, приятели или татковци и чичовци и приятели на приятели, или нещо такова. Най-напред се обърна към теб, нали, ама ти не прихвана. Затова потърси мен.

— Нищо такова не си спомням.

— Цитат, приписван на Келанвед и записан от човека, който урежда бягството ни — Дюйкър.

— Името ми е познато…

— Имперският историк. Изказа се в моя полза пред съда. След това уреди да бъде пратен в Хисар по Лабиринт. — Замълча и заклати бавно глава. — За да спаси заядливия старец, който неведнъж е обявявал писаните от него истории за нагли лъжи. Ако оживея да се изправя пред Дюйкър, мисля, че му дължа едно извинение.

До ушите им стигна настървено бръмчене — идваше откъм пушеците над селото. Звукът се усили. Гладката повърхност на Езерото на удавника сякаш кипна под порива на градушка.

Фелисин се присви от страх.

— Какво е това? Какво става?

Хеборик изсъска:

— Кръвничета! Привлечени и после понесени от огньовете. Бързо, момиче, намажи се с кал. А после и мен. Побързай!

Лъскавите рояци се носеха към тях като подгонени от вятъра облаци мъгла.

Фелисин загреба припряно с шепи от студената кал между ракитите и замаца по шията и врата, по ръцете и лицето си. Седна във водата и се обърна към Хеборик.

— Ела по-насам.

Той допълзя до нея.

— Те се гмуркат във водата, момиче — намажи и краката си с кал!

— Първо да свърша с теб.

Но беше късно. Облакът ги погълна и въздухът изведнъж стана труден за дишане. Кръвничетата налитаха през водата като стрели. Болка прониза бедрата й.

Хеборик избута ръцете й и залегна в тинята.

— За себе си се погрижи, дете!

Заповедта не беше нужна — още с първото свирепо ухапване всякаква мисъл да помогне на Хеборик я бе изоставила. Фелисин изскочи от водата, загреба шепи тиня и я плесна по ужилените си от кръвничетата бедра. Бързо наплеска с още тиня прасците, глезените и стъпалата. Твари пълзяха в косата й. Хлипайки, тя ги измъкна с погнуса, а после покри и главата си с кал. Кръвничетата напираха през дъха й, в устата, хапеха, а тя се задавяше и плюеше. Сдъвка няколко и горчивият им сок я опари като киселина. Бяха навсякъде, заслепяваха я, трупаха се на бръмчащи гроздове по очите й. Тя запищя, започна да ги маха, после загреба още кал. Мракът беше утеха, но писъкът й не спря, не можеше да спре. Насекомите бяха в ушите й. Тя ги напълни с тиня. Тишина.

Две ръце без длани я стегнаха, а гласът на Хеборик стигна до нея някъде от много далече.

— Всичко е наред, момиче… всичко е наред. Можеш да спреш да пищиш, Фелисин. Можеш.

Беше се свила на топка сред тръстиките. Болката от ухапванията беше преминала в изтръпналост — по краката, около очите и ушите, и в устата й. Прохладна, лека изтръпналост. Усети, че е замълчала.

— Роякът отмина — каза Хеборик. — Доста свирепа беше благословията на Финир. Нищо ни няма, дете. Изчисти си очите. Погрижи се за себе си.

Тя не помръдна. Толкова лесно беше да лежи неподвижно, в тази сладка вцепененост, която я беше обзела цялата.

— Събуди се! — сопна се Хеборик. — Във всяко ухапване има по едно яйце, всеки секрет е смъртна отрова, ще направи плътта ти на желе. И мъртва. Храна за ларвите има в тези яйца. Разбираш ли ме, момичето ми? Трябва да убием тези яйца — имам тинктура в кесията на колана — но ще трябва сама да си я поставиш, нали? Един старец без ръце не може да го направи вместо теб…

Тя простена.

— Събуди се, проклета да си!

Удари я, после я изрита. Фелисин изруга и се надигна.

— Престани, будна съм! — Думите й се провлякоха от изтръпналата й уста. — Къде е тази кесия?

— Тук. Отвори си очите.

Тя почти не виждаше през подутите си очи, но странното синкаво сияние от татуировката на Хеборик осветяваше гледката й. Не беше нахапан. „Доста свирепа беше благословията на Финир.“

Той посочи кесията на колана си.

— Побързай, тия яйца ще започнат да се люпят, после ларвите ще почнат да те ядат, отвътре навън. Отвори кесията… ето, черното шишенце, малкото. Отвори го!

Тя махна тапата. Горчивата миризма я отврати.

— Една капка, на върха на пръста, после втриваш капката във всяка рана, натриваш силно. После следващата и следващата…

— Не… не ги усещам тези около очите…

— Аз ще ти показвам. Побързай.

Ужасът не свърши. Тинктурата — гнусен тъмнокафяв сок, от който кожата й ставаше жълта, не убиваше излюпващите се ларви, но ги изкарваше навън. Хеборик насочваше ръцете й към тези около очите и ушите, и всяка се измъкваше мудно, щом я издърпаше от дупката, изровена от ухапванията им, всяка ларва бе дълга два-три милиметра и натежала от приспивното действие на лекарството. Ухапванията, които можеше да види, показваха какво е станало около очите и ушите й. В устата й горчивината на тинктурата надви отровата на кръвничетата, главата й се замая, а сърцето й запулсира опасно бързо. Ларвите нападаха като оризови зърна по езика й. Изплю ги.

— Съжалявам, Фелисин — каза Хеборик, след като приключиха. Оглеждаше раните около очите и ушите й, лицето му се беше сгърчило от състрадание.

Прониза я мраз.

— Какво става? Ще ослепея ли? Ще оглушея? Какво има, Хеборик?

Той поклати глава и бавно се отдръпна.

— Ухапванията на кръвничетата… отровата им убива плътта. Ще се изцериш, но ще останат струпеи. Толкова съжалявам, дете. Лошо е около очите ти. Лошо…

Тя едва не се засмя. Виеше й се свят. Потръпна отново и се сви.

— Виждала съм ги. Тукашните. Робите. Тук-там…

— Да. Обикновено кръвничетата не налитат на рояк. Сигурно беше заради пламъците. Виж сега, някой много добър лечител — някой с Висш Денъл — може да премахне белезите. Ще ти намеря такъв лечител, Фелисин. Кълна се в бивните на Финир, ще намеря.

— Лошо ми е.

— От тинктурата е. Усилен пулс, ледени тръпки, замайване. Сокът е от едно растение, вирее в Седемте града. Ако изпиеш онова, дето остана в шишенцето, за няколко минути и си мъртва.

Този път тя се засмя, треперливо и плахо.

— Може и да ми се прище да видя Портите на Гуглата, Хеборик. — Примижа. Синьото сияние около лицето му загасваше. — Финир трябва да е много милостив.

При тези думи старецът се намръщи.

— Не схващам смисъла, честно казано. Мога да се сетя за не един Върховен жрец на Финир, който ще се задави, ако чуе, че богът глиган бил… милостив. — Въздъхна. — Но изглежда, си права.

— Може да поискаш да му благодариш. Жертвоприношение.

— Мога — изръмжа той и извърна глава.

— Сигурно някое голямо оскърбление те е прогонило от твоя бог, Хеборик.

Той не й отговори. След малко се надигна и загледа към развилнелия се в селището пожар.

— Идат конници.

Все още й се виеше свят и тя не можеше да стане.

— Бенет ли е?

Той поклати глава.

След малко по пътя се появи отделение малазански войници. Спряха точно срещу Хеборик и Фелисин. Водеше ги капитан Саварк. Доусийско острие беше разпрало едната му буза. Униформата му беше мокра и потъмняла от кръв. Студените му гущерски очи се спряха върху нея и Фелисин неволно се сви.

Най-сетне той проговори.

— Като минете хребета… гледайте на юг.

Хеборик тихо изруга от изненада.

— Пускате ни? Благодаря, капитане.

Лицето му помръкна.

— Не е зарад теб, старче. Точно заради такива бунтовни кучи синове става всичко това. По-скоро бих те набучил на някое копие, още сега. — Като че ли се канеше да каже още нещо, очите му отново се спряха на Фелисин, но накрая само обърна коня си.

Двамата бегълци изгледаха как войниците поемат обратно към Чашата на черепа. Отиваха да се бият. Фелисин го разбра инстинктивно. Отново онази с нищо необяснима увереност й нашепна, че всички ще да умрат. Капитан Саварк. Пелла. Всеки малазанец. Погледна към Хеборик. Той гледаше умислено бойците, които бяха стигнали края на селището и потънаха в пушеците.

След малко от тръстиките наблизо се изправи Баудин.

Фелисин се надигна и пристъпи към него.

— Къде е Бенет?

— Мъртъв е, момиче.

— Ти… ти си… — Думите й заглъхнаха от болката, която я обзе, болка и мъка, по-дълбока от всичко, което беше понесла. Олюля се.

Малките равнодушни очи на Баудин не се откъснаха от нея.

Хеборик се окашля.

— По-добре да побързаме. Утрото не е далече и макар да се съмнявам, че ще забележат преминаването ни през езерото, няма нужда да разкриваме намеренията си. Все пак сме малазанци. — Той посочи мехурите. — Планът е да изчакаме през деня от другата страна и да тръгнем по залез. Така вероятността да ни видят доусийски банди ще е по-малка.

Баудин окачи единия мехур на гърдите на Хеборик. Фелисин разбра, че ще трябва да използва другия с него. Изгледа накриво едрия мъж, който провери мрежата за последен път.

„Бенет е мъртъв. Така твърди той. Сигурно изобщо не го е търсил. Бенет е жив. Трябва да е жив. Само малко кръв по лицето. Баудин лъже.“

Водата на Езерото на удавника отми останалата кал и тинктура от кожата й. Още не беше свършило.

Хрипливият им дъх отекваше от стръмните скали. Премръзнала и обзета от чувството, че водата се мъчи да я издърпа надолу, Фелисин стисна мрежата още по-здраво и изпъшка:

— Не виждам никаква пещера.

— Изненадан съм, че изобщо виждаш нещо — изсумтя Баудин.

Тя не му отвърна. Плътта около очите й се беше подула толкова, че бяха останали само две цепки. Ушите й бяха провиснали като парчета месо, тежки и огромни, а устните й направо притискаха зъбите. Дишаше с усилие, все кашляше, но без никаква полза.

„Важното е само да преживееш всичко това. Нека Тавори да види всички белези, които ми е причинила, в деня, в който се изправим една срещу друга. Няма да има нужда нищо да казвам тогава, за да оправдая мъстта си.“

— Отворът е под повърхността — каза Хеборик. — Трябва да пукнем мехурите и да се гмурнем. Баудин ще тръгне първи, с въже, вързано на кръста. Дръж се за това въже, момиче, иначе ще те повлече на дъното.

Баудин й подаде една кама, след това сложи въжето върху полюшващия се над водата мехур. След миг се хвърли към скалния риф и се скри под водата.

Фелисин хвана края на въжето, стисна го здраво и загледа изпъващите се намотки.

— Колко надолу?

— Седем-осем стъпки — каза Хеборик. — После около петнайсет стъпки през пещерата, докато вдишаш отново. Можеш ли да се справиш, дете?

„Ще трябва.“

Над езерото се чуха далечни писъци. Последните жални викове на горящото село. Всичко беше станало толкова бързо и почти тихо — само за една нощ Чашата на черепа се беше напълнила с кръв — и всичко свърши. Изглеждаше нереално.

Усети дръпване по въжето.

— Твой ред е — каза Хеборик. — Спукай мехура, нека да потъне под теб, после върви по въжето.

Тя стисна камата и я заби. Въздухът излезе със съсък и мехурът се сви и потъна. Водата я задърпа надолу като ръце. Фелисин си пое отчаяно дъх и се гмурна надолу. След малко въжето вече водеше не надолу, а нагоре. Опря се в хлъзгавата повърхност на скалата. Камата изпадна от ръката й и тя се хвана с две ръце и се задърпа по въжето.

Устието на пещерата беше тъмно като катран, водата — леденостудена. Дробовете й вече пищяха за въздух. Усети, че ще изгуби съзнание, но заглуши уплахата си с ярост. Отпред в тъмното се появи отразена светлина. Устата й се напълни с вода, но тя изрита и запълзя към светлината.

Две ръце я хванаха за яката на ризата и без усилие я издърпаха на въздух и светлина. Тя легна на студения твърд камък и закашля хрипливо. До главата й светеше фенер. Зад него на стената бяха опрени два вързопа в дървени рамки, с издути от водата мехури.

— Изтърва проклетия ми нож, нали?

— Гуглата да те вземе, Баудин.

Той се изсмя и задърпа въжето. След малко от черната повърхност се появи ръката на Хеборик и Баудин измъкна бившия жрец на скалната издатина.

— Горе сигурно е станала беля — каза едрият мъж. — Продоволствието ни е донесено тук.

— Виждам. — Хеборик се надигна и задиша тежко.

— Най-добре е двамата да останете тук, аз ще огледам — каза Баудин.

— Добре.

След като Баудин тръгна, Фелисин се надигна и попита:

— Каква беля?

Хеборик сви рамене и не отговори.

— Имаш някакви подозрения, Хеборик.

Той се смръщи.

— Саварк каза „гледайте на юг“.

— Е и?

— Е, нищо. Да изчакаме Баудин да се върне.

— Студено ми е.

— Нямаше място за дрехи. Храна и вода, малко оръжия, огниво. Има одеяла, но по-добре да ги пазим сухи.

— Ще изсъхнат бързо — сопна се тя и изпълзя до един от вързопите.

Баудин се върна след няколко минути и се наведе до Хеборик. Разтреперана под одеялото, Фелисин ги загледа.

— Не, Баудин — намеси се тя, когато той понечи да прошепне нещо на бившия жрец. — Високо, да чуем всички.

Едрият мъж погледна Хеборик, а той сви рамене.

— Доусин Пали е на трийсет левги оттук — каза Баудин. — Но блясъкът му се вижда.

Хеборик се намръщи.

— Дори пожар не може да се види от такова разстояние бе, човек.

— Така е, и не е пожар. Това е магьосничество, старче. Битка на магове.

— Дъх на Гуглата — измърмори Хеборик. — И то каква битка!

— Дошъл е — изръмжа Баудин.

— Кой е дошъл? — попита Фелисин.

— Седемте града са се вдигнали, дете. Дрижна. Вихърът е дошъл.

Лодката беше дълга само петнайсет стъпки. Дюйкър доста се поколеба, преди да се качи в нея. Цяла педя вода се плискаше под двете плоски дъски, служещи за седалки. Десетките по-малки пробойни по дъното бяха запушени с парцали, с различна степен на ефикасност. Миризмата на гнила риба беше почти смазваща.

Загърнат във военната си пелерина за дъжд, Кълп не беше помръднал от мястото си на кея.

— И какво — глухо попита той — плати за тая… лодка?

Историкът въздъхна и се озърна към мага.

— Не можеш ли да я оправиш? Я повтори какъв беше Лабиринтът ти, Кълп?

— Поправяне на лодки — отвърна му той.

— Е, добре — изсумтя Дюйкър и пак се качи на кея. — Разбирам те. За да минеш протока, ще ти трябва нещо по-пригодно за плаване от това. Човекът, който ми продаде тази лодка, изглежда, е преувеличил качествата й.

— Първата грижа на един харал. По-добре да беше наел някоя.

Дюйкър изсумтя.

— На кого бих могъл да се доверя?

— Сега какво?

Историкът сви рамене.

— Връщаме се в хана. Трябва ни нов план.

Минаха по паянтовия кей и тръгнаха по черния път, минаващ за главна улица на селото. Рибарските колиби от двете страни бяха схлупени и жалки — нещо обичайно за малките селца в сянката на голям град. Здрачът беше паднал и освен няколкото проскубани псета, които ровеха из разлагащите се купчини риба, не се мяркаше никой. Тежки завеси скриваха повечето светлина, идваща от входовете на съборетините. Въздухът беше горещ от вятъра откъм сушата.

Селският хан се издигаше на колове — ниска едноетажна постройка с избеляла дървена рамка и грубо зебло за стени, със сламен покрив. В пясъка под платформата пълзяха раци. Срещу хана беше каменната казарма на малазанското отделение на Крайбрежната охрана — четирима моряци от Коун и двама пехотинци, чиято външност не издаваше произхода им. За тях старите народностни връзки отдавна бяха престанали да имат значение. Новата имперска порода, разсъди Дюйкър, щом двамата с Кълп влязоха в хана и се запътиха отново към масата, на която бяха седели по-рано. Малазанските стражи се бяха струпали на друга, при задната стена, където зеблото беше издърпано и се откриваше спокоен пейзаж към повехнали треви, бял пясък и лъскаво море. Дюйкър завидя на войниците за свежия въздух, който несъмнено полъхваше до тях.

Още не ги бяха заговорили, но историкът знаеше, че е въпрос само на време. В това селце пътниците явно бяха голяма рядкост, а човек с войнишка пелерина — още по-голяма. До този момент обаче привеждането на любопитството в действие се бе оказало твърде тежко усилие.

Кълп махна на гостилничаря за халба ейл, след което се наведе към Дюйкър.

— Ще има въпроси. Скоро. Това е единият проблем. Нямаме лодка. Това е вторият. Като моряк хич ме няма. Това е третият…

— Добре, добре — изсъска му историкът. — В името на дъха на Гуглата, остави ме на мира да помисля малко!

Кълп се отдръпна. Физиономията му стана кисела.

Мушици прехвърчаха лениво между пращящите фенери из помещението. Селяни вътре нямаше и цялото внимание на гостилничаря беше сякаш обсебено от малазанските войници — тъмните му очи не се откъснаха от тях дори докато поставяше халбата с ейл пред Кълп.

Той го изчака да се отдалечи и изсумтя:

— Тази нощ тече някак странно, Дюйкър.

— Да бе. — „Къде са се дянали всички?“

Скърцането на стол ги накара да се обърнат към старшия малазанец, ефрейтор според знака на куртката му. Беше станал и се приближаваше към тях. Под сивия калаен знак имаше по-голямо петно, където боята на куртката не беше захабена — явно е бил сержант преди това.

Също като фигурата му, лицето му беше плоско и широко и издаваше канийска кръв някъде в потеклото му. Главата му беше бръсната, с белези от бръснача, някои все още покрити с корички спечена кръв. Погледът му се беше приковал в Кълп.

Магът заговори пръв.

— Дръж си езика зад зъбите, да не ми продължиш заднешката.

Войникът примига.

— Заднешката?

— Първо сержант, после ефрейтор — за редник ли ми се ерчиш пък сега? Предупредих те.

Изглежда, не му подейства.

— Никакъв ранг не виждам — изръмжа той.

— Само защото не знаеш къде да гледаш. Върни се на масата си, ефрейтор. Нашата работа я остави на нас.

— Ти си от Седма армия. — Явно нямаше намерение да се върне на масата си. — Дезертьор.

Рунтавите вежди на Кълп се вдигнаха.

— Ефрейтор, току-що се изправи лице в лице срещу целия кадър магове на Седма. А сега се разкарай от лицето ми, преди да съм сложил хриле и люспи на твоето.

Очите на ефрейтора пробягаха към Дюйкър, после отново се върнаха на Кълп.

— Сбърка — въздъхна магът. — Аз съм целият кадър. Този човек ми е гост.

— Хриле и люспи, а? — Ефрейторът опря грамадните си лапи на масата и се наведе към Кълп. — Само да подуша, че ми отваряш Лабиринт, ще се намериш с нож в гърлото. Това тука ми е постът, магьосниче, и всяка работа, която имате тук, е моя работа. Хайде, обяснявай се, преди да съм ти клъцнал тия големи уши и да ги сложа на колана си. Сър.

Дюйкър се окашля.

— Преди това да е стигнало по-далече…

— Затваряй си устата! — сряза го ефрейторът, без да откъсва погледа си от Кълп.

Прекъснаха ги викове отвън.

— Трут! — ревна ефрейторът. — Иди да видиш какво става.

Един млад коунски моряк скочи на крака, опипа дръжката на късия меч на хълбока си и тръгна към вратата.

— Тук сме — заговори Дюйкър на ефрейтора — да купим една лодка…

Зад вратата се чу ругатня, последвана от паническо скърцане на ботуши по паянтовия под на гостилницата. Трут нахлу вътре с пребледняло лице. От устата на младока се изля впечатляващ поток от коунски ругатни, които завършиха с:

— … въоръжена тълпа отвън, ефрейтор, и не им е до приказки. Разделиха се, десетина тръгнаха към „Рипат“.

Останалите моряци скочиха на крака. Един се обърна към ефрейтора.

— Ще я запалят, Геслер, и тогава ще си останем на тая скапана ивица плаж…

— На оръжие, в бойна формация — изръмжа Геслер и се обърна към другия пехотинец. — Предната врата, Сторми. Намери водача на тая група отвън и му забий една стрела между очите.

— Трябва да спасим гемията! — извика заговорилият моряк.

Геслер кимна.

— Ще го направим, Веред.

Пехотинецът Сторми зае позиция при вратата, зареденият му щурмови арбалет се появи в ръцете му сякаш изневиделица. Виковете отвън бяха станали по-силни и по-близки. Тълпата се окуражаваше и искаше да нахлуе в хана. Младият Трут стоеше в средата на помещението, късият меч трепереше в ръката му, а лицето му се бе зачервило от гняв.

— По-кротко, момче — каза му Геслер и погледът му се върна върху Кълп. — По-малко ще съм склонен да ви отрежа ушите, ако отворите Лабиринта си веднага, маг.

— Имате ли си врагове в това село, ефрейтор? — попита Дюйкър.

Мъжът се усмихна.

— Това се очакваше от доста време. „Рипат“ е пълна с провизии. Можем да ви откараме до Хисар… може би… но първо трябва да излезем оттук. Можеш ли да боравиш с арбалет?

Историкът въздъхна и кимна.

— Очаквайте стрели през стените — каза Сторми откъм вратата.

— Намери ли водача им?

— Да. Стои по-надалече.

— Не можем да чакаме. Към задната врата, всички!

Гостилничарят, който се беше свил зад малкия тезгях в другия край на помещението, излезе отпред, наведен като рак в очакване на залпа стрели през стената от зебло.

— Вересията, мезла — колко седмици минаха вече. Седемдесет и два джаката…

— Колко ти струва животът? — попита Геслер и махна на Трут да тръгне с другите войници през отвора в задната стена.

Гостилничарят се опули, после наведе глава.

— Седемдесет и два джаката, мезла?

— Горе-долу — кимна ефрейторът.

Хладен влажен въздух с мирис на мъх и мокър камък изпълни помещението. Дюйкър погледна Кълп, но той поклати мълчаливо глава. Историкът се надигна.

— Те имат маг, ефрейтор…

От улицата навън се надигна рев и удари предната стена на хана като вълна. Дървената рамка се огъна, стените от зебло се издуха. Кълп извика предупредително, скочи от стола си и се претъркаля по пода. Изпращя дърво, раздра се плат.

Подът се надигна от предните колове и отпрати всички към задната стена. Масите и столовете се прекатуриха. Гостилничарят изпищя изпод сриналия се тезгях.

Дюйкър се провря през процепа и скочи върху суха купчина водорасли. Кълп падна върху него и му изкара въздуха.

— Направи нещо, Кълп! — изпъшка Дюйкър.

Вместо отговор магът го дръпна да стане и го бутна с все сила.

— Бягай!

Магията, опустошила гостилницата, изведнъж секна. Все още държаща се на задните колци, постройката се килна обратно. Изпращяха греди и дървената й рамка се пръсна. Покривът се срина на пода сред облак от пясък и прах.

Сторми тичаше до Дюйкър по пясъка.

— Гуглата току-що плати на гостилничаря вересията му, а? — изпъшка войникът и махна с арбалета. — Тук съм, за да се погрижа за вас. Ефрейторът отиде напред — видиш ли бой, значи е до „Рипат“.

— Кълп къде е? — попита Дюйкър. Всичко беше станало толкова бързо, че му се виеше свят. — Беше до мене…

— Отишъл е да подуши оня заклинател според мен. Кой може да ги разбере маговете! Освен ако не е беглец. Гуглата ми е свидетел, дотук не показа кой знае какво, нали?

Стигнаха до брега. На трийсетина крачки вляво от тях Геслер и моряците настъпваха срещу тълпа от десетина местни, заели позиции пред тесния кей. На него беше вързана едномачтова гемия. Надясно пясъчната ивица продължаваше в лека извивка на юг, към далечния Хисар… град, лумнал в пламъци. Дюйкър залитна, спря и се загледа в ръждивочервеното небе над Хисар.

— Циците на Тогг да ме треснат дано! — изсъска Сторми, след като проследи погледа на историка. — Дрижна е дошъл. Май няма да ви караме до града в края на краищата, а?

— Грешиш — каза Дюйкър. — Трябва да се върна при Колтейн. Конят ми е в конюшнята — майната й на проклетата лодка.

— Бас слагам, че вече му глозгат ребрата. Тук хората яздят камили, конете ги ядат. Забрави. — Посегна да го хване, но историкът вече се беше отскубнал и драпаше нагоре по брега, надалече от „Рипат“ и започналия пред нея бой.

Сторми се поколеба, после изруга и затича след Дюйкър.

Блясък на магия подпали въздуха над предната улица, последван от болезнен писък.

„Кълп — помисли Дюйкър. — Или пердаши, или умира.“ Затича по плажа, минаващ успоредно на селото, докато не прецени, че се намира точно срещу конюшните, след което нагази през тръните. Сторми закрачи до него.

— Само да те видя, че си тръгнал по живо — по здраво, нали?

— Благодаря — прошепна Дюйкър.

— Кой си ти, между другото?

— Имперският историк. А ти кой си, Сторми?

Мъжът изсумтя.

— Никой. Съвсем никой.

Забавиха крачка и се шмугнаха между първия ред колиби, скрити в сенките. На няколко крачки от улицата въздухът пред тях се раздвижи и се появи Кълп. Пелерината му беше осаждена, а лицето — почервеняло от огнения блясък.

— Какво, в името на Гуглата, търсите тук вие двамата? — изсъска им той. — Тук обикаля Върховен маг — Гуглата само знае защо е тук. Проблемът е, че вече знае, че аз съм тук, така че не съм добър за компания — едва успях да хвърля последната…

— Оня писък, дето го чух, твоят ли беше? — попита Дюйкър.

— Да са те удряли с магия някой път? Кокалите ми едва не изхвърчаха от ставите. И гащите си насрах. Ама съм жив.

— Засега — ухили се Сторми.

— Голяма благодат — измърмори Кълп.

Дюйкър отвори уста:

— Трябва да…

Нощта около тях разцъфна в ослепителна огнена експлозия, която събори и тримата на земята. Болезненият крясък на историка се сля с виковете на другите двама мъже, щом чародейството сякаш се впи в плътта му, смразяващо студено около костите му, и непоносимата болка разтърси крайниците му. Крясъкът му се усили още повече, щом неумолимата болка стигна до мозъка му и скри околния свят в кървавочервена мъгла, кипнала сякаш зад очите му. Дюйкър се замята и се затъркаля по земята, но спасение нямаше. Магията го убиваше — ужасяващо жесток удар срещу самия него, нахлул във всяко кътче на съществото му.

И после свърши. Той лежеше вкочанен, опрял буза в хладната прашна земя, тялото му още потръпваше. Беше се подмокрил. Потта му вонеше ужасно.

Една ръка го стисна за яката на телабата. Дъхът на Кълп лъхна горещ в ухото му и магът прошепна:

— Върнах му го. Достатъчно, за да го ужили. Трябва да стигнем до гемията на Геслер…

— Върви със Сторми — изпъшка Дюйкър. — Аз взимам конете…

— Луд ли си?

Историкът надмогна желанието отново да закрещи и се изправи с мъка. Тялото му се олюля от спомена за изтърпяното.

— Тръгвай със Сторми, проклет да си… тръгвай!

Кълп го изгледа с присвити очи.

— Аха. Ще яздиш като доусиец. Може и да мине…

Сторми, с мъртвешки пребледняло лице, го задърпа за ръкава.

— Геслер няма да ни чака вечно.

— Добре. — Магът кимна за последен път на Дюйкър и тръгна след пехотинеца. Затичаха надолу към брега.

Геслер и моряците му бяха в беда. По разровения пясък около кея се въргаляха тела — първите десетина от местните и двама моряци от Коун. Геслер, Трут и още един моряк се мъчеха да задържат на разстояние нова тълпа селяци — мъже и жени, — които налитаха срещу тях с безразсъдна ярост, размахвайки харпуни, чукове, сатъри, някои — с голи ръце. Другите двама моряци — ранени — бяха на борда на „Рипат“ и отчаяно се мъчеха да срежат въжетата.

Стигнаха на десетина крачки зад тълпата и пехотинецът се приведе, прицели се и пусна стрела в гмежта от тела. Някой изпищя. Сторми метна арбалета през рамо и извади късия си меч и камата си.

— Можеш ли да извадиш нещо от ръкава за тия тук, маг? — попита той рязко и без да дочака отговор, се хвърли и атакува тълпата във фланг. Тълпата се люшна; никой от селяните не беше убит, но газещият през тях войник им нанасяше ужасни рани — мъртвите не бяха препятствие, ранените — да.

Геслер вече държеше кея сам — Трут дърпаше ранения си приятел към гемията. Един от ранените моряци на борда на „Рипат“ се сгърчи за последно и умря.

Кълп се поколеба: разбираше, че каквато и магия да развихри, ще привлече Върховния маг. Не смяташе, че ще може да понесе още една атака. Всичките му стави кървяха отвътре и плътта около тях се издуваше от кръв. До заранта нямаше да може да се движи. „Стига да преживея тази нощ.“ Все пак оставаха няколко по-прикрити хода.

Той вдигна ръце и нададе пронизителен писък. Пред него изригна огнена стена и се затъркаля с грохот към селяните. Те се разбягаха. Кълп отпрати вълната след тях нагоре по брега. Щом стигна до тревната ивица, стената от огън изчезна.

Сторми се обърна и викна:

— Като си могъл да направиш това…

— Нищо не беше — отвърна Кълп и тръгна към него.

— Стена от…

— Казах, нищо не беше! Мигване на Гуглата, най-обикновена илюзия, глупако! Хайде, да се разкарваме оттук!

Веред го изгубиха на двайсет разтега от брега — харпун се заби в гърдите му и кръвта му рукна по хлъзгавата палуба. Геслер го изхвърли безцеремонно през борда. Освен ефрейтора, на крака все още оставаха Трут, Сторми и Кълп. Друг моряк вече губеше битката с прерязаната артерия на лявото си бедро и се намираше само на минути от Портите на Гуглата.

— Запазете пълна тишина — прошепна Кълп. — Никакви светлини — Върховният маг е на брега.

Затаиха дъх. Една безжалостна ръка затисна устата на издъхващия моряк, докато стоновете му не престанаха.

С полуизпънато платно „Рипат“ бавно се плъзна от плиткия залив и носът й зацепи водата с тихо приплясване.

Достатъчно силно, за да ги засекат, знаеше Кълп. Отвори Лабиринта си и замята звуци напосоки: тук приглушен човешки глас, там — пращене на дърво. Загърна водата наоколо в тъмна сянка. Сдържаше мощта на Лабиринта си и извличаше само по една тънка струйка, колкото да заблуди, но не и да предизвика.

На шейсетина разтега вляво от тях блесна магия, подмамена от хвърлен звук. Тъмата погълна чародейната светлина.

Нощта отново притихна. Геслер и останалите като че ли схванаха какво прави Кълп. Очите им се приковаха в него пълни с надежда и с едва удържан страх. Трут държеше руля вкочанен, без да смее да направи нищо, освен да държи гемията пред лекия бриз откъм брега.

На Кълп му се струваше, че пълзят едва-едва. От челото му закапа пот — вече беше подгизнал от усилието да заблуди сетивата на Върховния маг. Усещаше гибелно опасните магически лъчи, опипващи морската повърхност наоколо, чак сега осъзнал, че противникът му е жена, а не мъж.

Далече на юг пристанището на Хисар светеше — стена от огън и пушеци. Не се и опитаха да възвият натам, Кълп разбираше не по-зле от останалите, че за тях там няма да се намери убежище. Седемте града се бяха вдигнали на бунт.

„А ние сме в морето. Останал ли ни е безопасен пристан? Геслер каза, че тази гемия е заредена с провизии — дали ще стигнат да ни откара до Ейрън? През враждебни води при това…“ По-добра възможност щеше да е Фалар, но той пък се падаше на седемдесет левги южно от Доусин Пали.

После го споходи друга мисъл, още докато диренето на Върховния маг заглъхна и накрая изчезна. „Хеборик Леката ръка — нещастният кучи син е тръгнал за срещата, ако всичко е минало според плана. Да прекоси пустинята до един безлюден бряг.“

— Е, вече можете да дишате спокойно — каза магът. — Тя се отказа да ни търси.

— Извън обхвата ли сме? — попита Трут.

— Не, просто загуби интерес. Предполагам, че има да свърши по-важни работи, момче. Ефрейтор Геслер.

— Да?

— Трябва да прекосим пролива. До брега на Отатарал.

— За какво, в името на Гуглата?

— Съжалявам, но този път аз съм старшият. Направете каквото ви заповядах.

— А ако просто те хвърлим през борда? — попита кротко Геслер. — Тук гъмжи от денрабъ, хранят се по крайбрежието на Саул. Вкусна мръвка ще си…

Кълп въздъхна.

— Трябва да приберем един Върховен жрец на Финир, ефрейтор. Дайте ме за храна на денрабъ и никой няма да скърби за загубата. Но ядосате ли един Върховен жрец, сприхавият му бог като едното нищо може да насочи кървясалото си око към вас. Готови ли сте да поемете такъв риск?

Ефрейторът се облегна на парапета и се изсмя. Сторми и Трут също се ухилиха.

Кълп се навъси.

— Това ви струва смешно?

Сторми се наведе над планшира и се изплю във водата. После обърса уста с опакото на ръката си и каза:

— Изглежда, че Финир вече е насочил окото си към нас, магьоснико. Ние сме от Ротата на Глигана, от разформированата Първа армия. Тоест, преди Ласийн да премаже култа. Сега сме само морски пехотинци, прикрепени към жалката Крайбрежна стража.

— Но не можа да ни спре да почитаме Финир — добави Геслер. — Даже привличаме нови последователи на войнишкия култ. — И той кимна към Трут. — Тъй че само посочете пътя — брега на Отатарал, казвате. Насочи право на изток, момче, и го опънете това платно.

Кълп бавно ги огледа и попита:

— На някой друг да му се налага да си пере гащите?

Загърнат в телабата си, Дюйкър потегли от селото. От двете страни на крайбрежния път се мяркаха човешки фигури, безлики на бледата лунна светлина. Прохладният пустинен въздух като че ли носеше в себе си утайка от пясъчна буря, задушлива прашна мъгла, която лепнеше по гърлото. Щом стигна кръстовището, историкът дръпна юздите. На юг крайбрежният път продължаваше чак до Хисар. Керванджийски черен път водеше на запад, в сушата. На четвърт миля по този път беше спряла на стан войска.

Не се забелязваше никакъв ред. Хилядите шатри бяха изпънати безразборно около кръглото заграждение от коли в средата, загърнато от осветените от пламъци облаци прах. Над пясъците се носеха провлачени песни. По пътя, само на петдесетина крачки от мястото, където беше спрял Дюйкър, окаяно отделение малазански войници се гърчеше над така наречените от туземците „Хлъзгави легла“ — четири дълги копия, забити с остриетата нагоре с жертвата, набучена на тях, под раменете и в бутовете. Според тежестта на жертвата и волята й да остане неподвижна, нанизването и бавното хлъзгане надолу можеше да продължи с часове. По милостта на Гуглата, утринното слънце щеше да ускори смъртта на нещастниците. Историкът усети как сърцето му се вкочани от леден гняв.

Знаеше, че с нищо не може да им помогне. Достатъчно предизвикателство беше, че все още е жив в опустошена от пожари и изпълнена с жажда за смърт земя. Но щеше да дойде и часът на възмездието. „Стига боговете да го поискат.“

Магически пламъци изригваха, огромни и — от толкова далече — безшумни над Хисар. Жив ли беше все още Колтейн? Бълт? Седма? Дали Сормо бе успял да съзре навреме какво предстои?

Дюйкър смуши коня и продължи по пътя. Появата на изменническата армия го беше стъписала. Беше се появила сякаш изневиделица и въпреки целия хаос в стана там имаше командири, изпълнени с жажда за кръв и способни да изпълнят намеренията си. Този бунт не беше хаотичен. „Кълп спомена за Върховен маг. Кой друг може да е там? Ша’ик разполагаше с години, за да изгради своята армия на Апокалипсиса, да изпрати навсякъде агентите си, да подготви тази нощ… и това, което предстои. Знаехме какво става. Ласийн отдавна трябваше да набучи главата на Пормквал и да предаде властта на Колтейн. Един способен Върховен юмрук можеше да съкруши това.“

— Доусий ким’арал!

От насипа откъм сушата се надигнаха три загърнати в гугли фигури.

— Нощ на славата! — отвърна както подобаваше Дюйкър и ги подмина, без да забавя.

— Почакай, доусий! Апокалипсисът иска да те прегърне! — извика единият и посочи към стана.

— Имам близки в пристанището на Хисар — отвърна историкът. — Отивам да споделя с тях благодатта на освобождението! — Изведнъж Дюйкър дръпна юздите и обърна коня. — Освен ако Седма не си е върнала града — това ли е вестта, която носите?

Заговорилият се изсмя.

— Те са съкрушени. Избити в постелите им, доусий! Хисар е освободен от проклятието на мезла!

— Тогава отивам! — Дюйкър отново срита коня и продължи напред. Затаи дъх, но туземците го оставиха на мира. „Седма е унищожена? Дали и Колтейн сега се люлее на хлъзгаво легло?“ Трудно му беше да го повярва, но пък беше напълно възможно. Явно щурмът е бил внезапен, подкрепен от висше магьосничество… „А аз извлякох оттам Кълп, точно в тази нощ. Гуглата да ме прокълне в кокалите ми дано.“ Колкото и пъти да се беше прераждал, Сормо Е’нат все пак си беше момче, плътта му едва ли се беше закалила достатъчно за подобно предизвикателство. Сигурно беше успял да разкървави няколко носа между вражеските магове. Но да се очаква повече щеше да е несправедливо. Сигурно се бяха сражавали упорито.

Все едно, той трябваше да се погрижи за себе си. Друго имперският историк не можеше да си позволи. Нещо повече, можеше да пътува в тила на противника и това му предоставяше изключителни възможности. „Въпреки всички рискове.“ Щеше да събере цялата информация, която можеше, в очакване да се върнат наказателните сили на Малазан, и тогава знанията му щяха да се превърнат в смъртоносно оръжие. „С две думи — шпионин. Дотук с обективността, Дюйкър.“ Образът на малазанските войници покрай керванджийския път, които бавно издъхваха на „хлъзгавите легла“, беше достатъчен, за да заличи всякакво желание за безпристрастност.

В рибарското селце на половин миля зад него изтътна магическа мълния. Дюйкър се поколеба за миг и продължи. Кълп умееше да оцелява, а ако се съдеше по вида на онези от крайбрежната стража, имаше на своя страна ветерани. Магът се беше сблъсквал с могъщо чародейство и преди — това, което не можеше да надвие, можеше да избегне. Дюйкър отдавна бе преживял войнишките си дни, присъствието му щеше да е по-скоро пречка, отколкото помощ — по-добре щяха да се оправят без него.

Но какво ли щеше да предприеме тепърва Кълп? Ако от Седма все още имаше оцелели, то мястото на кадровия маг беше при тях. А съдбата на Хеборик? „Е, направих каквото можах за безръкия кучи син. Финир да те пази дано, старче.“

По пътя не се мяркаха бегълци. Изглежда, фанатичният призив на всеоръжие се бе оказал изпълнен — всички се бяха обявили за воини на Дрижна. Старици, рибарски жени, деца и благочестиви старци. Все пак Дюйкър очакваше да срещне поне малазанци или най-малкото следи от отчаяните им усилия да се спасят, завършили с грозна смърт. Но пътят се точеше напред гол и призрачен под сребристата лунна светлина.

На фона на огнения блясък от далечния Хисар се появиха пустинни нощни пеперуди. Въртяха се из въздуха и пърхаха като късчета пепел, с големина на разтворена длан, прелитаха около историка. Бяха месоядни твари и се отправяха, все повече и повече, натам, накъдето се беше запътил и той.

След няколко минути нощта оживя от мълчаливите многоцветни насекоми, вихрещи се покрай историка от всички страни. Дюйкър едва успя да потуши надигащия се в него смразяващ ужас. „Много и разнолики са предвестниците на смъртта.“ Той се намръщи, мъчейки се да си спомни къде беше чул тези думи. „Сигурно в някоя от безбройните траурни песни, пети в чест на Гуглата от жреците в Сезона на развалата в Унта.“

Първите съборетини в покрайнините на града се появиха в гаснещия сумрак — паянтови бараки и колиби, схлупени по скалистото плато над брега. Из въздуха се носеше задушлив дим, миришеше на изгоряло дърво и опърлен плат. Миризмата на един унищожен град, миризма на ярост и на сляпа омраза. Твърде познато бе всичко това за Дюйкър и го накара да се почувства стар.

През пътя притичаха две деца и се шмугнаха между бордеите. Едното нададе лудешки смях — лудост и разбиране, някак неуместно за толкова младо същество. Историкът отмина, но усети как кожата му настръхна и страхът, който го обзе, го изненада. „Страх от деца? Не ти е мястото тук, старче.“

Небето над пролива вляво от него започна да изсветлява. Хищните пеперуди се понесоха към града и се скриха сред кълбестите облаци пушек. Дюйкър спря. Тук крайбрежният път се раздвояваше, главното трасе продължаваше напред, за да се превърне в главната улица на града. Вторият път, надясно, заобикаляше града и водеше към малазанските казарми. Историкът се вторачи примижал натам. Над казармите се издигаха стълбове дим, пустинният вятър ги огъваше и ги тласкаше на юг.

„Изклани в леглата си?“ Тази възможност изведнъж му се стори някак прекалено реална. Подкара към казармите. Вдясно Хисар гореше. Поддаваха греди, рухваха стени, дялан камък хрущеше и се пръскаше под непоносимия зной. Пелени дим загръщаха гледката под смъртния си покров. От време на време откъм вътрешността на града отекваше далечен писък. Беше ясно, че разрушителният гняв на бунта се е обърнал срещу самия себе си. Свободата бе извоювана с цената на всичко.

Стигна до отъпкания черен път, край който доскоро се намираше керванджийският стан — където двамата със Сормо бяха станали свидетели на пророчеството. Станът бе изоставен набързо, вероятно само преди няколко часа. Глутница безпризорни псета ровеха в оставената купчина смет.

От другата страна на пътя за Фаладан се издигаше укрепената стена на малазанския гарнизон. Дюйкър забави до ходом, после спря. Малкото останали здрави участъци напукан каменен зид бяха покрити със сажди. Магията, връхлетяла стената, беше пробила на четири места, доколкото можеше да види, всяко — нащърбен отвор в зида, достатъчно широк, за да мине наведнъж цяла фаланга. Проломите бяха задръстени от трупове, проснати между съборилите се каменни блокове. Малцина бяха облечени в броня, а оръжието беше повече древни пики и касапски сатъри.

Седма се беше сражавала здраво, срещнали бяха нападателите на всички проломи; срещу свирепата магия бяха посекли безчет нападатели. Никой не беше убит насън в леглото си. В мислите на историка потече струйка надежда.

Огледа надолу, където орехите обрамчваха настланата с каменни плочи улица. Там се бе разиграла някаква конна битка, близо до вътрешната порта на укреплението. Два конски трупа се въргаляха сред десетките тела на хисарци, но доколкото можеше да прецени, сред тях нямаше малазански пиконосци. Или бяха извадили голям късмет да не дадат нито една жертва, или им беше останало време да приберат убитите си и ранени другари. Тук беше пипала организираща ръка, силна при това. „Колтейн? Или Бълт?“

По улицата не се мяркаше жив човек. Дори да бе продължила, битката се беше изместила. Дюйкър слезе от седлото и се приближи до един от проломите в стената. Покатери се по нападалите камъни, като избягваше хлъзгавите от кръв. Повечето щурмуващи, както видя, бяха убити със стрели. Много от телата бяха нанизани като игленици от късите железни пръчки. Обхватът е бил убийствено къс, резултатът — смъртоносен. Яростният и хаотичен щурм на тълпа зле въоръжени хисарци не беше имал никакъв шанс срещу такъв съсредоточен огън. Дюйкър не видя трупове зад нападалите камъни.

Тренировъчният плац на казармата беше празен. Тук-там бяха издигнати барикади, за да се нанася от тях убийствен кръстосан огън в случай, че отбраната на проломите поддаде — но по нищо не личеше, че това се е случило.

Той слезе от камарата срутени камъни. Малазанският щаб и казармите бяха опожарени. Дюйкър се зачуди дали Седма не го е направила сама. „Като с това е заявила, че Колтейн няма намерение да се крие зад стените. Седма и уикците са тръгнали навън, в боен строй. Как ли са се справили?“

Върна се при коня си. Още пушеци се кълбяха тежко над квартала с малазанските имения. Утрото беше придало на въздуха странно спокойствие. Гледката на опустелия град му се струваше нереална, сякаш просналите се по улиците трупове бяха само плашила, оставени след празника на жътвата. Хищните пеперуди обаче ги бяха намерили, бяха ги накацали и големите им прилепови криле пърхаха, докато ядяха мъртвата плът.

Подкара коня си към малазанските имения. Отдалече дочу викове и писъци, лай на кучета и рев на мулета. Ревът на пламъците се надигаше и спадаше като вълни, разбиващи се в стръмни скали; носеха валма от зной по страничните улички, съскаха и пращяха по купищата улична смет.

На петдесетина крачки от именията се озова пред първата сцена на истинско безжалостно клане. Разбунтувалите се хисарци бяха ударили малазанския квартал с внезапна ярост, вероятно по същото време, когато друга тяхна сила се беше стоварила върху казармите на Седма. Търговците и благородниците бяха хвърлили личната си охрана в отчаяна отбрана, но се бяха оказали твърде малобройни и тъй като им беше липсвало единство, бяха избити безмилостно. След това тълпата се бе изляла по улиците, беше разбила вратите на именията и бе извлякла навън малазанските семейства.

И тогава, видя Дюйкър, докато конят му предпазливо газеше през труповете, бе настъпило същинското безумие. Виждаха се изкормени мъже, червата им бяха измъкнати и увити около жени — съпруги, майки, лели и сестри — изнасилени, преди да бъдат удушени с въжета от оплетени черва. Историкът видя деца с разбити черепи, бебета, набучени на шишове за тапу. Повечето млади дъщери обаче бяха отведени от нападателите още по-навътре в квартала. Участта им сигурно щеше да е по-ужасна и от тази на близките им.

Дюйкър гледаше всичко това с нарастваща вцепененост. Ужасната агония, развихрила се тук, сякаш стягаше въздуха, настръхнала и готова да смаже разсъдъка му. И за да се опази, душата му се отдръпна все по-навътре и навътре. Способността му да наблюдава обаче се съхрани, вече напълно откъсната от каквито и да било чувства — освобождаването им щеше да дойде по-късно, знаеше той: разтрепераните крайници, кошмарите, бавното разпадане на всичко, в което е вярвал.

Продължи напред към първия площад в квартала, като очакваше да види същото. Но това, което видя го порази. Хисарските бунтовници се бяха натъкнали на засада на площада и бяха изтребени до крак. Използваните стрели след това бяха прибирани, за да се използват отново, но някои счупени бяха останали по труповете. Историкът слезе и извади една. „Уикска.“ Смяташе, че вече може да сглоби това, което се беше случило.

Казарменият комплекс е бил обсаден. Онзи, който е предвождал хисарците, е смятал да попречи на Колтейн и силите му да нанесат удар в града и доколкото можеше да се съди по мощта на приложеното магьосничество, се беше опитал да унищожи напълно малазанската армия. В това отношение явно се бе провалил. Уикците бяха атакували, бяха пробили обкръжението и бяха препуснали направо към именията — там, където са знаели много добре, че клането вече е започнало. Вече закъснели да предотвратят първата атака при портите на квартала, бяха променили маршрута си, бяха заобиколили тълпата и бяха направили засада на площада. Хисарците, с тяхната жажда за още кръв, се бяха изсипали там, прекосявайки откритото пространство без съгледвачи пред себе си.

И тогава уикците ги бяха избили до крак. Не беше имало никакъв риск да си прибират стрелите. Избиването е било пълно, всеки път за бягство е бил затворен и бе последвало безжалостно изтребление.

Дюйкър чу приближаващи се стъпки и се обърна. Зад него се приближаваше отряд бунтовници. Бяха добре снаряжени, с пики в ръцете и тълвари на бедрата. Плетените ризници лъщяха под червените им телаби. На главите си носеха острите шлемове на Градската стража.

— Ужасно клане! — проплака Дюйкър провлечено на доусийския говор. — Трябва да бъде отмъстено!

Сержантът, който водеше отряда, го изгледа нащрек.

— Покрит си с пустинна прах.

— Да. Идвам от силите на Върховния маг на север. Племенник имам, живееше в пристанищния квартал. Искам да го намеря…

— Ако още е жив, старче, сигурно е тръгнал с армията на Релой.

— Прогонихме мезла от града — намеси се друг от войниците. — Превъзхождаме ги многократно по чет, пострадали са жестоко и са претоварени с десетките хиляди бежанци…

— Млъкни, Джебура! — сряза го сержантът и присви очи към Дюйкър. — Сега отиваме при Релой. Ела с нас. Всички хисарци ще бъдат благословени, ако се включат в последното клане на мезла.

„Задължителна повинност. Нищо чудно, че наоколо няма никой. Всички са в свещената армия, все едно дали искат, или не.“ Историкът кимна.

— Ще дойда. Заклел съм се да опазя живота на племенника си, нали разбираш…

— Клетвата да изстържем покварата на мезла от Седемте града е по-силна — изръмжа войникът. — Дрижна иска душата ти, доусий. Апокалипсисът дойде — войски се сбират по цялата земя и всички трябва да се притекат на призива.

— Снощи проливах кръвта на крайбрежната стража на мезла — душата ми се отзова тогава, хисари. — Тонът на Дюйкър съдържаше предупреждение. „Почитай волята на по-старите от теб, дете.“

Младежът кимна с признателност.

Дюйкър поведе коня си за юздите с отделението през именията. Армията на Камъст Релой, както му обясни сержантът, била завладяла равнината на югозапад от града. Трите племена одан тормозели омразните малазанци, нападали непрестанно колоната бежанци и малобройните войници, мъчещи се да ги опазят. Мезла се стремели да стигнат до Сиалк, друг крайбрежен град, на двайсет левги от Хисар. Това, което глупците не знаели, добави с мрачна усмивка сержантът, е, че Сиалк също бил паднал и в този момент хиляди благородници мезла с техните семейства били подгонени по северния път. Скоро командирът на мезла щял да се окаже с два пъти повече граждани, които се е заклел да брани.

След това Камъст Релой щял да обкръжи врага със сили, превъзхождащи го седем към едно, и да довърши клането. Очаквало се сражението да е след три дни.

През цялото това време Дюйкър пръхтеше одобрително, но умът му работеше бясно. Камъст Релой беше Върховен маг, за когото се смяташе, че е бил убит в Рараку преди десет години, при сблъсък с Ша’ик за това кой е предопределен да води Апокалипсиса. Но сега се оказваше, че вместо да убие съперника си, Ша’ик бе спечелила верността му. Намеците за гибелно съперничество, за вътрешни вражди и лични сблъсъци бе послужило на Ша’ик да създаде сред малазанците впечатлението за вътрешна слабост, обременяваща каузата й. „Всичко е било лъжа. Били сме подведени и сега си плащаме.“

— Войската на мезла е като огромен звяр — каза сержантът, когато наближиха покрайнините на града, — ранен от безбройните удари, с окървавени флангове. Звярът все още залита напред, заслепен от болка. След три дни, доусий, звярът ще бъде сломен.

Историкът кимна замислено, спомнил си за сезонните ловни хайки за глигани в лесовете на северен Кюон Тали. Един следотърсач му беше разправял, че между ловците, които биват убити в такива хайки, повечето срещали участта си, след като глиганът е получил фаталната си рана. Неочакван, последен замах, убийствен скок напред, отричащ хватката на Гуглата над звяра. Стремежът към бърза победа лишаваше ловците от предпазливост. Дюйкър долови нещо от тази свръхсамоувереност в думите на бунтовника. От звяра течеше кръв, но той все още не беше убит.

Когато поеха на юг, слънцето се бе изкачило високо в небето.

Подът на камерата беше хлътнал в средата като купа и покрит с гъсти като плъст наноси прах. Беше почти на една трета левга в каменното ядро. Грубо изсечените стени се бяха напукали като стъкло и пукнатините се проточваха надолу от сводестия покрив. В центъра на помещението имаше рибарска лодка, полегнала на една страна; несваленото платно на мачтата й висеше като стара паяжина. Сухият горещ въздух беше избутал клиновете от свръзките и дъските се бяха изкорубили.

— Изобщо не съм изненадан — заяви Маппо.

Устните на Икариум леко се извиха, после той пристъпи покрай трелла и се приближи до лодката.

— Пет години. Не повече. Все още надушвам солта. Моделът познат ли ти е?

— Проклинам се, че не съм проявявал досега интерес към подобни неща — въздъхна Маппо. — Честно казано, трябваше да предвидя подобни моменти… та за какво мислех?

— Убеден съм — отрони замислено Икариум, отпуснал ръка на носа на лодката, — че Искарал Пъст искаше да намерим точно това.

— Струва ми се, че ни изпрати за метла — измърмори треллът.

— Метлата му несъмнено ще се появи от само себе си. Трябвало е да оценим не целта на търсенето, а пътя.

Маппо присви недоверчиво очи към приятеля си, после се озъби одобрително.

— Винаги става така, нали? — Пристъпи след джага в помещението и подуши. — Не надушвам никаква сол.

— Може да съм преувеличил.

— Ще ти призная, че не изглежда като да е стояла тук от столетия. Как да го разбираме това, Икариум? Рибарска лодка, намерена дълбоко в една скала, насред пустиня, на трийсет левги от всичко, което да е по-голямо от изворче. Върховният жрец ни изправя пред загадка.

— Наистина.

— Все пак познат ли ти е моделът?

— Уви, във водния занаят и други морски неща съм толкова невежа, колкото си и ти, Маппо. Боя се, че не оправдахме очакванията на Искарал Пъст.

Треллът изсумтя, а Икариум започна да оглежда лодката.

— Тук има някакви мрежи, изплетени са майсторски. Някакви гърчави неща, може да е било риба някога… аха! — Джагът бръкна вътре. Изтропа дърво. Изправи се и се обърна към Маппо с метлата на Върховния жрец в ръка.

— Сега ще метем ли?

— Мисля, че задачата ни е да върнем това на законния му собственик.

— Лодката или метлата?

Икариум вдигна вежда.

— Виж, това е интересен въпрос, приятелю.

Маппо се намръщи, после сви рамене. И да имаше нещо умно във въпроса му, беше си чиста случайност. Чувстваше се обезсърчен. Толкова време под земята, толкова време в бездействие и подчинен на прищевките на един луд. Струваше му огромно усилие да подчини ума си на тази загадка и честно казано, допускането, че изобщо си струва, го възмущаваше. След дълга пауза той въздъхна.

— Сянка е забърсал тази лодка заедно с хората на нея, отмъкнал ги е отнякъде и ги е тикнал тук. Дали лодката не е била на самия Пъст? Не ми прилича много да е с рибарско потекло. Не съм чул нито една пристанищна ругатня да се изтърси от устните му, никакви солени метафори и язвителни подмятания.

— Следователно тази лодка не е на Искарал Пъст.

— Не е. При което остава…

— Да. Или е на мулето, или е на Слуга.

Маппо кимна и потърка наболата си четина.

— Признавам ти, че едно муле в лодка може да е достатъчно интересна гледка, за да подхрани любопитството на един бог дотолкова, че да реши да съхрани и двете за бъдещето.

— О, да, но каква полза, ако няма езеро или локвичка, която да допълни картината? Не, мисля, че мулето трябва да го изключим. Този съд е на Слуга. Спомни си пъргавината, с която се катереше…

— Спомни си ужасната чорба…

— Не беше чорба, а пране, Маппо.

— Точно това имах предвид, Икариум. Ти си прав. Слуга някога е порил морската шир в тази лодка.

— Значи сме съгласни.

— М-да. Не бих казал, че се е издигнал много, горкичкият.

Икариум тръсна глава, после вдигна метлата пред себе си като хоругва.

— Нови въпроси за Искарал Пъст. Дали не е време да се връщаме, Маппо?

След три часа двамата — уморени — завариха Върховния жрец на Сянка седнал на масата в библиотеката. Искарал Пъст се беше навел над Драконовата колода.

— Закъсняхте! — сопна им се той, без да вдига глава. — Колодата скимти на умряло, напращяла с енергия. Светът навън кипи — любовта ви към невежеството е недостойна в тези размирни времена. Елате и вижте полето, странници, или си останете невежи, на свой риск.

Маппо изсумтя отвратено и отиде до рафта с каните вино. Изглежда, дори Икариум се стъписа от думите на Върховния жрец, защото изтърва метлата, дръпна един стол и се тръшна на него срещу Искарал Пъст. Безсилието, което се излъчваше от джага, не предполагаше кротка следобедна беседа. Маппо напълни две чаши и също отиде до масата.

Върховният жрец вдигна Колодата в двете си ръце и измърмори тиха молитва към Сенкотрон. Започна да реди спирално поле, като постави първо средната карта.

— Обелиск! — жално изскимтя Икариум и помръдна нервно на стола. — Знаех си! Минало, бъдеще и сегашно, тук и сега, тогава и когато…

— Дъх на Гуглата! — изпъшка Маппо.

Падна втората карта, горният й ляв ъгъл затисна долния десен на Обелиск.

— Въжето — Покровителят на убийците на Сянка, ха! — Следващите карти западаха в бърза последователност, а Искарал Пъст обявяваше значението им все едно, че публиката му е или невежа, или сляпа. — Опонн, с мъжкия Близнак отгоре, късметът, който бута, лош късмет, ужасно нещастие, грешна преценка, лоши обстоятелства… Скиптър… Трон… Кралицата на Върховен дом Живот… Вретенарят на Върховен дом Смърт… Войник на Върховен дом Светлина… Рицар на Живот, Зидар на Мрак… — Последваха още десетина карти, след което Върховният жрец се отпусна назад, присвил очи и със зяпнала уста. — Обновление, възкресение без преминаване през Портите на Гуглата. Прераждане… — Вдигна глава и срещна погледа на Икариум. — Трябва да тръгнете на път. Скоро.

— Ново изпитание ли? — попита джагът толкова кротко, че Маппо настръхна от тревога.

— Да! Не виждаш ли, глупако?

— Какво да виждам? — прошепна Икариум.

Явно без да разбира, че животът му виси на косъм, Искарал Пъст се надигна и бясно замаха с ръка към картите.

— Пред очите ти е, идиот! Толкова ясно е, колкото моят Господар на Сянка може да го покаже! Как си оживял толкова дълго? — В беса си Върховният жрец награби малкото останали туфи по темето си, заскуба ги и заподскача. — Обелиск! Нима не виждаш? Зидар, Вретенар, Скиптър, Кралици и Рицари, Крале и шутове!

Ръцете на Икариум се стрелнаха светкавично над масата, стиснаха жреца за яката, вдигнаха го и го тръшнаха на масата. Искарал Пъст изхъхри, облещи очи и зарита немощно.

— Приятелю — намеси се Маппо, изтръпнал от страх, че ще трябва да се намеси и да свали ръцете на Икариум от врата на жертвата му, преди да е станала непоправимата беля.

Джагът го пусна, стъписан от собствения си изблик на гняв, и вдиша дълбоко.

— Изразете се по-ясно, жрецо — каза той кротко.

Искарал Пъст порита още малко върху масата, като пръскаше по пода дървените карти, след което се укроти. Погледна Икариум с облещени, пълни със сълзи очи.

— Трябва да навлезете — изхриптя той — в Свещената пустиня.

— Защо?

— Защо? Ха! Защо! Ша’ик е мъртва.

— Длъжни сме да приемем — замислено промълви Маппо, — че характеристиката никога да не отговаря пряко е дълбоко вродена у този човек. За него това е толкова естествено, колкото дишането.

Седяха във вестибюла, отстъпен на трелла за квартира. Искарал Пъст се беше покрил вдън земя, след като изрече изречението си, а от Слуга и помен нямаше, откакто се бяха върнали от пещерата с рибарската лодка.

Икариум кимна.

— Той спомена за възкресение. Това трябва да се обмисли, защото внезапната смърт на Ша’ик като че ли отрича всякакво пророчество, освен ако всъщност „обновление“ не означава завръщане от Портите на Гуглата.

— А Искарал Пъст очаква от нас да присъстваме на това прераждане? Колко лесничко ни е оплел в безумната си паяжина. Мен ако питаш, радвам се, че вещицата е мъртва, и се надявам да си остане така. Едно въстание винаги е кърваво. Ако смъртта й отдръпне тази страна от пропастта на бунта, то намесата би ни поставила пред смъртен риск.

— Боиш се от гнева на боговете?

— Боя се да не би да позволя глупаво да бъда използван от тях или от слугите им, Икариум. Кръвта и хаосът са виното и месото за боговете — за повечето от тях, във всеки случай. Особено за онези, които горят от жажда да се месят в делата на смъртните. Няма да им помагам да постигнат желанието си.

— Аз също, приятелю — каза джагът, въздъхна и стана от стола си. — И все пак бих присъствал на едно такова възкресение. Що за коварство би могло да изтръгне една душа от хватката на Гуглата? Всеки изпробван ритуал на възкресение, за който съм чувал, неизбежно е стигал до неизмеримо висока цена. Дори когато пуска една душа, Гуглата се старае да спечели от сделката.

Маппо притвори очи и разтърка широкото си, покрито с белези чело. „Приятелю мой, какво търсим тук с теб? Разбирам отчаянието ти, разбирам стремежа ти да намериш всеки възможен път към просветлението. Ако можех да ти говоря открито, щях да те предпазя от истината.“

— Това е древна земя — тихо заговори той. — Не можем и да предполагаме що за сили са вложени в камъка, пясъка и пръстта й. Поколение след поколение. — Вдигна уморения си поглед. — Когато обикаляхме по края на Рараку, Икариум, все изпитвах чувството, че навлизаме в една много тясна ивица, в паяжина, простираща се от хоризонт до хоризонт. Древният свят само дреме и усещам неспокойното му помръдване — сега повече от всякога. — „Не пробуждай това място, приятелю, за да не пробуди то теб.“

— Добре — замислено отрони Икариум след дълга пауза. — Все пак ще навляза в пустинята. Ти ще ме придружиш ли?

Свел очи към изкорубените каменни плочи на пода, Маппо бавно кимна.

Пясъчната стена се издигаше гладка към ръждивочервения небесен купол. Някъде сред тази свирепа, вихреща се ярост се намираше Свещената пустиня Рараку. Фидлър, Крокъс и Апсалар седяха на плувналите в пяна коне в най-високата част на пътя, отвеждащ надолу и навътре в пустинните простори. Хиляда крачки навътре в Рараку и животът просто изчезваше.

До ушите им стигаше далечен шипящ тътен.

— Не е обичайна буря, за които ни разправяше, доколкото разбирам — обади се Крокъс.

Фидлър поклати глава.

— Когато чух да споменават за Вихъра — продължи след малко крадецът дару, — реших, че е нещо… ами… някакво състояние на живот, образно казано. Тъй че кажи ми, сега истинския Вихър ли гледаме? Гнева на една богиня?

— Как може едно въстание да се породи сред това нещо? — възкликна Апсалар. — В тази буря е предизвикателство дори да си отвориш очите, камо ли да организираш въстание на цял континент. Освен, разбира се, ако не е някаква преграда, а отвъд нея да е спокойно.

— Вероятно е така — съгласи се Крокъс.

Фидлър изсумтя.

— Нямаме избор. Ще минем през нея.

Гралските им преследвачи бяха на по-малко от десет минути зад тях и яздеха също толкова изтощени коне. Бяха поне двайсетина и дори да отчетеше човек дадените от бога умения на Апсалар, както и богатата сбирка морантски муниции в торбата на Фидлър, възможността да се изправят срещу толкова войници не изглеждаше никак въодушевяваща.

Сапьорът погледна спътниците си. Слънцето и вятърът бяха обгорили лицата им, бели резчици им бяха останали само около очите. Изпръхналите им напукани устни се бяха свили в права черта, обградени с по-дълбоки черти. Гладни, жадни, залитащи на седлата от умора — и той самият не беше в по-добра форма, знаеше го. По-лошо, липсваха му резервите на младостта, от които да извлича. „Не забравяй, Рараку веднъж те е виждала. Отдавна. Знаеш какво ни чака там.“

Двамата младежи сякаш инстинктивно разбраха колебанието му и изчакаха с нещо като уважение, чак докато тътенът на конски копита не доехтя зад гърба им.

Най-сетне Апсалар проговори.

— Бих искала да науча повече… за тази пустиня. За силата й…

— Ще научиш — изръмжа Фидлър. — Увийте си лицата. Отиваме да поздравим Вихъра.

Бурята ги връхлетя от всички страни и ги помете в прегръдката си. Сякаш някакъв бесен разум бе яхнал вихрещия се пясък и дърпаше безмилостно телабите им, сякаш хиляди грапави пръсти оставяха драскулки като от нокти по кожите им. Ревът изпълваше въздуха, изпълваше черепите им.

Рараку се беше пробудила. Всичко, което Фидлър беше доловил последния път, когато бе минал през тази пустош, което бе усетил като подмолна тревога, ужасната закана за влудяващи кошмари, стаена под повърхността, сега се беше отприщило и беснееше на воля.

Свели глави, конете вървяха напред и залитаха от насрещните пориви на пълния с пясък въздух. Земята беше спечена глина и камънак — доскорошната дебела пелена от ситен бял пясък се беше вдигнала от повърхността и сега пееше във въздуха, а с нея се бяха оголили и търпеливите, покриващи всичко столетия.

Слязоха от седлата, загърнаха с чулове главите на животните и ги поведоха.

Под краката им се появиха кости. Ръждясали камари броня, колела от колесници, останки от такъми на коне и камили, парчета щавена кожа, изкорубени основи на каменни стени — онова, което доскоро изглеждаше безлика пустош, сега разкриваше костите си, а те покриваха цялата равнина с такова изобилие, че Фидлър се смая. Една стъпка не можеше да направи, без нещо да изпука под краката му.

Изведнъж пътят им бе преграден от бряг с каменна основа. Беше наклонен и се издигаше високо над главите им. Фидлър го огледа внимателно, после ги поведе нагоре. След безумно драпане по стръмния склон най-сетне се озоваха на път.

Камъните на настилката му бяха издялани равно и точно, цепнатините между тях бяха съвсем тънки. Озадачен, Фидлър коленичи и се помъчи да съсредоточи погледа си върху платното — доста трудна задача заради носения от вятъра фучащ по камъните пясък. Трудно беше да се определи възрастта на пътя. Смяташе, че макар да е бил заровен под пясъците, все трябва да има някакви следи от изтъркване, но не можа да забележи никакви. Нещо повече, майсторството, с което беше построен пътят, надминаваше всичко, което бе виждал из Седемте града.

Пътят се изпъваше вдясно и вляво от него прав като копие, докъдето му стигаха очите. Беше като могъща вълноломна стена, която дори тази предизвикана от магия буря не можеше да съкруши.

Крокъс се наведе до ухото му и извика, за да надмогне пискливия вой на бурята:

— Мислех, че в Рараку няма пътища!

Сапьорът само поклати глава.

— По него ли ще тръгнем? — попита Крокъс. — Тук горе вятърът по се търпи…

Доколкото Фидлър можеше да прецени, пътят водеше на югозапад, дълбоко в недрата на Рараку. На североизток щеше да стига до хълмовете на Пан’поцун, на десетина левги — в тази посока щяха да стигнат до хълмовете може би на пет левги южно от мястото, където бяха излезли от тях. Не си струваше. Загледа се надясно. „Сърцето на Рараку. Казват, че там имало оазис. Където е на стан Ша’ик с ренегатите си. Колко ли път има до този оазис? И дали ще намерим вода?“ Със сигурност един път през пустинята щеше да е изграден така, че да минава през водоизточници. Щеше да е лудост да се мисли друго, а строителите на този път явно бяха твърде големи майстори, за да са глупци. „Треморлор… Ако го пожелаят боговете, този път ще ни отведе до тази легендарна порта. Рараку си има сърце, така каза Бързия Бен. Треморлор, Домът на Азат.“

Фидлър яхна гралския си кон и изрева на спътниците си:

— Тръгваме по пътя! — посочи на югозапад.

Те не възразиха и се качиха на седлата. Фидлър си даде сметка, че се подчиняват на заповедите му, защото и двамата се чувстват съвсем изгубени в тази непозната земя. Разчитаха изцяло на него. „Гуглата да ме лъхне дано, мислят си, че знам какво правя. Дали да им кажа, че планът да намерим Треморлор се основава изцяло на вярата, че това приказно място наистина съществува? И че предположенията на Бързия Бен са точни въпреки нежеланието му да обясни източника на своята увереност? Дали да им кажа, че тук е много по-вероятно да умрем, било от жажда или от ръцете на фанатичните следовници на Ша’ик?“

— Фид! — извика Крокъс и посочи назад. Фидлър се обърна и видя катерещите се по склона гралски воини, на по-малко от петдесет крачки зад тях. Бяха се разделили на по-малки групи, също толкова безразлични към магьосническата буря, колкото и групата на Фидлър. След миг гралите видяха плячката си, нададоха бойни викове, почти заглушени от воя на пясъка, и задърпаха конете си нагоре.

— Бягаме ли? — попита Апсалар.

Гралите вече бяха яхнали конете и откачаха пиките си.

— Изглежда, не са настроени за разговор — измърмори сапьорът. — Оставете ги на мен. Вие двамата продължете напред!

— Какво? Пак ли? — Крокъс се смъкна от седлото. — Какъв е смисълът?

Апсалар също слезе от коня си, пристъпи към Фидлър и го погледна в очите.

— Ако умреш, какъв ще е шансът ни да оцелеем в тази пустиня?

„Почти толкова нищожен, колкото и ако ви водя.“ Надви изкушението да изкаже на глас тази мисъл и вместо отговор само сви рамене и смъкна арбалета от рамото си.

— Смятам тази среща да е кратка — заяви той и зареди една стрела с „проклетия“ в жлеба на оръжието.

Гралите, вече заели позиция на пътя, наведоха дългите пики и смушиха конете напред.

Сърцето на Фидлър се сви от мъка за тези гралски коне, но той се прицели и стреля. Металната стрела се удари в пътя на три крачки пред нападащите туземци. Взривът беше оглушителен, огънят, който изригна, помете пясъка и отхвърли нападателите и конете им като божия ръка. След миг вятърът отнесе пламъците и дима и остави зад себе си потръпващи тела.

„Безсмислена гонитба и сега — безсмислена смърт. Не съм грал. Нима грехът с превъплъщението предизвика това безмилостно преследване? Жалко, че не можах да ви попитам, воини.“

— Вярно, че ни спасиха на два пъти — промълви Крокъс, — но тези твои морантски муниции са нещо ужасно, Фидлър.

Смълчан, сапьорът зареди нова стрела, пъхна една кожена каишка в спусъка да го заключи и метна тежкото оръжие през рамо. Качи се на седлото, стисна юздите в една ръка и погледна спътниците си.

— Отваряйте си очите. Можем да се натъкнем на друга група без предупреждение. Ако се случи, опитайте се да пробиете през тях.

Тръгнаха напред.

Вятърът се изсмя в ушите им, сякаш напрегнат от възторг заради безсмислената жестокост. Сякаш жадуваше за още. „Вихърът се е пробудил — тази богиня е обезумяла, напращяла е от лудост — кой би могъл да я спре?“ Присвитите очи на Фидлър се взряха напред, в безликия марш на камъните, отвеждащ все по-дълбоко в завихрилата се охрена паст. В нищото.

Фидлър изръмжа проклятие и изтласка от ума си отчаянието, впило се в мислите му. Трябваше да намерят Треморлор, преди Вихърът да ги погълне.

Апторианът — тъмна сянка на трийсет крачки от Калам — газеше с неуморна лекота в пясъка, без да обръща внимание на вятъра. Убиецът неволно изпита благодарност към бурята — всеки път, щом видеше ясно нежелания си спътник, нервите му се изпъваха до скъсване. Беше се натъквал и преди на демони — на бойното поле, както и по раздирани от боеве градски улици. Често пъти тези, които ги хвърляха в гмежта на битката, бяха малазански магове и поради това те се падаха един вид съюзници, въпреки че изпълняваха волята на господарите си с явно безразличие към всички останали. В по-редки, за щастие, случаи се беше изправял срещу демон, хвърлен в боя от противник. В такива случаи оцеляването беше единствената му грижа, а оцеляването означаваше бягство. Демоните си бяха от плът и кръв, разбира се — веднъж беше видял достатъчно вътрешности на един, след като го пръсна една стрела „проклетия“ на Хедж — но само глупаци биха се опитвали да застанат срещу хладния и целеустремен гняв на един демон.

„Само два вида хора загиват в битка — бе казал веднъж Фидлър, — глупаците и окаяниците.“ Да си разменяш удари с демон беше колкото окаяна, толкова и глупава работа.

При все това апторианът стържеше странно в очите на Калам, като желязно острие, мъчещо се да среже гранит. Дори съсредоточаването му за по-дълго върху звяра водеше до нов пристъп на гадене.

Нищо добро нямаше в подаръка на Ша’ик. „Подарък… или шпионин. Развихрила е Вихъра и сега богинята я е яхнала, обсебила я е. Това доста ще подреже фитилчето на благодарността. Освен това дори Дрижна не би могъл току-така да хаби цял демон апториан за нещо толкова дребно като придружител. Така че, приятелю Апт, не мога да ти вярвам.“

През последните няколко дни се беше опитвал да се отърве от звяра, като се измъкваше от бивака тихо, час преди съмване, и се гмурваше в най-силната стихия на пустинната вихрушка. Но да избяга от съществото се бе оказало безнадеждна работа — въпреки всичките му усилия Апт вървеше по петите му като вярно куче, макар да проявяваше милостта да се държи на разстояние.

Вятърът метеше осеяните с камъни хълмове с ненаситна ярост, провираше се в пукнатини и цепнатини, сякаш се лакомеше да изтръгне и последната песъчинка. Гладките куполи на белия варовик, ограждащ от двете страни бреговете на плитката долина, сякаш се състаряваха пред очите на Калам, оголвайки безбройни бръчки и белези.

Беше оставил хълмовете на Пан’поцун зад гърба си преди шест дни — бе прехвърлил неусетно границата им и бе навлязъл в друга верига хребети, носеща името Анибай. Територията толкова на юг от Рараку му беше по-малко позната. Веднъж бе стигал близо до тях по добре отъпкания керванджийски път, заобикалящ хълмистата верига. В Анибай не живееха племена, макар да разправяха, че там имало скрити манастири.

Вихърът се беше надигнал от Рараку предната нощ — затулваща звездите приливна вълна от чародейство, която бе разтърсила Калам, въпреки че бе очаквал неизбежната й поява. Дрижна се бе пробудил с толкова свирепа алчност, че бе стъписал убиеца. Той се опасяваше, че скоро ще съжали за ролята, която бе изиграл, а всяко поглеждане към Апт само усилваше този страх.

Анибай изглеждаха безжизнени. Дотук Калам не бе зърнал никаква следа от обитаване, нито скрито, нито открито. Редките останки от укрепления намекваха за по-оживено минало, но това бе всичко. Дори из тези пущинаци да се криеха аскетични монаси и монахини, то благословията на божествата им ги пазеше от хорски очи.

И въпреки това, докато яздеше прегърбен и вятърът го блъскаше в гърба, Калам не можеше да се отърве от чувството, че нещо го следи. Това усещане се бе появило от няколко часа. Нечие присъствие витаеше тук — на човек или на звяр, — отвъд полезрението му, следваше го и понякога се вкопчваше в дирите му. Той знаеше, че миризмата му, както и тази на коня му, може само да ги предшества, а не и да остава след тях, вятърът я тласкаше на юг и тя несъмнено бързо се разсейваше, преди да го е изпреварила и на десет крачки. Нито пък можеха да останат следи от конските копита за повече от няколко секунди. Освен ако зрението на преследвача му не бе по-силно от неговото — а той не можеше да го допусне, — така че да може да остава извън полезрението на Калам, единственото обяснение, което му оставаше, бе… „Наплодено от Гуглата чародейство. Само това ми трябваше.“

Отново погледна сърдито наляво и успя да различи грамадното туловище на Апт — със странно механична плавност демонът крачеше успоредно на него, без да показва някакви признаци на тревога — „Между другото как може да разбере човек?“ — но вместо това да го успокои, безпокойството му само се усили от подозрението, че ролята на демона вече не включва защитата му.

Вятърът внезапно стихна и ревът му премина в съсък от улягащия по земята пясък. Калам изсумтя изненадано, дръпна юздите и погледна назад. Фронтът на бурята рухваше като замръзнала стена на пет крачки зад него. Пясъкът се изсипваше от нея и оформяше безкрайни дюни, чак до хоризонта на изток и на запад. Небето бе изсветляло до леко патинирана мед. Слънцето, увиснало на час път до хоризонта на запад, беше с цвета на ковано злато.

Убиецът подкара коня си ходом още десетина крачки, след което отново спря. Апт не се беше появил от бурята. Обзе го тревога и той посегна да извади арбалета от стегите на седлото.

Изведнъж конят му скочи като пощръклял на една страна, вдигнал глава и с изпънати уши. Въздухът се изпълни със силна неприятна миризма. Калам се хвърли от седлото в мига, в който нещо профуча във въздуха към него, и стисна дръжките на двата си дълги ножа, докато падаше на мекия пясък. Инерцията го превъртя, той скочи на крака и приклекна. Нападателят му — пустинен вълк със смайваща големина — не беше успял да избегне отстъпилия встрани кон и сега се мъчеше да се смъкне от седлото, приковал в Калам кехлибарените си очи.

Убиецът се хвърли напред, протегнал ножа в дясната си ръка. Друг вълк му скочи отляво, гърчеща се грамада от мускули и озъбени челюсти, повали го на земята и затисна лявата му ръка. Дългите кучешки зъби се забиха в ризницата, точно на рамото му. Брънките изпукаха и се разкъсаха.

Калам замахна с другата ръка и заби дългия нож в хълбока на животното; острието се хлъзна покрай гръбнака към задния крак. Стегналите го челюсти се разтвориха и пуснаха рамото му; звярът се изви и изрита, за да се отскубне от него. Убиецът дръпна ножа и усети, че се е забил в костта. Ейрънската стомана изпука и се прекърши.

Вълкът нададе болезнен вой, отскочи изгърбен и се завъртя — гонеше опашката си в усилието да захапе подаващото се желязно парче.

Калам изплю пясъка от устата си и скочи на крака. Първият вълк вече беше изхвърлен от седлото от яростните подскоци на коня. Беше получил як ритник в слепоочието и стоеше зашеметен. От муцуната му капеше кръв.

Имаше още, някъде зад стената на бурята, вятърът заглушаваше ръмженето и скимтенето им. Явно се биеха с нещо. Калам си спомни, че Ша’ик бе споменала за д’айвърс, нападнал апториана — неуспешно — преди няколко седмици. Изглежда, превъплъщенецът се опитваше отново.

Конят побягна по пътя на юг. Калам се извърна бясно към двата вълка, но видя, че вече ги няма — само две кървави дири отвеждаха назад в бурята. Всички звуци на битка от недрата на Вихъра бяха секнали.

Миг след това Апт изникна пред очите му. От хълбоците му струеше тъмна кръв, капеше и от острите му като игли зъби, от което разкривената му в подобие на усмивка челюст изглеждаше още по-грозна. Съществото изви издължената си глава и погледна Калам с черното си, разбиращо око.

Калам се намръщи.

— Достатъчно рискувам и без проклетите ти кръвни вражди, Апт.

Демонът щракна челюсти, змийският му език се стрелна да оближе кръвта по зъбите му. Калам забеляза, че трепери — някои от раните по врата му изглеждаха дълбоки.

Убиецът въздъхна.

— Лечението ти ще трябва да почака, докато си намеря коня. — Смъкна манерката си от колана. — Но мога поне да ти почистя раните. — И пристъпи към него.

Демонът се дръпна уплашено и сведе механично глава.

Калам спря.

— Е, добре, нямаш нужда май. — Намръщи се. Нещо шантаво имаше в този демон, застанал така на ниската избеляла скала, с извърната на една страна глава и разширени ноздри, за да подуши въздуха. Убиецът се намръщи още повече. „Нещо…“ След дълга пауза въздъхна и погледна счупения нож, който все още стискаше в дясната си ръка. Беше носил двете еднакви оръжия почти през целия си зрял живот, като огледало на двойната вярност, която изпитваше. „Коя от двете изгубих сега?“

Отупа прахта от телабата си, прибра си арбалета, метна го през рамо и закрачи на юг. Апт тръгна с него, вече по-близо, смъкнал ниско глава. Единственият му преден крайник вдигаше облачета прах, които засияваха розови на гаснещата светлина на слънцето.

7.

Изгорели фургони, трупове на коне, волове, мулета, на мъже, жени и деца, парчета потрошени мебели, дрехи и всякакви други домакински вещи се въргаляха пръснати из равнината на юг от Хисар, докъдето стигаха очите на Дюйкър. Тук-там се издигаха грамади трупове като непокрити с пръст могили — там, където воините се бяха укрепявали за последна, отчаяна бран. В избиванията не бе имало милост, пленници не бяха взимани.

Сержантът стоеше на няколко крачки пред историка, мълчалив като хората си, и оглеждаше падината Вън’тъл и полето на битката, която щеше да се запомни по името на селото едва на миля оттук — Бат’рол.

Дюйкър се наведе от седлото си и се изплю.

— Раненият звяр е имал нокти — каза той кисело. „О, добре си я свършил, Колтейн. Хубаво ще си помислят, преди да ти налетят отново.“ Труповете бяха хисарски — дори деца бяха хвърляли в битката. Черни, опърлени белези пресичаха бойното поле, сякаш ноктите на някой бог бяха раздрали отгоре, за да се включат в битката. Късове изгоряло месо бяха задръстили огнените дири — човешки или животински, не можеше да се разбере. Нощни пеперуди като смълчана лудост прелитаха над сцената. Въздухът вонеше на магия, сблъсъкът на Лабиринти бе засипал всичко с мазна пепел. Историкът беше надмогнал ужаса: сърцето му се бе вкочанило толкова, че изпитваше само облекчение.

Някъде на югозапад се намираше Седма, с остатъци от верните хисарски помощни части и уикците. „И десетки хиляди малазански бежанци, лишени от всякакво имущество… но живи.“ Опасността си оставаше. Армията на Апокалипсиса вече започваше да се прегрупира — пръснати останки се стичаха поединично и на малки групи към оазиса Мейла, където ги очакваха подкрепленията на Сиалк и късно дошлите пустинни племена. Когато подновяха преследването си, все още щяха многократно да превъзхождат по численост разбитата армия на Колтейн.

Един от хората на сержанта се върна от разузнаването си на запад и докладва:

— Камъст Релой е жив. Още един Върховен маг води нова армия от север. Следващия път грешка няма да има.

Думите му не прозвучаха толкова убедително за останалите, колкото щеше да е преди ден. Сержантът кимна, присвил устни.

— Тогава отиваме при останалите, в Мейла.

— Без мен — изръмжа Дюйкър.

Изгледаха го с присвити очи.

— По-късно — добави той и огледа бойното поле. — Сърцето ми подсказва, че ще намеря тялото на племенника ми… тук някъде.

— Потърси го първо при оцелелите — каза един от войниците.

— Не. Сърцето ми не изпитва страх. Само увереност. Вие продължете. Ще ви настигна до залез-слънце. — И изгледа твърдо сержанта.

Той само махна мълчаливо с ръка.

Дюйкър ги изчака, докато се отдалечат на запад. Знаеше, че ако ги види отново, ще е откъм редиците на малазанската армия. И тогава щяха да са някак по-малко хора. „Играта, която умът трябва да изиграе, за да нанася унищожение.“ Беше стоял сред бойните редици неведнъж, беше усещал как войниците около него търсят и намират онова място в ума, студеното и мълчаливо място, където съпрузи, бащи, жени и майки се превръщат в убийци. А практиката го правеше все по-лесно, всеки следващ път. „Докато накрая не се превърне в място, което не напускаш никога.“

Подкара коня през бойното поле, обзет от отчаяното желание час по-скоро да догони войската. Не му беше времето да е сам сред тази жестока касапница, където всяка потрошена вещ или изгоряла и разкъсана плът сякаш крещеше в безмълвна ярост. Бойните полета съдържаха в себе си някаква лудост, все едно че кръвта, попила в земята, е запаметила болката и ужаса и таи в себе си ехото на писъци и предсмъртни стонове.

Мародери нямаше, нямаше нищо освен мухи, хищни пеперуди, ризани и оси — безчетните духове на Гуглата, разперили криле и бръмчащи из въздуха около него. На половин миля нагоре по южния хребет на запад препускаха двама конници. Побеснелият вятър плющеше в издутите зад тях телаби.

Когато Дюйкър наближи ниската верига хълмове, двамата вече се бяха скрили от погледа му. Земята пред него беше разровена. Колоната, оставила бойното поле, бе потеглила в пълен ред, макар ширината й да предполагаше, че керванът е бил огромен. „По деветдесет фургона в редица. Добитък. Резервни коне… Кралице на сънищата! Как може Колтейн да се надява, че ще опази всичко това? Четиридесет хиляди бежанци, може би и повече, и за всички тях е нужна стена от войници, които да защитават драгоценния им живот — дори Дасем Ълтър щеше да се затрудни с това.“

Далече на югоизток небето бе станало ръждивокафяво. Също като Хисар, и Сиалк гореше в пламъци. Но в този град имаше само един малък гарнизон на морската пехота, укрепление и казарма до пристанището, със свой пристан и три патрулни съда. С късмета на Опонн, сигурно бяха успели да се оттеглят, макар Дюйкър да не се надяваше много на това. По-вероятно се бяха опитали да защитят малазанските граждани — „жертвайки телата си в клането“.

Беше съвсем лесно да се проследи дирята, оставена от войската на Колтейн и бежанците — на югозапад, навътре в сушата, към сиалкския Одан. Най-близкият град, в който можеха да намерят убежище, Кейрон Тепаси, се намираше на шейсет левги оттук, като околните степи се обитаваха от враждебните кланове на тайтан. „А отзад се приближава Камъст Релой.“ Дюйкър си даваше ясна сметка, че може би ще се присъедини към войската само за да загине с нея.

Все пак възможно беше въстанието да е потушено по другите места. В Кейрон Тепаси имаше Юмрук, също и в Гуран. Ако един от тях или и двамата бяха успели да смажат бунта в градовете си, това щеше да е приемлива цел за Колтейн. Такова едно пътуване през Одан обаче щеше да отнеме месеци. Макар да имаше достатъчно трева за добитъка, водоизточниците бяха оскъдни, а сухият сезон тепърва започваше. „Не, дори да се помисли за такова пътуване би било повече от отчаяние. Би било лудост.“

При което оставаше… контраатака. Бърз, смъртоносен удар и възвръщане на Хисар. Или Сиалк. Един унищожен град предлагаше по-добра възможност за отбрана от степта. Нещо повече, малазанският флот можеше да им се притече на помощ. „Пормквал може да е глупак, но адмирал Нок не е.“ Седма армия не можеше просто да бъде изоставена, защото без нея всяка надежда за бързо потушаване на въстанието беше изгубена.

Засега обаче беше ясно, че Колтейн е повел колоната си към извора Дриж и въпреки преднината им Дюйкър очакваше да ги настигне много преди това. Главната нужда за малазанците сега беше водата. Камъст Релой също сигурно го знаеше. Беше вкарал Колтейн в капана на предсказуемостта, положение, което не се нравеше на никой пълководец. С колкото по-малко възможности разполагаше Юмрукът, толкова по-бедствено беше положението.

Той продължи напред. Слънцето бавно се смъкваше на запад. Безумната пустота на посипания с чакъл път караше Дюйкър да се чувства дребен и незначителен, да мисли, че надеждите и страховете му са безсмислени. Тук-там покрай пътя лежеше тялото на бежанец или войник, умрял от раните си, захвърлен безцеремонно. Слънцето беше подуло труповете, кожата им се беше спекла, червена и мръсно черна. Бяха бързали толкова, че бяха оставили телата непогребани. Дюйкър вече усещаше в себе си отчаянието, обзело обкръжената войска.

Час преди да се стъмни, на половин левга навътре в пустинята се появи прашен облак. Конни воини на тайтан, предположи историкът — яздеха с все сила към извора Дриж. Нямаше да има покой за Колтейн и хората му. Мълниеносните конни набези щяха да изтощават лагерните патрули: внезапни нахлувания, за да отмъкнат добитък, запалени стрели, запратени към фургоните на бежанците… нощи, изпълнени с непрестанен ужас.

Загледа тайтанците и си помисли дали да не подкара коня си в галоп. Но те несъмнено разполагаха с резервни коне, а той щеше да убие животното си в усилието да стигне Колтейн преди тях. При което не можеше да направи нищо, освен да предупреди за неизбежното. „Освен това Колтейн би трябвало да знае какво предстои. Знае, защото някога е яздил като главатар на бунтовническа банда, самият той някога е измъчвал с набезите си оттегляща се имперска армия из равнините на Уик.“

Продължи в тръс: мислеше за предизвикателствата, които го очакваха в предстоящата нощ — ездата през вражеските редици, след това непредизвестеното приближаване към изнервените патрули на Седма. Колкото повече мислеше за това, толкова по-нищожна му се струваше вероятността да дочака жив утрото.

Червеното небе помръкна с пустинната внезапност, нагнетила въздуха с цвета на съхнеща кръв. Няколко мига, преди да изтлее и последната светлина, Дюйкър се озърна през рамо. Видя зад себе си облак, който видимо се уширяваше и се понасяше на юг. Сякаш проблясваше със стотици хиляди бледи отражения, като вятър, подгонил брезовите листа в края на огромен лес. Нощни пеперуди, милионен рояк, напуснали Хисар и полетели след миризмата на кръв.

Каза си, че сигурно ги е привлякъл безумен глад. Каза си, че петната, струпеите и раните в този издуващ се, изпълващ вечерното небе облак просто случайно добиват очертанията на лице. Гуглата в края на краищата нямаше нужда да демонстрира присъствието си. Не беше известен като мелодраматичен бог — за Господаря на Смъртта иронично се подмяташе, че е твърде скромен. Въображението му беше плод на страха, на твърде човешката нужда да се придава символичен смисъл и на най-безсмислени събития. „Нищо повече.“

Пришпори коня в галоп, приковал очи в сгъстяващата се тъма напред.

От билото на ниското възвишение Фелисин гледаше кипналото дъно на падината. Все едно безумна сила се бе изсипала от градовете и от умовете на мъже и жени, за да зацапа естествения свят. С наближаването на вечерта, докато се подготвяха да напуснат бивака за нощния преход, пясъкът в падината бе започнал да тръпне като при ромолене на дъжд по повърхността на езеро. Появиха се бръмбари, черни и големи колкото палеца на Баудин, допълзяха на лъскав прилив, който скоро покри цялата пустиня пред очите им. Хиляди, а сетне десетки хиляди, и се движеха като един, с една-едничка цел. Хеборик, непоправим учен, беше отишъл да определи посоката им. Видя го как притича до края на армията насекоми, след това се скри зад другия рид.

Оттогава бяха изтекли двайсет минути.

До нея беше приклекнал Баудин, отпуснал ръце на големия вързоп и примижал, за да прониже погледът му сгъстяващия се сумрак. Тя долавяше нарастващото му безпокойство, но беше решила, че няма първа да изрече на глас общата им тревога. Имаше моменти, в които се удивляваше как Хеборик успява да схване кое е важно и кое — не. Чудеше се дали в края на краищата на стареца може да се разчита.

Отоците бяха спаднали достатъчно, за да може да вижда и чува, но беше останала една по-дълбока болка, сякаш ларвите на кръвничетата бяха оставили след себе си нещо под плътта й, някакво гниене, което не само я обезобразяваше, но оставяше покварата си и върху душата й. Отрова се беше настанила в нея. Сънищата й бяха изпълнени с видения за кръв, несекваща пурпурна река, която я понасяше като плавей от изгрев до залез. Шест дни, откакто бяха избягали от Черепа, а част от нея копнееше за следващия сън.

Баудин изсумтя.

Хеборик се бе появил и подтичваше пъргаво по ръба на падината към тях. Трътлест и гърбав, той приличаше на огре, изтътрил се от някоя детска приказка. Чуканите му сякаш всеки момент щяха да се вдигнат и да разтворят зъбати усти. „Приказки, с които се плашат децата. И аз мога да напиша такива. Въображение не ми трябва, само това, което виждам около себе си. Хеборик, моят татуиран като глиган огре. Баудин, с червения белег на мястото на ухото, с четината, порасла като на животно от нацепената кожа. Двойка, която може да те смрази от ужас.“

Старецът стигна при тях, коленичи, напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа си и изломоти:

— Удивително!

Баудин отново изсумтя, после попита:

— Но можем ли да ги заобиколим? Не ща да газя в тях, Хеборик.

— О, да. Много лесно. Просто мигрират към следващата падина.

— И какво му е удивителното? — попита Фелисин.

— Наистина е удивително — отвърна той, докато Баудин затягаше презрамките на вързопа. — Утре вечер ще тръгнат към следващото петно дълбок пясък. Разбираш ли? Запътили са се като нас на запад, и като нас ще стигнат до морето.

— И после? — попита Баудин. — Ще плуват ли?

— Нямам представа. По-вероятно е да завият и да тръгнат на изток, към другия бряг.

Баудин затегна своя вързоп и се изправи.

— Като буболечка, пълзяща по ръба на чаша.

Фелисин го стрелна с очи — спомни си за последната си вечер с Бенет. Той седеше в гостилницата на Була и гледаше как мухите обикалят по ръба на чашата му. Един от малкото спомени, които можеше да възстанови. „Бенет, любовникът ми, Кралят на мухите, кръжащ около Чашата на черепа. Баудин го остави да изгние там, затова не смее да ме погледне. Главорезите не могат да лъжат добре. Ще си плати за това някой ден.“

— Хайде — каза Хеборик, тръгна и краката му затънаха в пясъка все едно, че вървеше на чукани също като тези на ръцете му. Винаги тръгваше свеж и показваше енергичност, което според Фелисин правеше съзнателно, сякаш искаше да опровергае, че е стар и че е най-слабият от тях. В последната третина на нощта щеше да е на четвърт миля зад тях, навел глава, краката му щяха да се влачат и щеше да залита под тежестта на товара си.

Баудин сякаш имаше карта в главата си. Източникът им на информация се бе оказал точен и подробен. Макар пустинята да изглеждаше безжизнена — левга след левга мъртвешка пустош, — вода все пак можеше да се намери. Подхранвани от извори локви под скални издатини, разкаляни дупки, заобиколени от следи на животни, които така и не виждаха, където човек можеше да изкопае надолу около разтег, понякога и по-малко, и да намери животворна вода.

Бяха тръгнали с достатъчно храна за дванадесет дни, с два повече, отколкото беше необходимо за прехода им до крайбрежието. Запасите им не бяха големи, но трябваше да стигнат. Въпреки това обаче се изтощаваха. Всяка нощ успяваха да преодолеят по-малко разстояние в часовете между заника на слънцето и изгрева му. Възвишенията при Черепа и минаването през високите проходи, където въздухът не достигаше, бяха изчерпали най-съществените им вътрешни резерви.

Осъзнаваха го ясно, но никой не искаше да го каже на глас. Времето — най-търпеливият слуга на Гуглата — вече ги дебнеше и всяка нощ те изоставаха все повече, все по-близо до онова място, където волята за живот отстъпва пред вечния покой. „Сладко обещание има в това да се предадеш, но за да го разбереш, е нужно пътуване. Пътуване на духа. Не можеш да отидеш до Портата на Гуглата, можеш да я намериш пред себе си, когато мъглата се разсее.“

— За какво се замисли, момиче? — попита я Хеборик. Бяха прехвърлили хребетите и се спускаха в попарената от зной низина. Звездите бяха като железни шипове в небето, луната още не беше изгряла.

— Живеем в облак — отвърна тя. — През целия си живот.

Баудин изпръхтя.

— Това мислене е от дъранга.

— Не знаех, че си такъв смешник — каза му Хеборик.

Баудин си замълча. Фелисин се усмихна вътрешно. Главорезът едва ли щеше да проговори повече през остатъка от нощта. Не понасяше да му се подиграват. „Трябва да запомня това за следващия път, когато се наложи да го отрежа.“

— Моля да ме извиниш, Баудин — промълви след малко Хеборик. — Подразних се от това, което каза Фелисин, и си го изкарах на теб. Нещо повече, шегата ти ми хареса, макар и да беше непреднамерена.

— Откажи се — въздъхна Фелисин. — Едно муле рано или късно престава да се сърди, но насила не можеш да го накараш.

— Значи — каза Хеборик — отокът ти на езика е спаднал, но отровата му си остава.

Тя трепна. „Ако знаеше само колко е вярно!“

Над напуканата повърхност на равната като тепсия земя прелитаха ризани, единствените им спътници, след като бяха оставили безумния наплив на бръмбарите зад себе си. Не бяха видели жива душа, откакто преминаха Езерото на удавника в нощта на метежа на доусийците. Вместо сигнали за тревога и бясно преследване, бягството им не бе предизвикало нищо. За Фелисин това правеше драмата им от онази нощ само по-жалка. При цялата значимост, която си придаваха, бяха само като пясъчни зрънца, понесени от буря с невъобразима мощ. Тази мисъл й допадна.

Все пак имаше и основания за тревога. Ако това въстание се беше разпростряло по целия континент, навярно щяха да стигнат до морския бряг, само за да загинат, докато чакат някакъв кораб, който така и нямаше да дойде.

Стигнаха до един нисък назъбен скален хребет, сребрист на звездната светлина и наподобяващ прешлените на гигантско влечуго. Отвъд него се простираха подобни на застинали морски вълни пясъци. Нещо се издигаше от пясъчните дюни на около петдесет крачки напред, килнато на една страна като съборено дърво или мраморна колона, макар че щом го наближиха, видяха, че е с тъп връх и извито.

Вятърът леко шумеше и се извиваше сред пясъците, тръгнал сякаш по дирите на ухапан от паяк танцьор. Крачеха напред и пелени от пясък галеха прасците им. Извитият стълб или каквото там представляваше, се оказа много по-далече, отколкото си бе помислила отначало Фелисин. Щом в главата й се оформи новото чувство за мащаб, дъхът й изсъска между зъбите.

— М-да — прошепна в отговор Хеборик.

Никакви петдесет крачки. По-скоро към петстотин. Замъглената от вятъра повърхност я бе заблудила. Падината представляваше не равна плоскост, а огромен нисък скат, издигащ се отново около онзи обект — когато го разбра, главата й се замая.

Когато стигнаха до монолита, лунният сърп се бе издигнал високо над хоризонта на юг. По мълчаливо съгласие Баудин и Хеборик смъкнаха вързопите си, главорезът седна и се облегна на своя, вече безразличен към мълчаливо издигащото се над тях творение.

Хеборик извади фенера и кутията за огън от вързопа си. Раздуха въгленчетата и запали свещ, с която подпали дебелия фитил на фенера. Фелисин не направи усилие да му помогне, загледана с интерес как ловко се справя със задачата въпреки привидната тромавост на нашарените си с белези чуканчета на китките.

Той пъхна ръка под дръжката на фенера, стана и пристъпи към тъмния монолит.

Петдесет души, хванати за ръце, нямаше да могат да обкръжат основата му. Извивката започваше на осем човешки боя нагоре, на около три пети от цялата височина. Камъкът приличаше едновременно на нащърбен и излъскан, тъмносив под безцветната лунна светлина.

Блясъкът на фенера показа, че камъкът е зелен. Фелисин видя как старецът отметна глава назад и започна да го оглежда нагоре. След това пристъпи и опря сакатата си ръка в повърхността. След миг се отдръпна.

Тя чу зад себе си плясък на вода — Баудин пиеше от меха си. Фелисин посегна и след малко той й го подаде. Пясъкът изшепна до тях — Хеборик се беше върнал. Бившият жрец клекна.

Фелисин му подаде меха, но старецът поклати глава. Жабешкото му лице се беше намръщило угрижено.

— Това ли е най-високият стълб, който си виждал, Хеборик? — попита Фелисин. — В Ейрън има една колона… поне така съм чувала… висока двайсет човешки боя и изваяна на спирала. Бенет ми я описа веднъж.

— Виждал съм я — изръмжа Баудин. — Не е толкова широка, но май е по-висока. Жрец, тая от какво е направена?

— От нефрит.

Баудин изсумтя, но тя забеляза, че очите му се разшириха.

— К’во пък, виждал съм по-високи. Виждал съм и по-широки…

— Млъкни, Баудин — сряза го Хеборик и сърдито го изгледа изпод гъстите си вежди. — Това не е колона. Това е пръст.

Утрото запълзя в небето и замята сенки над околността. Детайлите на изваяния от нефрит човешки пръст бавно започнаха да се открояват в сумрака. Издатини и сгъвки на кожа, кръговете на пръстовия отпечатък, всичко стана видимо. Както и каменната издутина в пясъка точно под него — друг пръст.

„Пръсти, към длан. Длан към ръка, ръка към тяло…“ Въпреки цялата логика на това продължение, беше невъзможно, реши Фелисин. Такова нещо не можеше да бъде създадено, такова нещо не можеше да стои изправено, нито да се запази толкова дълго в едно цяло. Длан, но не и ръка, нито тяло.

Хеборик не каза нищо, седеше присвит и неподвижен в стапящата се нощна тъма. Беше пъхнал под мишница китката, с която бе докоснал монолита, сякаш споменът за този контакт му причиняваше болка. Фелисин го зяпаше и отново бе поразена от татуировката му. Чертите като че ли бяха станали някак по-дълбоки и по-изпъкващи.

Най-сетне Баудин стана и започна да разпъва двете малки шатри близо до основата на пръста, където сенките щяха да се задържат най-дълго. Не обръщаше внимание на извисяващия се монолит, все едно че не беше нищо повече от дървесен ствол — започна да набива дълбоко в пясъка дългите тънки шипове през обкованите с месинг ъгли на първата шатра.

Щом слънцето се изкатери по-нависоко, въздухът се изпълни с оранжево. Макар Фелисин да беше виждала и преди този цвят на небето, никога не го беше виждала толкова наситен. Можеше едва ли не да го вкуси, горчив като желязо.

Когато Баудин се зае с втората шатра, Хеборик най-после се изправи, подуши въздуха, примижа към небето и изръмжа:

— Дъх на Гуглата! Не ни ли стигаше?

— Какво има? — попита Фелисин. — Какво става?

— Имало е буря — отвърна бившият жрец. — Това е отатаралска прах.

Баудин се обърна и го изгледа. Обърса рамото си с длан и я погледна намръщено.

— Това нещо уляга.

— По-добре да се скрием…

— С какво ще помогне това? — изсумтя Фелисин. — Тая гадост я копахме, ако сте забравили. Ако ни е навредила нещо, вече е станало отдавна.

— При Черепа можехме поне да се умиваме в края на работния ден — каза Хеборик, пъхна ръка в каишката на вързопа с храна и го повлече към шатрите.

Тя забеляза, че все още държи другото си чуканче — онова, с което беше пипнал паметника — под мишницата си.

— И смяташ, че има някаква разлика ли? — попита го. — Ако е така, защо всеки маг, който работи там, умира или полудява? Не мислиш трезво, Хеборик…

— Стой си отвън тогава — сопна й се старецът, шмугна се в първата шатра и пусна платнището зад себе си.

Фелисин погледна Баудин. Главорезът сви рамене и продължи с опъването на втората шатра, без много да бърза.

Тя въздъхна. Беше уморена, но не й се спеше. Ако влезеше в шатрата, сигурно щеше само да лежи с отворени очи и да гледа платнището над лицето си.

— По-добре влез — каза Баудин.

— Не ми се спи.

Той пристъпи към нея, плавно като котка.

— Пука ми дали ти се спи, или не. Седенето под слънцето само ще те изсуши, което значи, че ще пиеш повече вода, което значи по-малко за нас, което значи — влизай в тая проклета шатра, момиче, преди да съм те напляскал по задника.

— Ако Бенет беше тук, нямаше да смееш да…

— Тоя мръсник е мъртъв! — озъби се той. — И Гуглата дано да натика гнилата му душа в най-дълбоката яма!

— Смел си, ама сега — нямаше да посмееш да му излезеш насреща — изръмжа му тя.

Той я изгледа като кръвниче, попаднало в паяжина.

— Може пък и да съм посмял — отвърна той и на устата му се появи хитра усмивка. После й обърна гръб.

Изведнъж изстинала, Фелисин го изгледа как отива до другата шатра, навежда се и се вмъква вътре. „Не можеш да ме заблудиш, Баудин. Бил си само помияр, спотайващ се по мръсните улици, и единственото, което се е променило, е, че си ги оставил зад гърба си. Щеше да квичиш в пясъка в краката на Бенет, ако той беше тук.“

Влезе, разви си постелката и легна. Нетърпението да заспи й пречеше да го направи. Зяпна в несъвършенствата на тъканта на грубото платно и съжали, че си няма дъранг или вино. Пурпурната река на сънищата й се бе превърнала в прегръдка, грижовна и милостива. Извлече от паметта си ехо на този образ и на чувствата, които го съпровождаха. Реката течеше с определена цел и неумолимо; озовеше ли се в топлите й течения, тя почти разбираше целта. Знаеше, че скоро ще я открие и че с това откритие светът й ще се промени — щеше да стане нещо много повече от това, което беше сега. Не просто едно момиче, пълничко и вече безформено и похабено, с представа за бъдещето, сведена до дни, след като бъдещето трябваше да се измерва с десетилетия — момиче, което можеше да се нарече „младо“ само на подигравка.

Каквото и да обещаваше сънят й, в самопрезрението също имаше нещо ценно, контрапункт между будните й часове и часовете на сън, между това, което беше, и това, което можеше да е. Напрежение между реалното и въображаемото, или така поне щеше да го определи Хеборик с критичния си, язвителен поглед. Схолар на човешката природа като него не можеше да има високо мнение за хората. Щеше да се подиграе с представата й за предопределеност, а вярата й, че този сън предлага нещо осезаемо, щеше да го накара да изкаже презрението си. „Не че на него му е нужна кауза. Аз мразя себе си, но той мрази всички. Кой от нас е изгубил повече?“

Събуди се изнемощяла, с напукани устни и с вкус на ръжда в устата. Въздухът беше песъчлив и през платното се процеждаше сивкава светлина. Чу отвън шумолене — прибираха багажа. Хеборик промърмори нещо, Баудин му отвърна със сумтене. Фелисин притвори очи и се опита да върне течащата река, която да я понесе в съня, но вече я нямаше.

Надигна се и потръпна, всяка става по тялото й простена. Знаеше, че и двамата мъже изпитват същото. Хранителна недостатъчност, предполагаше Хеборик, въпреки че и той не знаеше със сигурност от какво може да е. Имаха сухи плодове, парчета пушено мулешко и някакъв доусийски хляб, корав като тухла и черен.

Тя изпълзя от шатрата. Двамата мъже се хранеха, разтворили вързопите с храна пред себе си. Почти нищо не беше останало освен хляба, който беше солен и ужасно усилваше жаждата им. Хеборик се беше опитал да ги убеди да изядат първо хляба — през първите няколко дни, — докато все още са силни, не са се обезводнили, но нито тя, нито Баудин го послушаха и по някаква причина още на следващото ядене той заряза идеята си. Фелисин си спомни, че му се беше подиграла за това. „Не искаш да изпълниш собствения си съвет, а, старче?“ Но ето, че съветът му се бе оказал добър. Сега щяха да стигнат до соления смъртоносен бряг без нищо освен още по-соления хляб и малко вода, с която да утолят жаждата си.

„Може би не се вслушахме, защото никой от нас не вярваше, че изобщо ще стигнем до брега. Може би Хеборик реши същото след първото ядене. Само че аз не мислех толкова напред, нали? Никакво мъдро примирение с безполезността на всичко това.“ Колкото до Баудин, какво пък, толкова умен престъпник беше рядкост, а той не изглеждаше чак такава рядкост.

Тя се включи в храненето, без да обръща внимание на физиономиите им, когато отпи една глътка повече от топлата вода от меха, за да прокара спеченото осолено месо.

Накрая Баудин прибра храната.

— Каква тройка сме само! — въздъхна Хеборик.

— Имаш предвид неприязънта ни един към друг, нали? — попита Фелисин. — Не би трябвало да се изненадваш, старче. Ако случайно не си забелязал, всички по някакъв начин сме прекършени. Нали? Боговете са ми свидетели колко често си ми изтъквал, че съм пропаднала. А Баудин е най-обикновен убиец — лишен е от всякакво чувство за братство и освен това е грубиян, което значи, че в сърцето си е страхливец… — Обърна се да го погледне, той я гледаше равнодушно, присвит над вързопите. Усмихна му се мило. — Нали, Баудин?

Гигантът не й отвърна нищо, само я изгледа намръщено.

Фелисин отново се обърна към Хеборик.

— Колкото до твоите слабости, те са съвсем явни — едва ли си струва да ги споменавам…

— Спести си думите, момиченце — измърмори бившият жрец. — Нямам нужда едно петнайсетгодишно дете да ми казва какви са ми слабостите.

— Защо все пак си изоставил жречеството, Хеборик? Обрал си ковчежетата с даренията на поклонниците, предполагам. Затова са ти отрязали ръцете, а после са те хвърлили на сметището зад храма, нали? Толкова е сигурно, че мога история да напиша.

— Време е да тръгваме — каза Баудин.

— Но той не отговори на въпроса ми…

— Според мен ти отговори. Хайде млъквай. Днес ти ще носиш другия вързоп, не старецът.

— Предложението е разумно, но не, благодаря.

Лицето на Баудин потъмня и той се надигна.

— Остави — каза Хеборик и напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа. В сумрака Фелисин успя да види, че чуканчето, с което беше докоснал нефритения пръст, се е подуло и почервеняло — набръчканата кожа по него се беше изпънала. Краят му беше покрит с черти от татуировката и това го правеше почти черно. Осъзна също така, че сините резки по цялото тяло на бившия жрец са станали по-дълбоки и издути като лози.

— Какво ти е?

Той я погледна през рамо.

— Де да знаех.

— Изгорил си си китката в онази статуя.

— Не е изгорена — отвърна старецът. — Но боли като целувка на Гуглата. Възможно ли е магия, заровена в отатаралския пясък, да избуи? Възможно ли е Отатарал да роди магия? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, момиче.

— Ами… — промърмори тя — беше глупаво да го пипаш това проклето нещо. Така ти се пада.

Баудин тръгна мълчаливо. Фелисин заряза Хеборик, догони го и попита:

— Има ли дупка с вода пред нас?

— Трябваше да попиташ преди да изгълташ повече от порцията си — изсумтя той.

— Да, ама не попитах. Е, има ли?

— Вчера изгубихме половин нощ.

— Тоест?

— Тоест никаква вода до утре вечер. — Погледна я през рамо, без да спира. — Ще съжалиш, че не спести оная глътка.

Тя си замълча. Нямаше намерение да се държи почтено, когато дойдеше време за следващото пиене. „Почтеността е за глупците. Честта е фатален недостатък. Няма да умра заради едната чест, Баудин. Хеборик вероятно бездруго ще умре. Да се хаби за него ще е чиста загуба.“

Бившият жрец се тътреше зад тях. Звукът от стъпките му заглъхваше и с отминаващите часове той изоставаше все по-назад. Най-накрая, заключи тя, щяха да са само тя и Баудин, само двамата, застанали срещу морската шир в западния край на този прокълнат от Кралицата остров. Слабите винаги падат край пътя. Така гласеше първият закон в Чашата на черепа; всъщност това бе първият урок, който бе научила — по улиците на Унта, по пътя към робските кораби.

Тогава, в своята наивност, тя бе осъдила убийството лейди Гейсен. Ако той направеше същото днес — „да сложи край на мъките му“, — окото й нямаше да мигне. „Дълго пътуване се оказа това. Дали изобщо ще свърши?“ Помисли си за реката от кръв и мисълта за нея я стопли.

Точно според предсказанието на Баудин този път нямаше дупка с вода, която да отбележи края на нощния им преход. За място на бивака им той избра едно пясъчно корито, заобиколено от изваян от вятъра варовик. Дъното беше покрито с избелели човешки кости, но Баудин просто ги разхвърли настрани, докато вдигаше шатрите.

Фелисин седна с гръб към скалата и зачака да види дали Хеборик изобщо ще се появи в края на плоската низина, която бяха прекосили. Досега не беше изоставал толкова много — низината беше широка повече от миля — и когато розовината на утрото освети хоризонта, тя започна да се чуди дали безжизненото му тяло не лежи вече някъде там.

Баудин приклекна до нея и изръмжа:

— Казах ти да носиш вързопа с храната. — И примижа на изток.

„Не е било от съчувствие към стареца значи.“

— Ще трябва просто да го намериш, нали?

Баудин се изправи и се загледа продължително на изток. Около него бръмчаха мухи.

Тя го загледа как се връща по стъпките им, леко задъхан; затича на широки крачки, след като прехвърли скалите. За първи път се почувства наистина изплашена от Баудин. „Крие храна… има скрит мях с вода… иначе не е възможно да е запазил толкова сили.“ Надигна се и затича да провери другия вързоп.

Шатрите бяха вдигнати, постелките в тях — опънати. Смален, вързопът лежеше до тях. В лявата му част имаше здраво стегната торбичка с принадлежности за първа помощ, очукан кремък и кутийка с прахан, които не беше виждала досега — „негови са си“, — а под плата, пришит към дъното — друг плосък вързоп от сърнешка кожа.

Никакъв мях с вода, никакви скрити джобове с храна. Странно защо страхът й от Баудин се усили.

Фелисин седна на мекия пясък. След малко развърза и разгъна малкия вързоп и видя комплект фино изработени сечива на крадец — всевъзможни шила, триончета, пили, бучки восък, торбичка с фино стрит прах и два стилета, чиито остри като игли върхове бяха тъмносини и издаваха горчива, люта миризма; костените им дръжки бяха излъскани и с тъмни петна, с кръстообразни предпазители, с жлебове и железни ефеси, увити в оловни жици за противотежест. „Оръжия за мятане. Оръжия на професионален убиец.“ Последният предмет във вързопчето беше увит в кожа: нокът от някаква едра котка, с цвят на кехлибар и гладък. Зачуди се дали няма отрова по него, намазана по повърхността. Изглеждаше зловещ и загадъчен.

Фелисин стегна отново пакета и го нагласи на мястото му. Чу да се приближават тежки стъпки и се изправи.

Баудин се появи — с вързопа на рамене и с Хеборик в ръцете му. Главорезът дори не се беше задъхал.

— Трябва му вода — каза Баудин, след като влезе в бивака и сложи изпадналия в несвяст старец на мекия пясък. — В тоя вързоп, момиче. Бързо…

Фелисин не помръдна.

— Защо? На нас ни трябва повече, Баудин.

Той я изгледа за миг, после смъкна вързопа и го развърза.

— Щеше ли да ти хареса, ако той кажеше същото, ако ти лежеше сега тук вместо него? Щом се измъкнем от този остров, всеки може да си тръгне сам по пътя, момиче. Но засега имаме нужда един от друг.

— Той издъхва. Признай го.

— Всички издъхваме. — Баудин отпуши меха и го наведе над напуканите устни на Хеборик. — Пий, старче. Пий.

— Това, дето му го даваш, са твоите порции — каза Фелисин. — Не са моите.

— Какво пък — отвърна й той с хладна усмивка, — никой не би и помислил, че си нещо друго освен благородничка. Между другото, това, че си отваряше краката за кого ли не в Черепа, беше достатъчно доказателство.

— Това ни опази живи и тримата, мръсник такъв.

— Теб те опази, дебела и мързелива, искаш да кажеш. Повечето от онова, което ядяхме с Хеборик, идваше от услугите, които правех на доусийските пазачи. Бенет ти даваше трохи, за да се държиш мило с него. Знаеше, че няма да ти го кажем. Често се подиграваше с „благородната“ ти кауза.

— Лъжеш.

— Както кажеш — отвърна й ухилено той.

Хеборик се закашля, отвори очи и примига под утринната светлина.

— Да можеш да се видиш само — каза му Баудин. — От пет стъпки приличаш на татуирано дърво, тъмно като магьосник на Дал Хон. А от толкова близо виждам всяка черта — всеки косъм от четината на Глигана. Чак чукана ти е покрила — не тоя, подутия, а другия. Хайде, пийни още.

— Кучи син! — изръмжа Фелисин. Пред очите й в устата на стареца изкапаха и последните глътки вода. „Той остави Бенет да умре. Сега се опитва да отрови и спомена за него. Няма да стане. Правех каквото правех, за да ги опазя живи, и те ме ненавиждат заради това — и двамата. Отвътре ги яде, гузни са заради цената, която платих. И точно това се опитва да отрече сега Баудин. Гледа да се отърве от съвестта си, та като ме прониже с един от ножовете си, да не изпита нищо. Просто още една мъртва благородничка. Поредната лейди Гейсен.“

Заговори високо, загледана в очите на Хеборик.

— Всяка нощ сънувам река от кръв. Нося се по нея. И вие двамата сте там, отначало, но само отначало, защото и двамата се удавяте в тази река. Вярвайте каквото си искате. Аз съм тази, която ще преживее всичко това. Аз. Само аз.

Остави ги зяпнали и се прибра в шатрата си.

Следващата вечер намериха извора час преди да изгрее луната. Разкри им се в основата на каменна падина — водата му идваше от някаква невидима пукнатина. Повърхността приличаше на сива кал. Баудин слезе и се доближи до ръба му, но не посегна да изрови дупка и да изпие водата, която щеше да се събере в нея. След малко, със замаяна от умора глава, Фелисин смъкна от раменете си вързопа с храна и се свлече на колене до него.

Сивото леко блещукаше. Бяха пустинни пеперуди, с разперени криле и накацали една върху друга така, че покриваха цялата повърхност. Фелисин посегна да избута пърхащия килим, но ръката на Баудин я стисна за китките.

— Замърсена е — каза той. — Пълна е с ларви на пеперуди. Хранят се с телата на родителите си.

„Гуглата да ме вземе дано, не искам повече ларви!“

— Да прецедим водата през парцал — предложи Фелисин.

Той поклати глава.

— Ларвите пикаят отрова, пълнят водата с нея. Така отстраняват всичко, което може да им я вземе. Ще мине цял месец, преди отново да стане годна за пиене.

— Но тя ни трябва, Баудин.

— Ще те убие.

Тя се взря в мътносивата локва с отчаяна жажда, с убийствен огън в гърлото и в ума. „Не може да бъде. Без нея ще умрем.“

Баудин се извърна. Хеборик се тътреше надолу по каменистия склон. Кожата му беше черна като нощта и в същото време проблясваше сребристо, щом татуираните косми на глиганската четина отразяха звездите. Покварата, поразила чукана на дясната му ръка, като че ли беше започнала да заглъхва — бе оставила след себе си само напукана паяжина от разцепена кожа. Старецът излъчваше странна миризма на стрит на прах камък.

Беше привидение и в отговор на кошмарната му поява Фелисин се разсмя, на ръба на истерията.

— Помниш ли онзи площад, Хеборик? В Унта? Онзи служител на Гуглата, дето беше покрит с мухи… дето го нямаше, бяха само мухите. Носеше послание за теб. А какво виждам сега? Пред очите ми залита човек-рояк — не от мухи, а от татуировки. Различни богове, но посланието е същото, това виждам. Хайде, нека Финир проговори през тия напукани устни, старче. Ще повторят ли думите на твоя бог онези на Гуглата? Дали този свят наистина е място на равновесия, безкрайно рушене на съдби? Глигане на Лятото, Сеячо озъбен на вражди, какво ще кажеш?

Старецът отвори уста, но от нея не излезе и дума.

— Какво беше това? — Фелисин сложи длан на ухото си. — Бръмчене на крилца? Едва ли.

— Глупачка — измърмори Баудин. — Хайде да намерим място за бивак. Не тук.

— Лоши поличби ли, убиецо? Така и не знаех, че те означават нещо за теб.

— Спести си приказките, момиче — отвърна Баудин.

— Все едно е — продължи тя. — Вече е без значение. Още танцуваме в окото на някой бог, но това е само за показ. Мъртви сме, колкото и да ритаме. Кой е символът на Гуглата в Седемте града? Тук го наричат Закачуления, нали? Хайде, изплюй го, Баудин, какво е изрязано в храма на Господаря на смъртта в Ейрън?

— Мисля, че вече знаеш — каза Баудин.

— Черни пеперуди. Предвестниците. Ядачите на гниеща плът. За тях развалата е нектар, надигат се подпухнали под слънцето. Гуглата ни обеща нещо на онзи площад в Унта и обещанието му вече се изпълни.

Баудин се изкачи до ръба на падината и там, обагрен в оранжево от изгряващото слънце, се обърна и я погледна.

— Толкова с твоята река от кръв — отвърна й с тиха насмешка.

Зави й се свят. Краката й се подкосиха и тя тупна болезнено на твърдия камък. Огледа се и видя легналия, присвит Хеборик на ръка разстояние. Подметките му се бяха изтъркали и се виждаше раздрана, лъскава от гнойта плът. Умрял ли беше? „Почти.“

— Направи нещо, Баудин.

Той не й отвърна нищо.

— Колко още има до брега?

— Съмнявам се, че има значение — промълви той след малко. — Лодката уж трябваше да чака около три нощи, не повече. Ние сме поне на четири дни от брега, а с всеки час ставаме все по-слаби.

— А следващата вода?

— След около седем часа вървене. По-скоро четиринайсет, на какъвто хал сме.

— Снощи изглеждаше доста чевръст! — сопна се тя. — Тичкаше да прибереш Хеборик. А и сега не изглеждаш толкова скапан като нас…

— Пия пикнята си.

— Какво?!

— Чу ме много добре — изсумтя той.

— Само че отговорът ти не беше точен — реши тя, след като помисли малко. — И не ми казвай, че си ядеш и говната освен това. Това все още не обяснява нещата. Да не би да си се спазарил с някой бог, Баудин?

— Да не мислиш, че това е проста работа? Ей, Кралице на сънищата, спаси ме и ще ти служа. Я ми кажи, на колко твои молитви е отвръщано? Освен това не вярвам на нищо и никого освен на себе си.

— Значи още не си се предал?

Смяташе, че няма да й отговори, но след дълго мълчание, в което тя беше започнала да се унася, той я сепна и я събуди с глухото:

— Не съм.

Смъкна вързопа си и заслиза по склона. Нещо в пестеливите му движения я изпълни с внезапен страх. „Нарича ме дебеличка, гледа ме като мръвка, като храна.“ С разтуптяно сърце тя се взря да види първото, което щеше да го издаде — гладния блясък в малките му животински очи.

Но той само клекна до Хеборик и обърна изпадналия в несвяст старец по гръб. Наведе се да чуе дъха му, после седна отпуснато на камъка и въздъхна.

— Умрял ли е? — попита Фелисин. — Ще му одереш кожата — няма да ям татуирана кожа, колкото и да съм гладна.

Баудин я изгледа за миг, не каза нищо и отново започна да преглежда бившия жрец.

— Какво правиш? — най-сетне промълви тя.

— Жив е, а само това може да ни спаси. — Помълча. — Колко ниско си паднала, момиче, не ме интересува. Само си пази мислите за себе си.

Засмъква бавно прогнилите дрипи по тялото на Хеборик и разкри смайващите сплитове на татуировката отдолу. След това се измести така, че сянката да остане зад гърба му, и се наведе, за да огледа тъмните шарки по гърдите на бившия жрец. Търсеше нещо.

— Наведен врат — глухо каза тя. — Нарисуван почти като кръг. И обкръжава бивни.

Той я изгледа с присвити очи.

— Знакът на самия Финир, свещения. Това търсиш, нали? Отлъчен е, но все пак Финир остава в него. Това поне е очевидно от тези живи татуировки.

— А знакът? — попита я той хладно. — Откъде си научила такива неща?

— Покрай лъжата, която извъртях на Бенет — заобяснява тя, след като той започна отново да оглежда гъсто нашарените гърди на бившия жрец. — Хеборик ми трябваше, за да я поддържам. Трябваха ми подробности за култа. Той ми го каза. Решил си да призовеш бога му.

— Намерих го — каза той.

— Сега какво? Как ще се добереш до чужд бог, Баудин? В този знак няма никаква ключалка, никакъв свещен ключ, който да завъртиш.

Той се дръпна рязко и блесналите му очи я пронизаха. Тя го изгледа равнодушно.

— Как според теб си е загубил ръцете? — попита невинно Фелисин.

— Бил е крадец някога.

— Да. Но са му ги отсекли при отлъчването. Виждаш ли, имало е ключ. Лабиринтът на Върховния жрец към неговия бог. Татуиран на дланта на дясната му ръка. Опряна до свещения знак — дланта до гърдите, толкова просто, като най-обикновен поздрав. Няколко дни лежах да се изцеря след побоя на Бенет и Хеборик ми говореше. Каза ми много неща — трябваше да съм забравила всичко това, знаеш ли. Изпих галони чай с дъранг, но питието разтваряше само повърхността, като филтър, който решава кое е важно и кое не е. Думите му се изливаха в мен, без нищо да ги спре, и оставаха. Не можеш да го направиш, Баудин.

Той хвана дясната ръка на Хеборик под лакътя, вдигна я и огледа лъскавия зачервен чукан на усилващата се светлина на слънцето.

— Няма да стане — рече тя. — Жречеството се е погрижило за това. Той не е каквото е бил, и толкова.

Озъбен, Баудин извърна ръката и натисна чуканчето в свещения знак.

Въздухът запищя. Звукът ги удари, блъсна ги и двамата долу и те задращиха, впиха обезумели нокти в камъка… далече… далече от болката. Далече! Толкова страдание имаше в този писък, той се спусна отгоре им като огън и небето помръкна, разпростря тънки като косъм цепнатини по скалата, пукнатините се разпръснаха като кървави струи под вцепененото тяло на Хеборик.

С кръв, швирнала от ушите й, Фелисин се помъчи да изпълзи, нагоре по тресящия се склон. Цепнатините — татуировките на Хеборик — бяха разцъфтели от тялото му, изригваха и прескачаха невъобразимото разстояние от кожата до камъка — потекоха под нея, превърнаха камъка в нещо хлъзгаво и мазно под дланите й.

Всичко се тресеше. Дори небето сякаш се заогъва, навряно навътре в себе си, все едно че десетки ръце се бяха протегнали през невидими портали, сграбчили тъканта на света с хладна, унищожителна ярост.

Писъкът беше несекващ. Гняв и непоносима болка се сплитаха като нишки на все по-неумолимо затягащо се въже. То се затягаше в клуп около шията й, звукът запушваше околния свят — въздуха му, светлината му.

Нещо удари земята, скалното корито под нея се разтресе и я отхвърли нагоре. Тя падна на лакът и костите на ръката й затрепериха като острие на отбит меч. Блясъкът на слънцето заглъхна и Фелисин се напрегна да вдиша. Оцъклените й очи успяха да зърнат нещо, отвъд ръба на падината — надигна се тромаво над низината сред облак прах. Двупръсто, обрасло с четина копито, толкова голямо, че погледът й не можа да го обхване… помръдна и се издигна към небето сред нощната тъма.

Татуировката беше скочила от камъка към въздуха, издраскана с мастило от сърпица паяжина, която се издуваше на побеснели, треперещи буци и се пръскаше във всички посоки.

Не можеше да вдиша. Дробовете й горяха. Умираше, всмукана без глътка въздух в пустотата на божия писък.

Внезапна тишина, далече някъде отвъд кънтящото ехо в черепа й. Въздухът я изпълни, студен и горчив, ала по-сладък от всичко, което бе познавала. Закашляна и плюеща жлъч, Фелисин се надигна на четири крака и вдигна разтреперано глава.

Копитото го нямаше. Като утаен в очите блясък, татуировката бе провиснала през цялото небе и бавно се стапяше пред очите й. Някакво движение привлече погледа й — беше Баудин. Той стоеше на колене, стиснал с ръце слепоочията си. После бавно се изправи и кървавите сълзи изпълниха бръчките на лицето му.

Фелисин също се надигна. Земната твърд бе станала странно податлива. Погледна надолу и примига замаяно, взряна в мозайката по камъка. Завихрените четинести черти на татуировката продължаваха да трептят, огъваха се на вълни под краката й. „Пукнатините, сините резки… спускат се надолу и надолу, все надолу. Все едно че стоя върху килим от дълбоки цяла миля пирони и всеки пирон се крепи прав само от околните. От Бездната ли излезе, Финир? Казват, че посветеният ти Лабиринт граничи със самия Хаос. Финир? Сред нас ли си сега?“ Обърна се и срещна очите на Баудин. Бяха замъглени от потреса, но тя долови и първите проблясъци на страх.

— Искахме да привлечем вниманието на бога — рече тя. — Но не самия бог. — Разтрепери се и с усилие продължи: — А той не искаше да дойде!

Баудин потръпна за миг, после сви рамене с привидно безразличие.

— Отиде си, нали?

— Сигурен ли си в това?

Той не й отговори, а погледна Хеборик. След малко каза:

— Вече диша по-добре. Не толкова накъсано и хрипливо. Нещо е станало с него.

— Наградата за това, че не го стъпкаха на косъм — изръмжа тя.

Изведнъж Баудин насочи вниманието си в друга посока и изръмжа.

Тя проследи погледа му. Локвата я нямаше, беше попила в земята и на мястото й бе останал само килим от мъртви пеперуди. Фелисин се изсмя горчиво.

— Голямо спасение получихме, няма що.

Хеборик бавно се надигна, присви се и прошепна:

— Той е тук.

— Знаем — каза Баудин.

— В царството на смъртните… — продължи след малко бившият жрец. — Уязвим.

— Грешиш — каза Фелисин. — Богът, когото вече не почиташ, взе ръцете ти. Сега ти го смъкна долу. Не се меси в работите на смъртните.

Дали от хладния й тон, или от жестоките й думи, но Хеборик за миг се вцепени, после й отвърна с усмивка, в която нямаше капка хумор:

— Казано от устата на дете.

— Значи е тук — изпъшка Баудин и се огледа. — Но как може един бог да се скрие?

Хеборик се надигна.

— Бих дал остатъка от едната си ръка, за да разгледам точно сега Колодата. Представи си въртопа между асцендентите. Това не ти е пришествие на рояк мухи, нито скубнати оттук-оттам струйки сила. — Вдигна ръце пред очите си и огледа намръщено чуканчетата си. — Толкова време, а призраците отново са тук.

— Призраци ли?

— Отсечените ми ръце — обясни Хеборик. — Ехото от тях. Достатъчно е, за да подлуди човек. — Тръсна глава и примижа към слънцето. — Чувствам се по-добре.

— И изглеждаш по-добре — каза Баудин.

Зноят се усилваше. След час земята щеше да заври.

Фелисин се намръщи.

— Изцерен от бога, когото е отхвърлил. Все едно. Ако останем днес в шатрите, ще сме толкова отслабнали, че вечерта няма да можем да направим нищо. Трябва да тръгнем веднага. До следващата водна яма. Ако не го направим, сме мъртви. — „Но аз ще те надживея, Баудин. Достатъчно, за да забия камата.“

Баудин нарами вързопа си. Ухилен, Хеборик напъха ръце в презрамките на вързопа, който беше носила Фелисин, и се надигна с лекота, макар че позалитна, след като се изправи.

Баудин поведе. Фелисин закрачи след него. „Богът се прокрадва в царството на смъртните, но е уплашен. Притежава невъобразима сила, но се крие.“ А Хеборик странно как беше намерил сили да устои на всичко, което ги сполетя. „И на това, че е виновен. Дори само то би трябвало да го съкруши, да разбие душата му. Но той се огъна и оцеля.“ Възможно ли бе неговата стена от цинизъм да устои толкова дълго на този натиск? Какво всъщност беше направил, та да изгуби ръцете си?

Трябваше да се справи със собственото си вълнение. Мислите й изпълваха всяко кътче на ума й. Продължаваше да си представя убийството, но я заливаше също така и някаква присмехулна вълна на чувство за приятелство към двамата й спътници. Искаше й се да избяга от тях, чувстваше присъствието им като въртоп, който я повлича към лудост и смърт, ала в същото време съзнаваше, че е зависима от тях.

Хеборик зад нея заговори.

— Ще стигнем до брега. Надушвам вода. Близо е. А стигнем ли, Фелисин, ще видиш, че нищо не се е променило. Нищичко. Разбираш ли за какво ти говоря?

Долавяше хиляда смисъла в думите му, но не разбираше нито един от тях.

Пред тях Баудин се спря и извика изненадано.

Мислите на Маппо блуждаеха на запад, на близо осемстотин левги оттук, към един вечерен сумрак също като този, но отпреди две столетия. Виждаше се как върви през равнина с висока до гърдите му трева, но тревата беше сплъстена, натежала бе от нещо като лой, и докато той вървеше, самата земя под ботушите му тръпнеше и се огъваше. Столетия вече бе преживял в брачен съюз с една война, превърнала се в непрестанно въртящ се кръг от набези, кръвни вражди и жертвоприношения пред бога на честта. Игра на младостта — отдавна му бе омръзнала. Все пак устояваше, прикован към едно самотно дърво, ала само защото бе привикнал с пейзажа наоколо. Стигнал беше до точката, от която всичко странно и непознато се превръщаше в повод за страх. Но за разлика от братята и сестрите си, Маппо не можеше да яхне този страх и да се понесе на него до края на дните си. При все това тъкмо ужасът, който го обземаше сега, го беше откъснал от дървото.

Млад беше, когато напусна тържището, в което се бе родил. Изритал беше с ярост — като толкова много негови връстници по онова време — от себе си покваряващата безметежност на треллските села, както и по-старите воини, които се бяха превърнали в търговци на бедерини, кози и овце и преживяваха бойния си път по кръчми и ханове. Вместо това беше прегърнал древното скиталчество, като се бе подложил драговолно на изтезанията на посвещаването в един от затънтените кланове, съхранил старите нрави.

Веригите на убежденията му, удържани непокътнати стотици години, най-сетне се бяха разкъсали по начин, който не бе могъл да предвиди.

Спомените му си оставаха ясни и в ума си той продължаваше да броди през равнината. Руините на родното му тържище вече се откроиха. Един месец беше изтекъл след разрушаването му. Труповете на петнадесетте хиляди посечени — онези, които бяха останали непогребани от разбушувалия се пожар — отдавна бяха разчистени от лешоядите в равнината. Връщаше се у дома, за да го срещнат само побелели кости, дрипи и натрошени от горещината тухли.

Стариците от клана, който го бе осиновил, бяха предрекли това по агнешките лопатки, които изгаряха в огньовете, тъй както Безименните го бяха предрекли месеци по-рано. Макар живеещите уседнало трелл да бяха чужди за всички тях, все пак им бяха роднини. Задачата, която остана пред него обаче не беше възмездие. Възвестяването й бе накарало многото приятели, които също като Маппо се бяха родили в това село, да се смълчат. Да, всякаква мисъл за мъст трябваше да бъде изкоренена у оногова, който бе избран за предстоящата задача. Такива бяха словата на Безименните, които провидяха този миг.

Маппо все още продължаваше да не разбира защо беше избран тъкмо той. С нищо не беше по-различен от съратниците си воини. Мъстта беше живителна. Повече от храната и водата. Тъкмо тя бе причината да ядеш и да пиеш. Ритуалът, който трябваше да го прочисти, щеше да унищожи всичко, което бе дотогава. „Ще се превърнеш в невапцана кожа, Маппо. Бъдещето ще изпише върху теб своето писмо, ще сътвори и оформи историята ти наново. Това, което бе причинено на селото на нашите близки, не бива никога повече да се случва. Разбираш ли?“

Слова, изпълнени с ужасна неизбежност. И все пак, ако не беше унищожаването на родното му село, Маппо щеше да ги отхвърли. Беше закрачил по запустялата улица, обрасла с трънаци и коренища, и бе видял лъскавината на избелелите от слънцето кости в краката си.

Близо до пазарния площад бе разбрал, че го очаква една от Безименните. Застанала бе в средата на трънясалата поляна, избелелият сив халат пърхаше на прерийния вятър, гуглата беше смъкната, за да открие сурово женско лице. Щом се приближи, го посрещнаха две светли очи. Тоягата, която Безименната държеше в едната си ръка, сякаш се гърчеше.

— Не се взираме в годините — изсъска тя.

— А във вековете — отвърна Маппо.

— И е добре. А ти, воине, трябва да се научиш да правиш същото. Стареите ти ще постановят така.

Треллът примижа към развалините.

— Прилича по-скоро на войска щурмоваци — казват, че такива сили има на юг от Нимил…

Ръмженето й го изненада с неприкритото си презрение.

— Един ден той ще се върне в родния си дом, както ти го стори, тук и сега. Но дотогава ще трябва да служиш…

— Защо точно аз, проклета да си!

Вместо отговор тя сви рамене.

— А ако ти се възпротивя?

— Дори това, воине, ще иска голямо търпение. — Тя вдигна тоягата си и жестът привлече погледа му. Чворестото дърво сякаш се протегна алчно към трелла, порасна и изпълни света.

— Странно как една земя, по която кракът ти не е стъпвал, може да изглежда толкова позната.

Маппо примига и спомените се пръснаха от звука на този толкова познат тих глас. Той вдигна очи към Икариум.

— Още по-странно е как вътрешното ти око може да отпътува толкова далече и толкова бързо, и все пак да се върне за миг.

Джагът се усмихна.

— С това око можеш да изучиш целия свят.

— С това око можеш да го избегнеш.

Икариум присви очи и огледа покритата с трошляк пустиня под себе си. Изкачили се бяха на една могила, за да видят по-добре пътя напред.

— Спомените ти винаги ме очароват, защото моите, изглежда, са доста оскъдни, и още повече, защото ги споделяш с такава неохота.

— Спомнях си за моя клан — сви рамене Маппо. — Смайващо е как толкова дребни неща започват да му липсват на човек. Сезонът на ражданията в стадата, как отсявахме слабите в мълчаливо съгласие с прерийните вълци. — Усмихна се. — Славата, която си спечелих, когато се промъкнах в стана на една банда щурмоваци и счупих върховете на ножовете на всички воини, а после се измъкнах, без никой да се събуди. — Въздъхна. — Години носих тези върхове в една кесия, вързана на бойния ми колан.

— И какво стана с тях?

— Отмъкна ми ги една по-хитра щурмовачка. — Маппо се ухили широко. — Представи си тя каква слава си спечели!

— Само това ли ти отмъкна?

— Ех, приятелю. Лични неща са това, нека си ги затая. — Треллът се надигна и отупа пясъка и прахта от крачолите си. — Между другото, тази пясъчна буря май се усили, откакто спряхме.

Икариум огледа тъмната стена, разполовила равнината, и каза:

— Освен това съм убеден, че идва насам. Родена от магия, може би от самия дъх на някоя богиня. Силата й продължава да расте. Усещам, че иде към нас.

— М-да. — Маппо кимна, потиснал трепета си. — Изненадващо, ако Ша’ик наистина е мъртва.

— Смъртта й може би се е оказала необходима — каза Икариум. — В края на краищата може ли една тленна плът да властва над тази сила? Може ли едно живо същество да остане живо, превръщайки се в портал между Дрижна и този свят?

— Смяташ, че се е превърнала в асцендент? И така е оставила плътта и костите си?

— Възможно е.

Маппо замълча. Възможностите се умножаваха всеки път, когато започнеха да обсъждат Ша’ик, Вихъра и пророчествата. Заедно двамата с Икариум само усилваха собственото си объркване. „А на кого ли би могло да служи това?“ Ухилената физиономия на Искарал Пъст се появи в ума му и дъхът излезе със съсък между зъбите му.

— Някой си играе с нас — изръмжа той. — Чувствам го. Надушвам го.

— Забелязах как настръхна — мрачно се усмихна Икариум. — Колкото до мен, изтръпнал съм за подобни усещания — цял живот са си играли с мен.

Треллът разкърши рамене, за да прикрие трепета си, и каза тихо:

— И кой ли би могъл да го прави?

Джагът сви рамене и го изгледа с вдигнати вежди.

— Отдавна съм престанал да си задавам този въпрос, приятелю. Дали да не похапнем? Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.

Маппо изгледа гърба на Икариум, щом воинът закрачи надолу към бивака им. „А какво би казал за сладката мъст, приятелю?“

Яздеха по древния път, тласкани от жалния вой на пясъка, пришпорен от вятъра. Дори гралският кон залиташе от изтощение, но Фидлър нямаше избор. Нямаше отговор на това, което ставаше.

Някъде в непроницаемите повеи на пясъка вдясно от тях тътнеше битка. Беше близо — звучеше близо, но от сражаващите се не се виждаше нищо, нито пък Фидлър бе склонен да подкара натам, за да разбере какви са и кои са. В страха и умората си бе стигнал до трескавото, паническо заключение, че оставането им на пътя е единственото, което все още ги пази живи. Отбиеха ли се от него, щяха да бъдат разкъсани.

Звуците на битката не бяха кънтеж на стомана, нито смъртни викове на хора — бяха ревове, ръмжене и вой, пронизващи ушите песни на ужас и болка, и дива ярост. Нищо човешко. Вълци можеше да има в тази невидима борба, ала и някакви други, съвсем различни гърла прогласяха трескавото си участие в нея. Носовият рев на мечки, съсъкът на едри котки, а и още звукове — змийски, птичи, маймунски. „И демонски. Да не забравяме и онзи демонски лай — дори кошмарите на Гуглата едва ли са по-лоши.“

Яздеше без юзди, стиснал с две ръце приклада на арбалета. Беше зареден със запалителна стрела и си стоеше така, откакто бе започнала врявата, преди десет часа. Фидлър знаеше много добре, че тетивата от сухо черво вече се е отпуснала. Това, че стоманените ребра се бяха разтегнали повече от обичайното, му го подсказваше. Стрелата нямаше да излети надалече и полетът й щеше да е бавен. Но не му бяха нужни нито точност, нито дълъг обхват, за да задейства подпалвачката. Знанието, че ако изтърве оръжието, ще бъде погълнат заедно с коня си от разбушувалия се огън, му напомняше за нейната ефикасност всеки път, щом премалелите му потни длани пуснеха приклада да се хлъзне леко от хватката им.

Нямаше да може да продължи така още дълго. Погледна през рамо и се увери, че Апсалар и Крокъс все още са с него — конете им отдавна се бяха изтощили и сега препускаха със сетни сили. После щяха да паднат и да издъхнат. И този момент не беше далече.

Гралският кон изцвили и се обърна настрани. По Фидлър плисна някаква топла течност. Той примига, изруга и я избърса от очите си. „Кръв. Донесен от Финир, от Гуглата проклет рукнал фонтан от кръв.“ Беше изхвърчал от непроницаемия изпълнил въздуха пясък. „Нещо е дошло насам. Нещо друго го е спряло да не дойде още по-близо. Кралице мила, какво в името на Бездната става там?“

Крокъс извика и Фидлър се обърна в мига, в който момчето скочи от рухващия кон. Предните крака на животното се бяха подгънали. Брадичката на коня се удари силно в каменните плочи и остави петно от кръв и пяна. Животното вдигна глава в последно усилие да се съвземе, след което падна настрани и изрита във въздуха, преди да се отпусне.

Сапьорът стисна арбалета с една ръка, сграбчи юздите с другата и обърна залитащия си кон.

— Хвърляй шатрите! — изрева той на Крокъс, който вече се бе изправил. — Това е най-свежият от резервните коне! Бързо, проклет да си!

— Няма смисъл — промълви Апсалар с напуканите си устни. — Трябва да спрем.

Озъбен, Фидлър кръвнишки погледна хапещите навеи пясък. Битката се беше приближила. Онова, което задържаше зверовете, беше отстъпило. Появи се някакво огромно туловище и също толкова бързо изчезна. Два леопарда като че ли бяха яхнали раменете му. Отстрани изникнаха четири тромави фигури, ниско доземи — търкаляха се напред, черни и безмълвни.

Фидлър извъртя арбалета и стреля. Лумналите пламъци окъпаха черните твари и те заврещяха.

Без да губи време за гледане, той издърпа напосоки нова стрела от колчана, привързан за седлото. В началото разполагаше само с дванайсет морантски муниции, закрепени към стрели. Сега му бяха останали само девет, от които само една „проклетия“. Погледна за миг стрелата, докато я зареждаше — пак подпалвачка, — и продължи да се взира в стената от издуващ се пясък, оставил ръцете си да действат по памет.

Заизникваха още и още фигури, проблясваха като пясъчни призраци. Десетина големи колкото кучета влечуги запърхаха на двайсет стъпки във въздуха, заиздигаха се по въздушен стълб. „Есантан’ел… Дъх на Гуглата, това са д’айвърс и соултейкън!“ Над есантан’ел се понесе огромна пелерина и ги погълна.

Крокъс ровеше трескаво в един от вързопите за късия меч, който си беше купил в Ерлитан. Апсалар приклекна до него с две бляскави ками в ръцете.

Фидлър тъкмо се канеше да й изреве, че врагът е вляво от нея, когато видя онова, което гледаше тя. Трима гралски ловци препускаха към тях рамо до рамо в бесен галоп. Бяха снишили пиките си.

Обхватът бе твърде къс за безопасен изстрел. Нищо не му оставаше, освен да гледа приближаващите се воини. Времето сякаш запълзя пред очите му — той бе неспособен да се намеси, беше безпомощен. Встрани от пътя се появи и скочи напред грамадна мечка, и се блъсна в най-левия гралски конник. Соултейкън беше голям колкото коня, който събори. Челюстите му щракнаха около кръста на воина, между ребрата и бедрата, и го прехапаха сякаш без никакво усилие. Жлъчка и кръв швирнаха от устата на грала.

Апсалар скочи към другите двама, шмугна се като мълния под върховете на пиките. Никой от двамата грали не успя да парира. Като в огледално отражение, ножовете й блеснаха нагоре и се забиха под гръдните им кошове — левият в сърцето, десният — в белия дроб.

След което тя продължи напред, като заряза ножовете. Залягането и превъртането през рамо й помогна да избегне пиката на четвъртия ездач, когото Фидлър не беше видял досега. С плавно движение Апсалар стъпи отново на крака, скочи нагоре с изненадващ прилив на сила и изведнъж се озова на конския гръб зад грала; дясната й ръка стисна гърлото му, а лявата се стрелна и два пръста се забиха дълбоко в очите му, след което рязко се дръпнаха. В дясната й ръка изведнъж се появи малък нож, който се хлъзна и разпра гърлото на воина.

Фидлър беше онемял от възхита, но унесът му изведнъж бе прекъснат от нещо огромно и люспесто, което го шибна в лицето, събори го от седлото и арбалетът изхвърча от ръцете му. Той се удари в камъните и тялото му се взриви от болка. Изпращяха ребра, счупените им краища се забиха в плътта и той се превъртя по корем. Всякакви мисли да се опита да се изправи набързо бяха убити от жестоката битка, която се разигра точно над него. Скрил главата си с ръце, Фидлър се сви на кълбо, за да стане колкото се може по-малък. Заудряха го копита, ноктести лапи задращиха по ризницата му и закъсаха бедрата му. Нещо стъпи на левия му глезен и го премаза, после го извъртя.

Той чу как конят му изцвили, не от болка, а от ужас и гняв. Звукът от копитата, биещи в нещо твърдо, за миг му донесе удовлетворение, преди приливът на болката отново да залее ума му.

Нечие грамадно тяло се срина на земята до него, превъртя се и люспестият хълбок се притисна в него. Яките мускули отдолу потръпнаха и събудиха съчувствен трепет в собствените му пребити телеса.

Звуците на битката бяха секнали. Останал бе само воят на вятъра и съсъкът на пясъка. Той се опита да седне, но се оказа, че едва може да вдигне главата си. Истинска касапница. Точно пред него, на ръка разстояние, стояха четирите треперещи крака на коня му. Зад тях лежеше гралът с раздрания дроб и храчеше кръв. Над него стоеше умислената Апсалар, отпуснала ножа за рязане на гърла. На десетина крачки зад нея се виждаше тромавото черно туловище на мечката соултейкън — дереше от месото на падналия кон. Появи се Крокъс — беше намерил най-после късия си меч, но не бе успял да го извади от ножницата. Вълна на съчувствие обля Фидлър, щом видя физиономията на момъка.

Сапьорът изпружи ръка назад и простена от болка. Пръстите му напипаха люспестата кожа — тя вече не потръпваше.

Изведнъж мечокът изрева от ужас. Фидлър се обърна и видя как звярът побягна. „О, Гуглата да ме вземе дано, щом и той бяга…“

Краката на коня се разтрепериха още повече и почти се замъглиха в очите на Фидлър, но животното не побягна, само пристъпи и застана между сапьора и онова, което се приближаваше. Това вече разби сърцето му.

— По дяволите, животно тъпо! — изхриптя той. — Разкарай си задника оттам!

Апсалар отстъпваше към него. Крокъс стоеше като вкаменен, мечът увисна в ръката му.

Фидлър най-после успя да види приближаващия се. „Приближаващите се.“ Като гъмжащ, издут на гроздове черен килим, д’айвърсите пъплеха по плочите. „Плъхове, стотици плъхове. Стотици ли? Хиляди. О, Гуглата да ме лъхне дано, тоя го знам.“

— Апсалар!

Тя го погледна безизразно.

— В дисагите ми — рече сапьорът. — Проклетията…

— Няма да стигне — хладно отвърна тя. — Все едно, много е късно.

— Не за тях. За нас.

Тя примигна бавно и пристъпи към коня.

А над воя на вятъра изкънтя непознат глас:

— Грилън!

„Да, точно това беше името на д’айвърса. Грилън, известен като Прилива на безумието. Изригнал в огъня на Ю’гатан. О, ето го че иде, не е честно!“

— Грилън — изрева отново гласът. — Марш оттука, д’айвърс!

Пред очите му изникнаха увити в козина крака. Фидлър погледна нагоре и видя необичайно висок мъж, мършав и облечен в избеляла телаба на Танно. Кожата му беше някъде между сива и зелена, а в дългопръстите си ръце стискаше извит лък и изписана с руни стрела. В дългата му сива коса имаше кичури, боядисани в черно, от което тя изглеждаше някак петниста. Сапьорът забеляза и щърбавите върхове на бивни, щръкнали под тънката му долна устна. „Джаг. Не знаех, че идват чак толкова далече на изток. Но какво значение има това, в името на Гуглата! Не знам.“

Джагът отново пристъпи към надигащата се грамада от плъхове, които вече бяха покрили останките от убитите от мечката кон и ездач, и сложи ръка на врата на гралския кон. Той мигом спря да трепери. Апсалар отстъпи една крачка и изгледа настръхнала непознатия.

Грилън се разколеба — Фидлър не можеше да повярва на очите си. Отново се обърна към джага. До високия стрелец се появи още една фигура. Ниска и широка като обсадна машина, с тъмна топло кафява кожа, с черна коса, прибрана на плитка и отрупана с фетиши. Кучешките зъби на непознатия бяха по-големи от тези на спътника му и изглеждаха много по-остри. „Трелл. Един джаг и един трелл. Цяла камбанария кънти в главата ми от това, стига да можех да я затисна тая болка и да помисля малко.“

— Плячката ти избяга — каза джагът на Грилън. — Тези хора тук не са тръгнали по Пътя на Ръцете. Нещо повече, сега те са под моя закрила.

Плъховете засъскаха и зацвърчаха оглушително, прашливо-сиви очички лъснаха в кипналата черна гмеж.

— Не изпитвай търпението ми — процеди през зъби джагът.

Хилядите телца потръпнаха. Приливът се отдръпна — вълна от мазна козина. След миг плъховете вече ги нямаше.

Треллът клекна до Фидлър.

— Ще живеем ли, войниче?

— Май се налага — отвърна сапьорът, — макар и само за да мога да осмисля това, което стана току-що. Би трябвало да ви познавам вас двамата, нали?

Треллът сви рамене.

— Можеш ли да станеш?

— Чакай да пробвам.

Той опита да се надигне… и повече не помнеше нищо.

8.

Колтейн бе изненадал всички. Беше оставил пехотинците да охраняват попълването на водните запаси при извора Дриж и беше повел уикците към Одан. Два часа след залез-слънце племенните воини на тайтан, оставили конете си да отпочинат в бавен ход на малко повече от левга от оазиса, изведнъж се озоваха в центъра на вихрена атака с форма на конска подкова. Малцина от тях успяха да се метнат отново на седлата, камо ли да обърнат в боен строй, за да отбият атаката. Макар да превъзхождаха числено уикците в съотношение седем към едно, отбраната им бе съкрушена и измряха по сто души срещу всеки паднал воин от клана на Колтейн. След два часа касапницата беше свършила.

Дюйкър, който яздеше по южния път към оазиса, видя огнения блясък от подпалените тайтански фургони далече вдясно. Мина дълго време, преди умът му да осмисли видяното. Да препусне към пожара и дума не можеше да става. Уикците се бяха опиянили от кръвта на клането — нямаше дори да спрат и да помислят, преди да го съсекат. Затова той пое на северозапад в галоп, докато не се натъкна на първия от разбягалите се тайтанци, който му разказа за случилото се.

Уикците били демони. Дишали огън. Стрелите им се умножавали във въздуха по магия. Конете им се сражавали с неестествен разум. Асцендент на Мезла бил призован и пратен в Седемте града, и се възправил срещу богинята на Вихъра. Уикците били несъкрушими. Слънцето никога вече нямало да изгрее.

Дюйкър остави нещастника на съдбата, която го чакаше, и отново свърна към пътя, за да продължи към оазиса. Беше изгубил два часа, но бе изтръгнал безценна информация от изпълненото с ужас дърдорене на дезертьора.

Това, даде си сметка историкът, бе нещо много повече от отчаяния замах на един наранен и изтерзан звяр. Колтейн явно не гледаше на положението си по този начин. Навярно изобщо не беше гледал така. Юмрукът водеше кампания. Военна кампания, а не предизвикано от паника бягство. „Водачите на Апокалипсиса явно ще трябва да попремислят, ако искат да се надяват, че ще могат да извадят зъбите на тази змия. Нещо повече, ще трябва много скоро да убият явно ширещата се вече представа, че уикците са нещо повече от простосмъртни, а това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.“

Камъст Релой все още можеше да разчита на числено превъзходство, но качеството на войските бе започнало да си казва думата — уикците на Колтейн бяха дисциплинирани в привидното си безредие, а Седма беше сила, съставена от ветерани, които Юмрукът се бе потрудил да подготви за този вид война. Все още изглеждаше възможно малазанските сили да бъдат унищожени — ако нещата се окажеха толкова зле навсякъде, щеше да остане нищожна надежда за изоставената армия и лепналите се към нея хиляди бежанци. „Всички тези дребни победи не могат да спечелят войната. Релой все още има възможност да събере стотици хиляди — стига Ша’ик да осъзнае заплахата, която представлява Колтейн, и да ги изпрати, за да унищожат Върховния юмрук.“

Наближи малкия оазис, обкръжаващ извора Дриж, и се стъписа, щом видя, че почти всички палми са отсечени. Нямаше ги горичките, останали бяха само пънове и ниска растителност. Над околността се носеше дим, призрачен под изсветляващото небе. Дюйкър се надигна на стремената и заоглежда за лагерни огньове, коневръзи и постове. „Нищо… Може би оттатък извора…“

Когато навлезе в оазиса, пушекът се сгъсти; конят му запристъпва предпазливо около пъновете. Следи се виждаха навсякъде — най-напред ямите, изровени в пясъка от най-външните постове, след това дълбоките коловози, където бяха подредени в отбранителна позиция фургоните. В огнищата беше останала само тлееща пепел.

Озадачен и изведнъж обзет от умора, Дюйкър остави коня си да обиколи изоставения стан. Дълбоката яма по-натам беше изворът — беше буквално опразнен и едва тепърва започваше отново да се пълни: малка кафеникава локва, около която имаше купища олющена кора от палми и гниещи клони.

Докато уикците бяха изпратени в засада срещу тайтанците, Седма и бежанците вече бяха напуснали оазиса. Историкът се помъчи да си представи картината. Залитащите, със зачервени от безсънието очи бегълци, децата, струпани по фургоните, стъписаните погледи на ветераните, охраняващи оттеглянето. Колтейн не им беше оставил никакво време за отдих, никаква пауза, в която да осмислят потреса си, да се примирят с онова, което се беше случило и което ставаше. Бяха пристигнали тук, изгребали бяха водата на оазиса и всичко останало, което можеше да е от полза, и бяха продължили.

„Но накъде?“

Дюйкър стигна до югозападния край на оазиса и погледът му проследи широката диря, оставена от фургоните, добитъка и конете. На югоизток се извисяваше обрулената от ветрове верига на хълмовете Ладор. На запад се простираха степите на Тайтан. „Нищо няма в тази посока чак до река Секала — твърде далече е, за да реши Колтейн, че ще стигне до нея. Ако е на северозапад, натам е селото Манот, а отвъд него е Кейрон Тепаси, на брега на Кейраското море. Почти толкова далече, колкото и Секала.“ Но дирята водеше право на запад, навътре в степите. „Дъх на Гуглата, там няма нищо!“

Изглеждаше безсмислено да се опитва да разгадае намеренията на уикския Юмрук. Историкът свърна обратно към извора, смъкна се сковано от седлото и примижа от болката в бедрата, в хълбоците и кръста. Не можеше да продължи. Конят също. Трябваше да отдъхнат — имаха нужда и от разкаляната вода на дъното на извора.

Смъкна походното си одеяло от седлото и го хвърли върху осеяния с палмови листа пясък. Разседла запотения кон, хвана юздите и го поведе към извора.

Изворът се оказа затрупан с камъни, което обясняваше бавното струене. Дюйкър свали шала си и прецеди водата през плата в шлема си. Даде на коня да пие пръв, след което прецеди още и чак тогава утоли жаждата си и напълни манерката.

Нахрани коня със зоб от дисагите, после го избърса и чак тогава се зае с импровизирания си бивак. Зачуди се дали изобщо някога ще успее да настигне армията на Колтейн. Дали неволно не беше попаднал в някаква кошмарна гонитба на призраци? „Може пък наистина да са демони в края на краищата.“ Умората го беше налегнала.

Разстла одеялото си, след което си направи навес с помощта на телабата. Без дърветата слънцето щеше да изпепели този оазис — щяха да минат години, докато се възстанови, ако изобщо се възстановеше. Преди да го завладее сънят, мисли дълго за предстоящата война. В тази земя градовете бяха нещо много по-маловажно от водоизточниците. На армиите щеше да се наложи да окупират оазисите и те щяха да станат важни като островите в едно голямо море. Колтейн щеше непрекъснато да е в неизгодно положение — всяка избрана от него посока щеше да е известна, за всяко негово приближаване щяха да са подготвени… „Стига Камъст Релой да може да се добере до тях пръв, а какво би му попречило? Той няма хиляди бежанци, които да пази.“ Въпреки цялата си хитрост Колтейн беше тактически ограничен.

Въпросът, който историкът си зададе малко преди да заспи, съдържаше сурова присъда: „Колко би могъл Колтейн да отлага неизбежното?“

Събуди се по здрач, а след двайсет минути вече беше по дирята — самотен ездач под покрова на нощни пеперуди, толкова нагъсто, че затулваха звездите.

Вълните се разбиваха с грохот в скалния риф на четвърт миля навътре — бляскава ивица под изпълненото с облаци небе. До изгрева на слънцето оставаше още час. Фелисин стоеше на тревистото плато над просторния, покрит с бял пясък залив, замаяна и леко залитаща, а минутите течаха.

Никакъв кораб не се виждаше, нито някакъв признак, че на пясъчната ивица изобщо е стъпвал човешки крак. Плавеи и купища сухи водорасли очертаваха линията на прилива. Пясъчни раци пълзяха навсякъде, където погледнеха очите й.

— Е — каза Хеборик, — поне ще можем да се нахраним. Стига тия да са ядливи де, а има само един начин да го разберем.

После извади една платнена торба от вързопа и тръгна надолу към пясъка.

— Внимавай с тия щипалки — извика тя след него. — Няма да е добре да изгубим някой пръст, нали?

Бившият жрец се засмя и продължи. Можеше да го вижда само заради дрехите. Кожата му вече бе станала съвсем черна и чертите едва се забелязваха, дори отблизо и на дневна светлина. Видимите промени бяха съпроводени и от други, по-скрити.

— Вече не можеш да го уязвиш — рече Баудин, който клечеше до другия вързоп. — Каквото и да му кажеш.

— Значи няма причина да си мълча — отвърна тя.

Имаха вода за още един ден, най-много за два. Облаците над проливите обещаваха дъжд, но Фелисин знаеше, че всяко обещание е лъжа — спасението беше за други, не за тях. Огледа се отново. „Тук ще почиват костите ни, купчини и гънки в пясъка. А после дори тези следи ще изчезнат. Стигнахме брега, където ни чака Гуглата и никой друг. Пътуване по-скоро на духа, отколкото на плътта. Приветствам ги и двете.“

Баудин разпъна шатрите и почна да събира дърва за огъня. Хеборик се върна с торбата, стисната между сакатите му ръце. Тя цялата мърдаше.

— Тия или ще ни убият, или ще ни направят още по-жадни — не знам кое от двете е по-лошото.

Последната прясна вода беше на единайсет часа зад тях, влажно петно в една плитка падина. Беше се наложило да прокопаят цял разтег, докато я намерят, и водата се бе оказала черна, с метален вкус, и беше трудно да я задържиш в стомаха си, без да повърнеш.

— Ти още ли вярваш, че Дюйкър плува наоколо… колко, вече от пет дни?

Хеборик клекна и остави торбата на земята.

— Нищо не е публикувал от години… Какво друго да прави при толкова свободно време?

— Смяташ ли, че глупавото лекомислие е най-подходящият начин да се посрещне Гуглата?

— Не знаех, че изобщо съществува подходящ начин, момиче. Дори да бях убеден, че смъртта наближава — в което не съм, поне в обозримо бъдеще — какво пък, всеки от нас трябва да отговори по своя си начин. В края на краищата дори жреците на Гуглата спорят кой е най-предпочитаният начин, по който човек да срещне накрая техния бог.

— Ако знаех, че предстои цяла лекция, щях да си държа устата затворена.

— Споразумяваш се с живота като възрастна, нали?

Въсенето й го накара да се засмее от радост.

„Любимите шеги на Хеборик са непреднамерените. Подигравката е само патина на омразата и всеки смях е злобен.“ Нямаше сила да продължи с ударите. „Не ти ще се смееш последен, Хеборик. Много скоро ще го разбереш. И ти, и Баудин.“

Изпекоха раците върху въглени — избутваха с пръчки животинките в жарта, докато не се откажат от борбата си. Бялото месо се оказа вкусно, но солено. Обилно пиршество и неизчерпаем запас, който можеше да се окаже фатален.

Баудин събра още сухи дърва, донесени от вълните на прилива, с намерението да вдигне огнен маяк за следващата нощ. После, докато слънцето се издигаше над хоризонта, насипа куп влажни водорасли върху огъня и доволно загледа пушливия стълб, който се издигна във въздуха.

— Цял ден ли смяташ да го правиш това? — попита Фелисин. „Ами спането? Трябваш ми заспал, Баудин.“

— От време на време — отвърна той.

— При тези прииждащи облаци не виждам много смисъл.

— Още не са дошли, нали?

Загледа го как ровичка огъня. Забеляза, че пестеливостта в движенията му се е изгубила; сега в тях личеше някаква непохватност, издаваща умората му, слабост, дошла може би с достигането на брега. Бяха изгубили всякаква власт над съдбите си. „Баудин вярваше в Баудин и в никой друг. Сега и той като нас зависи от някой друг. А може би всичко беше безсмислено. Може би не трябваше да рискуваме и да тръгнем за Доусин Пали.“

Храната с раци си казваше своето. Заливаха я вълни на отчайваща жажда, следвани от острите спазми в стомаха, разбунтувал се от това, че е пълен.

Хеборик се скри в шатрата си — явно изпитваше същото.

През следващите двайсетина минути Фелисин не направи почти нищо — мъчеше се само да изпълзи от болката, гледаше Баудин и тайно му желаеше да го сполети същата злочестина. Но и да страдаше, той не го показваше с нищо. Страхът й от него се усили.

Спазмите заглъхнаха, въпреки че жаждата си остана. Облаците над проливите се отдръпнаха и слънцето напече още по-жестоко.

Баудин хвърли още един куп водорасли в огъня и се приготви да се прибира.

— Влез в моята — каза Фелисин.

Той извърна рязко глава и присви очи.

— Ей сега ще дойда.

Гледаше я зяпнал.

— Защо не? — сопна се тя. — Освен ако не си се заклел…

Той трепна едва доловимо.

Фелисин продължи:

— … на някой мразещ чукането асцендент. Кой ли може да е той? Гуглата? Е, това би било изненада! Макар че в правенето на любов винаги има малко смърт…

— Така ли му викаш? — измърмори Баудин. — Правене на любов?

Тя сви рамене.

— Не съм се заклел на никой бог.

— Това вече го каза. Но никога не си ми посягал, Баудин. Да не би да предпочиташ мъже? Момчета? Хвърли ме по корем и няма да разбереш разликата.

Той се изправи, все така зяпнал. С неразгадаема физиономия. И влезе в шатрата. Шатрата на Фелисин.

Тя се усмихна, изчака около минута и тръгна натам.

Ръцете му се движеха непохватно по нея, сякаш искаше да е нежен, ала не знаеше как. Дрипите им се смъкнаха много бързо. Баудин я сложи да легне по гръб и тя се взря в широкото му, безизразно брадато лице, с очи все така хладни и неразгадаеми; широките му длани обхванаха гърдите й и ги притиснаха една към друга.

Веднага щом проникна в нея, задръжките му изчезнаха. Превърна се в нещо, което не приличаше на човек, сведе се до животно. Беше груб, но не толкова груб като Бенет или като повечето приятели на Бенет.

Свърши бързо, отпуснал тежкото си тяло върху нея, дъхът му заизлиза хриплив и тежък в ухото й. Тя не го отмести; всяко нейно сетиво се беше настроило към дъха му, към потръпването на мускулите, докато сънят се прокрадваше в него. Не беше очаквала, че ще се предаде толкова лесно, не беше предвидила тази негова безпомощност.

Ръката на Фелисин се шмугна в пясъка до постелката и зарови, докато не напипа дръжката на камата. Силом укроти дъха си, макар че нищо не можеше да направи, за да забави разтуптялото си сърце. Той спеше. Не помръдваше.

Измъкна оръжието и го намести в юмрука си така, че да е с върха навътре. Вдиша дълбоко и затаи дъх.

Ръката му стисна китката й в мига, в който понечи да забие камата. Той се надигна плавно, изви ръката й и я обърна, докато тя не се превъртя по корем под него. Тежестта му я прикова.

Баудин изви китката й и тя пусна камата.

— Мислиш, че не проверявам такъмите си ли, момиче? Мислиш, че си някаква загадка за мен? Кой друг ще ми отмъкне един от забивачите ми за гърла?

— Ти остави Бенет да умре. — Не можеше да види лицето му, но почти се зарадва, когато чу гласа му.

— Не, момиченце. Аз лично го убих, кучия син. Прекърших му врата като клечка. Заслужаваше повече болка, нещо по-бавно, но нямаше време за това. Не заслужаваше тази милост, но я получи.

— Кой си ти?

— Никога не съм го правил с мъж или момче. Но ще се престоря. В преструвките ме бива.

— Ще изпищя…

— Хеборик така спи, че нищо не може да го събуди. Сънува. Мята се насън. Шамари съм му бил и не мръдва. Тъй че пищи. Какво са писъците, впрочем? Ще изразиш гнева си… не мислех, че вече си способна на гняв, Фелисин.

Тя усети как безнадеждността се вля в тялото й. „Все същото. Мога да го преживея, може да ми хареса дори. Стига да опитам.“

Баудин я пусна и стана. Тя се извърна рязко и го зяпна. Беше прибрал камата си и се отдръпваше към изхода. Усмихна се.

— Съжалявам, че те разочаровах, но не бях в настроение.

— Тогава защо…

— За да видя дали още си това, което беше. — Не беше нужно да изказва заключението си. — Сега поспи малко, момиче.

Останала сама, Фелисин се сви в постелката, цялата изтръпнала. „За да видя дали още… да, все още си. Баудин вече го знаеше. Искаше само да ти го покаже на теб, момиче. Мислеше си, че го използваш, но той те използваше. Знаеше какво си намислила. Помисли за това. Хубаво помисли за това.“

Гуглата излезе газейки от вълните — жътварят на покосени души. Беше чакал достатъчно дълго, веселието му от тяхното страдание бе изгубило аромата си. Дошло бе времето за Дверите.

Избеляла и сгърчена като мъртвия плавей наоколо, Фелисин седеше и гледаше протоците. Облаци пробягваха над водата, мълнии играеха под грохота на гърма. Гневна пяна се надигаше по линията на рифа и мяташе синкавобели взривове в мрака.

Преди час Хеборик и Баудин се бяха върнали от обиколката си по пясъчната ивица, помъкнали носа на разбита лодка. Беше стара, но си говореха как щели да направят от нея сал. Разговорът звучеше безсмислено — никой нямаше сила за подобно начинание. Щяха да започнат да мрат още на заранта, и всички го знаеха.

Фелисин съзнаваше, че Баудин ще издъхне последен. Освен ако богът на Хеборик не се върнеше, за да загребе захвърленото си чедо. Най-сетне Фелисин беше започнала да вярва, че тя ще е първата. Без да е постигнала мъст. Нито над Баудин, нито над сестра си Тавори, нито над цялата прокълната от Гуглата империя Малазан.

Отвъд разбиващите се вълни изригна странна вълна от мълнии и се стовари върху скалите. Затъркаля се с грохот и се разпъна, увита сякаш около невидим дънер с дължина от няколко мили и с трийсет стъпки дебелина. Назъбените й стрели заудряха в пелените от пяна с разкъсващ ушите съсък. Тътенът й разтърси плажната ивица с такава сила, че пясъкът затрепери. Мълнията продължи да се търкаля напред, право към тях.

Хеборик изведнъж се озова до нея, жабешкото му лице се беше сгърчило в гримаса на страх.

— Това е магия, дете! Бягай!

Смехът й беше рязък и горчив. Тя не помръдна.

— Поне ще е бързо, старче!

Вятърът виеше.

Хеборик се обърна към приближаващата се вълна. Изръмжа проклятие, което бе заглушено от усилващия се рев, и застана между Фелисин и магията. Баудин приклекна до нея, с лице, озарено от синкаво сияние, което се усили, щом мълнията достигна брега и се затъркаля към тях.

Разби се около Хеборик, все едно че той беше непоклатима стена. Старецът се олюля, чертите на татуировката му лумнаха огнено ярки и след миг угаснаха.

Магията си бе отишла. Въпреки цялата си страховитост бързо бе заглъхнала навътре в сушата.

Хеборик се смъкна на колене в пясъка.

— Не бях аз — промълви той във внезапно възцарилата се тишина. — Отатарал. Разбира се. Няма от какво да се боим.

— Вижте! — извика Баудин.

Една гемия беше успяла някак да подмине рифа и сега се носеше устремно към тях с обхванато от пламъци платно. Магическа сила налиташе към нея от всички страни като огнени змии, после, щом гемията се приближи до брега, се отдръпна. След малко килът й застърга в дъното, гемията се хлъзна, спря и се наклони на една страна. Двама души се хвърлиха към въжетата и срязаха горящото платно. То се смъкна като огнено крило и потъна, щом докосна водата. Други двама мъже скочиха и нагазиха в пясъка.

— Кой от тях е Дюйкър? — попита Фелисин.

Хеборик поклати глава.

— Никой. Но онзи вляво е маг.

— Как разбра?

Той не й отвърна.

Двамата мъже бързо се приближиха, залитаха от умора. Магът — дребен червенолик мъж с опърлена пелерина, заговори пръв — на малазански.

— Слава на боговете! Трябва да ни помогнете.

Някъде отвъд рифа се бе затаил неизвестен маг — човек несвързан с бунта, непознат, заклещен в капана на собствения си кошмар. Като въртопа на бесен щорм, беше се издигнал от глъбините още на втория ден. Кълп никога не бе изпитвал върху себе си такава несдържана сила. Тъкмо тази нейна свирепост беше единственото, което ги спаси, тъй като безумието, обзело чародея, разкъсваше и раздираше Лабиринта му. Тук нямаше власт и контрол, раните на Лабиринта бликаха и ветровете виеха с врясъците на самия маг.

„Рипат“ се мяташе по морските вълни като парче кора в буен планински поток. Отначало Кълп отвърна с илюзии — убеден, че тъкмо той и спътниците му са обектът на гнева на мага — но скоро стана ясно, че владетелят на силата не знае за тях и води някаква съвсем друга, своя война. Кълп сви своя Лабиринт в защитен пашкул около „Рипат“, след което, докато Геслер и екипажът му се мъчеха да опазят гемията, се смъкна долу, за да устои на напора.

Развихреното чародейство ги връхлиташе инстинктивно и никаква илюзия не можеше да заблуди нещо толкова обезумяло. Бяха се превърнали в магнит за него, атаките бяха несекващи и кипнали от сила, биеха безпощадно по Кълп в продължение на два дни и две нощи.

Бяха изтласкани на запад, към бреговете на Отатарал. Силата на неведомия маг връхлиташе към този бряг без никакъв резултат и Кълп най-сетне беше започнал да осмисля ставащото — умът на мага, изглежда, бе унищожен от отатарал. Навярно бе някой избягал миньор, военнопленник, прокопал стените, само за да открие, че е понесъл затвора със себе си. Изгубил контрол над своя Лабиринт, след което самият Лабиринт го е завладял. Кипеше от сила, далеч надвишаваща всичко, което самият той някога беше владял.

Това осъзнаване бе изпълнило Кълп с ужас. Щормът заплашваше да ги разбие в брега. Дали същата участ очакваше и него?

Геслер и уменията на екипажа му бяха единственото, което опазваше „Рипат“ да не се удари в скалите. Цели единайсет часа успяваха да плават успоредно на острите като бръснач скали в бушуващите вълни.

На третата нощ Кълп долови промяна. Крайбрежната ивица вдясно от тях — която той бе почувствал като непроницаема стена на отхвърляне, безкръвното присъствие на отатарал — изведнъж… омекна. Там имаше някаква сила, която уязвяваше волята на убиващата магията руда, изтласкваше я от себе си във всички посоки.

В скалния риф имаше разлом. Той им предлагаше, реши Кълп, единствения шанс. Магът повика Геслер. Ефрейторът го разбра мигновено, с отчаяна надежда. Вече отстъпваха в битката си с умората, със смазващия духа потрес от връхлитащата срещу тях магия, макар и отдръпваща се пред защитните заклинания на Кълп — защита, която усещаха, че отслабва с всеки пореден напор.

Последва нова атака, докато се плъзгаха през тесния отвор в разядените скали, и този път тя разкъса съпротивата на Кълп. Пламъци облизаха кливера, въжетата и платното. Ако някой от тях в този момент все още беше сух, щеше да пламне като факел. Но така чародейството ги заля с вълна от съскаща пара и ги подмина, удари в брега, затъркаля се нагоре по ивицата на залива и се стопи.

Кълп почти допускаше, че леко притъпяващият ефект в тази част на брега по някакъв начин е свързан с човека, когото бяха пратили да намери, и не се изненада, когато видя трите фигури, появили се на брега. Колкото и да беше уморен, нещо в начина, по който тримата стояха един спрямо друг, удари тревожна камбана в главата му. Обстоятелствата ги бяха принудили да са заедно, а целесъобразността не се грижи много за приятелските връзки. Но имаше и още нещо.

Неподвижната твърд под краката му го беше замаяла. Когато умореният му поглед се спря на безръкия жрец, го обля вълна на облекчение и в призива му за помощ нямаше и капка насмешка.

Бившият жрец му отговори със сух смях.

— Донесете им вода — каза магът на Геслер. Ефрейторът откъсна погледа си от Хеборик с голямо усилие, кимна и се обърна. Трут се беше навел, за да огледа „Рипат“ за пробойни, а Сторми седеше на носа, с арбалета в ръце. Ефрейторът подвикна да донесат едно от буретата с вода и Трут се качи в гемията да го избута.

— Къде е Дюйкър? — попита Хеборик.

Кълп се намръщи.

— Не съм сигурен. Пътищата ни се разделиха в едно село на север от Хисар. Апокалипсисът…

— Знаем. Доусин Пали пламна в нощта, когато избягахме от ямата.

— Аха. — Кълп огледа другите двама. Едрият мъж без едно ухо срещна хладно погледа му. Въпреки следите от лишенията, които си личаха в поведението му, у него се долавяше и самоконтрол, което попритесни мага. Очевидно бе нещо повече от уличния главорез, за когото го беше взел първоначално.

Младото момиче не беше по-малък повод за притеснение, макар и по начин, който Кълп не можеше да определи. Той въздъхна. „За това ще се тревожиш по-късно. Всички тревоги ги остави за по-късно.“

Трут дотъркаля бурето, Геслер бе на стъпка зад него. Тримата бегълци се струпаха около младия пехотинец, който изби чепа на бурето и наля вода в едно тенекиено канче.

— И да пиете бавно — каза Кълп. — Само отпивате, никакви големи глътки.

Докато ги гледаше как пият, потърси Лабиринта си. Беше някак хлъзгав и изплъзващ се, но все пак можа да го задържи и да извлече сила, колкото да изостри сетивата му. Когато отново погледна към Хеборик, едва не извика от изненада. Татуировките на бившия жрец гъмжаха от живот; блещукащи вълни на сила се гонеха по тялото му и заплитаха дълго една длан протежение пред чукана на лявата му китка. Тази призрачна длан посягаше към Лабиринт и го беше стиснала като въже на повод. Съвсем друга сила пулсираше около десния чукан и изригваше от него с жили от зелено и отатаралско червено, сякаш две змии се гърчеха в смъртоносна схватка. Притъпяващият ефект се пораждаше изключително от червените нишки и се излъчваше навън с нещо, наподобяващо съзнателна воля. Смайващо беше, че мощта й бе достатъчна, за да потуши въздействието на отатарал.

Лечителите на Денъл често описваха болестите като сражение, в което плътта е бойното поле и Лабиринтът им осигурява възможността да го видят. Кълп се зачуди дали сега не вижда нещо подобно. „Но не е болест. Битка на Лабиринти — на самия Финир, свързан с една призрачна длан, а другият — окован от отатарал, но въпреки това бушуващ и неподвластен — Лабиринт, който ми е съвсем непознат, сила, чужда на всичките ми сетива.“ Той примига. Хеборик го гледаше с плаха усмивка.

— Какво, в името на Гуглата е станало с теб? — попита навъсено Кълп.

— Де да знаех — сви рамене бившият жрец.

Тримата морски пехотинци се бяха приближили.

— Аз съм Геслер — представи се ефрейторът с грубовата почтителност. — Ние сме всичко, което остана от култа на Глигана.

Усмивката на стареца повехна.

— Което значи трима в излишък. — Обърна се и закрачи към двата вързопа.

Геслер го изгледа безизразно.

„Този старец се възстановява адски бързо.“ Младият Трут беше зяпнал, чул грубите думи на човек, когото бе взел за жрец на своя бог. Кълп забеляза как нещо се срина в развалини зад светлосините очи на младежа. Сторми бе заприличал на тъмен облак, но сложи ръка на рамото на Трут, преди да се обърне към едноухия мъж.

— Ръцете ти все посягат към тия два скрити ножа и почвам да се изнервям — изръмжа той и намести арбалета в ръцете си.

— Това е Баудин — каза младата жена. — Убива хора. Старци, съперници. Споменеш му ги и ръцете му се оклепват с кръвта им. Не е ли така, Баудин? — Продължи, без да дочака отговор: — Аз съм Фелисин, от дома Паран. Последната от родословната линия. Но това не бива да ви заблуждава.

Повече не обясни.

Хеборик се върна с два вързопа, окачени на осакатените му ръце. Седна и се обърна към Кълп.

— Не сме в състояние да ви помогнем, но след като прекосихме тая проклета пустиня, мисълта за смърт от удавяне е странно съблазнителна. — Загледа се в разбиващите се вълни. — Какво е онова там?

— Представи си дете, хванало каишка, а в другия й край е Хрътка на Сянка. Детето е магът, Хрътката е неговият Лабиринт. Дълго се е задържал в мините, преди да избяга, според мен. Трябва да отпочинем, преди да опитаме да надгоним отново неговия щорм.

— Зле ли вървят нещата на континента?

Кълп сви рамене.

— Не знам. Видяхме Хисар в пламъци. Дюйкър замина, за да се присъедини към Колтейн и Седма — у тоя старец има някаква жилка на оптимизъм, която ще го набучи на „хлъзгавото легло“. Според мен Седма вече е история, както и Колтейн с неговите уикци.

— А, онзи Колтейн. Когато ми сложиха прангите в дъното на котловината зад двореца на Ласийн, почти очаквах да го видя до себе си. Гуглата ми е свидетел, доста изтъкнати особи си имах за компания. — След малко поклати глава. — Колтейн е жив. Мъже като него не се убиват лесно.

— Ако е така, длъжен съм да се присъединя към него.

Хеборик кимна.

— Отлъчили са го — каза високо Фелисин.

Двамата се обърнаха и видяха Геслер — стоеше срещу момичето. Тя продължи.

— Нещо повече, той е проклятието на собствения си бог. Или на вашия, по-скоро. Пазете се от отлъчени жреци. Ще трябва да отправяте сами молитвите си към Финир, момчета, а бих ви посъветвала да се молите. Много.

Бившият жрец въздъхна и отново извърна глава към Кълп.

— Ти си отвори Лабиринта, за да ме видиш. Какво видя?

Кълп се намръщи.

— Сетих се за предишните ти думи. — Помълча. — Видях — продължи след малко — дете, което влачи след себе си Хрътка, голяма колкото проклета от Гуглата планина. С едната си ръка.

Лицето на Хеборик се стегна.

— А в другата какво имаше?

— Извинявай — рече Кълп. — Тук отговорът не е лесен.

— Няма да питам повече…

— Ако можеш.

Хеборик кимна.

Кълп му прошепна:

— Геслер ако разбере…

— Ще ме накълца.

— Жестоко.

— Мисля, че се разбрахме — каза с плаха усмивка Хеборик.

— Не съвсем, но ще го оставя да отлежи засега.

Бившият жрец му благодари с мълчаливо кимване.

— Ти ли си избра тая компания тук, Хеборик? — попита Кълп, като посочи с поглед Баудин и Фелисин.

— Да. Повече или по-малко. Трудно е да се повярва, нали?

— Ела да се поразходим по брега — каза магът и закрачи. Татуираният го последва. — Разкажи ми за тях — каза Кълп, след като се поотдалечиха.

Хеборик въздъхна.

— За да оцелееш в рудниците, трябва да правиш компромиси. А онова, което един смята за най-ценно, за друг е първото, което ще продаде. Евтино. Е, това са те засега. Което бяха… — Сви рамене.

— Вярваш ли им?

Хеборик се усмихна.

— А ти вярваш ли на мен, Кълп? Знам, твърде рано е, за да се отговори на това. Въпросът ти не е лесен. Вярвам, че Баудин ще работи за нас, докато има интерес да го прави.

— А момичето?

Старецът помисли дълго, преди да отвърне.

— Не.

„Не го очаквах. Това уж трябваше да е по-леката част.“

— Ясно.

— А твоите спътници? Тези глупави мъже с глупавия им култ?

— Твърде резки думи за един жрец на Финир.

— Отлъчен жрец. Момичето каза истината. Душата ми си е моя, не е на Финир. Върнах си я.

— Не знаех, че е възможно.

— Може и да не е. Моля те, повече не мога да вървя. Пътуването ни беше… трудно.

„Не си само ти, старче.“

Докато се връщаха при останалите, не си проговориха повече. Покрай целия хаос около пътуването Кълп беше очаквал, че поне тази част от плана ще се окаже сравнително проста. Щяха да стигнат до брега. Щяха да заварят приятеля на Дюйкър да ги чака… или пък не. Щеше да надвие лошите си предчувствия веднага щом историкът дойдеше при него и го помолеше за помощ. „Идиот!“ Е, щеше да ги отведе от този проклет остров, да ги остави на континента и толкова. Това бе всичко, за което го бяха помолили.

Слънцето се издигаше, магическият щорм над морето се отдръпваше от брега, за да закипи отново черен и раздран сред проливите.

От „Рипат“ бяха донесли храна. Хеборик седна при двамата си спътници и тримата започнаха да се хранят мълчаливо. Кълп отиде при Геслер, който пазеше двамата си заспали войници — и тримата бяха под опънатото на четири кола моряшко платно.

Нашареното с белези лице на ефрейтора се кривна в насмешлива усмивка.

— Шега на Финир беше това.

Кълп седна до ефрейтора.

— Радвам се, че ти е весело.

— Хуморът на бога Глиган не е никак смешен, магьоснико. Странно обаче, бих могъл да се закълна, че Господарят на лятото е бил… тук. Като врана, кацнала на рамото на оня жрец.

— Усещал ли си преди докосването на Финир, Геслер?

Мъжът поклати глава.

— Такива дарове мене не ме спохождат. Никога. Просто чувство, нищо повече.

— Още ли го имаш?

— Не мисля. Не знам. Все едно.

— Как е Трут?

— Тежко го прие. Да срещнеш жрец на Финир, който ти отрича всичко. Ще се оправи той — двамата със Сторми се грижим за него. Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса. Как ще се доберем обратно до континента? Оня проклет вещер още е там, нали?

— Жрецът ще ни преведе.

— Как?

— Трябва да ти го обяснявам дълго, ефрейторе, а в момента за нищо друго не мога да помисля, освен за сън. Ще поема следващата смяна. — Стана и отиде да потърси малко сянка и за себе си.

Фелисин гледаше как магът си опъна навес, след което се шмугна под него да спи. После погледна войниците и я обля вълна на презрително тържество. „Поклонници на Финир! Смешно! Богът Глиган и нищо друго между двете уши. Ей, глупаци такива, Финир е тук някъде, свил се е в света на смъртните. Узрял за острото копие на някой ловец. Видяхме му копитото. Можете да благодарите на ей оня дъртак за това. Благодарете му, както намерите за добре.“

Баудин беше слязъл до водата да се измие. Сега се връщаше, от брадата му капеше вода.

— Уплаши ли се вече, Баудин? — подкачи го Фелисин. — Виж онзи войник там, оня, дето е буден. Доста по-як е от теб. А онзи с арбалета — не му трябваше много да те разбере що за стока си, нали? Корави мъже — по-корави от тебе…

— Какво, ти ляга ли вече с тях? — подсмихна се Баудин.

— Ти ме използва…

— Е, и какво? Ти сама превърна това да те използват в начин на живот.

— Гуглата да те вземе дано, кучи син такъв!

Той се изсмя, застанал над нея.

— Не можеш да ме уязвиш. Измъкваме се от този остров. Оцеляхме. Каквото и да ми кажеш, с нищо не можеш да ми развалиш настроението, момиче. С нищо.

— Какво означава онзи нокът, Баудин?

Лицето му стана безизразно.

— Знаещ за какво става дума — онзи, дето го криеш, с инструментите ти за крадене.

Мрачният му поглед пробяга над рамото й. Тя се обърна и видя Хеборик — стоеше на няколко крачки от тях. Очите на бившия жрец се бяха приковали в Баудин.

— Добре ли чух?

Едноухият не отвърна.

Фелисин видя как лицето на Хеборик се озари (беше разбрал нещо), забеляза как погледът му се плъзна към нея и отново се върна към Баудин. След малко той се усмихна.

— Добре се справяш. Засега.

— Наистина ли смяташ така? — попита Баудин и им обърна гръб.

— Какво става, Хеборик? — запита сърдито Фелисин.

— Трябвало е да обръщаш повече внимание на уроците си по история, момиче.

— Обясни ми.

— Гуглата да ме вземе, как пък не. — Той си тръгна.

Фелисин се загледа в протоците. „Живи сме. Мога отново да стана търпелива. Мога да чакам.“ Континентът беше пламнал от бунта срещу империята Малазан. Това я радваше. Този пожар може би щеше да срине всичко — Империята, императрицата… адюнктата. А без империята Малазан мирът щеше да се върне отново. „Край на потисничеството, край на заплахата, че ще ме спрат, когато се заема с отмъщението си. В деня, в който останеш без охраната си, сестрице Тавори, ще се появя аз. Заклевам се, заклевам се във всички богове и всички господари на демони, които са съществували някога.“ Междувременно трябваше да използва тези хора тук, трябваше да ги привлече на своя страна. Не Баудин и Хеборик — за тях беше твърде късно. Но другите. Мага, войниците…

Фелисин стана.

Ефрейторът я изгледа със сънени очи.

— Кога за последен път си лягал с жена? — попита го Фелисин.

Но този, който й отвърна не беше Геслер. Гласът на стрелеца — на Сторми — се изля от сянката под моряшкото платно:

— Май беше преди година и един ден, оная нощ, когато се предреших като канска блудница — такъв номер му свих на Геслер, че минаха няколко часа, докато се усети. Забележи, беше доста пиян. Забележи, аз също.

Ефрейторът изсумтя.

— Ей това ти е войнишкият живот. Толкова задръстен, че ти е все едно…

— И толкова пиян, че да не ти пука — довърши стрелецът.

— Печелиш, Сторми. — Сънените очи на Геслер се плъзнаха към Фелисин. — Играй си игричките другаде, момиче. Без да се обиждаш, толкова разгонване ни е минало през главите, че знаем кога едно предлагане крие капан. Пък и все едно, не можеш да купиш онова, което не е за продан.

— А аз ви казах за Хеборик. Не трябваше.

— Чу ли, Сторми? Рожбата ни съжалява.

— Той ще ви предаде. Той вече ви презира.

При тези думи Трут се надигна.

— Разкарай се — каза й Геслер. — Хората ми се мъчат да поспят.

Фелисин срещна смайващо сините очи на Трут, зад които не видя нищо освен невинност. Нацупи устни за целувчица и се изсмя, като видя как червенината заля лицето му.

— Внимавай с тия ушенца, да не пламнат — каза му.

— Дъх на Гуглата — измърмори Сторми. — Иди с нея, момче. Адски й се е дощяло. Опитай я.

— Не става — каза тя и се обърна. — Спя само с мъже.

— С глупаци, искаш да кажеш — изръмжа зад нея Геслер.

Фелисин слезе до брега и нагази, докато вълните обляха коленете й. Огледа „Рипат“. Мълниите бяха нашарили корпуса й на дебели черни резки. Предното перило на кабината лъщеше, сякаш дървото беше обсипано с градушка от кварц. Въжетата висяха разкъсани от срязалите ги ножове.

Отражението на слънцето във водата бе ослепително. Тя затвори очи и остави умът й да се отнесе, докато не остана нищо освен усещането за топлата вода, пляскаща в краката й. Изпита умора, много по-голяма от физическата. Не можеше да се спре да удря и всяко лице, което се извърнеше към нея, се превръщаше в огледало. „Трябва да има начин да отрази нещо по-друго от омраза и презрение.“

„Не. Не начин.“

„Причина.“

— Надеждата ми е, че заплетеният в теб отатарал ще е достатъчен, за да възпре онзи обезумял маг — каза Кълп. — Иначе ни чака тежък път. — Трут беше запалил един фенер и сега седеше присвит в тясната триъгълна каюта при носа и чакаше да поемат към рифа. Жълтеникавата светлина хвърляше отблясъци по татуировките на Хеборик.

Геслер седеше изгърбен над руля. Като всички, и той очакваше отговора на жреца.

Магическият щорм беснееше оттатък рифа, лудешките му мълнии огряваха нощта и разкриваха тътнещи черни облаци над кипналото море.

— Щом казваш — отрони най-сетне Хеборик.

— Не е достатъчно…

— Повече не мога да направя — каза старецът. Вдигна едната си отсечена ръка и я изпъна под носа на Кълп. — Ти виждаш онова, което аз не мога да усетя, маг!

Магът се извърна към Геслер.

— Е, ефрейтор?

Войникът сви рамене.

— Имаме ли избор?

— Не е толкова просто — рече Кълп; мъчеше се да запази спокойствие. — С Хеборик на борда дори не знам дали ще мога да отворя своя Лабиринт — по него има петна от поквара и не бих искал да се разпространят. А без Лабиринта си не мога да отклонявам онова магьосничество. Което означава, че…

— Че ще ни изпече — кимна Геслер. — Я живни малко, Трут. Потегляме!

— Вярата ти е неуместна, ефрейтор — каза Хеборик.

— Знаех, че ще кажеш това. А сега всички млъквайте — нас със Сторми и момчето ни чака работа.

Макар да седеше на ръка разстояние от татуирания старец, Кълп можеше без усилие да усети своя Лабиринт. Усещаше го готов — почти нетърпелив — да бъде освободен. Магът беше уплашен. Мийнас беше сдържан Лабиринт и всеки колега на Кълп, който го практикуваше, го описваше по един и същи начин: като хладен, отчужден и насмешлив разум. Играта на илюзии се играеше със светлина и мрак, с тъкан и сенки, с победоносно ликуване всеки път, щом успееше да заблуди нечие око, но дори този триумф беше някак лишен от чувство, задоволството беше безпристрастно. Домогването до Лабиринта винаги биваше съпроводено от чувството за някаква сила, заета с други неща. Все едно че оформянето на частица от тази сила бе отвличане, едва заслужаващо признание.

Кълп не можеше да се довери на тази нехарактерна напрегнатост на Лабиринта си. Сякаш гореше от желание да се включи в играта. Съзнаваше, че влиза в капана да мисли за Мийнас като за същество, като за някакъв безлик бог, където домогването означава почитане, а успехът е възнаграждение за вяра. Лабиринтите не бяха това. Един маг не беше жрец и магията не беше божествена намеса. Магьосничеството можеше да се окаже стълба към Възвисяване — средство за постигане на цел, но нямаше смисъл да се почита самото средство.

Сторми беше опънал малко квадратно платно, достатъчно, за да осигури управление, но не толкова голямо, че да се рискува с разхлабената мачта. „Рипат“ се хлъзна пред лекия бриз откъм брега. Трут лежеше на бушприта и оглеждаше скалите напред. Оказа се, че трудно ще намерят прохода, през който бяха влезли. Геслер излая няколко команди и обърна гемията, за да продължи успоредно на рифа.

Кълп се обърна към Хеборик. Бившият жрец седеше, опрял лявото си рамо на мачтата и примижал. Магът гореше от желание да отвори Лабиринта си — да погледне отново призрачните длани на стареца, да прецени колко силна е змията на отатарал — но се въздържа, мнителен към собственото си любопитство.

— Ето го! — извика Трут и посочи.

— Виждам го! — изрева Геслер. — Бързо, Сторми!

„Рипат“ се полюшна на една страна, носът се завъртя срещу скалите… и към някакъв зев, който очите на Кълп едва успяха да различат. Вятърът се усили, платното се изпъна до краен предел.

Издутите облаци отвъд зева се усукаха и оформиха стесняваща се фуния. Мълния изригна от вълните и я очерта. „Рипат“ се хлъзна през рифа и се гмурна право в завихрилия се въртоп.

На Кълп дори не му остана време да изкрещи. Лабиринтът му се отвори и мигновено се вкопчи в битката със сила, демонична в своята ярост. Водни копия забиха от разгневените небеса и само за няколко мига раздраха платното. Заблъскаха по палубата като стрели на балиста и пробиха през гредите. Кълп видя как една от тези стрели прониза бедрото на Сторми, прикова го за палубата и той изкрещя. Други зашибаха по присвития гръб на Хеборик — беше се хвърлил върху момичето, Фелисин, за да я предпази от яростта на водната стихия. Татуировките му бушуваха с пламък с цвета на окаляно злато.

Баудин се беше хвърлил върху носовата каюта, едната му ръка бе изпъната напред и надолу. Трут не се виждаше никакъв.

Копията изчезнаха. Надигната от кипналата вълна, „Рипат“ се понесе напред. Небето над главите им бушуваше, раздрано и почервеняло от разцъфтялата сила. Кълп се взря нагоре и очите му се оцъклиха — някаква дребна фигура се носеше горе над бурята, махаше с ръце и крака, късове от наметалото й плющяха като раздрано крило. Магия подмяташе фигурата насам-натам, все едно че не беше нищо повече от напълнена със слама кукла. Изригна кръв и вълната от мълнии погълна нещастното същество. Когато вълната я подмина, фигурата се превъртя и се затъркаля из въздуха след нея, а паяжините от кръв се проснаха зад нея като рибарска мрежа.

След което започна да пада.

Геслер се втурна към носа и избута Кълп.

— Хвани руля! — ревна му той, надмогвайки воя на вятъра.

Магът запълзя заднешком. „Да насоча? Накъде?“ Беше сигурен, че не водата ги носи. Бяха се гмурнали в Лабиринта на безумец. Стисна руля и усети как неговият Лабиринт се влива в дървото и го удържа. Тласъкът се усили. Кълп изпъшка. Не му остана време да се удиви. Ужасът бе приковал цялото му внимание.

Геслер се хвърли напред и стисна Баудин за глезените тъкмо когато едрият мъж започваше да се хлъзга през носа. Задърпа го и се видя, че Баудин държи с едната си ръка Трут — беше го стиснал за колана. От ръката му течеше кръв, а лицето му беше пребледняло от болка.

Невидимата вълна зад тях спадна. „Рипат“ продължи напред сред мъртва тишина.

Хеборик запълзя към Сторми. Морският пехотинец лежеше неподвижно на палубата и от пронизаното му бедро се лееше кръв. Но само след миг, пред очите на Кълп, потокът секна.

Хеборик направи единствено възможното, или поне така щеше да си спомня Кълп след време. В този миг обаче магът изкрещя да го спре — макар и твърде късно, — когато Хеборик натика призрачната си, оцапана сякаш с глина ръка в раната му.

Сторми се сгърчи и изкрещя от болка. Татуировките потекоха от китката на Хеборик и се пръснаха като бляскава шарка по бедрото на войника.

Когато старецът отдръпна ръката си, раната се беше затворила, татуировките се бяха заплели като шевове. Хеборик отстъпи назад, облещил очи.

От изкривените устни на Сторми се изтръгна съсък. Разтреперан и пребледнял като кост, той се надигна. Кълп примига. Видял бе, че от ръката на Хеборик в Сторми се беше вляло нещо повече от цяр. Не знаеше как да го назове, но беше отровно и обагрено с лудост. „По-късно ще се тревожиш — Сторми все пак е жив, нали?“ Магът обърна очи към просналия се по очи Трут, с коленичилите от двете му страни Геслер и Баудин. Ефрейторът беше обърнал момчето по корем и го натискаше ритмично с две ръце, за да изкара водата, напълнила дробовете му. След малко Трут се закашля.

„Рипат“ стоеше на място, натежала и килната на една страна. Сивото небе бе надвиснало ниско и над тях леко сияеше. Всичко беше затихнало, чуваше се само шумът на водата, шуртяща някъде долу.

Геслер помогна на Трут да седне. Баудин, все още на колене, стискаше дясната си лапа в скута. Кълп видя, че всичките му пръсти са изтръгнати от ставите, кожата беше разкъсана и бликаше кръв.

— Хеборик — прошепна магът.

Главата на стареца рязко се извърна. Той дишаше рязко и хрипливо.

— Погрижи се за Баудин с онзи церителен допир — промълви тихо Кълп. „Няма да мислим за онова, което носи той.“ — Ако можеш…

— Не — изръмжа Баудин и изгледа напрегнато Хеборик. — Не искам твоят бог да ме пипа, старче.

— Ставите ти трябва да се наместят — каза Кълп.

— Геслер ще го направи. По трудния начин.

Ефрейторът вдигна глава и кимна.

— Къде сме? — обади се Фелисин.

— Не знам — сви рамене Кълп. — Обаче потъваме.

— Пробита е — каза Сторми. — На четири-пет места. — После зяпна татуировките, покрили бедрото му, и се намръщи.

Момичето се надигна с усилие и посегна да се опре на овъглената мачта. Гемията се накланяше още повече.

— Ще се преобърне — каза Сторми, без да откъсва очи от татуировките. — Всеки момент.

Лабиринтът на Кълп угасна и той смъкна рамене, изведнъж почувствал се смъртно уморен. Знаеше, че няма да издържи дълго във водата.

Геслер намести първия пръст на Баудин и той изпъшка. Ефрейторът посегна към следващия и заговори:

— Измъкни няколко бурета отдолу, Сторми. Стига да можеш да вървиш де. Фелисин, ти взимаш неприкосновените запаси — сандъка от тази страна на каютата. Взимаш всичко. — Намести следващия пръст и Баудин простена. — Трут, можеш ли да ми подадеш превръзки?

Младежът, чиито хрипове бяха спрели преди малко, запълзя към кърмата.

Кълп се обърна към Фелисин. Не беше помръднала след заповедта на Геслер и като че ли обмисляше с какви по-остри думи да му отвърне.

— Хайде, момиче — каза Кълп и се надигна. — Ще ти помогна.

Страховете на Сторми, че ще се обърнат, не се оправдаха: „Рипат“ се успокои и наклонът бавно намаля. Водата беше изпълнила трюма и вече преливаше през капака, гъста като супа и млечносиня.

— Дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Затъваме в козе мляко.

— С подкваса — добави Геслер. Приключи с ръката на Баудин и Трут му подаде превръзките.

— Няма да се наложи да ходим далече — каза Фелисин, зареяла поглед над щирборда. Кълп се обърна и видя в какво се е загледала: един голям кораб беше заседнал неподвижно в гъстата вода на по-малко от петдесет разтега от тях. Беше с две редици гребла, вяло отпуснати. Виждаше се рулят. Корабът имаше три мачти, задната и предната с разкъсани квадратни платна, а средната — с парцаливи останки от триъгълно. И никакви признаци на живот.

Баудин, чиято дясна ръка вече бе заприличала на буца, увита грубо в парцалите, също погледна натам, след като ефрейторът се отдръпна, и изръмжа:

— Това е кюонска галера. Предимперска.

— Знаеш си корабите, а? — каза Геслер и го изгледа рязко.

Баудин сви рамене.

— Работех в една затворническа чета, потапяхме републиканския флот в пристанището на Кюон. Беше преди двайсет години. Дасем ги използваше да тренира морските си пехотинци…

— Знам — прекъсна го Геслер. Тонът му показа, че го знае от първа ръка.

— Доста си млад за затворническа чета — обади се Сторми, клекнал между буретата с прясна вода. — На колко трябва да си бил — на десет? Петнайсет?

— Нещо такова — отвърна Баудин. — А какво ме закара там не е твоя работа.

Последва дълга тишина, после Геслер тръсна глава.

— Е, Сторми, готов ли си?

— Да.

— Добре, да се махаме, преди „Рипат“ да се е понесла към дъното. Няма да е голяма файда, ако ни замъкне всички със себе си.

— Не ми харесва — рече Сторми и изгледа накриво галерата. — Тая галера е като някоя кръчмарска приказка, разказана посред нощ. Може да е Вестител на Гуглата, може да е прокълната, да е гъчкана с чума…

— Или да е единственото сухо място, на което можем да стъпим — каза Геслер. — Колкото до другото, помисли само каква приказка ще завъртиш в следващата кръчма, Сторми. Ще ги накараш да се попикаят в гащите и да тичат до най-близкия храм за благословия. Може да се уредиш аватарите да ти пуснат малко от кяра.

— На тебе мозъкът май не ти стига и да се уплашиш, а?

Ефрейторът се ухили.

— Хайде, да се понамокрим всички. Чувал съм, че благородничките плащат в злато за такава баня. Така ли е, момиче?

Фелисин не отвърна.

Кълп поклати глава.

— Ти май просто се радваш, че още си жив.

— Адски си прав.

Водата беше хладна, някак странно хлъзгава и не беше лесно да се плува в нея. „Рипат“ зад тях потъваше и палубата скоро се покри с вода. После мачтата се килна на една страна, спря се за миг, след което се смъкна до водата. След няколко секунди изчезна под повърхността.

Половин час по-късно се добраха до галерата, задъхани от умора. Трут се оказа единственият, който можа да се изкатери по руля. Прехвърли се през високото перило и след няколко мига им спусна дебела въжена стълба.

С доста усилия най-сетне всички се озоваха на борда, а накрая Геслер и Сторми издърпаха сандъка с храна и буретата с водата.

Кълп огледа палубата. Напускането й беше станало набързо. По дъските се търкаляха намотки въже и продоволствие, увито в тюленова кожа, наред с части от брони, мечове и колани. Всичко беше покрито с гъста бяла мазна прах.

Другите застанаха до него и загледаха мълчаливо.

— Някой погледна ли за име на корпуса? — попита след малко Геслер. — Аз гледах, ама нищо не видях.

— „Силанда“ — каза Баудин.

Сторми изръмжа.

— Кълна се в циците на Тогг, човече, не е имало никаква…

— Не си длъжен да знаеш за тоя кораб — каза Баудин. — Товарът в трюма е от Дрифт Авалий. „Силанда“ беше единственият кораб с разрешение да търгува с Тайст Андий. Беше на път към острова, когато императорът завзе Кюон. Така и не се върна.

След думите му настъпи тишина. Наруши я тихият смях на Фелисин.

— Баудин главорезът! Да не би твоите затворнически чети и в библиотеки да са работили?

— Някой да забеляза ватерлинията? — попита Геслер. — Този кораб не се е движил от години. — Изгледа още веднъж пронизващо Баудин, след което слезе на главната палуба. — Все едно че е купчина камъни, нагазила до коленете в птичи тор — рече той и спря до един от вързопите от тюленова кожа. Наведе се да го развърже. След малко изсъска проклятие и отскочи като попарен. Краищата на вързопа се смъкнаха и разкриха съдържанието му: отсечена глава. Тя се търкулна по палубата и изтрополи до капака за трюма.

Кълп избута от пътя си вцепенения Хеборик и се приближи до главата. Вдигна Лабиринта си. И спря.

— Какво виждаш? — извика бившият жрец.

— Не ми харесва — отвърна магът. — Приближи се още и клекна. — Тайст Андий. — Обърна се към Геслер. — Това, което ще предложа, няма да е приятно, но…

Ефрейторът кимна. Беше пребледнял.

— Сторми — обърна се той към следващия вързоп. — Ела ми помогни.

— За какво?

— Да броим глави, за какво.

— Финир да ме опази дано! Геслер…

— Ще ти трябва доста хладнокръвие, за да извъртиш такъв разказ. Ела и си пооцапай малко ръцете, боец.

Вързопите бяха десетки. Всеки съдържаше по една глава, отсечена чисто, с един замах. Повечето бяха Тайст Андий, но имаше и човешки. Геслер започна да ги подрежда в зловеща пирамида около главната мачта. Ефрейторът се съвзе доста бързо от първоначалния си шок — явно беше виждал достатъчно ужасии като десантчик на Империята. Сторми преодоля погнусата почти също толкова бързо, макар че тя като че ли беше заменена от суеверен страх — той работеше с трескава бързина и скоро всички глави бяха подредени на ужасната пирамида.

Кълп насочи вниманието си към люка за гребния трюм. От него се издигаше смътно магическо сияние, видимо за докоснатите от Лабиринта му сетива като вълни, раздвижили горещия въздух. Поколеба се, преди да пристъпи към него.

Освен мага, Геслер и Сторми останалите не помръднаха от мястото си на кърмовия мостик — гледаха действията на тримата, стъписани от ужас.

Ефрейторът пристъпи към Кълп и каза:

— Готови ли сме да проверим долу?

— Съвсем не.

— Води тогава — подкани го Геслер със стегната усмивка и извади меча си от ножницата.

Кълп изгледа оръжието.

Ефрейторът сви рамене.

— Да, знам.

Кълп измърмори под нос и тръгна към люка. Липсата на светлина долу ни най-малко не скриваше онова, което видяха очите му. Бледожълта и смътно пулсираща магия очертаваше всичко. С две ръце на перилото, магът се спусна по прашните стъпала; Геслер беше плътно зад него.

— Можеш ли да видиш нещо? — попита ефрейторът.

— О, да.

— Каква е тази миризма?

— Ако търпението има миризма — отвърна Кълп, — значи я надушваш. — Хвърли вълна от светлина по дължината на централния проход между двата реда скамейки, извърна я странично и я остави така.

— Е — промълви хрипливо Геслер, — има известна логика в това, нали?

Греблата се държаха от обезглавени трупове, по три на всяка пейка. Още торби от тюленова кожа са виждаха струпани по всяко свободно място. Друга обезглавена фигура седеше зад голям барабан, двете й ръце стискаха странни, приличащи на кратунки палки. Фигурата беше едра и мускулеста. По нито едно от телата не се забелязваха признаци на разлагане. Прерязаните вратове лъщяха с цвета на бяла кост и червена плът.

Дълго никой от двамата не проговори, после Геслер се окашля.

— Търпение ли каза, Кълп?

— М-да.

— Значи не ми се е причуло.

Кълп поклати глава.

— Някой е завзел кораба, обезглавил е всички… след което ги е вкарал в работа.

— В този ред.

— В този ред.

— Преди колко време?

— Години. Десетилетия. Намираме се в Лабиринт, ефрейтор. Няма как да се разбере как тече времето тук.

Геслер изсумтя.

— Какво ще кажеш да проверим капитанската каюта? Може да има дневник.

— И свирка „хващай греблата“.

— Да. Знаеш ли, ако скрием онзи барабанчик, мога да пратя тук Сторми да им отмерва такта.

— Отвратително чувство за хумор имаш, Геслер.

— Знам. Работата е, че Сторми разказва най-скучните морски истории на света. Ще направя услуга на всеки, когото срещне отсега нататък, като подсоля малко нещата.

— Не говориш сериозно, нали?

Ефрейторът въздъхна.

— Не. Не искам да побърквам никого, магьоснико.

Върнаха се на палубата. Другите ги зяпнаха. Геслер сви рамене.

— Точно каквото бихте очаквали. Стига да сте съвсем побъркани, разбира се.

— Какво пък — отвърна Фелисин, — компанията е съвсем подходяща.

Кълп закрачи към люка за капитанската каюта. Ефрейторът прибра меча си и го последва. Люкът водеше две стъпала надолу и след това — в камбуза. В средата на помещението имаше голяма дървена маса. Срещу тях имаше втори люк, водещ към тесен проход с нарове от двете страни. В отсрещния му край беше вратата на капитанската каюта.

Наровете бяха празни, но отрупани с дрехи и лични вещи — очакващи притежателите си, които вече нямаха нужда от тях.

Вратата на каютата се отвори със силно скърцане.

Въпреки всичко, което бяха видели досега, сцената вътре се оказа ужасяваща. Непосредствено зад входа се виждаха четири трупа, три от които се бяха сгърчили болезнено в пози на внезапна смърт. Онова, което ги беше убило, буквално ги беше прекършило, без да нарани кожата. Изключението седеше на капитанския стол на масата с картата, все едно че ръководеше сцена на Гуглата. От гърдите му стърчеше копие, забито чак през стола. В скута на тялото блестеше локва кръв — отдавна бе спряла да тече, но все още изглеждаше мокра.

— Тайст Андий? — попита шепнешком Геслер.

— Приличат — отвърна тихо Кълп, — но не съвсем. — Пристъпи в каютата. — Кожите им са сиви, а не черни. А и не изглеждат особено… изтънчени.

— За Тайст Андий от Дрифт Авалий разправят, че били големи варвари… не че някой жив е стъпвал на острова.

— Във всеки случай не се е връщал жив — съгласи се Кълп. — Но тези тук са облечени в кожи — почти необработени. Погледни и накитите им… — Четирите трупа бяха накичени с фетиши от кости, нокти, зъби от всевъзможни зверове и лъскави раковини. И следа нямаше от фините изделия на Тайст Андий, каквито Кълп беше виждал много пъти. Нещо повече, и четиримата бяха с кафява коса, дълга, невчесана и сплъстена. Косата на Тайст Андий биваше или сребристобяла, или катраненочерна.

— Какво, в името на Гуглата, виждаме тук? — попита Геслер.

— Убийците на кюонските моряци и на Тайст Андий според мен — отвърна Кълп. — След това са навлезли в този Лабиринт, може би по свой избор, или неволно. И са се натъкнали на нещо по-гадно и от тях самите.

— Мислиш ли, че останалите от екипажа са се спасили?

Кълп сви рамене.

— Ако можеш с магия да командваш обезглавени тела, на кой ще му трябва по-голям екипаж от това, което виждаме тук?

— Все пак приличат на Тайст Андий — рече ефрейторът, докато оглеждаше мъжа в стола.

— Май трябва да доведем Хеборик — каза Кълп. — Може би той ще забележи нещо, което да хвърли светлина върху всичко това.

— Изчакай тук — каза Геслер.

Отгоре се чу скърцане — групата вече беше тръгнала да обикаля палубата. Кълп се вслуша в затихващите стъпки на ефрейтора. След това опря ръце на масата и погледът му обходи картите, развити по плота. Една показваше непозната за него земя: назъбена от фиорди крайбрежна линия, обрасла тук-там с борови горички. Навътре в сушата се виждаше бяла пустош, покрита с лед или със сняг. Беше очертан и курс, на изток от назъбеното крайбрежие и навътре в някакъв огромен океан. Империята Малазан твърдеше, че разполага с карти на света, но по тях изобщо не можеше да се види страната, която той виждаше сега. Изведнъж имперските претенции за световно господство му се сториха жалки.

Хеборик влезе в каютата. Без да откъсва очи от картата, Кълп каза:

— Разгледай ги добре.

Старецът пристъпи покрай него, наведе се и намръщено погледна лицето на капитана. Високите скули и скосените очни кухини напомняха за Тайст Андий, както и очевидно високият ръст. Хеборик посегна колебливо с ръка…

— Стой — изръмжа Кълп. — Внимавай какво пипаш. И с коя ръка пипаш.

Хеборик изсъска ядосано и дръпна ръката си. След малко се изправи.

— Хрумва ми само едно. Тайст Едур.

— Кои?

— „Безумството на Готос“. Има едно споменаване за три народа на Тайст, дошли тук от друго селение. Разбира се, единственият, който ни е познат, е този на Тайст Андий, а Готос само споменава за една от останалите групи — Тайст Едур. Със сиви кожи, а не черни. Деца на нежелания съюз на Майката Тъмнина със Светлината.

— Нежелани ли?

Хеборик отвърна с гримаса.

— Тайст Андий са го смятали за израждане на чистия Мрак и за източника на всичките им беди. Все едно, „Безумството на Готос“ е единственият том, в който ще намериш упоменаване за тях. И също така най-древният.

— Готос е бил джагът, нали?

— Да, и освен това е най-злобният автор, когото съм имал неудоволствието да чета. Кажи ми, Кълп, какво разкрива Лабиринтът ти?

— Нищо.

Хеборик го изгледа изненадано.

— Съвсем нищо?

— Нищичко.

— Но те като че ли са в стазис — тази кръв все още е мокра.

— Знам.

Хеборик посочи нещо, което висеше на шията на капитана.

— Ето ти я свирката. Ако наистина ще използваме онова, дето е под палубата.

— Ако не го направим, ще си седим тук, докато не умрем от глад. — Кълп се приближи до трупа на капитана. На кожената каишка висеше дълга костена свирка, отпусната до дръжката на копието. — От тази костена тръбичка също не усещам нищо. Може изобщо да не подейства.

Хеборик сви рамене.

— Връщам се при онова, което уж минава за свеж въздух. Между другото, това копие е баргастко.

— Прекалено голямо е, проклетото — възрази Кълп.

— Знам, но ми прилича на такова.

— Прекалено голямо е.

Хеборик не отвърна нищо и тръгна обратно по коридора. Кълп изгледа навъсено копието. „Прекалено голямо е.“ След малко посегна и боязливо свали свирката от врата на капитана.

Когато излезе на палубата, отново погледна свирката. И изсумтя. Костената тръбичка беше оживяла от магия. „Дъхът на отатарал витаеше в онази каюта. Нищо чудно, че магьосничеството им не е могло да ги опази.“ Огледа се. Сторми беше заел позиция при носа, метнал на гърба си неизменния арбалет. Баудин стоеше до него, свил до гърдите си превързаната си ръка. Фелисин се беше отпуснала на парапета до главната мачта, скръстила ръце и ужасяващо равнодушна, въпреки че пирамидата отсечени глави беше почти в краката й. Хеборик не се виждаше никъде.

Геслер се приближи.

— Трут се качва на марса. Свирката взе ли?

Кълп му я подхвърли и попита:

— Курсът избран ли е вече?

— Трут ще види каквото ще види, и тогава ще решим.

Магът вдиша глава и очите му проследиха младока, който ловко се катереше по такелажа. След няколко мига Трут се прехвърли на марса и се скри от погледа му.

— Копито на Финир! — Ругатнята се отвя надолу и прикова вниманието на всички.

— Трут!

— Три отсечки ляво на борд! Щормовите платна!

Геслер и Кълп се втурнаха към левия такелаж. Тъмно петно бе зацапало безформения хоризонт и сред него святкаха мълнии.

— Онзи прокълнат от Гуглата чародей ни е проследил! — изсъска Кълп.

— Сторми! — викна ефрейторът. — Виж какво е останало от проклетите платна. — Лапна свирката и духна. Отекна хор от пронизителни гласове. Въздухът се смрази, воят на изтерзани души се усука, болката се превърна в звук и заглъхна неохотно, щом Геслер извади свирката от устата си.

Чу се тропот на дърво, греблата от двете страни се вдигнаха в готовност. Хеборик се изтътри от люка за трюма. Татуировките по тялото му светеха като фосфор, очите му се опулиха към Геслер.

— Имате си екипажа, ефрейтор.

— Събуден — промълви Фелисин и отстъпи от главната мачта.

Кълп видя в какво се беше приковал погледът й. Отсечените глави бяха отворили очите си и се извръщаха към Геслер, привлечени сякаш от някакъв страховит механизъм.

Ефрейторът потръпна, но бързо се овладя и измърмори през зъби:

— Е, това ако го имах, докато бях учебен сержант!

— Барабанчикът ти долу е готов — обади се Хеборик от люка, загледан надолу към трюма с гребците.

— За платната забрави — каза Сторми. — Изгнили са.

— Хвани руля — разпореди се Геслер. — Три румба ляво на борд — нищо не ни остава, освен да бягаме. — Надигна отново свирката и я наду рязко няколко пъти. Барабанът затътна в ритъм. Греблата се надигнаха, после се потопиха в гъстата като мляко мазна вода и задърпаха.

Корабът простена и дебелата кора, полепнала по корпуса, захрущя. „Силанда“ бавно изви, докато буреносният облак не се оказа точно зад кърмата. Греблата заудряха в хлъзгавата вода с неумолим ритъм.

Геслер окачи кожената връв на свирката на врата си.

— Е, Кълп, старият император щеше да се влюби в тази дъртофелница, а?

— От твоята възбуда ми прилошава, ефрейтор.

Геслер се изсмя горчиво.

Двата реда гребла тласнаха бясно напред „Силанда.“ Барабанът заби като разтуптяно сърце и заотеква в костите на Кълп с резонанс, изпъващ нервите му до болка. Не беше нужно да слиза в трюма, за да потвърдят очите му представата за мускулестия обезглавен труп, тупащ с кратуните по изпънатата кожа, неуморното изпъване и отпускане на мишците на обезглавените гребци, съсухрящата духа игра на обвързаната с Гуглата магия в душния въздух. Очите му се плъзнаха по палубата да потърсят Геслер и го намериха застанал при кърмовия мостик до Сторми. Оказаха се корави мъже, по-корави, отколкото можеше да си въобрази. Бяха понесли черния войнишки хумор повече, отколкото бе смятал за възможно, хладни като невидялата слънце сърцевина на ледник. „Жестока самоувереност… или фатализъм? Не знаех, че четината на Финир може да е толкова черна.“

Щормът, предизвикан от обезумелия чародей, продължаваше да ги настига, вече по-бавно, но все така таящ в себе си неоспорима заплаха. Магът пристъпи към Хеборик.

— Лабиринтът на твоя бог ли е това?

Старецът се намръщи.

— Не е моят бог. Нито е неговият Лабиринт. Гуглата само може да знае къде сме попаднали в проклетата Бездна и изглежда, че няма лесно да се пробудим от този кошмар.

— Ти вкара докоснатата от бога длан в раната на Сторми.

— Да. Чиста случайност. Спокойно можеше да е другата.

— Какво изпита?

Хеборик сви рамене.

— Нещо премина. Досетил си се за това, нали?

Кълп кимна.

— Дали е бил самият Финир? — попита Хеборик.

— Не знам. Не мисля. Не съм специалист по религиозни въпроси. Като че ли не е повлияло на Сторми… освен самото изцеряване. Не знаех, че Финир прави подобни благодеяния.

— Не прави — измърмори бившият жрец и погледна със замъглени очи към двамата морски пехотинци. — Във всеки случай не и без определена цена.

Фелисин стоеше отделена от другите, най-близката й компания беше пирамидата със зяпнали глави. Не я притесняваха особено, тъй като вниманието й беше насочено към Геслер, мъжа с костената свирка, издаваща звук на сирена, увиснала на гърдите му. Отново си спомни за площада в Унта, с онзи жрец от мухи. Тогава за пръв път в живота й я беше споходило магьосничество. Въпреки всички разкази за магия и за побеснели магьосници, за развихрило се чародейство, поглъщащо цели градове във войни по далечните краища на Империята, Фелисин никога дотогава не беше виждала с очите си действието на такива сили. Изобщо не беше толкова обичайно, колкото го описваха разказите. А гледането на действаща магия оставяше белези, оставяше у човек чувството за смазваща уязвимост пред лицето на нещо неудържимо. Превръщаше изведнъж света в нещо обречено, гибелно, плашещо и мрачно. Онзи ден в Унта бе променил мястото й в този свят, или най-малкото усета й за него. И оттогава се чувстваше извадена от равновесие.

„Но може би не е това. Съвсем не е това. Може би е заради онова, което преживях, докато вървяхме към галерите, може би е заради онова море от лица, онази неистова буря от омраза и безумен гняв, от свободата и жаждата да се нанесе болка, така ясно изписана на всички онези иначе съвсем обикновени лица. Може би тъкмо хората замаяха разсъдъка ми.“

Тя пак погледна отсечените глави. Очите не мигаха. Засъхваха, напукваха се като яйца върху нагорещен камък. „Като моите. Твърде много неща видяха. Повече от поносимото.“ Дори демони да полетяха в този момент над водите около тях, нямаше да се стъписа, щеше само да се зачуди защо толкова са се забавили. „И не можете ли най-сетне да побързате, та да се свърши? Моля ви.“

Трут се спусна по такелажа като маймуна, скочи леко на палубата, спря се до нея и отърси прашасалите нишки от въжетата, полепнали по дрехите му. Беше с две години по-голям от нея, но в очите й изглеждаше много по-млад. „Гладко лице, без пъпчици. Едва набола брада, толкова ясни и невинни очи. Няма ги галоните вино, нито дима на дъранг, нито натежалите тела, редуващи се да проникнат вътре, в онова място, където всичко започна толкова болезнено, но скоро се оказа оградено от всичко истинско, от всичко важно. Само ги лъжех, че проникват в мен, в някакъв мъртъв джоб. Би ли могъл да разбереш за какво говоря, Трут?“

Той улови погледа й и й отвърна със свенлива усмивка.

— В облаците е — проговори момчето пред нея с дрезгавия глас на юношеството.

— Кой?

— Магьосникът. Като пуснато хвърчило. Рее се насам-натам, ръси след себе си нишки от кръв.

— Колко поетично, Трут. Стегни се и стани отново моряк.

Той се изчерви и й обърна гръб.

Баудин заговори зад нея.

— Момчето е прекалено добро за теб, и точно това те озлобява.

— Ти пък откъде знаеш? — озъби се тя, без да се обръща.

— Не мога да те разгадая съвсем, момиче — призна той. — Но успявам донякъде.

— Иска ти се да го вярваш. Кажи ми, когато тази ръка започне да гние — искам да гледам, когато ти я режат.

Греблата изпращяха в отговор на барабанния тътен. Вятърът догони галерата като въздишка на огромен звяр и магическият щорм ги помете.

Нещо дрипаво се отри в челото на Фидлър и го събуди. Той отвори очи под гъстата настръхнала четина, която изведнъж се надигна и го изгледа критично. Лицето приключи огледа с израз на отвращение.

— Паяци в брадата ти… ако не и по-лошо. Не ги виждам, но знам, че са там.

Сапьорът си пое дъх и примижа от пулсиращата болка в счупените си ребра.

— Разкарай се! — изръмжа той. Болката го прониза по бедрата и му напомни за ноктите, които ги бяха раздрали. Левият му глезен беше овързан здраво — изтръпналото стъпало го обезпокои.

— Тц — отвърна старческото лице над него. — Не става. Сделка е сключена тук, всичко е уговорено. Колодата го казва ясно. Живот даден за живот взет. Де да беше само това…

— Ти си от Дал Хон — промълви Фидлър. — Къде съм?

На лицето се изписа широка усмивка.

— В Сянката. Хи-хи.

Зад странния старец заговори друг глас.

— Събужда се, а ти го изтезаваш, Върховни жрецо. Я се дръпни. Войникът има нужда от въздух, не от подигравки.

— Въпрос на справедливост — отвърна му Върховният жрец, но все пак се отдръпна. — Кроткият ви спътник коленичи пред онзи олтар, нали? Тези подробности са жизненоважни за разбирателството. — Направи още една стъпка назад, щом едрото тяло на другия говорещ се появи в полезрението на Фидлър.

— Аха — въздъхна той. — Треллът. Паметта ми се връща. А вашият спътник… Джагът?

— Забавлява приятелите ти — отвърна треллът. — Без голям успех, ще призная. Въпреки почтената си възраст Икариум така и не е усвоил светските маниери, необходими за да предразположи другите.

— Икариум? Създателят на механизми, ловецът на време…

Треллът оголи предните си зъби в широка насмешлива усмивка.

— М-да, господарят на песъчинките… въпреки че тази поетична алюзия е непонятна за повечето, и нелепа при това.

— Маппо.

— М-да, пак позна. А твоите приятели те наричат Фидлър, с което свалят маската ти на гралски воин.

— В такъв случай едва ли е от значение, че се събудих извън ролята си — каза Фидлър.

— Пропускът не е наказуем, войнико. Жаден ли си? Гладен?

— Добре. Да, и да. Но най-напред, къде се намираме?

— В един храм, всечен в скалите. Извън Вихъра. Гости на Върховния жрец на Сянка — с когото току-що се запозна. Искарал Пъст.

— Пъст?

— Точно така.

Върховният жрец от Дал Хон отново се появи пред очите му, навъсен.

— Подиграваш се с името ми ли, войнико?

— Не и аз, Върховни жрецо.

Старецът изръмжа, намести дръжката на метлата в ръката си и се изниза от стаята.

Фидлър предпазливо се надигна. Движеше се като грохнал старец. Изкушаваше се да попита Маппо за неговата преценка за раните му, особено за глезена си, но реши да се въздържи и да чуе вероятно лошата новина малко по-късно.

— Каква е историята на този човек?

— Съмнявам се, че и той самият я знае.

— Когато се събудих, метеше главата ми.

— Не ме изненадва.

От поведението на трелла лъхаше спокойствие и това поотпусна Фидлър. Докато не си припомни името на воина. „Маппо, име винаги свързвано с друго име. И с толкова слухове, че са достатъчно да запълнят цял том. Дори една част от тях да са верни…“

— Репутацията му тежи.

— Заслужена ли е, Маппо?

Още докато задаваше въпроса, Фидлър разбра, че щеше да е по-добре да го преглътне.

Лицето на трелла трепна и той леко се отдръпна.

— Е, ще ти донеса храна и вода.

Маппо излезе от стаичката безшумно, въпреки огромното си туловище — съчетание, което го накара да си спомни за Калам. „Успя ли да надбягаш бурята, стари приятелю?“

Искарал Пъст отново нахълта в килията.

— Защо си тук ли? — прошепна му. — Знаеш ли защо? Не знаеш, но аз ще ти кажа. На теб и на никой друг. — Наведе се и прибра назад сплъстените си кичури с две ръце. — Треморлор!

Изсмя се на физиономията на Фидлър, завъртя се рязко, направи няколко скокливи крачки и пак се озова пред сапьора: лицето му бе само на половин педя от неговото.

— Мълвата за една пътечка, път към дома. Малко гърчещо се червейче от слух, дори и по-малко, ларвичка, по-тънка от косъм, плътно сбитата чвореста гмеж, увита около нещо, което може и да е истина. Или пък не. Хи-хи!

На Фидлър му писна. Сгърчил лице от болка, той сграбчи стареца за яката и го раздруса. На устата на Върховния жрец изби пяна, а очите му се завъртяха като зарове в чаша.

— Какво искаш бе? — успя да изломоти Искарал Пъст.

Фидлър го блъсна.

Старецът залитна, изправи се и забъбри отново, като се мъчеше да си придаде достолепие:

— Съгласувани реакции. Дълга липса на светски контакти и прочие. Трябва да преразгледам поведението си, а и характера, комай. — Килна глава и го изгледа. — Честен. Прям. Забавен. Вежливост и впечатляваща сдържаност. Е! Къде е проблемът тогаз? Войниците са груби. Недодялани и темерути. Свадливи. Знаеш ли Кучешката верига?

Фидлър се сепна и примига, изкаран сякаш от транс.

— Какво?

— Какво? Почна се, макар и да не знаеш. Анабар Ти’ленд. Кучешка верига, на малазанската реч. Войниците нямат въображение, сиреч податливи са на големи изненади. Има някои неща, които и Вихърът не може да помете.

Маппо се върна с поднос в ръцете.

— Пак ли тормозим госта, Искарал Пъст?

— Родени от Сянка пророчества — заломоти Върховният жрец, като поглеждаше Фидлър хладно и преценяващо. — Канавката, залята от пороя, вдигаща вълни по рукналата повърхност. Река от кръв, поток слова от скрито сърце. Всичко е разтрогнато. Паяци, във всяко кътче и ъгълче. — Обърна се вихрено и изхвърча от стаята.

Маппо зяпна след него.

— Да не му обръщам внимание, а?

Треллът се извърна рязко, рунтавите му вежди се вдигнаха.

— На тоя ли? Кълна се в Гуглата, напротив, обръщай му цялото дължимо внимание, Фидлър.

— Боях се, че точно това ще кажеш. Той спомена Треморлор. Знае.

— Знае дори това, което спътниците ти не знаят — каза Маппо и му нагласи подноса. — Търсите приказния дом на Азат някъде из пустинята.

„Да. И портала, за който Бързия Бен се кълне, че е там…“

— А вие? — попита Фидлър. — Вас какво ви доведе в Рараку?

— Аз вървя с Икариум — отвърна треллът. — Търсене без край.

— И си посветил живота си да му помогнеш в това търсене?

— Не. — Маппо въздъхна, след което прошепна, избягвайки погледа на Фидлър: — Стремя се да го поддържам безкрайно. Хайде, хапни. Два дни беше в безсъзнание. Приятелите ти са пълни с въпроси, горят от желание да говорят с теб.

— Май нямам избор… Сигурно ще трябва да отговоря на тези въпроси.

— Да. И след като се пооправиш, можем да започнем пътешествието си… — Събеседникът му се усмихна колебливо. — Да намерим Треморлор.

Фидлър се намръщи.

— Да се пооправя, викаш. Глезенът ми е счупен — почти нищо не усещам под коляното си. Изглежда, ще трябва да ми отрежеш стъпалото.

— Имам известен опит в знахарството — каза Маппо. — Този храм някога е бил специализиран за такива алхимии и монахините са оставили доста полезни неща. А колкото и странно да е, Искарал Пъст, изглежда, също притежава известен талант, макар че човек трябва да го държи непрекъснато под око. Умът му понякога се разсейва и той бърка еликсири с отрови.

— Той е аватар на Сенкотрон — рече сапьорът, присвил очи. — Или на Въже, Котильон, покровителя на убийците — между двамата няма голяма разлика.

Треллът сви рамене.

— Изкуството на убийството изисква съпътстващи познания в знахарството. Две страни на една и съща алхимична монета. Във всеки случай той се зае с лечението на глезена ти. Не бой се, наблюдавах го. И признавам, доста научих. По същество, Върховният жрец възстанови глезена ти. С помощта на един мехлем залепи счупените парченца — такова нещо не бях виждал. Така че ще оздравееш, и то скоро.

— Две ръце, посветени на Сянка, са бъркали под кожата ми? О, дъх на Гуглата!

— Иначе щеше да си загубиш крака. Имаше и пробит бял дроб освен това — извън възможностите ми, но Върховният жрец успя да изцеди кръвта от дроба ти и те накара да дишаш някаква целебна пара. Дължиш живота си на Искарал Пъст.

— Точно това имах предвид — измърмори Фидлър.

Отвън се чуха гласове, а после на прага се появи Апсалар, с Крокъс зад нея. Двата дни извън съсухрящата буря ги бяха съживили. Крокъс притича, наведе се до леглото на Фидлър и изсъска:

— Трябва да се махаме оттук!

Сапьорът хвърли поглед към Маппо, забеляза хитрата му усмивка, докато той се отдръпваше, и каза:

— Успокой се, момче. Какъв е проблемът?

— Върховният жрец… той е от култа на Сянка, Фидлър. Не разбираш ли… Апсалар…

Нещо студено се плъзна по костите на сапьора.

— По дяволите — прошепна той. — Разбрах те. — Погледна младата жена, застанала до леглото, и заговори тихо. — Още ли си с ума си, момиче?

— Този дребосък се държи добре с нас — сви рамене тя.

— Какво? — изломоти Крокъс. — Като върналия се блуден син, искаш да кажеш! Какво би могло да спре Котильон да те обсеби отново?

— Трябва само да помолиш слугата му — чу се нов глас откъм вратата. Икариум се беше облегнал на рамката, скръстил ръце. Цепките на сивите му очи се бяха приковали в другия ъгъл на стаята.

В сумрака на сенките се очерта фигура. Искарал Пъст, седнал на някакъв странно изкован стол, се завъртя нервно и изгледа сърдито джага.

— Трябваше да остана невидим, тъпако! Каква полза от сенките, щом толкова ясно отгатваш какво крият те? Пфу! Разкрит съм!

Тънките устни на Икариум леко се кривнаха.

— Защо не им дадеш отговора, Искарал Пъст? Успокой ги.

— Успокой ги? — Думите, изглежда, се сториха на Върховния жрец трудни за произнасяне. — Какво ще да означава това? Да помисля. Спокойствие. Отпуснатост. Липса на задръжки. Нехайство. Да, разбира се! Великолепна идея. — Помълча, после махна с ръка към Фидлър.

Сапьорът забеляза усмивката, която се плъзна по сбръчканото му лице — мазна и театрално неискрена.

— Всичко е наред, приятели — измърка старецът. — Успокойте се. Котильон е приключил с властта си над момичето. Остава проклятието от заплахата на Аномандър Рейк. Та кой би искал онзи груб и невъзпитан, нецивилизован дивак, който само поразии носи, да се натресе през вратите на храма? Не и Сенкотрон. Не и Покровителят на убийците. Тя все още е под закрила. Извън което Котильон не вижда повече смисъл да я използва и всъщност утаените в нея таланти са повод за тайната му загриженост… — Лицето му се изкриви. — О, не, тази мисъл по-добре да не изричаме! — Усмихна се отново. — Цивилизованият маниер на разговор бе преоткрит и приложен с лукава елегантност. Погледни ги само, Искарал Пъст, те отново са спечелени и са твои изцяло.

Последва дълга тишина.

Маппо се окашля.

— Върховният жрец рядко има приятели.

Фидлър въздъхна, изведнъж обзет от умора. Отпусна се и притвори очи.

— Конят ми? Жив ли е?

— Да — рече Крокъс. — Погрижиха се за него, както и за останалите — поне за тия, за които Маппо намери време да се погрижи. А и някакъв слуга има тук някъде. Още не сме го видели, но върши добра работа.

— Фидлър — проговори Апсалар. — Кажи ни за Треморлор.

Въздухът отново се изпълни с напрежение. Сапьорът го усети, докато сънят го притегляше, унасяйки го с обещанието за временно бягство. След малко се отърси от него с нова въздишка и отвори очи.

— Познанията на Бързия Бен за Свещената пустиня са, ъъ, огромни. Когато последния път яздихме през нея — измъквахме се, по-точно — той заговори за Изчезналите пътища. Като онзи, дето го намерихме — древен път, дремещ под пясъците, който се появява много рядко и случайно — сиреч при подходящи ветрове. Та един от тези пътища води към Треморлор…

— А това е… — прекъсна го Крокъс.

— Дом на Азат.

— Като онзи, дето изникна в Даруджистан?

— Да. Такива постройки съществуват — според мълвата — буквално на всеки континент. Никой не знае какво е предназначението им, макар че, както изглежда, са като магнит за силата. Има една стара история за императора и Танцьора… — „О, Гуглата да ме вземе дано, Келанвед и Танцьора, Амманас и Котильон, възможната връзка със Сянка… този храм…“ Фидлър стрелна с поглед Искарал Пъст. Върховният жрец му отвърна с алчна усмивка, с блеснали очи. — Ъъ, та според легендата Келанвед и Танцьора някога обитавали такава Къща, в град Малаз…

— Скръбния дом — промълви Икариум от вратата. — Легендата е вярна.

— М-да — промърмори Фидлър и тръсна глава. — Е, добре. Тъй или иначе, Бързия Бен е убеден, че всички такива Къщи са свързани една с друга, с нещо като портали. И че пътуването между тях е възможно… буквално мигновено пътуване…

— Моля да ме извините — рече Икариум и пристъпи в стаята с някак непривична вежливост. — Не съм чувал името Бързия Бен. Кой е този човек, дето претендира, че притежава такова древно знание за Азат?

Сапьорът помръдна притеснен от напрегнатия поглед на джага, после се навъси на глупавата си реакция и се понадигна.

— Взводен маг — отвърна с тон, даващ ясно да се разбере, че не смята да навлиза в подробности.

Погледът на Икариум странно натежа.

— Струва ми се, че придавате твърде много тежест на мнението на един взводен маг.

— Да. И още как.

— Искаш да кажеш, да намерим този Треморлор, за да използваме портала там и той да ни отведе до град Малаз? — обади се Крокъс. — До този Скръбен дом. При което ще ни остане…

— Половин ден плаване до брега на Итко Кан — каза Фидлър и погледна Апсалар. — И у вас, при баща ти.

— Баща? — попита намръщен Маппо. — Е, сега вече съвсем ме объркахте.

— Връщаме Апсалар у тях — обясни Крокъс. — При семейството й. Тя е била обсебена от Котильон, отвлечена от баща си, от живота си…

— Живот като каква? — попита Маппо.

— Дъщеря на рибар.

Треллът си замълча, но Фидлър реши, че се досеща каква е неизказаната мисъл на Маппо. „След всичко, което е преживяла, дали ще се примири цял живот да дърпа рибарски мрежи?“

Самата Апсалар също си замълча.

— Живот даден за живот взет! — изрева Искарал Пъст, скочи от стола си и взе да се върти на място и да скубе косата си. — Такова търпение е в състояние да побърка човек! Но не и мен! Закотвен към течения на камъка ронлив, как сипят се прашинките на пясъка на слънцето под блясъка! Разтяга се разтегленото време, играчите безсмъртни в безвременна игра. Поезия има в притеглянето на елементите, знаете ли. Джагът разбира. Джагът търси тайните — той е камък, а камъкът забравя, камъкът е вечното сега, и в това се крие истината за Азат — ала почакай! Улисах се в потайни мисли и не чух нищо от казаното! — Изведнъж млъкна и се сви отново на стола си.

Погледът, който Икариум хвърли на Върховния жрец, спокойно можеше да е изсечен на въпросния камък. Фидлър вече не знаеше накъде по-напред да гледа. Мисълта за спане отдавна го беше оставила.

— Не съм сигурен в подробностите — бавно заговори той, привличайки вниманието на всички, — но имам смътното усещане, че съм марионетка, включена в някакъв огромен и сложен танц. Какви са стъпките? Кой дърпа конците?

Очите на всички се извърнаха към Искарал Пъст. Върховният жрец за миг запази съсредоточеното си мълчание, след което примига.

— Въпрос, зададен към персоната ми скромна? Увъртания и извинения, несъмнено неискрени. Огромният и сложен ум улисва се понякога. О, питането ви? — Наведе глава и се усмихна. — Нима подведени са те? Подмолни истини и смътни намеци, случаен избор на слова сред ехото безумно? Не знаят. В благоговеен трепет томят се, с ококорена невинност, о, това е прелест!

— Отговори ни красноречиво — каза Маппо на Върховния жрец.

— Нима? Не е добре. По-скоро — колко мило от моя страна. Моля, за нищо. Ще заповядам на Слуга да ви подготви групата, тогаз. За път към приказния Треморлор, където ще се слеят всички истини, с на мечовете яснотата, извадени от ножниците мечове, а и на ноктите оголени, Икариум където ще намери свойто минало изгубено, обсебеното нявга момиченце рибарско, където ще открие онуй, що то още не знае, че търси, където момъкът ще разбере цената на това да станеш мъж, или пък не, окаяният трелл, където ще, да стори онова, което длъжен е, където уморен сапьор най-малкото ще бъде награден с благословията на своя император, о, да. Освен, разбира се — добави той с пръст на устните си, — ако Треморлор не се окаже само мит, а всички тези подвизи — суетно начинание.

Върховният жрец — все тъй с пръст на устните — потъна в странния си стол. Сенките го загърнаха. След миг и той, и столът му изчезнаха.

Фидлър усети, че погледът му се е зареял като в смътен транс. Тръсна глава, потърка чело и погледна към останалите. И те бяха реагирали по подобен начин — сякаш всички бяха потопени в някаква неуловима, увличаща магия. Фидлър издиша треперливо.

— Възможно ли е в някакви голи думи да се съдържа магия? — запита се той на глас.

Отвърна му Икариум.

— Толкова могъща магия, че може богове да накара да паднат на колене, войнико.

— Трябва да се махаме оттук — промърмори Крокъс.

Този път всички се съгласиха.

9.

След като се спусна в Ордала Одан, Калам се натъкна на първите следи от въстанието. Един керван с малазански бежанци беше нападнат от засада, докато преминавал по пресъхнало речно корито. Нападателите бяха връхлетели от високите треви около двата бряга, първо със залп от огнени стрели, а след това бяха ударили с щурм окаяните малазанци.

Бяха подпалени три фургона. Убиецът седеше вкочанен на коня си и оглеждаше димящите купища овъглено дърво, пепел и кости. От вещите на жертвите беше останала само една детска дрешка — малко цветно петно на десетина крачки от димящите останки.

След като се огледа за Апт — демонът не се виждаше никакъв, макар той да знаеше, че е наблизо — Калам слезе от коня. Дирите показваха, че впрегатните животни на кервана са били отведени от нападателите. Единствените трупове бяха на онези, които бяха изгорели във фургоните. Огледът му показа, че е имало оцелели, малка група, напуснала полесражението и побягнала на юг, през Одан. Не личеше да са били преследвани, но Калам много добре знаеше, че шансът им да оцелеят в тревистата равнина е нищожен. Градчето Орбал се намираше на пет-шест дни пеши преход, а и сигурно вече се намираше в ръцете на бунтовниците, тъй като малазанската част там открай време беше с недостатъчен състав.

Калам се зачуди откъде ли са дошли бежанците. Малко населени места можеше да се намерят на левги околовръст.

Скоро Апт се появи от сухото корито — стъпките му по пясъка звучаха като удари по барабан. Раните на звяра бяха почти заздравели, виждаха се напукани белези по черната кожа. Пет дни бяха изтекли след нападението на д’айвърс. По нищо не личеше, че превъплъщенецът е проследил дирите им, и Калам се надяваше, че е пострадал достатъчно, за да се откаже от по-нататъшна гонитба.

И все пак някой ги следеше. Убиецът го усещаше с костите си. Изкушаваше се самият той да направи засада, но беше съвсем сам, а преследвачите му можеше да са много. Нещо повече, не беше сигурен дали Апт ще му помогне — подозираше, че няма. Единственото му предимство бе в това да продължи бързо. Беше намерил коня си без голямо усилие след битката и животното добре издържаше трудностите на пътя. Започнал бе да подозира, че между жребеца и демона е възникнал мълчалив спор за чест — бягството на коня му от битката сигурно го беше уязвило и конят като че ли беше решил да опровергае лъжливото чувство на превъзходство у Апт.

Калам отново се качи на седлото. Апт беше намерил следата, оставена от избягалите оцелели, и душеше във въздуха, като поклащаше плоската си глава.

— Не е наш проблем — каза му Калам и разхлаби единствения му останал дълъг нож в канията. — Имаме си достатъчно неприятности, Апт. — Смуши коня и го подкара в посока, която щеше да го отведе доста встрани от следата.

Сгъстяващият се вечерен сумрак го завари сред равнината. Въпреки огромния си ръст демонът сякаш се стопи в здрача. „Демон, роден в селението на Сянка — не би трябвало да се изненадвам.“

Степта пред него започна да се снишава — поредното корито на древна пресъхнала река. Щом наближи, от укритието си на отсамния бряг се надигнаха сенки. Калам изруга наум, забави коня си и вдигна ръце с дланите навън.

— Мекрал, обарий! — извика им. — Яздя Вихъра!

— Приближи се тогава — отвърнаха му.

С вдигнати ръце, Калам подкара напред коня с пети и колене.

— Мекрал — повтори одобрително същият глас. От високата трева пристъпи мъж с тълвар в едната ръка. — Ела да споделиш пира ни, ездачо. Носиш ли вести от север?

Успокоен, Калам скочи от коня.

— Стари са, от няколко месеца, обарий. На глас не съм говорил от седмици. Вие какво можете да ми разкажете?

Заговорилият го се оказа просто поредният разбойник, мародерстващ зад благородната маска на въстанието. Оголи зъбите си в широка усмивка.

— Мъст над мезла, мекрал. Сладка като пролетна вода е такава мъст.

— Вихърът не е видял поражение, а? Армиите на мезла нищо ли не са направили?

Калам закрачи с разбойниците към стана им. Беше вдигнат немарливо и показваше, че водачът им не е от най-умните. Скоро щяха да запалят толкова голям огън, че щеше да се вижда през половината Одан. В набързо стъкмената ограда беше навързано малко стадо волове — откъм подветрената страна на бивака.

— Армиите на мезла не правят нищо, освен да мрат — заговори му ухилен главатарят на бандата. — Чухме, че е останала само една, далече на югоизток. Водена от някакъв уикец със сърце от черен безкръвен камък.

Калам изсумтя. Мъжът му подаде мях с вино, той кимна благодарно и отпи дълбоко. Салтоанско, плячка от мезла. — „Сигурно е от фургона, дето видях преди малко. Както и воловете.“

— Югоизток, викаш? Някой от крайбрежните градове?

— Да, Хисар. Но Хисар вече е в ръцете на Камъст Релой. Както и всички градове освен Ейрън, но в Ейрън са джистал. Уикецът бяга през сушата, обременен с хиляди бежанци — молят го за закрила, макар че му смучат кръвчицата.

— Не му е толкова черно сърцето тогава — промърмори Калам.

— Вярно. Трябваше да ги остави на армиите на Релой, но се бои от гнева на изнежените глупци в Ейрън, не че ще дишат още дълго.

— Как се казва тоя уикец?

— Колтейн. Разправят, че бил крилат като гарван и все намира за какво да се смее посред сечта. Дълга, бавна смърт го чака него, това поне Камъст Релой го е обещал.

— Вихърът дано пожъне всяка награда, която е заслужил — каза убиецът и отново отпи.

— Красив кон си имаш, мекрал.

— И верен. Да му мисли странникът, който би се опитал да го яхне. — Надяваше се, че намекът няма да прозвучи прекалено тънко за събеседника му.

Водачът на бандата сви рамене.

— Всяко нещо може да се опитоми.

Убиецът въздъхна и остави меха на земята.

— Вие да не сте изменници на Вихъра?

Всички около него се спряха. Едно сухо като кост дърво запращя в огъня.

Водачът разпери ръце и направи обидена физиономия.

— Най-обикновена похвала, мекрал! С какво толкова сме заслужили такова подозрение? Нито сме крадци, нито убийци, приятелю. Вярващи сме! Хубавият ти кон си е твой, разбира се, макар че имам злато…

— Не е за продан, обарий.

— Още не си чул предложението ми!

— Дори всичките Седем свещени съкровища не биха ме склонили — изръмжа Калам.

— Тогава няма да говорим повече за това. — Мъжът вдигна меха с вино и го подаде на Калам.

Той го прие, но този път само намокри устните си.

— Тъжни времена — продължи главатарят на разбойниците. — Виж как воюваме уж на една страна, а капка доверие си нямаме. Всички яздим Вихъра, в края на краищата. Имаме си общ омразен враг. Нощи като тая, при този мир под звездите насред тази свещена война са повод за празненство и за братство, приятелю.

— Словата ти са изпълнени с прелестта на свещения ни поход — отвърна на свой ред Калам. „Думите толкова лесно се плъзгат над разруха и ужас, че нищо чудно, че доверието изобщо го няма.“

— Е, значи ще ми дадеш вече коня си и това хубаво оръжие на колана ти.

Смехът на убиеца беше съвсем тих.

— Виждам, че сте шестима. Трима пред мен и трима ми се мотаят отзад. — Замълча и срещна с усмивка лъсналия от алчност поглед на главатаря. — Трудна работа, но тебе със сигурност ще те претрепя пръв, приятелю.

Мъжът се поколеба, след което му отвърна също с усмивка.

— Никакво чувство за хумор нямаш. Сигурно от толкова много път самичък си забравил игрите, които си играят старите войници. Ял ли си? Срещнахме една група мезла тая заран и бяха много щедри с храната и вещите си. Ще ги навестим отново, призори. Има и жени между тях.

Калам се навъси.

— Е, и това ли е войната ви срещу мезла? Вие сте снаряжени, коне имате — защо не сте се присъединили към армиите на Апокалипсиса? Камъст Релой има нужда от воини като вас. Аз заминавам на юг да се включа в обсадата на Ейрън, която трябва скоро да почне.

— И ние също — да минем през зейналите порти на Ейрън! — отвърна с жар събеседникът му. — Че и освен това караме добитък с нас, да нахраним братята си в армията! Да не би да предлагаш да оставим богатите мезла, които срещаме по пътя си?

— Одан ще ги избие всички и без вашата помощ — рече убиецът. — Взели сте им добитъка. — „Зейналите порти на Ейрън… Какво ли значи това?“

Лицето на мъжа срещу него беше помръкнало в отговор на думите му.

— Нападаме ги призори. Идваш ли с нас, мекрал?

— На юг са оттук, викаш.

— Да. На по-малко от час езда.

— Значи е в посоката, в която бездруго съм тръгнал, тъй че ще дойда.

— Чудесно.

— Но в изнасилването няма нищо свято — провлече Калам.

— Вярно, няма. — Мъжът се ухили. — Но е справедливо.

Яздеха в нощта, под огромния покров на звездното небе. Един от разбойниците беше останал назад с добитъка и другата плячка, при което за Калам оставаха петима. Всички носеха къси извити лъкове, макар че запасите им със стрели бяха оскъдни — нямаше колчан с повече от три и всички те бяха с раздърпани пера. Щяха да са ефективни само от близко разстояние.

Борду, така се казваше главатарят им, му каза, че малазанските бежанци включвали двама мъже — единият от които малазански войник, — жените им и две момчета. Беше сигурен, че войникът е ранен при първата засада, и не очакваше кой знае каква битка. Щяха първо да се оправят с мъжете.

— После можем да се позабавляваме с жените и момченцата — а ти може и да премислиш, мекрал.

Калам изсумтя. Познаваше породата им. Куражът им стигаше само докато превъзхождат жертвите си по брой, кухата слава, за която жадуваха, се изразяваше в това да смажат и тероризират беззащитни хора. Същества като тях бяха нещо обичайно за света и една земя, пламнала във война, им даваше възможност да се развихрят на воля, бруталната истина зад всяка една справедлива кауза. Дори име съществуваше за тях на езика на ерлий: е’птар ле’джебран, „лешоядите на яростта“.

Съсухрената кожа на прерията пред тях взе да се накъсва. Тук-там над тревата се виждаха изгърбени грамади гранит, осеяли склоновете на ниските хълмове. Зад една такава грамада въздухът се бе зачервил от смътната светлина на огън. Калам поклати глава. Твърде нехайно в толкова враждебна земя — войникът би трябвало да прояви повечко благоразумие.

Борду вдигна ръка и ги накара да спрат на около петдесет крачки от монолитната скала.

— Не поглеждайте към огъня — зашепна той на хората си. — Нека ония глупци бъдат прокълнати със слепота, а не ние. Хайде, пръснете се. Двамата с мекрала ще ги заобиколим от другата страна. Оставете ни петдесет дъха и нападате.

Очите на Калам се присвиха към главатаря. Минеше ли от другата страна на стана, явно рискуваше да получи две-три стрели от нападателите по време на схватката. „Пак войнишкият хумор, доколкото схващам.“ Но си замълча, обърна коня си след Борду и подкара до него по кривината, която щеше да заобиколи бивака на бежанците.

— Добри ли са ти хората с лъковете? — попита след малко убиецът.

— Като змии са, мекрал.

— И горе-долу със същия обхват — измърмори Калам.

— Няма да пропуснат.

— Не се съмнявам.

— Боиш ли се, мекрал? Ти, толкова едър и опасен мъж? Воин при това, без съмнение. Изненадан съм.

— Имам по-голяма изненада за теб — отвърна Калам и острието на ножа му се хлъзна през гърлото на Борду.

Плисна кръв. Главатарят на разбойниците изхъхри и главата му увисна на прерязания врат.

Убиецът прибра камата, подхвана го и го изправи на седлото с ръка на гърба му.

— Поязди още малко с мен — каза Калам, — и Седемте свети дано ти съдерат измамната душица. — „Както ще направят и с моята, като му дойде времето.“

Отпред заблещука светлината на огъня. Викове издадоха, че атаката на разбойниците е започнала. По твърдата земя затопуркаха конски копита. Калам подкара напред двата коня. Тялото на разбойника се поклащаше, главата му се бе килнала така, че ухото бе опряно на рамото.

Стигнаха склона на хълма, който от тази страна беше по-полегат и почти без препятствия. Нападателите вече се виждаха в очертанията на светлината на огъня, стрелите им звънваха и изтупваха в загърнатите с одеяла фигури, които седяха или лежаха около огнището.

По звука на стрелите Калам моментално разбра, че под одеялата няма човешки тела. Войникът беше доказал, че го бива — заложил беше капан. Убиецът се усмихна, бутна Борду към врата на коня и плесна животното по задницата. То препусна нагоре и излезе на светло.

Убиецът бързо дръпна юздите на своя кон и свърна встрани леко и безшумно.

Чу се резкият съсък от стрелба на арбалет. Един от разбойниците залитна в седлото си и се прекатури на земята. Другите спряха, явно объркани. Някаква малка торба прехвърча, падна в огъня и пръсна искри. Миг след това нощта се освети от лумналия буен пламък и разбойниците се откроиха съвсем ясно. Арбалетът изсвистя отново. Един от нападателите изкрещя и изви ръка, за да докопа металната стрела, забита в гърба му. После изстена и клюмна в седлото, а конят му застъпва объркано в кръг.

Калам успя да остане скрит, но лумналата светлина го заслепи. Той изруга под нос и се запромъква напред, с дългия нож в дясната си ръка и двуострата кама в лявата.

Чу встрани от себе си тропота от друг връхлитащ ездач. Двамата разбойници бързо извърнаха конете си да посрещнат атаката. Конят се появи и забави ход, спрян като че ли от полетялата към него стрела. На седлото нямаше никой.

Блясъкът от огнището беше намалял.

С изпънати нерви, Калам спря и се присви. Загледа как конят без ездач продължи в безцелен тръс, приближавайки се към разбойника отдясно, докато не се изравни с двамата нападатели. С плавно и изящно движение ездачът му изведнъж се появи в полезрението — жена, беше се свила встрани на стремето — и замахна към най-близкия разбойник с касапски сатър. Тежкото оръжие го улучи във врата и спря чак в прешлените.

Междувременно жената беше стъпила на седлото. Още докато разбойникът падаше, тя скочи на неговия кон, измъкна пиката от държача на седлото и мушна с нея към втория разбойник.

Той изруга и реагира на атаката й като добре обучен войник — вместо да се дръпне назад в безнадеждно усилие да избегне връхлитащото към гърдите му желязно острие, смуши коня си и се наведе настрана, та пиката да го подмине. Конят му се блъсна в другия, с гърди в хълбока. Жената ахна изненадано, загуби равновесие и падна тежко на земята.

Разбойникът скочи от седлото, като вадеше в движение тълвара.

Камата на Калам го улучи в гърлото, на три крачки от зашеметената жена. Стиснал шията си, разбойникът се смъкна на колене. Калам се приближи и нанесе убийствения удар.

— Не мърдай! — отсече рязко нечий глас зад него. — Нацелил съм те в главата. И пусни този резач на гущери. Веднага!

Убиецът сви рамене и пусна оръжието.

— От Втора армия съм. Войската на Едноръкия…

— … е на четири хиляди мили оттук.

Жената се беше съвзела. Надигна се на ръце и колене и дългата й черна коса провисна пред лицето й.

Последният разбойник издъхна с тихо изхъркване.

— От Седемте града си — каза гласът зад Калам.

— Да, но съм войник на Империята. Слушай, помисли малко. Идвах от другата страна, с главатаря им. Той умря преди конят му да го докара в лагера ви.

— Защо тогава един войник носи телаба, а не униформа, и язди сам? Дезертьорство, а наказанието за това е смърт.

Калам изсъска ядосано:

— Както и вашия избор да защитите семейството си, вместо ротата, в която сте зачислен. Според Имперския военен закон това се смята за дезертьорство. — Докато говореше, малазанецът пристъпи встрани: арбалетът все още беше насочен към Калам.

Калам видя пред себе си едва крепящ се на крака полумъртвец. Нисък и набит, той беше облечен в дрипавите останки на униформа на съгледвач — светлосив кожен елек и тъмносиво палто. Лицето му беше покрито с паяжина от драскотини, както и ръцете му до лактите. Четинестата му брадичка беше разцепена от дълбока рана, а шлемът, закриващ очите му, беше очукан. Знакът на униформеното му палто показваше, че е капитан.

Очите на убиеца се ококориха, щом го видя.

— Макар че един дезертирал капитан е рядкост…

— Не е дезертирал — каза жената, която вече се беше изправила и събираше оръжията на избитите разбойници. Намери между тях лек тълвар и пробва баланса му с няколко замаха. На светлината на огъня Калам успя да забележи, че е привлекателна, с крехка фигура и леко прошарена коса. Очите й бяха смайващо светлосиви. Взе от трофеите един колан за меч и го препаса.

— Тръгнахме от Орбал — заговори капитанът, с болка в гласа. — Цяла рота, придружавахме бежанците ни — семействата си. Натресохме се на една проклета от Гуглата армия, докато вървяхме на юг.

— Само това останахме — каза жената и махна в тъмното. Друга жена, по-младо и нежно подобие на първата — и две деца пристъпиха боязливо на светлото, след което притичаха към капитана.

Мъжът продължаваше да държи треперещия арбалет насочен към Калам.

— Това е Селв, жена ми — рече той и махна към жената, вече застанала до него. — Това са ни децата. И сестрата на Селв, Майнала. Е, сега да чуем твоята история.

— Ефрейтор Калам, Девети взвод… Подпалвачите на мостове. Вече знаете защо не съм в униформа, сър.

Мъжът се усмихна широко.

— Обявени сте извън закона. Добре, но защо не си с Дужек? Освен ако не си се върнал в родината си, за да се включиш във Вихъра.

— Това вашият кон ли е? — попита Майнала.

Убиецът се обърна и видя безгрижно пристъпващото в бивака животно.

— Моят е.

— Разбирате от коне.

— Струваше ми откупа за една девица. Смятам, че щом нещо е скъпо, вероятно е добро, дотолкова разбирам от коне.

— Все още не си обяснил защо си тук — измърмори капитанът, но Калам забеляза, че вече се е поотпуснал.

— Надуших въстанието във въздуха — отвърна той. — Империята донесе мир на Седемте града. Ша’ик иска да върне старото време — тирани, гранични войни и кланета. Тръгнал съм за Ейрън. Там ще дебаркират наказателните части — и ако извадя малко късмет, ще се включа към тях, може би като водач.

— Тогава ще продължите с нас, ефрейтор — каза капитанът. — Ако наистина сте Мостовак, значи разбирате от войниклък и ако ми го покажете по пътя ни до Ейрън, ще се погрижа да ви включат отново в имперските рангове без много приказки.

Калам кимна.

— Мога ли вече да си прибера оръжието, капитане?

— Давайте.

Убиецът се наведе, посегна към дългия нож, но спря.

— А, още нещо, капитане…

Капитанът се беше отпуснал изнемощял на рамото на жена си. Извърна замъглените си очи към Калам.

— Какво?

— По-добре ще е да променим името ми… Искам да кажа, официално. Не бих искал да се видя на бесилката, ако ме мернат в Ейрън. Вярно, Калам е често срещано име, но винаги има опасност да те познаят и…

— Ти да не си онзи Калам? Каза, че си от Девети, нали? Дъх на Гуглата!

Коленете му се огънаха и така и не се разбра дали се канеше да каже нещо повече. Жена му изхлипа тихо и го положи на земята, след което погледна уплашено първо сестра си, а после — Калам.

— Спокойно, момиче — каза убиецът, надигна се и се усмихна широко. — Вече се върнах в армията.

Двете момчета, едното на около седем, а другото — четиригодишно, пристъпиха с малко прекалена боязливост към изпадналия в несвяст мъж. Жената разтвори обятията си, децата притичаха и тя ги прегърна.

— Беше премазан — каза Майнала. — Един от разбойниците го влачи вързан за коня му. Шейсет крачки, докато успее да пререже въжето и да се освободи.

Жените, живеещи с гарнизоните, бяха или блудници, или съпруги — за него нямаше съмнение кое от двете е била Майнала.

— Вашият мъж също ли беше в ротата?

— Командваше я. Но загина.

В тона й имаше толкова чувство, колкото ако говореше за времето, и Калам усети хладното й безразличие.

— А капитанът ви е зет?

— Казва се Кенеб. Със сестра ми Селв вече се запознахте. По-голямото момче е Кесен, а по-малкото — Ванеб.

— От Кюон ли сте?

— Беше то.

„Не е от приказливите.“ Убиецът кимна към Кенеб и попита:

— Ще живее ли?

— Не знам. Бълнува насън. Припада.

— Посърнало лице, размазани думи?

— Не.

Калам отиде при коня си и хвана юздите.

— Къде отивате? — попита Майнала.

— Един от разбойниците остана да пази храната, водата и конете. Ще ни трябват и трите.

— Отиваме всички.

Калам понечи да възрази, но Майнала вдигна ръка да го спре.

— Помислете, ефрейтор. Разполагаме с конете им. Можем да яздим всички. Момчетата са се качили на седло още преди да се научат да ходят. А кой ще ни пази, докато ви няма? Какво ще стане, ако ви ранят, докато се биете с последния разбойник? — Обърна се рязко към сестра си. — Ще вдигнем Кенеб на седлото, Селв. Нали?

Тя кимна.

Убиецът въздъхна.

— Добре. Но пазача го оставете на мен.

— Разбрано. Изглежда, имате репутация, ако се съди по реакцията на Кенеб.

— Слава или известност?

— Очаквам да каже повече, като се съвземе.

„Дано да не каже. Колкото по-малко знаят за мен, толкова по-добре.“

Все още оставаше един час до изгрев-слънце, когато Калам вдигна ръка, за да спре групата си.

— Онова корито на пресъхналата река — изсъска той и посочи на хиляда крачки напред. — Стоите и чакате там. Няма да се бавя.

Измъкна от калъфа на седлото най-добрия от прибраните разбойнически лъкове и избра две от по-малко разнебитените стрели в колчана, след което се обърна към Майнала.

— Зареди го този арбалет. В случай, че нещо се обърка.

— Как ще разбера?

Убиецът сви рамене.

— С червата си. — Погледна към Кенеб. Капитанът беше преметнат през седлото, все още в безсъзнание. Лошо. Раните по главата често пъти се оказваха непредсказуеми.

— Още диша — промълви Майнала.

Калам изсумтя и подкара в тръс през равнината.

Видя блясъка на лагерния огън много преди да навлезе във високата трева покрай сухото корито. Все така немарливо. Добър знак. Гласовете, които чу обаче, не бяха добър знак. Смъкна се от коня и запълзя по корем през мократа от росата трева.

Беше пристигнала още една банда разбойници. С дарове. Калам успя да зърне неподвижните проснати тела на пет жени из стана. Всички бяха изнасилени и след това — убити. Освен пазача на Борду имаше още седем мъже, насядали около огъня. Всички въоръжени добре и с броня от щавена кожа.

Пазачът, оставен от Борду, бълваше по няколко думи на един дъх.

— … няма да морим конете. Тъй че пленниците ще вървят пеш. Две жени. Две момчета. Както казах. Борду ги мисли тия неща. И един кон, като за принц. Още малко и ще видите…

— Борду ще подари коня — изръмжи единия от новодошлите. Не беше въпрос.

— Ще го подари ами как. И едно момче отгоре. Борду е щедър командир, сър. Много щедър.

„Сър.“ Е, истински воини на Вихъра значи.

Калам заотстъпва, но след миг спря. Очите му отново се спряха на избитите жени и той изруга наум.

Нещо встрани от него изпука, почти до рамото му. Убиецът се вкочани, после бавно извърна глава. Апт се беше снишил до него, свил глава към земята, с провиснала от челюстите му слюнка. Съществото примига разбиращо.

— Най-после значи? — прошепна Калам. — Или си дошъл само да погледаш?

Демонът не му отговори. Естествено.

Убиецът зареди по-добрата от двете стрели, облиза пръсти и заглади перцата. Нямаше смисъл да обмисля нещата в подробности. Имаше да убие осем души.

Все още прикрит от високата трева, се надигна, насочи лъка и си пое дълбоко дъх. Задържа дълго и двете.

Беше точно изстрелът, който му трябваше. Стрелата прониза лявото око на командира и се заби чак до тила на черепа му, железният връх изпращя, щом се удари в костта. Главата се люшна рязко назад и късият шлем отхвърча от нея.

Калам вече се целеше за втория си изстрел, още докато тялото залиташе към земята, прегънато на две в кръста. Избра си онзи, който реагира най-бързо, едър воин с гръб към него.

Стрелата излетя малко криво, заби се в дясното рамо на воина, отклони се от плешката и продължи нагоре под ръба на шлема. Късметът на Калам отново не го подведе — мъжът залитна, срина се в огъня и издъхна веднага. Вдигна се облак искри и тялото загаси пламъците. Нощният мрак загърна сцената като черен плащ.

Убиецът пусна лъка и бързо пристъпи към викащите уплашени мъже, стиснал два ножа. Бързо избра целите си. Лявата му ръка замахна вихрено и метна първия нож. Един от воините изкрещя. Друг успя да го види, но падна още преди да е изревал.

Тримата останали воини и човекът на Борду се подготвяха за боя, отстъпвайки назад за позиция. Реакцията им даваше да се разбере, че според представата им ги е нападнало цяло отделение. Калам се възползва от паниката им, за да довърши оня, когото беше клъцнал по лицето.

— Пръснете се! — изсъска един от воините. — Джелем, Ханор, вземете арбалетите…

Изчакването щеше да е самоубийство. Най-напред Калам атакува онзи, който беше поел командата. Противникът му заотстъпва отчаяно, размахвайки дивашки тълвара, но убиецът го прободе в китката с върха на камата, воинът изкрещя от болка и оръжието изхвърча от сгърчената в спазъм ръка.

Калам заби дългия нож в гърдите му, веднага след което се сниши и бързо се извъртя, избягвайки удара на пазача, оставен от Борду. Ходът беше изненадващ, защото не бе очаквал от него такъв прилив на кураж. В този момент за малко щеше да умре. Единственото, което го спаси, беше изправянето му в обхвата на часовия. Камата на Калам се заби ниско, малко под бойния колан, и по ръката му плисна кръв. Мъжът изкрещя и се преви на две, затискайки и ножа, и държащата го ръка.

Убиецът пусна оръжието и отстъпи встрани.

Последните двама воини се бяха присвили ниско и се мъчеха да заредят арбалетите. Оръжията бяха малазански и двамата се оказаха фатално невежи в боравенето със зареждащите механизми. Самият Калам можеше да зареди такова оръжие за четири секунди.

Не им остави дори и толкова, влезе им светкавично. Единият все още се мъчеше да затвори напречното лостче, но паническият страх провали усилията му и стрелата отскочи от жлеба и падна на земята. Другият изръмжа, хвърли арбалета и измъкна тълвара от ножницата, за да посрещне атаката на Калам. Имаше предимство както в обхвата, така и в тежестта на оръжието, ала и двете не му помогнаха, след като куражът изведнъж го остави и го накара да замръзне на място.

— Моля те…

Думата отнесе и последното му издихание, след като Калам отби тълвара встрани, замахна с острия като бръснач ръб на дългия нож и разпра гърлото му. Замахът продължи до пълен кръг, при който с едно странично забиване ножът разпра гърдите на другия — кожената броня, ребрата и дробовете. Задавен, воинът рухна на земята. Убиецът го довърши с последния си замах.

Освен стоновете на пазача на Борду цареше тишина. От горичката с ниски дървета на трийсет крачки по коритото на пресъхналата река се чуха първите чуруликания на птици, събудили се да посрещнат утрото. Калам се смъкна на коляно и всмука жадно сладкия прохладен въздух.

Чу стъпки на кон, спускащ се по южния бряг, обърна се и видя Майнала. Арбалетът в ръцете й сочеше от един труп към друг, докато оглеждаше поляната, след което погледна ококорена Калам.

— Преброих осем.

Все още задъхан, убиецът кимна. Изтри острието на дългия нож в телабата на последната си жертва, след което огледа ръба, преди да го прибере в канията.

Пазачът на Борду най-сетне притихна.

— Осем!

— Капитанът как е?

— Буден е. Май има треска.

— На около четиридесет крачки на изток оттук има друга поляна — рече Калам. — Предлагам през деня да лагеруваме там. Трябва да поспя.

— Да.

— Този бивак трябва да го разчистим… труповете…

— Това го остави на Селв и мен. Вече не се стъписваме от такива неща.

Убиецът изпъшка, изправи се и тръгна да си прибира оръжията. Майнала го гледаше. После каза:

— Имаше още двама.

Калам се спря над едно от телата и я погледна.

— Какво?

— Пазели са конете. Изглеждат все едно… — Замълча, след което продължи мрачно: — Разкъсани са на парчета. Едри късове… липсват. Следи от хапане.

Убиецът отново изпъшка и измърмори:

— Нямах много за ядене напоследък…

— Може да е някоя степна мечка, от кафявите стръвници. Възползвала се е от бъркотията, за да ги нападне. Чу ли цвилене на коне?

— Може. Не помня. — Вгледа се в лицето й, зачуден какво ли става зад тези почти сребристи очи.

— Имаше много писъци, но пък звукът се обърква от тези брегове. Все едно, ще трябва да мине за обяснение, не мислиш ли?

— Би могло.

— Добре. Сега ще се върна при другите. Няма да се бавим.

Обърна коня, без да използва юздите, тъй като все още държеше арбалета. Калам така и не разбра как го прави. Спомни си как се беше навела на едното стреме преди няколко часа, а и танца й по седлата. „Тази си я бива в ездата.“

Огледа осеяния с трупове и кръв бивак и изпъшка:

— Гуглата ми е свидетел, трябва да си почина.

— Калам, който яздеше с Уискиджак през Рараку… — Капитан Кенеб поклати глава и отново разбърка огъня.

Беше се стъмнило. Убиецът тъкмо се беше събудил след дългия и дълбок сън. Първият му час след такъв сън никога не беше приятен. Болежки в ставите, стари рани — годините му винаги си казваха думата, когато поспеше. Селв беше сварила силен чай. Наля му една чаша и сега Калам мълчеше и отпиваше, загледан в гаснещите пламъци.

— Още не мога да повярвам, че един човек може да избие осем противници, и то само за броени минути — промълви Майнала.

— Калам е бил нает в Нокътя — обясни Кенеб. — Това е рядкост. Обикновено ги взимат от деца, обучават ги…

— Обучаване? — Калам изсумтя. — Надъхване. — Вдигна очи към Майнала. — Нападането на група воини не е чак толкова невъзможно, колкото ти се струва. Когато нападателят е сам, няма кой друг да направи първия ход. Осем, десет души… е, те си представят, че трябва просто да ме обкръжат и да ме посекат. Само че кой ще тръгне пръв? Всички се колебаят, чакат да се откриеш. Моята работа е да не спирам да се движа, да затварям всяко откриване, преди да успеят да реагират. Между другото, едно отделение ветерани знае как да действа съгласувано…

— Значи извади късмет, че не бяха ветерани.

— Да, късмет си беше.

По-голямото момче, Кесен, се обади:

— Можете ли да ме научите да се бия така, сър?

Калам изпъшка.

— Предполагам, че на баща ти му се иска да ти предложи по-добър живот, момче. Боят е за хора, които са се провалили във всичко друго.

— Но боят и войниклъкът не са едно и също — каза Кенеб.

— Така е — съгласи се убиецът, усетил, че е засегнал по някакъв начин гордостта на капитана. — Войниците заслужават уважение и е вярно, че понякога се налага да се бият. Воюването означава да останеш твърд, когато дойде такъв момент. Тъй че, момко, ако искаш да се научиш да се биеш, първо се научи на войниклък.

— С други думи, слушай татко си — каза Майнала и отвърна с бърза шеговита усмивка на Калам.

След някакъв жест или поглед, който той не успя да улови, Селв стана и отведе момчетата да довършат работата по вдигането на бивака. След като се отдалечиха достатъчно, Кенеб рече:

— Ейрън е на колко, три месеца път оттук? Гуглата да ме вземе, все трябва да има някой град в ръцете на Малазан, или укрепление, което да е по-близо, ефрейтор.

— Всички вести, които чух, са лоши — отвърна Калам. — Всичко на юг оттук са племенни територии, чак до река Ватар. Убарид е близо до реката, но предполагам, че вече е завзет от Апокалипсиса на Ша’ик — твърде важно пристанище е, за да не си го подсигурят. Второ, според мен повечето племена оттук до Ейрън са тръгнали да се присъединят към Камъст Релой.

Кенеб го погледна изненадано.

— Релой?

Калам се намръщи.

— Разбойниците говореха, че е на югоизток оттук…

— По-скоро на изток, отколкото на юг. Релой преследва Юмрук Колтейн и Седма армия. Сигурно ги е помел вече, но и така да е, силите му са на изток от река Секала и му е възложено да държи точно тази територия.

— Знаете за тези неща повече от мен.

— Имахме слуги от тайтан — обясни Майнала. — Бяха верни.

— За което платиха с живота си — добави капитанът.

— В такъв случай, има ли на юг от тук армия на Апокалипсиса?

Кенеб кимна.

— Да, подготвя се за поход към Ейрън.

Убиецът се намръщи.

— Кажете ми, капитане, да сте чували някога думата „джистал“?

— Не, не е от Седемте града. Защо?

— Разбойниците говореха за „джистал в Ейрън“. Като за ашик в дупката. — Помълча малко, след което въздъхна. — Кой командва тази армия?

— Онзи кучи син Корболо Дом.

Калам присви очи.

— Но той е Юмрук…

— Беше, докато не се ожени за една местна жена, която се оказа дъщерята на последния Свещен бранител на Халаф. Стана ренегат, наложи му се да избие половината си легион — отказваха да изменят на Империята. Останалите смъкнаха имперската униформа, обявиха се за наемнически отряд и сключиха договор с Корболо. Точно този отряд ни удари в Орбал. Наричат се Легиона на Вихъра или нещо такова. — Кенеб стана, разрита огъня и разпръсна последните догарящи въглени. — Влязоха като съюзници. Не подозирахме нищо.

В тази история се криеха и други неща, усети убиецът.

— Корболо го помня — промълви Калам.

— Помислих си го. Беше заместил Уискиджак, нали?

— За известно време. След Рараку. Превъзходен тактик, но малко прекалено кръвожаден за моя вкус. За Ласийн също — точно затова го набута в Халаф.

— И вместо него издигна Дужек. — Капитанът се изсмя. — Който пък сега е обявен за изменник.

— Виж, това беше голяма несправедливост. Ще ви разправя някой ден — каза Калам и се надигна. — Трябва да тръгваме. Онези разбойници може да си имат приятели наблизо.

Усети погледа на Майнала върху себе си, докато подготвяше коня за път, и това доста го обезпокои. Мъжът починал едва преди двайсет и четири часа. Срязана котва. Калам беше непознат, взел нещата почти в свои ръце, въпреки че зет й беше по-старши по чин. За първи път от много време трябваше да си е помислила, че с него имат шанс да оцелеят. Отговорност, която никак не му харесваше. „Все пак винаги съм ценял способните жени. Само че един такъв интерес, толкова скоро след смъртта на мъжа й, е като цвете на мъртво стебло. Привлекателно, но не задълго.“ Беше способна, но ако я оставеше да продължи така, нуждите й щяха да подкопаят тази способност. „Не е добре за нея. И освен това, ако го позволя, преди всичко ще престане да е привлекателна за мен. По-добре да си остана сам. По-настрана.“

— Ефрейтор Калам — каза зад него Майнала.

Той се обърна.

— Какво?

— Онези жени. Мисля, че трябва да ги погребем.

Калам се поколеба, след това продължи да оглежда сбруята на коня.

— Нямаме време. Грижи се за живите, не за умрелите.

Гласът й се втвърди.

— Това правя. С нас има две момчета, на които трябва да им се напомня за почитта.

— Не сега. — Отново я погледна. — Почитта няма да им помогне, ако загинат. Виж дали всичко е готово за тръгване и се качвай на коня.

— Тук капитанът заповядва — отвърна тя пребледняла.

— На него главата му е разнебитена и продължава да си мисли, че това е разходка. Наблюдавай го, когато е с ума си — очите му се изпълват със страх. А ти искаш да го натовариш с още едно бреме. Още едно малко натоварване може да го накара да се отдръпне завинаги в главата си и тогава каква полза ще има от него? За когото и да е?

— Добре. — Тя стисна устни и му обърна гръб.

Изгледа я, докато се отдалечаваше. Селв и Кенеб стояха до конете си, достатъчно далече, за да са чули нещо, но достатъчно близо, за да разберат, че между Майнала и него се е надигнала тъмна вода. След малко се появиха и двете деца, яхнали на един кон, седемгодишното момче седеше с изправен гръб отпред, а по-малкото му братче го беше прегърнало през кръста. И двамата изглеждаха по-големи от годините си.

„Почит към живота. Разбира се. Другият урок е колко евтин може да се окаже този живот. Може би първото произлиза от второто, в който случай ще ги получат и двата.“

— Готови сме — каза хладно Майнала.

Калам се метна в седлото. Очите му обходиха усилващия се мрак. „Стой наблизо, Апт. Наблизо, но не съвсем.“

Излязоха от сухото корито и поеха през тревистия Одан, с Калам в челото. За щастие, демонът беше свенлив.

Свирепата вълна ги връхлетя откъм левия борд — гъста лепкава стена, която прескочи през перилото и се разби в палубата като тинесто свлачище. За секунди водата се отцеди от тинята и Фелисин и другите на главната палуба останаха затънали до колене във вонящата гадост. Пирамидата от отрязани глави се бе превърнала в безформена могила.

Хеборик изпълзя до нея; лицето му бе оцапано с мръсножълта като охра кал.

— Тази тиня! — изпъшка той и изплю мазната каша, напълнила устата му. — Виж какво има в нея!

Отчаяна дотолкова, че почти неспособна да реагира, тя все пак се наведе и гребна шепа.

— Пълна е със семена. И гнили растения…

— Да! Тревни семена и гниеща трева… не разбираш ли, момиче? Това тук не е морско дъно. Това е степ. Наводнена. Този Лабиринт е наводнен. Наскоро.

Тя не пожела да сподели възбудата му и изсумтя:

— Това изненада ли е? Не можеш да караш кораб през степта, нали?

Той присви очи.

— Тук има нещо, Фелисин!

Тинята около прасците й изглеждаше странно — сякаш се влачеше насам-натам, пълзеше сякаш, изпълнена с живот. Тя остави бившия жрец и загази с мъка към кърмовия мостик. Вълната не беше стигнала чак до там. Геслер и Сторми бяха на кърмата, нужни бяха и четирите им ръце, за да поддържат курса. Кълп беше близо до тях, готов да смени първия, чиито сили поддадат. А беше чакал достатъчно дълго, за да се разбере, че Геслер и Сторми водят надпревара за чест, никой от двамата не искаше да се предаде преди другия. Ухилените им лица го потвърждаваха. „Идиоти! Ще рухнат и двамата, и за магьосника ще остане сам да се оправя с руля.“

Небето над тях продължаваше да се гърчи и да мята мълнии във всички посоки. Морската повърхност упорстваше на виещия вятър, тежката като тиня вода се надигаше и издуваше, вълните сякаш не искаха да тръгнат наникъде. Обезглавените гребци продължаваха да гребат неуморно, въпреки че десетина гребла се бяха прекършили и само потрошените дръжки се надигаха и спускаха в ритъм с останалите. Барабанът продължаваше да бие, отвръщайки на небесните гръмове с отмерено и невъзмутимо търпение.

Тя стигна до стъпалата и се изкачи над калта, след което се спря изумена. Тинята се отля от кожата й като нещо живо, свлече се от краката й, за да се влее отново в мляскащата локва, покрила цялата палуба.

Присвит до главната мачта, Хеборик извика нещо, обзет от внезапна тревога, приковал поглед в калта, чието трептене се усилваше.

— В нея има нещо!

— Насам! — изрева му Трут откъм стъпалата на предния мостик и подаде ръка. Баудин го държеше здраво за другата. — Побързай! Нещо излиза!

Фелисин се качи още едно стъпало нагоре.

Калта се събираше, набъбваше и добиваше форма. Появиха се кремъчни остриета, някои сиви, други — с тъмночервения цвят на халцедон. По повърхността бавно се разстла раздърпана четина, обвила широки кокалести рамене. Костени шлемове заблестяха златни и кафяви — черепи на зверове, каквито Фелисин не можеше и да си представи, че съществуват някъде. Вече се мяркаха дълги кичури мръсна коса, черна и кафява. Калта не толкова се свличаше от всичко това, колкото се променяше. Тези същества бяха едно цяло с глината.

— Т’лан Имасс! — извика Кълп от средната мачта. „Силанда“ се тресеше като обезумяла. — Логрос Т’лан!

Бяха шестима. Всички бяха заметнати с животински кожи освен съществото, което беше по-малко от останалите и което се появи последно. То беше покрито с мазни опърпани пера на многоцветни птици, а дългата му коса беше стоманеносива, прошарена с червено. Раковини, еленови рога и костени накити висяха от прогнилата му кожена ризница, но като че ли не носеше оръжие.

Лицата бяха сгърчени и набръчкани, костите изпъкваха грубо под кожата. Очните кухини зееха като черни ями. По лицата им имаше твърда четина, освен на сивокосото същество, което се изправи точно срещу Кълп.

— Стой настрана, Слуга на Окования, дошли сме за своите родственици и за Тайст Едур. — Гласът бе женски, езикът — малазански.

Друг Т’лан Имасс се обърна към сивокосата. Беше много по-едър от останалите. Кожата, заметната на раменете му, като че ли беше от мечка, връхчетата на космите проблясваха сребърни.

— Смъртните поклонници са проклятие сами по себе си — проговори той отегчено. — Май трябва да избием и тях.

— Ще го сторим — каза другото същество. — Но първо плячката ни.

— Тук няма ваши родственици — заговори разтреперан Кълп. — А Тайст Едур са мъртви. Идете и се убедете сами. В капитанската каюта.

Женската Т’лан Имасс килна глава. Двама от спътниците й закрачиха към люка. След това тя се обърна рязко и изгледа Хеборик, застанал на перилото на предния мостик.

— Успокой мага, свързан с теб. Той е рана. И тя се разпростира. Това трябва да се спре. И кажи на своя бог, че такива игри го поставят в голяма опасност. Няма да позволим Лабиринтите да пострадат така!

Фелисин се изсмя, на ръба на истерията.

Т’лан Имасс се обърнаха като един към нея и я изгледаха.

Тя се присви неволно пред тези безжизнени погледи, после вдиша дълбоко и се изправи.

— Може да сте безсмъртни и достатъчно силни, за да заплашите бога глиган, но до този момент нищо не сте разбрали.

— Обясни — каза жената.

— Питай тоя, който го засяга — отвърна Фелисин, без да трепне пред бездънния й поглед и сама изненадана от себе си, че не се прекърши.

— Вече не съм жрец на Финир — каза Хеборик, вдигнал високо отсечените си ръце. — Ако богът глиган е тук сред нас, аз не го знам, нито ме интересува много. Магьосникът, яхнал тази буря, ни преследва, иска да ни унищожи. Не знам защо.

— Той е лудостта на отатарал — каза жената.

Двамата Имасс, пратени до капитанската каюта, се върнаха. Макар да не изрекоха нито дума, жената кимна.

— Е, значи са мъртви. А родствениците ни са си заминали. Трябва да продължим гонитбата. — Погледът й се върна на Хеборик. — Бих искала да те пипна.

Фелисин отново се изсмя.

— Млъкни, момиченце — изръмжа Кълп, избута я и слезе на палубата. — Не сме слуги на Окования. Дъх на Гуглата, какво впрочем значи „Окования“? Все едно, дори не искам и да знам. Стъпихме на тоя кораб случайно, не го предвиждахме…

— Не допускахме, че този Лабиринт ще бъде наводнен — каза жената.

— Казват, че можете да преминавате океани — измърмори намръщено магът. Фелисин долови, че думите на Т’лан Имасс го затрудняват. Както и нея.

— Можем да прекосяваме водни масиви — призна жената. — Но телата си можем да намираме само на суша.

— Значи като нас се качихте на този кораб, за да стъпите на суха…

— И да довършим задачата си. Преследваме своите изменили родственици.

— И да са били тук, отдавна са се махнали — отвърна Кълп. — Много преди да дойдете. Ти си Заклинателка на кости.

Жената килна глава.

— Хентос Ълм, от Логрос Т’лан Имасс.

— А Логрос вече не служат на империята Малазан. Радвам се, че поне не сте останали без работа.

— Защо?

— Все едно. — Кълп вдигна очи към небето. — Отпуснал го е здравата.

— Усеща ни — каза Хентос Ълм. И отново се обърна към Хеборик. — Лявата ти ръка е в равновесие, така е. Отатарал и неведома за мен сила. Ако силата на мага в бурята продължи да нараства, отатарал ще надделее и ще познаеш лудостта му.

— Искам да се махне от мен — изръмжа Хеборик. — Моля те.

Хентос Ълм сви рамене и пристъпи към бившия жрец.

— Трябва да унищожим онзи, който е в небесата. След това трябва да затворим раната на Лабиринта.

— С други думи — каза Фелисин, — изглежда, не си струваш усилието, старче.

— Заклинателко на кости — попита Кълп. — Що за Лабиринт е това?

Хентос Ълм замълча, без да откъсва очи от Хеборик.

— Древен. Куралд Емурлан.

— Чувал съм за Куралд Галайн — Лабиринта на Тайст Андий.

— Това е Тайст Едур. Изненадваш ме, маг. Ти си Мийнас Рашан, което е разклонението на Куралд Емурлан, достъпно за смъртните хора. Лабиринтът, който ти използваш, е детето на това място.

Кълп се беше навъсил в гърба на Заклинателката на кости.

— Пълна глупост. Мийнас Рашан е Лабиринтът на Сянка. На Амманас и Котильон, и на Хрътките.

— Преди Сенкотрон и Котильон — отвърна му Хентос Ълм — имаше Тайст Едур. — Заклинателката на кости посегна към Хеборик. — Ще те пипна все пак.

— Добре си дошла.

Фелисин видя как тя опря сбръчканата си длан в гърдите на стареца. След миг отстъпи и му обърна гръб все едно, че не съществуваше повече за нея. Обърна се към загърнатия в меча кожа Т’лан Имасс, който й беше проговорил преди.

— Ти нямаш клан, Легана Брийд.

— Нямам клан — съгласи се той.

Жената посочи Кълп.

— Маг. Не се меси.

— Почакай! — каза Хеборик. — Какво усети в мен?

— Откъснат си от своя бог, макар че той продължава да те използва. Не виждам друг смисъл за съществуването ти.

Фелисин преглътна гадния си коментар. „Не и това.“ Раменете на Хеборик бавно се смъкнаха, сякаш бяха изтръгнали самата същина на живота му от гърдите, като парче плът, почерняло от кръв. Беше се вкопчил в нещо на живот и на смърт, а Заклинателката на кости току-що бе обявила, че това нещо е мъртво. „Свършиха ми всички неща, с които мога да го нараня. Може би това ще ме спре да се опитвам повече.“

Хентос Ълм отметна глава и започна да се разпада, прахта от съществото й се завихри в кръг. След малко се изви на спирала нагоре и бързо изчезна в ниските облаци, кипнали в небесата над тях.

Изпращя мълния — толкова близо, че ушите на Фелисин заглъхнаха от болка. Тя изкрещя и се свлече на колене. Другите бяха изпитали същото, без останалите Т’лан Имасс, които продължаваха да стоят, сковани и безразлични. „Силанда“ се разтресе. Оцапаната с кал пирамида от отсечени глави около мачтата рухна. Главите се затъркаляха и затопуркаха тежко по палубата.

При този звук Т’лан Имасс се извърнаха рязко, изведнъж извадили оръжията си.

Сред кипналите облаци изтътна гръм и въздухът отново потръпна.

Онзи, когото бяха нарекли Легана Брийд, се наведе и вдигна една от главите за дългата черна коса. Беше Тайст Андий, жена.

— Още е жива — промълви немрящият воин с нотка на изненада. — Куралд Емурлан, магията е оковала душите им в плътта.

От облаците отекна смътен крясък — звук, изпълнен с отчаяние и — в нелепо съчетание — с чувство за избавление. Облаците се разпръснаха във всички посоки, разкъсаха се на тънки снопчета. През тях лумна светлокехлибарено небе. Отишла си беше бурята, както и обезумелият чародей.

Фелисин се сниши, когато нещо прелетя покрай нея, оставяйки след себе си миризма на леш. Когато погледна нагоре, Хентос Ълм стоеше отново на палубата, с лице срещу Легана Брийд. Стояха неподвижно, въвлечени сякаш в безмълвен разговор.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка Кълп до Фелисин. Взираше се към небето с пребледняло лице и тя проследи погледа му.

Огромна черна рана, обкръжена с огненочервено и голяма колкото пълна луна, беше зейнала в кехлибареното небе. Онова, което се процеждаше от разкъсаното в тъканта на света, сякаш се прокрадваше във Фелисин през очите й, сякаш самото гледане можеше да прехвърли някаква зараза, болест, която щеше да плъзне в плътта й. „Като отровата на кръвниче.“ От гърлото й се откъсна сподавен стон и тя в паника отмести поглед.

Но Кълп продължаваше да се взира и лицето му ставаше все по-бледо, устата му беше увиснала вяло. Фелисин го сръга с лакът.

— Кълп! — Той не реагира. Тя го удари.

Изведнъж Геслер се озова до тях и закри с длан очите му.

— По дяволите, маг, престани да го гледаш!

Кълп се възпротиви, след това сведе глава и кимна.

— Хайде, пусни го — каза тя на ефрейтора.

Щом Геслер го пусна, магът се обърна към Хентос Ълм. Гласът му беше хриплив и разтреперан.

— Това е раната, за която спомена, нали? Разширява се… усещам я, като рак…

— Душа трябва да я закърпи.

Легана Брийд беше закрачил по палубата. Очите на всички се извърнаха към него. Той стигна до кърмовия мостик, качи се и застана пред Сторми. Ветеранът не отстъпи, нито се сви от страх.

— Е — промърмори с бледа усмивка морският пехотинец. — Значи това било краят.

Т’лан Имасс вдигна сивия кремъчен меч.

— Задръж — изръмжа Геслер. — Ако ви трябва душа, която да запуши оная рана… моята вземи.

Легана Брийд извърна рязко глава.

Геслер стисна устни. И кимна.

— Недостатъчно — изрече Хентос Ълм.

Легана Брийд отново се обърна към Сторми.

— Аз съм последният от моя клан — избоботи той. — Л’ече Шаин ще свърши. Това оръжие е нашата памет. Носи го, смъртни. Познай тежестта му. Камъкът винаги жадува за кръв. — И поднесе на воина дългия четири стъпки меч.

С помръкнало лице, Сторми го пое. Фелисин видя как мускулите му се стегнаха да удържат тежестта.

— Хайде — промълви Хентос Ълм.

Легана Брийд отстъпи крачка назад и рухна сред прашен стълб. Въздухът около него се раздвижи, зафуча и засмука бялата прах на вихрушка. След миг вятърът заглъхна и Легана Брийд вече го нямаше. Останалите Т’лан Имасс вторачиха погледи към небесата.

Фелисин така и не разбра дали само си представи, че видя как Т’лан Имасс възвърна формата си, когато прашната вихрушка се заби в средата на небесната рана — малка и нищожна привидно разперена фигурка, бързо погълната от мастиления мрак. Миг след това краищата на раната сякаш потръпнаха и небето наоколо се закъдри на тънки вълни. И зейналото в небесната тъкан започна да се свива.

Хентос Ълм продължаваше да се взира нагоре. Накрая кимна.

— Достатъчно. Раната е закърпена.

Сторми бавно свали върха на кремъчния меч и го опря на палубата.

„Един пребит ветеран, съкрушен така цинично, поредният имперски несретник.“ Явно беше смазан. „Недостатъчно, каза тя. Как не!“

— Ще си тръгваме — каза Хентос Ълм.

Сторми се съвзе и вдигна глава.

— Заклинателко на кости!

Тя му отвърна с явно презрение:

— Легана Брийд поиска онова, което му се полагаше по право.

Войникът не отстъпи.

— Това „закърпване“… кажи ми, болезнено ли е?

Вместо отговор Хентос Ълм сви рамене и се чу съвсем доловимо стържене на кости.

— Сторми! — извика предупредително Геслер, но приятелят му тръсна глава и слезе на палубата. Щом пристъпи към Прорицателката, друг Т’лан Имасс застана пред него, за да го спре.

— Войник! — отсече Геслер. — Спри!

Но Сторми само отстъпи встрани и надигна меча от кремък.

Т’лан Имасс отново се озова пред него, бърз като мълния, ръката му се стрелна напред и стисна Сторми за шията.

Геслер изруга, избута Фелисин от пътя си — ръката му докопа дръжката на меча, — но спря, щом стана ясно, че Т’лан Имасс само държи Сторми. А и самият пехотинец се беше съвсем усмирил. Двамата си прошепнаха нещо. После немрящият воин го пусна и отстъпи назад. Гневът на Сторми беше изчезнал и нещо в хлътналите му рамене напомни на Фелисин за Хеборик.

— Заклинателко на кости! — изрева Кълп.

Ала петимата Т’лан Имасс се разпадаха.

— Почакайте! — извика магът и се втурна към тях. — Как в името на Гуглата да се измъкнем оттук!?

Беше твърде късно. Съществата ги нямаше.

Геслер се обърна към Сторми, кипнал от гняв:

— Какво ти каза онзи кучи син?

Очите на войника бяха влажни — потресоха Фелисин.

— Сторми… — прошепна Геслер.

— Каза, че… съществува… голяма болка — промълви мъжът. — Попитах го: „Откога?“ Каза: „Вечна е“. Раната заздравява около него, разбираш ли? Не е могла да го спре, разбираш ли? Не и в такова нещо. Пожелал го е сам… — Мъжът се задави. Обърна се, затича по палубата и се скри.

— Без клан — рече Хеборик от мостика. — Ненужен никому. Съществувание без смисъл…

Геслер изрита една от отрязаните глави. Топуркането й отекна силно в заглъхналия въздух.

— Има ли все още някой, който иска да живее вечно? — изръмжа той и се изплю.

Трут заговори с разтреперан глас:

— Някой друг видя ли го? Прорицателката не го… сигурен съм, че не го…

— Какви ги пелтечиш, момче? — изрева Геслер.

— Онзи Т’лан Имасс. Върза я на колана си. За косата. Наметалото от мечка я скри.

— Какво?

— Той взе една от главите? Никой друг ли не го видя?

Хеборик реагира пръв. Ухилен дивашки, той скочи на палубата и затича към люка. Още докато се хвърляше към капака, Кълп вече се спускаше към първата палуба с гребци.

Минутите затекоха тягостно.

Геслер, все още намръщен, тръгна към Сторми и бившия жрец.

Кълп се върна.

— Един от тях е мъртъв като колец!

Фелисин помисли да попита какво означава всичко това, но я обзе внезапна умора и се отказа. Обърна се и видя Баудин. Беше при носа, с гръб към всичко… към всички. Удиви я безразличието му. Липса на въображение, заключи след малко, и тази мисъл я накара да се усмихне със злоба. Тръгна към него.

— Твърде много ти дойде, а, Баудин? — подкачи го, като се облегна до него на извитото перило.

— Т’лан Имасс винаги носят само неприятности — отвърна той. — Каквото и да правят, винаги има две страни, ако не и повече. Стотици може би.

— Уличен главорез с мнение.

— Всяко твое мнение е като изсечено в камък, момиче. Нищо чудно, че хората непрекъснато те изненадват.

— Изненадват? Нищо не може да ме изненада, главорезо. Замесени сме в нещо. Ще ни сполетят още по-лоши неща, тъй че престани да мислиш за изход. Изход няма.

Той изсумтя.

— Най-после нещо умно от устата ти.

— О, я не ми омеквай — отвърна Фелисин. — Просто съм твърде уморена, за да бъда жестока. Дай ми само няколко часа сън и отново ще съм си същата.

— И ще умуваш как да ме убиеш.

— Което ме забавлява.

Той помълча дълго, зареял поглед в безсмисления хоризонт, после се обърна към нея.

— Хрумвало ли ти е някога, че може би тъкмо това, което си, те е заклещило в капана, в който си се заклещила?

Тя примига. Малките му като на звяр очи проблясваха язвително.

— Не те разбирам, Баудин.

Той се усмихна.

— О, разбираш ме много добре, момиченце.

10.

Беше изтекла цяла седмица, откакто Дюйкър се натъкна на следата, оставена от бежанците от Кейрон Тепаси. Явно бяха изтласкани на юг, за да бъде подложен тътрещият се град на Колтейн на още по-голямо напрежение, прецени историкът. Нищо друго нямаше в тази безкрайна тревиста пустош. Сезонът на сушата се беше задържал, слънцето в пустото небе беше съсухрило тревата толкова, че стръковете приличаха на ръждясала тел.

Ден след ден се изтърколваха, а Дюйкър все не можеше да догони Юмрука и неговия керван. На няколко пъти беше видял пред себе си огромен облак прах, но тайтанските ездачи на Релой му бяха попречили да се приближи.

Колтейн успяваше някак да държи силите си в движение, в непрестанно движение, все по-близо и по-близо към река Секала. „А оттам накъде? Дали ще спре в отбрана при стария брод?“

И тъй, Дюйкър продължи да язди по дирята на окаяната колона. Оставеното от бежанците намаляваше, но картината ставаше все по-грозна: малки гробове, покрили като гърбици изоставените места за стан; пръснати по земята кости от коне и добитък; често преправян, но най-сетне изоставен ок на фургон, останалото от фургона сигурно бе разглобено и прибрано за части. Отходните изкопи воняха под облаци мухи.

Местата на дребните схватки обаче разкриваха друга история. Между голите непогребани тела на тайтанските конни воини лежаха потрошени уикски пики със свалени остриета. Всичко годно за използване беше смъкнато от тайтанските трупове: кожени каишки, гамаши и колани, оръжия, даже плитки от косите им. Мъртвите коне също бяха прибрани и на тяхно място бяха останали само петна окървавена трева.

Тези гледки вече отдавна не изненадваха Дюйкър. Също като племенните воини на тайтан, с които от време на време се заговаряше, беше започнал да вярва, че Колтейн е всичко друго, но не и човек, и че е изваял своите войници и всички бежанци в неумолими въплъщения на невъзможното. Но въпреки това не можеше да има никаква надежда за победа. „Апокалипсисът“ на Камъст Релой включваше армиите на четири големи града и на още десетина по-малки селища, безчет племена, както и селяшка орда, голяма колкото цяло вътрешно море. И всичко това се приближаваше, доволно засега само да съпътства Колтейн до река Секала. Всички течения се изливаха натам. Предстоящата битка се очертаваше като пълно унищожение.

Дюйкър яздеше през деня — дрипав, измършавял от глад, обрулен от вятъра самотник, изостанал от селяшката армия, старец, решен на всяка цена да се включи в последната битка. Тайтанските конници вече го познаваха още щом го зърнеха отдалече и не му обръщаха много внимание, освен да му махнат за поздрав. На всеки два или три дни някой воин го догонваше, подаваха му вързопи с храна, вода и зоб за коня. В известен смисъл се беше превърнал в тяхна икона, пътуването му беше станало някак символично, обременено с непожелана значимост. Жегваше го понякога чувството за вина от това, но все пак приемаше даровете им с искрена благодарност — в края на краищата благодарение на тях и той, и конят му все още бяха живи.

Все пак верният му кон показваше признаци на изтощение. Всеки ден му се налагаше все повече да го води за юздите.

Беше на свечеряване. Прашният облак продължаваше напред, докато Дюйкър не се увери в един момент, че авангардът на Колтейн е стигнал до реката. Юмрукът сигурно щеше да настои целият керван през нощта да се събере за стануване в лагера, който авангардът щеше да подготви. Ако Дюйкър изобщо имаше шанс да ги настигне, то това щеше да е през тази нощ.

За брода знаеше само по карти, а и спомените му бяха отчайващо смътни. Река Секала беше средно около петстотин крачки на ширина и течеше на север, към морето Кейрас. В сгъвката между два хълма трябваше да има някакво селце, на няколкостотин крачки южно от самия брод. Като че ли си спомняше и за някакъв „хомот“ — парче суша с форма на волски хомот, при един завой на реката.

Гаснещият ден разстла сенки по земята. Най-ярките нощни звезди огряха тъмната синева на небето. Нощни пеперуди се вдигнаха и запърхаха като късчета пепел.

Дюйкър отново яхна коня. На половин миля на север по билото на хълма яздеше малка група тайтански конници. Дюйкър прецени, че е все още поне на една левга от реката. Колкото повече се приближаваше, патрулите на конните воини щяха да се увеличават. А нямаше никакъв план как да се оправи с тях.

През по-голямата част от деня историкът беше вървял пеш, за да спести силите на животното за бързо препускане. Щеше да му е нужно всичко, което конят бе способен да даде от себе си, а се боеше, че няма да е достатъчно. Смуши го и го подкара в тръс.

Далечните тайтанци не му обърнаха внимание и скоро се скриха от погледа му. С разтуптяно сърце, Дюйкър подкара коня в лек галоп.

Лъхна го вятър в лицето и историкът изсъска благодарствена молитва заради милостта на неведомия бог. Надвисналият отпред облак прах започна да се сляга.

Небето помръкна.

На няколкостотин крачки вляво от него извика глас. Десетина конници, с кожени ивици, вързани за пиките им. Тайтанци. Дюйкър ги поздрави с вдигнат юмрук.

— Призори ще бъде, старче! — изрева един от тях. — Да атакуваме сега ще е самоубийство!

— Иди в стана на Релой! — ревна му друг. — На северозапад, старче — тръгнал си към вражеските редици!

В отговор Дюйкър замаха с ръце като обезумял. Надигна се леко в седлото, прошепна няколко думи в ухото на коня и леко го стисна с колене. Животното изпъна глава напред и крачките му се удължиха.

Щом стигна билото на ниския хълм, историкът най-сетне видя през какво му предстои да премине. Напред и вдясно от него се простираше станът на тайтанските пиконосци, около хиляда или повече шатри, със стотици готварски огньове. Конни патрули обикаляха в неспокойна редица отвъд шатрите, за да пазят от вражеските сили, окопали се при брода. Вляво от тайтанския стан се бяха пръснали стотици хиляди скърпени от каквото падне шатри — селската орда. Над дрипавото, изникнало наскоро поселище като сиво-черен плащ беше надвиснал пушек. Печеше се месо. Външният защитен кордон се състоеше от окопи, отново срещу реката. Между двата лагера имаше коридор, с ширина не повече от два фургона, който минаваше по ската и свършваше пред земните укрепления на Колтейн.

Дюйкър подкара коня си по този коридор, пришпори го в пълен галоп. Тайтанският отряд го беше оставил, но воините, патрулиращи около лагера, вече го гледаха съсредоточено, макар и без явна тревога… засега.

Щом подмина вътрешния край на племенния стан, вдясно от него, а след това и морето от шатри на селяните вляво, той видя вдигнатите земни укрепления, редиците шатри и постовете — ордата си имаше допълнителна защита. Зърна и две знамена, на Сиалк и на Хисар — редовна пехота. Извърнаха се покрити с шлемове глави, погледите им бяха привлечени от тропота на копитата на коня му и вече от разтревожените викове на тайтански ездачи.

Конят напрягаше сетни сили. Постовете на Колтейн бяха на петстотин разкрача пред него, но сякаш не се приближаваха. Той чу тропота на преследващите го коне — усилваше се все по-близък. По малазанските насипи се появиха човешки фигури, заизпъваха лъкове. Историкът се замоли наум дано умовете на войниците, към които яздеше, да са достатъчно бързи. Изруга, щом видя как лъковете се надигнаха и изпънаха за стрелба.

— Не по мен, копелета такива! — изрева на малазански.

Лъковете изсвистяха. Стрелите полетяха невидими в здрача.

Конете зад него зацвилиха. Дюйкър се обърна рисковано през рамо и видя как тайтанците спират, за да обърнат и да излязат от обхвата на стрелите. По земята лежаха ритащи коне и няколко мъртви тела.

Забави коня до лек галоп, после — до тръс и приближи отбранителните насипи. Конят беше плувнал в пяна, главата му беше клюмнала.

Дюйкър бавно навлезе сред тълпа синекожи уикци — клана на Невестулката. Всички го гледаха смълчани. Огледа се и разбра, че е в подходяща компания — воините от североизточен Кюон Тали приличаха на призраци, с изпити от глад и изтощение лица, също като неговото.

Оттатък лагера на клана на Невестулката бяха униформените войнишки палатки и се виждаха две знамена — гвардията на Хисар, които бяха останали верни, и някаква част, чийто флаг Дюйкър не можа да разпознае, освен стилизирания арбалет в средата, обозначаващ морската пехота на Малазан.

Няколко ръце се протегнаха да му помогнат да слезе от седлото. Няколко гласа замърмориха утешително. Грижите им бяха повече за коня. Един старец го стисна за рамото.

— Ще се погрижим за този храбър кон, странниче.

— Мисля, че е свършил — отвърна Дюйкър, обзет от жал. „Богове, колко съм уморен.“

Старецът поклати глава.

— Жените ни са опитни в тези неща. Ще препуска отново конят ти. А, ето че идва един офицер — върви.

Приближи се капитан от неизвестна на Дюйкър рота морски пехотинци. Беше фаларец, с дълга вълниста рижа коса и брада.

— В седлото яздеше като малазанец — рече той, — ама дрехите ти са на проклет доусиец. Обясни какъв си и що си, и то бързо.

— Дюйкър, Имперски историк. Опитвам се да ви догоня още от Хисар.

Очите на капитана се облещиха.

— Сто и шейсет левги… и очакваш да ти повярвам? Колтейн напусна Хисар преди близо три месеца.

— Знам. Къде е Бълт? Кълп върна ли се в Седма? И кой, в името на Гуглата, си ти?

— Лъл, капитан от морската пехота на Сиалк, крилото на Картерон, флотата на Саул. Колтейн е свикал съвещание — най-добре е да дойдете с мен, историк.

Тръгнаха през лагера и Дюйкър се ужаси от това, което видя. Зад окопите на пехотинците имаше широко, наклонено към реката поле, през което минаваше ограден с въжета път. Вдясно бяха стотиците фургони, натоварени догоре с ранени. Колелата на фургоните бяха затънали в подгизнала от кръв кал. В осветения от факлите въздух прелитаха птици и грачеха настървено — подушили бяха кръвта. Още по-надясно разораното поле беше покрито с огромна маса добитък: животните бяха струпани плътно и потръпваха като кипнал прилив под мъглата от ризани — крилатите гущери пируваха с рояците мухи.

По-нататък полето се спускаше към блатна ивица, с дъсчен понтон през нея. Водата лъщеше червено. Отвъд блатото се виждаше широк изгърбен остров с форма на волски хомот, на който се беше струпал в пълна неразбория лагерът на бежанците — десетки хиляди дрипави шатри.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка историкът. — През всичко това ли ще трябва да минем?

Капитанът поклати глава и посочи една голяма фермерска къща откъм страната на добитъка.

— Там е. Кланът на Враната на Колтейн пази южната страна по хълмовете, за да не може стоката да се разпръсне или местните да отмъкнат животни — от другата страна има едно село.

— Флотата на Саул ли казахте? Но защо не сте с адмирал Нок в Ейрън, капитане?

Червенокосият войник отвърна с гримаса.

— Де да бяхме с него. Оставихме флотата и се оттеглихме в Сиалк за ремонт — транспортният ни кораб беше от седемдесет години, започна да се пълни с вода на два часа път от Хисар. Бунтът избухна същата нощ, тъй че зарязахме кораба, събрахме каквото беше останало от тамошната рота морски пехотинци и тръгнахме с бежанската колона от Сиалк.

Самотната къща, която доближиха, се оказа тромава внушителна постройка. Обитателите й наскоро я бяха изоставили, бягайки от кервана на Колтейн. Основите й бяха от дялан камък, а стените от здрави греди, измазани с глина. Един войник от Седма стоеше на пост пред здравата дъбова врата. Кимна на капитан Лъл, но изгледа Дюйкър с присвити очи.

— Зарежи племенното му облекло — каза му Лъл, — тоя е наш. Кои са тук?

— Всички освен Юмрука, магьосниците и капитана на сапьорите, сър.

— Зарежи го капитана — рече Лъл. — Той не си прави труда да се явява на такива съвещания.

— Да, сър. — Войникът натисна с облечената в стоманена ръкавица ръка и отвори вратата.

Лъхна ги пушек. Дюйкър и капитанът пристъпиха вътре. Бълт и двама офицери от Седма се бяха навели около масивното каменно огнище в другия край на помещението и явно обсъждаха запушения комин.

Лъл откопча колана с меча си и го окачи на една от куките до вратата.

— За какво в името на Гуглата сте го наклали тоя огън? Не е ли достатъчно горещо и миризливо тука? — Замаха с ръка да разкара дима.

Един от офицерите на Седма се обърна и Дюйкър позна в него войника, който беше стоял до него при пристигането на Колтейн с уикците в Хисар. Погледите им се срещнаха.

— Кълна се в копитцата на Тогг, та това е историкът!

Бълт също се обърна. Белегът и устата му зейнаха в двойната усмивка.

— Сормо се оказа прав — надушил те беше по дирята ни още преди няколко седмици. Добре дошъл, Дюйкър!

Краката му бяха толкова изтощени, че заплашваха да поддадат, затова Дюйкър седна на един от столовете, избутани до стената.

— Радвам се, че те виждам жив и здрав, чичо — рече той, отпусна се и примижа от болката в схванатите мускули.

— Ще си сварим билков чай — каза уикецът; очите му бяха зачервени и сълзяха от лютивия дим. Старият ветеран се беше съсухрил, посивял беше от умора.

— Зарежете го тоя огън, в името на чистите ми дробове, живи да сте — избоботи Лъл. — Между другото, какво задържа Юмрука? Нямам търпение да чуя какъв безумен план е измислил тоя път.

— Дотук се оправяше — каза Дюйкър.

— Е, да, срещу една армия — отвърна Лъл. — Ама сега срещу нас са две…

Историкът вдигна глава.

— Две?

— Освободителите на Гуран — каза познатият на Дюйкър капитан. — Не помня дали се представихме тогава. Аз съм Ченед. Това е капитан Сълмър.

— И това ли е всичкият офицерски ранг на Седма?

Ченед се ухили.

— Боя се, че да.

Капитан Сълмър изсумтя.

— Не съвсем. Има и един, дето командва сапьорите на Седма.

— Тоя, дето никога не се явява на такива съвещания.

— М-да. — Сълмър изглеждаше кисел, но Дюйкър вече подозираше, че това просто е обичайната му физиономия. Беше мургав и нисък, като че ли имаше канийска и далхонска кръв в родословието си. Раменете му бяха смъкнати, сякаш цял живот беше носил непосилно бреме. — Макар че защо си мисли това копеле, че е над всички нас, така и не разбрах. Проклетите сапьори нищо друго не правят, освен да поправят фургони, да събират камъни и да се мотаят в краката на резачите.

— Бълт ни командва на бойното поле — каза капитан Ченед.

— Аз съм волята на Юмрука — избоботи уикският ветеран.

Отвън се чу тропот на коне и дрънчене на броня, после вратата рязко се отвори.

Колтейн изглеждаше непроменен — прав като копие, лицето му бе обрулено от вятъра, тъмно и набръчкано като щавена кожа; черната му пелерина от съшити гарванови пера се изду след него, когато закрачи към средата на голямата стая. След него влязоха Сормо Е’нат и неколцина уикски деца и юноши, които се пръснаха и се подредиха безразборно покрай стени и мебели. Напомниха на историка за глутница пристанищни плъхове от града Малаз, всеки от тях — господар на малкото късче пространство, което държи.

Сормо пристъпи към Дюйкър и протегна двете си ръце, за да го хване за китките. Погледите им се срещнаха.

— Търпението ни бе възнаградено. Поздравявам те, че успя, Дюйкър!

Момчето изглеждаше безкрайно състарено: няколко живота сякаш се бяха побрали в бръчките около хлътналите му очи.

— Ще почивате след това, историк — каза Колтейн и огледа всички присъстващи с бавен, преценяващ поглед. — Заповедта ми беше изрична — рече той, обръщайки се накрая към Бълт. — Къде е този капитан на инженерните?

Бълт сви рамене.

— Уведомен е. Труден е за намиране тоя човек.

Колтейн се навъси.

— Капитан Ченед, докладът ви.

— Трета и Пета роти се прехвърлиха през брода и се окопават. Дължината е около четиристотин и двайсет крачки, без да се смятат плитчините от двете страни, което добавя още около двайсет крачки. Средната дълбочина е около разтег и половина. Ширината е между четири и пет в по-голямата част, на няколко места по-тясно, на други — малко по-широко. Дъното е около два пръста кал върху здраво каменно корито.

— Кланът на Мармота ще се присъедини към вашите роти от другата страна — каза Колтейн. — Ако силите на Гуран се опитат да превземат онази страна на брода по време на прехвърлянето, вие ще ги спрете. — Юмрукът се обърна към капитан Лъл. — Вие и кланът на Невестулката ще пазите тази страна, докато се прехвърлят ранените и бежанците. Аз ще държа позиция на юг, блокирайки селския път, докато всички се прехвърлят.

Капитан Сълмър се закашля.

— За реда на прехвърлянето, Юмрук. Съветът на благородниците ще писне, че…

— Благородници ли? — попита Бълт. — Имаш предвид бежанците, разбира се.

— Именно…

Капитан Лъл се ухили злобно на Сълмър.

— Мъчим се да се подмажем и на двете страни, а? А аз си мислех, че сте войник на Седма.

Лицето на Сълмър помръкна.

— Разкъсването на този ред ще е самоубийствено — каза Ченед.

— Точно така — изръмжа Бълт и изгледа Сълмър все едно, че беше гранясала мръвка.

— Носим отговорност за… — заговори вбесен капитанът, но Колтейн го сряза с рязката си ругатня.

В стаята настъпи тишина. Отвън се чу скърцане на колелета на фургон.

— Не ни стига адвокатът им — изпъшка Бълт.

След миг вратата се отвори и влязоха двама души. Първият беше облечен в безукорно чисто палто от светлосин брокат. Мускулите по тялото му от младежките години бяха отстъпили място на тлъстината, а тази тлъстина беше повехнала от трите месеца отчаяно бягство. С това лице, отпуснато като смачкана кожена торба, той все пак излъчваше самоувереност, смесена с негодувание като от понесена обида. Мъжът, който пристъпи след него, също беше облечен в хубави дрехи — макар и превърнали се от прахта и потта в безформени торби, увиснали по измършавялата му фигура. Беше плешив, кожата на черепа му — напукана и грапава, изгоряла под слънцето. Изгледа всички в стаята с насълзени очи и замига бързо.

Първият благородник заговори:

— Вестта за това събиране стигна до Съвета със закъснение…

— И освен това неофициално — прекъсна го сухо Бълт.

Благородникът продължи, почти без пауза:

— Подобни събития по принцип са свързани предимно с обсъждането на военни неща, а Небесата да не дават дано Съветът да се намесва в подобни теми. Но в качеството си на представители на близо трийсетте хиляди бежанци, събрани сега тук, ние сме съставили списък от… изисквания… който бихме искали да ви представим.

— Представляваш няколко хиляди благородници — каза капитан Лъл, — тоест само техните проклети от Гуглата интереси и нищо друго, Нетпара. А красноречието си го запази за нужниците.

Нетпара се направи, че не е чул забележката на капитана. Погледът му се спря на Колтейн, в очакване на отговора му.

Юмрукът обаче с нищо не показа, че се готви да му го предложи.

— Намери сапьорите, чичо — обърна се той към Бълт. — Фургоните трябва да започнат прехвърлянето след един час.

Уикският ветеран кимна бавно.

— Очаквахме да отдъхнем една нощ — каза намръщено Сълмър. — Всички едва се държат на краката си…

— Час — изръмжа Колтейн. — Първо фургоните с ранените. До съмване искам поне четиристотин от другата страна.

Нетпара пак заговори:

— Моля ви, Юмрук, премислете реда на прехвърлянето. Макар сърцето ми да се къса за ранените войници, главната ви отговорност е за бежанците. Нещо повече, мнозина в Съвета ще приемат като тежко оскърбление това, че добитъкът ще се прехвърли преди невъоръжените граждани на Империята.

— А ако загубим добитъка? — попита Лъл благородника. — Предполагам, че бихте могли да печете сирачета на огън.

Нетпара се усмихна примирено.

— Ах, да, въпросът с намалените дажби също е в списъка на нещата, които ни безпокоят. Разполагаме със сигурни сведения, че подобни намаления не се прилагат за войниците на Седма. Може би ще е възможно да се обмисли един по-балансиран метод на разпределение? Толкова тежко е да виждаш как децата линеят.

— По-малко месце по кокалите им, а? — Лицето на Лъл се беше зачервило от едва сдържания гняв. — Без войниците между вас и тайтанците, коремите ви ще се свлекат до коленете за нула време.

— Разкарайте ги оттук — нареди Колтейн.

Другият благородник се окашля.

— Макар че Нетпара говори тук от името на мнозинството в Съвета, възгледите му не се подкрепят единодушно. — Без да обръща внимание на мрачния поглед, с който го удостои спътникът му, старецът продължи. — Дойдох тук от любопитство, нищо повече. Например тези фургони, пълни с ранени — изглежда, ранените са много повече, отколкото си представях: фургоните наистина са препълнени, но все пак са близо триста и петдесет. Преди два дни возехме седемстотин войници, с може би около сто и седемдесет фургона. Оттогава имаше само две малки сражения, но ето, че сега се използват два пъти повече фургони за транспорт на ранените. Нещо повече, сапьорите все се врат около тях и едва ли не пречат на работата на резачите. Бих ли могъл да знам какво по-точно се замисля тук?

Последва тишина. Дюйкър забеляза как двамата капитани от Седма се спогледаха озадачено. Слисаната физиономия на Сълмър беше едва ли не комична, докато умът му се мъчеше да смели подробностите, изложени от стареца. Единствено уикците изглеждаха невъзмутими.

— Ранените сме ги разредили — каза Бълт. — Вдигнахме ритлите и…

— Ах, да — прекъсна го благородникът и замълча, за да избърше насълзените си очи с кърпата. — И аз тъй прецених отначало. Но защо тогава тези фургони затъват толкова надълбоко в калта?

— Наистина ли е необходимо, Тъмлит? — попита раздразнен Нетпара. — Техническите нюанси може и да те очароват, но Гуглата ми е свидетел, не и останалите около теб. Обсъждахме позицията на Съвета по жизненоважни въпроси. Нищо не може да оправдае подобно отклонение от…

— Чичо — намеси се Колтейн.

Ухилен, Бълт награби двамата благородници под мишниците и ги поведе решително към вратата.

— Трябва да уточним прехвърлянето — заобяснява им в движение. — Отклоненията са нежелани.

— Но каменоделците и зидарите… — заопъва се Тъмлит.

— Вън и двамата! — забута ги Бълт. Нетпара се оказа достатъчно благоразумен да отвори вратата миг преди пълководецът да ги бутне за последен път към изхода.

Бълт кимна на часовия, войникът се пресегна и затръшна вратата зад гърба им.

Лъл размърда рамене под тежката плетена ризница.

— Има ли нещо, което трябва да знаем, Юмрук?

— Притеснява ме — заговори Ченед, след като се разбра, че Колтейн няма да отговори на въпроса на Лъл, — дълбочината на този брод. Прехвърлянето вероятно ще се окаже адски бавно — не че има кой знае какво течение, но с тази кал отдолу и четири-пет стъпки вода, никой не може да премине бързо. Дори на кон. — Погледна към Лъл. — Едно оттегляне с бой няма да е никак приятно.

— Всички знаете позициите и задачите си — каза Колтейн. — Извърна се към Сормо и изгледа с присвити очи магьосника, а после — и младежите, подредили се зад него. — Всеки от вас ще получи по един магьосник — каза на офицерите си. — Съобщенията ще се разменят само чрез тях. Свободни сте.

Дюйкър изчака, докато офицерите и децата напуснат, и останаха само Бълт, Сормо и Колтейн.

Магьосникът зашава с пръсти във въздуха, в ръката му се появи кана и той я подаде на Юмрука. Колтейн удари здрава глътка и на свой ред я подаде на Дюйкър. Очите на Юмрука бяха светнали.

— Е, историк, имате да ни разкажете интересни неща. Вие бяхте с мага на Седма, Кълп. Тръгнали сте с него само часове преди въстанието. Сормо не може да го намери този човек… никъде. Да не е умрял?

— Не знам — отвърна замислено Дюйкър. — Разделихме се. — Отпи от каната и я зяпна изненадан. „Изстудена бира. Откъде го измъкна това Сормо?“ Погледна към магьосника. — Търсили сте Кълп през своя Лабиринт?

Младежът скръсти ръце.

— Няколко пъти. Не и напоследък. Лабиринтите са станали… трудни.

— За наш късмет — обади се Бълт.

— Не разбирам.

Сормо въздъхна.

— Помните ли онзи наш ритуал, историко? Нашествието на д’айвърс и соултейкън? Сега те са нахлули във всеки Лабиринт — поне на този континент. Всички търсят прословутия Път на Ръцете. Принуден бях да насоча усилията си към старите начини, земните магии, на духовете на живота и на зверовете тотеми. Нашият враг, Върховен маг Камъст Релой, не притежава такова древно знание. Затова и не смее да ни удари с магиите си. Вече от няколко седмици.

— Без това — намеси се Колтейн — Релой е само един компетентен пълководец. Но не и гений. Тактиката му е твърде опростена. Гледа огромната си армия и позволява на самоувереността да подцени силата и волята на неговите противници.

— А и не се учи от пораженията си — каза Бълт.

Дюйкър задържа погледа си върху Колтейн.

— Накъде водите тази колона, Юмрук?

— Към Убарид.

Историкът примига изненадано. „Поне на два месеца път оттук.“

— Значи все още държим този град?

Дълго мълчание.

— Не знаете — промълви Дюйкър.

— Не знаем — каза Бълт, взе каната от ръцете му и отпи.

— Е, Дюйкър — рече Колтейн, — разкажете ни сега историята си.

Историкът нямаше намерение да обяснява за усилията си, свързани с Хеборик Леката ръка. Затова сглоби един разказ, който обаче беше достатъчно близо до истината, за да прозвучи достоверно. Двамата с Кълп тръгнали към някакво крайбрежно село, за да се срещнат с някакви свои стари приятели в едно поделение на морската пехота. За лош късмет, точно нея нощ избухнало въстанието. Като му се отворила възможност да мине през вражеските редици предрешен и така да може по пътя си да събира информация, Дюйкър предпочел да тръгне. Кълп се присъединил към морските, с намерение да отплават на юг към залива на Хисар. Докато говореше, отвън се чу как фургоните тръгват.

Шумът беше достатъчно силен, за да го чуят войниците на Камъст Релой и с основание да предположат, че прехвърлянето е започнало. Дюйкър се зачуди как ли ще реагира пълководецът на Вихъра.

Когато историкът започна да описва надълго и широко какво е забелязал сред враговете, Колтейн го прекъсна, като вдигна ръка и измърмори:

— Ако всичките ви разкази са толкова скучни, чудя се кой ги чете.

Дюйкър се усмихна, отпусна се в стола и притвори очи.

— Ех, Юмрук, проклятието на историята е в това, че онези, които трябва да я четат, изобщо не го правят. Освен това съм уморен.

— Чичо, намери за този старец една палатка и завивки — нареди Колтейн. — Дайте му два часа. Искам да се е събудил и да бъде свидетел на колкото може повече от прехвърлянето. Нека събитията от утрешния ден се запишат, за да не се изгуби този исторически урок за онези, които идват след нас.

— Два часа? — изломоти Дюйкър. — Не мога да гарантирам, че спомените ми няма да са смътни, и то ако оживея, за да ги разкажа.

Нечия ръка разтърси рамото му. Историкът отвори очи. Беше заспал в стола. Бяха го завили с одеяло — уикска вълна, миризлива и оцапана. Над него стоеше някакъв млад ефрейтор.

— Сър? Трябва вече да ставате.

Боляха го всички кости. Дюйкър се намръщи.

— Как се казваш, ефрейтор?

— Лист, сър. Пета рота, сър.

„О, да. Онзи, дето непрекъснато загиваше в учебните боеве.“ Едва сега шумотевицата отвън стигна до сетивата на историка. Той се изправи.

— Дъх на Гуглата! Това отвън бой ли е?

Ефрейтор Лист сви рамене.

— Все още не. Само пастирите и добитъкът. Преминават. Имаше някакви сблъсъци от другата страна — армията на Гуран дойде. Но се държим.

Дюйкър махна одеялото и стана. Лист му подаде очукано тенекиено канче.

— Внимателно, сър, горещо е.

Историкът зяпна тъмнокафявата течност.

— Какво е това?

— Не знам, сър. Нещо уикско.

Той отпи и потръпна от силно горчивия вкус.

— Къде е Колтейн? Забравих да му кажа нещо снощи.

— Тръгна с неговия клан на Враната.

— Колко е часът?

— Почти призори.

„Почти призори, а добитъкът едва сега започва да се прехвърля?“ Усети, че умът му е съвсем буден, и отново погледна течността в канчето.

— Това да не е от напитките на Сормо?

Нервите ми се изостриха.

— Някаква стара жена ми го даде, сър. Готов ли сте?

— Към мен ли си прикрепен, Лист?

— Да, сър.

— В такъв случай първата ти задача, ефрейтор, е да ме заведеш до нужника.

Излязоха навън, сред възцарилата се бъркотия. Островът с форма на хомот беше покрит с добитък, гръб до гръб, животните бавно се тътреха напред, съпроводени от виковете на пастирите. Отсрещната страна на Секала беше скрита в облаци прах, които започваха да се разнасят по течението на реката.

— Насам, сър — каза Лист и посочи един ров зад фермерската къща.

— Зарежи го това „сър“ — каза Дюйкър, докато отиваха към походния нужник. — И ми намери вестоносец. Онези войници от другата страна ги чака много голяма неприятност.

— Сър?

Дюйкър застана на ръба на изкопа. Надигна телабата си, но се спря.

— В рова има кръв.

— Да, сър. Какво беше това за от другата страна на реката, сър?

— Чух го от едни тайтански патрули — каза историкът, след като облекчи червата си. — Воините на семк са дошли от юг. Ще бъдат на страната на Гуран, предполагам. Това племе има заклинатели, а воините им всяват страх у тайтанците, тъй че очаквам да се окажат гадна пасмина. Канех се да го спомена снощи, но забравих.

Тъкмо в този момент пред къщата преминаваше отряд конници. Ефрейтор Лист затича да ги спре.

Дюйкър оправи телабата си и тръгна след адютанта. Позна веднага флага на бойния отряд. Лист предаваше задъхано съобщението за командващия. Историкът се отърси от колебанието си и приближи.

— Бария Сетрал.

Погледът на командира на Червените мечове пробяга към Дюйкър и изстина. До него брат му Мескер заръмжа.

— Виждам, че късметът не ви е изневерил — каза историкът.

— И твоят — избоботи Бария. — Но не и на онзи белокос маг. Колко лошо. Надявах се да окача кожата му на знамето ни. Това за семк — от тебе ли е?

— От тайтанците.

Мескер се изсмя горчиво и се ухили.

— Спал си в шатрите им по пътя, а? — Обърна се към брат си. — Лъжа.

Дюйкър въздъхна.

— Какъв смисъл би имало?

— Тръгнали сме да подкрепим авангарда на Седма — каза Бария. — Ще предадем предупреждението ти.

— Това е капан…

— Млъкни, братко — сряза го Бария, без да откъсва поглед от Дюйкър. — Предупреждението си е предупреждение, нищо повече. Нито е лъжа, нито капан. Ако семк се появят, ще сме подготвени. Ако не, значи приказката е била лъжлива. Нищо не губим.

— Благодаря, командире — каза Дюйкър. — Все пак сме на една и съща страна.

— По-добре късно, отколкото никога — изръмжа Бария. Под мазната му брада пробяга тънка усмивка. — Е, довиждане, историко. — Вдигна стоманения си юмрук и го отвори. При този жест бойците на Червените мечове подкараха отново в лек галоп към брода и само Мескер хвърли пътьом мрачен поглед на Дюйкър.

Бледата светлина на утрото полека запълзя в долината. Един непроницаем прашен облак лъкатушеше от единия бряг на Секала към другия и обратно, подгонен от лекия вятър; спусна се над самия брод и се задържа там. Целият брод остана скрит под него.

— Това си го биваше — изсумтя Дюйкър.

— Сормо — каза ефрейтор Лист. — Казват, че е разбудил духовете на земята и въздуха. От столетния им сън, защото дори и племената отдавна са изоставили тези обичаи. Понякога човек може да ги… помирише.

Историкът се обърна към младежа.

— Да ги помирише?

— Както когато обърнеш някой голям камък. Миризмата, която лъха под него. Хладна, плесенясала. — Сви рамене. — Нещо такова.

В ума на Дюйкър пробяга образа на Лист като момче — само с две-три години по-малък, отколкото беше сега. Как обръща камъни. Цял свят отдолу. Мир и покой. Той се усмихна.

— Позната ми е тази миризма, Лист. Кажи ми, тези духове… колко са силни?

— Сормо казва, че се радват. Горят от желание да поиграят.

— Игра на духове в човешкия кошмар. Е, да се надяваме, че ще се отнесат сериозно към играта си.

Масата бежанци — забеляза Дюйкър, когато отново започна да наблюдава ставащото, за да може да прецени обстановката — беше изтласкана извън острова, към южния склон и блатясалото корито на стария канал. Бяха твърде много за ограниченото пространство, но предният край на колоната вече пълзеше по отвъдните хълмове.

— Кой отговаря за бежанците?

— Части на клана на Враната. Колтейн накара уикците си да ги надзирават — бежанците са наплашени от тях толкова, колкото и от Апокалипсиса.

„А и уикците няма да се подкупят.“

— Натам, сър! — Лист посочи на изток.

Вражеските позиции, между които Дюйкър беше преминал предната нощ, се раздвижваха. Пехотата на Сиалк и Хисар беше отдясно, хисарските пиконосци отляво, а тайтанските конници в центъра. Двете конни сили подкараха напред към укрепленията на клана на Невестулката. Но напорът се оказа лъжлива маневра — хисарците и тайтанците възвиха на запад, преди да сплетат рога с противника. Командирите им обаче бяха заповядали маневрата в последния момент, така че се оказаха в обхвата на уикските стрелци. Захвърчаха стрели. Западаха ездачи и коне.

И тогава дойде редът на уикските пиконосци да се понесат напред във внезапен щурм, а противникът им да отстъпи от първоначалните си позиции. Дюйкър с изненада видя как пиконосците заслизаха от конете си под прикритието на своите стрелци. Ранените противници бяха посечени на място, взеха скалповете и снаряжението им. Появиха се въжета. След няколко минути уикците вече яздеха назад към укрепленията си, като теглеха след себе си конски трупове; водеха и няколко ранени коня, които бяха успели да вдигнат на крака.

— Уикците се изхранват сами — обясни Лист. — Ще използват и кожите. И кокалите, и опашките и гривата, и…

— Разбрах — прекъсна го Дюйкър.

Вражеската пехота продължаваше бавния си марш. Хисарските и тайтанските конници се бяха съвзели и сега настъпваха по-бавно и предпазливо.

— На острова има една стара стена — каза Лист. — Можем да се качим на нея и ще имаме по-добра гледка във всички посоки. Стига да нямате нищо против да повървим по гърбовете на добитъка. Не е толкова трудно, колкото звучи — трябва само да не спирате да стъпвате.

Дюйкър го изгледа озадачено.

— Честно, сър.

— Добре, ефрейтор. Води.

Тръгнаха по тесния път на запад към брода. Старият канал на оградения като с хомот остров беше покрит с дъски, укрепени с нова каменна опора, поставена от сапьорите на Седма. Мостът се поддържаше, за да минават по него конните вестоносци, но както навсякъде, и тук вече цареше хаос. Дюйкър се стараеше да не се отделя от Лист, докато ефрейторът си пробиваше с рамене и лакти път по моста. От другата страна се издигаше гърбицата на острова и хилядите глави добитък на него.

— Откъде е това стадо? — попита историкът, щом стигнаха до покрития с дъски брод.

— Изкупено е, повечето — отвърна Лист. — Колтейн и клановете му си бяха заделили земя извън Хисар, после започнаха да изкупуват добитък: коне, волове, мулета, кози — общо взето всичко, което ходи на четири крака.

— И кога започна всичко това?

— Почти от деня, в който пристигнаха — каза ефрейторът. — Когато избухна въстанието, кланът на Мармота вече беше със стадата — тайтанците искаха да отмъкнат от стоката, ама им разкървавиха носовете.

Щом наближиха точещата се върволица животни, шумът се усили до оглушителен рев, от виковете на водачите, от лая на кучетата-браничари — яки и мускулести полудиви зверове, родени и гледани по Уикските равнини — мученето на добитъка и несекващия тътен на десетките хиляди копита. Прашният облак, погълнал реката, беше непроницаем.

Дюйкър изгледа с присвити очи тръпнещата пред тях маса от животински гърбове.

— Не съм сигурен доколко идеята ти е уместна, ефрейтор. Тези животни ми се струват плашливи. Най-вероятно ще ни премажат за секунди.

Вик зад тях ги накара да се обърнат. Към тях яздеше младо уикско момиче.

— Недер — каза Лист.

Нещо в тона му стъписа Дюйкър. Лицето на момъка беше пребледняло под шлема.

Момичето, не повече от десетгодишно, спря коня си точно пред тях. Беше смугло, с бистри черни очи и късо подстригана щръкнала коса. Историкът си спомни, че го беше видял сред подчинените на Сормо.

— Искате да стигнете до стената за наблюдение ли? — каза то. — Ще ви отворя път.

Лист кимна.

— Видът на магията от другата страна е особен — заговори детето на Дюйкър. — Лабиринт на някой самотен бог, без д’айвърс, без соултейкън. Племенен бог.

— Семк — каза историкът. — Червените мечове отидоха да го съобщят. — Смълча се, осъзнал важността на думите й, значението на присъствието й на съвещанието. „Един от преродените магьосници. Сормо предвожда клан от деца, обременени с мощ, трупана цял човешки живот.“

— Отивам да им се опълча. Духът на земята е по-стар от всеки бог. — Момичето подкара коня си покрай двамата, след което нададе пронизителен вик. Започна да се отваря широка пътека — животните започнаха да се отдръпват и да мучат уплашено.

Недер подкара през този проход. Лист и Дюйкър я последваха — подтичваха, за да не изостават. Щом навлязоха в пътеката, усетиха как земята потръпва под ботушите им — не беше глухият тътен на животинските копита, а нещо по-напрегнато и мускулесто. „Все едно че стъпваме по гърба на огромно влечуго… разбудилата се земя, земята, зажадняла да покаже силата си.“

На петдесет крачки напред се появи порутена от времето обрасла с диви лози стена, явно останка от древно укрепление. Издигаше се малко над човешки ръст и встрани от пътя на добитъка. Пътят, който беше отворила Недер, мина покрай нея и продължи надолу към реката.

Момичето продължи, без да погледне назад. След няколко мига Лист и Дюйкър стигнаха до стената и се покатериха на нея.

— Погледнете на юг — каза Лист и посочи.

Над редицата хълмове отвъд напиращата маса от бежанци се вдигаше прах, като златиста мъгла.

— Колтейн и кланът на Враната са влезли в бой — каза Лист.

Дюйкър кимна.

— От другата страна на онези хълмове трябва да има село, нали?

— Да, сър. Л’енбарл се казва. Битката, изглежда, е на пътя, който го свързва с брода. Не сме видели конницата на Сиалк, тъй че Релой вероятно ги е пратил да заобиколят и да се опитат да ни ударят във фланг. Както казва винаги Колтейн, Релой е предсказуем.

Дюйкър се обърна на север. Другата страна на острова бе обрасла с блатна трева, изпълнила стария канал. На отсрещния бряг имаше тясна ивица изсъхнали дървета, след това — широк склон, водещ към хълм със стръмни страни. Правилната му форма подсказваше, че е древна селищна могила. Плоското й плато се държеше от войска, оръжията и броните блестяха под утринното слънце. Тежка пехота. Черни знамена се вееха над широки шатри зад двата предни легиона на тайтанските стрелци. Лъкометците бяха започнали да се придвижват надолу по склона.

— Това е Камъст Релой и неговият подбран елит — каза Лист. — Тепърва ще ги използва.

На изток продължаваха лъжливите маневри и краткотрайни набези между конните воини на клана на Невестулката и техните тайтански и хисарски противници. Пехотата на Сиалк и Хисар бавно и неумолимо се приближаваше към защитните укрепления на уикците. Зад тези легиони селската армия се вълнуваше неспокойно на място.

— Ако тази армия реши да атакува — каза Дюйкър, — нашите редици няма да удържат.

— Ще ударят — потвърди мрачно Лист. — Но ако извадим късмет, ще се забавят и ще ни оставят място да отстъпим.

— Наистина ли виждам контрол навсякъде, или това е само илюзия за контрол?

Челото на Лист леко се смръщи.

— Понякога двете са едно и също. По отношение на резултата, искам да кажа. Единствената разлика — или поне така твърди Колтейн — е, че когато истинското се окървави, поглъща щетите, докато другото се разбива.

Дюйкър поклати глава.

— Кой би помислил, че един уикски племенен вожд ще разсъждава с такива… алхимични термини? А ти, ефрейтор? Да не би да те е направил свое протеже?

Младежът го погледна кисело.

— Аз нали все умирах в учебните войни. Това ми даде възможност много пъти да го чувам.

Добитъкът вече се придвижваше по-бързо, навлизаше в застиналите облаци прах, прикриващи брода. Поне според Дюйкър вървяха твърде бързо.

— Четири и половина стъпки дълбочина, над четиристотин крачки… тези животни би трябвало да пълзят. Освен това как ще се задържат стадата в плитчините? Кучетата ще трябва да плуват, водачите ще бъдат изтласкани към дълбочините, а и при целия този прахоляк кой изобщо може да види нещо там?

Лист не отвърна.

Оттатък брода се чу тежък тътен, последван от бързи отчетливи удари. Изригнаха стълбове дим и въздухът изведнъж затрепери. „Магьосничество. Магьосниците-жреци на семк. И само едно дете срещу тях!“

— Много бавно върви всичко това — отсече Дюйкър. — Защо в името на Гуглата беше нужна цялата нощ само за да се прехвърлят фургоните? Ще се стъмни още преди бежанците да са тръгнали.

— Приближават — каза Лист. Лицето му се беше покрило с мръсна пот.

На изток пехотата на Сиалк и Хисар беше стигнала до външните укрепления. Във въздуха засвистяха стрели. Конниците на клана на Невестулката се сражаваха на две страни — срещу тайтанските пиконосци във фронт и пехотата с тежките копия на десния фланг. Мъчеха се да се оттеглят. Земните укрепления се държаха от морските пехотинци на капитан Лъл, уикски стрелци и помощни части. Отстъпваха първата редица насипи пред гъстата гмеж на пехотата. Ордата по отвъдните склонове беше започнала да кипи.

На север, двата легиона тайтански стрелци тичаха към прикритието на изсъхналите дървета. Оттам щяха да започнат да избиват добитъка. Нямаше кой да ги спре.

— И ето, че се разбива — промълви Дюйкър.

— Същият като Релой сте, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде бързо ни отписвате. Това не е първото ни сражение.

Откъм ивицата дървета заотекваха писъци. Дюйкър примижа през прашната пелена. Тайтанските стрелци крещяха, тръшкаха се по земята, скриваха се от погледа му сред високите блатни треви под голите като скелети дървета.

— Какво става там, в името на Гуглата?

— Един стар и жаден дух, сър. Сормо му е обещал ден на топла кръв. Последен ден. Преди да умре или да престане да го има, каквото там става с оживелите духове.

Стрелците бягаха панически.

— Ето, че си отидоха и последните — промълви Лист.

В първия миг Дюйкър помисли, че ефрейторът говори за тайтанските стрелци, но след това изненадан осъзна, че добитъка вече го няма. Обърна се рязко към брода и изруга към струпаните облаци прах.

— Твърде бързо!

Бежанците вече се бяха задвижили — човешки потоци, изливащи се през стария канал и на острова. Нямаше и най-смътно подобие на ред, нямаше как да бъдат удържани под контрол близо трийсетте хиляди изтощени и изпаднали в ужас хора. И всеки момент щяха да пометат стената, на която стояха Дюйкър и ефрейторът.

— Трябва да тръгваме — каза Лист.

— Накъде?

— Ъъ… на изток.

Където кланът на Невестулката вече прикриваше морската пехота и другите пешаци, докато изоставяха един след друг земните валове. Войниците отстъпваха толкова бързо, че след няколко минути щяха да са при дъсчения мост. „А после? Право срещу тълпата от пищящи бежанци. О, Гуглата да ме вземе дано. Сега какво?“ Лист сякаш прочете мислите му.

— Ще удържат моста — увери го той. — Длъжни са. Хайде!

Бягството ги понесе пред първата редица напиращи бежанци. Пробудената земя под тях трепереше, вдигаше пара с миризма на кална пот. Тук-там по източния край на острова пръстта започна да се издува и да се разтваря. Тичащият неудържимо Дюйкър се поколеба. От разкъсаната земя заизлизаха тела — костеливи и покрити с чудновати зеленясали бронзови доспехи, очукани шлемове с еленови рога и дълга ръждиво рижа коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Звуците, които се изтръгваха от тях, смразиха душата му. „Смях! Радостен смях. Гугла проклет, нима вече се гърчиш в гневна обида?“

— Нил — изпъшка до него Лист. — Близнакът на Недер, онова момче ей там. Сормо каза, че това място е виждало битки преди… каза, че този остров не бил естествен… о, Кралице на Сънищата, поредният уикски кошмар!

Древните воини, изригнали смразяващия кръвта смях, вече се изтръгваха от земята по целия източен край на острова. Вдясно от Дюйкър и зад него бежанците пищяха от ужас и се спираха стъписани в безумния си бяг, щом страховитите същества започнаха да изникват между тях.

Кланът на Невестулката и пешаците се бяха свили в плътна редица от отсамната страна на моста и канала. Фронтът им започна да се разкъсва и отдръпва, щом вдигналите се от земята воини загазиха през строя им, надигнали над главите си мечове — остриетата бяха почти безформени заради полепналата по тях вкаменена утайка, — и настъпиха срещу връхлитащата маса на хисарската и сиалкска пехота. Смехът премина в песен — гърлен боен химн.

Дюйкър и Лист се озоваха сред разчистено поле, осеяно с димяща разровена пръст; бежанците зад тях се оттегляха и изсипваха към брода, ариергардът най-сетне можа да си поеме дъх, докато възкръсналите воини крачеха срещу врага.

Момчето — Нил, близнакът на Недер — яздеше грамаден петнист кон и размахваше над главата си някакъв увенчан с пера кривак. Възкръсналите воини, минаващи покрай него, ревяха и тресяха оръжията си за поздрав — или от благодарност. Момчето се смееше с цяло гърло, също като тях.

Пехотата на ветераните на Релой се разкъса преди да дочака сблъсъка и побягна назад към ордата, която вече усилваше настъплението си.

— Как е възможно това? — попита Дюйкър. — Лабиринт на Гуглата… това е некромантика, не е…

— Може би не са възкръснали — допусна Лист. — Може би духът на острова само ги използва…

Историкът поклати глава.

— Не съвсем. Чу ли го онзи смях — песента — езика им чуваш ли? Душите на тези воини се събудиха. Тези души трябва да са останали тук, задържани с духа, изобщо не са били отстъпвани на Гуглата. Ще си платим за това, ефрейтор. Всички.

От земята от всички страни изникваха още и още фигури: жени, деца, кучета. Много от кучетата бяха с кожени хамути, продължаваха да влачат останки от плетени шейни. Две жени държаха децата си до гърдите, стиснали костените дръжки на бронзовите ножове, забити в детските телца. Древна трагедия като в замръзнала картина, цяло едно племе, подложено на заколение от неведом враг. — „Преди колко ли хиляди години се е случило това, колко ли време са стояли тези души затворени в капана на този ужасяващ, късащ сърцето миг? А сега? Нима са обречени да повторят тази вечна болка?“

— Гуглата да ги благослови тези двете — промълви Дюйкър. — Да ги вземе дано. Да ги вземе веднага.

Жените бяха замръзнали в картината на този съдбовен край. Гледаше ги как забиват ножовете в телата на децата си, виждаше как се гърчат крехките телца, чуваше проплакването им, преди да издъхнат. Виждаше как жените падат под замаха на невидими оръжия — спомените, които само те можеха да видят… и да изпитат. Безмилостното заколение не секваше.

Нил беше спрял устремната си езда и бе подкарал петнистия си кон ходом към грозната сцена. Мургавата кожа на момчето бе посивяла болезнено и нещо изшепна в ума на Дюйкър, че младият магьосник вижда повече от всички други — поне от всички живи. Момчето въртеше глава и следеше призрачните убийци. Потръпваше при всеки смъртоносен замах.

Историкът се затътри към него — краката му се бяха вдървили и едва го държаха. Посегна и взе юздите от вкочанените му ръце.

— Нил — промълви той. — Какво виждаш?

Момчето примига, извърна бавно очи и го погледна.

— Какво?

— Ти виждаш. Кой ги убива?

— Кой ли? — Избърса челото си с разтрепераната си ръка. — Близки. Кланът се е разцепил, двама съперници за Рогатия стол. Близки, историко. Братовчеди, братя, чичовци…

Дюйкър усети как нещо в него се прекърши от думите на Нил. Някакви смътни очаквания, поддържани от отчаяна нужда, го бяха уверявали, че убийците трябва да са… Джагът, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле… някой… някой друг.

— Не!

Очите на Нил, млади и толкова стари, задържаха неговите и магьосникът кимна.

— Близки. Това се е повтаряло. При уикците. Допреди едно поколение. Повтаряло се е.

Но вече не. „Моля ви, богове!“

— Вече не. — Нил се усмихна кисело. — Императорът, като наш враг, ни обедини. Надсмиваше се на дребнавите ни битки, на безсмислените ни кръвни вражди. Не просто се смееше, смееше ни се с подигравка. Засрамваше ни с презрението си, историко. Когато се срещна с Колтейн, съюзът ни вече се разпадаше. Келанвед ни се подигра. Каза, че трябва само да си седи и да чака въстанието ни да свърши само. С думите си той жигосваше душите ни. С думите си и с предложението си за единство той ни дари с мъдрост. С думите си ни накара да коленичим пред него с благодарност, да приемем онова, което ни предложи, и да му отвърнем с вярност. Преди време попитахте как императорът е спечелил сърцата ни. Вече знаете.

Враговете възвърнаха решимостта си, щом потъмнелите оръжия на древните воини започнаха да се огъват и трошат в сблъсъка с новото желязо. Изсушените, приличащи на скелети оживели трупове се оказаха неравностойни. Разлетяха се късове плът и оръжия, възкръсналите започнаха да залитат и да падат, неспособни да се вдигнат отново.

— Нима за втори път трябва да преживеят поражението си? — попита Дюйкър.

Нил сви рамене.

— Дадоха ни само малко време да си поемем дъх, да се укрепим. Не забравяйте, историко, ако тези воини бяха победили първия път, щяха да причинят на враговете си същото, което те са причинили на семействата им. — Детето-магьосник поклати тъжно глава. — Малко добро има у хората. Малко.

Думите го жегнаха още повече от това, че ги каза толкова малко момче. „Гласът на някой старец излиза от това момче, не го забравяй.“

— И все пак може да се намери — възрази Дюйкър. — Толкова по-ценно е заради своята рядкост.

Нил взе юздите.

— Тук изобщо няма да го намерите, историко — отвърна му той с вкочанен глас. — Прословути сме със своето безумие — духът на острова ни го показва с това. Спомените, които се запазват, са само ужас, делата ни са толкова тъмни, че могат да раздерат самата земя. Отваряйте си очите — добави и извърна коня си към дъсчения мост, където битката продължаваше с подновена жар. — Още не сме свършили.

Колкото и да изглеждаше невъзможно за историка, пътят пред бежанците изведнъж се беше разчистил и те започнаха да преминават. Той погледна към небето. Слънцето се изкачваше към пладне. Имаше странното чувство, че е много по-късно. Погледна отново намръщено към загърнатата в прашни облаци река — преминаването щеше да е нещо ужасно, дълбоката вода — гибелна и от двете страни, деца, старци и жени, всички слаби и немощни, които нямаше да могат да се справят, щяха да се подхлъзват и да попадат в течението, да изчезват под повърхността. Прах и ужас, и водните въртопи, поглъщащи всякакво ехо…

Конните воини от клана на Враната яздеха покрай трупащите се по пътя наплашени хиляди все едно, че караха поредното огромно стадо обезумели животни. С дългите си пръти с тъпи краища задържаха човешката гмеж да не се разпръсне, размахваха ги, удряха, мушкаха озверелите лица. Щом подходеха с конете си, тълпата се отдръпваше като вълна.

— Историко — каза Лист. — Трябва да си намерим коне.

Дюйкър поклати глава.

— Още не. Тази ариергардна защита сега е ядрото на битката. Трябва да го видя с очите си…

— Разбрано, сър. Но когато започнат да се оттеглят, ще бъдат взети от уикците, по още един войник на всеки кон. Колтейн и останалите от клана скоро ще се присъединят към тях. Ще държат тази страна на брода, за да може ариергардът да се прехвърли. Ако не държим да набучат главите ни на копия, сър, все пак трябва да си намерим коне.

Дюйкър кимна.

— Добре. Действай.

— Слушам, сър. — Младият ефрейтор тръгна да търси коне.

Отбранителната линия покрай стария канал се гърчеше като змия. Редовната пехота на противника, след като беше унищожила възкръсналите воини, вече напираше здраво. Окуражени от здравите нерви и ефикасността на морските пехотинци, помощните части продължаваха да изтласкват вражеската пехота. Конниците на клана на Невестулката се бяха разделили на малки групи, смесени със стрелците и пиконосците. Там, където изглеждаше, че фронтът им ще се разкъса, препускаха и оказваха подкрепа.

Командваше ги магьосникът Нил — заповедите, които крещеше, пронизваха грохота на битката. Сякаш беше способен да усеща къде частите ще поддадат още преди това да стане видимо. Магически подсиленият му усет за време беше единственото, което удържаше отбранителната линия да не се разпадне.

На север Камъст Релой най-сетне бе започнал да придвижва елитната си сила. Със стрелците отпред, тежката пехота пристъпваше бавно в редици, заслонена от тайтанските стрели. Нямаше обаче да навлязат сред дърветата и блатната растителност, а бавно възвиваха на изток, за да заобиколят гибелния участък.

Селската армия вече напираше зад пехотата на Сиалк и Хисар, грамадата от десетки хиляди набъбваше като приливна вълна.

Дюйкър притеснено погледна на юг. Къде ли беше Колтейн? От хълмовете вече се вдигаше прах и пушеци. Село Л’енбарл гореше, а битката беше в разгара си — ако Колтейн с ядрото на клана на Враната не успееше да се измъкне скоро, щяха да се окажат заклещени от тази страна на реката. Историкът забеляза, че не е единственият, обзет от тази тревога. Главата на Нил непрестанно се извръщаше в същата посока. След което Дюйкър най-сетне осъзна, че момчето е във връзка с другите магьосници — тези, които бяха останали с Колтейн. „Контрол… и илюзия за контрол.“

Лист се появи, яхнал коня си и повел коня на Дюйкър. Без да слиза, ефрейторът му подаде юздите. Историкът се метна на познатото си изтъркано седло и благодари наум на уикските старици, които с толкова любов се бяха погрижили за коня. Животното беше отпочинало и изпълнено с живот. „Да можеха и с мен да направят така!“

Ариергардът започна отново да се огъва — изоставяше стария канал под безмилостния напор на противника. Тежката пехота на Камъст Релой беше само на няколко минути от линията на боя.

— Не изглежда никак добре — промълви Дюйкър.

Ефрейтор Лист затегна каишката на шлема си и не отвърна нищо, но историкът забеляза, че ръцете на момчето са се разтреперили.

От отбранителната линия вече прииждаха ездачи от клана на Невестулката, натоварени с ранени войници. Минаваха покрай позицията на Дюйкър като окървавени и покрити с прах духове, татуираните им лица и тела им придаваха демоничен вид. Историкът ги проследи с поглед, щом поеха към кипящата маса бежанци. Тя беше оредяла доста, откакто бе погледнал последния път натам. „Твърде бързо. Сигурно са изпаднали в паника при брода. Хиляди давещи се в дълбоката вода! Погром.“

— Трябва вече да се оттегляме, сър.

Ариергардът се сриваше, потокът от ранени растеше, конете, тътнещи покрай него, носеха по двама, понякога — и по трима бойци. Фронтът се огъна, двата фланга започнаха да се отдръпват към центъра. След няколко минути щяха да се окажат обкръжени. „А после — изклани.“ Видя как капитан Лъл изрева команда да оформят каре. Войниците, които все още се държаха на крака, представляваха жалка гледка.

По една от загадъчните прищевки на всяка битка пехотата на Сиалк и на Хисар спря — на самия праг на пълната победа. Тежката пехота се струпа откъм едната страна — два правоъгълни блока от по петдесет войници в редица и двайсет в дълбочина, с групи стрелци между тях и по фланговете. За миг между двете сили като преграда се надигна тишина и покой.

Кланът на Невестулката продължаваше да отбива пехотинците. Карето на Лъл се разпадаше от едната страна, превръщаше се в кух тристранен пръстен.

— Последните бежанци вече са във водата — каза Лист малко по-задъхано отпреди. Ръцете му потръпваха, стиснали юздите. — Трябва да тръгваме…

— Къде, в името на Гуглата, е Колтейн? — попита ядосано Дюйкър.

Нил дръпна юздите на десет разкрача от тях, сред валмата прах.

— Повече няма да се чака! Заповед на Юмрука! Тръгвайте, историко!

Конниците насъбраха последните бойци на Лъл и в същия момент вражеските редици с грохот се понесоха напред. Между пехотата се разтвориха проходи и най-сетне през тях изригна гневът на настървената селяшка орда.

— Сър! — изрева умолително Лист.

Дюйкър изруга, обърна коня и заби пети в хълбоците му.

Селяшките пълчища се изсипаха по склона. Пехотата на Сиалк и Хисар остана назад, без да нарушава строя.

Уикските конници навлизаха в бесен галоп сред прашните облаци отпред. При тази скорост щяха всеки миг да налетят на последните бежанци, които все още трябваше да са по средата на брода. А сетне, щом след тях удареше селяшката армия, реката щеше да почервенее. Дюйкър дръпна юздите и извика с цяло гърло на Лист. Ефрейторът го погледна през рамо, стъписан. Стегна юздите и конят му залитна по разкаляния склон.

— Историко!

— Продължаваме на север, по брега! — изрева Дюйкър. — Ще преплуваме с конете — отпред е хаос и смърт!

Лист клатеше упорито глава.

Без да дочака отговор, историкът обърна коня си наляво. Ако препуснеха бързо натам, щяха да успеят да се измъкнат от острова, преди ордата да стигне до брода.

— Историко!

— Тръгвай с мен или умри, проклет да си!

На стотина разкрача напред се виждаше хлътналото устие на стария дъгообразен канал — гъста зелена ивица тръстика, като по чудо незасегната от случващото се този ден. Отвъд нея се издигаха хълмовете, засланящи Л’енбарл. „Ако Колтейн изобщо се измъкне, ще избере най-разумното — направо към реката. Дори течението да ги завлече до самия брод, ще получат преднина. Няколкостотин удавени е много по-добре от три хиляди изклани.“

Ала сякаш за да опровергаят разсъжденията му, конниците на Уик се появиха горе и се изсипаха по склона. Най-отпред препускаше Колтейн, пелерината му от черни гарванови пера се развяваше зад него като криле. Пиките по фланговете бяха снишени за бой, а в средата конните стрелци мятаха облаци стрели. Атаката се приближаваше право към Дюйкър.

Историкът спря да ги изчака и възкликна невярващо:

— Гуглата да ме вземе дано, ще се включа в този обречен щурм, каквото ще да става!

Видя, че Лист се готви да направи същото. Лицето на младежа бе станало смъртнобледо под прашния шлем.

Щяха да ударят селската армия по фланга, като харпун, забиващ се в кит. „И също толкова ефективно. Чисто самоубийство! Дори да се доберем до брода, ще загазим. Конете ще паднат във водата, мъжете ще започнат да се давят, а селяците ще ни настигнат и ще почне клане.“ Няколко мига преди сблъсъка видя, че конниците от клана на Невестулката отново се появиха от прашните облаци над реката. „Контраатака? Нова лудост!“

Ездачите на Враната се понесоха от двете му страни, скоростта на щурма им стигна до своя връх. Дюйкър извърна глава, чул свирепия, изпълнен с безумна радост вик на Колтейн.

Покрай ушите му бръмнаха стрели. Флангът на селската орда се сви и потръпна. Уикците удариха в плътната човешка стена. Но в последния миг конниците на клана на Враната свърнаха към реката и продължиха в галоп покрай брега. „Не е забиване на нож. По-скоро страничен удар със сабя.“

Гинеха селяци. Други падаха в отчаяния си опит да се отдръпнат и настървените коне ги тъпчеха. Целият фланг се обля в червено под остриетата на уикските мечове, сечащи по протежението му.

Селяците, които държаха началото на брода, се огъваха под контраатаката на клана на Невестулката. След това първите конници на клана на Враната удариха северния фланг.

Селяшкият фронт сякаш се стопи пред очите на Дюйкър. Сега той яздеше с бойците на Враната. От вдигнатите остриета течеше кръв и го пръскаше по лицето и ръцете. Отпред конниците на Невестулката се раздвоиха, прикривайки устрема на своите събратя право към облаците прах.

„Сега започва истинската сеч!“ Въпреки целия блясък на щурма на Колтейн отпред се простираше реката. Ранени войници, бежанци и Гуглата знае още какво.

Миг преди да се гмурне в блесналия от слънцето прахоляк, историкът разбра, че това е последният му дъх.

Конят зацапа във водата, но той почти не усети забавяне. Пътят пред него се изпъна чист — кипнал и странно спокоен поток разкаляна вода. Напред едва се виждаха ездачи, препускащи в бесен галоп. Дюйкър усети под себе си твърда, неподдаваща под копитата на коня основа. Дълбочината под тях не беше четири и половина стъпки, а едва наполовина. И копитата биеха в камък, а не в кал. Той препускаше напред и не разбираше какво става.

Ефрейтор Лист се появи до него, а с него и едно напиращо в галоп отделение на конниците на Враната. Един от уикските воини се ухили.

— Пътят на Колтейн — воините му летят като призраци над реката!

И в главата на Дюйкър се върнаха думи от предната нощ. „Тъмлит — наблюденията на онзи благородник. Укрепени фургони, привидно натоварени до ритлите с ранени. Каменоделци и инженери. Фургоните, които първи преминават брода и им трябва цялата нощ, за да го направят. Ранените са били натоварени върху каменни блокове. Проклетите инженери са построили път!“

Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше под него. От двете страни бяха вдигнати колове, стегнати с въжета от отрязаните коси на тайтанци, за да очертаят краищата. Малко над десет стъпки ширина — за сметка на ширината беше осигурена бързина на преминаването на над четиристотинте крачки до другия бряг. Дълбочината на брода вече не беше повече от две и третина стъпки и явно се беше оказала преодолима както за добитъка, така и за бежанците.

Прахта отпред изсветля и историкът разбра, че наближават западния бряг. И тогава до ушите му достигна тътенът на магия. „Тази битка съвсем не е свършила. Само временно сме изпреварили една войска, за да налетим с главата напред в друга. И всичко това само за да бъдем смлени между два воденични камъка.“

Стигнаха до плитчините и миг след това преодоляха двайсетте разкрача нагоре по склона, за да излязат от прашните пелени.

Дюйкър извика тревожно и заедно със спътниците си дръпна рязко юздите. Точно пред тях отделение войници — инженери — тичаха с все сила към началото на брода. После сапьорите се пръснаха между тях с мръсни ругатни, снишаваха се и заобикаляха бежешком подскачащите и пръхтящи коне. Един от тях — едър плещест мъж с опърлено от слънцето, гладко избръснато плоско лице, смъкна очукания шлем от главата си — лъсна плешивото му теме — и го запокити към най-близкия уикски конник.

— Разкарай се оттук, мамка ви скапани пълни с мухи търбуси тъпанарски! Работа ни чака!

— Да бе! — изрева друг; накуцваше, явно настъпен от конско копито. — Бегай да се биеш некъде! Чеп имаме да вадим!

Без да обръща внимание на отчаяните им викове, Дюйкър обърна коня си към брода. Магията, задържала до този момент прахта над водата, беше изчезнала. Облаците вече се бяха разнесли на петдесет разтега надолу по течението. А „Пътят на Колтейн“ представляваше гмеж от размахващи яростно оръжия и крещящи селяци.

Вторият сапьор, който беше извикал за „ваденето на чеп“, се добра до някаква плитка яма над разкаляния бряг пред брода.

— Кътъл, задръж така! — изрева едрият, без да откъсва очи от напиращата многохилядна разярена тълпа. Първите редици на селската орда вече бяха стигнали до средата на брода. Мъжът сложи огромните си лапи на кръста си и присви очи, сякаш без да забелязва напрегнатото внимание, с което го следеше отделението му, както и Дюйкър, Лист и неколцината уикски конници. — Да се натресат колкото може повече! Уикските копелета не са единствените, които разбират от разчет на времето.

Авангардът на ордата, блеснал от размахваните остриета като паст на гигантско влечуго, вече беше преминал три четвърти от брода. Историкът вече можеше да различи отделни лица, израженията им на смъртен страх и напрегнатост, така присъщи пред лицето на битката. За миг погледна през рамо и видя стълбовете дим и магическите мълнии, съсредоточени по десния фланг на отбранителните позиции на Седма. От този фланг долиташе смътно и бойният вик на семк, като дращене на нокти в твърда кожа. При първите насипи се вихреше яростен бой.

— Кътъл! — ревна едрият мъж. — Дръпни я тая коса!

Дюйкър се обърна рязко и видя как сапьорът пред ямата хваща едното дълго черно въже, което се беше проточило навътре във водата. Омацаното с кал лице на Кътъл се изкриви в свирепа гримаса и той стисна очи. А после дръпна. Въжето се отпусна.

Не последва нищо.

Историкът извърна очи към едрия мъж. Беше затъкнал ушите си с пръсти, макар че очите му си оставаха отворени, вперени в реката. И в този миг Дюйкър осъзна какво предстои, още преди Лист да му извика предупредително:

— Сър!

Земята сякаш изведнъж пропадна на три пръста под тях. Водата по ширината на брода се надигна, изгърби се, замъгли се, а после гърбицата сякаш се затъркаля мълниеносно по хлътналата дължина на пътя. Селяците, нагазили в реката, просто изчезнаха. И се появиха само миг по-късно — още докато взривът събаряше всички по брега с удар като от божи юмрук — в цветя от червено, розово и жълто, части от плът и от кост, крайници, коса, дрипи, и всичко това се надигаше все по-нагоре и нагоре, докато водата се взривяваше нагоре и навън — кална, страховита мъгла.

Конят на Дюйкър се дръпна и отметна глава. Грохотът беше оглушителен. Светът сякаш потръпна във всички посоки. Един от уикските конници беше рухнал на земята и се гърчеше, стиснал ушите си с ръце.

Реката започна да спада, ужасяващо кипнала от човешки тела и части от тела, пара, изтласкана към отвъдния бряг от внезапния порив на вятъра. Главата на гигантската змия я нямаше. Заличена заедно с една трета от дължината й — всички, които бяха навлезли във водата, бяха пометени.

Макар че едрият мъж стоеше вече близо до Дюйкър, думите му прозвучаха смътно и далечно в бръмналите му уши:

— Петдесет и пет „проклетии“ — Седма ги стискаше от години. Тоя брод вече е изкоп. Ха! — След което доволното му изражение повехна. — Пръстите на Гуглата да ме стъпчат дано! Пак ще трябва да копаем с лопати.

Нечия ръка го дръпна за ръкава. Лист се наведе към него и викна:

— Сега накъде, сър?

Историкът погледна надолу по течението, към въртопите, червени от кръв и пълни с човешки леш. В първия миг не можа да схване въпроса на ефрейтора. „Накъде? Няма спасение никъде. Няма място, където бягството от касапницата ще ти донесе нещо друго освен отчаяние.“

— Сър?

— Към мелето, ефрейтор! Да го видим с очите си.

Бързата поява на Колтейн и неговите конници, ударили западния фланг на тайтанските пиконосци от тази страна на реката, бяха обърнали посоката на битката. Още докато препускаха към насипите, Дюйкър и Лист видяха как тайтанците се огъват и излагат пешаците на семк на залповете на уикските конни стрелци. Облаците стрели бръмчаха и жилеха освирепелите космати бойци на семк.

В самия център стоеше непоклатимо ядрото на пехотата на Седма, задържащо яростния напор на семк, докато на стотина крачки на север тежката пехота на Гуран стоеше и изчакваше сблъсъка с омразните малазанци. Пълководецът им явно беше премислил. Камъст Релой и армията му се бяха оказали заклещени — поне за тази битка — на другия бряг. Освен разбитите морски пехотинци от ариергарда и конниците на клана на Невестулката, силите на Колтейн бяха останали почти непокътнати.

На петстотин разкрача още по на запад, по просторната камениста равнина, кланът на Невестулката преследваше в галоп останките от конницата на Гуран.

Дюйкър зърна в самото ядро на битката сред отбранителната линия на Седма цветно петно, златно и червено — Бария Сетрал и неговите Червени мечове. Воините на семк, изглежда, се бяха настървили да се докопат до „галените псета“ на Малазан и плащаха с кръв за това си желание. Все пак бойците на Сетрал изглеждаха смалени наполовина — по-малко от двадесет души.

— Искам да се приближим — каза Дюйкър.

— Слушам, сър — отвърна Лист. И посочи. — Онова възвишение… но там ще се озовем в обхвата на стрелите, сър.

— Ще поема риска.

Препуснаха към позициите на Седма. Ротното знаме стоеше самотно и прашно на ниския хълм малко зад фронтовата линия. Пазеха го трима побелели ветерани — труповете на бойци на семк, осеяли склона, показваха, че хълмът е бил оспорван яростно в началото на деня. Ветераните се бяха сражавали и бяха покрити с леки рани.

Когато историкът и ефрейторът стигнаха до позицията им, Дюйкър видя, че тримата мъже са коленичили около един свой паднал другар. Сълзите бяха изровили тъмни вадички по прашните им лица. Спряха конете и историкът бавно се смъкна от седлото.

— Имате какво да разкажете, бойци — промълви той, надмогвайки грохота на желязото и виковете от битката едва на трийсет крачки на север от тях.

Един от ветераните вдигна очи и примижа.

— Историкът на стария император, кълна се в муцуната на Гуглата. Виждал съм ви във Фалар, а може би в равнините на Уик…

— И на двете. Виждам, че знамето е било атакувано. Загубили сте свой приятел, за да го опазите.

Мъжът примигна, а после очите му се спряха на знамето на Седма. Прътът се беше килнал на една страна, опърпаният плат поклащаше призрачните си цветове под слънцето.

— Дъх на Гуглата! — изръмжа мъжът. — Мислиш, че сме се били, за да опазим някаква си дрипа? — Посочи тялото, до което бяха коленичили приятелите му. — Нордо го удариха две стрели. Задържахме цял отряд бойци на семк, за да може да си умре сам. Проклетите туземци прибират ранените си врагове и ги държат живи, за да ги изтезават. Нордо не заслужаваше това.

— Така ли искате да бъде разказан подвигът ви?

Мъжът примижа отново и кимна.

— Точно така, историк. Ние не сме вече просто армия на Малазан. Вече сме хора на Колтейн.

— Но той е Юмрук.

— Студенокръвен гущер е той. — Мъжът се ухили. — Но е наш човек отвсякъде.

Усмихнат, Дюйкър огледа фронтовата линия. Някакъв духовен праг беше прекрачен. Войската на семк беше прекършена. Загиваха стотици, докато трите легиона на уж съюзниците им си стояха невъзмутимо по склоновете зад тях. Вложили бяха и последната стръв към святата си кауза — поне за това сражение. Дюйкър разбираше, че във вражеските станове тази нощ ще има люти ругатни и яростни обвинения. „Добре. Нека сами да започнат да се цепят.“

И този ден не свърши с победа на Вихъра.

Въпреки че вече притъмняваше, Колтейн не остави победоносната си армия да отдъхне. Вдигаха се нови укрепления, старите се възстановяваха. Копаеха се окопи, пускаха се патрули и се развеждаха караули. Бежанците бяха изведени в хълмистата низина западно от брода, шатрите им бяха подредени в карета с широки проходи между тях. Фургони, натоварени с ранени войници, се придвижваха през тези проходи и резачите и лечителите се залавяха за работа.

Добитъкът беше отведен на юг, към тревистите склонове на хълмовете Барл — ниска изгърбена верига, покрита с избелели камъни, суха трева и клек. Водачите, с помощта на конниците от клана на Мармота, пазеха стадата.

Щом слънцето се смъкна зад хоризонта, Колтейн свика военен съвет.

Дюйкър, вече с неизменния ефрейтор Лист, застанал до рамото му, седеше на един походен стол и слушаше изтръпнал и отчаян докладите на командирите. Лъл беше загубил половината от морските си пехотинци, а подкрепилите го помощни части бяха пострадали още повече. Кланът на Невестулката беше премазан — сега главната им грижа беше недостигът на коне. Капитаните Ченед и Сълмър изреждаха сякаш безкраен поменик на ранени и загинали от Седма. Техните офицери и особено отдельонните им сержанти явно бяха понесли тежки щети. Натискът срещу отбранителната линия се бе оказал огромен, особено в началото на деня — преди да пристигне подкрепата на Червените мечове и клана на Мармота. Разказът за края на Бария Сетрал и неговия отряд предизвика много въздишки. Бяха се сражавали с демонична ярост, задържайки първите редици и изкупвайки с живота си съдбоносно време, през което пехотата да може да се прегрупира. Червените мечове бяха проявили такава доблест, че си заслужиха похвалата на самия Колтейн.

Сормо Е’нат беше загубил две от децата-магьосници срещу жреците на семк. Нил и Недер бяха оцелели.

— Имахме късмет — добави той, след като докладва за загиналите с хладен и безстрастен тон. — Богът на семк е жесток асцендент. Използва заклинателите, за да прелива през тях своя гняв, без да го е грижа за смъртната им плът. Онези, които не можеха да устоят на силата на бога, просто се разсипваха.

— Това е добре. Ще им намали бройката — изръмжа Лъл.

— Богът просто си избира други — отвърна Сормо. Все повече започваше да прилича на старец, даже в жестовете. — Трябва да се предприемат по-крайни мерки.

Всички се умълчаха. Накрая Ченед изрази колебанието на всички.

— Какво означава това, магьоснико?

Бълт се намеси:

— Думите, изречени на глас, могат да бъдат чути… от някой отмъстителен и параноичен бог. Щом няма друг избор, направи каквото е нужно, Сормо.

Магьосникът кимна замислено.

Бълт шумно въздъхна и отпи от един мях, преди да заговори.

— Камъст Релой е тръгнал на север. Ще се прехвърли при речното устие — в градчето Секала има каменен мост. Но така ще изгуби десет, може би единадесет дни.

— Пехотата на Гуран ще остане при нас — каза Сълмър. — Както и войската на семк. Не е нужно да се настъпват по краката, за да ни нанесат щети. Умората скоро ще ни съсипе.

Бълт стисна широката си уста.

— Колтейн е обявил утре ден за почивка. Ще се заколи добитък, вражеските убити коне също ще се нарежат и ще се изпекат. Оръжието и снаряжението трябва да се поправят.

Дюйкър вдигна глава.

— Продължаваме ли похода към Убарид?

Никой не отговори.

Историкът огледа командирите един по един. Не видя по лицата им нищо обнадеждаващо.

— Градът е паднал.

— Така заяви един тайтански водач — каза Лъл. — Нямаше какво да губи, като ни го казва, защото и без това издъхваше. Според Недер е казал истината. Малазанската флота е избягала от Убарид. В момента десетки хиляди бежанци се придвижват на североизток.

— Още хленчещи благородници в скута на Колтейн! — изръмжа Ченед.

— Но това е невъзможно — промълви Дюйкър. — Щом не можем да влезем в Убарид, кой друг град ще е отворен за нас?

— Има само един — отвърна му Бълт. — Ейрън.

Дюйкър се вкочани.

— Но това е безумие! Шестстотин мили!

— Близо седемстотин — озъби се Лъл.

— А Пормквал? Прави ли контраатаки? Тръгнал ли е на север, за да ни срещне по средата? Въобще знае ли, че съществуваме?

Бълт го изгледа твърдо.

— Дали знае? Мисля, че да, историк. Дали ще тръгне в поход? Дали контраатакува? — Ветеранът сви рамене.

— На път за насам срещнах отделение инженери. Разревали са се като деца.

— Защо? — попита Ченед. — Да не би невидимият им командир да лежи на дъното на Секала, с уста, пълна с кал?

Лъл поклати глава.

— Свършили са им „проклетиите“. Останали са им само един-два сандъка с „шила“ и „запалки“. Човек би помислил, че майките им са хвърлили топа.

Най-сетне проговори и Колтейн.

— Справиха се добре.

Бълт кимна.

— Да. Съжалявам, че не можах да видя как издухаха пътя.

— Е, ние го видяхме — каза Дюйкър. — Победата е по-сладка, когато не те измъчват кошмарни спомени, Бълт. Наслади й се.

Дюйкър се събуди в палатката си от допира на една мека малка длан. Отвори очи в тъмното.

— Историко.

— Недер? Колко е часът? Колко съм спал?

— Към два през нощта — отвърна тя. — Колтейн заповяда да дойдете с мен. Веднага.

Дюйкър се надигна. Преди да си легне, беше твърде уморен за нещо повече, освен да разстеле походните си одеяла на пода. Завивките бяха плувнали в пот и капки кондензирана влага. Той потрепери от студ.

— Какво се е случило?

— Нищо. Все още. Хайде, побързайте. Нямаме много време.

Той излезе навън и в душата му отекна лагерният стон, тих и скръбен в този тъмен час на нощта. Хиляди гласове се сливаха в този траурен, вледеняващ сърцето звук. Раните, тревожещи уморения сън, тихите стонове на войниците, на които нито лечители, нито резачи можеха да помогнат, мученето на добитък, стъпките на безброй копита, пригласящи на тъжния хор с неспокойния си грохот. Някъде от равнината на север долиташе едва доловимо плачът на жени и майки, оплакващи своите мъртъвци.

Историкът тръгна уморено след пъргавата Недер по кривите пътеки на уикския стан. Бе обзет от тъжни мисли. Мъртвите бяха преминали през Портите на Гуглата. За живите бе останала болката от това преминаване. Като имперски историк, Дюйкър беше виждал много народи, но не помнеше и един, който да няма ритуал за скръбта. „Колкото и много, и различни да са боговете ни, Гуглата ни обгръща всички в хилядите си превъплъщения. Когато ни лъхне дъхът от дверите му, винаги вдигаме глас, за да прогоним онази вечна тишина. Тази нощ слушаме риданията на семк. И на тайтан. Едно и също. Кому са нужни храмове и жреци, за да оковат и насочат израза на отчаянието и на скръбта — след като всичко е свято?“

— Недер, защо уикците не скърбят тази нощ?

Тя го изгледа през рамо, без да спира.

— Колтейн забранява.

— Защо?

— Питайте него. Не сме оплаквали загиналите си от началото на този поход.

Дюйкър помълча дълго.

— И как го приемате това във вашите три клана, Недер?

— Колтейн заповядва. Ние се подчиняваме.

Стигнаха до края на уикския стан. Отвъд последната палатка се изпъваше плоската, с ширина двайсетина крачки мъртва полоса, а зад нея бяха изплетените от тръстика стени на предните постове, със стърчащите през тях дълги пръти, подострени и на височината на конски гърди. Там патрулираха конните воини от клана на Невестулката, вперили погледи в тъмната камениста равнина.

В мъртвата полоса се виждаха два силуета — единият висок, другият нисък, тънки и призрачни. Недер го поведе към тях.

Бяха Сормо и Нил.

— Само вие ли останахте? — попита историкът високия магьосник. — Вчера каза на Колтейн, че сте загубили само двама.

Сормо Е’нат кимна.

— Младата плът на останалите трябва да отпочине. Десетина конярки се грижат за конете, а няколко знахари превързват ранените бойци. Ние тримата сме най-силните, затова сме тук. — Магьосникът пристъпи напред. Някаква трескавост лъхаше от него, а в гласа му се долавяше молба за нещо, надвишаващо възможностите на историка. — Дюйкър, ти, чийто поглед срещна моя през духовете на Вихъра в онзи кервански стан, чуй думите ми. Сега ще чуеш страха — ще чуеш ека на всяка камбана от тържествения му проглас. Този мрачен хор за теб не е непознат. Знай тогава, че в тази нощ съм имал съмнения.

— Магьоснико — промълви Дюйкър, след като Недер пристъпи напред и зае мястото си вдясно от Сормо, — какво става тук?

В отговор Сормо Е’нат вдигна ръце.

Сцената около тях се преобрази. И Дюйкър видя как зад тримата магьосници се издигнаха канари и стръмни склонове, а чернилката на тъмното небе запулсира отгоре. Земната твърд под кожените обуща на Дюйкър стана мокра и студена. Той погледна надолу и видя блесналите кори на трошливия лед, покрили локвите кална вода. Безумни шарки по леда отразяваха милиардите цветове на струящата неведомо откъде светлина.

Студеният полъх на вятъра го накара да се обърне. И от гърлото му се изтръгна изненадан стон. Цялото му същество се изпълни с ужас и той отстъпи назад. Мръсен, зацапан с кръв лед оформяше пукащата и пращяща стръмнина пред него, разядени ледени блокове се заоткъртваха и западаха в нозете му, само на няколко крачки пред него. Стръмнината се издигна, наклони се назад и прорязаното й с пукнатини лице се изгуби в мразовитите мъгли.

Ледът беше пълен с тела — човешки фигури, усукани и с разкъсана плът. В основата на ледената твърд се бяха изсипали органи и вътрешности, като от някоя гигантска кланица. Бавно разтапящите се буци от лед заоформяха езеро, от което стърчаха или се трупаха на острови, изгърбени и мазни, части от човешки тела.

Оголената плът бе започнала да гние и да се слива на грозни купове желе, сред които смътно се виждаха все още неразложени трупове.

Сормо проговори зад него.

— Той е там, вътре. Близо.

— Кой?

— Богът на семк. Асцендент от много отдавна. Неспособен да устои на магията, е бил погълнат с другите. Но не е умрял. Усещаш ли гнева му, историко?

— Мисля, че всякакъв усет ме е изоставил. Що за магия е това?

— Джагътска. За да възпират приливите на човешките нашественици, са издигали лед. Понякога бързо, понякога бавно, както повелявала стратегията им. На места ледът е поглъщал цели континенти и е заличил всичко, стояло някога по тях. Цивилизациите на Форкрул Ассаил, огромните съоръжения и постройки на К’Чаин Че’Малле, и, разбира се, жалките колиби на ония, които един ден щели да наследят света. Тези ритуали са най-висшите от Омтоуз Феллак и остават вечни, историко. Раждат се, заглъхват и се раждат отново. В този момент един от тях се ражда в далечна земя и тези реки от лед изпълват сънищата ми, защото са предопределени да причинят огромно бедствие и смъртта на невъобразим брой живи същества.

В думите на Сормо имаше нотка на древност, неумолимата студенина на вековете, напластявали се един върху друг непрестанно. В очите на Дюйкър всеки камък сякаш, всяка канара, всяка планинска вис започна да се движи в едно вечно движение — приличаха на безумни левиатани. Тръпки потекоха с кръвта в жилите му и той се разтрепери неудържимо.

— Помисли за всичко, което държи този лед — продължаваше гласът на Сормо. — Крадците на гробници намират в тях богатства, но умните ловци на сила търсят… лед.

Недер проговори:

— Започват да се събират.

Дюйкър най-сетне обърна гръб на раздраните и зацапани с гниеща плът ледове. От тъмата прииждаха безформени вихри и пулсиращи енергии, трупаха се и обкръжаваха тримата магьосници. Някои блестяха восъчнобели, други смътно разцъфтяваха с треперлив ритъм.

— Духовете на земята — промълви Сормо.

Нил, загърнат в халата си, сякаш едва устояваше на порива си да затанцува. На детското му лице се изписа мрачна усмивка.

— Плътта на един асцендент съдържа огромна сила. Всички те жадуват за късче от нея. С дара, който им носим, ги обвързваме за още служене.

— Историко. — Сормо пристъпи напред, протегна тънката си ръка и я положи на рамото на Дюйкър. — Колко тънко е това резенче на милостта? Целият този гняв… на който ще се сложи край. Разкъсан, и всяка частица — погълната. Не е смърт, а вид разпадане…

— А чародеите? Жреците на семк?

Магьосникът потръпна.

— Знание, съпроводено с огромна болка. Трябва да изтръгнем сърцето от жреците на семк. Ала това сърце е по-лошо от камък. Сега то използва смъртна плът… — Той поклати глава. — Колтейн заповядва.

— Ние се подчиняваме.

Сормо кимна.

Дюйкър въздъхна.

— Чух съмненията ти, магьоснико.

На лицето на Сормо се изписа страстно облекчение.

— Покрий очите си тогава, историко. Това ще е… кърваво.

Зад гърба на Дюйкър ледовете се взривиха с оглушителен грохот. Студен пурпурен дъжд го връхлетя като стена и той залитна. Чу зад себе си дивашки писък.

Духовете на земята се втурнаха напред, завихриха се и се затъркаляха покрай Дюйкър. Той рязко се обърна и видя силует — гнила черна плът, ръце дълги доземи като на горила — мъчеше се да се изтръгне от мръсната кипнала лапавица.

Духовете го връхлетяха. Съществото нададе още един последен оглушителен писък и беше разкъсано.

Когато отново се върнаха в мъртвата полоса, тънка червена ивица вече очертаваше източния хоризонт. Лагерът се пробуждаше, нуждите на съществуванието за сетен път налагаха товара си върху окаяните, уморени човешки души. Палеха се огньовете на походните налбантници, стържеха се прясно одрани кожи, опъваха се на колове да съхнат или пък се слагаха в големите черни котли за щавене. Макар да бяха прекарали цял живот в градове, малазанските бежанци вече свикваха да носят града със себе си — поне онези жалки негови остатъци, жизненоважни за съществуването.

Дюйкър и тримата магьосници бяха подгизнали от стара кръв и покрити от глава до пети с полепнали късчета гнила плът. Самата им поява на равнината бе достатъчна, за да възвести успеха им, и уикските воини надигнаха вой, който бе подхванат от всеки клан в лагера поред, звук колкото скръбен, толкова и триумфален, траурен химн, възвестяващ падането на един бог.

В далечните станове на семк на север ритуалите на оплакване на мъртъвците бяха заглъхнали, отстъпили място на злокобна тишина.

От земята се издигаше пара, кондензираше се в утринна роса и историкът усещаше — докато крачеше през мъртвата полоса към лагера на уикците — един по-мрачен ек в силата на земните духове. Щом стигнаха началото на лагера, тримата магьосници се разделиха с него.

Отекващата сила намери своя глас няколко мига по-късно, когато всички псета из лагера започнаха да вият. Воят им беше странно безжизнен и студен като желязо, изпълваше въздуха като закана.

Дюйкър забави крачка. „Закана. Век на всепоглъщащ лед…“

— Историко!

Вдигна очи и видя тримата приближаващи се мъже. Позна двама от тях — Нетпара и Тъмлит. Благородникът, който ги придружаваше, беше нисък и дебел, загърнат в дебело наметало от златен брокат, което щеше да изглежда внушително на мъж с два пъти по-висок ръст и на половината на ширината му. Но върху него ефектът изглеждаше по-скоро жалък.

Нетпара го заговори задъхано; дебелото му, цялото оплескано в кал тяло се затресе.

— Имперски историк Дюйкър, държим да поговорим с вас.

Безсънието — а и още цяла орда други неща — бяха изчерпали търпението на Дюйкър, но той се постара да отговори спокойно.

— Бих предложил в друг момент…

— Абсолютно невъзможно! — отсече третият благородник. — Съветът няма да позволи отново да го отхвърлят така безцеремонно. Колтейн стиска меча и може да си позволява да ни държи настрана с варварското си безразличие, но ние настояваме петицията ни да бъде представена така или иначе!

Дюйкър примига.

Тъмлит се окашля извинително и отри насълзените си очи.

— Историко, позволете да ви представя високопочитаемия Ленестро, доскорошен гражданин на Сиалк…

— Не какъв да е гражданин! — кресна Ленестро. — Единственият представител на канийската фамилия със същото име във всичките Седем града. Фактор в най-голямото търговско предприятие за износ на най-фино щавената камилска кожа. Аз съм главен в гилдията, в Сиалк ми бе оказвана чест, равна на властта на Юмрук. Не един Юмрук ми се е кланял, но ето ме сега тук, унизен дотам, че да прося за аудиенция с някакъв си оплескан с мръсотия схолар…

— Ленестро, моля ви! — прекъсна го раздразнено Тъмлит. — Така с нищо не помагате на каузата ни!

— Ударен през лицето от един оплескан със свинска мас дивак, когото императрицата трябваше да набучи на шип на стената още преди години! Гарантирам ви, че тя ще съжали за милостта си, когато чуе вестите за този ужас!

— И за кой ужас по-точно става въпрос, Ленестро? — кротко попита Дюйкър.

Въпросът му накара Ленестро да зяпне, с разпенена уста. Вместо него реши да отговори Нетпара.

— Историко, Колтейн мобилизира слугите ни. Дори не беше молба. Неговите уикски псета просто дойдоха и ги събраха — всъщност, когато един от благородните ни колеги им възрази, те посегнаха на особата му и го събориха на земята. Но да са се върнали слугите ни? Не. Дали са живи поне? Какви ли самоубийствени постове са им възложили? Нямаме никакви отговори, историко.

— Загрижени сте за благополучието на слугите си? — попита Дюйкър.

— Кой ще ни готви? — настоя Ленестро. — Кой ще ни чисти и кърпи дрехите, кой ще ни вдига шатрите и ще затопля водата за баните ни? Това е гавра!

— За мен благополучието им е главната грижа — намеси се с тъжна усмивка Тъмлит.

Дюйкър му вярваше.

— Добре. Тогава ще попитам от ваше име.

— Разбира се, че ще попитате! — сопна се Ленестро. — Веднага!

— Когато можете — каза Тъмлит.

Дюйкър кимна и им обърна гръб.

— Още не сме приключили с вас! — изрева зад него Ленестро.

— Приключихме — чу Дюйкър гласа на Тъмлит.

— Някой трябва да усмири тия псета! Воят им няма край!

„По-добре да вият, отколкото да се зъбят.“ Той продължи. Желанието да се умие ставаше непреодолимо. Останките от кръв и плът вече засъхваха по дрехите и кожата му. Привличаше вниманието, докато се тътреше по тесните проходи между шатрите. Правеха след него жестове на възпиране на злото. Дюйкър се боеше, че неизбежно се е превърнал в предвестник и че съдбата, която предвещава, е също толкова смразяваща, колкото бездушния вой на лагерните псета.

Пред него утринният зрак кървеше по небето.