Глава 6

Мориган

Нямаше светлина на това място.

Никога не бе имало.

Дори венците от бор и бодлива зеленика и пращящите огньове с брезови цепеници в чест на слънцестоенето не успяваха да разсеят вечния мрак, царящ в Изсечения град.

Не беше мракът, който Мор беше обикнала във Веларис, който беше неразделна част от Рис, също като кръвта му.

Тук господстваше мракът на разложението, на покварата. Мрак, задушаващ живота.

А златокосият елф, застанал сред внушителните колони с изсечени люспести зверове в тройната зала, беше изтъкан от него. Черпеше силите си от него.

— Извинявам се, ако сме прекъснали тържеството — рече любезно Рисанд на Кеир и елфа до него.

Ерис.

Тройната зала се беше опразнила. Само дума от Фейра и обичайната пасмина, която гуляеше, танцуваше и кроеше заговорите си тук, напусна. Останаха единствено Кеир и най-големият син на Великия господар на Есента.

Кеир проговори пръв, приглаждайки реверите на черния си жакет:

— На какво дължим това удоволствие?

Презрителният му тон… Мор още чуваше как шепне с него обида след обида в дома на семейството й, на всяка среща и сбирка, когато братовчед й не присъстваше. Нечистокръвен изрод. Позор за рода ни.

— Велики господарю!

Изрече думите, без да се замисля. И гласът й, гласът, който използваше тук… Не беше нейният. Никога нейният, не и тук, долу, в мрака. Със същия студен безмилостен тон поясни:

— На какво дължим това удоволствие, Велики господарю?

Нарочно оголи зъби.

Кеир не й обърна внимание.

Така обичаше да демонстрира неуважението си: държейки се сякаш човекът пред него не заслужава усилието да му отговори.

Опитай нещо ново, нещастно копеле.

Рис се намеси, преди Мор да е изрекла коментара си на глас, и тъмната му мощ изпълни стаята, цялата планина.

— Идваме да поднесем на теб и близките ти най-добрите си пожелания за слънцестоенето, разбира се. Но ти май вече си имаш гост.

Сведенията на Аз бяха безпогрешни, както винаги. Тази сутрин, когато сенкопоецът я намери в библиотеката в Дома на Ветровете, където Мор четеше за обичаите в Двора на Зимата, тя дори не го попита как е разбрал, че Ерис ще гостува на Кеир същата вечер. Отдавна беше научила, че Аз не обича да споделя подобна информация.

Но елфът от Двора на Есента, застанал до Кеир… Мор се насили да погледне Ерис. Право в кехлибарените му очи.

По-студени от всяко кътче в Двора на Калиас. Бяха такива, откакто се беше запознала с него преди пет века.

Ерис допря длан върху предницата на оловносивия си жакет — същинско олицетворение на галантността, типична за Двора на Есента.

— Реших и аз да поднеса пожеланията си за слънцестоенето.

Този глас. Този копринен високомерен глас. Нито тонът, нито тембърът му се бяха променили през вековете. От онзи ден насам.

* * *

Топли слънчеви лъчи обливат като разтопено масло листата и ги карат да блестят като рубини и цитрини. Изпод шумата и корените, върху които са я захвърлили, се носи влажният земен мирис на гнило.

Всичко я боли. Всичко. Не може да помръдне. Способна е единствено да гледа как слънцето се спуска по небосвода над високите гъсти корони на дърветата, да слуша как вятърът свисти между сребристите им стволове.

А изворът на болката, прогаряща тялото й като жив огън с всяка насечена, раздираща глътка въздух…

Леки равномерни стъпки по шумата. Шест чифта. Гранична стража, патрул.

Помощ. Някой щеше да й помогне…

Мъж изругава с дълбок непознат глас. После се умълчава.

Само един чифт стъпки продължават към нея. Тя не може да обърне глава, не може да понесе агонията. Може само да вдишва хрипливо през разтрепераното си гърло.

Не я пипай.

Стъпките спират.

Предупреждение — но не защото някой иска да я предпази. Да я защити.

Познава този глас. От доста време го ненавижда.

Сега усеща и неговите стъпки. Усеща тътена им в шумата, в мъха, в корените. Сякаш земята трепери пред него.

Никой да не я докосва — нарежда Ерис.Докоснем ли я, превръща се в наша отговорност.

Студени, безчувствени думи.

Но те… приковали са я с…

Няма да я пипате.

Приковали.

Бяха я приковали с гвоздеи, докато крещеше насреща им, докато ги ругаеше, докато ги умоляваше. А накрая бяха извадили дългите страховити железни гвоздеи. И чука.

Три гвоздея.

Три удара с чука, заглушени от писъците й, от болката.

Тя се разтреперва и чувството й е също толкова омразно, колкото моленето. Тялото й вие в агония, гвоздеите са забити в корема й безпощадно.

Бледо красиво лице изниква пред нея, скривайки листата като скъпоценни камъни. Безизразно, невъзмутимо лице.

Да разбирам, че не ти се живее тук, Мориган?

Тя предпочита да умре тук, кръвта й да изтече тук.

Да умре и да се завърне като зъл, жесток дух, който да ги разкъса на парчета.

Той явно го прочита в очите й. На устните му изплува лека усмивка.

Така си и мислех.

Ерис се изправя, обръща се. Заравя пръсти в шумата и глинестата почва.

Иска й се да може да призовава хищнически нокти — като тези на Рис — за да раздере с тях омразното му бледо гърло. Но нямаше такава дарба. Нейната дарба… нейната дарба я беше довела дотук. Беше я оставила изпотрошена и кървяща.

Ерис прави крачка.

Някой се обажда иззад него:

Не можем просто да я оставим да…

Можем и ще я оставим — отвръща просто Ерис и продължава с уверена крачка. — Сама е избрала да се омърси, семейството й е решило да я изхвърли като боклук. Вече им съобщих решението си по този въпрос. — Дълга пауза, по-жестока от предишните.Пък и нямам навика да чукам илирианска измет.

Тогава не удържа сълзите си, горещи и парещи.

Сама. Щяха да я оставят сама тук. Приятелите й не знаеха къде е. Дори тя не знаеше.

Но… — обажда се отново несъгласният.

Тръгвайте.

И роптанията секват.

А когато стъпките им заглъхват и изчезват, тишината се завръща.

Слънцето, вятърът, листата.

Кръвта, желязото и пръстта под ноктите й.

Болката.

* * *

Фейра я побутна леко, откъсвайки я от онази кървава поляна до границата на Двора на Есента.

Мор благодари с поглед на Великата си господарка, но Фейра просто върна вниманието си към разговора в залата. Не че изобщо го беше отделяла.

Фейра бе възприела ролята на господарка на този ужасен град много по-лесно, отколкото тя самата. Облечена в лъскава ониксовочерна рокля, сложила диадемата с полумесец на главата си, приятелката й наистина имаше осанка на велик владетел, на изконна част от това място, също като увиващите се змиевидни зверове, изсечени навсякъде из залата. Точно онова, в което Кеир навярно си бе представял, че ще се превърне самата Мор.

Образ, несъвместим с дръзката й яркочервена рокля и златните скъпоценности по китките и ушите й, блещукащи като слънчеви лъчи в сумрака.

— Ако сте искали да проведете срещата си на четири очи — говореше Рис с присъщото си смъртоносно спокойствие, — най-големият празник в годината май не е най-подходящият момент.

Вярно.

Камерхерът на Изсечения град махна с ръка.

— Но защо да се крием? След войната всички станахме толкова близки приятели.

Често си мечтаеше да го изкорми. Понякога си представяше как го прави с нож, друг път — с голи ръце.

— Как вървят нещата в двора на баща ти, Ерис? — попита леко отегчено Фейра.

Кехлибарените му очи й отвърнаха с явна ненавист.

Погледът му изпълни главата на Мор с грохот. Тя почти не чу равнодушния му отговор. Нито пък следващите думи на Рис.

Някога бе обичала да дразни Кеир и двора му, да ги държи на нокти. Дори беше счупила няколко кости на камерхера — след като Рис изпотроши ръцете му. Направи го с удоволствие заради думите му към Фейра, а после на драго сърце си тръгна, когато майка й я изгони от покоите им. Възбрана, която важеше и сега. Но още преди няколко месеца, когато Ерис влезе в онази съвещателна зала…

Ти си на повече от петстотин години, напомняше си често Мор. Можеше да посрещне предизвикателството далеч по-достойно.

Нямам навика да чукам илирианска измет.

Дори сега, дори след като Азриел я намери в гората, след като Маджа заличи напълно белезите от онези гвоздеи… Не биваше да идва тази вечер.

Кожата й се обтегна по костите й, коремът й се сви. Страхливка.

Беше надвивала множество врагове, беше се била в толкова войни, но като гледаше двамата елфи един до друг… Усети как Фейра се напряга до нея заради нещо, казано от Ерис.

Великата й господарка му отвърна:

— На баща ти му е забранено да влиза в човешките земи.

Тонът й беше безкомпромисен, а в очите й светеше стомана.

Ерис просто сви рамене.

— Не смятам, че решението е твое.

Рис пъхна ръце в джобовете си — олицетворение на вродената аристократичност. Но сенките и изпъстрената със звезди тъмнина, разстилащи се като облак край него, разтърсващи планината с всяка негова стъпка — те бяха истинското лице на Великия господар на Двора на Нощта. Най-могъщият Велик господар в историята.

— Съветвам те да напомниш на Берон, че експанзията не е позволена. На никой от дворовете.

Ерис не се впечатли. Нищо никога не го притесняваше. Мор намрази студения му, резервиран нрав още от мига, в който го срещна. Липсата на интерес и емоции към света.

— Тогава аз ще си позволя да посъветвам вас, Велики господарю, да обсъдите въпроса със скъпия си приятел Тамлин.

— Защо?

Въпросът на Фейра разряза въздуха като острие на нож.

Ерис се усмихна змийски.

— Защото неговата територия е единствената граничеща с човешките земи. Струва ми се, че всеки, решил да разшири владенията си, ще трябва да мине първо през Двора на Пролетта. Или поне да получи разрешение от Тамлин.

Още един елф, когото Мор щеше да убие някой ден. Ако Фейра и Рис не я изпревареха.

Нямаше значение как е постъпил във войната Тамлин и това, че беше довел войските на Берон и човеците. Че беше изиграл Хиберн.

В мислите й беше друг ден, друга жена, повалена на земята — и Мор нямаше да забрави, нито да прости.

Студеното лице на Рис обаче придоби умислен вид. Личеше си, че не му е приятно да получава сведения от Ерис, но информацията си беше информация.

Мор рязко обърна поглед към Кеир и го хвана да я гледа.

С изключение на заповедта си към камерхера, още не беше продумала и дума. Не беше допринесла за разговора. Не беше изказала мнение.

Прочете го в очите на Кеир. Усети доволството му.

Кажи нещо. Измисли какво да кажеш. Смачкай самодоволния му фасон.

Рис обаче реши, че срещата е приключила, хвана нея и Фейра под ръка и ги поведе към изхода, разтърсвайки отново планината. Мор нямаше представа какво е казал на Ерис.

Жалка си. Жалка страхливка.

Истината е твоята дарба. И твое проклятие.

Кажи нещо.

Но така и не й хрумнаха думи, с които да порази баща си.

Докато червената й рокля се развяваше зад нея, Мор обърна глава към него и към подсмихващия се наследник на Двора на Есента и последва Великия си господар и Великата си господарка през мрака, обратно към светлината.

Загрузка...