Дългото сбогуване

18

Доктор Еймъс Варли беше съвсем друго нещо. Имаше голяма стара къща в голяма стара градина с големи стари сенчести дъбове. Беше масивна постройка с дървена основа и сложни къдрави орнаменти по козирката и белите парапети на верандата. Отвесните колони на парапетите бяха извити и гравирани като крака на едновремешен роял. Няколко крехки старци бяха насядали в шезлонги по верандата, добре увити в одеяла.

Входната врата беше двойна, с матови стъкла. Паркетът на широкото прохладно антре беше лъснат и непостлан. Лятото в Олтадина е много горещо. Разположена е в подножието на хълмовете и ветровете направо я прескачат. Преди осемдесет години хората са умеели да строят къщи за такъв климат.

Медицинска сестра с колосана бяла престилка взе визитната ми картичка и след като ме накара да почакам, доктор Еймъс Варли благоволи да ме приеме. Оказа се едър плешив мъж с жизнерадостна усмивка. Дългата му бяла престилка беше безупречно чиста, краката, обути в леки обувки с гумени подметки, стъпваха безшумно.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?

Гласът му беше мек, с богати нюанси, способен да уталожва болки и да успокоява разстроени души. Ето, докторът е тук, няма нищо страшно, всичко ще се оправи. Лекарският подход се беше наслоил в него на дебели, сладки, лепкави пластове. Беше чудесен и твърд като броненосец.

— Докторе, търся един човек на име Уейд — богат алкохолик, изчезнал от дома си. От редица прецеденти имаме основание да предполагаме, че се е скрил в някое дискретно лечебно заведение, където знаят как да го оправят. Единствената ми следа е негова бележка за някой си доктор В. Вие сте третият доктор В. и вече се отчайвам.

Той ми се усмихна благодушно.

— Нима само третият, мистър Марлоу? Аз пък не се съмнявам, че в Лос Анджилиз и околностите има поне сто доктора, чиито имена започват с В.

— Така е, но не всички имат стаи с решетки по прозорците. А тук забелязах, че имате — например на горния етаж отстрани.

— Това са стари хора — тъжно поясни доктор Варли с една гъста като петмез тъга. — Самотии стари хора, подтиснати и нещастни стари хора. Понякога … — Той махна изразително с ръка: кръгообразно движение отвътре навън, задържа, после изобрази падането — нежно, като увехнало листо, което леко се носи към земята. — Но аз не лекувам алкохолици — добави накрая категорично. — А сега, ако ме извините …

— Вие извинявайте, докторе. Но понеже ви имаше в списъка… Сигурно е станала някаква грешка. Нещо във връзка с неприятностите, които сте имали с отдела за наркотици преди година-две.

— Нима? — Той се озадачи, после лицето му изведнъж светна. — Ах, да, един мой асистент, когото имах неблагоразумието да назнача. Но за много кратко време. Той злоупотреби с доверието ми. Да, да, спомних си.

— Аз чух друга версия. Но сигурно не е вярна.

— Каква версия чухте, мистър Марлоу? — Той все още ме даряваше щедро с топли усмивки и кадифени тонове.

— Че се е наложило да върнете кочана с рецептите за наркотици.

Това му подействува донякъде. Не че се озъби, но свали няколко пласта от очарованието си. Сините му очи блеснаха студено.

— И какъв е източникът на тази фантастична информация?

— Една голяма детективска агенция, която е в състояние да съставя подобни досиета.

— Сбирщина от евтини изнудвачи, както предполагам.

— За евтини, не са евтини. Вземат по сто долара на ден. Собственикът е бивш полковник от военната полиция. Та съвсем не е евтин, доктор е. Един от най-скъпите.

— Ще споделя някои мисли с него — каза доктор Варли с хладно отвращение. — Как му е името? — Слънцето бе залязло в държането на доктора. Вечерта щеше да е доста прохладна.

— Това са поверителни сведения, докторе. Но не се затормозяваите с такива дреболии. Значи името Уейд не ви говори нищо?

— Предполагам, че знаете къде е изходът, мистър Марлоу.

Зад гърба му се отвори вратата на малък асансьор. Една медицинска сестра избута отвътре инвалиден стол на колелца. Столът съдържаше останките от разнебитен старец. Очите му бяха затворени, кожата му — синкава. Целият беше увит в одеяло. Сестрата безшумно буташе стола по лъснатия паркет и двамата излязоха през една странична врата. Доктор Варли се обади с топъл глас:

— Старци. Болни старци. Самотни старци. Не се връщайте тук, мистър Марлоу. Може да ме ядосате. А като се ядосам, ставам доста неприятен. Бих казал дори много неприятен.

— Няма да се връщам, докторе. Извинете за времето, което ви отнех. Уредили сте много хубав дом за умиране.

— Какво казахте? — Той направи крачка към мен и обели останалите слоеве сладост. Меките черти на лицето му се изостриха.

— Какво толкова съм казал? Много добре виждам, че моят клиент не може да е при вас. Тук няма да търся човек, на когото са му останали някакви съпротивителни сили. Болни старци. Самотни старци. Вие сам го изтъкнахте, докторе. Ненужни стари хора, но с много пари и алчни наследници. Повечето сигурно са обявени от съда за малоумни.

— Започвам да се ядосвам — заплаши ме докторът.

— Лека храна, леки успокоителни, твърдо отношение. Извеждане, на слънце, после обратно в леглото. И решетки за онези, на които им е останала някаква смелост. Те ви обожават, докторе, всички до един. И като умират, ви държат ръката и прочитат тъга в очите ви. При това истинска.

— Истинска, разбира се — изръмжа той гърлено. Ръцете му вече бяха свити на юмруци. Може би трябваше да се въздържа, но ми се беше доповръщало от него.

— Не се съмнявам в това — на кой му се ще да изгуби един добре плащащ пациент? Особено такъв, на когото няма нужда да угаждаш.

— Все някой трябва да върши тази работа. Все някой трябва да се грижи за тези тъжни старци, мистър Марлоу.

— Както трябва да се изгребват помийните ями. Впрочем, като си помисля, това е чиста, почтена работа. Е, сбогом, доктор Варли. Когато моята ме накара да се почувствувам омърсен, ще си спомня за вас и това безкрайно ще ме ободри.

— Ах, ти, кирлива въшко! — процеди докторът през белите си зъби. — Защо ли не те смачкам! Аз се занимавам с една от най-почтените професии.

— Така е — уморено се съгласих. — Знам го. Само че мирише на смърт.

Той не ме удари, така че го оставих и излязох. Стигнах широката двойна врата и се обърнах да го погледна. Не бе помръднал. Беше зает — напластяваше обратно слоевете лепкава сладост.