Дъщеря на съдбата

Валпараисо

Всеки се ражда с някаква особена дарба, но Елайза Съмърс отрано откри, че притежава две — добро обоняние и добра памет. Обонянието й послужи, за да си осигури съществуването, а паметта — да си го припомня, макар и неточно, приблизително и поетично, като да бе звездоброец. Забравеното изглежда, че никога не се е случвало, ала тя разполагаше с изобилие от действителни и въображаеми спомени, поради което сякаш живееше два пъти. Елайза често повтаряше пред своя верен приятел, мъдрия Дао Циен, че паметта й е като търбуха на кораба, където се бяха запознали — необятна и мрачна, претъпкана от сандъци, бурета и чували, — защото там вътре се трупаха събитията от целия й живот. Наяве й бе трудно да измъкне нещо от този небивал безпорядък, но успяваше да го постигне насън, както я научи мама Фресия през сладостните нощи на детството й, когато действителността все още бе само загатната с тънки линии блед туш. Навлизаше в лоното на сънищата по добре познатия път, но на връщане пристъпваше крайно предпазливо и внимаваше острата светлина на съзнанието да не разкъса едва доловимите видения. Вярваше в това умение, както други хора вярват в числата и дотолкова се усъвършенства в изкуството на спомена, че бе в състояние да види мис Роуз надвесена над сандъка от марсилски сапун — нейното първо креватче.

— Не е възможно да помниш това, Елайза. Новородените са като котета, нямат нито чувства, нито памет — твърдеше мис Роуз в редките случаи, когато заговаряха на тази тема.

Ала онази жена, склонила глава над нея, в топазножълта рокля, с изплъзнали се от кока, развети от вятъра коси, се бе запечатала в паметта на Елайза и тя изобщо не възприе друго обяснение за своя произход.

— Във вените ти тече английска кръв, като нашата — увери я мис Роуз, когато Елайза порасна достатъчно, за да разбере думите й. — Само на някого от английската колония би хрумнало да подхвърли кошчето ти пред вратата на Британската компания за внос-износ. Навярно този човек е познавал доброто сърце на брат ми Джереми и се е досетил, че ще те прибере. По онова време копнеех да имам дете и сам Бог те изпрати в обятията ми, за да те възпитам в непоклатимите принципи на протестантската вяра и английския език.

— Ти — англичанка? Момиче не си въобразявай — имаш коси на индианка като мен — опровергаваше мама Фресия господарката си зад гърба й.

Раждането на Елайза бе забранена тема у дома и момиченцето привикна със загадката. В присъствие на Роуз и Джереми Съмърс не засягаше нито този, нито други неудобни въпроси, но пък го обсъждаше шепнешком в кухнята с мама Фресия. Тя обаче се придържаше неотклонно към описанието на сандъка от сапун, докато с годините мис Роуз непрекъснато доукрасяваше разказа си и най-накрая го превърна във вълшебна приказка. Според нея кошчето, намерено в кантората, било изработено от изящни ракитови клонки и подплатено с батиста, бебешката ризка била бродирана с бод рибена кост, чаршафчетата — поръбени с брюкселска дантела, а освен това Елайза била загърната в завивка от визон — нещо нечувано и невиждано в Чили. По-късно се прибавиха шест златни монети, завързани в копринена кърпа, и бележка на английски с обяснението, че макар и незаконородено, детето е от знатен род. Ала на Елайза никога не й се привидя нищо подобно. Визоновата кожа, монетите и бележката своевременно се заличиха и от раждането й не остана нито следа. По-близко до спомените й бе обяснението на мама Фресия: когато една сутрин в края на лятото отворили входната врата, намерили сандък, а в него — голо бебе, момиченце.

— Никаква завивка от визон и никакви златни монети. Бях там и помня всичко много добре. Ти трепереше от студ, увита в мъжка жилетка, не ти бяха сложили дори пелена и лежеше цялата надрискана. Беше сополива и зачервена като варен рак, а на темето ти стърчеше мъх като царевична свила. Това беше ти. Не си въобразявай, не си родена за принцеса и ако още тогава косата ти беше черна както сега, господарите щяха да изхвърлят сандъка на бунището — упорстваше жената.

Но поне всички бяха единодушни, че момиченцето се бе появило в живота им на 15 март 1832 г., година и половина след пристигането на Съмърсови в Чили, затова определиха тази дата за рожден ден на Елайза. Останалото бе валмо от противоречия и в края на краищата Елайза реши, че не си струва да прахосва сили и да се занимава с тях, защото, каквато и да бе истината, нямаше начин да се промени. Важното е какво човек прави на този свят, а не как се появява на него, често повтаряше Дао Циен през дългите години на прекрасната им дружба, макар че самият той не бе съгласен с това и му бе невъзможно да си представи собственото си съществуване, откъснато от дългата верига предци, не само допринесли, за да добие физическите и умствените си качества, но и оставили му в наследство неговата карма. Той вярваше, че съдбата му е предопределена от действията на живелите преди него роднини и затова следва да ги почита с всекидневни молитви и да се бои от тях, когато му се явят да потърсят правата си в призрачни одежди. Дао Циен можеше да изреди имената на всички свои деди, до най-далечните и достопочтени прапрадядовци, починали преди повече от век. По време на златната треска най-важното нещо за него бе да се прибере да умре в родния край, на китайска земя, за да бъде погребан при роднините си, инак душата му щяла вечно да се скита из чужди страни. Елайза изпитваше естествено предпочитание към историята с прекрасното кошче — никой здравомислещ човек не би желал да се появи в сандък от най-обикновен сапун, — но в интерес на истината не можеше да я приеме. Обонянието й на ловджийско куче бе съхранило отлично първия мирис в живота й, а той не бе на чисти батистени чаршафи, а на вълна, мъжка пот и тютюн. Втората миризма пък беше неистова козя воня.

Елайза отрасна с гледката към Тихия океан от балкона на дома на осиновителите си. Забодена на склона на един от хълмовете край пристанището Валпараисо, къщата бе опит да се възпроизведе модния тогава в Лондон стил, но условията на терена, климатът и начинът на живот в Чили бяха наложили съществени изменения с плачевен резултат. А в дъното на двора, като тумори в жива плът, изникнаха едно след друго няколко помещения без прозорци, с тъмнични врати и там Джереми Съмърс съхраняваше най-ценните стоки на компанията, за да не изчезнат от пристанищните складове.

— Това е бандитска страна. Никъде по света фирмата не харчи толкова за охрана на стоката както тук. Всичко се краде, а ако нещо се спаси от крадците, се наводнява през зимата, изгаря през лятото или пък ще го затрупа земетресение — повтаряше той всеки път, когато мулетата докарваха нов товар в двора на къщата.

Поради дългото седене до прозореца с поглед, вперен в морето, за да брои платноходите и китовете на хоризонта, Елайза дори си внуши, че появата й се дължи на корабокрушение, а не на бездушието на майка й, способна да я захвърли гола в неизвестността на мартенския ден. Записа в дневника си, че някакъв рибар я открил на брега сред отломките на разбит кораб, увил я в жилетката си и я оставил пред най-голямата къща в английския квартал. С годините достигна до заключението, че приказката не е съвсем лоша — това, което изхвърля морето, винаги е някак поетично и тайнствено. Да можеше океанът да се оттегли, оголеният пясък би се превърнал в безкрайна влажна пустиня, изпъстрена със сирени и умиращи риби, твърдеше Джон Съмърс, брат на Джереми и Роуз — той бе плавал по всички морета на света и описваше изключително живо как водата се отдръпва сред гробовна тишина, за да се върне в една-единствена чудовищна вълна, помитаща каквото срещне по пътя си. Ужасно е, казваше той, но на човек поне му остава време да побегне към възвишенията, докато при земетресение църковните камбани започват да бият и оповестяват катастрофата чак след като хората започнат да се измъкват изпод отломките.

По времето, когато се появи момиченцето, Джереми Съмърс бе на тридесет години и вече работеше за блестящото си бъдеще в Британската компания за внос-износ. В търговските и банковите среди се славеше като почтен човек — думата му, скрепена с ръкостискане, бе равностойна на подписан договор, неоспоримо качество при всяка сделка, тъй като, докато прекосят океаните, акредитивите се бавеха с месеци. Не разполагаше с богатство и доброто име беше по-важно за него от самия живот. С цената на много жертви бе постигнал устойчиво положение в далечното пристанище Валпараисо и последното, което искаше в добре уреденото си съществуване, бе новородено бебе, сякаш предназначено да обърка привичките му, ала когато Елайза попадна в дома му, нямаше как да не я приеме, тъй като видът на сестра му Роуз, стиснала майчински детето в прегръдките си, разклати волята му.

Тогава Роуз бе едва на двайсет години, но вече бе жена с минало и възможностите й да сключи добър брак се смятаха за незначителни. От друга страна, тя сама бе пресметнала и бе решила, че и в най-добрия случай бракът би бил много лоша сделка за нея — при брат си Джереми се радваше на независимост, каквато никой съпруг не би й дал. Бе съумяла да устрои живота си и не се плашеше от клеймото на стара мома, напротив, бе се зарекла да предизвика завист у омъжените въпреки преобладаващата теория, че ако жената не изпълни ролята си на майка и съпруга, й поникват мустаци като на суфражетките. Все пак децата й липсваха и това бе единствената болка, която не успяваше да превърне в победа чрез строги ограничения над въображението си. Случваше й се да сънува стаята с облени от кръв стени, подгизнал от кръв килим, опръскана с кръв чак до тавана, а по средата, разсъблечена и рошава като обезумяла, самата тя ражда саламандър. Събуждаше се с викове и след това през целия ден не беше на себе си, безсилна да се освободи от кошмара. Джереми я наблюдаваше, обезпокоен от възбудата й, с чувство за вина, че я е завлякъл толкова далеч от Англия, макар да не можеше да се пребори със себелюбивото задоволство от начина, по който двамата се бяха настанили. Тъй като мисълта за брак изобщо не бе минавала през сърцето му, присъствието на Роуз разрешаваше трудностите в домашно и обществено отношение — две важни страни на кариерата му. Сестра му уравновесяваше неговия самовглъбен самотен нрав и затова той посрещаше със снизхождение промените в настроението й и излишните й разходи. Когато се появи Елайза и Роуз настоя да я задържи, Джереми не посмя да се възпротиви, нито да изкаже дребнавите си колебания и колкото и да се опитваше да стои настрана от бебето, изгуби изискано всички битки, като се започне от първата, когато трябваше да му изберат име.

— Ще се нарича Елайза като майка ни и ще носи нашето презиме — постанови Роуз веднага щом нахрани бебето, изкъпа го и го пови в собствената си наметка.

— В никакъв случай, Роуз? Какво мислиш, че ще кажат хората?

— Това остави на мен. Хората ще кажат, че си светец, щом си приел горкото сираче, Джереми. Няма по-лоша съдба от това да си лишен от семейство. Какво би станало с мен, ако нямах брат като теб? — отвърна тя, познавайки ужаса на брат й от най-малкия намек за разчувстване.

Клюките се оказаха неизбежни и Джереми Съмърс се принуди да се примири и с тях, както и да се съгласи момиченцето да носи името на майка му, през първите години да спи в стаята на сестра му и да внесе безпорядък в дома му. Роуз разказа на всички невероятната история за скъпата кошница, оставена от незнайни ръце в кантората на Британската компания за внос-износ, но никой не се хвана, ала все пак нямаше как да я обвинят, че е кривнала, след като всяка неделя я виждаха да пее на англиканската служба, а тънката й талия сякаш противоречеше на законите на анатомията, та в крайна сметка хората си рекоха, че бебето е плод на негова връзка с някоя разпътница и затова го отглеждат като дете от семейството. Джереми не си даде труда да отрече злобните слухове. Неразумното поведение на децата го объркваше, но Елайза по някакъв начин го покори. Макар да не го признаваше, той обичаше да я гледа как си играе в нозете му привечер, когато сядаше удобно в креслото да прегледа вестника. Но помежду им нямаше прояви на нежност — той се сковаваше дори от простото ръкостискане, а при мисълта за по-близко съприкосновение го обземаше паника.

Когато на онзи 15 март новороденото се появи у Съмърсови, мама Фресия, в ролята си на готвачка и икономка, заяви, че е по-добре да се освободят от него.

— Щом родната му майка го е изоставила, значи е прокълнато и е по-сигурно да не го пипаме — рече тя, но не можа нищо да направи срещу твърдото намерение на господарката си.

Още щом мис Роуз го взе на ръце, бебето ревна с пълен глас, разтресе цялата къща и подложи на изпитание нервите на домашните. Неспособна да го укроти, мис Роуз приспособи креватче в едно от чекмеджетата на скрина си, метна отгоре му завивки и хукна да търси кърмачка. Скоро се върна с някаква жена — бе я намерила на пазара, но не й бе минало през ум да я прегледа отблизо, защото видът на едрите й гърди, издули блузата й, бе стигнал, за да я наеме незабавно. Оказа се глуповата селянка, която дойде в дома им със собственото си бебе, хилаво момченце, мърляво като самата нея. Наложи се дълго да го киснат в топла вода, за да отмият полепналата по дупето му мръсотия, и да натопят жената във ведро с разтвор на белина, за да я почистят от въшките. Двете деца, Елайза и бебето на дойката, се запревиваха от гърчове и черна диария, за каквато семейният лекар и аптекарят немец се оказаха неподготвени. Угнетена от плача на децата, предизвикан не само от глад, но и от болка или скръб, мис Роуз плачеше с тях. Най-сетне, на третия ден, мама Фресия неохотно се намеси:

— Не виждате ли, че зърната на гърдите й са гноясали? Купете коза, за да храним момиченцето и му дайте канелена отвара, инак до петък ще го изпуснем — изсумтя тя.

По онова време мис Роуз едва говореше испански, но разбра думата „коза“, поръча на кочияша да отиде да купи и отпрати кърмачката. Щом докараха животното, индианката намести Елайза направо под налетите бозки за ужас на мис Роуз, защото тя никога не бе виждала толкова противна гледка. Топлото мляко и канелените отвари скоро облекчиха положението — детето престана да плаче, спа седем часа без прекъсване и когато се събуди, лакомо заотваря уста. Няколко дни по-късно придоби сладостното изражение на здравите бебета и започна видимо да наддава. Когато забеляза, че щом козата заблее на двора, Елайза започва да души и да търси бозката, мис Роуз й купи биберон. Не искаше детето да расте с нелепата представа, че добичето е негова майка. Чревните болки бяха едно от малкото неразположения на Елайза в детството й; другите мама Фресия пресичаше с тревите и заклинанията си още при първите признаци, включително и жестоката епидемия от африканска шарка, пренесена във Валпараисо от гръцки моряк. Докато траеше опасността, мама Фресия поставяше нощем върху пъпчето на Елайза парче сурово месо, здраво привързано с червен вълнен парцал — тайно природно средство за предпазване от зараза.

През следващите години мис Роуз превърна Елайза в своя играчка. По цели часове я учеше да пее и танцува, рецитираше й стихове, които малката без усилие запомняше наизуст, заплиташе косите й и я обличаше изискано като кукла, ала ако си намереше друго развлечение или я връхлиташе главоболът, я пращаше в кухнята при мама Фресия. Момиченцето растеше ту в салончето за шев, ту в задните дворове, говореше английски в едната половина на дома, а в другата — смесица между испански и мапуче — индианското наречие на бавачката й, — един ден ходеше облечена и обута като херцогиня, а на другия, боса и загърната само в престилка като сираче, тичаше подир кокошките и кучетата. Мис Роуз я представяше на музикалните вечери, водеше я с колата да пият топъл шоколад в най-хубавата сладкарница, излизаше с нея на пазар или отиваха заедно да гледат корабите на пристанището, но спокойно можеше да прекара няколко дни подред, потънала в писане в загадъчните си тетрадки или в четене на някой роман, без да помисли за своята питомка. Досетеше ли се за нея, се спускаше разкаяна да я търси, обсипваше я с целувки, тъпчеше я със сладкиши и отново я гласеше с кукленска премяна, за да я изведе на разходка. Постара се да й даде най-пълното възможно възпитание, без да забравя какво краси госпожиците. Когато веднъж Елайза взе да се дърпа от упражненията по пиано, тя я хвана за лакътя и без да изчака колата, я повлече дванадесет пресечки по-надолу по хълма до един манастир. На кирпичената стена, над тежката дъбова порта с железен обков, личаха избледнелите от соления вятър букви: „Приют за подхвърлени деца“.

— Бъди благодарна, че ние с брат ми поехме грижата за теб. Извънбрачните и изоставените деца стигат дотук. Това ли искаш?

Детето безмълвно отрече с глава.

— Тогава по-добре се научи да свириш на пиано като порядъчно момиче. Разбра ли ме?

Елайза се научи да свири бездарно, без чувство, но благодарение на послушанието си още дванадесетгодишна акомпанираше на мис Роуз на музикалните вечери. Въпреки че измина много време, без да се упражнява, тя не изгуби умението си и доста години по-късно бе в състояние да си изкарва хляба в един пътуващ вертеп, макар подобна мисъл изобщо да не бе минавала през ума на мис Роуз, когато настояваше да я въведе в света на възвишеното музикално изкуство.

След много години, през един спокоен следобед, докато отпиваше от чашката китайски чай и разговаряше с приятеля си Дао Циен в изящната градина, създадена от тях двамата, Елайза проумя, че странницата англичанка е била много добра майка, и изпита признателност към нея за безкрайната вътрешна свобода, с която я бе дарила. Мама Фресия бе втората опора на детството й. Вкопчена здраво в широките й черни поли, докато жената шеташе, Елайза не я пускаше и направо я побъркваше от въпроси. Така запомни разни индиански легенди и предания, разбра как да разчита знаците на животните и на морето, как да разпознава навиците на привиденията и посланията на сънищата, а освен това се научи и да готви. Със силния си нюх бе в състояние да различи със затворени очи продуктите, тревите и подправките и усвояваше тяхното приложение както запомняше наизуст стихове. Скоро й разкриха тайните си и сложните креолски ястия на мама Фресия, и изисканите десерти на мис Роуз. Притежаваше рядко призвание за готварство и още седемгодишна умееше без погнуса да обели говежди език и да изкорми кокошка, да замеси без признак на умора тесто за двадесет банички и да чисти боб до безкрай, като в същото време слушаше със зяпнала уста страховитите индиански легенди на мама Фресия и живописните й преразкази на житията на светците.

Роуз и брат й Джон бяха неразделни от деца. През зимата тя прекарваше времето си в плетене на жилетки и пуловери за капитана, а той след всяко пътуване неизменно й носеше пълни куфари с подаръци и големи сандъци с книги, някои от които изчезваха в заключения й шкаф. Като стопанин на къщата и глава на семейството Джереми имаше правото да отваря писмата на сестра си, да чете личния й дневник и да държи у себе си ключове от нейните шкафове, ала не прояви никакво желание да го прави. Семейните отношения между Джереми и Роуз бяха сдържани, двамата имаха малко общо помежду си, с изключение на взаимната зависимост, която понякога им заприличваше на проява на прикрита омраза. Джереми се грижеше за потребностите на Роуз, но не й отпускаше средства за прищевки, ала и не я питаше откъде взема пари за своите приумици, приемайки, че ги дължи на Джон. В замяна тя ръководеше домакинството деловито, със замах и сметките й винаги бяха точни, без да го обременява с дребни подробности. Притежаваше добър вкус и непринудено изящество, придаваше блясък на взаимното им съществуване и с присъствието си опровергаваше широко разпространеното по тези места убеждение, че мъж без семейство е поначало безчовечен.

— Мъжът е необуздан по природа, а предназначението на жената е да съхранява моралните ценности и доброто поведение — твърдеше Джереми Съмърс.

— О, братко! И двамата знаем, че по природа аз съм по-необуздана от теб — надсмиваше му се Роуз.

Джейкъб Тод, червенокос мъж с магнетично обаяние, надарен с най-звучния глас на проповедник, разнасял се някога по тези места, слезе на пристанището във Валпараисо през 1843 г., натоварен с триста броя от Библията на испански. Никой не се учуди на пристигането му — бе още един от многобройните мисионери, плъзнали къде ли не, за да разпространяват протестантската вяра. В неговия случай обаче пътуването бе плод не на религиозен плам, а на необмисленото му любопитство. Перчейки се като всеки гуляйджия след твърде многото изпита бира, той се обзаложи на игралната маса в клуба си в Лондон, че може да продава библии в коя да е точка на земята. Приятелите му завързаха очите, завъртяха глобуса и пръстът му попадна върху някаква колония на Кралство Испания, изгубена в долната част на света, където никой от развеселените му побратими не допускаше, че има живот. Не след дълго откри, че картата е остаряла, колонията бе независима отпреди над тридесет години и вече бе гордата Република Чили, католическа страна, където за протестантските идеи нямаше място. Ала той бе дал дума и не възнамеряваше да се отмята. Беше ерген, необвързан емоционално и професионално, и необичайното пътуване веднага го привлече. Събирайки трите месеца в едната посока и още толкова в обратната, замисълът се очертаваше като дългосрочен. Сред възторжените възгласи на приятелите му и предсказанията им за неговия трагичен край в ръцете на папистите в непознатата първобитна страна, както и с материалната подкрепа на Британското чуждестранно библейско дружество, което осигури книгите и му купи билета, той пое на дълго плаване в посока към пристанището Валпараисо. Облогът предвиждаше да продаде библиите и да се прибере в рамките на една година с разписка за всеки том. В архивите на библиотеката прочете някои писма на видни личности, мореплаватели и търговци, посещавали Чили — те описваха метисов народ от малко над един милион души и чудновата природа с величави планини, стръмни брегове, плодородни долини, вековни гори и вечни ледове. Страната се славеше като най-невъзприемчивата в религиозно отношение на целия американски континент според твърденията на пребивавали там люде. Въпреки това някои благонравни мисионери се опитали да посеят протестантството и без да знаят дума на испански или някакъв индиански език, навлезли дълбоко на юг, там, където сушата се раздробява в броеница от острови. Неколцина умрели от глад или студ, или, както се подозираше, били изядени от собствените си енориаши. В градовете късметът им се оказал не по-добър. Гостоприемството, свещено за чилийците, надделяло над верската нетърпимост и от любезност им позволили да проповядват, ала без да им обръщат почти никакво внимание. Слушателите на беседите на малобройните протестантски пастори се събирали като на зрелище, развеселени от възможността да се превърнат в еретици. Но нищо не обезкуражи Джейкъб Тод, защото не заминаваше като мисионер, а като продавач на библии.

В библиотеката Тод откри също, че след независимостта си през 1810 г. Чили отворила врати за преселниците и те заприиждали със стотици, за да се настанят на дългата тясна ивица земя, обливана от край до край от Тихия океан. Англичаните бързо натрупали богатства като търговци и корабовладелци и много от тях довели семействата си и останали за постоянно. Образували малка държава в държавата със свои обичаи, религия, вестници, клубове, училища и болници, но го сторили с толкова добри обноски, че вместо да събудят недоверие, били смятани за образец на просветеност. Изпратили своя ескадра във Валпараисо, за да направлява корабоплаването в Тихия океан и така невзрачната и незначителна махала от ранните дни на републиката се превърнала за по-малко от двадесет години във важно пристанище, където хвърляли котва ветроходи от Атлантическия океан, превалили нос Хорн, а по-късно и параходите, прекосили Магелановия проток.

За уморения пътник гледката на Валпараисо, разкрила се пред очите му, бе изненада. Имаше над сто съда с флагове от половината свят. Планините със заснежени върхове изглеждаха неимоверно близки и създаваха впечатлението, че се въздигат направо от мастиленосиньото море, сред невероятното му ухание на сирени. Джейкъб Тод тъй и не узна, че под привидно мирната водна повърхност лежи цял град от потънали испански галеони и скелети на патриоти с привързани към глезените каменни блокове, пратени на дъното от войниците на капитан-генерала1. Корабът хвърли котва в залива сред вихрушка от хиляди чайки, размахали мощните си криле с гладни крясъци. Безброй лодки се плъзгаха умело по вълните, някои натежали от огромни още живи змиорки и лавраци, които се мятаха отчаяно на въздуха. Валпараисо, както го осведомиха, беше търговското средище на Тихия океан и складовете му бяха пълни с руда, овча вълна и алпака, зърно и кожи, предназначени за пазарите по цял свят. Няколко ладии прехвърлиха новодошлите и товара от ветрохода на брега. Когато стъпи на кея, претъпкан от моряци, докери, пътници, магарета и каруци, Тод се озова в град, притиснат в амфитеатъра на стръмни възвишения, пренаселен и мръсен като много други прославени градове в Европа. Къщите от кирпич и дърво в тесните улички му се сториха архитектурна нелепост, заплашена при най-малкия пожар да се превърне за броени часове в купчина пепел. Теглена от дръгливи кончета кола го понесе заедно с куфарите и сандъците му към Английския хотел. Минаха край сгради, добре разположени около някакъв площад, край няколко доста грубовати църкви и едноетажни жилищни постройки, обкръжени от обширни цветни и овощни градини. Преброи около стотина пресечки, но скоро разбра, че градът мами окото и всъщност представлява плетеница от улички и пасажи. В далечината съзря рибарски квартал, чиито колиби посрещаха поривите на морския вятър, а мрежите се вееха като огромни паяжини; по-нататък се простираха плодородни поля, засадени със зеленчуци и плодни дръвчета. По улиците се движеха модерни коли като в Лондон — кабриолети, фиакри, каляски, — а също и кервани мулета, водени от парцаливи хлапета, и дори волски каруци в самия център на града. По ъглите монаси и монахини просеха милостиня за бедните сред глутници бездомни кучета и блуждаещи кокошки. Забеляза няколко жени, натоварени с торби и кошове, повлекли подире си децата — бяха боси, но със забулени в черни наметки глави; имаше и много мъже с островърхи шапки, разположили се по праговете или заприказвани на групи, без да вършат нищо.

Само час след като слезе от кораба, Джейкъб Тод седеше в добре обзаведения салон на Английския хотел, пушеше внесени от Кайро пури и прелистваше британско списание с доста остарели новини. Въздъхна облекчено — очевидно нямаше да срещне трудности в приспособяването и ако харчеше разумно рентата си, щеше да живее в почти същите удобства както в Лондон. Чакаше някой да дойде да го обслужи — изглежда по тези места никой не бързаше, — когато към него се приближи Джон Съмърс, капитанът на кораба, с който бе пътувал. Съмърс бе едър мъжага с тъмна коса и изсушено като обущарска кожа лице, горд с уменията си на добър пияч, женкар и неуморен играч на карти и зарове. Бяха станали добри приятели и картите запълниха безкрайните вечери на дългото плаване и ледените бурни дни, докато заобикаляха нос Хорн на юг от света. Редом с Джон Съмърс стоеше блед мъж с грижливо подстригана брада, облечен в черно от глава до пети, когото Джон представи като своя брат Джереми. Едва ли човек можеше да срещне двама души, по-различни от тях. Джон, открит, шумен и общителен, сякаш бе олицетворение на здраве и сила, докато другият приличаше на призрак, попаднал в плен на вечна зима. Беше от хората, които никога не присъстват всецяло и които е трудно да запомниш, защото са лишени от ясни очертания, реши Джейкъб Тод. Двамата се настаниха на неговата маса свойски, без да чакат покана, като сънародници на чужда земя. Най-сетне се появи някаква прислужница и капитан Съмърс поръча бутилка уиски, докато брат му си поиска чай на жаргона, измислен от британците за общуване с прислугата.

— Как вървят нещата у дома? — поинтересува се Джереми. Говореше тихо, почти шепнешком, с малко превзето произношение, като едва мърдаше устни.

— От триста години в Англия нищо не се случва — рече капитанът.

— Простете за любопитството, мистър Тод, но ви видях да влизате в хотела и нямаше как да не обърна внимание на багажа ви. Струва ми се, на няколко сандъка имаше знак, че са пълни с библии… Или греша? — каза Джереми Съмърс.

— Така е, наистина са библии.

— Не са ни известили, че ни пращат нов пастор…

— Три месеца плавахме заедно, а не подозирах, че сте пастор, мистър Тод! — възкликна капитанът.

— Всъщност не съм пастор — отвърна Джейкъб Тод и прикри неудобството си зад облак дим от пурата.

— Мисионер значи. Предполагам, възнамерявате да се отправите към Огнена земя. Патагонските индианци са готови за покръстване. Но за арауканците забравете — католиците вече се вкопчиха в тях — подхвърли Джереми Съмърс.

— От арауканците сигурно е останала една шепа. Тези хора са обладани от желание да бъдат изтребени — отбеляза брат му.

— Това бяха най-дивите индианци в Америка, мистър Тод. Повечето измряха в бой срещу испанците. Бяха човекоядци!

— Режели парчета от пленниците, докато са още живи, защото обичали да вечерят прясно месо — подметна капитанът. — И ние с вас бихме направили същото, ако някой избие семействата ни, изгори селата ни и заграби земите ни.

— Отлично, Джон, сега пък се застъпваш за човекоядците! — отвърна брат му с огорчение. — Във всеки случай, мистър Тод, следва да ви предупредя да не се месите в делата на католиците. Не бива да предизвикваме местните. Те са крайно суеверни хора.

— Чуждите вярвания винаги са суеверия, мистър Тод. Нашите собствени се наричат религия. Патагонците — индианците от Огнена земя — са много различни от арауканците.

— И те са същите диваци! Ходят голи на този ужасен студ — рече Джереми.

— Занесете им вашата религия, мистър Тод, току-виж се научили поне да носят гащи — подсмихна се капитанът.

Тод изобщо не бе чувал за такива индианци и последното, което възнамеряваше, бе да проповядва нещо, в което сам той не вярва, ала не посмя да признае, че пътуването му е породено от пиянски облог. Отговори мъгляво, че обмисля да подготви мисионерска експедиция, но още не му е ясно откъде да намери средства.

— Ако знаех, че идвате да проповядвате на добрите хорица промисъла на нашия деспотичен Бог, щях да ви изхвърля през борда посред Атлантика, мистър Тод.

Замълчаха, когато дойде прислужницата с бутилката и чая. Беше напъпила девойка, облечена в черна рокля с колосани боне и престилка. Когато се наведе с подноса, във въздуха се разнесе омайващ аромат на сушени цветя и ютия с разпалени въглени. Джейкъб Тод не бе виждал жена през последните седмици и я загледа, зажаднял от самотата. Джон Съмърс изчака момичето да се отдалечи.

— Хей, внимавайте, чилийките са опасни — рече.

— Нямам такива впечатления. Те са ниски и трътлести, а и гласът им е неприятен — каза Джереми Съмърс, с чаената чаша в ръка.

— Моряците бягат от корабите заради тях! — не се съгласи капитанът.

— Сигурно, но не съм вещ по женската част. Не ми остава време. Трябва да мисля за сделките и да се грижа за сестра ни, ако си забравил.

— Не го забравям нито за миг, ти постоянно ми го напомняш. Знаете ли, мистър Тод, аз съм развейпрах, черната овца в семейството. Ако не беше добрият Джереми…

— Момичето прилича на испанка — прекъсна го Джейкъб Тод, без да отделя очи от прислужницата, в момента заета с поръчката на друга маса. — Два месеца съм живял в Мадрид и съм виждал много като нея.

— Тук всички са метиси, дори и висшите класи. Естествено, не го признават. Крият индианската си кръв като срамна болест. Не ги упреквам — индианците се славят като нечистоплътни, пияници и мързеливци. Правителството се мъчи да подобри расата и привлича европейски преселници. На юг на новодошлите подаряват земя.

— Любимият им спорт е да изтребват индианците, за да си присвоят земите им.

— Преувеличаваш, Джон.

— Не е нужно непременно да стрелят по тях, достатъчно е да ги пристрастят към пиенето. Но, разбира се, да ги убиват е много по-забавно. Във всеки случай ние, британците не участваме в това забавление. Нас земята не ни интересува. Защо да садим картофи, ако можем да забогатеем и без да си сваляме ръкавиците?

— За предприемчивия човек тук не липсват възможности. В тази страна всичко тепърва предстои. Ако искате да успеете, вървете на север. Там има сребро, мед, селитра, гуано…

— Гуано ли?

— Птичи курешки — поясни морякът.

— Нищо не разбирам от това, мистър Съмърс.

— Мистър Тод не мисли как да забогатее, Джереми. Занаятът му е християнската вяра, нали?

— Протестантската колония е многобройна и заможна, ще ви помогнем. Заповядайте утре у дома. Всяка сряда сестра ми Роуз урежда музикални вечери, ще бъде подходящ случай да намерите приятели. Ще изпратя колата да ви вземе в пет следобед. Ще прекарате добре — рече Джереми Съмърс на сбогуване.

На другия ден, освежен от непробудния нощен сън и продължителната баня, помогнала му да свали наслоените в душата му налепи от сол, макар и с още разлюляна походка поради корабната привичка, Джейкъб Тод излезе да обиколи пристанището. Разходи се, без да бърза, по главната улица, разположена успоредно на морето, толкова близо до брега, че се усещаха пръските на вълните, пийна нещо в някакво кафене и обядва в гостилница на пазара. Бе напуснал Англия сред ледена февруарска зима и след като прекоси безбрежната пустош от вода и звезди, объркала дори спомените му за миналите любовни увлечения, пристигна в южното полукълбо в началото на друга безпощадна зима. Преди тръгване не му мина през ум да се осведоми за климата. Представяше си времето в Чили топло и влажно като в Индия, смятайки, че това е присъщо на земите на бедните, ала се озова изложен на леден вятър, който пронизваше до кости и вдигаше вихри от пясък и боклуци. Няколко пъти се залута сред криволиците на уличките, въртеше се, обикаляше и се връщаше все на същото място, откъдето бе тръгнал. Катереше се през пасажи, измъчени от безкрайни стълбища, проврени между причудливи, окачени в нищото къщи, и от възпитание се стараеше да не забелязва домашните подробности в чуждите прозорци. Натъкна се на романтични площади с европейски вид, украсени с малки градинки, където военни оркестри свиреха музика за влюбени, и прекоси недорасли паркове, изпотъпкани от магарета. Огромни дървета растяха по продължение на важни пътни артерии, напоявани от отпадъчните води, които свободно се стичаха надолу по хълмовете. В търговската част присъствието на британците бе толкова очевидно, че на човек му се струваше, че диша въздух от други ширини. Табелите на някои магазини бяха изписани на английски и сънародниците му крачеха облечени сякаш се намираха в Лондон, с неизменните черни чадъри като погребални агенти. Щом се отдалечи от централната част, мизерията го зашлеви като плесница — хората изглеждаха недохранени, сънливи, край вратите на църквите висяха войници в протрити униформи и просяци. В дванадесет на обед забиха с все сила всички църковни камбани едновременно и мигновено глъчката утихна, минувачите се спряха, мъжете свалиха шапки, малкото излезли жени коленичиха и всички се прекръстиха. Видението продължи колкото дванадесетте удара на камбаните и веднага след това улицата закипя отново, като че нищо не бе се случило.

Англичаните

Изпратената от Съмърс кола пристигна в хотела с половинчасово закъснение. Кочияшът се бе почерпил порядъчно, но Джейкъб Тод нямаше никакъв избор. Купето потегли в посока на юг. След продължилия няколко часа дъжд улиците бяха непроходими, особено там, където локвите от водниста кал прикриваха дълбоките ями — истински клопки, в които при недоглеждане можеше да пропадне цял кон. От двете страни на платното чакаха деца с впрегнати двойки волове, готови да се втурнат да спасяват срещу няколко монети затъналите коли. Ала въпреки притъпеното си от алкохола зрение водачът успя да избегне дупките и скоро се заизкачваха по нанагорнище. Когото стигнаха до хълма Серо Алегре, където живееше по-голямата част от чуждестранната колония, изгледът към града рязко се промени и колибите и къщурките с общи дворове от ниското изчезнаха. Бричката спря пред постройка в едри мащаби, но с измъчен вид, творение с претенциозни кули и безполезни стълбища, наместено върху неравния терен и осветено от толкова факли, че нощта бе отстъпила надалеч. Прислужник индианец в несъразмерно широка ливрея отвори вратата, пое палтото и шапката на Тод и го поведе към просторен салон, обзаведен с хубави мебели и някак театрални завеси от зелено кадифе, претрупан от украшения, без нито един празен сантиметър за отмора на очите. Гостът предположи, че и в Чили, както в Европа, голата стена се смята за белег на бедност, и разбра грешката си много по-късно, когато получи достъп до строгите домове на чилийците. Картините бяха поставени под наклон, за да се виждат добре отдолу, а високите сумрачни тавани се губеха от погледа. Голяма камина с пламтящи дебели цепеници и няколко мангала с разпалени въглища пръскаха неравномерна топлина — докато нозете оставаха ледени, главата гореше като в треска. В салона имаше малко над дузина души, облечени по европейска мода, и между тях сновяха няколко униформени прислужнички с подноси. Джереми и Джон Съмърс пристъпиха към него, за да го поздравят.

— Да ви запозная със сестра си Роуз — каза Джереми и се отправи към дъното на салона.

Вдясно от камината Джейкъб Тод видя седнала жената, която щеше да отнеме душевния му покой. Роуз Съмърс го заслепи мигновено не толкова с красота, колкото с жизнерадостната си самоувереност. У нея нямаше нищо от грубоватата невъздържаност на капитана, нито от скучната превзета скованост на брат й Джереми. Тя цялата искреше, сякаш бе постоянно готова да избухне в предизвикателен смях. А когато се смееше край очите й се образуваше мрежа от тънки бръчици — по незнайна причина тъкмо това привлече най-силно Джейкъб Тод. Не успя да отгатне възрастта й, навярно бе между двадесет и тридесет, но си помисли, че и след десет години тя щеше да си остане непроменена, защото фигурата й бе добре изваяна и имаше осанка на кралица. Носеше рокля от тафта в прасковен цвят, без никакви накити, освен чифт скромни коралови обеци на ушите. Обичайната вежливост изискваше просто да загатне, че сякаш й целува ръка, без да я докосва с устни, но в главата му настана бъркотия и без да разбере как, Тод й лепна целувка. Постъпката му се оказа толкова неуместна, че двамата останаха цяла вечност неподвижни и слисани — той, хванал ръката й, като да бе сграбчил шпага, а тя, вперила очи в следата от слюнка, без да смее да я изтрие, за да не засегне госта. Най-сетне ги прекъсна момиченце, облечено като принцеса. Едва тогава Тод се съвзе от смайването и докато изправяше гръб, долови подигравателния поглед, който Съмърсови си размениха. В стремежа да прикрие състоянието си, той се обърна към момиченцето с преувеличено внимание, с цел да го привлече на своя страна.

— Това е Елайза, нашата питомка — обади се Джереми Съмърс.

Джейкъб Тод отново прояви недодяланост.

— Как така питомка? — запита той.

— Това означава, че не съм от семейството — обясни Елайза търпеливо, както се говори на слабоумен.

— Тъй ли?

— Ако не се държа прилично, ще ме затворят при папистките монахини.

— Какво приказваш, Елайза! Не й обръщайте внимание, мистър Тод. Децата измислят всякакви неща! Разбира се, че Елайза е от нашето семейство — намеси се мис Роуз и стана на крака.

Елайза бе прекарала деня при мама Фресия, за да приготвят вечерята. Кухнята се намираше на двора, но мис Роуз бе наредила да направят навес, за да я съединят с къщата и да не й се налага да се черви заради изстинали или нацвъкани от гълъбите ястия. Това помещение, очернено от мазнините и саждите от печката, бе неоспоримото царство на мама Фресия. По пода от груби селски тухли се разхождаха съвсем свободно котки, кучета, гъски и кокошки и през цялата зима престарялата вече коза, откърмила Елайза, преживяше вътре и никой не смееше да я заколи, защото щеше да е все едно да убият майка. Момичето обичаше аромата на суровия хляб в тавите, докато маята с въздишки осъществява тайнствения процес на набухването на тестото, обичаше уханието на разбитата карамелизирана захар, готова да украси тортите, и на едрите бучки шоколад, оставени да се разтопят в млякото. За всяко събиране в сряда камериерките — две индиански девойчета, които живееха в къщата и работеха срещу храна — лъскаха среброто, гладеха покривките и изтриваха до блясък кристалните чаши. По обед пращаха кочияша до сладкарницата да купи сладкиши, чиито рецепти се пазеха ревниво още от колониално време, а мама Фресия съобразително окачваше на конската сбруя кожен мех с прясно издоено мляко — от тръскането на отиване и на връщане то се превръщаше в масло.

В три следобед мис Роуз се прибираше с Елайза в стаята си, кочияшът и слугата пренасяха там бронзова вана с лъвски крачета, прислужничките я застилаха отвътре с чаршаф и я пълнеха с гореща вода, ароматизирана с листенца от мента и розмарин. Роуз и Елайза се плискаха като деца, докато водата изстинеше, тогава слугините идваха отново, натоварени с дрехи, за да помогнат на всяка да обуе чорапи и ботинки и дълги кюлоти, да облече батистена камизола, сетне дебела фуста с подплънки на ханша, подчертаващи тънката талия, върху нея по три тънки колосани фусти и най-накрая роклята, която покриваше цялото тяло и оставяше свободни само главата и ръцете от китките надолу. Освен това мис Роуз носеше твърд корсет с банели от китова кост — той така я стягаше, че не можеше нито да си поеме дълбоко дъх, нито да вдигне ръце над раменете, нито пък да се облече сама или да се наведе, защото банелите щяха да се счупят и да се забият като шила в тялото й. Това беше единственото къпане в седмицата, обред, сравним само с обичайното миене на косата в събота, но то пък бе отменяно при най-малкия повод, тъй като го смятаха опасно за здравето. През цялата седмица мис Роуз използваше сапуна крайно предпазливо, предпочиташе да се обтрива с гъба, напоена в мляко, и да се освежава с тоалетна вода с аромат на ванилия, както бе чула, че било на мода във Франция по времето на мадам Помпадур. По този особен десертен мирис Елайза можеше да я разпознае със затворени очи сред цяла тълпа. И след тридесетата си година мис Роуз бе запазила прозрачната нежна кожа на някои английски девойки, която под въздействие на света край тях и на собственото им високомерие изсъхва като пергамент. Поддържаше външния си вид с розова вода и лимон за избелване на лицето, мед от хамамелис против бръчки, лайка за блясък на косите и разни чуждоземни балсами и лосиони, донесени от брат й Джон от Далечния изток, където според думите му живеели най-красивите жени на света. Измисляше си модели за рокли, вдъхновени от лондонските списания, и си ги шиеше сама в салончето за шев, като с много усет и находчивост обновяваше гардероба си с все едни и същи панделки, цветя и пера, използвайки ги години наред, без да изглеждат овехтели. Когато излизаше навън, за разлика от чилийките тя не се загръщаше в черна наметка, защото този обичай й се струваше ужасен, а предпочиташе късите пелеринки и многобройните си шапки, макар по улиците обикновено да я гледаха сякаш е лека жена.

Очарована да види ново лице на седмичната сбирка, мис Роуз прости безочливата целувка на Джейкъб Тод и като го улови под ръка, го поведе към овалната маса в ъгъла на салона. Предложи му няколко питиета по избор и настоя да опита нейния „мистел“, чудновата смес от канела, ракия и захар, която гостът не намери сили да преглътне и скришом изля в близката саксия. Сетне го представи на гостите: мистър Апългрен, производител на мебели, придружаван от дъщеря си, безцветно и свито момиче, мадам Колбер, директорка на английското девическо училище, мистър Иблинг, собственик на най-добрия магазин за мъжки шапки и жена му, която се хвърли към Тод и го заразпитва за английското кралско семейство, сякаш ставаше дума за нейни роднини. Запозна го също и с хирурзите Пейдж и Пойт.

— Господата оперират с хлороформ — обяви възторжено мис Роуз.

— При нас това е все още новост, но в Европа методът доведе до революция в медицинската практика — обясни един от лекарите.

— Доколкото зная, в Англия се прилага редовно в акушерството. Не го ли използва кралица Виктория? — обади се Тод, колкото да каже нещо, защото бе пълен невежа по въпроса.

— Католиците тук оказват голяма съпротива. Библейското проклятие над жената е да ражда с болки, мистър Тод.

— Не ви ли се струва несправедливо, господа? Проклятието над мъжа е да работи с пот на лицето си, но ето, мъжете от нашия салон си изкарват хляба с чужда пот — отвърна мис Роуз и по страните й изби ярка червенина.

Хирурзите се усмихнаха притеснено, но Тод се загледа в нея възхитено. Би прекарал цялата вечер до нея, макар че, доколкото си спомняше, лондонското правило за гостуване изискваше да си тръгне след половин час. Забеляза, че другите поканени са настроени да останат, и си рече, че средата им е твърде ограничена и вероятно единственото събиране през седмицата е у Съмърсови. Ето в такива съмнения бе потънал, когато мис Роуз обяви началото на музикалните развлечения. Прислужничките донесоха още свещници, осветиха салона като сред бял ден и наредиха столове край пианото, старинната китара и арфата. Дамите насядаха в полукръг, а господата застанаха прави отзад. Бузест мъж се настани пред пианото и изпод яките му ръце заструи очарователна мелодия, а дъщерята на фабриканта на мебели запя старинна шотландска балада с толкова прекрасен глас, че Тод напълно забрави вида й на подплашена мишка. Директорката на девическото училище издекламира твърде дълга героична поема, Роуз изпя няколко закачливи песни в дует с брат си Джон, въпреки явното неодобрение на Джереми Съмърс, а после настоя Джейкъб Тод да ги зарадва със своите дарби. Това даде възможност на новодошлия да разкрие хубавия си глас.

— Вие сте истинска находка, мистър Тод? Няма да ви пуснем. Писано ви е да идвате тук всяка сряда! — възкликна тя, след като ръкоплясканията стихнаха, без да обръща внимание на прехласнатото изражение, с което я съзерцаваше гостът.

Зъбите на Тод лепнеха от захар, главата му бе замаяна, кой знае дали само от възхищение към Роуз Съмърс или пък от погълнатите питиета и силната кубинска пура, изпушена в компанията на капитан Съмърс. В този дом не можеше да откаже чаша или блюдо, без да нанесе обида, но скоро щеше да разбере, че това е национална черта в Чили, където гостоприемството означава поканените да бъдат принудени да пият и ядат извън всяка човешка издръжливост. В девет часа обявиха вечерята и върволицата се изниза към трапезарията, а там ги очакваше нова поредица от внушителни блюда и още десерти. Към полунощ жените се оттеглиха от масата и продължиха разговора си в салона, а мъжете останаха да пият бренди и да пушат в трапезарията. Най-сетне, когато Тод бе на път да припадне, гостите започнаха да питат за палтата и колите си. Иблингови, силно заинтересувани от предполагаемата му евангелска мисия до Огнена земя, му предложиха да го откарат до хотела и той незабавно прие, изплашен от мисълта, че ще трябва да се прибира в гъстия мрак по кошмарните улици с пияния кочияш на Съмърсови. Стори му се, че пътуват безкрайно дълго, чувстваше се неспособен да се съсредоточи в разговора, виеше му се свят и стомахът му тежеше.

— Съпругата ми е родена в Африка в семейството на мисионери, пренесли там правата вяра. Знаем колко жертви изисква това, мистър Тод. Надяваме се да ни удостоите с възможността да помогнем за благородната ви задача сред индианците — изрече високопарно мистър Иблинг на сбогуване.

През онази нощ Джейкъб Тод не успя да заспи. Образът на Роуз Съмърс го преследваше безмилостно и преди разсъмване той взе решение да я ухажва сериозно. Не знаеше нищо за нея, но това нямаше значение. Навярно съдбата му бе да изгуби облога и да дойде в Чили единствено за да срещне бъдещата си съпруга. Би пристъпил към действие още на другия ден, но не можа да се вдигне от леглото, сразен от силни болки в червата. Така прекара цял ден и цяла нощ, ту в безсъзнание, ту в предсмъртни мъки, докато най-сетне събра сили да се примъкне до вратата и да нададе зов за помощ. По негова молба управителят на хотела прати известие на Съмърсови, неговите единствени познати в града, а сетне нареди на един прислужник да почисти стаята му, вмирисана на кочина. Джереми Съмърс се появи в хотела по обед и доведе най-известния майстор по кръвопускане във Валпараисо, който показа известни познания по английски и след като му източи толкова кръв от ръцете и краката, че го омаломощи напълно, поясни, че при първото си посещение в Чили всички чужденци се разболяват.

— Но не се тревожете — доколкото знам, малцина умират — успокои го той.

Даде му да вземе прахчета хинин в оризова хартия, обаче Тод не можа да ги преглътне, измъчван от гадене. Бе ходил в Индия и познаваше признаците на маларията и други тропически болести, лекувани с хинин, но страданието му по нищо не приличаше на тях. Щом майсторът по кръвопускане си тръгна, слугата се върна, за да прибере парцалите и да разтреби повторно стаята. Джереми Съмърс му бе оставил адреса на докторите Пейдж и Пойт, но не остана време да ги повика, защото след два часа в хотела пристигна някаква едра жена и нареди да я отведат при болния. Водеше за ръка момиченце, облечено в синьо кадифе, с високи бели обувчици и шапчица с бродирани цветя, сякаш излязло от приказките. Това бяха мама Фресия и Елайза, изпратени от Роуз Съмърс, която никак не вярваше в кръвопускането. Жената и момиченцето нахлуха в стаята толкова уверено, че Джейкъб Тод, проснат без сили, не посмя да се възпротиви. Жената бе дошла в качеството си на лечителка, а момиченцето — в ролята на преводачка.

— Маминка казва, че ще ви свали пижамата. Няма да гледам — предупреди детето и се обърна към стената, а в това време индианката разсъблече Тод със замах и започна да разтрива цялото му тяло с ракия.

Поставиха в леглото му горещи тухли, увиха го в одеяла и му дадоха да пие с лъжичка отвара от горчиви треви, подсладена с мед, за успокояване на болките от разстройството.

— Сега маминка ще попее на болестта — рече момиченцето.

— Това пък какво е?

— Не се бойте, не боли.

Мама Фресия затвори очи и започна да прокарва ръце по гърдите и корема му, като в това време мърмореше заклинания на езика мапуче. Джейкъб Тод усети как го обхваща неудържима дрямка и още преди жената да приключи, заспа дълбоко и не разбра кога двете му милосърдни сестри са изчезнали. Спа осемнадесет часа и се събуди облян в пот. На следващата сутрин мама Фресия и Елайза дойдоха отново, за да му направят още една силна разтривка и да му поднесат купа с кокоши бульон.

— Маминка казва друг път да не пиете вода. Пийте само горещ чай и не яжте плодове, защото пак ще ви се прииска да умрете — преведе малката.

Седмица по-късно можа да стане на крака, погледна се в огледалото и си даде сметка, че в подобен вид е невъзможно да се яви пред мис Роуз — беше отслабнал с няколко килограма, лицето му бе изпито и едва смогваше да направи две крачки, преди да се строполи задъхан на стола. Когато бе в състояние да й изпрати писъмце, за да й благодари, че му е спасила живота, като добави и шоколадови бонбони за мама Фресия и Елайза, той узна, че младата жена, заедно със своя приятелка и с прислужницата си, е предприела пътуване до Сантяго, начинание твърде рисковано при трудностите на пътищата и климата. Всяка година по веднъж — или в началото на есента, или в разгара на пролетта — мис Роуз преодоляваше разстоянието от тридесет и четири левги, за да отиде на театър, да послуша хубава музика и да направи годишните си покупки в Японския универсален магазин, потънал в ухание на жасмин и осветен от газени лампи с абажури от розово стъкло, откъдето младата жена се снабдяваше с дреболии, трудни за доставяне в пристанищния град. Но в този случай бе налице сериозна причина да отиде в Сантяго през зимата — щеше да позира за портрет. В Чили бе пристигнал прославеният френски художник Монвоазен, поканен от правителството да организира школа за местните художници. Маестрото рисуваше само главата, останалото бе задача на помощниците му и за да печелят време, те дори лепяха дантели направи към платното, ала въпреки тези измамни хитрини, подписаното от него изображение будеше неописуема всеобща възхита. Джереми Съмърс държеше да си осигури портрет на сестра си и да го окачи на почетно място в салона. Произведението струваше шест унции злато и по още една унция за всяка ръка, но в случай като този не можеше да става и дума да се пести. Човек има възможност да притежава истинска творба на великия Монвоазен веднъж в живота си, говореха клиентите му.

— Щом цената не е пречка, нека ме нарисува с три ръце. Ще бъде най-известната му картина и в края на краищата ще го вземат за някой музей, вместо да виси над нашата камина — рече мис Роуз.

Беше годината на наводненията, останали в учебниците и в спомените на старците. Потопът опустоши стотици къщи и когато най-сетне бурите стихнаха и нивото на водите започна да спада, няколко последователни леки земетресения доразрушиха като удари на божията секира каквото бе оцеляло и подгизнало от пороя. Появиха се безсъвестни типове, които ровеха из развалините и се възползваха от безредието, за да тършуват из къщите, и войниците получиха разпореждане направо да екзекутират всеки негодник, сварен в подобно безчинство, ала увлечени от жестокостта, те самите започнаха да размахват сабите заради удоволствието да слушат надигналите се вопли и се наложи заповедта да бъде отменена, преди войската да изтреби и невинните. Джейкъб Тод, затворен в хотела, където се лекуваше от настинка, все още слаб след едноседмичното чревно разстройство, отчаян от безспирния ек на църковните камбани, приканващи към покаяние, четеше стари вестници и търсеше с кого да играе карти. Веднъж излезе, за да отиде до аптеката и да потърси лекарство за укрепване на стомаха, но магазинчето се оказа разхвърляна дупка, претъпкана с прашни шишета от синьо и зелено стъкло, а продавачът немец му предложи мехлем от скорпиони и спиртен извлек от червеи. За пръв път съжали, че се намира толкова далеч от Лондон. Нощем едва успяваше да заспи от гуляите, пиянските свади и от погребенията, устройвани между дванадесет и три часа сутринта. Новопостроеното гробище се намираше на върха на надвесен над града хълм. След дъждовете по склона зейнаха ями, гробовете взеха да се свличат надолу и костите така се размесиха, че всички покойници се оказаха равни в падението си. Мнозина говореха, че на мъртвите им било по-добре преди десет години, когато погребвали заможните хора в църквите, бедните — в доловете, а чужденците — в пясъка на брега на морето. Чудновата страна, заключи Тод, увил лицето си с кърпа, защото вятърът разнасяше противната воня на бедствието, срещу което властите воюваха с огромни евкалиптови клади. Щом се почувства по-добре, излезе да погледа религиозните шествия. Обикновено никой не им обръщаше внимание, защото се повтаряха без промяна всяка година през седемте дни на Страстната седмица или по повод на други християнски празници, ала този път прераснаха в многолюдни сборища, за да измолят от небето да сложи край на наводненията. От храмовете се точеха дълги редици вярващи начело с религиозни братства в черни дрехи, вдигнали на носилки статуи на светци във великолепни одежди, обшити със злато и скъпоценни камъни. Над една от върволиците се издигаше прикован на кръста Христос със свлечен на шията трънен венец. Обясниха на Тод, че това е Майския Христос2, донесен от Сантяго нарочно за случая като най-чудотворното изображение в света, единственото надарено със сила да промени климата. Преди двеста години небивало земетресение сравнило столицата със земята и църквата „Свети Августин“ била напълно разрушена, с изключение на олтара, където се намирал същият този Христос. Венецът се плъзнал от главата му надолу към врата и там си останал, защото при всеки опит да го върнат на мястото му, земята започвала да трепери. За шествията прииждаха безброй монаси и монахини, набожни, изнемощели от пост жени, прости хорица, които се молеха и пееха с продрано гърло, каещи се грешници в груби власеници и самобичуващи се, размахали над голите си гърбове кожени ремъци с метални остриета на края. От време на време някой от тях припадаше и се свличаше на земята, притичваха жени, почистваха раздраната плът и му даваха да пие, ала щом се съвземеше, го избутваха обратно на мястото му. Минаваха и редици индианци, които се самоизмъчваха с налудничава жар, и групи музиканти, които свиреха религиозни хвалебни мелодии. Глъчката на плачливите молитви се носеше стихийно като придошла вода, а влажният въздух вонеше на тамян и пот. Имаше процесии на аристократи, облечени в скъпи дрехи, но в тъмен цвят и без скъпоценности, а също и други, на боси и дрипави бедняци — колоните се пресичаха на едни и същи площади, ала без да се докосват и размесват. Колкото по-дълго вървяха, толкова по-силни ставаха воплите и проявите на благочестие — вярващите виеха и молеха за опрощение на греховете си, убедени, че лошото време е божие наказание за техните несъвършенства. Разкаяните се стичаха вкупом, църквите не можеха да ги поберат и свещениците се строяваха един до друг навън, под навеси и чадъри, за да изслушват изповедите. За англичанина гледката бе поразителна — при никое друго пътуване не бе виждал по-необикновено и по-злокобно зрелище. Привикнал към протестантската сдържаност, сега сякаш го бяха запратили назад в дълбините на Средновековието, а лондонските му приятели изобщо не биха повярвали на описанието. Макар и застанал на разумно разстояние, той долавяше трепета на първично и изтерзано животно, който обливаше на вълни човешката маса. Успя с усилие да се покатери върху основата на някакъв паметник насред площадчето, срещу Старата базилика, и така доби цялостна представа за множеството. Внезапно усети, че някой го дърпа за крачолите, погледна надолу и видя изплашено момиченце, скрило глава в наметката си, с изпоцапано от кръв и сълзи лице. Рязко се дръпна, но вече бе късно, панталоните му бяха накапани. Изруга и се помъчи да отпъди момичето, размахвайки ръце, тъй като не си спомняше подходящите думи на испански, но каква бе изненадата му, когато то му отвърна на безупречен английски, че се е изгубило и че той сигурно ще може да го отведе до вкъщи. Тогава се вгледа по-внимателно.

— Аз съм Елайза Съмърс. Не ме ли помните? — промълви малката.

Възползвайки се от пътуването на мис Роуз до Сантяго заради портрета и от редките появи вкъщи на Джереми Съмърс през онези дни, тъй като избите в кантората му се наводнили, Елайза решила да иде на процесията и не оставила на мира мама Фресия, докато не се съгласила. Господарите забранявали на бавачката да споменава пред детето за католически и за индиански обреди, а още по-малко да му позволява да ги гледа, но и тя самата умирала от желание да зърне Майския Христос поне веднъж в живота си. „Съмърсови изобщо нямало да научат“, рекла си тя. И тъй, двете излезли тихомълком от къщи, спуснали се по хълма пеша, качили са на някаква каруца, която ги оставила близо до площада, и се вмъкнали във върволица разкаяни индианци. Всичко щяло да се развие според плановете им, ако сред царящата суматоха и неразбория Елайза не била изпуснала ръката на мама Фресия, а тя, завладяна от всеобщата истерия, тъй и не усетила. Елайза завикала, но гласът й потънал сред ехтежа на молитвите и траурния грохот на барабаните на религиозните братства. Хукнала да търси бавачката си, но под тъмните наметала всички жени изглеждали еднакво, а и крачетата й се пързаляли по каменната настилка, покрита с кал, восък от свещите и кръв. Скоро отделните колони се слели в едно-единствено множество, повлякло се като ранен звяр, църковните камбани бясно звънели, корабните сирени на пристанището бучали. Елайза не знаела колко време е стояла така, вцепенена от ужас, докато малко по малко мислите започнали да се проясняват в главата й. Междувременно шествието се поуспокоило, всички коленичили, а на подиума пред църквата самият епископ отслужил литургия с песнопения. Елайза понечила да тръгне към Серо Алегре, но се изплашила, че тъмнината ще я свари, преди да стигне у дома. Никога не била излизала самичка и не умеела да определя посоките. Решила да стои на едно място, докато тълпата се разпръсне — може би тогава мама Фресия щяла да я открие. В този момент очите й се спрели на високия рижав мъж, увиснал на паметника насред площада и разпознала болния, когото двете с бавачката лекували. Без колебание си проправила път към него.

— Какво правиш тук? Ранена ли си? — възкликна Тод.

— Изгубих се. Ще ме заведете ли вкъщи? Джейкъб Тод почисти лицето й с кърпата си, огледа я набързо и установи, че видимо й няма нищо, а кръвта навярно е от самобичуващите се.

— Ще те заведа в кантората на мистър Съмърс.

Но тя го замоли да не го прави, защото, ако настойникът й разберял, че е излязла за шествието, щял да уволни мама Фресия. Тод тръгна, оглеждайки се за кола, макар че в такъв момент не бе лесно да се намери, а момиченцето крачеше мълчаливо, без да пуска ръката му. За пръв път в живота си англичанинът почувства тръпка на нежност от мъничката топла длан, вкопчена в неговата. От време на време я поглеждаше крадешком, развълнуван от детското лице с черни бадемови очи. Най-сетне се натъкнаха на случайна талига, теглена от две мулета, и каруцарят се съгласи да ги откара нагоре по хълма за двойно по-голяма цена от обичайното. Изминаха пътя в мълчание и след час Тод остави Елайза пред дома й. Тя се сбогува и му благодари, но не го покани да влезе. Видя я да се отдалечава, дребничка и крехка, увита до петите в черното наметало. Неочаквано момиченцето се обърна, изтича към него, обви шията му с ръце и го целуна по бузата. „Още веднъж благодаря“, рече. Джейкъб Тод се прибра в хотела със същата каруца. От време на време докосваше бузата си, изненадан от изпитваната сладка печал, която малката му вдъхваше.

Ползата от шествията беше, че масовото разкаяние се засили, а освен това, както Джейкъб Тод лично се увери, дъждовете спряха, утвърждавайки още веднъж непомръкващата слава на Майския Христос. За по-малко от две денонощия небето се проясни, слънцето плахо надзърна и донесе жизнерадостен блясък след лавината от нещастия през изминалите дни. Заради бурите и епидемиите изтекоха цели девет седмици, докато се възобновят събиранията в сряда у Съмърсови, и още няколко, докато Джейкъб Тод се осмели да намекне на мис Роуз за нежните си чувства. Когато най-накрая се реши, тя се престори, че не го е чула, а след като той настоя, го сряза със съкрушителен отговор.

— Единственото хубаво нещо в женитбата е да овдовееш — рече.

— Колкото и да е глупав, един съпруг винаги прави добро впечатление — отвърна той, без да губи благоразположението на духа си.

— Не и в моя случай. Съпругът ще ми пречи, а няма да ми даде нищо, което да не съм постигнала вече.

— Може би деца?

— На колко години съм според вас, мистър Тод?

— На не повече от седемнайсет.

— Не се подигравайте! За щастие, имам Елайза.

— Упорит съм, мис Роуз, и никога не се признавам за победен.

— Благодари ви, мистър Тод. Добро впечатление прави не съпругът, а многото кандидати.

Тъй или иначе, мис Роуз стана причина Джейкъб Тод да се задържи в Чили много по-дълго от трите месеца, определени за продажбата на библиите. Съмърсови бяха идеалната връзка в обществото и благодарение на тях пред него се отвориха широко вратите на преуспяващата чуждестранна колония, готова да му помогне в предполагаемата религиозна мисия на Огнена земя. Реши да научи нещо за патагонските индианци, но след като сънливо поразлисти няколко тома в библиотеката, осъзна, че няма никакво значение какво знае и какво не знае, защото невежеството по въпроса бе повсеместно. Достатъчно бе да говори онова, което хората очакваха да чуят, а дар слово не му липсваше. За да разпродаде библейския товар сред възможните чилийски потребители, му се наложи да усъвършенства лошия си испански. Благодарение на двата месеца, прекарани в Испания, и на добрия си слух, за кратко време той усвои повече, отколкото мнозина британци, пристигнали в страната преди двадесет години. Първоначално се въздържаше да споделя твърде свободните си политически възгледи, но забеляза, че на всички светски събирания го преследват с въпроси и неизменно го наобикаля група от удивени слушатели. Излиянията му за свобода, равенство и демокрация разбуждаха добрите хорица от дрямката, даваха повод за безкрайни спорове между мъжете и за ужасени възклицания сред по-зрелите дами, а по-младите привличаха мигновено. Всеобщото мнение го обяви за смахнат и пламенните му съждения звучаха забавно, но задявките с английското кралско семейство никак не се харесаха на членовете на британската колония, за които кралица Виктория, също както Бог и Империята, бяха неприкосновени. Скромният му доход не бе за пренебрегване и му позволяваше да живее в известно охолство, без никога през живота си да е работил сериозно, а това му осигуряваше място в прослойката на джентълмените. Щом установиха, че не е обвързан, тутакси се появиха девойки за женене, готови да го впримчат, но откак срещна Роуз Съмърс, той не забелязваше другите жени. Хиляди пъти се питаше защо Роуз бе останала неомъжена и единственият отговор, до който достигна, при целия си агностицизъм и рационализъм, бе, че провидението я е предопределило за него.

— Докога ще ме измъчвате, мис Роуз? Не се ли боите, че ще ми омръзне да тичам подир вас? — шегуваше се той пред нея.

— Няма да ви омръзне, мистър Тод. Да тичаш подир котката е много по-увлекателно, отколкото да я хванеш — отвръщаше тя.

Красноречието на лъжемисионера бе новост в тукашните среди и щом се разчу, че е изучавал задълбочено Светото писание, му дадоха думата. Във Валпараисо имаше малък англикански храм, но католическите власти гледаха на него с лошо око и протестантската общност се събираше и в частни домове. „Къде се е чуло и видяло черква без богородици и дяволи? Гринговците3 до един са безбожници, не вярват на папата, не знаят да се молят, само пеят и дори не се причестяват“, мърмореше възмутено мама Фресия, когато идваше ред неделната служба да се проведе у Съмърсови. Тод се приготви да прочете кратък откъс за бягството на евреите от Египет и да го свърже с положението на преселниците, защото те, също като евреите от Библията, трябва да се приспособяват към чуждата земя, но Джереми Съмърс го представи като мисионер и го помоли да поговори за индианците от Огнена земя. Тод нямаше понятие къде се намира въпросното място, нито защо носи такова звучно име, ала успя да трогне до сълзи слушателите с историята на трима диваци, пленени от някакъв английски капитан, за да ги откара в Англия. За по-малко от три години нещастниците, живели голи сред мразовитите ледове, където често изпадали в човекоядство, говореше той, се приучили да се обличат прилично, превърнали се в добри християни и усвоили цивилизованите нрави, като дори свикнали с английската кухня. Не поясни обаче, че още щом ги изпратили обратно по родните им места, те възобновили старите си навици, сякаш никога през живота си не били чували за Англия и за божието слово. По предложение на Джереми Съмърс незабавно започнаха да събират средства в подкрепа на начинанието за разпространение на вярата и резултатът бе толкова задоволителен, че още на следващия ден Джейкъб Тод си откри сметка в клона на Лондонската банка във Валпараисо. Сметката набъбваше всяка седмица от вноските на протестантите и нарастваше въпреки честите тегления за личните разходи на Тод, когато собствената му рента не стигаше. Колкото повече пари постъпваха, толкова повече пречки и доводи възникваха за отлагането на евангелската му мисия. Така изминаха две години.

Джейкъб Тод се чувстваше вече съвсем уютно във Валпараисо, сякаш бе роден тук. По нрав чилийците и англичаните имаха някои общи черти: постоянно използваха синдици и адвокати, бяха привързани до безсмислие към традициите, националните символи и привичките си, гордееха се, че са индивидуалисти, ненавиждаха показността и презираха разкоша като присъщ на новобогаташите, изглеждаха любезни и умерени, но бяха способни и на крайна жестокост. Ала за разлика от англичаните, чилийците се плашеха от своеобразието и за тях нямаше по-голяма опасност от риска да станат за смях. Ако говорех правилно испански, мислеше Джейкъб Тод, щях да съм като у дома си. Беше се настанил в пансиона на вдовица англичанка, закрилница на котките и майсторка на най-прославените торти в града. Край него в леглото му спяха четири котки, най-добрата компания, на която някога се бе радвал, и всеки ден за закуска получаваше от неустоимите сладкиши на домакинята. Установи връзки с чилийци от различни слоеве, от най-онеправданите, на които бе попадал при скитанията из долнопробните квартали край пристанището, до най-високопоставените. Джереми Съмърс го заведе в клуб „Унион“, където го приеха като специален гост. Само чужденци с безспорна обществена тежест можеха да се похвалят с подобна изключителна чест, тъй като клубът бе крепост на земевладелци и политици консерватори, а значимостта на клубните членове се измерваше според фамилното им име. Вратите се отвориха пред него благодарение на ловкостта му с картите и заровете — губеше тъй изискано, че малцина забелязваха колко много печели. Там се сприятели с Агустин дел Валие, собственик на обработваеми земи в околността и на стада овце на юг, където не бе стъпвал през живота си, защото за тази цел разполагаше с доведените от Шотландия надзиратели. Новото приятелство позволи на Тод да проникне в строгите дворци на чилийските аристократични фамилии, квадратни мрачни постройки с грамадни, полупразни стаи, подредени без изтънченост, с тежки мебели, погребални свещници и безчет кървящи разпятия, гипсови богородици и светци, облечени като старинни испански благородници. Бяха домове, обърнати навътре, непристъпни откъм улицата, неудобни и грубовати, с високи железни решетки, но с прохладни коридори и вътрешни дворове, потънали в жасмин, портокалови дръвчета и розови храсти.

С настъпването на пролетта Агустин дел Валие покани Съмърсови и Джейкъб Тод в едно от именията си. Пътуването се оказа кошмарно. Конник можеше да измине разстоянието за четири-пет часа, но върволицата от колите със семейството и гостите потегли на разсъмване и пристигна едва късно вечерта. Семейство Дел Валие се придвижваше с волски каруци, обзаведени с маси и плюшени дивани. Следваха керванът от мулета, натоварени с багажа, и ратаите на коне, въоръжени с първобитни пушкала, за да се бранят от обичайните разбойници, дебнещи в засада в подножията на хълмовете. Към отчайващата мудност на добичетата се прибавяха дупките по пътя, в които каруците засядаха, а също и честите спирки за почивка, по време на които прислужниците поднасяха суха храна от кошниците сред рояци мухи. Тод не разбираше нищо от земеделие, но един поглед стигаше, за да види, че тукашната благодатна земя ражда всичко в изобилие, а плодовете падат от дърветата и гният по земята, без някой да си даде труд да ги събере. В имението стана свидетел на същия начин на живот, познат му от години по-рано в Испания — многолюдно семейство, обединено от заплетени роднински връзки и от непоклатим кодекс на честта. Домакинът бе властен феодален патриарх, който изцяло държеше в ръце съдбата на потомците си и гордо се надуваше заради потеклото си, известно чак до най-ранните испански конкистадори. „Прапрадедите ми, разказваше Дел Валие, изминали повече от хиляда километра, покрити с тежки железни брони, прекосили планини, реки и най-сухата пустиня на земята, за да основат град Сантяго.“ В семейството Агустин Дел Валие бе символ на власт и достолепие, но извън домашната среда бе известен като същински дявол. Имаше безброй незаконни деца и се носеше мълва, че в прословутите си пристъпи на мрачно настроение е премахнал не един арендатор, ала тези убийства, както и ред други прегрешения не се разкриваха никога. Жена му бе четиридесет и няколко годишна, но изглеждаше като старица, вечно разтреперана, със сведена глава, облечена в траур за рано починалите деца, смазана от бремето на корсета, религията и отредения й от съдбата съпруг. Синовете безделничеха и деляха времето между църковните служби, разходките, следобедния сън, хазарта и гуляите, а дъщерите шумоляха с фустите и блуждаеха като чудновати привидения из спалните и градините, неизменно под зоркия поглед на своите компаньонки. От малки ги подготвяха за живот в благочестие, набожност и самопожертвователност, а съдбата им се свеждаше до брака по сметка и раждането на деца.

На село присъстваха на бой с бикове, но той по нищо не приличаше на бляскавото испанско зрелище, утвърждаващо дързостта и победата над смъртта. Нямаше ги пищно украсените костюми на бикоборците, нито духовите оркестри, нямаше страсти, нито прослава, а само някаква блъсканица на пияници, които се перчеха и измъчваха с пръти и крясъци животното, а после, натръшкани в прахта, псуваха и се кикотеха. Най-опасният момент бе извеждането от арената на смазания, но все още жив побеснял бик. Тод бе благодарен, че спестиха на животното последното унижение на публичната екзекуция, тъй като с английското си добросърдечие предпочиташе да види мъртъв бикобореца, а не жертвата. Следобед мъжете седнаха с картите да играят ломбер и „рокамбор“, заобиколени по царски от цяло войнство смирени, наплашени слуги, които не вдигаха поглед от земята и говореха шепнешком. Макар да не бяха роби, видът им беше робски. Работеха, а в замяна получаваха покровителство, подслон и част от реколтата — на теория бяха свободни, но оставаха завинаги при господаря, колкото и деспотичен да бе той, колкото и тежки да бяха условията, защото нямаше къде другаде да отидат. Робството бе отменено без много шум преди повече от десет години. Поради липса на големи плантации по тези земи търговията с африканци бе неизгодна, но никой и не помисляше за участта на индианците, прокудени от земите им и принудени да водят мизерно съществуване, или на изполичарите, продавани и наследявани като добитъка заедно с чифлиците. Не се повдигаше дума и за корабите с китайски и полинезийски роби, изпращани да събират гуано на островите Чинчас. Щом не слизаха на пристанищата, нямаше никакви усложнения — законът забраняваше робството на сушата, но нищо не казваше за морето. Докато мъжете играеха на карти, мис Роуз незабелязано скучаеше в обществото на госпожа Дел Валие и многобройните й дъщери. Елайза обаче препускаше през полето с Паулина, единствената дъщеря на Агустин дел Валие, която се отличаваше от посърналия облик на жените в това семейство. Тя бе с няколко години по-голяма от Елайза, но през този ден се забавляваше с нея, сякаш бяха връстнички — двете неуморно пришпорваха конете с развети на вятъра коси и огрени от слънцето лица.

Госпожици

Елайза Съмърс беше слабичко и дребно момиче с нежни черти на лицето, сякаш скицирани с перо. През 1845 г., когато навърши тринадесет и започнаха да се очертават гръдта и талията й, тя все още изглеждаше като дете, макар вече да личеше изяществото на движенията й, най-прелестното качество на нейната бъдеща красота. Снагата й бе изправена като копие благодарение на неотстъпната взискателност на мис Роуз — тя я принуждаваше да седи с изопнат от привързаната метална пръчица гръб, докато по цели часове свиреше на пиано или бродираше. Не израсна много на височина и запази измамния си детски вид, а това неведнъж щеше да й спаси живота. Дълбоко в себе си бе съхранила нещо крайно детинско, затова и през юношеството все още спеше свита на старото си креватче, заобиколена от куклите, с палец в устата. Подражаваше на отегченото поведение на Джереми Съмърс, смятайки го за израз на вътрешна сила. С годините й омръзна да се преструва, че й е скучно, но закалката й послужи да овладее характера си. Вземаше участие в дейността на прислугата — ту в месенето на хляб или в меленето на царевица, ту в проветряването на завивките или пък в прането на бельото с вряла вода. По цели часове прекарваше сгушена зад завесите в салона и поглъщаше един подир друг томовете с класика от библиотеката на Джереми, любовните романи на мис Роуз, старите вестници и каквото да е друго попаднало й четиво, колкото и безинтересно да бе то. Измоли от Джейкъб Тод да й подари една от неговите библии на испански и се посвети на разгадаването й с безкрайно търпение, въпреки че я бяха обучавали само на английски. Потъваше в старозаветните предания, болезнено запленена от извращенията и страстите на царете, които прелъстявали чуждите жени, на пророците, които пращали за наказание унищожителни светкавици, и на бащите, които създавали потомство с дъщерите си. В килера, сред струпаните вехтории, откри географски карти, пътеписи и книжа от плаванията на вуйчо си Джон и си изгради ясна представа за очертанията на света. Възпитателите, наети от мис Роуз, й преподаваха френски, писане, история, география и дори латински — значително повече от програмите на най-добрите столични девически училища, където в края на краищата се усвояваха само молитви и добри обноски. Безредното четене заедно с разказите на капитан Съмърс дадоха простор на въображението й. Вуйчото мореплавател пристигаше вкъщи с цели камари подаръци и разпалваше фантазията й със своите нечувани истории за чернокожи императори, възкачени на тронове от чисто злато, за малайски пирати, натрупали сбирки от човешки очи в седефени кутийки и за принцеси, изгорени на погребалните клади заедно с престарелите си съпрузи. По случай неговите посещения всичко се отменяше — от учебните занятия до часовете по пиано. Годината минаваше в очакване — тя бодеше карфици по картата, представяйки си как ветроходът на вуйчо й се носи сред открито море в разни географски ширини. Елайза почти не общуваше с други деца на своята възраст и обитаваше затворения свят на дома на благодетелите си с постоянната заблуда, че се намира не там, където е, а в Англия. Джереми Съмърс поръчваше всичко по каталог, от сапуна до обущата си, зимно време носеше леки дрехи, а през лятото обличаше палто, тъй като се ръководеше от календара на северното полукълбо. Момичето, жизнерадостно и независимо по природа, слушаше и наблюдаваше внимателно, никога не молеше за помощ и притежаваше рядката дарба да става невидимо по собствено желание, като сякаш се разтваряше сред мебелите, завесите и цветенцата по тапетите. В деня, когато се събуди с изцапана в червено нощница, Елайза отиде при мис Роуз, за да й съобщи, че кръвта й изтича отдолу.

— Не споменавай за това пред никого, защото е нещо много лично. Вече си жена и ще трябва да се държиш като жена. Край на детинщините. Време е да постъпиш в училището на мадам Колбер — бе цялото разяснение, което приемната й майка изстреля на един дъх, без да я погледне, вадейки от шкафа дузина превръзки, поръбени лично от нея.

— Загазила си, момиче! Сега тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб, каквото си ще — я предупреди по-късно мама Фресия, защото Елайза не успя да скрие новината от нея.

Индианката познаваше треви, които можеха да прекъснат завинаги менструалния цикъл, но не посмя да й даде от тях, защото се боеше от господарите. Елайза прие предупреждението сериозно и реши да бъде нащрек и да не допусне то да се изпълни. Побърза да стегне гръдта си в копринен пояс, убедена, че щом същото средство е дало резултат в продължение на векове за смаляване на стъпалата на китайките, както бе чувала от вуйчо си Джон, нямаше как да не подейства, за да скрие гърдите й. Реши също така да пише. От години бе наблюдавала как мис Роуз пише в тетрадките си и предположи, че го прави с цел да се пребори с прокобата за обърканите мисли. Колкото до последната част от пророчеството — че всеки мъж ще може да прави с нея каквото си ще, — на това тя не обърна особено внимание просто защото не бе в състояние да си представи как ще се появи мъж в нейното собствено бъдеще. Мъжете до един бяха поне двайсетгодишни старци — в света липсваха същества от мъжки пол от нейното поколение. Единствените, които й харесваха за съпрузи — капитан Джон Съмърс и Джейкъб Тод, — бяха недосегаеми, единият, защото й беше вуйчо, а другият, защото, както цяло Валпараисо знаеше, беше влюбен в мис Роуз.

Години по-късно, когато си спомняше за детството и младостта, Елайза достигна до заключението, че мис Роуз и мистър Тод биха били хубава двойка — тя би смекчила неговата острота, а той би я отървал от еднообразното съществуване. Ала събитията се развиха по друг начин. Години по-късно, когато косите и на двамата бяха побелели и самотата се бе превърнала в отколешна привичка, те се срещнаха в Калифорния при необичайни обстоятелства. Тогава той отново щеше да я ухажва със същото упорство, а тя отново щеше да го отблъсне със същата решимост. Но всичко това щеше да се случи много по-късно.

Джейкъб Тод не пропускаше нито една възможност да се навърта край Съмърсови — нямаше по-редовен и по-точен посетител от него на седмичните събирания, нито по-ревностен слушател, когато мис Роуз пееше с бойкия си глас, нито по-благоразположен участник, готов да се смее на нейните шеги, дори и най-жестоките, с каквито тя имаше обичай да го измъчва. Роуз бе пълна с противоречия, но нима не бе такъв и сам той? Нима той не бе едновременно и безбожник, и продавач на библии, нима не заблуждаваше всеки срещнат с измислената си евангелска мисия? Питаше се защо тя, при нейната привлекателност, не се бе омъжила — за неомъжена жена на тази възраст нямаше нито бъдеще, нито място в обществото. В чуждестранната колония шушукаха за някаква позорна история в Англия преди години и това обясняваше пристигането й в Чили като икономка на брат си, ала Тод изобщо не пожела да узнае подробностите, предпочитайки неизвестността пред увереността в нещо, което навярно не би понесъл. Миналото е без значение, повтаряше си той. Един-единствен пропуск в задръжките или съобразителността бе достатъчен, за да опетни името на жената и да й попречи да сключи добър брак. Тод би пожертвал години от бъдещето си, за да получи взаимност, но мис Роуз не даваше признаци на отстъпление пред неговата настойчивост, макар и да не се опитваше да го обезкуражи — забавляваше се да си играе, като ту отпускаше юздите му, ту най-неочаквано ги затягаше.

— Мистър Тод е като чудата птица с небивали идеи, конски зъби и потни ръце. Никога няма да се омъжа за него, дори да е последният ерген на света — призна със смях мис Роуз пред Елайза.

На Елайза тези думи не се харесаха. Тя беше задължена на Джейкъб Тод не само защото я измъкна от тълпата при Майския Христос, а и защото запази това в тайна, сякаш нищо не бе се случило. Съучастникът особняк й допадаше — той излъчваше миризма на едро куче, като вуйчо й Джон. Доброто впечатление от него преля в безусловна привързаност, когато, скрита зад тежката завеса от зелено кадифе в салона, го чу да разговаря с Джереми Съмърс.

— Трябва да взема решение относно Елайза, Джейкъб. Тя няма ни най-малка представа за мястото си в обществото. Хората започват да задават въпроси, а Елайза навярно мечтае за бъдеще, каквото не й се полага. Няма нищо по-опасно от демона на въображението, загнезден в женската душа.

— Не преувеличавайте, приятелю. Елайза е все още малка, но е умна и със сигурност ще намери своето място.

— Умът е бреме за жените. Роуз иска да я запише в училището на мадам Колбер, но аз не съм привърженик на прекалената образованост на момичетата, защото ги прави неуправляеми. Всеки на мястото си, това е моят девиз.

— Светът се променя, Джереми. В Съединените щати свободните хора са равни пред закона. Класите в обществото вече не съществуват.

— Говорим за жените, не за хората изобщо. Освен това Съединените щати са страна на бакали и пришелци, без традиции и без чувство за история. Равенство не съществува никъде, дори сред животните, а още по-малко в Чили.

— Тук сме чужденци, Джереми, едва свързваме думите на испански. Какво ни интересуват класите в чилийското общество? Никога няма да принадлежим на тази страна…

— Следва да даваме добър пример. Ако ние, британците, не сме в състояние да поддържаме собствения си дом в ред, какво да очакваме от останалите?

— Елайза е отгледана във вашето семейство. Не вярвам мис Роуз да се съгласи да я прогони само защото е пораснала.

Така се и оказа. Роуз се опълчи срещу брат си с пълния си запас от болести. Първо получи стомашни болки, последва ги обезпокоителна мигрена, а тя пък внезапно доведе до загуба на зрението й. За няколко дни домът изпадна в застой: спуснаха завесите, всички ходеха на пръсти и говореха шепнешком. Спряха да готвят, защото от миризмата на храна страданията се обостряха. Джереми Съмърс обядваше в клуба и се прибираше вкъщи със стреснато, боязливо изражение, сякаш влизаше на посещение в болница. Необяснимата слепота и множеството болежки на Роуз, както и коварното мълчание на домашната прислуга бързо пречупиха твърдостта му. На всичко отгоре мама Фресия, осведомена незнайно как за споровете на четири очи между брата и сестрата, се превърна в опасна съюзничка на господарката си. Джереми Съмърс се смяташе за културен и здраво стъпил на земята човек, неподвластен на натиска на суеверна вещица като мама Фресия, ала когато индианката запали черни свещи и окади цялата къща с дим от салвия под предлог, че се налагало да пропъди комарите, той се затвори в библиотеката колкото разярен, толкова и изплашен. Нощем я чуваше през вратата да тътри боси нозе и да напява под нос заклинания и клетви. В сряда намери умрял гущер в бутилката с бренди и реши да предприеме веднъж завинаги каквото трябва. За пръв път почука на вратата на сестра си и бе допуснат в светилището на женските тайни, за които предпочиташе да не знае нищо, както не желаеше да знае и за салончето за шев, за кухнята, за пералнята, за тъмните килии под покрива, където спяха слугините, за колибата на мама Фресия в дъното на двора. Неговият свят бяха салоните, библиотеката с рафтове от лъскав махагон и сбирка от ловни гравюри, билярдната зала с разкошната резбована маса, спалнята му, подредена със спартанска строгост, и малката стаичка с италиански плочки, предназначена за личната му хигиена, където възнамеряваше някой ден да постави модерен тоалет като в каталозите от Ню Йорк, защото бе прочел, че използването на нощно гърне и събирането в кофи на човешките изпражнения за тор предизвиквало епидемии. Наложи се да изчака, за да привикнат очите му към мрака, като слисано вдишваше смесения мирис на лекарства и натрапчив ванилов парфюм. Едва успя да съзре Роуз, изпита и измъчена, просната по гръб в леглото, без възглавница, със скръстени на гърдите ръце, сякаш се упражняваше за собствената си смърт. До нея Елайза изцеждаше кърпа, напоена в отвара от зелен чай, за да я постави върху очите й.

— Остави ни сами, момиче — рече Джереми Съмърс, като седна на стола до леглото.

Елайза леко кимна и излезе, ала познаваше до едно слабите места на къщата и с ухо, долепено до тънката разделителна преграда успя да чуе разговора, който сетне повтори пред мама Фресия и записа в дневника си.

— Е, добре Роуз, не можем да живеем вечно във война. Нека се разберем. Кажи какво искаш — запитал Джереми, сломен предварително.

— Нищо, Джереми — въздъхнала тя с едва доловим глас.

— Никога няма да приемат Елайза в колежа на мадам Колбер. Там ходят само момичета от висшите класи и от нормални семейства. Всеки знае, че Елайза е осиновена.

— Аз ще се погрижа да я приемат! — възкликнала Роуз с жар, изумителна у човек на смъртно легло.

— Чуй ме, Роуз. На Елайза не й е нужно повече образование. Тя трябва да усвои занаят, за да си вади хляба. Какво ще стане с нея, когато нас с теб няма да ни има, за да я закриляме?

— Ако е образована, ще си намери подходящ мъж — рекла Роуз, захвърлила компреса от зелен чай на пода и се изправила в леглото.

— Елайза не е бог знае каква красавица, Роуз.

— Не си я огледал добре, Джереми. Тя се разхубавява от ден на ден. Уверявам те, че ще стане красива. Ще има кандидати в излишък!

— Без родители и без зестра?

— Ще има и зестра! — отвърнала мис Роуз, надигнала се с несигурни движения от кревата и направила няколко крачки слепешком, рошава и боса.

— Какво? Никога не сме говорили за това…

— Не му беше дошло времето, Джереми. Всяко момиче за женене се нуждае от накити, от чеиз с достатъчно тоалети за няколко години напред и от всичко необходимо за домакинството, а също и от солидна сума пари, за да започне съпругът някакви сделки.

— А мога ли да знам какъв ще е приносът на годеника?

— Ще й създаде дом, а освен това ще издържа жена си цял живот. Все пак остават още няколко години, докато Елайза достигне възраст за женене, а дотогава ще има зестра. Ние с Джон ще се потрудим да й я обезпечим, от теб не искаме нищо. Но няма смисъл да губим време в приказки отсега. Мисли за Елайза, все едно че е твоя дъщеря.

— Но тя не е, Роуз.

— Тогава приеми, че сякаш е мое дете. Съгласен ли си поне на това?

— Добре, съгласен съм — отстъпил Джереми Съмърс.

Чаените отвари се оказаха чудодейни. Болната се възстанови напълно и след четиридесет и осем часа прогледна и засия. Пое грижите за брат си с очарователно внимание, по-приветлива и по-нежна към него от всякога. Домът възобнови нормалния си ритъм, от кухнята към трапезарията потеглиха ненадминатите креолски блюда на мама Фресия, благоуханният хляб, омесен от Елайза, и изисканите торти, допринесли толкова много за славата на Съмърсови като добри домакини. От този момент мис Роуз изведнъж промени нехайното си отношение към Елайза и се посвети на подготовката й за училище с небивала дотогава майчинска всеотдайност, като в същото време предприе непробиваема обсада около мадам Колбер. Бе решена да осигури на Елайза образование, зестра и слава на хубавица, дори да не е красива, защото според нея красотата беше въпрос на самочувствие. Всяка жена, ако се държи самоуверено като несравнима красавица, непременно ще убеди всички, че е такава, твърдеше тя. Първата крачка към освобождението на Елайза бе подходящият брак, след като момичето не разполагаше с по-голям брат, който да й бъде опора, както в нейния случай. Самата тя не виждаше полза от женитбата — съпругата се превръщаше в собственост на мъжа си, с по-малко права от слугиня и от дете, но от друга страна пък самотната жена без състояние оставаше на произвола на съдбата. Омъжената, ако е хитра, можеше поне да управлява съпруга си, а с малко късмет дори да овдовее рано…

— С удоволствие бих дала половината от живата си, за да разполагам със свободата на мъж, Елайза. Но ние сме жени и работата ни е спукана. Остава ни единствено да извлечем изгода от малкото, което имаме.

Не искаше да втълпява бунтарски идеи в главата на девойката и не й каза, че единствения път, когато се бе опитала да полети сама, се бе сгромолясала при сблъсъка с действителността. Възнамеряваше да осигури на Елайза по-добра съдба от своята, да я научи на изкуството на преструвките, увъртанията и хитрините, защото според дълбокото й убеждение те бяха по-полезни от искреността. Двете се затваряха по три часа сутрин и три часа следобед да учат по изписаните от Англия помагала, а освен това мис Роуз засили подготовката по френски с учител, защото бе недопустимо добре възпитано момиче да не владее този език. През останалото време проверяваше лично всеки бод на Елайза в нейния булчински чеиз — чаршафи, кърпи, покривки и изящно бродирано бельо, които сетне увиваха в платно и прибираха в ухаещи на лавандула сандъци. На всеки три месеца вадеха всичко от сандъците и го простираха на слънце, за да не го съсипят влагата и молците през годините, докато чакат сватбата. Купи й ковчеже за накитите от зестрата и поръча на брат си Джон да го допълва с подаръци от всяко пътуване. Събраха се сапфири от Индия, изумруди и аметисти от Бразилия, огърлици и гривни от венецианско злато и дори малка диамантена игла. Джереми Съмърс не навлезе в подробностите и остана в неведение по какъв начин брат му и сестра му плащаха за необикновените дарове.

Уроците по пиано — вече с учител от Белгия, въоръжен с пръчка, за да пляска неумелите пръсти на учениците си, — се превърнаха във всекидневно изтезание за Елайза. Освен това тя посещаваше школа за салонни танци и по съвета на тамошния учител мис Роуз я караше да върви по цели часове с книга на главата, за да придобие изправена стойка. Елайза пишеше домашните си, упражняваше се на пианото и ходеше права като свещ, дори и без да носи книга върху главата си, ала нощем се промъкваше боса в двора на прислугата и нерядко утрото я сварваше заспала върху сламеника, сгушена до мама Фресия.

Две години след наводненията съдбата се обърна и страната започна да се радва на хубаво време, политически ред и добро икономическо състояние. Чилийците бяха като на тръни — привикнали на природните бедствия, такова благоденствие им се струваше предвестник на още по-страшна гибел. Ала на север откриха богати залежи на злато и сребро. По време на Конкистата, когато испанците сновели из Америка, за да търсят тъкмо тези метали, и отмъкнали всичко, попаднало на пътя им, смятали Чили за задника на света, понеже за разлика от други части на континента почти нямало какво да предложи. Непосилните походи през огромните планини и през голата пустиня на север изцеждали алчността от сърцата на завоевателите, а дори да останело нещо от нея, непокорните индианци много скоро го превръщали в разкаяние. Пълководците, бедни и омаломощени, проклинали тази земя, където единственият им изход бил да забият знамената и да издъхнат, защото, да се завърнат безславно, щяло да бъде по-лошо. Триста години по-късно рудниците, неоткрити от жадните очи на испанските войници, внезапно се появиха на бял свят сякаш с магическа пръчка, като неочаквана награда за потомците на конкистадорите. Така се натрупаха нови състояния, а към тях се прибавиха и другите — от индустрията и търговията. Старата поземлена аристокрация, която дотогава държеше всичко в свои ръце, усети заплаха за изключителните си права и презрението към новоизпечените богаташи се превърна в белег на благородство.

Такъв новобогаташ се влюби в Паулина, най-голямата дъщеря на Агустин дел Валие. Фелисиано Родригес де Санта Крус бе преуспял за няколко години благодарение на златно находище, което разработваше по равно с брат си. За произхода му се знаеше малко, но се ширеше подозрението, че дедите му били покръстени евреи, приели звучното християнско име, за да се изплъзнат от Инквизицията — предостатъчна причина, за да бъде отхвърлен без уговорки от високомерната фамилия Дел Валие. В очите на Джейкъб Тод Паулина се открояваше сред петте дъщери на Агустин, защото дръзкият й жизнерадостен нрав му напомняше за мис Роуз. Смехът на Паулина бе откровен и искрен, съвсем различен от прикритите зад ветрилата и воалите усмивки на сестрите й. Когато разбра намерението на баща й да я затвори в манастир без външен достъп, за да сложи край на любовното й увлечение, Джейкъб Тод, в разрез със здравомислието, реши да й помогне. Преди да я отведат, той използва моментно недоглеждане на компаньонката й и успя да размени с девойката няколко думи насаме. Съзнавайки, че не разполага с време за разяснения, Паулина измъкна от деколтето си писмо, нагъвано и прегъвано толкова пъти, че бе изгубило всякаква форма, и помоли Тод да го предаде на нейния любим. На следващата сутрин, отвлечена от собствения си баща, тя бе принудена да поеме по непроходимите пътища към град Консепсион, разположен далеч на юг, край индианските резервати — там монахините щяха да изпълнят дълга си и да й върнат разума чрез пост и молитви. За да я откаже от безразсъдството да се разбунтува или да избяга, бащата нареди да й обръснат главата. Майка й прибра плитките, уви ги в бродирана батистена кърпа и ги отнесе като дарение в Старата базилика, та благочестивите християнки да направят от тях перуки на светците. Междувременно Тод не само предаде посланието, но освен това подразбра от братята на момичето точното местонахождение на манастира и го съобщи на отчаяния Фелисиано Родригес де Санта Крус. От благодарност кандидатът извади джобния си часовник заедно с верижката от чисто злато и настоя да го подари на благословения пратеник на неговата любов, ала той отказа обиден.

— Нямам с какво друго да ви се отплатя за това, което извършихте — промълви Фелисиано смутено.

— Не е и нужно.

Доста време Джейкъб Тод не чу нищо за злочестата двойка, но два месеца по-късно сочната вест за бягството на госпожицата бе най-обсъжданата тема на всички светски събирания, а горделивият Агустин дел Валие нямаше как да попречи да й добавят нови и нови живописни подробности, покривайки го с безчестие. Според историята, разказана от Паулина на Джейкъб Тод месеци след това, в ранния здрач на една юнска зимна привечер тя успяла да се измъкне от манастира под ситния дъжд, все още в одеждите на послушничка, като задигнала сребърните свещници от главния олтар. Благодарение на сведенията на Джейкъб Тод, Фелисиано Родригес де Санта Крус бе заминал на юг и тайно бе поддържал връзка с нея от самото начало, с надеждата да се съберат отново. През въпросната вечер я чакал недалеч от обителта и когато я видял, едва разпознал полуплешивата послушничка, хвърлила се в обятията му, без да изпуска свещниците.

— Не ме гледай така, де, косата ще израсне — рекла тя и го целунала направо по устата.

Фелисиано я отвел в затворена кола обратно във Валпараисо и я настанил временно в дома на овдовялата си майка, най-благоприличното скривалище, което могъл да измисли, с намерението да пази достойнството й, докогато може, макар да нямало начин да избягнат напълно петното на срама. Първата мисъл на Агустин била да призове на дуел прелъстителя на дъщеря си, но тъкмо се наканил да го стори, научил, че младежът е заминал по работа в Сантяго. Тогава решил да открие Паулина с помощта на синовете и племенниците си, въоръжени и готови да отмъстят за семейната чест, а в това време майка й и сестрите й четели в хор молитва след молитва за блудната щерка. Чичото епископ, препоръчал по-рано настаняването на Паулина при монахините, се опитал да внесе някакво благоразумие и да успокои духовете, ала на четата мъжкари не им било до проповеди за добрия християнин. А пътуването на Фелисиано било част от замисъла, начертан от брат му и Джейкъб Тод. Той отишъл тихомълком в столицата, докато двамата му помагачи пуснали в ход плана за действие във Валпараисо — отпечатали в някакъв либерален вестник съобщение, че госпожица Паулина дел Валие е изчезнала, а семейството й прави всичко, за да потули истината. Това спасило живота на влюбените.

Агустин дел Валие най-сетне осъзнал, че в тези времена вече не е за препоръчване да се пренебрегва законът и вместо с двойно убийство било по-добре да спаси честта си с шумна сватба. Уговорили условията за принудителния мир и седмица по-късно, когато всичко било уредено, Фелисиано се прибрал. Бегълците се явили в дома на Дел Валие, придружени от брата на годеника, един адвокат и епископа. Джейкъб Тод бе предпочел да не присъства. Паулина била облечена в скромни дрехи, ала когато свалила наметката, видели, че в косите си предизвикателно носи диадема като на кралица. Пристъпила под ръка с бъдещата си свекърва, която била готова да отговаря за добродетелта на девойката, но не й дали възможност да се обади. Семейството трудно щяло да понесе ново съобщение във вестника и Агустин дел Валие нямало какво да стори, освен да приеме непокорната си дъщеря и неканения жених. Изправил се, заобиколен от синовете и племенниците си насред трапезарията, превърната за случая в съдилище, а жените от семейството, заточени на другия край на къщата, се осведомявали за подробностите от слугините — те надзъртали иззад вратите и притичвали, за да им предадат всяка дума. Така донесли, че девойката се явила с диамантите в щръкналите остригани коси, застанала пред баща си без никакъв свян и страх и му заявила, че свещниците са още у нея и всъщност ги е взела само за да направи напук на монахините. Агустин дел Валие замахнал с конски камшик, но годеникът се изстъпил напред, за да посрещне удара, и тогава епископът, вече изтощен, но с цялата тежест на своя сан, се намесил с неоспоримия довод, че ако ще вдигат сватба за пред хората, за да пресекат клюките, не е редно годениците да са с насинени лица.

— Поръчай да донесат по чаша топъл шоколад, Агустин, и нека седнем да поговорим като свестни хора — предложил божият служител.

Така и постъпили. Наредили на Паулина и на вдовицата Родригес де Санта Крус да чакат навън, защото въпросът бил мъжка работа, и след като изпили няколко кани шоколад, стигнали до съгласие. Съставили документ, с който изяснили финансовите условия и спасили честта и на двете страни, подписали го пред нотариус и се заели да уточняват подробностите за сватбата.

След месец Джейкъб Тод получи покана за голямото празненство — семейство Дел Валие бяха надминали себе си в разточителното гостоприемство. Танците, песните и яденето продължиха до следващия ден, а гостите се разотидоха, като не преставаха да говорят за красотата на младоженката, за щастието на младоженеца и за късмета на родителите, задомили дъщеря си за такова голямо, макар и скорошно състояние. Съпрузите заминаха веднага за северната част на страната.

Лоша слава

Джейкъб Тод съжали за заминаването на Фелисиано и Паулина, защото бе завързал добро приятелство с милионера от мината и размирната му съпруга. Радушието, с което го обграждаха младите предприемачи, се равняваше на неприязънта, която започваше да изпитва към членовете на клуб „Унион“. Също като него самия новите индустриалци бяха проникнати от европейски идеи и бяха носители на свободолюбиви и напредничави убеждения, за разлика от старата, изостанала с половин век земевладелска олигархия. Под леглото му лежаха на купчина още сто и седемдесет библии, но вече бе забравил за тях, понеже отдавна бе изгубил облога. Бе усвоил достатъчно испански, за да се справя самостоятелно, и макар без ответ, все още бе влюбен в Роуз Съмърс — две сериозни причини да остане в Чили. Постоянните насмешки на младата жена се бяха превърнали в очарователна привичка и не го обиждаха. Приемаше ги по навик, шеговито, и им отвръщаше незлобливо, като в игра на топка, чиито тайни правила бяха известни само на тях двамата. Сближи се с някои интелигенти и прекарваше с тях по цели нощи в спорове върху френските и немските философи или върху научните открития, разширили обхвата на човешкото познание. Разполагаше с много време за размисъл, четене и разговори. Насъбраните идеи записваше в овехтяла от употреба дебела тетрадка, а значителна част от доходите си харчеше за книги, като ги поръчваше в Лондон или ги купуваше от книжарница „Сантос Торнеро“ в квартал „Алмендрал“. Между другото това бе кварталът на французите и там се намираше най-хубавият публичен дом във Валпараисо. А в книжарницата си даваха среща представители на интелигенцията и начеващи писатели. Тод четеше по цели дни, след това заемаше книгите на другарите си, а те ги превеждаха криво-ляво, отпечатваха ги в нескопосани брошурки и ги предаваха от ръка на ръка.

Най-млад от групата на интелигентите беше Хоакин Андиета, едва осемнадесетгодишен, чието естествено призвание на водач заместваше липсата на опит. Пламенен по природа, той изпъкваше още повече поради младостта и бедността си. Хоакин не бе човек на словото, а на действието, един от малцината, надарени с достатъчна прозорливост и смелост, за да превърнат в революционен устрем книжните идеи, докато останалите предпочитаха да ги предъвкват до безкрай, насядали край бутилката в задната стаичка на книжарницата. Андиета привлече вниманието на Тод от самото начало. У младежа имаше някакво неспокойствие и въодушевление, които го привличаха. Бе забелязал оръфаното му куфарче и протрития плат на костюма му, излинял и излъскан като лучена люспа. За да не се виждат дупките на подметките му, никога не се разполагаше с вдигнати нозе и не сваляше сакото, защото, както предполагаше Тод, ризата му сигурно бе цялата в кръпки и снадки. Нямаше прилично палто, но и посред зима скачаше още в зори, готов да тръгне пръв да разнася брошури и да разлепя възвания към работниците, за да се вдигнат на бунт срещу своеволията на работодателите, или към моряците, за да въстанат срещу капитаните и корабните компании — дейност в повечето случаи безполезна, тъй като материалите попадаха сред предимно неграмотни хора и призивите за справедливост оставаха да висят на произвола на вятъра и човешкото безразличие.

Джейкъб Тод скришом направи някои проверки и откри, че приятелят му работи в Британската компания за внос-износ. Срещу нищожна заплата, с изнурително работно време, водеше регистъра на стоките, доставени в кантората на пристанището, и от него се изискваше да ходи с колосана яка и лъснати обуща. Животът му протичаше в непроветрено, зле осветено помещение, задръстено от безкрайни редици бюра и от купища потънали в прах книжа и дебели тефтери, които никой не поглеждаше с години. Тод попита за него Джереми Съмърс, но той не можа да си го спомни; навярно го виждал всеки ден, отвърна, но не поддържал лични връзки с подчинените си и трудно можел да назове всекиго по име. От други източници подразбра, че Андиета живее с майка си, но не научи нищо за баща му. Реши, че навярно е бил случаен моряк, а майка му е от жените без късмет, непринадлежащи към никоя обществена прослойка, може би незаконородена дъщеря или пък отхвърлена от семейството си. Хоакин Андиета имаше андалуски черти на лицето и мъжествената привлекателност на млад бикоборец. Излъчваше увереност, сила и самообладание, движенията му бяха отмерени, погледът — изразителен, а гордостта му — покъртителна. Противопоставяше се на утопичните идеали на Тод с непоклатим усет за действителността. Тод проповядваше създаването на общество на равнопоставеност, без свещеници и полицаи, управлявано демократично под знака на всеобщ неоспорим нравствен закон.

— Витаете в облаците, мистър Тод. Чака ни твърде много работа и не си струва да губим време в обсъждане на измислици — прекъсваше го Хоакин Андиета.

— Но как ще създадем съвършеното общество, ако първо не си го представим? — не се съгласяваше Тод, размахал все по-дебелата си тетрадка, с вмъкнати в нея планове на идеални градове — в тях жителите им отглеждаха заедно земеделски култури за изхранване, а децата растяха здрави и щастливи под грижите на общността, защото, щом частната собственост беше премахната, никой не можеше да има власт над децата.

— Трябва да сложим в ред плачевното си сегашно съществуване. Първо следва да привлечем работниците, безимотните и индианците, да раздадем земя на селяните и да отнемем властта на църквата. Налага се да променим Конституцията, мистър Тод. У нас гласуват само собствениците, с други думи управляват богатите. Сиромасите не се броят за нищо.

Първоначално Джейкъб Тод измисляше заплетени начини, за да подпомогне приятеля си, но скоро се принуди да се откаже, защото намеренията му оскърбяваха Хоакин. Възлагаше му разни поръчки, за да има повод да му даде пари, но Андиета изпълняваше задачите съвестно, а сетне решително отклоняваше каквото и да било заплащане. Когато Тод му предлагаше пура, чаша бренди или пък чадъра си в някоя дъждовна вечер, Андиета ги отблъскваше с ледено високомерие, необяснимо и дори обидно за приятеля му. Младежът никога не говореше за личния си живот или за миналото си, появяваше се за кратко, сякаш от нищото, прекарваше няколко часа в бунтарски разговори или разгорещени четения в книжарницата, а към края на вечерта се изпаряваше. Не разполагаше с никакви пари, за да се отбие с останалите в кръчмата, и не приемаше покани, за които не можеше да се отплати.

Една вечер Тод не се сдържа и го проследи из плетеницата от улички край пристанището, като се криеше в сянката на портите и на завоите на неугледните пресечки, според хората закривени нарочно, за да не се промъкне дяволът. Видя как Хоакин Андиета запретна панталони, свали си обущата, уви ги във вестник и грижливо ги сложи в куфарчето, а оттам извади селски галоши и ги нахлузи. В късния час наоколо се мяркаха само неколцина заблудени минувачи и бездомни котки, които ровеха из боклуците. С усещането, че е като крадец, Тод закрачи в мрака почти по петите на приятеля си. До слуха му достигаше как той диша учестено и постоянно трие ръце, за да се пребори с бръснещия леден вятър. Стъпките му го отведоха при скупчени край общ двор бордеи, до които се достигаше по една от характерните за града тесни улички. Вонята на урина и изпражнения го блъсна в носа — в тези квартали службите по чистотата с дългите си куки за отпушване на каналите минаваха рядко. Разбра защо Андиета предвидливо бе свалил единствените си обуща — не виждаше къде стъпва и нозете му потъваха в смрадлива каша. В безлунната нощ единствените светлинки се процеждаха изпод разнебитените капаци на прозорците, много от тях без стъкла, запушени с картон или дъски. През цепнатините се провиждаше вътрешността на жалките стаички, осветени от мъждиви свещи. Леката мъгла придаваше на картината недействителен вид. Различи как Хоакин Андиета драсна клечка кибрит, затуляйки я с тялото си от вятъра, извади ключ и на трепкащата светлина на пламъчето отвори една от вратите. „Ти ли си, синко?“ — съвсем ясно се чу женски глас, по-звучен и по-младежки от очакваното. Вратата бързо се захлопна. Тод дълго стоя в мрака, загледан в къщурката, с огромно желание да почука, продиктувано не от любопитство, а от прилив на замайваща топлота към приятеля му. „По дяволите, държа се като идиот“, промърмори той най-сетне. Обърна се и тръгна към клуб „Унион“ да пийне нещо и да прегледа вестниците, но още по пътя се отказа, безсилен да понесе контраста между нищетата, останала зад гърба му, и салоните с кожени мебели и кристални лампи. Прибра се в стаята си, изгарян от огъня на състраданието, много подобен на треската, от която едва не умря през първата седмица от престоя си в Чили.

Такова бе положението в края на 1845 г., когато търговският морски флот на Великобритания назначи във Валпараисо капелан, за да се погрижи за духовните потребности на протестантите. Той пристигна, готов да се опълчи срещу католиците, да съгради непоклатима англиканска крепост и да вдъхне нови сили на паството си. Първата му служебна задача бе да провери сметките на подготвяната мисия до Огнена земя, от чиито резултати не се забелязваше и следа. Джейкъб Тод си издейства от Агустин дел Валие покана за имението му, с надеждата, че така ще даде време на новодошлия пастор да изпусне пара, но когато се прибра след две седмици, установи, че капеланът не е забравил неговия въпрос. Известно време Тод намираше разни предлози, за да го избягва, но в края на краищата се наложи да застане пред одитор, а сетне и пред комисия на Англиканската църква. Заплете се в мрежа от все по-невероятни обяснения, въпреки че числата недвусмислено разкриваха злоупотребата. Възстанови парите от остатъка в сметката, но името му пострада непоправимо. За Тод настъпи краят на събиранията в сряда у Съмърсови и повече никой от чуждестранната колония не го покани, по улицата познатите го избягваха и всички, подхванали с него някакви съвместни сделки, ги прекратиха. Мълвата за измамата достигна до чилийските му приятели и те твърдо, макар и без много шум, му намекнаха да не се мярка в клуб „Унион“, за да не бъде отстранен най-позорно. Не го приемаха нито да играе крикет, нито в бара на Английския хотел и скоро той остана напълно сам, защото дори приятелите либерали му обърнаха гръб. Цялото семейство Дел Валие престана да го поздравява, освен Паулина, с която Тод от време на време поддържаше връзка по пощата.

Паулина бе родила първото си дете на север и по писмата й личеше, че е доволна от битието си на омъжена жена. Фелисиано Родригес де Санта Крус, за когото се говореше, че богатее все повече, се бе оказал необикновен съпруг. Бе убеден, че дързостта, проявена от Паулина, когато бе избягала от манастира и надвила семейната воля, за да се омъжи за него, не бива да се хаби в домакинската работа, а следва да намери приложение в полза на тях двамата. Възпитана като госпожица, Паулина едва знаеше да чете и да смята, но изпитваше истинска страст към сделките. Първоначално Фелисиано се изненада от интереса й към подробностите около изкопните работи и превоза на рудата, а също и към колебанията на борсата, но скоро привикна да се съобразява със свръхчовешкия усет на жена си. Благодарение на съветите й, на седмия месец след сватбата той придоби огромни печалби от спекулации със захар. От благодарност й поднесе деветнайсеткилограмов чаен сервиз от ковано перуанско сребро. Паулина едва се движеше с тежката издутина на първото дете в утробата си, но отхвърли подаръка, без да вдига поглед от терличките, които плетеше.

— По-добре открий сметка на мое име в някоя лондонска банка и отсега нататък внасяй в нея двадесет на сто от печалбите, които ти осигуря.

— Но защо? Нима не ти давам всичко, каквото пожелаеш, че и много повече? — възкликна Фелисиано обидено.

— Животът е дълъг и пълен с изненади. Не искам един ден да бъда окаяна вдовица, при това с деца — поясни тя, поглаждайки корема си.

Фелисиано излезе, като затръшна вратата след себе си, ала вроденото му чувство за справедливост надделя над огорчението му на оскърбен съпруг. Освен това си помисли, че двайсетте процента щяха да бъдат силен подтик за Паулина. Изпълни молбата й, макар никога да не бе чувал за семейна жена със собствени пари. Щом като съпругата не можеше да пътува сама, да подписва юридически документи, да търси правосъдие, да купува и продава нищо без разрешение на съпруга си, още по-малко й се полагаше банкова сметка, с която да се разпорежда по своя воля. Как ли щеше да го обясни в банката и пред съдружниците си?

— Елате при нас на север. Бъдещето е в мините, там ще започнете отначало — предложи Паулина на Джейкъб Тод, когато при едно от кратките си посещения във Валпараисо разбра, че е изпаднал в немилост.

— Но какво ще правя аз там, приятелко моя? — въздъхна той.

— Ще продавате библии — закачи го Паулина, но трогната от дълбоката печал на Тод, веднага му предложи дома си, приятелството си и работа в предприятията на мъжа си.

Ала Тод бе толкова обезкуражен от лошия си късмет и общественото клеймо, че не събра сили, за да се изправи пред нови премеждия на север. Предприемчивостта и жизнелюбието, които преди движеха постъпките му, сега бяха заменени от натрапчивото желание да си възстанови изгубеното добро име.

— Аз съм съкрушен, госпожо, нима не виждате! Мъжът, лишен от чест, е все едно мъртъв.

— Сега времената са други — успокои го Паулина. — По-рано опетнената чест на жената се измиваше само с кръв. Но вие лично сте свидетел, мистър Тод, че в моя случай се изми с кана топъл шоколад. А мъжката чест е много по-издръжлива от нашата. Не се отчайвайте.

Фелисиано Родригес де Санта Крус не бе забравил съдействието на Тод от времето на любовните му патила с Паулина и понечи да му заеме пари, за да се отчете докрай за мисията, но Тод предпочете да е в дълг към протестантския пастор, а не към приятеля си, след като с честта му, тъй или иначе, бе свършено. Малко по-късно трябваше да се раздели с котките и с тортите, защото вдовицата англичанка го пропъди от пансиона след безконечна обвинителна реч. Добрата жена удвоила старанията си в кухнята, заделяла средства за разпространение на вярата в далечните земи, сковани от вечна зима, огласяни денем и нощем от зловещия вой на вятъра, както се изразяваше Джейкъб Тод, опиянен от собственото си красноречие. Узнала каква е съдбата на нейните спестявания в ръцете на измамния мисионер, хазяйката избухна в справедлив гняв и го прогони от дома си. С помощта на Хоакин Андиета, който му потърси друго жилище, Тод се пренесе в един от скромните пристанищни квартали, в малка стаичка, но затова пък с изглед към морето. Къщата, собственост на чилийско семейство, необременена от европейските претенции на предишната, бе строена отдавна от варосан кирпич с покрив от червени керемиди и се състоеше от вестибюл при входа, голяма стая без почти никакви мебели, използвана като всекидневна, трапезария и съпружеска спалня, друга, по-малка стая без прозорец, където спяха всички деца, и още една в дъното за наематели. Стопанинът работеше като учител, а жена му подпомагаше семейния бюджет, като лееше свещи в кухнята. Миризмата на восък изпълваше дома. Тод долавяше сладникавия аромат, пропит в книгите, дрехите, косите и дори в душата му и дотолкова бе проникнат от него, че много години по-късно, на другия край на света, щеше все още да лъха на свещи. Когато излизаше навън, не напускаше мизерните улички край пристанището, където никой не се интересуваше от доброто или лошото име на червенокосия чужденец. Хранеше се в бедняшките гостилници и прекарваше по цели дни сред рибарите, като им помагаше в поддръжката на мрежите и лодките. Физическите усилия му се отразяваха добре и по за няколко часа успяваше да забрави наранената си гордост. Посещаваше го само Хоакин Андиета. Двамата се затваряха да разговарят за политика и да си разменят трудове на френските философи, в това време в съседната стая топуркаха децата на учителя, а восъкът за свещите се точеше като нишка разтопено злато. Хоакин Андиета изобщо не спомена за мисионерските пари, макар че нямаше как да не е чувал за тях, тъй като историята бе нашумяла и се обсъждаше на висок глас в продължение на седмици. Тод се опита да му обясни, че не бе имал никакво намерение да извърши измама и че всичко се дължи на неспособността му да се справя с числата, на пословичното му безредие и на лошия му късмет, ала Хоакин Андиета постави пръст пред устните си в общоизвестния знак за мълчание. Засрамен, в момент на разнеженост, Джейкъб Тод неумело го прегърна, а Андиета го притисна за миг, но веднага рязко се отдръпна, изчервен до уши. И двамата отстъпиха едновременно, смутени, без да разбират как са нарушили основното правило на поведение, забраняващо физическия допир между мъже, освен в бойна или спортна схватка. През следващите месеци англичанинът започна да пропада, занемари се и често се скиташе небръснат с дни, вмирисан на свещи и алкохол. Когато прекалеше с джина, ругаеше безспир, като умопобъркан, правителствата, английското кралско семейство, военните и полицаите, системата на класовите привилегии, сравнявайки я с кастовата система в Индия, религията изобщо и християнството в частност.

— Трябва да си заминете оттук, мистър Тод, инак ще полудеете — се осмели да го посъветва веднъж Хоакин Андиета, след като му се притече на помощ на площада, тъкмо когато стражарите се готвеха да го отведат.

Точно тъй го свари да проповядва като смахнат насред улицата капитан Джон Съмърс, чиято шхуна бе хвърлила котва в пристанището преди седмици. Край нос Хорн ветроходът бе пострадал силно и се наложи дълго да го поправят. Джон Съмърс бе прекарал цял месец при Джереми и Роуз. Затова реши, щом се върне в Англия, да си потърси работа на някой от модерните параходи, тъй като не бе склонен да изтърпи още едно пленничество в семейния кафез. Обичаше близките си, но предпочиташе да са на разстояние от него. Дотогава бе отхвърлял мисълта да командва параход, защото не си представяше морето без очарованието на платната и ветровете — истинското доказателство за качествата на капитана, — но все пак трябваше да признае, че бъдещето бе в новите кораби, по-големи, по-сигурни и по-бързи. Когато забеляза, че косата му капе, естествено, хвърли вината върху заседналия живот. Досадата скоро започна да му тежи като желязна броня и той често бягаше вън от къщи и сновеше по пристанището като звяр в клетка. Разпознал капитана, Джейкъб Тод спусна ниско периферията на шапката си и се престори, че не го е видял, за да си спести горчивината на още една проява на незачитане, но Съмърс го спря и го поздрави с дружеско потупване по раменете.

— Хайде да пийнем нещо, приятелю! — И го задърпа към близкия бар.

Заведе го до едно от кътчетата на пристанището, познати на постоянните посетители с чистите си питиета, където освен това предлагаха едно-единствено блюдо с напълно заслужена слава — пържена змиорка с картофи и салата от суров лук. Тод, който по онова време често забравяше да яде и постоянно страдаше от безпаричие, подуши приказния аромат на риба и му се стори, че ще припадне. Вълна на благодарност и наслада навлажни очите му. От учтивост Джон Съмърс отклони поглед, докато той опразни чинията до последната троха.

— Никога не съм одобрявал идеята за мисия сред индианците — каза Съмърс тъкмо когато Тод се питаше дали капитанът е осведомен за финансовото произшествие. — Горките хора не заслужават злочестината да бъдат покръстени. Какво смятате да правите сега?

— Върнах това, което оставаше в сметката, но все още дължа значителна сума.

— И не сте в състояние да я платите, нали?

— Засега не, но…

— Никакво „но“! Дадохте на благочестивите християни възможност да се почувстват добродетелни, а сега сте им осигурили повод за вълнение за доста време напред. Развлечението им е излязло евтино. Като ви питам какво смятате да правите, имам предвид бъдещето ви, не дълговете.

— Нямам никакви планове.

— Приберете се с мен в Англия. Тук няма място за вас. Колко са чужденците в това пристанище? Шепа непрокопсаници и всички се познават. Бъдете сигурен, няма да ви оставят на мира. А в Англия ще се изгубите сред множеството.

Джейкъб Тод се загледа в дъното на чашата си с толкова отчаяно изражение, че капитанът се изсмя.

— Не ми казвайте, че сте още тук заради сестра ми Роуз!

Беше точно така. Положението на отблъснатия от всички Джейкъб Тод щеше да е по-поносимо, ако мис Роуз бе проявила поне малко отзивчивост и разбиране, но тя отказа да го приеме и върна неразпечатани писмата, в които той се мъчеше да изличи петното. Тод тъй и не разбра, че посланията не бяха достигнали до получателката, защото Джереми Съмърс, пренебрегвайки правилото за взаимно уважение с Роуз, бе решил да предпази сестра си от собственото й добро сърце и да не й позволи да извърши още някоя непоправима глупост. Капитанът също не знаеше за това, но отгатна предпазните мерки на Джереми и си рече, че при дадените обстоятелства и той самият навярно би постъпил по същия начин. Представата за сърцераздирателния продавач на библии в ролята на кандидат за ръката на Роуз му се струваше ужасна. Като никога бе на едно мнение с Джереми.

— Толкова очевидни ли са били намеренията ми към мис Роуз? — запита с неудобство Джейкъб Тод.

— Да кажем, че не са тайна, приятелю.

— Боя се, че за мен няма никаква надежда някой ден тя да откликне на чувствата ми.

— И аз се боя от същото.

— Бихте ли ми оказали огромната добрина да ми съдействате, капитане? Ако мис Роуз ме приеме поне веднъж, бих й обяснил…

— Не разчитайте на мен да се правя на сводник, Тод. Ако Роуз споделяше чувствата ви, досега щеше да го е показала. Уверявам ви, сестра ми не е от свенливите. Пак повтарям — единственият ви изход е да се махнете от това проклето пристанище, тук ще се превърнете в просяк. Корабът ми тръгва след три дни за Хонконг, а оттам — за Англия. Пътуването ще трае дълго, но вие за никъде не бързате. Свежият въздух и тежкият труд са сигурно лекарство против неблагоразумието на любовта. Повярвайте ми, аз се влюбвам във всяко пристанище, но оздравявам, щом се върна в морето.

— Нямам пари за билет.

— Ще работите като моряк, а вечер ще играете карти с мен. Ако не сте забравили комарджийските номера от преди три години, когато ви докарах в Чили, със сигурност ще ме оскубете, докато плаваме.

След няколко дни Джейкъб Тод се качи на кораба много по-беден, отколкото бе пристигнал. На кея го изпрати само Хоакин Андиета. Мрачният млад човек бе помолил за разрешение да отсъства от работа за час. Сбогува се с Джейкъб Тод с крепко ръкостискане.

— Пак ще се видим, приятелю — рече англичанинът.

— Едва ли — отговори чилиецът, надарен с по-верен усет за съдбата.

Кандидатите

Две години след отпътуването на Джейкъб Тод настъпи цялостната метаморфоза на Елайза Съмърс. От ъгловато насекомо, каквото бе в детството си, тя се преобрази в девойка с изящен силует и нежно лице. Под грижите на мис Роуз Елайза прекара трудните години на юношеството в ходене с книга върху главата и в уроци по пиано, но в същото време отглеждаше самородни билки в градината на мама Фресия и усвояваше отколешни средства за лекуване на известни и още неизвестни болести — горчица против безразличие към всекидневието, листа от хортензия за изхвърляне на тумори и за възвръщане на смеха, теменуга за поносимост към самотата и върбинка за подправка към супата на мис Роуз, понеже тази благотворна трева помага срещу изблиците на лошо настроение. Мис Роуз не успя да се пребори с интереса на питомката си към кухнята и в края на краищата се примири да я гледа как губи ценно време сред почернелите тенджери на мама Фресия. Според мис Роуз готварските умения само допълваха възпитанието на девойката, доколкото я улесняваха да дава разпореждания на прислугата, както в нейния случай, но да си цапа ръцете с тавите и тиганите беше съвсем друго нещо. Никоя дама не бива да мирише на чесън и лук, ала Елайза предпочиташе практиката пред теорията и събираше рецепти сред близки и познати, преписваше си ги в тетрадка и после ги усъвършенстваше в кухнята. Беше способна по цели дни да мели благоухания и орехи за тортите или пък царевица за креолските печива, да чисти гълъби за мариноване и плодове за консервиране. На четиринадесет години бе надминала мис Роуз в скромните й сладкарски умения и бе усвоила набора от гозби на мама Фресия, на петнадесет пое грижите за угощенията на гостите в сряда, а след като чилийските блюда престанаха да я затрудняват, се изкуши от изисканата френска кухня, която й разкри мадам Колбер, и от чудноватите индийски подправки, които носеше вуйчо й Джон — без да знае имената им, тя ги различаваше по мириса. Когато кочияшът трябваше да предаде съобщение на някой от приятелите на Съмърсови, заедно с плика оставяше едно или друго лакомство, току-що излязло изпод ръцете на Елайза, защото тя бе издигнала местния обичай за размяна на ястия и десерти до висотата на изкуство. Вършеше го с такава всеотдайност, че Джереми Съмърс дори си я представяше като съдържателка на собствен салон за чай, но и този план, както всички останали предложения на брат й относно Елайза, мис Роуз отхвърли без никакви уговорки. Жена, която работи, за да се издържа, се принизява в обществото, колкото и достойно да е занятието й, твърдеше тя. За разлика от Джереми мис Роуз си бе поставила за цел да намери подходящ съпруг за своята подопечна и си бе отпуснала двегодишен срок, за да го открие в Чили, а след това щеше да отведе Елайза в Англия, тъй като не можеше да рискува момичето да навърши двадесет години, без да е сгодено, и да остане стара мома. Кандидатът трябваше да е готов да пренебрегне неясния й произход и да се прехласне пред добродетелите й. Между чилийците това бе невъзможно — в аристократичните кръгове женитбите ставаха между братовчеди, а средната класа не влизаше в сметките, защото бе немислимо Елайза да изпитва материални затруднения. От време на време сред познатите на Джереми се появяваха делови мъже, заети с търговия или минно дело, но те пък търсеха фамилните имена и благородническите гербове на олигархията. Малко вероятно бе да обърнат внимание на Елайза, защото външността й едва ли можеше да разпали страст — беше дребна и слабичка, кожата й не бе млечно бяла, а и нямаше едър бюст и ханш според модата. Едва при последващ поглед се забелязваха нейната ненатрапчива красота, мекотата на движенията и изразителните й очи — девойката напомняше за порцелановата кукла, донесена от капитан Джон Съмърс от Китай. Мис Роуз търсеше кандидат, способен да оцени ясния разсъдък на нейната възпитаничка, а също и твърдия й характер и умението й да насочва обстоятелствата в своя полза — на това качество мама Фресия казваше късмет, а тя предпочиташе да го нарича съобразителност. Нужен й бе платежоспособен мъж с благ характер, за да предложи сигурно положение на Елайза, но и да бъде направляван лесно. Англичанката възнамеряваше, когато настъпи моментът, да я научи да използва умело всекидневните прояви на внимание, благодарение на които мъжът привиква към семейния живот, както и системата от дръзки ласки за награда и притворно мълчание за наказание; смяташе също така да й разкрие тайните за отнемане на волята му, макар тя самата да не бе имала случай да ги изпробва, и най-сетне да я въведе в хилядолетното изкуство на плътската любов. Никога не би се осмелила да разговаря с Елайза на тази тема, но разполагаше с няколко книги, грижливо съхранявани и здраво заключени в шкафа, и се готвеше да й ги даде, когато му дойде времето. В писмена форма е възможно да се изкаже всичко, бе нейната теория, а в теорията нямаше кой да се мери с нея. Мис Роуз бе в състояние да изнася лекции по всякакви съществуващи и несъществуващи начини за правене на любов.

— Трябва да осиновиш Елайза по закон, за да придобие нашата фамилия — нареди тя на брат си Джереми.

— Носи я от години. Какво още искаш, Роуз?

— Да може да се омъжи с вдигнато чело.

— Да се омъжи, но за кого?

Мис Роуз тогава не му отговори, но вече имаше някого предвид. Това бе Майкъл Стюард, двайсет и осем годишен офицер от английския морски флот, разквартируван в пристанище Валпараисо. Чрез брат си Джон бе узнала, че произхожда от старинен род. Близките му не биха погледнали с добро око на обвързването на първородния син и единствен наследник с непозната беднячка от страна, чието име изобщо не бяха чували. Налагаше се Елайза да разполага с привлекателна зестра и да бъде осиновена от Джереми, защото така поне въпросът с потеклото й нямаше да бъде пречка.

Майкъл Стюард имаше атлетично телосложение, сини очи с невинен поглед, руси бакенбарди и мустаци, хубави зъби и аристократичен нос. Мекушавата брадичка го загрозяваше, но мис Роуз се надяваше да се сближи с него и да му подскаже да я скрие, като си пусне брада. Според капитан Съмърс младежът бе образец на почтеност, а безупречното служебно досие му гарантираше блестяща кариера във флота. В очите на мис Роуз продължителните му плавания представляваха огромно преимущество за бъдещата съпруга. Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече се убеждаваше, че е открила идеалния мъж, но познаваше характера на Елайза — тя не би го приела по сметка, трябваше да се влюби в него. Все пак имаше надежда — младежът изглеждаше напето в униформата, а досега никой не го бе виждал без нея.

— Стюард е същински глупак с добри обноски. Елайза ще умре от скука, ако се омъжи за него — заяви капитан Джон Съмърс, когато мис Роуз му довери плановете си.

— Всички съпрузи са скучни, Джон. Никоя жена с грам мозък в главата не се омъжва, за да я забавляват, а за да я издържат.

Елайза още приличаше на дете, но бе приключила образованието си и скоро щеше да стане на възраст за женене. Все още оставаше малко време, заключи мис Роуз, но трябваше да действа решително, за да не би някоя по-хитра да отмъкне избраника. След като решението бе взето, тя се посвети на задачата да привлече офицера, прибягвайки до всички средства, които бе способна да измисли. Устройваше музикалните вечери така, че да съвпадат с времето, когато Майкъл Стюард слиза на брега, без да се съобразява с останалите участници, от години определили срядата за свещеното мероприятие. Засегнати, някои от тях престанаха да идват. Но тя целеше тъкмо това и по този начин превърна кротките музикални вечери в шумни вечеринки, като обнови списъка на поканените с млади ергени и госпожици за женене от чуждестранната колония на мястото на досадните Иблинг, Скот и Апългрен, заприличали на изкопаеми. Поетичните и певческите рецитали бяха заменени от салонни игри, свободни танци, състезания по находчивост и шаради. Мис Роуз уреждаше изискващи много труд обеди на полето и разходки по морския бряг. Пътуваха в каляски, а преди тях слугите потегляха в тежки каруци с кожено дъно и сламен сенник, за да наредят навреме неизброимите кошници със закуски под навесите и слънчобраните. Пред погледа на излетниците се ширваха плодородни долини, засадени с овощни дръвчета, лозя, житни и царевични ниви, прострени до стръмните брегове, о които сред облаци пяна се разбиваше Тихият океан, а в далечината се възправяше гордият профил на заснежените планини. Мис Роуз все се изхитряваше да настани Елайза и Стюард в една и съща кола, поставяше ги да седят един до друг и, естествено, да участват заедно в игрите на топка и в пантомимата, но в картите и доминото се стараеше да ги раздели, тъй като Елайза твърдо отказваше да губи.

— Мъжът трябва да чувства превъзходството си над теб — обясни й търпеливо мис Роуз.

— Това е голямо усилие — отговори Елайза, без да се трогне.

Джереми Съмърс не можа да възпре лавината от разходи, подети от сестра му. Мис Роуз купуваше платове на едро и бе определила две прислужнички, за да шият по цял ден прекопираните от списанията нови рокли. Задлъжняваше повече от разумното към моряците контрабандисти, за да си достави парфюми, турско червило, беладона и въглен за загадъчност на погледа и крем от счукани перли за почистване на лицето. За пръв път не й оставаше време да пише, защото непрекъснато се занимаваше с английския офицер, комуто осигуряваше включително сухар и консерви, за да си ги вземе в открито море — всичко домашно приготвено и поставено в прелестни буркани.

— Елайза направи това за вас, но е твърде стеснителна, за да ви го предаде лично — казваше му тя, без да признае, че Елайза готви каквото й поръчат, без да пита за кого е, и тъкмо затова се учудваше, когато той й благодареше.

Майкъл Стюард не остана безразличен към похода за неговото завоюване. Пестелив в думите, изразяваше признателността си в кратки, сдържани записки на хартия с щемпела на флота, а когато беше на сушата, започна да се явява лично с разкошни букети. Бе изучавал езика на цветята, но тази проява на изтънченост бе напразна, защото нито мис Роуз, нито някой друг по тези тъй отдалечени от Англия земи не бе чувал каква е разликата между розата и карамфила, а още по-малко подозираше, че разцветката на панделката крие особен смисъл. Усилията на Стюард да поднася цветя във все по-пламенни багри — от бледорозовото, през всички разновидности на червеното, до най-ярко пурпурното, като израз на все по-силната му страст — бяха напълно безсмислени. Постепенно офицерът съумя да преодолее стеснението си и първоначалната му мъчителна необщителност прерасна в досадна за събеседниците бъбривост. С въодушевление излагаше нравствените си възгледи за дреболии и често потъваше в безполезни разяснения във връзка с морските течения и корабните карти. Той определено изпъкваше в силовите спортове, в които проявяваше устрем и здрави мускули. Мис Роуз го молеше да им показва акробатически упражнения, увиснал на някой клон в градината, и след известно настояване успя дори да го убеди да им изиграе някакъв украински танц с впечатляващи подскоци, завъртания и салтоморталета, който бе научил от друг моряк. Мис Роуз постоянно ръкопляскаше с преувеличена възхита, а Елайза наблюдаваше сериозно и невъзмутимо, без да изказва мнение. Така изминаха седмици, докато Майкъл Стюард претегляше и преценяваше последиците от замислената стъпка и пишеше писма до баща си, за да сподели своите намерения. Неизбежното бавене на пощата проточи неизвестността за няколко месеца. Бе най-сериозното решение в живота му, изискващо много повече безстрашие от сраженията срещу вероятните тихоокеански врагове на Британската империя. Най-сетне, на една от музикалните вечери, след стотина репетиции пред огледалото, Стюард успя да сглоби парчетата на своята разпадаща се смелост, да подсили изтънелия си от уплаха глас и да пресрещне мис Роуз в коридора.

— Трябва да поговоря с вас насаме — прошепна той.

Тя го отведе в салончето за шев. Предчувстваше какво ще чуе и изненадана от собствената си възбуда, усети как бузите й горят, а сърцето й бясно препуска. Намести измъкналата се от кока къдрица и крадешком попи потта, избила по челото й. Майкъл Стюард си рече, че никога не бе я виждал толкова прекрасна.

— Мисля, че вече сте отгатнали какво имам да ви кажа, мис Роуз.

— Да се гадае, е опасно, мистър Стюард. Слушам ви.

— Става въпрос за чувствата ми. Без съмнение знаете за какво става дума. Трябва да ви уверя, че намеренията ми са безукорни и напълно сериозни.

— Не допускам друго у човек като вас. Мислите ли, че чувствата ви са споделени?

— Това единствено вие можете да кажете — заекна младият офицер.

Останаха загледани един в друг, тя с вдигнати в недоумение вежди, а той — изплашен, че таванът ще се срути отгоре му. Решен да действа, преди магията на мига да отлитне, младежът я обхвана през раменете и се наведе да я целуне. Втрещена от изумление, мис Роуз не можа да помръдне. Почувства влажните устни и меките мустаци на офицера върху устата си, без да проумява какво, по дяволите, се бе объркало, и когато най-сетне се окопити, рязко го отблъсна.

— Какво правите? Не виждате ли, че съм много по-стара от вас? — ахна тя и изтри устни с опакото на дланта си.

— Какво значение има възрастта! — промълви офицерът, слисан, защото бе пресметнал, че мис Роуз е на не повече от двайсет и седем години.

— Как смеете! Да не сте полудели?

— Но вие… вие ми дадохте да разбера… не може да съм се заблудил така! — запелтечи горкият момък, смазан от срам.

— Нужен сте ми за Елайза, не за мен! — възкликна възмутено мис Роуз и хукна към стаята си. Злополучният кандидат поиска наметалото и шапката си и си тръгна, без да се сбогува с никого. Повече не стъпи в техния дом.

От един ъгъл в коридора Елайза чу всичко през открехнатата врата на салончето за шев. Тя също бе озадачена от вниманието към офицера. Мис Роуз винаги се отнасяше с такова безразличие към своите кандидати, че привикна да я смята за старица. Едва през последните месеци, когато мис Роуз се отдаде телом и духом на играта на прелъстяването, Елайза обърна внимание на великолепната й осанка и блестящата й кожа. Реши, че тя е лудо влюбена в Майкъл Стюард, и не й мина през ум, че идиличните обеди на полето под японските слънчобрани и маслените бисквити за разтуха по време на дългите плавания са военна хитрост на нейната закрилница, за да впримчи офицера и да й го поднесе наготово. При тази мисъл сякаш някой я блъсна с юмрук в гърдите и дъхът й спря — последното, което би желала на този свят, бе уговорен зад гърба й брак. Елайза бе в плен на току-що разразилата се вихрушка на първата любов и се бе заклела с непоколебима увереност, че не ще се омъжи за друг.

Елайза Съмърс срещна за пръв път Хоакин Андиета в един петъчен ден през май 1848 г., когато той пристигна у тях с каруца, теглена от няколко мулета и пълна догоре със стоки на Британската компания за внос-износ. Караха персийски килими, лампи от кристални мъниста и сбирка от фигурки от слонова кост, поръчани от Фелисиано Родригес де Санта Крус за обзавеждането на новата му къща на север. За такива ценни предмети пристанището бе опасно място и за по-голяма сигурност ги складираха у Съмърсови, докато дойде време да ги превозят до крайното местоназначение. Когато предстоящата част от пътя бе по суша, Джереми наемаше въоръжена охрана, за да пази товара, но в този случай щеше да го прати до получателя с чилийска шхуна, която вдигаше котва след седмица. Андиета бе облечен с единствения си старомоден и безличен изтъркан костюм, без шапка и без чадър. На смъртнобледото му лице още по-ярко изпъкваха искрящите му очи, а черната му коса лъщеше, навлажнена от ранния есенен дъждец. Мис Роуз излезе да го посрещне, а мама Фресия, с неизменната връзка ключове, окачена на кръста, го отведе до най-отдалечения двор, където се намираше складът. Младежът построи работниците в редица на неудобното място и те с мъка започнаха да си предават сандъците от ръка на ръка сред плетеницата от закривени стълби, надвесени една над друга тераси и безполезни беседки. Докато той броеше, отмяташе и записваше в тефтера си, Елайза се възползва от своята способност да става невидима и впери очи в него. Два месеца по-рано бе навършила шестнадесет години и бе готова за любовта. Когато видя ръцете на Хоакин Андиета с дълги, изцапани с мастило пръсти, и го чу да дава отривисти нареждания на работниците с плътния си глас, звучен и свеж като ромона на река, вълнението я облада до кости, а непреодолимото желание да се приближи и да вдъхне мириса му я накара да напусне убежището си зад няколко декоративни палми в големи саксии. Мама Фресия, заета с ключовете, мърмореше, че мулетата са измърсили входа, и не забеляза нищо, но мис Роуз зърна с крайчето на окото си пламналото лице на девойката. Не му придаде значение, защото служителят на брат й, й се стори невзрачна особа, най-обикновена сянка сред многото други през облачния ден. Елайза се изгуби по посока към кухнята и няколко минути след това се появи отново с чаши и кана портокалов сок, подсладен с мед. След като дълги години бе пазила равновесие с книга на главата, без изобщо да се замисля, сега за пръв път в живота си тя осъзна как пристъпва, как се поклащат бедрата й, как се полюшва тялото й, как се огъват ръцете й, как шията й се издига от раменете към брадичката. Прииска й се да бъде красива като великолепната мис Роуз на младини, когато я бе извадила от превърнатия в бебешка люлка сандък от марсилски сапун, да притежава глас на славей като госпожица Апългрен, когато пееше шотландски балади, да се носи с непостижимата лекота на учителката си по танци, но също тъй й се прииска да умре на място, сразена от някакво чувство, което я пронизваше с неистова сила като меч, от което усещаше вкус на топла кръв в устата си и което, дълго преди да е в състояние да го изрази, тегнеше над нея със страшната сила на идеализираната любов. Много години по-късно, загледана в стъкленицата с джин със запазената вътре човешка глава, Елайза щеше да си спомни своята първа среща с Хоакин Андиета и отново щеше да изпита същия непосилен трепет. Тя тепърва щеше да се пита хиляди пъти дали по своя път бе имала шанс да избегне съкрушителната страст, тласнала живота й в неподозирана посока, дали през онези кратки мигове бе могла да се извърне и да се изплъзне, но винаги когато си задаваше този въпрос, достигаше до заключението, че съдбата й е била предначертана откак свят светува. А след като мъдрият Дао Циен я насочи към превъплъщението като поетична възможност, тя се убеди, че във всяко от съществуванията й се повтаря една и съща драма — дори да се бе раждала хиляди пъти преди това, дори да й предстоеше в бъдеще да се роди още хиляди пъти, тя щеше да идва на земята с мисията да обича този мъж по същия начин. Спасение за нея нямаше. Тогава Дао Циен й разкри магическите формули за разкъсване на връзките на кармата, за да се освободи от постоянното повторение на все същия раздиращ любовен смут при всяко ново преображение.

А през онзи майски ден Елайза остави подноса върху близката пейка и предложи разхладително питие първо на работниците, за да спечели време да стегне разтрепераните си колене, да се пребори с пълното вцепенение, сковало гърдите й, да си поеме въздух и чак тогава се обърна към Хоакин Андиета — той бе погълнат от задачата си и едва повдигна очи, когато тя протегна към него чашата. Докато му я подаваше, Елайза застана възможно най-близо, вземайки предвид посоката на вятъра, за да я облъхне мирисът на мъжа, за когото бе предрешено, че й принадлежи. С притворени очи вдъхна аромата на влажни дрехи, евтин сапун и свежа пот. Поток от огнена лава я обля отвътре, тя цялата отмаля и в миг на безумен страх помисли, че наистина умира. Кратките минути бяха наситени с такова върховно напрежение, че Хоакин Андиета изпусна тефтера, сякаш неудържима сила го изтръгна от ръцете му, в това време зноят на кладата го настигна и огненото сияние го обгори. Погледна Елайза, без да я вижда — лицето на девойката му се стори бледо огледало, в което му се мярна неговият собствен образ. Осени го само смътна представа за очертанията на тялото й и за тъмния облак на косите й, но едва няколко дни по-късно, когато се срещнаха повторно, щеше да потъне в губителните дълбини на черните й очи и в примамливото обаяние на формите й. Двамата се наведоха едновременно да вдигнат тефтера, раменете им се удариха и чашата се разля върху роклята й.

— Внимавам какво правиш, Елайза! — възкликна мис Роуз тревожно, защото взривната вълна на избухналата внезапна любов бе разтърсила и нея.

— Върви да се преоблечеш и накисни роклята в студена вода. Дано петното се изпере — добави тя сухо.

Ала Елайза не помръдна, потопила взор в очите на Хоакин Андиета, тръпнеща, с широко разтворени ноздри, душейки го неприкрито, докато мис Роуз не я хвана за лакътя, за да я поведе към къщи.

— Казвах ти аз, момиче — всеки мъж, и най-окаяният, може да прави с теб каквото си ще — припомни й индианката същата вечер.

— Не знам за какво говориш, мамо Фресия — отвърна Елайза.

Когато през онази есенна утрин срещна Хоакин Андиета на двора у дома, Елайза реши, че е прозряла съдбата си — да бъде завинаги негова робиня. Все още не бе живяла достатъчно, за да разбере какво става, да назове с думи стихията, от която се задъхваше, или да си състави някакъв план, но вроденият й усет безпогрешно долови неизбежното. Смътно, но болезнено осъзна, че е попаднала в клопка, а тялото й прояви почти същите признаци като при чума. Цяла седмица, докато го видя отново, тя се гърчеше от пристъпи на спазми в червата и не помогнаха нито чудодейните билки на мама Фресия, нито арсеновите прахчета, разтворени в черешова ракия, на аптекаря немец. Отслабна и костите й олекнаха като на гугутка и мама Фресия, ужасена, бързаше да затвори прозорците, за да не духне вятърът от морето и да я отнесе към хоризонта. Индианката размеси някакви треви и й направи няколко от многобройните си заклинания, а когато разбра, че всичко е безполезно, се обърна към католическите светии. Измъкна от дъното на сандъка си дребните спестени пари, купи дванайсет свещи и се запъти да преговаря с отчето. Даде му свещите да ги благослови на голямата неделна служба, после запали по една пред всеки светец в осемте странични параклиса на църквата, а три постави пред образа на свети Антоний, закрилник на неомъжените, отчаяни момичета, на неверните съпруги и други безнадеждни случаи. Последната свещ взе със себе си и заедно с кичурче коса и една риза на Елайза я занесе на най-уважаваната врачка в околността. Беше старица от племето мапуче, сляпа по рождение, майсторка на бялата магия, прославена заради неопровержимите си предсказания и прозорливостта си в лечението на болестите на тялото и безпокойствата на душата. В ранна младост мама Фресия бе служила при тази пророчица и се бе учила от нея, но макар много да й се искаше, не успя да поеме по нейните стъпки, защото й липсваха заложби. Нямаше как — човек или се ражда с такава дарба, или без нея. Веднъж бе опитала да обясни това на Елайза, но й дойде на ум да каже само, че дарбата е способност да виждаш какво се крие зад огледалото. Лишена от тайнственото дарование, мама Фресия се отказа от желанието да стане знахарка и отиде да работи при англичаните.

Гадателката живееше сама в дъното на клисура между два стръмни склона, в глинена колиба със сламен покрив, сякаш готова всеки миг да рухне. Къщурката се гушеше между скални отломъци, дънери, гърнета с билки, измършавели кучета и големи черни птици, които напразно ровеха земята, търсейки нещо за ядене. Покрай пътеката, водеща към входа, се издигаше истинска горичка от дарове и талисмани, оставени от благодарни клиенти заради получените добрини. Магьосницата миришеше на всички отвари, приготвени от нея през живота й, носеше наметка в същия цвят като сухата пръст наоколо, ходеше боса и мръсна, но бе накичена с цял куп гердани от евтино сребро. Лицето й представляваше тъмна маска от бръчки, в устата й имаше само два зъба, а очите й бяха напълно безжизнени. Посрещна бившата си ученичка без признак, че я е разпознала, прие донесената храна и бутилката анасонова ракия, посочи на мама Фресия да седне пред нея и зачака мълчаливо. Няколко главни горяха едва-едва в средата на колибата, а димът се виеше нагоре през дупка на покрива. По осаждените стени висяха глинени и бакърени съдове, всевъзможни билки и наниз от изсушени животинки. Силното ухание на сухи треви и лечебни дървесни кори се примесваше с вонята на мърша. Заговориха на мапудунго, езика на народа мапуче. Дълго време знахарката седя заслушана в историята на Елайза — от появата й в сандъка от марсилски сапун до сегашната безизходица, — сетне пое свещта, кичура коса и ризата и отпрати гостенката, като й поръча да дойде пак, когато приключи баенето и гаданията.

— Ясно е, че за това лек няма — обяви тя, едва-що мама Фресия пристъпи прага й два дни по-късно.

— Моето момиче да не умре?

— За това нищо не знам, но че много ще страда, е сигурно.

— Какво й има?

— Вироглава е в любовта. Много упорита болест. Ще да е влязла под кожата й насън, ако е оставила отворен прозореца в някоя ясна нощ. Тук клетвите не помагат.

Мама Фресия се прибра вкъщи примирена — щом изкуството на тази толкова мъдра магьосница не бе достатъчно, за да промени съдбата на Елайза, още по-малко щяха да помогнат нейните собствени оскъдни познания или пък свещите и светиите.

Мис Роуз

Мис Роуз наблюдаваше Елайза по-скоро с любопитство, отколкото със съчувствие, защото признаците й бяха добре познати и от опит знаеше, че времето и разочарованията потушават и най-страшните любовни пожари. Едва седемнайсетгодишна, тя се бе влюбила с безумна страст в един виенски тенор. По онова време живееше в Англия и мечтаеше да стане оперна звезда, въпреки упоритата съпротива на майка й и брат й Джереми, превърнал се в глава на семейството след смъртта на баща им. Според тях двамата оперното пеене не беше професия, приемлива за госпожица, преди всичко защото се упражняваше в театрите, вечерно време и в деколтирани рокли. Нямаше как да получи подкрепа и от брат си Джон, понеже той служеше в търговския флот и се мяркаше вкъщи набързо само два-три пъти в годината. Буен, загорял от слънцето по далечни брегове, винаги с по някоя нова татуировка или белег, посещенията му преобръщаха привичките на малкото семейство. Раздаваше на всички подаръци, замайваше им главите с чуждоземни разкази и незабавно поемаше към квартала на уличниците и оставаше там, докато отново се качваше на кораба. Съмърсови бяха дребни провинциални благородници без особени стремежи. Поколения наред бяха притежавали земя, но бащата, уморен от скудоумието на овцете и оскъдицата на реколтите, реши да си опита късмета в Лондон. Макар да не притежаваше алчността на истински колекционер, той много обичаше книгите и бе способен да обрече семейството си на глад и да потъне в дългове, за да си достави някое първо издание с автограф на любим писател. След безрезултатни усилия в полето на търговията, той се отдаде на същинското си призвание и отвори магазин за книги на старо, а покрай тях и за други, отпечатани от него самия. Зад книжарничката настани малка печатница, където работеше с двама помощници, а горе, на таванския етаж, закрета като костенурка антиквариат за редки издания. От трите деца към заниманията му проявяваше наклонност само Роуз — тя се увличаше от музика и литература и ако не свиреше на пиано или не се разпяваше, я откриваха да чете в някой ъгъл. Бащата съжаляваше, че пристрастена към книгите бе единствено тя, а не Джереми или Джон, които биха наследили занаята. След смъртта му синовете се освободиха от печатницата и магазина, Джон тръгна по моретата, а Джереми пое грижите за овдовялата си майка и сестра си. Разполагаше със скромна заплата като чиновник в Британската компания за внос-износ и с незначителна рента, оставена от баща му, а от време на време получаваше и помощ от брат си, но тя често пъти пристигаше не в брой, а във вид на контрабанда. Възмутен, Джереми, криеше позорните сандъци на тавана и не ги докосваше до следващото посещение на Джон, който се заемаше да разпродаде стоката. Съмърсови се настаниха в малък апартамент, скъп за възможностите им, но разположен на хубаво място в сърцето на Лондон, смятайки го за капиталовложение. Предстоеше им да омъжат Роуз.

На шестнайсет години красотата на девойката започваше да разцъфтява и никак не й липсваха кандидати с добро състояние, готови да умрат от любов, но докато приятелките й си търсеха съпруг, тя мислеше за учител по пеене. Така срещна Карл Брецнер, виенски тенор, пристигнал в Лондон за участие в няколко творби на Моцарт, като върховата му изява щеше да бъде галапредставление на „Сватбата на Фигаро“ в присъствие на кралското семейство. Външността му с нищо не издаваше неговия огромен талант — певецът приличаше на касапин. С дебел корем, но хилав от коленете надолу, фигурата му бе лишена от привлекателност, а червендалестото му лице, увенчано от сноп безцветни кичурчета, изглеждаше доста простовато. Ала отвореше ли уста, за да дари на света наслада с могъщия си глас, той се преобразяваше — извисяваше се на ръст, коремът изчезваше под широко разтворените гърди, а руменото му тевтонско лице се озаряваше от небесна светлина. Така поне го виждаше Роуз Съмърс, която успя да се снабди с билети за всички представления. Пристигаше в театъра много преди да отворят вратите и под неодобрителните погледи на минувачите, непривикнали да виждат момиче от нейната класа да излиза само, чакаше пред служебния вход с часове, за да зърне маестрото, когато слизаше от колата. В неделя вечерта той забеляза красавицата, застанала насред улицата, и се приближи, за да размени няколко думи с нея. Разтреперана, тя отговори на въпросите му и призна възхищението си от него, както и желанието да следва стъпките му по трудния, но божествен път на белкантото според буквалния й израз.

— Елате след спектакъла в гримьорната ми и ще видим какво мога да направя за вас — произнесе той с вълшебния си глас със силен австрийски акцент.

Тя се отзова на поканата и се почувства в рая. Когато затихнаха овациите на изправената на крака публика, разпоредителят, изпратен от Карл Брецнер, я поведе зад кулисите. Никога не бе виждала сцената отвътре, но нямаше време да разгледа изобретателните съоръжения за правене на буря и изрисуваните с природни картини завеси — единствената й мисъл бе да се запознае със своя кумир. Завари го загърнат в яркосин кадифен халат със златни ширити, с все още гримирано лице и натруфена перука от бели букли. Разпоредителят ги остави сами и затвори вратата. Стаичката, претъпкана с огледала, мебели и пердета, миришеше на тютюн, пудра и мухъл. В единия ъгъл имаше параван с напращели женски фигури от турски харем, а по стените висяха закачалки с оперните костюми. Когато Роуз видя идола си отблизо, възторгът й поспадна за няколко мига, но скоро певецът си възвърна изгубените позиции. Обхвана двете й ръце, поднесе ги към устните си и ги целуна, без да бърза, след това изпя горно до, при което параванът с одалиските се разтресе. Последните преструвки на Роуз рухнаха като стените на Йерихон в облака прах, разнесъл се около перуката, когато артистът я смъкна от главата си с пламенен мъжествен замах и я захвърли на креслото, където къдриците замряха безжизнени като простреляно зайче. Гъста мрежичка приплескваше косите на тенора и в съчетание с грима му придаваше вид на грохнала куртизанка.

На същото кресло, върху което кацна перуката, Роуз щеше да му отдаде девствеността си няколко дни по-късно, точно в три и четвърт следобед. Виенският тенор й определи среща във вторника под предлог, че ще я разведе из театъра, когато няма представление. Срещнаха се тайно в сладкарница, той изискано погълна пет сметанови еклера и две чаши топъл шоколад, докато тя, скована от притеснение и уплаха, бъркаше с лъжичка чая си, неспособна да го изпие. Отидоха направо в операта. По това време само няколко жени чистеха салона, а осветителят подготвяше газени лампи, факли и свещи за следващия ден. Опитен в любовните дела, Карл Брецнер измъкна отнякъде като фокусник бутилка шампанско, наля две чаши и ги изпиха на гладно, вдигайки наздравица за Моцарт и Росини. Без да се мае, Брецнер настани девойката в плюшената имперска ложа, предназначена единствено за краля и украсена от горе до долу с бузести амурчета и гипсови розички, а той самият се отправи към сцената. Стъпил върху къс от колона от боядисан картон, на светлината на току-що запалените факли, той изпя само за нея ария от „Севилският бръснар“, като изля цялото си певческо дарование и упоителната сладост на гласа си в безкрайни украшения. Когато последната нота от посвещението заглъхна, певецът дочу далечното хлипане на Роуз Съмърс. Втурна се към нея с неочаквана пъргавина, прекоси салона, с два скока се добра до ложата и падна ничком в нозете й. Задъхан, той положи едрата си глава в скута на девойката и зарови лице в диплите от зелена коприна. Заплака заедно с нея, защото, без да иска, също се бе влюбил — замисленото мимолетно завоевание бе прераснало за броени часове в изпепеляваща страст.

Роуз и Карл се изправиха, подпрени един на друг, запрепъваха се, ужасени от неизбежното, тръгнаха, без да знаят как, по дългия сумрачен коридор, изкачиха няколко стъпала и се намериха пред гримьорните. На една от вратите с наклонени букви бе изписано името на тенора. Влязоха в стаичката, задръстена от мебели и бляскави костюми, потънали в прах и напоени с пот — там бяха седели насаме за пръв път преди два дни. Гримьорната нямаше прозорци и за миг потънаха в убежището на мрака, сетне успяха отново да си поемат дъх след предварителните ридания и въздишки, докато Брецнер запали първо кибритена клечка, а после петте свещи в свещника. Гледаха се с възхищение на трепкащата жълта светлина, объркани и непохватни, занемели от напиращата стихия на чувствата. Роуз не издържа пронизващия му поглед и закри лицето си с длани, но той отмести ръцете й със същото изящество, с което преди бе разчупил сметановите пастички. Започнаха през сълзи да си разменят кратки целувчици по лицето, както се ухажват гълъбите, но не след дълго достигнаха съвсем естествено до истински целувки. Роуз бе имала нежни, но плахи и нерешителни срещи с някои от кандидатите си, понякога дори бяха докосвали бузата й с устни, ала не си бе представяла как е възможно да съществува такава степен на близост, че езикът на друг човек да се преплете с нейния като игрива змия, а чуждата слюнка да я накваси отвън и да нахлуе вътре в нея. Първоначалната погнуса скоро отстъпи пред порива на младостта и възторга от операта. Не само отвърна със същата жар на ласките, но и по собствена воля се освободи от шапката и смъкна от раменете си сивата астраганена наметка. Оттук до разкопчаването на жакетчето и сетне на блузката оставаха само няколко движения. Девойката съумя да изпълни стъпка по стъпка танца на съвкуплението, водена от нагона и от недопустимите забранени четива, които по-рано бе отмъквала скришом от рафтовете на баща си. Това бе най-забележителният ден в живота й и тя щеше да го запомни до най-дребните подробности, разкрасявани и преувеличавани през идните години. Този ден щеше да бъде нейният единствен източник на опит и познание, единственият извор на вдъхновение, подхранвал въображението й и прелял години след това в изкуството, което щеше да я напрани известна в определен затворен кръг. Този чуден ден можеше да се сравнява по наситеност единствено с мартенския ден две години по-късно във Валпараисо, когато в ръцете й се озова малката Елайза, утеха за липсващите деца, които не й бе писано да роди, за мъжете, които не й бе дадено да обича, и за семейството, което никога нямаше да има.

Виенският тенор се оказа изкусен любовник. Обичаше жените и ги познаваше до дъно, но съумя да заличи от паметта си пропилените любовни изживявания от миналото, горчивините на многобройните раздели, ревността, лъжите и измамите на предишните връзки и се отдаде напълно безхитростно на краткотрайната си страст към Роуз Съмърс. Уменията му не бяха придобити в безславни прегръдки с мършави уличници — Брецнер се гордееше, че не му се е налагало да плаща за удоволствията си, защото, чуеха ли го да пее, жените от всякакви прослойки, от скромни камериерки до надменни графини, му се покоряваха безусловно. Бе напредвал в изкуството на любовта едновременно с усъвършенстването си в певческото майсторство. Бе на десет години, когато в него се влюби бъдещата му наставничка, французойка с очи на тигрица и гръд от чист алабастър, достатъчно възрастна, за да му бъде майка. На свой ред французойката била посветена в любовта на тринайсетгодишна възраст във Франция от Донатиен Алфонс Франсоа дьо Сад. Дъщеря на тъмничар от Бастилията, тя се запознала с прославения маркиз в мръсната килия, където той пишел на светлината на свещта извратените си истории. Наблюдавала го през железните пръти с детско любопитство, без да знае, че баща й я бил продал на затворника срещу един златен часовник, последната ценна вещ на обеднелия аристократ. Една сутрин, докато надничала през шпионката, баща й свалил от кръста си връзката с големите ключове, отворил вратата и със замах бутнал девойката в килията, все едно че хвърлял храна на лъвове. Какво се случило вътре, не могла да си спомни, но е достатъчно да знаем, че не изоставила Сад и го последвала вън от затвора в още по-окаяната нищета на свободния живот, усвоявайки всичко, което той бил в състояние да й преподаде. Когато през 1802 г. маркизът постъпил в лудницата „Шарантон“, тя се озовала на улицата без пукната пара, но с обширни любовни познания — те й послужили да си намери съпруг с петдесет и две години по-възрастен от нея, а в добавка и много богат. Мъжът умрял скоро след това, изчерпан от неумереното поведение на младата си съпруга, и тя най-сетне останала необвързана и с достатъчно пари, за да прави, каквото й се доще. Била на трийсет и четири години, била оцеляла след дивашкото обучение при маркиза, след мизерните коматчета хляб от младостта, след неразборията на Френската революция и страховете през Наполеоновите войни, а сега трябвало да понесе и диктаторските репресии на Империята. Дошло й до гуша, духът й копнеел за покой. Решила да потърси сигурно място, за да заживее там в мир до края на дните си, и избрала Виена. През този период срещнала Карл Брецнер, сина на съседите — той бил едва на десет години, но вече пеел като славей в катедралния хор. Благодарение на нея, като приятелка и довереница на Брецнерови, малкият не бил кастриран, за да запази херувимския си глас, както предлагал диригентът на хора.

— Не посягайте на момчето и много скоро то ще бъде най-скъпо платеният тенор в Европа — предрекла красавицата. Излязла права.

Независимо от огромната разлика в годините, между нея и невръстния Карл възникнала необичайна връзка. Тя се възхищавала от чистотата на чувствата му и неговата отдаденост на музиката, той пък открил в нея музата, която не само спасила мъжествеността му, но и го научила да я използва. По времето, когато гласът му се променил напълно и започнал да се бръсне, той вече владеел пословичната способност на евнусите да задоволяват жената по непредвидени от природата и нравите начини. Ала с Роуз Съмърс Брецнер не пое никакви рискове. Не си позволи да я нападне невъздържано с разюздани ласки, за да не я смути със заети от харемите похвати, както си мислеше той, без да подозира, че за по-малко от три практически урока ученичката му ще го надмине по въображение. Певецът държеше на подробностите и познаваше главозамайващата сила на добре премерената дума по време на любовния акт. С лявата ръка разкопча едно по едно малките седефени копченца на гърба й, докато с дясната сваляше фуркетите от косите й, без да нарушава ритъма на целувките, редувани с напевни ласкателства. Говореше за тънката й талия, за неподправената белота на кожата й, за класическата линия на шията и раменете, разпалили в душата му клада от неудържима възбуда.

— Подлудяваш ме… Не знам какво става с мен, никога не съм обичал и няма да обичам никоя друга, както обичам теб. Срещнахме се по волята на боговете, отредено ни е да се обичаме — шепнеше той безспир.

Издекламира й пълния си репертоар, но го направи без задна умисъл, дълбоко убеден в собствената си искреност и омаян от Роуз. Развърза връзките на корсета и я освободи от фустите една подир друга, докато тя остана само по дългите батистени гащи и прозрачна ризка, през която се очертаваха като ягоди връхчетата на гърдите. Не й свали обаче сахтиановите ботушки с извити токове, нито белите чорапи, придържани в коленете с бродирани жартиери. Тук той спря, задъхан, оглушал от неукротимия грохот във вените му, убеден, че Роуз Съмърс е най-красивата жена на света или дори неземен ангел и че сърцето му ще се пръсне на парчета, ако не се овладее. Без усилие я вдигна на ръце, прекоси стаята и я постави изправена пред голямо огледало в златна рамка. На мигащата светлина на свещите, сред окачените по стените театрални костюми от брокат, пера, кадифе и избелели дантели, всичко изглеждаше някак недействително.

Беззащитна, опиянена от чувствата си, Роуз се погледна в огледалото и не позна нито разсъблечената жена с разрошени коси и зачервени бузи, нито неизвестния мъж, който я целуваше по шията и галеше гърдите й с пълни шепи. Тази налята с копнеж пауза даде на тенора време да се посъвземе и да си възвърне малка част от разума, изгубен при първоначалното настъпление. Започна да сваля дрехите си пред огледалото без неудобство и нека признаем, изглеждаше много по-хубав гол, отколкото облечен. Трябва му добър шивач, помисли Роуз. Тя никога не бе виждала гол мъж, нито дори братята си като деца, а сведенията й произхождаха само от преувеличените описания в забранените книги и от няколко японски картички, попаднали й случайно сред багажа на Джон, представящи мъжките органи в откровено пожелателни размери. Розовата корава играчка, изникнала пред очите й, не я изплаши, както се опасяваше Карл Брецнер, а предизвика у нея несдържан и весел смях. Това предопредели по-нататъшното им настроение. Вместо тържествения и доста болезнен обред, какъвто обикновено е обезчестяването, те се заиграха, гониха се из стаичката с палави подскоци, прескачаха мебелите като деца, допиха останките от шампанското, отвориха нова бутилка и се заобливаха с пенливите й струи, през смях си говориха мръсотии, шепнаха си любовни клетви, хапаха се, близаха се и черпиха необуздано от бездънните води на току-що вкусената любов през целия следобед чак до късна вечер, без изобщо да помислят за часа, нито за околния свят. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата. Виенският тенор изведе Роуз до епични висоти, а тя като прилежна ученичка го последва без колебание и достигнала до върха, полетя сама с изумителна естествена дарба, долавяйки едно или друго и питайки за останалото, което не успяваше да отгатне, омагьосвайки учителя си, за да го покори напълно с непринудената си сръчност и шеметния дар на своята любов. Когато смогнаха да се отделят един от друг и да слязат на земята, часовникът показваше десет вечерта. Театърът бе празен, навън цареше мрак и на всичко отгоре бе паднала гъста като каймак мъгла.

До края на оперния сезон в Лондон между любовниците се развихри неистова размяна на послания, цветя, бонбони, преписани стихове и малки сантиментални реликви. Срещаха се, където сварят, и в заслепението си забравиха всяка предпазливост. За да печелят време, наемаха стаи в хотелите край операта, без да ги е грижа, че някой може да ги разпознае. Роуз се измъкваше от къщи с нелепи обяснения, ужасената й майка не смееше да спомене за подозренията си пред Джереми и се молеше разпасаното държане на дъщеря й да се окаже временно и да премине без последствия. Карл Брецнер започна да закъснява за репетиции, от непрекъснатото разсъбличане по никое време се простуди и пропусна две представления, ала без ни най-малко съжаление той използва времето, за да прави любов, пришпорван от тръпките на треската. Пристигаше в наетата стая с цветя за Роуз, шампанско за наздравица и за обливане, сметанови сладкиши, набързо нахвърляни стихове, за да ги четат в леглото, ароматични масла, за да я разтрива по запретените дотогава места, еротични книги, за да търсят в тях най-вдъхновените сцени, щраусови пера, за да се гъделичкат, и още безброй приспособления за игрите им. Младата жена усещаше как се разтваря като месоядно цвете и излъчва пагубно ухание, за да привлече мъжа, сякаш е насекомо, да го раздроби, да го погълне, да го смели и накрая да изплюе натрошените му костици. Беше завладяна от непоносим порив и измъчвана от нетърпение, се задушаваше, неспособна да остане в покой нито за миг. В това време Карл Брецнер затъваше в хаоса, ту възбуден до лудост, ту напълно обезсилен, мъчеше се да изпълнява музикалните си ангажименти, ала осезаемо пееше все по-посредствено и критиците обявиха безмилостно, че Моцарт със сигурност се обръща в гроба, чувайки как виенският тенор довършва — в най-лошия смисъл — произведенията му.

Любовниците с ужас си даваха сметка, че моментът на раздялата наближава, и изпаднаха във фазата на нещастната любов. Обмисляха как да избягат в Бразилия или да се самоубият заедно, но изобщо не споменаха за възможността да се оженят. В края на краищата жаждата за живот надделя над трагичните изкушения и след заключителното представление двамата наеха кола и заминаха на почивка в някакъв селски хан в Северна Англия. Бяха взели решение да си подарят тези дни на анонимно съществуване, преди Карл Брецнер да замине за Италия, където му предстоеше да изпълнява нови договори. Роуз щеше да отиде при него във Виена веднага щом той намереше подходящо жилище, уредеше всичко и й изпратеше пари за път.

Закусваха под навеса на терасата на странноприемницата, с вълнено одеяло върху коленете, защото крайбрежният ветрец бе остър и студен, когато ги изненада Джереми Съмърс, гневен и внушителен като библейски пророк. Роуз бе оставила толкова видими следи, че за по-големия й брат се оказа съвсем лесно да установи къде е и да я последва до отдалеченото летовище. Когато го видя, тя възкликна повече от учудване, отколкото от страх, понеже любовните вълнения я бяха заредили с дързост. Тогава за пръв път осъзна какво бе сторила и сериозността на деянието й се разкри пред нея с пълна сила. Скочи на крака, готова да брани правото си да живее както лично тя намери за добре, ала брат й не я остави да се обади и се обърна направо към тенора.

— Дължите обяснение на сестра ми. Предполагам, не сте я уведомили, че сте женен и имате две деца — процеди той през зъби в лицето на прелюбодееца.

Това бе единственото, което Карл Брецнер бе пропуснал да разкаже на Роуз. Бяха говорили до насита, бе споделил с нея дори най-поверителните подробности от своите предишни увлечения, без да пропуска чудатостите на маркиз дьо Сад, описани му от френската наставничка с очи на тигрица, тъй като Роуз проявяваше болезнено любопитство да узнае кога, с кого и главно как бе правил любов от десетгодишна възраст до деня, когато се бяха запознали. Бе й обрисувал всичко без задръжки, виждайки с какво удоволствие го слуша и как прибавя чутото към собствената си теория и практика. Но за съпругата и домочадието не бе продумал от съчувствие към прекрасната девственица, която му се бе предложила без никакви условия. Не желаеше да разруши магията на тяхната среща — Роуз Съмърс заслужаваше да изживее пълноценно първата си любов.

— Дължите ми удовлетворение — предизвика го Джереми Съмърс и го плесна през лицето с ръкавицата си.

Карл Брецнер бе светски човек и изобщо не възнамеряваше да се поддава на диващината и да се бие на дуел. Разбра, че е настъпил моментът да се оттегли, и съжали, че не разполага с няколко минути, за да се опита да обясни на Роуз насаме как стоят нещата. Не желаеше да я остави с разбито сърце и с представата, че я е прелъстил с измама, а след това я е зарязал. Искаше да й повтори още веднъж колко много я обича и колко съжалява, че не е свободен, за да изпълни съвместните им мечти, ала по лицето на Джереми Съмърс прочете, че той няма да му го позволи. Джереми хвана под ръка сестра си, която изглеждаше напълно зашеметена, и твърдо я поведе към колата, без да й даде възможност да се сбогува с любовника си, нито да събере оскъдния си багаж. Отведе я в дома на тяхна леля в Шотландия, където трябваше да остане, докато се изясни състоянието й. Ако се случеше най-голямото нещастие, както Джереми нарече бременността, животът й и честта на семейството щяха да бъдат съсипани завинаги.

— Нито дума за това на никого, нито дори на мама или на Джон, разбра ли? — бе единственото, което той каза по време на пътуването.

Роуз живя няколко седмици в изчакване, докато установи, че не е бременна. Когато го разбра, усети как я облъхва огромно облекчение, сякаш бе получила опрощение от небето. За наказание прекара още три месеца в плетене на дарения за бедните и тайно четене и писане, без да пророни нито сълза. През цялото време разсъждаваше върху съдбата си и нещо вътре в нея се преобърна — когато затворническият период в дома на леля й приключи, тя вече бе друг човек. Промяната осъзна единствено тя. В Лондон се появи точно такава, каквато бе заминала — засмяна и самоуверена, — увличаше се от пеене и от четене и не промълви нито дума на огорчение към Джереми, задето я бе откъснал от обятията на любовника й, или на тъга по човека, който я бе подвел. Бе непоколебима в решението си да не обръща внимание на хорските злословия и на покрусените лица на роднините. Привидно изглеждаше същото момиче както преди и дори майка й не успя да напипа в съвършеното й самообладание пукнатина, която да й позволи укор или съвет. Вдовицата бездруго не бе в състояние да помогне на дъщеря си, нито да я защити, защото ракът бързо я разяждаше. Единствената новост в поведението на Роуз бе приумицата й да се затваря по цели часове в стаята си, за да пише. Изпълни със ситния си почерк цели дузини тетрадки и ги пазеше под ключ. Тъй като не понечи да изпрати никакво писмо, Джереми Съмърс, който се боеше от безчестието повече от всичко, престана да се тревожи от порока на писането и предположи, че сестра му е проявила здравия разум да забрави за злополучния виенски тенор. Тя обаче не само не го бе забравила, а помнеше напълно точно всяка подробност от случилото се, както и всяка изречена или прошепната дума. Изтри от съзнанието си единствено разочарованието, че е била излъгана. Съпругата и децата на Карл Брецнер изчезнаха с лекота, тъй като изобщо не бяха се появявали в грамадната фреска на нейните любовни спомени.

Усамотението при шотландската леля не успя да пресече шушуканията, но тъй като слуховете нямаше как да бъдат потвърдени, никой не посмя да хвърли пряко оскърбление към семейството. Един по един се върнаха многобройните кандидати, обсаждали по-рано Роуз, но тя ги отпрати с извинението, че майка й е болна. Премълчаното сякаш не се е случило, твърдеше Джереми Съмърс, решен да заличи с безмълвието всяка следа от злощастното събитие. Срамната забежка на Роуз увисна в небитието на неназованите неща, макар че понякога двамата си подхвърляха косвени намеци, поддържайки непресекващо своето огорчение, но и своя съюз в споделената тайна. Едва години по-късно, когато случката вече не интересуваше никого, Роуз събра смелост и разказа всичко на брат си Джон, пред когото неизменно бе играла ролята на глезено, невинно момиченце. Малко след смъртта на майка им Джереми Съмърс получи предложение да поеме ръководството на кантората на Британската компания за внос-износ в Чили. Замина със сестра си Роуз и отнесе тайната непокътната на другия край на света.

Пристигнаха в края на зимата на 1830 г., когато Валпараисо бе още село, но в него вече имаше европейски предприятия и заселници. Роуз прие Чили като изкупление и посрещна стоически тукашните трудности, примирена, че ще заплати за вината си с неотменимото изгнание, без да допусне никой, най-малко брат й Джереми, да заподозре за нейното отчаяние. Твърдото й намерение да не се оплаква и да не споменава дори насън за изгубения любовник я поддържаше, когато изнемогваше от несгодите. Настани се в хотела възможно най-удобно, с всички предпазни мерки срещу виелиците и влагата, защото вилнееше епидемия от дифтерит, срещу която местните бръснари се бореха с жестоки и безполезни хирургически операции, извършвани с обикновени ножове. Пролетта, а после и лятото смекчиха донякъде лошите впечатления от страната. Роуз реши да забрави за Лондон и да се възползва от новото си положение, въпреки провинциалната обстановка и морският вятър, пронизващ до кости дори когато по пладне слънцето ярко грееше. Убеди брат си, а той — компанията, че трябва да му осигури прилична къща с мебелировка от Англия. Постави го като въпрос на влияние и достойнство — недопустимо бе представителят на толкова важна фирма да търси подслон в някакъв жалък хотел. Осемнадесет месеца след това, когато малката Елайза влезе в живота им, братът и сестрата обитаваха голяма къща на хълма Серо Алегре. Мис Роуз бе заточила бившия любовник в запечатано отделение на паметта си и всецяло се бе отдала на завоюването на привилегировано положение сред местното общество. През следващите години Валпараисо се разрасна и се модернизира със същата бързина, с която тя обърна гръб на миналото и се превърна в цъфтящата, наглед щастлива жена, пленила единайсет години по-късно Джейкъб Тод. Лъжемисионерът не бе първият, когото тя щеше да отблъсне, защото бракът изобщо не я интересуваше. Бе открила незаменимо средство, за да продължи любовния си роман с Карл Брецнер, съживявайки всеки миг от взаимната им гибелна страст, както и други блянове, родени в тишината на самотните й нощи.

Любовта

Никой не знаеше по-добре от мис Роуз какво става в заболялата от любов душа на Елайза. Тя веднага се досети кой беше мъжът, защото само слепец не би забелязал връзката между безразсъдното държане на девойката и посещението на чиновника на брат й със скъпоценните сандъци за Фелисиано Родригес де Санта Крус. Първата й мисъл бе направо да зачеркне младежа като жалък неудачник, но скоро осъзна, че самата тя усеща опасната му притегателна сила и не може да го забрави. Естествено, най-напред обърна внимание на кърпените му дрехи и мрачната му бледност, но още при следващия поглед оцени трагичното му обаяние на прокълнат поет. Докато бродираше ядосано в салончето за шев, мислите й не се откъсваха от непредвидения обрат на съдбата, осуетил намеренията й да осигури на Елайза отстъпчив и заможен съпруг. В главата си плетеше примки, за да задуши тази любов още преди да се е разгоряла — да изпрати Елайза в девически пансион в Англия или в Шотландия при престарялата леля, или пък да издаде истината в присъствие на брат си, та той да се отърве от своя сътрудник. Но въпреки всичко, изцяло против волята й, в дълбините на сърцето й покълваше тайното желание Елайза да изживее докрай увлечението си и да запълни ужасната празнота, оставена преди осемнайсет години в нейния собствен живот от виенския тенор.

За Елайза обаче времето се точеше с потресаваща мудност сред стихията на обладалите я смесени чувства. Нямаше представа дали е вечер или сутрин, дали е вторник или петък, дали откак се бе запознала с момъка, са изминали няколко часа или няколко години. Внезапно усещаше как кръвта й кипва или пък по кожата й избиват обриви, които се заличаваха тъй бързо и необяснимо, както се явяваха. Навред съзираше образа на своя любим — в сенките по ъглите, в очертанията на облаците, в чашата чай и особено насън. Не знаеше как се казва и не смееше да попита Джереми Съмърс, защото се боеше да не предизвика вълна от подозрения, но по цели часове търсеше най-подходящото име за него. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого за любовта си, да обсъди всяка подробност от краткото посещение на младежа, да размисли за всичко премълчано, за това, което трябваше да си кажат, и онова, което бяха си казали с погледите, изчервяванията и помислите си, ала нямаше на кого да се довери. Липсваше й капитан Джон Съмърс, вуйчото с душа на морски разбойник, най-магнетичният човек от нейното детство, единственият способен да я разбере и да й помогне в сегашното изпитание. Не хранеше никакво съмнение, че ако научи, Джереми Съмърс ще поведе безмилостна война срещу скромния служещ във фирмата, но не можеше да предугади отношението на мис Роуз. Затова реши, че колкото по-малко се знае вкъщи, повече свобода на действие ще имат тя и бъдещият й годеник. Изобщо не й мина през ум вероятността той да не отвърне на чувствата й със същата сила, защото й се струваше съвсем невъзможно любов от такава величина да е поразила единствено нея. Най-елементарната логика и справедливост показваха, че някъде в града той изживява същото сладостно страдание.

Елайза се криеше и докосваше тялото си по тайни, неизследвани дотогава места. Притваряше клепачи и неговата ръка започваше да я гали с лекотата на птица, неговите устни целуваше тя в огледалото, него прегръщаше през кръста вместо възглавницата, неговия любовен шепот довяваше до слуха й вятърът. И сънят й не убягна от властта на Хоакин Андиета. Той надвисваше като огромна сянка и се нахвърляше върху нея, за да я погълне по хиляди безумни и вълнуващи начини. Влюбен, демон или архангел — това тя не знаеше. Не желаеше да се буди и се отдаваше в изстъпление на умението да влиза и да излиза от сънищата по свое желание, както я бе учила мама Фресия. Усвои това изкуство с такова майсторство, че въображаемият й любовник присъстваше до нея като наистина и можеше да го пипне, да го помирише и да чуе гласа му съвсем ясен и близък. Ако имаше как да спи непрекъснато, не би й трябвало нищо повече — би го обичала в постелята за вечни времена, мислеше си тя. Така щеше да се погуби в заслеплението на страстта, ако след седмица Хоакин Андиета не бе пристигнал у тях, за да прибере скъпия товар и да го изпрати на клиента на север.

Предната вечер тя разбра, че ще дойде, но не по вроден усет, нито по предчувствие, както щеше да заяви години по-късно, когато разказваше историята пред Дао Циен, а защото по време на вечеря чу как Джереми Съмърс даде указания на сестра си и на мама Фресия.

— Ще дойде да отнесе сандъците същият служител, който ги докара — подхвърли той мимоходом, без да подозира за урагана от чувства, развихрен от думите му по различни причини в душите на трите жени.

Елайза прекара сутринта на терасата, вторачена в пътя нагоре по хълма към дома й. По обед видя да наближава голямата каруца, теглена от шест мулета, сподирена от въоръжени работници на коне. Усети леден покой, сякаш бе умряла, и не забеляза, че мис Роуз и мама Фресия я следят от къщи.

— Толкова усилия да я възпитам, а тя се влюбва в първия непрокопсаник, появил се наоколо! — процеди мис Роуз през зъби.

Англичанката бе готова да стори всичко възможно, за да спре бедствието, но не бе убедена, че ще успее, защото знаеше колко упорита е първата любов.

— Аз ще предам стоките. Кажи на Елайза да се прибере вътре и не я пускай да излиза под никакъв предлог — разпореди се тя.

— И как ще стане това според вас? — тросна се мама Фресия.

— Заключи я, ако трябва.

— Заключете я вие, ако можете. Аз не се бъркам — промърмори прислужницата и се потътри навън.

Нямаше начин да попречат на Елайза да се приближи до Хоакин Андиета и да му предаде писмото си. Направи го съвсем открито, загледана в очите му с толкова свирепа решителност, че нито мис Роуз събра смелост да я задържи, нито пък мама Фресия — да се изпречи на пътя й. Двете жени проумяха, че магията е много по-силна, отколкото си мислят, и никакви заключени врати или заклинания няма да я спрат. Младежът също бе прекарал седмицата, завладян от спомена за девойката, смятайки я за дъщеря на работодателя му Джереми Съмърс и следователно за напълно недостижима. Не предполагаше какво впечатление бе оставил и не се досещаше, че когато при неговото предишно посещение му поднесе паметната чаша сок, тя му бе признала любовта си. Затова, когато Елайза му подаде запечатания плик, го обхвана неописуем страх. Смутено пъхна писмото в джоба си и продължи да надзирава работата по товаренето на сандъците в колата, а ушите му горяха, дрехите му подгизваха от пот и по гърба му пробягваха студени тръпки. Изправена, неподвижна и безмълвна, Елайза го наблюдаваше втренчено от няколко крачки разстояние, без да обръща внимание на гневния вид на мис Роуз и на съкрушеното лице на мама Фресия. Когато привързаха към каруцата и последния сандък, а мулетата обърнаха колата, за да се спуснат надолу по хълма, Хоакин Андиета се извини пред мис Роуз за безпокойството, сбогува се с Елайза, кимайки бегло с глава, и побърза да се махне час по-скоро.

Записката съдържаше само два реда и уточняваше къде и как да се срещнат. Планът й бе толкова прост и дързък, че всеки би я сметнал за извънредно опитна в безсрамията — Хоакин трябваше да дойде след три дни в параклиса „Богородица Вечна Помощница“, издигнат за подкрепа на минаващите пътници на склона на Серо Алегре, недалеч от дома на Съмърсови. Елайза избра мястото поради близостта му, а деня — защото бе сряда. Мис Роуз, мама Фресия и прислугата щяха да са заети с вечерята и никой нямаше да забележи, ако тя се отлъчи за малко. След заминаването на огорчения Майкъл Стюард вече нямаше повод за увеселения, пък и преждевременната зима не предразполагаше към забави, но мис Роуз поддържаше обичая, за да пресече клюките, плъзнали по неин адрес във връзка с морския офицер. Да отмени музикалните сбирки в отсъствие на Стюард би било равносилно да признае, че той е бил единствената причина за тях.

В седем часа Хоакин Андиета вече бе застанал нетърпеливо на поста си. Отдалеч виждаше отблясъците на осветената къща, върволицата коли с гостите и запалените фенери на кочияшите, останали на пътя. На няколко пъти трябваше да се крие от нощните пазачи, отбили се да проверят лампите в параклиса, загасени от вятъра. Малката четириъгълна постройка от кирпич, с боядисан дървен кръст най-отгоре, едва ли бе по-голяма от изповедалня, но вътре се издигаше гипсова статуя на Богородица. На поставка бяха наредени една до друга угаснали дарителни свещи и кана с повехнали цветя. Имаше пълнолуние, но по небето се носеха плътни облаци и на моменти съвсем затуляха лунната светлина. Точно в девет долови присъствието на девойката и съзря фигурата й, увита от глава до пети в тъмна наметка.

— Очаквах ви, госпожице — бе единственото, което му хрумна да промълви със съзнанието, че е кръгъл глупак.

— Цял живот съм те чакала — отвърна тя, без никакво колебание.

Свали наметката си и Хоакин видя, че е облечена празнично, но със запретнати поли и с галоши на нозете. Държеше в ръка белите чорапи и велурените пантофки, за да не ги изкаля по пътя. Черните й коси с път по средата бяха прибрани от двете страни в плитки, украсени с атлазени панделки. Седнаха в дъното на параклиса върху наметката, която тя разстла на пода, скрити зад статуята, смълчани, наблизо един до друг, но без да се докосват. В мекия полумрак те дълго не посмяха да се погледнат, поразени от взаимната близост, вдъхвайки един и същ въздух, обзети от огън въпреки вятъра, който грозеше да ги остави на тъмно.

— Казвам се Елайза Съмърс — рече най-сетне тя.

— А аз — Хоакин Андиета — отвърна той.

— Мислех, че се казваш Себастиан.

— Защо?

— Защото приличаш на свети Себастиан, мъченика. Не ходя в папистката църква, протестантка съм, но мама Фресия ме е водила няколко пъти, за да изпълни свои обети.

С това разговорът приключи, тъй като не намериха какво повече да си кажат, само се поглеждаха крадешком и се изчервяваха едновременно. Елайза усещаше неговия мирис на сапун и пот, но не се осмеляваше да доближи нос, както й се искаше. В параклиса се чуваше само шумоленето на вятъра и учестеното дишане на двамата. След няколко минути тя обяви, че е време да се прибира у дома, преди да са забелязали отсъствието й, и се разделиха, като си стиснаха ръце. Така се виждаха през следващите седмици, винаги в сряда, но по различно време и за кратко. С всяка нова трепетна среща потъваха все по-неудържимо в опиянението и мъките на любовта. Забързано си казаха най-необходимото, защото думите им се струваха губене на време; не след дълго се хванаха за ръце и продължиха да разговарят, постепенно приближавайки телата си, както се сближаваха и душите им, докато вечерта на петата сряда се целунаха по устните, най-напред, за да опитат, след туй, за да се опознаят, и най-сетне се отдадоха на насладата и отприщиха напълно изгарящия ги плам. Вече бяха споделили накратко съдържанието на шестнайсетте години на Елайза и двайсет и едната на Хоакин. Поспориха за невероятната кошница с батистените чаршафи и визоновата завивка, както и за сандъка от марсилски сапун и Андиета изпита облекчение, че тя не е дъщеря на никого от Съмърсови, а е с неизяснен произход като него самия, макар въпреки всичко да ги делеше истинска пропаст в обществено и икономическо отношение. Елайза узна, че Хоакин е плод на краткотрайна любов — баща му се бе изпарил със същата бързина, с каквато бе посял семето си, и момчето бе расло, без да научи кой е той, с презимето на майка си, а положението му на копеле го бе спъвало на всяка крачка. Семейството отлъчило опозорената дъщеря и не пожелало да чуе за незаконороденото дете. Дядото, бабата и чичовците — търговци и чиновници от задръстената с предразсъдъци средна класа, живеели през няколко улици в същия град, но пътищата им никога не се пресичали. В неделя ходели в една и съща църква, но по различно време, защото бедняците не присъствали на обедната литургия. Белязан като с клеймо, Хоакин не играел в същите градини, нито учел в същите училища като братовчедите си, а само износвал изхвърлените им дрешки и играчки, препращани по обиколни пътища от състрадателна леля до прокудената сестра. Майката на Хоакин Андиета не бе имала късмета на мис Роуз и бе платила за прегрешението си много по-скъпо. Двете жени бяха почти на една възраст, но англичанката изглеждаше млада, а другата бе похабена от нищетата, безсилието и тъжния занаят да бродира чужди булчински чеизи под светлината на свещта. Ала лошият късмет не бе накърнил достойнството й и тя бе възпитала сина си според непоклатимите правила на честта. Хоакин се бе приучил от много рано да крачи с вдигната глава и да се бори срещу най-малкия намек за подигравка или съжаление.

— Някой ден ще изведа майка си от онзи коптор — зарече се той, когато двамата с Елайза си шепнеха в параклиса. — Ще й осигуря достоен живот, какъвто е имала, преди да изгуби всичко.

— Тя не е изгубила всичко. Има син — отвърна Елайза.

— Аз съм нейното нещастие.

— Нещастието е, че се е влюбила в лош човек. Ти си нейното спасение — отсече тя.

Срещите на младите бяха много къси, винаги по различно време и мис Роуз не бе в състояние да поддържа денонощен надзор. Усещаше, че нещо става зад гърба й, но не й достигна коварство, за да затвори Елайза под ключ или да я отпрати извън града, както й диктуваше дългът, а освен това предпочете да не споделя подозренията си с Джереми. Допускаше, че Елайза и любимият й си разменят писма, но не успя да залови нито едно, макар че предупреди цялата прислуга да бъде нащрек. Писма наистина имаше, и то толкова невъздържани, че ако ги бе прочела, мис Роуз би се смаяла. Хоакин не ги изпращаше, а ги връчваше на Елайза при всяка среща. В тях с трескави думи изливаше пред нея всичко, което от гордост и от свян не смееше да произнесе очи в очи. Тя ги криеше в кутия, заровена в земята в малката градина край къщи, където всеки ден се преструваше, че окопава билките на мама Фресия. Тези страници, препрочитани хиляди пъти в откраднати мигове, бяха основната храна за нейната отдаденост, защото разкриваха у Хоакин Андиета неподозирана при личното общуване черта. Сякаш ги бе писал друг човек. Надменният, суров и изтерзан младеж, неизменно готов да се отбранява, който я прегръщаше като обсебен и бързаше да се отдръпне, като че допирът й го изгаря, на хартия отключваше душата си и обрисуваше чувствата си като поет. По-късно, когато в продължение на години Елайза щеше да се скита подир неясните следи на Хоакин Андиета, писмата щяха да бъдат единствената й връзка с истината, неопровержимото доказателство, че буйната им любов не е рожба на нейното юношеско въображение, а бе съществувала в действителност като кратък благослов и дълго изтезание.

След първата сряда в параклиса болезнените чревни спазми на Елайза отминаха безследно и нищо в поведението й и вида й не подсказваше за нейната тайна, освен възбудения блясък в очите и малко зачестилите прояви на дарбата й да става невидима. Понякога сякаш бе на няколко места едновременно, всявайки смут у всички, друг път никой не можеше да си спомни къде и кога я е виждал, но тъкмо в мига, когато започваха да викат името й, тя добиваше плът, изненадана, че я дирят. Понякога си седеше в салончето за шев при мис Роуз или готвеше нещо край мама Фресия, но бе толкова тиха и прозрачна, че двете жени губеха представа, че е до тях. Присъствието й бе леко, едва доловимо и когато се отдалечаваше, по цели часове не забелязваха, че я няма.

— Приличаш на привидение! Омръзна ми да те търся. Няма да излизаш от къщи и ще стоиш до мен — често й се караше мис Роуз.

— Не съм мърдала оттук цял следобед — обясняваше невъзмутимо Елайза, появявайки се неусетно в някой ъгъл с книга или ръкоделие в ръце.

— За бога, момиче, вдигай повече шум! Как ще те видя, ако се спотайваш като зайче — на свой ред се оплакваше мама Фресия.

Елайза се съгласяваше, а сетне правеше каквото си науми, макар да се стараеше да изглежда послушна, за да не й се сърдят. За няколко дни доби поразително умение да преплита нишките на действителността, сякаш цял живот се бе упражнявала в магьосничество. Безсилна да я хване в противоречие или да я изобличи в явна лъжа, мис Роуз реши да спечели доверието й и току подхващаше разговори на любовни теми. Поводи никога не липсваха — клюки за приятелките им, любовни романи, известни и на двете, съдържанието на новите италиански опери, вече запаметено наизуст, — но Елайза не отронваше и дума, издаваща чувствата й. Тогава мис Роуз напразно затърси из къщи предателски знаци, прерови дрехите и стаята на девойката, преобърна наопаки всички нейни кукли, музикални кутийки, книги и тетрадки, но не откри дневника й. Дори да бе успяла да го намери, щеше да остане разочарована, защото на страниците му не се споменаваше нищо за Хоакин Андиета. Елайза пишеше само за да си припомня. В дневника й имаше какво ли не — от постоянните съновидения до безкрайния списък от готварски рецепти и домашни съвети, например как се угоява кокошка или как се премахват мазни петна. Записани бяха и предположенията около произхода й, скъпата кошница и сандъка от марсилски сапун, но нито дума относно Хоакин Андиета. Не се нуждаеше от дневник, за да си спомня за него. Едва няколко години по-късно щеше да започне да описва на белите листи любовните им срещи в сряда.

Най-накрая една нощ младите хора се видяха не в параклиса, а в дома на Съмърсови. Преди да се реши на това, Елайза премина през безкрайни мъчителни съмнения, съзнавайки, че такава стъпка е безвъзвратна. Срещите насаме, без придружител, вече бяха достатъчни, за да изгуби честта си, най-скъпото богатство на девойката, без което за нея нямаше бъдеще. „Не е ли добродетелна, жената не струва нищо, никога няма да бъде съпруга и майка, най-добре да си върже камък на шията и да скочи в морето“ — бяха й повтаряли до втръсване. Разбираше, че няма никакви смекчаващи обстоятелства за прегрешението, което се готвеше да извърши, при това преднамерено, с умисъл. В два часа сутринта, когато целият град спеше и само нощните пазачи обикаляха и се взираха в мрака, Хоакин Андиета се промъкна като крадец през терасата на библиотеката. Там го очакваше Елайза, боса, по нощница, разтреперана от студ и страх. Хвана го за ръка и го поведе слепешком през къщата към една задна стаичка, където в огромни шкафове бяха прибрани дрехите на Съмърсови, а в разни кутии лежаха платовете и материалите за рокли и шапки, използвани многократно от мис Роуз в продължение на години. На пода, увити в домашно платно, бяха разстлани до следващия сезон пердетата от салона и трапезарията. Според Елайза това бе най-сигурното място, достатъчно отдалечено от другите помещения. Все пак, като предпазна мярка бе сипала валериан в чашката анасонов ликьор, която мис Роуз изпиваше преди лягане, и в чашата бренди, с която Джереми сядаше да пуши кубинската си пура след вечеря. Елайза познаваше всеки сантиметър от къщата, знаеше точно къде пука подът, как трябва да отваря вратите, за да не скърцат, и можеше да води Хоакин в тъмнината, без друга светлина освен собствената й памет. Той я последва послушно, побледнял от уплаха, глух за гласа на съвестта си, който, слят с майчиния глас, неумолимо му припомняше повелите на честта на достойния мъж. Никога няма да постъпя с Елайза, както баща ми е постъпил с мама, повтаряше си той, докато вървеше пипнешком, уловил ръката на девойката, съзнавайки, че всякакви разсъждения са безполезни, защото вече е победен от неукротимото желание, избухнало у него още от първия път, когато я видя. А в това време Елайза се разкъсваше между предупрежденията, отекващи в главата й, и естественото влечение с примамливите му изкушения. Нямаше ясна представа какво ще се случи в стаята с шкафовете, но се бе предала предварително.

Домът на Съмърсови, увиснал във въздуха като люшкан от вятъра маяк, не се поддаваше на отопление, въпреки мангалите, палени от прислугата през седем месеца в годината. Чаршафите бяха постоянно влажни от пронизващия лъх на морето и всички спяха с горещи грейки в леглата. Единственото уютно място бе кухнята, където непрекъснато бумтеше печка с дърва, огромно съоръжение, използвано за разни нужди. Зиме дървените греди пращяха, дъските се отковаваха и скелетът на къщата сякаш се готвеше да поеме на път по морето като стара фрегата. Мис Роуз тъй и не привикна с тихоокеанските бури, както не се приспособи и към земетресенията. Мощните трусове, които можеха да преобърнат света надолу с главата, настъпваха горе-долу веднъж на шест години и в тези случаи тя проявяваше изумително хладнокръвие, но обичайните потрепервания на земята, нарушаващи всекидневието, силно я разстройваха. Мис Роуз отказваше да държи порцелановите съдове и стъклените чаши на рафтове над самия под, както правеха чилийците, а когато кухненският шкаф се килваше и чиниите се пръсваха на парчета, проклинаше страната с цяло гърло. На приземния етаж се намираше дрешникът, където Елайза и Хоакин се любеха върху големия вързоп с кретонените пердета на цветя, окачани лете в салона вместо тежките завеси от зелено кадифе. Правеха любов, заобиколени от внушителните шкафове, кутиите за шапки и опакованите пролетни рокли на мис Роуз. Не ги смущаваха нито студът, нито миризмата на нафталин, защото те двамата се пренасяха отвъд битовите неудобства, отвъд опасните последици и отвъд своята собствена неопитност на невръстни животинчета. Не знаеха как се прави, но го измисляха в движение, замаяни, зашеметени, в пълно мълчание, направлявайки се неумело един друг. На двайсет и една години той беше девствен, както и тя. Четиринайсетгодишен бе решил да стане свещеник, за да зарадва майка си, но на шестнайсет за пръв път му попадна прогресивна литература, обяви се за враг на свещениците, но не и на религията, и се зарече да остане целомъдрен, докато изпълни намерението да изведе майка си от бордея. Според него това бе най-малката отплата за безбройните жертви от нейна страна. Въпреки своята непорочност и риска да бъдат изненадани, младите съумяха да намерят в тъмнината онова, което търсеха. Разкопчаха копчета, развързаха връзки, отърсиха от себе си срама и се откриха в голотата, поемайки дъха и слюнката на другия. Вдишваха неописуеми миризми и трескаво наместваха едно тук, а друго там с искрен стремеж да разгадаят загадките, да опознаят любимия докрай и да се хвърлят заедно в пропастта. Върху летните пердета останаха петна от гореща пот, девствена кръв и семенна течност, но никой от тях не забеляза тези знаци на любовта. В тъмнината едва успяваха да съзрат взаимно очертанията си и да преценят измеренията на наличното пространство, та да не съборят в устрема на прегръдките камарите кутии и рокли. Благославяха вятъра и дъжда по покривите, понеже заглушаваха скърцането на пода, и се учудваха как още не се е разбудила цялата къща от оглушителния галоп на сърцата им, тежкото им дишане и любовните им стенания.

На разсъмване Хоакин Андиета се измъкна пак през прозореца на библиотеката, а Елайза се прибра в леглото си без сили. Докато тя спеше, загърната в няколко одеяла, той вървя два часа в бурята надолу по хълма. Прекоси града незабелязано, без да го видят пазачите, и стигна до дома си тъкмо когато църковните камбани започнаха да бият, приканвайки за първата служба. Възнамеряваше да се промъкне вкъщи без шум, да се измие набързо, да смени яката на ризата и да отиде на работа в мокрия костюм, тъй като нямаше друг, но майка му го чакаше будна с вряла вода за чай от мате4 и препечен стар хляб както всяка сутрин.

— Къде беше, синко? — попита тя с такава печал, че не можа да я излъже.

— Открих любовта, мамо — отвърна той и я прегърна с грейнало лице.

Хоакин Андиета бе изтерзан от политически романтизъм, ненамерил почва сред тукашните практични и благоразумни люде. Бе фанатично предан на теориите на Ламене5, четени в посредствени мъгляви преводи от френски, също както трудовете на Енциклопедистите. Верен на учителя си, Хоакин бе привърженик на католическия либерализъм в политиката и на отделянето на църквата от държавата. Провъзгласи се за последовател на първите християни, по подобие на апостолите и мъчениците, и за враг на свещениците, изменили на Исус Христос и на неговото истинско учение, както се изразяваше, сравнявайки църковните дейци с пиявици, подхранвани от доверчивостта на миряните. Все пак се въздържаше да се впуска в подобни изказвания пред майка си, защото би я наскърбил до смърт. Смяташе се освен това за враг на олигархията, заради нейното тунеядство и разложение, и на правителството, тъй като то не представляваше интересите на народа, а на богатите, както с безброй примери можеха да докажат събеседниците му от книжарница „Сантос Торнеро“ и както сам той търпеливо обясняваше на Елайза, макар тя почти да не го слушаше, впечатлена повече от миризмата му, отколкото от неговите речи. Младежът бе готов да даде живота си и да блесне с безполезна слава в моментен изблик на героизъм, но изпитваше безпределен ужас да погледне Елайза в очите и да сподели чувствата си към нея. Започнаха редовно да правят любов поне веднъж седмично в стаята с шкафовете, превърнала се в тяхно гнездо. Разполагаха с толкова оскъдни ценни мигове, за да бъдат заедно, че на Елайза й се струваше нелепо да ги пропиляват във философстване — ако трябваше да говорят, предпочиташе да слуша за неговите предпочитания, за миналото му, за майка му или за плановете му да се ожени някой ден за нея. Би дала всичко, за да чуе с ушите си великолепните неща, които четеше в писмата. Да й каже той например, че би било по-лесно да се измерят помислите на вятъра или упорството на морските вълни край брега, нежели силата на неговата любов; че никога не ще настъпи зимна нощ, която да охлади неугасимия плам на неговата страст; че прекарва дните в блянове, а нощите в безсъници, измъчван безспир от безумието на спомените и отброявайки до изнемога часовете, които го делят от новата им прегръдка… Ти си моят ангел и моята гибел. Когато си до мен, изпадам в божествена самозабрава, няма ли те, пропадам в ада. Каква е тази твоя власт над мен, Елайза? Не споменавай за утре, нито за вчера, защото аз живея единствено в днешния миг, когато отново чезна в безкрайната нощ на твоите тъмни очи…

Откърмена с романите на мис Роуз и с поетите романтици, чиито стихове помнеше наизуст, Елайза се топеше от томителна радост при мисълта, че е превъзнасяна като богиня, и не забелязваше разминаването между разпалените излияния и действителната личност на Хоакин Андиета. В писмата той се преобразяваше в съвършения любовник, способен да опише въжделенията си с такова неземно вдъхновение, че вината и страхът изчезваха, отстъпвайки пред пълното тържество на сетивата. Никой не е обичал преди по този начин, те двамата са избрани измежду всички смъртни, за да изживеят неповторимата страст, твърдеше Хоакин на хартия и тя му вярваше. Въпреки това той се любеше набързо, като прегладнял, без да се радва на сладостта, като човек, поддал се на порока и измъчван от угризения. Не отделяше нужното време, за да опознае нейното тяло, нито да й отдаде своето, сякаш бе непрестанно пришпорван от физическото желание и от нуждата да се крие. Струваше му се, че времето все не им стига, макар Елайза да го уверяваше, че никой не влиза в дрешника нощем, че Съмърсови спят упоени, че мама Фресия също спи в колибата си отзад, в двора, а стаите на останалата прислуга са чак на тавана. Инстинктът разпалваше дързостта на девойката и я подтикваше да открива многобройните възможности за наслада, но и тя скоро се научи да се сдържа. Пред нейната предприемчивост в любовната игра Хоакин се затваряше в себе си, долавяйки някакъв упрек, обида или заплаха за своята мъжественост. Връхлитаха го най-страшни подозрения, понеже не си представяше подобна естествена чувственост у шестнайсетгодишно момиче, невидяло нищо извън четирите стени на дома си. Страхът от забременяване влошаваше положението, защото никой от двамата не знаеше как да се предпазят. Хоакин смътно се догаждаше за механизма на оплождането и предполагаше, че ако се отстрани навреме, ще избегнат опасността, но невинаги успяваше. Усещаше разочарованието на Елайза, но не знаеше как да я успокои и вместо да се опита да я утеши, веднага търсеше убежище в ролята си на мисловен наставник, от която черпеше сигурност. Докато тя копнееше да бъде приласкана или поне да отдъхне на рамото на любовника си, той й обръщаше гръб, обличаше се как да е и прахосваше останалото скъпоценно време, за да развива с нови доводи едни и същи политически идеи, повтаряни по сто пъти. След такива ласки Елайза се чувстваше още по-изтощена, но не смееше да го признае дори в най-скритите дълбини на съзнанието си, защото това би означавало да постави под въпрос смисъла на своята любов. Така попадаше в клопката на съчувствието и извиненията към своя любовник, като си внушаваше, че ако разполагаха с повече време и сигурно място, биха се любили добре. Много по-хубави от съвместното търкаляне бяха часовете, когато измисляше това, което не се бе случило, и нощите, когато сънуваше онова, което навярно щеше да се случи следващия път в стаята с шкафовете.

С всеотдайността, присъща на всички нейни действия, Елайза се посвети на задачата да идеализира любимия си, докато го превърна в натрапчива идея. Единственото й желание бе да му служи безусловно до края на дните си, да се жертва и да страда, за да докаже своето себеотрицание, и ако се наложи, да умре за него. Изпаднала в помрачение от магията на тази първа страст, тя не забелязваше, че не й отвръщат със същата взаимност. Избраникът й никога не присъстваше до нея напълно. Дори по време на най-разгорещените прегръдки върху купчината завеси, духът му витаеше някъде другаде, готов да отпътува или вече заминал надалеч. Разкриваше се само наполовина, мимолетно, като в отчайваща игра на сенки, но на сбогуване, когато тя бе на път да се разплаче от глад за любов, й връчваше някое от своите вълшебни писма. Тогава за Елайза цялата вселена се превръщаше в кристал, чието единствено предназначение бе да отрази нейните чувства. Подчинена на тежката задача на безграничното влюбване, тя не се съмняваше в своето пълно себеотдаване и затова не осъзнаваше раздвоението на Хоакин. Бе си измислила съвършен любовник и лелееше призрачната мечта с непреодолимо упорство. Въображението й допълваше непълнотата на прегръдките на любовника й, които я запращаха да се лута в мрачното небитие на незадоволеното желание.