Дявол в синя рокля

7

Когато най-после успях да се прибера у дома си, на 116 Улица, вече беше настъпил следващият прекрасен калифорнийски ден. Големи бели облаци лениво плаваха на изток към планинската верига Сан Бернардино. По върховете още имаше остатъци от сняг и във въздуха се носеше едва доловим мирис на изгаряни отпадъци.

Кушетката ми си беше в същото положение както я бях оставил сутринта на предния ден. Вестникът, който бях чел същата сутрин, си стоеше прилежно сгънат върху тапицирания ми стол. Чиниите от закуската бяха в мивката.

Вдигнах щорите и прибрах купчината кореспонденция, която раздавачът беше пуснал през процепа на входната врата. Пощата бе започнала да приижда в крупни количества от мига, в който бях станал собственик на недвижимо имущество; на мен това ми допадаше. Допадаше ми дори и безполезната поща.

Имаше писмо, в което ми обещаваха една година безплатна застраховка и още една, в която имам шанс да спечеля хиляда долара. Имаше и писмо за препращане, което предвещаваше смъртта ми, ако не изпратя шест точни копия на други хора, които познавам, и два сребърни четвъртинки долар до пощенска кутия в Илиноис. Предположих, че беше работа на някоя бяла банда, която се опитваше да използва суеверията на негрите от Юга. Писмото просто полетя в кошчето за отпадъци.

Като цяло обаче беше много приятно да си седя така в разсеяната утринна светлина и да си чета пощата. Електрическата кафеварка издаваше звуци от кухнята, а навън птиците вече огласяха простора.

Вдигнах един голям червен пакет пълен с купони, под който се откри дребен син плик. От него дъхаше на изящен парфюм, като беше надписан с елегантен женски почерк. Щемпелът върху марката беше от Хюстън, а името ми гласеше «Мистър Езекиил Ролинс». Това ме накара да се преместя под светлината, струяща през кухненския прозорец. Не всеки ден получавах писма от дома, от някого, който знаеше цялото ми име.

Хвърлих поглед през прозореца за момент преди да прочета писмото. Върху оградата на съседния ми двор сойка дразнеше едно зло куче. Мелезът ръмжеше и скачаше безсилно да стигне птицата. Всеки път, когато песът стовареше тялото си върху оградата, сойката се преструваше, че всеки миг ще отлети, но не го правеше. Птицата просто продължаваше да се взира в тези смъртоносни челюсти, хипнотизирана от тях.

Още при първите думи се скрих в килера. Не знам какво щях да правя там, може би да опаковам багажа си и да хукна накъдето ми видят очите. А може и просто да ми се и приискало да се скрия, не знам.

В младежките ни години в Тексас бяхме неразделни приятели. Биехме се по улиците рамо до рамо и деляхме едни и същи жени без дори някой да го направи на въпрос. Какво може да представлява една жена в сравнение с любовта между двама мъже? Когато обаче дойде моментът Плъха да се ожени за ЕтаМей Харис, нещата започнаха да се променят.

Една късна нощ той дойде в дома ми и ме накара да го закарам, с една крадена кола, до едно малко фермерско градче на име Парайя. Каза ми, че щял да моли заварения си баща за едно наследство, което майка му била обещала преди да умре.

Преди да си тръгнем от градчето завареният баща на Плъха и един младеж на име Клифтън бяха застреляни. На връщане Плъха имаше в джоба си повече от хиляда долара.

Нямах нищо общо с тези убийства. Плъха обаче ми обясни какво е направил докато се прибирахме. Каза ми, че двамата с Клифтън се опитали да спипат натясно татенцето Рийз, защото старецът вироглаво отказвал да изпълни молбата на Плъха. По едно време старецът успял да докопа пушката си и гръмнал Клифтън, после пък Плъха гръмнал Рийз. Той ми го разказа всичко това с абсолютна невинност докато отброяваше триста долара, кървави пари, за мен.

Плъха никога не изпитваше каквото и да било чувство на вина каквото и да направеше. Просто не беше такъв човек. Той не ми се изповядваше, а само ми разказваше случилото се. Каквото и да направеше през живота си, той го споделяше поне с един човек. И след като приключи с разказа си, ми подаде триста долара, за да знае, че аз считам постъпката му за правилна.

Вземането на тези пари беше най-лошото нещо, което бях правил някога през живота си. Но ако не ги блях взел, най-добрият ми приятел щеше да ми пусне един куршум в главата, ако той само заподозреше, че не съм сигурен в него. Щеше да погледне на мен като на враг, убивайки ме за липсата ми на вяра в него.

Избягах от Плъха и Тексас в армията, и после в Лос Анджелиз. Ненавиждах се. Записах се в армията, за да докажа на себе си, че съм мъж. Преди да нападнем в деня на нахлуването в Европа изпитвах страх, но воювах. Воювах, въпреки страховете си. Първият път, когато се бих в ръкопашен бой с един германски войник, през цялото време докато го убивах пищях от страх. Мъртвите му очи не се отделиха от моите цели пет минути докато пръстите ми се отделят от шията му.

Единственият път през живота си, когато не съм изпитвал страх, беше когато побягнах с Плъха. Той беше толкова уверен в себе си, че нямаше никакво място за страх. Плъха беше едва пет фута и шест инча, но можеше да се опре и на мъж с размерите на Дюпре, а аз щях да заложа на победата на Плъха. Беше способен да разпори корема на човек и само десет минути по-късно да седне над блюдо спагети.

Не исках да пиша на Плъха и не исках да оставя нещата така. В съзнанието ми той имаше такава власт над мен, че аз се чувствах длъжен да изпълнявам всичко, което искаше от мен. Но аз си имах мечти, които не ме принуждаваха вече да бягам по улиците; бях мъж с имот и исках да зарежа предишния живот в миналото си.

Отидох с колата до магазина за спиртни напитки и купих петина водка и галон гроздов сок. Настаних се на един стол до предния прозорец и се загледах в отминаващия ден.

Гледането през прозореца в Лос Анджелиз е нещо по-различно от това в Хюстън. Без значение къде точно живее човек в южните градове (дори и в такъв див и изпълнен с насилие като пети район, Хюстън) човек може да се види с почти всичките си познати само като зяпа през прозореца. Всеки ден представлява парад от роднини и стари приятели и любовници, които на времето си имал, а и нищо чудно един ден животът да ви събере отново в леглото.

Предполагам, че това е била причината, накарала Софи Андерсън да се върне у дома. Тя си падаше много по спокойния живот на Юга. Когато гледаше през прозореца, тя искаше да вижда приятелите си и семейството си. И когато повикаше някой от тях през прозореца, тя искаше да е уверена, че този някой ще има време да си кажат по някоя приказка.

Софи беше истинска южнячка, така че главозамайващото темпо на Лос Анджелиз никак не й понасяше.

Защото в Лос Анджелиз хората нямат време да спрат да си кажат по някоя приказка; където и да им се наложи да отидат, правят го с кола. В Лос Анджелиз и най-бедният мъж си има кола; може и да е без покрив над главата си, но си има кола. И знае също така къде отива. В Хюстън и Галвстън, и долу в Луизиана, животът е доста безцелен. Хората си имат работицата, но не могат да изкарат никакви истински пари, колкото и да се блъскат. В Лос Анджелиз обаче човек може да изкара и по стотачка на седмица, стига да блъска здравата. Мечтата за забогатяване тласкаше хората да работят две работи едновременно, като през уикенда хванат малко и водопроводна дейност. Няма никакво време за безцелни разходки по улицата или пък да си правят барбекю, след като има хора, готови да ви платят добри пари да карате по домовете хладилници.

Така че през този ден само гледах празните улици. От време на време виждах някоя двойка деца на велосипеди или групички млади момичета до близката сладкарница за пасти и лимонада. Отпивах от водката си, дремех и препрочитах писмото на Плъха, докато накрая проумея, че не мога да направя нищо. Реших да го игнорирам и да се държа така, сякаш никога не съм го получавал.

Когато слънцето залезе, аз вече бях в мир със себе си. Имах име, адрес, сто долара, а на следващия ден щях да отида да си поискам старата работа. Имах си къща и една празна бутилка водка, която ме бе накарала да се чувствам добре.

Щемпелът върху марката беше отпреди две седмици. С малко повече късмет от моя страна Ета можеше вече да си е прибрала обратно Плъха.

Когато телефонът ме събуди, навън вече беше мрак.

— Ало?

— Мистър Ролинс, чаках да ми се обадите.

Това вече ме разсъни окончателно.

— Какво? — възкликнах.

— Надявам се, че имате добри новини за мен.

— Мистър Олбрайт, вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз, Изи. Какво става?

Бяха ми потребни още няколко минути да събера мислите си. Бях планирал да му се обадя след няколко дни, за да изглежда, че съм блъскал здравата за парите му.

— Имам това, което търсите — изтърсих аз, точно обратното на онова, което бях намислил. — Тя е с…

— Задръж малко, Изи. Обичам да гледам човек в очите, когато правя бизнес с него. По телефон работа не се върши. А и освен това няма как да ти платя премията по телефона.

— Мога да дойда в офиса ви сутринта.

— Защо не се видим сега? Нали знаеш къде се намира въртележката на кея Санта Моника?

— Да, знам, но…

— Това е почти по средата на пътя помежду ни. Защо не се срещнем там?

— Но колко е сега часът?

— Около девет. След час ще я затворят, така че никой няма да ни смущава.

— Не знам… Току-що станах…

— Аз ти плащам.

— Добре. Тръгвам веднага по най-бързия начин.

Той затвори преди още да съм завършил изречението си.