Глава 23

Рисанд

Сексът ме унищожи.

Погуби ме.

Дори малките парченца от душата ми, които още не й бяха принадлежали, снощи й се предадоха безусловно.

А изражението на Фейра, когато й показах крайречното имение… Държах спомена за грейналото й красиво лице близо до себе си, когато почуках на открехнатата входна врата на Тамлин.

Никой не ми отговори.

Изчаках минута. Две.

Пуснах нишка от силата си да проучи къщата. Макар че почти се боях от това какво мога да открия.

Но го намерих. В кухнята на долния етаж. Жив.

Влязох, без да чакам покана, и стъпките ми заотекваха по нацепения мраморен под. Нарочно не ги заглуших. Навярно ме беше усетил още когато се доветрях до входа на имението му.

Бързо стигнах до кухнята.

И се оказах неподготвен за онова, което ме посрещна там.

Трупът на гигантски лос беше проснат върху работната маса в средата на тъмното помещение. Воднистата светлина, процеждаща се през малките прозорчета, озаряваше стрелата в гърлото му. Кръвта му се стичаше по сивия каменен под и тупването на капките беше единственият звук наоколо.

Тамлин седеше на стол пред плячката си. И се взираше в нея.

— Вечерята ти се е разтекла — отбелязах вместо поздрав, кимвайки към червената локва на пода.

Той не ми отвърна. Великият господар на Пролетта дори не вдигна очи.

Другарят ти не е трябвало да го потиска допълнително.

Вчерашните думи на Люсиен към Фейра се бяха запечатали в съзнанието ми. Може би затова я оставих да разглежда новите си бои от Азриел и се доветрях дотук.

Плъзнах поглед по величествения лос. Отворените му тъмни очи изглеждаха почти стъклени. До рунтавата му глава бе забит ловджийски нож.

Тамлин продължаваше да мълчи. Дори не помръдваше. Добре тогава.

— Разговарях с Вариан, принца на Адриата — подхванах, оставайки от другата страна на масата. Огромните разклонени рога на животното стърчаха като бодлив храст помежду ни. — Помолих го с Таркуин да обсъдят нуждата от войници по границата ти. — По време на празничната вечеря бях издърпал Вариан настрана и той веднага се закле да уреди въпроса. — Ще пристигнат до няколко дни.

Нито звук.

— Устройва ли те?

Като част от Сезонните дворове, Лятото и Пролетта отдавна бяха съюзници, докато не настъпи тази война.

Тамлин бавно вдигна глава. Разпуснатата му златиста коса изглеждаше мръсна и сплъстена.

— Дали ще ми прости някога?

Гласът му беше сипкав. Сякаш дълго беше крещял.

Знаех за кого говори. Но не знаех отговора. Не знаех дали това, че му е пожелала щастие, може да се приеме като прошка. Дали Фейра ще успее да му прости някога? Това би помогнало и на двама им, но неговата постъпка…

— Искаш ли да ти прости?

Зелените му очи изглеждаха празни.

— Заслужавам ли го?

Не. В никакъв случай.

Явно го прочете по лицето ми, защото попита:

— Ти прощаваш ли ми? За майка ти и сестра ти?

— Не си спомням да си се извинил.

Сякаш можеше да поправи случилото се с извинение. Сякаш с една дума можеше да разсее чувството на загуба, което още ме глождеше, да затвори дупката, зейнала на мястото на ярките им прелестни животи.

— И бездруго не вярвам да промени нещо — отвърна Тамлин, без да отлепя очи от убития лос. — И за двама ви.

Съкрушен. Напълно съкрушен.

Не след дълго ще ви потрябва съюз с Тамлин, беше предупредил другарката ми Люсиен. Може би и заради това идвах.

Махнах с ръка и кожата на лоса се свлече на пода със стържене на твърда козина и мокър плясък на плът. Изпратих още искра от магията си и от единия бут се отрязаха няколко парчета месо, струпвайки се до студената печка, чийто огън тутакси се разпали.

— Яж, Тамлин — наредих кратко.

Той дори не мигна.

Не беше прошка, нито проява на милост. Не можех да забравя какво бе причинил на най-близките ми.

Но все пак слънцестоенето току-що бе минало. И навярно защото Фейра ми поднесе най-скъпия дар, му казах:

— Ще можеш да се мориш от глад, след като въдворим ред в новия ни свят.

Следващият тласък на силата ми сложи един железен тиган над огъня и скоро най-сочното парче месо зацвърча вътре.

— Яж, Тамлин — повторих и изчезнах с полъх на тъмния ми вятър.

Загрузка...