Дългото сбогуване

50

Един час по-късно тя протегна голата си ръка, погъделичка ме по ухото и попита: — Би ли се оженил за мен?

— Няма да изкараме заедно и половин година.

— Добре де, дори да е така, не си ли заслужава да опитаме? Ти какво очакваш от живота — пълна застраховка от всякакви рискове?

— Аз съм на четирийсет и две години. Разглезен съм от продължителна независимост. И ти си разглезена — макар и немного — от парите.

— Аз пък съм на трийсет и шест. Нищо срамно няма в това, да имаш пари, нито пък да се ожениш за богата жена. Повечето от онези, които имат пари, не ги заслужават и не знаят какво да правят с тях. Но няма да е за дълго. Ще има още една война и като свърши — никой няма да има пари освен престъпниците. На всички останали ще ни удържат данъци за този, дето духа.

Погалих я по косата и навих един кичур около пръста си.

— Може и да си права.

— Ако искаш, да заминем за Париж и да се позабавляваме. — Тя се повдигна на лакът и ме погледна отгоре надолу.

Виждах блясъка в очите й, но не можех да различа израза им. — Да не си против женитбата изобщо?

— За двама души на всеки сто тя е чудесно нещо. Останалите гледат да я карат някак си. И след двайсет години брак мъжът пак си остава с пръст в устата. Американските момичета са чудесни. Но американските съпруги са големи експанзионистки. Освен това…

— Дай малко шампанско.

— Освен това — продължих аз — за теб нашият брак ще е само случка в живота ти. Единствено първият развод се изживява тежко. След него проблемът е чисто финансов. А за теб и това дори не е проблем. След десет години ще ме срещнеш на улицата и ще се почудиш къде, по дяволите, си го виждала това лице. Ако изобщо ме забележиш.

— Ах, ти, самодоволно, самозадоволено, самонадеяно, недосегаемо копеле! Дай шампанско!

— А така ще ме запомниш.

— На всичко отгоре си и суетен. Страшно суетен, макар че в момента малко си поохлузен. Значи смяташ, че ще те запомня? Независимо за колко мъже ще се омъжа и с колко ще спя, теб ще те запомня? Че защо да те помня?

— Пардон. Надценил съм се. Ще отида за шампанското.

— Ах, колко сме мили и разумни! — продължи тя саркастично. — Аз съм богата, скъпи, и винаги ще бъда безкрайно богата. Мога да ти купя целия свят, само че не го заслужаваш. А ти какво имаш? Празен дом, в който да се завръщаш, без дори куче или котка, малка задушна канцеларийка, в която да стоиш и да чакаш. Дори и да се разведа с теб, пак няма да ти разреша да се върнеш към такъв живот.

— И как ще ме спреш? Аз да не съм Тери Ленъкс?

— Моля те. Нека не говорим за него. Нито за онази златокоса ледена висулка, мадам Уейд. Нито за нещастния й, пиян, загубен съпруг. Нима искаш да си единственият мъж, който ме е отхвърлил? Що за гордост е това? Аз ти правя най-големия комплимент, на който съм способна: предложение за женитба.

— Ти ми направи и по-голям комплимент. Тя се разплака.

— Глупак, абсолютен глупак! — Бузите й се измокриха. Усещах сълзите по тях. — Дори да изкараме половин година, или една, или две! Какво ше загубиш освен праха по бюрото си, мръсотията по щорите и самотата на един празен живот?

— Ще пиеш ли шампанско, или вече не искаш?

— Искам.

Придърпах я към себе си и тя се разрева на рамото ми. Не беше влюбена в мен, и двамата го знаехме. И не плачеше заради мен. Просто й беше време да пролее малко сълзи.

После се отдръпна от мен и аз станах, а тя отиде в банята да си оправи лицето. Донесох шампанското. Когато излезе от банята, тя се усмихваше.

— Извинявай за глупостите ми. След шест месеца няма дори да си спомня името ти. Донеси го в хола. Искам светлини.

Направих, каквото каза. Линда седна на канапето, както и преди. Сложих шампанското пред нея. Тя погледна чашата, но не я докосна.

— Аз ще ти се представя — казах. — И ще пием нещо.

— Като тази нощ?

— Никога вече няма да е същото.

Тя вдигна чашата, отпи бавно, обърна се и хвърли остатъка в лицето ми. После пак се разплака. Извадих носна кърпичка, избърсах си лицето, а после и нейното.

— Не знам защо го направих — хлипаше тя. — Но, моля те, не казвай, че съм жена и че жените никога не знаят какво вършат.

Сипах й още шампанско и се засмях. Тя бавно го изпи, после се обърна и легна на коленете ми.

— Уморена съм. Този път ще трябва да ме носиш.

След малко вече спеше.

Сутринта станах и направих кафе, а тя все още спеше. Взех един душ, обръснах се и се облякох.

Чак тогава се събуди. Закусихме заедно. Извиках такси и свалих куфарчето по стълбите.

Казахме си довиждане. Гледах след таксито, докато се изгуби от погледа ми. Качих се горе, влязох в спалнята, разтурих цялото легло и наново го оправих. Върху една от възглавниците намерих дълъг черен косъм. В стомаха си усещах твърда буца.

Французите си имат поговорка за това. Тези копелета за всичко си имат поговорка и винаги са прави. Да кажеш сбогом, в известен смисъл значи да умреш.