Дявол в синя рокля

1

С изненада видях един бял мъж да влиза в бара на Джопи. Не само, че беше бял, ами и с нечисто бял памучен костюм и риза, бяла панамена шапка и огледално лъснати обувки върху крещящо бели копринени чорапи. Кожата му беше гладка и бледа, само с няколко лунички. Изпод периферията на панамената му шапка стърчеше кичур руса коса. Той спря на прага, изпълвайки касата на вратата с тялото си, и огледа помещението с бледите си очи; бяха цвят, който до този момент не бяха виждал в мъжки очи. Усетих тръпката на страха когато ме изгледа, но тя бързо отмина, защото вече беше 1948 година и аз бях свикнал с белите хора.

Пет години бях прекарал с бели мъже и жени, от Африка до Италия, през Париж, и после в самия Фатерланд. Ядях и спях редом с тях, и убих достатъчно синеоки млади мъже, за да разбера, че се боят от смъртта не по-малко от мен.

Белият мъж ми се усмихна, после се приближи до бара, където Джопи полираше мраморния плот с мръсен парцал. Двамата си стиснаха ръцете и размениха поздрави като стари приятели.

Второто нещо, което ме изненада, беше, че белият мъж караше Джопи да нервничи. Джопи беше корав бивш боксьор тежка категория, който се чувстваше съвсем уютно на ринга или улицата, но тук сви глава в плещите си и се усмихна на белия мъж с усмивката на търговец, чийто късмет вече започва да му изневерява.

Положих долар върху плота на бара и понечих да си тръгна, но преди още да се отлепя от стола Джопи се обърна към мен и ми махна.

— Ела тук, Изи. Тука има един човек, дето иска да се запознае с теб.

Усетих впитите в мен бледи очи.

— Това е един стар приятел, Изи. Мистър Олбрайт.

— Можеш да ми казваш ДеУит, Изи — изрече белият мъж. Ръкостискането му беше силно, но хлъзгаво, сякаш змия се увиваше около ръката ми.

— Здравейте — казах.

— Да, Изи — продължи Джопи, като се поклони захилен, — двамата с мистър Олбрайт се знаем много отдавна. Трябва да знаеш, че той навярно е най-старият ми приятел още от дните ми в Лос Анджелес. Да, отдавна се знаем двамата.

— Точно така — потвърди усмихнат Олбрайт. — Трябва да беше 1935 година, когато се запознах с Джопи. А сега коя сме? Значи има вече тринайсет години оттогава. Това беше още далеч преди войната, преди всеки фермер, куцо, кьораво и сакато да се юрне към Лос Анджелес.

Джопи се задави от смях на майтапа; аз се усмихнах учтиво. Чудех се каква ли работа може да си има Джопи с този мъж и покрай това, каква ли работа пък може да си има и с мен.

— Откъде си, Изи? — запита ме мистър Олбрайт.

— Хюстън.

— Хюстън, сега това е едно чудесно градче. Отскачам дотам понякога по работа. — Той се усмихна. Не бързаше за никъде. — С какво се занимаваш тук?

Отблизо очите му имаха цвета на яйцата на червеношийка: матови и мътни.

— Допреди два дни работеше в Чампиън Еъркрафт, преди да го изритат — обади се Джопи, след като премълчах.

Мистър Олбрайт изкриви бледите си устни в отвращение.

— Много лошо. Тия големи компании не дават пет пари за работниците си. Малко само да се разклати балансът и веднага изритват на улицата десет семейни мъже. Ти имаш ли семейство, Изи? — Мистър Олбрайт притежаваше лекия провлачен говор като на истински джентълмен-южняк.

— Не, сам съм, това е всичко — отвърнах.

— Но те не го знаят. Защото и да знаеха, че имаш десетина хлапета и единайсето на път, пак щяха да те изритат.

— Точно така! — изкрещя Джопи. Гласът му прозвуча като цял полк, маршируващ през чакълен път. — Ония, дето притежават големите компании, никога не пристъпват и прага на фабриките си, само вдигат телефона да питат как са парите им. И да знаеш, чуят ли лоша вест, мигом нечия глава се търкулва в праха.

Мистър Олбрайт се изсмя и потупа Джопи по рамото.

— Защо не ни донесеш нещо да пийване, Джопи? Аз съм на скоч. Ти какво ще пиеш, Изи?

— Както винаги ли? — попита ме Джопи.

— Разбира се.

Когато Джопи се отдалечи да налее напитките, мистър Олбрайт се извърна да огледа помещението. Правеше го на всеки две-три минути, като лекичко се извиваше, за да провери дали няма някаква промяна в обстановката. Нямаше кой знае какво за гледане, между другото. Барът на Джопи представляваше едно малко помещение на втория етаж на месарски склад. Единствените му клиенти бяха негрите-касапи, а беше още рано за тях.

Миризмата на прогнило месо изпълваше всеки ъгъл на сградата; не бяха мнозина смелчагите, освен касапите, способни да издържат атмосферата на бара на Джопи.

Джопи донесе скоча на мистър Олбрайт и моя бърбън с лед.

— Мистър Олбрайт търси човек да му свърши една дребна работа, Изи. Казах му, че си без работа, и че имаш да изплащаш и полица.

— Да, не е лесно — поклати отново глава мистър Олбрайт. — Хората от големия бизнес дори и не забелязват мъката, с която обикновеният човек си изкарва хляба.

— А и да знаете, че Изи винаги се старае да работи колкото може по-добре. Тъкмо си получи дипломата за завършена гимназия от вечерното училище и вече започна да се оглежда за колеж. — Джопи не спираше да полира плота докато говореше. — Той е и голям герой от войната, мистър Олбрайт. Изи отиде да воюва с Патън. Доброволно! И да знаете, че е видял доста кръв.

— Виж ти? — каза Олбрайт. Не беше особено впечатлен от факта. — Защо не поседнем хей там до прозореца, Изи?

Прозорците на Джопи бяха толкова замърсени, че човек трудно можеше да види през тях 103 улица. Единственото преимущество беше, че мътната светлина на деня достигаше до близките масички.

— Значи имаш да изплащаш полица, а, Изи? Единственото нещо, по-лошо и от голяма компания, са банките. Искат си парите на всяко първо число и ако пропуснеш дори и една вноска, на следващия ден съдия-изпълнителят ще чука на вратата ти.

— Какво общо имате вие с това, мистър Олбрайт? Не искам да звуча грубо, но ние се познаваме едва от пет минути и вече искате да знаете всичко за работите ми.

— Ами, защото си помислих, че имаш нужда от работа, когато Джопи спомена, че може да загубиш същата си.

— Но какво общо има това с вас?

— Просто може да имам нужда от чифт зорки очи и остри уши да ми свършат малко работа, Изи.

— А с какво се занимавате? — попитах, вместо да стана от масата и да си тръгна, но той беше прав за полицата ми. Беше прав също така и за банките.

— На времето бях адвокат, когато живеех в Джорджия. Сега съм само човек, който върши услуги на приятели и на техни приятели.

— Какви услуги?

— Не знам, Изи — повдигна той едрите си бели рамене. — На когото каквото му се наложи. Да кажем, когато ти се налага да пратиш послание на човек, с когото, хм, не е много удобно да те видят; е, тогава само ми се обаждаш и аз свършвам работата. Разбираш ли, винаги свършвам услугата, за която са ме помолили, това е известно на всички, така че винаги съм затрупан с работа. Понякога имам нужда от някое рамо, за да се справя. Ето, такъв е и случаят с теб.

— И какъв точно е той? — попитах. Докато той говореше, осени ме мисълта, че Олбрайт всъщност не се различава много от един приятел, когото имах в Тексас; казваше се Реймънд Александър, но му викахме Плъха. Само мисълта за него ме накара да настръхна целият.

— Трябва да открия един човек и може да имам нужда от малко помощ, за да свърша работата.

— И кой е този човек, който искате да…

— Изи — прекъсна ме той, — виждам, че си интелигентен мъж, който задава много разумни въпроси. Аз също бих искал да те просветя по въпроса, но не тук.

Той извади от джоба на ризата си бяла картичка и бяла емайлирана химикалка. Надраска нещо върху картончето и ми го подаде.

— Поговори си с Джопи за мен и после, ако искаш да се пробваш, ела в офиса ми по всяко време след седем довечера.

Той изля остатъка от питието си в гърлото, усмихна ми се отново и се изправи, като опъна ръкавите си. Килна на тила си панамената си шапка и поздрави Джопи, който се ухили и му махна иззад бара. След това мистър Олбрайт излезе като редовен посетител, който се прибира у дома след като е обърнал порцията си концентрат.

Върху картичката му с пищни букви беше изписано името му. Под него се намираше адресът, който беше надраскал. Беше някъде в центъра на града, на доста път от Уотс.

Забелязах, че мистър Олбрайт не си плати питието. Джопи обаче нямаше вида на човек, разбързан да догони разсеяния си клиент.