Дверите на Скръбния дом

11.

Кълп се чувстваше като плъх в голяма стая, обкръжен от огрета, затворен в клетка от сенки — всеки момент можеше да бъде смачкан под нечия пета. Никога досега, навлизайки в Лабиринта на Мийнас, не бе изпитвал такава непреодолима… тежест.

Тук витаеха странници, натрапници, сили толкова враждебни на селението, че самата атмосфера беше настръхнала. Самото му същество, приплъзнало се през тъканта, се беше свело до пълзящо, присвито от страх създание. И при все това единственото, което можеше да долови, беше низ от тъмни проходи, сплит от пътеки, бележещи пътя, поет от нежеланите. Сетивата му крещяха, че — поне засега — е съвсем сам, че мрачният пейзаж наоколо е напълно лишен от живот.

И въпреки това трепереше от ужас.

В ума си той протегна назад призрачна ръка и долови успокояващия досег на мястото, където съществуваше тялото му, усети напора и притока на кръвта в жилите си, тежестта на плът и кости. Седеше скръстил нозе в капитанската каюта на „Силанда“, наблюдаван от бдителния, изнервен Хеборик, докато другите изчакваха на палубата и оглеждаха равния, неумолимо плосък хоризонт във всички посоки.

Трябваше да намерят изход. Целият Древен Лабиринт, в който бяха попаднали, се беше оказал наводнен от гъсто плитко море. Гребците щяха да тласкат „Силанда“ напред и напред още хиляда години, докато дървото не изгние в мъртвешките им ръце, веслата не се прекършат, докато корабът не започне да се разпада — а барабанът щеше да продължава да отмерва ритъма си и гърбовете им щяха да продължават да се превиват. „А дотогава ние отдавна ще сме мъртви, превърнати в буци пръст.“ За да се спасят, трябваше да намерят начин да сменят Лабиринтите.

Кълп се изруга наум заради ограниченията си. Ако беше практикувал със Серк или с Денъл, или Д’рисс, или с който и да е друг Лабиринт, достъпен за хора, щеше да намери онова, от което имаха нужда. „Но не и Мийнас. Не и морета, реки, нито тази проклета от Гуглата локва.“ Вътре в своя Лабиринт, Кълп се мъчеше да създаде проход към света на смъртните… а това се оказваше проблематично.

Обвързани бяха с някакви особени закони, с правила на природата, които сякаш си играеха с принципите на причина и следствие. Ако се бяха возили на фургон, преходът през Лабиринтите щеше безпогрешно да ги изведе на сух път. Първичните елементи гарантираха неподатлива на никаква промяна връзка през Лабиринтите. Земя към земя, въздух към въздух, вода към вода.

Кълп беше чувал за някои Върховни магове, които — според мълвата — намирали начин да измамят тези закони, а може би боговете и други асценденти също притежаваха такова знание. Но това бе толкова над възможностите на един нисш кадрови маг, колкото сечивата на един ковач огре за някой уплашен котарак.

Другата му грижа беше тежестта на самата задача. Да издърпа шепа приятели през своя Лабиринт беше трудно, но все пак възможно. „Но цял кораб!“ Беше се надявал, че ще намери вдъхновение, след като навлезе в самия Лабиринт на Мийнас, мълния някаква, носеща му просто и елегантно решение. „С цялото изящество на поезията. Не беше ли казал самият Фишър Кел’Тат веднъж, че поезията и магьосничеството са двете остриета на ножа, забит във всякое сърце? Къде се дянаха тогава магическите ми напеви?“

Кълп с горчивина си призна, че в Мийнас се чувства толкова глупаво, колкото и в капитанската каюта. „Изкуството на илюзията само по себе си е прелест. Все трябва да съществува начин… да се измъкнем с хитрина. Това, което е реално спрямо нереалното, е синергията в смъртния ум. А по-могъщите сили? Възможно ли е самата реалност да бъде излъгана с утвърждаването на нереалност?“

Викът на сетивата му се изостри. Кълп вече не беше сам. Гъстият, подпухнал въздух на Лабиринта Мийнас — където сенките се бяха втъкали като вътък от стъклени нишки и да се приплъзнеш между тях означаваше да изпиташ тръпнещ екстаз — беше започнал да се издува, а сетне — да се огъва, сякаш се приближаваше нещо огромно и изтласкваше въздуха пред себе си. И каквото и да представляваше това нещо, идваше бързо.

Внезапна мисъл изпълни ума на мага. Нещо повече, мисълта притежаваше… елегантност. „Кълна се в пръстчетата на Тогг, дали бих могъл да го направя? Усилващ се натиск, тънка пукнатинка, малко течение, малко напор… Гуглата да ме вземе, не е вода, но почти.“

„Дано!“

Видя как Хеборик подскочи изненадано и удари главата си в ниската греда на каютата. Кълп отново се плъзна в тялото си и изпъшка хрипливо.

— Трябва да тръгваме, Хеборик. Кажи на всички да се приготвят!

Старецът се затърка по тила с чукана на ръката си.

— За какво да се приготвят?

— За всичко.

Кълп се измъкна отново и мислено се изкатери обратно до пристана си в Мийнас.

Нежеланото се приближаваше, сила с такава мощ, че караше въздуха да тръпне. Магът видя как сенките наоколо завибрираха и започнаха да се размиват. Усети ярост, сбираща се във въздуха и в глинестата земя под нозете му. Онова, което навлизаше в този Лабиринт, беше привлякло вниманието на „… нещо… Сенкотрон ли, Хрътките ли… или навярно Лабиринтите наистина са живи същества.“ Все едно, то продължаваше да се приближава с нагло презрение.

Изведнъж Кълп си спомни за ритуала на Сормо, който ги беше вкарал в Лабиринта на Т’лан Имасс край Хисар. „О, Гуглата да ме вземе дано, соултейкън или д’айвърс… но такава мощ! Кой, в името на Бездната, може да притежава такава мощ?“ Можеше да се сети само за двама: Аномандър Рейк, Сина на Тъмата, и Озрик. И двамата соултейкън, и двамата — изключително нагли. Сигурен беше, че ако бяха други, приказките за делата им щяха да са стигнали до ушите му. „Воините говорят за герои. Маговете — за асценденти.“ Щеше да го е чул.

Рейк се намираше на Дженабакъз, а за Озрик разправяха, че е заминал на един континент далече на юг преди цяло столетие. „Какво пък, може да се е върнало копелето с ледения поглед.“ Тъй или иначе, щеше да го разбере.

Съществото се появи. Притиснат въображаемо по корем в меката земя, Кълп изви врат и се взря към небето.

Драконът се носеше ниско над земята. Външността му опровергаваше всякаква представа за драконско същество. „Нито е Рейк, нито е Озрик.“ С грамадни кокали, покрит със съсухрена кожа като на акула. Разтегът на крилете му надвишаваше многократно дори този на Сина на Тъмата… „в чиито жили тече кръвта на драконска богиня“, а в самите криле нямаше и помен от плавно и гъвкаво изящество; костните ребра по тях бяха с много стави, свързани в безумни съчетания, като премазано крило на прилеп; всяка възлеста става стърчеше изпъкнала под изпънатата напукана кожа. Главата на дракона бе колкото широка, толкова и дълга, като на пепелянка, очите — високо на черепа. Нямаше изпъкнало чело — черепът се скосяваше надолу към зъбчатата основа, почти заровена в мускулите на врата и долната челюст.

Грубо изваян дракон, същество, излъчващо аура на първична древност. И, както осъзна Кълп, докато сетивата му поглъщаха всичко, което излъчваше драконът, беше немрящ.

Магът усети, че съществото го забеляза, докато се рееше с тих шепот на крилете си двайсет стъпки над него. Внезапна напрегнатост, бързо заменена от безразличие.

По дирята на дракона запищя пронизващ вятър — и Кълп се превъртя по гръб и изсъска няколкото думи на Висшия Мийнас, които знаеше. Тъканта на Лабиринта се раздвои — дупка, стигаща едва колкото да премине кон през нея. Но откри зад себе си пустош, а виещият вятър премина в рев.

Все тъй увиснал между селенията, Кълп загледа с благоговеен трепет как очуканият, зацапан с кал нос на „Силанда“ заизпълва разлома. Тъканта се разтвори още по-широко и по-широко. Изведнъж корабът му се стори ужасно широк. Благоговението на мага премина в страх, после — в ужас. „О, не… ето, че го направих!“

Гъста като мляко разпенена вода рукна около корпуса на кораба. Порталът се разтваряше все по-широко във всички посоки, неудържим, и цялата тежест на едно море се сгромоляса през него.

Водна стена заприижда към Кълп и след миг се стовари, помете и пристана, и духовното му присъствие. Той отново се озова в подскачащата и скърцаща капитанска каюта. Хеборик беше наполовина вътре, наполовина извън входа на каютата, махаше с ръце да се хване за нещо, докато „Силанда“ се издигаше на гребена на гигантската вълна.

Щом видя мага да се надига от пода, бившият жрец го изгледа кръвнишки.

— Кажи ми, че ти си го уредил това! Кажи ми, че го държиш под контрол!

— Естествено, идиот такъв! Не виждаш ли? — Запрепъва се в прекатурените мебели към коридора и се блъсна в Хеборик на излизане. — Дръж крепостта, старче, разчитаме на теб!

И тръгна залитайки към главната палуба. Хеборик изръмжа някаква ругатня зад гърба му.

Ако нахлуването на Нежелания се приемеше с търпеливо примирение и силите на самия Мийнас не се опълчеха пряко, то раздирането на Лабиринта можеше да заличи самата възможност да бъде обуздано. Щетата беше от космически мащаб, рана във вселената, която твърде вероятно можеше да остане непоправима.

„Възможно е току-що да съм унищожил собствения си Лабиринт. Ако реалността не може да бъде измамена. Разбира се, че може — нали го правя непрекъснато!“

Кълп се изкатери на палубата и забърза към кърмовия мостик. Геслер и Сторми бяха на руля, и двамата ухилени като малоумни тъпаци, и се мъчеха да удържат курса. Геслер посочи напред, Кълп се обърна и видя смътното като призрак видение на дракона, тясната му кокалеста опашка, полюшваща се насам-натам в ритъм като змия, виеща се по пясък. Докато гледаше, клинообразната глава на съществото се извърна и мъртво черните очни дупки зейнаха към тях.

Геслер му махна с ръка.

Отърсил се от изумлението си, Кълп направи с усилие стъпка срещу бесния напор на вятъра, добра се до кърмовото перило и го стисна с две ръце. Разломът вече се беше отдалечил — „Но все още се вижда, което означава, че… О, Гугла!“ Водата с яростно шуртене се вливаше в дирята, оставена от дракона соултейкън. Това, че не се разливаше във всички посоки, се дължеше изключително на масата на сенките, които се трупаха по краищата… и водната стихия ги поглъщаше. Но прииждаха още и още. Задачата да се запуши тази пробойна бе толкова непосилна, че отхвърляше самата възможност да се приближи до разлома, да запечата самата рана.

„Сенкотрон! И всяко друго асцендентстско копеле, което би ме чуло! Аз може и да не храня вяра в никой от вас, но вие гледайте да ми повярвате. И то бързо! Илюзия е моят дар, тук и сега. Повярвайте!“ Приковал очи в разлома, Кълп разтвори широко крака, после пусна перилото на кърмата и вдигна ръце нагоре…

„Ще се затвори… ще се изцери!“ Гледката пред него затрептя, разпраното започна да се затваря, краищата му — да се слепват и събират. Водата затече по-бавно. Той се напрегна още повече, напрегна волята си, за да превърне илюзията в реалност. Крайниците му се разтърсиха. Пот изби по кожата му, дрехите му прогизнаха.

Реалността отвърна на напора. Илюзията се разколеба. Крайниците му се заогъваха. Той сграбчи отново перилото, за да се удържи на крака. Проваляше се. „Нямам повече сили. Няма да успея. Умирам…“

Силата, която го връхлетя отзад, бе като дивашки удар в тила. В полезрението му в смъртна агония се загърчиха звезди. Някаква чужда сила потече през него, задърпа тялото му назад и го изправи. Широко разкрачен, той усети как стъпалата му напускат стръмно наклонената палуба. Силата го задържа, и той закръжи на място, изпълнен с воля, студена като лед и нахлула през всички пори на тялото му.

Силата беше немряща. Волята, която го обзе, беше драконова. Обагрена със злоба, изпълнена с неохота, тя все пак се впи в нелогичното магическо усилие на Кълп… и му даде всичката необходима мощ. И повече.

Той изкрещя. Болката го прониза като вледеняващ пламък.

Немрящите не се интересуваха от слабостите на смъртната плът — урок, който сега пареше в костите му.

Далечният процеп се затвори. Изведнъж други сили запреливаха през тялото му. Асценденти, уловили яростната воля на Кълп, започнаха да се вливат в нея, за да се включат в играта с мрачно ликуване. „Винаги е игра. Проклети да сте, всички и до един, кучи синове! Връщам си молитвите обратно! Чухте ли ме? Гуглата да ви вземе всички дано!“

Усети, че болката си е отишла — драконът соултейкън бе отклонил вниманието си при появата на другите сили, които да заемат мястото му. Остана обаче да виси във въздуха на няколко стъпки над палубата, крайниците му потръпваха от играта на силите, обсебили смъртното му тяло. Не с безразличието на немрящия, а със злоба. Кълп съжали за първото.

Падна и коленете му изпращяха върху калните дъски на палубата. „Като сечиво, употребено и после захвърлено…“

После Сторми беше до него, размахваше мях с вино пред лицето му. Кълп го награби и почна да пие. Беше стипчиво.

— Караме по драконовата диря — рече войникът. — Макар че вече не е вода. Оная дупка се е стегнала като сапьорски задник. Не знам какво направихте, но се получи.

— Още не е — измърмори Кълп, докато се мъчеше да усмири треперещите си ръце и крака. Загълта още вино.

— Тогава не прекалявайте с виното — ухили се Сторми. — Така ще ви удари в главата, че…

— Няма да забележа разликата — черепът ми вече е пълен с каша.

— Светехте със син пламък, магьоснико. Не бях виждал досега такова нещо. Адски добър разказ ще се получи за в някоя кръчма.

— Аха. Спечелих си безсмъртие значи. Какво ще кажеш, Гугло!

— Можете ли да се държите на крака?

Кълп не беше чак толкова горделив, че да откаже рамото на войника, докато се вдигаше.

— Дайте ми няколко минути да отдъхна. После ще се опитам да ни измъкна от Лабиринта… в нашия си свят.

— Пак ли ще е толкова грубо?

— Надявам се, че не.

Фелисин стоеше на фордека и гледаше как магът и Сторми си подават меха. Беше усетила присъствието на асцендентите — онова хладно, безкръвно внимание, с което подръпваха и подбутваха кораба с всичко на борда му. Драконът бе най-лош от всички — леден и чужд. „Като бълхи по кожата му, това бяхме всички за него.“

Обърна се. Баудин гледаше съсредоточено грамадното крилато привидение, цепещо въздуха напред, опрял превързаната си ръка на парапета. Онова, над което се носеха, се обръщаше под тях, надигаше се и ги тласкаше напред с шепот. Греблата продължаваха да натискат с неумолимо търпение, макар да беше ясно, че „Силанда“ се движи по-бързо, отколкото можеха да постигнат мускули и кости — дори тези мускули и кости да са на възкръснали мъртъвци.

„Само да ни види човек. Шепа окаяници. Нищо не е в нашите ръце, нито дори следващата стъпка в това безумно, обречено пътуване. Магът поне си има магьосничеството си, войникът — каменния меч, а другите двама — тяхната вяра в бога с бивните. Хеборик… Хеборик нищо няма. А колкото до мен, имам пъпки и струпеи. Това си имам само.“

— Звярът се приготвя…

Тя погледна Баудин. „О, да, забравих го главореза. Той пък си има своите тайни, макар че едва ли струват нещо.“

— За какво се приготвя? Да не би да си специалист и по дракони?

— Нещо отпред се разтваря… небето се промени. Виждаш ли?

Виждаше. В неизменния сив покров пред тях се бе появило петно с цвета на месинг, ставаше все по-тъмно и се уширяваше. „На мага трябва да кажа може би…“

Но още докато се обръщаше, петното избухна. Някъде далече зад тях отекна вой, изпълнен със смразяваща ярост. Сенки плъзнаха по пътя им и започнаха да се трупат от двете страни, носът на „Силанда“ заора през тях. Драконът присви крилете си и изчезна в кипналия ад от бронзови пламъци.

Баудин се извърна вихрено, сграбчи я в огромните си ръце, събори я под себе си, а огнената стена помете кораба. Чу го как изсъска, щом пламъците ги погълнаха.

„Драконът е намерил Лабиринт… за да изгори бълхите от кожата си!“

Потръпна и се сви, щом пламъците заблизаха заслонилото я туловище на Баудин. Миризмата на изгоряло я удари в ноздрите — гореше коженият му елек, гореше кожата на гърба му, косата му гореше. Тя задиша тежко и болката прониза дробовете й.

А после Баудин бягаше, понесъл я без никакво усилие в прегръдката си, на широки отскоци към главната палуба. Завикаха гласове. Фелисин зърна Хеборик — татуировките се виеха по тялото му, почернели от пушека. Той залитна, след това се хвърли през борда.

„Силанда“ гореше.

Баудин профуча покрай главната мачта. Кълп изскочи отнякъде, сграбчи го за ръцете и закрещя нещо, което ревящите пламъци заглушиха. Ала Баудин беше обезумял от болка. Ръката му отхвърча напред и магът залитна и падна в пламъците.

Баудин продължи с рев в сляпото си, безнадеждно бягство към кърмовия мостик. Морските пехотинци бяха изчезнали — или бяха изгорели, или издъхваха някъде под палубите. Фелисин не се съпротивляваше. Разбрала, че спасението е невъзможно, посрещаше почти с облекчение захапките на пламъците, все по-яростни и чести.

Само гледаше, широко отворила очи, докато Баудин я носеше към кърмовото перило.

След това започнаха да падат.

Дъхът й излезе от дробовете, щом се удариха в коравия пясък. Все така стиснати в прегръдка, двамата се затъркаляха по някакъв стръмен склон и спряха сред купчина огладени от водата камъчета. Бронзовите пламъци ги нямаше.

Прахта наоколо им улегна и тя се взря в ярката слънчева светлина. Някъде наблизо бръмчаха мухи и този звук бе толкова естествен, че я накара да потръпне — сякаш удържаните до този миг с отчаяние защитни стени вътре в нея се сринаха. „Върнахме се. У дома.“ Разбираше го с инстинктивна увереност.

Баудин изпъшка. Бавно я пусна и се отдръпна, камъчетата под него се хлъзнаха и изстъргаха.

Тя го погледна. Косата му я нямаше, на нейно място беше останало изгоряло като от мълния теме с цвета на потъмнял бронз. Кожата на гърба му бе по-тъмна, отколкото по главата, и на петна. Превръзките на ръката му също ги нямаше, виждаха се подутите пръсти и отеклите стави. Невероятно, кожата му не се беше пропукала, не се беше разцепила — по-скоро изглеждаше сякаш позлатен. „Закален.“

Баудин започна да се надига — бавно; всяко движение беше болезнено точно. Тя го видя как примига. Огледа тялото си с ококорени очи.

„Не е каквото си очаквал. Болката заглъхва — виждам го на лицето ти — вече е само спомен. Оцеля, но някак си… някак е друго. Усещаш го. Знам.“

„Нищо ли не може да те убие, Баудин?“

Той я погледна и се намръщи.

— Живи сме — промълви тя.

Той се изправи и тя го последва. Намираха се в някакво тясно дере, през което пороите бяха бушували с такава сила, че извивките бяха задръстени с грамади камъни, големи колкото черепи. Ровът беше по-малко от пет крачки широк, двата му бряга — високи два човешки боя и съставени от многоцветни пластове пясък.

Жегата беше непоносима. По гърба й течаха вадички пот.

— Можеш ли да видиш някое място, откъдето да се изкачим?

— А ти надушваш ли отатарал? — изръмжа Баудин.

Мраз прониза костите й. „Върнали сме се на острова…“

— Не. А ти?

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако изобщо подушвам нещо. Просто си помислих.

— Не беше най-приятната мисъл — сопна се тя. — Давай да се измъкнем оттук.

„Очакваш да ти благодаря, че ми спаси живота, нали? Очакваш една дума поне, само поглед дори, да ни се срещнат очите. Можеш да си чакаш вечно, главорез такъв.“

Тръгнаха по дъното на запушеното дере, заобиколени от рояци разгневени мухи и от собственото си ехо.

— Аз съм… по-тежък — каза след няколко минути Баудин.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Какво?

Той сви рамене.

— По-тежък съм. — Сви ръката си с непострадалата длан. — По-корав. Не знам. Нещо се е променило.

„Нещо се е променило.“ Зяпна го и чувствата й закръжиха около неизречимите страхове.

— Мога да се закълна, че изгарях до кости — промълви той и се намръщи още повече.

— Аз не съм се променила — рече тя, обърна се и продължи. Чу го как след миг закрачи след нея.

Намериха странично дере, тесен процеп в пясъците, откъдето се бяха изсипвали водни потоци. Това корито бързо започна да става по-плитко и след двайсетина крачки се отвори. Излязоха на края на верига от плоски хълмове, с изглед над широка долина от напукана пръст. Други хълмове — по-остри и назъбени, се издигаха отвъд тях, замъглени зад вълните омара.

На петстотин крачки отвъд падината стоеше човек. В краката му лежеше отпуснато тяло.

— Хеборик — каза примижал Баудин. — Изправеният.

„А другият? Мъртъв ли е, или е жив? И кой е той?“

Тръгнаха към бившия жрец, който ги гледаше мълчаливо. Дрехите му също бяха изгорели, покриваха го само жалки дрипи. Но кожата му под гмежта от татуировки беше непокътната.

Щом приближиха, Хеборик пипна с ръка плешивото си теме и каза с кисела усмивка:

— Отива ти, Баудин.

— Какво? — сопна се жлъчно Фелисин. — Да не би да сте от едно братство вече?

Мъжът в краката на стареца беше Кълп. Погледът й се спря върху него.

— Умрял е.

— Не съвсем — каза Хеборик. — Ще живее. Но се е ударил в нещо, когато е скочил през борда.

— Ами събуди го тогава — рече Фелисин. — Не смятам да чакам в този пек, докато си поспи хубаво. Отново сме сред пустинята, старче, ако не си разбрал. А пустинята означава жажда, да не говорим, че нямаме нито храна, нито никакви запаси. И нямаме никаква представа и къде сме…

— На континента — прекъсна я Хеборик. — Седемте града.

— Откъде пък знаеш?

Бившият жрец сви рамене.

— Просто го знам.

Кълп изпъшка и се надигна. Ръката му боязливо опипа буцата над лявото око, после магът огледа наоколо и лицето му се вкисна.

— А пък Седма армия е нощувала ей там — каза Фелисин.

Още малко и щеше да й повярва. После се усмихна вяло.

— Много смешно. — Кълп стана и огледа хоризонта във всички посоки, след което обяви: — На континент сме.

— Тая бяла коса защо не е изгоряла? — попита го Фелисин. — Не си опърлен дори.

— Онзи драконов Лабиринт какво беше? — попита Хеборик.

— Проклет да съм, ако знам — измърмори Кълп и опипа косата си, сякаш да се увери, че още си е на мястото. — Хаос може би. Цял порой от хаос, между Лабиринтите. Не знам. Не бях виждал такова нещо досега, макар че това едва ли означава нещо. Не съм асцендент в края на краищата…

— Сама щях да се сетя — измърмори Фелисин.

Магът я изгледа и примижа.

— Пъпките по лицето ти спадат.

Този път изненаданата беше тя.

Баудин се засмя и тя сърдито се обърна към него.

— Какво му е смешното?

— И аз го забелязах. Не че те прави по-хубава.

— Хайде стига — каза Хеборик. — Пладне е, ще стане още по-горещо, преди да захлади. Трябва да се подслоним някъде.

— Някаква следа от войниците?

— Умрели са — каза Фелисин. — Слязоха под палубата, само че корабът изгоря. Умрели са. По-малко гърла за хранене.

Замълчаха.

Кълп ги поведе, явно избрал за цел далечната верига хълмове. Тръгнаха мълчаливо след него.

След двайсетина минути Кълп спря.

— Май трябва да ускорим крачката. Надушвам буря.

Фелисин изсумтя.

— Аз пък надушвам само вкиснала пот — много близо вървиш до мен, Баудин. Иди по-настрана.

— Сигурен съм, че щеше да го направи, ако можеше — измърмори съчувствено Хеборик. И веднага вдигна глава стъписан, сякаш не беше искал да каже на глас тази истина. Жабешкото му лице посърна.

Фелисин изчака да се успокои, след което се обърна рязко към главореза.

Малките му очи, като две изтъркани монети, не издаваха нищо.

— Телохранител — промълви замислено Кълп и кимна. Заговори хладно на Хеборик: — Казвай. Искам да знам кой е приятелят ни и на чия страна е. Преди го премълчах, заради Геслер и войниците. Но вече не. Това момиче си има телохранител — защо? Точно сега не виждам защо някой ще дава пет пари за това коравосърдечно същество, което значи, че верността му е купена. Коя е тя, Хеборик?

— Сестрата на Тавори — отвърна кисело бившият жрец.

Кълп примигна.

— На Тавори? Адюнктата? Какво тогава, в името на Гуглата, е търсила в онази рудничарска дупка?

— Тя ме прати там — каза Фелисин. — Прав си — няма вярност в тази работа. Просто бях поредната от чистката в Унта.

Явно потресен, магът се обърна към Баудин.

— Значи си Нокът, така ли? — Въздухът около него засвятка — Фелисин разбра, че е отворил Лабиринта си. Магът оголи зъби. — Въплътеното угризение на адюнктата.

— Не е Нокът — рече Хеборик.

— Тогава какво?

— Дълга история…

— Хайде, почвай.

— Старо съперничество — заговори бившият жрец. — Между Танцьора и Въслата. Танцьора създаде тайна армейска част за военни кампании. По подобие на имперския символ с демонската ръка, стиснала сфера, ги нарече своите Демонски нокти. Въслата използва този модел, за да създаде Нокътя. Демонските нокти действаха извън Империята — но Нокътят беше вътрешен, тайна полиция, мрежа от шпиони и убийци.

— Но Нокътят също се използва за тайни военни операции — прекъсна го Кълп.

— Сега — да. Когато Въслата стана регент, в отсъствието на Келанвед и Танцьора, тя прати Ноктите да избият Демонските нокти. Измяната започна прикрито — низ от мръсни тайни мисии, — но някой се разприказвал и издал играта. Тогава камите заиграха и боят продължи до жестокия край.

— Ноктите са надвили.

Хеборик кимна.

— Въслата става Ласийн, Ласийн става императрица. Ноктите са кацнали върху грамада от черепи, като угоени врани. Демонските нокти си отидоха след Танцьора. Измрели окончателно… или както разсъждават неколцина от време на време, толкова дълбоко са се покрили, че все едно че ги няма. — Бившия жрец се ухили. — Като самия Танцьор може би.

Фелисин изгледа Баудин. „Демонски нокът. Какво общо има сестра ми с някаква тайна секта, вкопчена в спомена за императора и Танцьора? Защо не е използвала Нокът? Освен ако е искала да действа, без някой да разбере…“

— Поначало си е замислено твърде жестоко — продължи Хеборик. — Да оковеш по-малката си сестра като една от многото жертви. Пример, доказващ верността ти към императрицата…

— Не само нейната — намеси се Фелисин. — На дома Паран. Брат ни е изменник с онзи, Едноръкия, на Дженабакъз. Това ни направи… уязвими.

— Всичко се обърка — каза Хеборик и изгледа Баудин. — Тя не трябваше да остава дълго в Чашата на черепа, нали?

Баудин поклати глава.

— Не можеш измъкна човек, който не иска да се измъкне. — Сви рамене, сякаш тези думи бяха повече от достатъчни и няма намерение да каже нищо повече по въпроса.

— Тъй че Демонските нокти са останали — каза Хеборик. — Кой ви командва?

— Никой — отвърна Баудин. — Родил съм се между тях. Останала е сигурно шепа от старите, плетат крака тук-там, или са престарели, или им текат лигите, или и двете. Няколко първородни синове наследиха… тайната. Танцьора не е мъртъв. Възнесъл се е, заедно с Келанвед — баща ми го е видял с очите си в град Малаз, в нощта на Сенчестата луна.

Кълп изсумтя, но Хеборик закима умислено.

— Почти се бях досетил — рече бившият жрец. — Прекалено близо бях стигнал за Ласийн, както се оказа. Тя го подозира или направо го знае, нали?

Баудин сви рамене.

— Ще я питам другия път, като седнем да си побъбрим.

— Нямам повече нужда от телохранител — каза Фелисин. — Махни се от очите ми, Баудин. Тая грижа на сестричката ми я прати през портите на Гуглата.

— Момиче…

— Млъкни, Хеборик. Ще продължавам да се опитвам да те убия, Баудин. При всяка възможност. Ще трябва да ме убиеш, за да си спасиш кожата. Махни се. Веднага.

Едрият мъж отново я изненада. Вместо да започне да ги умолява, просто обърна гръб и закрачи напряко на пътя, който бяха хванали.

„И толкова. Отива си. Маха се от живота ми, без дума да каже.“ Зяпна след него, изненадана защо така се е свило сърцето й.

— Проклета да си, Фелисин — изръмжа Хеборик. — Ние имаме нужда от него повече, отколкото той от нас.

— Мисля да тръгна с него и да те помъкна със себе си, Хеборик — каза Кълп. — Тая мръсна вещица да я оставим сама и Гуглата да я вземе с благословиите ми.

— Хайде, вървете — подкани ги ядосана Фелисин.

Магът не й обърна внимание.

— Поех отговорността да ти спася кожата, Хеборик, и няма да се отметна, защото Дюйкър ме помоли. Сега ти решаваш.

Старецът се сви.

— Дължа й живота си…

— Мислех, че си го забравил — изръмжа Фелисин.

Той поклати глава.

Кълп въздъхна.

— Добре. Все едно, подозирам, че Баудин ще се справи по-добре без нас. Да тръгваме, преди да съм се разтопил, и може би ще ми обясниш думите си, че Танцьора бил жив, а, Хеборик? Идеята е доста интригуваща…

Тръгнаха. Фелисин се затвори в себе си и престана да ги слуша. „Това нищо не променя, мила ми сестрице. Скъпоценният ти агент уби любовника ми, единствения в Черепа, на който му пукаше за мен. Била съм просто задача за Баудин, нищо повече, а на всичко отгоре той е един некадърен, смотан и твърдоглав глупак. Понесъл тайния знак на баща си — колко трогателно! Ще те намеря, Тавори. Там, в моята река от кръв. Обещавам ти го…“

— … магия.

Думата я сепна. Вдигна глава и изгледа Кълп. Магът беше ускорил крачките си, лицето му бе пребледняло.

— Какво каза? — попита го тя.

— Казах, че бурята, дето ни застига, не е естествена, това казах.

Тя погледна назад. Бясна стена от пясък прорязваше долината по цялата й дължина и се носеше към тях като левиатан.

— Май е време да потичаме — изпъшка Хеборик. — Ако успеем да стигнем хълмовете.

— Разбрах къде сме! — изрева Кълп. — Рараку! Това е Вихърът!

На двеста крачки пред тях се издигаха назъбени, покрити с камънак хълмове. Дълбоки дерета се врязваха между гърбиците им, като отпечатъци от гигантски ребра.

Тримата затичаха, макар да знаеха, че няма да стигнат навреме. Вятърът ги удари в гърба като обезумял звяр. След миг пясъкът ги погълна.

— Истината е, че тръгнахме да издирим трупа на Ша’ик.

Фидлър изгледа намръщено седящия пред него трелл.

— Труп ли? Че тя мъртва ли е? Как? Кога? — „Твое дело ли е това, Калам? Не мога да го повярвам.“

— Искарал Пъст твърди, че е била убита от войник на Червените мечове от Ерлитан. Така поне му е прошепнала Колодата.

— Не знаех, че Драконовата колода може да е толкова точна.

— Доколкото знам, не може.

Седяха на каменните пейки в една погребална камера, поне на две нива под любимите свърталища на жреца на Сянка. Пейките бяха вградени в грубо изсечената стена, покрита някога с цветни плочки. Отпечатъците във варовика ясно показваха, че пейките всъщност са пиедестали, служили да се поставят върху тях мъртъвците.

Фидлър сгъна крак, наведе се и натисна с кокалчетата на пръстите си подутата плът около изцерената кост. „Еликсири, мазила… все пак насиленото лекуване боли.“ Чувствата му бяха мрачни — вече от няколко дни Върховният жрец на Сянка намираше какви ли не оправдания, за да ги задържи — последното беше уж че трябвало да им осигури още продоволствие. По някакъв странен начин Искарал Пъст напомняше на сапьора за Бързия Бен, взводния маг. Безкраен низ от планове, заплетени в други планове. Представи си как ги обелва един по един, чак до най-вътрешната ядка от схеми и схемички, оплетени в объркващи шарки. „Напълно възможно е самото му съществуване да е гмеж от предположения — ако това, то тогава. Кълна се в Бездната на Гуглата, може би всички ние сме точно това!“

Главата му се беше замаяла от Върховния жрец. „Също като Бързия Бен с неговия трън на Тогг, наречен Треморлор. Къща Азат, като Скръбния дом в град Малаз. Но какво представляват те все пак? Знае ли някой?“ Не съществуваше нищо друго освен слухове, мъгляви предупреждения, малко това, малко — онова. Повечето хора правеха всичко възможно да не обръщат внимание на съществуването на тези „къщи“ — жителите на град Малаз като че ли съзнателно се стараеха да не знаят нищо за тях. „Просто една изоставена къща, така казват. Нищо особено, освен може би няколко призрака из двора. Само дето има някакъв страх в очите им.“

Треморлор. Къщата на Азат. „Благоразумните хора не търсят такива места.“

— Нещо ви се върти в ума ли? — попита го кротко Маппо Рънт. — Толкова изражения гледам, че се изписват на лицето ви, че цяла стена в храма на Десемврий можеш да изрисуваш с тях.

„Десемврий. Култът на Дасем.“

— Изглежда, току-що казах нещо нежелано за ушите ви — продължи Маппо.

— Рано или късно човек стига до точка, от която нататък всеки спомен е нежелан — отвърна Фидлър, стиснал зъби. — Мисля, че съм стигнал до тази точка, трелл. Чувствам се стар, използван. Пъст си е наумил нещо — ние сме част от някакъв колосален план, който най-вероятно скоро ще ни убие. Свикнал бях да надушвам подобни неща. Имах нюх за неприятностите, може да се каже. Но ето че сега не мога да схвана — не и този път. Объркал ме е — това е повече от ясно.

— Мисля, че има нещо общо с Апсалар — каза след малко Маппо.

— Да. И точно това ме тревожи. Много. Тя не заслужава повече скръб.

— Икариум проучва въпроса — отвърна треллът и заби поглед в напуканите, изтъркани плочи на пода. Маслото във фенера бе на привършване и сумракът в камерата се сгъсти. — Признавам, че съм се чудил дали Върховният жрец не се кани насила да вкара Апсалар в ролята, за която сякаш е създадена…

— Роля ли? Каква?

— В пророчеството на Ша’ик се споменава за прераждане…

Сапьорът пребледня, после поклати енергично глава.

— Не. Тя не би могла да го направи. Тази страна не е нейната, богинята на Вихъра нищо не значи за нея. Пъст може колкото си иска да се опитва да я принуди, но тя ще му обърне гръб — помни ми думите. — Обзет от внезапно безпокойство, Фидлър стана и започна да крачи напред-назад. Стъпките му зашепнаха със смътно ехо из камерата. — Ако Ша’ик е мъртва, значи е мъртва, и толкова. Гуглата да ги вземе мътните й пророчества! Апокалипсисът ще пропадне, Вихърът ще си затъне обратно в земята и ще поспи още хиляда години, или колкото там трябва, докато дойде следващата Година на Дрижна…

— Но Пъст, изглежда, отдава голямо значение на това въстание — отвърна Маппо. — А то съвсем не е свършило. Или поне той така е убеден.

— Колко богове и асценденти играят в тази игра, трелл? — Фидлър се умълча, загледан в древния воин. — Тя прилича ли физически на Ша’ик?

Маппо помръдна грамадните си рамене.

— Пророчицата на Вихъра съм я видял само веднъж, и то отдалече. Светлокожа е за туземка от Седемте града. Тъмни очи, не особено висока или внушителна. Бих казал, че силата й е… беше… в очите. Тъмни и жестоки. — Отново сви рамене. — По-възрастна е от Апсалар. Може би два пъти по-голяма. Същата черна коса обаче. Във въпросите на вярата и съпътстващите ги пророчества подробностите са без значение, Фидлър. Навярно трябва да се прероди само ролята.

— Девойчето не се интересува от възмездие срещу империята Малазан — изръмжа сапьорът и закрачи отново.

— А онзи сенчест бог, дето я е обсебил?

— Това приключи — отсече Фидлър. — Нищо няма от него, освен спомени, и за щастие — малко.

— Но всеки ден се връщат нови. Нали?

Фидлър не отвърна нищо. Ако Крокъс беше тук сега, каменните стени щяха да закънтят от гнева му — момъкът страшно се ядосваше, станеше ли дума за Апсалар. Крокъс беше млад, жестокостта не му беше вродена, но сапьорът беше сигурен, че младежът щеше да скочи да убие Искарал Пъст без колебание, само ако чуеше, че е възможно Върховният жрец да иска да използва Апсалар. „А опитът да убие Пъст най-вероятно ще се окаже самоубийствен.“ Да скочиш срещу един жрец в собствената му бърлога съвсем не беше благоразумен ход.

А беше вярно, че момичето възвръщаше спомените си. „И да си го кажем направо, малцина — на този свят или на който и да е друг — биха обърнали гръб на обещанието за власт. Искарал Пъст със сигурност го знае, а това знание би могло да оформи всякое негово предложение. «Поеми тази роля, момиченце, и ще можеш да катурнеш всяка империя…» — това ще й каже.“

— Разбира се — въздъхна Маппо, отпуснал гръб на каменната стена, — възможно е и да сме на съвсем погрешна… — отново се изправи, свъсил вежди, — следа.

Фидлър го изгледа с присвити очи.

— Какво имаш предвид?

— Пътя на Ръцете. Събирането на соултейкън и д’айвърс… Пъст е намесен.

— Обясни.

Маппо посочи с грубия си пръст плочите под краката им.

— В най-долните нива на този храм има една камера. Подът й — от каменни плочи — изобразява многобройни фигури. Нещо като Драконова колода. Нито Икариум, нито аз сме виждали подобно нещо досега. Ако наистина е Колода, трябва да е някаква много древна версия. Не са Домове, а Владения. Силите са по-стихийни, по-сурови и първични.

— Това как се отнася към превъплъщенството?

— На миналото може да се гледа като на някаква мухлясала стара книга, която четеш отзад напред. Колкото повече се приближаваш към началото, толкова по-накъсани са страниците. Буквално се разпадат в ръцете ти и ти остават само шепа думи — повечето от които на език, който дори не разбираш. — Маппо притвори очи и замълча дълго, след което вдигна глава и рече: — А някъде между тези разпилени думи е описано сътворението на превъплъщенците — силите, които са соултейкън и д’айвърс, са много стари, Фидлър. Били са стари още в най-древни времена. Никой от видовете не може да претендира за собственост над тях, а това включва четирите раси основателки: Джагът, Форкрул Ассаил, Имасс и К’Чаин Че’Малле.

— Никой превъплъщенец не може да обладае друг — при нормални обстоятелства — продължи той. — Има изключения, но не е нужно да навлизам в тях. И все пак сред всички тях съществува глад, стигащ дълбоко до костите, както и самата им зверска страст. Съблазънта за господство. Да властваш над всички други превъплъщенци, да изградиш армия от такива създания — всички да станат роби на твоето желание. От една армия — империя. Империя, по-жестока от всичко съществувало…

Фидлър изсумтя.

— Да не би да намекваш, че една империя на соултейкън и д’айвърс ще бъде по природа по-лоша — по-зла — от всяка друга? Изненадваш ме, трелл. Мръсотията расте като рак във всяка организация — човешка или друга, знаеш го много добре. И става все по-мръсна. Пуснеш ли едно зло на воля, то се превръща в нещо обичайно. Проблемът е, че е по-лесно да се свикне с него, отколкото да се изкорени.

Маппо отвърна със скръбна усмивка:

— Добре го каза, Фидлър. Под „жестокост“ имах предвид миазма от хаос. Но ще се съглася с теб, че злото процъфтява също толкова добре и в реда. — За трети път размърда рамене и разкърши схванатия си гръб. — Превъплъщенците се събират заради един обещан портал, през който биха могли да се домогнат до такова възвисяване или асцендентство. Да стане бог на соултейкън и д’айвърс — всеки превъплъщенец се стреми единствено към това и е готов да мине през всякакви препятствия. Фидлър, според нас порталът се намира долу и смятаме, че Искарал Пъст ще направи всичко, за да попречи на превъплъщенците да го намерят — дори за тази цел да се наложи да прокара лъжливи следи из пустинята, да изрисува фалшиви отпечатъци, водещи уж към мястото на портала.

— И Пъст си е наумил роля за теб и за Икариум?

— Вероятно — съгласи се Маппо. Лицето му изведнъж посивя. — Убеден съм, че той знае за нас — в смисъл, за Икариум. Знае той…

„Какво знае?“ Фидлър беше изкусен да попита, макар да съзнаваше, че треллът едва ли ще му отговори с охота. Името Икариум беше известно — не на всички, но все пак бе прочуто. Пътешественик с джагътска кръв в жилите, около когото се вихреха като тъмна диря слухове за бедствия, за ужасни убийства и масова гибел. Сапьорът тръсна глава. Пред този Икариум, когото бе започнал да опознава, всички подобни слухове изглеждаха нелепи. Джагът беше щедър, състрадателен. Ако по дирята му все още се нижеха ужасии, те трябваше да са древни — какво пък, младостта е време за крайности. Този Икариум беше твърде помъдрял, твърде много рани бе преживял, за да се гмурне отново в кървавата река на властта. Какво ли можеше да се надява Пъст, че ще бъде развихрено от тези двамата?

— Може пък вие с Икариум да сте последната отбранителна линия на Пъст — каза Фидлър. — Ако Пътят наистина се слее тук. — „Да, да се попречи на превъплъщенците да се доберат до портала е нещо добро, но усилието може да се окаже фатално… ако не и по-лошо.“

— Вероятно — съгласи се мрачно Маппо.

— Е, можете просто да си тръгнете.

Треллът вдигна глава и се усмихна кисело.

— Боя се, че Икариум търси своето приключение. Тъй че оставаме.

Фидлър присви очи.

— Двамата сте готови да предотвратите използването на портала, нали? Искарал Пъст знае това и точно на това разчита, нали? Използвал е чувството ви за дълг и чест срещу вас.

— Силен ход. И е толкова ефективен, че като нищо може да го използва още веднъж — и с тримата ни.

Фидлър се намръщи.

— Много ще му е трудно да намери у мен чак толкова вярност към каквото и да било. Вярно, войниклъкът залага на такива неща като дълг и чест, но все пак първата му грижа е да избие Гуглата и от двете. Колкото до Крокъс, той е верен на Апсалар. А колкото до нея…

— М-да. — Маппо протегна ръка и я сложи на рамото на сапьора. — Така че разбирам причината за мъката ти, Фидлър. И ти съчувствам.

— Казваш, че ще ни придружите до Треморлор.

— Ще ви придружим. Пътят ще е тежък. Икариум е решил да ви водим.

— Значи наистина съществува.

— Определено се надявам.

— Май е време да се върнем при другите.

— И да им споделим мислите си?

— Дъх на Гуглата, не!

Треллът кимна и се изправи.

Фидлър изсъска.

— Какво има? — попита го Маппо.

— Фенерът е изгаснал. От доста време. На тъмно сме, трелл.

Храмът беше потискащ. Тромавите циклопски стени в най-долните му нива се бяха наклонили и хлътнали, сплескани сякаш под тежестта на камъка отгоре. От широките фуги по тавана се сипеше прах като вода и се трупаше на пирамиди по пода. Фидлър закуцука след Маппо към витото стълбище, което щеше да ги отведе при другите.

Половин дузина бок’арали ги следваха като сенки; всички зверчета стискаха в лапите си листати клони, с които замитаха камъните. На сапьора щеше да му е по-смешно, ако съществата не бяха постигнали такова съвършенство в подражанието си на Искарал Пъст и манията му към паяците — чак до свирепо съсредоточените им кръгли сбръчкани черни личица.

Маппо му беше обяснил, че съществата почитали Върховния жрец. Не както куче господаря си, а по-скоро както храмови служители своето божество. Странните им ритуали гъмжаха от посветителни дарове, загадъчни символи и издялани с треперлива ръка икони. Много от тези ритуали, изглежда, включваха и телесни отпадъци. „Като не можеш да създадеш свещени книги, създаваш каквото можеш, нали.“ Съществата докарваха Искарал Пъст до бяс. Кълнеше ги и беше започнал да носи камъни в една торба. Замерваше с тях бок’арала, когато му паднеше сгода.

Крилатите създания събираха тези „пратени от бога“ предмети и явно ги почитаха като святи — тази заран Върховният жрец беше намерил торбата грижливо напълнена със събраните камъни. Беше се разпенил от гняв, щом го откри.

Маппо за малко щеше да се спъне в купчина факли по пътя си. Тъмнината беше проклятие за сенките, а Пъст държеше на ескорта от слуги на своя бог. Запалиха си по една, съзнавайки с ирония висшето им предназначение. Маппо можеше да вижда и без тяхна помощ, но Фидлър трябваше да се държи здраво за гръдната кожена сбруя на трелла.

Стигнаха до стълбището и спряха. Бок’арала останаха на десетина крачки назад в коридора и забърбориха, увлечени в някакъв странен спор.

— Икариум е минал оттук наскоро — рече Маппо.

— Да не би магията да усилва сетивата ти? — попита Фидлър.

— Не е точно това. По-скоро е от столетията приятелство…

— Онова, което те привързва към него, искаш да кажеш.

Треллът изпухтя.

— Не с една верига, а с хиляда, войниче.

— Толкова тежък товар ли е приятелството ви?

— Някои товари ги приемаш на драго сърце.

Фидлър помълча.

— Казват, че Икариум е обсебен от времето. Вярно ли е?

— Да.

— Прави разни странни съоръжения, които го измерват, поставя ги на най-различни места по света.

— Да, неговите „карти на времето“.

— Чувства, че се приближава към някаква цел, нали? Че скоро ще намери своя отговор — онова, което ти полагаш всякакви усилия да предотвратиш. В това ли си се заклел, Маппо? Да държиш джага в невежество?

— В невежество за миналото, да. Неговото минало.

— Този възглед ме плаши, Маппо. Без история няма растеж…

— Да.

Сапьорът отново замълча. Нещата, които смееше да каже, се бяха изчерпали. „Толкова болка има у този гигантски воин. Толкова тъга. Нима Икариум изобщо не се е замислял? Никога не е поставял под въпрос това вековно приятелство? Какво ли всъщност представлява приятелството за джага? Без паметта то е само една илюзия, споразумение, взето само на вяра. Как въобще се е породила от това щедростта на Икариум?“

Тръгнаха отново и се заизкачваха по изкорубените каменни стъпала. След кратка пауза, накъсана според изострения слух на Фидлър от разгорещен шепот, бок’арала се умълчаха и отново защапукаха след тях.

Щом излязоха на главното ниво, чуха дрезгаво отекващи гневни викове, отскачащи от стените на коридора, водещ към залата с олтара. Сапьорът се намръщи.

— Това май ще да е Крокъс.

— Не реди молитва, както ми се струва.

Завариха младия даруджистанец на ръба на търпението. Беше сграбчил Искарал Пъст за предницата на халата, беше го надигнал и притиснал в стената зад прашния каменен олтар. Ходилата на Пъст висяха на две педи над каменните плочи и леко подритваха. Отстрани стоеше Апсалар, скръстила ръце, и наблюдаваше сценката съвсем равнодушно.

Фидлър пристъпи напред и сложи ръка на рамото на момъка.

— Ще го удушиш, Крокъс…

— Точно това заслужава, Фидлър!

— Няма да споря, но ако случайно не си забелязал, сбират се сенки.

— Прав е — каза Апсалар. — Казах ти го, Крокъс. Само на няколко мига си от Портите на Гуглата.

Даруджистанецът се поколеба, изръмжа и запокити Пъст настрана. Върховния жрец се изхързули покрай стената задъхан, изправи се и почна да оправя халата си. И захъхри:

— Каква неразумна младеж! Напомня ми за собствените ми сърцераздирателни жестове, когато още щапуках из двора на леля Тула. Тормозех пилците, че не искаха сламените шапчици, които им плетях с часове. Как не можеха да оценят сложните ми плетчици. Толкова дълбоко бях обиден. — Килна глава и се ухили на Крокъс. — А колко добре ще й стои новата ми, подобрена сламена шапчица…

Крокъс скочи, но Фидлър го прихвана и се счепка с младежа. С помощта на Маппо успя да го дръпне назад, а Върховният жрец се измъкна с кикот.

Кикотът премина в пристъп на кашлица, от който Пъст взе да залита като сляп. Едната му ръка се докопа до стената и той се опря на нея като пиян. Кашлицата завърши с хрип, после той отърка очи и вдигна глава.

Крокъс изръмжа:

— Той иска Апсалар да…

— Знаем — прекъсна го Фидлър. — За толкова поне се сетихме, момче. Въпросът е, че си зависи от нея, нали?

Маппо го погледна изненадано. Сапьорът сви рамене. „Късно стигнах до тази мъдрост, но стигнах все пак.“

— Веднъж вече ме използва асцендент — каза Апсалар. — Няма да приема да ме използват отново.

— Няма да те използват! — изсъска Искарал Пъст и подхвана някакъв странен танц. — Ти ще водиш! Ще повеляваш! Волята си ще налагаш! Условия ще диктуваш! Свободна да проявиш всякой каприз, да налагаш всякое хрумване, да се държиш като глезено детенце и да те обожават за това! — Изведнъж се смъкна на пода, помълча, след което зашепна: — Ах, как възбуждат тез съблазни! Освободени са задръжките при кимването и зова на привилегии безмерни! Тя се колебае, огъва се — вижте го в очите й!

— Не е вярно — отвърна хладно Апсалар.

— Вярно е! Каква възприемчивост у това момиче — долавя всяка моя мисъл, сякаш чува ги на глас изречени! Сянката на Въжето си стои у нея, обвързването е неоспоримо! Богове, аз съм гениален!

Апсалар изсумтя презрително и излезе.

Искарал Пъст заситни след нея.

Фидлър спря даруджистанеца, който понечи да хукне след тях.

— Тя може да се справи с него — каза сапьорът. — Това поне би трябвало да е ясно — дори на теб.

— Тук се крият повече загадки, отколкото можеш да си представиш — промълви Маппо, загледан намръщено към Върховния жрец.

Чуха гласове в коридора и Икариум се появи на прага, загърнат в наметалото си от еленова кожа; беше целият покрит с пустинен прах. Забеляза въпроса в очите на Маппо и сви рамене.

— Напуснал е храма… проследих го чак до границата на бурята.

— За кого говорите? — попита Фидлър.

— За Слуга — отвърна му Маппо, още по-намръщен. Погледна към Крокъс. — Смятаме, че той е бащата на Апсалар.

Момъкът се ококори.

— Еднорък ли е?

— Не — отвърна Икариум. — Слугата на Искарал Пъст обаче е рибар. Всъщност барката му се намира в една от долните килии на този храм. Говори малазански…

— Баща й е загубил едната си ръка при обсадата на Ли Хенг — възрази Крокъс и поклати глава. — Бил е с бунтовниците, държали крепостните стени, и ръката му е изгоряла, когато имперската армия завзела отново града.

— Когато се намеси бог… — заговори Маппо и сви рамене. — Едната му ръка изглежда… млада… по-млада от другата, Крокъс. Слуга е бил пратен да се скрие, когато ви доведохме тук. Пъст го криеше от вас. Защо?

— Не беше ли Сенкотрон уредил обсебването? — заговори Икариум. — Когато Котильон я е обсебил, Сенкотрон като нищо може да е обсебил него. Няма смисъл да се опитваме да отгатнем мотивите — Господарят на света на Сянката е прословут със своята тайнственост. Все пак тази възможност ми се струва доста логична.

Крокъс беше пребледнял. Извърна рязко глава и погледът му се спря на пустия вход.

— Лост…

Фидлър го разбра моментално. Обърна се към Икариум.

— Каза, че следите на Слуга водят в бурята на Вихъра. Има ли определено място, където се очаква да стане прераждането на Ша’ик?

— Според Върховния жрец тялото й е останало там, където е паднало от ръцете на Червените мечове.

— Сред бурята?

Джагът кимна.

— В момента й го казва — изръмжа Крокъс, ръцете му се свиха в юмруци и кокалчетата на пръстите му побеляха. — „Прероди се и ще се събереш отново с баща си.“

— Живот даден за живот взет — промълви Маппо. И изгледа накриво сапьора. — Оправи ли се достатъчно за гонитба?

Фидлър кимна.

— Мога да яздя, да вървя… да пълзя, ако потрябва.

— Да се приготвяме за тръгване тогава.

В малкия килер, където беше багажът им. Маппо се наведе над торбата си. Зарови ръце из одеялата и палатката и накрая напипа твърдия, увит в кожа предмет, който търсеше. Издърпа го, смъкна намазаната с восък еленова кожа и откри увитата в нея кост, дълга колкото ръката му. Костеният прът блестеше с цвета на старо злато, излъскан от времето. При дръжката беше увит с кожена лента, широка колкото за двете му длани. Другият край бе обкръжен със също толкова излъскани остри като шипове зъби — всеки с големината на палеца му и обкован в железен пръстен.

Миризма на пелин удари ноздрите му. Магията, вложена в оръжието, все още беше силна. Трудът на седемте треллски вещици не беше нещо, което ще изтлее с времето. Дългата кост беше намерена в един планински поток. Богатата с минерали вода я беше направила корава като желязо и също толкова тежка. Други части от странния скелет на непознатия звяр също тъй бяха събрани, но бяха останали в клана като святи вещи, всяка от тях — заредена със сила.

Само веднъж беше видял Маппо всички тези фрагменти събрани и сглобени — звярът беше два пъти по-голям от прерийна мечка и от челюстите му стърчаха остри зъби. Бедрената кост — която сега държеше в ръцете си — беше като на птица, но невероятно голяма и здрава. Тук-там по нея се виждаха изпъкналости, към които са били свързани масивни мускули.

Ръцете му затрепериха от тежестта на оръжието.

Икариум заговори зад него:

— Не помня да си използвал някога това, приятелю.

Маппо притвори очи, без да се обръща към джага. „Да. Не помниш.“

— Непрекъснато ме смайваш — продължи Икариум, — колко неща успяваш да наместиш в тази опърпана торба.

„Друга хитринка на клановите вещици — този малък личен Лабиринт зад връзките. Кой е мислил изобщо, че ще се опази толкова дълго? Казаха месец, може би два. Но не и чак столетия.“ Погледът му се спря на оръжието в ръцете му. „В тези кости поначало имаше сила — вещиците само направиха някои подобрения, заклинания за обвързване, за да не се разпадат частите и така нататък. Може би самата кост подхранва някак си Лабиринта в торбата… или няколкото подразнили ме души, които натиквах в нея, когато се ядосвах. Странно, къде ли са се дянали…“ Той въздъхна, уви отново оръжието, прибра го в торбата и стегна връзките. После се изправи, обърна се и се усмихна на Икариум.

Джагът беше надигнал оръжията си.

— Изглежда, че пътуването ни в търсене на Треморлор ще трябва да почака още малко — рече той и сви рамене. — Апсалар е тръгнала да търси татко си.

— И така ще бъде отведена до мястото, където чака тялото на Ша’ик.

— Трябва да тръгнем след нея — каза Икариум. — Може би ще успеем да осуетим намеренията на Искарал Пъст.

— Не само на Пъст, изглежда, а и на богинята на Вихъра… нищо чудно самата тя да е замислила всичко това от самото начало.

Джагът се намръщи.

Маппо въздъхна отново.

— Помисли малко, приятелю. Ша’ик бе помазана за Пророчица на Апокалипсиса почти веднага след раждането си. Над четиридесет години в Рараку, в подготовка за тази година… Рараку не е приятно място, а четири десетилетия ще те похабят дори да си избраник. Навярно Пророчицата е трябвало да постигне само подготовката — самата война се е нуждаела от нова кръв.

— Но не каза ли войникът, че освобождаването на момичето от Котильон му е било наложено от заплахата на Аномандър Рейк? Обсебването е трябвало да продължи много по-дълго, да приближава момичето все повече до самата императрица…

— Така предполагат всички — каза Маппо. — Искарал Пъст е Върховен жрец на Сянка. Според мен е най-добре да приемем, че колкото и коварен да е Пъст, Сенкотрон и Котильон са по-коварни от него. Много по-коварни. Една истински обсебена Апсалар никога не би могла да се доближи до Ласийн — Ноктите биха я надушили, да не говорим за адюнктата с отатаралския й меч. Но една Апсалар, която не е вече обсебена… ами… а Котильон се е постарал да направи така, че да не е вече просто рибарско момиче, нали?

— Коварство, заплетено в друго коварство. Обсъждал ли си го това с Фидлър?

Маппо поклати глава.

— Може и да греша. Може Владетелите на Сянка просто да са видели тук една възможност, начин да се възползват от сливането — камата е наточена, след това се мушка в разгара на най-голямата бъркотия. Чудех се защо спомените на Апсалар се връщат толкова бързо… и така безболезнено.

— А ние нямаме ли някаква роля в това?

— Виж, това не знам.

— Значи Апсалар се превръща в Ша’ик. Ша’ик разгромява малазанските армии, освобождава Седемте града. Ласийн, принудена лично да поеме командването, пристига с армия, за да покори отново размирните граждани на тази страна.

— Въоръжена с умението и знанието на Котильон, Ша’ик убива Ласийн. Край на Империята…

— Край? — Икариум повдигна вежда. — По-вероятно нов император или императрица, със Сянка за богове покровители…

— Неприятна мисъл — изсумтя Маппо.

— Защо?

Треллът се намръщи.

— За миг си представих Искарал Пъст като император… — Тръсна глава, вдигна торбата си и я метна през рамо. — Мисля, че засега ще е най-добре да не споделяме с другите този разговор, приятелю.

Икариум кимна, поколеба се и каза:

— Имам един въпрос, Маппо.

— Да?

— Чувствам се по-близо до разкритието… кой съм аз… отколкото когато и да било. За Треморлор казват, че е свързан с времето…

— Да, така разправят, макар че какво точно значи това — може само да се гадае.

— Отговори, навярно. За мен. За живота ми.

— Та какво питаше, Икариум?

— Ако преоткрия миналото си, Маппо, това дали ще ме промени?

— Мен ли питаш? Защо?

Икариум го изгледа с полуусмивка.

— Защото, приятелю, моите спомени пребивават в теб — а ти не си готов да ми ги разкриеш.

„Ето, че пак стигнахме до това.“

— Кой си ти, Икариум, не зависи от мен, нито от моите спомени. Каква полза би имало да се стремиш да се превърнеш в моята версия за теб? Аз те придружавам, приятелю, в търсенето ти. Ако истината — твоята истина — трябва да бъде открита, ще я намериш.

Икариум кимаше и далечното ехо от същия този разговор се връщаше в ума му… „Но нищо повече, кълна се в Древните. Нищо повече. Защо?“

— И все пак нещо ми подсказва, Маппо, че ти си част от тази скрита истина.

Сърцето на трелла се вледени. „Досега не е стигал чак толкова далече… дали близостта на Треморлор не открехва заключената порта?“

— Тогава, като му дойде времето, ще се изправиш пред необходимостта да решиш.

— Мисля, че да.

Вгледаха се един в друг и очите им затърсиха отражението пред себе си, едното — изтерзано от невинни въпроси, другото — прикриващо опустошително знание. „А между нас, крепящо се на косъм, едно приятелство, непонятно и за двама ни.“

Икариум протегна ръка и стисна Маппо за рамото.

— Май трябва да се връщаме при другите.

Фидлър изчакваше с останалите в подножието на стръмните скали. По каменната фасада на храма пъплеха бок’арала, квичаха, ръмжаха и се мъчеха с въжетата, спускащи товарите за мулетата. Едно от съществата беше оплело опашката си във въжето и жално пищеше, докато бавно се спускаше с товара. Искарал Пъст беше провиснал наполовина от прозореца на кулата и замерваше с камъни нещастните създания.

Погледът на сапьора мерна Маппо и Икариум и забеляза новото напрежение, появило се между двамата, макар да продължаваха работата си заедно с познатата лекота. Фидлър подозираше, че напрежението е по-скоро от думи, неизречени между двамата. „Всички се променяме, изглежда.“ Погледна към Крокъс, който седеше сковано, с едва сдържано напрежение, на седлото на резервния кон, който беше получил. Преди малко беше заварил момъка увлечен в упражнение по близък бой с ножове. Няколкото пъти, в които сапьорът го беше виждал да използва ножове, някакво отчаяние сякаш разваляше техниката му. Крокъс притежаваше известно умение, ала му липсваше зрялост. Твърде много мислеше са собствената си особа, зад оръжията. Това се бе променило, осъзна Фидлър, докато го наблюдаваше. Понасянето на рани беше съществено, ако искаш сам да нанесеш смъртоносни удари. Сега Крокъс беше обзет от хладна решимост — сапьорът разбираше, че отсега нататък ще може да постигне повече от това само да се брани. А и нямаше да бърза толкова с мятането на ножовете, освен ако не разполага с много резервни, напъхани на лесни за достигане места под телабата. „Сега по-скоро аз бих рискувал.“

Беше късен следобед и небето беше добило цвета на мътна охра, изпълнено с неутаения пясък на Вихъра, все още бушуващ в недрата на Рараку, на по-малко от десетина левги от тях. Жегата под този задушлив покров бе още по-потискаща.

Маппо освободи оплелия се бок’арал и за благодарност получи злобно ухапване по китката. Съществото заситни, после подхвръкна нагоре по скалите с порой от гневни крясъци.

— Викам да тръгваме вече — подкани Фидлър трелла.

Маппо кимна и двамата с Икариум поведоха.

Само сапьорът дръзна да се озърне през рамо и видя стотиците бок’арала, увиснали по скалите и махащи за сбогом. И Искарал Пъст, който още малко и щеше да падне от прозореца в усилието си да забърше с метлата най-близките същества от каменната стена на храма.

Отстъпническата армия на Апокалипсиса на Корболо Дом се беше пръснала по гърбиците на обраслите с трева хълмове, очертаващи края на равнината. На всяко било се виждаха командни шатри и разветите знамена на всевъзможни племена и самопровъзгласили се батальони. Между малките поселища от шатри и фургони гъмжеше от стада добитък и коне.

Външните постове на стана се очертаваха от трите накъсани редици разпънати пленници. Гарги, ризани и хищни мухи налитаха на рояци върху всяка жертва.

Най-външната редица се издигаше над земните укрепления и окопи на по-малко от петдесет крачки от позицията на Калам. Той лежеше по корем сред високата прежълтяла трева, а горещината на напуканата земя се вдигаше наоколо с миризмата на прах и пелин. Лазеха го буболечки, крачетата им го гъделичкаха по дланите и лактите в безцелния си вървеж, но убиецът не им обръщаше внимание — беше приковал поглед в най-близката от разпънатите жертви.

Малазанско момче, не повече от дванайсет-тринайсетгодишно. Мухи пълзяха по ръцете му от раменете до китките и им придаваха вид на разперени криле. Ризани се трупаха на гъмжащи гроздове по дланите и ходилата му, където шиповете се бяха забили през кости и плът. Момчето беше останало без очи и без нос — лицето му бе разядена рана, — но все още беше живо.

Образът се врязваше в сърцето на Калам като киселина в бронз. Крайниците му бяха изстинали, сякаш собствената му воля за живот се беше отдръпнала от тях, прибрала се беше във вътрешностите му. „Не мога да го спася. Не мога дори да го убия в един бърз жест на милост. Нито това дете, нито никого от стотиците разпънати малазанци, обкръжаващи тази армия. Нищо не мога да направя.“ Осъзнаването на това беше влудяващо. Само едно нещо бе в състояние да го скове от ужас: безпомощността. Но не безпомощността в това да си пленник или да си подложен на изтезания — преживявал беше и двете и знаеше много добре, че мъчението може да сломи всекиго. „Но това…“ Калам се боеше от своята нищожност, плашеше го неспособността да направи каквото и да било, да наложи промяна на света извън собствената му плът.

Тъкмо с това разбиране гледката пред него изгаряше душата му. „Нищо не мога да направя. Нищо.“ Взираше се през петдесетте крачки в незрящите очни кухини на момчето, а разстоянието се смаляваше с всеки дъх, докато не му се стори, че е толкова близо, че да отрие устни в напуканото от слънцето чело на детето. И да зашепне лъжи… „Смъртта ти няма да бъде забравена, истината за драгоценния ти живот, който все още не искаш да предадеш, защото е единственото, което имаш. Ти не си сам, дете…“ Лъжи. Момчето беше само. Само със своя гърчещ се, рухващ живот. И когато тялото му се превърнеше в труп, когато изгниеше и се сринеше с всички останали, обкръжили в кръг мястото, където е станувала някаква армия, щеше да бъде забравено. Един от непоносимото множество.

Империята щеше да наложи възмездието си — стига да можеше — и броят им щеше да нарасне. Имперската заплаха винаги гласеше това: „Унищожението, което нанасяте на нас и на ближните ни, ще ви се върне десетократно.“ Ако Калам успееше да убие Ласийн, то може би щеше да успее също така да постави на трона някой с достатъчно здрав гръбнак, за да избегне управлението от позицията на криза. Убиецът и Бързия Бен имаха едного наум. „Стига всичко да стане според плана.“ Но за тези тук беше късно. Твърде късно.

Той бавно въздъхна, едва сега осъзнал, че лежи върху мравуняк и че обитателите му недвусмислено го подканят да напусне. „Легнал съм с тежината на бог върху техния свят и на тези мравчици това никак не им харесва. Много повече си приличаме, отколкото би могъл да си помисли човек.“

Запълзя назад през тревите. „Не е първата сцена на ужас, която виждам, в края на краищата. Войникът се научава да носи всякаква броня и докато е в занаята, това му върши добра работа. Богове, не знам дали ще преживея един мир!“

С тази смразяваща мисъл, вляла се като умора в крайниците му, той се добра до задния склон и редиците с разпънатите пленници се скриха от погледа му. Огледа се дали няма да зърне някаква следа от присъствието на Апт, но демонът сякаш беше изчезнал. След малко се надигна полуприведен и заотстъпва към трепетликовата горичка, където го чакаха останалите.

Щом приближи ниските храсти, обкръжаващи сребролистните дървета, Майнала се надигна от прикритието си със зареден арбалет в ръце.

Калам само поклати глава. Двамата мълчаливо се шмугнаха между стволовете и се върнаха при групата.

Кенеб беше изпаднал в поредния пристъп на треска. Жена му, Селв, се беше навела над него, стиснала устни от страх, на ръба на паниката; държеше мокър парцал на челото на мятащия се Кенеб и шепнеше успокоително. Децата, Ванеб и Кесен, усърдно разчесваха конете.

— Много ли е зле? — попита Майнала, докато внимателно отпускаше тетивата на арбалета.

В първия миг Калам беше твърде зает с отърсването на полазилите го мравки, но после въздъхна.

— Няма да можем да ги заобиколим. Видях знамена от западните племена — тези лагери се разрастват, което значи, че Одан на запад няма да е празен. На изток ще се натъкнем на градчета и села, всичките заети от гарнизони. По целия хоризонт натам няма нищо освен пушеци.

— Ако беше сам, щеше да преминеш — каза Майнала и забърса с ръка черния кичур от челото си. Светлосивите й очи го пронизаха. — Един от многото войници на Апокалипсиса. Ще е съвсем просто да получиш пост в южния край и някоя нощ тихичко да се измъкнеш.

Калам изсумтя.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш. В този лагер има магове. — „Пък и аз съм държал Книгата в ръцете си — едва ли ще остана анонимен…“

— Какво значение има това? — попита Майнала. — Може би си прочут, но чак асцендент не си.

Убиецът сви рамене, после зарови в пътната си торба.

— Не ми отговори, ефрейтор — продължи Майнала, без да откъсва очи от него. — Откъде е цялото това важничене? Не си от хората, които се самозалъгват, тъй че, изглежда, криеш нещо от нас. Някоя и друга… съществена подробност за себе си.

— Магьосничество — измърмори Калам докато измъкваше от торбата си малък предмет. — Не е мое. На Бързия Бен. — Вдигна предмета с кисела усмивка.

— Това е камък.

— Да. Признавам, щеше да изглежда много по-драматично, ако беше някоя многостенна гема или златна торква. Но никой маг на този свят не е толкова глупав, че да вложи сила в толкова ценен предмет. В края на краищата кой би откраднал камък?

— Слушала съм легенди, в които се разказва друго…

— О, намира се магия, вградена и в скъпоценни вещи — накити и други подобни. Магьосниците ги правят с десетки, всеки с някакво проклятие в тях. Повечето са нещо като магическо шпионско устройство — магьосникът може да ги проследява, понякога дори да вижда през тях. Ноктите ги използват непрекъснато като средство за събиране на информация. — Подхвърли камъка, улови го и изведнъж отрезвя. — Трябваше да се използва като последен изход… — „В двореца в Унта всъщност.“

— Какво прави той?

Убиецът направи гримаса. „Представа си нямам. Бързия Бен не е от много подробните, кучият му син. Това ти е ашикът в дупката, Калам. С него можеш да влезеш направо в тронната зала. Гарантирам ти го.“ Огледа се и видя наблизо една ниска плоска скала.

— Кажи им да се приготвят за тръгване.

Приклекна пред плоската скала, сложи камъка върху нея и намери друг — валчест, голям колкото юмрука му. Вдигна го замислено, после удари с трясък омагьосаната каменна буца.

Стъписа се като видя как се размаза като мокра глина.

Обви ги тъмнина. Калам вдигна очи и бавно се изправи. „Проклятие! Трябваше да се сетя.“

— Къде сме? — попита стреснато Селв.

— Мамо!

Калам се извърна и видя двете деца, нагазили до коленете в пепелта. Пепел, пълна с овъглени кости. Конете цвилеха, мятаха глави и от копитата им като дим се вдигаше сивкава прах.

„Дъх на Гуглата, натикахме се в Имперския Лабиринт!“ Калам видя, че стои върху широк, плосък и издигнат кръг от сив базалт. Небето се сливаше със земята в безформена безцветна мъгла. „Врата ще ти извия, Бързак!“ Слушал беше, че е създаден такъв Лабиринт, и описанието съвпадаше, но приказките, до които се бе домогнал в Дженабакъз, предполагаха, че е едва роден, не стига по-далече от няколкостотин левги — „Доколкото левгите изобщо означават нещо тук“ — в пръстен около Унта. „Но ето, че е стигал чак до Седемте града. А Дженабакъз? Защо пък не? Бързи Бен, в този момент някой Нокът може да диша зад врата ти…“

Децата вече бяха успокоили конете си и ги бяха яхнали, далече от мръсната овъглена купчина. Майнала и Селв завързваха Кенеб за седлото.

Убиецът пристъпи към жребеца си. Животното изсумтя презрително, щом го яхна и хвана юздите.

— В Лабиринт сме, нали? — попита Майнала. — Винаги съм смятала, че всички тези приказки за други светове са само измислици на магьосници и жреци, за да оправдаят цялото това мърдане на пръсти.

Калам изсумтя. Беше тичал през толкова Лабиринти и се беше гмуркал в толкова хаотични вихрушки от магия, че ги приемаше за нещо съвсем обичайно. Майнала току-що му беше напомнила, че за повечето хора тази реалност бе нещо далечно — гледаха на нея със скептицизъм, ако изобщо я признаваха. „Дали това невежество носи утеха, или е извор на сляп страх?“

— Вярвам, че тук сме в безопасност от Корболо Дом, нали?

— Искрено се надявам — измърмори Калам.

— Но как ще изберем посока? Никакви ориентири няма, никакви следи…

— Бързия Бен твърди, че трябва да пътуваш с определена цел в ума си и Лабиринтът ще те отведе там.

— А ти коя цел си си наумил?

Калам се навъси и дълго мълча. После въздъхна.

— Ейрън.

— В безопасност ли сме?

„Безопасност? Ние току-що стъпихме в гнездо на стършели, жено.“

— Ще видим.

— О, голяма утеха, няма що — сопна се Майнала.

В мислите му отново изплува образът на издъхващото на кръста малазанско момче. Той погледна през рамо към децата на Кенеб и измърмори:

— По-добре този риск… от онова, което им бе гарантирано.

— Би ли ми обяснил последните си думи?

Калам поклати глава.

— Стига приказки. Трябва да си представя цял град…

Лостара Юил подкара бавно коня си към зейналия отвор, разбрала моментално, въпреки че никога досега не беше виждала такова нещо, че е портал към друг Лабиринт. Ръбовете му започваха да гаснат, като затваряща се рана.

Поколеба се. Убиецът беше избрал най-късия път, средство да се промъкне покрай изменническата армия между него и Ейрън. Тя знаеше, че няма друг избор, освен да го последва, тъй като следата щеше да се окаже съвсем изстинала, ако опиташе да хване дългия път за Ейрън. Дори преминаването й през силите на Корболо Дом сигурно щеше да се окаже невъзможно — като Червен меч несъмнено щяха да я разпознаят, дори да носеше снаряжение без отличителни знаци, каквото носеше сега.

И все пак Лостара Юил се поколеба.

Конят й отстъпи назад и зацвили, когато от портала залитна човешка фигура. Мъж, в сиво облекло, със сива кожа — косата му даже беше сива. Изправи се пред нея, огледа се със странно лъскавите си очи и се усмихна.

— Не е дупчицата, в която очаквах да падна — игриво затананика той на малазански. — Моите извинения, ако съм ви стреснал. — Направи дълбок поклон, при което от него се вдигнаха облаци прах. Сивото беше пепел, разбра Лостара. Тъмната кожа се появи на петна по мършавото му лице.

Огледа я вещо.

— Знакът, който носиш, е явен. Само че скрит.

— Какво? — Ръката й посегна към дръжката на меча.

Мъжът улови движението й и усмивката му се разшири.

— Червен меч си, даже офицер. Сиреч, наш съюзник.

Тя присви очи.

— Кой си ти?

— Наричай ме Перла. В короната. Е, струва ми се, че се каниш да влезеш в Имперския Лабиринт. Предлагам да го направим, преди да продължим разговора… преди порталът да се затвори.

— Не можеш ли да го задържиш отворен, Перла? В края на краищата ти пътуваш през него…

Мъжът се намръщи насмешливо.

— Уви, това е врата там, където всякаква врата е невъзможна. Признавам, на север оттук дори Имперският Лабиринт е гъчкан с… нежелани натрапници… но техните средства за проникване са много по-… примитивни, така да се изразим… по природа. Тъй че, след като порталът явно не е ваше творение, предлагам незабавно да се възползваме от присъствието му.

— Не преди да съм разбрала кой си ти, Перла. По-скоро какво си.

— Нокът съм, разбира се. На кой друг е дадена привилегията да пътува през Имперския Лабиринт?

Тя кимна към портала.

— Някой току-що си я даде сам.

Очите на Перла засвяткаха.

— А за това ще ми разкажеш ти, Червен меч.

Тя се смълча в седлото, замислена, после кимна.

— Да. Идеално. Ще те придружа.

Перла пристъпи назад и я подкани с ръка.

Лостара Юил смуши коня.

„Ашикът в дупката“ на Бързия Бен се затвори по-бавно, отколкото можеше да се очаква. Седем часа след като Червеният меч и Нокътят бяха изчезнали в Имперския Лабиринт, звездите блестяха в безлунното небе, а порталът все още зееше и обагрените му с червено ръбове гаснеха в тъмен пурпур.

Из поляната отекваха звуци, ехо на паника и тревога в стана на Корболо Дом. Конни отряди, понесли факли, препускаха във всички посоки. Магове рисковано посягаха към Лабиринтите си, търсейки дири през станалите напоследък опасни пътища на магията.

Хиляда и триста малазански деца бяха изчезнали, без конните патрули да забележат освобождението им. Дървените кръстове бяха голи, само петната от кръв, урина и нечистотии показваха, че допреди малко на тях са висели човешки същества в предсмъртна агония.

Апт закрачи тихо през поляната. Дългите й като ками зъби блестяха в естествената й усмивка. Потта лъщеше по черната й козина, гъстата четина на косата й блестеше мокра от росата. Застана права, единственият й преден крайник бе прегърнал отпуснатото тяло на едно малко момче. Кръв капеше от дланите и ходилата му, а лицето му беше жестоко нахапано и изкълвано, останало без очи и с една зейнала червена дупка на мястото на носа. Дъхът излизаше на пресекулки и се носеше тъжно на облачета бяла пара над поляната.

Демонът клекна на задницата си и зачака.

Струпаха се сенки, заизливаха се като гъста тъмна течност между дърветата и надвиснаха пред портала.

Апт килна глава и широката й уста се разтвори в подобие на кучешка прозявка.

Сред сенките се очерта смътна фигура. От двете й страни се появиха блестящите очи на охраната Хрътки.

— Мислех, че съм те загубил — зашепна Сенкотрон на демона. — Тъй дълго те задържаха в примката си Ша’ик и нейната обречена богиня. Но ето, че тази нощ се връщаш, при това не сама — о, съвсем не сама. Доста амбициозна си станала, откакто беше само конкубинка на Господаря на демоните. Кажи ми, скъпа, какво да правя сега с тези над хиляда дечица?

Очите на Хрътките гледаха Апт като вкусна мръвка.

— Аз резач ли съм? Знахар ли съм? — Гласът на Сенкотрон се извисяваше октава след октава. — Котильон добрият чичко ли е? Хрътките ми селски мастии и паленца за сирачета ли са? — Сянката, която беше бог, засвятка свирепо. — Да не би съвсем да си се побъркала?

Апт заговори с бърза поредица от цъкания и съскания.

— Разбира се, че Калам искаше да ги спаси! — закряска Сенкотрон. — Но той знаеше, че е невъзможно! Само възмездието беше възможно! Но сега! Сега трябва да изразходвам всичките си сили, за да изцеря хиляда осакатени деца! И за какво?

Апт заговори отново.

— Слуги ли? И колко точно голяма си въобразяваш, че е Цитаделата на Сянка, едноръка малоумнице?

Демонът не отвърна нищо, само сивото й многостенно око заблестя на звездната светлина.

Сенкотрон изведнъж се изгърби, присви се и сивият му, подобен на предутринна мъгла плащ прошумоля около него.

— Армия от слуги — прошепна той. — Слуги. Изоставени от Империята, оставени на собствената им съдба в ръцете на жадните за кръв разбойници на Ша’ик. Ще остане… двойственост… в наранените им, ковки души… — Богът вдигна очи към демона. — Съзирам дългосрочните предимства на този твой прибързан акт, демоне. Имаш късмет.

Апт изсъска и цъкна.

— Искаш онзи, дето е в прегръдката ти, да остане твой? И — ако наистина се каниш да продължиш с покровителстването на Мостовака убиец — как точно ще съчетаеш тези две противоречащи си отговорности?

Демонът отвърна.

Сенкотрон запелтечи от яд.

— Каква наглост, глезена кучка такава! Нищо чудно, че Господарят на апторианите те лиши от благоволението си! — Замълча и след миг се понесе безшумно над тревата. — Насилственият цяр си иска цена — замърмори Сенкотрон. — Плътта се възстановява, ала умът остава да се гърчи от спомена за болката, тази безмилостна тояга на безпомощността. — Вдигна скритата си в дългия ръкав длан към челото на момчето. — Това дете, което ще те язди, ще е… непредсказуемо. — Изсмя се през зъби, щом раните започнаха да се затварят и по раздраното лице на момчето се появи нова плът. — Какъв вид очи искаш да има, миличка?

Апт отвърна.

Сенкотрон като че ли потрепери, а после отново се изсмя, този път — дрезгаво и хладно.

— „Очите са призмата на любовта“, нали? Нима ще ходите хванати за ръчица до рибарския дюкян в Пазарния ден, драга?

Главата на момчето отскочи рязко назад, костите започнаха да променят формата си, двете зейнали кухини се сляха в една, по-голяма, над носа, който се разклони от двете страни и оформи тънък извит ръб над кухината. И в нея се появи мътно демонско око.

Сенкотрон отстъпи крачка назад, за да огледа произведението си.

— Ай! — възкликна той. — Кой ли пък ме гледа сега през тази призма? Велика Бездна, не ми отговаряй! — Богът изведнъж се извърна и зяпна към портала. — Бързия, хитър Бен… познавам му ръката. Можеше далече да стигне под моя патронаж…

Малазанското момче се покатери и седна на тесните щръкнали рамене на Апт. Крехкото му телце се тресеше от травмата на насилственото изцерение и от това, че бе стояло цяла вечност разпънато на кръста, но уродливото лице се разцепи в тънка иронична усмивка, също като на демона.

Апт пристъпи към портала.

Сенкотрон махна с ръка.

— Е, тръгвай, тогава. Проследи онези, които следят Подпалвача на мостове. Войниците на Уискиджак винаги са ми били верни, доколкото помня. Калам няма намерение да цунка Ласийн по бузките, щом я намери, в това съм сигурен.

Апт се поколеба, след което заговори за последен път.

Когато богът й отвърна, в тона му се долавяше недоволство.

— Онзи Върховен жрец тревожи и самия мен. Ако не успее да измами търсачите на Пътя на Ръцете, в драгоценното ми владение — което напоследък бездруго гъмжи от натрапници — наистина ще стане доста тясно… — Сенкотрон поклати глава. — Задачката беше проста, в края на краищата. — Започна да се отдалечава, Хрътките тръгнаха по петите му. — Чудно, може ли изобщо да се разчита на благонадеждна, компетентна помощ в тези времена…

След миг сенките се разсипаха и Апт остана сама.

Порталът бе започнал да отслабва; раната между световете бавно се затваряше. Демонът изхриптя утешително. Момчето кимна.

Шмугнаха се в Имперския Лабиринт.

12.

Бели диви кози стояха в права редица на билото на могилата Самон, очертани на фона на смайващо синьото небе. Като животински богове, изваяни от мрамор, гледаха огромния керван, който се виеше през долината, загърнат в гъст облак прах. Това, че наброяваха седем, беше поличба, която не убягна на Дюйкър, който яздеше с южния флангов патрул на уикците от клана на Мармота.

На деветстотин крачки зад историка крачеха в походен строй пет роти на Седма, малко под хиляда души, а на още толкова разстояние зад тях яздеше друг патрул от сто и петдесет уикци. Трите части съставяха южната охрана на вече около петдесетте хиляди бежанци, както и на стадата добитък, представляващи главната колона. Също толкова военна сила образуваше северния фланг. Вътрешният кръг от вярната хисарска пехота и морски пехотинци беше разпръснат по краищата на колоната — крачеха редом с окаяните цивилни.

Ариергард от хиляда уикци от всички кланове яздеше в прахоляка, вдиган от кервана на две трети левга източно от Дюйкър. Яздеха в отряди от по десетина души, задачата им бе почти невъзможна. Набезите на тайтан гризяха разбитата опашка на бежанската колона, въвличаха уикците в несекващи боеве. Краят на Колтейновия керван беше кървяща рана, на която никога нямаше да позволят да зарасте.

Авангардът на бежанската колона включваше оцелелите части на полутежката конница на Седма — малко над двеста души. Пред тях в своите впрягове и фургони се возеха малазанските благородници, защитени по двата фланга от десет роти на Седма пехота. В добавка близо хиляда войници на Седма — способните да се движат ранени — осигуряваха авангарда на самите благородници, а пред тях се тътреха фургоните с „резачите“ и по-тежко пострадалите им подопечни. Като острие на копие, пред цялата колона яздеше Колтейн с хиляда конници от клана на Враната.

Но бежанците бяха твърде много, а боеспособните войници твърде малко, и въпреки всички усилия на малазанците, щурмовите части на Камъст Релой хапеха като пепелянки в съвършено координирана касапница. В армията на Апокалипсиса на Релой беше дошъл нов пълководец, безименен тайтански боен главатар, комуто бе възложено денонощно да изтезава колоната, пълзяща в агония все на запад — окървавено и пребито влечуго, отказващо да умре — и този воин сега представляваше най-сериозната заплаха за Колтейн.

„Бавно, добре пресметнато клане. Играят си с нас.“ Нескончаемият прах беше издращил гърлото на историка и всяко преглъщане бе непоносимо болезнено. Запасите вода бяха на привършване, а споменът за река Секала се бе превърнал в изгаряща, неутолима жажда. Нощното клане на говеда, овце, прасета и кози се беше усилило — облекчени от страданието, животните биваха одирани и насичани на едри късове в големите котли, за да придадат малко вкус на яхнията от кръв, костен мозък и овес — единствената останала им храна. Всяка нощ лагерът се превръщаше в касапница от ревящи под ножа животни, а въздухът оживяваше от ризани и мухи, привлечени към местата за клане. Оглушителният рев и суматохата след заник бяха изпънали нервите на Дюйкър, а и не само неговите. Лудостта ги беше обладала напоследък и ги гризеше също толкова безпощадно, колкото огромната армия на Камъст Релой.

Ефрейторът яздеше до историка вцепенен и смълчан, отпуснал глава и със смъкнати рамене. Сякаш се бе състарил пред очите на Дюйкър.

Светът им се беше смалил. „Кретаме по ръба между видимо и невидимо. Стъпкани, но непобедени. Изгубили сме смисъла на времето. Безкрайно движение, прекъсвано единствено от унилото му отсъствие — стъписаното спиране, роговете, провъзгласяващи края на дневното тътрене. Мигът, в който прахта се вихри напред и никой не се движи. Стоим вцепенени от неверие, че още един ден е отминал, а ето, все още сме живи.“

Цяла нощ беше обикалял из бежанския стан, скитал се беше между опърпаните редици шатри, навеси и фургони, а очите му поглъщаха всичко, което виждаше, с някакво извратено безпристрастие. „Нашият историк, вече свидетел, наврян в илюзията, че ще оцелее. Достатъчно дълго, за да изреди подробностите върху пергамента с крехката вяра, че истината е достойна кауза. Че разказът ще се превърне в урок, в който ще се вслушат. Крехка вяра ли? Откровена лъжа, заблуда от най-лошия вид. Урокът на историята е в това, че никой не се учи.“

Издъхваха деца. Беше се навел, с ръка на рамото на една майка, и гледаше с нея как се изцежда животът от невръстното телце в прегръдката й. „Като светлината на маслен светилник, заглъхва, заглъхва и гасне. Мигът, в който борбата е вече изгубена и сърчицето тупти все по-бавно, осъзнало поражението, а после секва в няма почуда. И повече не се пробужда.“ Тъкмо тогава болката изпълваше опустелите души на все още живите и помиташе всичко в своя гняв срещу несправедливостта.

Неспособен да утеши майчините сълзи, беше продължил. Обикаляше без посока, оцапан с прах, пот и кръв, превръщаше се в привидение, в самопровъзгласил се парий. Беше престанал да се явява на нощните съвети на Колтейн въпреки изричните заповеди. Придружаван само от Лист, яздеше с уикците, до фланговете и ариергарда, вървеше редом със Седма, с верните хисарци, с морската пехота, сапьорите, с благородниците и „кървясалата тиня“ — както бяха започнали да се наричат бежанците с незнатно потекло.

И през цялото това време не казваше почти нищо, присъствието му бе станало толкова обичайно, че позволяваше на хората да се отпуснат. Каквито и да бяха опустошенията, все се намираше достатъчно енергия, за да се изрази в мнения.

„Колтейн е истински демон, мрачната шега на Ласийн над всички нас. Той е в съюз с Камъст Релой и Ша’ик — този бунт не е нищо друго освен добре измислен фарс, откакто Гуглата дойде да обгърне света човешки. Проснали сме се ничком пред нашия покровител с лице-череп и в замяна на всичката тая пролята кръв Колтейн, Ша’ик и Ласийн ще се възвисят и ще застанат редом до Закачуления.“

„Гуглата се показва в полета на тия мухи — непрекъснато ни показва лика си, всеки здрач посреща с алчното си хилене в смрачаващото се небе.“

„Уикците са сключили пакт със земните духове. Тук сме да наторим почвата…“

„По грешен път сме тръгнали, приятел. Играчка сме за богинята на Вихъра, нищо друго. Урок сме, който дълго ще се разказва.“

„Съветът на благородниците яде деца.“

„Чакай. Къде го чу това?“

„Някой снощи се натъкнал на гнусен пир. Съветът отправял молитви към тъмните Древни богове, да останат тлъсти…“

„Да останат какво?“

„Тлъсти, рекох. Истина е. И сега нощем из стана скитат озверели духове, събират мъртви деца и почти умрели — никаква разлика няма, само дето вторите са по-сочни.“

„Побъркал си се…“

„Може пък и да има нещо тука, приятел! Аз самият си взех и дъвках кокали тая заран, цяла камара бяха — черепи нямаше, ама кокалите изглеждаха съвсем човешки, само дето бяха много дребни. К’во, не би ли хапнал някое печено бебенце, а? Вместо половин паница от тая кафява гнус, дето я гмуцаме напоследък?“

„Чух, че армията на Ейрън е само на няколко дни оттука, води я самият Пормквал. Цял легион демони имал със себе си, викат…“

„Ша’ик е мъртва — чу ги как виеха семк цяла нощ, нали? Пък сега са се намацали с оная мазна пепел, като втора кожа им е. Някой от Седма ми разправяше, че се озовал лице в лице с един от тях при засадата снощи — боя при оная пресъхнала водна яма. Вика, че очите на семк били като черни дупки — като мътни камъни били. Даже когато войникът нанизал на меча си кучия му син, нищо не видял в тия очи. Казвам ти, Ша’ик е мъртва.“

„Освободили са Убарид. Сега ще завъртим на юг, след някой ден — ще видиш — единственото разумно нещо е това. На запад оттук няма нищо. Нищичко…“

„Нищичко…“

— Историк!

Викът с грубоватия фаларски акцент дойде от покрития с прах конник, свърнал коня си към Дюйкър. Капитан Лъл, Крилото на Картерон, с дългата му рижа коса, провиснала на мазни кичури под шлема. Историкът примигна.

Старият войник се ухили.

— Разправят, че си се изгубил, старче.

Дюйкър поклати глава.

— Вървя с кервана — отвърна вдървено и отри с длан пясъка, щипещ очите му.

— Пращат ни да спипаме един тайтански боен главатар — каза Лъл. — Сормо и Бълт предложиха няколко доброволци.

— Ще ги впиша грижливо в Списъка на падналите.

Капитанът изсъска през зъби.

— Кълна се в Адската бездна, старче, все още не са мъртви… все още не сме мъртви, по дяволите! Все едно, дойдох да ти предам, че си от доброволците. Тръгваме тая нощ, на десетата камбана. На деветата се събираме при огъня на Нил.

— Отклонявам поканата — заяви Дюйкър.

Лъл се ухили отново.

— Молбата ти се отхвърля. И трябва да остана до теб, да не би да се измъкнеш, ако ти се доще.

— Гуглата да те вземе дано, кучи сине!

— Тъй, тъй. Скоро ще е.

„Девет дни до река П’ата. Напъваме се, за да постигнем всяка нищожна цел, нещо гениално има в това. Колтейн ни предлага минимално възможното, за да ни излъже, че постигаме невъзможното. И така — чак до Ейрън. Но въпреки цялата му амбиция ще се провалим. Плътта и костите ще ни провалят.“

— Ще убием бойния главатар и на негово място ще дойде друг — каза след малко Дюйкър.

— Вероятно не толкова талантлив, нито достатъчно храбър за задачата. И винаги ще знае: ако действа посредствено, възможно е да го оставим жив. Ако прояви гениалност, ще го убием.

„О, това звучи съвсем в стила на Колтейн. Добре прицелените му стрели на страх и несигурност. Все още не е пропускал целта си. Докато не се провали, не би могъл да се провали. Денят, в който се подхлъзне, в който прояви несъвършенство, ще е денят, в който главите ни ще се изтъркалят. Девет дни до прясна вода. Убийте тайтанския главатар и ще стигнем до нея. Карайте ги да залитат с всяка победа, оставяйте ги да си поемат дъх с всяка загуба — Колтейн ги учи като зверове, а те дори не го съзнават.“

Капитан Лъл се наведе от седлото.

— Ефрейтор Лист, буден ли сте?

Главата на младежа се люшна нагоре и се завъртя замаяно.

— По дяволите, историк — изръмжа Лъл. — Момчето е изпаднало в треска от безводие.

Дюйкър се вгледа в ефрейтора и забеляза червения цвят под мръсните петна от пот и прах по лицето, а също и лъсналите му очи.

— Заранта не беше така…

— Преди единайсет часа!

„Единайсет?“

Капитанът обърна коня си и виковете му за знахар прорязаха тропота на конските копита, скрибуцането на колелетата и несекващите човешки стъпки, усилващи грохота на кервана.

„Единайсет?“

Конете им запристъпваха през облаците прах. Лъл се върна, повел със себе си Недер, момичето, което изглеждаше още по-дребно на гърба на грамадния мускулест дорчо. Капитанът хвана юздите на коня на Лист, подаде ги на детето и то го отведе напред.

— Изкушавам се да я накарам да се погрижи и за теб — каза Лъл. — Гуглата да те вземе, човече, кога за последен път си пил вода?

— Каква вода?

— Останали са ни бурета за войниците. Историк, ще взимаш по един мях всяка сутрин, горе при фургоните, дето карат ранените. Всяка вечер ще го връщаш.

— В яхнията има вода, нали?

— Мляко и кръв.

— Щом има бурета за войниците, защо няма и за останалите?

— Колкото са успели да вземат със себе си от Секала, толкова — отвърна Лъл. — Ще ги браним, да, но няма и майки да им ставаме. Чувам, че водата е станала много скъпа стока. Търгува се бясно.

— Умират деца.

Лъл кимна.

— Най-сбитото резюме за човечеството, бих казал. За какво са ни томове и томове история? „Умират деца.“ Всички несправедливости на света се крият в тези две думи. Цитирай ме, Дюйкър, и работата ти е свършена.

„Прав е кучият му син. Икономика, етика, игрите на боговете — всичко събрано в тази единствена, трагична фраза. Ще те цитирам, войнико. Бъди сигурен. Стар меч, очукан и затъпял, който реже чак до сърцето.“

— Унизявате ме, капитане.

Лъл изсумтя и му подаде меха с вода.

— Само две глътки. И не бързай, ще се задавиш.

Дюйкър се усмихна кисело.

— Вярвам — продължи капитанът, — че поддържаш тоя… Списък на падналите, за който спомена.

— Не. Боя се, че го… пообърках напоследък.

Лъл само кимна.

— Как вървят нещата, капитане?

— Мачкат ни. Тежко. По двайсетина убити на ден, два пъти повече ранени. Като пепелянки в прахта — появят се изведнъж, захвърчат стрели, загине някой войник. Пратим отряд уикци да ги подгони, те се натъкнат на засада. Пратим друг, оплетем се в по-голям бой, тоя или оня фланг ни остане открит. Колят бежанци, убият по някой и друг пастир, още няколко животни загубим — е, освен ако ония уикски псета не се навъртат наблизо — гадни зверове са. Между другото, и тяхната бройка намалява.

— С други думи, това не може да продължи дълго.

Оголените зъби на Лъл блеснаха под прошарената рижа брада.

— Точно затова отиваме за главата на онзи главатар. Стигнем ли река П’ата, пак ще има голямо сражение. Той не е поканен.

— Поредният оспорван брод?

— Не, реката е плитка до глезените и става още по-плитка в сухия сезон. По-скоро от другата страна — пътят минава през сурова земя. Виж, там ни чакат неприятности. Или си просичаме достатъчно пространство, за да можем да дишаме, или сме гнило месо под слънцето и е все едно.

Прокънтяха уикските рогове.

— А, ето че свърши за днес. Хайде малко да отдъхнем, старче — ще си намерим място в стана на Мармотите. След няколко часа ще те събудя за яденето.

— Води, капитане.

Глутницата уикски кучета-браничари, сборичкала се над нещо неразпознаваемо във високата трева, спря и загледа минаващите на двайсетина крачки покрай тях Дюйкър и Лъл. Историкът се намръщи от седлото си към рошавите окаляни зверове.

— По-добре не ги гледай в очите — каза Лъл. — Не си от уикците и те го знаят.

— Само се чудех какво ядат.

— По-добре да не знаеш.

— Чух да разправят за изровени детски гробове…

— Казах, по-добре да не знаеш, историко.

— Е, някои по-корави от „кървясалата тиня“ се хващат да пазят над тия гробове за някой залък в повече…

— Ако нямат уикска кръвчица в тинята, ще съжалят.

След като двамата мъже ги подминаха, псетата отново заръмжаха и се сборичкаха.

В стана пред тях заблещукаха огньове. Последната редица бранители патрулираше около кръглите кожени шатри, старци и младежи, напрегнати и със злобни погледи също като на браничарските псета.

— Имам чувството — измърмори Дюйкър, — че каузата със защитата на бежанците охладнява сред тези хора…

Капитанът се навъси, но не отвърна нищо.

Продължиха напред между редиците шатри. Пушекът от огньовете бе надвиснал тежко във въздуха, с миризмата на конска пикня и варени кокали, люта и в същото време — странно сладникава. Дюйкър се поспря, когато минаха покрай една старица, заета с един осажден котел с врящи кокали. Това, което вреше вътре, не беше само вода. Жената сбираше с помощта на дървено гребло трупащата се по повърхността мас и костен мозък, тикаше я в черво, след което щеше да я навърже и да го сложи да се суши за наденица.

Бабата забеляза историка и надигна дървеното гребло — все едно го предлагаше на някой малчуган да го оближе. Между тлъстините се мяркаха листа от пелин — билка, която Дюйкър някога беше обичал, но напоследък беше започнал да ненавижда, тъй като беше една от малкото, срещащи се в Одан. Усмихна й се и поклати глава.

Настигна капитана и той му заговори:

— Известен си, старче. Разправят, че живееш в духовния свят. Старата конярка не би предложила храна на кого да е — не и на мен, това поне е сигурно.

„Духовният свят. Да, живях там. Някога. Никога повече.“

— Виждат там някакъв старец в опърпани дрипи…

— И решават, че е докоснат от боговете. М-да. Само че не се подигравай с това на глас — може да ти спаси кожицата някой ден.

Огнището на Нил се отличаваше от другите наоколо с това, че над него нямаше врящ котел, нито прътове за сушене на месо. Горящата тор в малкия каменен кръг беше почти бездимна и мяташе чисти синкави пламъци. Младият магьосник седеше от едната страна на огнището и ръцете му ловко заплитаха кожени ивици в нещо като камшик.

Недалече от него бяха наклякали четирима от морските пехотинци на Лъл, улисани в последната проверка на оръжието и снаряжението си. Тежките им арбалети бяха начернени току-що, а после наклепани с мазна прах, за да се скрие лъскавината.

Само един бегъл поглед беше достатъчен Дюйкър да се увери, че това са корави воини, ветерани. Движенията им бяха пестеливи, подготовката — професионална. Нито мъжът, нито трите жени изглеждаха на по-малко от трийсет, и никой не проговори, нито вдигна глава, когато капитанът спря при тях.

Нил кимна на Дюйкър, щом историкът седна срещу него, и каза:

— Нощта обещава да е хладна.

— Намери ли местоположението на този боен главатар?

— Не точно. Района, като цяло. Сигурно разполага с някои дребни прегради срещу засичане… но щом се приближим, няма да му помогнат.

— Как намираш лице, което се отличава само със своята компетентност, Нил?

Младият магьосник сви рамене.

— Оставил е и… други знаци. Ще го намерим, това е сигурно. А после зависи от тях. — Той кимна към пехотинците. Разбрах нещо, историко, през тези няколко месеца в тази равнина.

— И какво е то?

— Професионалният малазански войник е най-смъртоносното оръжие, което познавам. Ако Колтейн разполагаше с три армии, вместо с три пети от една, щеше да смаже това въстание преди да е свършила годината. И толкова категорично, че Седемте града никога повече да не се вдигнат. Бихме могли да разбием на пух и прах Камъст Релой и сега — ако не бяха бежанците, които сме се заклели да браним.

Дюйкър кимна. Доста истина имаше в това.

Приглушените лагерни звуци създаваха илюзия за нормалност — всеобхватна прегръдка, която го изпълваше с безпокойство. Смътно си даде сметка, че губи способността си да се отпусне. Вдигна една клонка и я хвърли към огъня.

Ръката на Нил изплющя във въздуха.

— Тази — не.

Дойде още един млад магьосник, тънките му костеливи ръце бяха покрити с нащърбени белези от китките до раменете. Клекна до Нил и се изплю в огъня. Плюнката не изсъска.

Нил изправи гръб, хвърли настрана кожената плетка и погледна Лъл и войниците му. Бяха готови.

— Време ли е? — попита Дюйкър.

— Да.

Нил и другият магьосник поведоха групата през лагера. Малцина от родния им клан поглеждаха към тях и едва след няколко минути Дюйкър осъзна, че привидното безразличие може би е съзнателна проява на предписван от нравите им израз на почит. „Или нещо съвсем друго. Всеки поглед е урочасване, в края на краищата.“

Стигнаха до северния край на стана. Над равнината отвъд оплетените от тръстика прегради се стелеха дрипи мъгла. Дюйкър се намръщи.

— Ще разберат, че не е естествена.

Лъл изсумтя.

— Предвидили сме отвличащи ходове, разбира се. Три отделения сапьори в момента са отвън, с торби, пълни с игра…

Беше прекъснат от взрив на североизток, последван от тишина, изпълнена със смътни викове и плач в покрова на нощната тъма. А след това низ от експлозии раздра въздуха.

Мъглата погълна блясъците, но слухът на Дюйкър разпозна трясъка на пробивачките и тътнещия свисък на подпалвачките. Чуха се още писъци, последвани от бързия тропот на конски копита, стичащи се на североизток.

— Сега нещата ще се решат — промълви Лъл.

Отминаха минути, далечните крясъци заглъхнаха.

— Бълт успя ли най-сетне да издири онзи капитан на сапьорите? — попита по едно време историкът.

— Не сме му виждали лицето на нито една от сбирките, в които си чешем езиците, ако това имаш предвид. Но е тука някъде. Колтейн най-сетне прие, че е срамежлив.

— Срамежлив ли?

Лъл сви рамене.

— Шега, историк. Забрави ли какво е шега?

Нил най-после се обърна с лице към тях.

— Добре де — каза капитанът. — Край на приказките.

Няколко уикски пазачи издърпаха заострените колове, крепящи една от тръстиковите прегради, и бавно я спуснаха. Развиха над нея дебела кожа, за да приглуши неизбежното пращене от преминаването на групата.

Мъглата отпред се разсипваше на парцали. Един от тях се понесе към тях, загърна ги и пое със стъпките им през равнината.

Дюйкър съжали, че не беше задал повече въпроси. Колко далече е до постовете на вражеския лагер? Как смятаха да се промъкнат през тях незабелязано? Какъв беше редът за оттегляне в случай, че нещата се объркат? Ръката му хвана дръжката на късия меч на бедрото му; допирът му се стори някак странен и това го разтревожи — доста време беше изтекло, откакто за последен път бе използвал оръжие. „През всичките онези години наградата на императора бе в това да стоя далече от фронтовата линия. Както и разните алхимии, с чиято помощ кретам все още след зрялата си възраст. Богове, дори белезите от последния ужас са се заличили!“ „Никой, който е отраснал сред ръкописи и книги, не може да пише за света — казал му бе Келанвед веднъж, — поради което те назначавам за Имперски историк, войнико.“

„Но аз не мога да чета, императоре.“

„Неразвратен ум. Добре. Стария Ток ще те учи следващите шест месеца — той е един от малкото войници с мозък. Но само шест месеца. Не повече.“

„Императоре, той като че ли ще се справи по-добре от мен…“

„За него имам нещо друго. Направи каквото казах или ще заповядам да те набучат на кол на градската стена.“

Чувството за хумор на Келанвед беше странно дори в най-добри времена. Дюйкър помнеше онези уроци: той, трийсет и няколко годишен войник, прекарал повече от половината от тези години във военни кампании, седнал до синчето на Ток, завързаняк, който като че ли непрекъснато страдаше от настинка — ръкавите на ризата му вечно бяха хванали кора от засъхналите сополи. Беше отнело повече от шест месеца, но по това време учението вече се водеше от Ток-младши.

„Императорът обичаше уроците по унижение. Стига да не му се връща на него. Чудно, какво ли стана с Ток-старши? Изчезна след убийствата… винаги съм си мислил, че това ще да е работа на Ласийн… а Ток-младши… той отхвърли живота сред ръкописи и книги… сега е изгубен някъде в кампанията на Дженабакъз…“

Една стоманена ръка стисна силно историка за рамото. Дюйкър се вторачи в обруленото лице на Лъл и кимна. „Извинявай. Умът ми все още витае, изглежда.“

Бяха спрели. Отпред, сред облаците мъгла, смътно се издигаше настръхнал от остри колове вал от отъпкана пръст. Блясъкът на огньовете отвъд насипа шареше мъглата с оранжеви петна.

„Сега какво?“

Двамата магьосници бяха коленичили пет крачки напред. И двамата бяха съвсем неподвижни.

Зачакаха. Дюйкър долови приглушени гласове от другата страна на вала — бавно преминаваха от ляво на дясно и заглъхнаха по пътя на тайтанския патрул. Нил се извърна и махна с ръка.

Със заредени арбалети, морските пехотинци се плъзнаха напред. След миг историкът ги последва.

В пръстта пред двамата магьосници беше зейнало устие на тунел. Пръстта димеше, камъните и чакълът отскачаха нажежени. Отдолу изглеждаше, сякаш е изровен от нечии огромни ноктести ръце.

Дюйкър се намръщи. Мразеше тунелите. Не, те го ужасяваха. Нищо разумно нямаше в това… „Нова грешка. Тунелите се срутват. Хората остават заровени живи. Всичко това е съвсем ясно, възможно, вероятно, неизбежно.“

Нил поведе — запълзя навътре и се скри. Другият магьосник бързо го последва. Лъл се извърна към историка и му махна да тръгва.

Дюйкър поклати глава.

Капитанът го посочи, после посочи дупката и промълви безмълвно: „Веднага.“

Историкът изсъска проклятие и запристъпва напред. Щом се доближи, ръката на Лъл се стрелна, сграбчи го за прашната телаба и го натика в дупката.

Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не изврещи. Запълзя и задраска отчаяно с нокти. Изрита и усети как петата му удари нещо. „Бас държа, че е ченето на Лъл. Пада ти се, кучи сине!“ Задоволството, което го обля, помогна. Той пропълзя покрай старите тинести наноси и се оказа обкръжен като в пашкул от здрава скална основа. „Едва ли ще се срути“, каза си наум и мисълта прозвуча в главата му куха и безсмислена. Тунелът продължаваше да слиза надолу, топлата скала стана хлъзгава, а след това — мокра. Кошмарните образи как се дави смениха страха от срутването.

Поколеба се, докато острият връх на меч не се опря в изтърканата му подметка — проби я и се забоде в ходилото му. Дюйкър изохка и продължи.

Тунелът се изравни. Пълнеше се с вода — капеше от всички страни. Историкът се провря още напред и загази в студения поток. Спря, гребна шепа и отпи. Метален и песъчлив вкус. „Но се пие.“

Равният участък продължаваше все напред и напред. Потокът ставаше все по-дълбок, с тревожеща бързина. Прогизнал до кости и ужасно натежал от мокрите дрехи, Дюйкър газеше с усилие, капнал от умора, мускулите го предаваха. Само кашлиците и храченето зад гърба му го караха да продължи. „Отзад вече се давят, аз съм следващият!“

Запровира се нагоре, дращеше с нокти в калта и ронещата се пръст. Отпред се появи грубо очертано кълбо от сивкава мъгла — беше стигнал до изхода.

Нечии ръце го сграбчиха под мишниците и го издърпаха навън, превъргаляха го и го пуснаха сред треви с остри, режещи стръкове. Той остана да лежи тихо, задъхан и зяпнал ниския таван от мъгла над себе си. Едва забеляза през непроницаемата сивота фигурите на морските пехотинци — измъкваха се от тунела и оформяха защитен кордон, дъхът им излизаше със съсък, а от оръжията им капеше разкаляна вода. „Тетивите на арбалетите ще се разхлабят, освен ако не са били накиснати в масло и намазани с восък. Разбира се, че са намазани — войниците не са идиоти. Предвидили са всяка възможност, дори че може да се наложи да плуват под една прашна равнина. Веднъж видях как един войник намери приложение на рибарски такъми насред пустинята. Какво прави един малазански войник толкова опасен? Разрешено им е да мислят.“

Дюйкър се надигна.

Лъл говореше с пехотинците с помощта на добре отмерени жестове. Те му отвърнаха по същия начин, след което се пръснаха в сивите пелени. Нил и другият магьосник запълзяха напред през тревата към блясъка на един от огньовете, смътно червен в мъглата.

Обкръжиха ги гласове, тихо мърморене на грубоватия тайтански език — залудуваха из мъглата така обезпокоително, че Дюйкър по някое време беше сигурен, че цяло отделение стои само на крачка зад гърба му и кротко обсъжда къде точно в гърба му да забучат копията си. Колкото и да си играеше мъглата със звука, той можеше да се закълне, че Нил и приятелят му усилват ефекта с магията си и че скоро ще заложат живота си на това объркване на слуха.

Лъл го потупа по рамото и махна с ръка напред, където се бяха стопили фигурите на магьосниците. Загърналата ги мъгла беше непроницаема — нищо не се виждаше на повече от една ръка разстояние. Намръщен, историкът се смъкна по корем, превъртя ножницата на късия си меч отзад на бедрото и запълзя като червей напред, където ги чакаше Нил.

Огънят беше голям, пламъците горяха с мъртвешка бледнина през булото на мъглата. Около него стояха или седяха шестима тайтански воини, загърнати в козинявите си наметала. Дъхът им излизаше на бели кълбета.

Взрян в сцената до Нил, Дюйкър успя да различи тънката патина на скреж, покрил земята. Леденият въздух се полюшваше над тях, раздвижен от лекия нощен вятър.

Историкът сръга младия магьосник, кимна към скрежа и повдигна питащо вежди.

В отговор Нил съвсем леко сви рамене.

Воините чакаха някого, протегнали боядисаните си в червено длани към пламъците, за да ги стоплят. Сцената си остана неизменна още двайсетина дъха, а после насядалите и клечащите се надигнаха и заедно с останалите се обърнаха в една и съща посока — вляво от Дюйкър.

В светлината на огъня се появиха два силуета. Първият мъж беше едър като мечок и приликата се подсилваше от животинската кожа, загърнала широките му рамене. На двете му бедра стърчаха дръжките на едноостри метателни брадви. Връзките на кожената ризница не бяха стегнати от гръдната кост нагоре и се виждаха яките мускули и рунтавите сплъстени косми. Чертите пурпурна боя по лицето издаваха, че е боен вожд — всяка бе знак за наскоро спечелена битка. Множеството прясно изрисувани черти ясно показваха, че страданията на малазанците са причинени от неговите ръце.

А зад това внушително същество стоеше воин на семк.

„Още едно предположение зачеркнато.“ Явно прословутата омраза на племето семк към всички, които не са семк, бе оставена настрана, в подчинение на богинята на Вихъра. „Или по-точно, заради унищожението на Колтейн.“

Войнът на семк представляваше по-набит и по-страховит вариант на тайтанския боен главатар — беше толкова космат, че не му беше нужна меча кожа. Единственото му облекло беше кожената превръзка около слабините и няколкото колана, стегнали здраво корема му. Беше покрит с мазна пепел, рунтавата му черна коса висеше на гъсти кичури, брадата му беше накичена с костени фетиши. Презрително озъбената усмивка, изкривила лицето му, изглеждаше неизменна.

Последната подробност, която се разкри, щом воинът пристъпи към огнището, беше шевът от сушено черво, зашил устата му. „Дъх на Гуглата, семк взимат клетвите си за мълчание съвсем на сериозно!“

Въздухът стана непоносимо леден. Смътна тревога прошепна в тила на Дюйкър и той посегна, за да сръга отново Нил.

Преди да е успял да докосне магьосника, изщракаха арбалети. Две метални стрели се забиха в гърдите на тайтанския главатар, а още двама от тайтанските воини изпъшкаха, преди да рухнат на земята. Пета стрела се заби дълбоко в рамото на телохранителя семк.

В същия миг земята под огнището изригна и към небето се разлетяха горящи въглени и цепеници. От земните недра се измъкна многокрак, покрит с катран звяр и нададе пронизващ костите крясък. Разбесня се сред останалите тайтанци и ноктите му задраха през броня и плът.

Бойният главатар се смъкна на колене, зяпнал тъпо в оребрените с кожа стрели, забити в гърдите му. Закашля се, от устата му бликна кръв, сгърчи се, после рухна по лице на прашната земя.

„Грешка… този не е…“

Войнът на семк беше изтръгнал стрелата от рамото си. Въздухът около него се завихри до бяло. Приковал черните си очи в земния дух, той скочи да го посрещне.

Нил се беше вкочанил до историка. Дюйкър се извърна рязко, за да го разтърси, и разбра, че младият магьосник е изпаднал в несвяст.

Другият уикски магьосник беше скочил — и залитна под невидимата магическа атака. От тялото му се разлетяха късове плът и кръв… само за няколко мига лицето му се оголи до кости и хрущял. Дюйкър видя как очите на момчето изхвръкнаха от орбитите и извърна глава.

От всички страни връхлитаха тайтанци. Историкът повлече Нил назад. Видя как Лъл и един от пехотинците му стреляха и как стрелите им се забиха почти в една точка в гърба на семка. В мрака профуча копие и отскочи от металната ризница на войника. Двамата хвърлиха арбалетите и извадиха дългите си ножове, за да посрещнат първите воини.

Земният дух вече врещеше, три от крайниците му вече бяха откъснати от тялото, въргаляха се и подритваха по земята. Семкът се бе превърнал в безмълвна машина за убиване — забравил за стрелите в гърба си, налиташе и налиташе, за да довърши земния дух. Студ на вълни се лееше от тялото му — студ, който Дюйкър позна: „Богът на семк — част от него е оцеляла, част от него властва сега над избрания си воин…“

На юг отекнаха взривове. „Пробивачи“. Нощта се изпълни с писъци. Малазанските сапьори с шрапнели и огън прокопаваха отвор през тайтанските редици. „А аз бях решил, че нашата мисия е самоубийствена.“

Продължаваше да влачи Нил на юг, към взривовете, и се молеше дано сапьорите да не го вземат за враг.

Наблизо изтътнаха конски копита. Изкънтя желязо.

Изведнъж една от морските пехотинки се появи до него. Половината й лице беше покрито с кръв, но тя захвърли меча си, издърпа магьосника от ръцете на историка и без усилие го метна на рамо.

— Извади проклетия си меч и ме прикривай! — изръмжа жената и се втурна напред.

„Без щит? Гуглата да ни вземе дано, не можеш да се биеш с къс меч без щит!“ Но оръжието се озова в ръката му, сякаш само беше изхвръкнало от ножницата, та дръжката му да кацне в дланта му. Желязното острие изглеждаше окаяно късо, когато запристъпва заднешком след пехотинката, стиснал оръжието пред себе си.

Петите му се удариха в нещо меко, от устата му се изтръгна проклятие, той залитна и падна.

— Ставай, по дяволите! Някой идва!

Беше се спънал в тялото на тайтански копиеносец, повлечен от коня си, преди посечената му ръка най-сетне да изпусне юздите. Дълбоко във врата му стърчеше забита метателна звезда. Историкът примига — „оръжие на Нокът, звездата…“ — и се надигна. „Още едно невидимо подкрепление?“ Шумът на битката отекваше през мъглите все едно, че се беше развихрило пълномащабно сражение.

Дюйкър отново заотстъпва заднешком, прикривайки пехотинката, която носеше Нил на рамо.

След миг трима тайтански воини изскочиха от мъглата, размахали тълварите си.

Десетилетната подготовка като войник го спаси в първата им атака. Дюйкър се присви, пресрещна воина вдясно, изпъшка, щом облечената в кожа ръка на противника се стовари върху рамото му, а после изохка, когато тълварът изсъска — тайтанецът беше извил китката си и посече дълбоко лявото му бедро. Още докато болката го пронизваше, беше вдигнал късия меч нагоре към гръдния кош на воина и прониза сърцето му.

С усилие издърпа забилото се острие и скочи надясно. Тялото падаше между него и двамата останали воини, и двамата възпрепятствани от това, че боравеха с дясната ръка. Посичащите тълвари изсъскаха на цял разтег от Дюйкър.

По-близкото оръжие беше замахнало толкова силно, че се заби в земята. Историкът натисна с все сила с крак тъпата страна на острието и изтръгна тълвара от ръката на тайтанеца. После с дивашки удар замахна между рамото и врата и острието съсече прешлените.

Без да чака, той се хвърли покрай залитащия назад воин, за да пресрещне третия тайтанец, но в същия миг видя как той рухна по очи на земята — сребърната дръжка на нож за мятане стърчеше между плешките му. „Етикетът на Нокът… бих го разпознал навсякъде!“

Историкът спря, огледа се с кървясали очи, но не видя никого. Мъглата се стелеше, гъста и миришеща на пепел. Пехотинката изсъска зад него и той се обърна. Беше се свила в края на изкопа и му махаше с ръка да я последва.

Плувнал в пот и разтреперан, Дюйкър се добра до нея.

Тя се ухили.

— Адски ме впечатли с играта с меча, старче, макар че не разбрах как оправи последния.

— Не видя ли никой друг?

— А?

Дюйкър вдиша с усилие и поклати глава. После погледна Нил, който лежеше неподвижно на насипа.

— Какво му е?

Пехотинката сви рамене. Светлосините й очи продължаваха да го гледат с възхищение.

— Можем да те използваме в редиците си.

— Това, което съм изгубил от скоростта, го компенсирам с опита, а опитът ми казва да не се бъркам в кланета като това. Това не е игра за старци, моето момиче.

Тя му отвърна с гримаса, но и с добро чувство.

— Нито пък за старици. Хайде, боклукът зави на изток. Би трябвало да можем да минем през този ров без проблеми. — Надигна без усилие тялото на Нил на рамото си.

— Заковахте не когото трябва, знаеш ли…

— И аз го разбрах. Оня семк беше обсебен, нали?

Добраха се до другия бряг и се запромъкваха внимателно между набитите в пръстта колове. В тайтанския стан горяха шатри и мъглата се усилваше от пушеците. Крясъци и звън на оръжие все още кънтяха в далечината.

— Видя ли някой друг да се измъква? — попита Дюйкър.

Тя поклати мълчаливо глава.

Скоро се натъкнаха на десетина трупа — тайтански патрул, избит от шрапнели. Градушката от железни късове ги беше разкъсала ужасно. Диря от кръв показваше накъде са се оттеглили оцелелите.

Мъглата изтъня, щом наближиха уикския фронт. Няколко копиеносци на Мармота, патрул около преградите от плетена тръстика, ги забелязаха и препуснаха към тях.

Очите на всички се приковаха в Нил.

— Ще оживее — увери ги пехотинката. — Но побързайте да намерите Сормо.

Двама от конниците препуснаха бясно към лагера.

— Някаква вест за другите пехотинци? — обърна се Дюйкър към най-близкия конник.

Уикецът кимна.

— Капитанът и още един се измъкнаха.

От мъглите изскочи отряд сапьори — тичаха, но забавиха и продължиха ходом, щом видяха групата.

— Два разбивача — кисело заговори единият. — А онова копеле просто си стана, все едно бълха го ухапала.

Дюйкър пристъпи към него.

— Кой, войник?

— Оня космат семк…

— Вече не е космат — подхвърли друг от сапьорите.

— Мисията ни беше „прочистване“ — ухили се първият с разкървавената си уста. — Брадвата на Колтейн — вие бяхте острието, ние бяхме клинът. Зачукахме го онова огре, ама полза никаква…

— Сержа го удари стрела — каза другият сапьор. — Дробовете му кървят…

— Само единия, игла ме боцнала — поправи го сержантът и спря, за да се изхрачи. — Другият си е добре.

— Не можеш да дишаш кръв, серж…

— Спал съм в една палатка с тебе, момче — дишал съм и по-лошо.

Продължиха напред, увлечени в спор дали сержантът трябва да потърси знахар, или няма нужда. Пехотинката зяпна след тях и заклати глава. После се обърна към историка.

— Ще ви оставя, за да поговоря със Сормо, сър, ако нямате нищо против.

Дюйкър кимна.

— Двама от приятелите ти не са се върнали…

— Но един е успял. Следващия път, като реша да се поупражнявам с меча, ще ви потърся, сър.

— Ставите ми вече не държат, момиче. Ще трябва да ми дадеш аванс.

Тя внимателно сложи Нил на тревата и тръгна.

„Десет години по-млад да бях, сигурно щеше да ми стиска да й предложа… е, все едно. После само ще се дърлим край огнището…“

Двамата уикски конници се върнаха — водеха едно свирепо на вид куче, което влачеше носилка. Конско копито го беше ударило преди време по главата и костите бяха зараснали накриво, така че му придаваха безумна полуусмивка, която отиваше на жестокия блясък в очите му.

Конниците слязоха и грижливо положиха Нил върху носилката. Кучето хукна обратно към уикския стан.

— Ей на това му се вика грозно животно — рече капитан Лъл зад историка.

Дюйкър изсумтя.

— Доказателство, че черепите им са само кокал, без капка мозък.

— Още ли си объркан, историко?

Той се намръщи.

— Защо не казахте, че имаме тайна помощ, капитане? Кои бяха, хора на Пормквал ли?

— За какво ми говориш, в името на Гуглата?

— За Нокътя. Някой прикриваше оттеглянето ни. Използва звезди и ножове и се движи невидим като дъх на Гуглата! Колко още подробности пази за себе си Колтейн?

— Няма начин Колтейн да знае за всичко това, Дюйкър — отвърна Лъл и поклати глава. — Ако си сигурен в това, което твърдиш — а аз смятам, че си — Юмрукът ще иска да го научи. Веднага.

За първи път, доколкото помнеше Дюйкър, Колтейн изглеждаше уплашен. Стоеше вцепенен, сякаш не беше сигурен, че някой няма да се промъкне зад гърба му, с невидими ножове, само на миг от смъртоносния удар.

Бълт изръмжа гърлено.

— Жегата сигурно е размътила ума ти, историко.

— Знам много добре какво видях, чичо. И знам какво почувствах.

Последва дълга тишина; въздухът в шатрата сякаш замръзна.

Влезе Сормо и спря на входа, след като Колтейн го прониза със свирепия си поглед. Раменете на магьосника бяха отпуснати, сякаш не можеха повече да понесат бремето, с което бе натоварен през всичките тези месеци. Тъмните торбички под очите му издаваха умора.

— Колтейн има няколко въпроса към теб — каза му Бълт. — По-късно.

Младежът сви рамене.

— Нил се съвзе. Имам отговори.

— Въпросите са други — рече нашареният с белези ветеран с мрачна усмивка.

— Обясни какво се случи, магьоснико — каза Колтейн.

— Богът на семк не е мъртъв — каза Дюйкър.

— Склонен съм да подкрепя това мнение — промърмори Лъл от мястото си на походния стол и намигна на историка.

— Не е точно така — поправи ги Сормо. Поколеба се, вдиша дълбоко и продължи: — Богът на семк всъщност е унищожен. Разкъсан е на късове и е изгълтан. Понякога едно парче плът може да съдържа такава злост, че да поквари онзи, който го е погълнал…

Дюйкър се наведе напред.

— Земен дух…

— Да, дух на земята. Скрита амбиция и внезапна сила. Другите духове… не подозираха.

Лицето на Бълт се изкриви от отвращение.

— Изгубихме седемнайсет бойци само за да убием шепа тайтански главатари и да разкрием един измамен дух?

Историкът потръпна. За пръв път чуваше точното упоменаване на жертвите. Първата слабост на Колтейн. „Дано Опонн да ни се усмихне и врагът да не разбере.“

— С това знание — обясни кротко Сормо — в бъдеще ще бъде спасен животът на много други. Духовете вече са стъписани — смутени бяха от това, че не могат да засекат набезите и засадите, а сега вече знаят защо. Не са помисляли да потърсят след ближните си. Сега ще въздадат своето правосъдие, щом им дойде времето…

— Тоест набезите ще продължат? — Ветеранът едва се сдържа да не се изхрачи. — Ще могат ли вашите духове съюзници да ни предупреждават поне — както го правеха преди време, толкова ефективно?

— Усилията на измамника ще бъдат осуетявани.

— Сормо — попита изведнъж Дюйкър, — защо онзи семк беше със зашита уста?

Магьосникът му отвърна с полуусмивка.

— Онова същество е зашито отвсякъде, историко. Да не се измъкне погълнатото.

— Странна магия. — Дюйкър поклати глава.

Сормо кимна.

— Древна. Магия на вътрешности и на кости. Мъчим се да си възвърнем знанието, което някога сме притежавали инстинктивно. — Въздъхна. — От времена преди Лабиринтите, когато магията се е намирала отвътре.

Допреди година Дюйкър щеше да настръхне от любопитство и възбуда при такива думи и щеше да започне неуморно и безкрайно да разпитва магьосника. Сега думите на Сормо глухо отекнаха в кухините на изтощената му душа. Нищо друго не искаше освен да поспи, а знаеше, че ще му бъде отказано за следващите дванайсет часа — лагерът вече се разбуждаше, макар до утрото да оставаше още час.

— Ако случаят е такъв — провлече Лъл, — защо оня семк не се пръсна като надут мехур, когато го набоцкахме?

— Погълнатото се е скрило дълбоко. Я ми кажете, коремът на този обсебен семк беше ли защитен?

Дюйкър изсумтя.

— С някакви колани. От дебела кожа.

— Само това?

— Какво стана с Нил?

— Бил е изненадан. Възползвал се е от онова, което успяхме да си припомним. Когато го е ударила магическата атака, се е отдръпнал навътре в себе си. Атаката го е последвала, но е останал неуловим, докато злокобната сила не се изтощи. Учим се.

В ума на Дюйкър се събуди образът с ужасната смърт на другия магьосник.

— На скъпа цена.

Сормо замълча, но болката се изписа в очите му.

— Вдигаме скоростта — обяви Колтейн. — Дневната дажба вода на всеки войник да се намали с по една глътка…

Дюйкър се надигна.

— Но вода имаме.

Всички погледи се извърнаха към него. Историкът се усмихна кисело на Сормо.

— Виждам, че докладът на Нил е бил доста… сух. Духовете ни изровиха тунел през скалата. Както може да потвърди капитанът, скалата сълзи и долу има вода.

Лъл се ухили.

— Гуглата да ме лъхне дано, старецът е прав!

Сормо го гледаше ококорен.

— Като не задаваме правилните въпроси, страдахме дълго… и ненужно.

Изпълнен с нова енергия, Колтейн оголи зъби и изръмжа на магьосника:

— Разполагаме с един час да облекчим сто хиляди гърла.

От скалата, разцепила прерията с обрулени от вятъра издатини, капеха сладки сълзи. Изкопаха се дълбоки ями. Въздухът оживя от радостни песни и от благословеното мълчание на животните, заситили жаждата си и престанали да реват окаяно. А под всичко това се долавяше едно топло подмолно течение. За първи път духовете на земята поднасяха дар, недокоснат от смъртта. Радостта им бе съвсем доловима за сетивата на Дюйкър, който стоеше недалече от края на лагера, загледан и заслушан.

Ефрейтор Лист стоеше до него — треската му беше минала.

— Процеждането нарочно е бавно, но не достатъчно бавно — някои стомаси ще се разбунтуват — по-безразсъдните могат да се самоубият…

— Да. Някои биха могли.

Дюйкър вдигна глава и бавно огледа северния бряг на долината. По протежението му се бяха подредили тайтански конници и наблюдаваха сцената долу, както си представяше историкът, със страх и удивление. Не се съмняваше, че армията на Камъст Релой страда от жажда въпреки предимството, с което разполагаше — да завладява и държи всички водоизточници на Одан.

Както ги гледаше, очите му засякоха бяло петно, което бързо се спусна по склона и се скри от погледа му. Дюйкър изсумтя.

— Казахте ли нещо, сър?

— Просто няколко диви кози — отвърна историкът. — Минават на другата страна…

Пясъчните повеи бяха изровили дупки по стръмните скатове на скалното плато — напор, започнал с извайването на кухини, след това — на пещери, после — на тунели и най-сетне — на проходи, които като едното нищо можеше да стигат чак до другата страна. Като ненаситни червеи, разяждащи старо дърво, ветровете поглъщаха скалното лице на урвата, изникваха дупка след дупка, стените между тях изтъняваха, някои рухваха, тунелите се уширяваха. Повърхността на платото обаче си оставаше — огромна каменна шапка, кацнала над непрестанно смаляващите се основи.

Кълп никога не беше виждал подобно нещо. „Все едно че Вихърът съзнателно ни е нападнал. Защо да подлага на обсада някаква си скала?“

Тунелите пищяха от вятъра, всеки със своя собствен пронизителен глас, и тези гласове се сливаха в страховит хор. Пясъкът, ситен като прах, се въртеше и завихряше по наносите в подножието на урвата. Кълп погледна през рамо към чакащите Хеборик и Фелисин — две смътни фигури, присвити доземи срещу яростта на бурята.

Вече от три дни Вихърът не им оставяше никакъв подслон, още от първия миг, в който се беше спуснал над тях. Вятърът връхлиташе от всички посоки. — „Сякаш безумната богиня ни е нарочила.“ Тази възможност не беше чак толкова невероятна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Злокобната воля, стаена в бурята, бе нещо съвсем доловимо. „Ние сме натрапници в края на краищата. Омразата на Вихъра винаги е била насочена срещу външните. Горката Малазанска империя, да се набута в една толкова добре изпипана легенда за бунт…“

Магът пропълзя при другите. Наложи се да се наведе, за да го чуят в несекващия вой.

— Има пещери! Само че вятърът беснее през устията им — подозирам, че е прорязал целия хълм!

Хеборик трепереше, изпаднал от заранта в треска от изтощението. Гаснеше бързо. „Всички гаснем.“ Почти се беше стъмнило — неизменната охра над главите им заглъхваше — и магът прецени, че за последните дванайсет часа са изминали не повече от една левга.

Нямаха нито вода, нито храна. Гуглата идеше по петите им.

Фелисин сграбчи опърпаното наметало на Кълп и го дръпна към себе си. Устните й бяха напукани, в ъгълчетата им беше полепнал пясък.

— Все едно, ще се опитаме!

— Не знам. Целият хълм може да се срине…

— Пещерите! Влизаме в пещерите!

„Или ще умрем тук, вън, или ще умрем там, вътре. Пещерите поне ще осигурят гробница за телата ни.“ Той кимна.

Повлякоха Хеборик. Стръмнината им предлагаше десетки възможности с проядената си като кошер фасада. Не се и опитаха да избират, просто се напъхаха в устието на първата пещера, на която се натъкнаха — широк и странно плосък тунел, който сякаш продължаваше равно — поне първите няколко крачки.

Вятърът ги тласкаше в гърба като чудовищна длан, непоколебим в яростния си напор. Пристъпиха напред и мракът ги обгърна сред въртоп от писъци.

Подът беше неравен и затрудняваше вървенето им. След петнайсет крачки се натъкнаха на издутина от кварцит или друг някакъв кристален минерал, устоял на ерозията на вятъра. Заобиколиха го и в завета му намериха първия си заслон срещу смазващата сила на Вихъра от повече от седемдесет часа.

Хеборик лежеше отпуснат в ръцете им. Сложиха го в дълбоката до глезените прах в подножието на скалната издатина.

— Ще огледам напред — изрева Кълп на Фелисин, за да го чуе.

Тя кимна и се смъкна на колене.

След още трийсетина крачки магът се озова в по-голяма кухина. Пространството беше изпълнено с кварцити, смътно отразяващи струящата от нещо подобно на таван от натрошено стъкло светлина на петстотин стъпки над тях. Кварцитът се издигаше на отвесни жили и блестящите стълбове оформяха галерия със смайваща красота въпреки бушуващия между тях, изпълнен с прахоляк вятър. Кълп закрачи напред. Оглушителният вой заглъхна и се изгуби в необятния простор на пещерата.

Близо до центъра й се издигаше камара от срутени камъни с твърде правилна форма, за да са естествени. Бляскавото вещество на тавана покриваше на места и тях — по една от почти правоъгълните им страни, както забеляза магът след беглия оглед. Той се наведе, погали с ръка една такава страна и се приведе още по-ниско. „Дъх на Гуглата, та това наистина е стъкло! Многоцветно, натрошено и претопено…“

Погледна нагоре. В тавана зееше широка дупка, чиито ръбове сияеха със същата странна хладна светлина. Кълп се поколеба, след което разтвори Лабиринта си. И изсумтя. „Нищо. Благословена да е Кралицата. Никаква магия — всичко е съвсем обикновено.“

Присвит срещу вятъра, магът тръгна обратно към другите. Завари ги и двамата заспали, или изпаднали в несвяст. Кълп ги огледа и от мъртвешката сдържаност на съсухрените им лица го побиха ледени тръпки. „Може би ще е по-милостиво изобщо да не ги събуждам.“

Усетила сякаш появата му, Фелисин отвори очи, изпълнени с внезапно предчувствие.

— Няма да ти е толкова лесно.

— Този хълм е погребан град, а ние сме под погребаното.

— Е, и?

— Вятърът е опразнил поне една от камерите. Издухал е пясъка.

— Нашата гробница.

— Може би.

— Добре. Да вървим.

— Има само един проблем — каза навъсено Кълп. — Входът е на около петнайсет стъпки над главите ни. Има една колона от кварцит, но катеренето няма да е никак лесно, не и в състоянието, в което сме.

— Направи си номера с Лабиринтчето.

— Какво?

— Отвори ни портал.

Той я зяпна.

— Не е толкова просто.

— Умирането е просто.

Кълп примига.

— Добре, дай да вдигнем стареца на крака.

Очите на Хеборик бяха подути, затворени и от ъгълчетата им капеха сълзи. Той се събуди, без никаква представа къде е. Широката му уста се разтвори в грозна усмивка.

— И тук са се опитали, нали? — попита, докато пристъпяше напред, подкрепян от двамата. — Опитали са се и са си платили, о, спомените за вода, толкова погребани съдби…

Добраха се до мястото с отвора в тавана. Фелисин опипа най-близката до дупката колона кварцит.

— Това май ще трябва да го изкатеря като доусийка кокосова палма.

— И как става това? — попита я Кълп.

— С нежелание — измърмори Хеборик, килнал глава, сякаш се вслушваше в някакви доловими само от него гласове.

Фелисин се обърна към мага и каза:

— Ще ми трябват каишките от колана ти.

Кълп изсумтя и започна да сваля кожените ремъци от кръста си.

— Адски неподходящ момент да искаш да ме видиш без гащи, момиче.

— Малко смях няма да ни дойде зле.

Той й подаде колана и я загледа как започна да стяга каишките около глезените си. Примижа като видя колко яростно затегна възлите.

— Сега ми дай каквото е останало от наметалото ти, моля.

— Че какво й е на ризата ти?

— Не пускам на никого да ми зяпа гърдите — не и безплатно. Освен това наметалото ти е по-дебело.

— Възмездие е имало — заговори Хеборик. — Методично, безстрастно прочистване на покварата.

Кълп го изгледа намръщено.

— Какви ги дрънкаш, Хеборик?

— Първата империя. Градът горе. Дошли са и са внесли ред. Безсмъртните пазители. Какъв разгром! Дори със затворени очи мога да видя ръцете си — опипват слепешком, опипват. Празни. — Смъкна се, покрусен от внезапно обзелата го скръб.

— Не му обръщай внимание — каза Фелисин и пристъпи към нащърбения кварцов стълб, сякаш искаше да го прегърне. — Дъртата жаба изгуби бога си и това му е съсипало ума.

Кълп замълча.

Фелисин обгърна колоната и сключи ръцете си от другата страна, като стисна краищата на наметалото и ги усука силно. Коланът между краката й се впи в отсамната страна на стълба.

— Аха — каза Кълп. — Разбирам. Умна доусийка.

Тя вдигна усуканото наметало колкото може по-нависоко от другата страна, после дръпна и се изкатери около половин педя — с изпънати нагоре колене, а коженият ремък изплющя в стълба. Възлите му се забиха в глезените й и той видя как я прониза болка.

— Изненадан съм, че доусийците изобщо имат крака.

— Май съм пропуснала някоя малка подробност — изохка тя.

Честно казано, магът не мислеше, че ще успее. Преди да е изкатерила шест стъпки — все още на цял човешки бой от тавана — от глезените й вече течеше кръв. Трепереше цялата и напрягаше неподозираните си, но бързо изчерпващи се запаси енергия. Но не спря. „Кораво, много кораво същество е. Надминава ни всички, всеки път.“ Тази мисъл му напомни за Баудин — прогонен, сега сигурно се мъчеше някъде отвън, в бурята. „И той е корав. Упорит и здрав. А ти, Демонски нокът?“

Фелисин най-сетне се добра на ръка разстояние до проядения ръб на отвора. И там се разколеба.

„Тъй, а сега какво?“

— Кълп! — Гласът й отекна зловещо и заглъхна сред воя на вятъра.

— Да?

— Колко близо са стъпалата ми до теб?

— Може би десет стъпки. Защо?

— Накарай Хеборик да се опре на стълба. Качи се на раменете му…

— В името на Гуглата, защо?

— Трябва да стигнеш до глезените ми, после да се изкатериш над мен — не мога да се пусна — нищо не ми остана!

„Богове, не съм толкова корав като тебе, момиче.“

— Мисля, че…

— Хайде! Нямаме избор, проклет да си!

Кълп изсъска и се обърна към Хеборик.

— Старче, можеш ли да ме разбереш? Хеборик!

Бившият жрец се надигна ухилен.

— Помниш ли каменната ръка? Пръста? Миналото е един чужд свят. Невъобразими сили. Да ги докоснеш значи да съживиш нечии чужди спомени, мисли и сетива толкова чужди за теб, че те влудяват.

„Каменната ръка? Бълнува нещо кучият му син.“

— Трябва да стъпя на раменете ти, Хеборик. Трябва да стоиш здраво — щом изпълзим горе, ще те издърпаме, разбра ли ме?

— На раменете ми. Планина от камък на раменете ми, всеки камък — изваян и оформен от живот, взет от Гуглата отдавна, отдавна. Колко копнежи, желания, тайни? Къде отива всичко това? Невидимата енергия на мисълта приживе е храна за боговете, знаеш ли това? Ето защо те трябва — трябва — да са капризни!

— Хайде де! — проплака отгоре Фелисин. — Хайде!

Кълп пристъпи зад бившия жрец и опря длани на раменете му.

— Сега стой здраво…

Но вместо да го послуша, старецът се обърна с лице към него. Събра китките си, с пространство между тях, където щяха да са липсващите длани.

— Стъпи. Ще те отпратя направо до нея.

— Хеборик… нямаш ръце да държиш стъпалото ми…

Старецът се ухили още по-широко.

— Разсмиваш ме.

Кълп се изуми, щом кракът му се намести в здраво стегнатото стреме на невидимите пръсти. Отново опря ръце на раменете на стареца.

— Ще идеш право нагоре — рече Хеборик. — Сляп съм. Насочи ме.

— Една стъпка назад. Още. Така.

— Готов ли си?

— Да.

Но се оказа неподготвен за огромния порив на силата, която го надигна и с лекота го изхвърли нагоре. Инстинктивно посегна за Фелисин, не успя да я хване… за късмет, защото профуча покрай нея и през дупката на тавана. За малко да падне право надолу, но в паниката тялото му над кръста се изви и се стовари болезнено на ръба. Той простена и се отпусна.

Вкопчил пръсти в невидимите плочи, магът изпълзя на пода.

Гласът на Фелисин проплака отдолу.

— Кълп? Къде си?

Той усети почти истеричната усмивка, замръзнала на лицето му, и отвърна:

— Тук, горе. Ей сега ще те издърпам, момиче.

С помощта на невидимите си длани Хеборик бързо се изкатери по стъкменото от кожа и плат въже, което Кълп спусна след десет минути. Свита до отвора в малката мрачна кухина, Фелисин гледаше, обзета от неудържим страх.

Болката я изтезаваше. Усещането в ходилата й се беше върнало с мълчалива ярост. Бяла прах беше полепнала по кръвта на глезените й и по раздраните от кристалните ръбове на стълба китки. Тя трепереше неудържимо. „Този старец приличаше на умрял, излязъл от гроба. Умрял. Гореше в треска, но бълнуванията му не бяха само празни думи. Знание имаше в тях, неведомо знание. А ето че и призрачните му ръце станаха истински.“

Погледна Кълп. Магът намръщено гледаше разкъсаните дрипи от наметалото в ръцете си. После въздъхна и очите му мълчаливо се извърнаха към Хеборик, който сякаш отново затъваше в треската си.

Кълп бе сътворил смътна светлина, колкото да се откроят голите каменни стени. Покрай една от тях се издигаха вдлъбнати стъпала и водеха към масивна врата. В основата на отсрещната стена по пода се редяха кръгли издутини с големината на буренца. Окачени на вериги от тавана в другия край на помещението висяха покрити с ръжда куки. Всичко изглеждаше замазано за очите на Фелисин — или всичко бе странно изхабено, или ефектът се дължеше на чародейната светлина на мага.

Тя поклати глава и се сгуши, за да спре да трепери.

— Това катерене си го биваше, момиче — промълви Кълп.

Тя изсумтя.

— И безсмислено, както се оказа. — „И сигурно ще ме довърши. За това катерене не стигаха само мускули и кокал. Чувствам се… празна, нищо не е останало у мен.“ Изсмя се.

— Какво?

— Намерихме мазе на гробница.

— Още не съм готов да умра.

— Блазе ти.

Загледа го как се надига с усилие.

— Тази стая някога е била наводнена. С течаща вода.

— Откъде и накъде?

Той сви рамене и закрета с усилие към стъпалата.

„Изглежда на сто години. Точно толкова, на колкото се чувствам и аз. Двамата заедно сме колкото Хеборик. Добре поне, че се уча да понасям иронията.“

След няколко минути Кълп най-сетне се изкачи до вратата. Опипа я.

— Бронзов обков — чак усещам ударите на чуковете, които са го сплескали. — Почука с пръст по тъмния метал. Отвърна му стържещ шепот. — Дървото под него е изгнило.

Дръжката се прекърши в ръката му. Магът изруга тихо, след което опря рамо във вратата и натисна.

Бронзът изпращя и поддаде. След миг вратата се срути и той падна сред облак прах.

— Преградите никога не са толкова здрави, колкото си мисли човек — заговори Хеборик, щом ехото от срутването заглъхна. Стоеше прав, вдигнал сакатите си ръце пред себе си. — Сега го разбирам. За един слепец цялото му тяло е призрак. Усеща го, но е невидимо. Ето, вдигам невидими ръце, движа невидими крака, невидимите ми гърди се вдигат и отпускат за невидимия въздух. Ето, изопвам пръсти, свивам ги в юмрук. Цял-целеничък съм, винаги съм бил такъв — ако не беше заблудата на собствените ми очи.

Фелисин изсумтя:

— Може би ако оглушея, ще изчезнеш.

Хеборик се изсмя.

Кълп стенеше горе на площадката, дъхът му беше странно хриплив и измъчен. Тя бавно се надигна и се олюля от болката, стегнала глезените й като с железни пранги. Стисна зъби и се затътри към стъпалата.

Бяха единадесет и я изцедиха съвсем. Тя падна на колене до мага и дълго стоя така, докато дъхът й се успокои.

— Добре ли си?

Кълп надигна глава.

— Мисля, че си счупих проклетия нос.

— Ако може да се съди по новия ти акцент, май си прав. Е, значи ще живееш.

— И още как. — Той се надигна на четири крака, от лицето му провиснаха нишки гъста, тъмна кръв. — Виждаш ли какво има напред? Така и не можах да погледна.

— Тъмно е. Въздухът мирише.

— На какво? Тя сви рамене.

— Не знам. На вар като че ли.

— Не на гнили плодове? Изненадан съм.

Шумоленето по стъпалата издаде приближаването на Хеборик. Отпред се появи светлина, замята смътни отблясъци и те бавно очертаха гледка. Фелисин зяпна.

— Дъхът ти е учестен, момиче — каза Кълп, все още неспособен — а може би не искаше? — да вдигне глава. — Кажи ми какво виждаш?

Гласът на Хеборик отекна глухо някъде отзад, по средата на стълбището.

— Останки от ритуал, свършил зле, това вижда. Замръзнали спомени от древен патос.

— Статуи — промълви Фелисин. — Пръснати са по целия под — помещението е голямо. Много голямо — светлината не стига до другия му край…

— Чакай… Статуи ли каза? Що за статуи?

— Хора. Изваяни, все едно че са легнали да спят — отначало си помислих, че са истински…

— А защо не мислиш повече така?

— Ами… — Фелисин запълзя на четири крака напред. Най-близката статуя беше на десетина крачки, гола престаряла жена, лежаща на хълбок като мъртва или заспала. Камъкът, от който бе изваяна, беше сивкавобял, изрисуван и зацапан с пръст. Всяка бръчка по съсухреното й тяло беше изваяна грижливо, нито една подробност не бе пропусната. Фелисин се вгледа в кроткото старческо лице. „Лейди Гейсен — тази жена би могла да й е сестра.“ Посегна да я докосне.

— Не пипай нищо — спря я гласът на Кълп. — Още ми се въртят звезди пред очите, но целият съм настръхнал, което значи, че в тази зала има магия.

Фелисин дръпна ръката си и се отпусна на пода.

— Но те са само статуи…

— На пиедестали?

— Е, не, просто така, по пода.

Светлината изведнъж грейна по-ярко и изпълни помещението.

Фелисин се обърна през рамо и видя, че Кълп се е изправил, облегнат на рамката на съборената врата. Мигаше късогледо и оглеждаше сцената.

— Статуи, а? Статуи, друг път. Лабиринт е върлувал тука.

— Някои врати не бива никога да се отварят — заговори Хеборик и пристъпи слепешком покрай мага. Закрачи уверено и спря до Фелисин, килна глава и се усмихна. — Дъщеря й избрала Пътя на соултейкън, тежък път е това. Едва ли е била сама, кривият път е бил повсеместна алтернатива на Възнесението. По-… земен, казвали. И по-древен, а древното се е ценяло високо в последните дни на Първата империя. — Бившият жрец замълча и внезапна скръб сгърчи лицето му. — Понятно е, че старите в онова време са искали да улеснят избрания от чедата им път. Опитали се да създадат нова версия на стария, изпълнен с рискове — защото той е бил порутен, похабен, гибелен бил. Твърде много младежи на Империята се били изгубили — да не говорим за войните на запад…

Кълп сложи ръка на рамото на Хеборик и това сякаш затвори клапан. Бившият жрец вдигна призрачната си длан пред лицето си и въздъхна.

— Колко лесно е да се изгубиш…

— Трябва ни вода — прекъсна го магът. — Паметта й пази ли такова знание?

— Това е било град с извори, фонтани, бани и канали.

— Сигурно пясъкът е запълнил всичко — каза Фелисин.

— Може би не — каза Кълп и се огледа с кървясали очи. Беше счупил носа си лошо, подутото разкъсваше изсъхналата кожа от двете страни. — Това тук е опразнено съвсем наскоро — въздухът още потръпва.

Фелисин погледна старицата в краката си.

— Значи е била истинска някога. От плът.

— Да. Всички са били живи.

— Алхимии забавяли стареенето — каза Хеборик. — Шест, седем столетия за всеки гражданин. Ритуалът ги е убил, но алхимиите са останали силни…

— А след това водата е заляла града — промълви Кълп. — Богата на минерали.

— И е превърнала в камък не само костите, но и плътта. — Хеборик сви рамене. — Наводнението е било породено от далечни събития — безсмъртните пазители вече са били дошли и са си заминали.

— Какви безсмъртни пазители, старче?

— Все още може би е останал извор — каза в отговор бившият жрец. — Недалече.

— Води ни, слепецо — каза Фелисин.

— Имам още въпроси — подхвърли Кълп.

Хеборик се усмихна.

— По-късно. Предстоящото ни пътуване ще обясни много неща.

Всички минерализирани обитатели на залата бяха стари и наброяваха със стотици. Смъртта на всички като че ли бе дошла кротко, а това събуди у Фелисин смътно безпокойство. „Не всеки край е мъчителен. Гуглата е безразличен към средствата. Така поне твърдят жреците му. И все пак най-големите му жътви идат от войни, от болести и глад. Безбройните векове на избавление със сигурност са белязали Върховния крал на Смърт. Безредието се тълпи през неговите порти и в това има някакъв вкус. Тихият мор сигурно бие съвсем други камбани.“

Вече усещаше Гуглата със себе си — през последните часове, както и след като се върнаха на този свят. Неволно усети, че мисли за него като за свой любовник, впит дълбоко в нея с постоянна и странно утешителна настойчивост.

„И вече се боя само от Хеборик и Кълп. Казват, че боговете се боят от хората повече, отколкото те едни от други. Дали това не е източникът на страха ми? Да не би да съм уловила в себе си ехо от Гуглата? Богът на смъртта със сигурност би трябвало да сънува реки от кръв. Навярно съм била негова през цялото време.“

„Значи съм благословена.“

Хеборик изведнъж се обърна и сякаш я изгледа с изгорелите си от слънцето, затворени под отоците очи.

„Да не би вече да можеш да четеш мислите ми, старче?“

Широката му уста се изкриви в усмивка. След миг той отново се обърна и продължи напред.

Гробната камера завършваше с портал, от който тръгваше нисък тунел. Древните порои бяха загладили и излъскали тежките камъни от всички страни. Кълп поддържаше смътната магическа светлина.

„Мъкнем се като оживели трупове, прокълнати в безкрайно пътуване — Фелисин се усмихна. — По Пътя на Гуглата.“

Излязоха на някогашна улица, тясна и крива, каменната й настилка беше изгърбена и разкъртена. От двете страни се издигаха ниски постройки с покриви от плътно грапаво стъкло. По стените се нижеха тесни ивици еднородно вещество, като белези от различни водни нива, или пластове в пясъка, изпълвал някога цялото пространство.

По улицата лежаха още тела, но в изкривените им, измъчени фигури нямаше и следа от покоя на предишните. Хеборик спря и килна глава.

— Ах, ето че се натъкваме на съвсем различни спомени.

Кълп се наведе над едно от телата.

— Соултейкън. Замръзнал в акта на превъплъщението. В нещо… змийско.

— Соултейкън и д’айвърс — промълви бившият жрец. — Ритуалът е изригнал сили, които са побеснели. Като чума, превъплъщението е обзело хиляди — ненадейно, без посвещение — и мнозина са полудели. Смъртта е изпълнила града, всяка улица, всеки дом. Семейства са били разкъсвани от своите близки. — Тръсна глава и прошепна: — И всичко това — за няколко часа.

Кълп се взря в друга фигура, почти скрита сред купчината вкаменени трупове.

— Не само соултейкън и д’айвърс…

— Да — въздъхна Хеборик. — Не само.

Фелисин пристъпи към нещото, приковало вниманието на мага. Видя дебели ореховокафяви крайници — една ръка и един крак, все още свързани с разчленения торс. Съсухрена кожа покриваше дебелите кости. „Вече сме виждали това. На «Силанда». Т’лан Имасс.“

— Твоите безсмъртни пазители — каза Кълп.

— Да.

— Понесли са загуби тука.

— И още как — каза Хеборик. — Ужасни загуби. Има връзка между Т’лан Имасс и соултейкън и д’айвърс, загадъчно родство, неподозирано от обитателите на този град — макар да са си присвоили гордата титла на Първата империя. Това трябва да е подразнило Т’лан Имасс — доколкото такива същества са способни да изпитват раздразнение, — че толкова дръзко са посегнали към титла, която по право принадлежи на тях. Ала това, което ги е привлякло тук, е бил ритуалът, както и необходимостта да поправят нещата.

Кълп се беше намръщил.

— Все се отриваме в тия соултейкън и Имасс. Пак ли се започва, Хеборик?

— Не знам, маг. Връщане към онази древна порта? Ново изригване?

— Онзи дракон соултейкън, след който тръгнахме… бил е възкръснал.

— Онова беше Т’лан Имасс — поправи го бившият жрец. — Заклинател на кости. Навярно е пазител на старата порта, привлечен отново в отговор на предстоящото бедствие. Дали да продължим? Надушвам вода — изворът, който търсим, все още е жив.

Езерцето смътно проблясваше в центъра на градина. Излиняла трева покриваше като килим напуканите плочи по пътеката, бели и розови листа, като ивици плът, безцветни кълба от някакъв плод, надвиснали от лозниците, увили се около каменни колони и вкаменени дървесни стволове. Градина, загърната в мрак.

Безоки бели риби се стрелкаха из водата — затърсиха сенките, щом магическата светлина запулсира ярко над тях.

Фелисин се смъкна на колене, протегна треперещите си ръце и ги потопи в студената вода. Усещането я прониза с възбуда.

— Утайка от алхимии — промълви Хеборик зад нея.

Тя го погледна през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще има… полза… като отпием от този нектар.

— Тоя плод става ли за ядене? — попита Кълп и вдигна едно от белите кълба.

— Ставал е, когато е бил зрял и червен. Преди девет хиляди години.

Гъстата пепел висеше неподвижно по дирята им, докъдето стигаше погледът на Калам, макар че разстоянието в Имперския Лабиринт не беше лесно да се прецени. Пътят им изглеждаше прав като копие. Той се намръщи.

— Наистина се загубихме — каза отпусналата се в седлото Майнала.

— По-добре загубени, отколкото мъртви — промърмори Кенеб, предлагайки с това поне трошица съчувствие на убиеца.

Свъсените сиви очи на Майнала се спряха върху него.

— Измъкнете ни от този прокълнат от Гуглата Лабиринт, ефрейтор. Гладни сме, жадни сме и не знаем къде сме. Измъкнете ни!

„Представих си Ейрън, избрах мястото — ненабиващо се на очи ъгълче в края на последната извивка на улица Безнадеждна, в Изметта, гетото за малазански пришълци недалече от речния бряг. Представих си го чак до каменната настилка. Защо тогава не можем да се озовем там? Какво ни пречи?“

— Все още не — проговори Калам. — Макар и по Лабиринт, до Ейрън е много далече. — „Звучи логично, нали? Откъде тогава е цялото това безпокойство?“

— Нещо не е наред — настоя Майнала. — Виждам го на лицето ти. Трябваше вече да сме стигнали.

Вкусът на пепел, миризмата й, допирът й се бяха превърнали в част от самия него и той знаеше, че същото важи и за останалите. Безжизненият прах сякаш петнеше дори мислите му. Калам подозираше от какво може да е тази пепел — купчината кости, на която се натъкнаха при влизането, не беше единствената — но той сякаш инстинктивно се боеше да признае тези подозрения. Възможността бе твърде грозна, твърде потискаща, за да си я помисли човек.

Кенеб изсумтя, после въздъхна.

— Е, ефрейтор, продължаваме ли?

Калам го погледна. Треската от раната на главата му беше минала, макар едва доловимата забавеност в движенията му да издаваше, че все още не се е изцерил напълно. Убиецът разбираше, че не може да разчита на него в бой. А след като явно беше загубил Апт, чувстваше гърба си незащитен. Неспособността на Майнала да му повярва зачеркваше всякаква възможност да разчита на нея: тя щеше да направи каквото трябва, за да защити сестра си и децата — това и нищо повече.

„По-добре да си бях останал сам.“ Смуши жребеца и го подкара напред. Останалите го последваха.

Имперският Лабиринт представляваше свят без ден и нощ, само вечен сумрак, със смътна магическа светлина — място без сенки. Изтичането на времето мереха с неизбежните и повтарящи се циклично нужди на тялото. Нуждата да се яде и пие, нуждата да се спи. Ала след като терзаещият глад и жажда ставаха постоянни и неутолими, а изтощението ги притискаше с всяка стъпка, представата за времето тънеше в безсмислие; всъщност проявяваше се като нещо породено от вяра, не от реалността.

„Времето ни прави вярващи. Безвремието ни прави неверници. Поредната пословица на Глупеца, поредният хитър цитат, изречен от мъдреците на отечеството ми. Най-често използван при отхвърляне на прецедент, с презрителна насмешка към уроците на историята. Основното твърдение на мъдреците се изразява в това, че не трябва да вярваш в нищо. Нещо повече, това е основната догма за онези, които са избрали пътя на професионалния убиец.“

„Убийството доказва, че така нареченото постоянство е лъжа. Въпреки че самата вдигната кама е нещо постоянно, вашата свобода да избирате кого и кога е по-тъмното отрицание на постоянното. Убиецът е развихрил се хаос, ала помнете, ученици, вдигнатата кама може да потушава пожари толкова лесно, колкото и да ги подпалва…“

И точно там, съвсем ясно врязана в мислите му като с връх на кама, се изпъваше тънката права пътека, която щеше да го отведе до Ласийн. Всички необходими му основания неумолимо се тълпяха по тази цепнатина. „И все пак, макар тази пътека да цепи през Ейрън, сякаш нещо, което не знам, ме избутва от нея, оставя ме да се скитам безцелно сред тази равнина от пепел.“

— Виждам облаци пред нас — каза Майнала, която яздеше до него.

Ивици ниско надвиснала прах кръстосваха местността отпред. Очите на Калам се присвиха.

— Като отпечатъци в кал — промърмори той.

— Какво?

— Погледни назад — напускаме този път. Имаме си спътници в Имперския Лабиринт.

— Нежелани спътници?

— Да.

Когато наближиха първата бразда в пепелищата, безпокойството му само се усили. „Не е един. Следи от зверове. Не са оставени от слуги, заклети на императрицата…“

— Виж — посочи Майнала.

На трийсетина крачки напред се виждаше нещо подобно на яма — тъмно петно насред пътя. Смъкналата се пепел обграждаше ръба й в неподвижна полупрозрачна пелена.

— Само на мен ли ми се струва така — изръмжа зад тях Кенеб, — или в тоя прогнил от Гуглата въздух се появи нова миризма?

— Като на дърво — съгласи се Майнала.

Калам настръхна и бързо зареди арбалета. Усети изпитателния поглед на Майнала и думите й не го изненадаха:

— Точно тази миризма ти е позната, нали? И не е от съдрания топ плат на някой търговец. Какво да очакваме, ефрейтор?

— Всичко — промълви той и подкара коня напред.

Ямата беше с диаметър поне сто крачки, ръбовете й бяха затрупани на места с изровен пълнеж. От някои от купчините се показваха изгорели кости.

Жребецът на Калам спря на няколко разтега от ръба. Стиснал в ръка арбалета, убиецът се смъкна от седлото и стъпи в бухналия пепеляв облак.

— Вие по-добре останете тук — обърна се той към другите. — Не се знае колко са здрави стените.

— Тогава защо изобщо да се приближаваме? — попита Майнала.

Без да й отговаря, Калам запристъпва напред. Стигна на две крачки от ръба, достатъчно близо, за да може да види дъното на ямата, макар че отначало вниманието му бе привлечено от другия край. „Вече знам по какво вървим и това, че отказвах да го помисля, изобщо не помогна. Дъх на Гуглата!“ Пепелта се беше натрупала на плътни слоеве и разкриваше някогашните разлики в температурата и в яростта, с която пожарите бяха изпепелили тази земя… и всичко по нея. Пластовете бяха с различна дебелина. Един от най-дебелите беше дълбок колкото ръка и изглеждаше плътен, с отъпкани натрошени кости. Точно под него имаше по-тънък, червеникав пласт от нещо, приличащо на тухлена прах. В други пластове се виждаха само овъглени кости, с черни, обкръжени с бели ивици петна по тях. Малкото, които можеше да различи, изглеждаха човешки по големина — може би с малко по-дълги крайници. Нашарената на ивици стена срещу него беше поне четиридесет стъпки дълбока. „Газим по древна смърт, по останки от… милиони.“

Погледът му бавно се спусна към дъното на ямата. Беше отрупано с ръждясали механизми и всички си приличаха, макар да бяха разхвърляни безразборно. Всеки беше голям колкото фургон, виждаха се дори спиците на железни колела.

Калам ги гледа дълго, после се обърна и се върна при другите, като отпусна тетивата на арбалета.

— Е?

Убиецът сви рамене и се метна на седлото.

— Стари руини на дъното. Странни — единственото подобно нещо съм виждал в Даруджистан, в храма, приютил „Кръга на сезоните“ на Икариум, за който казват, че измервал отминаващото време.

Кенеб изсумтя и Калам го изгледа.

— Имаш нещо да ни кажеш ли, капитане?

— Слух. Нищо повече. Отпреди месеци.

— Какъв слух?

— О. Че са видели Икариум. — Кенеб изведнъж се намръщи. — Какво знаеш за Драконовата колода, ефрейтор?

— Достатъчно, за да стоя настрана от нея.

Кенеб кимна.

— По същото време мина един Гледач — няколко от момчетата се развикаха да им чете, ама накрая си взеха парите обратно, понеже Гледачът не можа да продължи след първата карта — той самият не беше изненадан, доколкото помня. Каза, че все така ставало от няколко седмици и не само с него, ами с всички Гледачи.

„Уви, де да бях и аз извадил тоя късмет, когато видях Колода за последен път!“

— Коя карта?

— Мисля, че беше от тия, необвързаните. Кои бяха те?

— Глобус, Трон, Скиптър, Обелиск…

— Обелиск! Точно тя. Гледачът твърдеше, че било работа на Икариум, че са го видели с неговия спътник, трелла, в Пан’поцун.

— Важно ли е всичко това? — попита Майнала.

„Обелиск… минало, настояще, бъдеще. Време, а времето няма съюзници…“

— Вероятно не — отвърна убиецът.

Продължиха напред, като заобиколиха ямата на безопасно разстояние. Пътят се пресичаше от нови и нови следи и много малко от тях приличаха на човешки. Макар да беше трудно да се разбере със сигурност, като че ли вървяха в посока обратна на избраната от Калам. „Ако наистина вървим на юг, значи всички соултейкън и д’айвърс са тръгнали на север. Това може да е успокоително, само че ако по пътя има още превъплъщенци, ще се натъкнем на тях.“

След хиляда крачки стигнаха до потънал в пепелищата път. Също като механизмите в ямата, той беше на дълбочина четиридесет стъпки. Бяла прах изпълваше въздуха и каменната настилка на пътя се виждаше едва-едва, но стръмните брегове не се бяха изронили. Калам слезе от коня, върза едно дълго тънко въже за седлото на жребеца и като го хвана за другия край, бавно заслиза надолу. За негова изненада, не затъна в брега. Ботушите му леко проскърцваха. Склонът по някакъв начин се бе отъпкал. А и не беше прекалено стръмен за конете.

Убиецът вдигна глава към спътниците си.

— Това може да ни отведе в посоката, към която сме се запътили, повече или по-малко. Ще наваксаме време.

— Ще вървим по-бързо за никъде — подметна Майнала.

Калам се ухили.

След като всички доведоха конете си, капитанът каза:

— Защо не останем тук на бивак за известно време? Никой няма да ни вижда, а и въздухът е малко по-чист.

— И е по-хладно — добави Селв, прегърнала двете съвсем смълчани деца.

— Добре — съгласи се убиецът.

Меховете с вода за конете бяха олекнали отчайващо — животните щяха да издържат още няколко дни, знаеше Калам, но щяха ужасно да страдат. „Времето ни изтича.“ Докато сваляше седлата, хранеше и поеше конете, Майнала и Кенеб разстлаха одеялата, след което събраха оскъдните дажби, които им се полагаха за ядене. Подготовката мина в мълчание.

— Не мога да кажа, че тук ми харесва особено — подхвърли Кенеб, докато се хранеха.

Калам изсумтя, оценил възвърналото се чувство за хумор на капитана, и отвърна:

— С малко метене — става.

— М-да. Е, и друг път съм виждал горски пожари, излезли от контрол…

— Аз приключих — обяви Майнала и стана. — Вие двамата можете да си обсъждате времето на спокойствие.

Изчакаха я да си отиде при постелята. Селв прибра останалото от храната и отведе децата да си лягат.

— Аз ще пазя — напомни Калам на капитана.

— Не съм уморен.

Убиецът се изсмя сухо.

— Е, добре, уморен съм. Всички сме уморени. Работата е, че от тая прах толкова силно хъркаме, че можем да заглушим и разгонени елени. Накрая ще взема само да полежа тука, зяпнал в онова горе, дето уж трябва да е небе, но прилича повече на плащаница. Гърлото ми пари, дробовете ми все едно са пълни с киша, очите ми са по-сухи от забравено камъче за късмет в джоба. Няма да можем да се наспим като хората, преди да се разкараме оттук.

— Да, трябва да се измъкнем.

Кенеб кимна, погледна към жените и децата, които вече хъркаха, и сниши глас.

— Някакви предвиждания кога може да стане това, ефрейтор?

— Не.

Капитанът помълча, а после въздъхна.

— Нещо май сте кръстосали ножовете с Майнала. Това напрежение не е много желано за малкото ни семейство, не мислиш ли?

Калам не отвърна нищо.

След малко Кенеб продължи:

— Полковник Трас искаше кротка, послушна жена, да му каца на ръката и да му гука…

— Не е бил много наблюдателен, нали?

— По-скоро инат. Всеки кон може да се прекърши, такава му беше философията. И точно това почна да прави.

— Хитър човек ли беше полковникът?

— Даже и умен не беше.

— Но Майнала е и двете — какво си мисли тя, в името на Гуглата?

Кенеб присви очи, сякаш изведнъж си беше дал сметка за нещо. После въздъхна.

— Обича сестра си.

Калам го погледна с мрачна усмивка.

— Животът в офицерския корпус е чудесен, няма що.

— Трас нямаше да се задържи дълго в нашия затънтен гарнизон. Плетеше си широка мрежа с помощта на пратениците си. Беше може би на седмица от получаването на нова задача в ядрото на събитията.

— Ейрън.

— Да.

— Значи тогава ти си щял да получиш командването.

— И още десет империала месечно. Щяха да стигнат да наема добри възпитатели за Кесен и Ванеб вместо оня впиянчен жабок с треперещите ръце, назначен към гарнизона.

— Майнала не изглежда пречупена — каза Калам.

— О, пречупена е, и още как. Полковникът най залагаше на принудителното лечение. Едно е да я пребиеш до безсъзнание и да я оставиш да лежи месец или повече, докато се оправи, за да я почнеш отново. С един взводен знахар с дългове на комар към теб можеш да трошиш кокали преди закуска и да ти е готова за нов бой до другата заран.

— А ти през цялото това време си му отдавал изрядно чест…

Кенеб трепна.

— Не можеш да възразиш на нещо, което не знаеш, ефрейтор. Поне някакво подозрение да имах… — Той поклати глава. — Затворени врати. Селв го разбра от една перачка, дето работеше и за нас, и в домакинството на полковника. Кръв по чаршафите и други такива. Когато ми го каза, тръгнах да се разправям с него. — Лицето му се разкриви. — Въстанието ме прекъсна — по пътя попаднах на засада, а после единствената ми грижа беше да ни опазя всички живи.

— И как умря добрият полковник?

— Току-що стигна до затворена врата, ефрейтор.

Калам се усмихна.

— Ех, нищо. В такива времена виждам добре и през затворени врати.

— Тогава няма нужда да ти казвам повече.

— Като я гледам Майнала, никак не й личи — каза убиецът.

— Друг вид сила, предполагам. И защити. Свикнала е да е със Селв, с децата. Сега се е загърнала около тях като броня, също толкова студена и също толкова корава. Нейният проблем е с теб, Калам. Ти си се загърнал по същия начин, но около нея — и около всички нас.

„И тя се чувства претрупана? Може би точно така изглежда в очите на Кенеб.“

— Проблемът й с мен е в това, че тя не ми вярва, капитане.

— И защо, в името на Гуглата?

„Защото държа скрити ками. И тя го знае.“ Калам сви рамене.

— От това, което ми разказа, изглежда, че доверието не е нещо, с което би възнаградила лесно когото и да било.

Кенеб се замисли, после въздъхна и стана.

— Е, добре, стига. Трябва да поспим.

Капитанът се отдалечи бавно и легна до Селв. Калам вдиша дълбоко. „Надявам се, че смъртта ти е била бърза, полковник Трас. Хайде, прояви каприза си, скъпи Гугла, и го изплюй обратно. Ще го убия отново и Кралицата дано извърне очи — няма да бързам.“

Фидлър пълзеше по корем по каменистия склон, стиснал изпънатия арбалет пред себе си. „Онзи кучи син, Слуга, сигурно вече се разтваря в десетина стомаси. Освен ако главата му не е яхнала пика, без ушите, окачени на нечие бедро.“

Всички умения на Икариум и Маппо се бяха изпънали до предел, в единственото усилие да ги опазят живи. Вихърът, при цялата му свирепа ярост, вече не приличаше на сляпа пясъчна буря, стържеща по мъртвешка ръка. Дирите на Слуга ги бяха вкарали в нещо още по-бясно, но и по-целеустремено.

Още едно копие изхвърча откъм вихрещата се пясъчна стена с цвят на охра вляво от него и издрънча на десетина крачки от мястото, където бе залегнал. „Гневът на богинята ви прави също толкова слепи като нас, глупако!“

Бяха се озовали сред хълмове, гъмжащи от пустинните воини на Ша’ик. В това злокобно сливане на пътищата им имаше съвпадение, но като че ли и още нещо. „Сливане, и то какво. Следовниците са тръгнали да търсят жената, която са се заклели да следват. Колко лошо, че тук се сбират и други пътища.“

Далечни крясъци надвикаха гърления вой на вятъра. „Ето, хълмовете оживяха от зверове. И доста озлобени при това.“ Вече на три пъти през последния час Икариум беше успял да ги преведе покрай някой соултейкън или д’айвърс. В ход беше като че ли някакво негласно споразумение между тях — превъплъщенците не искаха да си имат никакво вземане-даване с джага. „Но фанатиците на Ша’ик… ах, сега те са добра плячка. Какъв късмет извадихме.“

Все пак според Фидлър вероятността Слуга все още да е жив изглеждаше нищожна. Безпокоеше се също така и за Апсалар и неволно се молеше — каква ирония! — божиите умения да се окажат на нужното ниво.

Пред него, долу, се появиха двама пустинни воини в кожени доспехи — тичаха в паника към дъното на каменистата клисура.

Фидлър изсъска проклятие. Държеше отсамния фланг на групата — ако минеха покрай него… Надигна арбалета.

Над двете бягащи фигури връхлетяха черни плащове. Двамата запищяха. Плащовете се изсипаха върху тях, от тях задращиха крака… Паяци, толкова големи, че се виждаха ясно дори от толкова далече. Фидлър настръхна. „Да бяхте си взели метли, приятелчета.“

Измъкна се от трапчината, в която се беше прикрил, и запълзя надясно по склона. „А ако не се върна скоро в обсега на влиянието на Икариум, май и аз ще съжаля, че не съм си взел една.“

Крясъците на пустинните воини заглъхнаха, било от разстоянието или заради бързия им край — дано да беше второто. Точно пред него се издигаше страната на хълмистия рид, по която — до този момент — все още личаха следите на Апсалар и баща й.

Вятърът го притискаше, докато се тътреше нагоре към върха. Почти веднага щом се добра там, видя другите — на не повече от десет крачки напред. Бяха се навели над някаква неподвижна фигура.

Фидлър изстина. „О, Гугла, защо не го направиш още по-шантаво…“

Беше си достатъчно шантаво. Млад мъж — гол и с твърде светла кожа, за да е от племенните воини на Ша’ик. Гърлото му беше прерязано, раната зееше отворена чак до прешлените. Кръв нямаше.

Фидлър бавно се наведе и Маппо се обърна към него.

— Соултейкън е според нас.

— Това е работа на Апсалар — каза той. — Виж как главата е издърпана напред и надолу, брадичката е повдигната, за да се забие острието — виждал съм го вече…

— Значи е жива — каза Крокъс.

— Както казах — изръмжа Икариум. — Баща й също.

„Дотук добре.“ Фидлър се надигна.

— Няма кръв. Кога е убит?

— Преди не повече от час — каза Маппо. — Колкото до липсата на кръв… — Той сви рамене. — Богинята на Вихъра е жадна.

Сапьорът кимна.

— Мисля отсега нататък да не се цепя от вас, ако нямате нищо против — според мен няма да си имаме повече неприятности от воините на Ша’ик — наречи го вътрешно чувство.

Маппо кимна и каза:

— Засега самите ние вървим по Пътя на Ръцете.

„И защо ли, интересно?“

Тръгнаха отново. Фидлър се замисли за няколкото пъти, когато бяха видели пустинни воини през последните дванадесет часа. Наистина отчаяни мъже и жени. Рараку беше центърът на Апокалипсиса и все пак бунтът беше обезглавен, и си оставаше така вече от доста време. Какво ли ставаше отвъд кръга от зъбери на Свещената пустиня?

„Анархия. Свирепо и стръвно клане. Вледенени сърца и милостта на хладната стомана. Дори да се поддържа илюзията, че Ша’ик е жива — а сега командват бунтовническите й пълководци, — тя не е извела армията си, за да я превърне в гръбнака на бунта. Нещо не е наред — да обявиш въстание, а после да не се появиш, за да го водиш…“

На Апсалар щеше да й се отвори доста работа, ако приемеше ролята. Уменията й на професионален убиец можеха да я опазят жива, но нямаха нищо общо с неустоимото привличане, нужно, за да предвожда армии. Командването на армии не беше кой знае колко трудно — традиционните структури го осигуряваха, както го доказваха полукомпетентните Юмруци на Малазанската империя — но да предвождаш беше нещо съвсем друго.

Фидлър можеше да се сети само за шепа хора, притежаващи това магнетично качество. Дасем Ълтър, принц К’азз Аворски на Пурпурната гвардия, Каладън Бруд и Дужек Едноръкия. „Татърсейл, ако имаше нужната амбиция. Самата Ша’ик, вероятно. И Уискиджак.“

Колкото и привлекателна да изглеждаше Апсалар, сапьорът не бе забелязал у нея толкова силно личностно присъствие. Компетентност — несъмнено. Спокойна увереност — също. Но тя определено предпочиташе да наблюдава отстрани, вместо да участва. — „Най-малкото докато не дойде мигът, в който да извади ножа. Убийците не си правят труда да наточват силата си да убеждават — защо да го правят? Ще са й нужни подходящи хора…“

Фидлър се намръщи. Вече беше приел за даденост това, че момичето ще приеме ролята, ще се съгласи да бъде втъкана във вътъка на това тъкано от богиня пано. „И ето ни нас, тичаме през Вихъра… за да стигнем навреме и да видим предреченото прераждане.“

Присвил очи срещу навяващия пясък, сапьорът загледа Крокъс. Момъкът крачеше на няколко крачки пред него, на една стъпка зад Икариум. Беше се присвил под хапещия вятър, стойката му издаваше крехкост и безсилие да понесе бремето, което бе поел. „Не му е казала нищо, преди да тръгне — оставила го е с тревогите му също толкова лесно, колкото и всички нас. Пъст е предложил на баща й да подпише договора. Но първо е отпратил него. А това предполага, че старият е съзнателен играч в целия план, съучастник в заговора. Ако бях на мястото й, щях да задам няколко трудни въпроса на старото татенце…“

Воят на Вихъра сякаш му отвръщаше със смях от всички страни.

Раната в тъканта представляваше грубо очертана врата с височина два човешки боя. Перла тъпчеше пред нея и мърмореше под нос. Лостара Юил го гледаше отегчено.

Най-после той се обърна, сякаш изведнъж сетил се за присъствието й.

— Усложнения, скъпа… Раздвоен съм.

Тя погледна накриво портала.

— Е, напуснал ли е все пак убиецът Лабиринта? Тая тук не прилича на другата…

Нокътят изтри пепелта, полепнала по челото му.

— А, не… Това е… отклонение. В края на краищата аз съм последният оцелял оперативен. Императрицата толкова мрази нехайниците… — Усмихна й се кисело и сви рамене. — Уви, това не е единствената ми грижа. Проследени сме.

Думите му я смразиха.

— Значи трябва да се оттеглим. Да подготвим засада…

Перла се ухили и махна с ръка.

— Ами избери подходящо място тогава. Заповядай.

Тя се огледа. Плоски хоризонти във всички посоки.

— Онези гърбици, дето ги подминахме преди малко?

— Тях ги зарежи — отвърна Нокътят. — Първия път бяха на безопасно разстояние. Сега са още по-далече.

— Онази яма тогава…

— Механизми, измерващи безсилието. Едва ли, скъпа. Боя се, че засега трябва да пренебрегнем онова, което ни следи…

— Да не е Калам?

— Не е. Благодарение на теб него го държим под око. Умът му се е улисал, поради което и пътят му е объркан. Отчайваща липса на дисциплина за толкова солиден мъж. Признавам, разочарован съм от него. — Обърна се към портала. — Все едно, отклонили сме се на огромно разстояние. Необходимо е малко съдействие — няма да трае дълго, уверявам те. Императрицата е съгласна, че пътят на Калам предполага… личен риск за особата й, поради което той е с най-голям приоритет. И все пак…

Нокътят свали късото си наметало, сгъна го грижливо и го остави на земята. През гърдите му беше затегнат кожен ремък с окачени по него метателни звезди. Дръжките на два ножа се подаваха под лявата му мишница. Перла се залови с ритуала с преглеждането на всяко оръжие.

— Аз тук ли да изчакам?

— Както искаш. Макар да не мога да гарантирам безопасността ти, ако ме придружиш, лично аз съм за малка схватка.

— Врагът?

— Следовници на Вихъра.

Лостара Юил извади тълвара от ножницата.

Перла се ухили, сякаш бе знаел как ще й въздействат думите му.

— Когато се появим, ще е нощ. С гъста мъгла при това. Враговете ни са семк и тайтанци, а съюзниците ни…

— Съюзници? Значи битката вече е в ход?

— О, да. Уикци и морски пехотинци на Седма.

— Колтейн — изръмжа Лостара.

Перла се ухили още по-широко и надяна тънките кожени ръкавици на ръцете си.

— В идеалния случай — продължи той — би трябвало да останем невидими.

— Защо?

— Ако веднъж се появи помощ, ще се очаква да се появи отново. Рискуваме да затъпим хъса на Колтейн, а кълна се в Скритите богове, на уикците ще им трябва този хъс през следващите седмици.

— Готова съм.

— Още нещо — провлече Нокътят. — Там има и един демон на семк. Стой по-настрана от него, защото макар нищо да не знаем за силата му, това, което знаем засега, предполага ужасен… нрав.

— Ще стоя точно зад теб — каза Лостара.

— Хм, в такъв случай, като свърши всичко, дръпни наляво. Аз тръгвам надясно. Няма да е много елегантно, ако се спъна, в края на краищата.

Порталът припламна. Перла се хвърли напред като мълния и изчезна. Лостара заби пети в хълбоците на коня и той скочи през портала…

… Копитата изтътнаха в корава земя. Около нея се завихри дива мъгла, сред черния мрак, оживял от крясъци и взривове. Вече беше изгубила Перла от поглед, но бързо го забрави, щом пред очите й изникнаха четирима пеши тайтански воини.

Шрапнелите ги бяха разпердушинили и никой от четиримата не се оказа подготвен, когато Лостара връхлетя срещу тях с бляскащия в ръката й тълвар. Те се пръснаха, но раните им ги забавиха фатално. Първите двама паднаха под ударите й още при първата атака. Тя обърна коня си за втората.

От другите двама воини нямаше и помен, мъглата се трупаше наоколо като гъста пелена. Внезапен звук отляво я накара бясно да обърне коня и бягащият Перла изникна пред очите й. Извърна се в движение и звездата с блясък профуча назад.

Огромният като звяр мъж, който се носеше след него, беше вирнал глава и желязната звезда го прониза право в челото. Почти не го забави.

Лостара изръмжа, бързо пусна тълвара и той се залюля бясно на кожения клуп на китката й, докато зареждаше арбалета.

Стреля ниско — металната стрела се заби малко под гърдите на семка, над дебелите кожени колани, пазещи корема и кръста. Оказа се доста по-ефикасна от звездата на Перла. Грамадният мъж изпъшка, залитна напред и тя с ужас видя, че устата и ноздрите му са зашити. „Той не диша! Ето го и нашия демон!“

Семкът се изправи и вдигна ръце. Силата, която изригна от тях, беше невидима, но и тя, и конят й се завъртяха във въздуха. Конят изцвили в смъртна агония, щом рухна на земята.

Тя падна на дясната си страна и усети как костта на бедрото й издрънча като строшена камбана. Вълни болка стиснаха крака й в ноктести ръце. Не можа да се сдържи и между краката й рукна гореща влага.

До нея тупнаха два крака. Някой натика в десницата й дръжката на нож.

— Дръж се, щом свърши с мен! Ето, идва!

Стиснала зъби, Лостара Юил се извърна.

Демонът на семк беше само на десет крачки от нея, огромен и неусмирим. Перла се беше присвил между нея и него, стиснал два ножа, от които капеха червени пламъци. Лостара разбра, че вече се смята за мъртъв.

Съществото, което изведнъж се приближи откъм лявата страна на демона, беше като излязло от кошмар. Черно, трикрако, с щръкнали нагоре като капюшон раменни плешки, дълъг врат и глава, със зейнали челюсти, пълни с остри зъби, и с едно-единствено, лъснало от влага плоско черно око.

Още по-ужасяваща беше човекоподобната фигура, седнала зад острите рамене — лицето й бе отвратително подобие на звяра, който яздеше; с остри като ками зъби, дълги колкото пръстите на дете и също с едно блеснало в свирепа ярост око.

Привидението скочи върху демона на семк. Единственият преден крайник се стрелна и се заби дълбоко в корема на демона, после се измъкна сред фонтан от швирнала течност. Свито в хватката на този крайник се виждаше нещо, което излъчваше неудържима ярост. Въздухът се вледени.

Перла заотстъпва, докато почти не настъпи Лостара.

Тялото на семка сякаш се сви навътре в себе си и залитна назад. Привидението отстъпи, стиснало месестото капещо нещо.

Ездачът му посегна да го сграбчи, но съществото под него изсъска и се изви, за да не може да го достигне. И го запокити надалече, в непроницаемата мъгла.

Семкът се затътри след него.

Дългата глава на привидението се извърна към Лостара и Перла с грозната си усмивка.

— Благодаря ти — прошепна Перла.

Около тях избухна портал.

Лостара примигна към сивото, покрито с пепел небе. Никакъв звук нямаше, освен дъха им. „Спасени.“ След миг безсъзнанието я загърна с тъмната си плащаница.

13.

Дюйкър крачеше между шатрите. Внезапно наблизо изригна хор от викове. След миг се появи едно уикско псе — привело ниско глава, напор от стегнати мускули — и се устреми право срещу него.

Дюйкър в паника посегна към дръжката на меча, вече разбрал, че е късно. В последния миг животното ловко го заобиколи и историкът видя, че е стиснало в устата си паленце с черни, изпълнени с ужас очи.

Браничарят се шмугна между две шатри и се скри от погледа му.

По пътеката се появиха няколко души. Носеха камъни и — колкото и нелепо да изглеждаше — канийски слънчобрани. Всички бяха облечени и натруфени като за имперски прием, а лицата им бяха изкривени от гняв.

— Ей, ти! — властно му извика единият. — Старче! Да си видял преди малко едно побесняло псе?

— Видях един тичащ браничар, да — отвърна спокойно Дюйкър.

— С рядък хенджийски роуч в устата?

„Роуч? Куче, което яде хлебарки?“

— Рядък ли? Да, мисля, че го беше хванала рядката.

Благородниците се смълчаха и погледите им се приковаха в Дюйкър.

— Глупав момент си избрал за хумора си, дъртако — изръмжа заговорилият пръв. Беше по-млад от останалите, меденокафявата му кожа и големите очи издаваха кюонталийското му потекло. Беше строен, с фигура на опитен дуелист — което се потвърждаваше и от рапирата на кръста му. А и в погледа му имаше нещо, което намекна на Дюйкър, че е човек, който убива с удоволствие. Мъжът се приближи, с леко полюшваща се походка.

— Извини се, селяко — макар да признавам, че това няма да ти спести боя, поне ще те остави да дишаш…

Зад Дюйкър в лек тръс се приближи конник и историкът видя, че очите на дуелиста пробягаха над рамото му.

Ефрейтор Лист дръпна юздите до Дюйкър, без да обръща внимание на благородниците.

— Моля за извинение, сър. Забавих се при ковачницата. Къде ви е конят?

— С главното стадо — отвърна Дюйкър. — Нека си почине още един ден горкото животно.

За младеж с нисък ранг, Лист успя да докара доста впечатляващо изражение, когато най-сетне благоволи да измери с хладен поглед благородника.

— Ако закъснеем, сър — каза той на Дюйкър, — Колтейн ще иска обяснение.

Дюйкър се обърна към благородника.

— Приключихме ли тук?

Мъжът кимна отсечено.

— Засега.

Придружен от ефрейтора, Дюйкър продължи през лагера на благородниците. След десетина крачки Лист се наведе от седлото.

— Алар изглеждаше готов да ви предизвика на дуел.

— Значи е известен? Алар?

— Пулик Алар…

— Толкова по-зле за него.

Лист се ухили.

Излязоха на широко открито пространство сред лагера и се натъкнаха на бой с камшик. Ниският едър мъж с кожения бич в месестата ръка им беше познат. Жертвата беше някакъв слуга. Други трима слуги стояха отстрани, свели очи. Наблизо стояха няколко благородници, струпани около една плачеща жена — мърмореха й утешително.

Наметалото на Ленестро от златист брокат беше изгубило донякъде блясъка си и с почервенялото си от злоба лице, докато замахваше с бича, той приличаше на запенена маймуна, изпълняваща традиционния фарс „Кралското огледало“ на селски панаир.

— Както виждам, благородниците са много доволни от връщането на слугите им — сухо отбеляза Лист.

— Подозирам, че това има по-скоро нещо общо с едно отмъкнато пале — промърмори историкът. — Все едно, трябва да спре веднага.

Ефрейторът го погледна.

— Все едно, след това той пак ще почне, сър.

Дюйкър не отвърна нищо.

— Че кой ще отмъква някакво пале? — зачуди се Лист, докато се приближаваха към Ленестро.

— Кой не би го отмъкнал? Вече имаме вода, но все още сме гладни. Все едно, един от уикските браничари се сети, преди да му е хрумнало на някой от нас — за всеобщо разочарование.

— Само се отвличаме, сър.

Ленестро ги видя, престана да бие слугата и гърдите му се заиздигаха и заспускаха като ковашки мехове.

Без да го поглежда, Дюйкър се приближи до слугата. Беше старец, смъкнал се на земята на колене и лакти, прикриваше с ръце главата си. Кървави ивици покриваха пръстите му, врата, кокалестия гръб и по-надолу. Под разкъсаната от боя кожа се виждаха по-стари белези. В прахта до него се въргаляше отрупана със скъпоценни камъни каишка с разкъсан нашийник.

— Това не е твоя работа, историко — сопна се Ленестро.

— Тези слуги издържаха щурма на тайтанците при Секала — каза Дюйкър. — Тази защита опази главата ви на раменете, Ленестро.

— Колтейн открадна собственост! — изквича благородникът. — Съветът отсъди така и глобата беше наложена!

— Наложена — изсумтя Лист. — Изпикаха се на „глобата“ ви, и с право.

Ленестро се обърна с гняв срещу ефрейтора и вдигна бича.

— Предупреждавам — каза Дюйкър и го изгледа строго. — Посягането на войник от Седма — както и на коня му — ще ви прати на бесилото.

Ленестро видимо положи усилие да надвие гнева си; бичът трепереше в ръцете му.

Насъбраха се и други, чувствата им явно бяха на страната на Ленестро. Все пак историкът не допускаше, че ще избухне насилие. Благородниците можеха да са обладани от нереалистични представи, но съвсем не бяха склонни към самоубийство.

Така че каза:

— Ефрейтор, този човек ще го откараме при лечителите на Седма.

— Слушам, сър — отвърна Лист и скочи енергично от коня.

Слугата беше припаднал. Двамата го отнесоха до коня и го нагласиха по корем на седлото.

— Като оздравее, веднага да ми се върне — каза Ленестро.

— За да го почнете пак? Грешите. Няма да се върне при вас. — „А ако това много ядосва теб и приятелчетата ти, почакайте само още час.“

— Всички такива действия, нарушаващи закона на Малазан, се отбелязват! — изрева благородникът. — Ще има възмездие, и то с лихвите.

На Дюйкър му писна. Той пристъпи напред, сграбчи за яката Ленестро и така го разтърси, че зъбите му изтракаха. Бичът падна на земята. Очите на благородника се бяха опулили от страх — също като на паленцето в устата на уикския пес.

— Сигурно си мислиш — зашепна Дюйкър, — че ще ти говоря за положението, в което сме всички. Но вече е съвсем очевидно, че няма смисъл. Ти си един безмозъчен побойник, Ленестро. Само да ме предизвикаш още веднъж, ще те накарам да ядеш свински говна и да ги харесваш. — Раздруса още веднъж тъпия благородник го пусна.

Ленестро рухна в краката му. Дюйкър го изгледа намръщено.

— Припадна, сър — каза Лист.

— Да, виждам. — „Един старец те уплаши, нали?“

— Това наистина ли беше необходимо? — чу се жалък хленч. Нетпара се измъкна от тълпата и закрачи към тях. — Сякаш непрекъснатите ни молби не са достатъчно претрупани, сега трябва да прибавим и лично оскърбление към жалбите си. Засрамете се, историк Дюй…

— Извинете, сър — прекъсна го Лист, — но може би няма да ви е излишно да знаете — преди да продължите да хокате историка, — че науката е дошла късно в живота на този човек. Името му ще намерите сред Отличените на Почетната колона на Първа армия в Унта, а ако не бяхте малко позакъснели за тази сцена, щяхте да видите гнева на един стар войник. Всъщност достойно за възхищение беше, че историкът предпочете да вдигне двете си ръце, за да стисне Ленестро за яката, иначе щеше да използва една от тях, за да извади този свой доста захабен меч и да го набута в гърлото на тая жаба.

Нетпара примига да махне потта от очите си.

Дюйкър бавно се извърна към Лист.

Ефрейторът забеляза изумлението му и му отвърна с намигване.

— По-добре да продължим, сър.

Оставиха зад гърба си тълпата — тя наруши тишината чак след като навлязоха в следващата улица.

Лист вървеше до историка и водеше коня за юздите.

— Продължавам да се смайвам колко упорито са се впили в представата, че ще оцелеем в това пътуване.

Дюйкър го погледна изненадано.

— А ти не вярваш ли, ефрейтор?

— Изобщо няма да стигнем до Ейрън, сър. Но ето, че тия глупаци си пишат молби, събират си оплакванията… срещу същите хора, които ги пазят живи.

— Необходимостта да се поддържа илюзията за ред е огромна, Лист. За всички нас.

Младежът му отвърна с кисела гримаса.

— Преди малко избликът ви на съчувствие нещо ми убягна, сър.

— Очевидно.

Напуснаха благородническия стан и навлязоха сред хаоса от фургони, возещи ранените. Въздухът се огласяше от непрестанния хор на стоновете. Дюйкър се смрази. Дори подвижните лазарети бяха пропити с атмосферата на страх, със звуците на предизвикателство към смъртта и с тишината на смъртта. Всичко тук беше изложено на показ, като строшени кости, показали се през разкъсана плът, внезапно осъзнаване на смъртта, като оголена жила.

Това откровение сгъстяваше стаения нощен въздух по начин, за който жреците в храмовете си можеха само да мечтаят. „Страхът от боговете е страх от смъртта. Там, където загиват мъже и жени, боговете вече не стоят на стража в тънкия промеждутък между живот и смърт. Утешителното им застъпничество е приключило. Отдръпнали са се зад своите порти и гледат нямо. Гледат и чакат.“

— Можехме да заобиколим — промърмори Лист.

— Дори без пострадалия човек на коня ти — каза Дюйкър, — пак щях да настоя да минем през всичко това, ефрейтор.

— Този урок вече го научих — отвърна със стиснато гърло Лист.

— Ако се съди по предишните ти думи, бих предположил, че урокът, който си научил, е различен от моя, момче.

— Това място ви вдъхва кураж, нали?

— Укрепва ме, ефрейтор, макар и по един смразяващ начин, признавам. Забрави за игрите на асцендентите. Ние сме ето това. Безкрайната борба, оголена и изложена на показ. Край на идилията, на заблудата за твоята собствена значимост, както и на лъжливото самоунижение с това, че си незначителен. И докато водим своите съвсем лични битки, ние сме единни. Тук земята е равна, ефрейтор. В това е урокът и се чудя дали е случайно, че онази заблудена тълпа, облечена в златни дрипи, трябва да върви точно по дирята на тези фургони.

— Все едно, малко от тези откровения са оцапали благородните им чувства.

— Нима? Там надуших отчаяние, ефрейтор.

Лист повика една от лечителките и остави пребития слуга в оплесканите й с кръв ръце.

Когато стигнаха до главния лагер на Седма, слънцето се беше спуснало ниско на хоризонта точно пред тях. Димът от огньовете бе надвиснал като златиста мъгла над изрядните редици на шатрите. Две отделения пехотинци играеха на топка с изплетен от кожа шлем. Беше се струпал кръг от подвикващи весело зяпачи — смехът им кънтеше във въздуха.

Дюйкър си спомни думите на един стар морски пехотинец от времето, когато беше войник. „Понякога трябва просто да се ухилиш и да заплюеш Гуглата в лицето.“ Играещите войници правеха точно това — събаряха се и се боричкаха, за да се надсмеят над собствената си умора; даваха си сметка също така, че отдалеко ги гледат тайтански очи.

Бяха на един ден път от река П’ата и неизбежното сражение бе надвиснало като закана в преднощния сумрак.

Двама пехотинци на Седма стояха на пост от двете страни на командната шатра на Колтейн и историкът веднага позна единия — жената.

Тя му кимна.

— Здравей, историко.

Погледът в светлите й очи сякаш опря невидима длан на гърдите му и Дюйкър се смълча, макар да успя да й отвърне с усмивка.

Щом минаха под свитите платнища, Лист промърмори:

— Много добре, историко.

— Престани, ефрейтор. — Но устоя на изкушението да се обърне и да погледне широката усмивка на младежа. „Човек стига до възраст, в която е достатъчно разумен, за да си бъбри за мъжки желания с приятел, три пъти по-млад от него. Твърде жалка е тази илюзия за съперничество. Освен това погледът й беше май по-скоро съжалителен, отколкото нещо друго, каквото и да нашепва сърцето ми. Сложи край на глупавите си мисли, старче.“

Колтейн стоеше до централния пилон, беше навъсен. Появата на Дюйкър и Лист беше прекъснала някакъв разговор. Бълт и капитан Лъл седяха на походни столове, посърнали. Сормо Е’нат стоеше, увит в кожата на антилопа, с гръб към отсрещната стена, очите му се криеха в сенките. Въздухът беше нажежен и напрегнат.

Бълт се окашля.

— Сормо ни обясняваше за онова семкско богче — каза той. — Духовете твърдят, че нещо го било ранило. Тежко. В нощта на набега… някакъв демон вървял по земята. Леко, доколкото разбирам — оставил е следа, която трудно се надушва. Все едно, създанието, изглежда, е разкъсало богчето и си е отишло. Вашият Нокът, историко, изглежда, си е имал компания.

— Имперски демон?

Бълт сви рамене и погледна към Сормо Е’нат. Магьосникът — приличаше на черен лешояд, кацнал на кол от жив плет — леко се размърда.

— Има прецедент — отрони той. — Но Нил смята, че е друго.

— Защо? — попита Дюйкър.

Последва дълга пауза. Накрая Сормо Е’нат каза:

— Когато Нил се скрил в себе си същата нощ… не, в смисъл, повярвал, че собственият му ум го е защитил от магическата атака… — Личеше, че за самия магьосник е трудно да обясни. — За Бродниците на духа на Танно по тази земя се разправя, че могат да навлизат в скрит свят — не истински Лабиринт, но селение, в което душите се освобождават от плътта и костите. Изглежда, че Нил се е натъкнал неволно на такова място и се е озовал лице в лице с… някой друг. Отначало помислил, че е само някакъв аспект на собствената му личност, някакво чудовищно отражение…

— Чудовищно ли? — прекъсна го Дюйкър.

— Момче, на годините на самия Нил, но с демонско лице. Нил е убеден, че е било обвързано с привидението, което е нападнало семка. Имперските демони рядко притежават човешки познайници.

— Кой го е изпратил тогава?

— Може би никой.

„Нищо чудно, че черните пера на Колтейн са така настръхнали.“

След няколко минути тишина Бълт въздъхна шумно и изпружи кривите си крака.

— Камъст Релой ни е приготвил посрещане на другия бряг на П’ата. Не можем да си позволим да го заобикаляме. Следователно трябва да го прегазим.

— Вие тръгвате с морската пехота — обърна се Колтейн към Дюйкър.

Историкът погледна капитан Лъл, който се ухили и каза:

— Май си спечели мястото сред най-добрите, старче.

— Дъх на Гуглата! Няма да преживея и пет минути в бойния строй. Сърцето ми едва не се пръсна след снощния сблъсък, а той продължи не повече от минута-две…

— Няма да сме на първата линия — успокои го Лъл. — Останали сме твърде малко за това. Ако всичко мине според плана, няма дори да си нащърбим мечовете.

— Ох, добре. — Дюйкър се обърна към Колтейн. — Връщането на слугите на благородниците беше грешка. Знатните особи, изглежда, са решили, че няма да им ги взимате пак, ако са негодни да стоят прави.

— Тези слуги показаха голяма храброст при брода на Секала — намеси се Бълт. — Само държаха щитове, забележете, но ги държаха, и още как.

— Чичо, свитъкът с искането на компенсация още ли е у теб? — попита Колтейн.

— Да.

— И тази компенсация беше изчислена на базата на цената на всеки слуга, в пари?

Бълт кимна.

— Събери слугите и им плати пълните суми, в златни джакати.

— Добре. Макар че това доста ще обремени благородниците.

— По-добре тях, отколкото нас.

Лъл се окашля.

— Това е войнишката заплата, нали?

— Империята уважава дълговете си — изръмжа Колтейн.

Тези думи щяха силно да отекнат в близкото бъдеще и мигновено възцарилата се в шатрата тишина подсказа на Дюйкър, че не само той го съзнава.

Нощни пеперуди прелитаха пред лунния диск. Дюйкър седеше до тлеещата жарава на един от лагерните огньове. Нервната възбуда го беше вдигнала от постелята. Лагерът спеше — изтощен от умора град. Дори животните бяха потънали в сън.

Ризани прелитаха из топлия въздух над огнището и ловяха в полет пърхащите насекоми. Въздухът пращеше от непрестанното хрускане на крехки телца.

До Дюйкър се появи тъмна фигура и мълчаливо приклекна.

— Един Юмрук се нуждае от отдих — промълви след малко Дюйкър.

— А един историк? — изсумтя Колтейн.

— Никога не почива.

— Нуждите ни са отказани.

— Винаги е било така.

— Шегувате се като уикец, историко.

— Изследвал съм липсата на хумор у Бълт.

— Това поне е неоспорим факт.

Мълчаха дълго. Дюйкър не можеше да твърди, че познава човека до себе си. Дори да го измъчваха някакви съмнения, Юмрукът не го показваше, нито щеше да го покаже. Един командир не може да разкрива слабостите си. При Колтейн обаче упорството бе продиктувано не само от високия ранг. Дори Бълт понякога мърмореше, че племенникът му е човек, изолирал се до нива, далеч надхвърлящи вродения уикски стоицизъм.

Колтейн никога не държеше речи пред войниците си и макар често да го виждаха сред тях, не го изтъкваше като мнозина други командири. И все пак тези войници вече се чувстваха негови, все едно че Юмрукът можеше да запълни всяко стаено място в душите им с физическа увереност, също толкова здрава, колкото стиснатата ръка.

„Какво ще стане, когато тази вяра рухне? А ако сме едва на няколко часа от този ден?“

— Врагът избива съгледвачите ни — промълви накрая Колтейн. — Не можем да разберем какво ни подготвят в тази долина.

— А съюзниците на Сормо?

— Духовете са твърде заети.

„Ах, да. Богчето на семк.“

— Кан’елд, дебрал, тайтан, семк, тепаси, халафан, убари, хисари, сиалк и гуран.

„Вече четири племена. Шест градски легиона. Дали не долавям съмнение?“

Юмрукът се изхрачи в жаравата.

— Армията, която ни чака, е една от двете, държащи юга.

„Откъде, в името на Гуглата, знае това?“

— Значи Ша’ик е излязла от Рараку?

— Не е. Грешка.

— Че какво я задържа? Да не би бунтът да е съкрушен на север?

— Съкрушен? Не. Колкото до Ша’ик… — Колтейн млъкна и намести плаща си от гарванови пера. — Навярно виденията й са я отвели в бъдещето. Навярно знае, че Вихърът ще се провали, че в този момент адюнктата на императрицата събира своите легиони — заливът на Унта е пълен с транспортни кораби. Успехите на Вихъра ще се окажат временни, дължат се само на имперската слабост. Ша’ик знае… драконът се е разбудил и вече се е раздвижил, бавно, но когато настъпи пълната ярост, тя ще помете тази земя от бряг до бряг…

— А тази друга армия тук, на юг… на какво разстояние е?

Колтейн се изправи.

— Смятам да стигна до Ватар два дни преди нея.

„Сигурно е научил, че Убарид е паднал, както и Дебрал и Асмар. Ватар — третата и последна река. Ако стигнем до Ватар, оттам — право на юг към Ейрън — през най-суровата пустош на този проклет от Гуглата континент.“

— Юмрук, река Ватар е все още на месеци път. Какво ще кажете за утре?

Колтейн откъсна погледа си от догарящата жарава и примижа към историка.

— Утре съкрушаваме армията на Камъст Релой, разбира се. Човек трябва да мисли далече напред, за да успее, историко. Би трябвало да сте разбрал това.

Юмрукът си тръгна, а Дюйкър се загледа в гаснещия огън с кисел вкус в устата. „Това е вкусът на страха, старче. Ти нямаш непроницаемата броня на Колтейн. Не можеш да видиш на повече от няколко часа напред и само очакваш утрото с вярата, че ще ти е последно, поради което си длъжен да го видиш. Колтейн очаква невъзможното, очаква да споделим неумолимата му увереност. Но да я споделиш е безумие.“

Един ризан кацна на ботуша му и прибра нежните си крилца. В устата на крилатото гущерче имаше черна пеперуда — пърхаше отчаяно, докато ризанът методично я поглъщаше.

Дюйкър изчака, докато съществото привърши с храната си, след което размърда крак и то отлетя. Историкът се надигна. Сред уикските станове се вдигаха първите шумове на утринната шетня. Той се запъти към най-близкия.

Конниците на клана на Мармота се бяха събрали, за да приготвят снаряжението си под блясъка на вързаните за колове факли. Дюйкър се приближи и видя нови брони, боядисани в тъмни кално червени и зелени оттенъци. Тежките доспехи на мъжете и конете бяха в непознат за него стил. По дебелата кожа бяха прогорени уикски руни. Броните изглеждаха стари и в същото време — съвсем неизползвани.

Дюйкър се приближи до най-близкия воин, кръглолик младеж, който енергично разтриваше мас по челния предпазител на коня си.

— Тежка броня за уикци — каза историкът. — Както и за уикски коне.

Младежът кимна навъсено, но не отвърна нищо.

— Превръщате се в тежка конница.

Младежът сви рамене.

Друг войник наблизо се обади:

— Бойният главатар го измисли това по време на бунта… после сключи мир с императора, преди да го използваме.

— И сте я носили с вас през цялото време?

— Да.

— Защо не използвахте тези брони при брода на Секала?

— Нямаше нужда.

— А сега?

Ухилен, ветеранът вдигна железния си шлем с добавените набузници.

— Ордата на Камъст Релой все още не се е сблъсквала с тежка конница, нали?

„Дебелата броня все още не ви прави тежка конница. Обучавали ли сте се изобщо за това, глупци такива? Можете ли да препускате с нея в галоп в плътен строй? Можете ли да завивате? Колко ще продължи битката, преди конете ви да окапят под тази допълнителна тежест?“

— Доста застрашително изглеждате — каза историкът.

Уикецът долови скептицизма му и се ухили още по-широко. Младежът остави конския предпазител и се зае с окачването на колана за меча. Измъкна оръжието от ножницата и показа дългото четири стъпки черно желязо, със закръглен и затъпен връх. Изглеждаше много тежко в почти юношеските му длани.

„Дъх на Гуглата, само един замах ще го изхвърли от седлото.“

— Я раздвижи малко ей там, Темул — каза ветеранът на младежа.

Темул се отдалечи на няколко крачки и се впусна в сложен танц: мечът засвистя в ръката му.

— Да не би да се каните да слезете от конете, щом наближите врага?

— Сънят май е размътил ума ти, старче.

„Разбрах те, кучи сине.“

Дюйкър бавно се отдалечи. Винаги беше мразил часовете преди битка. Нито един от ритуалите на подготовката не се получаваше при него. Проверката на оръжията и снаряжението рядко отнемаше на един опитен войник повече от десет минути. Историкът така и не беше свикнал да повтаря тази проверка, без да мисли, отново и отново, като повечето войници. Ръцете ти са заети, докато умът ти бавно се гмурка в един свят на резки контури и наситени цветове, на болезнена яснота и на някакъв похотлив глад, обсебващ и тяло, и дух.

„Някои воини се подготвят да оживеят, други се подготвят да умрат, а в тези няколко часа, преди да се разгърне съдбата, е адски трудно да отличиш едното от другото. Танцът на онова момче Темул преди малко може би беше последният му. Онзи проклет меч може би никога вече няма да изскача от ножницата си и да пее в ръката му.“

Небето на изток изсветляваше, прохладният вятър започваше да се затопля. Огромният купол над тях беше безоблачен. Ято птици полетя високо на север — пърхащи тъмни петънца сред почти пълната неподвижност.

Дюйкър излезе от уикския лагер и тръгна сред полковите редици от шатри, отличаващи стана на Седма. При всяка подредба на лагера различните родове войска съхраняваха целостта си и историкът можеше лесно да различи всеки от тях. Полутежката пехота, която оформяше ядрото на армията, беше подредена поротно, всяка рота — разделена по взводове, а те на свой ред — по отделения. Щяха да влязат в боя с бронзови щитове в цял ръст, пики и къси мечове. Носеха бронзови плочести ризници, наколенници и метални ръкавици, а шлемовете им бяха подсилени с железни решетки. Черни наметки от плетени железни халки предпазваха вратовете и раменете им. Другите пешаци включваха морската пехота и сапьорите, първите — съчетание от лека пехота и ударни части — изобретение на стария император, все още уникално за Империята. Бяха въоръжени с арбалети и къси, както и дълги мечове. Облечени бяха в черни ризници под кожените сиви елеци. Всеки трети войник носеше на главата си голям кръгъл шлем от дебело меко дърво, който щеше да се накисне час преди битката. Тези шлемове служеха, за да улавят и задържат вражеските оръжия, вариращи от мечове до боздугани. След първите няколко минути бой щяха да бъдат свалени, обикновено отрупани със страховита гмеж от железни върхове и шипове. Тази странна тактика на Седма се беше оказала много ефективна срещу племето семк и техните хаотични удари. Морските пехотинци ги наричаха „изтръгващите зъби“.

Лагерът на сапьорите обикновено се разполагаше някъде встрани от останалите — колкото може по-далече, когато носеха морантски муниции. Колкото и да се озърташе, Дюйкър не можа да види местоположението му, макар да знаеше какво щеше да намери. „Просто потърси най-безредната купчина шатри и гнусни изпарения, гъмжащи от ята комари и мушици, и ще намериш малазанските инженерни. И ще видиш войници, треперещи като листа, с белези от изгоряло, с опърлена коса и с мрачен, налудничав блясък в очите.“

Ефрейтор Лист стоеше с капитан Лъл в единия край на лагера на морската пехота, близо до частта на вярната хисарска гвардия — чиито войници подготвяха тълварите и кръглите си щитове в мрачно мълчание. Колтейн им имаше абсолютно доверие, а и местните воини от Седемте града се бяха доказали многократно с фанатичната си ярост — сякаш бяха приели срама и вината и можеха да облекчат гузната си съвест само като избият до крак всички свои вероломни събратя.

Историкът отиде при тях и капитан Лъл му се усмихна.

— Взе ли си парцал за лицето? Днес ще ядем прах, старче, и то много.

— Ще бъдем в задния край на клина, сър — каза Лист; не изглеждаше никак доволен.

— Предпочитам да погълтам прах, отколкото студено желязо — отвърна Дюйкър. — Знаем ли вече какво ни очаква, Лъл?

— За теб съм „капитане“.

— Престанете най-после да ме наричате „старче“ и ще започна да ви наричам по ранг.

— Пошегувах се, Дюйкър — каза Лъл. — Наричай ме както щеш, ако искаш и „мръсно копеле“, стига да ти харесва.

— Като нищо.

Лицето на Лъл се изкриви в гримаса.

— Тая нощ май не си спал, а? — Извърна се рязко към Лист. — Ако дъртият чешит вземе да клюма, имате разрешението ми да го халосате по очукания шлем, ефрейтор.

— Стига аз самият да не заспя, сър. Цялата тази радост взе да ме изморява.

Лъл се усмихна кисело на Дюйкър.

— Остроумие проявява момчето напоследък.

— Не е само той.

Слънцето грееше ярко над хоризонта. Белокрили птици прелитаха над хълмовете на север. Дюйкър погледна ботушите си. Утринната роса се беше просмукала през изтърканата кожа. Тънки нишки паяжина се кръстосваха в блестящи шарки по носовете. Сториха му се неописуемо красиви. „Ефирни паяжини… заплетени клопки. Но безразсъдното ми минаване през тях остави нощната им работа недовършена. Дали паяците ще останат днес гладни заради това?“

— Няма какво да му се мисли за това, което бездруго предстои — промълви Лъл.

Дюйкър се усмихна и погледна към небето.

— Каква е заповедта?

— Морската пехота на Седма е върхът на копието. Конниците на Враната от двете страни са фланкиращите шипове. Мармотите — тежката конница — са зад морската пехота. След тях са ранените, защитени от всички страни от пехотата на Седма. В тила са верните хисарци, Червените мечове и конницата на Седма.

Дюйкър реагира бавно, примига и погледна капитана в очите. Лъл кимна.

— Бежанците са задържани отзад, със стадата, от тая страна на долината, но леко на юг, на един нисък участък земя, наречен на картите Плитчините, с верига от хълмове южно от него. Пази ги кланът на Невестулката. Така е най-безопасно — след Секала кланът е освирепял. Всички техни конници са си наточили зъбите, повярвай ми.

— Значи ще влезем в тази битка необременени.

— Ако не се смятат ранените — да.

Капитан Сълмър и Ченед се появиха от лагера на пехотата. Стойката, както и изражението на Сълмър излъчваха гняв, лицето на Ченед — насмешка, но и леко изумление.

— Кръв и скапани черва! — изсъска Сълмър и мазните му мустаци настръхнаха. — Тия проклети сапьори с онова изчадие на Гуглата, капитана им, тоя път го направиха!

Ченед срещна слисания поглед на Дюйкър и поклати глава.

— Колтейн пребледня, като го чу.

— Какво е чул?

— Сапьорите са духнали снощи! — изръмжа Сълмър. — Да изгният при Гуглата дано, страхливците му шугави! Полиел да ги благослови с чумата си дано, котилото им мръсно да опъпчиви с гноясалата си целувка! Тогг да изпотъпче на тоя капитан…

Ченед се смееше невярващо.

— Капитан Сълмър! Какво ще кажат приятелчетата ви в Съвета за тези мръсни проклятия?

— Бърн да те вземе и тебе, Ченед! Аз съм преди всичко войник, проклет да си. Първата струя от порой, това ни чака…

— Дезертьорства няма да има — прекъсна го Лъл и пръстите му бавно зашариха по брадата. — Сапьорите не са избягали. Бас слагам, че са наумили нещо. Трудно е да се спре човек при тая неумита, вмирисана компания, след като дори на капитана им не можеш да му хванеш дирите — но не допускам, че Колтейн ще повтори повече тази грешка.

— Няма да има възможност — промърмори Сълмър. — Докато свърши тоя ден, първите червеи вече ще залазят в ушите ни. Този бой е последен за всички ни, помнете ми думите.

Лъл повдигна вежда.

— Ако това е най-окуражителната реч, която можеш да измислиш, Сълмър, жалко за войниците ти.

— Жалко за победителите, Лъл.

Един самотен рог изви тъжно.

— Чакането приключи — с явно облекчение въздъхна Ченед. — Заделете ми някое парче трева като паднете, господа.

Двамата капитани на Седма се отдалечиха пред смаяния поглед на Дюйкър. От много време не беше ставал свидетел на такова отпращане.

— Бащата на Ченед е бил в Първия меч на Дасем — каза Лъл. — Поне така разправят — дори когато имената са заличени от официалните хроники, миналото показва лика си, а, историко?

Дюйкър нямаше настроение да понесе и двете насмешки и каза:

— Ще ида да проверя снаряжението си.

Окончателното подреждане приключи по обед. За малко щеше да избухне метеж, когато бежанците най-сетне разбраха, че ядрото на армията ще извърши прехвърлянето без тях. Изборът на Колтейн на клана на Невестулката за техен ескорт — конните воини наистина представляваха ужасяваща гледка с нашарената си с черна татуировка кожа и изпилени зъби — отново доказа прозорливостта му, въпреки че конниците на Невестулката почти прекаляваха с издевателствата си към хората, чието опазване им беше поверено. Наложено бе временно спокойствие въпреки трескавите, подклаждани от страха усилия на Съвета на благородниците и неизтощимия им напор да поднесат протестите си и дългите си списъци с жалби.

След като главните сили най-сетне се строиха, Колтейн даде заповед да потеглят.

Денят беше убийствено горещ, от напукания терен се вдигнаха облаци прах. Предвиждането на Лъл за яденето на прах се оказа потискащо точно и Дюйкър за пореден път надигна тенекиената си манерка към устните.

Вляво от него вървеше ефрейтор Лист, със смъртнобледо лице и лъснало от пот чело под шлема. Вдясно от историка крачеше ветеранката от морската пехота — не й знаеше името, нито щеше да я попита. Страхът от предстоящото беше плъзнал по тялото му като зараза. Мислите му бяха трескави, въртяха се около необяснимия ужас от… „… от знанието. От подробностите, които ти напомнят за човечността. Имената, прибавени към лицата наоколо, са като виещи се змии, заплашващи да те захапят с най-злостната отрова. Никога повече няма да се върна към Списъка на падналите, защото вече разбирам, че безименният войник е дар божи. Войникът с име — мъртъв, стопен восък — очаква отклика на живите… отклик, какъвто никой не може да предложи. Имената не носят утеха, те са призив да отвърнеш на онова, което няма отговор. Защо умря тя, а не той? Защо оцелелите остават анонимни — като прокълнати, — докато мъртвите са почетени? Защо се впиваме в онова, което губим, забравяйки онова, което все още държим?“

„Не назовавай никого от падналите, защото те застават на нашето място и стоят там във всеки миг от живота ни. Нека смъртта ми не носи слава и нека загина забравен и незнаен. Нека никога да не се каже, че съм бил от мъртвите, обвиняващи живите.“

Река П’ата пресичаше коритото на пресъхнало езеро, на две хиляди крачки от изток на запад и на над четири хиляди крачки от север на юг. Когато авангардът стигна до източния й край и навлезе в коритото й, пред Дюйкър се откри панорамната гледка на предстоящото сражение.

Камъст Релой и армията му ги очакваха — с блясъка на желязото под яркото утринно слънце, с градските знамена и племенните пряпорци, унило увиснали над морето от островърхи шлемове. Войнишките редици се полюшваха, тласкани сякаш от невидими течения, броят им беше зашеметяващ.

Реката представляваше тънка, тясна ивица на шестстотин крачки напред, осеяна с едри камъни и с трънливи храсти по двата бряга. Черен кервански път бележеше традиционния брод, после завиваше на запад към някогашния полегат склон на отсрещната хълмиста верига — но сапьорите на Релой се бяха потрудили: бяха издигнали рампа от песъчлива пръст, естественият склон от двете й страни беше разчистен, за да се оформи висока стръмна урва. На юг от езерното корито теренът представляваше безразборна гмеж от дерета, камънаци, сипеи и остри скали; на север се издигаше накъсан хребет от хълмове, костеливо бели под слънцето. Камъст Релой се беше погрижил да остане само един изход на запад, а там на билото чакаха елитните му части.

— Дъх на Гуглата! — промърмори ефрейтор Лист. — Този кучи син е възстановил хребета на Гелор, и погледнете на юг, сър, онзи стълб пушек — там беше гарнизонът на Мелм.

Дюйкър примижа натам и забеляза още една особеност, по-наблизо. Най-горе на един остър връх, издигащ се над югоизточния край на езерното корито, се виждаше крепост.

— На кого ли е било онова? — зачуди се той на глас.

— Манастир — отвърна Лист. — Според единствената карта, на която го има.

— Кой е асцендентът?

Лист сви рамене.

— Сигурно някой от Седемте свети.

— Ако все още има хора там, доста хубава гледка ще им се отвори.

Камъст Релой беше разположил сили надолу по склона и от двете страни на елитните си части, блокирайки северния и южния край на долината. Над южния фланг се издигаха знамената на сиалк, халафан, дебрал и тайтан; на северния — това на убарид. Всяка от трите сили многократно превъзхождаше по численост войската на Колтейн. Откъм армията на Апокалипсиса се надигна рев, придружен от ритмичното дрънчене на оръжия и щитове.

Седма не се поколеба. Морската пехота мълчаливо пое в стегнати редици към брода. Над тях като вълна се затъркаля рев на мъжки гърла и грохот на метал.

„Богове на Бездната, какъв ли ще е изходът от това?“

Река П’ата представляваше дълбок до глезените поток топла вода с ширина по-малко от десетина крачки. Чакълът и камъните по дъното бяха покрити с водорасли. По-големите, стърчащи над водата камънаци бяха отрупани с птичи тор. Във въздуха бръмчаха насекоми. Прохладният речен дъх изчезна веднага щом Дюйкър стъпи на другия бряг и зноят на пресъхналото езеро го загърна като плащ.

Ватираното облекло под плетената ризница подгизна от пот — стичаше се на мръсни вадички под ръкавиците и по дланите му. Той стисна по-здраво ремъка на щита, а другата му ръка се отпусна на дръжката на късия меч. Устата му изведнъж стана суха като кост в пясъка, но той устоя на подтика да отпие от манерката. Наоколо вонеше на пот и страх от хилядите войници, крачещи с него. Но и още нещо имаше, долавяше се някаква странна меланхолия, съпътстваща сякаш упорития марш напред.

Дюйкър беше познавал това чувство, преди десетилетия. Не беше нито пораженчество, нито отчаяние. Тъгата се пораждаше от нещо, стоящо отвъд тези вътрешни реакции, беше някак сдържана и осъзната.

„Отиваме, за да вземем своя дял от смъртта. И тъкмо в тези моменти, преди оръжията да изсвистят от ножниците, преди кръвта да овлажни земята и писъците да изпълнят въздуха, обречеността ни загръща всички. Ако я нямаше бронята й, щяхме всички да плачем. Как иначе да отвърнеш на неумолимата закана за непрежалими загуби?“

— Мечовете ни хубаво ще се нащърбят днес — заговори с прегракнал и накъсан глас Лист до него. — Според вашия опит, сър, кое е по-лошото — прахта или калта?

Дюйкър изсумтя.

— Прахта те задавя. Прахта те заслепява. Но калта изсмуква света под краката ти. — „А скоро ще имаме предостатъчно кал, щом земята прогизне от кръв, жлъч и пикня. Предостатъчно и от двете проклятия, момче.“ — Първата ти битка е значи?

Лист отвърна с гримаса.

— Прикрепиха ме към вас, сър. Все още не съм влизал в истински бой.

— Май съжаляваш.

Ефрейторът си замълча, но Дюйкър го разбираше много добре. Всичките му приятели бяха минали през първото си проливане на кръв и това беше праг, будещ едновременно и страх, и очакване. Въображението шепнеше лъжи, които само опитът щеше да разбие.

Все пак, ако зависеше от него, щеше да предпочете някое по-отдалечено място за наблюдение. Така, докато маршируваше в бойните редици, нямаше да може да види нищо извън гъстата човешка гмеж. „Защо Колтейн ме постави тук? Отне ми очите, проклет да е!“

Бяха на сто крачки от рампата. Пред фронта на вражеските сили в галоп препускаха конни воини. Кънтежът на щитове и гневните крясъци обещаваха кръв и тази ярост нямаше да се удържи дълго. „Тогава ще бъдем нападнати от трите страни, ще се опитат да ни откъснат от пехотата на Седма, докато те се сражават, за да опазят ранените. Ще обезглавят змията, стига да могат.“

Конните воини на Враната подготвяха лъковете и копията от двете страни, извърнали глави и без да откъсват поглед от вражеските позиции. Сигнал с рог възвести командата „приготви щитовете“, челната редица ги изправи в плътен ред, а центърът и тилът ги вдигнаха над главите си. Появиха се стрелци, катерещи се към върха на рампата.

Въздухът бе неподвижен и натежал, без вятър.

Може би само неверието задържа атаката на вражеските сили от двете страни. Колтейн не реагира изобщо на вражеските позиции, нито на численото им превъзходство — Седма просто продължаваше марша си напред и щом стигна до рампата, започна изкачването, без да спира.

Склонът беше рохкав, камънаци и пясък, направен съзнателно така, че теренът под краката да е опасен и подвеждащ. Войниците започнаха да се препъват.

Изведнъж въздухът се изпълни със стрели, изсипали се отгоре като порой. Трясъкът над главата на Дюйкър беше оглушителен, дървените пръчки свистяха и се плъзгаха по металния обков на вдигнатите щитове, някои проникваха и биеха в бронята и шлемовете, други се забиваха в жива плът. Под гърба на „костенурката“ мъжете запъшкаха, обутите в ботуши крака затъваха между камъните, но защитеният с корубата от щитове „клин“ продължаваше неуморно напред и нагоре.

Лактите на историка се огънаха, когато една стрела шибна с все сила право в щита му. Други три бързо издрънчаха една след друга, плъзнаха се и отхвърчаха над останалите щитове.

Въздухът под „костенурката“ се нагнети от пъшкане и пот, урина и усилващ се гняв. Атака, на която не можеш да отвърнеш, беше истински кошмар за войника. Решимостта да достигнат билото, където ги очакваха виещите семк и тежката пехота на Гуран, ги пареше като треска. Дюйкър съзнаваше, че морската пехота е на предела. Първият сблъсък щеше да е истински взрив.

Близо до билото изкуствената рампа беше със стръмни и високи брегове, върхът й беше подравнен и уширен. Воини от някакво непознато за Дюйкър племе — „Кан’елд?“ — започнаха да се трупат по ръба и да зареждат късите си рогови лъкове. „Ще започнат да ни обстрелват от двете страни, щом се сблъскаме със семк и гуранците. Анфилада.“

Бълт яздеше с конниците на клана на Враната и историкът съвсем ясно чу изреваната от ветерана команда. Сред облак от прах и блеснало желязо конниците възвиха и се понесоха към бреговете. Полетяха стрели. Воините на кан’елд — изненадани от бързата реакция на уикците — се пръснаха. Западаха тела и се затъркаляха надолу към рампата. Воините на Врана продължиха устремния си галоп успоредно на пътя, обсипвайки високия бряг с убийствената си стрелба. За няколко мига плоският връх бе разчистен от вражеските воини.

Втори вик накара конниците да спрат, когато най-предните ездачи бяха стигнали само на десетина крачки от настръхналия строй на семк и гуранците. Внезапното им спиране предизвика подивелите семк да се понесат напред. В пространството, разделящо двете противостоящи сили, из въздуха засвяткаха метателни брадви. В отговор изсвистя залп от стрели.

Щом морските пехотинци забелязаха безредието в предните редици на противника, върхът на бойния клин се понесе напред. Конниците на Враната завъртяха конете си, изправени на стремената, за да не бъдат приковани между приближаващите се едни към други пешаци, и неизбежно забавиха инерцията на морската пехота. Измъкнаха се едва на няколко мига преди сблъсъка.

Клинът удари.

Дюйкър усети през щита си тътена на сблъсъка, ударната вълна го разтърси до кости. Почти нищо не можеше да види от позицията си, освен малкото петно синьо небе точно над главите на войниците, и в този въздух се премяташе счупеният връх на нечия пика и шлем, който може би все още стягаше в каишката си нечия брадата челюст, преди прахът да се надигне и да го загърне в непроницаемия си покров.

— Сър! — Някой го задърпа. — Обърнете се! Веднага!

„Да се обърна?“ Дюйкър зяпна сърдито адютанта си Лист.

Ефрейторът го завъртя.

— За да можете да виждате, сър…

Намираха се в предпоследната редица на клина. Между морските пехотинци и странно снаряжените конни воини на Мармота бе зейнало пространство от десетина крачки. Последните стояха на позицията си неподвижно, с оголените тежки мечове и отпуснатите на седлата арбалети. Зад тях се простираше пресъхналото езеро — мястото на Дюйкър, високо на земната рампа, предлагаше гледка над цялото полесражение.

На юг бяха стегнатите редици на тайтанските стрелци, поддържани от конницата на Дебрал. На изток — вдясно от тях — настъпваха спешените легиони на Халафан, а по средата беше позицията на тежката пехота на Сиалк. Още по на изток се виждаше друга конница и стрелци. „Едната челюст. А на север — другата. И сега се затварят неумолимо.“

Погледна на север. Легионите на Убарид — поне три — заедно с конницата на Сиалк и Тепаси, бяха на по-малко от петдесет крачки от сблъсъка с пехотата на Седма. Между знамената, стърчащи над войниците на Убарид, Дюйкър видя за миг развелите се ивици сиво и черно. „Местни, обучени в морската пехота. Това се казва ирония.“

На изток от реката вече се вихреше яростна битка, доколкото можеше да се съди по огромните облаци прах. Най-сетне кланът на Невестулката беше влязъл в бой и историкът се зачуди кои от частите на Камъст Релой са успели да ги обкръжат. „Удар за стадата, придружен от изкушението да бъдат изклани много от бежанците. Дръжте се здраво, Невестулки, никаква помощ няма да можете да получите от нас.“

Блъскането на войниците наоколо отново привлече вниманието му към ставащото в непосредствена близост. Трясъкът на оръжия и крясъците откъм билото се усилваха, докато „клинът“ бавно затъпяваше пред наковалнята на стегнатата, дисциплинирана съпротива. Вълната на първия ответен удар разлюля гъстата войнишка гмеж.

„Трите бойни маски на Тогг! До края на този ден всеки от нас ще ги носи и трите. Ужас, гняв и болка. Няма да го вземем това било…“

Откъм коритото зад тях отекна още по-дълбок рев и историкът мигновено се обърна. „Челюстите“ се бяха затворили. Кухото каре на Седма около фургоните с ранените се огъваше, гърчеше се като червей, нападнат от мравки. Дюйкър зяпна, обзет от смъртен страх и с очакване да види всеки миг как карето ще се пръсне разкъсано от яростната атака.

Седма устоя, колкото и невъзможно да изглеждаше това за ума му. Врагът от всички страни започна да отстъпва, сякаш челюстите бяха захапали отровен трън и инстинктивно се бяха отдръпнали. Последва кратка пауза, смразяващ вътрешностите мраз, който задържа двете страни разделени — пространството между тях бе осеяно с тела на мъртви и издъхващи, — а после Седма извърши неочакваното. Сред пълно безмълвие, от което историкът настръхна, войниците се втурнаха напред, карето се изду, огъна се в овал, с насочени напред пики.

Вражеските редици заотстъпваха, започнаха да се стапят, изведнъж се разсипаха.

„Спрете! Стига! Изтъня съвсем! Спри!“

Овалът се изпъна, спря се, после леко се отдръпна с отмерена прецизност и почти злокобно — сякаш Седма се бе превърнала в някакъв механизъм. „И ще го направят отново. Следващия път няма да е толкова изненадващо, но ще е също толкова смъртоносно. Като дроб, който вдишва, ритмично и спокойно като в сън, отново и пак.“

Вниманието му внезапно бе привлечено от някакво движение сред клана на Мармота. От предната редица се бяха появили Нил и Недер, пеша, водеха уикска кобила. Животното бе вдигнало високо главата си, с изпънати назад уши. Червените му хълбоци блестяха от пот.

Двамата магьосници спряха от двете страни на кобилата, Недер пусна юздите и сложи ръце върху животното.

Миг след това Дюйкър залитна, защото задните редици на клина се понесоха нагоре по рампата, засмукани сякаш от нечий дъх.

— Оръжията за бой! — изрева един от сержантите наблизо.

— Ето това е — промълви Лист с глас, натегнат като тетива на лък.

Нямаше време за отговор, за самата мисъл нямаше време, защото изведнъж се оказаха сред вражеските редици. Гледката пред очите на историка се накъса. Войник някакъв залиташе с проклятие на устата, шлемът се беше смъкнал над очите му. Меч изсвистя във въздуха. Крещящ вражески воин бе дръпнат за плитката, крясъкът му се удави във влажен хрип, щом върхът на меча изскочи изпод гърдите му, повлякъл след себе си оплетени черва. Една пехотинка залитна пред напора, урината й се плисна по ботушите. И навсякъде… Трите маски на Тогг, сред какофония от трясък и викове, нелепи за човешки гърла звуци, швиртяща кръв и издъхващи хора — издъхващи хора, навсякъде.

— Пази се отдясно!

Дюйкър позна гласа на безименната си приятелка пехотинка, обърна се в последния миг и успя да парира острието на насоченото копие, късият му меч се хлъзна по обшитата с тенекия дръжка. Пристъпи напред и заби меча си в лицето на жената семк. Тя рухна, цялата в кръв, но въздухът бе раздран от късащия душата, болезнен вик на историка. Той залитна назад и щеше да падне, ако не беше здравият щит, подпрял гърба му. Гласът на безименната жена изхриптя в ухото му:

— Тая нощ така ще те яхна, че ще молиш за милост, старче!

В обърканите кривини на човешкия ум Дюйкър вътрешно се загърна с тези думи — не от похот, а като удавник, впил се в спасителната дървена отломка. Вдиша със стон, изправи се от подпрелия го щит и пристъпи напред.

Отпред се сражаваше първият ред на морската пехота — ужасно изтънял и огъващ се стъпка след стъпка, докато тежката пехота на Гуран натискаше надолу по склона. Клинът всеки момент щеше да се пръсне.

Воини на семк нахлуха между морската пехота в свиреп, дивашки наплив, и тъкмо заради тези покрити със сива пепел воини задните редици на формацията се бяха притекли на помощ.

Задачата бързо бе изпълнена, жестоката дисциплина лесно сломи сражаващите се поотделно и без строй врагове, лишени от странична подкрепа и нечуващи ничий глас, освен собствените си свирепи бойни викове.

Ала въпреки това внезапно облекчение пехотинците започнаха да се огъват.

Отекнаха три рога, в бърза последователност: имперският сигнал за раздвояване на формацията. Дюйкър зяпна, обърна се да потърси Лист… нямаше и помен от него. Видя пехотинката и олюлявайки се, тръгна към нея.

— Четирите са за отстъпление, имаше ли четвърти? Чух само…

— Три, старче — изръмжа му тя. — Раздвояваме се. С мен!

И заотстъпва. Объркан, Дюйкър я последва. Теренът по склона поддаваше — прогизнала от кръв и жлъч кал над разместващите се камъни и труповете. Затътриха се с останалите войници към южната страна — към високия бряг, и нагазиха до глезените в кръв в крайпътния ров.

Тежката пехота на Гуран се беше спряла, усетила капан — колкото и невъзможно да изглеждаше според развоя на събитията, — и започна да стяга редиците си, на четири крачки надолу от билото. Прозвуча рог и строят им се заотдръпва заднешком до самия ръб.

В този миг Дюйкър се обърна и видя, на седемдесет крачки надолу по насипа, как тежката конница на Мармота бавно пристъпва нагоре, покрай Нил и Недер, които продължаваха да стоят като вкаменени от двете страни на кобилата, притиснали с длани хълбоците на животното.

Жената до него изруга.

„Канят се да настъпят по тази рампа, с труповете и отломките, калта и камъните. По склон, толкова стръмен, че ще принуди ездачите да се превият върху вратовете на животните, с всичката тази тежест върху предните им крака. Колтейн иска да атакуват. Срещу тежката пехота…“

— Не!

От брега се изсипаха камъни и пясък. Покритите с шлемове глави около Дюйкър се заизвръщаха във внезапна тревога — някой се бе появил горе на брега. Отгоре се изсипаха още камъни и пръст.

— Сапьор е, Гуглата да го вземе дано! — изпъшка един от пехотинците.

Окаляното лице над тях се ухили.

— Какво правят костенурките зиме? — изрева им сапьорът и се скри от очите им.

Дюйкър се обърна назад към конниците на Мармота. Настъплението им беше спряло, сякаш разколебано. Уикците бяха вдигнали глави и приковали погледи горе по двата бряга.

Тежката пехота на Гуран и оцелелите семк също зяпнаха натам.

Дюйкър примижа към северния бряг през прахта, стелеща се по рампата. Горе кипеше — сапьори, с щитове на гърбовете, бяха започнали да настъпват, скачаха на рампата в осеяното с трупове пространство под билото.

Отново прозвуча рог и конниците на Мармота отново настъпиха, подкараха конете в тръс, след това — в галоп по стръмното. Но пътят им към билото бе преграден от ротата сапьори.

„Зиме костенурката се заравя. Кучите му синове са се промъкнали снощи по бреговете — под самия нос на Релой — и са се заровили. Но защо, в името на Гуглата?“

Сапьорите, с щитовете на гърбовете им, се скупчиха плътно и заприготвяха оръжия и друго снаряжение. Един от тях пристъпи встрани и махна на конниците на Мармота да продължат напред.

Рампата се разтресе.

Облечените в броня коне се понесоха нагоре сред взрив от издути мускули, невъзможно бързо. Широките мечове се надигнаха към небето. В странното си, чудато снаряжение, уикците седяха в седлата като някакви демонски създания, над също толкова страховитите коне.

Сапьорите се втурнаха към фронта на Гуран. Във въздуха пред тях полетяха гранати, последвани от разкъсващи ушите експлозии и ужасни крясъци.

Всички муниции, които им бяха останали, започнаха да врязват пътека в гъстата гмеж на гуранската тежка пехота. Пробивачи, подпалвачки, огнемети. Плътният фронт на елитната войска на Релой се разпадна.

Устремният галоп на конницата на Мармота стигна до сапьорите и те залегнаха по земята под копитата и отекващия им тропот, отмерващ злокобен ритъм, в който коне след коне газеха и връхлитаха напред през телата им.

И в тази изтърбушена, хаотична гмеж, която само допреди мигове бе представлявала непробиваема стена от тежки пехотинци, уикските конници се врязаха, изскочиха на билото и продължиха устрема си със святкащите за страховита сеч грамадни мечове.

Нов сигнал прозвуча, надмогнал оглушителната глъч.

Жената до Дюйкър притисна облечената си в стомана длан в гърдите на историка.

— Напред, старче!

Една крачка, и той спря. „Да, за войника е време да тръгне напред. Но аз съм историк — трябва да гледам, да бъда свидетел, и при Гуглата да върви пороят от стрели!“

— Този път не — отвърна Дюйкър, обърна се и запълзя нагоре по стръмния бряг.

— Ще се видим тая нощ! — извика тя след него, преди да тръгне в атака с останалите от морската пехота.

Дюйкър се добра до върха с цената на шепа песъчлива пръст, напълнила устата му. Закашлян и задавен, той се изправи и се огледа.

Брегът беше разровен като кошер от скосени изкопи. Виждаха се полузаровени пашкули от зебло за палатки в дупки с големина около човешки ръст. Историкът се вторачи в тях за миг, изпълнен с неверие, после отново насочи вниманието си към рампата.

Инерцията на морската пехота се беше позабавила заради изпотъпканите от конницата сапьори. Счупени кости имаше много, но щитовете — вече изпомачкани до неузнаваемост — както и шлемовете, в общи линии бяха предпазили безумците.

Оттатък горния ръб на рампата, по платото на запад, конниците на Мармота преследваха разбитите останки от елитната сила на Камъст Релой. Шатрата на самия пълководец, разположена на един нисък хълм на сто крачки от билото, потъваше в пламъци и дим. Дюйкър подозираше, че бунтовническият Върховен маг сам е подпалил пожара, за да унищожи всичко, което може да попадне в ръцете на Колтейн, преди да побегне по пътеките, които Лабиринтът му щеше да му предложи.

Дюйкър се обърна и огледа пресъхналото езеро.

Битката долу все още кипеше. Защитният кръг на Седма около фургоните на ранените си стоеше, макар да се беше поогънал от съсредоточения, неуморен натиск на тежката пехота на Убарид откъм север. Самите фургони вече се движеха на юг. Конницата на Сиалк и Тепаси изтезаваше с жилещите си набези ариергарда, където верните от Хисар се държаха… и гинеха с десетки.

„Там все още можем да загубим.“

Двойният сигнал откъм билото даде команда на конницата на Мармота за отбой. Дюйкър най-после успя да види Колтейн, яхнал бойния си жребец, с посивялото от прахта черно наметало от гарванови пера. Видя жеста му към сигналистите и сигналът за отбой се повтори, в по-бърза последователност. „Трябвате ни. Веднага!“

„Но тези коне ще се изтощят. Те направиха невъзможното. Щурмуваха билото със скорост, която се усилваше все повече и повече, със скорост, каквато не съм виждал никога.“ Историкът се намръщи, после рязко се обърна.

Нил и Недер продължаваха да стоят от двете страни на самотната кобила. Лек ветрец развяваше гривата и опашката й, иначе си оставаше съвсем неподвижна. Вълна на тревога смрази Дюйкър. „Какво са направили?“

Далечен вой привлече вниманието му. Внушителна конна сила прекосяваше реката — знамената бяха твърде далече, за да може да ги различи. А миг след това Дюйкър забеляза малки пъстри тела, които тичаха пред ездачите. „Кучетата браничари на уикците. Това е кланът на Невестулката.“

Щом излязоха от речното корито, конните воини се впуснаха в галоп.

Конницата на Тепаси и Сиалк се оказа напълно изненадана, най-напред от вълната изпаднали в сляпа ярост псета, които, без да обръщат внимание на конете, се хвърляха върху ездачите — шейсет ръмжащи фунта зъби и мускули, които повличаха войниците от седлата, а после от самите уикци, които възвестиха появата си, хвърляйки във въздуха отсечени глави, преди да нададат зловещия си, смразяващ кръвта вик и да връхлетят по фланга на конницата.

Само след няколко мига конниците на Тепаси и Сиалк вече ги нямаше — избити, издъхващи или втурнали се в отчаян бяг. Конните воини на Невестулката се спряха съвсем за малко, колкото да се престроят, след което възвиха в галоп да се сразят с пехотата на Убарид; пъстрите псета тичаха редом с тях.

Противникът разкъса фронта си на две, сви се и заотстъпва отмерено, макар и без команда.

Ездачите на Мармота се изсипаха обратно по рампата, раздвоиха се около двамата магьосници и неподвижната кобила, след което завиха на юг, за да подгонят бягащите вече от полесражението пехотинци на Халафан и Сиалк и тайтанските стрелци.

Дюйкър се смъкна на колене, изведнъж премалял, чувствата му — кипнал казан от скръб, гняв и ужас. „Не говори за победа в този ден. Не казвай нищо.“

Някой се катереше задъхано към него по брега. Стъпките приближиха, после една стоманена ръкавица падна тежко върху рамото му. Беше му трудно да разпознае гласа, който заговори.

— Подиграват се с нашите благородници, знаеш ли това, старче? В Дебрал са ни лепнали едно име. Знаеш ли как се превежда? Кучешката верига. Кучешката верига на Колтейн. Той води, но и го водят, напъва напред, но го задържат, оголва зъби, но какво го дърпа назад, ако не онези, които се е заклел да брани? Ех, каква дълбочина има в такива имена, не мислиш ли?

Гласът беше на Лъл, но в същото време — променен. Дюйкър вдигна глава и се взря в лицето му. Само едно синьо око блестеше под жестоко разкъсаната плът. Боздуган го беше ударил, беше забил набузника в лицето, пръснал беше бузата му, изтръгнал беше едното му око и беше отпрал носа на капитана. Ужасяващата развалина, останала от лицето на Лъл, се изкриви в подобие на усмивка.

— Късмет извадих, историко. Виж, един зъб не ми е изкъртен, разклатени даже няма.

Списъкът на понесените щети звучеше като смразяващ поменик за безсмислието на войната. Според историка при толкова загуби само Гуглата можеше да се усмихне победоносно.

Кланът на Невестулката беше причакал пиконосците на тайтан и тяхното божество-пълководец. Засада на земните духове беше свалила бойния главатар на семк, разкъсвайки плътта му на късове, в глада си да погълнат останките от бога на семк. След това кланът на Невестулката беше пуснал в действие своя капан и той на свой ред беше посял ужас, тъй като бежанците бяха послужили за стръв и стотици от тях бяха избити или ранени.

Водачите на клана на Невестулката можеха да заявят, че са били превъзхождани четири към едно, че някои от онези, които са се заклели да опазят, са били пожертвани, за да се спасят останалите. Всичко това щеше да е вярно и щеше да предложи справедливо оправдание за стореното от тях. Но главатарите не казаха нищо и макар това мълчание да бе посрещнато с гнева на бежанците и особено на Съвета на благородниците, Дюйкър погледна на него в различна светлина. Племето уик гледаше с презрение на изречените гласно основания и извинения — не приемаха такива от останалите и се надсмиваха на всеки, който се опитваше да се оправдава. В замяна на което самите те не предлагаха такива, защото, подозираше историкът, се отнасяха към всички пожертвани, както и към своите близки, с почит, която нямаше да понесе нещо толкова дребнаво и егоистично като оправданието.

Бежанците обаче не бяха в състояние да разберат всичко това и за тях мълчанието на уикците бе само по себе си израз на презрение, на пренебрежение към изгубения живот.

Кланът на Невестулката обаче бе предложил друг вид почит към загиналите бежанци. С избиването на тайтанските стрелци, още един от бойните подвизи на клана Невестулката, цяло едно племе от равнината беше престанало да съществува. Възмездието бе абсолютно. Ала не бяха се спрели с това, тъй като се бяха натъкнали на селяшката армия на Камъст, дошла късно след битката откъм изток. Тамошното клане беше нагледна картина какво се бяха канили да причинят тайтанците на гражданите на Малазан. Ала и този урок беше убягнал на бежанците.

Колкото и да бяха писали учените още открай време, Дюйкър знаеше, че не може да съществува никакво обяснение за тъмните течения на човешката мисъл, затъркаляла се по дирите на едно кръвопролитие. Нужно беше да погледне само собствената си реакция, когато се смъкна при още стоящите на рампата Нил и Недер, с полепналите им от пот и кръв длани на хълбоците на издъхналата кобила. Силите на живота бяха могъщи, почти необозрими за ума, и жертвоприношението на едно животно, за да се дарят хиляди други със смайваща сила и воля, изглеждаше на пръв поглед дело достойно и благородно.

„Ако не беше неразбирането на обреченото животно, унищожено под обичните ръце на две съкрушени деца.“

Хоризонтът на Имперския Лабиринт бе като сив покров във всички посоки. Подробностите се губеха в мъгла зад смътната пелена на неподвижния, натегнат въздух. Вятър не лъхваше, ала ехото на смърт и разруха си оставаше, надвиснало и сякаш оголено от самото време.

Калам седеше отпуснат в седлото си, вторачен в гледката пред него.

Пепел и прах бяха загърнали плочестия купол. На едно място се беше сринал, откривайки острите ръбове на бронзовите покривни плочи. Над зейналия отвор беше надвиснала сива мъгла. По извивката на купола можеше да се прецени, че над повърхността е по-малко от една трета.

Той слезе от коня. Спря, за да бръкне с шепа под парцала, покриващ носа и устата му, и да извади гъсто полепналата прах, погледна през рамо към другите и приближи до постройката.

Някъде долу, под краката им, се издигаше дворец или храм. Щом стигна до купола, той се наведе и отри пепелта от една от бронзовите плочи. Откри се дълбоко всечен в метала символ.

Разпознаването му го обля със студена вълна. За последен път беше виждал стилизираната корона на друг един континент, в една неочаквана война срещу съпротивата, вдигната от отчаяни врагове. „Каладън Бруд и Аномандър Рейк, ривите и Пурпурната гвардия. Струпването на разнородни противници, за да се опълчат на завоевателните планове на Малазанската империя. Свободните градове на Дженабакъз, дърлеща се, коварна сган. Алчните за злато владетели и крадци най-силно хленчеха пред заплахата за свободата им…“

Умът му се отнесе на хиляди левги оттук и той леко докосна всечения символ. „Черното псе… воювахме срещу комари и пиявици, срещу отровни змии и смучещи кръв гущери. Обозът отрязан, морантите се оттеглят точно когато имахме най-голяма нужда от тях… а този знак го помня, на едно дрипаво знаме, вдигнато над елитната рота на силите на Бруд.“

„Как се беше нарекъл кучият му син? Върховен крал. Каллор… Върховният крал без кралство. На хиляди години, стига легендите да казват истината, може би на десетки хиляди. Твърдеше, че някога е властвал над империи, всяка от които била толкова голяма, че пред нея Малазан бил жалка провинция. Твърдеше, че след това ги унищожавал със собствената си ръка, събарял ги до основи. Каллор се хвалеше, че е обезлюдявал цели светове…“

„И този човек сега е помощник-командирът на Каладън Бруд. А когато напуснах, Дужек, Подпалвачите на мостове и останалите от Пета армия се канеха да потърсят съюз с Бруд.“

„Уискиджак… Бързи Бен… внимавайте, приятели. Между вас има безумец…“

— Ако си се унесъл…

— Това, което най-много мразя в това място — отвърна Калам, — е как земята поглъща следите.

Смайващо сивите очи на Майнала се присвиха над шала, покрил долната половина на лицето й.

— Изглеждаш уплашен.

Калам се намръщи и се върна при другите. Заговори по-високо:

— След малко напускаме този Лабиринт.

— Какво? — изсумтя Майнала. — Не виждам никакъв портал!

„Няма. Но трябва да е тук. Достатъчно дълго разстояние покрихме, и изведнъж осъзнах, че силата на мисълта не е толкова в пътуването, колкото в пристигането.“ Затвори очи, за да изключи Майнала и всички останали и да накара ума си да потъне в пълна неподвижност. Изтръгна се само една, последна мисъл: „Дано да съм прав.“

Миг след това порталът се оформи, със звук като при раздиране на платно, и се ушири.

— Дебелоглав кучи син — възкликна Майнала, мигом осъзнала случилото се. — Ако си бяхме поприказвали, можехме да стигнем тук малко по-рано — освен ако съзнателно не си ни забавял. Гуглата само знае какви си ги намислил, ефрейтор.

„Интересен подбор на думи. Предполагам, че знае.“

Калам отвори очи. Порталът представляваше непроницаемо тъмно петно на десет крачки от него. Лицето му се сгърчи. „Толкова просто. Калам, ти наистина си дебелоглав кучи син. Запомни, страхът може да съсредоточи и най-задрямалото същество.“

— Плътно след мен — нареди убиецът, извади дългия нож от канията, пристъпи към портала и влезе.

Кожените му обуща се хлъзнаха по песъчлива каменна настилка. Беше нощ, звезди грееха ярко по тесния процеп между високите тухлени постройки. Уличката криволичеше напред и Калам я позна веднага. Наоколо не се виждаше никой.

Убиецът се отдръпна към стената вляво. Майнала се появи, повела своя и неговия кон. Примигна и извърна глава.

— Калам? Къде…

— Тук съм — тихо отвърна убиецът.

Тя се сепна, после въздъхна:

— Три секунди в някакъв град, и вече се криеш.

— Навик.

— Не се съмнявам. — Тя отведе конете по-напред. След миг се появиха Кенеб и Селв, последвани от двете деца.

Капитанът се огледа навъсено и забеляза Калам.

— Ейрън ли е?

— Да.

— Адски тихо е.

— Улицата, на която сме, минава през гробище.

— Страшно приятно — подхвърли Майнала. После посочи сградите от двете им страни. — Но тия приличат на жилищни сгради.

— Такива са… само че за мъртвите. Бедните са си бедни и в Ейрън.

— Колко е до гарнизона? — попита Кенеб.

— Три хиляди крачки — отвърна Калам и смъкна шала от лицето си.

— Трябва да се умием — рече Майнала.

— Жаден съм — каза Ванеб.

— Аз пък съм гладен — добави Кесен.

Калам въздъхна и кимна.

— Надявам се, че разходката по мъртви улици не е лоша поличба — подхвърли Майнала.

— Гробището е обкръжено от кръчми за опечалените — промърмори убиецът. — Няма да вървим много.

Гостилница „Шквал“ претендираше, че е преживявала и по-добри времена, но Калам никак не беше сигурен в това. Подът на гостната беше хлътнал като огромна купа и всички стени се бяха килнали навътре, подпрени тук-там с греди, за да не се сринат. Гнили остатъци от храна и умрели плъхове бавно и търпеливо се бяха смъквали към центъра, трупайки се на миризлива купчина като в олтар за приношения на някое разплуло се в поквара божество.

Столовете и масите се крепяха върху изобретателно набитите си в пода крака в кръг около ямата със смет; само на една маса имаше посетител, все още ненатряскал се до безсъзнание. Една задна стаичка, не по-малко окаяна, предлагаше на по-привилегированите клиенти известна интимност и тъкмо там Калам беше разположил своите спътници да се нахранят, докато приготвяха корито с гореща вода в занемарената градина в двора. След това убиецът се беше довлякъл в гостната и седна на стола срещу самотния, сравнително трезвен все още посетител.

— Зарад храната, а? — каза прошареният напанец, след като убиецът се разположи.

— Най-добрата в града.

— Така поне гласува съветът на хлебарките.

Калам изгледа как синекожият мъж пред него надигна халбата си, изгледа как се размърда изпъкналата му адамова ябълка.

— Като гледам, май ще му удариш още една.

— Като нищо.

Убиецът леко се извърна в стола си, улови унилия поглед на старицата, подпряла се на една от крепящите греди до бурето с ейл, и вдигна два пръста. Бабичката въздъхна, надигна се, спря се да намести ножа за клане на плъхове, затъкнат в колана на мръсната й престилка, и се затътри да донесе още две халби.

— Ръката ще ти счупи, ако я щипнеш по задника — предупреди непознатият.

Калам се отпусна в стола и го изгледа. Можеше да е между трийсет и шейсет, според орисията му. Под острата четина на брадата се виждаше груба сбръчкана кожа. Тъмните очи шареха неуморно насам-натам, без да се спрат на събеседника му. Беше облечен в опърпани дрипи от груб плат.

— Принуди ме да попитам — отрони убиецът. — Кой си ти и каква ти е историята?

Мъжът изправи гръб.

— Да не мислиш, че я разправям на всеки?

Калам изчака.

— Е — продължи мъжът. — Не на всеки. Някои стават груби и престават да те слушат.

Гостът на една от близките маси, пиян-залян, се прекатури от стола си и главата му изтропа на пода. Калам, странникът и жената — току-що наляла две тенекиени халби — изгледаха как пияницата се плъзна по мръсното и повърна върху купчината смет.

Оказа се, че един от плъховете само се е преструвал на умрял — измъкна се и са изкатери по тялото на пияницата, като мърдаше носле.

Странникът срещу убиеца изсумтя.

— Всеки е философ тука.

Старицата донесе пиенето им, странното й ситнене по пода показа, че отдавна е навикнала с неудобствата. Изгледа накриво Калам и проговори на дебралски.

— Приятелите ти отзад поискаха супа.

— Да, предполагам.

— Нямаме супа.

— Току-що го разбрах.

Тя се разкара.

— Новодошли сте, разбирам — каза странникът. — През северната порта?

— М-да.

— Голямо катерене ще да е било, с конете при това.

— Значи северната е заключена.

— Запушена е, като всички останали. Може да сте дошли през залива.

— Може би.

— Заливът е затворен.

— Как го затваряте залива на Ейрън?

— Добре де. Не е затворен.

Калам отпи глътка от бирата, преглътна и се вкочани.

— Като удариш повече, става още по-лошо.

Убиецът остави халбата на масата. Помъчи се малко, докато си намери гласа.

— Разправяй, какви са новините.

— Че от къде на къде?

— Платих ти пиячката.

— И трябва да съм благодарен? Дъх на Гуглата, човече, нали я опита!

— Обикновено не съм толкова търпелив.

— Аха. Добре, що не ми го каза? — Довърши първата си халба, надигна новата. — За ваше здраве, сър. — Изгълта ейла наведнъж.

— Рязал съм и по-гадни гърла от твоето — рече убиецът.

Мъжът помълча, очите му пробягаха съвсем за кратко по лицето на Калам, после остави халбата.

— Жените на Корнобол снощи го оставили заключен навън — горкото копеле трябвало да се скита по улиците цяла нощ и един от патрулите на Върховния юмрук го спипал, че нарушава комендантския час. Взе да става обичайна практика. На жените из целия град взе да им просветва. Друго какво? Една свястна мръвка не можеш да получиш, без да платиш за нея с ръка или с крак — тълпите осакатени просяци по улиците са повече, отколкото по едновремешните пазарища. Една книга не можеш да си купиш, без да щръкне пред тебе Глашатаят на Гуглата — бе я ми кажи, мислиш ли, че е възможно Върховният юмрук да хвърля нечия друга сянка, както разправят? Тъй де, че кой може да хвърли сянка на някой, скрил се в дворцовия гардероб? Рибите не са единствените хлъзгави неща в тоя град напоследък, да ти кажа. Че то, мене ме задържаха има-няма четири пъти за последните два дни, все трябваше да им се идентифицирам, като им показвам имперската си грамота, няма да повярваш. Обаче извадих късмет, щото си намерих екипажа в един от ония зандани. Опонн ако ми се усмихнат, до утре ще ги измъкна оттам — палуба имат да търкат и повярвай ми, ония пияни тъпаци имат да търкат докат’ Бездната погълне тоя скапан свят. По-лошото е, че на някои хора хич не им пука от тая грамота, искат от човек такива неща, че главата да го заболи, да предава съобщения, скрити зад най-прости думи, сякаш животът не е бездруго толкоз сложен — имаш ли си представа как стене трюмът, когато е пълен със злато? И сега ще ми речеш: „Добре де, капитане, аз пък тука най-случайно търся да си купя превоз обратно за Унта“, пък аз ще река: „Боговете ви се усмихват, сър! Аз пък най-случайно тръгвам за натам до два дни, с двайсет моряци, с ковчежника на Върховния юмрук и с половината богатства на Ейрън на борда — ама място имаме, сър, и още как. Добре дошли на борда!“

Калам замълча, отброи наум десетина изтупвания на сърцето, след което каза:

— Хм. Боговете наистина се усмихват.

Капитанът заклати глава.

— Подхилват се, гладко и изкусително, м-да.

— На кого да благодаря за това уреждане?

— Вика, че ти е приятел, макар никога да не сте се срещали — ама ще се качите на кораба ми, „Рагстопър“, след два дни.

— Как се казва?

— Салк Елан. Вика, че ви очаква.

— И как е разбрал, че ще дойда в тоя хан? Та аз само допреди час не знаех за съществуването му.

— Предположение, но не голо. Нещо свързано с това, че ще си първият, който ще влезе през портата в гробищата. Жалко, че не дойде снощи, приятел, беше даже още по-спокойно тука, поне докато дъртата не извади удавилия се плъх от онова буренце ей там. Жалко, че приятелите ти пропуснаха закуската заранта.

Калам тръшна кекавата врата зад себе си и спря, за да се съвземе. „Да е уредено от Бързия Бен? Едва ли. Всъщност невъзможно…“

— Какво става? — Майнала седеше на масата, с резен диня в ръката. Откъм двора се носеше глъч на родители, къпещи две непослушни деца.

Убиецът притвори очи, постоя дълго така, след което ги отвори с въздишка.

— Доведох ви в Ейрън. Сега пътищата ни трябва да се разделят. Кажи на Кенеб да обиколи навън, докато не намери някой патрул, или докато не го намерят него, да си представи доклада на командира на Градската стража — за мен изобщо да не споменава в тоя доклад…

— А как ще обясни появата ни в града?

— Докарал ви е някакъв рибар. Гледайте да е колкото може по-просто.

— И само това? Няма дори да се сбогуваш с Кенеб, със Селв или с децата? Няма дори да им позволиш да ти благодарят, че им спаси живота?

— Ако можеш, Майнала, изведи близките си от Ейрън — върнете се в Кюон Тали.

— Недей така, Калам.

— Така е най-безопасно. — Убиецът се поколеба, после добави: — Жалко, че не можа да стане… по-различно.

Резенът диня го удари по бузата. Той избърса лицето си, надигна дисагите и ги метна през рамо.

— Жребецът е за теб, Майнала.

В гостната Калам се върна при масата на капитана.

— Е, аз съм готов.

Нещо подобно на разочарование проблесна в очите на капитана, после той въздъхна и се надигна от стола си.

— Както кажеш. До пристана с „Рагстопър“ е трийсет минути пеша — с малко късмет, ще ми се наложи да си покажа грамотата не повече от десет пъти. Гуглата знае какво друго може да направи човек с една армия, разположила се в един град, а?

— Тая дрипава риза, дето си я навлякъл, няма да помогне много, капитане. Предполагам, че гориш от нетърпение да смениш маската.

— Каква маска? Тая риза си ми е късметът.

Лостара Юил се подпря на стената в стаичката, скръстила ръце, и загледа крачещия напред-назад до прозореца Перла.

— Подробностите — замърмори той. — Всичко е в подробностите. Не мигай, че може да ти убегне нещо.

— Трябва да докладвам на командира на Червените мечове — каза Лостара. — После ще се върна тук.

— Ортал Сетрал ще ти разреши ли, скъпа?

— Не изоставям това преследване… освен ако не ми забраниш.

— Боговете да не дават дано! Компанията ти ми допада.

— Много си духовит.

— Е, чак пък толкова. Но все пак дотук преживяхме доста интересно приключение, нали? Защо да го прекъсваме сега?

Лостара огледа униформата си. Лекотата й беше истинско облекчение — бронята, която беше носила предрешена, съвсем се беше разнебитила и тя с радост я беше зарязала, след като Нокътят изцери раните й.

Перла с нищо не й беше помогнал да повдигне булото на загадката с демона, появил се по време на нощната схватка в равнината, но за Червения меч беше ясно, че този инцидент все още го безпокои. „Както и мен, но това вече е минало. Все пак пристигнахме в Ейрън, все още сме по дирите на убиеца. Всичко е така, както трябва да е.“

— Ще ме изчакаш ли? — попита тя.

Отговори й с широка усмивка.

— До края на времето, скъпа.

— До утре заран е достатъчно.

Той се поклони.

— Ще отброявам ударите на сърцето си дотогава.

Тя излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си. Коридорът на хана водеше към дървено стълбище, което я отведе в препълнената гостилница. Комендантският час беше задържал клиентелата, макар че настроението не изглеждаше никак празнично.

Лостара се шмугна под стълбите и мина през кухнята. Очите на готвачката и няколкото й помагачки я проследиха, докато вървеше към задната врата, оставена открехната, за да влиза въздух. Беше свикнала с тази реакция. Червените мечове будеха страх.

Отвори широко вратата и излезе на задната уличка. Речният дъх, смесен с миризмата на сол от залива, я лъхна в лицето. „Моля се никога повече да не ми се налага да пътувам през Имперския Лабиринт.“

Тръгна към главната улица и ботушите й закънтяха по калдъръма.

Десетина войници от армията на Върховния юмрук я спряха, щом стигна първата пресечка на път за гарнизонното укрепление. Сержантът, който ги командваше, я зяпна невярващо.

— Добър вечер, Червен меч.

Тя му кимна.

— Разбирам, че Върховният юмрук е наложил комендантски час. Кажете ми, Червените мечове също ли патрулират по улиците?

— Съвсем не — отвърна сержантът.

У войниците се долавяше някакво стаено очакване, което леко я обезпокои.

— Значи са им възложили други задачи, така ли?

Сержантът кимна бавно.

— Предполагам, че да. Ако се съди по думите ти и по… други неща, май отскоро си тук.

— Да.

— Как дойде?

— По Лабиринт. Имах си… придружител.

— Интересна история, несъмнено — каза сержантът. — Само че сега, ако обичаш, ми предай оръжията си.

— Моля?

— Искаш да се събереш с приятелите си, Червените мечове, нали? Да говориш с командира си, Орто Сетрал?

— Да.

— По заповед на Върховния юмрук от четири дни Червените мечове са под арест.

— Какво?!

— И очакват съд за измяна срещу Малазанската империя. Оръжията, моля.

Стъписана, Лостара Юил не оказа никаква съпротива на войниците, докато я обезоръжаваха. Само зяпаше сержанта.

— Значи… съмняват се във верността ни?

Той й кимна. В очите му нямаше злоба.

— Сигурен съм, че командирът ви ще може да ти разкаже повече за положението.

— Той замина.

— О!

Ченето на Кенеб увисна, а тя да почна опакова вещите си.

— Майнала, какво правиш?

Тя се обърна ядосано.

— Мислиш ли, че ще ми се измъкне току-така?

— Майнала…

— По-тихо, Кенеб! Ще събудиш децата.

— Аз не викам.

— Кажи на командира си всичко, разбра ли ме? Всичко… освен за Калам.

— Не съм глупак, каквото и да си мислиш за мен.

Погледът й поомекна.

— Знам. Извинявай.

— По-добре да кажеш това на сестра си. И на Кесен и Ванеб.

— Ще им кажа.

— Кажи ми, как ще проследиш един мъж, който не иска да го проследят?

По навъсеното й лице пробяга корава усмивка.

— Питаш за това една жена?

— О, Майнала…

Посегна и я погали по бузата.

— Няма нужда да плачем, Кенеб.

— Прощавай, тая моя сантиментална жилка — отвърна с уморена усмивка той. — Но знай, ще се надявам за теб. Хайде, иди се сбогувай със сестра си и с децата.

14.

— Не можем да останем тук.

Фелисин изгледа мага с присвити очи.

— Че защо не? Бурята отвън ще ни убие. Срещу нея няма никакъв подслон — освен тук, където има и вода… и храна…

— Защото ни преследват — сопна се Кълп, стиснал глава между ръцете си.

Хеборик, опрял гръб на една от стените, се изсмя и вдигна невидимите си длани.

— Покажи ми един смъртен, който да не е преследван, и аз ще ти покажа труп. Всеки преследвач е плячка, всеки познал себе си ум си има преследвачи. Все гоним нещо или някого, и все ни гонят. Неведомото преследва невежия, истината напада всеки учен, достатъчно мъдър, за да разбере собственото си невежество, това е смисълът на неведомите истини.

Кълп вдигна глава и изгледа с натежали клепачи бившия жрец от мястото си на ниския парапет, обкръжаващ фонтана.

— Изразих се буквално. В тоя град витаят живи превъплъщенци — миризмата им се носи по всички ветрове и става все по-силна.

— Защо просто не им се предадем? — каза Фелисин.

— Говоря сериозно — изръмжа магът. — Та ние сме в Рараку, родината на Вихъра. Няма да намерим ни едно приятелско лице на сто левги оттук, не че имаме кой знае какъв шанс да стигнем толкова далече.

— А лицата, които са по-наблизо, дори не са човешки — добави Хеборик. — Всички маски са свалени и знаете ли, присъствието на д’айвърс и соултейкън най-вероятно не е предизвикано от Вихъра. Просто едно трагично съвпадение, тази Година на Дрижна и това нечестиво сливане…

— Глупак си, ако мислиш така — прекъсна го Кълп. — Съвпадането във времето е всичко друго, но не и случайност. Подозирам, че някой е подкарал тия превъплъщенци на това сливане и че този някой го е почнал точно заради въстанието. Или обратното — богинята на Вихъра е нагласила пророчеството тъй, че Годината на Дрижна да дойде точно сега, когато сливането е в ход, за да настъпи хаос между Лабиринтите…

— Интересно хрумване, маг — отвърна Хеборик и бавно закима. — Съвсем естествено, разбира се, щом идва от практикуващ Мийнас, където измамни твари си падат по бягащи отрепки и неизбежността диктува правилата на играта… но само когато е от полза.

Фелисин мълчеше и ги гледаше. „Един разговор тук, на повърхността, и още един — отдолу. Жрецът и магът си играят игри, заплитат подозрения със знание. Хеборик съзира някакъв шаблон, това, че е заграбил призрачен живот, му дава каквото му е нужно. И май подсказва на Кълп, че самият маг е по-близо до шаблона, отколкото би могъл да си представи: «Ето, владелецо на Мийнас, хвани невидимата ми ръка…»“

Реши, че вече й е писнало.

— Какво знаеш, Хеборик?

Слепецът сви рамене.

— Тебе какво те интересува, момиче? — изръмжа Кълп. — Ти предлагаш да се предадем: да се оставим превъплъщенците да ни вземат — така и така сме мъртви.

— Попитах защо да продължаваме да се борим? Защо да тръгваме оттук? Навън сред пустинята нямаме никакъв шанс.

— Стой тогава! — сопна се Кълп и се надигна. — Гуглата ми е свидетел, бездруго нямаш какво да предложиш.

— Чувала съм, че трябва само едно ухапване.

Той се вкочани, после бавно се извърна към нея.

— Грешно си чула. Това неведение е съвсем обичайно, предполагам. Едно ухапване може да те отрови, да ти причини циклична треска и лудост, но не ставаш превъплъщенец.

— Тъй ли? А те тогава как са станали?

— Не са „станали“. Родили са се такива.

Хеборик се надигна.

— Ако ще вървим из този мъртъв град, да тръгваме веднага. Гласовете заглъхнаха и умът ми се проясни.

— Какво значение има това? — попита Фелисин.

— Мога да ви водя по най-бързия път, момиче. Иначе ще се скитаме изгубени, докато ония, дето ни дирят, най-сетне пристигнат.

Пиха за последен път от извора, а после събраха колкото можеха да носят от белите плодове. Фелисин трябваше да признае, че се чувства по-здрава (по-закърпена), от много време насам, все едно че спомените бяха престанали да кървят и нищо не бе останало от тях, освен зараснали белези. Но умът й си оставаше размътен. Надеждата й се беше изчерпала.

Хеборик бързо ги поведе по криволичещите улици и улички на древния град, през къщи и сгради, и навсякъде, където се озовяха, се натъкваха на купища и купища мъртви тела — човешки, на превъплъщенци и на Т’лан Имасс, древни сцени на жестока битка. Откраднатото от Хеборик знание бе заседнало в ума на Фелисин, трепет на древен ужас, от който всяка нова сцена на смърт, в която се спъваха, отекваше в душата й. Имаше чувството, че всеки момент ще осъзнае някаква дълбока истина, около която са кръжали всички човешки въжделения, от самото начало на съществуването. „Само пъплим по лицето на света, уязвими и отчаяни твари. Всички опустошителни драми на цивилизации, на народи с техните вярвания и подвизи не значат нищо, не засягат нищо. Животът си пълзи и пълзи, неизменно.“ Зачуди се дали дарбата на откровението — на откритието на смисъла на човешкото — не предлага нищо повече от опустошителното чувство за безсилие. „Само невежият си намира кауза и се впива в нея, защото тъкмо в това се крие илюзията за значимост. Вяра, крал, кралица или император… или възмездие… всичко това са бастионите на глупците.“

Вятърът стенеше в гърбовете им, вдигаше облачета прах под нозете им, стържеше като настървени езици по кожата им. И носеше смътната миризма на подправка.

След около час Хеборик спря. Стояха пред внушителния вход на някакъв храм, чиито колони, тромави и дебели, бяха изваяни в подобие на дървесни стволове. Под хлътналата напукана покривна плоча обикаляше фриз — всеки панел по него представляваше образ, зловещо осветен от светлината, хвърлена от Лабиринта на Кълп.

Магът се беше вторачил в тези образи.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка той.

Бившият жрец се усмихваше.

— Колода е — промълви Кълп.

„Поредната жалка претенция за ред.“

— Древната колода, да — кимна Хеборик. — Не са Домове, а Владения. Селения. Можеш ли да различиш Смърт от Живот? А Мрак от Светлина? Виждаш ли владението на Звяра? Кой седи на онзи увенчан с рога трон, Кълп?

— Празен е. Стига да гледам същото, което имаш предвид — по рамката се виждат всевъзможни същества. Тронът е заобиколен от Т’лан Имасс.

— Да, точно той е. Но на трона няма никой, казваш? Любопитно.

— Защо?

— Защото ехото на паметта ми шепне, че там трябваше да има някой.

Кълп изсумтя.

— Е, не е заличен — вижда се гърбът на трона и изглежда също толкова изтъркан от ветрове и пясък, колкото всичко останало.

— Би трябвало да се виждат Необвързаните… тях можеш ли да ги засечеш?

— Не. Може би са отстрани и отзад?

— Възможно е. Между тях ще намериш и Превъплъщенеца.

— Всичко това е възхитително — обади се недоволно Фелисин. — Доколкото разбирам, трябва да влезем тука — след като вятърът минава точно оттук.

Хеборик се усмихна.

— Да. Другият край ще ни предложи изход.

Вътрешността на храма не представляваше нищо повече от един тунел — стените, подът и таванът му бяха скрити зад струпаните пластове пясък. Колкото по-навътре пристъпваха, вятърът извисяваше песента си. След четиридесет крачки видяха смътната охра на светлина пред себе си.

Тунелът се стесни, вятърът виеше и беше трудно да устоят да не се понесат презглава напред, тласкани от яростния му порив. Малко преди изхода се принудиха да се присвият и да залегнат.

Хеборик се задържа пред прага, за да пусне пред себе си Кълп, а след него и Фелисин. Магът пръв пристъпи навън, тя го последва.

Стояха на скална тераса, на входа на пещера високо на склона на стръмнината. Вятърът ги блъскаше, сякаш искаше да ги изхвърли, да ги запокити във въздуха — и да се пребият върху острите зъбери на дъното, на двеста и повече разтега дълбочина. Фелисин се отмести и впи ръце в една от издатините до гърлото на пещерата. Гледката бе секнала дъха й, коленете й се подкосиха.

Вихърът кипеше с цялата си ярост — не пред тях, а под тях, изпълваше необятната падина на Свещената пустиня. Тънка мъгла от ситен прах се стелеше над яростни жълти и оранжеви облаци. Слънцето беше като размазано кълбо червен пламък някъде на запад и ставаше все по-тъмно пурпурно пред погледите им.

След дълго мълчание Фелисин се изсмя горчиво.

— Е, сега само криле ни трябват.

— Пак ще има полза от мен — каза Хеборик и пристъпи ухилен до нея.

Кълп рязко извърна глава.

— Какво си намислил?

— Вържете се за гърба ми — и двамата. Този човек пред вас има ръце и може да ги използва. И този път поне слепотата ми ще се окаже спасителна.

Кълп надникна надолу в урвата.

— Да се спуснем по това? Старче, та тази скала се разтроши като стар хляб…

— Не и на местата, които ще докопат ръцете ми. Освен това имаме ли друг избор?

— О, направо изгарям от нетърпение — изсумтя Фелисин.

— Добре. Но ще трябва да разтворя Лабиринта си — рече Кълп. — Ще пропаднем пак толкова отвисоко, но приземяването поне ще е по-меко… не че разликата ще е кой знае каква, предполагам, но поне ни дава някакъв шанс.

— Вяра нямаш! — извика Хеборик и лицето му се сгърчи от пристъп на безумен хриплив смях.

— Благодаря ти за това — каза Фелисин. „Докъде повече трябва да стигнем? Ние не се плъзгаме към лудостта, нас ни дърпат, теглят ни, влачат ни към нея.“

Усети топъл, плътен натиск на рамото си. Обърна се. Хеборик беше положил едната си невидима ръка на нея — не можеше да я види, но тънката тъкан на ризата й беше притисната и бавно потъмняваше от пот. Усещаше тежестта. Той се приведе към нея.

— Рараку преобразява всичко, което се озове тук. Това е единствената истина, в която можеш да се вкопчиш. Онова, което си бил, отпада, онова, в което се превръщаш, е нещо съвсем различно. — Фелисин изсумтя презрително и той се усмихна още по-широко, и промълви съчувствено: — Даровете на Рараку са жестоки, вярно.

Кълп оглеждаше вървите.

— Няма да издържат.

— Тогава се дръжте здраво — засмя се Хеборик.

— Това е лудост.

„Моите думи.“

— Какво, д’айвърс и соултейкън ли да чакаме?

Магът се намръщи.

Тялото на Хеборик беше като от коренища. Фелисин се беше вкопчила в него с треперещи мускули, не можеше да се довери на изпъващите се кожени връзки. Погледът й бе прикован в китките на бившия жрец — самите невидими длани се бяха забили в скалната стена — а отдолу чуваше как стъпалата му неуморно стържат, за да намерят опора. Старецът понасяше тежестта и на тримата само с дланите и мишците си.

Очуканата скала беше окъпана от червения блясък на гаснещото слънце. „Все едно че се спускаме в огнен казан, в някакво селение на демони. И това пътуване е еднопосочно — Рараку ще ни поиска, ще ни погълне. Пясъците ще заровят всякаква мечта за възмездие, всякакво желание, всякаква надежда. Всички ние ще се удавим, тук, в пустинята.“

Вятърът ги блъскаше в скалите, след това ги дърпаше с хапещата вихрушка на понеслия се във въздуха пясък. Отново бяха навлезли в яростта на Вихъра. Кълп крещеше нещо, но викът му се губеше сред оглушителния рев. Самата Фелисин усети как нещо я издърпа и тялото й се надигна успоредно на дъното от разярения вятър. Едната й ръка се вкопчи здраво под мишницата на Хеборик.

Мускулите й започнаха да се тресат от напрежението, ставите й пареха като нагорещени въглени. Усещаше как се стягат кожените връзки и бавно, неизбежно се изпъваха, за да се скъсат. „Безнадеждно е. Боговете ни се подиграват на всяка стъпка.“

Хеборик продължаваше да се спуска надолу, към самия център на бурята.

Само от педя разстояние Фелисин видя как навяващият пясък започна да бели кожата на лакътя й. Усещането не беше нещо повече от докосване на котешки език, но кожата се белеше, изчезваше и оголваше костта.

Краката и тялото й бяха яхнали вятъра, отвсякъде усещаше ужасното стържене на езика на бурята. „Ще бъда само кости и жили, когато стигнем дъното, ще се търкалям безплътна, с безумна усмивка. Фелисин, разбулена в целия й блясък…“

Хеборик се пусна и тримата рухнаха накуп на ръбестото дъно. Фелисин изпищя, щом камъните и пясъкът я шибнаха с все сила по раздраната кожа на гърба. Озова се зяпнала нагоре към урвата, откриваща се на кръпки там, където вихрещият се пясък за миг изтъняваше. Стори й се, че забеляза някаква фигура на петдесетина разтега над тях, но след това тя отново изчезна, погълната от бурята.

В паника Кълп заотвързва кожените връзки. Тя се превъртя, освободи се и се изправи на четири крака. „Тук има нещо… дори и аз го усещам…“

— Ставай, момиче! — извика магът. — Бързо!

Тя се изправи, скимтейки от болка. Вятърът я зашлеви в гърба като бич. Две топли длани я стиснаха, надигнаха я и мускулести като въжета мишци я прегърнаха.

— Такъв е животът — промълви Хеборик. — Дръж се здраво.

Тичаха, приведени срещу побеснелия вятър. Тя стисна очи; болката от раздраната кожа я жилеше като мълнии зад клепачите. „Гуглата да го вземе това! Всичко!“

Залитнаха и спряха. Изведнъж всичко беше затихнало. Кълп изсъска изненадано.

Фелисин отвори очи и видя застинала във въздуха прашна мъгла, очертала някакво кълбо, посред самия Вихър. Огромно смътно кълбо се търкаляше към тях през мъглата. Въздухът беше наситен с аромат на лимон. Тя се задърпа, зарита и Хеборик я пусна.

Четирима светлокожи мъже, облечени в дрипи, носеха паланкин, на който седеше, под голям чадър, грамадно туловище, облечено в ярки разноцветни коприни. Присвитите очи надничаха изпод тлъстите запотени гънки плът. Мъжът вдигна тлъстата си ръка и носачите спряха.

— Гибел! — изпищя тънкият му глас. — При мен елате, странници, и от опасности се отървете — в пустинята, от зверове гъмжаща, с пренеприятен нрав. Убежище предлагам скромно чрез изкусно чародейство, то вложено е в този паланкин срещу цена огромна. Не сте ли гладни? Жадни? Ах, вижте само раните по туй девойче клето! Аз притежавам мазила целебни, ще се погрижа скоро тя пак да стане вкусна мръвчица, с кожа гладка и изпъната от съвършенството на младостта. Я ми кажете, да не би случайно да е робиня? Бих могъл да ви направя предложение?

— Не съм робиня! — изсъска Фелисин. „Не съм вече за продан.“

— От тази воня на лимон ми призлява — оплака се шепнешком Хеборик. — Долавям алчност, но не и злонамереност.

— Аз също — отвърна Кълп. — Само дето… носачите му са немрящи, да не говорим, че са някак странно… сдъвкани.

— Виждам, че се колебаете, а винаги съм адмирирал предпазливостта. О, да, слугите ми помнят и по-добри времена, но са безвредни, уверявам ви.

— Как е станало тъй — подвикна му Кълп, — че си се опълчил на Вихъра?

— О, не съм му се опълчил, сър! Дълбоко вярващ съм и препокорен. Богинята ми позволява милостиво да преминавам аз, затуй й правя значи жертвоприношения! Най-прост търговец съм, ала продавам аз подбрана стока — от чудодеен сорт сиреч. Завръщам се в Пан’поцун, нали разбирате, след препредоходно пътуване до стана на Ша’ик. — Дебелият мъж се усмихна. — М-да, разбирам, че сте малазанци и несъмнено — врагове на великата кауза. Ала жестокото възмездие не хваща в почвата ми корени, уверявам ви. И честно казано, компанията ви ще ми е приятна, понеже тези мъртви слуги са обсебени от собствената си смърт и оплакванията им край нямат.

Махна с ръка и четиримата носачи поставиха стола носилка на земята. Двама веднага се заловиха да вадят лагерните принадлежности от сандъка зад седалката, движенията им бяха вяли и разсеяни; другите двама се заеха да изправят господаря си на крака.

— Разполагам с изключително силен мехлем — изхъхри мъжът. — В ей онова ковчеже… да! Що носи онзи, дето го нарекох Нън. Хей, Нън! Пусни го долу, пън такъв! Нън е пън, хи-хи! Стига си се пипкал с тази ключалка — такива щуротии съвсем ще ти стопят изгнилия мозък… Ай! Ама ти нямаш ръце! — Очите му се бяха спрели на Хеборик, сякаш го виждаше за първи път. — Грехота, да направят такова нещо! Уви, никой от церовете ми не може да се справи с такова сложно възстановяване.

— Моля ви — отвърна Хеборик, — не се чувствайте нещастен от това, което ми липсва, нито от това, което на вас самия ви липсва. Нямам нужда от нищо, въпреки че този подслон е добре дошъл.

— Историята на вашето прокуждане несъмнено е твърде трагична, нявгашен жрецо на Финир, тъй че няма да настоявам. А вие — мъжът се извърна към Кълп, — простете, Лабиринта на Мийнас може би?

— Не си само продавач на магически дрънкулки — изръмжа Кълп.

— Стара близост, прелюбезни — отвърна мъжът и сведе глава. — Нищо повече, уверявам ви. Посветил съм живота си на магията, да, но не я практикувам. Годините ме надариха с известен… усет, това е всичко. Моля за извинение, ако съм ви оскърбил. — Посегна и спипа за рамото един от слугите си. — Ти — какво име ти дадох?

Фелисин зяпна смаяна как оглозганите устни на оживелия труп се изпънаха в крива усмивка.

— Мълчан, макар че някога се знаех като Айрин Талар…

— О, я да мълчиш какво си знаел някога! Сега си Мълчан.

— Смъртта ми беше ужасна…

— Млък! — изпищя господарят му и лицето му изведнъж потъмня.

Слугата-възкресенец млъкна.

— А сега — изпъшка дебелият мъж, — марш да ни намериш онова фаларско вино — нека почетем един от най-цивилизованите дарове на Империята.

Слугата се затътри. Главата на най-близкия му другар се изви, за да го проследи с изсъхналите си очи.

— Твоята не беше толкова ужасна като моята…

— Седемте свети да ни опазят дано! — изсъска търговецът. — Моля ви, маг, едно заклинание за тишина около тези мои зле подбрани крачещи плашила! В имперски джакати ще ви платя, а плащам добре!

— Над възможностите ми е — промърмори Кълп.

Фелисин го изгледа с присвити очи. „Това трябва да е лъжа.“

— Е, добре — въздъхна домакинът им. — Богове подземни, та аз все още не съм ви се представил! Името ми е Навал Ебур, скромен търговец от Свещения град Пан’поцун. А с кои имена искате да ви знаят вас тримата?

„Странна формулировка.“

— Аз съм Кълп.

— Хеборик.

Фелисин си замълча.

— Девойчето ни е свенливо — каза Навал и пълните му устни се изкривиха в усмивка.

Кълп приклекна до дървеното ковчеже, дръпна резето и вдигна капака.

— Бялата глинена купа с восъчния печат — каза търговецът.

Вятърът стенеше някак далечен, охреният прах бавно се слягаше около тях. Хеборик, незагубил все още дарбата си на усет, заменила зрението му, седеше на един обрулен от пясъците балван. Широкото му чело бе леко сбръчкано, татуировките по тялото му бяха посивели под булото на прахта.

Кълп пристъпи до Фелисин с глинената купа в ръка.

— Целебен мехлем е — потвърди той. — И наистина е много силен.

— Защо вятърът не разкъса и твоята кожа? Ти нямаше защитата на Хеборик…

— Не знам, дете. Бях разтворил Лабиринта си… може би се е оказало достатъчно.

— А защо не разшири влиянието му и около мен?

— Мислех, че съм го направил — каза той и извърна очи.

Балсамът се оказа прохладен и сякаш попи болката. Тя видя как под безцветната му патина отново изникна кожа. Кълп я заразтрива там, където не можеше да стигне сама, и след половин купа и последните болезнени жегвания изчезнаха. Изведнъж усетила непреодолима умора, Фелисин седна на пясъка.

Пред лицето й се появи чаша с откършено столче. Навал й се усмихна.

— Това ще те съвземе, девойче. Плавното му течение ще понесе ума ти отвъд страданието, в най-благословения поток на живота. Вземи, отпий, миличко. Предълбоко съм загрижен за благополучието ти.

Тя пое чашата.

— Защо? Защо си загрижен предълбоко?

— Човек с богатство като моето може да ти предложи много, дете. Всичко, което ми дариш драговолно, ще е награда за мен. И знай, аз съм преобичлив.

Тя отпи глътка от стипчивото студено вино.

— Така ли?

Той й кимна строго, очите му лъснаха под гънките на тлъстата плът.

— Обещавам ти.

„Гуглата ми е свидетел, бих могла да свърша и по-зле. Богатства и лукс, безгрижие и угаждане на всякакви капризи. Дъранг и вино. Възглавници, на които ще лежа…“

— Долавям в теб благоразумие, миличко — каза Навал, — тъй че няма да настоявам. Не, ще те оставя сама да избереш вярната посока.

Разпънаха постели. Един от слугите възкресенци разпали лагерната печка, останките от единия му ръкав междувременно се подпалиха и задимяха — малка подробност, за която никой не спомена.

Вечерният мрак се спусна бързо. Навал се разпореди да запалят фенери и да ги поставят на коловете, в кръг около бивака. Един от оживелите трупове стоеше до Фелисин и допълваше чашата й след всяка глътка. Плътта на създанието изглеждаше оглозгана. По бледите му ръце зееха дълбоки сухи рани. Всичките му зъби бяха изпадали.

Фелисин го погледна отдолу и едва се сдържа да не потръпне от погнуса.

— А ти как умря? — попита тя сардонично.

— Ужасно.

— Но как?

— Забранено ми е да казвам повече. Издъхнах ужасно, смърт, неотстъпваща на кошмарите на самия Гугла. Беше дълго, ала бързо, цяла вечност, продължила миг. Бях изненадан, ала разбирах. Нищожна болка, ала непоносима, порой от мрак, ала ослепително…

— Добре, добре. Разбрах какво има предвид господарят ти.

— Ще разбереш, я.

— Спокойно, дете — каза Кълп. — Гледай да не полудяваш, дете.

— Че защо? Не ме е споходило все още, нали? — сопна се тя, пресуши чашата и я вдигна да я напълнят. Главата й се въртеше, крайниците й сякаш се рееха безтегловни. Слугата разля вино по ръката й.

Навал се беше върнал на широкия си, отрупан с възглавнички стол и наблюдаваше тримата си гости с доволна усмивка.

— Смъртна компания. Ех, колко по-различно е! — захъхри той. — Толкова съм доволен, толкова е хубаво да се потопи човек в светските нещица. Я ми кажете, накъде сте се запътили? Какво ви тласна в това толкова опасно пътуване? Бунтът? Наистина ли е толкова кървав, колкото чух да се мълви? Уви, подобна несправедливост винаги се възмездява изцяло. Боя се, че този урок е забравен.

— Никъде не отиваме — каза Фелисин.

— Дали бих могъл да ви убедя да преосмислите избраната си цел, тогаз?

— Предлагаш ни закрила? Колко може да се разчита на нея? Какво ще стане, ако срещнем разбойници или нещо по-лошо?

— Косъмче няма да падне от главите ви, скъпа. Човек, който се занимава с чародейство, разполага с много средства в защита на драгоценната си особа. Неведнъж в многото ми пътувания са ми досаждали нечестиви глупци. Спиран съм бил понякога, да, но всички се отказват, след като ги надаря с разум. Мила моя, но ти наистина спираш дъха — тази гладка, медена от слънцето кожица е балсам за очите ми.

— Какво ще каже жена ти? — промърмори Фелисин.

— Вдовец съм, уви. Прескъпата ми женица си отиде през Портите на Качулатия има-няма преди година. Животът й бе пълен и щастлив, мога да кажа, и това безкрайно ме утешава. Ах, де да можеше духът й да се вдигне, та да те утеши с благите си уверения, скъпа.

Шишчетата с мръвки тапу зацвърчаха върху печката.

— Маг — каза Навал, — отворил си Лабиринта си. Кажи ми какво виждаш? Дал ли съм някакъв повод за недоверие?

— Не, търговецо — отвърна Кълп. — И не виждам нищо опасно — но заклинанията, които ни обкръжават, са от Висша направа… впечатлен съм.

— Само най-доброто за самозащита, разбира се.

Изведнъж земята затрепери и нещо огромно натисна с кафявото си четинесто рамо сферата срещу Фелисин. Рамото на звяра бе на височина почти три разтега. След миг чудовището изръмжа и се отдръпна.

— Зверове! Същинска напаст са из тая пустош! Ала не бойте се, никой не ще надвие преградите ми. Призовавам към спокойствие.

„Спокойна съм, много съм спокойна. Най-сетне сме в безопасност. Нищо не може да стигне до нас…“

Дълги като пръсти нокти раздраха ивица по мъгливата стена на кълбото, изригна яростен рев и разтърси въздуха.

Навал скочи — невероятно бързо.

— Назад, проклет да си! Махай се! Едно по едно!

Тя примигна. „Едно по едно?“

Сферата засия и раздраното по нея се затвори. Привидението зад стените й отново изрева, този път в явно безсилие. Ноктите раздраха нова пролука, която зарасна веднага щом се появи. Някакво туловище се блъсна в преградата, отдръпна се, засили се отново.

— В безопасност сме! — извика Навал, лицето му беше потъмняло. — Няма да успее, колкото и да е упорито! Но все пак как ще спим при тази врява!

Кълп пристъпи към търговеца и той неволно се дръпна крачка назад. След това магът се извърна към обзетия от решимост натрапник.

— Това е соултейкън. Много силен…

От мястото, където седеше Фелисин, всичко, което последва, бе като плавен поток, като танц, почти граничещ с изящество. Веднага щом Кълп извърна гръб към търговеца, Навал сякаш се замъгли под яркоцветните си копринени одежди, а кожата му потъмня до лъскава черна козина. Лъхна силна, лютива миризма, надмогнала лимоновото благоухание. И се изля порой от плъхове.

Хеборик изкрещя предупредително, но вече беше късно. Плъховете се закатериха по Кълп и го покриха напълно, като кипнало черно наметало, не десетки, а стотици.

Писъкът на мага отекна глухо. След миг грамадата уродливи твари сякаш се изду и тежестта й смъкна Кълп на земята.

Четиримата носачи се бяха скупчили в единия край и гледаха мълчаливо.

Хеборик се хвърли сред масата от плъхове и призрачните му ръце замятаха парцали от пламък, едната нефритовозелени, другата — ръждивочервени. Гадините изгаряха и се овъгляваха. Но гъмжилото беше безкрайно, още и още безмълвни твари се катереха едни връз други, разстилаха се на вълни по земята.

Разсипаха се от мястото, където беше паднал Кълп, и за миг Фелисин успя да зърне купчината влажни кокали и едно опърпано наметало. Не можа дори да го осъзнае.

Соултейкън отвъд преградите връхлиташе с ярост. Разкъсаните рани се затваряха все по-бавно. През една от тях загреба мечешка лапа, широка колкото кръста й.

А плъховете се надигнаха в кипяща грамада, за да се излеят върху Хеборик. Бившият жрец залитна назад, без да спира да крещи.

Една ръка стисна Фелисин за яката и я дръпна нагоре с все сила.

— Докопай го и бягай с него, момиче.

Замаяна, тя се извърна рязко и видя пред себе си обруленото от вятъра лице на Баудин. В другата си ръка държеше четири от горящите фенери.

— Бягай, проклета да си!

Блъсна я към бившия жрец, който продължаваше да залита назад, с кипящия пред него порой от черни гадини. Зад Хеборик два мечешки тона тресяха преградата.

Баудин скочи покрай Хеборик и тресна в земята един от фенерите. Маслото се разля и лумна в съскащи пламъци.

От плъховете изригна влудяващ писък.

Четиримата слуги се давеха от смях.

Кипящата черна купчина се свлече върху Баудин, но не можа да го събори като Кълп — той размахваше фенерите и ги трошеше. Огън изригваше около него. След миг самият той и стотици плъхове бяха погълнати от пламъците.

Фелисин се добра до Хеборик. Старецът беше плувнал в кръв от безбройните малки рани. Незрящите му очи сякаш се бяха съсредоточили върху някакъв вътрешен ужас, не по-малък от този пред очите й. Тя стисна ръката му и го задърпа.

Гласът на търговеца изпълни ума й. „Не се бой за себе си, скъпа моя. Богатство и мир, и всички твои прищевки и желания, а аз съм обичлив… към ония, които си избера, о, толкова съм обичлив…“

Тя се поколеба.

„Остави ми този дебелокож странник и стареца, а сетне ще се справя с Мессремб, онзи гнусен, преомразен соултейкън, който толкова не ме обича…“

Но и болка долови в думите му, болка на ръба на отчаянието. Соултейкън събаряше преградата, оглушителен бе екът на жадния му рев.

Баудин не се предаваше. Избиваше плъх след плъх, всичко бе загърнато в плащаницата на огъня, ала плъховете връхлитаха върху него все повече и повече, неустоима маса от черни тела, задушаваха горящото масло.

Фелисин погледна към соултейкън, за миг прецени страховитата му мощ и безстрашната му ярост и поклати глава.

— Не. Ти си в беда, д’айвърс. — Хвана отново Хеборик и го повлече към пукащата се преграда.

„Скъпа! Почакай! О, упорито смъртно същество, защо не искаш да умреш?“

Фелисин неволно се усмихна. „Няма да стане така… трябваше да се сетя.“

Вихърът беше подхванал щурма си срещу сферата. Понесеният от вятъра пясък я шибна през лицето.

— Почакай! — изпъшка Хеборик. — Кълп…

Студ я стисна за гърлото. „Той е мъртъв, о богове, мъртъв е! Погълнат. А аз гледах, пияна и безразлична, гледах и не виждах нищо… Кълп е мъртъв.“ Преглътна хлипа си, избута бившия жрец до, а после — и през преградата, която миг след това най-сетне се срина. Соултейкън изрева, но тя не се обърна, за да види триумфа му над могилата от плъхове, не се обърна да види съдбата на Баудин. Повлече Хеборик и побягна с него в непрогледния сумрак на бурята.

Не стигнаха далече. Пясъчният щорм ги блъскаше с ярост, тласкаше ги напред и напред, най-сетне ги натика в крехкия заслон на една надвиснала канара. Рухнаха в основата й, един до друг, и зачакаха смъртта.

Алкохолът в стомаха я унесе в сън. Помисли да му се възпротиви, но се предаде, каза си, че ужасът все едно скоро ще ги намери, а да види собствената си смърт едва ли щеше да е голяма утеха. „Трябва вече да кажа на Хеборик единственото, което си струва да знае. Но не. Той ще го научи сам. Скоро. Съвсем скоро…“

Събуди се сред тишина. Не, не беше тишина. Някой близо до нея плачеше. Фелисин отвори очи. Поривът на Вихъра беше секнал. Небето отгоре бе като златен покров от утаяваща се прах. Нищо не можеше да види на повече от пет-шест крачки. Но въздухът беше замрял. „Богове, д’айвърс се връща…“ Но не, мир и покой царяха навсякъде.

Бавно се надигна; главата я болеше ужасно, устата й бе пресъхнала.

Хеборик бе коленичил на няколко крачки от нея — смътна сянка в златистата мъгла. Беше притиснал лицето си с невидимите си длани и те мачкаха плътта и кожата, сякаш носеше гротескна маска. Цялото му тяло се тресеше от скръб, поклащаше се унило напред и назад, безчувствено и неспирно.

Паметта я заля. „Кълп.“ Усети как собственото й лице се сгърчи.

— Трябваше да усети — изхриптя гласът й.

Главата на Хеборик се вдигна рязко, слепите му, зачервени и подути очи се приковаха в нея.

— Какво?

— Магът! — сопна се тя, сви се и се прегърна с ръце. — Оня мръсник беше д’айвърс. Трябва да го е разбрал!

— Богове, момиче! Де да имах твоята броня.

„И да кървях под нея, няма да видиш, старче. Никой няма да види. Никой няма да узнае.“

— Ако я имах — продължи след малко Хеборик, — щях да мога да остана до теб, да ти дам всичката закрила, която мога… макар да признавам, щях да се чудя защо ли го правя. И все пак щях да го сторя.

— Какви ги дрънкаш?

— В треска съм. Д’айвърс ме е отровил, дете. И сега се сражава с другите странници в душата ми — не знам дали ще преживея това, Фелисин.

Тя почти не го чу. Вниманието й бе привлечено от някакво шумолене. Някой се приближаваше — на пресекулки, стъпка по пясъка, стържене на камъчета. Фелисин се надигна и се обърна с лице към звука.

Хеборик се беше смълчал, килнал глава натам.

Фигурата, която се появи от червеникавата мъгла, впи нокти в разума й. Тя чу хленча, сам изтръгнал се от гърлото й.

Баудин беше изгорял, разкъсан и обезобразен, на места — оглозган до кокал. На места беше овъглен до кости, горещината беше издула корема му, издула го беше така, сякаш носеше дете, кожата и плътта се бяха разпукали. Нищо не беше останало от лицето му освен раздраните дупки на мястото на очите му, носа и устата. И все пак Фелисин го позна.

Той залитна още една крачка към нея, после бавно се свлече на земята.

— Какво става? — изсъска Хеборик. — Този път наистина съм сляп… кой е дошъл?

— Н… никой — отвърна след дълго мълчание Фелисин. Пристъпи бавно към жалката, още дишаща купчина плът, която доскоро беше Баудин. Смъкна се на топлия пясък и положи главата му на бедрата си.

Той я усети и вдигна костеливата си овъглена ръка. Тя увисна за миг до лакътя й и падна. После заговори. Всяка дума бе като стържене на въже по камък.

— Мислех… предпазен съм… огъня…

— Сгреши — прошепна тя. И един образ на броня, вътре някъде в нея, изведнъж започна да се разпуква, пукнатините — да се разстилат. А под нея, под тях… се надигаше нещо.

— Моята клетва.

— Твоята клетва.

— Сестра ти…

— Тавори.

— Тя…

— Недей. Недей, Баудин. Не говори нищо за нея.

Той вдиша хрипливо.

— Ти…

Фелисин зачака, с надеждата животът да напусне тази изгоряла коруба, да я напусне веднага, преди…

— Ти… не беше… каквото очаквах…

Бронята може да скрие под себе си всичко до мига, в който се разпадне. Дори дете. Особено дете.

Границата между небе и земя беше неотличима. Златен покой беше загърнал света. Фидлър изпълзя на билото и надолу по пътя се затъркаляха камъни, с ужасно шумен за ушите му тропот. „Поела си е дъх. И чака.“

Изтри с ръкав полепналата от потта прах от челото си. „Дъх на Гуглата, това вече предвещава зло.“

Маппо се появи от мъглата пред него. Умората на огромния трелл го караше да тътри нозе повече от обичайното. Очите му бяха почервенели, бръчките, обкръжаващи щръкналите му остри зъби, се бяха врязали още по-дълбоко в съсухрената кожа.

— Дирята продължава да лъкатуши все напред и напред — каза той, след като се наведе до сапьора. — Смятам, че вече е с баща си — вървят заедно. Фидлър… — поколеба се Маппо.

— Да, да. Богинята на Вихъра…

— Има някакво… очакване… във въздуха.

Фидлър изсумтя на тази сдържаност.

— Е… — въздъхна след малко Маппо. — Да се връщаме при другите.

Икариум беше намерил един неголям каменист участък, обграден от едри балвани. Крокъс седеше, опрял гръб на един от камъните, и гледаше как джагът подрежда в средата дажбите храна. Изражението на младия даруджистанец, когато се извърна към сапьора, сякаш принадлежеше на много по-възрастен човек.

— Не се връща — промълви Крокъс.

Фидлър не отвърна нищо, отпусна арбалета и го остави на земята.

Икариум се окашля и каза:

— Ела да хапнем, момче. Селенията се кръстосват и вече всичко е възможно… включително и невъзможното. Отчаянието пред онова, което все още не се е случило, не води до нищо. Междувременно тялото иска поддръжка, а и с нищо няма да ни е от полза, ако се окаже, че запасите ти от енергия са се изчерпали, когато дойде моментът да действаш.

— Вече е много късно — промърмори Крокъс, но все пак се надигна.

— Твърде много загадка се крие в тази диря, за да сме сигурни в каквото и да било — отвърна Икариум. — Два пъти минавахме през Лабиринти — какви им бяха аспектите, не мога да кажа. Сториха ми се древни и начупени, втъкани са в самата скала на Рараку. В един момент ми замириса на морето…

— И на мен — подхвърли Маппо и сви широките си рамене.

— Все повече и повече — каза Крокъс — пътят й поема посока, в която такива неща като прераждане стават по-вероятни. Прав съм за това, нали?

— Може би — отстъпи Икариум. — И все пак този изпълнен с тъга въздух намеква и за някаква несигурност, Крокъс. Не забравяй това.

— Апсалар не се стреми да ни избяга — каза Маппо. — Тя ни води. Какъв смисъл би трябвало да вложим в това? Със своите божествени дарове тя би могла лесно да прикрие дирята си — онази оставена от Сянка утайка, която според Икариум и мен самия е толкова явна и неприкрита, колкото имперски път.

— Но тук може да се крие и още нещо — промълви Фидлър. Всички се обърнаха към него. Той вдиша дълбоко и бавно издиша. — Момичето знае за намерението ни, Крокъс — това, което бяхме намислили с Калам и което — доколкото знам — все още е в ход. Може да й е хрумнало, че като приеме маската на Ша’ик, ще може… косвено… да подкрепи усилията ни. Съвсем по свой начин, а не на бога, който я беше обсебил.

Маппо се усмихна кисело.

— Доста неща си премълчал от мен и Икариум, войнико.

— Имперски въпрос — отвърна сапьорът, без да го поглежда в очите.

— Но такъв, който търси предимства в бунта на тази земя.

— Само за малко, Маппо.

— Превръщайки се в преродената Ша’ик, Апсалар няма просто да смени облеклото си, Фидлър. Каузата на богинята ще завладее ума на Апсалар, ще завладее душата й. Такива видения и навестявания ще я променят.

— Боя се, че може би не съзнава точно тази възможност.

— Тя не е глупачка — сопна се Крокъс.

— Не казвам, че е — отвърна Фидлър. — Все едно дали ти харесва, или не, Апсалар притежава отчасти наглостта на бог — свидетел бях на нейната пълна изява на Дженабакъз и мога да разбера, че покварата все още е останала у нея. Помисли само за сегашното й решение — да напусне храма на Искарал съвсем сама и да тръгне по дирята на баща си.

— С други думи — намеси се Маппо, — според теб тя може би си вярва, че е в състояние да устои на влиянието на богинята дори след като приеме ролята на пророчица и боен предводител.

Крокъс се намръщи.

— Умът ми се търкаля от едно нещо на друго. Ами ако богът-покровител на убийците си я е поискал отново? Какво ще означава, ако бунтът изведнъж се поведе от Котильон — и следователно от Амманас? Мъртвият император се връща, за да наложи възмездие.

Настъпи тягостна тишина. Фидлър беше глозгал тази възможност като подивяло псе още когато се бе появила преди няколко дни. Представата за един убит император, посягащ от сенките, за да си върне имперския трон, беше всичко друго, но не и успокоителна. Едно беше да убиеш Ласийн — все пак това си беше работа на смъртните. Властта на богове над една империя на смъртни, от друга страна, щеше да привлече други асценденти, а една такава борба можеше да унищожи цели цивилизации.

Довършиха обяда си, без никой да промълви дума.

Прахта, изпълнила въздуха, отказваше да се слегне; просто висеше неподвижно, гореща и безжизнена. Икариум грижливо прибра останалото от запасите им. Фидлър пристъпи към Крокъс.

— Никаква полза няма да се тормозиш, момко. Просто е намерила баща си, след всички тези години — а за това си струва да се каже добра дума, не мислиш ли?

Даруджистанецът му отвърна с вяла усмивка.

— О, мислил съм за това, Фид. Да, щастлив съм за нея, но в същото време съм недоверчив. Онова, което трябваше да бъде едно чудодейно събиране между баща и дъщеря, се оказа опорочено. От Искарал Пъст. От манипулациите на Сянка. Това вгорчи всичко…

— Както и да го приемаш, Крокъс, все пак всичко зависи от Апсалар.

Момъкът помълча, след това кимна.

Фидлър си взе арбалета и го метна през рамо.

— Най-малкото, поне си отдъхнахме от войниците на Ша’ик, от соултейкън и д’айвърс.

— Но накъде ни води тя, Фид?

Сапьорът сви рамене.

— Подозирам, че много скоро ще разберем.

Обруленият от вятъра мъж стоеше на изгърбената скала, с лице към Рараку. Покровът на тишината бе абсолютен; той чуваше туптежа на сърцето си, постоянния, безразличен ритъм в гърдите си. Беше започнал да го измъчва.

Зад гърба му се затъркаляха камъни и след малко тоблакаят се появи и хвърли на избелялата скала два дълги цял разтег гущера.

— Всичко е излязло да души наоколо — избоботи младият великан. — Добре поне, че месото става за ядене.

Тоблакаят беше измършавял. Гневните му пристъпи на нетърпение бяха приключили и Леоман беше благодарен за това, макар да знаеше много добре, че причината е в изтощените сили. „Чакаме Гуглата да дойде да ни вземе“, беше прошепнал грамадният варварин преди няколко дни, когато Вихърът забушува с подновена ярост.

Леоман нямаше отговор на това. Собствената му вяра се бе разкъсала на дрипи. Увитият труп на Ша’ик продължаваше да лежи между изваяните от вятъра каменни колони на портата. Беше се свил. Зеблото беше изгнило и несекващият вятър го беше продрал. Изсъхналите възли на ставите й се показваха през протрития вътък. Косата й, продължила да расте седмици наред, плющеше непрестанно в бурята.

Но ето, че беше настъпила промяна. Вихърът бе затаил безсмъртния си дъх. Пустинята, изцяло надигната от каменните си кости, беше изпълнила въздуха и отказваше да се слегне.

Тоблакаят съзираше в това гибелта на Вихъра. Вярваше, че убийството на Ша’ик е предизвикало пристъпа на една победена богиня, развилняла се в своя безсилен гняв. Докато бунтът простираше кървавия си плащ над Седемте града, сърцето му беше мъртво. Армиите на Апокалипсиса бяха просто все още подритващите в агония крайници на един труп.

Леоман, изтерзан от породените от глада видения и трескаво бълнуване, бавно беше започнал да се тътри към същото убеждение.

„И все пак…“

— Това ядене — проговори тоблакаят — ще ни даде нужната сила, Леоман.

„За да си отидем. Но накъде да тръгнем? Към оазиса в центъра на Рараку, където все още чака армията на една мъртва жена? Или да ги изоставим? Да се отправим към Пан’поцун, а сетне към Ерлитан, да се впуснем в полет към безименното съществуване?“

Воинът се обърна. Погледът му запълзя по земята и се спря на Книгата на Дрижна, чакаща и незасегната от Вихъра, предпазена дори от проникващата във всичко прах. „Силата си стои. Непокътната. Всеки път щом погледна този том, разбирам, че не мога да си тръгна…“

„Ножове в ръце и мъдрост безръка. Младост и старост, един живот цял, друг — непълен — ще се появи тя, възобновена…“ Дали в тези слова все пак се таяха скрити истини? Дали въображението му — настървеният му копнеж — не го беше подвело?

Тоблакаят приклекна до мъртвите гущери, обърна единия по гръб и заби острието на ножа в корема му.

— Аз бих тръгнал на запад — рече той. — Към Джаг Одан…

Леоман го изгледа. „Джаг Одан, та да се срещне там с други великани. Самите джагъти. Трелли. Още диваци. В онази пустош момчето ще се чувства съвсем у дома си.“

— Това тук все още не е свършило — промълви воинът.

Тоблакаят се озъби, ръката му бръкна в процепа в корема на гущера и се измъкна с хлъзгавите вътрешности.

— Този е женски. Разправят, че яйцата им помагали при треска.

— Нямам треска.

Гигантът си замълча, но Леоман забеляза как се стегнаха раменете му. Тоблакаят беше взел решение.

— Изяж си улова сам — каза воинът. — Ще ти потрябва повече, отколкото на мен.

— Шегуваш се, Леоман. Не можеш да се видиш, както те виждам аз. Та ти си само кожа и кости. Мускулите ти са се стопили. Черепа ти виждам зад лицето, щом те погледна.

— Все пак разумът ми е бистър.

Тоблакаят изсумтя.

— Човек със здрав разум не би го казал толкова уверено. Не е ли това тайното откровение на Рараку? „Лудостта е просто състояние на ума.“

— „Поговорките на глупеца“ са наречени съвсем уместно — промърмори Леоман и гласът му заглъхна. Горещият неподвижен въздух се беше нагнетил. Воинът изведнъж усети как сърцето му затуптя по-бързо и по-силно.

Тоблакаят се изправи, ръцете му бяха окървавени.

Двамата бавно се извърнаха към древната порта. Черната коса, измъкнала се от загърнатия труп, се разлюля, кичурите леко се повдигнаха. Увисналата във въздуха ситна прах зад двата стълба се завихряше. Отвътре просветваха искри, като рубини, вшити в ръждивочервен плащ.

— Какво… — почна тоблакаят.

Леоман погледна към Свещената книга. Кожената й корица лъщеше, сякаш от капчици пот. Воинът пристъпи към портата.

Нещо се открояваше иззад облака прах. Приближаваше се. Двама души, един до друг, прегърнати, залитаха, крачеха с мъка точно към стълбовете… и към трупа, лежащ между избелелите каменни колони на портата.

„Ножове в ръка и мъдрост безръка…“

Единият беше старец. Другият — млада жена. Сърцето на Леоман заблъска в гърдите и погледът му се прикова в нея. „Съвсем същата. От нея се излива мрачна закана. Болка, а от болката — гняв.“

Нещо изтупа до воина, изскърцаха камъни. Той се обърна и видя, че тоблакаят се е смъкнал на колене, свел глава пред двете привидения.

Вдигнала глава, жената първо погледна увития труп на Ша’ик, после очите й се плъзнаха нагоре и се приковаха в Леоман и коленичилия до него великан. Тя спря, застанала почти над тялото, и черната й коса сякаш настръхна от напрежението.

„По-млада е… Но огънят вътре… е същият. Ах, вярата ми…“

Той също се смъкна на колене и прошепна:

— Ти си преродена.

А тя му отвърна с гърлен, победоносен смях.

— Ами да.

И още по-здраво прихвана стареца, чиято глава бе клюмнала и от чиито дрехи бяха останали само жалки дрипи.

— Я ми помогнете с него — нареди тя. — Но внимавайте с ръцете му.