Двуизмерно момиче

ДЕН СЕДМИ

Неда захвърли джиесема и влезе в магазина. Той бе пуст и празен. Между дрехите не щъкаха забързани хора, тревожни майки не влачеха забързано децата си, Тлъсти продавачки не бързаха да отпрятат поредния продавач за да споделят със съседката си по касов апарат поредната клюка.

Магазинът бе завладян от мрачна, неспокойно тишина.

Неда облече едно палто от лисица и се завъртя пред огледалото. Поне пет шест огледала отразиха нежния й танц.

Неда се загледа в огледалото. Беше толкова красива.

КРАСИВА СИ КАТО АНГЕЛ…

Някъде в далечината се разнесе една протяжна накъсана мелодийка. И бе някак позната. Толкова болезнено позната.

Неда се загледа в огледалото. Бе толкова красива.

Мелодийка, която й напомняше за нещо. Мети й бе подарила тази мелодийка за 18-тия рожден ден. Заедно с джиесема. Сестра й бе работила по 18 часа на ден в ресторанта, за да може да си позволи да отдели от заплатата си, за да й купи нов джиесем. Старият се прецака.

Мелодийката се носеше в пустия магазин и някак изчезваше. Ставаше все по-слаба.

Старият се прецака.

Неда се втурна навън, а от очите й се стичаха сълзи. ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ! НЕКА Е ИСТИНА! МОЛЯТЕмолятемолятемолятемолятемолятемолятемоляте…

Джиесемът се бе заклещил между ребрата на капака на канавката, а Неда се спъна и падна отгоре му. Мобилният апарат се изпълза и за част от секундата литна надолу, но Неда го заклещи между пръстчетата си и реброто.

0898 21 00 30

Непознат номер…

Мелодията отслабваше, отслабваше… Неда измъкна мобилния и с треперещи пръсти налучка копчето за отговор…

„АЛО! АЛО!“

„Слушай, исках само да ти кажа, че каквото и да става винаги съм те обичал. Това е всичко — сбогом!“

Беше глас. Мъжки глас. Гласът на Рае. Неда изпищя. Пищеше и ревеше, а сълзите й тропаха по асфалта.

"НЕ, МОЛЯ ТЕ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! МОЛЯ ТЕ! НЕДЕЙ!

Светофарът светна червено и Рае наби спирачки. Напсува мислено майките на всички светофари.

„Какво става, Неда! Добре ли си!“

„Рае, моля те! Не ми затваряй! Моля те! Чуваш ли? Просто не затваряй!“

„Слушай! Поеми си дълбоко въздух и се успокой. Спри да плачеш и ми кажи, какво е станало…“

Неда се опитваше да каже нещо, но си пое дълбоко дъх и се задави. От гърлото й не излизаше звук, а само жалко хриптене…

„Рае, мол-л-ля те ела!“

„Защо? Кажи ми, какво е станало! Просто ми кажи, какво е станало и ще дойда!“

„Рае, моля те просто ела! Тук няма никой!“

„Как така няма никой! Къде си?“

„Пл-лощад Вондел Парк! Моля ти се ела! Просто ела, моля те…“

Рае сбърчи вежди. Тя никога не го бе молила за помощ. Беше оправно момиче. Никога не си я искаше направо, но предразполагаше момчетата сами да й я предложат. Рае даде мигач и свърна в насрещното.

Рае паркира и изхвръкна на площада. Точно тогава сив облак затули слънцето и в небето литнаха ято сиви гълъби.

„Неда, успокой се! Просто се успокой и ми кажи, къде си!“

Неда вече пищеше в слушалката.

„Как къде съм? Не ме ли виждаш. На площада. ТОЧНО ПО СРЕДАТА НА ШИБАНИЯ ПЛОЩАД!“

„Неда, моля те, кажи ми къде си точно! Тук е пълно с народ. И да искам не мога да те видя!“

Някакъв дебелак, понесъл сандвич от Макдоналдс блъсна Рае, и той замалко да изтърве слушалката.

„КАК ТАКА Е ПЪЛНО С НАРОД! ТУК НЯМА НИКОЙ, АБСОЛЮТНО НИКОЙ!“

Джиесемът зажужа и звукът започна да заглъхва. Скалата за обхват падна рязко надолу и сякаш прободе сърцето на Неда.

„…во… АЛО… е те чувам… ЛО… ръзката…“

Неда запищя от уплаха и ужас. И от някаква страхотна самота вътре в сърцето си, каквато не бе познавала през целия си досегашен живот.

„РАЕ! РАЕ!“

„… е те чувам… ЛО… УВАШ ЛИ МЕ…“

Неда впери поглед в сивия монолит извисил се като мрачна кула в сивото небе. Хукна натам и се закатери по стълбите.

Скалата за обхват се изкачи с един пункт.

"РОСТО МИ КАЖИ… ЪДЕ СИ И ЩЕ ДОЙДА!

Неда се върна тичешком и погледна номерчето. Хукна отново нагоре по стълбите. Вече едва си поемаше дъх.

Рае се опитваше да тича сред пълчищата хора, бореше с лакти и юмруци, напрягаше взор да види момичето.

„…РИДЕСЕТ И… СГРАДАТА С КУПОЛА — ТОЧНО СРЕЩУ ФОНТА… АЧВАМ СЕ НАГОРЕ ПО СТЪЛБ…“

Рае се измъкна от шумящата и гъмжаща лавина и пресече тичешком улицата. Срещу фонтана имаше две сгради с купол. С номерца 33 и 35.

„ТРИДЕСЕТ И КОЛКО? НЕДА! ТРИДЕСЕТ И КОЛКО!“

Телефонната слушалка зажужа в ухото му в отговор.

Рае се втурна в единия от входовете и хукна нагоре по стълбите. Докато се изкачваше все по високо чуваше откъслечен рев и писъците на Неда.

„…АЙ ГОРЕ…“

Рае отвори капака и излезе на площадката на покрива.

„НЕДА, ТУК СЪМ! ЧУВАШ ЛИ МЕ!“

Неда избърса с ръкав сълзите си, но от очите й заструиха нови.

„РАЕ, КЪДЕ СИИИИ! МОЛЯ ТЕ ЕЛА“

„ТУК СЪМ! НА ПОКРИВА! ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ!“

„ДО КЪЩИЧКАТА С ГЪЛЪБИТЕ! ДО ШИБАНАТА КЪЩИЧКА НА ШИБАНИТЕ ГЪЛЪБИ! САМО, ЧЕ СЕГА НЯМА НИКАКВИ ГЪЛЪБИ!“

Рае се огледа. Къщичката с гълъбите беше на съседния покрив. Бе объркал входовете. Но до нея нямаше никой. Абсолютно никой.

"СЛУШАЙ, НЕД! ТОВА НЯКАКВА ШИБАНА ИГРИЧКА ЛИ! ЗАЩОТО АКО СИ ИГРАЕШ С МЕН, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ЧЕ…!

Хладен женски металически глас.

„ОСТАВАТ 30 СЕКУНДИ ОСТАТЪК ОТ ВАШИЯ КРЕДИТ“

„СЛУШАЙ КРЕДИТА МИ ИЗТИЧА! ПРОСТО МИ КАЖИ, КАКВО ПО ДЯВ…“

Гласът от отсрещната страна на линията бе някак далечен и отчаян.

„Моля те! Не ме оставяй! Не ме оставяй точно се…“

„Кредитът ви е недостатъчен за завършване на разговора.“

Рае тръшна мобилния и се хвана за главата. Есенният вятър се заигра с косата му. Вгледа се много внимателно в отсрещния покрив, но там продължаваше да няма нищо, абсолютно нищо, освен ято сиви гълъби.

За момент сякаш въздуха до къщичката за гълъби завибрира, като далечен мираж и Рае разтърка очи. Когато отново ги отвори на съседния покрив продължаваше да няма никой.

Рае се наведе и отвори капака към стълбището. Понечи да слезе, после се спря. Пое си дълбоко въздух и се засили.

В уличката между двете сгради един опърпан скитник тъкмо преравяше съдържанието на металния контейнер. Извади си отвътре омазнена коричка хляб и я размаха пред муцунката на малкото кученце, което следеше всяко негово движение с влажни очи.

„Рошко! Рошко! Харесва ти нали, мойто момче! Искаш един хуубав обяд за доброто момче…“

Кученцето радостно замаха с опашка и скитникът метна коричката. Плясък на крила привлече вниманието му и той погледна право нагоре.

Едновременно с красивата парабола, която описа коричката хляб, горе някой скочи от единия покрив на другия. По средата на полета тялото му се разми и изчезна.