Дверите на Скръбния дом

15.

— Кучешката верига — изръмжа морякът с мрачен и натежал като въздуха в трюма глас. — Ей на това му се вика проклятие, каквото човек не би пожелал и на най-омразния си враг. Колко, трийсет хиляди бежанци? Четиридесет? А на всичко отгоре сред тях и ония лигави благородници, дето все хленчат и врещят за това и онова. Бас слагам, че пясъкът в стъкленицата на Колтейн скоро ще изтече.

Калам сви рамене в сумрака, без да спира да опипва влажните греди. „Наречи един кораб «Рагстопър»1, и тревогите почват още преди да си вдигнал котвата.“

— Дотук оцеля.

Морякът, който трупаше балите с товара, спря.

— Глей ти! Три пети от трюма вече се натъпка, а храната и водата още не е дошла на борда. Корболо Дом, разправят, привикал Релой с армията му — добавил ги е към своите и стават… колко? Петдесет хиляди меча? Шейсет? Ще я спипа предателят оная верига при Ватар. И тогаз, с племената, дето идат от юг, аха, Беру да не дава дано, онова уикско псе речи го свършило. — Мъжът изпъшка, превит над поредната увита в зебло бала. — Тежко, да му се не… и не е празна мълва, да ти кажа. Онова леке от китова мас, дето се е нарекло Върховен юмрук, е надушило накъде духа вятърът — виж тук, печатът му е сложен на всичко. Червеят му с червей свива опашка с всичката си плячка. Че инак защо имперският ковчежник ще довтаса на борда, а? И двайсет морски пехотинци отгоре…

— Може и да си прав — разсеяно му отвърна убиецът. Още не беше напипал суха дъска.

— Та ти значи ще помагаш на нашия калафатар, а? Имаш ли си жена тука, в Ейрън? Бас слагам, че ти се ще да дойдеш с нас, а? Ама е вече много гъчкано, да ти кажа, с ковчежника и ония две пудри…

— Кои пудри?

— Бе, видях го единия да се качва на борда преди десет минути. Зализано едно като миша плюнка, префърцунено и лъха на благовония от десет крачки, ама колкото и цветен сок да му слагаш, гнилочът си е гнилоч, ако ме разбираш.

Калам се ухили в тъмното. „Не съвсем, дърт шомпол такъв, но горе-долу схващам.“

— А другият?

— Бас слагам, че е същият, само че не съм го видял още. Качил се с капитана, чух. Кълна се в кръвта на Седемте града, не е за вярване. Преди такованка, капитанът да ни измъкне от оная дупка на пристанището — дъх на Гуглата, като ти дойде едно отделение войници да ти иска „това било, онова било“, к’во му остава на човек, освен да ги шибнеш в търбусите, а? И десет крачки не бяхме слезли от кея — толкоз с отпуската на сухо.

— Предишната спирка коя беше?

— Фалар. Едни едри жени, с червена коса, гледат те изпод вежди и само мускул по тях, точно както най ги харесвам. Ех, добре си я изкарахме там.

— Товарът ви?

— Оръжия, пред флотата на Тавори. Цепехме вълните като плуг, да ти кажа — уж щеше да е същото чак до Унта. Ама тъпчи ги тия кълчища де, нали ти плащат!

Калам се изправи.

— Няма да стигне времето да се запуши добре навсякъде.

— То време не остава никога, но Беру да те благослови — направи, каквото можеш.

Убиецът се окашля.

— Прощавай, че трябва да ти го кажа, но май ме бъркаш с друг. Не съм от хората на калафатаря.

Морякът се спря с поредната бала.

— А?

Калам изтри ръце в наметалото си.

— Аз съм другата „пудра“.

От другия край на трюма му отвърна тишина, последвана от тихо мърморене и:

— Моля за извинение, сър.

— Няма нужда — отвърна убиецът. — Едва ли се случва често да завариш някой от пътниците да запушва тук дъските. Предпазлив човек обаче съм, пък и напоследък, уви, нервите ми са пообтегнати.

— Пропуска, вярно — каза морякът, — но капитанът държи трима души само на помпите. Щом дрънне камбаната, и си плюят на ръцете, сър. Капитанът, да знаете, си има една риза, дето му носи късмет.

— Видях я — отвърна Калам и прекрачи редицата сандъци, всички с печата на Върховния юмрук. Добра се до капака към палубата, хвана се за перилото на стълбата и спря. — Какво става с бунта в Саул?

— Става все по-горещо, сър. Благословени да са ония от морската пехота, че тоя път и шлеп няма да можем да надбягаме.

— Без ескорт?

— Пормквал е заповядал на флотата на Нок да държи това пристанище. Ще имаме прикритие поне докато не прекосим залива Ейрън и не излезем в морето Доджал Хейдинг.

Калам се намръщи, но си замълча. Качи се по стълбата на главната палуба.

„Рагстопър“ се поклащаше тежко, закотвен до имперската стоянка. Пристанищни хамали и хора от екипажа щъкаха по задачите си и му беше трудно да си намери място по-настрана от пътя им. Най-сетне зърна едно при кърмовия мостик, близо до руля, откъдето можеше да наблюдава какво става. От другата страна на широкия каменен кей стоеше привързан голям малазански транспортен кораб, високо над водата. Конете, които беше докарал от Кюон, бяха разтоварени преди около час, останали бяха само десетина пристанищни работници със задачата да приберат разфасованите останки от животните, непреживели дългия път. При такива загуби беше обичайно месото да се прибере и осоли, стига корабният касапин да го обяви за годно за ядене. Одраните кожи имаха безброй приложения на борда. За докерите оставаха главите и кокалите, а не липсваха и нетърпеливи купувачи, стълпили се от другата страна на имперската бариера.

Калам не беше виждал капитана от заранта, когато се качиха на борда, преди два дни. Бяха му показали малката каюта, платена от мистериозния Салк Елан за пътуването му, след което просто го оставиха да прави каквото намери за добре, докато капитанът се беше върнал, за да освободи тикнатия в дранголника си екипаж.

„Салк Елан… търпение нямам да се запозная с теб…“

Откъм трапа се чуха дрезгави гласове, Калам погледна натам и видя, че капитанът се качва на палубата. Придружаваше го някакъв висок изгърбен мъж на средна възраст с продълговато, болезнено мършаво лице, покрито с тъмносиня пудра според някаква отскорошна дворцова мода, и облечен в доста широко за тялото му напанско морско облекло. От двете му страни стоеше по един телохранител, и двамата — грамадни, със зачервени лица, полускрити зад рунтави черни бради и мустаци. Носеха шлемове с предпазител над носа, дълги плетени ризници и тълвари с широки остриета на кръста. Калам не можа да прецени произхода им. Телохранителите, както и господарят им, явно не се чувстваха много удобно върху леко поклащащата се палуба.

— Аха — чу се тих глас зад гърба му. — Това май трябва да е ковчежникът на Пормквал.

Сепнат, Калам се обърна и видя заговорилия го, небрежно облегнат на кърмовия парапет. „Като забиване с нож.“

Непознатият се усмихна.

— Много точно бяхте описан, признавам.

Убиецът го огледа. Беше строен, слаб, облечен в широка яркозелена копринена риза. Лицето му изглеждаше съвсем благонамерено, макар и с някак твърде резки черти, за да може да го нарече човек приятелско. По дългите му пръсти блестяха пръстени.

— От кого? — сряза го Калам, попритеснен от ненадейната му поява.

— От общия ни приятел в Ерлитан. Аз съм Салк Елан.

— Никакви приятели нямам в Ерлитан.

— Значи думата беше неподходящо избрана. Онзи, който ви беше задължен, и на когото аз самият на свой ред бях задължен, поради което ми беше възложена задачата да уредя заминаването ви от Ейрън, което и направих, освобождавайки се по този начин от задължението си — което се оказа съвсем навременно, бих добавил.

Калам не можа да забележи никакви скрити оръжия по него, а това му подсказа много.

— Игри — изръмжа той.

Салк Елан въздъхна.

— Мебра. Който повери Книгата в ръцете ви, а тя бе доставена надлежно на Ша’ик. Бяхте тръгнали за Ейрън, или така поне предположи Мебра. Освен това той подозираше, че с вашите, хм, таланти, сте решен да отнесете Святата кауза до самото сърце на Империята. Или, по-точно, през едно определено сърце. Наред с другите приготовления уредих при портала на Имперския Лабиринт да се постави нещо като скрита жичка, която, след като се задейства, да предизвика различни предварително уговорени събития. — Мъжът извърна глава и огледа градските покриви около залива. — Уви, както се оказа, дейностите ми в града бяха леко посъкратени напоследък, поради което така уредените вече неща е трудно да се поддържат. Още по-обезпокоителното е, че и плячка ми беше струпана на главата — всичко това е едно ужасно недоразумение, уверявам ви, макар че не храня много вяра в имперското правосъдие, особено когато е намесена Гвардията на самия Върховен юмрук. Поради което наех не една каюта, а две — каютата срещу вашата всъщност.

— Капитанът не ми направи впечатление на продажен — каза Калам. Мъчеше се да прикрие тревогата си. — „Ако Мебра е разбрал, че съм намислил да убия императрицата, кой още е могъл? А и този Салк Елан, който и да е той, явно не знае кога да млъкне… освен, разбира се, ако не опипва за реакция. Освен това тук може би се прилага класическа тактика. Нямаш време да провериш достоверността, когато отстъпваш…“

Пискливият глас на ковчежника се извиси над палубата зад него, с всевъзможни оплаквания, хвърлени в лицето на капитана, който отвръщаше с мърморене под нос, ако изобщо им отвръщаше.

— Не, не продажен — съгласи се Салк Елан. — Изобщо му липсва лоялност, да бъдем по-точни.

Калам изсумтя, едновременно разочарован от неуспялата маневра и доволен, че е чул потвърждение на преценката си за нрава на капитана. „Дъх на Гуглата, напоследък имперските грамоти не струват и пергамента, на който са написани…“

— Още един повод за сериозни опасения — продължи Елан — е в това, че умът му е доста над средното ниво и като че ли намира интелектуален стимул единствено в хитруването и объркването. Не се съмнявам, че е прекалил по време на тайнствената си среща с вас в странноприемницата.

Калам неволно се усмихна.

— Нищо чудно, че ми хареса още от пръв поглед.

Елан отвърна с тих, но изпълнен с разбиране смях.

— Така че не би трябвало да ви изненадва с какво нетърпение очаквам нашите вечери на масата му в това предстоящо пътуване.

Калам задържа усмивката на устните си и каза:

— Няма повече да допусна грешката да си оставя гърба незащитен за теб, Салк Елан.

— Бяхте разсеян, разбира се — отвърна без смущение мъжът. — Не очаквам да възникне отново такава потенциална възможност.

— Радвам се, че се разбрахме, защото твоето обяснение дотук има повече пробойни, отколкото този кораб.

— Радвате се? Какво подценяване, Калам Мекхар! Аз съм щастлив, че толкова ясно се разбрахме!

Калам се отдръпна и отново погледна през рамо към главната палуба. Имперският ковчежник продължаваше гневната си тирада към капитана. Моряците наоколо мълчаха, всички приковали очи в сцената.

Салк Елан цъкна с език.

— Ужасно нарушение на етикета, не мислите ли?

— На този кораб командва капитанът — отвърна убиецът. — Ако искаше, отдавна щеше да сложи край на това. Струва ми се, че просто е оставил този шквал да затихне сам.

— Все пак предлагам двамата да се намесим в събитията.

Калам поклати глава.

— Не е наша работа, пък и няма полза да го правим. Впрочем, мнението ми не ви ангажира.

— О, все пак е наша работа, Калам. Нима бихте допуснали всички пътници да бъдат овъргаляни в катрана от екипажа? Освен ако не държите готвачът да ви плюе в кашата, разбира се.

„Има право кучият му син.“

Изгледа как Салк Елан закрачи небрежно по палубата и тръгна след него.

— Благородни сър! — извика Елан.

Ковчежникът и двамата му телохранители се обърнаха.

— Вярвам, че напълно оценявате търпението на капитана — в движение продължи Елан. — На повечето кораби вие с двамата ви негодни за нищо слуги щяхте вече да сте полетели през борда и поне двама от вас щяха да са потънали на дъното като торби с баласт — щеше да е изключително приятна гледка.

Един от телохранителите изръмжа и помръдна напред, косматата му ръка посегна към дръжката на тълвара.

Ковчежникът беше странно пребледнял под качулката от тюленова кожа; по лицето му не се виждаше нито капчица пот въпреки горещината и тежките дипли на напанското промазано против дъжд наметало.

— Безочливо жалко подобие на рачешко дупце! — писна благородникът. — Заври се обратно в дупката си, говно кървясало, преди да съм извикал пристанищния магистрат да те тикне в дранголника! — Вдигна бледата си дългопръста длан и го посочи. — Мегара, спукай я от бой тая отрепка!

Телохранителят с ръката на оръжието пристъпи напред.

— Я стой! — изрева капитанът. Няколко моряци пристъпиха от всички страни, застанаха между мустакатия охранител и Салк Елан и завъртяха небрежно канджи и ножове. Телохранителят се поколеба и отстъпи.

Капитанът се усмихна, с ръце на кръста, след което заговори с по-кротък и благоразумен тон:

— Сега аз и тъпкачът на пари ще продължим учтивата си беседа в моята каюта. Междувременно екипажът ми ще помогне на тези двама слуги да се отърват от тия проклети от Гуглата оръжия и да ги скътат някъде на безопасно. Въпросните слуги след това ще се окъпят и корабният лечител ще ги прегледа за паразити — каквито на борда на „Рагстопър“ не търпя, — а щом обезвъшляването приключи, могат да помогнат с товаренето на последните провизии на господаря им, без оная пейка от оловно дърво, която ще подарим на капитана на митницата, за да ни пусне по-лесно да отплаваме. И последно, всяка ругатня на този кораб оттук нататък — колкото и да е изобретателна — излиза само от моята уста и от ничия друга. Това е всичко, господа.

Ковчежникът сигурно се канеше да отвърне на предизвикателството, но внезапното му рухване на палубата го предотврати. Двамата телохранители рязко се обърнаха от тропота върху дъските, вкочаниха се и зяпнаха изпадналия си в несвяст господар.

След малко капитанът каза:

— Е, всичко не е, както изглежда. Отнесете долу тъпкача на пари и му свалете тези тюленови кожи. Корабният касапин си има друга работа, а не сме срязали въжетата още. — Обърна се към Салк Елан и Калам. — Вие, господа, можете да ме придружите до каютата.

Помещението не беше много по-голямо от това на убиеца и беше почти празно. Минаха няколко минути, докато капитанът успее да намери три халби и да ги напълни с киселия местен ейл от една глинена кана. Без да вдига наздравица, той изгълта наведнъж половината си халба и отри пяната с опакото на ръката си. Очите му шареха нервно, без да се спрат на никой от двамата пред него.

— Правилата — заговори им с кисела физиономия, — са прости. Стоите настрана от ковчежника. Положението е… объркано. След като адмиралът е под арест…

Калам се задави с ейла и едва успя да изхрипти:

— Какво? По чия заповед?

Капитанът гледаше намръщено обущата на Елан.

— На Върховния юмрук, чия друга. Виждате ли, няма друг начин да задържи флотата в залива.

— Императрицата…

— Вероятно не знае. В града не е имало Нокът от няколко месеца — никой не знае защо.

— А отсъствието им — каза Елан — придава неоспорим авторитет на решенията на Пормквал, доколкото схващам.

— Повече или по-малко — съгласи се капитанът с поглед, фиксиран в една от напречните греди. Довърши ейла си и си наля още. — Във всеки случай личният ковчежник на Върховния юмрук е дошъл с писмена заповед, даваща му команден статут в това пътуване, което значи, че има правото да ми отнеме властта, ако така предпочете. Значи, макар да разполагам с имперска грамота, нито аз, нито корабът ми и екипажът всъщност не сме от имперския флот, което прави нещата, както вече казах, объркани.

Калам остави халбата си на масата.

— Точно срещу нас има един имперски транспортен кораб, готов е за тръгване също като нас. Защо, в името на Гуглата, Пормквал не е изпратил ковчежника си с товара му на него? По-голям е, пък и по-добре защитен е, в края на краищата…

— Така е. И всъщност е под командата на Върховния юмрук, и ще потегли за Унта скоро след нас, натоварен с домакинството на Пормквал и скъпоценните му расови жребци, което значи, че ще е претъпкан. По-лошото е, че е бавен, а Върховният юмрук иска да си прибере златото в мазетата на имението си в Унта колкото може по-скоро. „Рагстопър“ е бърз, когато потрябва. Е, това е всичко. Допивайте. Смятам да потеглим най-много до един час.

В коридора пред капитанската каюта Салк Елан поклати глава и измърмори:

— По-сериозен не можеше и да бъде.

Убиецът го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Този ейл беше ужасен. „Допивайте“, как пък не.

Калам се навъси.

— Нито един Нокът в града — интересно защо?

Спътникът му сви разсеяно рамене.

— Ейрън вече не е каквото беше, уви. Гъмжи от монаси, жреци и войници, тъмниците са пълни с невинни, докато фанатиците на Ша’ик — само най-умните от тях са останали живи, разбира се — сеят убийства и безредици. Разправят също, че и Лабиринтите вече не са каквото бяха, макар че, доколкото разбирам, ти знаеш за тях повече от мен. — Елан се усмихна.

— Това да не би да беше отговор на въпроса ми?

— А аз да не би да съм експерт по дейностите на Нокътя? Не само че никога не съм излизал на пътя на тези ужасни резачи на гърла, а и винаги съм се старал любопитството ми около тях да е грижливо подрязано. — Изведнъж лицето му светна. — Може пък ковчежникът да не преживее топлинния си припадък! Колко приятна мисъл!

Калам се обърна и тръгна към каютата си. Чу как Салк Елан въздъхна, след което продължи в обратната посока и се заизкачва по стълбата към палубата.

Убиецът притвори вратата зад себе си и се облегна на нея. „По-добре да влезеш в капан, който можеш да видиш, отколкото в невидим.“ Но и тази мисъл не го утешаваше много. Дори не беше сигурен, че изобщо има капан. Мрежата на Мебра беше голяма — знаел го беше винаги, а и самият той неведнъж се беше заплитал в нишките й. Нито имаше причина да мисли, че ерлитанският шпионин го е предал за доставката на Книгата на Дрижна — беше я предал в ръцете на самата Ша’ик, в края на краищата.

Салк Елан най-вероятно беше маг, а освен това създаваше впечатлението за човек, способен да се държи в бой. Не беше трепнал, когато телохранителят пристъпи срещу него с ръка на оръжието.

„И двете неща никак не ме успокояват.“

Убиецът въздъхна.

„А и познава лошия ейл, щом го опита…“

Когато изведоха породистите жребци на Върховния юмрук, се възцари суматоха. Изнервените коне блъскаха и събаряха коняри, докери, войници и пристанищни служители. Старшият на конюшните търчеше с крясъци насам-натам и се мъчеше да наложи някакъв ред, с което само усилваше бъркотията сред кипналата гмеж.

Жената, стиснала юздите на един великолепен жребец, се отличаваше само със зоркото си спокойствие и когато Старшият най-сетне успя да уреди товаренето, беше между първите, повела подопечното й животно по широката рампа на имперския транспортен съд. И макар Старшият да познаваше всички свои работници, както и всички поверени му коне, вниманието му беше дотолкова изопнато и разкъсано във всички посоки, че не можа дори да забележи, че жената и конят са му непознати.

Майнала беше видяла как „Рагстопър“ отплава два часа по-рано, след като на борда му се качиха двете отделения морски пехотинци в пълно снаряжение. Търговският кораб беше извлечен на буксир от вътрешното пристанище, преди да му разрешат да изпъне платна, придружен от две имперски галери, които щяха да му осигурят охрана, докато прекоси залива Ейрън. Четири подобни бойни кораба чакаха имперския транспорт на четвърт левга извън пристанището.

Десантната част на борда на имперския транспорт беше внушителна — цели седем отделения. Явно беше, че морето Доджал Хейдинг никак не е безопасно.

Жребецът на Калам замята глава, щом стъпи на главната палуба. Масивният люк, отвеждащ към трюма, представляваше всъщност подвижна платформа, вдигаща и спускаща се сантиметър по сантиметър. Качиха първите четири коня на нея.

Един побелял коняр, който стоеше до Майнала, изгледа и нея, и коня й.

— От последните покупки на Юмрука ли е?

Тя кимна.

— Великолепно животно — каза мъжът. — Добро око има Върховният юмрук.

„И нищо друго за коментар. Кучият син подготвя предстоящото си бягство съвсем показно и когато най-сетне напусне самият той, ще разполага с цяла флота бойни кораби за ескорт, несъмнено. Ех, Кенеб, за това ли трябваше да те доведем тук?“

„Махайте се от Ейрън“, беше казал Калам. Тя се бе постарала да убеди Селв в същото, преди да се сбогуват, но Кенеб вече бе включен в армейския строй. Към градския гарнизон на Блистиг. Нямаше да заминат никъде.

Майнала подозираше, че никога вече няма да ги види.

„И всичко това само за да тръгна по петите на един мъж, когото не разбирам. Мъж, когото дори не съм сигурна, че харесвам. Ех, жено, вече си достатъчно голяма за такова безразсъдство…“

Хоризонтът на юг бе като тънка сиво-зелена жилка, потръпваща сред облаците зной, издигащи се от пътя. Земята, проснала се пред тях, беше гола, осеяна с камъни, освен по разораната от коловози, осеяна с чирепи пътека на търговския керван, отклоняващ се от Имперския път.

Бойците от авангарда седяха неподвижно на конете си при кръстопътя. На изток и югоизток се простираше морският бряг, със селцата, градчетата и Свещения град Убарид. Небето в тази посока беше зацапано от пушеци.

Свит в седлото си, Дюйкър слушаше с останалите капитан Сълмър.

— … и единодушието по този въпрос е абсолютно, Юмрук. Нямаме друг избор, освен да изслушаме Нетпара и Пулик. В края на краищата бежанците са тези, които ще изстрадат най-много.

Капитан Лъл изсумтя презрително.

Лицето на Сълмър беше пребледняло дори под прахта, но той продължи:

— Дажбите им вече бездруго са на ръба на гладната смърт — о, вода при Ватар ще има, но какво ще правим по-нататък, сред пустошта?

Бълт се почеса нервно по брадата.

— Магьосниците казват, че не усещат нищо, но все още сме далече — цяла гора и една широка река има между нас и сушавите земи. Може пък тамошните духове на земята да са се заровили дълбоко — Сормо поне така твърди.

Дюйкър погледна към магьосника, който седеше мълчаливо, загърнат в наметалото на един старей на коня си, с лице, скрито в сянката на качулката. Историкът виждаше съвсем ясно станалото вече постоянно треперене на ръцете му. Нил и Недер все още се съвземаха след тежкото си изпитание при хребета Гелор, нито веднъж не се бяха показали от покрития фургон, който ги караше, и Дюйкър беше започнал да се чуди дали изобщо са живи. „Нашите последни три мага, а двама от тях или са мъртви, или са толкова отслабнали, че не могат да вървят, докато третият се състарява с по десет години за всяка седмица от това прокълнато от Гуглата пътуване.“

— Тактическите предимства трябва да са ви ясни, Юмрук — продължи Сълмър. — Колкото и порутени да се окажат стените на Убарид, ще ни осигурят по-добра защита от една земя, в която няма дори хълмове…

— Капитане! — изръмжа Бълт.

Сълмър млъкна, стисна устни в тънка, безкръвна резка.

Дюйкър потръпна от студ, който нямаше нищо общо с бавното захлаждане в края на деня. „Такава голяма отстъпка, Сълмър, от гледна точка на един уикски пълководец, е в рамките на доброто поведение на човек с по-долен ранг. Що за тънка кожа носиш на гърба си, капитане? Нищо чудно, че ти я смъкват толкова лесно, когато седнеш да си пиеш виното с Нетпара и Пулик Алар…“

Колтейн все едно не чуваше думите на Сълмър. Винаги правеше така. Посрещаше благородническото нахалство и дебелоочие по същия начин, по който се справяше с всичко останало — с хладно безразличие. Но колкото и добре да действаше това на уикците, Дюйкър виждаше как то прави Сълмър и други като него още по-дръзки.

А капитанът не беше приключил.

— Въпросът не е само военен, Юмрук. Гражданският елемент при тази ситуация…

— Повишете ме, командир Бълт — прекъсна го Лъл, — за да мога да напердаша с камшик това псе, докато от кожата му не остане само спомен. — И изръмжа на своя колега капитан: — Иначе ще си поприказваме някъде насаме, Сълмър…

Сълмър му отговори с мълчаливо озъбване.

— Никакъв граждански елемент няма — каза Колтейн. — Убарид ще се окаже фатален капан, ако си го върнем. Откъснати и от суша, и от море, изобщо няма да можем да го задържим. Обяснете това на Нетпара, капитане, и това е последната ви задача.

— Последната ми задача ли, сър?

Юмрукът не отвърна нищо.

— Последната — избоботи Бълт. — Значи точно това. Разжалван сте, с барабан пред строя.

— Моля за извинение, Юмрук, но вие не можете да направите това.

Колтейн леко извърна глава и Дюйкър се зачуди дали капитанът е успял най-после да жегне Юмрука.

Сълмър сви рамене.

— Имперският ми ранг е връчен от Върховен юмрук, сър. На това основание, в правото ми е да поискам присъда от висша инстанция. Юмрук Колтейн, силата на малазанската армия винаги е била в това, че принципът на обучението ни изисква да изразяваме свободно мнението си. Въпреки вашите заповеди — които ще изпълнявам съвестно и изцяло — имам право личната ми позиция да бъде надлежно записана така, както е изразена. Ако желаете, мога да ви цитирам съответните членове в Устава, за да ви напомня за тези права, сър.

Последва мълчание, след което Бълт се извърна към Дюйкър.

— Историк, вие разбрахте ли нещо от това?

— Колкото и вие, чичо.

— Позицията му ще бъде ли записана надлежно?

— Да.

— И предполагам, че един такъв съд изисква присъствието на адвокати, да не говорим за Върховен юмрук?

Дюйкър кимна.

— Къде е най-близкият Върховен юмрук?

— В Ейрън.

Бълт кимна замислено.

— Тогава, за да решим час по-скоро въпроса за капитанския ранг, трябва да продължим на пълна скорост към Ейрън. — Обърна се към Сълмър. — Освен, разбира се, ако възгледите на Съвета на благородниците не са с предимство пред съдбата на военната ви кариера, капитане.

— Връщането на Убарид ще позволи флотата на адмирал Нок да ни се притече на помощ — заяви Сълмър. — По този път можем да стигнем бързо и безопасно до Ейрън.

— Флотата на адмирал Нок е в Ейрън — изтъкна Бълт.

— Да, сър. Но веднага щом вестта, че сме в Убарид, стигне до тях, посоката на действията им ще е очевидна.

— Искате да кажете, че ще хукнат презглава да ни спасяват? — Бълт се намръщи театрално. — Сега вече аз се обърках, капитане. Върховният юмрук държи армията си в Ейрън. Нещо повече, той държи също така целия флот на Седемте града. Нито армията, нито флотът са се раздвижвали от месеци. Имаше безброй възможности да ни изпрати на помощ една от двете сили. Кажете ми, капитане, виждали ли сте някога в ловните имения на семейството ви сърна, уловена от светлината на фенер? Как стои замръзнала, неспособна да предприеме каквото и да е. Върховният юмрук Пормквал е точно такава сърна. Колтейн би могъл да докара кервана ни на три мили от Ейрън и Пормквал няма да излезе да ни прибере. Наистина ли вярвате, че едно още по-тежко усилие, каквото си представяте за нас в Убарид, ще засрами достатъчно Върховния юмрук, че да го накара да се задейства?

— Говорех по-скоро за адмирал Нок…

— Който или е мъртъв, или болен, или в тъмницата, капитане. Иначе отдавна щеше да е вдигнал платната. Един човек командва в Ейрън, и само един. Готов ли сте да оставите живота си в ръцете му, капитане?

Сълмър отвърна кисело:

— Изглежда, че така или иначе съм го оставил, командире. И също така изглежда, че вече не ми е позволено да изразявам мнението си…

— Позволено ви е — каза Колтейн. — Но вие също така сте войник на Седма.

Капитанът наведе глава.

— Моля за извинение, Юмрук, прекалих. Времената са доста напрегнати.

— Тъй ли? Не бях забелязал — ухили се Бълт.

Изведнъж Сълмър се обърна към Дюйкър.

— Историк, какво е вашето мнение за всичко това?

„Като обективен наблюдател…“

— Мнението ми за кое, капитане?

— Убарид, или река Ватар, с гората и пустите земи на юг? Като цивилен, който добре разбира мъките на бежанците, наистина ли вярвате, че те ще оцелеят след толкова тежък преход?

Историкът помълча, след което се окашля и сви рамене.

— Както винаги, по-голямата опасност е една дезертираща армия. Победата при хребета Гелор ни откупи време, за да оближем раните си…

— Едва ли — прекъсна го Сълмър. — Напротив, оттогава сме принудени да се движим още по-бързо.

— Да, и с пълно основание. Сега ни преследва Корболо Дом. Този човек е бил Юмрук навремето и е много способен командир и тактик. Камъст Релой е маг, а не пълководец — той погуби армията си, въобразявайки си, че може да разчита само на огромното числено превъзходство. Корболо няма да е толкова глупав. Ако врагът ни изпревари при река Ватар, с нас е свършено…

— Тъкмо затова би трябвало да го изненадаме и да си върнем Убарид!

— Краткотраен триумф — отвърна Дюйкър. — По този начин биха ни останали не повече от два дни за укрепване на градската защита до пристигането на Корболо. Както сам казахте, аз съм цивилен, не съм тактик. Но дори и аз мога да разбера, че взимането на Убарид би се оказало самоубийствено, капитане.

Бълт се намести в седлото и се огледа много театрално.

— Дайте да намерим някой браничар, че да чуем още едно мнение. Сормо, къде е онзи грозен звяр, дето те осинови? Онзи, дето морските го нарекоха Бент?

Магьосникът вдигна леко глава и изхриптя уморено:

— Наистина ли държиш да знаеш?

Бълт се намръщи.

— Ми да, що не?

— Крие се в тревата на седем крачки от теб, командире.

Всички неизбежно започнаха да се озъртат, в това число и Колтейн. Накрая Лъл посочи и след като примижа продължително, Дюйкър успя да различи едно петнисто туловище сред високата остра степна трева. „Дъх на Гуглата!“

— Боя се — рече Сормо, — че няма да предложи кой знае какво мнение, чичо. Бент върви натам, накъдето го водиш.

— Истински войник значи — изхъмка Бълт.

Дюйкър погледна към огромната колона, проточила се на север. Имперският път беше построен за бързия преход на войски. Беше широк и равен, каменните му плочи бяха скрепени с геометрична точност. Можеше да поеме войска от петнайсет конници в редица. Кучешката верига на Колтейн беше с дължина над една имперска левга, въпреки че трите уикски клана яздеха през тревата от двете страни на пътя.

— Обсъждането приключи — каза Колтейн.

— Съобщете на ротите си, капитани — каза Бълт. Не беше нужно да добавя „Тръгваме за река Ватар“. Щабното заседание беше откроило позиции, особено раздвоението на Сълмър, и освен ежедневните въпроси около разположението на частите, продоволствието и други подобни, нищо друго не подлежеше на дебат.

Дюйкър изпита вълна на съжаление към Сълмър, осъзнал натиска, на който със сигурност бе подложен от страна на Нетпара и Пулик Алар. Капитанът, в края на краищата, беше с благородно потекло и заплахата родът му да изпадне в немилост сигурно правеше положението му непоносимо.

„Армията на Малазан ще познава само едни правила — беше провъзгласил император Келанвед по време на първото «прочистване» и «преустройство» на военщината в началото на режима си. — Една група правила и един водач…“ Наложеното от него и от Дасем Ълтър правило за заслугата като единствено средство за издигане и напредък бе предизвикало борба за власт в йерархиите на командванията на армията и флота. „Кръв се проля по дворцовите стъпала и Нокътят на Ласийн се оказа инструментът за това здравословно изрязване на гнилата плът. Трябваше да се е научила от този случай. Имахме и втора чистка след това, но тя много закъсня.“

Капитан Лъл прекъсна мислите на Дюйкър.

— Трябва да се върнеш с мен, старче. Има нещо, което трябва да видиш.

— Сега пък какво?

Усмивката на Лъл върху обезобразеното му лице беше грозна.

— Търпение, моля.

— О, добре, търпение съм натрупал толкова, че ще ми остане в излишък, капитане. — „Да чакаш да умреш, и какво дълго чакане беше.“

Лъл явно разбра коментара му. Примижа с единственото си око над равнината, на северозапад, където трябваше да е армията на Корболо Дом, на по-малко от три дни път разстояние, и бързо ги настигаше.

— Поканата е официална, историко.

— Води ме тогава.

Колтейн, Бълт и Сормо Е’нат бяха подкарали по дирята на търговските кервани. От авангардните части на Седма се разнесоха викове и започна подготовката за оставянето на имперския път. Дюйкър зърна браничаря Бент, понесъл се на дълги отскоци пред тримата уикци. „Така ги следваме и ние. Наистина, нарекли са ни подходящо.“

— Как е ефрейторът? — попита го Лъл, щом подкараха през тесния коридор към ротата на Лъл.

Дюйкър се намръщи. При хребета Гелор Лист беше получил жестока рана.

— Оздравява. Срещаме трудности с лечителите — изтощават се, капитане.

— М-да.

— Толкова много извличат от Лабиринтите си, че силата започва да вреди на собствените им тела — видях как ръката на един лечител се откърши като сух клон, когато вдигна едно котле от огнището. Това ме изплаши повече от всичко, на което тепърва ми предстои да стана свидетел.

Капитанът опипа превръзката на окото си.

— Не си само ти, старче.

Дюйкър замълча. Лъл почти беше почти рухнал от гнойната инфекция. Беше измършавял, а белезите по лицето му му придаваха толкова изтерзано изражение, че онези, които не го познаваха, потръпваха, щом го видеха. „Дъх на Гуглата, не само онези, които не го познават. Ако Кучешката верига има лице, то това е лицето на Лъл.“

Яздеха между войнишките колони и се усмихваха на подвикванията и мрачните шеги, съпровождащи пътя им, макар че усмивката на Дюйкър беше напрегната. Добре беше, че духът е висок, че странната меланхолия, настъпваща след една победа, се разсейваше, но призракът на онова, което ги очакваше, все пак се надигаше с чудовищна увереност. Историкът беше усетил как собственият му дух потъва в тъга и скръб, защото отдавна бе изгубил способността си да се залъгва със сляпа вяра.

Капитанът заговори отново.

— Гората оттатък реката, какво знаеш за нея?

— Кедър — отвърна Дюйкър. — Източникът на славата на Убарид в корабостроенето. Някога е покривала двете страни на река Ватар, но сега е останала само южната страна, а и тя е оредяла близо до залива.

— Глупците не са си правили труда да засаждат?

— Имало е малки усилия, когато най-сетне са разбрали докъде ще се стигне, но пастирите вече били сложили ръка на оголената земя. Кози, капитане. Козите могат да превърнат един рай в пустиня за нула време. Изяждат фиданките, белят кората на дърветата, убиват ги като пожар. Все пак нагоре по течението е останало доста гора. Ще вървим из нея поне една седмица, ако не и повече.

— И аз така чух. Е, сянката ще ми е добре дошла…

„Седмица, ако не и повече, как не. По-скоро вечност… как смята Колтейн да пази този огромен лъкатушещ керван в една гора, където засадите ще се появяват отвсякъде, където бойците няма да могат да обръщат и да отговарят на всяка заплаха с бързина и ред? Притесненията на Сълмър за сухите земи отвъд гората са дреболия. Интересно дали само аз мисля така?“

Яздеха между фургони, натоварени с ранени войници. Въздухът вонеше от гниеща плът — силовото лечение не бе успяло да надмогне и спре пълзежа на гнойта. Войници, изпаднали в треска, стенеха и бълнуваха, делириумът разтваряше дверите на изтерзаните им умове към безброй други селения. „От един кошмарен свят към безброй други. Само дарът на Гуглата ще им донесе покой…“

Вляво от тях стапящите се стада добитък и кози се тътреха сред пепеляви валма прах по равната тревиста земя. Уикските псета браничари ги пазеха по краищата, придружени от конниците от клана на Невестулката. Цялото стадо щеше да бъде изклано при река Ватар, защото земите оттатък леса нямаше да ги изхранят. „Защото там няма духове на земята.“

Историкът се умисли. Животните ги бяха следвали стъпка по стъпка в този гибелен за душите път. Месеци след месеци в страдание. „Проклятие, споделено от всинца ни — волята да живеем.“ Съдбите им бяха решени, макар за тяхно щастие те да не го разбираха. „Но дори и това ще се промени в последния момент. И най-глупавото животно като че ли е способно да усети предстоящата си смърт. Гуглата дарява всяко живо същество със съзнание в самия край. Що за милост е това?“

— Конската кръв изгоряла в жилите до черно — промълви изведнъж Лъл.

Дюйкър кимна. Нямаше нужда да пита за кой кон му говори капитанът. „Понесе ги всички, такава кипнала ярост за живот, разкъсваше я отвътре.“ Подобни мисли го отвеждаха отвъд думите, в място, съставено само от болка.

— Казват — продължи Лъл, — че ръцете им вече са оцапани в черно. Белязани са завинаги.

„Също като мен.“ Мислеше за Нил и Недер, две деца, свили се сега като зародиш под чергилото на фургона, там, сред смълчаните си родственици. „Уикците знаят, че дарът на силата никога не е безплатен. Знаят достатъчно, за да не завиждат на избраните между тях, защото силата никога не е игра, също както не са игра бляскавите знамена, вдигнати за слава и богатство. Те не прикриват нищо в бляскави одежди и така всички виждаме онова, което не бихме искали да видим — че силата е жестока, корава е като желязо и кост и жадува да сее гибел.“

— Заразява ме мълчанието ти, старче — обади се Лъл.

Дюйкър можа само да кимне отново.

— Усещам вече в себе си нетърпение за Корболо Дом. Да се свършва вече. Вече не мога да виждам онова, което вижда Колтейн, историко.

— Не можеш ли? — попита Дюйкър и го погледна. — Сигурен ли си, че това, което вижда той, е различно от това, което виждаш ти, Лъл?

Ужасът по обезобразеното лице бавно се утаи.

— Боя се — продължи Дюйкър, — че мълчанието на Юмрука вече не говори за победа.

— Също като твоето усилващо се мълчание значи.

Историкът сви рамене. „Цял континент ни преследва. Не трябваше да сме живи толкова дълго. А аз не мога да отведа мислите си по-надалече от това и съм се вкопчил в тази единствена истина. Всички истории, които съм чел… пълни с интелектуална обсебеност от войната, с безкрайно прерисуване на карти, героични щурмове и съкрушителни поражения. Не сме нищо повече от късчета страдание сред река от болка. Дъх на Гуглата, старче, думите ти изтощават самия теб — защо ги налагаш на другите?“

— Трябва да престанем да мислим — промълви Лъл. — Отдавна сме преминали тази граница. Сега просто съществуваме. Погледни животните ей там. Ние сме също като тях. Ти и аз, същите сме. Тътрим се под слънцето, ръчкат ни все натам, към мястото на заколението ни.

Дюйкър поклати глава.

— Нашето проклятие е в това, че не можем да познаем благодатта на това да си без ум, капитане. Боя се, че там, накъдето гледаш, няма да намериш спасение.

— Не търся спасение — изръмжа Лъл. — Само как да мога да продължа да вървя.

Приближиха се до ротата на капитана. Сред пехотата на Седма изпъкваше група безразборно въоръжени и снаряжени мъже и жени, може би петдесетина. Всички лица се извърнаха с очакване към Лъл и Дюйкър.

— Време е да бъда пак капитан — измърмори под нос Лъл, толкова обезсърчено, че тонът му жегна сърцето на историка.

Един сержант подаде отсечена команда и дрипавата войнишка сбирщина направи жалко усилие да застане мирно. Лъл изгледа всички и бавно слезе от коня.

— Преди половин година вие коленичехте пред чистокръвни — почна капитанът. — Свеждахте очи и вкусът на прахта по подовете бе на езиците ви. Излагахте гърбовете си на камшиците и светът ви беше високи стени и мръсни коптори, в които се любехте и раждахте деца, които ги чакаше същото бъдеще. Преди половин година нямаше да похарча и един калаен джакат за цялата ви сган. — Замълча и кимна на сержанта си.

Войници на Седма пристъпиха напред, всеки понесъл сгъната униформа. Униформите бяха избелели, зацапани и закърпени там, където оръжието беше разкъсало плата. Върху всеки вързоп лежеше железен войнишки знак. Дюйкър се наведе от седлото, за да огледа един от тях по-отблизо — беше кръгъл и в центъра имаше глава на псе браничар — не озъбено, просто гледащо напред изпод изпъкналото си чело.

Нещо се сгърчи вътре в него и той едва успя да му устои.

— Снощи — продължи капитан Лъл — при Колтейн дойдоха представители на Съвета на благородниците. Мъкнеха на гърбовете си сандък със злато и сребърни джакати. Знатните, изглежда, са се уморили да си готвят собствената си храна, да кърпят собствените си дрехи… да бичуват собствените си задници…

В друг момент такъв коментар щеше да предизвика мрачни погледи и ръмжене — поредната храчка в лицето към търпените цял живот. Но доскорошните слуги се разсмяха. „Щуротиите от времето, когато са били деца. Вече не са деца.“

Лъл изчака, докато смехът заглъхне.

— Юмрукът не отговори нищо. Юмрукът им обърна гръб. Юмрукът знае как се цени доблестта… — Капитанът замълча, раздраното му лице бавно се намръщи. — Идва време, когато един живот не може вече да се купи с пари, и пресече ли се тази граница, връщане няма. Вие вече сте войници. Войници на Седма. Всеки от вас ще се включи в редовен взвод в моята пехота, за да застане редом до своите другари войници — и на никой от тях не му пука какви сте били преди. — Обърна се рязко към сержанта. — Зачислете тези войници, сержант.

Дюйкър изгледа ритуала в пълно мълчание — всяко връчване на униформа, щом поредният мъж или жена пристъпеше напред. Нямаше нищо преиграно, нищо пресилено. Изрядният професионализъм носеше своята собствена тежест и сцената беше загърната от дълбока тишина. Историкът виждаше четиридесетгодишни новобранци, но всичко си беше на мястото. Десетилетията тежък труд и чистката на двете битки бяха събрали най-упоритите в оцеляването.

„Ще стоят в строя. И ще стоят добре.“

— Като слуги — изръмжа му тихо Лъл, — може да са оцелявали, като са ги продавали на други семейства. Сега, с мечове в ръцете, ще умрат. Чуваш ли тази тишина, Дюйкър? Знаеш ли какво значи тя? Мисля, че знаеш много добре.

„На всичко, което вършим, Гуглата се усмихва.“

— Напиши за това, старче.

Дюйкър погледна капитана. Видя един прекършен човек.

При хълма Гелор ефрейтор Лист беше скочил в изкопа, за да избегне дъжда от стрели. Дясното му стъпало се беше нанизало на върха на копие, забило се в пръстта. Железният връх беше пробил подметката, а после и възглавничката зад палеца.

Малка рана, най-обикновен лош късмет, но от бойните рани най-голям страх предизвикваха пробивните, защото разнасяха треска, която водеше до болезнена смърт.

Уикските конегледачки имаха опит в лекуването на такива наранявания, но запасите им от прахове и билки отдавна бяха привършили и им оставаше само един цяр — изгаряне на раната, а изгарянето трябваше да е дълбоко. В часовете след битката при хребета Гелор въздухът вонеше на изгорели косми и ужасната, сладникаво замайваща миризма на печено месо.

Дюйкър завари Лист да куцука в кръг — на отслабналото му, покрито с пот лице бе изписана решимост. Щом историкът се приближи, младежът вдигна глава.

— Мога вече да яздя, сър, макар и не повече от час наведнъж. Кракът изтръпва и тогава инфекцията може да се върне — поне така ми казаха.

Преди четири дни историкът беше вървял до носилката на Лист — гледаше младия човек и бе сигурен, че ще умре. Някаква притеснена уикска конярка бързо беше прегледала ефрейтора още по време на прехода. Дюйкър беше забелязал мрачното изражение, утаило се в набръчканото й лице, докато пръстите й опипваха подутите жлези под рехаво наболата брада на Лист. После тя вдигна очи към историка.

Тогава Дюйкър я позна, и тя него. „Същата, която веднъж ми предложи храна.“

— Не е добре — й каза той.

Тя се подвоуми, после бръкна под гънките на коженото си наметало и извади голям колкото кокалче на пръст безформен предмет. Според него приличаше на бучка изсъхнал хляб.

— Шега на духовете, несъмнено — каза му тя на малазански. После се наведе, хвана нараненото стъпало на Лист — оставено непревързано и открито за горещия сух въздух, — притисна бучката в пробитото и превърза раната с ивица кожа.

„Шега, която да накара Гуглата да се намръщи.“

— Значи скоро ще си готов да се върнеш в строя — каза сега Дюйкър.

Лист кимна и бавно промълви:

— Трябва да ви кажа нещо, сър. Треската ми показа видения за онова, което ни чака…

— Случва се понякога.

— Една божия ръка се протегна от тъмното, сграбчи душата ми и я повлече напред, през дни, през седмици. Историко… — Лист замълча и избърса потта от челото си, — земята на юг от Ватар… отиваме в място, където са съхранени древни истини.

Дюйкър присви очи.

— Древни истини? Какво означава това, Лист?

— Там се е случило нещо ужасно, сър. Много отдавна. Земята… земята е безжизнена…

„Нещо, което знаят само Сормо Е’нат и Върховното командване.“

— Тази божия ръка, ефрейтор… ти видя ли я?

— Не. Но я усетих. Пръстите бяха дълги, много дълги, с повече стави, отколкото на човек. Понякога това стискане се връща, като на призрак, и започвам да треперя от ледения допир.

— Помниш клането при брода на Секала, нали? Да не би сегашните ти видения да са ехо на тогавашните?

Лист се намръщи, после поклати глава.

— Не. Онова, което е пред нас, е много по-старо.

Разнесоха се викове и керванът се заприготвя отново да потегли, изоставяйки имперския път.

Дюйкър погледна към каменистата равнина на юг.

— Ще повървя до носилката ти, ефрейтор, докато ми опишеш най-подробно тези свои видения.

— Може да са само халюцинации от треската…

— Но не го вярваш… аз също.

Погледът му си остана прикован към безбрежната равнина. „Ръка с много стави. Не е божия ръка, ефрейтор, макар да принадлежи на същество с такава мощ, че спокойно би могъл да го вземеш за божество. Бил си избран, момко, не знам по каква причина, да видиш Древно видение. От мрака се протяга студената ръка на Джагът.“

Фелисин седеше на един каменен блок от порутената зидария на древната порта, прегърнала се с ръце и свела поглед към земята, и се поклащаше бавно и ритмично. Движението й носеше покой, сякаш се беше превърнала в съсъд, пълен с вода.

Хеборик и воинът-великан продължаваха да спорят. За нея, за пророчествата и за лошия късмет, за отчаянието и за фанатизма. Между двамата се вихреше и кипеше взаимно презрение, което сякаш се бе породило още в първия миг, в който се срещнаха, и ставаше все по-мрачно с всяка минута.

Другият воин, Леоман, седеше присвит наблизо, смълчан също като нея. Държеше пред себе си Книгата на Дрижна в очакване на нещо, което според него щеше да е неоспорим знак на признание от нейна страна, че наистина е преродената Ша’ик.

„Преродена. Възобновена. Сърцето на Апокалипсиса. Доведена от безръкия в стаеното дихание на богинята. Която все още изчаква. Изчаква, също като Леоман. Фелисин, центърът на света.“

Усмихна се.

Поклащаше се, вслушана в далечни викове, в старото ехо на внезапни, изтерзали душата й смърти — толкова отдалечени й се струваха вече. Кълп, погълнат под кипящата грамада плъхове. Оглозгани кости и кичур бяла коса, опръскана с червено. Баудин, изгорял в огъня, запален от него самия… „О, колко ирония имаше в това, живя по своите си правила и умря пак според тях, отричайки всякакви богове. Макар да отдаде живота си заради друг. Все пак каза, че е дал клетвата си по своя воля.“

„Пред някои неща можеш само да замълчиш.“

Смърти, които вече се бяха отдръпнали, някъде там по безкрайната и прашна диря, твърде далечни, за да бъде чуто или почувствано настойчивото им искане. „Скръбта насилва ума, а аз зная всичко за насилието. Въпрос на примирение. Така няма да изпитвам нищо. Няма насилие, няма и скръб.“

До нея изстъргаха камъчета. Хеборик. Познато й беше усещането за близостта му и нямаше нужда да вдига глава. Някогашният жрец на Финир си мърмореше нещо. После млъкна, сякаш се вцепени, за да посегне към нейното мълчание. „Насилието.“ След миг Хеборик заговори:

— Искат да тръгваме, момиче. Много са се отдалечили. Оазисът — станът на Ша’ик — е доста далече оттук. По пътя може да се намери вода, но храната ще е в оскъдица. Тоблакаят ще ловува, но дивечът е оредял доста — заради соултейкън и д’айвърс, предполагам. Все едно дали ще разтвориш Книгата, или не, ще трябва да тръгнем.

Тя не му отвърна нищо. Продължаваше да се поклаща.

Хеборик се окашля.

— Въпреки целия ми гняв срещу налудничавите им представи и въпреки настойчивия ми съвет да не ги приемаш… тези двамата ни трябват, както и оазисът. Те познават Рараку по-добре от всеки друг. Ако изобщо имаме някакъв шанс да оцелеем…

„Да оцелеем.“

— Признавам — продължи след малко Хеборик, — придобил съм… сетива… пред които слепотата ми не е чак толкова голям недостатък. А и тези мои ръце, преродени… И все пак, Фелисин, сам няма да мога да те опазя. А и няма никаква гаранция, че тези двамата ще ни позволят да се разделим с тях, ако разбираш какво имам предвид.

„Да оцелеем.“

— Хайде събуди се, момиче! Трябва да вземем някои решения.

— Ша’ик е извадила меча си срещу Империята — промълви тя, без да откъсва очи от земята.

— Доста глупав жест…

— Ша’ик е готова да се опълчи на императрицата, готова е да прати имперските армии в пълната с кръв Бездна.

— Историята изброява подобни въстания, момиче, и този неин разказ е едно безкрайно ехо. Доблестни идеали са придавали здравословен живец на избледнялата усмивка на Гуглата, но всичко това е само илюзорно очарование и праведност…

— Кой го интересува какво е праведно, старче? Императрицата ще трябва да отвърне на предизвикателството на Ша’ик.

— Е, да.

— И ще изпрати армия от Кюон Тали.

— Вероятно вече е на път.

— А кой — продължи Фелисин и усети как някакво хладно дихание докосна плътта й — ще командва тази армия?

Чу го как вдиша рязко и усети как се дръпна уплашено.

— Момиче…

Фелисин махна с ръка, сякаш да прогони оса, и се надигна. Обърна се и видя, че Леоман я е зяпнал. Внезапно я порази мисълта, че обгореното му от слънцето лице е лицето на самата Рараку. „По-кораво от това на Бенет, без неговите преструвки. По-рязко от това на Баудин, о, има ум в тези хладни тъмни очи.“

— Към стана на Ша’ик — каза Фелисин.

Той сведе очи към Книгата, после отново ги вдигна към нея.

Фелисин повдигна вежда.

— Или предпочитате да вървим в буря? Да оставим богинята да почака още малко, преди да се разгневи отново, Леоман.

Забеляза как отново я огледа преценяващо, с появилия се за миг в очите му блясък на колебание, но остана доволен. След миг сведе глава.

— Фелисин — изсъска до нея Хеборик, — имаш ли си представа…

— По-добре от теб, старче. Млъкни.

— Може би пътищата ни трябва вече да се разделят…

Тя рязко се извърна към него.

— Не. Мисля, че ще ми трябваш, Хеборик.

Отвърна й с горчива усмивка.

— Като въплътената ти съвест ли, дете? Лош избор.

„Да, лош. И толкова по-добре.“

Древната пътека пазеше следи от някогашен път, минаващ покрай хребет, който лъкатушеше като змийски гръбнак към далечно скалисто плато. Там, където вятърът беше изстъргал песъчливата земя, като кости се показваха каменни плочи. Пътеката беше осеяна с гледжосани в червено глинени чирепи, които пращяха под краката им.

Тоблакаят вървеше на петстотин крачки пред тях, за да разузнава, невидим сред ръждивочервената мъгла, а Леоман водеше с отмерена крачка Фелисин и Хеборик и рядко проговаряше. Беше ужасно измършавял и стъпваше толкова безшумно, че Фелисин беше започнала да си въобразява, че не е нищо повече от привидение. Макар и сляп, Хеборик зад нея също крачеше съвсем уверено, без да залита и да се препъва.

Погледна през рамо и видя, че се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Пътят е претъпкан, момиче.

— Същите призраци като в погребания град?

Той поклати глава.

— Не толкова стари. Тези тук са спомени от епоха, последвала Първата империя.

При тези думи Леоман спря и се обърна.

Хеборик се усмихна широко.

— О, да. Рараку ми показва тайните си.

— Защо?

Бившият жрец сви рамене.

Фелисин изгледа пустинния воин.

— Това изнервя ли те, Леоман? — „Защото би трябвало.“

Очите му, черни и изпълнени с одобрение, се спряха на нея.

— Какъв ти е този човек?

„Не знам.“

— Моят спътник. Моят историк. Изключително ценен, след като Рараку ще бъде моят дом.

— Той не може да има тайните на Рараку. Той ги граби като някой чужд нашественик. Ако жадуваш за тайните на Рараку, вгледай се в себе си.

Тя за малко не отвърна със смях, ала осъзна, че горчивината му щеше да изплаши самата нея.

Продължиха напред. Утринната горещина се усили, небето се превърна в златист огън. Тоблакаят ги чакаше на едно място, където основата на пътя беше пропаднала и в земята зееха широки черни ями. От една от тях струеше вода.

— Акведукт, под пътя — каза Хеборик. — Някога е текъл като порой.

Фелисин забеляза как тоблакаят се намръщи.

Леоман събра меховете и се спусна в ямата.

Хеборик седна да отдъхне. След малко килна глава.

— Прощавай, че се наложи да ни изчакаш, тоблакай с тайното име, макар да ми се струва, че бездруго ти е трудно да извадиш главата си от гърлото на онази пещера.

Едрият дивак изръмжа и се озъби.

— Събирам амулети от хората, които убивам. Връзвам ги на колана си. Някой ден ще имам и твоя.

— Има предвид ушите ти, Хеборик — каза Фелисин.

— О, знам, момиче — въздъхна бившият жрец. — Изтерзани духове се гърчат в сянката на този кучи син — всеки мъж, всяка жена и дете, които е убил. Кажи ми, тоблакай, молиха ли те онези деца да ги оставиш да живеят? Плачеха ли, викаха ли майките си?

— Не повече от възрастните — отвърна великанът, но Фелисин забеляза, че е пребледнял, макар да долавяше, че го измъчват не убийствата на деца. Не, в думите на Хеборик се криеше нещо друго.

„Изтерзани духове. Измъчван е от призраците на онези, които е избил. Прости ми, тоблакай, но не мога да изпитам жал към теб.“

— Тази земя не ти е отечество, тоблакай — каза Хеборик. — Съблазънта за клане ли те повика тук? Откъде изпълзя, кучи сине?

— Казах ти всичко, което трябва да ти кажа. Следващия път, когато ти проговоря, ще бъде, когато те убия.

Леоман се появи от ямата, с полепнала по вързаната му на плитка коса паяжина и с издутите мехове на гърба.

— Никого няма да убиваш, докато аз не ти кажа — изръмжа той на тоблакая, след което погледна с яд Хеборик. — А все още не съм ти го казал.

Изражението на великана говореше за безкрайно търпение, съчетано с непоклатима увереност. Той се изправи, взе един от меховете от Леоман и тръгна по пътя.

Незрящите очи на Хеборик се вторачиха в гърба му.

— Дървото на това оръжие е подгизнало от кръв. Не вярвам, че може да спи спокойно нощем.

— Той почти не спи — промърмори Леоман. — А ти престани да му вадиш душата.

— Не си виждал призраците на децата, вкопчили се в петите му, Леоман — с гримаса отвърна бившият жрец. — Но ще се постарая да държа устата си затворена.

— Племето му не прави голяма разлика между деца и възрастни — отвърна Леоман. — Имаш род и всички извън него са врагът. Е, стига приказки.

След стотина крачки пътят изведнъж се разшири и ги изведе на платото. От двете му страни се точеха редици продълговати гърбици печена червеникава глина, всяка висока седем стъпки и три стъпки на ширина. Въпреки увисналата във въздуха прах Фелисин видя, че редиците, по няколко десетки в дълбочина, обкръжават цялото плато — плътен кръг около простиращите се пред тях руини на древен град.

Каменната настилка тук беше напълно оголена и образуваше широк булевард, продължаващ в права линия към някогашна величествена порта, порутена от столетията вятър — както и целият град зад нея.

— Бавна смърт — прошепна Хеборик.

Тоблакаят вече минаваше през портата.

— Трябва да стигнем до другия край, до пристанището — каза Леоман. — Там ще намерим скрит бивак. И склад с провизии… ако не са вече плячкосани.

Главната градска улица беше покрита с мозайка от потрошена глина — гледжосани сиви, черни и кафяви чирепи.

— Ще се сетя за това — каза Фелисин — следващия път, когато, без да искам, счупя някое гърне.

Хеборик изсумтя.

— Познавам схолари, които твърдят, че могат да опишат цели мъртви култури, проучвайки боклук като този.

— Животът им сигурно е страшно възбуждащ — подкачи го Фелисин.

— Де да можех да заменя моя с техния.

— Шегуваш се, Хеборик.

— Нима? Кълна се в бивните на Финир, момиче, не си падам много по приключенията…

— В началото може би не, но тогава беше прекършен. Натрошен. Като тези грънци тука.

— Признавам, че сравнението ти е точно, Фелисин.

— Не може да бъдеш възстановен, ако първо не си пречупен.

— Забелязвам, че напоследък си се настроила много философски.

„Повече, отколкото забелязваш.“

— Кажи ми, че не си разбрал никакви истини, Хеборик.

Той изсумтя.

— О, да, разбрах една. Че истини няма. След години ще го разбереш сама, когато сянката на Гуглата се просне на пътя ти.

— Има истини — намеси се Леоман пред тях, без да се спира или обръща. — Рараку. Дрижна. Вихърът и Апокалипсисът. Оръжието в ръката ти, течащата кръв.

— Не ти причини пътуването ни, Леоман — изръмжа Хеборик.

— Вашето пътуване е прерождение — както каза тя — и затова е имало болка. Само глупци биха очаквали нещо друго.

Старецът не отвърна.

Вървяха през гробовната тишина на града. Основите и ниските зидове, останали от вътрешните стени, очертаваха плановете на постройките от двете им страни. В разположението на булевардите и уличките се забелязваше прецизно геометрично планиране — полукръгли концентрични дъги с плоската страна на самото пристанище. Отпред се виждаха останки от голяма дворцова сграда; масивните камъни в центъра бяха устояли в по-голяма степен на многовековната ерозия.

Фелисин се озърна към Хеборик.

— Още ли те измъчват духове?

— Чак измъчен не съм, момиче. Тук не се е развихряла голяма жестокост. Само тъга, а дори и тя е била само подмолна. Градовете умират; градовете подражават на цикъла, присъщ на всяко живо същество: раждане, бурна младост, зрялост, старост, а накрая… прах и чирепи. През последното столетие на този град морето вече се е отдръпвало, а в същото време се е появило някакво ново влияние, чуждо. Имало е период на възраждане — доказателството за него ще видим по-нататък, в пристанището — но той продължил много кратко. — Помълча десетина крачки. — Знаеш ли, Фелисин, започвам като че ли да разбирам нещо за живота на асцендентите. Да живееш стотици, а после — хиляди години. Да бъдеш свидетел на това процъфтяване и на целия му суетен блясък… ах, чудно ли е тогава, че сърцата им стават толкова корави и студени?

— Това пътешествие те доведе по-близо до твоя бог, Хеборик.

Думите й го стъписаха и той се умълча.

Щом излязоха на пристанището, Фелисин видя за какво беше намекнал Хеборик. Някогашният залив беше пресъхнал, покрит с утаена сол, но беше прорязан от четири циклопски канала, които се изпъваха напред и чезнеха в мъглите. Всеки канал беше широк колкото три градски улици и почти толкова дълбок.

— Последните кораби са отплавали по тези канали — заговори Хеборик до нея. — Най-тежките транспортни съдове са засядали в дъната на далечните устия и са можели да продължат само като изчакат върха на прилива. Останали са няколко хиляди граждани, докато не пресъхнали акведуктите. Това е една история на Рараку, но уви, не единствената, а другите са много по-жестоки и кървави. И все пак се чудя, коя от тях е по-трагичната?

— Хабиш си мислите по минало… — намеси се Леоман, но бе прекъснат от вика на тоблакая. Гигантът се беше появил до входа на един от каналите. Пустинният воин млъкна и тръгна към приятеля си.

Фелисин понечи да го последва, но Хеборик хвана ръката й с щипещия, хладен допир на невидимата си длан. Изчака, докато Леоман се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и каза:

— Имам страхове, момиче…

— Не съм изненадана — прекъсна го тя. — Тоблакаят иска да те убие.

— Не става дума за тоя глупак. Имам предвид Леоман.

— Той е бил телохранител на Ша’ик. Ако ще се превръщам в нея, нямам причини да се съмнявам във верността му, Хеборик. Единственото ми притеснение е, че двамата с тоблакая не са успели да опазят Ша’ик първия път.

— Леоман изобщо не е фанатик — каза бившият жрец. — О, той може много добре да издава подходящите звуци, за да те накара да повярваш в противното, но у него има някакво двуличие. И за миг не мога да повярвам, че мисли, че ти наистина си преродената Ша’ик. Простият факт е, че въстанието има нужда от фигурантка — млада, силна, а не онази изнемощяла старица, каквато трябва да е била Ша’ик — дъх на Гуглата, тя е била сила в тази пустиня преди двайсет и пет години. Човек спокойно може да допусне възможността тези двама телохранители да не са се потили много в усилието си да я опазят.

Тя го погледна. Завихрените шарки на татуировката почти се бяха втвърдили по обруленото му жабешко лице. Очите му бяха зачервени и обкръжени от засъхнала слуз, гледците им бяха покрити със сива патина.

— В такъв случай мога също така да заключа, че този път ще имат много повече основание да се стараят.

— Стига да играеш тяхната игра. Играта на Леоман, за да бъда по-точен. Той е този, който ще говори за теб пред войската и стана — ако има повод, ще намекне за съмнения и те ще те разкъсат…

— Не се боя от Леоман — прекъсна го Фелисин. — Разбирам от мъже като него, Хеборик.

Устните му се стиснаха в тънка усмивка. Тя издърпа ръката си от чудодейната хватка на невидимата длан и закрачи.

— В сравнение с Леоман Бенет беше невръстно дете — засъска зад нея Хеборик. — Той беше уличен главорез, негодяй, тиранин за шепа окаяници. Всеки може да се перчи с големи амбиции, колкото и жалко да е положението му, Фелисин. Ти не само си се вкопчила в спомена за Бенет — вкопчила си се в онова, което той излъчваше, а то не беше нищо повече от заблуда…

Тя се обърна с яд, разтреперана.

— Нищо не знаеш! Мислиш си, че се страхувам какво може да ми направи някой мъж? Който и да е? Въобразяваш си, че можеш да четеш мислите ми, да знаеш какво изпитвам? Ти си наистина нагъл кучи син, Хеборик…

Смехът му я зашлеви като шамар и тя млъкна стъписана.

— Мило дете. Искаш да ме държиш до себе си. Като какво? Украшение? Вдъхваща ужас любопитна вещ? Би ли изгорила езика ми, за да отива мълчанието на слепотата ми? Значи съм тук, за да те развеселявам, дори когато ме обвиняваш в наглост. О, колко мило, наистина…

— Млъкни, Хеборик — каза уморено Фелисин. — Ако някой ден започнем да се разбираме, то ще е без думи. На кого са му нужни мечове, щом двамата с теб си имаме езиците? Хайде да си ги приберем в ножниците и да приключим.

Той килна глава.

— Един последен въпрос тогава. Защо искаш да остана с теб, Фелисин?

Тя се поколеба, преди да му отвърне, зачудена как ли ще приеме точно тази истина. „Е, това все пак е нещо. Доскоро щеше да ми е все едно.“

— Защото за теб това означава да оцелееш, Хеборик. Предлагам ти го… заради Баудин.

Все така килнал глава, бившият жрец бавно отри потта от челото си със сакатата си ръка.

— Може би наистина тепърва ни предстои да се разберем.

Каналът започваше с редица широки каменни стъпала, над сто. В основата, на някогашното морско дъно, беше издигната по-нова каменна стена, над която можеше да се разпъва платнен навес. Каменен кръг обграждаше зацапаното с пепел огнище наблизо, а грамадата, покривала доскоро склада с провизии, беше съборена и изтърбушена.

Поводът за вика на тоблакая бяха седемте полуизядени трупа, разхвърляни из бивака, всички покрити с рояци тлъсти мухи. Кръвта по ситния бял пясък беше само отпреди няколко часа и все още лепнеше. Мъгливият въздух вонеше от изкормените, гниещи вътрешности.

Леоман се наведе на стъпалата, за да огледа следите от звяра, водещи нагоре към града. След дълго мълчание погледна тоблакая.

— Ако държиш да хванеш точно тоя, ще трябва да идеш сам.

Великанът се озъби.

— Бездруго не ща някой да ми се плете в краката — отвърна той, смъкна от гърба си меха с вода и походното одеяло и ги пусна на земята. Измъкна дървения меч от ножницата и го стисна в огромната си лапа.

Хеборик, облегнат на каменната стена, изсумтя.

— Решил си да убиеш тоя соултейкън? Ако всички от твоя род са толкова глупави, племето ти май е на привършване. Е, аз поне няма да скърбя за смъртта ти.

Тоблакаят спази клетвата си да не му проговаря, но се усмихна широко и се обърна към Леоман.

— Аз съм мъстта на Рараку срещу такива натрапници.

— Щом е така, отмъсти за ближните ми — отвърна пустинният воин.

Тоблакаят тръгна — взимаше по три стъпала наведнъж. Най-горе спря да огледа дирите, след което продължи и се скри от погледите им.

— Соултейкън ще го убие — каза Хеборик.

Леоман сви рамене.

— Може би. Ша’ик обаче видя далече напред в бъдещето му…

— И какво видя? — попита Фелисин.

— Не пожела да го каже. Но я беше… ужасило.

— Пророчицата на Апокалипсиса е била ужасена? — Фелисин погледна Хеборик. Лицето на бившия жрец се беше изопнало, сякаш току-що беше чул потвърждение на нещо, което самият той беше съзрял в бъдещето. — Леоман, разкажи ми за други нейни видения.

Той беше започнал да влачи телата на съплеменниците си в единия край на бивака. Като чу въпроса й, спря и я погледна през рамо.

— Когато отвориш Свещената книга, те ще те навестят. Това е дар на Дрижна… наред с други.

— Очакваш да мина през този ритуал, преди да сме стигнали в стана.

— Длъжна си. Ритуалът е доказателството, че наистина си преродената Ша’ик.

Хеборик изсумтя.

— И какво по-точно означава това?

— Ако е лъжлива, ритуалът ще я унищожи.

Древният остров се издигаше в огромна гърбица с плоско било над сухата глинеста низина. Малко по-навътре от някогашната брегова ивица стърчаха посивели вкаменени издатини от подпорните стълбове на кейове, наред с купищата останки от обичайната смет, изхвърляна от корабите. Вдлъбнатините по тинестото някога дъно на залива лъщяха от утаените пластове рибешки люспи.

Присвит до Фидлър, Маппо гледаше катерещия се по порутената крайморска стена Икариум. Крокъс стоеше точно зад него, близо до вързаните коне. След последното им ядене младежът беше потънал в странно мълчание, в движенията му се долавяше известна пестеливост, сякаш сам се беше оковал в клетвата си за търпение. И като че ли несъзнателно, беше започнал да подражава на Икариум, в реч и в жестове. Когато за пръв път забеляза това, Маппо нито го досмеша, нито остана недоволен. Присъствието на джага винаги беше завладяващо, още повече че се държеше искрено, без никакви преструвки и превземки.

„Все пак по-добре щеше да е ако Крокъс се вглеждаше във Фидлър. Този войник посвоему е истинско чудо.“

— Икариум се катери така, сякаш знае къде отива — подхвърли сапьорът.

— И аз стигнах до това заключение — унило отвърна Маппо.

— Бил ли си тук преди?

— Не съм, Фидлър. Но Икариум… е, той е обикалял по тази земя преди много време.

— Като е било толкова отдавна, как е разбрал, че е бил тук?

Треллът поклати глава. Не би трябвало да е разбрал. „Никога досега не се беше случвало. Да не би да рухнаха онези благословени прегради? Кралице на сънищата, върни на Икариум блаженото незнание. Моля те…“

— Я да идем при него — каза Фидлър и бавно се надигна.

— Аз не бих…

— Както искаш — отвърна войникът и тръгна след джага, който вече се беше скрил сред обраслите с тръни руини на града отвъд крайморската стена. След малко Крокъс също закрачи след сапьора.

Треллът помръкна. „Изглежда, вече остарявам, щом се оставям така на страха.“ Въздъхна, надигна се и пое след двамата.

Склонът, натрупан в основата на стената, поддаваше под краката им — коварна грамада от потрошено дърво, парчета мазилка и чирепи. Някъде по средата Фидлър изсумтя, спря и измъкна къс посивяло дърво.

— Да помисля… Всичкото това дърво е станало на камък.

— Вкаменяване — каза Крокъс. — Чичо ми веднъж ми описа процеса. Но би трябвало да отнеме десетки хиляди години.

— Е, някой Върховен маг на Лабиринта на Д’рисс може да ти го направи, докато мигнеш.

Маппо се наведе и вдигна един чиреп. Не много по-дебел от яйчена черупка, небесносин и много твърд. На повърхността, със зелено очертание и запълнена с черно, се виждаше изрисувана фигура. Изображението беше грубо и стилизирано, но фигурата несъмнено беше човешка. Огледа го и го пусна.

— Този град е бил мъртъв, преди морето да изсъхне — заяви Фидлър и продължи да се катери.

— Как разбра? — подвикна му отдолу Крокъс.

— Защото всичко е отмито от водата, момче. Вълни са съборили тази морска стена. Век след век. Отраснал съм в пристанищен град все пак. Виждал съм какво може да направи водата. Императорът беше наредил да се пресуши Малазкият залив, преди да се построят имперските пристани — показаха се стари вълноломи и така нататък. — Стигна горе и спря да си поеме дъх. — Всички видяха, че Малаз е по-стар, отколкото някой може да си представи.

— И че оттогава морското равнище се е вдигнало — подхвърли Маппо.

— Да.

Щом стигнаха горе, градът се разстла пред очите им. Макар руините да бяха почти заличени от времето, личеше, че е унищожен умишлено. Всяка постройка беше съборена почти до основи — дело на опустошителна сила и ярост. Трънливи храсти запълваха всяко останало открито пространство, а ниските чворести дървета се бяха впили в каменните отломки.

Късове от мраморни статуи лежаха пръснати навсякъде, все в онзи суров стил, който Маппо беше видял върху чирепа. Треллът започна да долавя нещо познато в начина, по който бяха изобразени тези човешки фигури.

„Легенда, разказвана на Джаг Одан… приказка, разправяна от старците в моето племе…“

Икариум не се виждаше никакъв.

— Сега накъде? — попита Фидлър.

Тънък вопъл прониза ума му и по тъмната му кожа изби пот. Маппо пристъпи напред.

— Надуши нещо, а?

Едва чу въпроса на сапьора.

От това, което беше останало, трудно можеше да се различи планът на града, но Маппо тръгна по картата, която беше в ума му, изписана от спомена за легендата, от ритъма й, от точното му отмерване, когато я редяха на грубоватата, кънтяща архаична реч на трелл. Народът, непритежаващ писмо, използваше устното слово с невероятно съвършенство. Думите се превръщаха в числа, числата — в кодове, кодовете — във формули. Думите съдържаха тайни карти, измерваха разстояния, описваха плана на смъртни умове, истории, градове, континенти и Лабиринти.

Племето, което Маппо беше приел за свое, през всичките онези столетия бе предпочело да се върне към древните обичаи, отхвърляйки промените, засегнали народа на трелл. Стареите бяха показали на Маппо и на останалите всичко, което бе застрашено да се забрави, силата, съдържаща се в разказването на истории, ритуала на разгръщането на паметта.

Маппо знаеше къде е отишъл Икариум. Знаеше какво ще намери джагът. Сърцето му вече биеше лудо в гърдите му, крачките му се бяха ускорили, когато се изкачи върху грамадата отломки, през трънливите храсти, издраскали дори и неговата корава кожа.

„Седем главни булеварда във всеки град на Първата империя. Небесните духове съзерцават отгоре свещеното число, седем опашки на скорпиони, седем жила срещу пясъчния кръг. За всеки, който би поднесъл жертвен дар на Седемте святи, погледни пясъчния кръг.“

Фидлър извика някъде зад него, но треллът не му отвърна. Беше намерил един от лъкатушещите булеварди и крачеше към центъра.

Седемте скорпионски трона някога се бяха извисявали над площада, всеки с височина от седемдесет и седем разтега. Всички бяха порутени… „От ударите на меч, от несъкрушимо оръжие, в ръце, заредени с неописуема ярост.“

Почти нищо не беше останало от даровете и приношенията, струпани някога върху пясъчния кръг, с едно изключение, пред което стоеше сега Икариум. Вкочанен, джагът беше вдигнал глава, за да обхване погледът му огромното, издигащо се пред него съоръжение.

По железните части не се виждаше и едно петънце от ръжда и те щяха да продължават да се движат в ритъм, неуловим за смъртни очи. Огромният диск над цялото съоръжение стоеше под ъгъл, мраморната му повърхност бе покрита с врязани символи. Извърнат беше към слънцето, въпреки че огненото му кълбо едва прозираше през златистата мъгла.

Маппо бавно закрачи към Икариум и спря на две крачки зад него.

Джагът усети появата му, защото заговори.

— Как е възможно това, приятелю?

Беше глас на объркано дете и се заби като жило в сърцето на трелла.

— Виждаш ли, това е мое — продължи джагът. — Мой… дар. Или така поне успявам да разчета на това древно писмо на Омтоуз. Нещо повече, отбелязал съм — много точно — сезона и годината на построяването му. И виж как се е извърнал дискът, тъй че да мога да видя омтоузкото съответствие за тази година… което ми позволява да изчисля…

Гласът му заглъхна.

Маппо се сви в себе си, неспособен да проговори, неспособен да мисли дори. Болка и страх го изпълниха дотолкова, че и той също се почувства като дете, изправено пред кошмар.

— Кажи ми, Маппо — продължи след дълга пауза Икариум, — защо рушителите на този град не са разрушили и това нещо? Вярно, то е заредено с магия, а тя го прави несъкрушимо за разрухата на времето… но така е било и с тези седем трона… същото е било и с много други дарове в този кръг. Всички направени неща могат да се строшат, в края на краищата. Защо, Маппо?

Треллът се молеше дано приятелят му да не се обърне, дано да не види лицето му, очите му. „Най-ужасният детски страх, самото лице на кошмара — майка, баща, цялата любов е изтръгната и заменена с хладна съсредоточеност или със сляпо пренебрежение, със самата липса на обич… и детето се пробужда с писък…“

„Не се обръщай, Икариум, няма да понеса да видя лицето ти.“

— Сигурно съм сбъркал — каза Икариум все с този кротък, невинен тон. Маппо чу стъпките на Фидлър и Крокъс зад себе си. Нещо във въздуха ги накара да затихнат, спря ги. — Грешка в пресмятането, или съм се подвел нещо в разчитането. Езикът на Омтоуз е древен, съвсем смътно се е съхранил в паметта ми — навярно е бил смътен още тогава, когато съм го построил. Знанието, което сякаш съм съхранил, ми се струва… точно, но не съм съвършен, нали? Увереността ми може да е плод на самозаблуда.

„Да, Икариум. Не си съвършен.“

— Според изчисленията ми са изтекли деветдесет и четири хиляди години, откакто за последен път съм стоял тук, Маппо. Деветдесет и четири хиляди. Тук би трябвало да има някаква грешка. Нито една руина не би могла да оцелее толкова дълго, нали?

Маппо неволно сви рамене. „Откъде бихме могли да знаем може ли, или не?“

— Вложената магия навярно.

„Навярно.“

— Чудя се, кой ли е разрушил този град?

„Самият ти, Икариум. Но дори в сляпата си ярост част от теб разпозна онова, което сам си построил, и го остави непокътнато.“

— Които и да са били, притежавали са огромна сила — продължи джагът. — Т’лан Имасс са дошли тук, опитали са се да прогонят врага — стар съюз между жителите на този град и Мълчаливата орда. Пръснатите им кости лежат заровени в пясъка под нас. С хиляди. Що за сила е могла да постигне това, Маппо? Не са Джагът, дори при най-големия им възход, преди хиляда хилядолетия. А и К’Чаин Че’Малле са изчезнали още по-рано. Не го разбирам това, приятелю.

Една мазолеста ръка падна на рамото на Маппо, стисна го силно за миг, след което се отдръпна и Фидлър го подмина.

— За мен отговорът е съвсем ясен — промълви войникът, спрял се до джага. — Сила на асцендент. Гневът на бог или на богиня е развихрил това опустошение. Колко сказания си слушал за древни империи, стигнали твърде далеч в гордостта си? Кои са били Седемте святи преди всичко? Които и да са били, тук те са били почитани, в този град, а несъмнено и в градовете, негови побратими из цяла Рараку. Седем трона — виж гнева, който се и изсипал над всеки от тях. На мен ми изглежда… лично. Тук е изплющяла ръката на бог или на богиня, Икариум — но който и да е бил, след това се е отдръпнал от смъртните умове, защото аз поне не мога да се сетя за който и да е асцендент, способен да изсипе такава мощ, каквато виждаме тук…

— О, могли са — каза Икариум с подновена живост в гласа, — но оттогава са разбрали колко по-ценно е коварството в намесата в делата на смъртните — старият начин е бил твърде опасен във всяко отношение. Подозирам, че даде отговор на въпроса ми, Фидлър…

Сапьорът сви рамене.

Маппо усети как сърцето му се укроти. „Просто не мисли повече за този самотен оцелял артефакт, Икариум.“ Той потръпна и въздъхна дълбоко. Погледна Крокъс. Момъкът гледаше всичко с такова нехайно безразличие, че треллът се зачуди дали е добре с ума.

— Деветдесет и четири хиляди години… трябва да е някаква грешка — промълви Икариум. Обърна се и се усмихна вяло на трелла.

Очите на Маппо се навлажниха от сълзи. Той кимна и извърна глава, за да надмогне новия пристъп на жалост.

— Е — каза Фидлър, — дали да не продължим по дирите на Апсалар и баща й?

Икариум се съвзе и промълви:

— Да. Близо сме… до много неща, изглежда.

„Опасно пътуване, наистина.“

В нощта на сбогуването си, преди толкова столетия, в часовете, в които ритуално беше освободен от последните си клетви във вярност, Маппо бе коленичил пред най-старата жена на племето в тясната й опушена юрта.

— Трябва да знам повече — прошепна той. — Повече за тези Безименни, които толкова настоятелно искат това от мен. Вречени ли са в някой бог?

— Някога, но вече не — отвърна му старицата, извърнала очи. — Низвергнати, прокудени. По времето на Първата империя, която всъщност не била първата — защото Т’лан Имасс си присвоили тази титла много преди това. Били са лявата ръка, секта на дясната ръка — и двете водят, и трябва да плеснат. Но ето, че ония, що трябвало да останат Неназовани, навлизайки в загадки… — Старицата отсече с ръка, жест, който Маппо никога досега не беше виждал у стареите на племето. Джагътски жест, осъзна той стъписан. — Загадките на друг са ги отвлекли от пътя. Поклонили са се на друг господар. Това е всичко, което може да се каже.

— Кой е бил този нов господар?

Жената поклати глава и му обърна гръб.

— Чия сила е вложена в тоягите, които носят?

Не му отвърна.

С времето Маппо беше повярвал, че е намерил отговора на този въпрос. Но знанието не носеше утеха.

Бяха оставили далече зад гърба си древния остров и бяха навлезли дълбоко в глинестата низина. Слънцето бавно започна да гасне. Конете страдаха, имаха нужда от вода, каквато дори Икариум и Маппо с вещината си не можеха да намерят в пустинята. Треллът нямаше никаква представа как се справят Апсалар и баща й, но ето, че продължаваха да са далече пред тях, ден след ден.

„Тази диря няма нищо общо с Ша’ик. Отведени сме далече от местата, където се вихрят тези неща, далече от мястото, където беше убита Ша’ик, далече от оазиса. Фидлър знае коя е крайната ни цел. Извлякъл е това знание от тайните, които крие в себе си. Всъщност всички го подозираме, макар че никой не го изрича на глас — може би само Крокъс не го осъзнава, но е твърде възможно да подценявам младежа. Потънал е в себе си… — Маппо хвърли поглед към Фидлър. — Вървим към мястото, което си търсил през цялото време, войнико.“

Мракът се сгъстяваше над голия пейзаж, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види смразяващото сливане на следи. Пълчища соултейкън и д’айвърс, броят им беше ужасяващ, всички се събираха и продължаваха по стъпките на Апсалар и баща й.

Водеха конете за юздите. Крокъс беше изостанал на десетина крачки. Маппо почти не забеляза тази малка подробност, докато викът на даруджистанеца не го накара да се обърне светкавично. Крокъс беше на земята и се боричкаше с някакъв човек в прашния сумрак. По напуканата глина пробягваха сенки. Момъкът успя да прикове към земята онзи, с когото се бореше, и го стисна за китките.

— Знаех си, че се промъкваш наоколо, пор такъв! — изръмжа Крокъс. — От часове наред, още преди да стигнем острова! Трябваше само да изчакам и ето, че те спипах!

Върховният жрец беше спрял да рита и да се мъчи да се освободи.

— Още само хиляда крачки! — изсъска той. — И измамата ще е пълна! Видяхте ли знаците на славния ми успех? Всички ли сте толкова затъпели? О, колко съм жесток в нечестивите си помисли! Ала вижте как отвръщам на обвиненията им с мъжествено мълчание, ха!

— Можеш да го пуснеш — каза Икариум на Крокъс. — Няма да избяга.

— Да го пусна? Какво ще кажеш да го обеся?

— На следващото дърво, което срещнем, момче — ухили се Фидлър. — Обещавам ти.

Даруджистанецът пусна Върховния жрец. Искарал се надигна, присвит като плъх, чудещ се накъде да побегне.

— Гибелно развитие! Смея ли да ги придружа? Дали да рискувам славата да видя със собствените си очи зрелите плодове на гениалните си усилия? Добре съм прикрит зад тази колебливост и няма да разберат нищо!

— Идваш с нас — изръмжа Крокъс, ръцете му бяха на дръжките на камите, затъкнати в колана му. — Каквото и да се случи.

— Че разбира се, момко! — Искарал закима. — Та аз просто бързах да ви догоня. — Наведе глава. — Той ми вярва, виждам го на лицето му. Глупакът му с глупак, жегата му е размекнала мозъка! Кой може да се мери с Искарал Пъст? Никой! Триумфирай, но кротко, много кротко. Ключът за разбирането е в неизвестната природа на Лабиринтите. Могат ли да бъдат разкъсани на парченца? О, да. О, да. Как не? И тъкмо в това е тайната на Рараку! Скитат се от свят на свят, без да знаят… а пред нас, ах, тътрещият се великан, който е сърцето! Истинското сърце, не трънливият оазис на Ша’ик, о, какви глупци! — Замълча и ги огледа един по един. — Защо сте ме зяпнали така? Трябва да вървим. Само хиляда крачици още до копнежа на сърцата ви, хи-хи!

— О, Гуглата да те вземе дано! — Крокъс стисна Върховния жрец за яката. — Я да тръгваме.

— Ах, колко ласкаво отношение от страна на добродушния младок! — промърмори Искарал. — Такива топли дружески жестове, ох, просто съм трогнат, нали?

Маппо погледна към Икариум и забеляза, че джагът също се е вторачил в него. Спогледаха се. „Разкъсан Лабиринт. Какво, в името на всички богове, се е случило на тази земя?“ Размениха си въпроса мълчаливо, макар че в ума на трелла се прокрадна и друга мисъл. „Легендите твърдят, че Икариум се е появил точно оттук, излязъл е от Рараку. Разкъсан Лабиринт — Рараку променя всичко, което стъпи върху изстрадалата й земя — богове, нима наистина сме стигнали там, където се е родил кошмарът на Икариум?“

Продължиха напред. Гаснещият бронз на небето потъмня в непроницаем мрак — беззвездна пустош, която сякаш бавно се утаяваше, снишаваше се около тях. Мърморенето на Искарал Пъст заглъхна, погълнато от нощта. Маппо забеляза затруднението на Фидлър и Крокъс, макар че и двамата продължаваха да вървят, протегнали напред ръце като слепци.

Икариум, който вървеше на десетина крачки пред останалите, изведнъж спря и се обърна.

Маппо килна глава да покаже, че и той е забелязал двете фигури, застанали на петдесетина крачки по-нататък. Апсалар и Слуга. „Единственото име, с което ми е познат. Простичка, но злокобна титла.“

Джагът направи няколко крачки и хвана една от протегнатите ръце на Крокъс.

— Намерихме ги. Изглежда, ни чакат. Пред някакъв праг.

— Праг ли? — сопна се Фидлър. — Бързия Бен не ми е споменавал за такова нещо. Праг към какво?

— Овързано, разпрано парче от Лабиринт — изсъска Искарал Пъст. — О, вижте как дирята води в него. Глупците са я последвали, до един! Върховният жрец на Сянка бе натоварен да нагласи лъжлива диря и вижте, о, вижте как се е справил, милият!

Крокъс се обърна към него.

— Но защо ни е довел тук баща й? За да се напъхаме и да ни избие цяла орда соултейкън и д’айвърс?

— Слуга се е запътил за дома си, загубеняко! — Върховният жрец отново заподскача на място. — Стига сливането първо да не го убие, разбира се! Хи-хи! И взима нея, и сапьора също, и теб — да, теб, момко. Теб! Джага питай какво ви чака в Лабиринта! Чака, като ръка, стиснала този къс от реалността!

Апсалар и баща й закрачиха към тях.

Маппо се беше чудил как ли щеше да изглежда тази среща, но нито едно от очакванията му не можеше да се сравни с реалността. Крокъс вадеше камите и се готвеше да скочи към гласа на Върховния жрец. Икариум стоеше зад даруджистанеца, готов всеки момент да го обезоръжи. Сцената беше почти комична, тъй като Крокъс не можеше да види нищо, а Искарал Пъст мяташе гласа си от десетина места наведнъж, като в същото време продължаваше шантавия си танц.

Фидлър изруга под нос — беше извадил от торбата си очукан фенер и ровеше за кремък.

— Смеете ли да стъпите на пътечката? — пропя Искарал. — Смеете ли? А?

Апсалар спря пред Маппо.

— Знаех, че ще успеете. — Обърна се към младежа. — Крокъс! Аз съм тук…

Той се извърна рязко, прибра ножовете и пристъпи към нея.

От мястото, където се беше присвил Фидлър, засвяткаха искри.

Треллът видя как Апсалар улови протегнатите ръце на момъка и го прегърна. „Ех, момче, не знаеш колко трогателна е тази твоя слепота…“

Аура, останала от божество, беше полепнала по нея, но вече си беше станала съвсем нейна. Това го обезпокои.

Икариум се приближи до Маппо и промълви:

— Треморлор.

— Да.

— Някои твърдят, че Азатите всъщност са добри, сила, която трябва да удържа силата, че възникват там, където и когато потрябва. Приятелю, започвам да съзирам много истина в тези твърдения.

Треллът кимна. „Толкова болка има в този разкъсан Лабиринт. Ако можеше да тръгне, да се понесе, щеше да сее ужас и хаос. Треморлор го удържа тук — Искарал Пъст говори истината — и все пак как е могла Рараку да го усуче така…“

— Усещам соултейкън и д’айвърс вътре — каза Икариум. — Пристъпват пипнешком, мъчат се да намерят Къщата…

— Защото вярват, че е порта.

Фенерът светна със смътна жълтеникава светлина, разсейваща мрака само на няколко крачки. Фидлър се надигна и погледна Маппо.

— Там наистина има порта, просто не е тази, която търсят превъплъщенците. Нито пък ще стигнат до нея — основите на Азат ще ги погълнат.

— Както могат да погълнат и всички нас — намеси се нов глас.

Обърнаха се към застаналия до тях баща на Апсалар.

— Ще съм ви много задължен, ако положите усилия да разубедите дъщеря ми да не пристъпва по-навътре — изхриптя той. — Не можем да пробваме през портата, защото е вътре в Къщата…

— Но все пак я доведе тук — прекъсна го Фидлър. — Признавам, бездруго търсехме Треморлор, но каквито и причини да си имал, били са свързани с Искарал Пъст, нали?

— Имаш ли си име, Слуга? — попита Маппо.

— Реллок — с гримаса отвърна старецът, обърна се към Фидлър и поклати глава. — Не мога да предполагам мотивите на Върховния жрец. Направих само това, което той ми нареди. Последна задача за Върховния жрец, за да изчистя дълга си, а аз винаги изчиствам дълговете си, дори и към богове.

— Те са ти върнали ръката, която си изгубил — каза сапьорът.

— И пощадиха живота ми и този на дъщеря ми, в деня, в който дойдоха Хрътките. Никой друг не оцеля…

Фидлър изсумтя.

— Хрътките бяха техни, Реллок.

— Да, но все пак… Виждаш ли, това е лъжливата диря, тази, която отвежда превъплъщенците настрани, води ги…

— Надалече от истинската порта — довърши вместо него Икариум. — Онази, която е под храма на Пъст.

Реллок кимна.

— Просто трябваше да довършим лъжливата диря. Аз и дъщеря ми. Като поставяме знаци, заблуждаващи следи и така нататък. Но с това се свърши. Скрихме се в сянката, докато превъплъщенците се изсипят вътре. Ако съм обречен да умра на легло в селцето си в Итко Кан, то тогава е все едно колко дълъг ще е пътят.

— Реллок иска да се върне към риболова, хи-хи! — запя Искарал Пъст. — Но мястото, което остави, не е това, в което ще се върнеш, о, не. От ден на ден, да не говорим за години. Реллок извърши дело, воден от ръцете на богове, но ето, че си мечтае да тегли мрежи, да го пече слънцето и да дърпа въжетата! Той е сърцето на Империята — Ласийн би трябвало да си го запише! Да си го запише!

Фидлър извади арбалета и го зареди.

— Всеки от вас може да реши каквото намери за добре. Аз обаче трябва да вляза. — Замълча и погледна през рамо към конете. — Ще се наложи и да оставим животните. — Приближи се до коня си и започна да го разседлава. Когато свърши, въздъхна и го потупа по врата. — Накара ме да се гордея, но ще е по-добре да се махнеш оттук — заведи и другите, приятелю. В стана на Ша’ик…

След миг останалите също закрачиха към конете си.

Икариум се обърна към трелла.

— Аз също трябва да ида.

Маппо притвори очи, за да спре въртопа в душата си. „Богове, какъв страхливец съм!“

— Приятелю?

Треллът кимна.

— О, всички ще влезете! — обади се Върховният жрец, без да спира танца си. — За да подирите отговори, и още отговори! Ала в стаените си мисли се изсмивам и ви предупреждавам всички с думи, които не ще чуете — пазете се от ловкост на ръката. Сравнят ли се с Азата, безсмъртните ми богове са като пипкави дечица!

16.

Просналата се на запад и на изток кедрова гора беше пълна с пеперуди. Прашно зеленото на дърветата едва се виждаше под пърхащия им бледожълт саван. Покрай ровините на Ватар между голите като скелети клони растеше папрат и скриваше всичко освен керванския път.

Историкът беше изоставил колоната и беше спря коня си на върха на нисък хълм, издигащ се над гористата равнина. Кучешката верига се влачеше разтегната, умората изпъваше брънките й. Прахта се вдигаше над нея като призрачен плащ, стиснат от вятъра и подгонен на север.

Дюйкър отмести погледа си от далечината и огледа възвишението под нозете си. Под тревата като корона се подаваха ръбести каменни блокове, подредени в концентрични кръгове. Беше виждал някога такива, но не помнеше къде. Въздухът бе натежал от някаква смътна, пронизваща тревога.

От кервана се отдели в тръс някакъв конник и подкара към него. Това, че язди с усилие, си личеше. Дюйкър се намръщи. Ефрейтор Лист все още не беше се изцерил напълно. Рискуваше да окуцее завинаги с тази своя преждевременна активност, но нямаше начин да го разубеди.

— Историко — извика Лист и дръпна юздите.

— Ефрейтор, ти си глупак.

— Да, сър. Пристигна вест, от западния фланг на ариергарда. Видели са предните части на Корболо Дом.

— На запад? Значи иска да стигне до реката преди нас, точно както предположи Колтейн.

Лист кимна и избърса потта от челото си.

— Да. Конница, най-малко трийсет ескадрона.

— Ако се наложи да си пробиваме път през трийсет ескадрона, за да стигнем до брода, ще ни забавят…

— И главните сили на Корболо Дом ще захапят опашката ни, да. Точно затова Юмрукът праща напред Мармотите. Моли ви да се присъедините към тях. Ездата ще е тежка, сър, но конят ви е здрав — поне в сравнение с повечето.

„Да де, в сравнение с повечето.“

— Шест левги?!

— По-скоро седем, сър.

„Лека следобедна езда, при нормални обстоятелства.“

— Сигурно тъкмо ще пристигнем и ще трябва да обръщаме конете, за да срещнем щурма.

— Те ще са също толкова уморени колкото нас, сър.

„Съвсем не, ефрейтор, и двамата го знаем. По-лошото е, че ще ни превъзхождат с повече от трима срещу един.“

— Е, поне ще е хубава езда.

Лист кимна и погледна към гората.

— Никога не съм виждал толкова пеперуди на едно място.

— Мигрират, като птиците.

— Казват, че реката била почти пресъхнала.

— Това е добре.

— Но бродът е тесен. По-голямата част от реката минава през клисура.

— Какво показват виденията ти за тази река?

Лицето на Лист светна.

— Тя е граница, сър. Отвъд нея се простира миналото.

— А каменните кръгове на този хълм?

Младежът сепнато погледна надолу и възкликна:

— Дъх на Гуглата!

Дюйкър се усмихна криво и хвана юздите.

— Виждам, че Мармотите са тръгнали. Няма да е добре да ги караме да чакат, нали?

Силен лай разцепи въздуха при авангарда и историкът, подкарал в тръс към събралите се там офицери, с изненада видя между песовете-браничари едно домашно пале, чиято доскоро грижливо вчесвана дълга козина се бе превърнала в мръсно и опърпано валмо от тръни, засъхнала кръв и кал.

— Мислех, че този плъх отдавна е минал през корема на някое от псетата — рече Дюйкър.

— Аз вече съжалявам, че не е — отвърна Лист. — От тоя лай ме заболяха ушите. Вижте го как се ерчи, все едно че то е водачът на глутницата.

— Може и да е. Подходът, ефрейтор, може да е много ефикасен и не бива да се подценява.

Колтейн обърна коня си към двамата и каза:

— Пак пратих да доведат капитана на инженерната рота. Започвам да вярвам, че просто не съществува. Кажете ми — да сте го виждали случайно?

Дюйкър поклати глава.

— Боя се, че не, макар да ме увериха, че си е жив и здрав, Юмрук.

— Кой ви увери?

Историкът се намръщи.

— Ами… всъщност не помня.

— Точно така. Имам чувството, че сапьорите нямат никакъв капитан, но не им се ще да им назначим.

— Би било доста сложна заблуда, за да я поддържат толкова дълго, Юмрук.

— Смятате, че не са способни ли?

— О, не, сър, ни най-малко.

Колтейн изчака, но историкът нямаше какво повече да каже по въпроса и след малко Юмрукът въздъхна.

— Ще тръгнете ли с Мармотите?

— Да, Юмрук. Но моля ефрейтор Лист да остане тук, с главната колона…

— Но, сър…

— От теб да не съм чул повече нито дума, ефрейтор — прекъсна го Дюйкър. — Юмрук, той изобщо не е оздравял.

Колтейн кимна.

Конят на Бълт профуча между Юмрука и историка. Пиката на ветерана излетя от ръката му и изсвистя като светкавица през високата трева покрай пътя. Джавкащото пале изврещя уплашено, отхвърча настрани от пътя й и заподскача като дрипаво кълбо от кал и слама.

— Проклятие на Гуглата! — изръмжа Бълт. — Пак не го улучих!

— Нищо чудно, че не млъква — подхвърли Колтейн, — като се опитваш да го убиеш по няколко пъти на ден.

— Чичо, едно пале ли те ядосва? — попита учуден Дюйкър.

— Гледай ти да не ме ядосаш, старче — изръмжа уикецът.

— Е, време е да тръгвате — рече Колтейн на Дюйкър и погледна над рамото му. Историкът се обърна и видя Недер. Беше пребледняла, посърнала и затворена в себе си. От тъмните й очи все още струеше болка, но тя седеше в седлото с изправен гръб. Ръцете й бяха почернели, дори плътта под ноктите, все едно че бяха топени в катран.

Скръб прониза душата му и той извърна очи.

Щом стигнаха гората, пеперудите се вдигнаха пред тях във вихрещ се облак. Конете се занадигаха на задните си крака, някои се заспъваха, ударени от идващите след тях, и доскорошната сцена на неземна красота отстъпи място на безпорядък. А после, докато конете скачаха, цвилеха, блъскаха се и мятаха глави, напред се втурна глутницата кучета-браничари. Гмурнаха се в блатясалата низина и от пътя им се разхвърчаха рояци насекоми.

Дюйкър изплю сдъвканите крилца на някаква пеперуда, пъхнала се в устата му, зърна за миг едно от тичащите псета и това, което видя, го накара да примигне и да поклати глава невярващо. „Не, не може да бъде. Абсурд!“ Беше кучето Бент и като че ли носеше в устата си четирикрако валмо козина.

Редът се възстанови, кучетата успяха да разчистят пътя и колоната отново подкара в тръс. Нямаше ги обичайните подвиквания, шеги и походни песни, които да придружат тътена на копитата и злокобния шепот на стотиците хиляди крилца на пеперуди, галещи въздуха над главите им.

Походът придоби някакво свръхестествено свойство, гмурна се в ритъм, който изглеждаше безкраен и извънвременен, все едно че плуваха в река от мълчание. Папратта и мъртвите дървета заотстъпваха пред групички от млад кедър, твърде малобройни от тази страна на реката, за да се нарекат гора. От старите дървета бяха останали само пънове. Горичките се превърнаха в смътен фон, пред който се вихреше бледожълтото и пърхането му изпълни периферното зрение на Дюйкър толкова, че главата го заболя.

Яздеха със скоростта на браничарите — а те се оказаха неуморни, много по-здрави и жизнени от конете и ездачите, които ги следваха.

Керванският път бе най-добрата възможност да стигнат първи до брода. Конницата на Корболо Дом щеше да мине през младите кедри и щеше да се забави — макар че онова, което най-много щеше да я забави, бяха пеперудите.

След около четири левги откъм запад отекна нов звук, някакво странно шумолене, което Дюйкър в началото едва засече, докато неестественото му, неравномерно прекъсване не го накара да се вслуша. Той догони Недер и я попита какво става.

Тя го погледна плахо и каза:

— С тях е тръгнал маг. Разчиства им пътя.

— Значи Лабиринтите отново са достъпни?

— Вече от няколко дни, историко.

— Как унищожава пеперудите този маг? С огън? С вятър?

— Не. Просто отваря Лабиринта си и те потъват в него. Забележи, времето между всяко усилие е все по-дълго. Той се изморява.

— Е, това е добре.

Момичето кимна.

— Ще стигнем ли брода преди тях?

— Мисля, че да.

Излязоха на втора оголена ивица. Отвъд нея от земята се издигаха скали — накъсана линия от изток на запад, под изпълненото с пеперуди небе. Пътят се спускаше към широка просека, под която се виждаше равен жълт килим от пеперуди, движещ се бавно на изток.

„Река Ватар. Погребалната процесия на измрелите насекоми към морето.“

Бродът беше маркиран с две редици колове, с вързана на всеки кол дрипа — като опърпани знамена на удавена армия. От източната страна по течението, оттатък коловете, стоеше на котва голям кораб.

Щом го видя, Недер ахна. Дюйкър потрепери.

Корабът беше обгорял, опърлен, съвсем почернял от пожара и нито една пеперуда не кацаше на него. Греблата — повечето строшени — стърчаха безразборно. Онези, които все още бяха здрави, бяха потопени във водата и мъртвите насекоми се трупаха по тях на плътни буци.

Край едно малко тлеещо все още огнище беше вдигнат на колове навес от корабно платно. Под тази набързо стъкмена шатра седяха трима мъже.

Браничарите ги бяха обкръжили в плътен кръг и ги гледаха настръхнали.

Пронизително джавкане и Дюйкър трепна. „Богове подземни, не съм си го въобразил.“

Историкът и Недер спряха малко зад обикалящите нервно кучета. Един от мъжете под навеса — лицето и ръцете му имаха странния цвят на патиниран бронз — се надигна от навитите въжета, на които седеше, и пристъпи отвън.

Палето налетя срещу него, но изведнъж спря, престана да джавка и махна вяло с проскубаната си опашка.

Мъжът се наведе, вдигна го и го почеса зад мръсните уши. После изгледа уикците изпод вежди.

— Е, кой претендира да е старши на тая страховита орда? — попита на малазански.

— Аз — отвърна Недер.

— Съвпада — промърмори мъжът.

Дюйкър се навъси. Нещо много познато имаше в тези хора.

— Какво означава това?

— Да кажем, че ми е дошло до гуша от надути властни момиченца. Аз съм капитан Геслер, а онова там е нашият кораб, „Силанда.“

— Малцина днес биха избрали това име — рече историкът.

— Не си търсим белята. Това наистина е „Силанда“. Качихме се на него… далече оттук. Е, вие ли сте това, което е останало от ония уикци, дето слязоха в Хисар?

Недер се намеси.

— Как стана така, че ни чакате?

— Не сме ви чакали, момиченце. Бяхме извън залива Убарид, само че градът вече беше паднал и срещнахме не един вражески кораб, тъй че се свряхме тук, канехме се да се измъкнем през нощта. Решихме да тръгнем за Ейрън…

— В името на дъха на Гуглата! — възкликна Дюйкър. — Вие сте моряците от селото! В нощта на въстанието…

Геслер го изгледа намръщено.

— Вие бяхте с Кълп, нали?

— Той е, да — каза Сторми, надигна се и се приближи. — Кълна се в копитото на Финир, изобщо не мислех, че ще ви видя пак.

— Предполагам, че имате какво да разправяте — подхвърли Дюйкър.

— И още как — ухили се ветеранът.

— Колко е съставът ви? — попита Недер, вперила очи в „Силанда“.

— Трима.

— Корабният екипаж?

— Мъртви.

Ако не беше толкова уморен, историкът щеше да забележи известна сухота в този отговор.

Осемстотинте конници на клана на Мармота направиха тройно заграждение около центъра на поляната, след което започнаха да разполагат кръговата отбрана. През горичките на запад тръгнаха съгледвачи и се върнаха почти веднага с вестта, че предните отряди на Корболо Дом са пристигнали. Защитниците от външния кръг заприготвяха оръжията си, а останалите продължиха да копаят окопите.

Когато и Трут излезе от навеса и застана до Сторми и Геслер, Дюйкър забеляза, че и тримата са добили този бронзов тен. И тримата бяха без бради, а по лъсналите им темета беше набола рядка четина.

Въпреки пороя от въпроси, кипнал в мислите на историка, вниманието му беше привлечено от „Силанда“.

— Не са ви останали платна, ефрейтор. Да не би да намеквате, че само тримата сте се справили и с греблата, и с руля?

Геслер се обърна към Сторми и изръмжа:

— Пригответе се за бой — тези уикци вече са се скапали. Трут — при лодката. Може да се наложи да си разкараме бързо задниците оттук. — Обърна се рязко и изгледа историка. — „Силанда“ си върви сама, може да се каже — съмнявам се, че ще ни стигне време да ви обясним. Тая раздърпана уикска сган, като гледам, я чака последният бой — бихме могли да вземем стотина, стига да не се мръщите много на компанията…

— Ефрейтор — прекъсна го Дюйкър. — Тази „раздърпана сган“ е част от Седма. Вие сте морски пехотинци и…

— Крайбрежни. Нали? Официално не сме от Седма и не ми пука дори да сте отдавна изгубилият се брат на Кълп, ако ще ми държите такъв тон. По-добре започнете с обяснението как тъй трагично сте си изгубили униформата, и ако мине, може и да започна да ви наричам „сър“, а може и да не започна и да приключите с размазан нос.

Дюйкър примига — „Като че ли вече съм преживявал нещо подобно…“ — след което бавно продължи:

— Вие сте морски пехотинци и допускам, че Юмрук Колтейн ще се заинтересува от разказа ви, а аз, като имперски историк — също. Щабът на крайбрежните части е в Сиалк, което значи, че капитан Лъл е ваш командир. Несъмнено той също ще иска да чуе рапорта ви. Останалата част на Седма и още два уикски клана са на път за насам заедно с четиридесет и пет хиляди бежанци. Господа, откъдето и да сте дошли, вие вече сте тук, което значи, че се връщате в имперската армия.

Сторми го изгледа с присвити очи.

— Кълп ни е разправял много неща за вас, историко, макар да не си спомням нищо добро. — Поколеба се, после сгуши арбалета си в едната ръка и протегна другата. — Все пак мечтая си да го срещна тоя кучи син, за да го обвиня за всичко, което претърпяхме, макар да съжалявам, че едно кисело старче не е вече с нас, за да го увия в лентички и да ти го натикам в гърлото.

— Казва ви го с най-добри чувства — обади се Геслер.

Дюйкър пренебрегна протегнатата ръка и след малко войникът си я прибра и сви рамене.

— Трябва да знам какво е станало с Кълп — каза Дюйкър.

— И ние не бихме имали нищо против да го научим — отвърна Сторми.

Двама от бойните главатари на клана се приближиха, за да поговорят с Недер. Тя ги изслуша намръщена.

— Какво става, Недер?

Момичето махна с ръка и главатарите се оттеглиха.

— Конницата се установява на лагер нагоре по течението, на по-малко от триста крачки оттук. Подготвят се за атака. Започват да секат дървета.

— Дървета? И двата бряга тук са стръмни.

Тя кимна.

„Освен ако просто не строят палисада, а не понтонен мост, което би било безсмислено — не могат да се надяват, че ще преградят клисурата, нали?“

— Можем да вземем лодката нагоре по течението, да поразгледаме отблизо — обади се Геслер.

Недер се обърна и го прикова с поглед.

— Какво му е на кораба ви?

Геслер сви рамене.

— Малко е поопърлен, но още е годен за морето.

Тя го гледаше мълчаливо, без да мигне.

Ефрейторът направи гримаса, бръкна под опърления си елек и измъкна костена свирка, вързана на каишка на врата му.

— Екипажът е мъртъв, но това хич не ги забавя.

— И главите им са клъцнати при това — добави Сторми и широката му усмивка стъписа историка. — Това не пречи на добрите моряци, винаги съм го казвал.

— Главно са Тайст Андий — каза Геслер. — Хората се броят на пръсти. И още някакви други, в каютата… Сторми, как ги нарече Хеборик?

— Тайст Едур, сър.

Геслер кимна и отново се обърна към историка.

— Да, с Кълп прибрахме Хеборик от острова, точно както искахте. С още двама. Лошата новина е, че ги изгубихме в един шквал…

— Удавиха ли се? — В душата на Дюйкър кипна буря.

— Е, не можем да сме сигурни — отвърна Сторми. — Не знам дали паднаха във вода, когато скочиха през борда — пламнахме, а онова, което ни носеше, можеше да е вода, но можеше и да не е.

Част от Дюйкър проклинаше тази славна и така мъчителна войнишка страст към подценяването. Другата му част, потресена от това, което чуваше, го накара да седне зашеметен на калната, покрита с трупове на пеперуди земя.

— Историк, придружете тези морски в лодката — каза Недер, — но гледайте да ги задържите по-далече от брега. Магът им е изтощен, няма защо да се безпокоите от него. Трябва да разбера какво става.

„Всички сме съгласни с това, момиче.“

Геслер се наведе и го дръпна да стане.

— Хайде с нас, сър, Сторми ще ви разкаже всичко по пътя. Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.

Сторми изсумтя.

— Пък като свърша, може да ни разкажете как с Колтейн сте успели да оцелеете толкова дълго. Виж, това със сигурност си струва да се чуе.

— От пеперудите е, нали разбирате — изпъшка Сторми и пак натисна греблата. — На цяла стъпка дълбочина са, движат се по-бавно от течението отдолу.

— Гребали сме и в ледена киша — добави Геслер. — По-лошо е.

— Не се съмнявам — промърмори Дюйкър.

За повече от час бяха изминали малко повече от сто и петдесет разтега нагоре по течението през гъстия пласт удавени пеперуди. Северният бряг се беше извисил в стръмна скална урва, обрасла с мъх и увивни растения. Приближаваха се към остър завой.

Сторми беше изброил премеждията им, доколкото позволяваха оскъдните му умения на разказвач, и тъкмо поради явната му липса на въображение всичко изглеждаше съвсем достоверно. За Дюйкър беше останала непосилната задача да схване значението на събитията, на които бяха станали свидетели войниците. Това, че огненият Лабиринт, който бяха преживели, бе променил и тримата, беше повече от очевидно и отиваше далече отвъд странния цвят на кожата им. Сторми и Трут гребяха неуморно и ги теглеха със сила като за четирима. Дюйкър изгаряше от желание да стъпи на борда на „Силанда“ и в същото време изпитваше смъртен страх. Дори без усилената от магията чувствителност на Недер аурата на ужас, излъчваща се от кораба, терзаеше сетивата му.

— Вижте ей там, сър — каза Геслер.

Бяха стигнали до завоя на реката. Една рухнала скала беше стеснила коритото и водата кипеше пенлива и забързана. Десетина изпънати въжета свързваха двата бряга на височина от над шейсет стъпки. По тях над клисурата бавно се придвижваха убаридски стрелци.

— Лесно ще ги очистим — каза Геслер откъм кърмата. — Сторми е подходящият за задачата. Можеш ли да ни задържиш на място, Трут?

— Ще пробвам.

— Чакайте — спря ги Дюйкър. — Това е гнездо на оси, което е по-добре да не дразним. Численото им превъзходство спрямо предните ни сили е много голямо. Освен това погледни от другата страна — поне сто войници вече са се прехвърлили.

— Ако са секли дървета, не е било, за да строят мост — промърмори капитанът и примижа към скалата, където се бяха присвили десетки фигури. — Някой от старшите им току-що дойде да ни погледне.

Дюйкър се вгледа и каза:

— Най-вероятно е магът. Е, ако ние не ги ужилим, дано и той се въздържи.

— Макар че е добра мишена — въздъхна Геслер.

Историкът поклати глава.

— Да се връщаме, ефрейтор.

— Добре, сър. Хайде назад, момчета.

Ядрото на войската на Корболо Дом беше заело позиции от двете страни на брода. Рядката гора бързо изчезваше с всяко ново отсечено дърво — кастреха клоните и прибираха трупите. Ничия зона с ширина не повече от седемдесет крачки разделяше двете сили. Търговският път беше оставен открит.

Недер седеше под навеса, притворила очи. Историкът изчака — подозираше, че е в магическа връзка със Сормо. След няколко минути тя въздъхна и попита, без да отваря очи:

— Какви са вестите?

— Изпънали са въжета над урвата и пращат стрелци от другата страна. Какво става, Недер? Защо Корболо Дом не атакува? Може да ни смаже като нищо.

— Колтейн е на по-малко от два часа оттук. Изглежда, вражеският командир иска да го изчака.

— Може да е усвоил арогантността на Камъст Релой.

— Един нов Юмрук и един ренегат Юмрук — изненадва ли ви, че Корболо Дом предпочита тази борба да е лична?

— Не, но със сигурност оправдава освобождаването му от императрица Ласийн.

— Юмрук Колтейн беше назначен вместо него. Всъщност императрицата даде ясно да се разбере, че Корболо няма никога да напредне в имперското командване. И той се чувства задължен да се докаже. С Камъст Релой бяхме свидетели на битки с брутална сила. Сега обаче ще видим битки на умове.

— Ако Колтейн дойде при нас, ще влезе между челюстите на дракон.

— Той го знае. И идва.

— Тогава може би наглостта е проклятието и на двете командвания.

Недер отвори очи и попита:

— Къде е ефрейторът?

Дюйкър сви рамене.

— Тук някъде. Наблизо.

— „Силанда“ ще откара колкото може да събере ранени войници — онези, които могат да се оправят. До Ейрън. Колтейн пита дали желаете да ги придружите.

„Значи не е наглост, а фатална обреченост.“ Знаеше, че трябва да се поколебае, да помисли трезво над това предложение, но се чу да отговаря:

— Не.

Тя кимна.

— Той знаеше, че ще отговорите така и че ще го кажете веднага. — Вгледа се намръщено в лицето му. — Откъде Колтейн знае тези неща?

Дюйкър се сепна.

— Мен ли питаш? Дъх на Гуглата, та този човек е уикец, момиче!

— И все пак е загадка и за нас, историко. Клановете изпълняват заповедите му, без да казват нищо. Не обща увереност, нито взаимно разбирателство пораждат това мълчание. Мълчим от страхопочитание.

Дюйкър нямаше какво да отвърне на това. Загледа се в бледожълтите облаци, които се носеха в небето. „Мигрират. Същества на инстинкта. Гмуркат се в обречени течения. Красив и ужасен танц в чест на Гуглата. Всяка стъпка е белязана. Всяка стъпка…“

Юмрукът пристигна по тъмно. Воините на Враната се изсипаха напред да отворят коридор, през който да мине авангардът, последван от фургоните, натоварени с ранените, които бяха подбрани за „Силанда“.

Колтейн, с посивяло от умора лице, спря пред чакащите пред навеса Дюйкър, Недер и Геслер. Зад него застанаха Бълт, капитаните Лъл и Сълмър, ефрейтор Лист и магьосниците Сормо и Нил.

Лъл тръгна към Геслер.

Морският се навъси и изсумтя:

— Не сте такъв красавец, какъвто ви помня, сър.

— Знам ви по описание, Геслер. Някогашен капитан, после сержант, сега — ефрейтор.

— И с главата в лайната, да, сър.

— Двама ли са останали в отделението ви?

— Е, официално един, сър. Момчето е нещо като новобранец, макар и още необучен, един вид. Тъй че сме само двама, аз и Сторми, сър.

— Сторми? Адютантът на Юмрук Картерон?

— Някога.

— Дъх на Гуглата! — Лъл се извърна към Колтейн. — Юмрук, тук имаме двама от Старата гвардия на императора… като крайбрежни морски.

— Службата беше лека, сър. Поне преди бунта.

Лъл свали шлема си и прокара пръсти през оредялата си, сплъстена от пот коса. Обърна се отново към Геслер.

— Повикайте момчето, ефрейтор.

Геслер махна с ръка и Трут излезе отпред.

Лъл го изгледа навъсено.

— Вече си официално в Морската пехота, момко.

Трут отдаде чест, с три пръста.

Бълт изсумтя. Капитан Лъл се навъси още повече.

— Къде… о, няма значение. — Обърна се отново към Геслер. — Колкото до вас и Сторми…

— Ако ни повишите, сър, ще ви фрасна по това, което е останало от лицето ви. А Сторми сигурно ще ви срита, като паднете. — Геслер се ухили.

Бълт профуча покрай Лъл и застана лице в лице с ефрейтора, толкова близо, че носовете им почти се долепиха.

— Ефрейтор — изсъска командирът, — мен също ли ще фраснете?

Усмивката на Геслер не трепна.

— Да, сър. И Гуглата да ме вземе, ако не ступам и Юмрука, стига да ме помолите учтиво.

Настъпи мъртва тишина.

Колтейн избухна в смях. Стъписването беше толкова силно, че Дюйкър и останалите го зяпнаха.

Бълт измърмори невярващо, отстъпи от Геслер, погледна историка и само поклати глава.

От смеха на Колтейн псетата нададоха дивашки вой и се струпаха настръхнали наоколо като бели призраци.

Развеселен за първи път от толкова време и без да спира да се смее, Колтейн се извърна към ефрейтора.

— И какво щеше да каже Картерон Кръст на това, боец?

— Щеше да ме фрасне в…

Не успя да довърши, защото юмрукът на Колтейн се стовари право в лицето му. Главата на Геслер отскочи назад, той залитна и тупна тежко на земята. Колтейн се извърна бясно, стиснал ръката си до гърдите, все едно че я беше натресъл в каменна стена.

Сормо пристъпи към него, хвана ръката му и я погледна.

— Духове долни, строшена е!

Всички се извърнаха към проснатия ефрейтор, който вече се надигаше; от носа му течеше кръв.

Нил и Недер се отдръпнаха панически от него. Дюйкър хвана момичето за рамото и го извърна към себе си.

— Какво има? Какво ви уплаши толкова?

Отвърна му Нил — шепнешком:

— Кръвта… този човек почти се е възнесъл!

Геслер не чу думите му. Гледаше Колтейн.

— Май ще го приема това повишение, Юмрук — процеди той през разцепените си устни.

„… почти се е възнесъл.“ Но Юмрукът… Двамата млади магьосници се бяха вторачили в Колтейн и за първи път Дюйкър видя съвсем ясно благоговението, изписано на лицата им.

„Колтейн премаза лицето на Геслер. Геслер, човек на ръба на възнесението… в какво?“ Спомни си как гребяха Сторми и Трут… необичайната им сила, както и разказа за горящия Лабиринт. „Велика бездна, и тримата… А… Колтейн?“

Сред струпалите се цареше такова объркване, че никой не чу приближаването на конете, докато ефрейтор Лист не изръмжа:

— Командир Бълт, имаме гости.

Обърнаха се, с изключение на Колтейн и Сормо. Няколко конници на Враната водеха убаридски офицер, облечен в сребриста плочеста ризница. Тъмното му лице беше скрито зад къдрава брада и мустаци, боядисани в черно. Беше без оръжие и вдигна двете си ръце с дланите напред.

— Нося поздрави от Корболо Дом, покорния слуга на Ша’ик, Командир на Южната армия на Апокалипсиса, за Юмрук Колтейн и офицерите на Седма армия.

Бълт пристъпи напред, но в същия миг се чу гласът на Колтейн — вече се бе съвзел, макар да криеше пострадалата си ръка зад гърба си.

— Какво иска Дом?

Още няколко души излязоха напред и Дюйкър се намръщи, щом видя между тях Нетпара и Пулик Алар.

— Единственото, което желае Корболо Дом, е мир, Юмрук Колтейн, и като доказателство за доблестната си дума той пощади вашите уикски конници, които дойдоха на този брод днес — след като можеше да ги унищожи до крак. Малазанската империя е прогонена от шест от Седемте святи града. Всички земи на север оттук вече са освободени. Искаме да сложим край на клането, Юмрук. Независимостта на Ейрън може да се договори в полза на съкровищницата на императрица Ласийн.

Колтейн не отвърна нищо.

Пратеникът се поколеба за миг, после продължи:

— Като още едно доказателство за мирните ни намерения, преминаването на бежанците на южния бряг няма да бъде оспорено — в края на краищата Корболо Дом много добре знае, че тъкмо тези части създават най-големи трудности на вас и на войската ви. Войниците ви могат много добре да се защитят сами — всички се уверихме в това, прави ви чест. Дори собствените ни войници пеят песни във възхвала на храбростта ви. Вие наистина сте армия, достойна да се опълчи на нашата богиня. — Замълча и огледа струпалите се благородници. — Но тези достойни граждани… тази война не е тяхна. — Отново се обърна към Колтейн. — Пътят ви през пустите земи от гората ще е достатъчно труден — няма да ви преследваме, за да ви измъчваме още повече, Юмрук. Вървете си в мир. Пратете утре бежанците през Ватар и се погрижете за себе си — и без риск за войниците ви — по милостта на Корболо Дом.

Пулик Алар пристъпи напред и каза високо:

— Съветът вярва на думата на Корболо Дом. Разрешете ни да се прехвърлим утре, Юмрук.

Дюйкър се намръщи. „Били са във връзка.“

Юмрукът изобщо не погледна благородника. Гледаше пратеника. После каза сухо:

— Предложението се отхвърля.

— Но, Юмрук…

Колтейн обърна гръб и перата по опърпания му плащ лъснаха като бронзови люспи на светлината на огъня.

Воините се скупчиха около пратеника и го принудиха да обърне коня.

Пулик Алар и Нетпара се развикаха на офицерите:

— Той трябва да премисли!

— Махайте се или кожите ви ще съдера за нова шатра. Марш! — изръмжа Бълт.

Двамата благородници заотстъпваха.

Гневният поглед на Бълт обходи тълпата и се спря на Геслер.

— Пригответе кораба си, капитане.

— Слушам, сър.

До рамото на историка Сторми промърмори:

— И едното, и другото мирише на гнило, сър.

Дюйкър кимна умислено.

Леоман ги водеше уверено през непрогледния мрак към поредния склад с продоволствие, този път скрит под плоча варовик. Докато развиваше коравия хляб, месото и плодовете — сушени, — Фелисин седна на студената земя. Трепереше.

Хеборик приседна до нея.

— Все още никаква следа от тоблакая. С късмета на Опонн, парчета от него сигурно вкисват вече в корема на оня соултейкън.

— Бие се като никой друг — каза Леоман докато разделяше дажбите. — Нали точно затова го избра Ша’ик…

— Явно е сбъркала в сметките — отвърна бившият жрец. — Щом е мъртва.

— Третият й бранител щеше да го предотврати, но Ша’ик го освободи от връзката. Опитах се да я разубедя, но не успях. Всичко е било предвидено, всеки от нас е бил тикнат в предопределената му роля.

— Доста убедително. Я ми кажи, ясно ли е пророчеството за края на въстанието? Наистина ли сме изправени пред триумфалния век на безкраен Апокалипсис? Признавам, тук има вътрешно противоречие, но все едно.

— Рараку и Дрижна са едно и също — каза Леоман. — Също толкова вечни, като хаоса и смъртта. Вашата Малазанска империя е само един кратък пламък, който вече гасне. Родени сме от мрака и в мрака се връщаме. Това са истините, от които толкова се боиш и ги отхвърляш в страха си.

— Не съм ничия кукла — сопна се Фелисин.

Леоман отвърна само с тих смях.

— Ако превръщането в Ша’ик означава това, по-добре се върни при онзи изсъхнал труп при портата и чакай да дойде някоя друга.

— Превръщането ти в Ша’ик няма да разбие заблудите ти за независимост — рече Леоман. — Освен ако сама не го поискаш, разбира се.

„Толкова е тъмно, че нищо не се вижда. Ние сме само безтелесни гласове, увлечени в безсмислен спор тук, в затънтената пустош. Святата Рараку се надсмива над плътта ни, превръща ни само в звуци, борещи се с огромната тишина.“

Чуха се тихи приближаващи се стъпки и Леоман подвикна:

— Ела да ядеш.

Нещо тупна меко на земята до Фелисин. Лъхна я миризма на сурово месо.

— Мечка с бяла козина — избоботи тоблакаят. — За миг ми се стори, че съм се върнал у дома в Ледерон. Недаур, така ги наричаме тези зверове. Но се борихме върху пясък и камъни, а не върху сняг и лед. Донесох кожата, главата и ноктите. Звярът беше два пъти по-голям от всеки, който съм виждал.

— О, направо не мога да дочакам да съмне — промърмори Хеборик.

— Следващото утро е последното преди оазиса — каза едрият дивак на Леоман. — Тя трябва да мине през ритуала.

Настъпи тишина.

Хеборик се окашля.

— Фелисин…

— Четири гласа — зашепна тя. — Без кости, без плът, само крехки звуци, прогласящи самите себе си. Четири гледни точки. Тоблакаят е чистата вяра, но един ден ще я изгуби напълно…

— Вече е започнал — промърмори Леоман.

— А Хеборик, възнаграденият жрец без вяра, един ден ще я открие отново. Леоман, майсторът измамник, който гледа на света с очи, по-цинични и от Хеборик в трескавата му слепота, но все търси тъмнината… с надежда… И най-сетне Фелисин. Ах, коя ли е тази жена в тези детски одеяния? Удоволствия на плътта, лишена от удоволствието. Същности, покорени една след друга. Копнеж за доброта зад всяка жестока дума, която изрича. Тя не вярва в нищо. Изгоряло кандило, празно. Хеборик има невидими ръце и това, в което са се вкопчили те сега, е сила и истина, която все още не може да долови. Ръцете на Фелисин… ах, вкопчвали са се и те, и са докосвали, хлъзгави са били и са били мокри, ала нищо не са държали. Животът се изплъзва от тях като призрак… Всичко беше непълно, Леоман, докато двамата с Хеборик не дойдохме при вас. При теб и при това жалко дете за спътник. Книгата, Леоман.

Чу шумоленето, докато той я вадеше.

— Отвори я.

— Ти трябва да я отвориш — а и не е съмнало! Ритуалът…

— Отвори я.

— Ти…

— Къде ти е вярата, Леоман? Не разбираш, нали? Изпитът не е само за мен. Изпитът е за всеки от нас. Тук. Сега. Отвори Книгата, Леоман.

Чу дрезгавия му дъх, чу как се забави, чу как се укроти под натиска на някаква свирепа воля. Кожената подвързия тихо изпука.

— Какво виждаш, Леоман?

— Нищо, разбира се — изсумтя той. — Няма светлина, за да видя.

Чу как и тримата ахнаха. Сияние с цвета на предено злато бе започнало да струи от Книгата на Дрижна. От всички страни до ушите им стигна далечен шепот, а после — рев.

— Вихърът се пробужда — но не тук, не в сърцето на Рараку. Книгата, Леоман! Какво виждаш?

Той отгърна първата страница, после следващата, и следващата, и следващата.

— Но това е невъзможно! Тя е празна! Всички страници са празни!

— Виждаш това, което виждаш, Леоман. Затвори книгата и я дай на тоблакая. Веднага.

Великанът пристъпи и се наведе, огромните му, оцапани с кръв ръце взеха Книгата без никакво колебание.

Топла светлина окъпа лицето му, щом зяпна първата страница. Тя видя как сълзи изпълниха очите му и потекоха на бразди по нашарените с белези страни.

— Такава красота — зашепна му тя. — Красота, която те кара да плачеш. Знаеш ли защо изпитваш такава тъга? Не, още не. Един ден… Затвори Книгата, тоблакай.

И след миг каза:

— Хеборик…

— Не.

Леоман извади кама, но Фелисин го спря с жест.

— Не — повтори бившият жрец. — Докосването ми…

— Да — каза тя. — Твоето докосване.

— Не.

— Бил си изпитван вече, Хеборик. И си се провалил. О, как си се провалил! Боиш се, че ще се провалиш отново…

— Не се боя, Фелисин. — Гласът му беше рязък, уверен. — Това пък най-малко. Няма да участвам в този ритуал.

— Какво значение има дали ще отвори Книгата? — изръмжа тоблакаят. — Бездруго е сляп като енкар’ал. Позволи ми да го убия, Ша’ик Преродена. Нека кръвта му да скрепи този ритуал.

— Убий го.

Тоблакаят се задвижи като мълния, дървеният меч, почти невидим в ръцете му, полетя към главата на Хеборик. Ако го беше ударил, щеше да му пръсне черепа, късчетата му щяха да се разлетят на двайсет стъпки. Но дланите на Хеборик изхвърчаха — едната с цвета на засъхнала кръв, другата, като на звяр и покрита с козина — и се вкопчиха в китките на великана… и дървеният меч излетя от ръцете на тоблакая и изчезна в тъмното, отвъд бледото сияние на Книгата.

Гигантът изпъшка от болка.

Хеборик пусна китките на тоблакая, сграбчи го за яката и колана, вдигна го и го хвърли извън светлия кръг. Гигантът тупна тежко и земята под краката им се разтресе.

Хеборик залитна назад, слисан, а огненият бяс, обгърнал дланите му, угасна.

— Виждал си значи — каза му Фелисин. — Ръцете ти. Ти изобщо не си бил низвергнат, Хеборик, каквото и да са повярвали жреците, когато са свършили своето. Ти просто си бил подготвян.

Старецът падна на колене.

— И ето, че вярата на едного се роди отново. Знай: Финир никога не би рискувал да вложи в теб и само в теб, Хеборик Леката ръка. Помисли за това и се успокой…

Някъде в тъмното тоблакаят простена.

Фелисин се надигна.

— Сега ще взема Книгата, Леоман. Като съмне.

„Фелисин, която отново се предава. Пресътворена. Преродена. Дали ще е за последен път? О, не. Най-вероятно — не.“

Час преди разсъмване Икариум ги доведе до границата на Лабиринта. Фидлър подаде фенера на Крокъс и се обърна към Маппо.

Треллът сви рамене.

— Преградата е тъмна — нищо не се вижда.

— Не знаят какво ги чака — зашепна Искарал Пъст. — Вечна огнена болка, но дали да си хабя думите, че да ги подготвя? Не, ни най-малко. Никога. Твърде ценни са думите, за да се хабят, оттук и лукавото ми мълчание, докато те се колебаят, сковани в пристъпа на стъписващото си невежество.

Фидлър махна с арбалета.

— Ти влизаш пръв, Пъст.

Върховният жрец зяпна.

— Аз? — изхленчи той. — Луд ли си? — И заклати глава. — Пак измамени, дори това тъпо подобие на войник… ох, колко е лесничко!

Крокъс изсумтя, вдигна високо фенера, мина през преградата и изчезна. Икариум го последва моментално.

Фидлър изръмжа и махна на Пъст да тръгнат след тях.

Щом двамата изчезнаха, Маппо рязко се обърна към Апсалар и баща й.

— Вие двамата сте минавали оттук. Аурата на Лабиринта е полепнала по двама ви.

Реллок кимна.

— Лъжливата диря. Трябваше да се погрижим за д’айвърс и соултейкън.

Треллът се обърна към Апсалар.

— Какъв Лабиринт е това?

— Не знам. Но наистина е бил разкъсан. При сегашното му състояние надеждата да разберем природата му е малка. А спомените ми не говорят нищо за толкова разрушен Лабиринт.

Маппо се намръщи и разкърши рамене да отпусне напрегнатите си мускули.

— Е, добре, защо пък трябва да предполагаме, че Древните Лабиринти, за които знаем — Телланн, Омтоуз Феллак, Куралд Галайн — са единствените, които са съществували?

Преградата започваше с промяна във въздушното налягане. Маппо преглътна и ушите му изпукаха. Озова се с останалите сред гора от високи смърчове, кедри и секвои, гъсто обрасли със зелен мъх. През клоните се процеждаше синкава слънчева светлина. Въздухът миришеше на гнила растителност, бръмчаха насекоми. Гледката беше като прохладен балсам за душата му.

— Не знам какво очаквах — измърмори Фидлър, — но не беше това.

От гнилия килим точно пред тях се издигаше голяма скала от доломит, по-висока от Икариум. Слънцето я къпеше в бледозелено и очертаваше сенки от жлебове, дупки, изпъкналости и всевъзможни други форми по повърхността й.

— Слънцето изобщо не се движи тук — каза Апсалар. — Светлината винаги остава под този ъгъл, за да изпъкнат тези очертания пред очите ни.

Основата и страните на скалата бяха оцапани със следи от ръце и лапи, всички с цвета на кръвта.

„Пътят на Ръцете.“ Маппо се обърна към Искарал Пъст.

— Поредната ти измама, Върховни жрецо.

— Самотен балван сред гора? Без лишеи и мъх, скала, избеляла от суровото слънце на нечий друг свят? Треллът е невероятно тъп, но чуй това! — Усмихна се широко на трелла. — Абсолютно не! Как бих могъл да преместя такава грамада? И виж тези древни ваяния, тези дупки и прорези, как би могло такова нещо да се фалшифицира?

Икариум пристъпи към скалата и проследи с очи извивките на един от жлебовете.

— Тези са съвсем истински. И въпреки това са Телланн, като онези, които можеш да видиш на някое свято място на Т’лан Имасс — балванът обикновено стои на върха на някой хълм, сред тундра или в равнина. Не бих допуснал, разбира се, че д’айвърс и соултейкън ще забележат такова несъответствие…

— Разбира се, че не! — избухна Искарал, след което се намръщи на джага. — Защо спря?

— А какво да правя? Ти ме прекъсна…

— Лъжа! Но не, трябва да натикам гнева си в някоя торба, торба като онова любопитно торбе, дето го носи треллът — виж ти, какво любопитно торбе! Дали пък в него няма тикнат някой друг фрагмент? Тази възможност е… възможна. Вероятна вероятност, м-да, сигурна сигурност! Я да си върна само тази невинна усмивчица към джага, да му покажа добродушното си търпение към неговата мръсна обида, щото аз съм по-голям от него, о, да. Това дуене само, това перчене, тези жалки преструвки… чуй! — Искарал Пъст се обърна рязко и примижа към гъсталака отвъд балвана.

— Чу ли нещо, Върховни жрецо? — попита кротко Икариум.

— Да чуя? Тук? — Пъст се намръщи. — Защо ме питаш?

Маппо се обърна към Апсалар.

— Колко навътре сте влизали?

Тя поклати глава. „Не много.“

— Аз ще водя — каза Фидлър. — Право напред, както разбирам, покрай скалата?

Други предложения нямаше.

Фидлър поведе, стиснал арбалета, със заредена морантска стрела. Икариум застъпва след него, с лъка през рамо и меча — в ножницата. След тях тръгнаха Пъст, Апсалар и баща й, и Крокъс на няколко крачки пред Маппо, който беше ариергардът на колоната.

Маппо не беше сигурен, че ще е толкова бърз като Икариум, ако се появи заплаха, затова извади костения си боздуган от торбата. „Наистина ли нося парче от този Лабиринт в това протъркано торбе? Как ли я карат окаяните ми жертви тогава? А може би съм ги пратил в рая — мисъл, която да утеши съвестта ми…“

Треллът беше вървял през гори много пъти. Тази не беше много по-различна. Птичи песни се чуваха съвсем нарядко и освен жуженето на дребните твари и самите растения нямаше други признаци на живот. Щеше да е съвсем лесно да отпусне юздите на въображението си и да представи, стига човек да беше склонен към това, нечие мрачно присъствие в тази първична атмосфера. „Място, където бродят тъмни легенди, които ни правят по-малки и от деца, тръпнещи от страшните приказки… уф, що за глупости! Единственото мрачно нещо тук съм самият аз.“

Корените отдолу бяха гъсто оплетени, показваха се тук-там от пръстта и плетеницата им свързваше празнините между дърветата. Въздухът ставаше все по-студен, загуби богатия си мирис, после дърветата почнаха да оредяват. Но корените си оставаха все така гъсто оплетени по земята — твърде много, за да се обяснят със самата гора. Видът им събуждаше в паметта на Маппо някакви смътни спомени, но той не можеше да ги проследи.

Вече можеха да виждат на няколкостотин крачки напред — стволове и влажен въздух, леко оцветен в синьо от странната лъчиста светлина на слънцето. Нищо не се движеше. Никой не проговаряше и единственият звук бе от собствения им дъх, шумоленето на дрехи и броня и стъпките им по безкрайния килим от заплетени клони.

След около час стигнаха до края на гората. Пред тях се простираше смрачена нагъната равнина.

Фидлър вдигна ръка да спрат и попита:

— Някакви идеи за това?

Теренът пред тях беше като замръзнала вълна, безредна плетеница от усукани криви корени, простираща се в далечината.

Икариум се наведе, опипа един дебел възлест корен, затвори очи и кимна.

— Азат.

— Треморлор — промълви Фидлър.

— Никога не съм виждал Азат да се проявява по този начин — каза Маппо. „Не, не Азат, но дървени тояги съм виждал…“

— Аз съм виждал — каза Крокъс. — В Даруджистан. Къщата на Азат там израсна от земята, като дърво. Видях го с очите си. Израсна и побра джагътския Финнест.

Маппо го изгледа продължително, след което се обърна към изправилия се джаг.

— Друго какво усещаш, Икариум?

— Съпротива. Болка. Азатът е под обсада. Този откъснат Лабиринт се мъчи да се измъкне от хватката му. А сега се е появила и нова заплаха…

— Соултейкън и д’айвърс.

— Треморлор… съзнава… тези, които го търсят.

Искарал Пъст се изкиска и се присви пред гневния поглед на Крокъс.

— Включително и нас, доколкото схващам — рече Фидлър.

Икариум кимна.

— Да.

— И е решил да се защити — каза треллът.

— Стига да може.

Маппо се почеса по брадичката. „Реакцията на живо същество.“

— Трябва да спрем тук — каза Фидлър. — Да поспим…

— О, не, не бива! — обади се Искарал Пъст. — Спешно е!

— Каквото и да има напред — изръмжа сапьорът, — може и да поизчака. Ако не си отдъхнем…

— Съгласен съм с Фидлър — каза Икариум. — Няколко часа…

Маппо изчака, докато другите се укротят и будни останаха само двамата с Реллок. Треллът седна при стареца, който приготвяше постелята си, и му заговори тихо:

— Защо се подчини на заповедите на Искарал, Реллок? Да доведеш дъщеря си тук… при тези обстоятелства…

Лицето на рибаря се изкриви — явно се бореше с необходимостта да му отговори.

— Бях дарен. Ей с тази ръка. Животът ни беше пощаден…

— Вече го каза. И си бил доведен при Искарал. В една пустинна крепост. Където бе принуден да вкараш детето си в опасност… Съжалявам, ако те обиждам, Реллок. Искам само да разбера.

— Тя вече не е каквото беше. Не е момиченцето ми. — Поколеба се и дланите му, отпуснати на постелята, потръпнаха. — Не е. Стореното — сторено, връщане няма. — Вдигна очи. — Трябваше да се оправя с нещата такива, каквито вече са. Момичето ми знае разни неща… — Извърна глава и присвитите му очи се взряха в нещо, което само той можеше да види. — Ужасни неща. Но… е, детето у нея все още го има… усещам го. Всичко онова, което знае… Ами… — Той погледна Маппо ядосано. — Да знаеш не стига. Не стига. — Намръщи се, поклати глава и отново се загледа настрани. — Не мога да го обясня.

— Дотук те разбирам.

Реллок въздъхна и продължи:

— Тя търси причини. Причините за всяко нещо. Така поне го усещам. Баща съм й и смятам, че има още какво да учи. Същото е, като когато влезеш в дълбоката вода — научаваш, че няма безопасно място. Всъщност не е и учене. Няма безопасно място, трелл. — Старецът се отърси от унеса си и се надигна. — Ох, главата ме заболя от въпросите ти.

— Прощавай.

— Ако имам късмет, може да ми прости някой ден.

Треллът стана и тръгна към торбата си. „Какво научаваме? Няма безопасно място. Който и бог на морето да бди над теб, старче, трябва вече да поглежда с едно око и изгубеното ти дете.“

Маппо лежеше завит презглава, не можеше да заспи. Чу стъпки зад себе си, а след тях — и шепота на Икариум.

— Върни се да поспиш, дете.

Треллът долови киселата насмешка в отговора й.

— Много си приличаме с тебе.

— По какво? — попита Икариум.

Тя въздъхна.

— И двамата си имаме закрилници — а никой от тях не е способен да ни опази. Особено от самите нас. Затова се мъкнат с нас, безпомощни, винаги нащрек, но наистина безпомощни.

Отговорът на Икариум беше сдържан и спокоен.

— Маппо е мой спътник, приятел. Реллок е твоят баща. Разбирам желанието му да те опази — какво друго би направил един баща? Но ние с Маппо сме нещо друго.

— Нима?

Маппо затаи дъх, готов да стане, да спре този разговор веднага…

След миг Апсалар продължи.

— Може и да си прав, Икариум. Не сме чак толкова еднакви, колкото изглежда на пръв поглед. Кажи ми, какво ще направиш със спомените си, след като ги намериш?

Успокоението на трелла изтрая само миг. Но сега вече той не се бореше с порива да се намеси; по-скоро се затаи съвсем, очаквайки да чуе отговора на въпрос, който ни веднъж не се беше осмелил да зададе на Икариум.

— Въпросът ти ме… стъписва, Апсалар. А ти какво правиш със своите?

— Те не са мои… повечето поне. Пазя няколко образа от живота ми като рибарско момиче. Как се пазаря на някакъв пазар за кълбо връв. Как държа ръката на татко над една купчина камъни с пръснати по тях цветя, допира на лишей, когато пипнах веднъж някаква кора. Загуба, объркване… сигурно съм била много малка.

— Други спомени са от една вещица на восъка, старица, която пожела да ме защити, докато бях обсебена от Котильон — продължи тя. — Беше изгубила мъжа си, децата, всички — принесени в жертва на имперската слава. Човек би си помислил, че горчивината ще надделее над всичко останало у такава жена, нали? Но не е така. Безпомощността й да опази онези, които е обичала, инстинктите й — сдържани толкова дълго — обгърнаха мен. Така е и до днес, Икариум…

— Необикновен дар е това, момиче.

— Наистина. И най-сетне, последната група заети спомени — най-объркващите от всичко. Спомените на един професионален убиец. Някога смъртен, след това — асцендент. Убийците се кланят пред олтара на ефикасността, Икариум, а ефикасността е жестока. Тя принася в жертва смъртен живот без колебание, всичко заради онова, което е схващано като по-висша цел. Поне така е било в случая с Танцьора, който не е убивал за пари, а заради кауза, при това далеч не толкова самовъзвеличаваща, колкото би си помислил. Гледал на себе си като на доблестен човек. Цялостна личност е бил Танцьора. Но ефикасността е хладнокръвен господар. И ето я крайната ирония. Част от него, противно на необходимостта да отмъсти на Ласийн, всъщност… й съчувства. В края на краищата тя се е преклонила пред една по-висша цел — Империята — и предпочела да принесе в нейно име в жертва двама мъже, които е наричала свои приятели.

— Значи хаосът в теб е пълен.

— Да, Икариум. Такива спомени ме заливат като порой. Ние с теб не сме обикновени същества. Твоята мечта е, че със спомените ще дойде знанието, а от знанието — разбирането. Но за всеки отговор, който намериш, изникват хиляда нови въпроса. Всичко, което сме били, ни е довело до това, което сме, но почти нищо не ни казва накъде отиваме. Спомените са тежест, от която никога не можеш да се отърсиш.

— Бреме, което въпреки всичко бих приел — упорито отвърна Икариум.

— Нека ти дам един съвет. Не казвай това на Маппо, ако не искаш още повече да разбиеш сърцето му.

Кръвта на трелла закипя в жилите му, гърдите го заболяха от дълго затаения дъх.

— Това не го разбирам, момиче — тихо отвърна след малко Икариум, — но няма да го направя.

Маппо издиша — много бавно, мъчейки се да се удържи. Остави сълзите да потекат на бразди от ъгълчетата на очите му.

— Не разбирам. — Този път думите излязоха на шепот.

— Но ти се иска.

Отговор не последва. Изтече минута и Маппо чу гласа на момичето:

— Стига, Икариум, изтрий тези сълзи. Джагътите не плачат.

Сънят не идваше и Маппо подозираше, че в групата има и други, за които отдихът не предлага спасение от гнетящите мисли. Само Искарал Пъст като че ли спеше безметежно, ако можеше да се съди по шумното му похъркване.

Скоро Маппо отново чу раздвижване и Икариум проговори, спокойно и сдържано:

— Време е.

Раздигаха бивака набързо. Маппо все още стягаше каишките на торбата си, когато Фидлър пое напред като воин, приближаващ към бойното поле — предпазлив, но изпълнен с увереност. Върховният жрец на Сянка закрачи след него. Когато и Икариум понечи да тръгне, Маппо се пресегна и стисна ръката на джага над лакътя.

— Приятелю, къщата Азат се кани да плени всеки, който притежава сила — имаш ли представа какво рискуваш?

Икариум се усмихна.

— Не само аз, Маппо. Подценяваш себе си, онова, в което си се превърнал след всички тези столетия. Ако искаме да продължим напред, трябва да повярваме, че Азатът ще разбере, че не му мислим злото.

Всички други бяха тръгнали — само Апсалар се беше озърнала през рамо към тях — и сега двамата бяха сами.

— Как можем да се доверим на нещо, което не можем да разберем? — запита треллът. — Ти каза, че „съзнава“. Как? Какво точно е съзнаването?

— Нямам представа. Усещам присъствие, нищо повече. А щом аз мога да го усетя, значи на свой ред и то може да ме усети. Треморлор страда, Маппо. Сражава се сам, а каузата му е справедлива. Решен съм да помогна на Азата, така че изборът е в ръцете на Треморлор — да приеме помощта ми или не.

Треллът едва потисна отчаянието си. „О, приятелю мой, предлагаш помощ, без да разбираш колко бързо може да се обърне този нож. Толкова си чист, толкова си благороден в невежеството си. Ако Треморлор те познава по-добре, отколкото ти самият, дали ще посмее да приеме предложението ти?“

— Какво има, приятелю?

Смътна подозрителност се четеше в очите на джага и Маппо се принуди да погледне настрани. „Какво има? Би трябвало да те предупредя, приятелю. Ако Треморлор те вземе, светът ще е освободен от една огромна заплаха, но аз губя приятел. Не, предавам те на вечен затвор. Древните и Безименните, които ми повериха тази задача, изрекоха повелята си с непоколебима увереност. Изобщо не ги интересуваше обичта. Нито младият воин трелл, чиято клетва тъй открито се поколеба — защото още не познаваше мъжа, с когото трябваше да тръгне. И нямаше съмнения. Не и тогава, толкова отдавна.“

— Моля те, Икариум, нека се върнем. Рискът е твърде голям, приятелю мой. — Очите му, зареяни над равнината, се насълзиха. „Приятелю мой. Ето, че най-сетне се разкрих пред вас, Древни. Аз съм страхливец.“

— Бих искал — заговори треперливо Икариум, — бих искал да те разбера. Войната, която виждам у теб, къса сърцето ми, Маппо. Трябваше вече да си разбрал…

— Какво да съм разбрал? — проплака треллът, все тъй безсилен да срещне погледа на джага.

— Че съм готов да дам живота си за теб, мой единствен приятелю, мой братко.

Маппо се обгърна с ръце и прошепна:

— Не. Не казвай това.

— Помогни ми да сложа край на тази твоя война. Моля те.

Треллът вдиша дълбоко, накъсано.

— Градът на Първата империя, онзи, на стария остров…

Икариум зачака.

— Е унищожен… от твоята ръка, Икариум. От твоята, в сляпа ярост… ярост несравнима. Тя изгаря жестоко, толкова жестоко, че цялата ти памет за това, което си сторил, е заличена. Гледам те… гледал съм те как ровиш в онези изстинали пепелища, все търсиш и търсиш да откриеш кой си, а аз стоя до теб, обвързан с клетва да ти попреча да извършиш отново такова дело. Унищожавал си градове, цели народи. Започнеш ли да убиваш, не можеш да спреш, докато всичко около теб не се превърне в… безжизнена пустош.

Джагът не отвърна нищо. Маппо не можеше да го погледне. Мъката кипеше като буря в душата му и трябваше да впрегне цялата си сила, за да я надвие.

— А Треморлор знае — проговори хладно Икариум. — Азатът знае, че не му остава нищо, освен да ме вземе.

„Стига да може, подложен на такова тежко изпитание, преди да е започнало още усилието. В гнева си ти можеш да го унищожиш. Духове на бездната, какво рискуваме тук?“

— Вярвам, че този Лабиринт те е оформил, Икариум. След всичкото това време ти най-после се върна у дома си.

— Където е започнало, там трябва да свърши. Отивам при Треморлор.

— Приятелю…

— Не. С това знание не мога да крача на воля по земята — трябва да разбереш това, Маппо. Не мога…

— Ако Треморлор те вземе, ти няма да умреш, Икариум. Затворът ти ще трае вечно и въпреки това ще си в… съзнание.

— Да. Достойно наказание за такива престъпления.

Треллът проплака.

Ръката на Икариум падна на рамото му.

— Придружи ме до моя затвор, Маппо. Направи каквото трябва — каквото явно си правил и преди, — за да спреш гнева ми. Не бива да ми се позволи да се съпротивявам.

„Моля те…“

— Направи онова, което е длъжен да направи един приятел. И се освободи, ако се окажа толкова нагъл, че ти предложа дар в замяна. Трябва да сложим край на това.

Треллът поклати глава за отказ. „Страхливец! Повали го на земята, още сега! Извлечи го оттук — далече, — ще се върне в съзнание, без да помни нищо от това. Мога да го изведа навън, в някоя друга посока, и можем да сме си каквито бяхме, каквито винаги сме били…“

— Стани, моля те, другите ни чакат.

Треллът не беше осъзнал, че е на земята, свит на кълбо. Надигна се като пиян, със замаяна глава.

— Маппо, иначе не мога да те нарека приятел.

— Това — замънка треллът — не беше чест…

— Да, май трябва да направя от теб това, което, изглежда, съм самият аз. Нека гневът се превърне в желязото на твоята решимост. Не оставяй място за съмнение — винаги си бил твърде сантиментален, трелл.

„Дори когато ме нападаш, с толкова мило изречени слова. Ах, богове, как мога да направя това?“

— Другите са дълбоко потресени от онова, което видяха — какво ще им кажем?

Маппо поклати глава. „Все още си е дете в толкова много отношения, нашият Икариум. Те знаят.“

— Хайде. Домът ми очаква завръщането на блудния си син.

— Трябваше да се случи — каза Фидлър, след като ги настигнаха. Маппо ги огледа един по един и видя разбирането, изписано ясно и с всички оттенъци. Набръчканото лице на Искарал Пъст се бе изкривило в трескава усмивка — страх, очакване и още цяло гъмжило от чувства, които само той можеше да обясни, стига да искаше. Апсалар като че ли бе отхвърлила всякакво съчувствие, което доскоро бе изпитвала, и сега поглеждаше накриво Икариум, сякаш преценяваше потенциалния си враг; за първи път показваше неувереност в себе си. В очите на Реллок се четеше примирение — той много добре съзнаваше заплахата, пред която бе изправена дъщеря му. Единствено Крокъс като че ли беше предпазен от знанието и Маппо не за първи път се удиви на увереността, която младежът сякаш беше намерил в себе си. „Сякаш се възхищава на Икариум — но на коя точно част от джага се възхищава?“

Стояха на един хълм, с коренища, оплетени безразборно под краката им. „Някое древно създание е затворено под нас. Всички тези хълмове…“ По-нататък пейзажът се променяше, корените се издигаха в дебели стени, оформящи коридори в необятен, безумен лабиринт. Някои от корените в стените сякаш се движеха. Маппо присви очи, за да ги огледа.

— Не правете никакви опити да ме спасявате — заяви Икариум, — ако Треморлор се опита да ме вземе. Дори помогнете на тези усилия, по всякакъв начин…

— Глупак! — изграчи Искарал Пъст. — Азатът има нужда първо от теб! Треморлор може така да го пернат по кокалчетата, че и Опонн да изпищи! Отчаяние! Хиляда соултейкън и д’айвърс прииждат насам! Моят бог направи всичко, което можа, както и аз! И кой ще ни благодари? Кой ще признае жертвата ни? Не бива да ни проваляш тепърва, ужасен джаг!

Намръщен, Икариум се обърна към Маппо.

— Ще защитя Азата. Кажи ми, мога ли да се бия без… без онзи изгарящ гняв?

— Имаш праг — отстъпи треллът. „Но, о, колко е близо.“

— Не бързай — каза Фидлър и провери арбалета си. — Докато останалите не направим всичко, което можем.

— Искарал Пъст — сопна се Крокъс. — Това включва не само теб, но и твоя бог…

— Ха! Ти ли ще ни заповядваш? Ние доведохме играчите — повече не може да се иска…

Даруджистанецът пристъпи към Върховния жрец, върхът на ножа му блесна и леко се опря в шията му.

— Не стига. Извикай бога си, проклет да си. Трябва ни още помощ!

— Рисковете…

— Са по-големи, ако просто си затраете! Ами ако Икариум убие Азата?!

Маппо затаи дъх, смаян от това колко добре разбира Крокъс положението.

Последва тишина.

Икариум отстъпи назад потресен.

„О, да, приятелю, ти имаш тази сила.“

Искарал Пъст примига, зяпна и рязко затвори уста.

— Непредвидено! — изхленчи той. — Всичко онова, което ще се освободи… олеле! Я ме пусни!

Крокъс го пусна и прибра ножа.

— Сенкотрон… ъъъ… моят предостоен Господар на Сянка… мисли. Да! Той мисли трескаво! Така огромна е гениалността му, че може да надхитри дори самия себе си! — Очите на Искарал Пъст се опулиха и той се обърна към гората зад тях.

Откъм дърветата отекна далечен вой.

Искарал Пъст се усмихна.

— Проклета да съм — промълви Апсалар. — Не допусках, че го може.

Пет Хрътки на Сянка изскочиха от гората. Бяха големи като телета. И като подигравка с всички естествени неща, водеше ги незрящата Хрътка Блайнд. Самецът й Баран тичаше зад и вдясно от нея. Джиър и Шан ги следваха по фланговете. След тях се носеше Руд, водачът на глутницата.

Маппо потръпна.

— Мислех, че са седем.

— Аномандър Рейк уби две на равнината на Риви — каза Апсалар, — когато настоя Котильон да освободи тялото ми.

Крокъс се обърна изненадано.

— Рейк ли? Не знаех.

Маппо го изгледа с вдигната вежда.

— Познаваш Аномандър Рейк, Господаря на Лунния къс?

— Срещнахме се, само веднъж — отвърна Крокъс.

— Бих искал да ми разкажеш за това някой ден.

Момъкът кимна, стиснал устни.

„Маппо, ти си единственият глупак, който вярва, че ще преживеем това.“ Погледът му отново се прикова в приближаващите Хрътки. Въпреки че двамата с Икариум бяха пътешествали толкова години, пътищата им никога не бяха се кръстосвали с тези легендарни същества на Сянка. Но треллът все пак знаеше много добре имената и описанията им. Хрътката, която най-много го плашеше, беше Шан. Движеше се плавно и безшумно в мрака, очите й бяха две пурпурни цепки. Докато от другите лъхаше дивашката свирепост на побойници, то плавните движения на Шан бяха като на истински убиец. Треллът настръхна, щом смъртоносните му очи се задържаха на него за миг.

— Не са ядосани — изгука мило Искарал Пъст.

Маппо извърна очите си от зверовете и видя, че Фидлър се е вторачил в него. Разбирането, което си размениха, бе мигновено и сигурно. Сапьорът леко килна глава. Треллът въздъхна, бавно примига и се обърна към Икариум.

— Приятелю…

— Приемам ги — избоботи джагът. — Няма да говорим повече за това, Маппо.

— Към лабиринта — каза Искарал Пъст и се изкиска, щом до ушите им стигна далечен злокобен писък. Хрътките надигнаха глави и задушиха неподвижния въздух, но инак като че ли си останаха спокойни. Всеки от зверовете бе сякаш обкръжен от аура на гибелна готовност, изкована от необятна древност като железни нишки.

Върховният жрец на Сянка отново затанцува на място, но изведнъж Баран с мълниеносна бързина го блъсна и го събори на земята.

Фидлър изсумтя и му протегна ръка да се изправи.

— Май успя да подразниш своя бог, Пъст.

— Глупости! — изохка старчето. — Привързаност. Паленцето толкова се зарадва, като ме видя, че се превъзбуди.

Поеха към лабиринта от корени. Небето беше с цвета на лъснало желязо.

Геслер се приближи до Дюйкър, Бълт и капитан Лъл, които пиеха билков чай. Лицето на ефрейтора беше подуто и червено заради счупения нос, а гласът му излизаше на хрипливо скимтене.

— Повече не можем да вземем на борда, тъй че ще тръгваме да хванем отлива.

— За колко време могат тези ваши немрящи гребци да ви откарат до Ейрън? — попита Лъл.

— Няма да е дълго. Най-много три дни. Не бойте се. Няма да изгубим нито един от ранените, сър…

— Какво ви кара да сте толкова сигурен, ефрейтор?

— Нещата на „Силанда“ стават някак безвременно, сър. Всички онези глави все още кървят, само че са били смъкнати от телата преди месеци, години, може би даже десетилетия. Нищо не гние. Кълна се в бивните на Финир, дори бради не могат да ни поникнат, докато сме на борда, сър.

Лъл изсумтя.

До съмване оставаше още час. Шумът от трескавата дейност в лагера на Корболо Дом не беше спрял. Чародейни прегради пречеха на уикските магьосници да разберат какво е естеството на тази дейност. И от това незнание нервите на всички се бяха изопнали.

— Финир дано ви опази всички — каза Геслер.

Дюйкър вдигна очи към него.

— Закарайте ранените ни, ефрейтор.

— Да, историко, точно това ще направим. И може би също така ще успеем да изкараме флотата на Нок извън залива, или да засрамим Пормквал да изкара войската на поход. Капитанът на градския гарнизон е свестен човек, казва се Блистиг. Ако не отговаряше за отбраната на Ейрън, щеше вече да е тук. Все едно, може би двамата ще успеем да ръгнем с остена Върховния юмрук в гърба.

— Както кажеш — промърмори Лъл. — Хайде, разкарвай се, ефрейтор. Грозен си почти колкото мен и като те гледам, стомахът ми се обръща.

— Имам няколко резервни очи на Тайст Андий, ако искате да пробвате дали някое ще ви стане, сър. Последен шанс.

— Пас, ефрейтор. Но благодаря за предложението.

— Няма защо. Сбогом, историко. Съжалявам, че се издънихме с Кълп и Хеборик.

— Справихте се по-добре, отколкото можеше да се надява човек, Геслер.

Мъжът сви рамене и се обърна към лодката. И спря.

— А, командир Бълт.

— Да?

— Моите извинения на Юмрука, че си счупи ръката.

— Сормо успя да я оправи, ефрейтор, но ще му предам извиненията.

— Знаете ли, командире — каза Геслер, преди да стъпи в лодката, — току-що забелязах: на двамата с капитана общо ви се събират три очи и три уши, и почти цяла глава коса.

Бълт рязко се извърна и го изгледа с яд.

— В смисъл?

— А, нищо. Просто го забелязах, сър. Ще се видим в Ейрън.

Дюйкър го гледаше как гребе. „Ще се видим в Ейрън. Тъпо беше, капитан Геслер. Но на място.“

— Докато съм жив — въздъхна Лъл, — ще помня Геслер като човека, който си счупи носа, за да му се изплюе в лицето.

Бълт се ухили, плисна утайката от чая на земята и се надигна. Ставите му изпукаха.

— На племенника това ще му хареса, капитане.

— Въпрос само на недоверие ли беше, чичо? — попита Дюйкър.

Бълт го погледна за миг и сви рамене.

— Колтейн сигурно ще ти каже, че е така, историко.

— Но ти какво мислиш?

— Твърде уморен съм, за да мисля. Ако си решил да разбереш какво мисли Юмрукът за предложението на Корболо Дом, можеш да се опиташ сам.

И се отдалечи.

Лъл изпръхтя.

— Нямам търпение да прочета описанието ти на Кучешката верига, старче. Колко лошо, че не видях да пращаш пълен със свитъци сандък с Геслер.

Дюйкър се надигна.

— Тая нощ май никой не иска да си затваря устата.

— Утре вечер може да извадиш повече късмет.

— Може.

— Помислих, че си си намерил жена. Оная пехотинката… как се казваше?

— Не знам. Споделихме една нощ…

— Аха. Меча се оказа по-къс от ножницата, а?

Дюйкър се усмихна.

— Решихме, че не бива да повтаряме тая нощ. И на двамата ни тежат достатъчно загуби.

— Значи и двамата сте глупаци.

— Вероятно.

Дюйкър тръгна през неспокойния, безсънен лагер. Беше го обладало някакво предчувствие, чийто настойчив звук можеха да усетят само костите.

Завари Колтейн пред командната шатра, говореше със Сормо, Нил и Недер. Дясната ръка на Юмрука все още беше подута, а бледото му, плувнало в пот лице показваше болката, която носеше лечението със сила.

Сормо се обърна към историка.

— Къде е вашият ефрейтор Лист?

Дюйкър примига изненадано.

— Не знам. Защо?

— Обладан е от видения.

— Да.

Мършавото лице на магьосника се сгърчи.

— Нищо не можем да усетим за онова, което е пред нас. Толкова пуста земя е нещо неестествено, историко. Изпепелена е. Душата й е унищожена. Как?

— Според Лист някога тук е имало война, в равнината отвъд гората. Толкова отдавна, че споменът за нея е заличен. Но ехото е останало, впечатано е в самата скала.

— Кой е водил тази война?

— Боя се, че тепърва ще се разбере. Някакъв призрак води Лист в сънищата му, но разбулването няма да ни даде сигурен знак. — Дюйкър въздъхна. — Призракът е Джагът.

Колтейн се загледа на изток, към избледняващия хоризонт.

— Юмрук — проговори след малко Дюйкър. — Корболо Дом…

Чу се шум, обърнаха се и видяха тичащ към тях благородник. Историкът възкликна:

— Тъмлит! Какво ли е станало?

Старецът спря, изгледа ги навъсено и се обърна към Колтейн.

— Случи се нещо ужасно, Юмрук.

Едва сега слухът на Дюйкър долови шумотевицата откъм стана на бежанците, проснал се покрай керванския път.

— Какво става, Тъмлит?

— Нов пратеник. Промъкнал се е тайно. Срещна се със Съвета — опитах се да ги разубедя, но не успях, уви. Пулик и Нетпара склониха останалите. Юмрук, бежанците ще прекосят реката — под милостивата закрила на Корболо Дом…

Колтейн се извърна рязко към тримата магьосници.

— По клановете. Пратете Бълт и капитаните при мен.

Из лагера вече се разнасяха викове. Уикците препречваха пътя на бежанската маса, която с бутане и врява се понесе към брода. Юмрукът стисна за рамото един от войниците наблизо и викна:

— Предай на главатарите да изтеглят воините си от пътя им — не можем да го предотвратим.

„Прав е — няма да може да спре тия глупци.“

Бълт и капитаните пристигнаха на бегом и Колтейн изреди отсечено заповедите си. От тях за Дюйкър стана ясно, че Юмрукът се подготвя за най-лошото. След като офицерите се разтичаха обратно по частите си, Колтейн се обърна към историка.

— Иди при сапьорите. По моя заповед трябва да се присъединят към бежанския керван, да махнат всякакви отличителни знаци и да подменят униформите си с гражданско облекло…

— Няма да се наложи, Юмрук — всички бездруго са облечени във всевъзможни дрипи. Но ще им кажа да си вържат шлемовете на коланите.

— Заминавай.

Дюйкър тръгна. Небето изсветляваше и пеперудите вече се раздвижваха — мълчаливото им пърхане накара историка да потръпне, без никаква явна причина. Започна да си пробива път през кипналото множество, провираше се между пехотинците, които се бяха отдръпнали и наблюдаваха с безизразни лица напора на бежанците.

Зърна една опърпана група войници, насядали далече встрани от пътя, почти в края на фланговите заграждения. Не обръщаха внимание на бежанската сган и сякаш бяха погълнати в едно-единствено занимание — навиваха някакви въжета.

— Колтейн заповяда да се присъедините към бежанците — каза историкът, щом стигна при тях. — Никакви спорове — свалете си шлемовете, веднага…

— Кой спори? — промърмори един нисък набит боец.

— Какво се каните да правите с тия въжета? — попита намръщено Дюйкър.

— Направихме си снощи малко рекогносцировка, старче. Сега ще млъкнеш ли да можем да се приготвим?

От гората излязоха трима войници и се приближиха на бегом. Единият стискаше за плитката отсечена глава, от която капеше кръв.

— Тоя сдаде поста — подхвърли войникът и пусна трофея си на земята. Никой нищо не попита, а и тримата не се обърнаха да докладват на никого.

Целият отряд довърши приготовленията едновременно — въжените намотки бяха метнати през рамо, шлемовете — окачени на коланите, а заредените арбалети — скрити под хлабавите наметала и телаби. Всички се надигнаха мълчаливо и се отправиха към бежанската маса.

Дюйкър се поколеба. Обърна се и погледна към брода. Челото на бежанската колона беше навлязло във водата — дълбока до кръста, с лепкаво тинесто дъно. Пеперудите се носеха на гъсти рояци над човешката гмеж — блеснали от слънцето взривове от бледожълто. Най-отпред вървяха десетина уикски воини, да преведат колоната. Следваха фургоните на благородничеството — единствените бежанци, които щяха да останат сухи. Историкът огледа напиращия керван, сред който се бяха омешали сапьорите, но не можа да ги види, стопени в гъстото множество. Някъде още по-далече нагоре по керванския път се чуваше ужасното мучене на подложения на клане добитък.

Пехотата от двете страни на пътя приготвяше оръжията — Колтейн явно беше предвидил необходимостта от ариергардна защита на прехвърлянето.

Все пак не можеше да вземе решение. Ако се включеше в тълпата и станеше най-лошото, паниката, която щеше да се разрази, щеше да е също толкова убийствена, колкото ако връхлетяха силите на Корболо Дом и ги подложеха на сеч. „Дъх на Гуглата! Сега вече наистина сме в ръцете на кучия син.“

Нечия ръка стисна рамото му, той се обърна и видя своята безименна позната.

— Хайде в тълпата. Ще бъдем подкрепление на сапьорите.

— В какво? Все още нищо не грози бежанците — вече са до средата…

— Да, само че виж как извръщат глави надолу по течението. Бунтовниците са направили плаващ мост — не, оттук не можеш да го видиш, но го има, и е пълен с пиконосци…

— Пиконосци? Какво правят?

— Наблюдават. Изчакват. Хайде, любовнико. Кошмарът ще започне всеки момент.

Сляха се с бежанската гмеж. Нагазиха в човешкия поток, изливащ се към брода. Внезапният рев и приглушеният трясък на оръжия възвестиха, че ариергардът е ударен. Инерцията на прилива се усили. Притиснат сред този напиращ напред хаос от човешки тела, Дюйкър не можеше да види почти нищо от двете страни, нито назад — но склонът отпред се беше откроил, както и самата река Ватар, която сякаш помитаха с бързината на лавина. Целият брод гъмжеше от хора. По краищата му някои се оказваха избутани в по-дълбоката вода — Дюйкър виждаше глави и ръце в мътно жълтата вода, течението ги теглеше все по-близо към пиконосците на плаващия мост.

Откъм нагазилите вече във водата изригна отчаян вик, лицата им бяха извърнати нагоре по течението, към нещо, което историкът все още не можеше да види.

Конниците в челото излязоха на разчистения терен на отсрещния бряг. Видя ги как трескаво опънаха лъковете и се обърнаха към дърветата по-нагоре по брега. А след това започнаха да падат от конете, с пронизани от перести стрели тела.

Фургоните на благородниците излязоха с тропот на брега и започнаха да спират, щом теглещите ги волове заогъваха крака и западаха от пороя стрели.

Бродът беше блокиран.

Паниката вече бе завладяла бежанците, изливащи се като човешка вълна през реката. Дюйкър зарева, безпомощен, тласкан към покритата с жълта пелена вода. За миг успя да зърне онова, което се приближаваше отгоре — плаващ мост, натоварен с пиконосци и стрелци. Десетки мъже на двата бряга опъваха въжетата и го подвеждаха, а течението го тласкаше все по-близо към брода.

Сред облаците пеперуди засвистяха стрели и западаха върху бежанската гмеж. Нямаше къде да се скрият, нямаше накъде да продължат.

Беше се озовал сред кошмар. Под зловещия шепот на стрелите около него гинеха хора, тълпата кипеше и напираше във всички посоки, обзета от безпомощен ужас. В кипналата вода и тиня затъваха деца, премазани от обезумялото множество.

Някаква жена пред него залитна назад. Дюйкър я прегърна с една ръка в усилието си да я изправи и видя стрелата, пронизала бебето в ръцете й, а след това — и гърдите й. Извика от ужас.

Пехотинката се появи до него и тикна в ръцете му някакво въже.

— Дръж се! — изрева му тя в ухото. — Дръж се здраво и ще минем. Само не го пускай!

Той уви въжето около китките си. Въжето се изпъваше между напиращите тела и се губеше от очите му. Усети как се опъна и го задърпа напред.

Стрелите се сипеха; една го забърса по бузата, друга го удари в рамото и отскочи от обшитата с кожа плетена ризница. Дюйкър прокле всички богове, че вместо да сложи шлема на главата си, го беше завързал за колана — и той отдавна вече се беше откъснал и загубил.

Дърпането на въжето беше постоянно и неумолимо — теглеше го през тълпата, над хората и под тях. На няколко пъти той се оказа под водата, давеше се и кашляше. В един момент, когато се озова над кипящата гмеж, зърна някъде напред блясъка на магия — тътнеща вълна, после въжето отново го затегли.

Кошмарът сякаш продължаваше безкрайно, удряше го от всички страни с ужасните си, невъобразими гледки, докато той не се почувства съвсем изтръпнал и лишен от сетива, като безплътен дух, повлечен през цялата човешка история, в безкрайна процесия от болка, страдание и окаяна смърт. И най-малкият шанс на съдбата бе откъснат и запратен в небето, или в забравата на всичко, което чакаше долу. „Спасение няма — още един урок на историята. Смъртта е вечен гост…“

И тогава въжето го изтегли през мокрите окаляни трупове и плувналата в кръв глина. Стрелите вече не се изсипваха от небето, а свистяха ниско над земята и се забиваха в дърво и плът около него. Дюйкър се превъргаля през някакъв дълбок коловоз и се озова пред колелото на един фургон.

— Пусни въжето! — извика му пехотинката. — Стигнахме, Дюйкър…

„Стигнахме.“

Изтри калта от очите си и едва сега се огледа наоколо. Между мъртвите или издъхващи коне лежаха тела на уикски воини, морски пехотинци и сапьори, и всичко беше толкова гъсто осеяно със стрели, че теренът сякаш бе обрасъл с тръстика. Фургоните на благородниците бяха издърпани в края на брода и подредени в отбранителен полукръг, макар че битката се беше изтеглила към гората.

— Кой? — изпъшка Дюйкър.

Жената, залегнала до него, изсумтя.

— Онова, което остана от сапьорите… морските… и няколко оцелели уикци.

— И само това?

— Никой друг не може да премине — а и Седма, с поне два от клановете, се бият в ариергарда. Останахме сами и ако не успеем да разчистим тези гори…

„Ще ни затрият.“

Тя посегна към един от труповете наблизо и свали уикския шлем.

— Този май ще ти стане, старче. Дръж.

— Срещу какво се сражаваме тук?

— Поне три роти. Предимно стрелци обаче — смятам, че Корболо Дом не е очаквал изобщо войници в челото на колоната. Планът е бил да блокира с бежанците прехвърлянето ни и да ни попречи да овладеем този бряг.

— Сякаш е знаел, че Колтейн ще отхвърли предложението, но благородниците — не.

— Точно така. Стрелбата се разреди — сапьорите са ги изтласкали. Богове, наистина са страхотни! Дай да си намерим по някое добро оръжие и да се включим в забавлението.

— Върви — отвърна Дюйкър. — Аз обаче ще остана — да виждам реката. Трябва да видя…

— Тук ще те набучат като таралеж, старче.

— Ще рискувам. Върви!

Тя се поколеба, после кимна и запълзя между телата.

Дюйкър си намери един кръгъл щит и се покатери на най-близкия фургон, като за малко щеше да настъпи някакъв присвил се човек. Зяпна го невярващо.

— Нетпара!

— Спаси ме. Моля ти се!

Дюйкър го пренебрегна и насочи вниманието си назад към реката.

Бежанският поток, добрал се до южния бряг, не можеше да продължи напред — хората започваха да се пръскат по бреговата ивица. Дюйкър видя как една тълпа забеляза групата войници, теглещи въжето на понтона над брода, и ги връхлетя с дива ярост, макар да нямаше нито оръжия, нито брони. Буквално ги разкъса.

Клането беше превърнало реката надолу по течението в розова гмеж от насекоми и човешки тела. Открои се още един пропуск в плана на Корболо, когато роякът стрели отгоре намаля — запасите им привършваха. Плаващата платформа беше оставена на течението, скъсяваше разстоянието и най-сетне пиконосците се сблъскаха с невъоръжените цивилни в брода. Но не бяха предвидили кипналия гняв, който ги посрещна. Бежанците бяха надмогнали страха. Стискаха върховете на пиките с посечени ръце и не пускаха. Други се спускаха напред, катереха се върху понтона и напираха срещу лъкометците зад огъващата се редица на пиконосците. Понтонът започна да потъва под тежестта им, след това се наклони. След миг реката се задръсти от мятащи се тела — бежанци и войници на Корболо, — а понтонът се скъса.

И над всичко това гъмжаха облаците пеперуди, като милиони жълти цветове, понесени от вихрените ветрове.

Отново изригна магическа вълна и Дюйкър извърна глава към звука. Видя Сормо, в средата на човешкото гъмжило, яхнал коня си. Силата, която се затъркаля от него, удари с грохот моста надолу по течението и порази бунтовниците с искри, които ги пометоха като огнена коса. Кръв плисна във въздуха и пеперудите, закръжили над понтона, от жълти станаха червени, западаха на ръждив пърхащ килим над водата.

Но пред очите му четири стрели пронизаха магьосника, едната се заби в шията му. Конят на Сормо замята глава и зацвили от болка, улучен и той от десетина стрели. Олюля се, хлъзна се на една страна към края на плитчината и в дълбоката вода. Сормо залитна, после бавно се плъзна от седлото и потъна. Конят рухна отгоре му.

Дюйкър ахна. После видя една мършава ръка, изпъната към небето на десетина разтега надолу по течението.

Рояци и рояци пеперуди гъмжаха и се трупаха над тази отчаяна, изпъната с жажда за живот ръка, докато тя бавно потъваше и след миг изчезна. Насекомите прииждаха отвсякъде — хиляди, стотици хиляди. От всички страни битката сякаш замря, клането затихна. Всичко се беше вторачило натам, към това кърваво жълто гъмжило.

„Дъх на Гуглата, за него са дошли! За душата му. Не врани, не както трябваше да е. О, богове на пъкъла!“ Зад гърба му се чу разтреперан глас.

— Какво стана? Победихме ли?

Дъхът се изтръгна с хрип от дробовете на Дюйкър. Масата пеперуди кипеше, бясна грамада над мястото, където ръката на Сормо пак се бе появила — беше висока колкото надгробна могила и се издуваше с всеки миг, с всеки отчаян туптеж на сърцето му.

— Спечелихме ли? Къде е Колтейн? Извикай го тук — искам да говоря с него…

Мигът, в който всичко се бе затаило в безмълвие, се наруши от гъстия залп уикски стрели, който удари войниците на долния понтон. Започнатото от Сормо беше довършено от воините на неговия клан: последните стрелци и пиконосци бяха сразени.

Дюйкър видя как по северния склон затичаха три карета пехота, измъкнати от ариергарда, за да възстановят реда на брода. Уикските конници от клана на Невестулката излязоха от горите от двете страни на пътя и нададоха пронизителни победни викове.

Дюйкър се обърна към отсамния бряг. Видя малобройните малазански войници, отстъпващи от укритие към укритие — шепа пехотинци и по-малко от трийсет сапьори. Стрелите засвистяха пак. „Богове, те вече направиха невъзможното — не искайте повече от тях…“

Пое си дълбоко въздух, качи се на високата седалка на фургона и изрева с цяло гърло към множеството бежанци, трупащо се по брега:

— Всички! Всяка здрава ръка! Намерете оръжие… към гората, иначе клането започва отново! Стрелците се връщат…

Не можа да продължи. Въздухът се разтърси от дивашки, зверски рев. Пред очите му стотици мъже и жени се втурнаха напред, без да мислят за оръжия, само за да посрещнат ротите на вражеските стрелци и да отвърнат на преживяната касапница с не по-малко ужасна мъст.

„Всички сме обзети от лудост. Никога не бях виждал или чувал за такова нещо — богове, в какво сме се превърнали…“

Вълната от бежанци помете малазанските позиции, без да се огъне пред отчаяните, унищожителни залпове от стрели откъм гората. Бесни викове и писъци отекнаха злокобно във въздуха.

Нетпара изникна пред очите му.

— Колтейн къде е? Настоявам да…

Дюйкър сграбчи копринения шал, увит около шията на благородника. Придърпа го. Мъжът захленчи, задраска безпомощно по ръката му.

— Нетпара, той можеше да ви остави. Да ви остави да преминете. Сами. Защитени от благосклонната милост на Корболо Дом. Колко души загинаха днес? Колко войници, колко уикци дадоха живота си, за да опазят кожата ти?

— П-пусни ме, мръсно робско изчадие!

Червена мъгла разцъфтя пред очите на Дюйкър. Ръцете му сграбчиха мекия врат на благородника и застискаха. Видя как очите му се издуха.

Някой го удряше с юмруци по главата. Някой дърпаше китките му. Някой го сграбчи и корави като желязо пръсти се стегнаха около гърлото му. Мъглата се затъмни, сякаш падаше нощ. Историкът видя как нечии ръце смъкнаха неговите от врата на Нетпара, видя го как залитна назад и задиша тежко.

И мракът се спусна.

17.

Капитанът се олюляваше, макар и не в такт с поклащането на кораба. Разля вино по цялата маса, докато напълни четирите бокала.

— Човек като заповядва насам-натам по цял ден на дебелоглавите моряци, ожаднява много. Очаквам скоро да донесат и храната.

Ковчежникът на Пормквал, който не смяташе компанията за достойна да знае името му, повдигна вежди.

— Капитане, но ние вече ядохме.

— Тъй ли? Е, това обяснява мръсотията поне, макар че и тя изглежда обяснява нещо, щото трябва да е било ужасно. Ей, ти — обърна се към Калам, — як си като феннски мечок, ставаше ли за ядене поне? Все едно, то пък какво ли ще знаеш ти? Разправят, че тукашните от Седемте града отглеждали плодовете само за да ядат червеите в тях. Сдъвчете червейчето и хвърлите ябълката, а? Ако човек иска да разбере как гледа народецът ви на света, всичко е в тоя обичай. Е, след като сме приятелчета вече всички тука, за какво си говорехме?

Салк Елан взе бокала си, подуши го предпазливо и чак тогава отпи.

— Скъпият ковчежник тъкмо ни изненадваше с едно свое оплакване, капитане.

— Тъй ли? — Капитанът се наведе над масата и се вторачи в ковчежника. — Оплакване? На борда на моя кораб? Да го чуем, сър.

— Току-що го изложих — подсмихна се ковчежникът.

— Ще се заема с него, както се полага на капитан. — Отпусна се доволно в стола си и ги изгледа. — Е, за какво друго ще си говорим?

Салк Елан срещна погледа на Калам и му намигна.

— Ще имате ли нещо против да засегнем онзи дребен въпрос за двата пиратски кораба, които ни преследват напоследък?

— Не ни преследват — заяви капитанът, пресуши бокала си, млясна и отново го напълни. — Само поддържат скоростта, а това е съвсем друго, както със сигурност сте схванали, сър.

— Е, признавам, че не виждам толкова ясно разликата като вас, капитане.

— Мно-ого жалко.

— Бихте могли да се постараете да ни осветлите — каза рязко ковчежникът.

— Какво рече? Постараете, осветлите? Невероятно! — Отпусна се отново в стола си, с доволно изражение.

— Трябва им по-силен вятър — подхвърли Калам.

— Да ги ускори. Искат да танцуват около нас, да, пикливите му страхливци. Да ме настъпят по мазола, това ми се ще на мене, но не, предпочитат да се свиват и да ни отбягват. — Изненадващо трезвите му очи се извърнаха към Калам. — Точно затова ще ги изненадаме, само да съмне. Атака! Безцеремонно! Морските горе се готвят за абордаж! И никой да не ми пробутва оплаквания на борда на „Рагстопър.“ Никакви. Чуя ли още едно блеене, и блейчото губи един пръст. Изблее ли още веднъж, губи още един. И така нататък. Ще му ги накова по палубата.

Калам затвори очи. Плаваха вече четири дни, без ескорт, попътният вятър ги тласкаше с постоянните шест възела в час. Моряците бяха изпънали всяко парче платно, което можеше да се намери, и корабът пееше с хор от злокобни скърцания и стонове, но въпреки това двете пиратски галери можеха да кръжат около „Рагстопър.“

„И този безумец иска да ги атакува.“

— Атака ли казахте? — прошепна ковчежникът и се опули. — Забранявам!

Капитанът примига като бухал.

— Тъй ли, сър? — заговори той кротко. — Вижте, все пак погледнах в калайдисаното си огледало, нали? Изгубило си е блясъка, честна дума ви казвам. От вчера до днес. Смятам да се възползвам от това.

От самото начало на пътуването Калам се стараеше да си стои в каютата през повечето време, излизаше на палубата само в най-тихите часове, късно по време на последната вахта, преди изгрева. Това, че се хранеше с екипажа в трюма, намаляваше броя на срещите му със Салк Елан и с ковчежника. Днес обаче капитанът беше настоял да вечеря с тях. Появата на пиратите през деня беше изострила любопитството на убиеца как точно смята капитанът да се оправи с тях, тъй че се съгласи.

Беше ясно, че Салк Елан и ковчежникът са сключили нещо като примирие, тъй като никога не прехвърляха границата на случайната язвителна насмешка. Леко преувеличената атмосфера на изисканост правеше усилията им да се сдържат още по-явни.

Но същинската загадка на борда на „Рагстопър“ беше неговият капитан. Калам беше чул вече достатъчно приказки и долу в трюма, и между първия и втория помощник, за да прецени, че се отнасят към капитана едновременно с респект и с някак извратена привързаност. „Както би се държал човек с някое докачливо куче. Потупай го веднъж и замята опашка, потупай го два пъти — ще останеш без ръка.“ Сменяше ролите както и когато му падне, без никакъв повод. Чувството за хумор, което проявяваше, изопваше нервите на човек, докато се мъчи да го разбере. Когато Калам се задържеше по-задълго в компанията му — особено когато избраното питие се окажеше вино, — го заболяваше глава от усилието да проследи увъртанията на капитана. Още по-лошото беше, че долавяше някаква хладнокръвна преднамереност в това оплетено кълбо, сякаш капитанът говореше на два езика едновременно, единият грубоват, другият — гладък и пълен с тайни послания. „Готов съм да се закълна, че кучият му син се опитва да ми каже нещо. Нещо жизненоважно.“ Чувал беше за някаква магия, от един от по-редките Лабиринти, която можеше да омае ума на човек, някаква умствена преграда, около която жертвата — в абсолютно изтерзано съзнание — можеше да кръжи, без да може да проникне. „Ето че нагазих в абсурда. Параноята е вечната любовница на убиеца и няма спасение от това съскащо змийско гнездо. Да можех само да си поговоря с Бързия Бен сега…“

— Спим с отворени очи ли бе, човек?

Калам се сепна и погледна навъсено капитана.

— Господарят на този великолепен кораб тъкмо казваше — изчурулика Салк Елан, — че дните са започнали да текат доста странно, откакто сме навлезли в открито море. Постави въпроса, очаквайки вашето мнение, Калам.

— Откакто напуснахме залива на Ейрън, изтекоха четири дни — изръмжа убиецът.

— Тъй ли? — попита капитанът. — Сигурен ли си?

— Какво искате да кажете?

— Някой непрекъснато събаря съскавеца, разбираш ли.

— Какво? — „О! Съскащият пясък — готов съм да се закълна, че тоя човек измисля и думите, както му падне на езика.“ — Да не би да намеквате, че на „Рагстопър“ имате само един пясъчен часовник?

— Официалното време се поддържа така, с един часовник — каза Елан.

— Дори другите на борда да му противоречат — добави капитанът и отново напълни бокала си. — Четири дни… или четиринайсет?

— Това сега някакъв философски спор ли е? — попита подозрително ковчежникът.

— Едва ли — отвърна капитанът между две оригвания. — Напуснахме пристанището на четвърт луна.

Калам се помъчи да си спомни предната нощ. Беше стоял на предния мостик, под блеснало от звезди чисто небе. Беше ли залязла вече луната? Не, тичаше към хоризонта, точно под върха на съзвездието, известно под името Камата. „Три четвърти луна. Но това е невъзможно.“

— Десет гъгрици на шепа — продължи капитанът. — Също толкова точно измерва прехода, колкото съскавеца. За две седмици правят около десет, освен ако брашното не е било гранясало от самото начало, обаче готвачът се кълне, че не е…

— Точно както би се заклел, че ни е сготвил вечеря — каза с усмивка Салк Елан, — макар коремите ни да реват, че това, което ядохме, е всичко друго, но не и храна. Все едно, благодаря ви, че разсеяхте объркването ми.

— Е, сър, тук ме жегнахте толкова остро, че острието ви кожа можеше да пробие, макар че моята е достатъчно дебела и съм си доста упорит — здраве му кажи.

„За какво, в името на Гуглата си говорят тия двамата, или по-точно — не си говорят?“

— Човек свиква да не вярва дори на ударите на собственото си сърце — забележете, аз бездруго не мога да броя до повече от четиринайсет, тъй че и да искам, и да не искам ще му изтърва дирята, а тъкмо следенето на дирята е това, за което говорим, стига да не греша.

— Капитане, думите ви ме отчайват — намеси се ковчежникът.

— Не сте единственият — подхвърли Салк Елан.

— Обиждам ли ви, сър? — Капитанът изгледа ковчежника с почервеняло лице.

— Дали ме обиждате? Не. Обърквате ме. Смея да кажа, думите ви ме водят до заключението, че не държите под контрол собствения си ум. Следователно, за да осигуря безопасността на този кораб, нямам избор…

— Нямал избор? — избухна капитанът и се надигна от стола си. — Нямал избор. Думи. Шепа пясък. Това, което ти се изплъзва между пръстите, може да те катурне! Ще ти дам аз на теб една безопасност, потна буца мас такава!

Калам се дръпна от масата, а капитанът налетя към вратата на каютата и почна да се бори с наметалото си. Салк Елан не помръдна от мястото си, наблюдаваше сцената с тънка усмивка.

След малко капитанът отвори рязко вратата и ревна команда на първия си помощник. Тръгна към камбуза и ботушите му затътнаха като юмруци, блъскащи по стена.

Устата на ковчежника се отвори и затвори няколко пъти. Накрая той прошепна:

— Какъв избор имам?

— Изборът не е ваш — провлече Елан.

Благородникът се извърна рязко към него.

— Не е мой ли? Че на кого е, ако не на този, комуто е поверена съкровищницата на Ейрън?

— Така се наричало официално значи? Какво ще кажете за мошеническата плячка на Пормквал? Ония восъци на сандъците долу са с печата на Върховния юмрук, а не с имперския скиптър…

„Значи си слизал в трюма, Салк Елан? Интересно.“

— Посягането на тези сандъци се наказва със смърт — изсъска ковчежникът.

Елан се изсмя презрително.

— Вършите мръсната работа на един крадец. Какъв сте самият вие тогава?

Благородникът пребледня, стана и излезе.

Салк Елан погледна Калам накриво.

— Е, навъсен мой приятелю, какво ти е мнението за нашия капитан?

— Едва ли ще го споделя с теб — избоботи Калам.

— Непрекъснатите ти усилия да ме избягваш са просто детински.

— Иначе щях просто да те убия.

— Колко неучтиво от твоя страна, Калам. След всичките усилия, които положих за теб.

Убиецът се надигна.

— Бъди сигурен, че ще си върна дълга, Салк Елан.

— Можеш да го направиш само с компанията си — интелигентните беседи на борда на този кораб нещо трудно се получават.

— Ще помисля от съчувствие — отвърна Калам и тръгна към вратата на каютата.

— Преценката ти за мен е погрешна, Калам. Аз не съм ти враг. Всъщност двамата много си приличаме.

Убиецът спря на прага.

— Ако търсиш приятелство между нас, Салк Елан, току-що много се отдалечи с последната си забележка.

Излезе на палубата. Навсякъде кипеше трескава дейност. Едни моряци ковяха дъски, други оглеждаха такелажа, трети вдигаха платна. Беше десетата камбана и нощното небе беше затулено с облаци, ни една звезда не се виждаше.

Капитанът се спря при Калам.

— Какво ти казах аз? Изгубила си е блясъка!

Идваше шквал — убиецът го усети по вятъра, завихрил се над кораба, сякаш въздухът място не можеше да си намери.

— От юг — изсмя се капитанът и плесна Калам по рамото. — Ще се обърнем срещу преследвачите си, и не само ние! Бурята ще ги спре, на предната палуба гъмжи от пехотинци, ще ги шибнем в гърлата. Гуглата да ги вземе дано, крадците му ухилени проклети, ще видим как ще им замръзнат усмивчиците, като ги перне късият меч през лицето, а? — Наведе се и лъхна Калам с миризмата на вкиснато вино. — Виж си камите, човече, тая нощ ще е на живот и смърт, няма начин. — Изведнъж се навъси, обърна се рязко и взе да крещи на хората си.

Калам го изгледа. „Може пък и да не съм параноичен, в края на краищата. Тоя човек го измъчва нещо.“

Завиха рязко и палубата подскочи. Буреносният вятър се появи точно в този момент, надигна „Рагстопър“ и го подгони пред себе си, изпънал платната. Загасиха фенерите, моряците се пръснаха по задачите си и корабът се понесе на север.

„Морска битка посред буря, а капитанът се надява, че пехотинците ще направят абордаж, ще скочат на подмятащата се от вълните палуба и ще влязат в бой с пиратите. Това е повече от дръзко.“

Отзад се приближиха две едри фигури и застанаха от двете му страни. Калам се намръщи. Морската болест беше повалила двамата телохранители на ковчежника още първия ден и никой от тях не изглеждаше в състояние да направи нещо повече освен да си изпразни стомаха върху ботушите му, но сега бяха станали и с ръце на оръжията.

— Господарят иска да говори с теб — изръмжа единият.

— Лошо — отвърна му с ръмжене Калам.

— Веднага.

— Или какво, ще ме убиеш с дъха си ли? Господарят ви да не би да може да говори с трупове?

— Господарят заповяда…

— Ако иска да си говорим, може да дойде тук. Иначе много лошо, както казах.

Двамата се оттеглиха.

Калам мина покрай главната мачта към двете отделения морска пехота, присвити на носа. Беше преживял не един шквал, докато служеше в имперски кампании по галери, десантни кораби и триреми в три океана и няколко морета. Бурята, поне засега, беше сравнително лека. Бойците бяха намръщени, както можеше да се очаква пред битка — зареждаха щурмовите арбалети.

Погледът му ги обходи и се спря на лейтенанта — жена на средна възраст.

— Само две думи…

— Не сега — отсече тя: тъкмо си слагаше шлема. — Слезте долу.

— Решил е да прави таран…

— Знам какво е решил. И когато се натресем, последното, което ни трябва, е един проклет от Гуглата цивилен, за когото да се грижим.

— Вие заповедите на капитана ли изпълнявате… или на ковчежника?

Тя вдигна глава, изгледа го с присвити очи и повтори:

— Слезте долу.

Калам въздъхна.

— Аз съм имперски ветеран, лейтенант…

— Коя армия?

Той се поколеба, преди да отвърне:

— Втора. Девети взвод, Мостоваците.

Всички погледи се спряха на него.

Лейтенантът се навъси.

— Дали е възможно?

Друг от пехотинците, ветеран с прошарена коса, изръмжа:

— Сержантът ви? Кажете ни някои имена.

— Уискиджак. Други сержанти? Не останаха много. Анци. Спиндъл.

— Вие сте ефрейтор Калам, така ли?

Убиецът го изгледа.

— А вие кой сте?

— Никой, сър. И съм такъв от доста време. — Обърна се към лейтенанта и кимна.

— Можем ли да разчитаме на вас? — попита тя Калам.

— Не най-отпред. Но ще съм наблизо.

— Ковчежникът има имперска заповед — това ни връзва ръцете, ефрейтор.

— Не мисля, че ковчежникът разчита на вас, ако се наложи да избирате между него и капитана.

Тя се намръщи, сякаш предвкусваше нещо лошо.

— Тази атака е пълна лудост, но е дръзка.

Калам кимна мълчаливо.

— Предполагам, че ковчежникът има основание.

— Ако се стигне дотам — отвърна Калам, — телохранителите ги оставете на мен.

— И двамата?

— Да.

Ветеранът се намеси.

— Ако нахраним акулите с ковчежника, ще ни обесят.

— Просто гледайте да не сте там, когато се случи — всички.

Лейтенантката се ухили.

— Е, това ще го уредим.

— Значи — каза високо Калам, за да го чуят всички войници, — за вас съм поредният цивилен лигльо на борда, ясно?

— Никога не сме мислили, че тая работа с изменничеството е истина — извика един. — Не и Дужек Едноръкия. Няма начин.

„Гуглата да ме вземе дано, доколкото знам, май си прав, войник.“ Скри неувереността си, като отдаде чест, и тръгна обратно по палубата.

„Рагстопър“ му напомняше за мечка, газеща през гъста дъбрава, когато се понесе с грохот напред, здрав и грамаден сред кипналите високи вълни… „Мечка, събудила се напролет, току-що измъкнала се от бърлогата си, със зачервени от дългия сън очи, изтерзана от глад. А някъде напред в тъмното се промъкват два вълка… чака ги изненада…“

Капитанът беше на кърмата, до моряка на румпела. Първият помощник стоеше до него. И двамата се взираха намръщени в мрака — очакваха да се появи плячката им.

Калам отвори уста да заговори, но викът на първия помощник го спря.

— Ляво на борд, капитане! Три четвърти към кърмата!

Пиратският кораб — нисък едномачтов рейдър, едва видим в тъмното, беше на по-малко от сто крачки от носа, по трасе, което щеше да го доведе точно пред „Рагстопър“. Разположението беше стъписващо точно.

— Всички! — изрева над грохота на бурята гласът на капитана. — Готови за таран!

Първият помощник зарева команди на екипажа. Калам видя как пехотинците се присвиха, готови за сблъсъка. До ушите му стигнаха смътни викове откъм пиратския кораб. Квадратното му платно изведнъж се изду, носът се надигна и се завъртя настрани в последно, обречено усилие да избегне удара.

Боговете отгоре се хилеха с озъбената усмивка на мъртвец. Една вълна надигна „Рагстопър“ точно преди сблъсъка, след което го спусна надолу, точно зад издигналия се нос. Дървото изтрещя и се пръсна. Калам политна напред, ръцете му изтърваха перилото на кърмата. Той падна на палубата, претърколи се и инерцията го отнесе напред.

Някъде над него трещяха мачти, платната плющяха като криле на призраци в поройния дъжд.

„Рагстопър“ се закова на място с грохот и стържене. Отвсякъде крещяха моряци, но от мястото, където лежеше, Калам не можеше да види почти нищо. Изстена и се надигна с усилие.

Последните пехотинци скачаха на палубата на пиратския кораб. Трясъкът на оръжията стигна до ушите му приглушен от воя на бурята.

Огледа се, но капитанът не се виждаше никъде. На кърмата нямаше никого.

Калам тръгна натам.

Двата заклещени кораба бяха останали без управление. Вълните блъскаха левия борд на „Рагстопър“ и заливаха с парцали пяна главната палуба. На мокрите дъски бе паднало нечие тяло, по очи, кръвта се цедеше от него на паяжини в пенестите локви.

Калам го обърна по гръб. Беше първият помощник-капитан. Челото му беше посечено. Кръвта течеше от разбития нос и гърлото; водата беше отмила смъртоносната рана и убиецът я огледа за миг, преди да стане и да прекрачи трупа.

„Не са толкова закъсали от морската болест в края на краищата.“

Качи се на кърмата и затърси сред отломките. Главата на моряка на румпела беше отсечена почти напълно, държаха я към тялото само няколко нишки мускул, жили и кожа. Огледа внимателно разреза. „С две ръце, стъпка назад и вляво. Вече е бил мъртъв, когато реите са го премазали.“

Под платното намери капитана и единия от телохранителите на ковчежника. От гърдите и гърлото на грамадния мъжага стърчаха парчета дърво. Все още стискаше двуръчния тълвар. Ръцете на капитана стискаха острието, кръвта пулсираше от дълбоките прорези и морската вода я отмиваше. Челото му беше пребледняло като на мъртвец, но дишането му все още беше стабилно.

Калам откопчи пръстите му от тълвара и го извлече от купчината отломки.

В същия момент „Рагстопър“ се измъкна от хватката на рейдъра, пропадна надолу, след което заподскача дивашки от ударите на вълните по корпуса. На кърмата се появиха двама — единият пое кормилото, другият се наведе до убиеца.

Калам вдигна глава и видя пред себе си мокрото лице на Салк Елан.

— Жив ли е?

— Да.

— Неприятностите ни все още не са свършили — каза Елан.

— Гуглата да ги вземе тях! Тоя трябва да го смъкнем долу.

— Имаме пробойни отпред — повечето пехотинци са на помпите.

Двамата вдигнаха капитана.

— А рейдърът?

— На парчета.

— С други думи — рече Калам, докато смъкваха капитана по хлъзгавите стълби, — не стана, както го гласеше ковчежникът.

Салк Елан спря и го изгледа с присвити очи.

— Май сме тръгнали по една пътека двамата с тебе.

— Къде е кучият му син?

— Взел е командването… засега. Изглежда, всички офицери на борда ги е сполетял „нещастен случай“. Все едно, другият кораб се приближава, тъй че, както казах, веселбата все още не е свършила.

— Всяко нещо по реда си — изръмжа Калам.

Слязоха и тръгнаха по прохода. Водата кипеше до глезените им и убиецът усети колко тромав е станал „Рагстопър“.

— Поел си командата над пехотинците, нали? — попита го Елан, щом стигнаха до капитанската каюта.

— Не съм по-старши от лейтенанта.

— Все едно. Да го наречем авторитет тогава — тя вече размени няколко остри думи с ковчежника.

— Защо?

— Кучият му син иска да се предадем, разбира се.

Сложиха капитана на койката.

— При този удар прехвърляме товара?

— Не. Ще изчакат.

— Значи имаме достатъчно време. Я ми помогни да го съблечем.

— Ръцете му са зле.

— Виждам. После ще ги превържем.

Убиецът загърна капитана с едно одеяло.

— Смяташ ли, че ще оцелее?

Калам не отвърна. Оглеждаше раните.

— Спрял е удара с ръце.

— Никак не е лесно. Слушай, Калам, ние с теб как се връзваме в тая история?

Убиецът се поколеба, преди да отвърне:

— Ти как го каза? Тръгнали сме по една пътека. Май никой от двама ни не държи да свърши в корема на някоя акула.

— В смисъл, по-добре е да действаме заедно.

— Да. Само не си мисли, че ще те целуна за лека нощ, Елан.

— Нито веднъж?

— Я по-добре се качи горе, да разбереш какво става. Аз тук ще се оправя сам.

— Не се бави, Калам. Кръвта изтича бързо.

— Знам.

Когато остана сам с капитана, убиецът намери игла и започна да шие срязаната плът. Свърши с едната ръка и започна с другата, когато капитанът изстена.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Само още десетина минути ми трябваха, за да свърша.

— Двойна игра — прошепна капитанът.

— Това го разбрахме — отвърна му Калам и продължи с шиенето. — Сега млъкни и ме остави да си свърша работата.

— Ковчежникът на горкия Пормквал е гадно копеле.

— Подобните се привличат, както казват.

— Като тебе и онова сутеньорче… две капки вода.

— Благодаря.

— Вече от вас двамата зависи.

— И от лейтенантката.

Капитанът се усмихна вяло и затвори очи.

— Добре.

Калам остави иглата и взе превръзките.

— Почти приключих.

— И аз.

— Оня телохранител е мъртъв. Сигурно ще ти е приятно да го знаеш.

— Да. Сам се уби идиотът. Първия замах го избегнах. Удари по някакви въжета. Усещаш ли го, Калам? Люлее се равномерно — някой горе знае какво да прави, слава на боговете. Все пак… доста тромаво… не ще удържи крантата.

— Добре. Аз свърших — каза Калам. — Сега поспи, капитане. Ще ни трябваш здрав. И то скоро.

— Едва ли. Другият телохранител ще довърши работата при първия шанс. Ковчежникът иска да ме разкара от пътя си.

— Ще се погрижим за това, капитане.

— Просто така?

— Просто така.

След като затвори вратата, Калам спря и разхлаби дългия нож в канията. „Просто така, капитане.“

Шквалът се укроти и небето на изток изсветля, чисто и окъпано в златиста светлина. Бъркотията на кърмовия мостик беше разчистена и екипажът като че ли беше овладял положението на борда, въпреки че Калам усещаше напрежението на моряците.

Ковчежникът и телохранителят му стояха под главната мачта — благородникът не откъсваше поглед от плаващия успоредно на тях откъм левия борд рейдър, толкова близо, че по палубата му се виждаха човешки фигури, които също ги наблюдаваха. Телохранителят обаче беше насочил цялото си внимание към Салк Елан, небрежно отпуснал се на стъпалата на предния мостик. Никой от моряците като че ли не желаеше да прекоси десетината крачки, които ги деляха.

Калам закрачи и спря до ковчежника.

— Значи вие сте поели командването.

Мъжът кимна отсечено. Не изглеждаше никак уверен — не посмя да срещне очите му.

— Смятам да ни откупя и да ни оставят на мира…

— И да си вземеш дяла. И колко ли ще е той? Осемдесет, деветдесет процента? С теб самия за заложник, разбира се. — Видя как кръвта се отцеди от лицето му.

— Не е твоя работа — отвърна ковчежникът.

— Прав си. Но убийството на капитана и офицерите му е моя работа, защото застрашава това пътуване. Дори екипажът да не го знае със сигурност, най-малкото го подозира, уверявам те.

— Морските пехотинци ще се справят с това. Разкарайте се и никой няма да ви пипне. Намесите ли се, сте трупове.

Калам огледа пиратския кораб.

— А техният процент какъв е? Какво ще ги спре да ти клъцнат гърлото и да приберат целия дял?

Ковчежникът се усмихна.

— Чичо ми и братовчедите ми едва ли ще го направят. Значи, съветвам те да слезеш в каютата си и да останеш там.

Калам пренебрегна съвета и тръгна към носа при пехотинците. Битката с пиратите се беше оказала свирепа и кратка.

— Приличаше повече на клане — промърмори лейтенантката, щом убиецът клекна до нея. Двете отделения седяха в носовия трюм и запушваха с парцали пробойните по корпуса. — Една драскотина не получихме.

— Какво разбрахте дотук? — попита я тихо Калам.

Тя сви рамене.

— Толкова, колкото ни трябваше, ефрейтор. Какво искате да направим?

— Ковчежникът ще ви заповяда да не се противите. След това пиратите ще ви приберат оръжията…

— След което ще ни прережат гърлата и ще ни хвърлят през борда — имперска заповед или не, този човек върши измяна.

— Е, само краде от крадец, но ви разбрах. — Калам се надигна. — Ще поприказвам с екипажа и ще се върна при вас, лейтенант.

— Защо не свалиш ковчежника и телохранителя му още сега, Калам?

Той присви очи.

— Да се придържаме към правилата, лейтенант. Оставяме убийството на онези, чиито души вече са оцапани.

Тя прехапа устна, изгледа го продължително и кимна.

Калам намери моряка, с когото беше говорил, докато товареха кораба в Ейрън. Навиваше въжета на кърмовия мостик като човек, намерил си работа, колкото да се залиса с нещо.

— Чух, че сте спасили капитана — каза морякът.

— Жив е, но е зле.

— Да. Готвачът пази пред вратата му, сър. С един сатър и — питайте духовете на свинете — знае как да го използва. Беру да ни благослови дано, видях го веднъж как се обръсна с него — гладко като цица на девица.

— Кой замества офицерите?

— Ако питате кой оправя работите и казва кой къде да стои, аз съм, сър, само че новият ни командир не иска да си бъбри много с мен. Мечоносецът му дойде да ми каже да сме готови да мъкнем, щом вълните се поукротят.

— Прехвърляне на товара?

Мъжът кимна.

— И после?

— Ами, ако държи на думата си, ще ни оставят живи.

— И защо трябва да са толкова милостиви? — изсумтя Калам.

— И аз самият го предъвквам това. Пък и случилото се с капитана. Пораздразнени сме малко, искам да кажа.

Затропаха ботуши, двамата се обърнаха и видяха, че телохранителят извежда войниците на палубата. Лейтенантката не изглеждаше особено щастлива.

— Рейдърът приближава — измърмори морякът.

— Значи се почва — изръмжа Калам. Озърна се за Салк Елан и видя, че погледът му се е спрял на него. Кимна му леко и Елан се обърна небрежно, скрил ръце под наметалото си.

— Рейдърът е тъпкан с мечове, сър. Виждам поне петдесет, готвят се за абордажа.

— Тях ги остави на войниците. Екипажът да стои настрана — предай на всички.

Морякът тръгна.

Калам слезе на главната палуба. Ковчежникът тъкмо се обръщаше към лейтенантката.

— Казах да предадете оръжието си, лейтенант!

— Не, сър. Няма да се подчиним.

Ковчежникът трепереше от гняв. Махна на телохранителя си.

Грамадният туземец понечи да тръгне, но не стигна далеч. Извика сподавено и ръцете му посегнаха към ножа, забил се в гърлото му. Смъкна се на колене и рухна.

Салк Елан пристъпи напред.

— Промяна в плановете, почитаеми сър — обясни невъзмутимо и се наведе да си прибере ножа.

Калам застана зад ковчежника и върхът на ножа му се опря между плешките му.

— Нито гък — изръмжа той в ухото му. — Да не си мръднал. — После се обърна към войниците. — Лейтенант, пригответе се да отблъснете нападателите.

— Слушам, сър.

Рейдърът се приближаваше, пиратите се трупаха по перилата, готови да прескочат празнината между двата съда. Разликата във височината означаваше, че ще трябва да се катерят — освен това онези на палубата не можеха да видят много добре какво ги очаква на „Рагстопър“. Един от моряците им беше започнал бавно да се катери по мачтата към гнездото на наблюдателя.

„Закъсняхте, глупаци.“

Пиратският капитан — чичото на ковчежника, предположи Калам — извика за поздрав.

— Отвърни му — изръмжа убиецът. — Кой знае, ако братовчедите ви са достатъчно добри, може и да преживееш още един ден.

Ковчежникът вдигна ръка и отвърна.

Разстоянието между двата кораба вече беше по-малко от десет крачки. Салк Елан отиде при моряците, застанали недалече от бойците.

— Щом се приближи достатъчно, хвърляте куките. И гледайте да сте ловки, момчета — иначе, ако ни се измъкне, ще ни гони от тук до Фалар.

Пиратът, катерещ се по мачтата, беше стигнал вече до средата и се обръщаше да види какво става на борда на „Рагстопър“. Пиратите по палубата замятаха въжета. Съдовете се приближиха.

Предупредителният вик на наблюдателя бе прекъснат от металната стрела на арбалет. Мъжът полетя надолу, стовари се насред гъмжилото на палубата и откъм рейдъра се разнесоха яростни ругатни.

Щом първите пирати прескочиха няколкото крачки вода и щурмуваха по фланга, Калам стисна ковчежника за яката и го повлече назад.

— Правиш ужасна грешка — изсъска благородникът.

Морските пехотинци отвърнаха на атаката с убийствен залп от железни стрели. Първата редица пирати се огъна, трупове западаха във водата.

Салк Елан извика предупредително и Калам рязко се обърна. Над и малко извън левия борд, точно зад струпаните пехотинци, във въздуха се оформи фигурата на чудовище — привидение с десет разтега дълги криле, с блеснали жълти люспи, заслепяващи очите под ярката слънчева светлина. Дългите му змийски челюсти бяха зейнали — с безброй остри зъби.

„Енкар’ал… толкова далече от Рараку… Дъх на Гуглата!“

— Предупредих те! — изсмя се ковчежникът.

Съществото се спусна като мълния и се вряза сред пехотинците, дългите остри нокти задращиха през брони и шлемове.

Калам отново се извъртя и натресе юмрука си в лицето на ковчежника. Той рухна и замря на палубата, от носа и очите му швирна кръв.

— Калам! — изрева Салк Елан. — Мага го остави на мен… помогни на войниците!

Убиецът затича напред. Енкар’алът си беше съвсем смъртно същество, просто беше ужасно труден за убиване; рядко се срещаха дори в пустинята — убиецът никога досега не беше се сражавал с такова чудовище.

То вече беше покосило седем пехотинци. Крилете му изплющяха и създанието надвисна над останалите, ноктестите крака заудряха по вдигнатите им щитове.

Пиратите вече се изсипваха на „Рагстопър“, възпирани едва от половин дузина пехотинци, сред тях — и старшата им.

Нямаше време за много мислене, нито за преценка докъде е стигнал Салк Елан.

— Събери щитовете! — изрева Калам, след което скочи и се изкатери по стената от щитове. Енкар’алът се извъртя и острите като бръсначи нокти замахнаха към лицето на убиеца. Той залегна и заби дългия нож между краката на чудовището.

Върхът се натресе в твърдите като желязо люспи и се прекърши като клечка.

— Гуглата да те вземе дано!

Той пусна дръжката на оръжието и се закатери по набръчканата люспеста кожа. Челюстите изщракаха към него, но не можаха да го достигнат. Напъна с ръце и се озова на гърба на звяра.

Откъм борда на пиратския съд до ушите му стигна трясъкът от магически мълнии.

Стиснал ножа в едната си ръка, а другата увил около змийския врат на чудовището, Калам започна да сече по биещите във въздуха криле. Острието се хлъзгаше по прозрачната мембрана и после я разпаряше: Чудовището се свлече на палубата сред няколкото оцелели войници, те почнаха да го секат с късите си мечове.

По-тежките оръжия постигнаха онова, за което дългият нож се бе оказал негоден, и проникнаха между люспите. Швирна кръв. Съществото запищя и се замята в предсмъртна агония.

Битката кипеше вече навсякъде, пиратите налитаха да довършат последните оцелели бранители. Калам се смъкна от гърба на издъхващия енкар’ал, премести ножа в лявата ръка и успя да се докопа до късия меч на един от убитите малко преди двама от пиратите да връхлетят върху него с кривите си тълвари.

Той скочи между двамата и мълниеносно заби с двете оръжия, след което продължи напред, като изви ръце да изтръгне остриетата.

Умът му се замъгли в тази месомелачка. Изгуби ножа, след като го заби в нечии ребра, смъкна шлема на един рухващ до него войник и го нахлузи на главата си — оказа му се малък и един страничен удар на свистящ тълвар го отпрати във въздуха, докато той се провираше в човешкото гъмжило.

Половин дузина пирати се обръщаха, за да го атакуват.

Салк Елан ги нападна във фланг, с по един дълъг нож във всяка ръка, и трима рухнаха за миг. Калам също скочи напред, отби едно от свистящите остриета и стисна с пръсти гърлото на нападателя си.

След миг трясъкът на оръжия замря. Наоколо се въргаляха хора, някои крещяха и стенеха от болка, но повечето вече изстиваха. Калам коленичи и едва си пое дъх.

— Голяма каша! — промърмори Салк Елан и се наведе да изтрие ножовете си.

Убиецът го зяпна. Хубавите му дрехи бяха опърлени и подгизнали от кръв. Половината му лице беше почервеняло, обгорено от мълния, веждата от същата страна беше станала на пепел. Дишаше тежко и всяко поемане на дъх явно му причиняваше болка.

Калам се огледа. Нито един от пехотинците не беше останал на крака. Няколко моряци обикаляха между телата и измъкваха онези, които все още дишаха — бяха намерили дотук само двама, без лейтенантката.

Действащият като първи помощник приближи до него.

— Готвачът иска да пита нещо.

— Какво?

— Тоя голям гущер вкусен ли е?

Салк Елан отвори уста да се изсмее и се закашля.

— Направо деликатес — измърмори Калам. — В Пан’поцун дават сто джаката за фунт.

— Моля за разрешение да преровим рейдъра, сър — продължи морякът. — Можем да се запасим.

Убиецът кимна.

— Ще дойда с вас — предложи Салк Елан.

— С удоволствие, сър.

— Ей — извика един от моряците, — какво да правим с ковчежника? Още е жив кучият му син.

— Оставете го на мен — каза Калам.

Ковчежникът беше още в съзнание, когато вързаха на врата му две торби с монети, и гъгнеше под парцала, вързан през устата му, облещил очи. Калам и Салк Елан го отведоха до борда и го хвърлиха без церемонии.

Кръжащите наоколо акули се спуснаха към него, но вече бяха напълнили кореми и се отказаха да го гонят към дъното.

След час опразненият рейдър още гореше под стълб дим. После се скри зад хоризонта.

Вихърът се извисяваше като стена, по-висока, отколкото можеше да възприеме човешкият поглед, и над една миля широка. Ала в самото ядро на Свещената пустиня Рараку всичко си оставаше спокойно, въздухът блестеше, окъпан в златиста светлина.

Някъде напред се издигаха скални зъбери, като почернели кости. Леоман, който вървеше на десетина крачки пред групата, изведнъж спря и се обърна.

— Трябва да прекосим място, обитавано от духове.

Фелисин кимна.

— По-стари от тази пустиня… вдигнали са се и сега ни гледат.

— Мислят ли ни злото, Ша’ик Преродена? — попита я тоблакаят и десницата му стисна дръжката на оръжието.

— Не. Може би са любопитни, но иначе им е все едно. — Обърна се към Хеборик. Бившият жрец все още беше потънал в себе си, скрит под татуировките. — Ти какво усещаш?

Той трепна и се дръпна встрани, щом чу гласа й, сякаш всяка дума го бодеше като стрела.

— Не е нужно да си безсмъртен дух, за да ти е все едно.

Тя го изгледа.

— Бягството от радостта на прераждането не може да продължи вечно, Хеборик. Това, което те плаши, е, че отново ставаш човек…

Той й отвърна с горчив, пълен с насмешка смях.

— Не очакваш да чуеш такива мисли от мен. Колкото и да не ти харесваше онова, което бях, ето, че съжаляваш, че онова дете вече го няма.

— Все още те владее този прилив на сила, Фелисин, и в заблудата си вярваш, че тя ти носи и мъдрост. Има дарове, но някои неща трябва да ги спечелиш сама.

— Той е като окови по теб, Ша’ик Преродена — изръмжа тоблакаят. — Убий го.

Тя поклати глава, без да откъсва очи от Хеборик.

— Щом мъдростта не може да ми бъде дарена, ще бъда дарена с мъдрец. С близостта му, с думите му.

Бившият жрец вдигна глава и очите му се присвиха под тежко надвисналото чело.

— Май не ми оставяш избор, Фелисин.

— Може би само така изглежда, Хеборик.

Забеляза как се бори вътре в себе си, борба, която никога не го беше оставяла. „Нагазихме цяла страна, опустошена от свирепа война, и през цялото време воювахме със себе си. Дрижна е вдигнал само едно огледало…“

— Все пак съм се научила на нещо от теб, Хеборик.

— На какво?

— На търпение. — Обърна се и махна на Леоман да продължат.

Стигнаха до извитите, покрити със сажди скали. Нямаше ги обичайните следи от това, че мястото е било някога център на свещени ритуали. Базалтовата скала беше неподатлива на човешка ръка, опитала се да вреже в нея символи, познати от камъните на свещените места.

И все пак Фелисин долавяше присъствието на духовете — някога силно, а сега — само смътно ехо. Усещаше унинието, с което ги следяха невидимите им очи. Пустинята се стелеше около тях — древно море, отдавна пресъхнало. Огромната падина бе покрита с тънка прашна пелена.

— Оазисът е близо до центъра — промълви Леоман.

Тя кимна.

— Остават ни вече по-малко от седем левги.

— Кой носи личните вещи на Ша’ик? — попита го тя.

— Аз.

— Ще ги взема.

Той остави мълчаливо торбата и почна да вади разни неща. Дрехи, няколко пръстена като за бедна жена, гривни и обеци, дълъг нож с тънко острие, начернено, освен по ръба.

— Мечът й ни чака в оазиса — каза Леоман. — Гривните си ги носеше само на лявата китка, пръстените — също на лявата ръка. — Посочи няколко каишки. — Тях си ги връзваше на дясната китка и под лакътя. — Помълча, без да откъсва свъсения си поглед от нея. — Дано само дрехите да са ти по мярка.

Тя се усмихна.

— За да се подсили измамата ли, Леоман?

Той сведе очи.

— Може да има… съпротива. Върховните магове…

— Ще подчинят каузата на волята си, ще създадат фракции в стана, а след това ще влязат в борба помежду си, за да решат кой да властва над всички. Все още не са го направили, защото не могат да решат дали Ша’ик е още жива. Но вече са подготвили терена.

— Пророчице…

— Аха, дотук поне го приемаш.

Той се поклони.

— Никой не може да отрече силата, която се е вляла в теб, но все пак…

— Все пак аз не съм отворила Свещената книга.

Той я погледна твърдо.

— Да. Не си.

Фелисин се огледа. Тоблакаят и Хеборик стояха близо до тях и гледаха и слушаха смълчани.

— Онова, което ще отворя, не е между тези корици, а вътре в мен. Сега не му е времето. — Отново се обърна към Леоман. — Трябва да ми вярваш.

Пустинният воин присви очи.

— Никога не си могъл лесно да преглътнеш това, нали, Леоман?

— Кой го казва?

— Ние.

Той не отговори.

— Тоблакай.

— Да, Ша’ик Преродена?

— Спрямо човек, който се съмнява в теб, какво би използвал?

— Меча си — отвърна той.

Хеборик изсумтя.

Фелисин рязко се извърна към него.

— А ти? Ти какво би използвал?

— Нищо. Ще си остана какъвто съм, и ако се окажа достоен за доверие, човекът ще го разбере.

— Освен ако…?

Хеборик се намръщи.

— Освен ако този човек не може да повярва на самия себе си, Фелисин.

Тя отново се обърна към Леоман и зачака.

Хеборик се окашля.

— Не можеш да заповядаш на човек да има вяра в теб, момиче. Покорство — да, но не и вяра.

Тя заговори на Леоман:

— Каза ми, че на юг имало един човек. Мъж, който води разбитите останки от една войска, и десетки хиляди бежанци. Те правят каквото той им повели, вярата им е абсолютна — как е успял да го постигне този човек?

Леоман само поклати глава.

— Ти някога следвал ли си такъв водач, Леоман?

— Не.

— Значи наистина не знаеш.

— Не знам, Пророчице.

Фелисин се отдалечи от тримата мъже, съблече дрехите си и облече дрехите на Ша’ик. Постави си потъмнелите сребърни накити със странното чувство, че всичко това й е познато от много отдавна, след това хвърли старите си дрипи. Огледа пустинната падина и рече:

— Хайде. Върховните магове вече губят търпение.

— Според първия помощник сме само на два дни от Фалар — каза Калам. — Всички приказват за тези попътни ветрове.

— Има си хас да не приказват — изръмжа капитанът. Беше се вкиснал.

Убиецът наля халбите и се облегна на стената. Онова, което продължаваше да мъчи капитана и да го държи в койката вече от няколко дни, не беше от раните. „Раните по главата може да се усложнят, не забравяй. И все пак…“ Капитанът трепереше, щом заговореше, въпреки че думите излизаха гладко от устата му. Борбата, изглежда, бе в това да ги изрече, а и да ги свърже в нещо, приличащо донякъде на смислено изречение. Но в очите му Калам все пак виждаше ум, не по-малко остър отпреди.

Беше озадачен, но в същото време усещаше, на някакво инстинктивно ниво, че присъствието му влива енергия в усилията на капитана да се оправи.

— Вахтеният видял кораб след нас, вчера преди залез-слънце. Смята, че бил бърз търговски съд, малазански. Ако наистина е така, ни е подминал без светлини и поздрави. Тая заран няма и помен от него.

Капитанът изпъшка.

— Толкоз бързо никога не е било. Никога. Бас държа, че и те са опулили очи и хвърлят заклани петли през борда в ухилената паст на Беру при всяка благословена камбана.

Калам отпи от разреденото вино и го погледна над ръба на очуканата халба.

— Снощи загубихме последните двама войници. Почвам да се чудя за тоя ваш знахар.

— Бас държа, че се е озорил. Не е за него.

— Е, вече е минал на пиратския ейл.

— Той не пие.

— Вече пие.

Погледът, с който му отвърна капитанът, бе като далечен огън на маяк, предупреждаващ за плитчини отпред.

— Нищо не е както трябва, доколкото схващам.

— Главата на капитана е врътнала, факт. Език, пълен с тръни, шепне в нечие ухо. Като жълъди под шумата, готови да покълнат.

— Щеше да ми кажеш, ако можеше.

— Какво да кажа? — Той посегна с треперещата си ръка към халбата. — Не можеш го хвана онова, дето го няма, винаги съм го казвал. И удар не можеш задържа, гледаш и хоп — пукнало се жълъдчето, покълнало.

— Ръцете ти изглеждат съвсем зараснали.

— Да, добре са. — Капитанът извърна очи, сякаш усилието да поддържа разговора най-сетне го бе изтощило съвсем.

Убиецът се поколеба.

— За някакъв Лабиринт чух…

— Зайци — измърмори капитанът. — Плъхове.

— Добре. — Калам въздъхна и се надигна. — Ще ти намерим подходящ знахар. Денълски знахар, като стигнем Фалар.

— Бързо.

— Да. Бързо.

— С попътни ветрове.

— Да.

— Само дето никога не е имало попътни ветрове толкова близо до Фалар.

Калам излезе на палубата, вдигна за миг очи към небето, после тръгна към носа.

— Как е капитанът? — попита го Салк Елан.

— Зле.

— С раните по главата е така. Треснат те на лошо място и почнеш да редиш брачни клетви на кучето си.

— Ще видим във Фалар.

— Дано имаме късмет да намерим добър знахар в Бантра.

— Бантра ли? Дъх на Гуглата, защо Бантра, след като главните острови са само на няколко левги по-натам?

Елан сви рамене.

— Това е родният пристан на „Рагстопър“, както изглежда. Ако не си забелязал, нашият действащ пръв помощник е изтъкан от суеверия. Цял легион невротизирани моряци, омесени в едно, Калам, и точно по този въпрос не можеш да го склониш — Гуглата ми е свидетел, че се опитах.

Викът на наблюдателя отгоре ги прекъсна.

— Платна! Два градуса ляво на борд! Шест… седем… десет — Беру да ни благослови, цяла флота!

Калам и Елан се качиха на мостика и застанаха на лявото перило. Все още не се виждаше нищо освен вълни. Първият помощник изрева от палубата:

— Какъв им е курсът, Ритник?

— Север, сър! И запад. Ще пресекат нашия, сър!

— След около дванайсет часа — измърмори Елан. — Тежък маршрут, от началото до края.

— Флота — повтори Калам.

— Имперска. Адюнкта Тавори, приятел. — Обърна се и го изгледа с крива усмивка. — Ако си мислил, че достатъчно кръв се изля над родната ти земя… е, слава на боговете, че поне сме тръгнали в обратна посока.

Първите платна вече се виждаха. „Флотата на Тавори. Конен и войскови транспорт, обичайната, дълга цяла левга диря от боклук и трупове, конски и човешки, акули и денрабъ, мятащи се из вълните. Всяко дълго пътуване кара една мрачна и изнервена армия да зажаднее да се хване на работа. Без съмнение до ушите им са стигнали достатъчно приказки за жестокости, за да изстържат и последната троха милост от душите им.“

— Главата на влечугото — тихо заговори Елан — на дългия имперски врат. Кажи ми, Калам, дали някоя част от теб — онази, на стария войник — не жадува сега да стои на някоя палуба ей там? Забелязваш някакъв самотен, поел към Фалар търговски кораб, и някъде вътре в теб започва да се надига онази тиха, гибелна решителност? И си готов да нанесеш наказанието на Ласийн, каквото тя винаги нанася, както е длъжна една императрица — десетократна мъст. И сега се подмяташ между тези два прилива, нали?

— Мислите ми са си мои и не можеш да ги пипаш, Елан, колкото и развихрено да е въображението ти. Не ме познаваш, нито ще ме познаваш някога.

Мъжът до него въздъхна.

— Ние се бихме рамо до рамо, Калам. Доказахме, че можем да бъдем смъртоносен екип. Общият ни приятел в Ерлитан има подозрения какво възнамеряваш да направиш — помисли колко по-големи ще са ти шансовете, ако съм до теб…

Калам бавно се обърна към Елан и попита съвсем тихо:

— Шансове за какво?

Салк Елан сви рамене, безгрижно.

— За каквото и да е. Не отбягваш партньорствата, нали? Имаше го Бързия Бен, а преди него — Портхол Кнастра, от най-ранните ти предимперски дни в Карашимеш. Гуглата ми е свидетел, всеки, който погледне повечко биографията ти, Калам, бързо ще се увери, че държиш на партньорствата. Е? Какво ще кажеш?

Убиецът бавно примигна.

— А тебе какво те кара да мислиш, че сега съм сам, Салк Елан?

За много кратък миг и въпреки това — за свое огромно удовлетворение, Калам видя как по лицето на Елан пробяга неувереност, преди да се появи гладката усмивка.

— И къде ли се крие той? Може би горе на мачтата? Онзи вахтен със съмнителното име?

Калам му обърна гръб.

— Че кой друг?

Усещаше очите на Салк Елан в гърба си, докато се отдалечаваше. „Притежаваш наглостта на всеки добър маг, приятел. Тъй че ще ми позволиш удоволствието да ти я поразбия.“

18.

Натъкнаха се на четирите тела в края на могилата от сплетени коренища, бележеща входа към огромен лабиринт. Телата бяха сгърчени, с потрошени ръце и крака, тъмните им халати бяха усукани и корави от засъхналата кръв.

Осъзнаването се появи, натежало в ума на Маппо — отговор на подозрения, който не носеше изненада. „Безименни… Жреци на Азата, доколкото такива сили могат да имат жреци. Колко ли студени ръце са ни водили насам? Самият аз… Икариум… тези два сплетени корена… тръгнали към Треморлор…“

Икариум изсумтя и пристъпи напред; очите му се бяха спрели на една строшена тояга до един от труповете.

— Виждал съм такава тояга.

Треллът изгледа намръщено приятеля си.

— Как? Къде?

— В един сън.

— Сън ли?

Джагът му отвърна с полуусмивка.

— О, да, Маппо. И аз имам сънища. — Погледна отново телата. — Започна така, както започват всички подобни сънища. Залитам. От болка. Няма никакви рани по мен, а и оръжията ми са чисти. Не, болката е вътре в мен, като от знание, придобито някога и след това изгубено.

Маппо го зяпна, мъчеше се да схване думите му.

— Пристигам — продължи сухо джагът — в окрайнините на някакъв град. Треллско поселище, сред равнината. Беше разрушено. Белези от магьосничество са оцапали земята… опетнили са въздуха. Трупове гният по улиците, а Великите гарвани са долетели да се хранят — насмешливите им крясъци са гласът на цялата воня.

— Икариум…

— А после се появява някаква жена, облечена като тия тука пред нас. Жрица. Държи тояга, от която кърви зла сила.

— „Какво си направила?“ — питам я.

— „Само каквото трябва — отвръща ми тихо тя. Виждам на лицето й голям страх, когато ме поглежда, и това ме натъжава. — Джаг, не бива да се скиташ сам.“

— Думите й сякаш пробуждат у мен ужасни спомени. И образи, лица — приятели, безброй мои приятели. Сякаш рядко съм бивал сам. Мъже и жени са крачили до мен, понякога по един, друг път — цял легион. Тези спомени ме изпълват със скръб, сякаш по някакъв начин съм изменил на всички тези приятели. — Замълча и бавно кимна. — Да, вече го разбирам. Всички те са били мои закрилници, също като теб, Маппо. И всички са се провалили. Били са, навярно, убити от собствената ми ръка.

Отърси рамене.

— Жрицата вижда какво е изписано на лицето ми, защото нейното се превръща в огледално на моето. После кимва. Тоягата й разцъфва от магия… и аз се скитам през някаква безжизнена равнина, сам. Болката, утаена в мен — там, където се е била утаила в мен, вече няма нищо. И докато усещам как се разпадат спомените ми… угасват… разбирам, че просто съм сънувал. И се събуждам. — Обърна се и го погледна с ужасна усмивка.

„Невъзможно. Изкривяване на истината. Видях онази касапница със собствените си очи. Говорих с онази жрица. Бил си навестен в сънищата си, Икариум, с коварна злонамереност.“

Фидлър се окашля.

— Пазили са входа, изглежда. Онова, което ги е издебнало, се е оказало непосилно за тях.

— На Джаг Одан — каза Маппо — са известни като Безименните.

Очите на Икариум го изгледаха твърдо.

— Тоя култ — промълви Апсалар — уж беше престанал да съществува.

Тримата я изгледаха и тя сви рамене.

— Знанията на Танцьора.

— Гуглата да вземе дано гнилите им душици! — запени се Искарал. — Нагли кучи синове, до един — как смеят да имат такива претенции?

— Какви претенции? — изръмжа Фидлър.

Върховният жрец се сви.

— Нищо. Нищо не казвам за това, м-да. Слуги на Азата — ха! Не сме нищо освен пиончици на игралната дъска? Господарят ми ги заличи от Империята, м-да. Задача за Ноктите, Танцьора ще ви каже. Необходимо прочистване, вадене на трън от задника на императора. Сеч и опозоряване. Безмилостно. Твърде много уязвими тайни — коридори на сила, — о, колко пречеха на господаря ми да влиза в Скръбния дом…

— Искарал! — сряза го Апсалар.

Жрецът се сви, като ударен през лицето.

Икариум се обърна към младата жена.

— Кой изрече това предупреждение? През твоята уста — кой?

Тя го изгледа.

— Притежаването на спомени налага отговорност, Икариум, също както непритежаването им те опрощава.

Джагът примига.

Крокъс пристъпи напред.

— Апсалар?

Тя се усмихна.

— Или Котильон? Не, аз съм си, Крокъс. Боя се, че вече започва да ми писва от всички тези подозрения. Все едно че у мен няма нищо, което да не е опетнено от бога, който ме беше обсебил. Бях малко момиче, когато ме взе. Дъщеря на рибар. Но вече не съм момиче.

Баща й въздъхна шумно.

— Дъще… никой от нас вече не е онова, което е бил някога, и всичко, което преживяхме, докато стигнем дотук, не е никак просто. — Навъси се, сякаш се бореше с думите. — Но ти заповяда на Върховния жрец да млъкне, да затаи тайните, които Танцьора — или Котильон — иска да си останат тайни. Тъй че подозренията на Икариум бяха съвсем естествени.

— Да — отвърна му тя. — Вече не съм робиня, каквато бях. Аз решавам какво да правя със знанието, което притежавам. Аз избирам каузите си, татко.

— Ти ме наказваш, Апсалар — промълви Икариум. И отново се обърна към Маппо. — Какво друго знаеш за тези Безименни, приятелю?

Маппо се поколеба, после отвърна:

— Племето ни ги приемаше като скъпи гости, но гостуванията им бяха редки. Вярвам обаче, че наистина гледат на себе си като на слуги на Азатите. Ако в треллските легенди се съдържа някаква истина, то култът като нищо може да датира от времената на Първата империя…

— Те са изкоренени! — изврещя Искарал.

— В границите на Малазанската империя, може би — отстъпи Маппо.

— Приятелю — настоя Икариум, — криеш от мен важни истини. Държа да ги чуя.

Треллът въздъхна.

— Бяха поели дълг да ти наемат попечители, Икариум, и са го правили от самото начало.

— Защо?

— Това не знам. Но след като попита… — Той се намръщи. — В името на благородни клетви? За да опазят Азатите? — Маппо сви рамене.

— Чуканите на Гуглата! — изръмжа Реллок. — Може и вина да е, откъде да знаем.

Очите на всички се извърнаха към него.

Фидлър тръсна глава и подкани:

— Да влизаме.

Ръце и крака. Онова, което дращеше сред гъсто сплетените корени, онова, което се протягаше и извиваше в безнадеждно усилие да се измъкне на свобода, което се протягаше в безмълвна молитва и в смъртна закана отвсякъде, беше безкраен низ от пленен живот — и малко от ужасно одухотворените, гърчещи се пипала и крайници бяха с човешки произход.

Въображението на Фидлър рухваше безсилно пред страстното му желание да си представи възможните тела, глави и лица, свързани с тези крайници, макар и да знаеше, че пред реалността, скрита от гъсто оплетените стени, ще избледнеят и най-лошите му кошмари.

Затворът от корени на Треморлор държеше в плен демони, древни асценденти и такава орда от чужди същества, че сапьорът се беше разтреперил от ясното разбиране за нищожеството си — своето и на цялата си раса. Човешките същества бяха като едно крехко листенце на невъобразимо по размери дърво. Слисването го беше разоръжило, беше стъпкало цялата му дързост с безкрайното, несекващо ехо от векове и селения, затворени в този безумен кипящ затвор.

Чуваха екота на битки, кипящи от всички страни, до този момент за тяхно щастие — в други, далечни разклонения на усукания заплетен лабиринт. Азатът беше атакуван от всички фронтове. Пукот на кършещо се дърво ехтеше във въздуха. Зверски писъци разкъсваха сивия като стомана въздух пред тях, гласовете бяха единственото, което можеше да се измъкне от ужасяващата война.

Арбалетът беше станал хлъзгав в ръцете му. Фидлър се провираше все напред и напред, като се мъчеше да стои по средата на пътеката, извън обсега на посягащите от всички страни нечовешки ръце. Стигна до остър завой, присви се и погледна през рамо към останалите.

Бяха останали само три Хрътки. Шан и Джиър бяха отишли нанякъде. Фидлър нямаше представа къде са, нито какво става с тях, но Баран, Блайнд и Руд не изглеждаха особено притеснени от отсъствието им. Сляпата самка пристъпваше невъзмутимо до Икариум все едно че не беше нищо повече от добре обучена спътница на джага. Баран държеше ариергарда, а Руд — пъстра грамада от мускули — чакаше неподвижно няма и на пет крачки зад позицията на Фидлър.

Той потръпна и погледът му отново пробяга към Блайнд. „До Икариум… толкова близо…“ Съвсем ясно разбираше тази близост, също както и Маппо. Ако изобщо беше възможно да се сключи сделка с един дом на Азата, то я беше уредил Сенкотрон. Хрътките нямаше да бъдат пленени — колкото и да копнееше може би Треморлор за мигновеното и окончателно премахване на тези древни убийци — не, сделката предполагаше много по-голяма награда.

Маппо стоеше от другата страна на джага, вдигнал пред себе си лъскавата си костена тояга. Прилив на състрадание изпълни Фидлър. Треллът се разкъсваше вътрешно. Трябваше да пази не само от превъплъщенци — до него, в края на краищата, беше многовековният му спътник, когото обичаше като роден брат.

Крокъс и Апсалар бяха от двете страни на Слуга. Пъст се беше присвил на една стъпка зад тях.

„И сме това. Това и нищо повече.“

Беше се спрял пред завоя, откликвайки на някакво инстинктивно колебание, което сякаш го стисна неумолимо през гръбнака. „Не продължавай. Изчакай.“ Сапьорът въздъхна. „За какво да изчакам?“

Очите му, все още обикалящи по групата зад гърба му, уловиха нещо и замръзнаха.

Космите по гърба на Руд бавно настръхваха.

— Гуглата да го вземе!

Около него изведнъж закипя, едно огромно туловище се извиси пред очите му и нададе рев, от който мозъкът в костите му замръзна. А отгоре, с плясъка на кожени криле, се протегнаха грамадни нокти.

Връхлитащият соултейкън беше кафяв мечок, голям колкото каляска на благородник, хълбоците му се отъркваха в стените на лабиринта, от които се протягаха ръце и лапи и се впиваха в гъстата козина. Сапьорът видя как един нечовешки крайник бе откъснат от тройната става на рамото и оттам швирна стара, черна кръв. Без да обръща внимание на отчаяните напъни, все едно че не бяха нищо повече от дращещи клони и тръни, мечокът се хвърли напред.

Фидлър се хвърли по очи върху сплетените корени — върху сгорещената и мазна като от пот кора, — без да хаби дъх дори да извика предупредително на останалите. Не че беше необходимо.

Мечешкият корем профуча над него като в мъгла — бяла четина, оцапана с кръв — и го подмина още докато сапьорът се превърташе.

Вниманието на мечока бе приковано в кървавочервения енкар’ал, надвиснал отгоре му — друг соултейкън, който врещеше от ярост. Мечешките лапи замахнаха във въздуха, докато крилатото влечуго залиташе назад, право към тоягата на Маппо.

Силата на замаха на трелла беше невъобразима за Фидлър. Топката на оръжието се заби в гръдта на енкар’ала и я прониза с пращене на ребра. Енкар’алът, с големината на вол, буквално се огъна на две от удара. Костите по крилете му се скършиха, вратът и главата му политнаха напред, от очите и ноздрите му рукна кръв.

Влечугоподобният соултейкън беше мъртъв още преди да се натресе в стената от корени. Нокти и ръце го хванаха и го задържаха.

— Не! — изрева Маппо.

Погледът на Фидлър се стрелна към Икариум — но не джагът бе предизвикал вика на трелла, а Хрътката Руд, която нападаше грамадния мечок.

Соултейкън изкрещя и залитна към отсрещната стена от корени. Малко бяха протегналите се крайници, които можеха да задържат здраво такъв звяр, но един от тях изчака, един от тях, покрит със змийско зелена кожа, се уви около дебелия мечешки врат, и този един притежаваше сила, надмогваща дори мощта на соултейкън.

Руд заби челюсти в лапата му — чу се пукот на кости, — разтърси глава и дръпна.

— Мессремб! — изрева треллът, докато се мъчеше да се отскубне от хваналия го Икариум. — Съюзник!

— Соултейкън! — изврещя Искарал Пъст и заподскача на място.

Маппо изведнъж се смъкна на колене и прошепна:

— Приятел.

И Фидлър разбра. „Първият изгубен днес приятел. Първият…“

Треморлор пое и двамата превъплъщенци, корените се разтърсиха яростно и се увиха около тях. Двата звяра вече се бяха изправили един срещу друг, на отсрещните стени — техните вечни покои. Мечокът, от чийто откъснат крайник бликаше гъста кръв, продължаваше да се бори, но дори неговата огромна сила се оказа нищожна пред неземната мощ на Азата и ръката, която го задържаше и стягаше хватката си около врата му. Стиснатото гърло на Мессремб се мъчеше да вдиша. Червените кръгове около кафявите му очи добиха синкав оттенък, очите се издуха и се оцъклиха.

Руд кротко поглъщаше раздраната лапа — с костите, плътта и козината.

— Маппо — промълви Икариум, — виж онази чудовищна ръка, как изтръгва живота от него… разбираш ли? Няма да има вечен затвор за Мессремб. Гуглата ще го вземе — смъртта ще го вземе, както взе енкар’ала…

Виещите се корени от двете насрещни стени се протегнаха едни към други, почти докосвайки се.

— Лабиринтът прави нова стена — промълви Крокъс.

— Бързо тогава — сряза ги Фидлър — Всички отсам.

Продължиха напред, потънали в тишина. Ръцете на Фидлър трепереха неудържимо, стиснали безполезното оръжие. Силите и цялата диващина, на които бе станал свидетел само преди минути, го бяха съкрушили дотолкова, че умът му бе изтръпнал.

„Не можем да преживеем това. Сто Хрътки на Сянка нямаше да стигнат. Такива превъплъщаващи се създания са дошли тук с хиляди, всички са тук, всички са в Треморлор — колко от тях ще стигнат до Къщата? Само най-силните. Най-силните… И какво искаме ние? Да проникнем в самата Къща, да намерим портата, която ще ни изведе в град Малаз, в самия Скръбен дом. Богове, та ние сме само едни нищожни играчи… с едно изключение. Един човек, чийто гняв не можем да позволим да се развихри, един човек, от когото се бои дори самият Азат.“

От всички страни ги връхлетя шумът на свирепа битка. Другите коридори на този пъклен лабиринт бяха сцена на развихрила се неудържима ярост и Фидлър разбираше, че самите те скоро няма да могат да я избегнат. Ужасните звуци наистина се усилваха, ставаха все по-близки. „Приближаваме Къщата. Сливането. Всички сме вътре в него…“

Спря се и се обърна към другите. Не изрече предупреждението си — всяко лице, всеки поглед безмълвно говореше, че разбират.

Някъде пред тях задраскаха нокти, Фидлър се обърна вихрено и видя, че към тях иде Шан. Хълбоците на кучето трепереха, покрити с безброй рани.

„О, Гуглата да…“

До ушите им стигна нов звук, идещ по кървавата диря, оставена от току-що появилата се Хрътка.

— Беше предупреден! — изрева Икариум. — Грилън! Беше предупреден!

Маппо беше прегърнал джага през раменете. Внезапният прилив на гняв на Икариум накара въздухът наоколо да застине — сякаш целият Лабиринт бе затаил дъх. Джагът остана неподвижен в тази прегръдка, но сапьорът виждаше как мишците на трелла се изпъват, за да удържат някаква невидима сила. Звукът, който се изтръгна от Маппо, беше изпълнен с толкова болка, с такова отчаяние и страх, че Фидлър наведе глава и от очите му потекоха сълзи.

Блайнд се отдръпна от Икариум и шокът от това как подви унило опашка прониза сапьора.

Руд и Баран застанаха до Шан в боязлива преграда, като оставиха Фидлър от другата страна. Той закрета към тях с омекнали колене, замаян, сякаш беше изпил цял галон вино. Погледът му не се откъсваше от Икариум — всички вече се бяха спрели на ръба на най-сетне разкрил се ужас.

И трите Хрътки потръпнаха и рязко се дръпнаха стъпка назад. Фидлър се извърна мълниеносно. Пътят им напред беше затворен от нова стена — кипнала, гъмжаща стена.

„О, богове. Срещаме се пак.“

Момичето беше не повече от дванадесетгодишно, облечено в кожена дреха, обшита със застъпващи се бронзови люспи — сплескани монети, — а копието, което държеше, бе толкова тежко, че се поклащаше. Стоеше насред пътеката и не помръдваше.

Фелисин погледна към кошничката със сплетени цветя до босите кални крака на детето и каза:

— Това май ти иде повече отръки.

Детето-часовой погледна Леоман, после — тоблакая.

— Можеш да смъкнеш оръжието — каза му пустинният воин.

Треперещият връх на копието се сниши към пясъка.

Тоблакаят изрече твърдо:

— На колене пред Ша’ик Преродената!

Момичето се просна в нозете им. Фелисин се наведе и го погали по главата.

— Можеш да станеш. Как се казваш?

Детето се изправи колебливо и само поклати глава.

— Сигурно е някое от сирачетата — каза Леоман. — Няма кой да говори от нейно име в ритуала на наричането. Затова още си няма име, но е готова да отдаде живота си за теб, Ша’ик Преродена.

— Щом е готова да отдаде живота си за мен, значи е заслужила име. Както и останалите сираци.

— Ваша воля… кой тогава ще ги представи?

— Аз, Леоман.

Краят на оазиса бе очертан от ниски порутени кирпичени стени и тънка ивица палми, под които из сухата папрат щъкаха пясъчни раци. В кошарата наблизо десетина кози извърнаха светлосивите си очи към новодошлите.

Фелисин взе от кошничката една от гривничките от плетени цветчета. Наниза я на дясната си китка.

Тръгнаха към центъра на оазиса. Въздухът стана по-прохладен; сенчестите петна, през които минаваха, я смаяха след дългите дни под неумолимия слънчев зной. Безкрайните руини наоколо показваха, че тук някога се е издигал град, град с просторни градини и дворове, с езерца и фонтани, всичко — сринато до купчини ронлива пръст и ниски могили.

Около стана се мяркаха огради, а конете в тях изглеждаха охранени и здрави.

— Колко е голям този оазис? — попита Хеборик.

— Не можеш ли да попиташ призраците? — изсумтя Фелисин.

— Предпочитам да не ги питам. Разрушението на този град съвсем не е било мирно. Древни нашественици, съкрушили последните островни поселения на Първата империя. Тънките чирепи с небесносиния цвят под краката ни са от Първата империя, по-дебелите и червени са от завоевателите. От нещо деликатно към нещо грубо — този модел се повтаря през цялата история. Истини като тази ме изтощават до дъното на душата.

— Оазисът е огромен — каза Леоман на бившия жрец. — Има места с добра, истинска почва, тях сме засадили с фураж и жито. Останали са и няколко стари кедрови горички, между вкаменени пънове. Има езерца, водата в тях е прясна и не свършва. Ако решим, можем изобщо да не напускаме това място.

— Колко са хората?

— Единадесет племена. Четиридесет хиляди конници, най-добрите на този свят.

Хеборик изсумтя.

— И какво може да направи една конница срещу легиони пехота, Леоман?

Пустинният воин се усмихна.

— Единственият шанс е да се воюва, старче.

— Опитвано е вече — отвърна му Хеборик. — Това, което е направило малазанската военщина толкова успешна, е способността й да се приспособява, да сменя тактиката си — дори на самото бойно поле. Смяташ ли, че Империята не е срещала конни култури и преди? Срещала е, и ги е покорявала. Великолепен пример могат да бъдат уикците, или сетите.

— И как е успявала Империята?

— Не съм подходящият историк за такива подробности — никога не са ме интересували. Ако разполагаше с библиотека с имперски текстове — например трудовете на Дюйкър и Таллобант, — щеше сам да прочетеш. Стига да можеш да четеш на малазански, разбира се.

— Определяте границите на района им, картата на сезонните им преходи. Завземате водоизточниците им, построявате укрепления и търговски постове — защото търговията отслабва изолацията на враговете ви, самия източник на силата им. И в зависимост от това колко сте търпеливи, или подпалвате степите им и изколвате всички четирикраки животни, или изчаквате, и на всяка група младежи, които дойдат в поселенията ви, предлагате военна слава и плячка в чужди земи, с обещанието да пазите групата им цялостна, като отделна бойна единица. Такива примамки откъсват цвета на тези племена, докато не останат само старци и старици, мърморещи за някогашната свобода — отвърна Леоман.

— Аха, някои са си чели уроците все пак.

— Да. Имаме библиотека, Хеборик. При това огромна, по настояване на Старата Ша’ик. „Опознайте враговете си по-добре, отколкото те сами се познават.“ Тъй е казал император Келанвед.

— Несъмнено. Макар че, смея да твърдя, не е бил първият.

Щом излязоха от широката улица между стоборите за конете, кирпичените обиталища на племената се появиха от всички страни. По песъчливите улички тичаха деца, коли, теглени от мулета и волове, бавно се точеха от центъра — пазарът за този ден беше приключил. Глутници кучета налитаха да изразят любопитството си с настървен лай и побягваха от предизвикателно вонящата бяла мечешка кожа, метната на широките рамене на тоблакая.

Започна да се сбира тълпа. Фелисин усещаше хилядите очи, приковали се в нея, долавяше тихото, колебливо мърморене. „Ша’ик е, ама и не е Ша’ик. И все пак е Ша’ик, вижте само двамата й любими телохранители, тоблакая и Леоман Пустинника, великите воини, измършавели от дългия път през пустинята. Пророчеството говореше за прераждане, за обнова. Върнала се е Ша’ик. Най-сетне, преродила се е. Ша’ик Преродената…“

„Ша’ик Преродената!“ Този съскащ ритъм се усилваше, ритъм на вълни, тълпите се разлюляха, вестта се понесе с бързия дъх на шепнещите уста.

— Надявам се, че в центъра ще има широка поляна или амфитеатър — измърмори под нос Хеборик. И се ухили насмешливо на Фелисин. — Кога за последен път крачехме с теб по една изпълнена с народ улица, момиче?

— По-добре от позор към триумф, отколкото обратното, Хеборик.

— Е, да, няма да споря.

— Има параден площад пред дворцовата шатра — каза Леоман.

— Дворцова шатра? Аха, послание за вечност, символ в чест на традицията — силата на древните нрави и прочие.

Леоман се обърна към Фелисин.

— Липсата на уважение у твоя спътник може да създаде проблеми, Ша’ик Преродена. Когато се срещнем с Върховните магове…

— Той благоразумно ще си затвори устата.

— Дано.

— Да му отрежа езика — изръмжа тоблакаят. — Така няма да се безпокоим.

— Нима? — изсмя се Хеборик. — Все още ме подценяваш, тъпако. Сляп съм, но ето, че виждам. Само ми отрежете езика — и, ох, как ще заговоря! Спокойно, Фелисин. Не съм глупак.

— Си, ако продължаваш да използваш старото й име — предупреди Леоман.

Фелисин ги остави да се подърлят, усетила най-после, че въпреки остротата на думите, с които се замерват, между тримата мъже е започнала да се създава връзка. Не нещо толкова просто като приятелството — в края на краищата тоблакаят и Хеборик бяха свързани по-скоро с веригите на омразата, — но връзка, възникваща от споделените изпитания и преживяното. „Моето прераждане ги свързва. То е общото за тях, макар да стоят на върховете на триъгълник, с Леоман на върха. Леоман, човекът без вяра.“ Вече наближаваха центъра на поселището. Тя видя от едната страна платформа, подиум с формата на диск, обкръжаващ някакъв фонтан.

— Ето там, за начало.

Леоман се обърна изненадано.

— Какво?

— Ще поговоря на тези, които ни следват.

— Сега? Преди да си се срещнала с Върховните магове?

— Да.

— И ще накараш тримата най-властни мъже в този стан да чакат?

— Това щеше ли да притесни Ша’ик, Леоман? Да не би прераждането ми да се нуждае от тяхната благословия? За съжаление тях ги нямаше, нали?

— Но…

— Време е и ти да си затвориш устата, Леоман — каза учтиво Хеборик.

— Отвори ми път, тоблакай — нареди Фелисин.

— Веднага, Избранице.

Порой от мисли заля Фелисин, докато се изкачваше на каменния подиум. „Ша’ик Преродената, тъмният плащ на Дрижна се спуска. Фелисин, благородната пикла от Унта, курвата от една миньорска яма. Отвори Свещената книга и довърши ритуала. Онази млада жена видя лицето на Бездната и ето, че идва да заяви, че застава срещу другата преди нея. Младата жена трябва да умре, като отвори Свещената книга — и все пак кой би помислил, че богинята ще е така податлива на сделка? Тя познава сърцето ми и това й дава увереност, изглежда, да отсрочи правото си над него. Сделката е сключена. Дадена ми е сила — толкова видения — и все пак Фелисин си остава, коравата й като камък наранена душа се рее на воля сред огромната Бездна.“

„И Леоман го знае…“

— На колене пред Ша’ик Преродената! — Ревът на тоблакая изтътна като небесен гръм в горещия, затаен въздух. Като един, хилядното множество се смъкна на колене, със сведени глави.

Фелисин пристъпи пред великана. Силата на Дрижна се процеди на тънка струя в душата й. „Ах, мила богиньо, скъпа моя закрилнице, тепърва ли се колебаеш с даровете си? Като тази тълпа, като Леоман, и ти ли очакваш доказателството на думите ми? Намерението ми?“

Все пак силата се оказа достатъчна, за да зашепнат ясно тихите й слова в ушите на всички присъстващи — включително и на тримата Върховни магове, застанали зад дъгата на парадния площад — „Прави, не коленичили.“

— Станете, верни мои.

Усети как тримата трепнаха при тези думи, точно както очакваше. „О, да, зная къде стоите. И тримата…“

— Свещената пустиня Рараку лежи, закриляна от прегръдката на кръга на Вихъра, оповестил светостта на моето завръщане. А отвъд правото на бунта — святото право на независимостта от малазанските тирани — все тъй залива земята ни с реки от кръв. Слугите ми предвождат огромни армии. Всички освен един от Седемте града са вече свободни. — Помълча за миг, усещайки как силата в нея се трупа, ала когато заговори отново, беше съвсем тихо. — Времето ни за подготовка е на свършек. Дойде време да тръгнем на поход, да оставим този оазис. Императрицата, на своя далечен трон, иска да ни накаже. Флота приближава към Седемте града, армия, предвождана от нейната избраница адюнкта, пълководка, чийто ум е разстлан като карта в моя — тя няма тайни, които да не знам…

Тримата Върховни магове не бяха помръднали. Фелисин бе надарена със знание за тях — внезапен прилив на знание, което можеше да принадлежи само на Старата Ша’ик. Можеше да види лицата им все едно, че стоеше едва на крачка пред всеки от тях, и знаеше, че в същия този момент и те споделят това чувство на внезапна близост — и отчасти изпита възхищение пред отказа им да затреперят. Най-възрастният беше старият сбръчкан Бидитал, онзи, който я откри, още малко дете, споходен от собствените си видения. Полуслепите му очи не се откъсваха от нейните. „Помниш ли онова дете, Бидитал? Онова дете, което така жестоко използва в първата и единствена нощ, за да изтръгнеш от него всички наслади на плътта. Прекърши я в собственото й тяло, остави й белези, от които не усещаше нищо, безчувствени. Така детето нямаше да има от какво да се отвлича, нямаше да има свои деца, нито мъж до себе си, който би могъл да изтръгне от душата й верността й към богинята. Бидитал, запазила съм ти местенце в огнената Бездна, и ти го знаеш много добре. Но засега ще ми служиш. На колене.“

Виждаше два образа едновременно, единия отблизо, другия — от платформата: как старецът се смъкна надолу и халатът около него се нагъна. Насочи вниманието си към следващия мъж. „Фебрил, най-мерзкият и престъпен от моите Върховни магове. На три пъти се опита да ме отровиш, и трите пъти силата на Дрижна изгори отровата от жилите ми — но ни веднъж не те обвиних. Нима вярваше, че нищичко не знам за пъклените ти усилия? И твоята най-стара тайна — бягството ти от Дасем Ълтър преди последната битка, предателството ти на каузата — нима си мислеше, че нищо не знам за това? И все пак, беше ми нужен, защото ти беше магнитът, привличащ несъгласните, онези, които можеха да ми изменят. На колене, кучи сине!“ Вля прилив на сила в заповедта и тя го смъкна на земята като невидима гигантска ръка. Той се сви върху мекия пясък и захлипа.

„Най-сетне стигнахме и до теб, Л’орик, моята единствена, истинска загадка. Магическите ти дарби са огромни, особено в издигането на непроницаеми стени около себе си. Насоката на мислите ти е непонятна за мен, дори ширините и дълбините на верността ти. И макар да изглеждаш лишен от всякаква вяра, реших, че най-много мога да разчитам на теб. Защото си прагматик, Л’орик. Също като Леоман. И въпреки това винаги съм на везните ти, всяко мое решение, всяка моя дума. Тъй че претегли ме сега, Върховни маго, и реши.“

Той се смъкна на едно коляно и леко сведе глава.

Фелисин се усмихна. „Наполовина. Както винаги. Много прагматично, Л’орик. Липсваше ми.“

И видя хитрата му, коварна усмивка под сенките на качулката му.

След като приключи с тримата, Фелисин отново насочи вниманието си към тълпата, очакваща със затаен дъх следващите й думи. Въздухът замря. „Какво остана?“

— Трябва да тръгнем в поход, чеда мои. Но само това не стига. Трябва да провъзгласим какво предстои да направим, така че да го видят всички.

Богинята беше готова.

Фелисин — Ша’ик Преродената — вдигна ръце.

Златистата прах се изви над нея, завъртя се на стълб. Стълбът нарасна. Вихрушката на бесния вятър и понесения от него прах се изду, заиздига се към небесата, повличайки със себе си златния покров на пустинята, дъхът разчисти огромния купол отвсякъде и откри невиждани от месеци сини висини.

Прашният стълб растеше и се извисяваше все по-нагоре и нагоре.

„Вихърът беше само подготовка за това. Това е вдигащият се пряпорец на Дрижна, копието, което е Апокалипсисът. Пряпорец, който ще се извиси над цял континент, за да се види от всички. Сега, най-после, войната започва. Моята война.“

Отметнала глава, тя пусна магическия си взор да запирува на воля с това, което се извисяваше към самия край на небосвода. „Мила сестрице! Виж какво направих!“

Арбалетът подскочи в ръцете на Фидлър, огънят блъвна в напиращите плъхове и опърли и изпече стотици твари.

Сапьорът се бе превърнал в ариергард за оттеглящата се пред кошмарния настъп на Грилън група.

— Д’айвърсът е погълнал живота на могъщи същества — бе казала Апсалар, а Маппо й кимна, докато се мъчеше да задържи Икариум и да го издърпа назад.

— Грилън никога досега не е показвал такъв… обем…

„Обем.“ Фидлър изсумтя. Последния път, когато се натъкнаха на този д’айвърс, плъховете бяха стотици. Сега гъмжаха хиляди, навярно десетки хиляди — можеше само да предполага броя им.

Хрътката Джиър се беше върнала при тях и сега водеше отстъплението им по странични пътеки и тесни проходи. Опитваха да заобиколят Грилън — нищо друго не можеха да направят.

„Докато Икариум не изгуби контрол, а богове, той е на ръба. Съвсем на ръба.“

Сапьорът бръкна в торбата с муниции, пръстите му забърсаха последната „проклетия“, оставиха я и напипаха още един запалител. Нямаше време да го закрепи на стрела, а и без това му бяха на привършване. Първата вълна черни твари вече пълзеше към него, няма и на пет крачки разстояние. Сърцето му заби лудо в гърдите. „Дали този път не ги пуснах прекалено близо? Дъх на Гуглата!“ И запокити глинената топка.

„Печено плъшешко.“

Грамадата черни тела погълна кипналия пламък, затъркаля се и се понесе с грохот към него.

Сапьорът се обърна и побягна.

За малко да се хвърли право в зейналите челюсти на Шан. Извика, свърна встрани, обърна се и се просна между няколкото чифта ботуши и мокасини. Групата се бе заковала на място. Той се изправи.

— Трябва да бягаме.

— Къде? — попита Крокъс, сухо и вяло.

Бяха на един завой, а от двата края прииждаха стени от плъхове.

Четири от Хрътките нападнаха по-далечната гмеж; с групата остана само Шан, заела мястото на Блайнд, опасно близо до Икариум.

С яростен вой, джагът отхвърли Маппо от раменете си, без никакво усилие. Треллът се олюля, изгуби равновесие, грамадното му туловище тупна на пода и сплетените корени изпращяха.

Икариум извади меча си и викът му процепи въздуха. В отговор дървото наоколо запращя и се отдръпна. Стоманеното небе отгоре лумна в кървавочервено и започна да се извива на въртоп над главите им. Дървесен сок швирна като лапавица от стените и ги опръска.

Шан връхлетя срещу джага, но Икариум я отхвърли като дрипа и тя отхвърча във въздуха.

Фидлър го изгледа само за миг, измъкна проклетията и я запокити срещу стената на д’айвърс.

Но не беше „проклетия“.

Облещил очи, Фидлър зяпна раковината — как се натресе в пода и се пръсна като стъкло.

Чу дивашки пукот зад себе си, но не му остана време да помисли и в този миг всички други звуци заглъхнаха под шепнещия глас, надигнал се от счупената раковина — „дар на Бродника на Танно“ — шепот, който изпълни въздуха с песента на кости, намерили своята плът, и се изду.

Гъмжащата маса от плъхове от двете страни понечи да се отдръпне, но нямаше накъде да побегне — звукът обгръщаше всичко. Тварите започнаха да се свиват, плътта им тлееше, оставаха само козина и кости. Песента поглъщаше тази плът и се усилваше с нея.

Хилядогласният писък на Грилън изригна, пълен с болка и ужас. И той също бе погълнат.

Фидлър притисна ръце към ушите си. Песента заотеква настоятелно в него — глас на всичко друго, но не и човешки, не и на смъртно същество. Залитна и се смъкна на колене. Очите му бяха широко отворени, умът му не можеше да побере онова, което виждаше пред себе си.

Спътниците му също бяха рухнали на земята. Хрътките се бяха присвили боязливо — разтреперани грамади от мускули с присвити уши. Маппо се беше навел над отпуснатото, безчувствено тяло на Икариум. Костеният кривак беше в ръцете му, оцапан с прясна кръв и полепнали кичури дълга рижа коса. Най-сетне Маппо пусна оръжието и затисна ушите си с ръце.

„Богове, това ще ни убие всички… спри! Спри, проклето да си!“

Имаше чувството, че полудява, очите му го лъжеха, защото виждаше вече пред себе си стена, стена от вода, сива и опръскана с пяна, връхлиташе към тях по пътеката, издигаше се все по-високо, между стените от корени, неумолима. И той усети, че вече може да вижда през тази стена, все едно че се беше превърнала в разтопено стъкло. Отломки, каменни основи, покрити с водорасли, гнили останки от потънали кораби, ръждясали безформени грамади окислен метал, кости и черепи, обковани с бронз сандъци, пръснати мачти — всичката потънала на дъното памет на безброй цивилизации, лавина от трагични събития, развала и забрава.

Вълната ги заля и ги затисна с огромната си тежест, с неумолимата си сила.

И изчезна, като ги остави сухи като прахта.

Безмълвие беше изпълнило въздуха — и бавно се наруши от пъшкания, животинско скимтене, от шумоленето и дрънкането на дрехи и оръжия.

Фидлър се надигна на четири крака. Призрачната утайка на потопа сякаш беше попила в него, беше го изпълнила с неутешима скръб.

„Защитна магия?“

Бродникът се беше усмихнал. „Нещо такова.“

„И аз се канех да го продам това проклето нещо в Г’данисбан. Последната ми проклетия се оказа една проклета омагьосана раковина — така и не я проверих, нито веднъж. Дъх на Гуглата!“

Чак сега усети, че въздухът е стихнал от ново напрежение. Огледа се. Маппо беше взел кривака си и се беше изправил над неподвижното тяло на Икариум. Около него в кръг стояха Хрътките. Настръхнали.

Фидлър заопипва за арбалета си.

— Искарал Пъст! Разкарай ги тия Хрътки, проклет да си!

— Сделката! Азатът ще го вземе! — изпъшка Върховният жрец; все още залиташе от шемета на магията. — Сега е моментът!

— Не — изръмжа треллът.

Фидлър се поколеба. „Сделката, Маппо. Икариум изрази ясно волята си…“

— Разкарай ги, Пъст — повтори той и пристъпи към настръхналите зверове. Пъхна едната си ръка в торбата с муниции, уви я и я притисна до корема си. — Имам още една проклетия и тия Хрътки и от мрамор да са направени, няма да се спасят, когато пусна онова, дето го държа.

— Проклети сапьори! Кой ги измисли? Лудост!

Фидлър се ухили.

— Кой ги измисли ли? Ами Келанвед, кой друг — който се възвиси, за да стане твоят бог, Пъст. Допускам, че иронията ще ти допадне, Върховни жрецо.

— Сделката…

— Ще поизчака засега. Маппо, силно ли го удари? Колко време ще е така?

— Колкото поискам, приятелю.

„Приятелю. А в тази дума: «благодаря ти».“

— Добре тогава. Разкарай мастиите, Пъст. И да тръгваме към Къщата.

Върховния жрец спря да се върти в кръг. Замълча, обърна се към Апсалар и й се усмихна.

— Както каза войникът — отвърна му тя.

Усмивката му се стопи.

— Днешната младеж не разбира от вярност. Какъв срам! Едно време съвсем не беше така. Ще се съгласиш ли с мен, Слуга?

— Чу какво ти се каза — отвърна с гримаса бащата на Апсалар.

— Много си великодушен — да я оставяш да прави каквото си ще. Разглезил си я, човече! Предаден съм от собственото си поколение, уви! Сега какво?

— Сега това, че продължаваме — каза Фидлър.

— И няма да е много далече — кимна Крокъс и посочи напред. — Ей там. Виждам я Къщата. Виждам Треморлор.

Сапьорът изгледа как Маппо преметна оръжието си през рамо и вдигна нежно Икариум. Джагът увисна безчувствен в грамадните му ръце. Сцената бе така трогателна и мила, че Фидлър трябваше да извърне очи.

19.

На местния канелдски диалект щяха да го нарекат Меш’арн Тол’едан — Денят на Чистата кръв. Устието на река Ватар бълваше кръв и трупове в морето Доджал Хейдинг близо цяла седмица след клането, вода, която тъмнееше от червено до черно между белите подути тела. За рибарите, порещи тези води, това време беше наречено Сезона на акулите и не една мрежа се беше скъсала, преди да изтегли на борда грозния улов.

Ужасът не признаваше страни, нямаше фаворити. Разпространяваше се като петно навън, от племе на племе, от един град до следващия. И от това отвращение сред жителите на Седемте града се пораждаше страх. Насам идеше малазанска флота, предвождана от жена, корава като желязо. Онова, което се бе случило при брода на Ватар, беше брусът под гибелното й острие.

И въпреки всичко Корболо Дом съвсем не беше приключил.

Кедровата гора на юг от реката се издигаше по терасите от варовик, пътят на кервана се виеше обкръжен от стръмни, труднодостъпни склонове. И колкото по-навътре в леса навлизаше опустошеният керван, толкова по-древен и по-злокобен ставаше пътят.

Дюйкър водеше коня си за юздите, препъваше се в изровените от колелета, копита и ботуши камъни. До него трополеше фургон, препълнен с ранени войници. Ефрейтор Лист седеше на капрата, бичът му плющеше по плувналите в пот гърбове на двата изнурени вола.

Загубите при брода на Ватар се нижеха като безкрайна литания в изтръпналия ум на историка. Над двайсет хиляди бежанци, сред които — ужасяващ брой деца. По-малко от петстотин способни бойци бяха останали в клана на Мармота, а другите два клана бяха почти също толкова разбити. Седемстотин войници на Седма бяха загинали, ранени или изгубени. Жалка дузина инженерни бяха останали все още на крака, и едва стотина морски пехотинци. Изгубени бяха три благородни фамилии — непоносима загуба според Съвета.

И Сормо Е’нат. Седем древни магьосници, събрани в един човек, загуба не само на сила, но и на знание, на опит и мъдрост. Удар, който беше съборил уикците на колене.

По-рано през деня, когато керванът беше спрял на подходящ терен за временен отдих, капитан Лъл беше дошъл при историка, за да сподели с него част от запасите си храна. В началото си размениха съвсем малко думи, все едно че събитията при брода на Ватар бяха нещо, за което не биваше да се говори, въпреки че обсебваха като мор мислите на всекиго и отекваха призрачно зад всяка гледка наоколо, във всеки звук, вдигащ се от стана.

Лъл бавно заприбира остатъците от храната. После спря и Дюйкър видя, че гледа ръцете си, които бяха започнали да треперят. Историкът извърна очи, стъписан от внезапния срам, който го беше пронизал. Видя Лист, потънал в сън на капрата, окован в затвора на собствените си сънища. „Бих могъл милостиво да събудя младежа, но жаждата за знание ме е овладяла. Колко лесна става жестокостта напоследък.“

След малко капитанът въздъхна и набързо довърши работата си.

— Изпитваш ли необходимост да отговориш на всичко това, историко? — попита той. — Всички онези томове, които си чел, онези други мисли, на други мъже и други жени. От други времена. Как един смъртен намира отговор на онова, на което е способен той самият или неговият вид? Стига ли всеки от нас, бил то войник или не, до точка, от която всичко, което сме видели, което сме преживели, ни променя отвътре? Променя ни невъзвратимо. В какво се превръщаме тогава? В по-малко хора или в повече хора? Достатъчно хора или прекалено хора?

Дюйкър дълго мълча, зареял поглед в каменистия рид. След това се окашля.

— Всеки от нас си има свой личен праг, приятелю. Войник или някой от нас, всеки може да понесе само толкова, колкото може, преди да прекрачим… към нещо друго. Все едно че светът около нас се е изместил, макар че промяната е само в начина, по който ние гледаме на него. Промяна в перспективата, но в това няма никакъв разум — виждаш, но не чувстваш, или плачеш, но гледаш на своята болка сякаш от другаде, някак отстрани. Тук няма място за отговори, Лъл, защото всеки въпрос вече е изтлял. Повече човек или по-малко — това сам ще го решиш.

— Не може да не е писано за това — от учени, жреци… философи?

Дюйкър сведе глава и се усмихна.

— Правени са опити. Но онези, които сами са прекрачили този праг… е, на тях са им останали малко думи, с които да опишат мястото, което са намерили, а и не са особено склонни да се опитват да го обясняват. Както казах, това място е лишено от разум, място, където мислите се скитат, безформени и несвързани. Изгубени.

— Изгубени — повтори капитанът. — Аз със сигурност съм точно това.

— Но ние с теб, Лъл, сме се изгубили в края на живота си. Погледни децата и наистина ще се отчаеш.

— Как да се отговори на това? Трябва да знам, Дюйкър. Иначе ще полудея.

— Ловкост на ръката — отвърна историкът.

— Какво?!

— Помисли за магията, която сме виждали през живота си, онази огромна, необуздана, гибелна сила, на чиято ярост сме били свидетели. Доведени до възторг и ужас. А сега си помисли за фокусник — като онези, които си гледал като дете — игрите на илюзия и хитрини, които могат да изиграят с ръцете си и така да поднесат чудеса пред очите ни.

Капитанът помълча, после се надигна.

— И в това е моят отговор?

— Единственият, който мога да измисля, приятелю. Съжалявам, ако не е достатъчен.

— Не, старче. Съвсем достатъчен е. Трябва да е така, нали?

— Да, трябва.

— Ловкост на ръката.

Историкът кимна.

— Нищо повече не искай, защото светът — този свят — няма да ти го даде.

— Но къде ще намерим такова нещо?

— На неочаквани места — отвърна Дюйкър и също стана. Някъде напред отекнаха гласове и колоната отново пое нагоре. — Ако надвиеш и сълзите, и смеха си, значи си го намерил.

— До скоро, историко.

— До скоро.

Капитанът закрачи към ротата си, а Дюйкър се загледа след него, зачуден дали всичко, което беше казал, което бе предложил на този изстрадал човек, не е само лъжи.

Тази възможност сега го споходи отново, часове по-късно, докато се тътреше по коловоза. Една от онези разсеяни и несвързани мисли, станали толкова присъщи за изтерзания му, изпепелен ум. Върна се, позадържа се за миг, а после се отвя и изчезна.

Корболо Дом ги следваше по петите, кълцаше и режеше премазаната опашка на кервана, ала се сдържаше да изчака за по-добър терен преди поредната голяма битка. Навярно и той самият бе започнал да се свива от страх пред това, което беше започнал да разкрива Ватарският лес.

Между високите кедри се мяркаха дървета от някакъв друг вид, превърнали се в камък. Извити и чворести, вкаменените дървеса обгръщаха предмети, които също се бяха вкаменили — дърветата държаха жертвени дарове, бяха израсли около тях преди много, много време. Дюйкър добре си спомняше последния път, когато беше видял такива неща, в някогашно свещено място в центъра на един оазис, малко на север от Хисар. В онази вкаменена дъбрава беше видял рогове, забити в оплетените корени и клони, и тук също имаше много като тях, но те бяха най-малко обезпокояващата гледка от жертвените дарове на Ватар.

„Т’лан Имасс. Няма място за съмнение — безсмъртните им ликове се взират в нас от всички страни, черепи и сгърчени лица, надничащи от цепнатините на кристализиралата кора, тъмните ями на очите им следят преминаването ни. Това са гробища, не на външните обвивки на Т’лан Имасс, от плът и кръв, а на самите безсмъртни същества.“

„Виденията на Лист за древна война — тук виждаме резултата й.“ Виждаха се също така рухнали платформи, каменна дантела, кацнала сред клоните, които са ги обгръщали някога, стиснала струпаните кости като пръсти на каменни ръце.

„В края на войната оцелелите са дошли тук, донесли са онези свои другари, които са били твърде отпаднали, за да могат да продължат, и са превърнали тази гора в техния вечен дом. Душите на Т’лан Имасс не могат да отидат при Гуглата, не могат дори да напуснат затворите си от кост и сгърчена плът. Не можеш да погребеш такива същества — присъдата на земния мрак не предлага мир. По-добре е да позволиш на тези останки да се гледат едни други от скръбните си места, да гледат редките преминавания на смъртни по този път…“

Ефрейтор Лист виждаше прекалено ясно назад във времето, виденията му го отнасяха дълбоко в една история, която беше по-добре да остане забравена. Знанието го беше премазало — „както премазва всички нас, когато бремето му се окаже непосилно. И все пак го жадуваме.“

Започнаха да се появяват каменни грамади — купища големи камъни, увенчани с тотемни черепи. „Не са гробни могили — беше му казал Лист. — Места на битки между различни кланове, когато бягащите Джагът са се обръщали, за да ударят отново.“

Когато стигнаха последната височина — широк, осеян с камъни базолит, който сякаш беше покрит с пласт варовик, оголената скална основа беше с цвета на старо вино — денят беше на свършване. Голите пространства бяха осеяни с едри скали, подредени в спирали, овали и коридори. Кедрите се смениха с борови дървета, броят на вкаменените дървеса бе намалял. Дюйкър и Лист бяха пътували в последната третина на колоната — с ранените, защитавани от разнебитения пехотен ариергард. След като последните фургони и малкото останали животни от стадата добитък изкачиха склона и излязоха на равен терен, пехотинците бързо овладяха билото, отделенията се пръснаха по многобройни наблюдателни пунктове и възможни опорни пунктове за отбрана.

Лист спря фургона, нагласи запиралото, надигна се от капрата, протегна се и погледна Дюйкър с измъчените си хлътнали очи.

— Оттук сигурно се вижда по-добре — подхвърли историкът.

— Винаги е така — отвърна ефрейторът. — Ако отидем в челото на колоната, ще се озовем при първите.

— Първите за какво?

Бледото лице на момъка му подсказа, че в ума му е нахлуло ново видение, свят и време, видени през нечовешки очи. След миг Лист потръпна и изтри потта от лицето си.

— Ще ви покажа.

Тръгнаха смълчани през затихналото множество от хора, коли и животни. Усилията около вдигането на стана бяха сковани и бежанците и войниците се движеха като мъртъвци. Никой не си правеше труда да вдига шатра, просто постилаха одеяла върху голия камък. Децата седяха неподвижно и гледаха всичко с тъжните очи на старци.

В лагера на уикците нещата не изглеждаха по-добре. Нямаше спасение от онова, което се бе случило, от образите и запомнените сцени, които отново и отново безмилостно се пробуждаха пред вътрешния взор. Всеки крехък, банален жест от нормалния живот се беше разбил под непосилната тежест на знанието.

Но имаше все пак и гняв, до бяло нажежен и заровен дълбоко, невидим и тлеещ, покрит сякаш с влажен торф. Превърнал се беше в последното гориво, в сетната сила. „Ние се движим напред, ден след ден, надвиваме във всяка битка — в самите нас и отвън — с неподдаваща се, свирепа решимост. Всички ние сме в онова място, където вече обитава Лъл, място, лишено от всякаква рационална мисъл, затънали в клопката на свят, лишен от цялост и от смисъл.“

Когато стигнаха при авангарда, видяха странна сцена. Присъстваха Колтейн, Бълт и капитан Лъл, а срещу тях, на десетина крачки, стоеше раздърпаната редица на последните оцелели бойци от инженерните части.

Когато Дюйкър и Лист приближиха, Юмрукът се обърна.

— А, добре. Искаше ми се да бъдете свидетел на това, историко.

— Какво съм пропуснал?

Бълт се ухили.

— Нищо. Просто току-що се справихме с непосилната задача да съберем сапьорите — ако си мислиш, че битките с Камъст Релой са били тактически кошмар, лъжеш се. Все едно, ето ги най-после и тях, гледат, сякаш са ги спипали в засада, ако не и нещо по-лошо.

— А така ли е, чичо?

Командирът се ухили още по-широко.

— Може и да е.

Колтейн пристъпи към строените войници.

— Символите на храброст и жестовете на признание могат само да прозвучат кухо — това поне го знам, но какво друго ми остава? Трима водачи на кланове се обърнаха към мен и всеки ме помоли да се обърна към вас, мъже и жени, с предложението за формалното ви приемане в техния клан. Сигурно не разбирате какво показват подобни безпрецедентни жестове… или, може би, ако се съди по израженията ви, знаете. Почувствах се задължен да отговоря от ваше име, защото ви познавам, бойци, повече от всички уикци, в това число и от водачите на клановете, и всеки от тях покорно оттегли молбата си.

Помълча дълго, после продължи:

— Все пак бих искал да знаете, че по този начин те искаха да ви почетат.

„Ех, Колтейн, дори и ти не разбираш тези войници достатъчно добре. Тази навъсени лица, които виждаш, разбира се, все едно излъчват неодобрение, омерзение дори, но пък виждал ли си ги изобщо някога усмихнати?“

— Така че ми остават само традициите на Малазанската империя. Имаше достатъчно свидетели при Брода, за да се изтъче платното на вашите подвизи, и между всички вас, в това число и падналите ви другари, естественото водачество на един от вас бе забелязвано многократно. Без него в онзи ден битката щеше да бъде загубена.

Сапьорите не помръдваха; лицата им станаха още по-намръщени, по-свирепи.

Колтейн пристъпи и застана пред един от тях. Дюйкър си го спомняше добре — нисък и набит, с опърлена коса, неописуемо грозен, с очи като цепки, носът му — сплескано петно от ъгълчета и бръчки. С дръзка наглост сапьорът носеше части от броня, взети от някой пълководец на Апокалипсиса, макар че шлемът, вързан на колана му, бе нещо, което можеше да се купи в някой дюкян за антики в Даруджистан. Друг предмет, висящ на колана му, беше труден за разпознаване и изтече цяла минута, преди историкът да осъзнае, че гледа разнебитените останки от щит: две допълнително укрепени ръкохватки под сплескания като плоча очукан бронз. От едното му рамо висеше голям почернял арбалет, така покрит със сплетени клони и друг камуфлаж, че малко по-отдалече изглеждаше, че мъжът носи храст.

— Убеден съм, че е дошъл моментът — заяви Колтейн — за вашето повишение. Вие вече сте сержант, войник.

Мъжът не отвърна нищо, само очите му се присвиха в още по-тънки цепки.

— Мисля, че едно отдаване на чест щеше да е уместно — изръмжа Бълт.

Един от останалите сапьори се окашля и нервно подръпна мустака си.

Капитан Лъл се нахвърли върху него.

— Имаш да кажеш нещо по въпроса ли, боец?

— Не много — изломоти мъжът.

— Казвай де! Войникът сви рамене.

— Ами… само дето… той беше капитан допреди няколко минути, сър. Юмрукът току-що го разжалва. Това е капитан Минсър, сър. Командир на Инженерните. Допреди малко.

Най-сетне Минсър проговори.

— И след като вече съм сержант, предлагам капитанството да се предаде на това лице. — Посегна, хвана жената до себе си за ухото и я избута напред. — Доскорошен мой сержант. Казва се Бънгъл.

Колтейн го зяпна, след което се обърна и погледна Дюйкър с такова комично изражение на доволство, че изтощението на историка просто беше пометено, заличено от сетивата му. Юмрукът се помъчи да си придаде сериозност, а самият Дюйкър прехапа устна, за да не се изхили. Погледът му се спря на Лъл, чието лице показваше същата вътрешна борба, въпреки че капитанът му намигна и тихо промълви три думи.

„Ловкост на ръката.“

Открит остана въпросът как да го отиграе Колтейн. Юмрукът изпъна лице в строга физиономия и отново се обърна към войниците. Изгледа Минсър, след което очите му се спряха на Бънгъл.

— Великолепно, сержант. Капитан Бънгъл, бих ви посъветвал да слушате своя сержант по всички въпроси. Ясно?

Жената поклати глава.

Минсър сбръчка лице и заяви:

— Тя няма опит с това, Юмрук. Боя се, че никога не съм питал нея за съвет.

— Доколкото мога да схвана, вие никога не сте питали никого за съвет, докато бяхте капитан.

— Е, да. Факт.

— Нито сте се явявали на което и да е офицерско съвещание.

— Не съм, сър.

— И защо така?

Минсър сви рамене.

— Красавецът спи, сър — обади се капитан Бънгъл. — Това казва винаги.

— Гуглата ми е свидетел, има нужда човекът — промърмори Бълт.

Колтейн повдигна вежда.

— И наистина ли спеше, капитане? Всичките онези пъти?

— О, да, сър. Той и когато сме в поход спи, сър. Спи, докато върви — такова чудо като него не съм виждала. Похърква, сър, единият крак пред другия, торбата с камъни на гърба…

— Камъни?

— За когато си счупи меча, сър. Хвърля ги и няма едно проклето нещо, което да не може да улучи.

— Грешка — изръмжа Минсър. — Онова пале…

Бълт като че ли се задави, след което се изплю съчувствено.

Колтейн беше хванал ръце зад гърба си и Дюйкър видя как се стегнаха и кокалчетата на пръстите му побеляха. Усетил сякаш вниманието му, Юмрукът извика, без да се обръща:

— Историк!

— Тук съм, Юмрук.

— Ще запишете ли това?

— О, да, сър. Всяка благословена думичка.

— Чудесно. Инженери, свободни сте.

Групата се пръсна с мърморене. Един от мъжете плесна Минсър по рамото и онзи го стрелна с присвитите си очи.

Колтейн ги изчака да се разпръснат, след което закрачи към Дюйкър; Бълт и Лъл вървяха по петите му.

— Духове подземни! — изсъска Бълт.

Дюйкър се усмихна.

— Вашите войници, командир.

— Не знаех какво да правя — призна Колтейн.

Лъл изсумтя.

— Изиграхте го идеално, Юмрук. Беше изключително и не се съмнявам, че вече е тръгнало да обикаля като скапана, проклета от Гуглата легенда. Ако преди са ви харесвали, вече ви обичат, сър.

Уикецът се слиса.

— Но защо? Аз току-що разжалвах човек за ненадминатата му храброст!

— Върнахте го в строя, искате да кажете. А това повдигна духа на всички, не разбирате ли?

— Но Минсър…

— Бас слагам, че никога в живота си не се е забавлявал толкова. Ще го разберете, когато станат още по-гадни. Гуглата ми е свидетел, не мога да го обясня — само сапьорите знаят как мисли и как се държи един сапьор, а понякога даже и те не го знаят.

— Вече си имаш капитан на име Бънгъл, племеннико — каза Бълт.

— Мислиш ли, че ще се появи в целия си блясък на следващото съвещание?

— Забрави — подхвърли Лъл. — Сигурно вече си стяга такъмите.

Колтейн поклати глава.

— Те спечелиха. Те спечелиха, аз съм победеният.

Дюйкър изчака тримата да се отдалечат, увлечени в спора какво точно е станало. „Не бяха лъжи в края на краищата. Усмивки и сълзи, понякога за нещо толкова дребно, толкова абсурдно… единственият възможен отговор…“ Отърси се от мислите си и се обърна към Лист.

— Ефрейтор, имахте да ми показвате нещо…

— Да, сър. По-нататък. Не е далече, мисля.

Стигнаха до срутената кула, преди да се доберат до най-външните постове. Отряд уикци беше овладял позицията — бяха запълнили с провизии малката скална падина и бяха оставили някакъв самотен еднорък младеж да ги пази.

Лист опря ръка на масивните камъни в основата.

— Джагът — рече той. — Живели са поотделно, както знаете. Не са имали нито села, нито градове, само тези самотни, отдалечени едно от друго обиталища. Като това тук.

— Обичали са самотата, доколкото разбирам.

— Бояли са се един от друг почти толкова, колкото от Т’лан Имасс, сър.

Дюйкър погледна уикския младеж. Момъкът беше заспал дълбоко. „Много често го правим напоследък. Просто капваме от умора.“

— На каква възраст е? — попита той ефрейтора.

— Не съм сигурен. Сто, двеста, може би триста.

— Не години, нали?

— Не. Хилядолетия.

— Значи тук е живял твоят джагът.

— Първата кула. Оттук е бил изтласкан, после отново, и отново. Последната му твърдина — последната кула — е в самия център на равнината отвъд леса.

— Изтласкан — повтори историкът.

Лист кимна.

— Всяка обсада е траела столетия, загубите на Т’лан Имасс са били зашеметяващи. Джагът са били всичко друго, но не и скитници. Когато си изберат място… — Гласът му заглъхна и той сви рамене.

— Типична война ли е било това, ефрейтор?

Младият мъж се поколеба, после поклати глава.

— Имало е странна връзка, уникална при джагътите. Когато майката се оказала в опасност, децата й се върнали, включили се в битката. После бащата. Нещата… ескалирали.

Дюйкър кимна и се огледа.

— Трябва да е била… нещо по-така.

Стиснал устни и пребледнял, Лист свали шлема си и прокара пръсти през потната си коса.

— Да — прошепна най-сетне.

— Тя ли е водачът ти?

— Не. Самецът й.

Нещо накара историка да се обърне, сякаш в отговор на смътно усетен полъх във въздуха. На север, през дърветата, а сетне — над тях. Умът му се напрегна, за да обхване онова, което виждаха очите му: стълб, окъпано от злато копие, издигащо се… нагоре.

— Дъх на Гуглата! — промълви Лист. — Това пък какво е?

Една-единствена дума изтътна в главата на Дюйкър, запълни ума му, изтласка всяка мисъл и той със сигурност разбра истината, стаена в нея, единствената дума, която беше отговорът на въпроса на Лист.

— Ша’ик.

Калам седеше в каютата си, заслушан в шума на блъскащите по корпуса вълни и виещия вятър. „Рагстопър“ потръпваше с всеки безмилостен грохот на освирепялото море, каютата около него подскачаше и залиташе сякаш в десет посоки наведнъж.

Някъде по дирята им бърза търговска гемия се бореше със същия щорм и присъствието й — възвестено от наблюдателя едва няколко минути преди зеленият и странно блестящ облак да се затъркаля над тях — глождеше Калам, отказваше да го остави на мира. „Същият бърз кораб, който видяхме преди. Дали отговорът е толкова прост? Докато ние клечахме в оная говняна дупка на «родния пристан», гемията най-кротко е стояла вързана на имперския кей във Фалар, без да бърза да се товари с продоволствие, след като има такова височайше позволение да акостира.“

Но това не обясняваше десетките други подробности, които гъмжаха в главата на убиеца и не му даваха покой — подробности, всяка от които сама по себе си внасяше минорна нотка, но всички заедно създаваха какофония на тревога. Замъглени откъслеци време, породени може би от жаждата му това пътуване най-после да свърши, счепкани с неумолимата реалност на тягостно точещите се ден след ден, нощ след нощ, със самата монотонност на пътуването.

„Но не, тук има нещо повече от най-обикновения конфликт на перспективата. Пясъчните часовници, стопилите се запаси храна и вода, измъчените намеци на капитана за един объркан свят на борда на този проклет кораб.“

„А бързата гемия трябваше да ни е подминала отдавна…“

„Салк Елан. Маг… от него направо вони на магия. И заклинател, който може така ловко да изкриви ума на цял екипаж… този заклинател би могъл да е Върховен маг. Не е невъзможно. Просто е почти невероятно сред тайния кръг на Мебра от шпиони и агенти.“

За Калам нямаше никакво съмнение, че Елан е изтъкал около себе си паяжина на заблуда — това беше напълно в характера на човек като него, все едно дали е нужно, или не. Въпросът бе по коя нишка точно да тръгне убиецът в търсене на истината?

„Времето. Колко дълго продължава вече това пътуване? Попътни ветрове там, където не би трябвало да ги има, сега и този щорм, който ни тласка все на югоизток, щорм, който при това не е дошъл от океанските глъбини — както изискват неизменните закони на морето, — а от островите на Фалар. В този сух сезон — сезон на ненарушимо спокойствие.“

„И тъй, кой си играе с нас тук? И каква роля има Салк Елан в тази игра, ако има?“

Убиецът се надигна с ръмжене от койката си, награби в движение кожената си торба от куката и се заклатушка към вратата.

Трюмът беше като обсадна кула под несекващ дъжд от камъни. Мъгла изпълваше соления душен въздух, водата се плискаше над кила, дълбока до прасците. Нямаше никой, всяка свободна ръка се напъваше в непосилната задача да запазят „Рагстопър“ цял-целеничък. Калам си разчисти място и издърпа един от сандъците. Порови в торбата си, докато ръката му не напипа малкия ръбест камък. Извади го и го сложи на капака на сандъка.

Не се изтъркаля; всъщност въобще не помръдна.

Убиецът извади камата си, стисна я за острието и удари с дръжката по камъка. Той се пръсна. Лъхна го горещ сух въздух. Калам се наведе.

— Бързак! Бързия Бен, копеле проклето, сега е моментът!

До ушите му не стигна никакъв глас, само несекващият рев на бурята.

„Започвам да намразвам маговете.“

— Бързи Бен, проклет да си!

Въздухът сякаш потръпна, като вълни от зной, надигнали се от дъното на пустиня. И познатият глас погъделичка ушите му.

— Да имаш някаква представа кога последния път можах да поспя? Тука всичко се е сринало в говняната дупка на Гуглата, Калам — къде си и какво искаш? И по-бързо — това ще ме убие!

— Мислех, че ти си ми ашикът в дупката, проклет да си!

— В Унта ли си? В двореца? Не съм си и представял, че…

— Благодаря за доверието — прекъсна го убиецът. — Не, не съм в проклетия от Гуглата дворец, идиот такъв. По море съм…

— И ние не сме. Току-що я оплеска, Калам — това не мога да го направя повече от веднъж.

— Знам. Като стигна там, ще се оправям сам. Така, значи дотук няма нищо ново. Слушай, можеш ли да усетиш къде точно съм в този момент? Нещо много сериозно се обърка на тоя кораб и искам да разбера какво е и кой е виновният.

— Това ли е всичко? Добре. Добре, остави ми една минута…

Калам зачака. Настръхна, щом усети как присъствието на приятеля му изпълни въздуха отвсякъде, онова опипващо като сонда излъчване, което убиецът познаваше толкова добре. И след миг изчезна.

— Уф.

— Какво означава това, Бързак?

— В беда си, приятелю.

— Ласийн?

— Не знам. Не пряко — тоя кораб вони на Лабиринт, Калам, един от най-редките между смъртните. Пообъркан ли си напоследък, приятел?

— Значи бях прав! Кой?

— Някой, може би на борда, може и да не е. Може да е някой кораб в същия Лабиринт, някъде много близо до вас, само че така и не си го видял. Нещо ценно на борда?

— Освен кожата ми, искаш да кажеш?

— Да, освен твоята кожа, разбира се.

— Само тлъстата плячка на един деспот.

— Аха. И някой иска да я откара някъде много бързо, а след като стигне там, същият някой ще поиска всяко проклето лице на борда да забрави къде е това място. Това ми е предположението, Калам. Може и много да греша, разбира се.

— Много ме утеши. Каза, че сте в беда там? Уискиджак? Дужек, взводът?

— Кретаме засега. Фидлър как е?

— Представа нямам. Решихме да се разделим.

— О, не, Калам!

— Да. Треморлор. Дъх на Гуглата, идеята беше твоя, Бързак!

— Стига Къщата да беше в… покой. Разбира се, можеше да се получи. Абсолютно. Поне така мисля. Но там всичко се е оплескало — всички Лабиринти са светнали, Калам. Да си хвърлял око на Драконова колода напоследък?

— Не.

— Блазе ти.

Осъзнал думите му, убиецът вдиша рязко.

— Пътят на Ръцете…

— Пътят… Ох. — Гласът на мага се извиси. — Калам! Ако знаехте…

— Нищо не знаехме, Бързак! Нищичко!

— Може пък да извадят късмет — промърмори след малко Бързия Бен. — Със Сори…

— Апсалар, искаш да кажеш.

— Каквото ще да е. Остави ме да помисля, проклет да си.

— О, страхотно — изръмжа Калам. — Нови схеми…

— Тук вече не удържам, приятел. Много съм уморен… много кръв загубих вчера май. Малът вика, че…

Гласът заглъхна. Студената мъгла отново загърна убиеца. Бързия Бен си беше отишъл. „И толкова. Вече наистина ще се оправяш сам. Фидлър… ех, копеле такова, трябваше да го предположиш, да се сетиш. Древни портали… Треморлор.“

Дълго не помръдна. Накрая въздъхна, изтри последните парчета от строшения камък от мокрия капак на сандъка и стана.

Капитанът се беше събудил и имаше компания. Салк Елан се ухили, щом Калам влезе в тясната каюта.

— Току-що си говорихме за тебе, партньоре — каза Елан. — Като знам каква е умствената ти нагласа, чудя се как ли ще приемеш новината…

— Добре де, ще я преглътна някак. Казвай.

— Тази буря… издухани сме от курса. Много далече.

— Тоест?

— Изглежда, ще тръгнем към друг пристан, щом затихне.

— Не към Унта?

Погледът на убиеца се спря на капитана. Той кимна — недоволен, но примирен. Калам разгъна картата на Кюон Тали в ума си, огледа я за миг и въздъхна.

— Град Малаз. Островът.

— Никога не съм виждал тази легендарна клоака — каза Елан. — Нямам търпение. Вярвам, че ще си достатъчно щедър да ми покажеш всички забележителности, приятел.

Калам го погледна мълчаливо, след което се усмихна.

— Можеш да разчиташ на мен, Салк Елан.

Бяха се спрели да отдъхнат, вече почти свикнали със смразяващите викове и писъци, отекващи от други пътеки на лабиринта. Маппо пусна Икариум на земята и коленичи до отпуснатия си в несвяст приятел. Жаждата на Треморлор да погълне джага беше осезаема. Треллът притвори очи. „Безименните ни доведоха тук, да поднесем Икариум на Азата като жертвен козел на планински бог. Но не техните ръце ще се окървавят от това деяние. Аз съм този, който ще бъде опетнен.“

Мъчеше се да събуди в себе си образа на разрушеното селище — родното си място, — но то вече бе обладано от сенки. Съмнение бе заменило убеждението. Вече не вярваше на собствените си спомени. „Глупаво! Икариум е отнел живота на хиляди същества. Каквато и да е истината зад гибелта на родния ми град…“

Ръцете му се свиха в юмруци.

„Моето племе — стариците — не биха ме измамили. Каква тежест може да се придаде на сънищата на Икариум? Джагът не помни нищо. Нищо реално. Невъзмутимото му спокойствие смекчава всичко, замъглява ръбовете… замазва всеки цвят, докато паметта не се зацапа отново. Така. Добротата на Икариум е онова, което ме хвана в клопката…“

Юмруците го заболяха. Маппо сведе очи към приятеля си и огледа изпълненото с кротост изражение на оцапаното му с кръв лице.

„Треморлор няма да те вземе. Няма да бъда използван. Ако Безименните искат да те принесат в жертва, то нека дойдат за теб самите те, и първо — през мен.“

Вдигна глава и се взря към сърцето на лабиринта. „Треморлор. Посегни само за него със своите корени и те ще изпитат гнева на един воин трелл, ще се развихри бойният му сън, древни духове ще яхнат плътта му в убийствен танц. Това ти обещавам и си предупреден.“

— Казват — промълви до него Фидлър, — че Азатът е взимал в жертва и богове.

Маппо изгледа войника изпод свъсените си вежди.

Фидлър примижа и огледа гърчещите се стени около тях.

— Какви ли древни богове — със забравени отпреди хилядолетия имена — са оковани тук? Кога ли за последен път са видели светлина? Кога ли за последен път са могли да раздвижат крайниците си? Можеш ли да си представиш цяла вечност, изтърпяна така? Ако Треморлор умре… представи си безумието, което ще се развихри над света.

Треллът помълча за миг, след което прошепна:

— Какви са тези стрели, които мяташ по мен?

Фидлър повдигна вежда.

— Стрели ли? Не е било нарочно. Това място ми е легнало на плещите като плащ от усойници, нищо повече.

— Треморлор не изпитва глад за теб, войниче.

Фидлър се ухили криво.

— Понякога си струва да си никой.

— Сега наистина се подиграваш.

Усмивката на сапьора изстина.

— Разшири сетивата си, трелл. Не само Треморлор е гладен тук. Всеки затворник в тези стени от дърво усеща преминаването ни. Може и да потръпват от теб и Икариум, но подобни страхове не сдържат интереса им към останалите от нас.

Маппо извърна глава.

— Прощавай. Така и не помислих за никой друг, както си забелязал. Все пак не мисли, че бих се поколебал да ви защитя, ако възникне нужда. Не съм този, който би подценил честта на вашето приятелство.

Фидлър кимна отсечено и стана.

— Войнишки прагматизъм. Трябваше да разбера едно-друго.

— Разбирам.

— Извинявай, ако съм те обидил.

— А, боцна ме само с върха на ножа — добре, че ме поразбуди.

Искарал Пъст, клекнал на няколко крачки от тях, заломоти:

— Поразкаляй локвицата — о, да! Поразбишкай верността му насам-натам, великолепно! Наблюдавай стратегията и си трай — докато нарочените жертви се дърлят в безсмислен, разногласен спор. О, да, много съм научил от Треморлор и ето, че прилагам същата стратегия. Мълчание, тъмна насмешлива усмивка, намекваща, че знам повече, отколкото знам, внушение леко за загадъчност, да, и коварно знание. Никой не би могъл да долови объркването ми, измамните ми илюзии и заблуждаващите ми самоизмами! Мантия от мрамор, скрила свличащото се ядро от пясъчник. Виж как са ме зяпнали, как се чудят — всички се чудят — на тайния ми кладенец от мъдрост…

— Я да го убием — промърмори Крокъс. — Поне да сложим край на собствената му мизерия.

— И да пожертваме такова забавление? — изръмжа Фидлър.

— Брътвеж на тайни — изрече този път Върховния жрец на Сянка със съвсем различен глас, — за да решат, че съм безобиден.

Всички се извърнаха към него.

Искарал Пъст им отвърна с блажена усмивка.

Рояк бръмчащи оси се вдигна от килналата се стена от корени, понесе се над главите им и отмина — без да им обърне внимание. Фидлър усети как сърцето му отново се успокои и вдиша треперливо. Имаше някои д’айвърс, от които се боеше повече, отколкото от други. „Зверовете и тварите са едно, но насекоми…“

Погледна през рамо към другите. Икариум висеше отпуснат в прегръдката на Маппо. Главата му беше оцапана с кръв. Погледът на трелла бе взрян отвъд сапьора, към сградата, която ги чакаше. Лицето на Маппо се беше изкривило от болка и скръб, така открито и уязвимо, че сякаш беше не лице на трелл, а на дете, с копнеж толкова по-настоятелен от това, че беше съвсем неосъзнат. Трудно беше да се възпротиви човек на тази няма молба.

Фидлър насочи вниманието си отвъд Маппо и бремето му. Апсалар, баща й и Крокъс стояха подредени зад трелла в защитен кордон, а зад тях бяха Хрътките и Искарал Пъст. Пет чифта зверски очи и един човешки горяха напрегнато — „Ариергардът ни е от съмнителни съюзници. Говори за лошо избран момент за разцепление“ — и тази напрегнатост бе прикована в неподвижното тяло в ръцете на Маппо.

„Самият Икариум го пожела и с тези свои думи разкъса сърцето на трелла. Цената на мълчаливото съгласие е нищожна пред болката от отказа. И все пак Маппо ще даде живота си за това, а и ние вероятно ще направим същото. Никой от нас — дори Апсалар — не е достатъчно безсърдечен, за да отстъпи, да види, че джагът е взет. В името на дъха на Гуглата, ние сме пълни глупци, а Маппо е най-големият глупак от всички ни…“

— Какво ти се върти в ума, Фид? — попита Крокъс. Тонът му подсказваше, че му е напълно ясно.

— Сапьорите имат един израз — промърмори Фидлър. — „Облещен и тъп“.

Даруджистанецът кимна умислено.

Из други пътеки на лабиринта взимането на жертвите беше започнало. Превъплъщенците — най-силните от тях, оцелелите, които бяха успели да се доберат чак дотук — бяха започнали щурма си срещу Къщата на Азата. Какофония от дивашки писъци екнеше във въздуха. Треморлор се бранеше по единствения възможен начин — поглъщаше, затваряше — „но те са твърде много, твърде бързо прииждат“, — пращеше дърво, тресяха се заплетените от корени клетки, звукът беше като в гора, подложена на унищожение — клон след клон, дърво след дърво, прииждаше неумолимо напред, все по-близо и по-близо до самата Къща.

— Времето ни изтича! — изсъска Искарал Пъст и Хрътките около него се раздвижиха възбудено. — Неща идат зад нас. Неща! Колко по-ясно да се изразя?

— Все още може да ни потрябва — каза Фидлър.

— О, да бе! — отвърна Върховният жрец. — Треллът може да го хвърли по тях като чувал с жито!

— Много бързо мога да го свестя — изръмжа Маппо. — Още си нося от онези денълски еликсири от твоя храм, Искарал Пъст.

— Хайде напред — подкани сапьорът. Наистина нещо се приближаваше зад тях и изпълваше въздуха с непоносима лютивина. Хрътките бяха откъснали очи от Маппо и Икариум и вече се бяха обърнали и пристъпваха нервно. Пътеката правеше остър завой на двайсетина крачки от мястото, където стояха зверовете.

Пронизващ звук разцепи въздуха — идваше точно иззад завоя, — последва взривният грохот на битка. И секна отведнъж.

— Много дълго чакахме! — изсъска Пъст и се присви боязливо зад Хрътките на своя бог. — Ето го, че идва!

Фидлър извърна рязко арбалета, приковал очи в мястото, където щеше да се появи преследвачът им.

Но вместо него иззад завоя се появи мъничко същество с лешниковокафява козина, огледа се колебливо и хукна към тях. От него се виеха струйки дим.

— Аий! — изпищя Пъст. — Душата ми изтормозиха!

Крокъс се втурна напред, като избута с лакти си туловищата на Шан и Джиър, все едно че не бяха нищо повече от тромави мулета.

— Моби!

Познайникът се затича към даруджистанеца, скочи в последния миг и кацна в ръцете му. Прегърна го през врата и се закрепи, с разтреперани крилца. Крокъс отдръпна глава.

— Уф. Вониш като Бездната!

„Моби, проклетият познайник…“ Очите на Фидлър пробягаха към Маппо. Треллът се мръщеше.

— Бок’арал! — Думата се изтръгна от устата на Пъст като проклятие. — Домашен любимец? Любимец? Лудост!

— Познайникът на чичо ми! — обясни Крокъс.

Хрътките се дръпнаха да му отворят път.

„Ех, момче, май е нещо много повече.“

— Съюзник значи — промълви Маппо.

Крокъс кимна, макар и доста неуверено.

— Гуглата знае само как ни е намерил. Как е оцелял…

— Лицемер! — Пъст запристъпва към даруджистанеца. — Познайник, а? Дали да не попитаме мъртвия превъплъщенец отзад за мнение? О, не, не можем, нали? Разкъсан е на късчета!

Крокъс не отвърна нищо.

— Все едно — каза Апсалар. — Губим време. Към Къщата…

Върховният жрец се извърна побеснял към нея.

— Все едно ли? Що за коварна измама дойде при нас? Що за мръсна измяна е надвиснала над нас? Ей там, от ризката на момчето…

— Стига! — сряза го Фидлър. — Тогава си остани тук, Пъст. Ти и Хрътките ти. — Обърна се отново към Къщата. — Ти какво мислиш, Маппо? Все още никой не се е приближил до нея — ако се затичаме…

— Можем да опитаме поне.

— Смяташ ли, че вратата ще се отвори за нас?

— Не знам.

— Да видим тогава.

Треллът кимна.

Треморлор вече се виждаше съвсем ясно. Обкръжаваше я ниска стена, изградена като че ли от вулканична скала, назъбена и остра. Единственият видим отвор в стената беше една тясна врата, над която се извиваха сплетени лози. Самата къща беше светлокафява, иззидана вероятно от варовик, входът беше вграден между две асиметрични двуетажни кули, и двете без прозорци. Виеща се пътека, покрита с каменни плочи, свързваше портата със загърнатата в сянка врата на Къщата. В двора върху малки гърбици пръст растяха ниски чворести дървета.

„Посестрима на Скръбния дом в град Малаз. Почти същата като онази в Даруджистан. Всички си приличат. Всички Азат — макар че откъде е дошло това име и отпреди колко време — никой не знае и едва ли ще узнае някога.“

Маппо заговори тихо.

— Казват, че Азатите свързват селенията — всички селения. Казват, че самото време спира между тези стени.

— И вратите, по неведоми причини, се отварят само за малцина. — Фидлър се намръщи на собствените си думи.

Апсалар пристъпи и застана пред него.

Сепнат, Фидлър изсумтя.

— Много сме се разбързали нещо?

Тя го погледна през рамо.

— Онзи, който ме беше обсебил, Фидлър… един Азат го бе приел. Някога.

„Съвсем вярно. А защо това ме изнервя толкова, сега и точно тук?“

— Та как се прави? Специално почукване? Или ключето е под хлабавата плочка до прага?

Усмивката, с която му отвърна, бе като балсам за възбудената му душа.

— Не. Нещо много по-просто. Смелост.

— Какво пък, от нея си имаме колкото щеш. Все пак сме тук, нали?

— Да, тук сме.

Поведе и всички я последваха.

— Онази омагьосана раковина — избоботи Маппо. — Нанесе огромни щети на соултейкън и д’айвърс, все още ги нанася, изглежда — за Азата това може да се окаже достатъчно.

— Моли се да е така.

— Моля се.

— Тогава защо онази убийствена песен не унищожи и нас?

— Мен ли питаш, Фидлър? Този дар беше даден на теб, нали?

— Да. Спасих едно момиче — родственичка на Бродника.

— Кой Бродник, Фидлър?

— Кимлок.

Треллът помълча няколко крачки, след което изръмжа от безсилие.

— Момиче, казваш. Колкото и близка родственичка да му е била, възнаграждението му далеч надвишава жеста ти. Нещо повече — предназначението му явно е било съвсем преднамерено — магията в онази песен беше подбрана съвсем умишлено, Фидлър. Кажи ми, Кимлок знаеше ли, че търсиш Треморлор?

— Определено не съм му го казвал.

— Да те е докоснал случайно в някой момент — забърсване с пръст по ръката, нещо такова?

— Помоли ме, доколкото помня. Искаше да научи историята ми. Отказах. Но, кълна се в дъха на Гуглата, Маппо, не мога да си спомня със сигурност дали не е имало някакъв случаен контакт.

— Смятам, че трябва да е имало.

— Ако е така, прощавам му за недискретността.

— Предполагам, че и това е предвидил.

Макар Треморлор да устояваше на щурма, бушуващ от всички страни, битките наоколо съвсем не бяха секнали, а от някои места трясъците и пращенето на дърво сякаш приближаваха неумолимо.

Когато един от тези невидими, но разкъсващи слуха грохоти се приближи към групата и се понесе към сводестата порта, Апсалар забърза. Миг след това всички се втурнаха в бяг.

— Къде? — изрева Фидлър и завъртя обезумял глава във всички посоки. — Къде е, в името на Гуглата!

Отговорът последва с внезапен порой от леденостудена вода отгоре, с дивашкото отваряне на Лабиринт. И от тази надвиснала, странно задържала се във въздуха водна стихия — няма и на петдесет крачки зад тях — изскочи огромната глава на денрабъ с разтворена паст, цялата покрита със сплетени, изтръгнати от корен водорасли и странни, голи като скелети клони.

Рояк бръмчащи оси изригна пред нея и бе погълнат на мига.

Още три денрабъ се появиха от връхлитащия портал. Кипналата водна стена, която ги задържаше, сякаш се изпаряваше там, където докоснеше гъмжилото от корени, но съществата оставаха надвиснали над тях, яхнали съскащия напред потоп.

За миг, докато си поемаше дъх, в главата му засвяткаха образи. „Морето Кансу. Не е соултейкън — звярът не е само един, цяла глутница са. Д’айвърс. А проклетите ми муниции свършиха…“

Миг след това стана ясно колко неизпитани са останали до този момент Хрътките на Сянка. Той усети с всичките си сетива силата, която се излъчи от петте звяра — сила като на дракони: затъркаля се напред като дъх, поток от чиста магия, който се понесе пред Хрътките, докато скачаха напред със скоростта на мълнии.

Шан първа се добра до първия денрабъ, първа се гмурна в зейналата чудовищна паст… и изчезна в непроницаемия мрак. Създанието залитна светкавично назад и доколкото бе възможно грубият, сгърчен от жажда и злост лик да изрази изненада, го направи.

Джиър се озова пред другия денрабъ и той се хвърли напред не за да я погълне, а да захапе косматото й туловище, да го разкъса с хилядите си остри зъби. Силата на Хрътката се стегна като камък между стисналите я челюсти и не поддаде. След миг Джиър нахлу през чудовищните зъби и потъна в бездънната паст, носейки гибел.

Другите Хрътки връхлетяха срещу останалите два денрабъ. Само Блайнд остана с групата.

Първият денрабъ вече се тресеше и мяташе, плющеше с огромното си, разкъсвано отвътре туловище, а пороят на Лабиринта му рухваше около него — събаряше стените от корени, сред чиито отломки обречените доскоро на вечен затвор пленници се мятаха, протягаха сгърчени крайници към небесата през мръсно калната вода, впиваха ноктести ръце и лапи във въздуха. Вторият денрабъ също се замята в предсмъртна агония.

Една ръка стисна Фидлър за рамото, дръпна рязко и го обърна.

— Бързо — изсъска му Крокъс. Моби все така се беше вкопчил в ризата му. — Имаме си нов гост, Фид.

И сапьорът видя онова, което бе приковало вниманието на младежа от Дару. Беше вдясно от него, почти зад Треморлор, все още на около хиляда крачки, но се приближаваше бързо. Рояк, невиждан досега. Кръвничета. Плътна стена от кръвничета, като черен гръмоносен облак — издуваше се и бясно напираше към тях.

Затичаха със сетни сили към Къщата.

Щом профуча под арката от сплетени голи лози, сапьорът видя, че Апсалар е стигнала до вратата — стисна с две ръце широката желязна халка и дръпна. Той видя как се издуха мускулите на мишците й. Още и още.

След което тя залитна назад, сякаш отхвърлена с презрение. Когато се добраха с Крокъс, с Маппо и неговия безжизнен приятел в прегръдката му, бащата на Апсалар, а след тях — Пъст и Блайнд, Апсалар се обърна рязко, с изопнато от стъписване и неверие лице.

„Няма да се отвори. Треморлор ни е отказал.“

А черното оживяло небе връхлиташе право към тях.

При голия шуплест край на долината на Ватар, където твърдата скална основа хлътваше отново под втвърдената си варовикова кожа, а земята, простираща се на юг, пред и под мястото, където бяха застанали, не представляваше нищо повече от разхвърляни камънаци сред пометената от вятъра напукана глина, се натъкнаха на първата гробница на Джагът.

Малцина от конните съгледвачи в челото на колоната й обърнаха особено внимание. Приличаше на най-обикновена каменна грамада, с огромна овална каменна плоча, килната нагоре в южния край, сякаш сочеше пътя през Ненот Одан към Ейрън или към друга някоя, по-близка цел.

Ефрейтор Лист мълчаливо заведе историка до нея, докато останалите приготвяха въжета, за да помогнат в нелеката задача със спускането на фургоните по трудния склон до голото дъно на низината.

— Най-малкият син — промълви Лист, вторачен в примитивната гробница. Страшно беше да се взре човек в лицето му, защото на него беше изписана бащина скръб, толкова прясна, сякаш смъртта на детето се беше случила едва вчера и в същото време скръб, която само беше нараствала през невъобразимите триста хиляди години.

„Онзи джагътски призрак все още стои на страж.“ Думите, изречени безмълвно и в същото време — ясни и очевидни, отнеха дъха на историка. „Умът не може да го побере.“

— Възраст? — Гласът на Дюйкър излезе напукан от гърлото му, също като Одан, която ги очакваше.

— На пет. Т’лан Имасс са избрали това място за него. Усилието да го убият е щяло да им струва твърде скъпо, още повече че останалите от семейството все още ги чакали. Затова домъкнали детето тук — натрошили костите му, до една, толкова пъти, колкото било възможно с едно крехко телце — след което го затиснали под тази скала.

Дюйкър си беше въобразил, че нищо вече не може да го стъписа, нищо не може да го отчае, но ето, че беззвучно промълвените думи на Лист го стиснаха за гърлото. Въображението му беше твърде остро за това, събуди в ума му образи, които го раздираха със смазваща скръб. С усилие извърна очи и загледа заниманията на войниците и уикците на трийсетина крачки от тях. Осъзна, че се трудят в почти пълно мълчание — казваха си по някоя дума само доколкото го налагаше работата, и при това с тих, странно потиснат тон.

— Да — промълви Лист. — Чувствата на бащата са покров, който времето не повдига — толкова силни, така раздиращи са тези чувства, че дори земните духове трябвало да избягат оттук. Иначе ги чакала лудост. Колтейн трябва да бъде уведомен — трябва да прекосим колкото може по-бързо тази земя.

— А по-нататък? В равнината Ненот?

— Става още по-лошо. Не само невръстни деца са затискали под скалите Т’лан Имасс — все още дишащи, все още в пълно съзнание.

— Но защо? — Въпросът се изтръгна с мъка от гърлото на Дюйкър.

— Погромите не се нуждаят от причина, сър. Във всеки случай не и от такава, която би издържала оборването. Първото осъзнаване е различието и всъщност — необходимо е само то и нищо друго. Земя, господство, предишни сблъсъци — всичко това са само извинения, банални оправдания, чието предназначение е само да прикрият простото различие. Те не са ние. Ние не сме те.

— Джагът опитвали ли са да се разберат с тях, ефрейтор?

— Много пъти. Между онези, които не били съвсем покварени от властта — Тираните — но виждате ли, у Джагът винаги е съществувала арогантност, и то от онзи вид, който винаги може да изпълзи отново у теб, когато се изправиш лице в лице с другия. Всеки джаг се е интересувал единствено от себе си. Почти изключително. Възприемали са Т’лан Имасс не по-различно от начина, по който са възприемали мравките под нозете си, стадата по степните пасища или самата трева на степта. Повсеместно. Част от пейзажа. Един толкова силен, жадуващ за възход народ, каквито са били Т’лан Имасс, не може да не се е почувствал уязвен…

— Дотам, че да положат клетва за безсмъртие?

— Това не го вярвам. Най-напред Т’лан Имасс разбрали колко трудна ще е задачата с изкореняването им. Джагът били много различни и в друго отношение — те не излагали силата си на показ. И много от усилията им за самозащита са били… пасивни. Преградите от лед — ледниците — поглъщали земите около тях, дори моретата, поглъщали цели континенти, правели ги непроходими, неспособни да осигурят храната, нужна на смъртните Имасс.

— И затова създали ритуал, който щял да ги направи безсмъртни…

— Свободни да се носят на вятъра като прах — а в ледения век прахта е била в изобилие.

Погледът на Дюйкър се спря на Колтейн, който бе спрял недалеч от тях.

— Колко ни остава — попита той младежа, — докато напуснем тази земя… на скръб?

— Две левги, не повече. Отвъд нея са същинските степи на Ненот — хълмове… племена, всяко от които ревностно си пази водоизточника.

— Май наистина ще е добре да поговоря с Колтейн.

— Да, сър.

Сухото тресавище, както щяха да го нарекат, само по себе си се превърна в завещание на скръб. Очакваха ги три огромни силни племена, две от които, трегините и билардите, връхлитаха окаяната колона като пепелянки. С третото, разположено в най-западния край на равнините — племето хундрил, — нямаше пряк сблъсък, макар да се усещаше, че това няма да трае дълго.

В този поход жалкото стадо, съпровождащо Кучешката верига, измря — животните просто рухваха по пътя, колкото и свирепо да налитаха уикските кучета-браничари да ги накарат да се изправят и да продължат пътя си с колоната. След като ги разсечаха, труповете не можеха да предложат нищо повече от жилави като кожа ивици съсухрено месо.

Към ужасната, разкъсваща жажда се прибави и гладът, тъй като уикците отказваха да колят конете си и се грижеха за тях с красноречив фанатизъм, на който никой не смееше да се опълчи. Воините бяха готови да пожертват себе си, за да опазят конете си живи. Една петиция от Съвета на Нетпара, в която се предлагаше да изкупят сто коня, беше върната омазана с човешки изпражнения.

Двете пепелянки хапеха безмилостно, оспорваха всяка левга, яростта и честотата на атаките им се усилваше, докато не стана ясно, че наближава главният сблъсък, само след броени дни.

А по петите на колоната идеше армията на Корболо Дом, сила, която беше нараснала с въвличането на войски от Таксиан и други крайбрежни поселения и беше вече поне пет пъти по-многочислена от Седма на Колтейн и неговите уикски кланове. Само по себе си сдържаното преследване на ренегата пълководец, оставил дребните сблъсъци на дивите степни племена, бе като зла прокоба.

Щеше да дойде за предстоящото сражение, несъмнено, и невъзмутимо изчакваше фаталния ден.

Кучешката верига се влачеше напред, стигнала вече до онова, което според картите трябваше да е краят на Ненот Одан, където на южния хоризонт се издигаше стена от хълмове. Керванският път се врязваше в единствения по-сериозен проход — широка речна долина между хълмовете Билан’ш на изток и хълмовете Санифир на запад; пътят се виеше в протежение на седем левги, след което се отваряше в равнина срещу древната селищна могила Санимон, завиваше покрай нея, за да прекоси Санит Одан, отвъд нея — равнината Гелеен, Доджал Одан — и до самия град.

Никаква спасителна армия не се появи откъм долината на Санимон. Дълбокото чувства за самота надвисна като тъмен покров над кервана, щом зад хълмовете, ограждащи устието на долината, видяха в гаснещата дневна светлина двата стана — и двата огромни — на племената. Главните сили на трегините и билардите.

Тук значи, в устието на тази древна долина… тук щеше да е.

— Умираме — измърмори Лъл, докато крачеше до историка към мястото, нарочено за офицерския съвет. — И този път не го казвам просто фигуративно, старче. Днес изгубих единайсет войници. Гърлата им се бяха издули толкова лошо от жаждата, че не можеха да си поемат дъх. — Махна с ръка да прогони бръмналата пред лицето му муха. — Дъх на Гуглата, плувнал съм в тази броня… докато свърши всичко, ще сме заприличали на Т’лан Имасс.

— Не бих казал, че аналогията ти ми допада, капитане.

— Не съм и очаквал.

— Конска пикня. Това пият напоследък уикците.

— Да. И моите също. Вече цвилят насън — и мрат от нея.

Покрай тях пробягаха три кучета. Грамадното, Бент, една женска и палето, драпащо настървено след тях.

— Тия ще ни надживеят всички — изръмжа Лъл. — Проклети зверове.

Небето пред тях притъмняваше, първите звезди взеха да се показват през помръкващия лазур.

— Богове, колко съм уморен.

Дюйкър кимна. „О, да. Пътувахме толкова дълго, приятелю, и ето, че вече стоим лице в лице срещу Гуглата. Той приема уморените със същата готовност, както и непокорните. Със същата гостолюбива усмивка.“

— Тази вечер нещо се носи във въздуха, историко. Усещаш ли го?

— Да.

— Може Лабиринтът на Гуглата да се е приближил.

— Такова е усещането, нали?

Стигнаха командната шатра на Юмрука и влязоха.

Пред тях се бяха подредили обичайните лица. Нил и Недер, последните останали магьосници; Сълмър и Ченед, Бълт и самият Колтейн. Всички се бяха превърнали в съсухрени жалки подобия на някогашната си воля и сила.

— Къде е Бънгъл? — попита Лъл, след като се тръшна на обичайния си походен стол.

— Слуша сержанта си, предполагам — отвърна с вяла усмивка Бълт.

Колтейн нямаше време за празни приказки.

— Нещо се приближава насам, тази нощ. Магьосниците са го усетили, макар че не могат да ни кажат нищо повече. Предстои ни да се подготвим за него.

Дюйкър се обърна към Недер.

— Какво е усещането?

Момичето сви рамене, след което въздъхна.

— Смътно. Тревожност, необузданост дори… не знам, историко.

— Усещали ли сте досега нещо подобно? Макар и малко?

— Не.

„Необузданост.“

— Съберете бежанците на едно място — разпореди Колтейн на капитаните си. — Удвоете външните патрули…

— Юмрук — намеси се Сълмър, — утре ни чака сражение…

— Да, и е нужен отдих. Знам. — Уикецът закрачи напред-назад из шатрата, но крачките му бяха по-бавни от обикновено. Бяха изгубили също и плавността, лекотата и елегантността си. — И освен това сме ужасно изтощени — и нямаме капка вода.

Дюйкър потръпна. „Сражение? Не, утре ще е клане. Войници, негодни за бой, неспособни да се бранят.“ Окашля се, понечи да заговори и спря. „Една дума, но само да я изрека би означавало да предложа най-жестоката илюзия. Една дума.“

Колтейн го гледаше.

— Не можем — каза му тихо.

„Знам. За воините на бунта не по-малко, отколкото за нас, това трябва да свърши с кръв.“

— Войниците не могат да копаят окопи — наруши Лъл тежката тишина.

— Дупки тогава.

„Дупки. Да прекършат конните напади, да трошат крака, да хвърлят в пръстта цвилещите коне.“

И тогава съвещанието приключи. Въздухът изведнъж настръхна и онова, което се заканваше да ги споходи, възвести появата си с лек пукот на далечна мълния, с мазна мъгла — като пот, задушила въздуха.

Колтейн изведе всички навън под искрящия нощен саван. Ритаха и цвилеха коне. Виеха псета.

Войниците се надигаха от походните си постели като призраци.

В откритото пространство, отвъд най-външните постови, въздухът изведнъж се разпра с дивашки, късащ ушите звук.

Три бели коня изтътнаха от черния процеп, последвани от още три и още три, всички впрегнати, всичките девет — цвилещи от ужас. Зад тях изгромоля огромна каляска, опърлена от пламъци, пищно изрисуван левиатан, яхнал шест огромни колелета, всички по-високи от човешки ръст. Дим се стелеше след впряга като дебели вълнени нишки — и от самите коне, и от трите фигури, едва видими зад последните три животни.

Впрягът се носеше в галоп — втурнал се сякаш в панически бяг от Лабиринта, от който беше изскочил. Побеснелите от ужас животни препускаха право към лагера.

Уикците се пръснаха встрани.

Зяпнал в неверие, Дюйкър видя как тримата кочияши дръпнаха юздите, зареваха и залитнаха на високата капра.

Конете заораха с копита в земята, за да забавят устрема си, огромната каляска изтрещя с грохот след тях, вдигна се облак дим, прах и… необузданост, усети с тревога старият историк. Необуздаността на Лабиринт — и неговия бог.

Веднага щом впрягът спря, от него се изсипаха хора — облечени в броня мъже и жени; завикаха, зареваха команди, които сякаш нямаше кой да чуе, и заразмахваха черни, димящи оръжия.

След миг изскочиха още два впряга и проехтя силен звън на камбана.

Трескавата, привидно безцелна дейност на наскачалите по земята хора изведнъж секна. Оръжията бяха прибрани и внезапна тишина изпълни въздуха зад глъхнещото ехо на камбаната. Пръхтящите, нервно пристъпящи и плувнали в пяна коне замятаха глави, със свити уши и разширени ноздри.

Първият впряг бе спрял на не повече от петнайсет крачки от мястото, където стоеше Дюйкър с останалите.

Историкът видя някаква отсечена ръка, вкопчена в извития орнамент от едната страна на каляската. След миг тя се откъсна и падна на земята.

Малката решетъчна врата се отвори и в рамката й се появи някакъв мъж, който с усилие избута едрото си туловище през отвора. Беше облечен в коприни, прогизнали от пот. Кръглото му лъснало лице бе утаило ехото от някакво доскорошно огромно, всепоглъщащо усилие. В едната си ръка държеше запушена бутилка.

Щом стъпи на земята, новодошлият се обърна направо към Колтейн и вдигна високо бутилката.

— Вие, сър — заговори на малазански със странно размазан акцент новодошлият, — ще трябва да отговаряте за много неща. — След което се ухили и се видяха два реда облечени в злато и обсипани с диаманти зъби. — Лабиринти треперят от вашите деяния! Пътят ви е разбушувал се пожар по всяка улица в Даруджистан, несъмнено и във всеки град, колкото и далече да е! Давате ли си сметка колко хора се молят на своите богове заради вас? Претъпкани със злато ковчежета! Грандиозни планове за спасение в изобилие! Огромни организации се събират, водачите им се стичат при нас, при Търговската гилдия Тригали, за да платят разноските за тежкия ни превоз, макар че — добави той малко по-тихо — всички превози на Гилдията са тежки, което ни прави толкова скъпи, естествено. — Той отпуши бутилката. — Великият град Даруджистан и неговите забележителни граждани, отхвърляйки лакомията на вашата Империя за него и за тях самите — ви носят този дар! Посредством акционерите… — той махна към мъжете и жените зад себе си — на Тригали — между нас казано, най-злите и алчни същества, каквито може да си представи човек, ала това все пак няма значение, защото сме тук, нали? И нека да не се твърди за гражданите на Даруджистан, че са безчувствени за удивителното, а вие, сър, вие наистина сте удивителен.

Нелепият мъж изведнъж пристъпи напред много тържествено. И заговори тихо и сдържано:

— Алхимици, магове, заклинатели, всички дадоха своя принос, като предложиха съдове с обеми, далеч надхвърлящи скромната им външност. Колтейн от клана на Враната, Кучешката верига, нося ви храна. Нося ви вода.

Карполан Демесанд се оказа един от първите основатели на Търговската гилдия Тригали, гражданин на малкия укрепен град със същото име, разположен на юг от равнината Ламатат на континента Дженабакъз. Възникнала като колеблив съюз между няколко мага, сред които и самият Карполан, и благодетелите на града — пъстра сбирщина застарели пирати и плячкаджии, — Гилдията се беше специализирала в такива рисковани превози на стока, пред които всеки среден търговец би пребледнял от страх. Всеки техен керван се пазеше от тежко бронирана и въоръжена чета акционери — пазачи, притежаващи пряк дял в предприятието, което гарантираше възможно най-пълното експлоатиране на качествата им. А от такива качества имаха ужасна нужда, тъй като керваните на Търговската гилдия Тригали — както стана ясно от самото начало — пътуваха през Лабиринти.

— Знаехме, че ни чака огромно предизвикателство — заяви с блажена бляскава усмивка Карполан Демесанд, седнал в командната шатра на Колтейн, единствено с Юмрука и Дюйкър за компания — всички останали се трудеха отвън, разтоварваха животоспасяващия товар на кервана на пълна скорост. — Гнусният Лабиринт на Гуглата се е увил около вас по-плътно от гробен саван около мъртвец… простете за образа. Ключът е в това да се препуска бързо, да не се спира за нищо и след това да се излезе толкова бързо, колкото е по силите човешки. В първия фургон аз поддържам посоката на пътя, с всичките чародейни таланти, които са ми подръка — изнурително пътуване, признавам ви, но пък и не излизаме никак евтино.

— Все още ми е трудно да си обясня — каза Дюйкър, — че гражданите на Даруджистан, на цели хиляда и петстотин левги оттук, знаят изобщо какво става тук, камо ли да ги интересува.

Карполан присви очи.

— Е, добре, може би преувеличих малко — вълнението на мига, признавам. Трябва разберете — войници, които доскоро се бяха настървили да завладеят Даруджистан, сега са се вкопчили във война с Панион Домин, тирания, която с преголяма охота щеше да глътне Синия град, стига да можеше. Дужек Едноръкия, доскорошен Юмрук на Империята, а сега — изменник на същата, стана наш съюзник. А точно това определени особи в Даруджистан знаят много добре, и го одобряват…

— Но сигурно има и нещо повече — промълви Колтейн.

Карполан се усмихна.

— Не е ли сладка тази вода? Дайте да ви налея още чашка.

Изчакаха мълчаливо, докато търговецът напълни отново трите тенекиени канчета, подредени на масичката между тримата. След като приключи, той въздъхна и се отпусна в плюшения стол, който си беше донесъл от каляската.

— Дужек Едноръкия. — Името бе произнесено с благоговение и донякъде — със страхопочитание. — Изпраща ви поздравите си, Юмрук Колтейн. Кантората ни в Даруджистан е малка, открита е наскоро, нали разбирате. Ние не рекламираме услугите си. Не и открито, във всеки случай. Откровено казано, тези услуги включват дейности, които са, в отделни случаи, дискретни по характер, тъй да се каже. Търгуваме не само с материални блага, но също така и със сведения, с доставка на подаръци, превоз на самите хора… и други същества.

— Значи Дужек Едноръкия е силата, стояща зад тази мисия — каза Дюйкър.

Карполан кимна.

— С финансовата помощ на един определен кабал в Даруджистан, да. Думите му бяха следните: „Императрицата не може да губи такива пълководци като Колтейн от клана на Враната“. — Търговецът се ухили. — Необичайно за един осъден на смърт престъпник, не ви ли се струва? — Наведе се над масата и вдигна едната си ръка, с дланта нагоре. Върху нея се появи нещо и заблестя — малко продълговато шишенце от мътно стъкло, окачено на сребърна верижка. — А този дар е сътворен от един удивителен и загадъчен маг между Рушителите на мостове. — Връчи го на Колтейн. — За вас. Носете го със себе си. Винаги, Юмрук.

Навъсен, уикецът не посегна да го вземе. Карполан се усмихна тъжно.

— Дужек е готов да поеме командването в това, приятелю…

— Изменник да поеме командването?

— Е, да, признавам, че зададох същия въпрос. Отговорът му беше следният: „Никога не подценявайте императрицата“.

Възцари се тишина. Смисълът зад фразата започна бавно да придобива очертания. „Въвлечена във война срещу цял континент… осъзнала появата на една още по-голяма заплаха — Панион Домин… сама ли ще се сражава Империята заради една враждебна земя? И все пак… как да намери съюзници сред враговете си, как да ги обедини срещу по-голямата заплаха с възможно най-малко суетене и недоверчивост? Обявяваш извън закона собствената си окупационна армия, за да нямат «никакъв избор», освен да излязат от сянката на Ласийн. Дужек, неизменно верният Дужек — дори подлият план да се избият последните от Старата гвардия — глупостта на Тайсхрен — е недостатъчен, за да го направи враг. И ето че сега той разполага със съюзници — доскорошните му врагове — може би дори самите Каладън Бруд и Аномандър Рейк…“ Дюйкър се обърна към Колтейн и видя същото разбиране, утаено върху замисленото му лице.

Уикецът протегна ръка и прие дара.

— Императрицата не трябва да ви загуби, Юмрук. Носете го, сър. И когато дойде моментът, го счупете — върху собствената си гръд. Дори това да се окаже последното ви действие, макар да ви съветвам да не се разделяте с него дотогава. Такова беше пламенното настояване на неговия създател. — Карполан се ухили отново. — А какъв мъж е този създател! Дузина асценденти биха дали мило и драго да получат главата му на тепсия, с очите, накиснати в марината, езика опечен с чушленца, ушите изпърлени на…

— Схванах идеята ви — прекъсна го Дюйкър.

Колтейн окачи верижката на врата си и пъхна шишенцето под кожената си риза.

— Призори ви очаква жестока битка — каза Карполан. — Уви, не мога да остана и няма да остана. Макар да съм маг от най-висш порядък, макар да съм безскрупулно дързък търговец, признавам, че съм податлив на сантименталност, господа. Не желая да бъда свидетел на такава трагедия. Освен това трябва да направим още една доставка, преди да тръгнем обратно, а нейното постигане ще изисква всичките ми умения, всъщност би могло дори да ги изцеди до дъно.

— Не бях чувал нищо за Гилдията ви, Карполан — каза Дюйкър, — но някой ден с удоволствие бих послушал повече за приключенията ви.

— Може би ще се появи такава възможност, историко. Но засега — чувам, че моите акционери се събират и трябва да се погрижа за конете — да отдъхнат и да се поуспокоят — макар че, длъжен съм да го кажа, те, изглежда, са придобили жажда за все по-ужасни преживелици. Също като нас, нали? — Търговецът се надигна.

— Моите благодарности — изръмжа Колтейн. — Към вас и към акционерите ви.

— Имате ли да предадете нещо на Дужек Едноръкия, Юмрук?

Отговорът на уикеца стъписа Дюйкър — заби в него ръждясалия нож на подозрителността, който щеше да остане и да го гложди дълго след това.

— Не.

За миг Карполан се ококори. След това кимна.

— Уви, ще трябва да тръгваме. Дано утре вашите врагове платят скъпо, Юмрук.

— Ще платят.

Неочакваната щедрост на доставката на храна и вода не можеше да постигне пълно възстановяване, но армията, станала призори, излъчваше спокойна решимост, каквато Дюйкър не беше виждал от хребета Гелор насам.

Бежанците останаха скупчени нагъсто в една падина северно от устието на долината. Клановете на Невестулката и Мармота охраняваха позицията, разположени на едно възвишение срещу сборните сили на Корболо Дом. Повече от тридесет бунтовници стояха срещу всеки уикски конник и неизбежният изход от сблъсъка бе толкова очевиден, толкова жестоко ясен, че паниката бушуваше на вълни сред скупчените бежанци, поривът на безнадеждност полюшваше множеството насам-натам и отчаяни ридания изпълваха прашния въздух.

Колтейн реши да се вреже между племенните орди, блокирали устието на долината, при това да го направи бързо, и съсредоточи във фронта своя клан на Враната и по-голямата част от Седма. Само един бърз и съкрушителен пробив можеше да предложи някаква надежда за клановете в ариергарда, както и за самите бежанци.

Дюйкър седеше на гърба на измършавелия си кон на едно ниско възвишение, леко на изток от главния път, и от тази позиция едва можеше да различи двата уикски клана на север — армията на Корболо Дом, някъде отвъд техните редици, не се виждаше оттук.

Впряговете на Търговската гилдия Тригали си бяха заминали — изчезнаха в последните минути на нощта, преди хоризонтът на изток да започне да се пробужда със смътна бледнина.

Ефрейтор Лист изкачи склона и дръпна юздите на коня си до историка.

— Чудесно утро, сър. Времето се обръща. Във въздуха се носи промяна — усещате ли го?

Дюйкър го изгледа накриво.

— Не е редно млад човек като теб да е толкова весел в такъв ден, ефрейтор.

— Нито пък старец като вас да е толкова кисел, сър.

— Гуглата да те вземе, келеш такъв, до това ли води фамилиарността?

Лист се ухили — достатъчно красноречив отговор.

Дюйкър присви очи.

— А какво нашепва твоят призрак джагът, Лист?

— Нещо, което той самият никога не е имал, историко. Надежда.

— Надежда? Как? Откъде? Да не би Пормквал най-сетне да се е появил?

— Не знам за такова нещо, сър. Смятате ли, че е възможно?

— Не.

— Аз също, сър.

— Тогава какви, в името на косматите топки на Финир, ми ги дрънкаш, Лист?

— Не знам, сър. Просто се събудих с чувството… — Той сви рамене. — Чувствах, че все едно току-що сме били благословени, докоснати от бог, или нещо такова…

— Великолепен начин да посрещнем последната си зора — промърмори Дюйкър и въздъхна.

Племената на трегините и билардите вече се подготвяха за атака, но внезапно прозвучалите рогове от Седма дадоха да се разбере, че Колтейн не се интересува от благоволението им и няма да ги чака. Пиконосците на Враната и конните стрелци се понесоха напред, нагоре по полегатия склон към източния хълм, зает от билардите.

— Историко!

Нещо в тона на младия ефрейтор накара Дюйкър рязко да се обърне. Лист не обръщаше внимание на атаката — беше се обърнал на северозапад, където току-що се бяха появили безброй други конници.

— Хундрилите — промълви Дюйкър. — Казват, че са най-силното племе на юг от Ватар — което вече можем да признаем.

Към билото затътнаха конски копита. Двамата се обърнаха и видяха, че към тях идва самият Колтейн. Юмрукът погледна на северозапад. Изражението му остана безстрастно, почти спокойно.

Първите сблъсъци в ариергарда бяха започнали — първото проливане на кръв за този ден, най-вероятно кръв на уикци. Бежанците вече напираха на юг, с отчаяната надежда, че могат да си отворят път през долината само с воля.

Многохилядната хундрилска орда се раздвои, едната част точно на запад от устието на Санимон, другата — по на север, откъм фланга на армията на Корболо Дом. Между двете остана малка група бойни главатари, които препуснаха към възвишението, на което стояха Дюйкър, Лист и Колтейн.

— Изглежда, търсят личен двубой, Юмрук — каза Дюйкър. — Най-добре ще е да отстъпим.

— Не.

Историкът се извърна. Колтейн беше снишил пиката си и наместваше покрития си с гарванови пера щит на лявата си ръка.

— Проклет да сте, Юмрук — това е безумие!

— Дръжте си езика, историко — отвърна разсеяно Колтейн.

Погледът на Дюйкър се прикова в късата сребърна верижка на шията му.

— Какъвто и дар да носите на врата си, казаха ви, че ще подейства само веднъж. В момента се държите като боен главатар на уикци, а не като Юмрук на Империята.

Мъжът пред него се извърна рязко и острието на пиката опря в гърлото на историка.

— И кога точно — изхриптя Колтейн — ще мога да избера как да умра? Въобразявате си, че ще използвам тази проклета дрънкулка? — Посегна с лявата си ръка и скъса верижката на врата си. — Вие го носете това, историко. Всичко, което съм направил, не струва пукната пара за света, докато не се разкаже. Гуглата да го вземе Дужек Едноръкия! Гуглата да я вземе императрицата! — Хвърли шишенцето към Дюйкър и то тупна в разтворената му длан. Пръстите му се стиснаха сами и той усети змийското хлъзгане на верижката между мазолите. Върхът на пиката, опрян в шията му, не беше помръднал.

Погледите им замръзнаха, вкопчени един в друг.

— Извинете, господа — каза Лист. — Струва ми се, че моментът не е подходящ за двубой. Ако благоволите да забележите…

Колтейн отдръпна пиката и се обърна.

Хундрилските главатари чакаха в редица, няма и на трийсет крачки пред тях. Под кожените си дрехи и фетишите носеха странни сивкави брони, люспести като влечуги. Дългите мустаци, рошавите бради и сплетените коси скриваха повечето от лицата им, а онова, което оставаше открито, беше изгоряло от слънцето и скулесто.

Един от тях подкара дребното си конче стъпка напред и заговори на завален малазански.

— Черно крило! К’ъв е залогът днес според теб?

Колтейн огледа прашните облаци на север и на юг и отвърна:

— Не бих се обзалагал.

— Дълго чакахме този ден — каза бойният главатар. Изправи се на стремената и посочи към хълмовете на юг. — Днес тук са и трегините, и билардите. — Махна с ръка на север. — И кан’елд, и семк, аха, и тайтанците, к’вото е останало от тях де. Великите племена на южните одани, но все пак кое от всички тях е най-достойното? Отговорът ще се види днес.

— А вие по-добре побързайте — каза Дюйкър. „Войниците не ни стигат, инак нямаше да проявите такава дързост, кучи синове.“

Колтейн като че ли бе помислил същото, макар да реагира по-хладнокръвно.

— Въпросът си е ваш, а и отговорът му не ме интересува.

— Значи това не занимава уикските кланове, а? Какво, вие не сте ли племе?

Колтейн бавно намести дръжката на пиката в стегата.

— Не сме. Ние сме войници на Малазанската империя.

„Дъх на Гуглата, запомнил го е.“

Главатарят кимна, несмутен от отговора.

— Тогава, докато сте тук в този ден, гледайте добре, Юмрук Колтейн.

Обърнаха конете и се пръснаха към клановете си.

— Вярвам — рече Колтейн, след като се огледа, — че сте избрали добро място за наблюдение, историко. Тъй че ще останем тук.

— Юмрук?

По мършавото лице на Колтейн пробяга крива усмивка.

— Е, за малко.

Кланът на Враната и Седма дадоха всичко от себе си, но силите, които държаха устието на долината — от по-високите си позиции от двете страни, както и навътре в гърлото на долината — не се огънаха. Кучешката верига се сви между чука на Корболо Дом и наковалнята на трегин и билард. Изходът беше само въпрос на време.

Действията на хундрилските кланове промениха всичко. Защото те бяха дошли не за да се включат в клането на малазанците, а да отговорят на единствения въпрос, поставен от тяхната гордост и чест. Южната орда удари позициите на трегин с мъстта на божия коса. Северната бе като копие, забило се дълбоко във фланга на Корболо Дом. Трета, невидима до този момент сила се изсипа от самата долина, зад билардите. Атаките бяха съгласувани до съвършенство и само след няколко минути се оказа, че няма кой да спре силите на Малазан, докато в същото време битката кипеше яростно от всички страни.

Армията на Корболо Дом се съвзе бързо, престрои се във възможно най-добър ред и успя да изтласка хундрилите след над четири часа яростна битка. Една цел обаче беше постигната, тя беше разбиването на семк, на кан’елд и на остатъците от тайтанците. „Половин отговор“, беше промълвил в този момент напълно обърканият Колтейн.

След още час южните сили разбиха фронта на трегините и билардите и се спуснаха в преследване на бягащите.

Час преди свечеряване един самотен хундрилски главатар подкара нагоре по склона към тях в бавен тръс. Когато се приближи, видяха, че е мъжът, който им беше говорил в началото на битката. Бронята му беше пробита на много места и целият беше оплискан с кръв, поне половината от която сигурно бе негова, но яздеше изправен в седлото.

Спря се на десет крачки от Колтейн.

— Май намерихте отговора си — каза Колтейн.

— Намерихме го, Черно крило.

— Хундрил.

На оцапаното с кръв лице на воина се изписа изненада.

— Висока чест ни оказвате, но не. Опитахме се да съкрушим Корболо Дом, но не успяхме. Отговорът не е хундрил.

— Значи отдавате тази чест на Корболо Дом?

Бойният главатар се изплю на земята и изръмжа:

— Духове на бездната! Не може да си такъв глупак! Отговорът днес е… — С рязък жест той измъкна тълвара от кожената ножница, вдигна счупеното острие високо над главата си и изрева: — Уик! Уик! Уик!!!

20.

Над главите им кръжаха чайки. Първите, които виждаха от много време. На хоризонта пред тях, по курса им от юг на югоизток, се очертаваше неравно петно, което се уголемяваше в светлината на заника.

Нито един облак не затъмняваше небето, вятърът духаше силен и отривист.

Салк Елан застана до Калам на носа. И двамата се бяха загърнали плътно в наметалата си заради силните пръски, изхвърляни от „Рагстопър“ в устремния му порив през кипналите вълни. На моряците по главната палуба и при кърмата двамата мъже при носа приличаха на два Велики гарвана, носещи тъмна прокоба.

Калам беше зареял поглед към острова, който ги очакваше.

— Към полунощ — промълви Салк Елан и въздъхна. — Древната родина на Малазанската империя…

— Древна? — изсумтя убиецът. — Откога според теб съществува Империята?

— Е, добре, твърде романтично беше. Просто исках да опиша настроението…

— Защо?

Елан сви рамене.

— Не че има особен повод, освен може би тази умислена атмосфера на очакване, на нетърпение дори.

— Че какво има да му се мисли?

— Ти ще кажеш, приятелю.

Калам се намръщи и не отвърна нищо.

— Град Малаз — отново заговори Елан. — Какво да очаквам?

— Представи си просто една кочина край морето. Гнило, гъмжащо от твари блато…

— Добре, добре! Съжалявам, че попитах!

— Как е капитанът?

— Никаква промяна, уви.

„Защо ли не съм изненадан? Магия… богове, колко мразя магията!“

Салк Елан отпусна небрежно дългите си пръсти на перилото, разкривайки за кой ли път увлечението си към скъпоценни камъни със зеленикав оттенък, вградени в пищно безвкусни златни пръстени.

— Един бърз кораб би могъл да ни откара до Унта за ден и половина…

— Откъде знаеш?

— Попитах един от моряците, Калам, откъде иначе? Онзи твой осолен приятел, който уж е поел командването, как му беше името?

— Не помня да съм го питал.

— Вярно. Този твой талант е удивителен.

— Кой?

— Способността ти да прекършваш собственото си любопитство, Калам. Изключително практично в някои случаи и ужасно рисковано в други. Труден човек си за опознаване, Калам, още по-труден за предвиждане…

— Вярно е, Елан.

— И все пак ми харесваш.

— Нима?

— О, да. И това ме радва, защото е важно за мен…

— Ако си такъв, по-добре иди си намери някой моряк.

Салк Елан се усмихна.

— Не това имам предвид, но ти, разбира се, го знаеш добре, само дето не можеш да се сдържиш да не ужилиш. Това, което искам да кажа, е, че обичам да бъда харесван от хората, на които се възхищавам…

Калам се обърна рязко.

— Какво намираш за толкова възхитително, Салк Елан? С всичките си смътни предположения, да не би да си намерил повод да вярваш, че съм податлив на ласкателства? Защо толкова държиш да сме партньори?

— Убийството на императрицата няма да е лесна работа — отвърна Елан. — Но я си представи, че успееш! Че си постигнал нещо, което всички са смятали за невъзможно! О, да, иска ми се да съм част от това, Калам Мекхар! Да съм там до теб, да забия ножовете си в сърцето на най-могъщата империя на света!

— Изгубил си си ума — отвърна тихо Калам, едва доловимо над грохота на вълните долу. — Да убиеш императрицата? Нима съм длъжен да те подкрепя в такова безумие? Абсурд, Салк Елан.

— Спести ми лицемерията — изръмжа Елан.

— Що за магия държи този кораб?

Очите на Салк Елан се разшириха неволно, след което той поклати глава.

— Над възможностите ми е, Калам, Гуглата ми е свидетел. Претърсих всяка педя от плячката на Пормквал и не намерих нищо.

— Самият кораб?

— Не, доколкото мога да определя. Виж, Калам, някой ни е привлякъл в Лабиринт — така предполагам. Някой, който държи на товара. Само хипотеза, но с друго не разполагам. Ето, приятелю, разкрих ти всичките си тайни.

Калам дълго мълча, после каза:

— В Малаз имам хора… неочаквано събиране, много преди графика, но са там.

— Контакти. Чудесно. Ще ни трябват. Къде?

— Има едно тъмно място в града. Най-тъмното. Единственото място, за което жителите избягват да споменават или съзнателно пренебрегват — и там, ако всичко мине добре, ще чакаме съюзниците си.

— Нека да предположа: долната кръчма с името „При Смайли“, някога собственост на едного, който щеше да стане император — моряците разправят, че храната там била ужасна.

Калам го зяпна удивен. „Гуглата ми е свидетел, или е стъписващо язвителен, или… или какво, в името на Бездната?“

— Не. Място, наречено „Скръбния дом“. И не е във вътрешността на града, а при портите, въпреки че, разбира се, Салк Елан, ще можеш спокойно да разгледаш двора му.

Елан се опря на перилото и се загледа в смътните светлини на Малаз.

— Ако се наложи да чакаме дълго приятелите ти, може би. Може би ще го направя.

Едва ли забеляза злата усмивка на Калам.

Искарал Пъст сграбчи халката с две ръце, опря крака във вратата и като ломотеше несвързано от ужас, дръпна с все сила… и нищо. С ръмжене, Маппо прекрачи лежащия пред входа на Треморлор Икариум и избута Върховния жрец настрани.

Фидлър чу как треллът се напъна и изпъшка, но цялото му внимание беше приковано в рояка кръвничета. Треморлор се мъчеше да ги спре, но настъплението им беше неумолимо. До него стоеше Блайнд, вдигнала глава и настръхнала. Другите четири Хрътки се бяха появили отново по пътеката и тичаха към увитата с лозници порта. Сянката, хвърляна от д’айвърс, се люшкаше над тях като черна вода.

— Или се отваря само с докосване — каза Апсалар със смайващо спокоен тон, — или изобщо не се отваря. Отдръпни се, Маппо, нека да опитаме всички.

— Икариум се размърда! — извика Крокъс.

— Точно това е заплахата — отвърна треллът. — Богове подземни! Не тук, не точно сега!

— Сега е моментът! — изврещя Искарал Пъст.

Апсалар заговори отново.

— Крокъс, остана да опиташ само ти и Фидлър — викна Апсалар. — Хайде, бързо.

Последвалата тишина каза на Фидлър всичко, което искаше да разбере, и той изръмжа на навелия се над Икариум Маппо:

— Събуди го! Иначе всичко е загубено.

Треллът вдигна глава и сапьорът видя изписаната на лицето му болезнена нерешителност.

— Толкова близо до Треморлор… рискът, Фидлър…

— Какво…

Но не можа да продължи.

Сякаш пронизано от мълния, тялото на джага се разтърси и от гърлото му се изтръгна пронизителен вик. Звукът ги зашемети и ги събори на земята. С потекла от раната на главата прясна кръв, още неотворил очи, Икариум се надигна. Древният дълъг меч изсвистя от ножницата и блесна като мълния.

Хрътките и роякът на д’айвърс стигнаха до двора едновременно. Земята и кривите дървета изригнаха нагоре, оплетените паяжини от коренища и клони се усукаха към небесата като черни платна, издуха се и се разшириха. Други корени заплющяха и се запротягаха към Хрътките и зверовете заскимтяха.

В този момент, обгърнал всичко това с очи, Фидлър се усмихна вътрешно. „Не само на вероломство е способен Сенкотрон… как би могъл да устои Азатът на Хрътките на Сянката?“

Една ръка го стисна за рамото.

— Резето! — изсъска в ухото му Апсалар. — Опитай вратата, Фид!

Д’айвърс стовари силата си в последната, отчаяна защита на Треморлор.

Изтикаха го към вратата. Той зърна за миг Маппо, прегърнал отново в яките си мишци все още несъвзелия се и несъзнаващ нищо Икариум — държеше джага въпреки пронизителния писък, който се усилваше и с него — напиращата неумолима и яростна мощ. Фидлър сграбчи халката, напрегна всичките си мускули, вложи сетните си сили само в тази единствена задача.

Хрътките виеха в другия край на двора, триумфален и свиреп вой, преминаващ във вой на безмерен ужас, докато яростта на Икариум поглъщаше и него, и всичко останало. Фидлър усети как вратата потрепери, усети как тази тръпка се разпростря по цялата Къща.

Потта по челото и по мишците му се смеси с потта на Треморлор, той отново, за сетен път напрегна всички сили.

И не успя.

До ушите му стигна нов смразяващ кръвта звук — бръмченето на кръвничетата, вече пробиващи през плетениците от дърво: приближаваха се, бяха само на мигове от сблъсъка си с гибелната ярост на Икариум — „Джагът ще ги разбуди. Няма друг избор — и нашата смърт ще е най-малкото зло. Азатът, лабиринтът с всичките негови пленници… о, всичко вложи в своя гняв, Икариум, заради този свят и заради всички други…“

Жилеща болка го перна над лакътя. „Кръвничета!“ Но зад болката имаше тежест. Не бяха жила, бяха го стиснали малки нокти. Фидлър килна глава и зяпна в озъбената усмивка на Моби.

Познайникът се спусна от рамото му надолу по ръката, дращеше го с ноктите си. Съществото сякаш влизаше и излизаше от фокус и с всяко негово мигновено отместване тежестта му се усилваше… стана огромна. Фидлър усети, че е отворил уста и крещи.

Моби се смъкна по ръката му и се лепна за вратата, посегна с тъничката си сбръчкана ръчичка към халката, докосна я…

Фидлър залитна върху топли влажни каменни плочи. Чу зад себе си викове, чу стържене на ботуши, Къщата застена. Превъртя се по гръб и затисна нещо, което изпращя и изпука под тялото му, и вдигна горчивата миризма на застояла прах.

И тогава гибелният писък на Икариум се озова сред тях.

Треморлор се разтърси.

Фидлър успя да седне.

Намираха се в някакъв коридор. Стените от варовик хвърляха смътна треперлива жълтеникава светлина. Маппо продължаваше да държи приятеля си в прегръдката си, мъчеше се да го прихване по-здраво. След миг джагът се усмири и отново се отпусна в ръцете на трелла. Златистата светлина се усили, стените се укротиха. Яростта на Икариум беше замряла.

Маппо се смъкна на пода и отпусна глава над безчувственото тяло на джага.

Фидлър бавно се огледа, за да види дали не са изгубили някого. Апсалар се беше присвила до баща си, с гръб към затворената вече врата. Крокъс беше довлякъл свития на кълбо от страх Искарал Пъст. Върховният жрец вдигна глава и примига невярващо.

— Хрътките, Искарал Пъст? — изхриптя Фидлър.

— Избягаха! И все пак, дори при тази измяна, хвърлиха силите си срещу д’айвърс! — Той замълча и подуши влажния въздух. — Надушвате ли го? Задоволството на Треморлор — д’айвърс беше взет.

— Тази измяна може би беше инстинктивна, Върховни жрецо — каза Апсалар. — Петима асценденти в двора на Къщата — огромен риск за самия Треморлор, и като имаме предвид склонността на самата Сянка към коварство…

— Лъжа! Честно играхме!

— За пръв път от толкова време — измърмори Крокъс и се обърна към Фидлър. — Радвам се, че се отвори пред теб, Фид.

Сапьорът се сепна и огледа коридора.

— Не беше за мен. Моби отвори вратата и междувременно ми раздра ръката — къде е тоя проклет дребосък? Тук някъде трябва да е…

— Седнал си върху труп — отбеляза бащата на Апсалар.

Фидлър погледна под себе си и се увери, че се е настанил върху купчина кокали и изгнили дрипи. Стана, изтупа се и изруга.

— Не го виждам — каза Крокъс. — Сигурен ли си, че е влязъл, Фид?

— Да.

— Значи е някъде навътре в Къщата…

— Той търси портала! — изграчи Пъст. — Пътя на Ръцете!

— Моби е познай…

— Пак лъжи! Този отвратителен бок’арал е соултейкън, глупак такъв!

— Успокой се. Тук няма портал, който да предложи каквото и да било на един превъплъщенец — каза Апсалар и се надигна бавно, без да откъсва очи от изгнилия труп зад Фидлър. — Това трябва да е бил Пазачът — всеки Азат си има пазач. Винаги съм си мислила, че са безсмъртни… — Пристъпи напред, изрита кокалите и изсумтя. Не е човек — крайниците са прекалено дълги, а вижте и ставите — прекалено много са. Това нещо е могло да се извива накъдето си поиска.

Маппо вдигна глава.

— Форкрул Ассаил.

— Най-малко известната от Древните раси значи. Дори и намек няма за тях в никоя от познатите ми легенди на Седемте града. — Апсалар насочи вниманието си към коридора.

На пет крачки от вратата проходът завършваше с Т-образна пресечка, с двукрила врата точно срещу тях.

— Разположението е почти същото — прошепна Апсалар.

— Като къде? — попита Крокъс.

— Като в Скръбния дом. В Малаз.

Откъм пресечката се чуха ситни стъпки и след миг се появи Моби, изпърха с крилца и скочи в ръцете на даруджистанеца.

— Трепери — каза Крокъс и сгуши познайника си.

— Страхотно — измърмори Фидлър.

— Джагът — изсъска Пъст, коленичил на няколко крачки от Маппо и Икариум. — Видях, че го смаза в прегръдката си. Умрял ли е?

Треллът поклати глава.

— В безсъзнание е. Не мисля, че ще се свести скоро.

— Тогава го дай на Азата да го вземе! Веднага! Ние сме в Треморлор. Той вече не ни трябва.

— Не.

— Глупак.

Някъде отвън прозвуча камбана. Всички се спогледаха с неверие.

— Наистина ли го чухме това, или само така ми се стори? — възкликна Фидлър. — Камбана на търговец!

— Защо пък на търговец? — изръмжа Пъст и очичките му зашариха подозрително.

Но Крокъс потвърди:

— Да, камбана на търговец. Като в Даруджистан.

Сапьорът пристъпи до вратата. Отвътре му беше съвсем лесно да я отвори.

Стените от сплетени корени вече се издигаха в самия двор, извисяваха се над самата къща в хаос от ъгли и плоскости. Пръстта се беше издула на гърбици и димеше. А пред сводестата порта чакаха три огромни, пищно украсени каляски, всяка теглена от девет бели коня. Под самата арка стоеше дебел мъж, облечен в пъстри коприни. Мъжът вдигна ръка и извика на дару:

— Уви, по-нататък не мога да продължа. Уверявам ви, тук всичко е спокойно. Търся някой си Фидлър.

— Защо? — изръмжа сапьорът.

— Нося му дар. Стъкмен набързо, и на огромна цена, бих добавил. Предлагам да приключим доставката колкото може по-бързо, предвид обстоятелствата.

Крокъс вече стоеше до Фидлър и гледаше намръщено каляските.

— Знам кой ги прави тези — изсумтя той. — Майсторът им е Бернук, живее на Крайезерна. Но не бях виждал толкова големи.

Фидлър въздъхна, после каза:

— Значи Даруджистан.

— Сигурен съм — отвърна Крокъс и поклати глава.

Фидлър пристъпи предпазливо навън и се огледа. Нещата, изглежда, се бяха успокоили, точно както твърдеше търговецът. Мир и тишина. Напрегнат все пак, сапьорът закрачи внимателно по пътеката. После спря и изгледа бдително търговеца.

— Карполан Демесанд, сър, от Търговската гилдия Тригали, а това беше пътуване, за което и аз, и моите акционери никога няма да съжалим, въпреки че се надяваме никога да не се повтори.

Изтощението му беше очевидно, коприните висяха по едрото му туловище, плувнали в пот. Той махна с ръка и една облечена в доспехи жена с пребледняло лице пристъпи с малко ковчеже в ръце. Карполан продължи:

— Поздрави от един маг от Подпалвачите на мостове, който беше уведомен — съвсем навреме, по всичко личи — за положението ви, общо взето, от общия ви ефрейтор.

Фидлър се ухили и взе сандъчето.

— Усилията, които сте положили за тази доставка, ме смайват.

— Мен също, уверявам ви. А сега трябва да бягаме — ах, каква груба неучтивост — исках да кажа, „да потегляме“, разбира се. М-да, трябва да потегляме. — Въздъхна и се огледа. — Простете, но съм толкова изтощен, че присъщият изискан етикет на учтивата беседа ми е непосилен.

— Извинения не са нужни — отвърна Фидлър и се поклони. — Макар да нямам никаква представа как сте успели да стигнете тук, а още по-малко как ще се върнете в Даруджистан, ви желая бързо и безопасно пътуване. Един последен въпрос обаче: магът каза ли ви откъде е дошло съдържанието на това ковчеже?

— О, разбира се, сър. От улиците на Синия град. Малко мъгляво обяснение, но съм повече от сигурен, че ще го схванете на мига.

— А предупреди ли ви магът нещо досежно боравенето с тази пратка, Карполан?

Търговецът отвърна с гримаса:

— Каза да не го тръскаме много. Макар че тази последна отсечка от пътя ни беше донякъде… груба. Със съжаление ще кажа, че част от съдържанието на ковчежето може да се окаже изпочупена.

Фидлър се усмихна.

— Имам удоволствието да ви уверя, че всички са здрави.

Карполан Демесанд се намръщи.

— Та вие още не сте погледнали какво има вътре — как можете да сте сигурен?

— Просто трябва да ми повярвате за това.

Фидлър внесе ковчежето и Крокъс затвори вратата. Сапьорът го сложи внимателно на пода и го отвори.

— Ех, Бързи Бен — прошепна той доволно, докато оглеждаше грижливо увитите вътре предмети. — Някой ден храм ще издигна в твоя чест. — Преброи седем „проклетии“, тринайсет зидоразбивача и четири подпалвачки.

— Но как е стигнал търговецът тук? — попита Крокъс. — От Даруджистан!

— Откъде да знам? — Фидлър стана на крака и огледа останалите. — Добре сме, приятели. Всъщност много добре.

— Оптимизъм! — ревна Пъст с тон, пълен с отвращение, и заскуба оплешивялата си коса. — Докато оная тъпа маймунка пикае от страх в скута на горкото момче! Оптимизъм!

Крокъс вдигна познайника си и зяпна невярващо топлата жълта струйка, потекла по плочите на пода.

— Моби?

Познайникът му се ухили засрамено.

— Соултейкън, искаш да кажеш!

— Изтървало се е — каза Апсалар и изгледа разтрепераното същество. — Уплашило се е, като е разбрало на какво се е натъкнало. Освен ако не е някаква странна проява на хумор.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Пъст и присви очи.

— Беше си помислило, че е намерило Пътя, помислило е, че онова, което го е довело тук, е древното обещание за възнесение — в известен смисъл Моби е имал право да си го помисли. Този бок’арал в ръцете ти, Крокъс, е демоничен. В истинската си форма той щеше да те държи така, както ти държиш него.

— Аха, сега разбирам — изсумтя Маппо.

— Защо не ни осветлите поне малко? — сопна се Крокъс.

Апсалар подритна кокалите в краката си.

— Треморлор е имал нужда от нов пазач. Трябва ли да съм по-ясна?

Крокъс примига и отново погледна треперещия в ръцете му Моби.

— Познайникът на чичо ми?

— Демон. Може да се приеме, че в момента е малко поуплашен от онова, което го очаква. Но съм сигурна, че ще се окаже на висотата на ролята.

Фидлър беше прибрал морантските муниции в кожената си торба и сега внимателно я преметна през рамо.

— Бързия Бен вярваше, че тук някъде ще намерим портал, врата на Лабиринт…

— Свързваща Къщите! — изграчи Пъст. — Нагла дързост — този ваш маг хитрец ме очарова, войнико. Трябвало е да стане слуга на Сянка!

„Той беше, но все едно. Ако богът ти поиска, ще ти го каже — макар че не бих се учудил…“

— Време е да намерим този портал…

— До пресечката, после наляво до двете врати. Лявата ни отвежда горе на кулата. Последният етаж. — Апсалар се усмихна.

Фидлър я зяпна, после кимна. „Ах, да. Заетите ти спомени…“

Моби ги поведе, вече овладял нервите си и при това с известно самочувствие, като домакин. Малко след пресечката, по левия коридор, в стената имаше ниша, в която бяха окачени доспехи, подходящи за воин с ръст над десет стъпки. От двете страни на нишата бяха подпрени две двуостри бойни брадви. Моби спря и погали обичливо с лапичката си обкования с желязо ботуш, след което закрачи уверено напред. Крокъс го гледаше невярващо.

Отвориха вратата и влязоха на долния етаж на кулата. Нагоре се виеше каменна стълба. В подножието на извитите стъпала лежеше друго тяло — на млада тъмнокожа жена, която изглеждаше така, сякаш е положена тук само преди час. Беше облечена с дрехи като за под бойно снаряжение, въпреки че самата броня я нямаше. Тялото й беше покрито с жестоки рани.

Апсалар се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Познавам я.

— Какво? — изръмжа Реллок.

— Паметта на онзи, който ме беше обсебил, татко. Паметта му на смъртен…

— Танцьора — промълви Фидлър.

Апсалар кимна.

— Това е дъщерята на Дасем Ълтър. Първият Юмрук я е върнал, след като Гуглата се е отказал от нея, и, изглежда, я е донесъл тук.

— Преди да наруши клетвата си към Гуглата?

— Да. Преди Дасем да прокълне бога, на когото е служил дотогава.

— Та това е било преди много години, Апсалар — рече Фидлър.

— Знам.

Смълчаха се. Всички гледаха крехката млада жена. Маппо намести Икариум в прегръдката си, притеснен сякаш, че няма да направи със своя товар онова, което бе направил Дасем Ълтър.

Апсалар вдигна очи към стълбата.

— Ако може да се разчита на паметта на Танцьора, порталът ни очаква.

— Маппо? Ще дойдеш ли с нас? — попита Фидлър.

— Да, макар и не до края — стига да допуснем, че човек може да излезе от този Лабиринт, когато поиска…

— Сериозно допускане.

Треллът само сви рамене.

— А ти, Искарал Пъст?

— О, да. Разбира се, как не? Защо пък не, защо не? Да се върна през ония корени? Безумие! Искарал Пъст е всичко друго, но не и безумец, както всички знаете много добре. Да, да, да, ще ви придружа, разбира се… и тихичко добавям, само на себе си: може пък тепърва да се появи някаква възможност за коварство! За измяна! На какво? На кого? Има ли значение? Не целта носи удоволствие, а пътят, предприет за постигането й!

Фидлър се взря в присвитите очи на Крокъс и каза:

— Дръж го под око.

— Естествено — отвърна младежът.

Сапьорът погледна Моби. Познайникът беше клекнал до вратата и кротичко си играеше с опашката си.

— Как се сбогува човек с един бок’арал?

— С ритник по задника, как иначе! — подхвърли Пъст.

— Що не опиташ с този? — подкани го Фидлър.

Върховният жрец се намръщи, но не помръдна.

— Той беше там, докато минавахме през бурите, нали? — каза Крокъс и пристъпи към дребничкото сбръчкано същество. — Помните ли всички битки, които останаха невидими за нас? Той ни е защитавал… през цялото време.

— Да — промълви сапьорът.

— Със задни мисли! — изсъска Пъст.

— Но все пак ни защитаваше.

— Богове, та той е самотен! — Крокъс вдигна бок’арала и го прегърна. И заплака открито, без да се свени.

Фидлър примигна смутено, навъси се и огледа стъпалата.

— Няма смисъл да се опитваш да го изведеш навън, Крокъс.

— Ще намеря начин да го навестявам — прошепна младежът.

— Помисли, Крокъс — каза Апсалар. — Та той явно е доволен. Колкото до това дали ще е сам, откъде си сигурен, че ще е така? Все пак има и други Къщи, други пазачи…

Момъкът кимна и бавно пусна познайника си на пода.

— Дано поне да няма грънци наоколо.

— Какво?

Крокъс се усмихна.

— На Моби никога не му е вървяло с грънците, или по-скоро обратното. — Погали с ръка плоското плешиво теме на съществото и се надигна. — Да тръгваме.

Бок’аралът изчака, докато всички се качиха по стълбите. След миг горе се мярна петното на нощния мрак и те се скриха от погледа му. Съществото се вслуша, килна главичка, но отгоре вече не се чуваше нито звук.

Моби поседя още няколко минути неподвижно, като подръпваше разсеяно опашката си, после се обърна, заситни назад по коридора и спря пред желязната броня.

Масивният затворен шлем се открехна с леко проскърцване и се чу хриплив глас:

— Радвам съм, че самотата ми свърши, дребосъко. Треморлор те приветства с цялото си сърце… нищо, че малко оцапа пода.

Пръст и чакъл заплющяха като градушка по щита на Дюйкър, когато уикският конник рухна на земята, претърколи се и спря в краката на историка. Беше още почти юноша и изглеждаше почти смирен, затворил очи като в кротък сън. Но сънищата за него бяха свършили.

Дюйкър прекрачи тялото и остана за миг сред прахта, вдигната от него. Късият меч в дясната му ръка беше лъснал от кръв.

Конниците се въртяха в разораното от копита пространство пред историка. Стрели хвърчаха между тях и избръмчаваха като стършели във въздуха. Той завъртя рязко щита си, за да посрещне една от тях, полетяла право към лицето му, изпъшка от тежкия удар, при който обшитият с кожа ръб се натресе в устата и брадичката му, и изплю кръв.

Тарксианската конница беше пробила и съвсем скоро щеше да откъсне няколкото останали отделения от ескадрона. Контраатаката на Врана беше дивашки свирепа, но с цената на много жертви. Най-лошото беше, разбра Дюйкър, докато уморено пристъпваше напред, че като нищо щеше да завърши с провал.

Пехотните взводове се бяха разцепили на четири групи — само една от които по-значителна — и сега се мъчеха да се съберат. По-малко от двайсетина конници на Враната все още се биеха, всеки обкръжен от тарксиани с широки криви тълвари. Накъдето и да обърнеше очи, по земята се гърчеха и стенеха хора и цвилеха и подритваха в предсмъртна агония коне.

Задницата на някакъв кон за малко щеше да го събори. Дюйкър се приведе и заби върха на късия меч в облеченото в кожа тарксианско бедро. Леката броня устоя за миг, после върхът разкъса плътта, потъна дълбоко и изстърга в костта. Историкът извъртя меча.

Тълварът изсвистя и се заби здраво в щита му. Дюйкър приклекна, издърпа заклещеното оръжие, после яростно закълца крака на врага, докато конят не отстъпи и не отнесе ездача си извън обсега му.

Дюйкър примига да махне потта и разкаляната прах и отново запристъпва напред, към най-голямата група пехотинци.

Бяха минали три дни от битката в долината Санимон и кървавия дар, поднесен им от племето хундрил. Неочакваните им съюзници бяха довършили сражението, като бяха подгонили останките на съперничещите им племена в часовете на нощта, преди да се измъкнат, вероятно към земите си. Оттогава не се бяха появявали повече.

Нанесеният от тях погром беше довел Корболо Дом до бяс — това поне бе повече от ясно, — защото атаките вече бяха непрекъснати, несекваща битка вече от над четиридесет часа, без никакъв изглед, че скоро ще спре.

Обезкървената до смърт Кучешка верига понасяше удар след удар, от фланговете, откъм тила, понякога — от две или три посоки едновременно. Това, което не постигаха в своята ярост мечовете, пиките и стрелите, го довършваше изтощението. Войниците просто капеха по земята, многобройните рани изцеждаха последните им сили. Спираха сърца, кръвоносни жили се пръскаха и разцъфваха в черни отоци, все едно че чума беше плъзнала сред воинските редици.

Сцените, на които Дюйкър ставаше свидетел, надминаваха всякакъв ужас, всякаква способност на ума и на духа да ги възприеме.

Успя да се добере до пехотата точно когато останалите групи съумяха да се съберат и свържат; завъртяха се в настръхнало от мечове „колело“, на което нито един кон — колкото и добре обучен да беше — не можеше да се противопостави.

В средата на пръстена един мечоносец започна да удря с меча по щита си и да реве с цяло гърло. Колелото се въртеше, всеки войник пристъпваше в ритъма, завъртане, изместване по терена, ново завъртане, бавно връщане към мястото, където останалата част от пехотата продължаваше да удържа западния фланг на Веригата.

Дюйкър се движеше с тях, превърнал се в част от външния кръг, и нанасяше убийствени удари по всеки ранен вражески войник, през който прегазеше колелото. С тях се придвижваха и петима конници на Врана. Бяха последните оцелели от контраатаката и двама от тях не можеха да се бият.

След няколко мига колелото стигна до предната линия, разсипа се и се вля в нея. Уикците забиха шпори в хълбоците на конете и препуснаха на юг. Дюйкър се запровира назад през редиците, докато не излезе на чист терен. Отпусна разтрепераните си ръце, изплю кръвта от устата си и бавно вдигна глава.

Масата на бежанците се придвижваше пред него в бавна процесия. Покрити с прах, стотици лица се извръщаха към него да видят тънкия кордон на пехотата зад гърба му — единственото, което вече оставаше между тях и кървавата касапница — а кордонът се огъваше и изтъняваше с всяка изтекла минута. Лицата бяха безизразни, хората бяха стигнали до онова състояние, в което вече няма мисъл, нито чувство. Превърнали се бяха в част от приливна вълна, където отливът е невъзможен, където да се отделиш от напора на вълната означава гибел, и затова напираха и напираха напред, стиснали в прегръдките си последното и най-скъпо от всичко, което бяха притежавали в своя живот: децата си.

Двама души се приближиха към Дюйкър откъм авангарда на бежанския поток. Историкът ги зяпна със замъглени очи, чувстваше, че би трябвало да ги познава — но всяко лице, което виждаше, се бе превърнало в лице на непознат.

— Историко!

Гласът го измъкна от унеса. Разцепената уста го жегна, когато я отвори, за да отвърне:

— Капитан Лъл.

Подадоха му стомна. Дюйкър прибра разтреперан меча в ножницата и пое плетената тръстика с глинения съд вътре. Студената вода изпълни устата му с болка, но той я пренебрегна и отпи дълбоко.

— Стигнахме равнината Гелеен, старче — каза Лъл.

Другият човек с капитана се оказа безименната пехотинка на Дюйкър. Тя залитна на място и историкът видя ужасната рана на лявото й рамо — върхът на пика се беше хлъзнал над щита й. Откъснатите брънки от ризницата й проблясваха в зейналата дупка.

Погледите им се срещнаха. Дюйкър не зърна дори капчица живот в тези доскоро красиви светлосиви очи, но тревогата, която го връхлетя, бе не от видяното, а от това, че самият той не се стъписа, от ужасяващата липса на каквото и да било чувство — дори на отчаяние.

— Колтейн те вика — каза Лъл.

— Значи диша още, а?

— Да.

— Сигурно му трябва това. — Дюйкър измъкна малкото стъклено шишенце на златната верижка. — Дръж…

— Не — отвърна намръщено Лъл. — Иска теб, историко. Натъкнали сме се на някакво племе от Санит Одан — засега само гледат отстрани.

— Тук бунтът май не е чак толкова сигурна работа — промърмори Дюйкър.

Шумовете от битката по фланга затихнаха. Поредната пауза, поредните няколко кратки мига на отдих, през които да си поемат дъх, да се оправят броните, да се превържат раните.

Капитанът махна с ръка и тримата тръгнаха покрай бежанската колона.

— Та кое племе, викаш? — попита след малко историкът. — И по-важното, какво общо може да има то с мен?

— Юмрукът е взел решение — каза Лъл.

Нещо в думите му смрази Дюйкър. Помисли дали да не попита какво решение, но се отказа. Подробностите около въпросното решение си бяха на Колтейн. „Този човек води армия, отказваща да умре. От трийсет часа не сме загубили нито един бежанец от вражеска ръка. Пет хиляди войници… плюещи в лицата на всички богове…“

— Какво знаеш за племената близо до града? — попита Лъл.

— Никак не обичат Ейрън — каза Дюйкър.

— По-лошо ли е за тях под властта на Империята?

Историкът изсумтя, разбрал насоката на въпросите му.

— Не, по-добре. Малазанската империя проявява разбиране към интересите на граничните земи, към това, че нуждите им са по-различни от населението във вътрешността — огромни територии на Империята си остават, в края на краищата, номадски, а данъкът, който им се налага, не е никак тежък. Нещо повече, за преминаването през племенните земи винаги се плаща щедро и изрядно. Колтейн би трябвало да знае това много добре, капитане.

— Предполагам, че го знае — аз съм този, който трябва да бъде убеден.

Дюйкър се обърна към бежанците вляво от тях, огледа точещите се редици лица, млади и стари, под неизменния прашен саван. Мисълта закръжи в главата му, надмогвайки плена на умората, и Дюйкър усети как самият той залита на ръба, отвъд който — вече можеше съвсем ясно да го разбере — оставаше единствено отчаяният залог на Колтейн.

„Юмрукът е взел решение.“

„А офицерите му се дърпат, тръпнат и се свиват, уплашени пред несигурността. Дали Колтейн се е поддал на отчаянието? Или просто разбира всичко прекалено добре?“

„Пет хиляди войници…“

— Какво мога да ти кажа, Лъл? — попита Дюйкър.

— Че друг избор няма.

— На това можеш да си отговориш сам.

— Не смея. — Обезобразеното му лице се изкриви в гримаса, здравото му око се присви в гнездото от бръчки. — Заради децата е, нали разбираш. Това им остана само — последното, което им остана, Дюйкър…

Рязкото кимване на историка му спести необходимостта да каже нещо повече — набързо подарена милост. Беше видял тези лица, беше ги огледал внимателно — сякаш, беше си помислил по едно време, търсеше сред тях младостта, която им е присъща, свободата и невинността — но не това беше търсил всъщност, нито го беше намерил. Лъл го беше довел до самата дума. Проста, непроменима, и до този момент — светая светих.

„Пет хиляди войници ще дадат живота си за това. Но дали е само някаква романтична глупост — държа ли на всяка цена да намеря разбиране сред тези прости войници? Наистина ли е толкова просто нещо един войник — просто, в смисъл че притежава своя безопасен, прагматичен начин да гледа на света и на своето място в него? И дали една такава гледна точка изключва дълбокото осъзнаване, което вече вярвам, че съществува у тези пребити, изнурени мъже и жени?“

Погледът му се извърна към безименната пехотинка и невероятните й очи го срещнаха, сякаш го бяха очаквали — мислите му, съмненията и страховете му — да се обърне, да я потърси.

Тя сви рамене.

— Толкова ли сме слепи, че да не можем да го видим, Дюйкър? Ние браним тяхното достойнство. Ето това е. Съвсем просто. Нещо повече, в това е силата ни. Това ли искаше да чуеш?

„Ще го приема този дребен укор. Никога не подценявай един войник.“

Самият Санимон представляваше селищна могила — хълм с плоско било, с ширина около половин миля и над трийсет разтега височина, с голо, пометено от ветровете каменисто плато. Точно на юг от него, в Санит Одан, накъдето в момента пълзеше Веригата, от времената, когато могилата е била процъфтяващ град, бяха останали два издигнати над терена древни пътя. И двата се изпъваха като копия върху солидните си основи от дялан камък; единият на изток — вече отдавна неизползван, тъй като водеше до друга селищна могила сред голи като кости хълмове и само дотам — се наричаше Пайнесан’м. Другият, Санидже’м, се протягаше на югоизток и все още осигуряваше удобно трасе към вътрешното море Клейтар. На височина петнайсет разтега над околния терен двата пътя се бяха превърнали във високи каменни диги през мочурливите степи.

Кланът на Враната на Колтейн беше заел командни позиции на Санидже’м близо до могилата, все едно че беше крепостна стена. Южната третина на самия Санимон сега представляваше укрепление на уикците, с воини и стрелци от клановете на Мармота и Невестулката. Когато бежанците бяха подкарани покрай източния ръб на Санимон, високият стръмен бряг на могилата премахна необходимостта от защитен кордон от тази страна. Придвижени бяха части, които да подкрепят ариергарда и източния фланг. Силите на Корболо Дом, вкопчили се в непрекъсната битка с двата елемента на колоната, отново останаха с разкървавени носове. Седма представляваше внушителна гледка, въпреки смаления си брой; част от войниците стояха твърдо на позициите си без видими рани, други ревяха от болка, без да спират да секат противника. Появата на конните уикци довърши сражението и отново настъпи време за отдих.

Юмрук Колтейн ги чакаше, застанал сам с лице към оданите на юг. Плащът му от черни пера пърхаше на вятъра и раздърпаните му краища потръпваха при всеки полъх. По хълмистите хребети в същата посока, на две хиляди крачки, се виждаха подредени конници и варварски бойни знамена на фона на светлосиньото небе.

Дюйкър се опита да влезе в кожата на Колтейн, да се домогне до мястото, обитавано в този момент от Юмрука… и потръпна в ума си. „Не. Не е слабост на въображението. Просто не мога да понеса ничие бреме — дори за миг. Всички вече сме се прибрали дълбоко в себе си, всеки от нас е сам…“

Колтейн заговори, без да се обръща.

— Племето е керан добрай… поне така са наречени на картата.

— Враждебни съседи на Ейрън — промълви Дюйкър.

При тези думи Юмрукът се обърна рязко и го изгледа навъсено.

— Винаги сме си държали на думата.

— Да, Юмрук. За яд на мнозина от гражданите на Ейрън.

Колтейн отново се загледа към далечното племе и дълго мълча.

Историкът се обърна към безименната си пехотинка и каза:

— Трябва да потърсиш лечител.

— Още мога да държа щит…

— Не се съмнявам. Но рискът на професията…

Очите й се разшириха и Дюйкър онемя, обля го вълната на съжалението. Извърна очи от нея. „Какъв глупак си, старче.“

— Капитан Лъл — каза Колтейн.

— Юмрук?

Уикецът бавно се обърна към Дюйкър.

— Давам ви Нил и Недер, и бойци от трите клана. Капитане, командир Бълт уведомил ли е ранените?

— Да, сър. Те ви отказват.

Кожата около очите на Колтейн се изопна, но той кимна замислено.

— Както и ефрейтор Лист — продължи Лъл; гледаше към Дюйкър.

— Признавам — въздъхна Юмрукът, — че тези, които избрах от своите хора, никак не са доволни — но ще се подчинят на бойния си водач. Историко, ще командвате, както намерите за добре. Отговорността ви обаче е изключително голяма. Отведете бежанците в Ейрън.

„Ето, че стигнахме и до това.“

— Юмрук…

— Вие сте малазанец — прекъсна го Колтейн. — Изпълнете предписаните заповеди…

— А ако сме предадени?

Уикецът отвърна с усмивка.

— Тогава всички отиваме при Гуглата. Тук и вкупом. Ако всичко това трябва да свърши, нека да бъде както подобава.

— Дръжте се, колкото можете — прошепна Дюйкър. — Ще одера лицето на Пормквал, ако трябва, и ще дам заповедта през неговите уста…

— Върховния юмрук го оставете на императрицата… и на нейната адюнкта.

Историкът посегна към стъкленото шишенце на врата си. Колтейн поклати глава.

— Този разказ е ваш, историко, и точно в този момент няма по-важен човек от вас. И ако един ден видите Дужек, кажете му следното: не имперските войници са това, което не може да си позволи да изгуби императрицата. А паметта за тях.

Към тях яздеха уикски бойци, повели със себе си резервни коне — сред тях и конят на Дюйкър. Зад конниците от облаците прах се появиха първите фургони на бежанците, а леко встрани стояха на място още три фургона, пазени — както видя Дюйкър — от Нил и Недер.

Историкът вдиша дълбоко.

— За ефрейтор Лист…

— Не може да бъде склонен — прекъсна го капитан Лъл. — Помоли да ти предам думите му за сбогом, Дюйкър. Струва ми се, че измърмори нещо за призрак, кацнал на рамото му, каквото и да значи това, а после каза: „Предайте на историка, че аз намерих своята война“.

При тези думи Колтейн извърна очи, сякаш го бяха жегнали там, където никакви други думи не бяха успявали.

— Капитане, предайте на ротите: атакуваме след час.

„Атака. Дъх на Гуглата!“ Дюйкър се почувства някак странно в тялото си. Ръцете му бяха натежали като оловни буци, сякаш въпросът какво да направи със собствената си плът и кости — какво да направи в следващия момент — го бе довел до криза.

Сепна го гласът на Лъл.

— Историк, конят ви е тук.

Дюйкър издиша треперливо. Обърна се към капитана и поклати бавно глава.

— Историк? Не, може би след седмица ще се върна в кожата си на историк. Но в този момент, и за това, което предстои… — Поклати отново глава. — Не знам как трябва да бъда наричан сега. — Усмихна се. — Мисля, че „старче“ е достатъчно…

Усмивката му сякаш потресе Лъл. Капитанът се обърна към Колтейн.

— Юмрук, този човек чувства, че си няма звание. Избра си „старче“.

— Лош избор — изръмжа Юмрукът. — Старците са мъдри — не са глупци. — Изгледа навъсено Дюйкър. — Между познатите ти тук няма нито един, който би се затруднил да каже кой си и какво си. Ние те познаваме като войник. Това звание обижда ли ви, сър?

Дюйкър присви очи.

— Не. Поне не мисля така.

— Поведете бежанците и ги спасете, войник.

— Слушам, Юмрук.

— Имам нещо за теб, Дюйкър — обади се безименната пехотинка.

— Какво? Тук? — изсумтя Лъл.

Тя му подаде някаква увита дрипа.

— Изчакай, преди да прочетеш написаното тук. Моля те.

Той можа само да кимне и пъхна дрипата под колана си. Погледна тримата пред себе си и съжали, че ги няма Бълт и Лист, но все едно, нагласени сбогувания нямаше да има, нямаше да я има утехата на ролите, в които да се скриеш. Като всичко останало, моментът беше объркан, неловък и непълен.

— Хайде, взимай си крантата — подкани го Лъл. — И стой откъм сляпата страна на Гуглата, приятелю.

— Пожелавам същото и на вас. На всички ви.

Колтейн изсъска и се извърна на север, оголил зъби.

— Няма шанс за това, Дюйкър. Решили сме да изсечем кървава диря… чак до гърлото на оня кучи син.

С Нил и Недер от двете му страни, Дюйкър подкара в челото на бежанския керван, право към племето на хълмовете. Уикските конни съгледвачи и онези, които пазеха някои от фургоните, бяха млади — все момчета и момичета. Гневът им, че ги отпращат далече от клановете, се долавяше като надвиснала буря.

„И въпреки всичко, ако се окаже, че Колтейн е сбъркал, те ще стиснат оръжията си още веднъж… за последен път.“

— Двама конници — каза Нил.

— Добър знак — изпъшка Дюйкър и примижа към двамата керанци, приближаващи в тръс към тях. И двамата бяха стари, мъж и жена, и двамата мършави и сбръчкани, кожата на лицата им беше със същия цвят като еленовите кожи, с които бяха облечени. Криви мечове висяха на левите им хълбоци и желязоковани шлемове покриваха главите им, очите им бяха оградени от грубите плочи на набузниците.

— Ти остани тук, Нил — нареди Дюйкър. — Недер, с мен, ако обичаш. — Смуши коня си и подкара напред.

Срещнаха се малко пред първите фургони и дръпнаха юздите на няколко крачки едни от други.

Дюйкър заговори пръв.

— Тези земи са на керан добрай, признати са с договор. Малазанската империя зачита своите договори. Търсим преминаване…

Жената, с очи към фургоните, го сряза на чист малазански:

— Колко?

— Събраното от всички войници на Седма — каза Дюйкър. — В имперски пари стойността е четиридесет и една хиляди сребърни джаката…

— Едногодишната заплата на цяла малазанска армия — отвърна навъсена жената. — Това не е „събрано“. Войниците ви знаят ли, че сте им откраднали заплатите, за да платите това преминаване?

Дюйкър примигна, след което каза тихо:

— Войниците настояха, почитаеми стареи. Това наистина беше събрано. Доброволно.

Тогава Недер заговори.

— От трите уикски клана плащаме допълнително: накити, готварски принадлежности, кожи, топове плъст, конски подкови, такъми и щавена кожа, и монети, плячкосани по дългия ни път от Хисар, на стойност от близо седемдесет и три хиляди сребърни джаката. Всичко доброволно.

Старицата помълча дълго, после спътникът й каза нещо на родния им език. В отговор тя поклати глава, равнодушните й пъстри очи отново се спряха на историка.

— И срещу това предложение искате преминаване за тези бежанци, за уикските кланове и за Седма.

— Не. Само за бежанците — с тази малка охрана, която виждате тук, стареи.

— Отхвърляме предложението ви.

„Лъл беше прав да се бои от този момент. Проклятие…“

— Прекалено много е — продължи старицата. — Договорът ни с императрицата е изричен.

Объркан, Дюйкър можа само да свие рамене.

— Тогава нека да е част от…

— И останалото да стигне в Ейрън, където ще се скъта без полза, докато Корболо Дом не разбие портите, и накрая да заплатите за привилегията да ви изколи.

— Тогава — каза Недер — с остатъка бихме искали да ви наемем за ескорт.

Сърцето на Дюйкър подскочи в гърдите.

— До градските порти? Много е далече. Ще ви придружим до село Балан, в началото на пътя, известен като Ейрънския път. Все пак остава една част. Срещу нея ще ви продадем храна и каквото лечение може да се окаже нужно и във възможностите на нашите конярки.

— Конярки? — попита Недер, вдигнала вежди.

Старата кимна.

Недер се усмихна.

— Уикците ще се радват да се запознаят с керан добрай.

— Е, влезте тогаз. С хората си.

Двамата обърнаха конете и препуснаха към своите. Дюйкър ги изгледа за миг, след което обърна коня си и се изправи на стремената. Далече на север, над Санимон, беше надвиснал облак прах.

— Недер, можеш ли да изпратиш посланието ми на Колтейн?

— Мога да му пратя знание. Да.

— Направи го. Кажи му: беше прав.

Чувството се надигна бавно, като от тяло, за което всички бяха повярвали, че е изстинало, всъщност труп, усещането се извиси и усили, изпълвайки въздуха и цялото пространство наоколо. Лица с изписано на тях неверие, изтръпналост, която неохотно смъква защитните си прегради. Здрачът настъпи и загърна бежанския стан на брега между две мълчания — едното на земята и на нощното небе със звездите по него като натрошено стъкло, другото — на самите хора. Сред тях се движеха навъсени керанци, чиито дарове и жестове бяха в пълно противоречие с външната им сдържаност. И където и да отидеха, при когото и да се спираха, сякаш носеха, само с докосването си, облекчение.

Седнал под същото това бляскаво нощно небе, сред гъстите треви, Дюйкър се вслушваше във виковете, прорязващи сгъстяващия се мрак, викове, които разкъсваха сърцето му. Радост, прошарена от тъмна, настръхнала болка, безсловесни писъци, неудържим плач. Някой отвън щеше да си помисли, че ужас се е промъкнал в стана, някой външен нямаше да разбере онова избавление, което слухът на историка долавяше, звуци, на които с пареща болка отвръщаше собствената му душа, а тя го караше да примигва към звездите, замъглени и кръжащи високо горе.

Радостта от избавлението все пак беше измъчена и Дюйкър добре разбираше защо, много добре разбираше какво се пресяга от север — стена от неизбежни истини. Някъде там, в мрака, се възправяше стена от човешка плът, облечена в разбита броня, която продължаваше да се опълчва на Корболо Дом, която бе изкупила и продължаваше да изкупува това спасение. Никой не можеше да избяга от това знание.

Тревите до него изшепнаха и той попита:

— Как е Колтейн?

Недер въздъхна.

— Връзката е прекъсната.

Историкът замръзна. След много дълга пауза въздъхна треперливо.

— Свършил е значи.

— Не знаем. Нил продължава да се опитва, но се боя, че в умората ни кръвната връзка е недостатъчна. Не усетихме предсмъртен вик, а почти е сигурно, че щяхме да го усетим, Дюйкър.

— Може да е пленен.

— Може би. Историк, ако Корболо Дом се появи тук утре заранта, керанците ще платят скъпо за това, че ни помогнаха. А и едва ли ще се окажат достатъчни за… за…

— Недер?

Тя отпусна глава.

— Съжалявам, не мога да запуша си ушите — може би се самозаблуждават. Дори да стигнем до Балан, до Ейрънския път, все пак до града ще остават цели три левги.

— Споделям тревогите ти. Но виж наоколо, ами, всички тези жестове на доброта, не виждаш ли? Никой от нас няма защита срещу тях.

— Много рано дойде избавлението, Дюйкър.

— Сигурно. Но проклет да съм, ако можем да направим нещо против това.

Гласове ги накараха да се обърнат. Към тях откъм лагера идваха няколко души. Съскаха яростно, увлечени в някакъв спор, който заглъхна, щом се приближиха.

Дюйкър се надигна бавно, Недер също.

— Вярвам, че не сме ви прекъснали — подвикна Нетпара.

— Бих посъветвал — отвърна историкът — Съветът да се оттегли тази нощ. Утре цял ден ни чака дълъг път и…

— И точно това — каза припряно Пулик Алар — е причината да сме тук.

— Онези от нас, които са запазили част от богатството си — обясни Нетпара, — успяха да закупят свежи коне от керанците за впряговете ни.

— Искаме да тръгнем веднага — добави Пулик. — Малката ни група, искам да кажа, и да се доберем колкото може по-бързо до Ейрън…

— Където ще поискаме най-настоятелно Върховният юмрук да изпрати сили, за да осигури охрана за останалите — завърши Нетпара.

Дюйкър зяпна двамата мъже, а после и десетината фигури зад тях.

— Къде е Тъмлит?

— Уви, той се разболя преди три дни и вече не е между живите. Всички скърбим дълбоко за кончината му.

„Не се съмнявам.“

— Предложението ви звучи разумно. Но се отхвърля.

— Но…

— Нетпара, ако тръгнете сега, ще предизвикате паника, а това никой от нас не може да позволи. Не, вие ще продължите с всички останали и се задоволете с това, че ще бъдете първите, които ще преминат под градските порти в челото на кервана.

— Това е наглост!

— Махнете се от очите ми, Нетпара, преди да съм довършил онова, което започнах при брода на Ватар.

— О, и за миг не си помисляйте, че съм го забравил, историко!

— Още една причина да отхвърля предложението ви. Върнете се при впряговете си, поспете. Утре ни чака тежък път.

— Повече от сигурно! — изсъска Пулик. — Корболо Дом едва ли е приключил с нас! След като Колтейн вече е мъртъв и с него — цялата му армия, какво, да поверим живота си на тези миризливи номади ли? И къде свършва ескортът им? На три левги от Ейрън! Водиш всички ни на сигурна смърт!

— Да — изръмжа Дюйкър. — Всички или никой. Няма какво да говорим повече. Напуснете.

— Охо, че да не би да си прероденото Уикско псе, или какво? — Той посегна към рапирата на колана си. — Призовавам те на дуел…

Мечът на историка изсвистя като мълния и плоското му издрънча в темето на Пулик Алар. Благородникът рухна на тревата в несвяст.

— Прероденият Колтейн? — прошепна Дюйкър. — Не. Само един войник.

Недер заговори, с очи, взрени в отпуснатото тяло.

— Съветът ви ще трябва да плати доста скъпо, за да се изцери това, Нетпара.

— Май трябваше да ударя по-силно и да ви спестя харча — измърмори Дюйкър. — Махнете се от очите ми. Всички.

Съветът се оттегли — отнесоха падналия си говорител.

— Недер, предай на уикците да ги държат под око.

— Да, сър.

Село Балан представляваше мизерна купчина ниски кирпичени къщи, с може би около четиридесет жители, всичките избягали преди няколко дни. Единствената постройка, която изглеждаше на повече от сто години, беше малазанската сводеста порта, бележеща началото на Ейрънския път — широко, издигнато над терена военно шосе, построено по заповед на Дасем Ълтър в първите години след завоеванието.

От двете страни на пътя минаваха дълбоки ровове, а отвъд тях бяха високите, плоски отгоре земни насипи, на които, изпънати по протежение на всичките десет мили, растяха стройни редици високи кедри, докарани от Гелеен на Клейтарското море.

Керанската старица, която вече бе разговаряла с тях, дойде при Дюйкър и двамата млади магьосници на широкия площад пред портата на Пътя.

— Беше ни платено и всички споразумения между нас бяха зачетени.

— Благодаря ви, мъдра.

Старицата сви рамене.

— Най-обикновена сделка, войниче. Думи на благодарност не са нужни.

— Вярно. Не са, но все пак ви ги поднасям.

— В такъв случай, приемам ги с уважение.

— Императрицата ще чуе за това, мъдра. Ще й се разкаже с най-почтителни думи.

Твърдият й поглед пробяга настрани. Старата се поколеба, след което отвърна:

— Войниче, от север се приближава голяма сила — ариергардът ни е видял прахта. Идват бързо.

— Аха. Разбирам.

— Може би някои от вас ще успеят.

— Ще се опитаме и повече. Ако можем.

— Войник?

— Да, мъдра?

— Сигурен ли си, че портите на Ейрън ще се отворят за вас?

Дюйкър й отвърна с хриплив смях.

— Мисля, че ще се безпокоя за това, щом стигна до тях.

— В това има мъдрост. — Старицата кимна и стисна юздите. — На добър час, войниче.

— Сбогом.

Воините на керан добрай ги оставиха — задача, която отне не повече от пет минути, с фургоните под тежкия ескорт. Дюйкър изгледа каквото можеше да види от мястото си от бежанския керван, смазал с присъствието си разпърпаните граници на селцето.

Наложи им тежка, изнурителна скорост, през деня и през нощта, само с малки паузи за отдих, и всички го разбраха, до последния човек — спасението щеше да е сигурно едва когато стигнат масивните крепостни стени на Ейрън.

„Три левги ни остават — до съмване ще сме ги взели. Всяка левга, с която ги тласкам до изнемога, забавя онези, които са назад. Но имам ли друг избор?“

— Нил, кажи на уикците — до залез-слънце искам целият този керван да мине през портата. Воините ви да използват всички възможни средства, за да постигнем това, само без убийства и осакатявания. Бежанците може да са забравили ужаса си от вас — припомнете им го.

— Имаме само тридесет бойци — напомни му Недер. — И са млади при това…

— Млади, но яростни. Е, ще им предложим отдушник.

Ейрънският път пооблекчи усилията им, поне в първата си третина, известна с името „Рампата“, тъй като представляваше полегат склон към равнината, на която бе разположен градът. На изток покрай тях се редяха конусообразни хълмове и щеше да е така до около хиляда крачки от северната стена на Ейрън. Хълмовете не бяха с естествен произход: бяха масови гробове, десетки и десетки, заради едно ненужно избиване на градските жители от Т’лан Имасс по времето на Келанвед. Хълмът най-близо до Ейрън беше един от най-големите, побрал под пръстта си телата на властните фамилии и на Святия закрилник и Фалах’дан.

Дюйкър остави на Нил да води и отиде най-отзад, където Недер и трима уикци деряха гърлата си в усилието да накарат най-изтощените и слабите да побързат. Задачата беше съсипваща и трябваше да подминат не едно тяло, рухнало безсилно от умора. Нямаше време за погребения, а и оцелелите нямаха и сила да ги понесат.

От север и леко от изток гъстите облаци прах се приближаваха.

— Не държат пътя — ахна Недер. — Идат през равнината… бавно, много по-бавно…

— Но на картата пътят е по-кратък — каза Дюйкър.

— Хълмовете не са отбелязани, нали?

— Неимперските карти го показват като равнина.

— Корболо би трябвало да има малазански…

— Изглежда, че няма… и това би могло да ни спаси, момиче…

Но сам долови фалша в думите си. Врагът беше твърде близо — едва на една трета левга. Дори и с гробните могили, конните части можеха да покрият разстоянието само за около час.

Откъм авангарда до ушите им стигнаха слаби бойни викове на уикци.

— Видели са Ейрън — каза Недер. — Нил ми го показва през очите си…

— Портите?

Тя се намръщи.

— Затворени са.

Дюйкър изруга и препусна покрай напиращите по пътя окаяници.

— Видели са града! — зарева той. — Още малко! Напред!

От някакво скрито, неочаквано място, в отговор на думите му изригна нов прилив на енергия. Той усети, а след миг видя и с очите си, как през бежанците пробяга вълна, крачките им, макар и съвсем малко, се ускориха, от очакване — и от страх. Историкът се извърна в седлото си.

Облакът беше надвиснал над острите като конуси могили. Доста по-близо, но все още имаха шанс.

— Недер! Има ли войници по стените на Ейрън?

— Да. Задръстени са, човек до човек…

— Портите?

— Затворени са.

— Колко още има дотам?

— Хиляда крачки… хората вече тичат…

„Какво им става, в името на Гуглата?“

Зяпна отново прашния облак.

— Кълна се в копитото на Финир! Недер, взимай уикците — препускайте към Ейрън?

— А ти?

— Гуглата да ме вземе мен, проклета да си! Тръгвай! Децата спаси!

Тя се поколеба за миг, после извърна коня.

— Вие тримата! — изрева той на тримата млади уикци. — С мен!

Подкараха уморените си коне покрай залитащите и напиращи напред бежанци.

Керванът се беше проточил, по-чевръстите дърпаха все по-напред и напред. Старите взеха да изостават около историка, всяка тяхна крачка беше мъка и изтезание. Мнозина просто спираха и сядаха на пътя, за да дочакат неизбежното. Дюйкър им крещеше, заплашваше ги, но полза нямаше. Видя някакво дете, на не повече от годинка и половина, щапукаше изгубено и само сред отчаяната тълпа, протегнало ръчички напред, със сухи очи и ужасно смълчано.

Дюйкър подкара покрай него, наведе се от седлото и го вдигна с една ръка. Ръчичките се впиха в ризницата му.

Вече само последният ред могили отделяше него и края на кервана от преследващата ги армия.

Бягът не се беше забавил и това бе единственото доказателство, че портите поне се бяха отворили, за да пропуснат бежанците. „Освен ако не се пръскат в паническа безнадеждна вълна около стената… но не, това би било измяна, надвишаваща всякакви граници на здравия разум…“

И ето, че вече успя да види Ейрън, само на хиляда крачки напред. Северната порта, оградена от яките кули, гладки на три четвърти от височината си — последната, най-долната четвъртина представляваше кипнала маса от човешки фигури, напиращи, бутащи се напред, газещи едни връз други в паника. Напливът беше неудържим. Като гигантска паст, Ейрън поглъщаше бежанците. Уикците яздеха от двете страни и отчаяно се мъчеха да удържат човешката река, а Дюйкър вече съзираше сред тях войници в униформата на ейрънския гарнизон, излезли да помогнат.

„А самата армия? Къде е армията на Върховния юмрук?“

Стояха по стените. Гледаха. Плътни редици. Бутаха се по цялата дължина на северната стена, за да могат да видят по-добре. Богато облечени особи бяха заели платформите на кулите от двете страни на портата и гледаха безучастно измършавялата, отчаяна и крещяща тълпа, напираща към входа на града.

Изведнъж сред последните все още движещи се бежанци се появиха стражи на градския гарнизон. Войници с мрачни лица вдигаха нападалите покрай пътя хора и почти ги влачеха към портите. Зърна на гърдите на един от стражите капитански знак и подкара към него.

— Ти! Вземи това дете!

Мъжът пое смълчаното ококорено прощъпулниче от прегръдката му и попита:

— Вие ли сте Дюйкър?

— Да.

— Трябва да се явите за доклад при Върховния юмрук веднага, сър — ето там, при лявата кула…

— Кучият му син ще трябва да почака — изръмжа Дюйкър. — Първо искам да се уверя, че и последният проклет бежанец е прибран! Бегом, капитане. Но ми кажете името си — че майката или бащата на това дете може все още да са живи.

— Кенеб, сър. И ще се погрижа за момиченцето, заклевам се. — Мъжът се поколеба, освободи едната си ръка и стисна китката на Дюйкър. — Сър…

— Какво?

— Съжалявам… сър.

— Вашият дълг е към града, който сте се заклели да браните, капитане…

— Знам, сър, но войниците по стените, сър… е, те са толкова близо, колкото им се позволи, ако ме разбирате. И никак не са доволни от това.

— Не са само те. Хайде, тичайте, капитан Кенеб.

Дюйкър остана последен. Когато портата най-сетне се опразни, нито един все още дишащ бежанец не беше останал извън стените, освен онези, които виждаше назад по пътя, насядали по камъните и неспособни да помръднат повече. Вдишваха последните си глътки въздух. Твърде далече бяха, за да ги приберат, а беше ясно, че войниците на Ейрън са получили изрична заповед докъде извън портите им е позволено да излязат.

На трийсет крачки от портата, с редицата стражи, запушили зева и загледани в очакване към него, Дюйкър за последен път обърна коня си назад. И зарея поглед на север, първо към прашния облак, който вече се вдигаше над последната, най-голямата могила, а сетне и отвъд него, към бляскавото златисто копие на Вихъра. Вътрешният му взор го отведе още по-натам, на североизток, отвъд реките, отвъд равнините и степите, към един град на друг морски бряг. Но усилието не му донесе почти нищо. Твърде много беше, за да го обхване умът, твърде бързо бе дошъл краят на това необикновено, изпепеляващо душата пътуване.

„Верига от трупове, дълга стотици левги. Не, всичко това е непосилно. За мен и за всички нас…“

Обърна коня и изгледа с присвити очи зейналата порта и струпаните пред нея стражи. Те се разделиха да му отворят път. Дюйкър заби пети в хълбоците на коня.

Не погледна към войниците по стената дори когато победоносният вик изригна от тях като изтръгнал се от веригите си звяр.

Над голите хълмове на безшумни вълни плуваха сенки. Лъскавото око на Апт огледа още за миг хоризонта. После издължената й демонска глава се наведе и погледна момченцето, свило се до предния й крайник.

То също се взираше в зловещия пейзаж на владението на Сянка и единственото му многостенно око проблясваше под изпъкналата кост на челото.

След дълго мълчание детето вдигна глава и срещна погледа й.

— Мамо? Това ли е вкъщи?

На десетина крачки от тях нечий глас проговори:

— Колегата ми винаги подценява естествените обитатели на това владение. А, ето го и детето.

Момчето се обърна и се загледа във високия облечен в черно мъж, който се приближаваше към тях.

— Аптория — продължи непознатият, — щедрият ти жест с превращението на това дете, колкото и добронамерен да е, само ще нарани душата му в бъдеще.

В отговор Апт цъкна два-три пъти и изсъска.

— Да, но резултатът е обратен, мадам — каза мъжът. — Поне засега той не е нито едното, нито другото.

Демонът отново му отвърна нещо.

Мъжът килна глава, изгледа я продължително и се усмихна криво.

— Доста самонадеяно от твоя страна. — Погледът му се спря на момчето. — Е, добре. — Наведе се към него. — Здравей.

Момчето отвърна свенливо на поздрава му. Мъжът погледна още веднъж ядосано Апт и подаде ръка на детето.

— Аз съм… чичо Котильон…

— Не може да си ми чичо — каза детето.

— О. И защо не?

— Очите ти — различни са — толкова са малки, и са две, които се мъчат да гледат като едно. Мисля, че сигурно са много слаби. Когато се приближи, премина през каменна стена и след това през дърветата, разкъса призрачния свят, все едно че не признаваш правото му да бъде тук.

Котильон се ококори.

— Стена? Дървета? — Озърна се към Апт. — Да не си е изгубило ума?

Демонът му отговори подробно.

Котильон пребледня.

— Дъх на Гуглата! — промърмори накрая и когато отново се обърна към детето, на лицето му се беше изписало страхопочитание. — Имаш ли си име, момче?

— Панек.

— А, имаш си значи. Я ми кажи, какво още — освен името си — помниш от своя… другия свят?

— Помня, че ме наказаха. Казаха ми да стоя близо до тати.

— А той как изглеждаше?

— Не помня. Нито едно от лицата им не помня. Чакахме да видим какво ще направят с нас. Но после нас — децата — ни отведоха настрана. Едни войници забутаха тати, задърпаха го нанякъде. Аз уж трябваше да стоя с него, но отидох с децата. Те ме наказаха — наказаха всички деца, — защото не правим каквото ни казаха.

Котильон присви очи.

— Не мисля, че баща ти е имал голям избор, Панек.

— Но враговете също бяха бащи, нали. И майки, и баби — всички толкова ни се бяха ядосали. Смъкнаха ни дрехите. Сандалките. Взеха ни всичко, толкова бяха сърдити. И после ни наказаха.

— И как го направиха?

— Заковаха ни на кръстове.

Котильон помълча дълго. Когато най-сетне проговори отново, гласът му бе станал някак странно хладен.

— Помниш го това значи.

— Да. И обещавам, че ще правя каквото ми кажат. Отсега нататък. Каквото ми каже мама. Обещавам.

— Панек. Чуй чичо си. Слушай ме внимателно. Ти не си бил наказан затова, че не си правил каквото ти се казва. Слушай… тежко е, знам, но се опитай да го разбереш. Те са те наранили, защото са могли, защото не е имало никой, който да може да ги спре. Баща ти е щял да се опита — сигурен съм. Но също като теб, бил е безпомощен. Сега вече сме тук, с теб — майка ти и чичо Котильон, — тук сме, за да се погрижим никога повече да не бъдеш безпомощен. Разбираш ли?

Панек погледна майка си. Тя изцъка тихо.

— Добре — отвърна момчето.

— Ще се учим един друг, момче.

Панек се намръщи.

— На какво мога да те науча аз?

Котильон изкриви лице.

— Учи ме на онова, което виждаш… тук, в това селение. На твоя призрачен свят, някогашната Твърд на Сянката, старите места, които си стоят…

— Онова, през което минаваш, без да го виждаш.

— Да. Често съм се чудил защо Хрътките никога не тичат направо.

— Хрътки?

— Рано или късно ще се запознаеш с тях, Панек. Мързеливи помияри, до една.

Панек се усмихна и оголи острите си зъби.

— Обичам кучета.

Котильон трепна леко и отвърна:

— Сигурен съм, че и те ще те харесат. — Изправи се и се обърна към Апт. — Права си, това не можеш да го направиш сама. Нека да помислим, двамата с Амманас. — Погледна отново детето. — Сега майка ти има други задачи. Има да плаща дългове. С нея ли ще отидеш, или ще дойдеш с мен?

— Ти къде отиваш, чичо?

— Другите деца са прибрани наблизо. Искаш ли да ми помогнеш да ги настаним!

Панек се поколеба, после отвърна:

— Бих искал да ги видя пак, но не веднага. Ще отида с мама. Трябва да се погрижим за човека, който я помоли да ни спаси — тя ми го обясни. Искам да се срещна с него. Мама казва, че той ме сънува, как ме видя първия път.

— Сигурен съм, че те сънува — промърмори Котильон. — И той като мен се измъчва от безпомощност. Е, добре, до скоро, тогава. — Извърна се отново и се вгледа продължително в окото на Апт. — Когато се възнесох, мадам, беше, за да се спася от кошмарите, които изпитвах заради… — Лицето му се изкриви. — Можеш да си представиш колко съм изненадан от това, че сега съм ти благодарен за тези окови.

Панек се намеси.

— Чичо, а ти имаш ли си деца?

Той трепна и извърна очи.

— Дъщеря. Един вид. — Въздъхна и се усмихна кисело. — Боя се обаче, че се скарахме.

— Трябва да й простиш!

— Проклет келеш!

— Нали каза, че трябва да се учим един друг, чичо.

Котильон го изгледа изумено и поклати глава.

— Уви, тя би трябвало да ми прости.

— Тогава ще трябва да се срещна с нея.

— Какво пък, всичко е възможно.

Апт заговори.

Котильон се намръщи.

— Това, мадам, не го бях очаквал. — Обърна й гръб, загърна се плътно в наметалото си и си тръгна.

След десетина крачки спря и я погледна през рамо.

— Предай поздравите ми на Калам. — След миг сенките го погълнаха.

Панек продължи да гледа след него.

— Знае ли, че сега крачи невидим?

Мазната верига на котвата задрънча и плавно се спусна в гъстата черна вода и „Рагстопър“ спря в залива Малаз, на стотина разтега от кейовете. Смътно жълтите светлинки по брега очертаваха крайбрежната улица на пристанищния квартал, по която старите складове се редуваха с паянтови кръчми, ханове и къщи, гледащи към кейовете. На север се намираше хълмът с квартала на градските търговци и благородници — по-големите имения надвисваха над стръмния склон и извитите каменни стъпала, водещи към Твърдината на Мок. По древния бастион почти нямаше светлини, макар Калам да виждаше флаг, тежко поклащащ се на вятъра — твърде далече беше, за да различи цветовете.

Щом видя флага, го прониза някакво предчувствие. „Тук има някой… някоя важна особа.“

Моряците бяха насядали по палубата и ръмжаха недоволно, че късният час на пристигането им щял да им попречи веднага да слязат и да се пръснат по пристанищните улици. Пристанищният началник щеше да изчака до заранта, преди да дойде с лодката и да огледа екипажа, за да се увери, че моряците са здрави и не носят някоя зараза.

Само няколко минути преди това градската камбана бе възвестила полунощ. „Салк Елан прецени вярно, проклетникът.“

Това спиране в град Малаз изобщо не беше според плановете. Първоначално Калам беше възнамерявал да изчака Фидлър в Унта, където щяха да уточнят последните подробности. Бързия Бен бе настоял сапьорът да пристигне през Скръбния дом, въпреки че магът, както обикновено, беше твърде сдържан за възможните обстоятелства около едно такова пътуване. Калам беше започнал да гледа на Скръбния дом по-скоро като на възможен спасителен изход в случай, че нещата тръгнат зле, отколкото като на нещо друго, а дори и тогава — като на последен шанс. Никога не беше харесвал разните му там Азати и изобщо не вярваше на неща, които изглеждат толкова добри. Според него приятелските капани винаги се оказваха много по-гибелни от всичко, което може да ти поднесе врагът.

Зад него вече се бе възцарила тишина и убиецът за миг се зачуди колко бързо сънят беше преборил мъжете, проснали се по палубата. „Рагстопър“ стоеше неподвижен, такелажът и дървеният корпус тихо поскърцваха. Калам се надвеси над перилото на носа, с очи към града, към тъмните силуети на корабите, задрямали по стоянките си. Имперският кей беше вдясно, където стръмната скала на брега се спускаше и стигаше до морето. Там не се виждаше нито един съд.

Помисли за миг дали отново да не погледне нагоре към тъмното крило на вимпела над Твърдината, но усилието му се стори прекалено — бездруго беше прекалено тъмно, — пък и въображението му се подхранваше от мисълта за най-лошото от всичко, за нещо, което не можеше дори да си въобрази.

И в този момент до слуха му стигнаха звуци откъм устието на залива. Още един кораб, промъкващ се бавно навътре в тъмното, още един окъснял пътник.

Убиецът сведе очи към ръцете си, отпуснати на перилото. Все едно че принадлежаха на някой друг — тази лъскава тъмнокафява кожа, белезникавите следи от стари рани, прошарили ги тук-там — не негови, а жертви на нечия чужда воля.

Тръсна глава, за да се отърве от тягостното усещане.

Лъхнаха го миризмите на островния град. Обичайната воня на един пристанищен залив: боклуците, гниещи в гъстата тинеста вода, смесени с миризливите наноси на мътната река, изливаща се в залива. Очите му отново се насочиха към зъбатата тъмна усмивка на сградите покрай пристанището. Знаеше много добре, че няколко улици по-навътре, в един затънтен ъгъл между жилищните постройки и рибарските складове, се намира Скръбният дом. Неспоменаван и отбягван от всички жители на града и според външния си вид напълно запуснат, с обрасъл с криви дървета и храсталаци двор, с черни, груби зидове, отрупани с диви лози. Без никаква светлина от зейналите като очни кухини на черепи прозорци на двете близначни кули.

„Ако изобщо някой би могъл да се добере до него, то това е Фидлър. Кучият му син винаги е имал предчувствия. Цял живот сапьор, с присъщия само на сапьорите усет. Какво ли щеше да каже, ако стоеше сега тук, до мен? «Не ми харесва това, Кал. Нещо не е наред тука, казвам ти. Я ги премести тия проклети ръце…» — това щеше да каже.“

Намръщи се, погледна отново ръцете си, искаше му се да се вдигнат от перилото. Опита се да ги вдигне.

Нищо.

Опита се да се отдръпне, но мускулите му отказваха, глухи за командата му. Пот потече под дрехите му, изби по дланите. Нечий тих глас заговори до него.

— Каква ирония се крие в това, скъпи ми приятелю. Виждаш ли, умът е това, което те предава. Силният, смъртно опасен ум на убиеца Калам Мекхар. — Салк Елан се опря на перилото до него и се загледа към града. — Знаеш ли, от толкова време ти се възхищавам. В проклета легенда си се превърнал, най-съвършеният убиец, когото е имал някога Нокътят… и изгубен. Тъкмо тази загуба гложди най-много. Ако имаше воля за това, Калам, сега щеше да командваш цялата организация — о, Топър сигурно нямаше да се съгласи, признавам, в някои отношения той е много по-добър от теб. Той, виж, щеше да ме убие още първия ден, все едно какви рискове можех да му създам. И все пак — продължи след малко Салк Елан, — нож срещу нож, от двамата ти си по-добрият, приятелю.

— И другата ирония, свързана с теб, Калам — продължи той. — Бях в Седемте града не за да търся теб — всъщност там все още не знаех нищо за съществуването ти. Разбира се, докато не срещнах един Червен меч, който знаеше за теб. Тя вървеше по дирите ти още от Ерлитан, отпреди да занесеш Книгата на Ша’ик — знаеш ли между другото, че тъкмо ти отведе Червените мечове право при онази вещица? Знаеш ли, че те успяха да я убият? Че Червените мечове всъщност щяха да са тук, с мен, ако не беше онзи неприятен инцидент в Ейрън. Но аз предпочитам да действам сам.

— Салк Елан, име, с което, признавам, се гордея. Но тук и сега, разбира се, суетността ми ме кара да ти кажа истинското си име, а то е Перла. — Събеседникът му замълча и въздъхна. — Ти ме подведе само веднъж, с онзи хитър намек, че може би Бързия Бен се крие в торбата ти. Тогава едва не изпаднах в паника, докато не осъзнах, че ако това е вярно, то вече щях да съм мъртъв — хвърлен през борда и станал храна на акулите… Изобщо не биваше да напускаш Нокътя, Калам. С тези, които се отдръпват, знаеш, никак не се разбираме. Императрицата, знаеш ли, те иска, иска всъщност да поговори с теб. Преди да те одере, предполагам. Уви, нещата не са толкова прости, нали? Така че, ето ни тук…

С периферното си зрение Калам видя, че Перла изважда кама.

— Разбираш ли, въпросът е в тези неизменни закони в Нокътя. В частност, точно един, за който съм сигурен, че го знаеш много добре…

Острието потъна дълбоко в хълбока на Калам с тъпа и някак далечна болка. Перла го изтръгна.

— О, не е фатално, само загуба на кръв. Отслабва те, ако предпочиташ. Тази нощ град Малаз е спокоен, не мислиш ли? Не е никак изненадващо — нещо витае във въздуха — всеки джебчия, всяко улично гаменче и бияч може да го усети, и всички те са снишили главите си. Три Ръце те чакат, Калам, жадни да почнат лова. Онзи неизменен закон, Калам… В Нокътя сами се оправяме със своите.

Стиснаха го две ръце.

— Ще се събудиш, щом паднеш във водата, приятелю. Признавам, плуването ще е тежко, особено с тази броня, която ще те изтощи. А и кръвта няма да помогне — днес акулите са много, нали. Но аз вярвам в теб, Калам. Знам, че ще се добереш до сушата. Поне дотам. След това… ами…

Усети как го повдигнаха и го надвесиха над перилото. Зяпна надолу в черната вода.

— Какъв позор — изпъшка до ухото му Перла. — За капитана, както и за този екипаж. Но нямам никакъв избор и съм сигурен, че ще ме разбереш. Сбогом, Калам Мекхар.

Убиецът цопна във водата с тих плясък. След като вълните се успокоиха, Перла надникна надолу. Увереността му, че Калам ще се справи, се поразклати. Беше с ризница все пак. После сви рамене, извади два гърлорезача и се обърна към хората, лежащи неподвижно по палубата.

— Работата на свестния човек никога не свършва — въздъхна той и закрачи към тях.

Силуетът, изникнал от сенките, беше огромен и черен. Единственото око на издължената зурлеста глава блесна към него, а зад главата се очерта фигурата на ездач, дребно копие на чудовището, което беше възседнал.

Перла отстъпи назад с усмивка:

— Ах. Великолепна възможност да ти благодаря за усилието, което положи срещу семк. Тогава не разбрах откъде се появи, нито пък сега — защо си тук, но моля те, приеми благодарността ми…

— Калам — прошепна малкият ездач. — Допреди миг беше тук.

Перла присви очи.

— Аха, сега разбирам. Значи не си следил мен, нали? Не, разбира се, че не. Колко глупаво от моя страна! Ами, да отговоря на въпроса ти, дете, Калам замина за града и…

Демонският скок го прекъсна. Перла се присви под озъбените челюсти и се наниза право в ноктестия крайник. Ударът отхвърли Нокътя на двайсет стъпки назад и го натресе в обърнатата на палубата лодка. Рамото му се изметна и болката го жегна. Той седна и зяпна крачещия към него демон.

— Срещнах си майстора май — измърмори Перла. — Е, добре. — Бръкна под ризата си. — А това как ще ти дойде?

Шишенцето се пръсна на палубата между тях. Блъвна дим и започна да се сгъстява.

— Какво ще кажеш? Кенрил’ахът се е поразпалил май, а? Е… — Надигна се с усилие на крака. — Мисля да ви оставя двамата на ей това. Има едно кръчме в град Малаз, умирам да го видя.

Махна с ръка и Лабиринтът се отвори, забърса го и щом се затвори, от Перла нямаше и помен.

Апт изгледа замислено добиващия плът имперски демон, същество два пъти по-грамадно от нея, изгърбено и зверско.

Детето на гърба й се пресегна и леко я потупа по рамото.

— Хайде да го оправим набързо, а?

Взрив и трясък на дърво разбудиха капитана. „Рагстопър“ заподскача бясно под него и той примига в тъмното. По палубата се разнесоха крясъци. Капитанът изстена и се надигна от койката, усетил в ума си яснота, каквато не беше изпитвал от месеци, свобода на действие и мисъл, говорещи красноречиво, че влиянието на Перла вече го няма.

Дотътри се с мъка до вратата на каютата, с премалели от дългото лежане крака, и закрачи по коридора.

Щом излезе на палубата, се озова сред тълпа уплашени моряци. Две ужасни създания се биеха точно пред тях, по-голямото — грамада от раздрана плът и безсилно да се противопостави на мълниеносната скорост на противника си. От дивашките удари на огромната му двуостра брадва от палубата хвърчаха трески. Един от тях беше посякъл главната мачта и макар тя все още да се крепеше, овързана с въжетата горе, се беше наклонила опасно и тежестта й скоро щеше да обърне кораба.

— Капитане!

— Момчетата да издърпат здравите лодки, Палът! Към кърмата — ще ги спуснем оттам.

— Слушам, сър! — Действащият първи помощник изрева командата, след което се обърна ухилен към капитана. — Радвам се, че се оправи, Картър…

— Затваряй си устата, Палът… ей там е град Малаз, а аз се удавих отдавна, забрави ли? — Примижа към вкопчените в битка демони. — „Рагстопър“ няма да преживее това…

— Но плячката…

— Гуглата да я вземе проклетата плячка! Винаги можем да я извадим — но първо трябва да останем живи. По-бързо с лодките — потъваме.

— Беру да ни пази дано! Проклетото море гъмжи от акули!

На петдесет разтега от тях капитанът на бързия търговски кораб стоеше при носа с първия си помощник и двамата напрягаха взор, за да разберат причината за суматохата.

— Прибери греблата — нареди капитанът.

— Слушам, сър.

— Онзи кораб там потъва. Събери спасителните екипи, да се спуснат лодките…

На палубата зад тях изтропаха конски копита. Двамата се обърнаха и първият помощник пристъпи напред.

— Ей, ти там! Какво правиш, в името на Маел? И как изкара това проклето животно на палубата?

Жената стегна ремъка на седлото и се метна на коня.

— Съжалявам, но не мога да чакам.

Подкара коня в галоп и моряците и пехотинците се пръснаха. Животното прескочи перилото и потъна в мрака. След миг се чу силен плясък.

Първият помощник се обърна зяпнал към капитана.

— Докарай бързо корабния маг и една коза! — викна той.

— Сър?

— Всеки, който е достатъчно смел и тъп да направи това, което направи току-що тази жена, заслужава всяческа помощ. Корабният маг да й отвори път през проклетите акули или каквото там я чака. И по-бързо!

21.

Под извисяващия се стълб на Вихъра се беше проснал по-ниският прашен купол над вдигащата стана огромна войска. Надигнати от поривите на вятъра, охрените облаци се понасяха извън оазиса и полягаха ниско над обрулените от времето гърбици на руините. Въздухът сияеше златен, сякаш пустинята най-сетне бе разбулила спомените си за богатство и слава, за да ги покаже в истинския им блясък.

Ша’ик стоеше на дървената наблюдателница близо до палата и гледаше към прашната стена на юг. Момиченцето, което беше осиновила, клечеше наблизо и я следеше неотстъпно със сухите си очи.

Стълбата заскърца, Ша’ик се обърна и видя, че се качва Хеборик. Бившият жрец бавно закрачи по дървената платформа, спря и невидимата му ръка погали момичето по главицата. После той обърна невиждащите си очи към Ша’ик.

— Л’орик е тоя, който трябва да се държи под око — изсумтя Хеборик. — Другите двама се мислят за хитреци, но хич ги няма.

— Л’орик — тихо повтори тя и погледът й отново се зарея на юг. — Какво ти е чувството за него?

— Ти знаеш много повече от мен…

— Все пак.

— Мисля, че надушва сделката.

— Каква сделка?

Хеборик застана до нея и отпусна татуираните си чукани на тънкото дървено перило.

— Тази, която богинята сключи с теб. Тази, която доказва, че всъщност прераждане нямаше…

— Нямаше ли, Хеборик?

— Нямаше. Никое дете не решава само дали да се роди, никое дете няма думата по този въпрос. Ти имаше и двете: избора и думата. Ша’ик не се прероди, тя беше пресъздадена. Л’орик много добре го разбира и е убеден, че това е пукнатината в бронята ти.

— В такъв случай рискува да си навлече гнева на богинята.

— Да. И съм убеден, че го съзнава. Тъкмо поради това трябва да се държи под око. Внимателно.

Помълчаха дълго, и двамата загледани в непроницаемата мъглявина на юг. После Хеборик се окашля и каза:

— Навярно, с твоите новопридобити дарове, би могла да отговориш на няколко въпроса.

— Например?

— Кога точно те избра Дрижна?

— В смисъл?

— Кога започна цялата тази хитрина? Тук, в Рараку? В Черепа? Или на някой далечен континент? Кога точно богинята спря погледа си на теб, момиче?

— Никога.

Хеборик се стъписа.

— Но това изглежда…

— Невероятно? Да. Но е самата истина. Този път си беше мой и само мой. Трябва да го разбереш. Дори богинята не би могла да предвиди ненадейната смърт, всички тези извивки на тленността, решенията, които взимаме, избраните или подминати пътеки. Старата Ша’ик е притежавала пророческата дарба, но този дар, когато го получиш, не е нищо повече от зърно. То покълва в свободата на човешкия дух. Дрижна беше много смутена от виденията на Ша’ик. Видения, в които нямаше смисъл. Намек за гибел, но нищо ясно, нищичко. Освен това — тя сви рамене — стратегията и тактиката са проклятие за Апокалипсиса.

— Никак не се връзва — отвърна Хеборик и се намръщи.

— Грешиш. Всички сме свободни да решаваме сами.

— Но дори да не те е водила богинята, все някой или нещо трябва да го е направило. Иначе Ша’ик изобщо нямаше да получи тези видения.

— Ето, че заговори за съдбата. Това можеш да го обсъдиш с учените си колеги, Хеборик. Не всяка загадка може да бъде разгадана, колкото и да си убеден в противното. Съжалявам, ако това те уязвява…

— Едва ли съжаляваш колкото мен. Но ми хрумна, че макар смъртните да сме само пионки на игралната дъска, с боговете е същото.

— „Стихиите са във вечна война“ — отвърна му тя с усмивка.

Хеборик повдигна вежда и се намръщи още повече.

— Това май беше цитат. Познат ми е…

— Би трябвало. Изсечено е над Имперската порта в Унта все пак. Думите на Келанвед, начин да се оправдае балансът на унищожението със съзиданието — експанзията на Империята, вечната й жажда за слава.

— Дъх на Гуглата! — изсъска старецът.

— Да не би да накарах ума ти да закръжи във всички посоки, Хеборик?

— Да.

— Спести си приказките. По-добре превърни това в тема на следващия ти трактат — не се съмнявам, че шепа шантави стари глупци ще заподскачат от възбуда.

— Стари глупци?

— Учените ти колеги. Читателите ти, Хеборик.

— Аха.

Отново потънаха в мълчание. Накрая бившият жрец попита тихо:

— Какво ще правиш?

— С онова, което стана там ли?

— С онова, което все още става. Корболо Дом продължава безсмисленото клане в твое име…

— В името на богинята — поправи го тя и долови горчивина в собствения си глас. Вече бе разменила резки думи с Леоман по този въпрос.

— Мълвата за „прераждането“ сигурно е стигнала до него…

— Не е. Запечатала съм Рараку, Хеборик. Бурята, която се е вдигнала около нас, може да изтръгне месо от кокал. Дори един Т’лан Имасс не би могъл да оцелее.

— Но все пак ти го възвести — отвърна старецът. — Вихъра.

— И това е породило съмнения у Корболо Дом. И страхове. Той гори от жажда да изпълни задачата, която си е избрал. Все още е неокован и е свободен да удовлетвори безумието си…

— Какво ще направиш все пак? Да, можем да тръгнем, но докато стигнем равнината Ейрън, ще ни трябват няколко месеца, а дотогава Корболо Дом ще даде на Тавори нужното й оправдание да нанесе безмилостната си мъст. Бунтът беше кървав, но сестра ти ще превърне това, което се случи, в жалка драскотина.

— Допускаш, че тя ме превъзхожда, Хеборик. Нали? В тактиката…

— Имаме прецедент докъде може да стигне сестра ти в жестокостта си — изръмжа той. — Свидетелство за това си самата ти…

— И точно в това е най-голямото ми предимство, старче. Тавори вярва, че ще се изправи срещу някаква пустинна вещица, която никога не е виждала. Невежеството няма да смали презрението й към такова същество. Аз обаче познавам противника си…

В далечния рев на Вихъра зад тях се долови смътна промяна. Ша’ик се усмихна. Хеборик го усети малко по-късно и се обърна.

— Какво става?

— Няма да ни трябват месеци, за да стигнем до Ейрън, Хеборик. Замислял ли си се какво точно представлява Вихърът?

Слепите очи на бившия жрец се взряха широко отворени в стълба от прах и вятър. Ша’ик се зачуди как ли го възприемат свръхестествените му сетива, но думите, които изрече старецът, показаха ясно, че вижда самата истина.

— Богове, но той рухва!

— Лабиринтът на Дрижна, Хеборик. Нашия вихрещ се път на юг.

— Ще ни отведе ли навреме, Фел… Ша’ик? Навреме, за да спрем безумието на Корболо Дом?

Тя не му отговори. Късно беше за отговор.

Щом Дюйкър влезе през портите, две облечени в железни ръкавици ръце сграбчиха юздите и спряха коня му. Една по-малка ръка го стисна за китката и го дръпна отчаяно. Той погледна надолу и видя на лицето на Недер болка, която смрази кръвта му.

— Към кулата! — прошепна му тя умолително. — Побързай!

От стените на Ейрън се надигаше странен ропот — мрачен звук, който изпълни прашния въздух. Дюйкър се смъкна от седлото, сърцето му туптеше в гърдите. Ръката на Недер го задърпа през тълпата на гарнизонната стража и бежанците. Той виждаше протягащите се към него ръце, усещаше лекия им допир — сякаш търсеха в това докосване благослов, или пък му го даваха.

Пред очите му изведнъж зейна сводест вход, водещ към сумрачно стълбище с каменни стъпала, изкачващи се покрай вътрешната стена на кулата. Звуците откъм крепостните стени се извисиха в рев, в безсловесен вик на гняв, на ужас и болка.

На средната площадка Недер го издърпа покрай амбразурите, зад които се бяха свили двама стрелци, и отново го повлече нагоре по изтърканите стъпала. Стрелците изобщо не ги погледнаха.

Когато се озоваха под яркото петно слънчева светлина от капака на покрива, до ушите му стигна отчаян глас:

— Твърде много са… нищо не мога да направя, не мога! Боговете дано ми простят — твърде много са, твърде много…

Излязоха на широката платформа. Трима души стояха до външната стена. Отляво беше Малик Рел — съветникът, когото Дюйкър беше срещнал в Хисар — коприненият му халат се беше издул от горещия вятър. Мъжът до него сигурно беше Върховният юмрук Пормквал — висок и жилав, изгърбен и в одежди, пред които и цар би приличал на просяк; белите му ръце шареха по каменния парапет като птици в клетка. Вдясно от него стоеше мъж с доспехи, с торква на лявото рамо, обозначаваща командирския му ранг. Беше се обгърнал с яките си ръце, като че ли се опитваше да скърши костите си. Стъписването, надигащо се от душата му, сякаш бе готово всеки момент да избухне.

До отвора на шахтата седеше Нил, отпуснат като пребито псе. Младият магьосник извърна побледнялото си състарено лице към Дюйкър. Недер клекна и прегърна брат си толкова силно, сякаш не искаше или не можеше да го пусне.

Войниците по стените закрещяха и ужасяващият им вик преряза въздуха като косата на Гуглата.

Историкът пристъпи напред и застана зад стената до командира. Ръцете му стиснаха напечения от слънцето камък на парапета. Очите му се взряха натам, накъдето гледаха мъжете около него, и Дюйкър затаи дъх. Щом видя какво става на склона на най-близката гробна могила, го прониза паника.

Колтейн.

Над по-малко от четиристотин бойци се развяваха три знамена: на Седмата; белият, изпъкващ на черното поле кучешки скелет на клана на Мармота; черните криле на Враната, обкръжили блесналия на слънчевата светлина бронзов диск. Знаменосците продължаваха да ги държат вдигнати високо, гордо и предизвикателно.

От всички страни ги връхлитаха с чудовищна стръв и ярост ордите на Корболо Дом, неизброима гмеж от пехотинци, без никакъв ред, обзети единствено от жаждата да леят кръв. Личната гвардия на Корболо Дом — и несъмнено самият Юмрук-ренегат — бе заела позиция на билото на предпоследната могила: там беше издигната дървена платформа, за да осигури възможно най-добра гледка към събитията, разиграващи се на съседния хълм.

Разстоянието не беше толкова голямо, че да спести ужаса на гледащите от кулата. Дюйкър видя самия Колтейн сред неколцината сапьори на Минсър и шепата морски пехотинци на Лъл, със смачкания му кръгъл щит и дългия нож в лявата ръка, с късия меч в дясната, с плаща от гарванови пера, лъснал като намазан с катран. Видя командир Бълт, повел отстъпващите редици към билото на хълма. Псета-браничари притичваха и скачаха около уикския ветеран като настървена лична охрана, напук на пороя от стрели, които се сипеха върху тях на вълни. Сред тях изпъкваше едно — грамадно и диво, набучено като таралеж от стрели, но не спиращо да се бие.

Нямаше коне. Нямаше го клана на Невестулката. Воините на Мармота бяха останали само двадесетина на брой, обкръжили шепата старци и старици — съвсем последните останки от изтръгнатото сърце. От клана на Враната последни бяха останали само Колтейн и Бълт.

Войниците на Седма се държаха в плътен кръг около останалите. Мнозина от тях вече не можеха дори да вдигнат оръжие, само стояха на място и враговете ги посичаха. Нямаше пощада: всеки войник, който паднеше от раните си, биваше посичан на място — разбиваха шлемовете им, отсичаха ръцете им, посегнали да ги опазят от ударите на мечовете, трошаха безмилостно черепите им.

Камъкът под ръцете на Дюйкър беше станал лепкав и мазен. Железни остриета сякаш го пронизаха чак до сърцето.

Той залитна назад и протегна почервенелите си пръсти, за да стисне Пормквал…

Гарнизонният командир му препречи пътя и хвана ръката му.

Върховният юмрук се дръпна страхливо назад и изкрещя:

— Нищо не разбирате! Не мога да ги спася! Твърде много са! Твърде много!

— Можеш, копеле! С един излаз можеш да ги избуташ към онази могила — един кордон, проклет да си!

— Не! Ще ни смажат! Не мога!

Командирът до Дюйкър изръмжа тихо:

— Прав сте, историко. Но той не иска. Върховният юмрук не ни пуска да ги спасим…

Дюйкър се помъчи да се отскубне от ръката му, но той го задържа.

— Гуглата ми е свидетел! Опитахме се — всички се опитахме да го…

— Сърцето ми плаче, историко — каза Малик Рел. — Не можахме да го склоним…

— Това е убийство!

— За което Корболо Дом ще плати, и то скъпо.

Дюйкър се отскубна, обърна се и се хвърли отново към стената. Умираха. Там, на една ръка разстояние… на един войник разстояние. Болката сви черния си юмрук в стомаха му. „Не мога да гледам.“

„Но съм длъжен.“

На крака стояха вече по-малко от сто бойци. Сражението се беше превърнало в касапница — единственият бой се вихреше между силите на Корболо Дом, бореха се кой да нанесе смъртните удари и да вдигне кървавия трофей с триумфален крясък. Бойците на Седма падаха и падаха, единственият щит, с който бранеха командирите си, бе собствената им плът и кости. Командирите, които ги бяха превели през цял континент, за да загинат сега тук, в сянката на високите стени на Ейрън.

А по тези стени стояха в плътни редици бойци, техни събратя, десетки хиляди, и гледаха безпомощно това — най-голямото престъпление, извършвано някога от Велик юмрук на Малазан.

Как беше успял Колтейн да стигне чак дотук, оставаше непонятно за Дюйкър. Виждаше края на битка, която се бе проточила несекваща дни наред — битка, осигурила спасяването на бежанците. „Затова толкова бавно се приближаваше прахта.“

Последните от Седма рухнаха пред пороя на враговете. Бълт стоеше с гръб към знаменосеца, с два тълвара в ръцете. Цяла тълпа го обкръжи, забиха десетки пики в тялото на ветерана и го притиснаха като хванат натясно глиган. Дори и сега той се надигна, посече крака на един от мъжете… и той залитна назад с вой на ранен звяр. Но пиките се забиха още по-дълбоко, изтласкаха го назад, приковаха го към земята. Засвяткаха мечове и го посякоха.

Знаменосецът остави позицията си, забил дългия прът в грамадата от тела — и се обърна в отчаяно усилие да стигне до командира си. Едно острие изсвистя, отсече главата му и я отпрати под знамето. Така загина ефрейтор Лист, след като бе преживял толкова много лъжливи смърти при Хисар.

Позицията на Мармотите се стопи под натиска, след няколко мига падна знамето. Бойците на Корболо Дом надигнаха кървави скалпове, заразмахваха ги и от зловещите трофеи запръска червен дъжд.

Обкръжен от последните живи сапьори и морски пехотинци, Колтейн не спираше да се бие. Упорството му продължи само няколко мига, докато воините на Корболо Дом не убиха и последния бранител и не погълнаха под множеството си самия Колтейн в свирепата си ярост.

Едно грамадно, набучено със стрели псе-браничар се спусна към мястото, където беше паднал Колтейн, но миг след това го прониза пика и го надигна високо. Звярът се загърчи и туловището му се смъкна надолу по дръжката, но дори и тогава звярът успя да нанесе последна смърт — разкъса гърлото на войника.

И издъхна.

Знамето на Враната се разлюля, наклони се и падна под вражеската гмеж.

Дюйкър стоеше вкочанен и невярващ.

„Колтейн.“

Зад гърба му се надигна пронизителен вой и той бавно се обърна. Недер продължаваше да държи Нил в прегръдката си като бебе, но беше отметнала глава, вдигнала я беше към небесата, с широко отворени очи.

Над главите им плъзна сянка.

Врани.

„И при Стария Сормо, магьосника, там, на стената на Унта, дойдоха единадесет врани — единадесет — за да вземат душата на великия мъж, защото едно същество не можеше да я побере цялата. Единадесет.“

Небето над Ейрън беше пълно с врани — море от черни криле, сбиращо се от всички страни.

Воят на Недер се усилваше и усилваше, сякаш самата й душа се изтръгваше през гърлото й.

Дюйкър потръпна. „Не е свършило. Още има.“ Обърна се и видя кръста, който вдигаха, и все още живия мъж, прикован на него.

— Няма да го освободят! — изпищя Недер. Някак си се бе озовала до него и се взираше към могилите. Скубеше косата си из корен и по лицето й течеше кръв. Дюйкър стисна китките й — толкова тънки, детски в дланите му, — за да не посегне към очите си.

На платформата стоеше Камъст Релой, с Корболо Дом до него. Избухна магия — яростна, дива вълна, която се понесе нагоре и изтрещя сред ятото приближаващи се врани. Черни телца се заобръщаха и западаха от небето…

— Не! — изпищя Недер и се загърчи в прегръдката на Дюйкър, за да се отскубне и да се хвърли от стената.

Облакът врани се пръсна, престрои се и отново се понесе напред.

Магията на Камъст Релой помете още сто.

— Освободете душата му! От плътта! Пуснете я!

Гарнизонният командир се обърна и извика с леден глас на един от адютантите си:

— Доведи Скуинт, ефрейтор. Веднага!

Адютантът не си направи труда да затича към стълбите — наведе се над бойниците и изрева:

— Скуинт! Бързо тук, проклет да си!

Нова вълна от магия и западаха още птици. Престроиха се мълчаливо.

Ревът от стените на Ейрън беше стихнал. Въздухът се бе затаил.

Недер се бе усмирила в прегръдката на Дюйкър като дете. Той видя до платформата при отвора свилия се на кълбо Нил — или беше изпаднал в несвяст, или беше издъхнал. Беше се подмокрил — жълтата локва се разливаше около него.

По стъпалата зачаткаха ботуши.

Адютантът се обърна към командира.

— Той помагаше на бежанците, сър — не знам дали си има представа какво става там.

Дюйкър погледна прикования на кръста. Все още беше жив — нямаше да го оставят да умре, нямаше да освободят душата му — и Камъст Релой знаеше много добре какво прави, съзнаваше пълния ужас на греха си, но унищожаваше методично съсъдите на тази душа. Крещящите воини напираха от всички страни, гъмжаха по склоновете на могилата като напаст от скакалци.

Някакви неща заудряха тялото на кръста, оставяха по него червени петна. „Късове плът, късове плът, богове, онова, което остана от армията.“ Тази нечувана жестокост го накара да се свие от ужас.

— Убий го, Скуинт! — изръмжа командирът на мъжа, който застана до Дюйкър — нисък, набит и сивокос. Очите му, скрити под гъстата мрежа на бръчките, примижаха към далечната фигура.

— Милост — прошепнаха устните му.

— Е?

— Това са близо петстотин крачки, Блистиг…

— Знам.

— Може да трябва повече от един изстрел, сър.

— Тогава почвай, проклет да си.

Старият войник, в униформа, която сякаш не беше прана и кърпена от десетилетия, свали дългия лък от рамото си, настъпи якото дърво и го огъна на бедрото си. Ръцете му се тресяха, докато намести клупа на кожената тетива в жлеба. След това се изправи и огледа стрелите в колчана, стегнат на бедрото му.

Нова вълна от магия покоси враните.

След дълга пауза Скуинт най-сетне избра стрела.

— Ще опитам в гърдите. Най-голямата цел, сър, и един добър удар ще се оправи с клетата душа.

— Още една дума, Скуинт — прошепна командирът, — и ще ти отрежа езика.

Войникът сложи стрелата на тетивата.

— Отворете ми място тогаз.

Недер се бе отпуснала в ръцете на Дюйкър.

Лъкът беше висок колкото войника. Ръцете на Скуинт, докато изпъваше тетивата, бяха като сплетени конопени въжета, усукани и яки. Тетивата забърса четинестата му брадичка, той издиша бавно и затаи дъх.

А после изведнъж потръпна и се облещи — очите му бяха като две черни парчета мрамор в прошарени с червено гнезда.

Страх се прокрадна в гласа на Блистиг.

— Скуинт…

— Ама това е Колтейн, сър! — ахна мъжът. — Искате да убия Колтейн…

— Скуинт!

Недер вдигна глава и протегна като в молитва окървавените си ръце.

— Освободи го. Моля те.

Старецът я изгледа за миг. По лицето му капеха сълзи. Ръцете му спряха да треперят — самият лък не беше помръднал.

— Дъх на Гуглата! — изсъска отчаяно Дюйкър. „Той плаче. Не може да се прицели. Кучият син не може да се прицели…“

Тетивата звънна. Дългата стрела проряза небето.

— О, богове! — простена Скуинт. — Много високо… много високо!

Стрелата се издигна, профуча през облака врани недокосната и неспряна, започна да се спуска в дъга…

Дюйкър беше готов да се закълне, че точно в този момент Колтейн погледна нагоре, вдигна погледа си, за да приеме този дар — и желязното острие прониза челото му, разтроши костта, потъна дълбоко в мозъка и го уби мигом. Главата му се отметна назад между двете дървени греди и стрелата излезе.

Воините по склоновете на могилата спряха стъписани.

Враните разтърсиха въздуха със зловещия си грак и полетяха надолу към отпусналото се на кръста тяло, изсипаха се над струпалите се по могилата воини. Магията, която ги спираше, бе изтласкана, разбита от неведомата сила — „душата на Колтейн?“, — която се издигна, за да се слее с птиците.

Облакът се спусна над Колтейн и го скри, покри и самия кръст — враните приличаха на рояк мухи, налетели върху парче месо.

А когато се вдигна, когато избухна към небесата, главатаря на клана на Враната вече го нямаше.

Дюйкър се олюля и опря ръце на каменната стена. Недер се смъкна на камъните с лице, скрито под окървавените кичури.

— Аз го убих — простена Скуинт. — Аз убих Колтейн. Кой взе живота на тоя човек? Един прекършен стар войник от армията на Върховния юмрук — той уби Колтейн… О, Беру, смили се над душата ми…

Дюйкър прегърна стареца и го разтърси с все сила. Лъкът издрънча върху дъските на платформата. Историкът усети как мъжът в ръцете му се свлече, все едно че костите му бяха станали на прах, все едно че столетия нахлуваха в това тяло с всеки окаян дъх.

Командир Блистиг го стисна за яката и го вдигна да се изправи.

— Преди да е изтекъл този ден, копеле дърто — изсъска той, — десет хиляди бойци ще изричат името ти. Като молитва, Скуинт, като проклета от Гуглата молитва.

Историкът затвори очи. Беше ден за прегръдка на прекършени хора.

„Мен кой ще ме държи?“

Отвори отново очи и вдигна глава. Устните на Върховния юмрук помръдваха като в безмълвна молба за прошка. Потрес се беше изписал на запотеното му лице. Очите му срещнаха очите на историка — бяха пълни със страх.

На могилата войската на Корболо Дом се беше раздвижила като тръстика под напора на капризния вятър — неспокойно, безсмислено движение. Бяха смаяни. Надигаха се гласове — безсловесни викове, — но бяха твърде рехави, за да нарушат тягостната, усилваща се злокобна тишина.

Враните бяха изчезнали, кръстосаните греди стояха празни, издигаха се над грамадата трупове, покрити с кръв.

Небето отгоре умираше.

Погледът на Дюйкър се върна на Пормквал. Върховният юмрук сякаш се бе присвил в сянката на Малик Рел. Клатеше глава, сякаш искаше с това да отрече деня.

„Трижди го отрече, Върховен юмрук.“

„Колтейн е мъртъв. Всички са мъртви.“

22.

Кротките вълни ближеха покритата със смет тиня под кейовете. Нощни насекоми танцуваха над самата повърхност, а брегът гъмжеше от трескавото хвърляне на хайвер на дребните змиорки. В многохилядни рояци, черни и лъскави, тварите се гърчеха под танца на насекомите. Тихият им пробив чак до пристанищния бряг беше останал от столетия почти незабелязан от хорски очи — милост, подарена единствено поради това, че видът им не ставаше за ядене.

Някъде по-навътре в тъмното се чу плисък на изсипала се отвисоко вода. Вълните, стигнали до брега от това раздвижване, бяха по-големи, по-живи — единственият знак, че е дошъл странник и е смутил тихата гледка.

Калам се дотътри до брега и се смъкна върху гъмжащата от тварите тиня. Топлата кръв продължаваше да се цеди между пръстите на дясната му ръка, притиснала раната от ножа. Беше без риза, плетената ризница беше някъде на дъното на залива, останал беше само по кожените гащи и мокасините.

Докато се измъкваше от ризницата под водата, трябваше да свали и колана и ремъците за ножовете. В отчаяното си усилие да излезе на повърхността и да напълни дробовете си с въздух беше изтървал всичко.

И беше останал без никакво оръжие.

Някъде навътре в залива един кораб се разпадаше и ужасният шум от крушението се носеше над водата. Калам отбеляза това, но само за миг. Други неща се въртяха в ума му.

Леките ухапвания по кожата му подсказаха, че змиорките негодуват от натрапническата му поява, и той изпълзя още няколко крачки по тинестия бряг. Глинени чирепи се забиваха в ръцете му, докато се катереше към първия ред на каменния вълнолом. Седна и зяпна обраслата с мъхести водорасли стена. После затвори очи и започна да се съсредоточава.

Кървенето от хълбока му намаля до тънка струйка, после спря.

След няколко минути той вече махаше от кожата си полепилите се като пиявици малки змиорки и ги хвърляше в тъмното, откъдето до ушите му достигаше щъкането на пристанищните плъхове. Тварите се приближаваха от всички страни, а беше чувал достатъчно истории, за да знае, че не е в безопасност от безстрашните им орди.

Повече не можеше да чака. Надигна се приведен и изгледа купчините, издигащи се зад стената на вълнолома. Ако имаше прилив, грамадните бронзови халки, завинтени на три четвърти от височината на гредите, щяха да са на ръка разстояние. Черен катран покриваше каменните и дървени грамади, освен по местата, където се бяха отърквали хълбоците на кораби, тласкани от водата и оставили драскотини.

„Значи само нагоре…“

Тръгна покрай стената, докато не се озова точно срещу един търговски кораб, затънал и килнат на една страна в тинята. От носа му към една от месинговите халки на кея се изпъваше дебело въже.

При нормални обстоятелства изкачването щеше да е проста работа, но дори с вътрешната си дисциплина, придобита от обучението му като Нокът, Калам не можеше да спре кръвта от наново отворилата се рана — тя капеше от хълбока му, докато лазеше по въжето. Усещаше как го напускат силите и щом стигна халката, спря, с разтреперани ръце и крака, докато се посъвземе.

Не беше имал време да помисли, откакто Салк Елан го беше хвърлил през борда, а и сега нямаше. Да проклина собствената си глупост щеше да е загуба на време. В тъмните и тесни улички на Малаз го дебнеха убийци. Следващите му няколко часа най-вероятно щяха да са последните му от тая страна на Портите на Гуглата.

Но той нямаше намерение да се превръща в лесна плячка.

Помъчи се да успокои дишането си, да спре изтичането на кръвта от раната в хълбока и безбройните ожулвания.

„Очи на покривите на складовете, с усилено от магия зрение, а аз дори риза нямам, която да скрие телесната ми топлина. Знаят, че съм ранен. Съмнявам се, че дори Ласийн, докато беше на върха на майсторството си, щеше да успее да се справи с охлаждането на плътта, ако беше загазила толкова.“

Отново затвори очи. „Засмукваш кръвта от повърхността, привличаш я надолу, за да се скрие в мускулите, по-близо до костите. Всеки дъх трябва да е леден, всеки допир по камъка — да е хладен колкото него. Никаква утайка след теб, никаква следа, никакъв цъфтеж от движението ти. Какво ще очакват от един ранен човек?“

„Не и това.“

Отвори очи, пусна едната си ръка от гривната и притисна лакът до хлъзгавия от влагата метал. Топло.

Време беше да тръгва.

Бавно се покатери върху покрития с птичи тор кей. Крайбрежната улица се изпъна пред него. Пред заключените врати на близкия склад имаше скупчени товарни коли — на по-малко от двайсет крачки.

Да затича натам означаваше да си изпроси смъртта, защото тялото нямаше да може толкова бързо да се приспособи към промяната на температурата и цъфтежът щеше да се забележи веднага.

„Една от змиорчиците е изпълзяла много надалече и ще попълзи още малко.“ Калам бавно запълзя по влажните камъни — издишваше под себе си.

„Магията прави дебнещия ленив, дебнещите са настроени единствено към онова, което според тях ще е очевидно, при усилените им сетива. Забравят за играта на сенките, играта на тъмнината, най-потайните, едва доловими знаци… Дано.“

Да погледне нагоре не можеше, но знаеше много добре, че всъщност се вижда отвсякъде, като червей, запълзял по калдъръма. Част от ума му понечи да изкрещи от паника, но убиецът й забрани. Висшата дисциплина беше безскрупулен господар — на собствения ти ум, на тялото ти и на душата ти.

По-опасно беше облачното небе да не се разтвори. Луната се бе превърнала в негов враг и ако този враг се събудеше, дори и най-мързеливите наблюдатели щяха да видят сянката, която Калам хвърляше по каменната настилка.

Минутите течаха. Той се влачеше убийствено бавно през улицата. Градът се беше смълчал, потънал беше в някакво неестествено безмълвие. В ума му се прокрадна мисъл: „Вече съм забелязан, но защо да разваляме играта? Този лов ще се превърне в едно проточено удоволствие, нещо, което да задоволи жаждата на братството за мъст. В края на краищата защо да подготвяш капан, ако убиеш жертвата си, преди да е могла дори да се добере до него?“

Горчивата логика на тази мисъл се заби като нажежена кама в гърдите му и заплаши да разбие целия му камуфлаж по-силно от всичко друго. Все пак той успя да не се надигне, вдиша и затаи дъх и чак после погледна нагоре.

Беше се озовал под първата кола, темето му забърса долницата на дъските.

Спря. Очакваха състезание по хитрина и потайност, но ловкостта на ръцете бе само един от талантите на Калам. „Винаги трябва имаш подръка някакво предимство, от най-неочакваните…“ Той се приплъзна напред, измъкна се изпод първия фургон, после мина под следващите три и се озова пред вратите на склада.

Товарният вход беше огромен, с две грамадни, плъзгащи се дървени платна, които сега бяха свързани с масивен катанец. Встрани от тях имаше друга, по-малка врата — и тя с катинар.

В бруталната сила, която този път приложи убиецът, нямаше никаква потайност. Макар самият катинар да се опъна на извиващите го ръце, халките, които го държаха, поддадоха. Тялото му, притиснало се до вратата, приглуши звука.

Катинарът и халките паднаха в ръцете му. Калам ги прибра и леко открехна вратата, колкото да може да се шмугне в тъмното вътре.

Бързо опипване из просторното помещение — и се озова пред голям сандък със сечива. Избра си клещи, брадвичка, торба с гвоздейчета и един доста позахабен работен нож, с тъп връх и нащърбено острие. Намери и една ковашка кожена работна риза и я навлече. В задната стая намери друга врата, отваряща се към уличката зад склада.

Скръбният дом беше на около шест преки оттук. „Но Салк Елан знае и те ще ме чакат. Би трябвало да съм идиот, за да тръгна право натам — а те и това знаят.“

Напъха разните сечива по джобовете на кожената риза, отключи вратата, открехна я съвсем леко и надникна навън. След като не забеляза никакво движение, я отвори още на една педя и огледа първо най-близките покриви, а после — и небето.

Никой; а облаците бяха като плътно наметало. Бледа светлина струеше от няколко прозореца, но от нея мракът само ставаше по-гъст. Някъде излая псе.

Той тръгна на пръсти по отрупаната с боклуци уличка.

Близо до края на уличката имаше ниша — мракът в нея беше непроницаем. Погледът на Калам се прикова в нея. Той стисна ножа и брадвичката и се понесе право натам.

Мракът изсипа магията си над него, щом се гмурна в нишата, толкова внезапно и неочаквано, че двамата, спотаили се вътре, не успяха дори да извадят оръжията си. Нащърбеният нож разпра гърлото на единия. Брадвичката строши няколко ребра. Калам пусна оръжието, лявата му ръка удари мъжа през устата и натресе главата му в стената. Другият Нокът — оказа се жена — се смъкна на земята с влажно хъхрене.

След миг Калам вече претърсваше труповете: прибра звездите за мятане, метателните ножове, два къси ножа с широки остриета, една гарота и най-ценната плячка от всичко — малък черен арбалет, зареден и смъртно опасен, макар и само от близко разстояние. Към него имаше и осем стрели, остриетата им бяха намазани с отровата, наречена „бял паралт“.

Взе и тънкото черно наметало от мъжкия труп и издърпа над главата си дълбоката качулка с метална мрежа над ушите. Самата качулка също беше на дупки, за да улесни периферното зрение.

Магията вече изтляваше — знак, че поне една от жертвите му беше маг. „Адски мудно — Топър доста ги е разглезил.“

Подаде се от нишата и подуши въздуха. Връзката на Ръката беше прекъсната — вече знаеха, че се е появила беда, и сигурно бавно, много предпазливо, се приближаваха.

Калам се усмихна. „Искахте бягаща жертва. Съжалявам, че ви разочаровах.“

И тръгна в нощта — излязъл на лов Нокът.

Водачът на Ръката килна глава и пристъпи на открито. След миг две други фигури излязоха от уличката и приближиха до него.

— Пролята е кръв — промърмори водачът. — Топър ще…

Тихото изщракване зад гърба му го накара да се обърне.

— Аха, сега ще разберем подробностите — каза мъжът, загледан в загърнатата в черно наметало фигура на приближаващия се.

— Убиецът е дошъл — изръмжа новодошлият.

— Ей сега ще съобщя на Топър…

— Добре. Време е да разбере.

— Какво… — почна водачът.

Двамата му спътници рухнаха върху камъните, а един грамаден юмрук се натресе в лицето му. Изпукаха кости и хрущял и водачът също се строполи.

Калам се наведе и прошепна в ухото на мъртвия:

— Знам, че можеш да ме чуеш, Топър. Две Ръце останаха. Бягай и се крий — все едно, ще те намеря.

Изправи се и прибра оръжията си.

Трупът в краката му изхъхри, после се разсмя и от устата на мъртвеца излезе призрачен глас:

— Добре си дошъл, Калам. Две ръце, викаш? Няма ги вече, приятелю…

— Уплашен си, а?

— Салк Елан, изглежда, те е пуснал твърде лесно. Боя се, че аз няма да съм толкова добър…

— Знам къде си, Топър. И идвам.

Последва дълга тишина, след което трупът проговори още веднъж, за сетен път:

— Чакам те, приятелю.

През тази нощ Имперският Лабиринт се беше нашарил с дупки като сирене — Ръка след Ръка на Нокътя нахлуваха през тях в града. Един такъв портал се разтвори точно на пътя на някакъв самотен мъж — и появата на петте фигури бе последвана от ахкане и плиснала се кръв и от шумовете, съпровождащи бързата смърт. Никой от тях не бе успял да направи повече от една стъпка по хлъзгавата каменна настилка на Малаз, преди телата им да започнат да изстиват в кротката нощ.

Писъци заотекваха по улици и улички — пищяха гражданите, заплащащи с живота си глупостта да дръзнат да излязат навън. Нокътят повече не рискуваше.

Играта, започната от Калам, се завъртя.

Мозайката в краката им беше безкрайна, многоцветните камъчета образуваха непонятни и невъобразими шарки. Ехото от стъпките им бе приглушено и почти беззвучно.

Фидлър метна арбалета си през рамо и сви равнодушно рамене.

— Ако се появи беда, ще я видим от цяла левга.

— Излъгахте Азата — съскаше налудничаво Искарал Пъст и обикаляше в кръг около групата. — На джага мястото му е под сплетена от корени гробна могила. Това беше сделката. Това беше споразумението. Това беше схемата… — Гласът му заглъхна за миг, след това подхвана отново, със съвсем различен тон: — Споразумение? Какво споразумение? Сенкотрон получи ли отговор на питането си? Азатът разкри ли древното си каменно лице? Не. Мълчание бе отговорът — на всичко. Господарят ми можеше да изрече намерението си да се издриска пред портала на Къщата, и отговорът пак нямаше да се промени. Мълчание. Е, във всеки случай поне приличаше на съгласие. Нямаше изказани възражения, нали? Да, изобщо нямаше. Някои изводи бяха необходими, о, да, много необходими. А накрая имаше и нещо като победа, нали? Само тоя джаг да не беше тук, в прегръдката на трелла. — Спря, за да си поеме дъх. — Богове, цяла вечност вървим вече!

— Май трябва да започнем пътуването си — каза Апсалар.

— Аз съм за — промърмори Фидлър. — Само че в коя посока?

Реллок беше коленичил, за да огледа плочките на мозайката. Бяха единственият източник на светлина — над главите им беше черно като катран. Всяка плочка беше широка колкото човешка длан. Сиянието, което хвърляха, пулсираше с бавен, но постоянен ритъм. Старият рибар изпъшка.

— Татко?

— Шарката тука… — Той посочи една от плочките. — Тази шарена линия тука…

Фидлър се наведе и огледа пода.

— Ако това е някаква следа или… много е крива.

— Следа ли? — Рибарят вдигна глава. — Не, това тук е Канското крайбрежие.

— Какво?

Старецът прокара чворестия си пръст по кривата линия.

— Започва от брега на Кюон, надолу до Кан, после нагоре до Коун Вор — а това тук е остров Картул, а на югоизток, ето там, в средата на плочката, това е остров Малаз.

— Опитваш се да ми кажеш, че точно тук, на тая плочка под краката ни, е изрисувана картата на по-голямата част от континента Кюон Тали? — Но още докато го изговаряше, шарката се открои пред очите му и той наистина видя онова, което твърдеше бащата на Апсалар. — Тогава — тихо попита той — какво има по другите?

— Ами, не се връзват, ако това мислиш. Има прекъсвания — други карти на други места, предполагам. Всичко е объркано, но бих казал, че мащабът е еднакъв на всички. Фидлър бавно се изправи.

— Но това означава… — Гласът му заглъхна и той се загледа в безкрайния под, простиращ се на левги във всички посоки. „Богове на Бездната! Да не би това да са всички селения? Всеки свят — всяко място, приютило Къща на Азата? Кралице на сънищата, що за сила е скрита в това?“

— В Лабиринта на Азат — заговори с трепет Маппо — можеш да отидеш… навсякъде.

— Сигурен ли си? — попита го Крокъс. — Да, тук има карти… — той посочи плочката с очертания на нея континент Кюон Тали, — но портата къде е? Пътят?

Дълго никой не проговори. Накрая Фидлър се окашля и попита:

— Хрумна ли ти нещо, момче?

Даруджистанецът сви рамене.

— Картите са си карти — тази може и на някоя маса да лежи, ако ме разбираш.

— Е, и какво предлагаш?

— Да не й обръщаме внимание. Единственото, което означават тези плочки, е, че всяка Къща, на всяко място, е част от общ модел, от някакъв велик план. Но и да знаем това, не бихме могли да го осмислим. Можем само да затънем в предположения, в игра на ума, която няма да ни доведе доникъде.

— Прав си — изсумтя сапьорът. — А ние изобщо не сме се доближили до решението в коя посока да тръгнем.

— Може би Искарал Пъст е прав — каза Апсалар. Обърна се и ботушите й изскърцаха по плочките. — Уви, той май е изчезнал.

Крокъс рязко се завъртя.

— Проклетият кучи син!

От Върховния жрец на Сянка, който допреди малко непрекъснато кръжеше около тях, наистина нямаше и помен. Фидлър се намръщи.

— Значи е разбрал и не си е направил труда да ни го обясни, преди да се скатае…

— Чакай! — спря го Маппо, пусна Икариум на земята и тръгна напред. След десетина крачки спря. — Тук. Отначало е трудно да го различиш, но сега го виждам съвсем ясно.

Треллът беше зяпнал в нещо в краката си.

— Какво намери? — попита го Фидлър.

— Елате насам… иначе е почти невъзможно да се види, макар и да не изглежда много смислено…

Всички се приближиха.

На пода беше зейнала дупка — раздрана пукнатина между плочките, в която Искарал Пъст просто беше пропаднал и изчезнал. Фидлър коленичи и се наведе над дупката.

— Дъх на Гуглата!

Плочките бяха с дебелина не повече от два пръста — и под тях нямаше стабилна основа. Под тях нямаше… нищо.

— Това ли е изходът според вас? — попита Маппо зад него.

Сапьорът се дръпна. Плочките изведнъж му се сториха като най-тънък лед.

— Проклет да съм, ако знам, но не мисля да скачам долу, за да разбера.

— Споделям опасенията ти — промърмори треллът, върна се при Икариум и отново го вдигна.

— Тази дупка може да се разшири — рече Крокъс. — Предлагам да тръгваме. Все едно накъде, само да е по-далече оттука.

— А Искарал Пъст? — обади се Апсалар. — Може да лежи някъде долу в безсъзнание.

— Забрави — отвърна Фидлър. — От това, което видях, горкият сигурно продължава да пада. Само един поглед и всичките ми кокали крещят: „Забвение“. Тоя път мисля да се доверя на инстинктите си, момиче.

— Каква тъжна кончина — въздъхна тя. — Почти бях започнала да го харесвам.

Фидлър кимна.

— Любимото на всички ни скорпионче, м-да.

Крокъс ги поведе по-далече от дупката. Ако бяха изчакали още няколко мига, щяха да видят смътно жълтата мъгла, която се издигна от зейналия мрак, сгъсти се и стана непроницаема. Задържа се, а после започна да се разсейва и когато най-сетне изчезна, с нея изчезна и дупката — все едно че никога не беше я имало. Мозайката отново си стана цяла.

„Скръбният дом. Град Малаз, сърцето на империята Малазан. Тук няма нищо за нас. Нещо повече, едно логично обяснение би подложило на изпитание дори многократно изпитаната ми изобретателност. Боя се, че трябва да напуснем.“

„Някак.“

„Но това е далече извън възможностите ми — този Лабиринт — и нещо по-лошо, греховете ми са като рани, които не искат да се затворят. Не мога да избягам от страха си. Накрая — и всички тук го знаят, макар и да не говорят за това — егоистичните ми желания превърнаха в посмешище моята цялост, клетвите ми. Имах шанс да видя края на заплахата, да я видя да свършва завинаги.“

„Как може едно приятелство да надвие подобна възможност? Как може утехата на близостта да се надигне като бог, сякаш самата промяна се е превърнала в нещо демонично? Страхливец съм — да предложа свобода, да предложа сетната въздишка на една доживотна клетва, се оказа най-големият ужас.“

„И ето я простичката истина… пътеките, по които сме вървели толкова дълго, се оказват нашия живот, сами по себе си затвор…“

Апсалар скочи напред и връхчетата на пръстите й докоснаха нечие рамо, после нечия плитка, а след това — нищо. Инерцията я отнесе до мястото, където допреди миг стояха Маппо и Икариум, тя видя зейналия мрак и пропадна в него надолу с главата.

Крокъс извика и я сграбчи за глезените. За миг бе повлечен по плочките към зейналата дупка, преди силните ръце на рибаря да го спипат и задържат.

Двамата измъкнаха Апсалар. Фидлър стоеше на десетина крачки по-нататък — уплашеният вик на даруджистанеца го беше предупредил, че са в беда.

— Няма ги! — извика Крокъс. — Пропаднаха — без никакво предупреждение, Фид!

Сапьорът изруга. „Тук сме натрапници…“ Беше слушал приказки за Лабиринти без въздух, моментална смърт за смъртните, дръзнали да стъпят в тях. Имаше нещо много нагло в това да приемеш, че всички съществуващи светове ще се кланят пред човешките нужди. „Натрапници… това място изобщо не се интересува от нас, нито има някакви закони, задължаващи го да ни приеме и опази.“

„Не забравяй, същото може да се каже за всеки друг свят.“

Изтръпна от внезапно обзелата го скръб по двамата, които беше започнал да смята за свои приятели. „А кой от нас е следващият?“

— Към мен — изръмжа им той. — И стъпвайте внимателно. — Смъкна торбата си, развърза я и извади въже. — Ще се вържем един за друг — ако някой пропадне, или го измъкваме, или отиваме всички. Съгласни ли сте?

Кимнаха му и тримата.

„Да, мисълта да се скиташ сам из този Лабиринт никак не е приятна.“

Бързо се овързаха с въжето.

Бяха изминали още хиляда крачки, когато въздухът се раздвижи — първият вятър, който бяха усетили, откакто навлязоха в Лабиринта — и четиримата залегнаха под огромното нещо, което прелетя над главите им.

Фидлър зашари с ръка за арбалета, преобърна се и погледна нагоре.

— Дъх на Гуглата!

Но трите дракона вече бяха далече, без да обръщат никакво внимание на човешките същества. Летяха в триъгълен строй, люспите по телата им бяха донякъде с цвета на охра, а размахът на крилете им — огромен. Дългите змийски опашки се бяха изпънали зад туловищата им.

— Глупаво е да си мислим — промърмори Апсалар, — че ние ще сме единствените, които ще се възползват от този свят.

— Виждал съм и по-големи — изсумтя Крокъс.

На лицето на Фидлър пробяга вяла усмивка.

— Да, знам, че си виждал.

Драконите вече почти се губеха от поглед — изведнъж се гмурнаха надолу като един, промушиха се между плочките и изчезнаха.

Дълго никой не проговори. Накрая бащата на Апсалар се окашля и рече:

— Струва ми се, че това ни подсказва нещо.

Сапьорът кимна.

— М-да.

„Пропадаш тогава, когато стигнеш там, където отиваш — макар и да не си го планирал точно.“ Сети се за Маппо и Икариум. Треллът нямаше причина, нито намерение да върви с тях чак до град Малаз. Маппо, в края на краищата, трябваше да изцери приятеля си, да го върне в съзнание. За да го направи, трябваше да си намери някое безопасно място. Колкото до Искарал Пъст… „Сигурно в този момент си е там, в подножието на скалите, и вика на бок’аралите си да му пуснат въже…“

— Добре — каза той и се надигна. — Изглежда, трябва просто да продължим да вървим… докато не се появи подходящият момент и място.

— Маппо и Икариум не са се изгубили, нито са загинали — заяви с явно облекчение Крокъс, когато закрачиха отново.

— Нито пък Върховният жрец — добави Апсалар.

— Е — промърмори даруджистанецът, — два късмета наведнъж няма.

Фидлър помисли за трите дракона — къде се бяха дянали, какви ли задачи ги чакаха — но набързо изхвърли мисълта за тях от ума си. Появата им, изчезването им, а между едното и другото — тяхното пълно безразличие към четиримата смъртни, бе едно трезво напомняне, че светът е много по-голям от онова, което очертаваше собственият им живот, собствените им желания и цели. Привидно стремглавото им гмуркане в това пътешествие се бе оказало в действителност само няколко жалки стъпки, толкова важни, колкото щъкането на някоя мравка.

„Световете продължават своя живот, извън нас, безкрайни, разгръщащи се сказания.“

Видя с вътрешния си взор как се простират хоризонтите във всички посоки и докато те растяха и се отдалечаваха главоломно, самият той ставаше все по-дребен и нищожен.

„Всички сме самотни души. Струва си човек да изпита тази нищожност, иначе заблудата, че държиш света в ръцете си, че си негов господар, е смазваща. А ние, изглежда, сме вид, твърде склонен да се поддава на тази заблуда. Непрекъснато.“

Воините на Корболо Дом празнуваха своя триумф в часовете на мрака. Звуците на пиршеството се носеха в нощта и придаваха на въздуха хладнина, нямаща нищо общо с физическата реалност на душния мрак.

В града, точно срещу северната порта, имаше един широк площад, който обикновено се използваше за стоянка на отбиващите се кервани. Сега беше пълен с бежанци. Задачата с настаняването им щеше да почака, докато се удовлетворят по-спешните нужди — храна, вода и медицински грижи.

Командир Блистиг беше възложил тези грижи на гарнизона си и войниците му се трудеха неуморно, отвръщайки по този начин на собствената си нужда да реагират на вражеския триумф извън стените. Колтейн, уикците и Седма бяха дали живота си за хората, за които сега се грижеше стражата. Грижата за препатилите какво ли не бежанци бързо се превърна в жест, ангажирал изцяло бойците.

Но и други напрежения бяха натежали във въздуха.

„Последното жертвоприношение беше ненужно. Можехме да ги спасим, ако не ни командваше тоя страхливец.“ Два вида чест се бяха сблъскали в неизбежен конфликт — дългът да спасиш живота на своите съюзници и дисциплината пред командната структура на Малазан — и от този сблъсък сега десет хиляди опитни войници се чувстваха прекършени.

Дюйкър обикаляше безцелно между бежанците. От време на време в помътения му взор изплуваха фигури и лица, мърморещи нещо безсмислено: казваха неща, за която вярваха — надяваха се, — че могат да ги утешат. Уикските младежи бяха прибрали Нил и Недер и ги пазеха със свирепост, на която никой не смееше да се опълчи. Безброй бежанци бяха измъкнати току от Портите на Гуглата и сега всеки от тях бе източник на непокорно предизвикателство — то се четеше в блесналите им очи и зъбатите им усмивки.

Дюйкър бе намерил собственото си забвение някъде дълбоко в себе си и нямаше никакво желание да напусне този затъпяващ сетивата уют. Докато се криеше там, болката можеше само да го гложди по краищата, а тези краища ставаха сякаш все по-отдалечени.

Понякога все пак до ума му стигаха думи, разни офицери и войници му съобщаваха подробности, за които явно смятаха, че би трябвало да знае. Предпазливостта, с която му ги съобщаваха, не беше нужна, тъй като знанието попиваше у него, оголено от каквото и да било чувство. Дюйкър беше станал неуязвим.

„Силанда“ с нейния товар с ранени войници не беше пристигнала, разбра той от един уикски младеж, казваше се Темулар. Флотата на адюнкта Тавори била на не повече от седмица път. Корболо Дом вероятно щял да предприеме обсада, тъй като армията на самата Ша’ик била тръгнала на поход от Рараку, армия два пъти по-голяма от тази на ренегата Юмрук. Малик Рел се бил прибрал с Върховния юмрук Пормквал в двореца. План се оформял, план да се нанесе жестока мъст, и този план бил само на няколко часа от началото си…

Дюйкър примига и се опита да се съсредоточи върху човека, който му говореше това, човека, който му съобщаваше вестта с напрегнат глас. Но когато разсъдъкът се върна с цялата си сурова бруталност, умът му отново се отдръпна. Твърде много болка бе утаена във всички спомени, свързани с будността. Дюйкър отстъпи назад, замаян.

Човекът пред него протегна силната си ръка, стисна го за яката и го придърпа към себе си. Обраслата с четина уста се движеше, оформяше думи — настоятелни, гневни думи.

— … само чрез теб, историко! Въпросът е в преценката, не разбираш ли? Единствените сведения, които сме получили досега, са от оня благородник, Нетпара. Но ни трябва войнишка оценка — разбираш ли? Проклет да си, почти се съмва!

— Какво? За какво ми говорите?

Лицето на Блистиг се изкриви.

— Малик Рел е влязъл под кожата на Пормквал. Гуглата само знае как, но е успял! Ще ударим армията на Корболо Дом — след по-малко от час, докато още е пиян, докато още е изтощен от пира. Ще излезем в атака, Дюйкър! Разбра ли ме?

„Жестоко… толкова жестоко…“

— Колко души има тук? Трябват ни точни преценки…

— Хиляди. Десетки хиляди. Стотици…

— Мислете, по дяволите! Ако успеем да смажем тези кучи синове… преди да е дошла Ша’ик…

— Не знам, Блистиг! Войската им растеше с всяка прокълната от Гуглата левга!

— Според Нетпара те са по-малко от десет хиляди…

— Той е глупак.

— Освен това приписва вината за смъртта на хиляди невинни бежанци на Колтейн…

— К… какво? — Историкът се олюля и ако не беше ръката на Блистиг, щеше да рухне.

— Не разбираш ли? Без теб, Дюйкър, тази версия за случилото се ще се наложи. Вече се разпространява и това е адски обезпокоително. Увереността се руши — желанието за възмездие отслабва…

Нямаше нужда от повече. Нещо го разтърси и той изправи рамене. Очите му блеснаха.

— Къде е той? Нетпара! Къде е?

— През последните два часа беше с Малик Рел и Пормквал.

— Заведи ме при тях.

Зад тях отекнаха един след друг няколко рога — сигнал за сбор. Погледът на Дюйкър се плъзна покрай командира към бойците, събиращи се в строй. Погледна към небето. Звездите гаснеха в предутринната светлина.

— Кълна се в бивните на Финир — изръмжа Блистиг. — Вече може да е късно…

— Заведи ме при Пормквал — при Малик Рел…

— Хайде тогава. Да побързаме.

Бежанците се бяха размърдали. Войниците крачеха сред тях да разчистят площада за армията на Върховния юмрук.

Блистиг си запробива път през тълпата, Дюйкър вървеше на крачка зад него.

— Пормквал заповяда гарнизонът ми да излезе с тях — каза Блистиг. — Като ариергард. Това е в противоречие със задълженията ми. Задачата ми е да браня града, но Върховният юмрук заговорничи с част от войниците ми, ротите се обезкървяват. Хората с мен вече са по-малко от триста души, едва ще стигнат да удържим стените. Особено след като Червените мечове са арестувани…

— Арестувани? Но защо?

— Пормквал не смее да им се довери.

— Глупак! Та това са най-верните войници на Империята, които съм срещал…

— Съгласен съм, историко. Но мнението ми няма никаква стойност…

— А моето по-добре да го нямах — отвърна Дюйкър.

Блистиг спря и го изгледа.

— Ти поддържаш ли решението на Върховния юмрук за атака?

— В името на Гуглата, не!

— Защо?

— Защото не знаем колко са отвън. По-разумно е да изчакаме Тавори, а още по-разумно — да оставим Корболо да хвърли воините си срещу тези стени.

Блистиг кимна.

— Тук можем да ги накълцаме на парчета. Въпросът е можеш ли да убедиш Пормквал във всичко, което каза току-що?

— Ти го познаваш — отвърна Дюйкър. — Аз — не.

Командирът се намръщи.

— Да вървим.

Знамената на армията на Върховния юмрук се развяваха високо над групата конници в началото на широкия булевард, извеждащ от площада. Блистиг поведе историка право към тях.

Дюйкър видя Пормквал — беше възседнал великолепен боен кон. Бронята на Върховния юмрук беше пищно украсена, по-скоро като за бляскав парад, отколкото за битка. Отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на широк гризиански меч стърчеше над едното му бедро; шлемът му беше увенчан с изковано от злато слънце. Лицето му изглеждаше болнаво и безкръвно.

Малик Рел седеше на бял кон до Върховния юмрук, заметнат с копринен плащ и без оръжие, с увит около главата небесносин тюрбан. Обкръжаваше ги тълпа от офицери, конни, както и пеши, и сред тази група Дюйкър видя Нетпара и Пулик Алар.

Щом погледът му се спря на двамата благородници, в очите му нахлу кръв. Дюйкър ускори крачките си и подмина Блистиг, но силната ръка на командира го спря и го дръпна назад.

— Това го остави за по-късно, историко. Сега ни чака по-неотложна задача.

Разтреперан, Дюйкър едва успя да смири гнева си и да кимне.

— Хайде. Върховният юмрук ни видя.

Пормквал изгледа хладно Дюйкър, после заговори — гласът му беше писклив.

— Историко, пристигате тъкмо навреме. Днес имаме две задачи за вас и за двете присъствието ви е необходимо.

— Върховен юмрук…

— Тишина! Ако ме прекъснете още веднъж, ще заповядам да ви отрежат езика! — Замълча, овладя се и продължи: — Първо, вие ще ни придружите лично в предстоящото сражение. За да бъдете свидетел как подобава да се справи един истински пълководец с тази сган. Продажбата на живота на невинни бежанци не е сделката, която аз правя — няма да се повторят повече предишните трагедии, доскорошните престъпления и измяна! Глупците отвън току-що налягаха да спят — и ще си платят за тази своя глупост, уверявам ви.

— След това, след като ренегатите бъдат избити, ще се заемем с другите свои задължения, сред които на първо място — да арестуваме вас и военните магьосници Нил и Недер — последните останали „офицери“ на Колтейн. И ви уверявам, наказанието, след като бъдете осъден, ще подобава на тежестта на извършените от вас престъпления. — Махна на един от адютантите си и той изведе коня на Дюйкър. — Уви, животното ви съвсем не е в добра форма, но смятам, че ще ви свърши работа.

— Командир Блистиг, пригответе войниците си за марш — продължи Пормквал. — Желаем да останете в ариергард, на не повече, нито на по-малко от триста крачки зад нас. Вярвам, че това е във възможностите ви — ако не, уведомете ме веднага и с удоволствие ще поставя на ваше място някой друг, който да командва гарнизона.

— Слушам, Върховен юмрук. Задачата е във възможностите ми.

Погледът на Дюйкър се плъзна към Малик Рел и за миг историкът се учуди на доволната усмивка, пробягала по лицето на жреца. „Стари обиди, разбира се. Не си човек, с когото може да се влиза в пререкание, нали, Рел?“

Историкът отиде мълчаливо до коня си и го яхна. Погали го леко с ръка по врата.

Първите ескадрони полутежка конница се бяха построили при портите. Излезеха ли през тях, нямаше да губят време — конниците веднага щяха да се раздвоят в бърза, помитаща маневра, с цел да обкръжат стана на Корболо, докато пехотата се изсипва през портата, за да се подреди в здрави фаланги и да тръгне в марш към вражеската позиция.

— Историко.

Дюйкър се обърна. Викаше го Нетпара.

Благородникът се усмихваше.

— По-уважително трябваше да се държиш с мен. Предполагам, че вече го разбираш, макар да е твърде късно за теб.

Нетпара изобщо не забеляза как Дюйкър измъкна ботуша си от стремето.

— Заради обидите, които нанесе над особата ми… затова, че си позволи да ми посегнеш, историко, ще страдаш…

— Не се съмнявам — прекъсна го Дюйкър. — Ето ти и една последна обида. — Обкованият връх на ботуша му се вряза в гърлото на благородника и после — нагоре. Трахеята изпращя, главата се люшна назад и вратът изпука, Нетпара залитна назад и рухна тежко на каменните плочи. Очите му зяпнаха невиждащи в изсветляващото небе.

Пулик Алар изпищя.

Около историка се струпаха войници с извадени мечове.

— Разбира се — сви рамене Дюйкър. — С най-голяма радост чакам края на всичко това…

— Няма да имаш тоя късмет — изсъска пребледнял от гняв Пормквал.

Дюйкър се изсмя.

— Нали ме осъди вече като екзекутор, какво там значи още един повече, лайно такова? — Премести погледа си към Малик Рел. — Колкото до теб, джисталецо, само ела насам — животът ми още не е свършил.

Историкът не забеляза — а и никой друг — появата на един капитан от гарнизона на Блистиг. Канеше се да заговори на Дюйкър — да го уведоми за благополучното връщане на едно дете на родния му дядо. Но думата „джисталец“ го накара да се вцепени, да се облещи и да се отдръпне.

Точно тогава се отвориха портите и конните части се изляха навън. Пехотните полкове надигнаха оръжията и вълни пробягаха по железните им редици.

Кенеб отстъпи още крачка назад с тази единствена дума, отекнала в ума му. Знаеше я отнякъде, но не можа да си спомни откъде — тя кънтеше като тревожен звън в смутения му разсъдък. Някакъв вътрешен глас му крещеше, че на всяка цена трябва да намери Блистиг — все още не знаеше защо, но беше съдбоносно важно…

Но времето за това беше изтекло.

Кенеб зяпна напиращата към разтворените порти армия. Заповедта беше дадена и напорът не можеше да се спре.

Капитанът отстъпи още крачка назад, забравил за думите, които трябваше да предаде на Дюйкър. Без да забележи, се спъна в тялото на Нетпара, обърна се и побягна.

След шейсет крачки в ума му изведнъж нахлу споменът кога и как за първи път бе чул думата „джистал“.

Дюйкър излезе на равнината с конните офицери.

Армията на Корболо Дом като че ли препускаше пред тях в панически бяг — но историкът забеляза, че не изпускат оръжията си и се изтеглят в ред от могилата и по отсрещния склон. Конницата на Върховния юмрук препускаше устремно от двете им страни, бързо догонваше пешаците и напираше, за да ги обкръжи напълно. И двете крила вече се скриваха от погледа му — навлизаха между пръснатите хълмове на древните гробници.

Пехотните полкове на Върховния юмрук крачеха два пъти по-бавно, мълчаливи и напрегнати. Не можеха да се надяват, че ще догонят бягащата вражеска армия, преди конницата да довърши обкръжението и да затвори всички пътища за отстъпление.

— Точно както предсказахте, Върховен юмрук! — изрева Малик Рел на Пормквал, докато се носеха напред в галоп. — Побягнаха!

— Но няма да се измъкнат, нали? — изсмя се подрусващият се на седлото Пормквал.

„Богове на Бездната! Върховният юмрук дори не може да язди.“

Гонитбата ги отведе до билото и след това надолу по първата могила, между труповете на Седма и на уикците. Телата — със смъкнати доспехи — се въргаляха на широк откос на североизток, очертали последния маршрут на отстъпващия с бой Колтейн по склоновете на следващата могила, после около основата на още по-задната. Дюйкър едва надмогваше желанието да огледа тези тела, да потърси познати лица, свити в непознатия гърч на смъртта. Но гледаше право напред, към бягащите врагове.

От време на време Пормквал забавяше скоростта, за да остане в ядрото на пехотата. Крилата на конницата бяха отишли някъде напред и не се появяваха отново. Междувременно хилядите отстъпващи войници се криеха зад могилите, като изоставяха купища плячка.

Върховният юмрук и армията му заобикаляха тези препятствия и продължаваха гонитбата, докато не стигнаха до една широка клисура, пълна с бягащи врагове, които започнаха да се катерят по полегатите склонове. Прах се вдигна по билата на изток, на запад и точно пред тях.

— Обкръжението е завършено! — извика Пормквал. — Вижте прахта!

Дюйкър се намръщи. До ушите му смътно стигаше шум на битка. След малко той взе да затихва, а прахта се сгъсти и стана по-непроницаема.

Пехотата навлезе в клисурата.

„Тук нещо не е наред…“

Бягащите войници вече стигнаха до билата от всички страни, освен южната, но вместо да продължат в паника, започнаха да забавят, заизваждаха оръжията си и започнаха да се обръщат.

Прашната завеса зад тях се издигна високо, а после от нея започнаха да се появяват конници — не конницата на Пормквал, а племенни ездачи. След миг пръстенът от пехотинци започна да се стяга, с новите и нови редици, които се вливаха в него.

Дюйкър се извърна рязко в седлото си. На юг клисурата беше затворена като с черна порта от конницата на Седемте града.

„И така, влязохме в най-простия капан. И оставихме Ейрън без защита…“

— Малик! — изкрещя Пормквал и дръпна юздите. — Какво става?

Главата на жреца се въртеше на всички страни, зяпнала.

— Измяна! — изсъска той. Обърна рязко белия си кон и очите му се приковаха в Дюйкър. — Това е твое дело, историко! Част от сделката, за която намекна Нетпара! Не само това, виждам магията около теб — свързал си се с Корболо Дом! Богове, какви глупци сме били!

Без да го слуша, Дюйкър примижа и се загледа на юг. Беше ясно, че конните крила на Пормквал са унищожени.

— Обкръжени сме! Те са десетки хиляди! Ще ни избият до крак! — Разпенен, Върховният юмрук посочи с пръст към историка. — Убийте го! Убийте го веднага!

— Стойте! — извика Малик Рел. И се обърна към Пормквал. — Моля ви, Върховен юмрук, това го оставете на мен, моля ви! Уверявам ви, че ще получи точно каквото заслужава!

— Както кажеш, но… — Пормквал се огледа гневно. — Какво ще правим сега, Малик?

Жрецът посочи на север.

— Ето, идват конници с бяло знаме… да видим какво предлага Корболо Дом, Върховен юмрук! Какво имаме да губим?

— Не мога да говоря с тях! — изломоти Пормквал. — Не мога да мисля! Малик… моля те!

— Е, добре — отстъпи джисталският жрец, обърна коня си, заби шпори в хълбоците му и препусна през сгъстените редици на заклещената в капан армия на Юмрука.

По средата на далечния северен склон конниците се срещнаха. Преговорите продължиха по-малко от минута и Малик препусна назад.

— Ако натиснем назад, можем да прекършим частите на юг — заговори кротко Дюйкър на Върховния юмрук. — Едно изтегляне с бой до градските порти…

— Дума да не съм чул повече от теб, предател с предател!

Малик Рел се върна. На лицето му се беше изписала надежда.

— На Корболо Дом кръвопролитията са му омръзнали, Върховен юмрук! Вчерашното клане му стига!

— Какво предлага тогава?

— Единствената надежда за нас, Върховен юмрук. Трябва да заповядате на армията си да сложи оръжие — да го подреди по краищата на клисурата и да се изтегли в средата. Ще бъдат военнопленници и поради това към тях ще се прояви милост. Колкото до вас и мен, ще ни вземат като заложници. Когато пристигне Тавори, ще се уреди почетното ни връщане. Върховен юмрук, мисля, че нямаме друг избор…

Странна отпадналост обзе Дюйкър. Разбираше, че каквото и да каже, не може да склони Върховния юмрук. Слезе бавно от седлото, бръкна под корема на коня и заотвързва ремъците.

— Какво правиш, предателю? — изръмжа Малик Рел.

— Пускам коня си на свобода — кротко отвърна историкът. — Врагът няма да се интересува от него — твърде измършавял е, за да им върши работа. Ще се върне в Ейрън — това е най-малкото, което мога да направя за него. — Свали седлото, хвърли го на земята, след което измъкна юздечката от устата.

Жрецът го изгледа още един миг, леко намръщен, след което отново се обърна към Пормквал.

— Чакат отговора ни.

Дюйкър пристъпи към коня и го погали по меката муцуна.

— И се пази — прошепна в ухото му.

После отстъпи назад и го плесна по задницата. Конят подскочи, обърна се и затича на юг. Дюйкър знаеше, че ще го направи.

— Имам ли избор? — прошепна Пормквал. — За разлика от Колтейн, аз съм длъжен да се погрижа за войниците си… животът им е по-важен от всичко друго… мирът ще се върне на тази земя, рано или късно…

— Хиляди и хиляди, мъже и жени, бащи и майки ще благославят името ви, Върховен юмрук. Ако се биете сега, ако приемете горчивия и безсмислен край, ще проклинат името ви цяла вечност.

— Не мога да допусна това — съгласи се Пормквал. И се обърна към офицерите си. — Сложете оръжие. Предайте заповедта ми — всички оръжия да се положат в краищата и бойците да се оттеглят в средата на клисурата…

Дюйкър изгледа четиримата капитани, които мълчаливо слушаха командите на Върховния юмрук, после извърна очи.

Разоръжаването отне почти час. Войниците на Малазан предаваха оръжието си в пълно мълчание. Трупаха го на камари встрани от фалангите, след това се изтегляха и накрая се престроиха в плътни настръхнали редици в средата на сухото корито.

Тогава племенните конници бавно се спуснаха от склоновете и прибраха оръжието. След още двайсет минути десетхилядната малазанска войска стоеше струпана в клисурата, обезоръжена и безпомощна.

Авангардът на Корболо Дом се отдели от силите по северния хребет и подкара надолу към позицията на Върховния юмрук.

Дюйкър видя Камъст Релой, шепа бойни главатари, две невъоръжени жени, най-вероятно бяха военни магьосници, както и самия Корболо Дом, невисок набит полунапанец, с обръсната до голо глава и с лице, нашарено с белези. Усмихваше се, когато се спря със свитата си пред Върховния юмрук, Малик Рел и другите офицери.

— Добре я свърши — изръмжа на жреца.

Джисталецът слезе от коня, пристъпи напред и се поклони.

— Предавам ви Върховния юмрук Пормквал и неговите десет хиляди. Освен това ви предавам града Ейрън, в името на Ша’ик…

— Грешиш — изсмя се горчиво Дюйкър.

Малик Рел изненадано се извърна към него.

— Какви ги говориш пък сега, старче?

— Изненадан съм, че не си го забелязал — отвърна историкът. — Злорадството, изглежда, те е заслепило. Погледни по-внимателно частите наоколо, особено онези на юг…

Очите на Малик се присвиха към струпаните обезоръжени полкове и лицето му пребледня.

— Блистиг!

— Явно командирът и гарнизонът му са решили да изостанат, в края на краищата. Да, не са повече от триста, но и двамата знаем, че това ще стигне — за около седмица, докато пристигне Тавори. Стените на Ейрън са високи и добре натъпкани напоследък с отатарал, убеден съм — срещу магьосничество. Всъщност като си помисля, мога да предскажа, че в момента по тези стени стоят и Червени мечове освен хората от гарнизона. Измяната ти се провали, джисталецо. Ти се провали.

Жрецът замахна и опакото на ръката му изпращя в лицето на Дюйкър. Историкът се завъртя от дивашкия удар — пръстените по ръката раздраха едва зарасналата плът на устните и брадичката му. Той се строполи на земята и усети как нещо се пръсна до гърдите му.

Надигна се; кръв бе оцапала изтерзаното му лице. Погледна земята: очакваше да види парченца стъкло, но нямаше нищо. И на верижката на врата му нямаше нищо.

Две ръце го вдигнаха грубо на крака и го обърнаха към Малик Рел.

— Твоята смърт ще е… — почна запенено жрецът.

— Млъкни! — изръмжа Корболо и изгледа Дюйкър. — Ти си историкът, който яздеше с Колтейн.

Дюйкър се обърна към него и каза:

— Да.

— И си войник.

— Ти го каза.

— Казах го, и затова ще умреш с тези войници, не по-различно от…

— Смяташ да избиеш десет хиляди невъоръжени мъже и жени ли, Корболо Дом?

— Смятам да осакатя Тавори още преди крачето й да е стъпило на този континент. Смятам да я разгневя толкова, че да не може да мисли. Смятам да разбия тази фасада, за да мечтае за мъст дни и нощи и това да отравя всяко нейно решение.

— Винаги си си въобразявал, че си най-суровият Юмрук на Империята, нали, Корболо Дом? Мислиш си, че жестокостта е добродетел…

Пълководецът със синкавото, надраскано от белези лице само сви рамене.

— По-добре отивай при другите, Дюйкър — един войник от армията на Колтейн заслужава поне това. — След което се обърна към Малик. — Милостта ми обаче не се простира и до онзи войник, чиято стрела ни отне удоволствието с Колтейн. Къде е той, жрецо?

— Изчезна, уви. Видяхме го за последен път, когато стреля. Блистиг накара войниците си да го търсят навсякъде, но без успех. Дори и да го е намерил вече, боя се, че е в гарнизона.

Юмрукът-ренегат се намръщи.

— Много разочарования за един ден, Малик Рел.

— Корболо Дом! — изхленчи Пормквал; на лицето му все още бе изписано неверие. — Не разбирам…

— Явно, че не разбираш — отвърна командирът с отвращение. — Джисталец, наумил ли си нещо по-особено за тоя тъпак?

— Не. Той е ваш.

— Не мога да го възнаградя с достойното жертвоприношение, което съм определил за тези войници. Боя се, че това би оставило горчив вкус в устата ми. — Корболо Дом се поколеба, после въздъхна и махна вяло с ръка.

Тълварът на един от бойните главатари изсвистя зад Върховния юмрук и отсечената му глава литна във въздуха. Бойният кон на Пормквал подскочи уплашено и препусна между невъоръжените бойци, понесъл безглавия си товар. Трупът на Върховния юмрук яздеше с изящество, каквото Пормквал не бе притежавал приживе. Няколко души хванаха уплашения кон и тялото на Пормквал се хлъзна на една страна, и падна в чакащите го ръце.

Навярно беше само въображението му, но Дюйкър си помисли, че чува съвсем ясно дрезгавия смях на един бог.

Клинове не липсваха, но им отне ден и половина, докато и последният крещящ пленник бе прикован на последния висок кедър покрай Ейрънския път.

Десет хиляди мъртви и издъхващи малазанци се взираха отгоре в широкия имперски военен път — очи невиждащи и очи неразбиращи, беше все едно.

Дюйкър беше последният — забиха ръждивите железни клинове в китките и под раменете му, за да го държат високо на оплискания с кръв дървесен ствол. Други клинове забиха в глезените, в прасците и бедрата.

Болката не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Но още по-лошо бе осъзнаването, че ще го придружава в сетния му път чак до неизбежната безсъзнателност, а с нея — още една травма — и образите, които пареха в ума му: тези близо четиридесет часа, докато го бутаха по Ейрънския път, за да гледа един по един всички тези десет хиляди войници, вливащи се в масовото разпятие във верига от страдания, изпънала се на цели десет мили, всяка брънка — десетки мъже и жени, приковани на всяко поредно дърво, на всяко свободно място по високите грамадни стволове.

Историкът отдавна беше надмогнал потреса, когато най-сетне дойде и неговият ред, като последния войник, който трябваше да се влее в човешката верига, и го повлякоха към дървото и нагоре по скелето, притиснаха го към грапавата кора, с изпънати настрана ръце, когато усети хладното захапване на железните клинове, впити в кожата му, и после, когато чуковете замахнаха, взривилата се болка, от която червата му се изпразниха, и го оставиха сам, изцапан с пикня и изпражнения, да се гърчи. Най-голямата болка дойде, когато скелето се смъкна под него и цялата му тежест провисна на приковалите го клинове. До този момент той все още искрено вярваше, че е преживял толкова агония, колкото е способен да преживее човек.

Ала грешеше.

Сякаш след цяла вечност, през която безкрайният писък на изтерзаната му плът бе изцедил всичко от него, се появи хладна, спокойна яснота, и мислите, вяли и зареяни без посока, се надигнаха в гаснещия му ум.

„Призракът на джага… защо си мисля за него сега? За онази вечност, изпълнена със скръб? Какво е за мен той? Какво е вече който и да е или каквото и да е за мен? Най-сетне чакам Портата на Гуглата — времето за спомени, за съжаления и за разбиране свърши. Трябва вече да го разбереш, старче. Твоята безименна пехотинка те чака, а и Бълт, и ефрейтор Лист, и Лъл, и Сълмър, и Минсър. Калам и Хеборик също, сигурно. Вече оставяш едно място, населено с непознати, и отиваш в място, пълно с приятели.“

„Така поне твърдят жреците на Гуглата.“

„Това е последният дар. Приключих с този свят, защото съм сам в него. Сам.“

Призрачно лице с щръкнали бивни изпъкна пред вътрешния му взор и макар никога да не го беше виждал, той знаеше, че джагът го е намерил. Дълбоко състрадание бе изпълнило нечовешките очи на съществото, състрадание, което Дюйкър не можеше да разбере.

„Защо скърбиш, джаг? Та аз няма да обитавам вечността като теб. Няма да се върна тук, нито ще изстрадвам отново смъртното страдание, нито страданието на живия. Гуглата скоро ще ме благослови, джаг — няма нужда да скърбиш…“

Тези мисли отекнаха само за миг, а после раздраното лице на джага се стопи и тъмнината обгърна историка, притисна го и го погълна.

А с нея секна и будността.

23.

Калам се хвърли в сенките при основата на някаква ниска олющена стена и придърпа още топлия труп върху себе си. Сниши глава съвсем до земята и замря, затаил дъх.

След няколко мига по каменните плочи на улицата се чуха тихи стъпки и нечий глас изсъска да спрат.

— Гонили са го — прошепна друг от преследвачите му. — И ги е срещнал в засада — тук. Богове! Що за човек е той?

Заговори трети Нокът — този път гласът бе женски.

— Не може да е отишъл далече…

— Разбира се, че е наблизо — сопна се водачът им, който бе заповядал да спрат. — Все пак няма крила, нали? Нито е безсмъртен, нито е защитен от магията на оръжията ни — повече приказки не искам, чухте ли ме? Хайде пръснете се — ти натам, а ти — натам. — Хладният дъх на магия прониза въздуха. — Аз ще остана в средата — добави водачът им.

„Да бе. И невидим при това. Което значи, че ще си първият, кучи сине.“

Калам чу стъпките на двамата. Знаеше как ще вървят: двамата по фланговете щяха да тръгнат напред, водачът им — скрит от заклинанието — леко назад, с очи, шарещи между двамата, оглеждащи уличките, покривите, с по един арбалет във всяка ръка. Изчака още миг, след което бавно и много тихо се измъкна изпод трупа.

Застъпва съвсем безшумно с босите си крака и излезе на улицата. За човек, който знае какво да търси, появата на тъмното петно на двайсет крачки напред беше едва доловимо. Заклинанието не беше лесно за поддържане, а отзад неизбежно отслабваше и Калам успя смътно да различи очертанията на фигурата.

Запромъква се напред като готов да нападне леопард. Единият му лакът се натресе в основата на черепа на водача и го уби моментално. Успя да хване единия от арбалетите, преди да издрънчи върху камъните, но другият му се измъкна, изтрещя и се запързаля по влажните плочи. Убиецът изруга наум и продължи атаката си, като зави вдясно, на двайсет крачки зад фланговия от същата страна.

Скочи и залегна по очи, щом чу приглушеното изщракване на арбалета. Усети как стрелата раздра наметалото му. След това се претърколи в близката уличка, в някакво сметище. Побягнаха плъхове, той също побягна към по-дълбоките сенки навътре.

Вляво видя някаква ниша, вмъкна се в нея и смъкна и своя арбалет. И зачака с двете оръжия в ръце.

Жената се появи точно пред него, няма и на шест крачки разстояние.

В мига, в който Калам стреля, тя залегна и се превъртя — и той разбра, че не е улучил. Нейната кама обаче намери целта си. Острието, което блесна от ръката й, се заби с тъп звук под дясната му ключица. Второто метнато оръжие — желязна звезда — затрептя в дървената врата до лицето му.

Той натисна спусъка на втория арбалет. Стрелата улучи жената ниско в корема и тя издъхна от бързодействащия бял паралт още докато тялото й падаше.

Калам все още беше жив — оръжието, забило се в гърдите му, сигурно бе чисто. Той клекна долу, остави двата арбалета на земята и изтръгна ножа.

Другите си оръжия вече беше използвал, оставаха му клещите и торбата с пирони.

Последният преследвач беше близо, изчакваше Калам да се появи — и знаеше съвсем точно къде се е скрил. Тялото, лежащо отпред, го показваше съвсем ясно.

„А сега какво?“

Дясната половина на ризата му беше мокра и лепкава и той усещаше как топлата кръв се стича по тялото му. Беше третата му сравнително малка рана за тази нощ — една метателна звезда го беше улучила в гърба по време на предпоследната схватка. Такива оръжия никога не се мажеха с отрова — твърде рисковано беше за хвърлящия, дори да е с ръкавици. Дебелата ковашка риза беше поела по-голямата част от удара, а звездата беше смъкнал, като отърка гръб в стената.

Душевната му дисциплина в забавянето на изтичането на кръв от рани беше на път да рухне. Отслабваше, и то бързо.

Калам се огледа. Долнището на дървената тераса беше точно над него, двете боядисани железа, на които се държеше, бяха на седем стъпки над земята. С един скок можеше да се покатери горе, но щеше да е доста шумно, а и щеше да е безпомощен, докато се прехвърля.

Измъкна клещите, стисна окървавения нож между зъбите си, бавно се изправи и посегна нагоре. Челюстите на клещите стиснаха конзолата.

„Дали проклетото нещо ще издържи тежестта ми?“

Стиснал здраво дръжките, напрегна мишци и започна да се издърпва нагоре, сантиметър по сантиметър. Конзолата дори не изскърца — сигурно продължаваше дълбоко навътре в каменната стена. Той продължи да се издърпва нагоре.

Предизвикателството бе в това да запази пълна тишина, тъй като и най-малкият шум щеше да привлече вниманието на дебнещия го. Разтреперан, Калам започна да вдига краката си нагоре, малко по малко. Сви единия още по-нависоко, изви го със стъпалото напред, през триъгълния отвор над конзолата.

Сега можеше да отпусне ръце и рамене. Увисна на конзолата.

Ноктите обичаха играта на изчакване. Надпреварваха се в надиграването с търпение. Преследвачът му явно беше решил, че сегашното е точно такава игра, и смяташе да я спечели.

„Е, добре, но не играя по твоите правила.“

Вдигна клещите и опипа с тях терасата. В това беше най-големият риск, тъй като нямаше никаква представа какво може да има на нея. Заопипва с клещите, докъдето можеше да стигне ръката му, след това и пода.

Ножът все така бе стиснат между зъбите му и той усещаше в устата си вкуса на собствената си кръв. Хвана се за ръба на терасата, бавно издърпа тежестта си от скобата и се надигна. Преметна единия си крак горе и след миг вече се беше присвил на терасата.

Огледа се. Глинени грънци с най-различни билки, фурна за печене на хляб върху тухлена основа в единия край — лъхаше горещина в плувналото му в студена пот лице.

Имаше само една врата — единствения изход от терасата.

А после погледът му срещна очите на едно дребно куче, присвило се от другата страна, срещу фурната. С черна козина, мускулесто и с муцуна и уши като на лисица, то дъвчеше останките на един плъх и докато дъвчеше, следеше всяко движение на Калам със зорките си черни очи.

Калам много тихо въздъхна. „Поредният повод за съмнителна слава на град Малаз: малазкият плъхояд, гледан заради безумното си безстрашие.“ Човек не можеше да предскаже какво ще направи проклетото псе, след като реши, че е привършило с яденето. Можеше да ти оближе ръката. Можеше да ти отхапе носа.

Изгледа го как подуши разкъсаното месо между лапите си, после го нагълта и задъвка, без да изпуска Калам от очи. Накрая нагълта и опашката на плъха, задави се за миг и изкашля хрипливо — след която успя да я глътне наведнъж.

Плъхоядът облиза лапите си, клекна, облиза муцуната си и накрая се озъби срещу плувналия в кръв убиец.

Лаят избухна в нощта толкова свиреп, че плъхоядът чак се разтърси.

Калам се хвърли към перилото. Видя под себе си долу в уличката мълниеносно движение и се хвърли право към него, с ножа в лявата ръка.

Още докато падаше, разбра, че с него е свършено. Самотният му преследвач си беше намерил подкрепление — още цяла една Ръка.

Заклинанието изригна нагоре и го удари като огромен юмрук. Ножът излетя от изтръпналите му пръсти. Тялото му се изви и отхвърча настрана, променило траекторията си от атаката на мага, и се натресе в каменната настилка.

Безумният лай отгоре не спираше.

Онзи, върху когото Калам искаше да скочи, се хвърли напред и двата ножа блеснаха в ръцете му. Калам изпъна крака и изрита, но мъжът ловко се извъртя. Двете остриета забърсаха ребрата на Калам, а челото на нападателя се натресе в носа му и пред очите му засвяткаха звезди.

Миг след това, докато преследвачът му се отдръпваше, след като го бе проснал на земята, и вдигаше двата ножа, върху главата му се стовари озъбено и ръмжащо черно кълбо. Острите като бръснач кучешки зъби разпраха лицето му и той изкрещя.

Калам спипа едната му китка, счупи я и измъкна ножа.

Нападателят му отчаяно мушкаше с другия нож, за да се защити от плъхояда, но без особен успех. Накрая изтърва оръжието и посегна да махне от себе си псето с ръце. Калам заби ножа в сърцето му.

Избута настрани трупа, надигна се… и видя, че е обкръжен.

— Можеш да си укротиш псето, Калам — каза една жена, явно водачката на Ръката.

Той погледна надолу — побеснялото животно не беше се спряло и кръвта швиртеше по камъните около главата и шията на нападателя.

— Уви — изръмжа Калам. — Не е мое. Макар да ми се ще да имах стотина такива зверчета. — Болката от счупения нос замъгли очите му. Сълзите, които потекоха от тях, се смесиха с кръвта, капеща от устните и брадичката му.

— О, Гуглата да го вземе дано! — Жената се обърна към един от хората си. — Убий го това проклето животно…

— Няма нужда — каза Калам, наведе се, хвана кучето за врата и го метна обратно на терасата. Плъхоядът изджавка уплашено, докато прехвърчаше през перилото, после задращи с нокти — беше се приземил благополучно.

Откъм вратата на терасата извика треперлив глас:

— Хайде, успокой се, миличко.

Калам изгледа изпод вежди водачката на Ръката.

— Е, добре. Викам да свършваме.

— С удоволствие…

Стрелата, която я прониза, я хвърли в прегръдката му и едва не наниза и самия него на разяденото острие, щръкнало между гърдите й. Четиримата останали преследвачи залегнаха. По улицата изтътнаха конски копита.

Зяпнал, Калам видя собствения си жребец — препускаше право към него, а присвита на седлото и размахала пехотинския арбалет, го пришпорваше Майнала.

Убиецът отскочи встрани за част от секундата, преди да са го стъпкали, докопа края на седлото и се метна зад Майнала. Тя тикна арбалета в ръката му.

— Прикривай ни!

Той се обърна назад, видя четиримата, които ги гонеха, и стреля. Преследвачите им пак залегнаха. Стрелата отхвърча от стената и издрънча в тъмнината.

Излязоха на някаква широка улица. Майнала обърна рязко жребеца наляво. Копитата изчаткаха и замятаха искри. Конят се понесе напред.

Пристанищният квартал на град Малаз представляваше триъгълник от тесни криви улици и посред нощ изглеждаше невъзможно да се препуска в пълен галоп наред. Следващите няколко минути Калам преживя най-безумната езда в живота си. Умението на Майнала беше главозамайващо.

След малко Калам се приведе към нея.

— Къде, в името на Гуглата, отиваме? Целият град гъмжи от Нокти…

— Знам, проклет да си!

Подкара жребеца по някакъв дървен мост. Убиецът погледна нагоре и видя горния квартал, а зад него — извисяващия се тъмен силует: стръмнината… и Твърдината на Мок на билото й.

— Майнала!

— Искаше императрицата, нали? Е, кучи сине, тя е ей там — в Твърдината на Мок!

„О! В сянката на Гуглата да затъна дано!“

Плочките поддадоха без никакъв звук. Студеният мрак погълна четиримата пътници.

Пропадането свърши изведнъж, с разтърсващия кокалите сблъсък с гладки лъскави каменни плочи.

Фидлър се надигна със стон — торбата с муниции на гърба му обаче беше непокътната. При падането бе наранил едва зарасналия си глезен и болката беше непоносима. Стисна зъби и се огледа. Останалите като че ли си бяха още цели-целенички, пъшкаха и бавно се изправяха.

Намираха се в някакво кръгло помещение, също като онова, което бяха напуснали в Треморлор. За миг сапьорът се уплаши, че просто са се върнали там, но след това подуши солта във въздуха.

— Пристигнахме — промълви той. — Скръбният дом.

— Откъде си толкова сигурен? — попита недоверчиво Крокъс.

Фидлър опипа крака си и потръпна.

— Надуших Малазкия залив… вижте колко е влажен въздухът. Това не е Треморлор, момче.

— Но може да сме във всяка друга Къща, до всеки залив…

— Може — отстъпи сапьорът.

— Ами трябва просто да проверим — разумно предложи Апсалар. — Фидлър, ти май пак си счупи глезена.

— Да. Жалко, че го няма Маппо с неговите еликсири…

— Можеш ли да ходиш? — попита Крокъс.

— Нямам друг избор.

Бащата на Апсалар пристъпи до стъпалата и погледна надолу.

— Май има някой. Виждам запален фенер.

— Страхотно — измърмори Крокъс и извади ножовете си.

— Прибери ги — каза Фидлър. — Или сме гости тук, или сме мъртви. Я да се представим, а?

Слязоха надолу — Фидлър тежко се бе отпуснал на рамото на даруджистанеца, — минаха през една отворена врата и продължиха по коридора. В нишите от двете страни горяха фенери и от открехнатата врата отсреща струеше мигаща светлина.

Също като в Треморлор, в един алков по средата на коридора имаше броня, явно преживяла тежък бой.

Погледнаха я мълчаливо, после продължиха към отворената врата.

Влязоха в залата. Пламъците в каменната камина горяха като че ли без гориво, а странният мрак около краищата й показваше, че всъщност е малък портал, отварящ се към негаснещ огнен Лабиринт.

С гръб към тях и взрян в пламъците стоеше човек, облечен в халат с избелял охрен цвят. Беше едър, с широки рамене и поне седем стъпки на ръст. Между плешките му се полюшваше дълга и дебела прошарена плитка, стегната на тила със сива верижка.

Без да се обръща, стражът заговори с нисък гърлен глас.

— Това, че не успяхте да доведете Икариум, се отбеляза.

— Всъщност не зависеше от нас — изсумтя Фидлър. — Маппо…

— О, да, Маппо — прекъсна го стражът. — Треллът. Много дълго остана с Икариум, изглежда. Има дългове, които стоят над приятелството. Древните го нараниха дълбоко, когато унищожиха цялото поселение и прехвърлиха вината за това на Икариум. Въобразиха си, че това ще е достатъчно. Необходим беше Наблюдател, на всяка цена. Онзи, който бе поел тази отговорност преди, се лиши сам от живота си. Месеци наред Икариум бродеше съвсем сам по света и заплахата беше огромна.

Думите пронизаха душата на Фидлър и го разкъсаха отвътре. „Но Маппо е убеден, че Икариум е разрушил родния му дом, избил е близките му, всички, които е познавал. Как сте могли да направите това?“

— Азатът от много време подготвяше това приношение, смъртни. — Едва сега мъжът се обърна. От тънката му уста стърчаха огромни бивни. Зеленикавата сбръчкана кожа му придаваше призрачен вид въпреки топлата светлина от огнището. Изгледаха ги очи с цвета на мръсен лед.

Фидлър се стъписа, видял нещо, в което не можеше да повярва — приликата беше толкова безпогрешна, всяка черта на това лице бе като огледална на другото. Умът му се замая.

— Синът ми трябва да бъде спрян — неговият гняв е отрова — каза джагът. — Някои отговорности стоят над приятелството, над всякакво родство дори.

— Съжаляваме — тихо промълви Апсалар. — Но задачата бе непосилна за нас, за всички, които виждате тук.

Хладните нечовешки очи я изгледаха.

— Може би си права. Мой ред е да се извиня. Но хранех толкова… надежди.

— Защо? — прошепна Фидлър. — Защо е толкова прокълнат Икариум?

Джагът килна глава, после пак се обърна към огъня.

— Ранените Лабиринти са опасно нещо. Раняването на Лабиринт е много по-опасно. Синът ми се опита да ме освободи от Азата. Не успя. И беше… увреден. Не разбра — вече никога няма да го разбере, — че аз съм доволен да остана тук. Малко места могат да се намерят във всички селения, които да предложат мир за един джагът, или по-скоро такъв мир, какъвто можем да постигнем. За разлика от вашия вид, ние копнеем за самота, защото в нея е единственото ни спасение.

Отново се извърна към тях.

— За Икариум, разбира се, тъкмо в това се крие поредната ирония. Лишен от паметта си, той не може да разбере какво го е мотивирало някога. Нищо не знае за ранените Лабиринти, нито за тайните на Азата. — Усмивката, пробягала на нечовешкото лице на джага, беше изпълнена с болка. — Той и за мен нищо не знае.

Апсалар изведнъж вдигна глава.

— Вие сте Готос, нали?

Той не й отвърна.

Фидлър погледна пейката до близката стена, изкуцука до нея и седна. Отпусна глава на топлата каменна стена и притвори очи. „Богове, всичките ни усилия са едно нищо, раните в душите ни са жалки драскотини. Благословен да си, Гугло, за твоя дар на смъртността. Не бих могъл да живея като тези асценденти… не бих могъл да изтърпя това вечно терзание…“

— Време е да си тръгвате — избоботи джагът. — Ако имате рани, до входната врата ще намерите едно ведро с вода — водата е с целебни свойства. Тази нощ гъмжи от неприятности, тъй че бъдете внимателни.

Апсалар се обърна и видя, че очите на Фидлър са пълни със сълзи. „О, Маппо, Икариум… така сплели съдбата си…“

— Трябва да тръгваме.

Той кимна и се изправи с мъка.

— Глътка вода май няма да ми дойде зле.

Крокъс оглеждаше странното място: избелелите стенни пана, резбованата пейка, каменните лавици и дървените рафтове, най-сетне — купчината свитъци на масата до стената срещу двойната врата. Въздъхна и тръгна заднешком. Бащата на Апсалар го последва.

Върнаха се в коридора и тръгнаха към изхода. Наистина имаше ведро — и дървен черпак, окачен на кука над него.

Апсалар взе черпака, гребна и го подаде на Фидлър.

Той отпи и изръмжа от болка от ужасно бързия цяр, който чак го жегна в глезена. След миг болката отшумя. Той отпусна рамене, целият плувнал в пот, и изпъшка:

— Не пий от това, освен ако наистина не си закъсала.

Апсалар закачи черпака на куката му.

Вратата се открехна само от допира й и видяха нощно небе и занемарен двор. Каменната пътека се виеше до сводестата порта. Дворът беше обкръжен от ниска каменна стена, а зад нея се издигаха жилища с плътно затворени капаци на прозорците.

— Е? — попита Крокъс и се обърна към Фидлър.

— Да. Това е Малаз.

— Адски грозен град.

— Прав си.

След като опипа глезена си и се увери, че е съвсем здрав, Фидлър отиде до портата.

Никакво движение. Никакъв звук.

— Това не ми харесва.

— Този град е докоснат от магия — каза Апсалар. — И вкусът й ми е познат.

Фидлър я изгледа с присвити очи.

— Нокътят?

Тя кимна.

Сапьорът смъкна торбата си.

— Май ще си имаме проблеми.

— Ако не ни провърви.

Той извади два пробивача.

— Сега накъде? — прошепна Крокъс.

„Проклет да съм, ако знам.“

— Да пробваме първо при кръчмата на Смайли — двамата с Калам я познаваме много добре…

Пристъпиха тихо през открехнатата порта.

Пред очите им се разгърна огромна сянка и бавно се оформи в гигантско, страховито туловище.

Фидлър понечи да стреля, но ръката на Апсалар се изпъна пред него и го спря.

— Почакай.

Демонът килна към тях дългата си муцуна и ги изгледа със сребърното си око. От раменете му се наведе друга, по-малка фигура — човешкото й лице наподобяваше чертите на чудовището.

— Здравей, Апт — каза Апсалар.

Зъбатата уста на момчето се отвори и от гърлото му излезе хриплив глас.

— Търсите Калам Мекхар.

— Да — отвърна Апсалар.

— Изкачва се към крепостта на стръмнината…

Фидлър се стъписа.

— Твърдината на Мок? Но защо?

— Може би иска да види императрицата.

Сапьорът се обърна рязко и впери очи в надвисналия над града бастион. Над ветропоказателя плющеше черно знаме.

— Гуглата да ни вземе дано, тя е тук!

— Ще ви отведем — предложи ездачът със страховита усмивка. — През Сянка… там няма Нокът.

Апсалар се усмихна и каза:

— Е, водете тогава.

Стигнаха широките каменни стъпала, водещи нагоре по стръмния скалист склон, но конят не спря, нито забави.

Калам стисна ръката на Майнала.

— Забави малко, че…

— Просто се дръж здраво — изръмжа тя през рамо. — Не са толкова стръмни.

„Не са толкова стръмни? Копитата на Финир да…“

Жребецът се понесе напред. Преди копитата му да изчаткат в камъка обаче, светът се измести и се превърна в безформено сиво. Жребецът изцвили и се изправи на задните си крака, но беше късно. Лабиринтът ги погълна.

Копитата под тях изчаткаха дивашки, Калам изхвърча от седлото, натресе се в някаква стена и се смъкна като дрипа по нея. Лъскавият под се надигна да го посрещне и изби въздуха от дробовете му. Арбалетът изхвърча от ръцете му и изтропа някъде в тъмното. Той изохка и бавно се надигна.

Бяха се озовали в някакъв мухлясал коридор и жребецът изобщо не беше доволен. Таванът беше висок, с цял разтег над вдигналия се на задните си крака кон. Майнала беше успяла някак да се задържи на седлото. Мъчеше се да укроти животното и след няколко мига успя.

Калам изпъшка и се изправи.

— Къде сме? — изсъска Майнала, докато оглеждаше дългия пуст коридор.

— Ако не греша, в Твърдината на Мок — измърмори убиецът и си прибра арбалета. — Императрицата знае, че идваме — изглежда, я е обзело нетърпение…

— В такъв случай, Калам, все едно че сме мъртви.

Права беше, затова той не каза нищо, а само пристъпи покрай коня и огледа вратите в другия край.

— Мисля, че сме в Старата цитадела.

— Това поне обяснява прахта — макар че мирише на конюшня.

— Не е за чудене — половината от тази сграда е превърната точно в това. Главната зала си стои обаче. — Той кимна към двукрилата врата. — Там.

— Други подстъпи няма ли?

Той поклати глава.

— Нищо не е останало. Задната й врата ще е Лабиринт, тъй или иначе.

Майнала изсумтя и се смъкна от седлото.

— Мислиш ли, че ни наблюдава?

— С магия? Може би… Чудиш се дали знае за теб? — Поколеба се за миг и й подаде арбалета. — Да се направим, че не знае. Стой тук — аз ще вляза с жребеца.

Тя му кимна и зареди оръжието.

Калам я изгледа.

— Как, в името на Гуглата, се озова тук все пак?

— С най-бързия търговски кораб, един ден след „Рагстопър“. Този кон си беше съвсем на място между расовите на Пормквал. Единственото по-неприятно беше, че се наложи да преплуваме залива. Не искам да го повтарям. Никога.

Убиецът се облещи.

— Дъх на Гуглата! Но защо?

— Може ли да си толкова задръстен, Калам? — изръмжа тя. — Все едно, да не би да съм сбъркала нещо?

За някои прегради Калам така и не бе допускал, че могат да рухнат толкова бързо. Толкова бързото им разпадане го остави без дъх.

— Е, добре. Но държа да ти го кажа: може да съм всичко друго, но не и хитрец.

Тя вдигна вежда.

— Можеше и да ме излъжеш.

Калам отново се обърна към вратата. Беше въоръжен само с един нож и беше загубил твърде много кръв. „Едва ли съм в най-добрата форма за убийство на императрица, но трябва да опитам…“ Без повече думи хвана юздите на жребеца и го поведе към двукрилата врата. Копитата зачаткаха шумно по камъка.

Опря длан в дървото. Зацапаните дъски бяха запотени. „От другата страна има заклинание. Мощно заклинание.“ Погледна през рамо към Майнала, застанала на десет крачки от него, и бавно поклати глава.

Тя сви рамене и надигна арбалета.

Той отново се обърна към вратата и стисна дръжката на лявото крило.

Бутна напред и отвори.

Посрещна го леден мастилен мрак.

— Влез, Калам Мекхар — прикани го женски глас.

Нямаше кой знае какъв избор. Нали все пак беше дошъл точно за това, въпреки че нещата накрая се заформяха не точно така, както му се искаше. Пристъпи в тъмното, жребецът влезе след него.

— Толкова стига. За разлика от Топър й Нокътя му, аз не те подценявам.

Не можеше да види нищо, а гласът сякаш идваше от всички посоки едновременно. Вратата зад него — съвсем леко открехната — малко поразсейваше тъмнината, но това не бе достатъчно: мракът поглъщаше всичко.

— Дошъл си, за да ме убиеш, Подпалвачо на мостове — заговори императрица Ласийн с хладен сух глас. — Толкова път. Защо?

Въпросът го стъписа.

Тя продължи — в гласа й се прокрадваше лека насмешка:

— Не мога да повярвам, че ти е трудно да намериш отговора, Калам.

— Преднамереното убийство на Мостоваците — изръмжа той. — Обявяването на Дужек Едноръкия за изменник. Опитите за убийство на Уискиджак, на самия мен и на останалите от Девети взвод. Предишните изчезвания на хора. Възможно съучастие в смъртта на Дасем Ълтър. Убийството на Танцьора и Императора. Некомпетентност, невежество, предателство… — И спря, за да не изброява дългия си списък.

Императрица Ласийн дълго мълча, после каза тихо:

— И ти ще си моят съдия. И екзекутор.

— Точно така.

— Имам ли право на самозащита?

Калам се озъби. Гласът идваше отвсякъде — отвсякъде, освен от едно място, чак сега го забеляза: от ъгъла вляво от него, на не повече от четири крачки.

— Можеш да пробваш, императрице.

„Дъх на Гуглата, едва стоя на краката си, а тя почти сигурно си има прегради. Както казва Бързия Бен, когато нямаш нищо, блъфирай…“

Ласийн заговори по-твърдо:

— Усилията на Върховния маг Тайсхрен в Дженабакъз бяха в грешна посока. Избиването на Мостоваци не влизаше в намеренията ми. С твоя взвод беше една млада жена, обсебена от бог, който искаше да ме убие. Адюнкта Лорн беше изпратена, за да се справи с нея…

— Знам това, императрице. Губиш време.

— Не гледам на него като на изгубено, след като това време може да се окаже единственото ми удоволствие в смъртния свят. Но да продължа с отговорите на обвиненията ти. Осъждането на Дужек беше временна мярка, всъщност — заблуждаващ ход. Разбрахме каква заплаха е Панион Домин. Дужек обаче беше на мнение, че сам няма да може да се справи. Трябваше от своите врагове да направим съюзници, Калам. Трябваха ни ресурсите на Даруджистан, трябваше ни Каладън Бруд с неговите риви и баргасти, трябваха ни Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Трябваше ни Пурпурната гвардия зад гърба ни. Е, на нито една от тези внушителни сили прагматизмът не й е чужд — всички успяха да разберат заплахата, която представлява за тях Панионският пророк и неговата въздигаща се Империя. Съгласих се с плана на Дужек да отхвърля него и армията му. Като „изменници“, те се отказват откъснати от Малазанската империя и нейните цели — нашият отговор, ако предпочиташ, на проблема с доверието.

Калам замислено присви очи.

— И кой друг знае за тази маневра?

— Само Дужек и Тайсхрен.

— А Върховният маг? — изсумтя той. — Каква е неговата роля във всичко това?

Долови усмивката й, когато му отвърна:

— Е, той остава зад кулисите, скрит, но е на разположение за Дужек, ако Едноръкия реши, че му е нужен. За Дужек Тайсхрен е… как го казват вашите войници… ашикът в дупката.

Калам помълча дълго. Единствените звуци в залата бяха от собствения му дъх и бавното, но неизменно капене на кръвта му по плочите. После каза:

— Остават и по-старите престъпления… — Убиецът се намръщи. „Единствените звуци…“

— Убийството на Келанвед и на Танцьора? Да, аз сложих край на тяхното управление на Малазанската империя. Узурпирах трона. Най-жестока измяна всъщност. Една империя е нещо по-голямо от който и да е смъртен.

— В това число и от теб.

— В това число и от мен. Една империя налага собствените си нужди, налага исканията си в името на дълга — и точно това бреме ти, като войник, със сигурност го разбираш. Познавах тези двама мъже много добре, Калам — нещо, което ти не можеш да твърдиш. Отвърнах на една необходимост, която не можех да избегна, с неохота и с болка. Оттогава съм допускала и други, тежки прегрешения… длъжна съм да живея с тях…

— Дасем Ълтър…

— Беше съперник. Амбициозен мъж, заклел се в Гуглата. Не можех да рискувам гражданска война, затова първа нанесох удара. Избягнах гражданската война и нямам угризения за това.

— Изглежда — промърмори сухо убиецът, — си се подготвила. — „О, и още как.“

След миг тя продължи.

— Така че, ако сега тук седеше Дасем Ълтър вместо мен… кажи ми, Калам, смяташ ли, че той щеше да ти позволи да се приближиш толкова? Смяташ ли, че той щеше да се опита да се разбере с теб? — Помълча няколко мига, преди да продължи: — Изглежда, усилията ми да скрия посоката на гласа ми се провалиха, защото стоиш с лице към мен. Три, може би четири крачки, Калам, и можеш да сложиш край на царуването на императрица Ласийн. Какво избираш?

Усмихнат, Калам намести дръжката на ножа в дясната си ръка. „Добре. Ще продължа играта.“

— Седемте града…

— Ще им се върне тъпкано — прекъсна го тя рязко.

Убиецът неволно вдигна вежди, доловил гнева в гласа й. „Какво пък. Човек никога не знае. Императрице, нямаш повече нужда от илюзиите си. Гонитбата свърши.“ Прибра ножа в канията.

И се усмихна доволно, щом я чу как ахна.

— Императрице.

— Аз… признавам, че съм малко смутена…

„Не допусках, че преструвките са едно от силните ти качества, Ласийн…“

— Можеше да помолиш да пощадя живота ти. Можеше да предложиш още основания, още оправдания. Но ти ми говори не със своя глас, а с гласа на империята. — Обърна й гръб. — Скривалището ти е в пълна безопасност. Тръгвам си…

— Почакай!

Той спря и пак вдигна вежди, изненадан от колебливостта, внезапно появила се в гласа й.

— Нокътят… Нищо не мога да направя… не мога да ги отзова.

— Знам. Те сами се оправят със своите.

— Къде ще отидеш?

Калам се усмихна в мрака.

— Увереността ти в мен ме ласкае, императрице. — Поведе жребеца към вратата, спря и се обърна за последен път. — Искаш да ме попиташ дали ще те потърся отново? Отговорът е „не“.

Майнала покриваше входа — стоеше на няколко крачки встрани. Насоченият към вратата арбалет не трепна.

— Е? — попита го тя настойчиво.

— Какво?

— Чух гласове и… мъртва ли е? Уби ли я?

„Убих… призрак може би. Не, плашило с облика на Ласийн. Един убиец не бива никога да вижда лицето зад маската на жертвата.“

— Нищо няма в оная зала освен измама и лъжа. Тук приключихме, Майнала.

Очите й блеснаха.

— След всичко това… измама и лъжа? Та ти премина през три континента, за да го направиш!

Той сви рамене.

— В природата ни е, нали? Непрекъснато се вкопчваме в глупавата вяра, че има прости решения. Да, очаквах драматичен, хубав сблъсък — блясък на чародейства, леене на кръв. Исках един заклет враг да загине от ръката ми. Но вместо него… — Избухна в смях. — Вместо това имах среща със смъртна жена, повече или по-малко… — Тръсна глава. — Все едно, железният юмрук на Нокътя е пред нас.

— Страхотно. И какво ще правим?

Калам се ухили.

— Много просто — чак до проклетото им от Гуглата гърло.

— Най-тъпата идиотщина, която съм чувала!

— Естествено. Хайде.

Неестественият мрак в старата Голяма зала бавно се разсея. И в един от ъглите се видя стол, на който седеше съсухрен труп. Оределите бели кичури коса леко се полюшваха от тихия полъх, устните се бяха изпънали назад, в очните кухини зееха две бездънни ями.

До задната стена се отвори Лабиринт и от него пристъпи висок слаб мъж, загърнат в тъмнозелено наметало. Спря по средата на залата, погледна към двойната врата отсреща, после се обърна към трупа на стола.

— Е?

Гласът на императрица Ласийн се изтръгна от мъртвешките устни.

— Вече не е заплаха.

— Сигурна ли сте, императрице?

— В един момент от разговора ни Калам разбра, че не съм тук в плът, че ще трябва да продължи лова си. Изглежда обаче думите ми му въздействаха. В края на краищата той не е лишен от разум. Сега бих те помолила да отзовеш преследвачите си.

— Това вече го обсъдихме — знаете, че е невъзможно.

— Не искам да го изгубя, Топър.

Той се изсмя дрезгаво.

— Казах, че не мога да отзова ловците си, императрице — да не би да го разбирате в смисъл, че очаквате наистина да успеят? Дъх на Гуглата, самият Танцьор би се поколебал, преди да нападне Калам Мекхар. По-добре погледнете на тази ужасна нощ като на отдавна очаквано разчистване на слабите елементи в братството…

— Много великодушно от твоя страна.

Той се усмихна кисело.

— Тази нощ получихме доста сериозни уроци, императрице. Има над какво да се замислим. Освен това си имам жертва, върху която да излея безсилието си.

— Перла. Твоят фаворит.

— Вече не ми е фаворит.

В тона на Ласийн се прокрадна предупреждение.

— Вярвам, че ще се оправи, след като му обясниш някои неща, Топър.

Той въздъхна.

— Да. Но засега ще го оставя да се поизпоти… и да смята Калам за най-тежкия урок. Известно унижение винаги е от полза, както съм казвал винаги. Не сте ли съгласна, императрице?

— Императрице?

„Говоря на труп. Ех, Ласийн, това най-много харесвам у теб — ненадминатата ти способност да накараш човек да се задави в собствените си думи…“

Капитанът на гвардията буквално се сблъска с тях, докато се промъкваха към външната стена на Старата крепост. Майнала вдигна арбалета и мъжът разпери ръце, за да покаже, че не държи оръжие. Калам пристъпи към него, издърпа го от сянката и набързо го обезоръжи.

— Е, капитане — изсъска убиецът. — Казвай къде се крият неканените гости в Твърдината.

— Доколкото схващам, нямате предвид себе си — отвърна мъжът. — Ами, стражът на портата спомена за някакви сенки по стълбите — той е почти сляп, разбира се. Но тук наоколо… нищо.

— Кариерата ти би могла да е и по-добра. Нали, капитане? Как се казваш?

— Араган. Остават ми само няколко дни до новия пост…

— И с малко съдействие това няма да се промени.

— Току-що направих обиколката — всичко е спокойно, доколкото мога да преценя. Все пак това не означава нищо, нали?

Майнала погледна многозначително към знамето, пърхащо над ветропоказателя над Твърдината.

— А официалният ви гост? Без охрана?

Капитан Араган се ухили.

— О, императрицата имате предвид. — В тона му се долавяше насмешка. — Не се е състарила, нали?

В двора изригна мастилен мрак. Майнала извика и натисна спусъка на арбалета. Някой в тъмното изкрещя от болка.

Калам блъсна капитана на земята и ножът блесна в ръката му.

Бяха се появили четири Ръце на Нокътя — двайсет убийци връхлитаха към тях. Метателните звезди изсъскаха в тъмното. Майнала извика, арбалетът излетя от ръката й и тя залитна назад. Вълна от магия се затъркаля към тях по камъните… и се стопи.

Сенки се завихриха между четирите Ръце и бъркотията стана още по-голяма. Огромно същество изникна пред тях и Калам се ококори. „Апт!“ Демонът замахна и се разхвърчаха тела. Нападателите най-отзад се обърнаха, за да посрещнат новата заплаха. Към тях полетя някакъв предмет с големината на камък. Петимата Нокти се пръснаха… но твърде късно — разбивачът се натресе в плочите.

Взрив — и железните късове ги пронизаха.

Един от нападателите скочи срещу Калам и двата му тънки ножа светнаха като мълнии. Единият порази убиеца в дясното рамо, другият изфуча на половин педя от лицето му. Калам изпусна ножа си и залитна. Нокътят скочи напред…

Торбата с пироните се стовари в главата му и той падна и се загърчи.

Наблизо изтрещя още един разбивач. В двора отекнаха още писъци.

Нечии ръце сграбчиха Калам и го повлякоха към сенките. Той зарита безпомощно.

— Майнала!

В ушите му прошепна познат глас:

— Измъкнахме я… а Крокъс спаси жребеца…

Калам примигна.

— Сори?

— Напоследък съм Апсалар, ефрейтор.

Сенките го загърнаха отвсякъде. Звуците заглъхнаха.

— Целият си надупчен — отбеляза Апсалар. — Тежка нощ, доколкото виждам.

Той изпъшка, докато изваждаха ножа от рамото му, и усети рукналата след острието кръв. После видя побеляла четина и нашарено от белези ухилено войнишко лице.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Фид, на нищо не приличаш!

Устата над него се ухили още по-широко.

— Странно, тъкмо си мислех същото — и хич не можах да го вържа с темпераментната ти дама…

— Ранена ли е?

— Нищо сериозно — успокои го Апсалар.

— Намери ли я? — попита Фидлър. — Уби ли императрицата?

— Не. Отказах се.

— По дяволите! Можехме да… Какво?!

— Тя е само една торба кокали, Фид… ще ти разкажа цялата история някой ден, стига да почерпиш. Доколкото разбирам, вие сте успели да минете през портите на Азата.

— Е, да.

— Някакви проблеми?

— Нищо особено.

— Радвам се, че за някой от нас поне е минало лесно. — Калам се надигна. — Къде сме?

И проговори нов глас, съскащ и кисел:

— Ха, къде! В Селението на Сянка, къде… Моето селение!

Фидлър изпъшка и вдигна очи.

— Пак ли Сенкотрон бе? Келанвед по-скоро! Не можеш ни излъга, разбра ли? Може да се криеш колкото си щеш в шантавите си сенки, но все пак си скапаният ни император!

— Леле, разкриха ме и тръпна от страх! — Безтелесната фигура се изкиска и се отдръпна. — Ами ти бе, ти не си ли войник на Малазанската империя? Клетва не си ли полагал? Не си ли се заклел да бъдеш верен… на мен?

— На Империята искаш да кажеш!

— Е, защо да се дърлим сега за такива дреболии? Истината е, че апторианът ви донесе… при мен, при мен, при мен!

Изведнъж нещо зацъка, забръмча и накара бога рязко да се обърне към застаналия зад него демон. Когато странните звуци от устата на Апт спряха, Сенкотрон отново се обърна към тях.

— Умна кучка! Но ние си го знаехме, нали? Тя и онова гадно детенце на врата й, уф! Ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, май сте си намерили жена по мярка — охо, я й виж очите само! Какъв плам! Впечатлен съм, изключително. И вече ви се ще да си отдъхнете, нали? Хм. Искам да възнаградя всички ви! — Разпери широко ръце, сякаш да ги благослови. — Верни поданици сте ми, признавам!

— Никаква награда не искам, баща ми също — хладно каза Апсалар. — Бихме искали само да, хм, се прекъснат връзките ни — с теб, с Котильон, с всички асценденти. Да напуснем този Лабиринт, Амманас, и да се върнем на канския бряг…

— И аз с тях, ако може — обади се Крокъс.

— О, чудесно! — изгука богът. — Каква съчетаемост и елегантност, каква завършеност на циклите! На канския бряг, естествено! На същия път, на който се срещнахме за първи път, о, да. Ами ходете си! Отпращам ви с възможно най-нежния си жест. — Вдигна ръка и погали въздуха с дългите си призрачни пръсти.

Над тримата се спуснаха сенки и когато се разсеяха, Апсалар, баща й и Крокъс ги нямаше.

Богът се изкиска пак.

— Котильон ще е много доволен, и с право. Е, а ти какво искаш, войниче? Малцина се радват на великодушието ми — голяма рядкост е! Побързай, преди да ми е омръзнала цялата тая веселба.

— Ефрейтор? — обади се Фидлър, присвил се до убиеца. — Не си падам много по божествените предложения, ако ме разбираш…

— Добре де, не сме ги чули все пак, нали? Келан… Сенкотрон, не бих имал нищо против малко отдих, ако това ти се върти в ума. — Обърна се и срещна погледа на Майнала. Тя кимна. — Някое по-кротко място…

— Кротко? По-кротко не може и да има! Апт ще е неотлъчно до вас, винаги нащрек! И уют, о, да, много уют…

— Уф! — изпухтя Фидлър. — Звучи ми скучно като смъртта. Бройте ме извън играта.

Богът като че ли килна глава.

— Всъщност на теб, сапьорче, нищо не ти дължа. Само Апт говори от твое име. Уви, тя се е докопала до някакъв… лост. И, о, да, ти все пак беше достатъчно верен войник. Искаш да се върнеш при Мостоваците ли?

— Не.

Калам го погледна изненадано и видя, че му се е намръщил.

— На път за Твърдината на Мок — обясни сапьорът — подслушахме една група стражи при смяната на поста — изглежда, в пристанището на Малаз е останала една част новобранци, на път да се присъедини към Тавори. — Изгледа твърдо Калам. — Съжалявам, ефрейтор, но мисля да се включа в потушаването на бунта в родината ти. Така че… пак съм войник.

Калам му подаде окървавената си ръка.

— Само гледай да оцелееш.

Сапьорът кимна.

Сенкотрон въздъхна.

— Е, нищо чудно, че с такива войници завладяхме половината свят… не, Фидлър, не се подигравам. Този път не се подигравам. Въпреки че Ласийн не заслужава такива като теб. Все едно, когато тези мъгли се разсеят, ще се озовеш в уличката зад кръчмата на Смайли.

— Ще е чудесно, Келанвед. Благодаря.

След миг сапьорът изчезна.

Убиецът извърна уморените си очи към Сенкотрон.

— Надявам се, че разбираш. Няма да се опитвам повече да убия Ласийн. Моят лов свърши. Всъщност изкушен съм да предупредя и теб, и Котильон да я оставите на мира — оставете Империята на императрицата. Получихте си своето…

— Изкушен си да ни предупредиш, а? — Богът пристъпи към него. — Помисли си, Калам, да не съжалиш. — Загърнатият в сянка силует отново се отдръпна. — Правим, каквото ние пожелаем. Никога не го забравяй, смъртни.

Майнала пристъпи до Калам, сложи треперещата си ръка на здравото му рамо и прошепна:

— Даровете на боговете ме изнервят. Особено на този.

Калам кимна — беше съгласен.

— Охо — каза Сенкотрон. — Моля ви, не така. Предложението ми си остава в сила. Убежище, истинска възможност да отдъхнете. Мъж и жена, хо-хо! Не — маменце и татенце! И най-хубавото: няма нужда да чакате за свои деца — Апт вече ви е намерила!

Мъглите, които ги бяха обкръжили, изведнъж се разнесоха и те видяха зад Апт и ездача й стан, проснал се по склона на нисък хълм. Между палатките щъкаха малки фигурки. От безбройните огнища се издигаше дим.

— Сами пожелахте да оживеят — изсъска им Сенкотрон. — Или така поне твърди Апт. На ви ги. Дечицата ви чакат, Калам Мекхар и Майнала Елтреб — цели хиляда и триста дечица!

24.

Тунелът на Вихъра се отвори сред взрив от прах към равнината. Повехнала, странно почерняла трева се просна пред Ша’ик и тя дръпна юздите на коня си. Онова, което отначало бе помислила за каменни купчини, проснали се във всички посоки, се оказаха трупове, гниещи под жаркото слънце. Бяха излезли на бойно поле, на едно от последните места на сблъсъците между Корболо Дом и Колтейн.

Тревата беше почерняла от засъхнала кръв. Летяха пеперуди, мухи бръмчаха над подпухналите трупове. Вонята беше ужасна.

— Изтерзани души — промълви Хеборик.

Тя го изгледа, после махна на Леоман и каза:

— Вземи отряд съгледвачи. Виж какво има напред.

— Смърт има напред — промълви Хеборик и потръпна — въпреки горещината.

— Ние вече сме сред нея — изсумтя Леоман.

— Не. Това… това е нищо. — Бившият жрец извърна незрящите си очи към Ша’ик. — Корболо Дом… какво е направил Корболо Дом?

— Скоро ще разберем — отсече тя и махна на Леоман и отряда му да тръгват.

Армията на Апокалипсиса започна да се изсипва от Лабиринта на Вихъра. Ша’ик беше прикрепила тримата си магове към по един батальон — предпочиташе да са разделени и да са по-далече от нея. Чародеите не бяха останали доволни от това и сега тя усещаше как и тримата пристъпват напред с напрегнати сетива — опипваха и плахо се отдръпваха, първо Л’орик, след него Бидитал и накрая Фебрил. И тримата излъчваха смут и стаен ужас.

„Ако реша, и аз мога да направя същото. Да се пресегна напред с невидими пръсти и да пипна онова, което ни очаква.“ Но нямаше да го направи.

— Трепериш — промърмори Хеборик. — Да не би най-сетне да съжали за избора си?

„Съжаление? О, да. Съжаления много, като се почне с онзи яростен спор със сестра ми, в Унта. Сестринска драка, която стигна много далече. Едно наранено дете… обвинило сестра си, че е убила родителите ни. Единия, после другия. Бащата. После майката. Наранено дете, изгубило всички поводи за усмивка.“

— Вече си имам дъщеря.

Усети го как съсредоточи погледа си върху нея — учуден от този странен обрат. Учуден, а после бавно — с болка — започнал да разбира.

Ша’ик продължи:

— И съм й дала име.

— Още не съм го чул — отвърна старецът и всяка негова дума се плъзна като по съвсем тънък лед.

Тя кимна. Леоман и съгледвачите му се бяха скрили зад следващото възвишение. Смътна димна мъгла ги очакваше там и Ша’ик се зачуди дали е някаква поличба.

— Рядко говори. Но когато заговори… надарена е с думите, Хеборик. Има усет на поет. В някои отношения е каквото можех да стана и аз, ако имах тази свобода…

— Дарба на думите, а? Дарба за теб, но за нея като нищо може да се окаже проклятие, което няма нищо общо със свободата. Някои хора будят възхищение, все едно дали им харесва, или не. Такива хора обикновено стават много самотни. Сами в себе си, Ша’ик.

Леоман се появи на билото. Не им махна да забързат — просто стоеше и гледаше Ша’ик, която водеше армията си напред.

След миг до пустинния воин се появиха още хора. Развели племенни знамена — непознати. Двама привлякоха вниманието на Ша’ик. Бяха твърде далече, за да види добре лицата им, но знаеше кои са: Камъст Релой и Корболо Дом.

— Няма да е самотна — рече тя на Хеборик.

— Тогава не изпитвай възхита — отвърна той. — Склонността й ще е да наблюдава, а не да участва. Загадката се дължи точно на тази отчужденост.

Приближиха чакащите ги конници. Вниманието на бившия жрец не се откъсна от нея, докато изкачваха полегатия склон.

— Какво пък — рече тя. — Отчуждението ми е познато. Много добре.

— Нарекла си я Фелисин, нали?

— Да. — Тя извърна глава и погледна незрящите му очи. — Името е чудесно, нали? Крие в себе си… обещание за щастие. Свежа невинност, каквато родителите искат да видят в детето си…

— Не знам.

Тя видя как сълзите се затъркаляха по набръчканите му татуирани страни. Не я трогнаха, ала разбра, че думите му не бяха изречени като обвинение. „Само тъга.“

— О, Хеборик. Не си струва да скърбим.

Ако беше помислила за миг, преди да изрече тези думи, щеше да се сети, че те повече от всичко ще прекършат стареца. Той сякаш рухна пред очите й, целият потръпна. Тя посегна с ръка, която Хеборик не можеше да види, посегна и почти го докосна, после я отдръпна — и още докато го правеше, разбра, че мигът на изцелението е изгубен.

„Съжаления? Много. Безкрай.“

— Ша’ик! Виждам богинята в очите ти! — Триумфалният вик бе на Камъст Релой; лицето му беше светнало, макар и разкривено от напрежение. Тя не обърна внимание на мага, очите й се приковаха в Корболо Дом. „Половин напанец. Напомня ми за стария ми възпитател, чак до хладното презрение, изписано на лицето му. Е, този човек няма на какво да ме учи.“ Около двамата се бяха струпали главатарите на разните племена, верни на каузата. Някакво стъписване се бе изписало на лицата им, много близко до ужас. Вече се виждаше и още един ездач, възседнал невъзмутимо някакво муле и облечен с копринения халат на жрец. Само той изглеждаше невъзмутим и Ша’ик потръпна от тревога.

Леоман стоеше малко встрани от множеството. Ша’ик вече бе усетила мрачното напрежение, надигащо се между пустинния воин и Корболо Дом, ренегата Юмрук.

Излезе на билото — Хеборик беше до нея — и видя какво се простира отвъд него. Най-близо под хълма беше разрушеното село — няколко пръснати, димящи още къщи, мъртви коне и мъртви войници. Каменната арка, входът на Ейрънския път, беше почерняла от пушеците.

Пътят се изпъваше с равен наклон на юг. Дърветата от двете страни…

Ша’ик подкара коня си напред. Хеборик тръгна с нея, мълчалив и изгърбен, и разтреперан от студ въпреки жегата. Леоман подкара от другата й страна. Стигнаха до Ейрънската порта и спряха.

Групата мъже ги последва мълчаливо.

Камъст Релой заговори — със съвсем лек трепет в гласа:

— Виждаш ли какво остана от тази горда порта? Ейрънската порта на Малазанската империя вече е Порта на Гуглата, Пророчице. Разбираш ли значението на това? Виждаш ли…

— Тишина! — изръмжа Корболо Дом.

„Тишина, да. Нека тишината разкаже своето.“

Минаха под хладната сянка на арката и стигнаха до първите дървета, до първите подути, гниещи тела, приковани на тях. Ша’ик спря.

Съгледвачите на Леоман се връщаха. След малко стигнаха до тях и дръпнаха юздите.

— Докладвай — отсече Леоман.

Изгледаха ги четири пребледнели лица, после единият заговори:

— Все същото. Над три левги — докъдето можахме да видим. Те са… те са хиляди.

Хеборик подкара коня си настрана, спря го под едно от дърветата и примижа нагоре към най-близкото тяло.

Ша’ик мълча дълго. После, без да се обръща, рече:

— Къде ти е армията, Корболо Дом?

— На лагер пред града…

— Не си успял да завземеш Ейрън значи.

— Да, Пророчице. Не успяхме.

— А адюнкта Тавори?

— Флотата е стигнала в залива, Пророчице.

„Как ще приемеш това, сестрице?“

— Тези глупци се предадоха — заговори Корболо Дом и гласът му издаде неверието му. — По заповед на Върховен юмрук Пормквал. И това е новата слабост на Империята — същото, което уж беше сила: войниците се подчиниха на командата. Империята загуби най-великите си пълководци…

— Нима? — Най-сетне тя се обърна към него.

— Колтейн беше последният от тях, Пророчице — увери я Юмрукът-ренегат. — Новата адюнкта е без опит — благородничка, Гуглата ми е свидетел. Кой ще я съветва? Седма я няма. Армията на Пормквал я няма. Тавори разполага с армия от новобранци. Императрицата сигурно си е загубила ума, Пророчице, да си въобразява, че тази знатна пикла ще си възвърне Седемте града.

Тя му обърна гръб и се загледа на юг по Ейрънския път.

— Изтеглете си армията, Корболо Дом. Включете я към силите ми, тук.

— Пророчице?

— Апокалипсисът има само един пълководец, Корболо Дом. Правете каквото ви казвам.

„И тишината отново казва своето.“

— Разбира се, Пророчице — най-сетне процеди през зъби ренегатът.

— Леоман.

— Пророчице?

— Хората ни да вдигнат стана тук. Разпореди се да заровят мъртъвците в равнината.

Корболо Дом се окашля.

— И след като се прегрупираме… какво предлагате да направим след това?

„Предлагате?“

— Ще се срещнем с Тавори. Но времето и мястото ще е по мой избор, не по неин. — Помълча за миг и добави: — Връщаме се в Рараку.

Пренебрегна виковете им на изненада и неверие, пренебрегна въпросите, които й заподхвърляха, въпроси, преминали бързо в настоявания. „Рараку… сърцето на новопридобитата ми сила. Ще ми е нужна нейната прегръдка… ако искам да надвия този страх… този ужас… от сестра ми. О, Богиньо, насочи ме…“

Протестите, неполучили отговор, бързо заглъхнаха. Надигна се вятър, застена през портата зад тях.

Гласът на Хеборик го надмогна.

— Кой е това? Нищо не мога да видя. Нищо не усещам. Кой е този човек?

Дебелият облечен в коприна жрец най-сетне проговори:

— Един старец, Безръки. Войник, нищо повече. Един от десетте хиляди.

— Ти… ти… — Хеборик бавно се обърна и млечносивите му очи блеснаха. — Ти чу ли божия смях? Някой тук чу ли божия смях?

Джисталският жрец килна глава.

— Уви. Чувам само вятъра.

Ша’ик изгледа намръщено Хеборик. Изведнъж беше станал толкова малък.

После обърна коня.

— Време е да тръгваме. Чухте заповедите ми.

Хеборик остана последен, свит безпомощно в седлото и зяпнал нагоре към някакъв труп, който не му говореше нищо. Смехът в главата му не секваше, смехът, яхнал вятъра, който фучеше през Ейрънската порта зад гърба му.

„Какво не трябва да видя? Ти ли този път наистина ме заслепи, Финир? Или е скръбният непознат, стаен мълчаливо в душата ми? Някоя жестока шега ли е това… или проява на милост?“

„Виж какво стана с твоя блуден син, Финир, и знай — този път по-сигурно от всякога, — че искам да се върна у дома.“

„Искам да се върна у дома.“

Командир Блистиг стоеше на парапета и гледаше как адюнктата и свитата й бавно се изкачват по широките каменни стъпала към портата на двореца точно под него. Не беше толкова възрастна, колкото би предпочел, но дори от това разстояние можеше да долови нещо от онази твърдост, за която толкова се говореше. До нея крачеше привлекателна млада жена — адютантка и любовница на Тавори според мълвата, — но Блистиг не помнеше да е чувал името й. От другата страна на адюнктата крачеше капитанът на личната й гвардия Джимлет — ветеран, който внушаваше сигурност.

Капитан Кенеб дойде и докладва:

— Нищо, командире. Нямаме късмет.

Блистиг се намръщи и въздъхна. Опърленият от пожара корабен екипаж беше изчезнал почти моментално след спирането и разтоварването на ранените войници от Седма армия на Колтейн. Гарнизонният командир бе пожелал да присъстват на пристигането на адюнктата — подозираше, че Тавори ще поиска да ги разпита. „И Гуглата ми е свидетел, тези непочтителни копелета щяха да се поизприщят…“

— Оцелелите от Седма са се събрали за огледа, сър — каза Кенеб.

— И уикците ли?

— Да, с двамата магьосници с тях.

Блистиг потръпна. Плашеха го тези двамата. Толкова хладни и мълчаливи. „Две деца, които не са деца.“

А и Скуинт все още го нямаше — командирът знаеше много добре, че едва ли ще го види повече. Героизъм и убийство в един-едничък жест бе нещо, което човек едва ли можеше да преживее. Надяваше се само, че няма да намерят стария стрелец по очи във водата на залива.

Кенеб се окашля.

— Оцелелите, сър…

— Знам, Кенеб. Знам. — „Сломени са. Кралице на сънищата, толкова са прекършени. Само плътта може да се изцери. Все пак стигат ми грижите с гарнизона — не бях виждал досега войска толкова… крехка.“

— Май трябва да слизаме, сър — вече е почти при портата.

Блистиг въздъхна.

— Добре. Хайде да я посрещнем тази адюнкта Тавори.

Маппо леко положи Икариум върху мекия пясък на дъното на ямата. Беше вързал зебло над главата на приятеля си, колкото да пази сянка, но нищо не можеше да направи с вонята на гной, тежко надвиснала в неподвижния въздух. Не беше най-добрата миризма, която да подуши Икариум, когато се събуди…

Разрушеното село вече беше зад тях, а сянката на черната арка не можеше да стигне до мястото, където Маппо устрои малкия им бивак, встрани от пътя и ужасните дървета покрай него. Азатският Лабиринт ги беше изплюл на двайсетина левги на север, преди няколко дни. Треллът беше носил Икариум на ръце по целия път, докато търсеше място без смърт — надявал се беше, че ще намери такова. Но вместо това ужасът ставаше все по-голям.

Той чу трополенето на колелета по пътя, надигна се и примижа срещу слънцето. Един вол дърпаше кола без ритли по Ейрънския път. На капрата седеше прегърбен мъж, зад него други двама се бяха присвили на дъното на колата, улисани в някаква работа.

Караха бавно, коларят спираше пред всяко дърво и оглеждаше прикованите по него човешки тела, преди да подкара към следващото.

Маппо метна торбата си през рамо и тръгна към тях.

Като го видя, коларят спря, посегна небрежно зад седалката, измъкна един грамаден кремъчен меч и го положи върху коленете си. После изръмжа:

— Не си търси белята, трелл. Връщай се, откъдето си дошъл, да не съжалиш.

Другите двама също се надигнаха, и двамата с насочени арбалети.

Маппо остави торбата на земята и вдигна ръце. Лицата и на тримата имаха странен цвят, а скритата сила, която излъчваха, го обезпокои.

— Съвсем не си търся белята, дори напротив, уверявам ви. Вече дни наред вървя сред мъртъвци — вие сте първите живи хора, които виждам от много време. Това, че ви видях, ме успокои, щото се боях да не съм се изгубил в някой от кошмарите на Гуглата…

Коларят се почеса по рижата брада.

— Бих казал, че си точно в това. — Остави меча си и се обърна. — Според мене всичко е наред, ефрейтор. Пък може и да има превръзки, да ни заеме.

По-старият от двамата в колата скочи на земята и се приближи към Маппо.

— Ранени войници ли имате? — попита треллът. — Имам малко дарба в церенето.

Войникът отвърна с тъжна усмивка:

— Съмнявам се, че ще искаш да си хабиш дарбата. Нямаме ранени хора в колата — две кучета имаме.

— Кучета ли?

— Да. Намерихме ги при Пропада. Гуглата май не ги ще… засега поне. Да ти кажа, умът ми не го побира, как може още да са живи — целите са надупчени и накълцани… — И поклати глава.

Коларят също беше слязъл — отиде до другата страна на пътя, огледа всички тела и продължи към следващото дърво. Маппо махна към него и извика:

— Търсите някого?

Ефрейторът кимна.

— Търсим, само че телата отдавна са се разплули, не можеш да си сигурен. Все пак Сторми вика, че ще го познае, като го види, стига да е тук.

Погледът на Маппо пробяга към ефрейтора и продължи нататък по Ейрънския път.

— Докъде продължава това?

— По целия път, трелл. Десет хиляди войници.

— И вие…

— Проверихме ги всичките. — Ефрейторът присви очи. — Ей на, Сторми отиде да види последните. Нали разбираш, даже да не търсехме някой определено, все пак… — Сви рамене.

Маппо въздъхна тъжно, после каза:

— Приятелят ви спомена „Пропада“. Какво е това?

— Мястото, където падна Колтейн със Седма. Псетата бяха единствените оцелели. Колтейн водеше трийсет хиляди бежанци от Хисар за Ейрън. Беше невъзможно, но го направи. Спаси ги, неблагодарните му кучи синове, и като награда трябваше да бъде посечен на по-малко от петстотин крачки от градската порта. Никой не му помогна, трелл. — Войникът погледна Маппо в очите. — Можеш ли да си представиш?

— Боя се, че не знам нищо за събитията, които описвате.

— Така и предполагах. Гуглата знае къде си се крил напоследък.

Маппо кимна и пак въздъхна.

— Ще прегледам кучетата, ако желаете.

— Добре, макар че не се надяваме много. Просто момчето се привърза нещо към тях, ако ме разбираш.

Треллът отиде при колата и се качи в нея. Завари момчето наведено над едно направо разкъсано куче — махаше вяло с ръка да пъди мухите.

— Милост на Гуглата! — прошепна Маппо, докато оглеждаше жалките останки на псето-браничар. — Другото къде е?

Младежът дръпна един парцал и Маппо видя някакво малко домашно паленце. И четирите му крачета бяха счупени нарочно. От счупеното капеше гной и животинчето потръпваше от треска.

— Тоя дребосък — каза младежът. — Намерихме го легнал върху другия. — Гласът му беше изпълнен с болка и почуда.

— Никое от двете няма да се оправи, момче — каза Маппо. — Този големият трябваше да е умрял отдавна — може и да е умрял вече…

— Не. Жив е. Усещам му пулса, но се забавя. Забавя се и нищо не можем да направим. Геслер вика да му помогнем, да сложим край на мъките му, но може би… може би…

Маппо гледаше момчето — как дългите му, почти деликатни пръсти попиваха раните с окървавения парцал. След малко се надигна, бавно се обърна и се загледа на юг по дългия път. Чу вик зад себе си, близо до портата, и видя как Геслер затича към Сторми.

„Ех, Икариум. Скоро ще се събудиш, а аз ще продължавам да скърбя и ще те карам да се чудиш… Скръбта ми започва с теб, приятелю, заради изгубените ти спомени — спомени не за ужас, а за дарби, дадени ти толкова леко… Толкова много мъртъвци… как да отговориш на това? Как би отговорил ти, Икариум?“

Момчето седеше все така наведено над кучето. Двата чифта ботуши бавно скърцаха към колата. Сторми се качи на капрата и колата се люшна. Геслер се качи откъм стърчишката.

Младежът вдигна глава.

— Намерихте ли го, Геслер? Сторми намери ли го?

— Не. За малко помислихме, че… Но не е. Не е тук, момче. Време е да се връщаме в Ейрън.

— Кралицата да го благослови — промълви момчето. — Значи винаги има шанс.

— Да, Трут. Знае ли човек. Знае ли човек.

Момъкът, Трут, отново се наведе над кучето.

Маппо бавно се обърна, погледна ефрейтора в очите, прочете ясно изписалата се в тях лъжа и кимна.

— Все пак благодарим ти, че ги прегледа — каза Геслер. — Знам, свършили са. Щеше да… щеше да е добре, ако… — Гласът му заглъхна и той сви рамене. — Искаш ли да те закараме в Ейрън?

Маппо поклати глава, слезе и застана край пътя.

— Благодаря, ефрейтор. Моят вид не е желан в Ейрън, тъй че ще откажа.

— Както искаш.

Той ги гледаше, докато обръщаха колата.

„Как ще отговориш на това?…“

Бяха се отдалечили на трийсетина крачки по пътя, когато им извика. Те спряха и Маппо затича — ровеше в движение в торбата си.

Искарал Пъст вървеше по прашната, осеяна с камъни пътека. По едно време спря и се зачеса енергично под дрипите на халата си, на едно място, после на друго, на трето. Накрая заврещя и започна да къса дрехите си.

Паяци. Стотици паяци, въртяха се във въздуха, падаха по земята и се шмугваха в цепнатини и дупки, докато Върховният жрец се мяташе като обезумял.

— Знаех си! — закрещя Искарал. — Знаех си! Покажи се! Призовавам те!

Паяците отново се появиха и затичаха по опърлената от слънцето земя.

Зяпнал, Върховният жрец залитна и загледа как хилядите твари на д’айвърс започнаха да се събират и да добиват човешка форма. След няколко мига пред него вече стоеше жилава чернокоса жена. Макар да беше с два пръста по-ниска от него, двамата смайващо си приличаха. Искарал Пъст се навъси.

— Мислиш, че си ме надхитрила? Мислиш, че не знаех, че се криеш някъде тук?

Жената се озъби.

— Надхитрих те, я! О, и как само те надхитрих! Дебелоглав идиот! Като всички данхонийци, които съм срещала! Дебелоглав идиот!

— Само една данхонийка може да каже това…

— Тъй де, че кой ще го знае по-добре!

— Как ти е името, д’айвърс?

— Могора, и съм тук при тебе от месеци. От месеци! Видях как подреди лъжливата диря — видях те как рисуваше ония ръце и лапи по камънаците! Видях те как премести оня камък в края на гората! Не съм идиотка!

— Няма да стигнеш до истинската порта! — изврещя Искарал Пъст. — Нивга!

— И не ща да я стигам!

Той присви очи и се взря в скулестото й лице. И почна да я обикаля.

— Тъй ли? Че защо пък?

Тя се завъртя, за да е с лице към него, скръсти ръце и го изгледа изпод вежди.

— Избягах от Дал Хон, за да се отърва от идиоти. Защо да ставам асцендент — за да властвам над други идиоти ли?

— Значи си истинска далхонска вещица, а? Свадлива надута зъбата кучка!

— А ти си един дърт далхонски тъпак — измамен, хитър, лукав…

— Всички тия думи са за едно и също!

— А, и още имам аз!

— Ми да ги чуем тогава.

Закрачиха по пътеката и Могора подхвана литанията си:

— Лъжлив, коварен, крадлив, лукав…

— Това го каза вече!

— Е, и к’во? Лукав, хлъзгав, гаден…

Огромният немрящ дракон се надигна безшумно от мястото, където бе кацнал, горе на платото, разпъна криле и те блеснаха под слънчевата светлина, макар прозрачните ципи да размътиха цвета, който ги прониза. Черните плоски очи се взряха в самотната фигура, тътреща се към стръмнината.

Беше само за миг. После древният Лабиринт се разтвори пред зареялото се същество, погълна го и изчезна.

Искарал Пъст и Могора позяпаха още миг цветното петно високо в небето. На лицето на Върховния жрец се изписа крива усмивка.

— Е, не си се излъгал, нали? Дошъл си да вардиш истинската порта. Нивга не забравяш задълженията си, Т’лан Имасс. Вие, Заклинателите на кости, ще ме побъркате с вашите тайни!

— Ти си се родил побъркан — измърмори Могора.

Без да й обърне внимание, той продължи да говори на изчезналия вече дракон.

— Какво, кризата отмина, нали? Можеше ли да я задържиш? Срещу всички ония твои дечица? Не и без Искарал Пъст, о, не! Не и без мен!

Могора се изсмя пренебрежително. Той я изгледа ядосано и заситни напред. Спря под единствения прозорец, зейнал високо в кулата, и запищя:

— У дома съм си! У дома!

Думите тъжно отекнаха и заглъхнаха.

Върховният жрец на Сянка заподскача възбудено и продължи този безумен танц цяла минута, после — втора. Могора го гледаше, вдигнала вежди.

Най-сетне от прозореца се показа малка кафява глава и надникна надолу.

Оголените зъби можеше да минат и за усмивка, но Искарал Пъст не можеше да е сигурен. В това точно никога не можеше да е сигурен.

— О, я виж — измърмори Могора. — Един от раболепните ти поклонници.

— Колко си смешна!

— Не съм смешна, ами съм гладна. Сега, като го няма Слуга, кой ще приготвя манджите?

— Ти ами, кой друг.

Тя се запени от яд. Искарал Пъст я заслуша с усмивка. „Ах, как се радвам, че не съм си загубил чара…“

Огромният фургон стоеше сред облак прах край пътя. Конете още не можеха да превъзмогнат ужаса си, тъпчеха на място и мятаха глави.

Двете високи до коляно същества се смъкнаха от фургона и заситниха с кривите си крака към пътя, изпънали настрана дългите си ръце. Външно приличаха на бок’арала, с малки сбръчкани личица и примижали срещу блясъка на слънцето очи.

Но говореха на дару.

— Сигурен ли си? — попита по-ниският от двамата.

Другият изръмжа отчаяно:

— Аз съм свързаният, нали? Не ти, Ърп, не ти. Барук не е такъв глупак, че да поиска от теб нещо друго освен мръчкава работа.

— Прав си, Ръд. Мръчкава работа. Ама ме бива за това, а? Мръчкава работа. Мръч, мръч, мръч — сигурен ли си? Наистина?

Изкачиха се по насипа и спряха до последното дърво покрай пътя. Клекнаха под него и мълчаливо зяпнаха сгърчения труп, прикован на ствола.

— Нищо не виждам — промърмори Ърп. — Мисля, че бъркаш. Мисля, че си го изтървал, Ръд, ама не щеш да си признаеш. Мисля, че…

— Още една дума и ще те убия, Ърп. Заклевам се.

— Чудесно. Хубаво умирам, знаеш ли. Мръч, охх… мръч.

Ръд — само няколкото настръхнали косъма по гърба му показваха, че е ядосан — се изкатери по дървото и бръкна под изгнилата риза. Извади някакъв опърпан парцал, разгъна го и се намръщи.

Гласът на Ърп долетя отдолу:

— Какво е това?

— Някакво име пише тука.

— Чие?

Ръд сви рамене и отвърна:

— Сейлес Лортал.

— Че това е женско име. Той не е жена, нали?

— Разбира се, че не е! — сопна се Ръд и натика парцала под ризата. — Смъртните са странни — замърмори и отново започна да рови под ризата. Намери каквото търсеше — малко шишенце от опушено стъкло.

— Е? — попита Ърп.

— Счупило се, както си му е редът — отвърна доволно Ръд. — Виждам пукнатините. — Заслиза, стиснал шишенцето в ръка. Щом стъпи долу, го вдигна към слънцето и примижа.

Ърп изсумтя.

Ръд приближи шишенцето до щръкналото си ухо и го разклати.

— Аха! Вътре е!

— Добре. Айде да си ходим…

— Още не. Тялото трябва да дойде с нас. Смъртните са особени в това отношение. Няма да поиска друго. Тъй че иди и го вземи, Ърп.

— Че то нищо не е останало от това проклето нещо! — измрънка Ърп.

— Вярно, но пък и няма да тежи много, нали?

Ърп се закатери с ръмжене по дървото и почна да вади клиновете.

Ръд послуша доволен ръмженето му, но изведнъж потръпна.

— Побързай, проклет да си! Колко е зловещо тук.

Клепките на джага трепнаха и очите му бавно се съсредоточиха върху широкото зверско лице, което го гледаше отгоре.

— Маппо треллът. Моят приятел.

— Как си, Икариум?

Джагът се размърда и примижа от болка.

— Ранен съм.

— Да. За жалост, дадох последните си два еликсира, тъй че не можах да те изцеря напълно.

Икариум се усмихна измъчено.

— Сигурен съм, както винаги, че нуждата е била голяма.

— Боя се, че ако ти кажа какво направих, едва ли ще си мислиш така. Спасих живота на две кучета.

Усмивката на Икариум се разшири.

— Сигурно са били много ценни животинки. Чакам с нетърпение да ми разкажеш. Помогни ми да стана, моля те.

— Сигурен ли си?

— Да.

Маппо му помогна да се надигне. Джагът направи две-три неуверени крачки и се огледа.

— Къде сме?

— Какво помниш?

— А… нищо. Не, чакай. Видяхме един демон — апториан беше май — и решихме да тръгнем след него. Да, това го помня.

— Е, вече сме далече на юг, Икариум. Изхвърлени от един Лабиринт. Ти си удари главата в един камък и изгуби съзнание. Тръгването ни след апториана беше грешка.

— Очевидно. Колко време мина?

— Един ден, Икариум. Само един ден.

Джагът се изправи. Беше възвърнал силите си дотолкова, че Маппо реши, че е безопасно да се отдръпне, макар че ръката му си остана на рамото му.

— На запад оттук е Джаг Одан — каза треллът.

— Да, добра посока. Признавам, Маппо, този път усещам, че е близо. Много близо.

Треллът кимна.

— Утро ли е? Вдигна ли бивака?

— Да. Макар че предлагам днес да не вървим много — докато не се възстановиш напълно.

— Мъдро.

Мина още около час, преди да тръгнат, защото Икариум трябваше да си намаже лъка, а и меча си да наточи с бруса. Маппо изчака търпеливо, седнал на една скала, докато джагът най-сетне се надигна, обърна се към него и кимна.

Поеха на запад.

След малко, както си вървяха, Икариум го погледна и каза:

— Какво ли щях да правя без тебе, приятелю?

Бръчките около очите на трелла потръпнаха, той се усмихна тъжно и отговори:

— Е, недей така де.

Стигнаха до пустата земя на Джаг Одан и равнината се просна пред тях, безкрайна.