Дявол в синя рокля

8

В ония дни между Лос Анджелиз и Санта Моника все още имаше голяма ивица селскостопанска земя. Японските фермери отглеждаха артишок, марули, и ягоди от двете страни на пътя. Онази нощ полята бяха мрачни под слабата луна и въздухът беше прохладен, без да е студен.

С голяма неохота отивах на срещата си с мистър Олбрайт, защото не бях свикнал да ходя по места, обитавани изключително от бели хора, за да върша бизнес, като Санта Моника. Заводът, в който работех, Чампиън Еъркрафт, се намираше в Санта Моника, но аз отивах там по светло, свършвах си работата и пак се прибирах. Никога не излизах извън обкръжението си от моите хора.

Представата обаче, че след като му дам исканата от него информация той ще ми даде достатъчно пари, за да покрия следващата вноска по полицата ми, ме караше да се чувствам щастлив. Мечтаех за деня, в който ще мога да си купя още къщи, може би дори и къща на два етажа. Винаги исках да имам достатъчно земя, така че тя да се изплаща от наемите, които да ми осигурява.

Когато пристигнах въртележката и аркадата вече затваряха. Семействата с малки деца си тръгваха, а една група младежи се разтъпкваше наоколо, захапали цигарите, и се пъчеха както могат да го правят само млади хора на тяхната възраст.

Прекосих кея към перилата, откъдето се виждаше брегът. Разсъдих, че мистър Олбрайт ще ме зърне там, а и освен това бях далеч от белите момчета. Така щях да избегна всяка евентуална неприятност.

Оказа се обаче, че тази седмица изобщо не ми беше писано да избягна каквато и да било неприятност.

Късокрако и набито момиче в плътно прилепнала рокля се отдели от компанията си. Беше по-млада от всички останали, може би седемнадесетгодишна, и явно беше единственото момиче без приятел. Усмихна ми се, когато ме видя, и ме поздрави. Отвърнах на поздрава й и се извърнах към слабо осветената северно крайбрежие на Санта Моника. Надявах се да се махне от мен и Олбрайт да се появи колкото може по-скоро, за да се прибера преди полунощ.

— Доста е приятно тук, а?

— Да, всичко е наред.

— Аз съм от Де Моан, в Айова. Там нямаме нищо такова като океана тук. Вие от Лос Анджелиз ли сте?

— Не, Тексас. — Тилът ми настръхна.

— В Тексас няма ли океан?

— Не, само залива, Мексиканският залив.

— Значи сте свикнали с него. — Тя се облегна на перилата до мен. — Всеки път като го видя, и онемявам. Казвам се Барбара. Барбара Москович. Това е еврейско име.

— Езекиил Ролинс — прошепнах в отговор. Не исках да се сближавам чак дотам с нея, че да й казвам прякора си. Хвърлих поглед през рамо и зърнах двама младежи да се озъртат, като хора, загубили някого.

— Мисля, че ви търсят — казах.

— Кой го вълнува? — отвърна тя. — Сестра ми току-що ме доведе, защото родителите ми я накараха. Всичко, което иска да прави, е да излиза с Херман и да пуши цигари.

— Опасно е за едно момиче да бъде само. Родителите ви имат право да настояват да сте с някого.

— Искате да ме нараните ли? — Тя напрегнато се втренчи в лицето ми. Спомням си как се чудих какъв ли цвят са очите й преди да прозвучи викът.

— Хей, ти! Чернокожият! Какво става тук? — Беше някакво пъпчиво момче. Нямаше повече от двадесет години и беше не по-висок от пет и половина фута, но закрачи към мен с походката на стар войник. Не изпитваше страх; обичайният млад глупак.

— Какво искате? — попитах го с възможно най-вежливият глас, на който бях способен.

— Много добре знаеш какво искам да кажа — произнесе той, заставайки на една ръка разстояние от мен.

— Остави го на мира, Херман! — изкрещя Барбара. — Ние само разговаряхме.

— Значи само сте си разговаряли, така ли? — каза ми той. — Нямаме нужда да говорите с жените ни.

Можех да му строша врата. Можех да му изкарам очите или да му пречупя всичките пръсти. Вместо това само задържах дъха си.

Петима от приятелите му се бяха запътили към нас. Докато се приближаваха, все още неорганизирано, можех да ги убия всичките. Какво знаеха те за насилието? Можех да смачкам гръкляните им един по един и те нямаше да могат да направят нищо, за да ме спрат. Дори не можеха да бягат по-бързо от мен, за да ми избягат. Аз все още бях машина за убиване.

— Хей! — извика най-високият от тях. — Какво не е наред?

— Едно негро тук се опитва да сваля Барбара.

— Брей, той явно налита и на прокурорски деца!

— Оставете го на мира! — изкрещя Барбара. — Просто ми разказваше откъде е.

Сигурно се опитваше да ми помогне, също както майка притиска към себе си детето си, което е счупило ребрата си.

— Барбара! — извика друго момиче.

— Хей, авер, какво става тук? — запита едрият само в лицето ми. Беше широкоплещест и малко по-висок от мен; имаше телосложение на футболист, с широко и месесто лице. Очите, носът и устата му наподобяваха дребни островчета сред огромен океан от бяла кожа.

Забелязах, че двама от младежите бяха взели тояги. Те ме заобиколиха, като ме притиснаха към перилата.

— Не искам никакви проблеми, човече — казах. Усетих дъха на алкохол от устата на високия.

— Ти вече си имаш проблем, момче.

— Вижте, всичко, което казах, беше «Здрасти». Само това. — Докато произнасях тия думи обаче в главата ми се въртеше само една мисъл: «Защо, по дяволите, съм длъжен да ти отговарям?»

— Той й казвал къде живее. Тя самата го потвърди — намеси се Херман.

Опитвах се да си припомня на какво разстояние беше плажът. Вече бях проумял, че е крайно време да се спасявам, преди са паднали няколко трупа, един които щеше да е моят.

— Извинете ми — произнесе нечий мъжки глас.

Зад футболиста настана малко разбъркване и в следващия мъж с панамена шапка застана до него.

— Извинете ме — повтори мистър ДеУит Олбрайт усмихнат.

— Какво искате? — попита футболистът.

ДеУит само се усмихна и сетне измъкна пистолета си, който напомняше истинска пушка с размерите си. Той насочи дулото му в окото на едрото момче.

— Искам да видя как мозъкът ти се разпръсква по дрехите на всичките ти приятели, синко. Искам да умреш заради мен.

Едрият младеж, който носеше къси плувни гащета, издаде звук сякаш бе погълнал езика си. Рамото му леко помръдна и ДеУит вдигна ударника. Прозвуча така, сякаш се чупеше нечия кост.

— На твое място повече не бих мърдал, синко. Искам да кажа, ако ми се раздишаш бурно, просто ще ти пръсна черепа. А ако някой от приятелчетата ти се размърда, ще го убия и после ще прострелям топките на всички ви.

Океанът се вълнуваше и въздухът започна да изстива. Единственият човешки звук идваше от Барбара, която хълцаше в прегръдките на сестра си.

— Искам вие, момчета, да се запознаете с моя приятел — продължи ДеУит, — казва се мистър Джоунс.

Не знаех как да постъпя, така че само кимнах.

— Той е мой приятел — продължи мистър Олбрайт. — И аз бих бил истински щастлив и горд, ако той падне дотам, че да ебе сестра ми и майка ми.

Никой не пожела да коментира думите му.

— А сега, мистър Джоунс, искам да ви запитам нещо.

— Да, сър, аа, мистър Смит.

— Как мислите, дали не е редно да прострелям очната ябълка на това лошо момче?

Оставих въпроса няколко секунди без отговор. Две от по-младите момчета вече плачеха, но това изчакване разхълца и предводителя им.

— Е, — произнесох след четвърт минута или някъде там, — ако той не съжалява за нападението върху мен, тогава мисля, че сте в правото си да го убиете.

— Съжалявам — произнесе момчето.

— Наистина ли? — попита мистър Олбрайт.

— Д-д-да!

— Колко много съжаляваш? Искам да кажа, съжаляваш ли достатъчно?

— Да, сър, много съжалявам.

— Истината ли казваш? — Той придружи въпроса си, като опря плътно дулото на пистолета си в пърхащия клепач на момчето. — Само не ми припадай, защото искам да видя как куршума минава през окото ти. А сега ми кажи съжаляваш ли достатъчно?

— Да сър!

— Тогава докажи го. Искам да му го покажеш. Искам да паднеш тук на колене и да му засмучеш хуя. Искам хубаво да му го засмучеш…

Момчето се разрева с пълен глас при думите му. Бях напълно уверен, че той само си биеше гаден майтап, но сърцето ми изтръпна заедно с това на футболиста.

— Веднага на колене, момче, или оставаш без череп!

Очите на останалите момчета останаха приковани във футболиста докато той падаше на колене. Всички хукнаха като един когато Олбрайт стовари дулото на пистолета си върху главата на момчето.

— Изчезвайте оттук! — изрева Олбрайт. — И да не съм видял никакви ченгета, защото после ще ви открия всичките един по един и ще ви изтръгна гръцмулите!

След по-малко от минута двамата останахме сами на кея. Долових затръшването на автомобилни врати и форсирането на двигатели от паркинга и улицата.

— Сега ще има за какво да размишляват — каза Олбрайт. Той пъхна обратно пистолета в кобура си под сакото. Кеят беше напълно опустял; мракът и тишината бяха навсякъде.

— Не мисля, че ще се осмелят да извикат ченгетата, но все пак трябва да се застраховаме.

Белият кадилак на Олбрайт беше паркиран на паркинга долу под кея. Той подкара на юг покрай океана. Откъм крайбрежието долиташе размитото сияние на няколко лампи, а на небето луната беше в първа четвърт, но морето излъчваше милиарди фосфоресциращи искрици. Всичко изглеждаше така, сякаш всяка блестяща риба в морето бе изплувала до повърхността да имитира звездите в небето. Сякаш мракът и светлината съжителстваха едновременно в едно и също пространство.

Той включи радиото и го остави на една станция с голям оркестър, който свиреше «Двама самотника» на Фатс Уолър. Спомням си го, защото в мига, в който музиката спря, се разтреперах целият. Не ме беше страх; бях разгневен, разгневен за начина, по който той беше унижил момчето. Пет пари не давах за чувствата на момчето, тормозеше само мисълта, че след като Олбрайт беше готов да причини такова нещо на хора от неговия род, толкова по-лесно би го направил на хора от моя, дори и още по-лошо, на мен. Но ако искаше да ме застреля, той просто трябваше да го направи, защото аз в никакъв случай нямаше да падна на колене пред него или когото и да било другиго.

Дори и за минута не се съмнявах, че Олбрайт можеше да застреля момчето.

— И така, какво откри, Изи? — попита ме той след известно време.

— Открих име и адрес. Научих последния ден, в който са я видели и с кого е била. Познавам мъжа, с когото са я видели и знам той с какво си вади хляба. — На млади години много се гордеех с осведомеността си. Джопи ми беше казал да грабвам парите и да се правя, че търся момичето, но веднъж след като бях събрал информация, трябваше да се изфукам с нея.

— Всичко това си заслужава парите.

— Аз обаче искам да знам едно нещо първо.

— Какво е то? — попита мистър Олбрайт. Той спря колата на един банкет, от който се открояваше фосфоресциращият Пасифик. Вълните тази нощ бяха особено бурни, човек можеше да ги чуе дори и при затворени прозорци.

— Искам да съм сигурен, че това момиче няма да пострада, или който и друг замесен в случая.

— Да ти изглеждам на Господ, Изи? Да съм в състояние да ти кажа какво ще се случи утре? Нямам никакви намерения да причинявам каквото и да било на момичето. Моят приятел просто мисли, че е влюбен в нея. Иска да й купи златна халка и да си живее мирно и кротко до дълбоки старини. Но да ти кажа, ако тя забрави да си закопчее обувките някой ден и падне и си счупи врата, тогава не би трябвало да ме държиш отговорен. Но както и да е.

Съзнавах, че това беше най-многото, което можех да изтръгна от него. ДеУит не даваше обещания, но аз считах, че той действително няма намерения да причини вреда на момичето.

— Била е с един мъж на име Франк Грийн, последно са я видели във вторник. Били са в един бар на име Плейруум[1].

— Къде е сега тя?

— Жената, която ми го съобщи, каза, че според нея двамата били екип, Грийн и момичето, така че по всяка вероятност двамата са заедно.

— Къде е това? — попита той. Усмивката и доброто му възпитание вече бяха изчезнали; беше дошъл часът на бизнеса, ясен и прост.

— Той има апартамент на Скайлър и Осемдесет и трета улица. Мястото се казва Скайлър Армс.

Той извади бялата писалка и портфейл и надраска нещо върху бележничето. После ме загледа с мъртвешките си очи, докато почукваше кормилото с писалката.

— Да има още нещо?

— Франк е гангстер — казах. Това накара ДеУит да се усмихне отново. — Той работи съвместно с онези, които отвличат товари с алкохол. Нападат транспорт с алкохол и цигари, и после ги продават по цяла южна Калифорния.

— Лош човек значи, а? — ДеУит не успя да потисне усмивката си.

— Много лош. Бива си го с ножа.

— Виждал ли си го някога в действие? Искам да кажа, виждал ли си го да убива някого?

— Видях го как закла един мъж в един бар веднъж; един дърдорко, който не знаеше кой е Франк.

Очите на ДеУит за миг се оживиха; той се приведе над седалката, така че усетих сухия му дъх върху врата си.

— Искам да си спомниш нещо, Изи. Искам да си помислиш за онзи момент, в който Франк изважда ножа си и наръгва онзи мъж.

Помислих секунда върху това и после кимнах, давайки му да разбере, че съм готов.

— Преди да посегне с ножа към него, поколеба ли се? Дори за миг?

Пред очите ми изплува претъпканият бар на Фигероа. Едрият мъжага говореше нещо с момичето на Франк и когато Франк тръгна към него, той протегна ръка да отблъсне Франк в гърдите, предполагам. Очите на Франк се разшириха и той рязко изви глава встрани, като че ли да каже на тълпата: «Вижте го този глупак! Той заслужава само смърт за глупостта си!» После в ръката на Франк проблесна нож и едрият мъж се строполи върху плота на бара, опитвайки да събере разпраната си шия с месестите си ръце…

— Може би секунда, не повече — казах.

Мистър ДеУит Олбрайт меко се изсмя.

— Е, — произнесе той, — предполагам, че трябва го видя отблизо.

— Може би трябва да отидете при момичето когато него го няма. Франк прекарва по-голямата част от времето си по пътя. Предната нощ го зърнах в бара на Джон; беше се облякъл като за отвличане, така че може да отсъства ден-два от града.

— Това наистина би било най-добре — отвърна Олбрайт. Той се отдръпна назад и се отпусна на седалката. — Няма смисъл да вдигаме патърдия повече от необходимото. Снимката в теб ли е?

— Не — излъгах. — Остана в къщи.

Той ме изгледа само за секунда, но разбрах, че не ми повярва. Не знам защо ми се прииска да задържа снимката й. Може би начинът, по който гледаше от нея, ме караше да се чувствам добре.

— Е, сигурно ще си я прибера след като открия момичето; да знаеш, че винаги обичам нещата да са точни, след като приключа с работата… Ето ти още сто долара и тази картичка. Трябва само да отидеш на този адрес и можеш да хванеш някаква работа да покриваш текущите си разноски до следващата сериозна поръчка.

Той ми връчи една плътно опакована пачка банкноти и визитна картичка. В полумрака не можех да разчета буквите, така че я пъхнах заедно с парите в джоба си.

— Мисля, че мога да си върна старата работа, така че адресът ви няма да ми трябва.

— Задръж я — каза той, докато палеше двигателя. — Ти си свърши както трябва работата, събра нужната ми информация, и сега аз ти се отплащам както трябва. Така си върша бизнеса, Изи; винаги си плащам сметките.

Пътят назад беше спокоен и ярък от нощните светлини. По радиото свиреше Бени Гудман и ДеУит Олбрайт си тананикаше, сякаш бе израснал с големите оркестри.

Когато спряхме до кея всичко беше така, както го бяхме оставили; колата ми също.

— За мене беше истинско удоволствие да работя с теб, Изи — каза Олбрайт докато отварях вратата на колата си. Той ми протегна ръка и когато змийската му хватка обгърна китката ми погледът му стана малко присмехулен. — Знаеш ли, има само едно нещо, дето му се чудя.

— Кое е то?

— Как така позволи на онези момчета да се държат така с теб? Ти можеше да ги елиминираш едно по едно още преди да те притиснат към перилата.

— Не убивам деца — казах.

Олбрайт се изсмя за втори път тази нощ.

После пусна ръката ми и си взе довиждане.