Дявол в синя рокля

9

Екипът ни работеше в един голям хангар в южния край на завода в Санта Моника. Стигнах рано там, към 6, преди да започне работната смяна. Исках да стигна до Бени, Бенито Джакомо, преди да започнат работа.

Всеки път, след като Чампиън конструираха нов самолет, за военновъздушните сили или за гражданската авиация, те придаваха към самолета няколко екипа да изчистят грешките в конструкцията. Екипът на Бенито, например, събираше лявото крило и го придвижваше до следваща група, която отговаряше за сглобяването на целия самолет. Вместо обаче да сглобява самолета, една група от експерти гледаше под лупа всичко изработено, за да се увери, че процедурите, които бяха съставили за производството на самолета, са добри.

Това беше важна работа и всички от екипа се гордееха с нея, но Бенито беше толкова нервен и напрегнат, че всеки път, когато имахме нов проект, той ставаше адски кисел.

Точно поради това и ме изгони от работа.

Тъкмо приключвахме една много тежка смяна, двама души от групата ни бяха болни от тежък грип, и бях дяволски уморен. Бенито поиска да останем още, за да проверим свършеното, но аз не исках и да чуя. Бях пребит и знаех, че каквото и да погледна, качеството му щеше да е безупречно, така че му заявих, че тази работа може да почака до сутринта. Хората от групата ме слушаха. Не че бях някакъв групов лидер, но Бени разчиташе на мен да дам пример на другите, защото бях много добър работник. Денят обаче се бе оказал достатъчно изтощителен и имах нужда от сън, за да свърша проверката както трябва. Бени обаче не искаше и дума да чуе за такова нещо.

Каза ми, че трябвало да работя много здраво, ако съм искал да получа повишението, за което сме разговаряли; повишение, което щеше да ме постави само на една степен под Дюпре.

Казах му, че и без това съм работил здраво целия ден.

Работата в завод има страшно много общо с работата в плантация на Юга. Босовете гледат на всички работници сякаш са деца, а всички знаят, колко лениви са децата. Така че Бени счете, че е добре да ми обясни какво нещо е отговорността, защото той беше босът, а аз — детето.

Белите работници нямаха такива проблеми с този тип обноски, защото те не произхождаха от място, където ъжете обикновено ги наричаха «момчета». Белият работник просто щеше да каже «Разбира се, Бени, знам, че си прав, ама да пукна, ако очите ми могат да видят нещо в момента.» И Бени щеше да ги разбере. Той щеше да се изсмее и да разбере, че малко е попрехвърлил мярката, и щеше да предложи на мистър Дейвънпорт, или който и да беше друг, да излязат да му ударят по бира. Работниците-негри обаче не пиеха с Бени. Ние не ходехме в едни и същи барове, нито закачахме едни и същи момичета.

Ако аз исках да си запазя работата, бях длъжен да остана, след като ми беше казал, и после на следващия ден да подраня, за да направя повторна проверка. Ако му бях казал, че очите ми не виждат нищо, Бени щеше да ме посъветва да си купя очила.

И ето ме пак на входа на гигантския хангар. Слънцето още не беше изгряло напълно, но мракът се бе разпръснал изцяло. Огромният бетонен под беше празен, като се изключеха два камиона и големият брезент наметнат върху сглобеното крило. Изпитвах чувство на задоволство и покой, че съм отново тук. Нямаше никакви модерни фотографии на бели момичета, нито странни бели мъже с мъртвешки сини очи. Бях в обкръжението на старите ми колеги, които вечер се прибираха по домовете си, четяха вестника и гледаха Милтън Берл по телевизията.

— Изи!

Крясъкът на Дюпре звучеше винаги по един и същи начин, без значение дали изпитваше радост да види човек или се канеше да измъкне револвера си с късото дуло.

— Хей, Дюпре! — извиках му в отговор.

— Какво си казал на Корета, човече? — запита ме той след като се приближи.

— Нищо, абсолютно нищо. Какво имаш предвид?

— Ами ти или си й казал нещо, или пък аз имам лош дъх, защото вчера сутринта откакто излезе, не съм я виждал.

— Какво?

— Да. На другата сутрин ми приготви закуска и ми каза, че имала някаква работа, така че щяла да се прибере за вечеря и това беше всичко. Оттогава не съм я виждал.

— И не се е прибирала у дома?

— Не. Да знаеш, прибрах се и изпекох няколко свински пържоли, да й се натегна за предната нощ, но тя не се появи.

Дюпре беше два инча над мен и имаше телосложението на Джопи от боксьорското му минало. Той се бе надвесил над мен и физически усещах как насилието клокочеше в него, търсейки отдушник.

— Няма бе, не съм й казвал нищо. Сложихме те в леглото, после ми наля една чашка и из се прибрах. Това беше всичко.

— Тогава къде е тя? — попита настойчиво той.

— Откъде да знам? Нали познаваш Корета. Обича да си фантазира и да си има тайни. Може да е духнала с леля си към Комптън. Или пък е в Рино.

Дюпре се отпусна малко и се усмихна.

— Сигурно си прав, Изи. Корета само да чуе дрънченето на игралните автомати и е готова да зареже и родната си майка.

Той ме тупна по гърба и отново се изсмя.

Заклех се никога повече да не поглеждам чужда жена. Много пъти съм се заклевал с тази клетва впоследствие.

— Ролинс — раздаде се глас от малкия офис в дъното на хамбара.

— Хайде, отивай — подкани ме Дюпре.

Закрачих към мъжа, който ме беше повикал. Офисът, пред който бе застанал, представляваше зелен панел, повече палатка, отколкото стая. Бени държеше бюрото си там и влизаше да се среща с босовете си или да гони някой от хората си. Беше ме викал там четири дни преди да ми каже, че «Чампиън» не може да работи с хора, които не дават всичко от себе си.

— Мистър Джакомо — произнесох. Стиснахме си ръцете, но в ръкостискането ни нямаше дружелюбност.

Бени беше по-нисък от мен, но имаше широки плещи и големи ръце. Прошарената му коса на времето е била гарвановочерна, а цветът на кожата му беше по-тъмен от този на много мулати, които познавах. Но Бени беше бял мъж, а аз — негър. Той искаше да работя пряко сили за него и искаше да му изказвам благодарността си, че изобщо ми позволява да работя. Очите му бяха близки едно до друго, така че винаги имаше вид на целеустремен човек. Раменете му бяха леко приведени напред, като му придаваха вид на напредващ боксьор.

— Изи — отвърна той.

Влязохме в стаичката му и той ми посочи стол. Седна зад бюрото, качи си краката отгоре и запали цигара.

— Дюпре каза, че си искал да се върнеш на старата си работа, Изи.

Мислех си, че по всяка вероятност Бени държи бутилка ръжено уиски в долното чекмедже на бюрото си.

— Разбира се, мистър Джакомо, знаете, че имам нужда от тази работа, за да се храня. — Непрекъснато си повтарях наум «Дръж главата си изправена». Нямах намерение да свеждам челото си пред него.

— Е, ти добре знаеш, че когато изгониш някого от работа, трябва да държиш на своето, за да не си помислят хората, че си слаб, ако го приемеш обратно.

— Че какво търся тогава тук? — едва не се изплюх аз в лицето му.

Той се отпусна назад и повдигна едрите си рамене.

— Ти ми кажи.

— Дюпре ми каза, че ще ме върнете обратно на старата работа.

— Не знам кой го е упълномощил да говори така. Всичко, което казах, беше, че ще се радвам да си поговоря с теб, ако имаш да ми кажеш нещо. Имаш ли да ми кажеш нещо?

Опитах се да си помисля за онова, което искаше от мен Бени. Опитах се да си помисля как можех едновременно и да запазя достойнството си, и да целуна задника му. Всичко обаче, което можех да измисля, беше онзи, другият офис, и онзи другият бял мъж. ДеУит Олбрайт държеше бутилката си уиски и пистолета си така, че да си виждат от всички. Когато ме попита какво имам да му кажа, аз му го казах; може и да бях малко нервен, но така или иначе му го казах. Бени пет пари не даваше какво имам да му казвам. Той искаше само всичките му деца да коленичат пред него и да го оставят той да командва. Той не беше бизнесмен, а собственик на плантация; робовладелец.

— Е, Изи?

— Искам си работата, мистър Джакомо. Имам нужда от работа и аз работя добре.

— Това ли е всичко?

— Не, това не е всичко. Имам нужда от пари, така че да мога да си плащам вноските по полицата и да се храня. Имам нужда от къща, в която да живея, и да отглеждам деца. Имам нужда да си купувам дрехи, така че да мога да излизам и да ходя на църква…

Бени смъкна краката си на пода и се надигна.

— Трябва да се връщам на работното си място, Изи…

— Аз съм мистър Ролинс! — произнесох, като се изправих да го пресрещна. — Не сте длъжни да ме върнете на работа, но сте длъжни да се отнасяте към мен с уважение.

— Извини ме — каза той. Направи опит да се промъкне покрай мен, но аз му блокирах пътя.

— Казах, трябва да се отнасяте с уважение към мен. Ето, аз ви наричам мистър Джакомо, защото така се казвате. Вие не сте ми приятел и аз нямам причина да не ви уважавам и да се обръщам към вас на малко име. — Забих пръст в гърдите си. — Аз се казвам мистър Ролинс.

Ръцете му се свиха на юмруци и той се втренчи в гърдите ми по начина, както го правят боксьорите. Мисля обаче, че долови решителността в гласа ми. Съзнаваше, че единият от нас или и двамата ще пострадаме много, ако се опита да ме прегази. А и кой знае? Може и да беше разбрал, че е на погрешен път.

— Съжалявам, мистър Ролинс — произнесе усмихнат той. — За съжаление, в момента не разполагаме със свободни места. Може да се отбиете пак след няколко месеца, когато започне производството на новия изтребител.

И с тези думи той направи жест да излизам от офиса му. Излязох без да кажа нищо.

Огледах се за Дюпре, но не се виждаше никъде наоколо, дори и на работното му място. Това ме изненада, но бях прекалено щастлив, за да се тревожа за него. Гърдите ми бурно се надигаха и изпитвах огромното желание да се разсмея бурно. Сметките ми бяха платени и се чувствах особено добре, че успях да защитя достойнството си. Изпитвах опияняващото чувство на свобода докато вървях към колата си.