Дъщеря на съдбата

Новината

На 21 септември, първия ден на пролетта по календара на мис Роуз, проветриха стаите, изнесоха на чист въздух дюшеците и завивките, лъснаха дървените повърхности на мебелите и смениха завесите в салона. Мама Фресия изпра кретонените пердета, като прие, че са препикани от мишки, и не каза нищо за засъхналите петна. Приготви на двора големи делви с гореща вода и разтворена кора от сапунено дърво, накисна пердетата за цял ден, колоса ги с оризова вода и ги простря да изсъхнат на слънце, сетне две жени ги изгладиха и когато станаха като нови, ги окачиха, за да посрещнат началото на сезона. В това време Елайза и Хоакин, безразлични към пролетната треска на мис Роуз, лудуваха върху зелените кадифени завеси, по-меки от кретонените. Студът отмина и нощите светлееха. Връзката им траеше вече три месеца и писмата на Хоакин Андиета, преливащи от поетични изрази и огнени уверения, доста се разредиха. Елайза долавяше, че любимият й сякаш отсъства и че тя нерядко прегръща неговия призрак. Въпреки мъчителното усещане за незадоволено желание и изтощителното бреме на толкова тайни, девойката си бе възвърнала привидното спокойствие. Прекарваше дните в предишните си занимания, отдадена на книгите и упражненията по пиано или заета с работа в кухнята и салончето за шев, без да показва никакво намерение да излиза от къщи, ала ако мис Роуз й предложеше, тръгваше с нея на драго сърце, сякаш нямаше да върши нищо по-важно. Лягаше и ставаше рано както винаги, хранеше се с апетит и изглеждаше здрава, но тези прояви на напълно редовен живот будеха сериозни подозрения у мис Роуз и мама Фресия. И двете не сваляха очи от нея. Не вярваха любовното заслепление да се е изпарило отведнъж, но тъй като изтекоха няколко седмици, а не забелязаха никакви необичайни признаци, постепенно отслабиха надзора. Може пък свещите и молитвите към свети Антоний да са подействали, надяваше се индианката. Може всъщност да не е било любов, помисли мис Роуз, макар и не особено убедено.

Новината за златото, открито в Калифорния, достигна до Чили през август. Най-напред плъзна като налудничав слух, пуснат от пияни моряци във вертепите на квартал „Алмендрал“, но няколко дни по-късно капитанът на шхуната „Аделаида“ разтръби, че половината от екипажа му е избягал от кораба в Сан Франсиско.

— Там злато има навсякъде, гребат го с лопати, хората са виждали късове колкото портокали! С малко сръчност всеки може да стане милионер! — разказваше той със задавен от въодушевление глас.

През януари същата година край мелницата на някакъв фермер швейцарец, на брега на Американската река, човек по презиме Маршал намерил във водата златна люспица. Лъскавото парченце, отприщило последвалото безумие, било открито девет дни след края на войната между Мексико и Съединените щати и подписването на мирния договор в градчето Гуадалупе Идалго. Когато новината се разнесла, Калифорния вече не принадлежала на Мексико. Преди да се разчуе, че крият в недрата си несметни съкровища, онези земи не интересували никого. За американците това били индиански пущинаци, а пионерите предпочитали да сложат ръка на Орегон, където смятали, че земеделието върви по-добре. Мексиканците пък решили, че калифорнийските чукари са свърталище на разбойници, и не си дали труда да заделят войска за отбраната им по време на войната. Не след дълго Сам Бранън, вестникар и мормонски проповедник, изпратен да разпространява своята вяра, вървял по улиците на Сан Франсиско и огласявал благата вест. Едва ли някой щял да му обърне внимание, защото името му било доста опетнено — носела се мълва, че е злоупотребил с божии пари, а когато мормонската църква поискала от него да ги върне, той отговорил, че ще го направи… срещу разписка с божия подпис, — ала думите му били подкрепени от шишенце, пълно със златен прах, което обикаляло от ръка на ръка и възпламенявало стари и млади. При възгласа „Злато! Злато!“ трима от всеки четирима мъже зарязвали всичко и хуквали към находищата. Затворили единственото училище, защото у дома не останали дори децата. В Чили новината отекна с не по-малка сила. Средната надница в страната възлизаше на двадесет сентаво на ден, а вестниците пишеха, че най-сетне са открили Елдорадо, бленувания град на конкистадорите, и че в него улиците са настлани с безценния метал: „Богатството на мините е като от приказките за Синдбад и за лампата на Аладин. Без преувеличение се смята, че дневната печалба е една унция чисто злато“, твърдяха публикациите и добавяха, че злато има достатъчно, за да забогатеят хиляди хора за десетилетия напред. Огънят на алчността лумна мигновено сред чилийците, миньори по душа, и още на следващия месец човешкият поток се понесе към Калифорния. Освен всичко друго, разстоянието бе наполовина по-кратко, отколкото пътят на несретниците, пристигнали през Атлантика. Пътуването от Европа до Валпараисо траеше три месеца, а до Калифорния оставаха още два. Разстоянието между Валпараисо и Сан Франсиско бе по-малко от седем хиляди мили, докато измерено от източния бряг на Северна Америка през нос Хорн достигаше почти двадесет хиляди. Това, както разсъждаваше Хоакин Андиета, даваше съществена преднина на чилийците, защото първите добиваха право на най-хубавите жили.

Фелисиано Родригес де Санта Крус направи същата сметка и реши незабавно да замине с петима от своите най-добри и най-верни миньори, като им обеща допълнително възнаграждение, за да се разделят със семействата си и да го последват в рискованото начинание. В рамките на три седмици стегна багажа си за неколкомесечен престой в северните земи на континента, според него пусти и диви. Имал голямо преимущество пред непредвидливите, поели на път с празни ръце мъже, поблазнени от мисълта за лесно забогатяване, без никаква представа за рисковете и трудностите; не възнамерявал да се претрепе като черноработник, затова отивал добре екипиран и водел със себе си надеждни хора — обясни той на жена си, която очакваше второто им дете, но настояваше да тръгне с него. Паулина смяташе да пътува с две от бавачките, готвача, жива крава и кокошки, за да осигурят мляко и яйца за децата по време на пътуването. Като никога обаче мъжът й отказа твърдо и не отстъпи. Мисълта да предприеме подобно пътешествие с цялото домочадие със сигурност можеше да се определи като лудост. Жена му си бе изгубила ума.

— Как се казваше онзи капитан, приятелят на мистър Тод? — прекъсна го насред дума Паулина, като крепеше чаша шоколад върху огромния си корем и дъвчеше пастичка с млечен крем по рецепта на монахините на света Клара.

— Джон Съмърс ли?

— Онзи, който говореше за параходите, защото му омръзнало да плава с платна.

— Същият.

Паулина се замисли, докато лапаше пастичка след пастичка, без да обръща никакво внимание на списъка от опасности, изреждани от мъжа й. Бе надебеляла и от крехката девойка, избягала някога от манастира с остригана глава, не бе останало почти нищо.

— Колко има в лондонската ми сметка? — попита тя най-накрая.

— Петдесет хиляди лири. Ти си много богата жена.

— Не са достатъчни. Ще ми дадеш ли назаем още два пъти по толкова с десетпроцентова лихва за срок от три години?

— Какви ги приказваш, за бога? За какъв дявол са ти толкова пари?

— За параход. Голямата печалба не е златото, Фелисиано, то си е обикновена жълта фъшкия. Голямата печалба са миньорите. В Калифорния ще им трябва всичко и ще плащат в брой. Нали казват, че параходите се движат напряко, не зависят от прищевките на вятъра и са по-големи и по-бързи? Платноходите са вече минало.

Фелисиано не се отказа от своите намерения, но опитът му го бе научил да не пренебрегва финансовите пророчества на жена си. Няколко нощи не можа да заспи. Разхождаше се в безсъницата из огромните салони на богаташката си къща, сред чували с храни, сандъци със сечива, бурета с барут и купчини оръжие за пътуването, като мереше и претегляше думите на Паулина. Колкото повече мислеше, толкова по-уместна му се струваше идеята да вложи капитал в превоза, но преди да вземе решение, се допита до брат си, негов съдружник във всичките му сделки. Той го изслуша със зяпнала уста и когато Фелисиано приключи с обясненията, се плесна по челото:

— По дяволите, братко! Как не ни е хрумнало досега!

През това време Хоакин Андиета, както и хиляди други чилийци на неговата възраст с най-различно положение в обществото, мечтаеше за торби със златен прах и разпилени по земята златни отломъци. Неколцина негови познати вече бяха заминали, включително и един от сподвижниците му от книжарница „Сантос Торнеро“ — млад либерал, който ругаеше богатите и изобличаваше най-гръмко от всички покварата на парите, но не устоя на изкушението и потегли, без да се сбогува с никого. За Хоакин Калифорния представляваше единствената възможност да изплува от мизерията, да изведе майка си от бедняшкото жилище и да потърси лек за болните й дробове, да се изправи пред Джереми Съмърс с вдигната глава и пълни джобове и да поиска ръката на Елайза. Злато, злато, което можеше да е негово! Мержелееха му се чувалите със златен прах, кошовете с огромните късове, банкнотите в джобовете, дворецът, който щеше да си построи, по-внушителен и с повече мрамори от клуб „Унион“, та да запуши устата на роднините, унижавали майка му. Виждаше се освен това на излизане от Старата базилика под ръка с Елайза Съмърс — най-честитите младоженци на земята. Трябваше само да събере смелост. Какво бъдеще му предлагаше Чили? В най-добрия случай щеше да брои стоките, преминаващи през кантората на Британската компания за внос-износ, докато остарее. Нямаше какво да губи, тъй като без друго не притежаваше нищо. Златата треска го побърка — не му се ядеше, не беше в състояние да спи, седеше като на тръни през цялото време, със занесен поглед, вперен в морето. Приятелят книжар му зае карти и книги за Калифорния и някаква брошурка за промиването на златото. Изчете я жадно, докато отчаяно пресмяташе как да изплати пътуването си. Съобщенията във вестниците бяха възможно най-примамливите: „В част от рудниците, наречени dry diggings, не е нужно друго сечиво, освен обикновен нож, за да се откърти рудата от скалата. Другаде рудата се отделя сама и се преработва с много проста машина, състояща се от обикновено дъсчено ведро с кръгло дъно, дълбоко около десет фута и широко около два фута в горната част. Тъй като не се изисква капитал, конкуренцията е голяма, но хора, които доскоро едва успявали да си набавят най-необходимото за месеца, вече притежават хиляди песо от безценния метал.“

Когато Андиета спомена за възможността да се отправи на север, майка му посрещна думите му зле, както и Елайза. Без някога да са се срещали, двете жени изрекоха едни и същи думи: ако ти заминеш, Хоакин, аз ще умра. И двете се постараха да изтъкнат безбройните заплахи в това начинание и му се заклеха, че предпочитат хиляди пъти най-крайната бедност заедно с него пред въображаемото богатство, заради което ще го изгубят завинаги. Майка му го увери, че няма да напусне старата къщурка дори да стане милионерка, защото там са приятелките й и на този свят няма къде другаде да отиде. Колкото до дробовете й, нищо не можело да се направи, рече тя, освен да чака да се прокъсат окончателно. Елайза на свой ред му предложи да избяга при него, ако не им позволят да се оженят. Ала той не ги слушаше, изпаднал в плен на умопомрачението си, уверен, че друга възможност няма да му се яви и че да я пропусне, ще бъде непростимо малодушие. Отдаде се на новата си болезнена страст със същото увлечение, с каквото по-рано бе пропагандирал либералните идеи, но му трябваха средства, за да осъществи плановете си. Не можеше да изпълни намерението си без известна сума за билета и за най-необходимото снаряжение. Отиде в банката да помоли за малък заем, но тъй като нямаше с какво да го обезпечи, а и външността му бе доста жалка, го отпратиха студено. За пръв път му хрумна да прибегне до роднините на майка си, с които дотогава не бе разменил и дума, но гордостта го възпря. Представата за бляскаво бъдеще не му даваше покой, с усилие смогваше да си върши работата и дългите часове в кантората се превърнаха в наказание. Застиваше с перото във въздуха, гледаше в белия лист, без да го вижда, и си повтаряше наизуст имената на корабите, плаващи на север. Нощите му се нижеха в неспокойни видения и тревожни безсъници, сутрин ставаше изтощен, а мислите му кипяха и допускаше грешки като новак. Около него възбудата добиваше размаха на истерия. Всички искаха да заминат, а онези, които не можеха да тръгнат лично, основаваха дружества, влагаха в набързо създадени компании или пращаха доверени пълномощници на свое място, с уговорката да делят печалбите. Първи поеха неженените, а не след дълго и семейните взеха да изоставят децата си и да се качват на корабите, без да погледнат назад, независимо от мрачните разкази за непознати болести, ужасни злополуки и кървави престъпления. Най-миролюбивите мъже поемаха риска да ги застрелят или наръгат с нож, най-здравомислещите забравяха за сигурността, постигната след дългогодишни усилия, и се впускаха в премеждията с цялото си безразсъдство. Някои даваха всичките си спестявания за пътен билет, други си плащаха пътя, като ставаха моряци или залагаха бъдещата си работа, и кандидатите бяха толкова много, че Хоакин Андиета не намери място на нито един кораб, въпреки че ден след ден разпиташе по кея.

През декември не издържа. Докато разнасяше по графи съдържанието на доставения в пристанището товар, както надлежно правеше всеки ден, промени числата в сметководната книга, а после унищожи истинските документи на пратката. Благодарение на счетоводния фокус изчезнаха няколко сандъка с револвери и патрони, пристигнали от Ню Йорк. През три последователни нощи момъкът съумя да надхитри охраната, да насили ключалките и да се промъкне в склада на Британската компания за внос-износ, за да опразни сандъците. Наложи се да се връща по няколко пъти, защото плячката тежеше. Първо изнесе оръжията, напъхани в джобовете и привързани за ръцете и краката му под дрехите, а после в торби измъкна патроните. Неведнъж нощните пазачи без малко да го видят, но късметът му проработи и успя своевременно да се изплъзне. Известно му бе, че разполага с няколко седмици, докато някой провери доставката и кражбата излезе наяве, а освен това съзнаваше, че много лесно ще проследят нишката между липсващите документи и подправените данни и ще установят кой е виновникът, но дотогава се надяваше да е в открито море. Натрупаше ли веднъж собствено богатство, щеше да изплати всичко с лихвите, защото единствената причина да стигне до подобно деяние, повтаряше си той непрестанно, бе отчаянието. Въпросът бе на живот и смърт — животът, както той го разбираше, бе в Калифорния, а да остане впримчен в Чили, бе равнозначно на бавна смърт. Част от придобивката продаде за нищожна сума в мизерните квартали край пристанището, а останалото — на приятелите си от книжарница „Сантос Торнеро“, като ги накара да обещаят тържествено, че ще опазят тайната. Тези разпалени идеалисти не бяха хващали оръжие през живота си, макар на думи да се готвеха от години за някакъв утопичен бунт срещу реакционното управление. Биха изменили на собствените си идеали, ако не купеха на черно револверите, особено при изгодната им цена. Хоакин Андиета задържа два револвера за себе си, решен да ги употреби, за да си пробие път, но не спомена пред другарите си за своите планове да отпътува. Същата вечер в задната стаичка на книжарницата и той положи дясната си ръка на сърцето и се закле в името на отечеството да пожертва живота си за правда и демокрация. На сутринта си купи третокласен билет за първия кораб, който вдигаше котва в близките дни, както и няколко чувала препечено брашно, фасул, ориз, захар, сушено конско месо и парчета сланина — ако разпределеше скъпернически всичко това, щеше криво-ляво да издържи пътуването. Малкото останали пари прикрепи на кръста си под стегнат пояс.

На 22 декември вечерта се сбогува с Елайза и с майка си и на другия ден тръгна към Калифорния.

Мама Фресия попадна на любовните писма случайно, докато скубеше лук в малката зеленчукова градина на двора и мотичката удари в тенекето. Не знаеше да чете, но един поглед й бе достатъчен, за да разбере какво е открила. Понечи да предаде писмата на мис Роуз, защото стигаше само да ги подържи в ръка, за да усети опасността, и бе готова да се закълне, че привързаният с панделка пакет тупти като живо сърце, ала обичта й към Елайза надделя над разума и вместо да иде при господарката, прибра писмата обратно в бисквитената кутия, скри я под широката си черна пола и въздишайки, се запъти към стаята на девойката. Завари Елайза да седи с изправен гръб и ръце в скута, сякаш бе на църква, загледана през прозореца към морето с толкова съкрушено изражение, че дори въздухът край нея тегнеше, изпълнен с прокоби. Мама Фресия положи кутията върху коленете й и напразно зачака обяснение.

— Този мъж е дявол. Ще ти донесе само беди — й рече най-сетне.

— Бедите вече започнаха. Преди шест седмици замина за Калифорния, а на мен ми спря мензисът.

Мама Фресия приседна на пода с подвити нозе, както винаги когато останеше без дъх, и взе да се олюлява напред-назад с тихи стенания.

— Мълчи, мамичко, мис Роуз ще те чуе — помоли Елайза.

— Дете от канавката! Копеле! Какво ще правим, момичето ми? Какво ще правим сега? — не спря да се вайка жената.

— Ще се оженя за него.

— Как, щом не е тук?

— Трябва да ида при него.

— Ох, Исусе Христе! Ти луда ли си? Ще ти намеря лек и след няколко дни ще си като нова.

Тя приготви отвара от пореч и кокоши курешки, накиснати и тъмна бира, даде на Елайза да пие от настойката по три пъти на ден, освен това я накара да прави седящи бани със сяра и й наложи корема с компреси от горчица. Вследствие на това Елайза прежълтя и плувна в непрестанна лепкава пот, вмирисана на гнили гардении, но след цяла седмица още нямаше никакви признаци на помятане. Мама Фресия заяви, че бебето е момче и очевидно е прокълнато, затуй се е вкопчило тъй за червото на майка си. Неволята надвишаваше силите й, тя бе сатанинско дело и само магьосницата, нейната учителка, можеше да надвие такава голяма злочестина. Още същия следобед помоли господарите да я пуснат да излезе и отново извървя пеш пътя до клисурата, за да застане със сведена глава пред престарялата сляпа знахарка. Носеше й в дар две купи сладко от дюли и патица, задушена с естрагон.

Врачката изслуша последните събития, кимайки отегчено, сякаш знаеше предварително какво се е случило.

— Казвах ви аз, вироглавството е много тежка болест — захваща се в мозъка и къса сърцето. Има разни вироглавства, любовното е най-лошото.

— Можеш ли да сториш нещо за девойчето, та да изхвърли копелето?

— За можене, мога. Но пак няма да оздравее. Ще трябва да върви подир човека си.

— Отишъл е много надалеч да търси злато.

— След любовното, най-тежкото вироглавство е заради златото — изрече прорицателката.

На мама Фресия й стана ясно, че няма начин да измъкне Елайза, да я отведе до дола при знахарката, там да й се направи аборт и да се приберат заедно, без мис Роуз да ги усети. Врачката бе на сто години и през последните петдесет не бе напускала схлупената си хижа, тъй че и тя не можеше да отиде до къщата на Съмърсови, за да се погрижи за момичето. Не оставаше друго решение, освен самата тя да свърши всичко. Старицата й връчи жилава пръчка от бамбук колиуе и някакъв тъмен зловонен мехлем, после й обясни подробно как да нанесе мазилото на пръчката и да я вдене в Елайза. Научи я и на думите на клетвата, предназначена да изтръгне дяволското изчадие и в същото време да опази живота на майката. Всичко трябвало да стане в петък, единствения подходящ ден от седмицата, подчерта тя. Мама Фресия се прибра много късно, без сили, с пръчката и помадата под наметката.

— Моли се, момиче, след две вечери ще те излекувам — съобщи тя на Елайза, когато й занесе чашата шоколад за закуска в леглото.

Капитан Джон Съмърс пристигна във Валпараисо тъкмо в деня, указан от знахарката. Бе вторият петък на февруари и лятото бе в разгара си. Заливът кипеше от усилен труд около петдесетината кораби, хвърлили котва в пристанището, а още съдове чакаха ред в открито море, за да се долепят до кея. Както винаги Джереми, Роуз и Елайза посрещнаха чаровния вуйчо, отрупан с новини и подаръци. Богаташите, надошли, за да разгледат корабите и да си купят контрабандни стоки, се провираха сред моряци, пътници, докери и митнически служители, а проститутките, застанали на пост на известно разстояние, предвкусваха скорошните печалби. През последните месеци, откак вестта за златото раздухваше користта на мъжете по всички брегове на света, корабите пристигаха и заминаваха с лудешка бързина и публичните домове едва смогваха да обслужат клиентите. Но най-безстрашните жени не се задоволяваха с благоприятния момент за работа във Валпараисо, а пресмятаха по колко ще изкарват в Калифорния, където, както се говореше, на всяка жена се падали по двеста мъже. Хората се препъваха в каруци, добитък и товари, звучеше реч на няколко езика, ехтяха корабните сирени и свирките на пазачите. Мис Роуз, с ухаеща на ванилия кърпичка пред носа, оглеждаше пътниците в лодките и търсеше любимия си брат, докато Елайза душеше въздуха и се мъчеше да разграничи и определи миризмите. Вонята на рибата, наслагана в големи кошове на слънце, се смесваше с тежкия дъх от изпражненията на товарните животни и човешката пот. Тя първа видя капитан Съмърс и усети толкова силно облекчение, че малко остана да се разплаче. Чакаше го от няколко месеца, вярвайки, че само той е способен да разбере нейните терзания, причинени от любовната мъка. Не бе споменала нито дума за Хоакин Андиета пред мис Роуз и още по-малко пред Джереми Съмърс, но бе сигурна, че другият й вуйчо, пътешественикът, когото нищо не можеше да изненада, нито да стресне, ще й помогне.

Щом капитанът стъпи на твърда земя, Елайза и мис Роуз се спуснаха радостно към него, той прегърна и двете през кръста с яките си ръце на корсар, вдигна ги едновременно и се завъртя като пумпал сред веселите писъци на мис Роуз и недоволните възгласи на Елайза, защото на нея й се доповръща. Джереми Съмърс му стисна ръката, питайки се как е възможно брат му изобщо да не се промени през последните двадесет години и да си е все така откачен.

— Какво има, малка моя? Видът ти не ми харесва — рече капитанът, вперил поглед в Елайза.

— Ядох зелени плодове, вуйчо — обясни му тя, като се опря на него, за да не падне от световъртежа.

— Знам, че не сте дошли на пристанището заради мен. Искате да си купите парфюми, нали? Ще ви кажа къде предлагат най-хубавите марки, направо от Париж.

В този момент някакъв непознат мина край него и неволно го бутна с куфара, който бе понесъл на рамо. Джон Съмърс се обърна ядосано, но когато го позна, нададе по обичая си шеговита ругатня и го дръпна за ръкава.

— Ела да те запозная със семейство си, китаецо — обърна се той сърдечно към него.

Елайза нескрито се загледа в чужденеца. Не бе виждала азиатец отблизо, а най-сетне пред очите й стоеше човек, роден в Китай, приказната страна, често споменавана в разказите на вуйчо й. Пред нея стоеше мъж на неопределена възраст, доста висок в сравнение с чилийците, макар редом с едрия английски капитан да приличаше на дете. Движенията му бяха неловки, лицето — гладко, тялото — слабо и момчешко, а в изтеглените му очи проблясваше стародавен поглед. Улегналата му сдържаност не се съчетаваше с детинския смях, бликнал у него от сърце, когато Съмърс го заговори. Беше облечен в панталон до над глезените и свободна блуза от груб плат, а на кръста си имаше пояс със затъкнат голям нож, беше обут в малки леки обувки, носеше овехтяла сламена шапка, а на гърба му висеше дълга плитка. Сведе няколко пъти глава за поздрав, без да свали куфара и без да погледне някого в очите. Мис Роуз и Джереми Съмърс, смутени от непосредственото държане на брат им с човек от несъмнено по-долна класа, не знаеха как да постъпят и отвърнаха с кратко сухо кимане. За ужас на мис Роуз, Елайза му протегна ръка, но непознатият се престори, че не я забелязва.

— Дао Циен е най-лошият готвач, когото съм имал, но умее да лекува почти всички болести, затова още не съм го изхвърлил през борда — засмя се капитанът.

Дао Циен направи нова поредица поклони, пак се усмихна без видима причина и веднага се отдалечи заднишком. Елайза се усъмни дали разбира английски. Зад гърба на жените Джон Съмърс прошепна на брат си, че китаецът може да му продаде опиум от най-добро качество, а също и прах от носорог против полово безсилие, ако реши да скъса с лошия навик на ергенския живот. Скрила лице зад ветрилото, Елайза се озадачи от чутите думи.

Същия ден следобед у дома по време на чая капитанът им раздаде подаръците: английски крем за бръснене, ножици от Толедо и хавански пури за брат му, гребени от костенурка и бродиран копринен шал за Роуз и както винаги накит за чеиза на Елайза. Този път й носеше перлена огърлица. Девойката му благодари развълнувано и я прибра в ковчежето си при другите украшения. В резултат на упорството на мис Роуз и на щедростта на вуйчо й Джон, булчинският сандък се пълнеше с ценности.

— Да събираш чеиз, ми се струва глупаво, особено ако нямаш годеник подръка — подкачи я капитанът. — Или вече се е явил някой на хоризонта?

Девойката размени ужасен поглед с мама Фресия, току-що влязла с чаения поднос. Капитанът замълча, но му се видя странно, че сестра му Роуз не си дава сметка за промените у Елайза. Явно от женската проницателност нямаше особена полза.

Остатъкът от следобеда премина в чудните разкази на капитана за Калифорния, макар той да не бе ходил по онези места след невероятното откритие и да твърдеше, че Сан Франсиско е доста невзрачна махала, разположена на брега на най-красивия залив на земята. В Европа и Съединените щати не се говорело за нищо друго, освен за златото, и шумотевицата вече достигнала чак до далечните брегове на Азия. И неговият кораб бил претъпкан с пътници за Калифорния, но повечето нищо не разбирали от минно дело, а мнозина не били виждали злато през живота си дори по зъбите. Нямало удобен, нито бърз начин да се стигне до Сан Франсиско и плаването траело месеци, и то с големи несгоди, обясни капитанът, ала по суша, през американския континент, при огромните разстояния и нападенията на индианците, пътуването било още по-дълго, а вероятността за оцеляване — по-малка. Някои се решавали да отидат с кораб до Панама, прекосявали провлака със салове по реките, пълни с опасни животни, и с мулета през тропическите гори, а след като стигнели тихоокеанския бряг, вземали друг кораб в северна посока. Понасяли дяволската жега, ухапванията на отровни паразити, рояците комари, холерата и жълтата треска, а освен това и ненадминатата човешка злина. Пътниците, успели да оцелеят след преходите през стръмните урви, където много от конете се подхлъзвали, и през тресавищата с дебнещите в тях опасности, попадали на другия бряг в лапите на разбойници, които ограбвали имуществото им, или на търгаши, които им вземали цяло състояние, за да ги откарат до Сан Франсиско, наблъскани като добитък в разнебитени кораби.

— Много ли е голяма Калифорния? — запита Елайза, като се стараеше гласът й да не издаде сърдечните й тревоги.

— Донеси картата, ще ти я покажа. Много по-голяма е от Чили.

— А как се стига до златото?

— Казват, че било навсякъде.

— А ако, да речем, човек реши например да намери някого в Калифорния…

— Ще е доста трудна задача — отвърна капитанът и се втренчи с любопитство в лицето на Елайза.

— Ще ходите ли там при следващото пътуване, вуйчо?

— Получих добро предложение и съм склонен да приема. Чилийски предприемачи замислят да установят редовна линия за превоз на товари и пътници до Калифорния. Трябва им капитан за техния параход.

— Значи ще те виждаме по-често, Джон! — възкликна Роуз.

— Но ти нямаш опит на параход — подхвърли Джереми.

— Нямам, но познавам морето по-добре от всеки друг.

Вечерта на уречения петък Елайза изчака къщата да утихне, за да се добере до колибата в най-отдалечения двор, където я чакаше мама Фресия. Измъкна се от леглото и заслиза боса, само в батистената си нощница. Не знаеше какъв лек й готвят, но със сигурност щеше да се измъчи — опитът й подсказваше, че всички лекарства са неприятни, но индианските бяха направо противни. „Не се бой, момиче, ще ти дам толкова ракия, че като изтрезнееш и дойдеш на себе си, няма да си спомняш за болката. Ще ни трябва обаче много платно, за да спрем кръвта“, бе рекла бавачката. Когато посрещаше любовника си, Елайза неведнъж бе прекосявала цялата къща по същия път в тъмнината и нямаше нужда от особена подготовка, но тази нощ се движеше бавно, спираше се и й се искаше да я изненада някое от добре познатите в Чили силни земетресения, да срине всичко, та да има сериозна причина да не се яви при мама Фресия. Усети нозете си ледени и по гърба й пробягаха тръпки. Не разбра дали е студ, страх от предстоящото изпитание, или пък е последното предупреждение на собствената й съвест. Още при първото подозрение за бременността бе доловила онзи глас, гласа на детето дълбоко вътре в утробата й — бе сигурна, че то зове за правото си на живот. Стараеше се да го заглуши и да не се замисля, защото бе в безизходица и когато състоянието й започнеше да личи, за нея нямаше да има надежда, нито прошка. Никой нямаше да прояви разбиране спрямо греха й и нямаше начин да възстанови изгубената си чест. Нито молитвите, нито свещите на мама Фресия щяха да предотвратят бедствието — любовникът й не можеше току-тъй да се върне от сред път и да се ожени за нея, преди бременността да е станала очевидна. Вече бе късно затова. Плашеше я мисълта, че ще свърши като майката на Хоакин, белязана от позорно клеймо, отхвърлена от семейството си, затънала в нищета и самота с извънбрачната си рожба. Не би понесла да я прогонят и предпочиташе направо да умре. А да умре можеше още тази нощ, в ръцете на добрата жена, която я бе отгледала и я обичаше повече от всеки друг на света.

Всички се прибраха по стаите си рано, само капитанът и мис Роуз се заседяха в салончето за шев и си шепнаха с часове. При всяко гостуване Джон Съмърс донасяше книги за сестра си, а на тръгване отнасяше някакви загадъчни пакети — Елайза предполагаше, че съдържат писанията на мис Роуз. Беше я виждала грижливо да увива тетрадките, след като ги бе изпълвала със сбития си почерк в следобедите на безделие. От уважение или от своеобразно неудобство никой не споменаваше за тях, също както не се говореше за бледите й акварели. Писането и рисуването се възприемаха като несъществени отклонения — без да са недостойни, те не заслужаваха и похвала. Съмърсови посрещаха с подобно безразличие и готварските умения на Елайза — опитваха ястията й мълчаливо, но променяха темата, ако някой от гостите заговореше за тях. В замяна на това Елайза получаваше незаслужени ръкопляскания за измъчените си изпълнения на пиано, макар те да служеха единствено за неумел акомпанимент на чуждото пеене. През целия си живот Елайза бе гледала наставницата си да пише, но никога не бе я питала какво пише, нито пък бе чула да се интересуват от това Джереми или Джон. Любопитно й бе да узнае защо вуйчо й отнася скришом тетрадките на мис Роуз, но без никой да й го каже, разбираше, че се докосва до една от основните тайни, крепящи семейното равновесие, и нарушаването й би срутило с един замах крехката постройка, обитавана от всички тях. Джереми и Роуз отдавна вече спяха в стаите си и Елайза предположи, че вуйчо й Джон е излязъл на кон след вечеря. Познаваше навиците на капитана и заключи, че е на гуляй при леконравните си приятелки, същите, които го поздравяваха по улицата, ако мис Роуз не беше с него. Знаеше, че при тях се танцува и се пие, но тъй като бе слушала да се намеква за проститутки само шепнешком, с недомлъвки, не й идваше на ум нищо по-непристойно. Мисълта, че някой върши за пари или за забава онова, което тя бе правила с Хоакин Андиета от любов, не се побираше в мозъка й. Според нейните предвиждания, Джон нямаше да се прибере до късно сутринта на следващия ден, затова изпита невъобразим ужас, когато на долния етаж някой я сграбчи в мрака. Усети топлината на едро тяло до своето, дъх на спирт и тютюн я лъхна в лицето и веднага позна вуйчо си. Опита да се отскубне, като трескаво запрехвърля в ума си обяснения задето е по нощница на това място по това време, но капитанът я поведе право към библиотеката, едва осветена през прозореца от слабите лунни лъчи. Накара я да седне в креслото от английска кожа на Джереми и затърси кибрит, за да запали лампата.

— Е, Елайза, казвай сега какво, по дяволите, става с теб — нареди той с тон, с какъвто никога не се бе обръщал към нея.

В миг на светкавично прозрение, Елайза осъзна, че капитанът няма да бъде неин съюзник, както се бе надявала. Обичайната широта на възгледите му в случая нямаше значение — ставаше ли дума за доброто име на семейството, той щеше да бъде верен на брат си и сестра си. Онемяла, девойката предизвикателно издържа на погледа му.

— Роуз казва, че си завързала любов с някакъв нехранимайко с пробити обуща. Вярно ли е?

— Виждала съм го два пъти, вуйчо Джон. Преди месеци. Дори не знам как се казва.

— Но не си го забравила, нали? Първата любов е като едра шарка — оставя следи завинаги. Срещахте ли се насаме?

— Не.

— Не ти вярвам. За глупак ли ме вземаш? Веднага се вижда колко си променена, Елайза.

— Не ми е добре, вуйчо. Ядох недозрели плодове и имам разстройство. Тъкмо отивах до клозета.

— Гледаш като разгонена кучка!

— Не ме обиждайте, вуйчо!

— Прости ми, дете. Знаеш колко те обичам — тревожа се за теб. Няма да позволя да съсипеш живота си. С Роуз съставихме чудесен план. Ходи ли те се в Англия? Ще уредя двете да заминете след месец, така ще успеете да си купите каквото е нужно за път.

— В Англия?

— Ще ви настаня в първа класа, като кралици, а в Лондон ще отседнете в чудесен пансион, на няколко пресечки от Бъкингамския дворец.

Елайза разбра, че двамата вече са решили съдбата й. Последното, което би си позволила, бе да тръгне в посока, обратна на Хоакин, и помежду им да се прострат два океана.

— Благодаря ви, вуйчо. Ще бъде прекрасно да видя Англия — рече с най-сладкия глас, който можа да натъкми.

Капитанът си наливаше бренди чаша след чаша, запали лулата и през следващите два часа й изреди преимуществата на живота в Лондон, където госпожица като нея ще има възможност да се събира с най-отбрано общество, да ходи по балове, на театър и на концерти, да си купува красиви рокли и да сключи подходящ брак. Вече беше на възраст да помисли за това. А не й ли се ходи до Париж или до Италия? Човек не бива да умре, без да е видял Венеция и Флоренция. Той ще се погрижи да задоволи мечтите й — нима не го е правил винаги? Светът е пълен с привлекателни, интересни мъже с добро положение и тя сама ще се увери в това, щом се измъкне от дупката на изгубеното пристанище, където е попаднала. Валпараисо не е място за хубаво и добре възпитано момиче като нея. Тя не е виновна, че се е влюбила в първия срещнат, защото води затворен живот. Колкото до онзи момък — как му беше името, чиновник при Джереми, нали? — скоро ще го забрави. Любовта, увери я вуйчото, неизбежно прегаря от само себе си или се изтръгва от корен, когато човек замине надалеч. Кой може да я посъветва за това по-добре от него? Както и да се погледне, той е опитен в заминаванията и в изпепелените страсти.

— Не знам за какво говорите, вуйчо. Мис Роуз е скалъпила цял любовен роман от чаша портокалов сок. Човекът дойде да докара някакви стоки, почерних го със сок, той го изпи и после си тръгна. Това е всичко. Нищо не се е случило и не съм го виждала повече.

— Ако е както казваш, имаш късмет. Няма да се наложи да си избиеш от главата тази приумица.

Джон Съмърс не спря да пие и да говори през цялата нощ, а Елайза, свита на коженото кресло, потъна в дрямка с мисълта, че в края на краищата небето се е вслушало в молитвите й. От страшния лек на мама Фресия я отърва не желаното земетресение, а нейният вуйчо. В колибата на двора индианката я чака през цялата нощ.

Сбогуването

В събота следобед Джон Съмърс заведе сестра си Роуз да разгледа парахода на Родригес де Санта Крус. Ако в близките дни преговорите се развиеха успешно, щеше да стане негов капитан и желанието му да изостави платноходите щеше най-сетне да се изпълни. По-късно гостуваха на Паулина в салона на Английския хотел, където бе отседнала. Бе пристигнала от север, за да осъществи намеренията си, докато мъжът й вече от няколко месеца се намираше в Калифорния. Благодарение на постоянното движение на кораби в двете посоки съпрузите непрекъснато си пишеха писма и в тях уверенията във взаимна обич бяха изтъкани от търговски съображения. С вродения си усет Паулина реши да привлече Джон Съмърс в своето начинание. Смътно си спомняше, че е брат на Джереми и Роуз Съмърс, чужденците, посещавали няколко пъти имението на баща й, ала капитана бе виждала веднъж и бе разменила с него не повече от една-две учтиви думи. Изборът й се опираше единствено на общото им приятелство с Джейкъб Тод, но през последните седмици тя направи проучвания и остана много доволна от събраните отзиви. Капитанът се ползваше с изключително добро име сред хората от своя занаят и в търговските кантори. Опитът и думата му заслужаваха повече доверие от обичайното през тези дни на повсеместна неразбория, когато всеки можеше да наеме каква да е черупка, да основе компания с шепа луди глави и да вдигне котва. По този начин действаха всякакви мошеници с полуразнебитени гемии, но това нямаше особено значение, тъй като в Калифорния дружествата бързо се разтуряха, всички зарязваха корабите и хукваха към златните находища. Паулина обаче залагаше на дългосрочни цели. Първо на първо, не бе принудена да се съобразява с чужди изисквания, защото нейни съдружници бяха само мъжът й и деверът й, а освен това по-голямата част от капитала принадлежеше лично на нея, тъй че разполагаше с пълна свобода да взема решения. Немного големият параход, кръстен от нея „Фортуна“, бе порил доста дълго морските вълни, но беше в безупречно състояние. Паулина нямаше нищо против да плаща добре на моряците, за да не избягат подир сбирщината от златотърсачи, но съзнаваше, че без твърдата ръка на умел капитан високите надници не бяха достатъчни, за да поддържат реда на борда. Мъжът й и деверът й възнамеряваха да изнасят миньорски сечива, дървен материал за жилища, работни дрехи, домашни потреби, сушено месо, зърнени храни, фасул и други трайни продукти, но щом стъпи във Валпараисо, тя разбра, че мнозина са си наумили същото и конкуренцията ще е жестока. Огледа се наоколо и видя очебийното изобилие на зеленчуци и плодове на щедрото лято. Предлагаше се повече, отколкото бе възможно да се продаде. Зеленчуците растяха по дворовете, а дръвчетата се огъваха под тежестта на плода и малцина бяха готови да плащат за нещо, получавано дотогава даром. Спомни си за бащиния имот, където реколтата гниеше по земята, понеже никой не си даваше труд да я прибере. Ако успееше да прекара такъв товар до Калифорния, щеше да е по-ценен от самото злато, заключи тя. Свежи продукти, чилийско вино, лекарства, яйца, скъпи дрехи, музикални инструменти и — защо не? — театрални представления, оперети, сарсуели6. Сан Франсиско посрещаше всекидневно стотици новодошли. Засега това бяха несретници и бандити, но несъмнено щяха да пристигнат и заселници от другия край на Съединените щати, честни земеделци, адвокати, лекари, учители и всякакви почтени люде, готови да се установят там със семействата си. Има ли жени, ще има и цивилизация, а щом цивилизацията навлезе в Сан Франсиско, моят параход ще бъде на място с всичко необходимо, реши Паулина.

Тя прие капитан Джон Съмърс и сестра му Роуз на чай, когато обедният пек бе понамалял и откъм морето се надигаше прохладен ветрец. Бе облечена прекалено скъпо за скромното пристанищно общество, от глава до пети в муселин и кремави дантели, с венец от къдрици над ушите и повече накити от допустимото за този час на деня. Бавачка в униформа държеше палавото й двегодишно момченце, докато тя поднасяше парченца торта към муцунката на космато кученце, свито в нозете й. Първият половин час премина в опознаване, пиене на чай и спомени за Джейкъб Тод.

— Какво стана с нашия добър приятел? — запита Паулина, защото никога не забравяше помощта на особняка англичанин в любовната й история с Фелисиано.

— От доста време не съм чувал за него — отговори капитанът. — Преди няколко години замина с мен за Англия. Беше доста потиснат, но морският въздух му се отрази благотворно и когато пристигнахме, си бе възвърнал доброто настроение. Според последните ми сведения, се готвел да създаде утопична колония.

— Да създаде какво? — възкликнаха в един глас Паулина и мис Роуз.

— Група, отделена от обществото, със собствени закони и управление, ръководена от принципите на равенството, свободната любов и съвместния труд, доколкото разбрах. Поне така ми обясняваше през цялото време, докато пътувахме.

— Той е по-смахнат, отколкото го смятахме — заяви мис Роуз с известно съчувствие към предания си кандидат.

— Винаги обявяваме за смахнати хората със собствен начин на мислене — отбеляза Паулина. — Самата аз имам идея и бих желала да я обсъдим с вас, капитан Съмърс. Вече огледахте „Фортуна“. За колко време би стигнала с пълна пара от Валпараисо до залива Пенас?

— До залива Пенас? Това е на юг от юга!

— Така е. По-надолу от Пуерто Айсен.

— Но какво ще търся там? Нататък има само острови, гори и дъжд, госпожо.

— Познавате ли онези места?

— Да, но мислех, че ще пътувам до Сан Франсиско.

— Опитайте от тези пастички, превъзходни са — прикани ги тя, като галеше кученцето.

Докато Джон и Роуз Съмърс разговаряха с Паулина в салона на Английския хотел, Елайза крачеше до мама Фресия в квартал „Алмендрал“. По това време започваха да пристигат учениците и гостите за сбирката в танцовата школа и по изключение мис Роуз й бе разрешила да отиде за няколко часа, придружавана от бавачката. Обикновено не я пускаше да ходи в школата без нея, но учителят по танци предлагаше спиртни напитки едва след залез-слънце и в ранните следобедни часове буйните младежи стояха надалеч. Елайза, решена да се възползва от единствената възможност да излезе на улицата без мис Роуз, замоли индианката да й помогне да изпълни плана си.

— Благослови ме, мамичко. Трябва да стигна до Калифорния и да потърся Хоакин — увещаваше я тя.

— Къде ще ходиш сама, и то бременна? — ахна ужасена бавачката.

— И да не ми помогнеш, пак ще замина!

— Ще обадя всичко на мис Роуз!

— Ако й кажеш, ще се убия. А после ще ти се явявам всяка нощ и ще те мъча, докато си жива, кълна ти се — отвърна девойката ожесточено и твърдо.

Предния ден бе видяла на пристанището как група жени се пазаряха да ги качат на един кораб. Изглеждаха съвсем различно от обичайните минувачки в града, лете и зиме увити в черни наметки, затова предположи, че са от развратниците, с каквито се веселеше вуйчо й Джон. „Това са развалени жени, лягат с мъже за пари и ще отидат право в пъкъла“, й бе обяснила някога мама Фресия. Бе доловила и откъслечни думи, когато веднъж капитанът разказваше на Джереми Съмърс за чилийките и перуанките, които заминавали за Калифорния с намерението да измъкнат златото от миньорите, но нямаше представа как става това. Ала щом онези жени можеха да пътуват сами и да оцелеят без чужда помощ, тя също щеше да се справи, заключи Елайза. Пристъпваше бързо, с разтуптяно сърце, полускрита зад ветрилото, изпотена от декемврийската горещина. В малка кадифена торбичка носеше накитите от чеиза си. Новите й ботинки се оказаха истинско мъчение, корсетът я стягаше в талията, а от вонята, лъхаща от откритите канавки, по които се стичаха нечистотиите на града, й се гадеше още повече, ала вървеше изправена, както бе възпитана през годините, когато пазеше равновесие с книга върху главата и свиреше на пиано с привързана към гърба метална пръчка. Мама Фресия пъшкаше и негодуваше на своя език и едва смогваше да я настигне с разширените вени и тлъстините си. Къде отиваме, момиче, за бога? Но Елайза не бе в състояние да й отговори, понеже не знаеше. Едно бе ясно — нямаше как да заложи скъпоценностите и да си купи билет за Калифорния, защото вуйчо й Джон непременно щеше да научи. Въпреки че всеки ден тук хвърляха котва десетки кораби, Валпараисо бе малък град и на пристанището всички познаваха капитан Джон Съмърс. Девойката не разполагаше и с лична карта, още по-малко с паспорт, а и не бе възможно да получи документи, тъй като тъкмо тогава легацията на Съединените щати в Чили бе затворена поради нещастната любов на американския дипломат към някаква чилийска дама. Елайза реши, че единственият начин да последва Хоакин Андиета в Калифорния бе да се промъкне тайно на някой кораб. Вуйчо й Джон разказваше, че понякога, с помощта на човек от екипажа, на борда се качвали нередовни пътници. Навярно някои успявали да се укрият по време на пътуването, други умирали и труповете им били изхвърляни незабелязано в морето, но ако ги видел, той наказвал по равно и пътника, и неговите съучастници. В такива случаи, споделяше вуйчо й, налагал с най-голяма строгост неоспоримата си власт като капитан — в открито море не съществували други закони и правосъдие, освен неговите.

Повечето от нелегалните сделки на пристанището според вуйчо й се сключвали в кръчмите. Елайза никога не бе стъпвала по такива места, но видя женска фигура да се отправя към близкото заведение и разпозна една от жените, които предния ден на кея искаха да се качат на кораба. Беше млада и закръглена, с две черни плитки, спуснати на гърба, облечена бе в памучна пола и бродирана блуза, с кърпа на раменете. Елайза я последва, без да се колебае, а мама Фресия остана на улицата да нарежда: „Там влизат само уличници, момичето ми, това е смъртен грях!“ Елайза бутна вратата и й трябваха няколко минути, за да се нагоди към полумрака и застоялия въздух, наситен с мирис на тютюн и вкисната бира. Пивницата бе препълнена с моряци и всички погледи се насочиха към тях двете. За миг настъпи напрегнато мълчание, а после избухна хор от освирквания и просташки закачки. Другата жена си проправи войнствено път, раздавайки удари наляво и надясно, когато някой правеше опит да я докосне, но Елайза се заизмъква назад слепешката, ужасена, без да разбира какво става и защо мъжете крещят. Стигна до вратата, но се сблъска с нов клиент, който тъкмо влизаше. Човекът възкликна нещо на непознат език и я задържа, когато тя се подхлъзна по пода. Като я видя, човекът се стъписа — Елайза, с целомъдрената си рокля и ветрилото нямаше никакво място там. На свой ред и тя го погледна и веднага позна готвача китаец, когото вуйчо й им бе представил предния ден.

— Дао Циен? — заговори го тя, признателна на добрата си памет.

Човекът я поздрави с долепени пред лицето длани и няколко поклона, докато в салона дюдюканията продължаваха. Двама моряци се надигнаха и олюлявайки се, приближиха към тях. Дао Циен посочи на Елайза изхода и излязоха.

— Мис Съмърс? — попита той навън.

Елайза кимна, но не успя да каже нищо, защото ги прекъснаха двамата моряци, надвесени на вратата, видимо пияни, готови за свада.

— Как смееш да досаждаш на прекрасната госпожица, мръсен китаецо? — викнаха заплашително.

Дао Циен сведе глава, обърна се и понечи да се отдалечи, но един от мъжете го настигна сграбчи го за плитката и я дръпна, докато другият фъфлеше ласкателства с тежък дъх на вино в лицето на Елайза. Бърз като котка, китаецът се извъртя и застана срещу нападателя си. Държеше огромния нож в ръка и на лятното слънце острието святкаше като огледало. Мама Фресия нададе вой и тутакси ритна като кон по-близкия моряк, сграбчи Елайза за лакътя и въпреки дебелината си хукна с неподозирана пъргавина надолу по улицата. Тичаха няколко пресечки, надалеч от квартала на разврата, и спряха чак на площадчето „Сан Агустин“, където мама Фресия се стовари разтреперана на най-близката пейка.

— Ох, момичето ми! Научат ли господарите, ще ме убият. Да се прибираме тозчас!

— Не съм свършила работата, за която дойдох, мамичко. Трябва да се върна в кръчмата.

Мама Фресия застана пред нея със скръстени ръце и решително отказа да помръдне, а Елайза заснова с широки крачки напред-назад, като се мъчеше да състави някакъв план сред цялата бъркотия. Не разполагаше с много време. Разпорежданията на мис Роуз бяха съвсем ясни — точно в шест колата щеше да ги чака пред танцовата школа, за да ги закара обратно вкъщи. Трябваше да действа незабавно, реши Елайза, защото друга възможност нямаше да има. Точно тогава видяха китаеца кротко да идва към тях с гъвкавата си походка и с невъзмутима усмивка. Повтори обичайните поклони за поздрав, а сетне се обърна към нея на правилен английски и я запита дали почитаемата дъщеря на капитан Джон Съмърс се нуждае от помощ. Тя поясни, че не е дъщеря, а племенница, и в прилив на внезапно доверие или отчаяние му призна, че наистина й е нужна помощта му, ала въпросът е много личен.

— Нещо, което капитанът не бива да узнае?

— Никой не бива да узнае!

Дао Циен се извини. Капитанът е добър човек, рече, макар че го отвлякъл грубо, за да го качи на кораба си, но после се държал прилично с него и той не възнамерявал да го мами. Съкрушена, Елайза се отпусна на пейката и захлупи лице с дланите си, под погледа на мама Фресия, която наблюдаваше двамата, без да знае думичка английски, но се досещаше за плановете й. Накрая индианката застана до Елайза и побутна кадифената торбичка с накитите от чеиза.

— Да не смяташ, че на този свят някой прави нещо даром, дъще? — рече тя.

Елайза схвана начаса. Изтри сълзите си и покани китаеца да седне, посочвайки му мястото до себе си на пейката. Бръкна в торбичката, извади перлената огърлица, подарена от вуйчо й Джон предишния ден, и я постави на коленете на Дао Циен.

— Можете ли да ме скриете на някой кораб? Трябва да стигна до Калифорния — обясни му тя.

— Защо? Това не е място за жени, а само за разбойници.

— Търся нещо.

— Злато ли?

— По-ценно от златото.

Китаецът зяпна от изненада, защото дотогава не бе срещал жена, способна да стигне до такава крайност в истинския живот, извън класическите романи, чиито героини на финала неизменно загиваха.

— С тази огърлица можете да си купите билет. Не е нужно да пътувате скришом — поясни й Дао Циен, тъй като не мислеше да си усложнява живота с нарушения на закона.

— Никой капитан няма да ме вземе, без да съобщи на близките ми.

След първоначалната изненада, Дао Циен направо се втрещи — тя откровено се готвеше да опозори семейството си и се надяваше той да й помогне? Несъмнено в тялото й се бе вселил демон. Елайза посегна още веднъж към торбичката, извади златна брошка с тюркоази и я постави на коляното му редом с огърлицата.

— Обичали ли сте някога някого повече от собствения си живот, господине? — рече тя.

За пръв път, откакто се познаваха, Дао Циен я погледна в очите и навярно съзря нещо в тях, защото взе огърлицата и я пъхна под ризата си, а после й върна брошката. Стана, намести памучните си панталони и касапския нож на пояса и отново се поклони тържествено.

— Вече не работя за капитан Съмърс. Утре бригантината „Емилия“ вдига котва на път за Калифорния. Елате довечера в десет и ще ви кача на борда.

— Как?

— Не зная. Ще видим.

Дао Циен отново закима вежливо на раздяла и се отдалечи тихо и бързо, сякаш се бе изпарил. Елайза и мама Фресия се върнаха в танцовата школа тъкмо навреме, за да заварят кочияша, който от половин час ги чакаше и току надигаше манерката.

Някога напета и бърза, френска по произход, бригантината „Емилия“ вече бе прекосила много морета и отдавна бе забравила дръзката си младост. Тялото й бе изпъстрено с белези от дългите плавания, застарелите й хълбоци бяха натежали от полепнали миди, грохналите й стави скърцаха под напора на вълните, а зацапаните платна бяха кърпени безброй пъти като останки от одрипавяла фуста. Когато в слънчевото утро на 18 февруари 1849 г. бригантината вдигна котва от Валпараисо, на борда й имаше осемдесет и седем пътници от мъжки пол, пет жени, шест крави, осем свине, три котки, осемнайсет моряци, капитан холандец, щурман чилиец и готвач китаец. На „Емилия“ пътуваше и Елайза, но за присъствието й знаеше единствено Дао Циен.

Пътниците от първа класа бяха наблъскани на надстройката на носа, всички накуп, но все пак доста по-удобно от останалите, натикани в малки кутийки за по четири души или налягали направо на палубите, след като бяха хвърляли жребий къде да сместят вързопите си. Кабина под водолинията бе определена за петте чилийки, тръгнали да си опитат късмета в Калифорния. На пристанище Каляо щяха да се качат още две перуанки и без много глезотии щяха да се сместят при тях по две на койка. Капитан Винсент Кац разпореди на моряците и пътниците да нямат никакво вземане-даване с дамите, защото не допускал непристойни връзки на кораба си, а очевидно от негова гледна точка въпросните особи не бяха от най-добродетелните, но, естествено, по време на плаването заповедта му бе многократно пренебрегвана. На мъжете липсваше дамско общество, а жените, клети блудници, впуснали се в премеждията, нямаха пукната пара в джоба. Кравите и свинете, здраво привързани в тесни ясли на задната палуба, щяха да осигуряват прясно мляко и месо за всички, защото основната храна се състоеше от фасул, твърд черен сухар, сушено осолено месо и каквато риба успееха да уловят. За да разнообразят оскъдицата, пасажерите с повече възможности си носеха собствени провизии, преди всичко вино и тютюн, но мнозинството гладуваха. Две от котките се разхождаха свободно, за да държат на разстояние плъховете, понеже инак гризачите се плодяха до безчет през двата месеца плаване. Третата котка бе затворена при Елайза.

В търбуха на „Емилия“ бе събран всевъзможен багаж на пътниците, както и товарът, предназначен за търговия в Калифорния, натрупан така, че ограниченото пространство да се използва в най-голяма степен. Нищо не биваше да се пипа до крайната точка на пътуването, затова там можеше да влиза само готвачът, единственият, имащ право на достъп до строго разпределените дажби от продуктите. Дао Циен носеше ключовете окачени на кръста си и отговаряше лично пред капитана за съдържанието на трюмовете. Там, в най-дълбокото и тъмно място на кораба, бе скрита Елайза. Стените и покривът на хралупата й, с размери два на два метра, бяха образувани от бали и сандъци със стока, за легло й служеше един чувал, а за осветление имаше само останка от свещ. Разполагаше с паничка за храна, кана за вода и нощно гърне. Можеше да направи няколко крачки и да се протегне между денковете, можеше освен туй да плаче и да крещи колкото й глас държи, защото грохотът на вълните, разбиващи се в кораба, заглушаваше виковете й. Единствената й връзка с външния свят бе Дао Циен, който слизаше по всякакви поводи и при всяка възможност, за да я нахрани и да изпразни гърнето. За дружина си имаше само котката, затворена в трюма, за да се бори с плъховете, но през безкрайните кошмарни седмици на плаването клетото животно се побърка и в края на краищата Дао Циен му тегли ножа от състрадание.

Бяха вкарали Елайза на кораба в чувал, носен на рамо от един от многото докери, които качиха товарите и багажа във Валпараисо. Тя тъй и не разбра как Дао Циен е съумял да си осигури съучастничеството му и да надхитри капитана и щурмана, докато отбелязваха в книгата всички стоки. Няколко часа по-рано бе избягала чрез сложна измама, започнала с подправена писмена покана от семейство Дел Валие да посети имението им за няколко дни. Хрумването не бе лишено от смисъл. Неведнъж преди това дъщерите на Агустин дел Валие я бяха канили в чифлика и мис Роуз й бе разрешавала да отиде, естествено, придружена от мама Фресия. Елайза се сбогува с Джереми, мис Роуз и вуйчо си Джон с престорена лекота, макар в гърдите си да усещаше тежест, сякаш бе затисната от скала. Когато ги видя, седнали край масата за закуска, с английските вестници в ръце, в пълно неведение относно нейните планове, мъчителното раздвоение без малко щеше да я накара да се откаже. Те бяха единственото й семейство и означаваха за нея сигурност и благоденствие, ала тя бе прекрачила границата на приличието и връщане назад нямаше. Съмърсови я бяха възпитали в строги правила на порядъчно поведение и тежко провинение като нейното петнеше достойнството на всички. Бягството й накърняваше семейната чест, но поне им оставяше неизвестността — нищо не пречеше да обявят, че е умряла. Каквото и обяснение да измислеха за пред хората, Елайза нямаше да е там и нямаше да види как се терзаят от позора. Да замине да търси любовника си, й се струваше единственият възможен изход, но в мига на мълчаливата раздяла я облада такава горест, че бе на път да се разплаче и да признае истината. В този миг образът на Хоакин Андиета от нощта на заминаването му й се яви с безпощадна яснота, за да й напомни любовния дълг. Тя приглади няколко кичура, изплъзнали се от сресаните коси, наложи италианската сламена шапчица и излезе помахвайки с ръка за сбогом.

В куфара приготвен от мис Роуз, бяха най-хубавите й летни рокли; носеше и малко пари, откраднати от стаята на Джереми Съмърс и накитите от своя чеиз. Изкушаваше се да добави към тях и скъпоценностите на мис Роуз, но в последния миг надделя уважението към жената, превърнала се в нейна майка. В стаята си, в опразненото ковчеже, мушна кратка записка с благодарност за всичко, което й бяха дали, и с нови уверения, че ги обича силно. В добавка призна какво отнася със себе си, за да спести излишните подозрения към прислугата. Мама Фресия бе сложила в багажа най-здравите й боти, както и бележниците й и пакетчето с любовните писма от Хоакин Андиета. Освен това Елайза носеше дебело одеяло от кастилска вълна, подарък от вуйчо й Джон. Излязоха, без никой да се усъмни в нещо. Кочияшът ги остави на улицата на семейство Дел Валие и без да изчака да им отворят портата се изгуби от поглед. Тогава мама Фресия и Елайза се отправиха към пристанището, за да се срещнат с Дао Циен на уреченото място и час.

Той ги очакваше. Пое куфара от ръцете на мама Фресия и даде знак на Елайза да го последва. Девойката и бавачката дълго се прегръщаха. Със сигурност знаеха, че няма да се видят повече, но никоя от тях не се разплака.

— Какво ще кажеш на мис Роуз, мамичко?

— Нищо. Заминавам направо при своите на юг, там никой няма да ме открие.

— Благодаря ти, мамичко. Никога няма да те забравя…

— А аз ще се моля всичко да е наред, момичето ми — бяха последните думи, които Елайза чу от устата на мама Фресия, преди да влезе в близката рибарска колиба след китайския готвач.

В сумрачното дъсчено помещение без прозорци, където въздухът проникваше само през вратата и миришеше на мокри мрежи, Дао Циен връчи на Елайза торбести панталони и стара износена блуза и с жест я накара да ги облече. С нищо не показа, че ще излезе или ще се извърне от вежливост. Елайза се поколеба, понеже никога не бе сваляла дрехите си в присъствието на мъж, освен пред Хоакин Андиета, но Дао Циен не долови смущението й, тъй като не притежаваше усет за лично пространство и приемаше за нещо естествено тялото и неговите дейности, а свенливостта според него бе по-скоро недостатък, нежели добродетел. Тя осъзна, че не е моментът да придиря, защото корабът тръгваше още същата сутрин и последните лодки отнасяха изостаналия багаж. Свали от главата си сламената шапчица, разкопча сахтиановите боти и роклята, смъкна фустите и примряла от срам, направи знак на китаеца да й помогне да развърже корсета. Докато облеклото й на английска госпожица се свличаше на купчини на пода, тя губеше една по една допирните си точки с познатата действителност и навлизаше безвъзвратно в чудноватото видение, в каквото щеше се превърне животът й през следващите години. Ясно изпита усещането, че започва нова история и че тя е едновременно нейна главна героиня и нейна разказвачка.

Четвъртият син

Първоначално Дао Циен не се наричал така. Всъщност до единадесетата си година той нямал име, понеже родителите му били твърде бедни, за да се занимават с такива подробности и го зовели просто Четвъртия син. Роден бил девет години преди Елайза, на село в провинция Гуандун, на ден и половина път пеша от град Кантон. Произхождал от семейство на знахари. В продължение на безброй поколения мъжете от неговия род си предавали от баща на син знания за лековитите растения, умения за отстраняване на вредните секрети, заклинания за пропъждане на демоните и майсторство в правилното насочване на жизнената сила — ци. В годината, когато се родил Четвъртия син, семейството изпаднало в крайна нищета, след като постепенно изгубило земята си, заграбена от лихвари и комарджии. Имперските чиновници събирали данъци, заделяли парите за себе си, а после въвеждали нови налози, за да прикрият кражбите, а освен това искали непозволени комисиони и подкупи. Като повечето селяни мъжете от семейството на Четвъртия син не можели да плащат. Когато успявали да потулят от мандарините някоя и друга пара от нищожните си доходи, веднага я прахосвали на комар, едно от малкото развлечения, достъпни за бедняците. Хората като тях залагали на състезания на жаби и скакалци, или на бой на хлебарки, или на разни народни игри, например на фан тан.

Като малък Четвъртия син бил жизнерадостен, смеел се на всичко, но притежавал огромна способност да се съсредоточава и изпитвал силна жажда за знания. На седем години осъзнал, че добрият лечител умее да поддържа в равновесие ин и ян, а на девет познавал свойствата на местните билки и помагал на баща си и по-големите си братя в приготовлението на разните лапи, мехлеми, отвари за засилване, балсами, сиропи, прахове и хапчета от селската фармакопея. Бащата и Първия син обикаляли пеш от село на село и предлагали лечение и лекарства, а Втория и Третия син обработвали мизерното парче земя — единственият семеен капитал. Задачата на Четвъртия син била да бере билки и той я изпълнявал с удоволствие, защото му позволявала да скита свободно из околността, да си измисля игри и да подражава на гласовете на птиците. Понякога, ако й оставали сили след безкрайните домашни задължения, го придружавала и майка му — като жена тя не можела да работи на полето, без да си навлече подигравките на съседите. Преживявали с мъка и все повече затъвали в дългове до пагубното лято на 1834 г., когато върху семейството налетели най-злите демони. Най-напред котел с вряла вода се обърнал върху най-малката дъщеря, едва двегодишна, и я попарил от глава до пети. Наложили изгарянията с яйчен белтък и церили момиченцето с подбрани за такива случаи треви, но за по-малко от три дни то се уморило да страда и издъхнало. Майката не могла да го понесе. Била изгубила и други деца в крехка възраст и кончината на всяко от тях оставяла рана в душата й, ала злополуката с дъщеричката била като последното оризово зрънце, което преобръща купичката. Жената видимо залиняла, слабеела от ден на ден, кожата й добила зеленикав оттенък, костите й станали трошливи, а отварите на мъжа й не успели да спрат загадъчната неумолима болест. Една сутрин я намерили вкочанена, с усмивка на облекчение и успокоен поглед, защото най-сетне отишла при мъртвите си рожби. Ставало дума за жена и погребалните обичаи били много прости. Синовете не били в състояние да платят на монах, а и не разполагали с ориз, за да почерпят роднините и съседите по време на обреда, но поне направили нужното духът й да не се свре на тавана, в кладенеца или в мишите дупки, та сетне да излиза оттам и да ги мъчи. Без майката, съумяла с безгранични усилия и търпение да задържи семейството сплотено, се оказало невъзможно да спрат бедствията. Настъпила година на тайфуни, слаба реколта и глад и обширните земи на Китай се задръстили от просяци и разбойници. Братята продали седемгодишната си сестричка на някакъв търговец и повече не чули за нея. Първия син, предопределен да замести бащата в занаята на пътуващ лекар, бил ухапан от болно куче и не след дълго умрял в гърчове и с пяна на уста. Втория и Третия син вече били на възраст да работят и върху тях легнала отговорността да се грижат за баща си до края на живота му, да изпълнят погребалните обреди след смъртта му и да почитат неговата памет и тази на другите прадеди мъже до пет поколения назад. Четвъртия син не бил от особена полза, пък и нямало как да го изхранят, затова баща им го продал в робство за десет години на някакви търговци, чийто керван минал край селото. По онова време момчето било единайсетгодишно.

Благодарение на една от случайностите, които често щели да променят насоката на живота му, за Четвъртия син периодът на робството всъщност съвсем не бил ад, а се оказал много по-добър от годините, прекарани под бащиния покрив. Две мулета теглели каруцата с най-тежките товари на кервана. Досадно скрибуцане се разнасяло при всяко завъртане на колелата несмазвани нарочно, та да пропъждат злите духове. За да не избяга, завързали с въже за едно от животните Четвъртия син, разплакан безутешно след раздялата с баща си и братята. Бос, жаден, преметнал на гръб торбичката с малкото си вещи, той видял как се изгубили от погледа му покривите на селото и родните места. Не познавал друг живот освен този в бащината колиба — все пак не поминувал зле, родителите му се отнасяли към него с обич, майка му му разказвала разни приказки, смеели се и празнували по всякакъв повод, дори в най-големия недоимък. А сега подтичвал подир мулето, уверен, че с всяка крачка навлиза все по-дълбоко в селенията на демоните и се боял, че скриптенето на колелата и звънът на камбанките, окачени по каруцата не са достатъчни, за да го предпазят. Едва-едва разбирал наречието на пътниците, но малкото думи, доловени случайно, го изпълвали с ужас до мозъка на костите. Говорели за многобройните озлобени гении — погубени души на покойници, неуспели да получат подходящо погребение и тръгнали да скитат по тамошните земи. Поради глада, тифуса и холерата областта била осеяна с трупове и живите не стигали, за да окажат почит на толкова мъртъвци. За щастие, призраците и демоните се славели със слабоумието си — не умеели да завиват по ъглите и вниманието им лесно се отвличало, когато им поднасяли храна или подаръци от хартия. Ала въпреки това, понякога нямало сила, способна да ги отдалечи, и духовете се явявали с твърдото намерение да получат свободата си, убивали пришелците или се вмъквали в телата им, за да ги принудят да вършат немислими злодеяния. Така изтекли няколко часа в път. Летният зной и жаждата били кошмарни, момчето се препъвало на всеки две крачки, та от нетърпение новите му господари незлобливо го подканяли да бърза, пляскайки го с пръчка през нозете. По залез-слънце решили да спрат на стан. Разтоварили животните, стъкнали огън, запарили чай и се разделили на малки групи да играят фан тан и ма джон. Най-накрая някой се сетил за Четвъртия син и му подал паничка с ориз и чашка чай и той им се нахвърлил ненаситно след насъбрания от дълги месеци глад. Тъкмо тогава изневиделица ги връхлетяла страхотна шумотевица и изведнъж всички се озовали обвити от облак прах. Крясъците на нападателите се смесили с врявата на пътниците, а малчуганът, примрял от уплаха, пропълзял под каруцата, доколкото позволявало въжето, привързано за крака му. Както бързо се разбрало, не били застигнати от дяволско войнство, а от банда разбойници — една от многото, които в онези години на отчаяние се възползвали от бездействието на имперските войници и безчинствали по пътищата. Щом се окопитили от първия сблъсък, търговците грабнали оръжията и се опълчили срещу злодеите с оглушителни викове, заплахи и стрелба. Олелията траяла едва няколко минути. Когато прахта се слегнала, един от злосторниците бил избягал, а другите двама лежали тежко ранени в пръстта. Смъкнали маските от лицата им и видели, че са юноши, облечени в дрипи и въоръжени с тояги и първобитни копия. Побързали да им прережат вратовете, налагайки им така унижението да напуснат този свят на парчета, а не цели, както пристигнали на него, и за назидание набучили главите от двете страни на пътя. Едва неразборията се поразминала, забелязали, че един от спътниците им от кервана се превива на земята с дълбока рана от копие на бедрото. Четвъртия син, дотогава скован от паника под каруцата, изпълзял от скривалището си и почтително помолил уважаемите търговци да му разрешат да се погрижи за ранения. Нямали друг изход и го оставили да опита. Момъкът поискал чай, за да промие раната, сетне бръкнал в торбата и извадил бурканче бай яо. Нанесъл белия мехлем върху раната, превързал стегнато крака и съобщил без никакво колебание, че до три дни разкъсаното място ще се затвори. Така и станало. Това премеждие го спасило от робска участ и кучешки живот през следващите десет години, тъй като заради добрата му подготовка търговците го продали в Кантон на прославен народен лекар и учител по иглотерапия — джун и — комуто бил нужен помощник. Край този мъдрец Четвъртия син натрупал знания, каквито никога не би получил при баща си на село.

Престарелият учител бил кротък човек, с гладко и кръгло като луната лице, провлачен говор и костеливи, чувствителни длани — най-ценното му пособие. Най-напред се погрижил да именува прислужника си. Запрелиствал книгите по астрология и сборниците с гадания и най-сетне намерил хубаво име за момчето — Дао. Думата имала няколко значения, като път, посока, смисъл и хармония, ала се отнасяла преди всичко за житейския път. Освен това учителят му дал своето презиме.

— Ще се наричаш Дао Циен. Това име ще те изведе на пътя на медицината. Съдбата ти ще бъде да облекчаваш чуждата болка и да постигнеш мъдростта. Ще станеш като мен — джун и.

Дао Циен… Младият ученик приел името с благодарност. Целунал ръцете на господаря си и за пръв път, откак напуснал бащиния дом, се засмял. Радостният порив, подтиквал го преди да танцува от удоволствие без причина, отново затрепкал в гърдите му и усмивката му не помръкнала цели седмици наред. Припкал из къщи и с наслада вкусвал името си като бонбон в устата, повтарял го на глас, сънувал го, докато напълно се отъждествил с него. Учителят, последовател на Конфуций в практическите неща и на Буда в идеологическо отношение, го насочил със здрава, но крайно любяща ръка към правилата, които щели да изградят от младия човек добър лекар.

— Ако успея да те науча на всичко, което възнамерявам, някой ден ще станеш просветен човек — му рекъл той.

Учителят говорел, че обредите и установените обичаи са не по-малко нужни от изискванията на доброто възпитание и степените в обществената стълбица. Твърдял, че знанието без мъдрост е безполезно, че мъдростта не съществува, ако е лишена от духовност, а истинската духовност предполага неизменно да служиш на другите. Както много пъти му обяснявал, същината на добрия лекар се състояла в способността му за съпричастие и в чувството му за нравственост — без тях свещеното изкуство на изцелението се свеждало до обикновена шарлатания. Допадала му и склонността на ученика да се усмихва.

— Изминал си значителна част от пътя към мъдростта, Дао. Мъдрият човек е винаги радостен — казвал той.

През цялата година Дао Циен ставал в зори, като всеки ученик, за да се отдаде за един час на самовглъбен размисъл, песнопения и молитви. Разполагал само с един ден почивка за посрещането на Новата година, а трудът и ученето били единствените му занимания. Преди всичко трябвало да овладее до съвършенство китайската писменост, официалното средство за общуване в безкрайните земи, обитавани от стотици племена, всяко със свой език. Наставникът му бил непреклонен относно красотата и изяществото на калиграфията, отличаваща изтънчения човек от мошеника. Също така държал да развие у Дао Циен възприемчивост към изкуството, присъща според него на висшите създания. Като всеки просветен китаец той изпитвал нескрито презрение към войната и в замяна предпочитал изкуствата — музиката, живописта и литературата. Край него Дао Циен се научил да цени нежната дантела на паяжината, блеснала в зори под перлените капки на росата и да излива възхищението си в проникновени стихотворения, изрисувани с изискан краснопис. По мнение на учителя, ако строфите били неумели, по-добре било човек изобщо да не пише лирика. В дома му юношата често присъствал на сбирки, чиито участници съчинявали стихове, родени в моментно вдъхновение, и се любували на градината, докато той им поднасял чай и удивено ги слушал. Човек може да постигне безсмъртие, ако напише дори само една книга, особено с поезия, казвал учителят, който вече бил автор на няколко тома. Към селските практически умения, които Дао Циен овладял, гледайки как работи баща му, се добавила огромната по обем теория на древната китайска медицина. Младежът узнал, че човешкото тяло се състои от пет елемента — дърво, огън, земя, желязо и вода, — съответстващи на пет планети, пет атмосферни състояния, пет цвята и пет музикални тона. Чрез навременната употреба на лечебни растения, иглотерапия и вендузи добрият лекар можел да предотврати или да изцери различни болести, а също да насочва мъжката, активна и лека енергия и женската пасивна и тъмна сила — ин и ян. Ала целта на лекарското изкуство била не толкова да се пребори със заболяванията, колкото да поддържа хармонията. „Трябва да подбираш храните, да поставиш леглото си в правилно положение и да провеждаш размишленията си според годишните времена и посоката на вятъра. Така винаги ще си в съзвучие с мирозданието“, съветвал го учителят.

Джун и бил доволен от съдбата си, макар че липсата на потомство тегнела като сянка над ведрия му дух. Нямал деца въпреки чудодейните треви, приемани редовно през целия му живот за прочистване на кръвта и укрепване на члена, и въпреки лековете и заклинанията над двете му съпруги, починали на млади години, и над многобройните последвали ги наложници. Налагало се смирено да приеме, че не били виновни всеотдайните му жени, а вялото отделяне на сока на неговата мъжественост. Всички лекарства за плодовитост, послужили му, за да помага на хората, се оказали безполезни за него самия и той най-сетне се примирил с неоспоримия факт, че бъбреците му са сухи. Престанал да мъчи жените си с безсмислени изисквания и взел да им се наслаждава пълноценно, според указанията на прекрасните книги за под възглавката7 от личната му сбирка. Ала старият човек охладнял към тези удоволствия отдавна, когато започнало да надделява желанието му да добие нови знания и да извърви тясната пътека на мъдростта, и се освободил една подир друга от наложниците, чието присъствие го откъсвало от умствените занимания. Спомените му стигали и не му било нужно девойката да е пред очите му, за да я възпее във възвишени рими. Отказал се и от собствени деца, но трябвало да се погрижи за бъдещето. Кой щял да му помага в последния етап и в часа на смъртта? Кой щял да поддържа гроба му и да почита паметта му? И преди бил подготвял ученици, като тайно хранел надеждата да осинови всеки от тях, но никой не се оказал достоен за подобна чест. Дао Циен не бил по-умен, нито по-надарен от останалите, но носел у себе си жажда за знания и учителят я разпознал незабавно, защото приличала на неговата. Освен това момчето било мило и забавно и човек бързо го обиквал. През годините на съжителството им учителят започнал толкова да го цени, че често се питал как е възможно да не е негов роден син. Все пак високото мнение за ученика му не го заслепявало, защото от опит знаел, че обикновено промените в юношеството са много дълбоки и все още било рано да се отгатне що за човек ще стане Дао. Както се казва в китайска поговорка, дори и да блестиш на младини, не е ясно колко ще струваш на старини. Джун и се боял да не сгреши отново, както му се случвало преди, и предпочел търпеливо да изчака да се разкрие истинската природа на момчето. Междувременно щял да го изправя като фиданките в градината, за да му помогне да израсне както трябва. Той поне учи бързо, мислел престарелият лекар, пресмятайки с колко години живот разполага. Според поличбите на звездите и внимателното наблюдение над собственото му тяло, не му оставало време да подготви още един ученик.

Не след дълго Дао Циен вече умеел да подбира какво да купи от пазара и от билкарските магазини, умеел и да се пазари, както му е редът, знаел и как да приготвя лекарствата без ничия помощ. Докато наблюдавал работата на учителя си, опознал заплетеното устройство на човешкия организъм и начините да охлажда трескавите и болните с огнен темперамент, да сгрява страдащите от преждевременния студ на смъртта, да накара да закипят соковете у безплодните и да подсуши изтощените от слузести течения. Излизал на продължителни обиколки по полето, за да търси най-добрите растения в точно подбрания момент на най-голямата им действена сила, и сетне ги пренасял увити във влажно платно, за да ги запази свежи по пътя до града. Когато навършил четиринайсет години, учителят му сметнал, че момъкът е узрял да практикува и започнал редовно да го праща да се грижи за проститутките с изричната заповед да се въздържа от сношения с тях, защото, както сам можел да се увери, докато ги преглеждал, в телата им вече се била вселила смъртта.

— Болестите в публичните домове отнасят повече жертви, отколкото опиумът и тифусът. Но ако изпълняваш задълженията си и напредваш бързо, когато дойде моментът, ще ти купя девствено момиче — обещал учителят.

Като малък Дао Циен познал глада, но тялото му се източило и станал по-висок от всички други в рода си. На четиринайсет години не изпитвал към продажните момичета влечение, а само научно любопитство. Били толкова различни от него, обитавали толкова далечен и потаен свят, че не бил в състояние да ги приеме за истински човешки същества. По-късно, когато, опиянен от внезапния изблик на своята мъжка природа, започнал да блуждае като в несвяст, препъвайки се дори в сянката си, възпитателят му съжалил, че се е отказал от наложниците. Нищо не отвличало добрия ученик от неговите отговорности както избуялата мъжественост. Женската близост би го укротила и покрай другото би му дала и практически познания, но тъй като мисълта да купи жена не му била по сърце — чувствал се удобно в чисто мъжкия си свят, — наставникът карал Дао да пие отвари, за да се уталожи жарта му. Джун и вече не помнел бурите на плътските страсти и с най-добри намерения давал на ученика си да чете книгите за под възглавката от своята библиотека като част от обучението, без да съобрази какво въздействие имат върху клетото момче. Изисквал от Дао да запомни наизуст всичките двеста двадесет и две любовни пози с техните поетични имена и да ги разпознава без колебание на прекрасните илюстрации в томовете, а това видимо допринасяло за неспокойството на юношата.

Дао Циен опознал Кантон така добре, както по-рано познавал малкото си селце. Харесвал му старинният, ограден с крепостни стени град — безреден, с криви улички и канали, с дворци и колиби, стихийно изникнали редом, с лодки по реката, където хората живеели и умирали, без никога през живота си да стъпят на брега. Младежът привикнал към климата, влажен и топъл през дългото лято, когато вилнеели тайфуните, но приятен през зимата, от октомври до март. В Кантон достъпът за пришелци бил забранен, но най-ненадейно нахлували пирати с чуждоземни флагове по мачтите. Наистина, имало определени места за търговия, където странниците можели да обменят стоки, но само от ноември до май, а и данъците, ограниченията и спънките били толкова много, че чуждите търговци предпочитали да се заселят в Макао. Рано сутрин, когато Дао Циен тръгвал за пазара, се натъквал на новородени момиченца, захвърлени на улицата или удавени в каналите, нерядко обезобразени от зъбите на кучета и плъхове. Никой не ги искал, били за боклука. За какво да храниш ненужна дъщери, чиято съдба в края на краищата е да слугува на семейството на мъжа си? „Един уродлив син е за предпочитане пред дузина дъщери, мъдри като Буда“, гласяла народната поговорка. Тъй или иначе, деца имало твърде много, а не преставали да се раждат като мишки все нови и нови. Навсякъде изобилствали публичните домове и пушалните за опиум. Кантон бил гъсто населен град, богат и весел, пълен с храмове, ресторанти и игрални домове и жителите му чествали шумно всички празненства от календара. Дори наказанията и екзекуциите се превръщали в повод за забава. Внушителни множества се събирали, за да приветстват палачите с окървавени престилки и наточени ножове, майстори в рязането на глави с един-единствен сръчен замах. Правосъдието се раздавало бързо и просто, без обжалване, но и без ненужна жестокост, освен в случаите на измяна към императора, най-тежкото възможно престъпление, изкупвано с бавна смърт и изгнание за всички роднини, обречени на робство. При по-дребните провинения се полагало бичуване или поставяне за няколко дни на дървена дъска на шията на виновника, тъй че да не може да отдъхне, нито да докосне с ръце главата си, да се нахрани или почеше. По площадите и пазарищата се изявявали разказвачите на приказки, които също като просещите монаси скитали из страната, съхранявайки хилядолетната устна традиция. Фокусници, акробати, укротители на змии, мъже, преоблечени като жени, пътуващи музиканти, магове и жонгльори се тълпели по улиците, а край тях процъфтявала търговията с коприна, чай, яспис, подправки, злато, костенуркови коруби, порцелан, слонова кост и скъпоценни камъни. Зеленчуци, плодове и месо се предлагали в пищно безредие — зелки и крехки бамбукови филизи редом с клетките за котки, кучета и еноти, които, по избор на клиента, месарят убивал и одирал с едно-единствено движение. Имало цели улици само за продажба на птички, защото в никой дом не бивало да липсват пернати твари в кафези — от най-простите до изваяните от скъпо дърво със сребърни и седефени инкрустации. В други улички на пазара пък се предлагали само причудливи рибки, защото носели щастие. Дао Циен, със свойственото му любопитство, се зазяпвал, намирал си приятели, а после хуквал натам, където се продавали нужните за неговия занаят стоки, за да изпълни дадената му поръчка. Можел със затворени очи да намери билкарите воден от наситения мирис на подправки, лековити растения и дървесни кори. Навити на кълбо изсушени змии били струпани като потънала в прах прежда, жаби, саламандри и незнайни морски зверове, нанизани на върви, висели като огърлица, скакалци и едри бръмбари с твърди фосфоресцентни обвивки линеели в кутии, всевъзможни маймуни чакали реда си да умрат, а мечи и орангутанови лапи, рога от антилопи и носорози, тигрови очи, перки от акула и нокти от неизвестни нощни птици се купували на килограм.

За Дао Циен първите години в Кантон преминали в учене, работа и служба при престарелия му наставник, когото вече почитал като свой дядо. Били щастливи години. Споменът за роднините се изпарил и Дао дори забравил лицата на баща си и братята си, но не и на майка си, понеже тя често му се явявала. Науката скоро престанала да бъде задължение за него и се превърнала в копнеж. Щом попаднел на нещо ново, тичал развълнуван да го разкаже на учителя си. „Колкото повече учиш, по-скоро ще разбереш колко малко знаеш, смеел се старецът“. По собствено желание Дао Циен решил да усвои и мандарински, и кантонски, защото говорът от родното му село бил крайно ограничен по обхват. Попивал знанията с изумителна бързина и старият човек на шега го упреквал, че краде дори сънищата му, но страстта към преподаването го правела щедър. Споделил с момчето всичко, което то искало да знае, не само в полето на медицината, но и в други области на богатия му запас от знания и изтънчената му култура. Добродушен по природа, той все пак бил строг в порицанията и взискателен в труда, защото, както казвал, „не ми остава много време и не мога да отнеса на оня свят всичко, което знам — все някой трябва да черпи от него след смъртта ми“. Ала предупреждавал младежа, че ламтежът за знания грози човека също както лакомията и сладострастието. „Мъдрецът нищо не пожелава, не съди и не крои планове; разсъдъкът му винаги е свободен, а в сърцето му цари мир“, твърдял той. Укорявал ученика си за грешките му с такава горест, че Дао Циен предпочитал да бъде нашибан с пръчка, ала подобен подход не съответствал на нагласата на джун и, защото той никога не допускал гневът да ръководи действията му. Биел го обаче с бамбукова тояжка — тържествен, без раздразнение, но с твърди възпитателни намерения — единствено в случаите, когато установял без никакво съмнение, че ученикът му се е поддал на изкушението на комара или е платил, за да легне с жена. Дао Циен добил навика да замазва сметките при пазаруване, за да залага в игралните домове, на чиято притегателна сила му било невъзможно да се противопостави, или пък търсел бърза утеха, с отстъпка като за ученик, в обятията на някоя от пациентките си от публичните домове. Господарят му тутакси го разкривал, защото, ако губел в играта, не можел да обясни къде са парите, останали след покупките, а ако печелел, не умеел да прикрие повишеното си настроение. Жените пък старецът подушвал в кожата на младежа.

— Свали си ризата, синко, ще трябва хубавичко да те наложа, дано най-сетне проумееш. Колко пъти съм ти казвал, че най-големите беди на Китай са хазартът и публичните домове? На комар хората пропиляват плодовете на труда си, а във вертепите — здравето и живота си. С такива пороци никога няма да станеш добър лекар, нито добър поет.

Дао Циен бил шестнайсетгодишен, когато през 1839 г. избухнала Опиумната война между Китай и Великобритания. По онова време Китай вече бил завладян от просяците. Цели тълпи бедняци напускали земите си и пристигали с дрипите и циреите си в градовете, откъдето ги гонели насила, принуждавайки ги да бродят като глутници изгладнели кучета по пътищата на империята. Шайки разбойници и размирници устройвали засада след засада на правителствените войски в истинска безкрайна партизанска война. Настанали дни на разруха и грабеж. Отслабналата имперска армия, командвана от продажни офицери, които получавали от Пекин противоречиви заповеди, не била в състояние да даде отпор на могъщия и стегнат английски морски флот. Военачалниците не разчитали и на народната подкрепа, защото на селяните им омръзнало да гледат как войниците опустошават нивите им, опожаряват селата им и изнасилват дъщерите им. След почти четиригодишна съпротива Китай трябвало да приеме унизителното поражение, да заплати на победителите сума, равна на двадесет и един милиона долара, да им предаде Хонконг и да им разреши да създадат свои „концесии“ — жилищни квартали, снабдени с дипломатически имунитет. Обитавали ги чужденците, подсигурени със собствена полиция, обслужване, управление и закони, както и със собствени войски за отбрана — същински обособени държави на китайска територия, откъдето европейците ръководели търговията, на първо място с опиум. В Кантон неприятелите влезли едва пет години по-късно, но след като станал свидетел на срамното поражение на своя император, пред когото благоговеел, и на сриването на стопанските и нравствените устои на родината, учителят по иглотерапия решил, че повече няма смисъл да живее.

През войната сърцето на престарелия джун и се късало и той изгубил покоя, постигнат с толкова усърдие през целия му живот. Неговата безкористност и безразличието му към материалите въпроси се изострили дотам, че Дао Циен трябвало да му дава храна в устата, тъй като по цели дни не ядял нищо. Започнал да прави грешки в сметките и кредиторите захлопали по вратата, но той не им обърнал никакво внимание, защото всичко, свързано с парите му се струвало недостойно бреме, от което мъдреците били поначало освободени. В старческото си умопомрачение през последните години учителят забравил добрите си намерения да осинови своя ученик и да му намери съпруга и всъщност бил толкова отнесен, че често се вглеждал слисано в Дао Циен, без да може да си спомни името му и да го намести сред бъркотията от лица и събития, затлачили паметта му без ред и смисъл. Все пак събрал достатъчно разум, за да уточни подробностите на погребението си, защото най-важното събитие в живота на знатния китаец е собствената му смърт. Мисълта да сложи изискан край на покрусата се въртяла в главата му от доста време, но изчаквал развръзката на войната с тайната налудничава надежда да доживее победата на войските на Поднебесната империя. Наглостта на чужденците била непоносима и го изпълвала с огромно презрение към безогледните фан уей, бледи призраци, които не се миели, пиели мляко и алкохол, нямали понятие от основните правила на доброто възпитание и не били способни да почитат прадедите си както подобава. Според него търговските споразумения били израз на великодушието на императора към неблагодарните диваци, а те, вместо да му се кланят с възхвали и признателност, искали още и още. Подписването на Нанкинския договор било последният удар за джун и. Всички, от императора до най-обикновения китаец, били опозорени. Как щели да си възвърнат честта след такова падение?

Старият мъдрец се отровил, като погълнал злато. След излет на полето, където ходил да бере билки, ученикът му го намерил в градината, облегнат на копринени възглавници, облечен в бяло в знак на траур за самия себе си. Редом имало още неизстинал чай и влажна четчица за туш. На малката писмена маса, върху мекия пергамент се очертавали незавършен стих и изящно водно конче. Дао Циен целунал ръцете на човека, който му дал толкова много, а сетне поспрял за миг, за да се наслади на прелестта на прозрачните крилца на насекомото в настъпващия здрач, както би очаквал от него учителят му.

На погребението на мъдреца се събрало огромно множество, защото през дългия си живот той бил помогнал на хиляди хора приживе да се радват на добро здраве, а смъртта да посрещнат без болка. Правителствените сановници и чиновници преминали край него с най-голяма тържественост, литераторите произнесли най-хубавите си оди, а куртизанките надошли в копринени премени. Гадател определил най-благоприятния ден за полагането му в земята, а художник на погребални предмети посетил дома на починалия, за да прерисува вещите му. Обходил бавно имението, без да взема мерки и да си води бележки, но означавал нещо с нокът върху восъчната плочка, скрита в огромните му ръкави, после направил от хартия умалени изображения на къщата със стаите и мебелите, а също и на любимите притежания на покойника, за да бъдат изпепелени заедно с цели пачки книжни пари. В отвъдното смъртникът не бивало да се лишава от това, от което се ползвал на този свят. Огромният ковчег, украсен като императорска колесница, бил пренесен по градските булеварди между два реда стражи в парадни униформи, предшестван от нагиздени в ярки дрехи ездачи и музиканти с цимбали, барабанчета, флейти, камбанки, триъгълници и разни струнни инструменти. Екотът бил нетърпим, както било редно според заслугите на мъртвеца. На гроба натрупали цветя, дрехи и храна, запалили свещи и тамян и най-накрая изгорили парите и красивите хартиени фигурки. Родословната плочка от позлатено дърво с гравираното на нея име на учителя, закрепили върху гроба, за да приеме духа, докато тялото се връщало в земята. Следвало най-големият син да поеме плочката и да я постави в дома си на почетно място редом с тези на останалите предци от мъжки пол, но лекарят си нямал никого, за да изпълни това задължение. Дао Циен бил само прислужник и щял да извърши тежко нарушение на обичая, ако предложел да го стори. Той бил искрено опечален и сред множеството единствено неговите сълзи и стонове изразявали истинска мъка, но родословната плочка отишла в ръцете на далечен племенник — той носел и моралното задължение да й принася дарове и да й посвещава молитви на всеки петнадесет дни и на всички годишни чествания.

Едва приключили сложните погребални обреди, кредиторите се нахвърлили като чакали върху имуществото на учителя. Посегнали на свещените текстове и на лабораторията, разхвърляли билките, съсипали медицинските препарати, разкъсали превъзходните поеми, отмъкнали мебелите и произведенията на изкуството, изпотъпкали прекрасната градина и продали на търг старинната постройка. Малко преди това Дао Циен успял добре да скрие златните игли за акупунктура заедно с кутия медицински инструменти и някои основни лекарства, както и оскъдните пари, заделяни постепенно през последните три години, когато господарят му се залутал в безизходицата на старческото слабоумие. Намерението на ученика не било да краде от уважавания джун и, когото почитал като свой роден дядо, а да си послужи с парите за изхранването си, защото виждал как дълговете растат и се боял от бъдещето. Със самоубийството всичко рухнало, но Дао Циен неочаквано се оказал собственик на тази сума. Присвояването на средствата можело да му струва главата, тъй като щяло да се изтълкува като престъпление спрямо висшестоящ, но Дао бил уверен, че никой няма да узна, освен духа на покойника, а той несъмнено щял да одобри действията му. Нима не би предпочел да възнагради верния си помощник и ученик, вместо да изплати на безмилостните кредитори едва един от многото дългове? С това скромно богатство и кат чисти дрехи Дао Циен избягал от града. За миг го споходила мисълта да се върне на село, но начаса я отхвърлил. За роднините си той винаги щял да бъде Четвъртия син, длъжен да се покорява и подчинява на по-големите си братя. Трябвало да работи за тях, да приеме избраната от тях съпруга и да се примири с немотията. Нищо не го теглело в онази посока, нито дори синовният дълг към баща му и прадедите, защото той се падал на неговите братя. Налагало се да замине надалеч, за да не го достигне дългата ръка на китайското правосъдие. Бил двайсетгодишен, оставала една година, за да изтече десетилетието на робството му и през това време всеки кредитор можел да предяви права и да поиска от него да му служи като роб.

Дао Циен

Дао Циен се качил на малко корабче сампан и се отправил за Хонконг с намерението да започне нов живот. Сам той бил вече джун и, подготвен от най-добрия учител в Кантон да упражнява китайската народна медицина. Дължал вечна благодарност на духовете на достопочтените си предци, насочили неговата карма по този забележителен път. Ала преди всичко, решил той, трябвало да си потърси жена, защото вече прехвърлял възрастта за задомяване и безбрачието му тежало твърде много, а и липсата на съпруга била явен признак на бедност. Лелеел надежда да си намери крехка девойка с красиви нозе. Златните лотоси на избраницата не бивало да надминават три-четири инча на дължина и очаквал да са пълнички и пухкави на пипане като на неколкомесечно бебе. Възхищавал се от походката на девойките с мъничките им крачета, от ситните им, неуверени крачки с изопнати бедра, сякаш всеки миг ще паднат, от олюляването им, напомнящо за тръстиката на брега на езерцето в градината на неговия учител. Не понасял големите, мускулести и студени крака на селянките. В родния си край бил виждал отдалеч момиченца с превързани стъпала, гордост за семействата им, защото несъмнено щели да ги омъжат добре, но едва когато се запознал с проститутките в Кантон, за пръв път можал да подържи в ръце такива златни лотоси и изпаднал във възторг от кукленските бродирани пантофки, които никога не се сваляли, тъй като в продължение на дълги години обезобразените кости отделяли слуз с неприятна миризма. След като се докоснал до тях, разбрал, че изяществото им е родено в постоянна болка, а това ги правело още по-примамливи. Тогава оценил по достойнство книгите от сбирката на учителя си, посветени на женските нозе — там се изброявали пет отделни вида и осемнадесет стилови разновидности на златни лотоси. Освен това Дао Циен искал жена му да е много млада, защото красотата била краткотрайна, очертавала се към дванайсетата година и повяхвала скоро след навършване на двайсетата, както бил чувал от своя учител. Неслучайно най-прославените героини в китайската литература умирали тъкмо в момента на най-голямото си очарование. Блажени били онези, които си отивали, преди да бъдат съсипани от възрастта, защото хората ги помнели в разцвета на тяхната свежест. Имало и практически причини да предпочита току-що напъпила девойка — тя щяла да го дари със синове, а той щял лесно да укроти характера й и да я направи наистина покорна. Нямало нищо по-отблъскващо от свадливата жена. Бил виждал съпруги, способни да оплюят и да удрят плесници на мъжете и синовете си дори на улицата, пред съседите. Подобно оскърбление от ръката на жена означавало за мъжа връх на позора. На борда на сампана, понесъл го бавно през деветдесетте мили от Кантон до Хонконг, докато се отдалечавал с всяка изминала минута от предишния си живот, Дао Циен мечтаел за такова момиче, за насладата и за синовете, които щял да има с нея. Отново и отново броял парите в кесията си, сякаш чрез пресмятане можел да ги умножи, но било ясно, че не стигали за невяста с желаните качества. Въпреки това, независимо от силния копнеж, нямал намерение да се примири с какво да е и да търпи до края на дните си жена с големи крака и лош нрав.

Пред погледа му внезапно се очертали планините и зеления пейзаж на остров Хонконг, изплувал като сирена от индиговосините води на Южнокитайско море. Още щом лекият кораб, на който пътувал, се долепил до кея, Дао Циен усетил присъствието на ненавистните чужденци. И преди бил виждал някои от тях от разстояние, но сега се озовал толкова близо, че при малко повече смелост можел да ги докосне, за да се увери, че едрите, лишени от всякаква изтънченост същества са действително човеци. С изненада открил, че мнозина от тези фан уей са с огнени или жълти коси, безцветни очи и червена кожа като на варен рак. Жените, по негово мнение извънредно грозни, носели шапки с пера и цветя, навярно за да прикрият чудовищните си коси. Обличали се по невъзможен начин в корави, прилепнали към тялото дрехи и Дао Циен предположил, че затова се движат като автомати и вместо да поздравяват с вежливи поклони, отминават вдървено, без да поглеждат към никого, понасяйки мълчаливо неудобните си одежди в лятната жега. В пристанището имало дузина европейски кораби, заобиколени от хиляди азиатски съдове с всякакви размери и цветове. По улиците видял конски коли, карани от униформени кочияши, изгубени сред човешката тяга — носилки, паланкини, рикши или просто носачи, понесли клиента си направо на гръб. Силен мирис на риба го облъхнал изведнъж и му напомнил колко е гладен. Налагало се да потърси заведение за хранене, обозначено с дълги ленти от жълто платно.

Дао Циен се заситил царски в претъпкан ресторант, където всички говорели и се смеели с пълен глас, недвусмислен знак за задоволство и добро храносмилане, и вкусил от най-изисканите блюда, отдавна забравени в дома на учители по иглотерапия. Старият джун и се славел като голям лакомник и се гордеел, че в дома му са работили най-добрите кантонски готвачи, ала в края на живота си приемал само зелен чай и ориз с няколко стръка зеленчук. По времето, когато избягал от робство, Дао Циен бил мършав като многобройните болни от туберкулоза в Хонконг. Сега получил първото прилично ядене от много време и изобилието от вкусове, аромати и усещания го довело до въодушевление. В края на пиршеството изпушил с огромна наслада една лула. Излязъл на улицата и сякаш се понесъл, без да стъпва по земята, смеейки се сам като безумец — никога през живота си не се бил чувствал така препълнен от възторг и чувство на благополучие. Вдъхнал дълбоко въздуха, толкова подобен на кантонския, и решил, че ще е лесно да завоюва и този град, тъй както девет години по-рано успял да завоюва предишния. Но първо трябвало да намери пазара и квартала на лечителите и билкарите, където да си осигури място за спане и да предложи професионалните си услуги. После щял да мисли по въпроса за жената с малки нозе.

Още същата вечер Дао Циен се настанил на таванския етаж на голяма къща, разделена на части, превърната в истински мравуняк, тъй като във всяко помещение живеело отделно семейство. В неговата стая — тъмен и задушен тунел без прозорец, дълъг три метра на метър ширина — заедно с отличителната воня на мръсотията се просмуквали изпаренията от гозбите и нощните гърнета на останалите наематели. След изтънчения дом на учителя Дао сякаш попаднал в леговище на плъхове, но тогава си дал сметка, че колибата на родителите му била още по-бедна. Като несемеен мъж, не се нуждаел от повече пространство, нито от удобства, рекъл си той, а само от тясно кътче, за да си постеле рогозката и да подреди оскъдните си вещи. След време, когато се оженел, щял да си намери подходящо жилище, за да приготовлява лекарства, да приема пациенти и да се радва на подобаващите грижи на жена си. Но засега, докато установял полезни запознанства, за да получи работа, квартирата му предлагала поне покрив и известно уединение. Оставил багажа и отишъл да се изкъпе хубаво, да му избръснат челото и да му оправят плитката. Щом добил приличен вид, тръгнал, без да се мае, да търси игрален дом с цел да удвои капитала си за най-кратко време и така да поеме по пътя към успеха.

Дао Циен започнал да залага на фан тан и след по-малко от два часа изгубил всичките си пари, а медицинските инструменти запазил само защото не се бил сетил да ги вземе със себе си. В игралната зала ехтели толкова силни крясъци, че залозите се правели със знаци през гъстия тютюнев дим. Включил се в много проста игра с шепа жетони, захлупени под чаша. Събирали облозите, броели жетоните по четири наведнъж и който отгатнел колко остават — един, два, три или нито един — печелел. Дао Циен едва смогвал да следи с поглед ръцете на мъжа, който хвърлял и броял жетоните. Сторило му се, че онзи не играе честно, но да го обвини пред всички щяло да е толкова голяма обида, че в случай на грешка би я заплатил с живота си. В Кантон край игралните домове всеки ден събирали труповете на несполучили дръзки играчи, а Хонконг едва ли се различавал много в това отношение. Прибрал се в таванската си бърлога, проснал се на рогозката и заплакал като дете, спомняйки си как го налагал с пръчката престарелият му възпитател. Отчаянието му траяло до следващия ден, когато проумял с потресаваща яснота своето нетърпение и гордост. Тогава се разсмял от сърце на урока, убеден, че немирният дух на неговия наставник е излязъл на пътя му, за да го научи на още нещо. Сред пълния мрак го била разбудила глъчката вкъщи и на улицата. Било късно сутринта, но в неговата дупка не прониквал нито лъч естествена светлина. Облякъл пипнешком единствената смяна чисти дрехи, все още смеейки се сам на себе си, грабнал лекарската чанта и тръгнал към пазара. В района, където били подредени сергиите на татуировчиците, с навесени от горе до долу по тях парчета плат или хартия, изпъстрени с рисунки, се предлагали хиляди модели, от сдържани цветчета в индиговосин туш до приказни дракони в пет цвята, с разперени криле и огнен дъх, достатъчно големи, за да украсят целия гръб на як мъж. Дао Циен прекарал половин час в пазарлъци и най-сетне се споразумял с някакъв художник да получи татуировка срещу отвара за прочистване на черния дроб. За по-малко от десет минути човекът изписал отгоре на дясната му ръка, с която залагал, думичката „не“ с красиви строги линии.

— Ако останете доволен от лекарството, препоръчайте услугите ми на приятелите си — помолил го Дао Циен.

— Ако останете доволен от татуировката, направете същото — отвърнал художникът.

Дао Циен винаги казвал, че татуировката му донесла късмет. Излязъл от магазинчето сред олелията на пазара, запробивал си път с блъскане и с лакти в навалицата по тесните улички. Не се мяркал нито един чужденец и тържището изглеждало съвсем като кантонското. Глъчката отеквала като грохот на водопад, продавачите хвалели качествата на стоката си, а клиентите се пазарели с цяло гърло сред оглушителната врява на птиците в клетките и ревовете на животните, чакащи ред да минат под ножа. Вонята на пот, живи и умрели животни, изпражнения и боклуци, подправки, опиум, гозби и всевъзможни продукти и твари от земята, въздуха и водата, била толкова наситена, че можела да се пипне с ръка. Видял някаква жена да продава раци. Измъквала ги живи от чувал, попарвала ги за няколко минути в котел с вода, гъста и лепкава като тиня, после ги изваждала с цедката, потапяла ги в соев сос и ги предлагала на минувачите върху къс хартия. Ръцете й били покрити с брадавици. Дао Циен се договорил с нея да му дава обед в продължение на един месец в замяна на лек за нейния недостатък.

— А, виждам, че много обичате раците — рекла тя.

— Не мога да ги понасям, но ще ги ям за наказание, за да не забравя никога един урок и да го запомня завинаги.

— А ако до месец не ме излекувате, кой ще ми върне изядените раци?

— Ако до месец сте още с брадавици, ще изгубя доброто си име. Кой ще купува тогава лекарствата ми? — засмял се Дао.

— Тъй да бъде.

Ето как Дао Циен започнал новия си живот като свободен човек в Хонконг. За два-три дни възпалението на ръката му преминало и линиите на татуировката заприличали на ясно очертани синкави вени. В продължение на месец, докато обикалял сергиите на пазара, за да предлага лечителските си умения, ядял само варени раци по веднъж на ден и толкова отслабнал, че можел да пъхне монета във вдлъбнатините между ребрата си. Всяко животинче, което поднасял към устата си, борейки се с отвращението, го карало да си спомня с усмивка за своя учител, комуто също не допадали раците. Брадавиците на жената изчезнали за двайсет и шест дни и тя от благодарност разнесла добрата новина из целия квартал. Предложила му раци за още един месец, ако я излекува от пердетата на очите, но Дао решил, че вече е наказан достатъчно и може да си позволи да не вкусва такива гадини до края на живота си. Вечер се прибирал в своята хралупа капнал от умора, броял монетите на светлината на свещта, прибирал ги скришом под една дъска на пода, а после сгрявал вода на мангала, за да прокара глада си с чай. От време на време, когато нозете или волята му отмалявали, си купувал паничка ориз, малко захар или лула опиум и дълго им се наслаждавал, благодарен, че на света има такива прекрасни дарове като утешението на ориза, сладостта на захарта и несравнимите блянове на опиума. Харчел само за наема, за уроци по английски, за бръснене на челото си и за пране на дрехите, защото не бивало да ходи като просяк. Учителят му се обличал като истински мандарин. „Безупречният външен вид е белег на добро възпитание — не е все едно дали си джун и или селски знахар. Колкото по-беден е болният, по-разкошни трябва да са твоите дрехи, от уважение към него“, наставлявал го той. Малко по малко Дао Циен взел да се прочува, най-напред между хората от пазара и техните роднини, а после из квартала край пристанището, където лекувал моряците от рани след побоища, скорбут, венерически язви и отравяния.

За шест месеца Дао Циен си спечелил постоянни клиенти и започнал да се замогва. Преместил се в стая с прозорец, обзавел я с голямо легло, необходимо за след женитбата, кресло и английска писалищна маса. Купил си също и някои дрехи, тъй като от години мечтаел да се облича добре. Поставил си за задача да научи английски, защото бързо схванал в чии ръце е властта. Шепа британци управлявали Хонконг, създавали и прилагали законите, ръководели търговията и политиката. Фан уей живеели в отделни квартали и поддържали връзки само с богатите китайци, за да въртят търговия, но само на английски. А огромното мнозинство от китайците пребивавали в същото пространство и време като тях, но сякаш не съществували. Най-изтънчените стоки заминавали през Хонконг направи за салоните в Европа, където хората се пристрастили към далечната хилядолетна култура. Китайските изделия били на мода. В облеклото коприната будела повсеместен възторг, изящни мостчета с фенери и печални върби изниквали къде ли не, по подражание на изумителните тайни градини в Пекин, над градинските беседки се извисявали покриви като на пагоди, а орнаментите с дракони и вишневи цветове се повтаряли до втръсване. В нито един заможен английски дом не липсвал източен салон с параван от Коромандел8, фигурки от порцелан и слонова кост, ветрила, бродирани със забранения бод от детски ръце, и императорски канарчета в резбовани клетки. Корабите пренасяли тези съкровища към Европа, но не се връщали празни, а внасяли от Индия опиум за контрабандна продажба и всякакви дрънкулки, разорителни за дребното местно производство. За да търгуват в собствената си страна, китайците трябвало да се състезават с англичани, холандци, французи и американци. Ала голямата беда бил опиумът. В Китай го използвали от векове за отмора и за медицински цели, но когато англичаните наводнили пазара, опиумът се превърнал в стихийно бедствие. Проникнал във всички прослойки, изсмукал силите на обществото и го разложил като мухлясал хляб.

Първоначално китайците гледали на пришелците с презрение, погнуса и извънмерното превъзходство на хора, смятащи себе си за единствените просветени създания на света, но за няколко години се приучили да уважават чужденците и да се боят от тях. От своя страна европейците изпитвали същото чувство на расово превъзходство, убедени, че са вестоносци на цивилизацията в земите на мръсен, грозен, непълноценен, шумен, продажен и див народ, който ядял котки и змии и убивал собствените си новородени дъщери. На малцина било известно, че китайците имали своя писменост хиляда години преди тях. Докато търговците налагали културата на опиатите и насилието, мисионерите се заели с покръстването. Християнството трябвало да се разпростре на всяка цена, защото нямало друга истинска вяра, а това, че Конфуций живял петстотин години преди Христа нищо не означавало. Нашествениците не желаели да признаят китайците за хора, но се мъчели да спасят душите им и им се отплащали с ориз, когато приемали Евангелието. Новите християни изяждали дажбата си от божия подкуп и се отправяли към следващата църква да се покръстят отново, крайно развеселени от приумицата на фан уей да проповядват вярата си, сякаш била единствено възможната. За китайците с тяхната практичност и веротърпимост духовността била по-близо до философията, отколкото до религията — била въпрос на нравственост, в никакъв случай на догма.

Дао Циен вземал уроци при свой сънародник, който говорел английски гъгниво и не произнасял съгласните, но писмено владеел езика напълно правилно. За разлика от китайските знаци европейската азбука се оказала изключително проста и след пет седмици Дао Циен четял британски вестници, без да се затруднява от буквите, макар че през няколко думи трябвало да отваря речника. Вечер учел по цели часове. Усещал липсата на почитания си наставник, насадил завинаги у него жаждата за знание, също тъй упорита като жаждата за алкохол у пияницата или за власт у кариериста. Нямал вече достъп до библиотеката на стареца, нито до неизчерпаемия му опит, нямало как да го помоли за съвет, нито да се допита до него за признаците на едно или друго неразположение. Лишен от водач, Дао се чувствал като осиротял. От смъртта на наставника си не съчинявал и не четял стихове, не намирал време да се възхищава на прекрасните гледки, да се самовглъбява в размисъл и да изпълнява всекидневните обреди и правила, облагородявали по-рано съществуването му. Долавял шум вътре в себе си и тъгувал за покоя на мълчанието и уединението, които наставникът му внушавал да пази като най-ценна придобивка. Докато упражнявал занятието си, откривал нови страни от сложната природа на човешките същества, емоционалните различия между мъжете и жените, болестите, подлежащи на изцеление само с лекарства, и разстройствата, изискващи освен това магията на добре премереното слово. Нямало обаче с кого да сподели опита си. Мечтата да си купи съпруга и да създаде семейство не напускала съзнанието му, но била призрачна и безплътна, като красив пейзаж, изрисуван върху коприна, докато в същото време желанието да си достави книги, да учи и да си намери нови наставници, готови да му помогнат по пътя към знанието, се превръщало в натрапчива страст.

Така стояли нещата, когато Дао Циен се запознал с доктор Ебенизър Хобс, английски аристократ, у когото нямало и следа от високомерие и който, за разлика от другите европейци, бил запленен от своеобразието на града. Дао видял англичанина за пръв път на пазара, заровил нос в билките и отварите в магазинчето на някакви знахари. Знаел само десет думи на мандарински, но ги повтарял толкова гръмко и убедено, че край него се събрала група от хем подигравателно настроени, хем удивени хора. Хобс привличал вниманието отдалеч, тъй като стърчал с една глава над масата от китайци. Дао Циен никога не бил срещал чужденец на пазара, твърде отдалечен от обичайните за англичаните мести, и се приближил да го разгледа отблизо. Оказал се все още млад, сух и висок човек, с благородни черти на лицето и големи сини очи. Дао Циен с радост установил, че разбира десетте израза на въпросния фан уей, а и сам знаел поне още толкова думи на английски, тъй че вероятно можели да разговарят. Поздравил го със сърдечен поклон и англичанинът му отвърнал, повтаряйки неумело жестовете му. Двамата се усмихнали, после се разсмели, предизвиквайки любезния смях на околните. Сред растящото веселие на зяпачите повели задъхан разговор от всичко двайсет зле произнесени думи и смешни ръкомахания като в улична пантомима. Скоро насъбралата се многолюдна тълпа се превивала от смях, а уличното движение се задръстило. Незабавно пристигнал британски конен полицай и наредил на множеството да се разотиде. Така между двамата мъже възникнал здрав съюз.

Ебенизър Хобс съзнавал ограниченията в своя занаят не по-зле от Дао Циен в неговия. Хобс мечтаел да овладее тайните на източната медицина, смътно очертали се пред него по време на пътуванията му из Азия, особено начините за обезболяване чрез игли, поставени в нервните окончания, и подбора на растения и треви за лекуване на редица страдания, обявени в Европа за смъртоносни. Дао Циен пък бил привлечен от западната медицина с настъпателните й подходи, напълно различни от неговото собствено проникновено майсторство, целящо да постигне равновесие и хармония, търпеливо да пренасочи отклонената жизнена сила, да предотврати заболяването и да установи причините за различните му прояви. Дао Циен никога не се бил занимавал с хирургия, а подготовката му по анатомия, извънредно прецизна по отношение на пулса и точките за иглотерапия, се основавала само на гледане и опипване. Помнел наизуст анатомичните рисунки от библиотеката на бившия си учител, но не помислял да разреже някой труп. Тази практика била непозната в китайската медицина — мъдрият му учител, отдал целия си живот на изкуството на изцелението, почти не бил виждал вътрешните органи и не бил в състояние да постави диагноза, ако симптомите не съвпадали с известните му описания. От своя страна Ебенизър Хобс пък се усъвършенствал, като разрязвал трупове и изследвал причините на болестите. Дао Циен направил първата крачка по този път в мазето на английската болница през една разтърсвана от тайфуна нощ, като помощник на доктор Хобс, който пък същата сутрин за пръв път поставил игли за облекчаване на мигрена в кабинета, където работел Дао Циен. Някои от мисионерите в Хонконг се стремели да лекуват телата едновременно с покръстването на душите на енориашите си и доктор Хобс поддържал отлични отношения с тях. В сравнение с британските колониални лекари евангелистите били много по-близо до местното население и не криели колко са впечатлени от азиатската медицина. Тъкмо те отворили вратите на малките си болници за младия китайски лекар. Влечението на Дао Циен и Ебенизър Хобс към науката и научните опити ги довело по естествен път до взаимно приятелство. Срещали се едва ли не тайно, защото, ако за дружбата им се разчуело, рискували да се посрамят — нито европейските, нито китайските пациенти допускали, че другата раса е способна да ги научи на неща.

Веднага щом финансите на Дао Циен се пооправили, желанието да си купи съпруга отново завладяло мислите му. Когато навършил двадесет и две години, пресметнал още веднъж спестяванията си, както често правел, и с радост установил, че ще му стигнат за жена с малки нозе и мек нрав. Тъй като не можел да разчита на родителите си да му помогнат, както повелявал обичаят, трябвало да прибегне до посредник. Показали му портретите на няколко кандидатки, но всички му се сторили еднакви, защото не бил в състояние да си представи външността на момичето, а още по-малко същината му само по беглите рисунки с туш. Не било позволено да зърне годеницата със собствените си очи, нито да чуе гласа й, както му се искало, нямал и родственица, за да го направи вместо него. Можел да види само нозете на девойката изпод спусната завеса, но го предупредили, че и това не било сигурен знак, защото посредниците често мамели клиентите и им показвали златните лотоси на някоя друга жена. Оставало да се довери на съдбата. Бил на път да реши въпроса с помощта на заровете, но татуировката на дясната ръка му припомнила миналите комарджийски патила и предпочел да възложи задачата на духовете на майка си и на своя учител. Посетил пет храма, навсякъде оставил дарове, допитал се до пръчиците на И Дзин9 и те потвърдили, че моментът е подходящ да си избере невяста. Методът се оказал добър. Приключили скромните обреди, защото Дао нямал пари за разточителна сватба, и когато повдигнал червената копринена кърпа от главата на младоженката, видял пред себе си очарователно лице, с упорито вперен в земята поглед. Три пъти повторил името на девойката, докато тя се осмелила да го погледне с плувнали в сълзи очи, разтреперана от ужас.

— Ще бъда добър с теб — й обещал той, не по-малко развълнуван от нея.

От мига, когато свалил червеното покривало, Дао вече обожавал избраницата си. Любовта го сполетяла изневиделица — не предполагал, че между мъж и жена могат да съществуват такива отношения. Никога не бил чувал някои да изповядва подобна любов, срещал бил смътни загатвания за това само в класическата литература, сред чиито задължителни теми на поетично вдъхновение били девойките, както природните картини и луната. Но в действителност смятал, че жените са същества, предназначени единствено за труд и за разплод, като селянките, сред които бил израснал, или пък скъпи предмети за украса. Лин не се вписвала в нито една от двете групи — била загадъчна и сложна личност, способна да го обезоръжи със смеха си и да го предизвика с въпросите си. Разсмивала го както никой друг, измисляла за него невероятни истории, увличала го в игри на думи. В присъствието на Лин всичко сякаш засилвало с неотразим блясък. Чудното откритие на интимната близост с друго човешко същество било за Дао Циен най-дълбокото изживяване до този момент. С проститутките се срещал като забързан петел и не отделял време, нито любов, за да опознае някоя от тях истински. Но да отвори очи сутрин и да види Лин, заспала до него, го карало да се смее от щастие, а в следващия миг да трепери от безпокойство. А ако някоя сутрин тя не се събудела? Сладкият аромат на потта й в любовните нощи, крехката линия на веждите й, вдигнати с постоянен израз на изумление, неописуемата гъвкавост на талията й — всичко у нея го карало да прелива от нежност. О, а как се смеели заедно! Ето кое било най-хубавото от всичко — необузданата радост от взаимната им любов. Книгите за под възглавката на стария учител, причинявали в годините на юношеството му толкова безплодни вълнения, се оказали много полезни в миговете на наслада. Както се полагало на млада, добре възпитана девица, Лин била скромна във всекидневното си държане, но щом изчезнал страхът от съпруга й, бликнала нейната непринудена и страстна женствена природа. За кратко жадната ученичка усвоила двеста двадесет и двата начина да се люби и неизменно готова да го следва в този лудешки бяг, карала мъжа си да измисля нови. За щастие на Дао Циен, подробните знания, получени на теория в библиотеката на наставника му, включвали безброй похвати да достави удоволствие на жената и той знаел, че настойчивостта е далеч по-важно от силата. Пръстите му били привикнали да долавят различните туптения на тялото и намирал със затворени очи най-чувствителните точки, затова топлите му, уверени ръце, които умело облекчавали болката на пациентите му, се превърнали за Лин в извор на безкрайна наслада. Освен това Дао установил неща, което достопочтеният джун и пропуснал да му предаде — най-възбудителното средство била любовта. В леглото двамата били толкова щастливи, че нощем всички житейски неприятности изчезвали. А неприятностите били многобройни, както станало ясно много скоро.

Духовете, призовани от Дао Циен на помощ при избора на съпругата му, изпълнили задачата си безпогрешно — Лин била с превързани нозе, а освен това тиха и кротка като катеричка. Но на Дао Циен не му дошло на ум да помоли духовете да бъде освен това силна и здрава. Неуморимата нощем жена се превръщала денем в недъгава нещастница. С обезобразените си нозе едва можела да извърви няколко пресечки. Наистина, крачела с лекото изящество на тръстика, подухвана от вятъра, както би я описал престарелият учител в някое свое стихотворение, но да отиде до близкия пазар, за да купи зелка за вечеря, било истинско изтезание за нейните златни лотоси. Тя никога не се оплаквала на глас, но стигало човек да я види как се облива в пот и хапе устни, за да отгатне колко усилия й струва всяко движение. Не били здрави и дробовете й. Дишала с остро подсвиркване като на щиглец, през сезона на дъждовете носът й течал, а през сухия сезон се задушавала, понеже горещият въздух засядал между зъбите й. Не помагали нито билките на мъжа й, нито сиропите на неговия приятел, английския лекар. Когато забременяла, страданията се умножили, защото крехкият й скелет едва издържал тежестта на плода. На четвъртия месец съвсем престанала да излиза и се заседявала морно пред прозореца да гледа как животът преминава по улицата. Дао Циен наел две прислужнички, за да поемат домашната работа и да я наглеждат, защото се боял Лин да не умре, докато той не е вкъщи. Удвоил работните си часове и за пръв път, колкото и да се срамувал, взел да настоява пред пациентите да му плащат. Долавял как учителят му припомня с неодобрителен поглед, че е длъжен да служи, без да очаква възнаграждение, защото „колкото повече знае човек, по-голям е дългът му към ближните“. Ала не можел да лекува безплатно или срещу взаимни услуги, както дотогава, защото всяка стотинка му била нужна, за да осигури удобства на Лин. По онова време разполагал с втория етаж на старинна къща, където настанил жена си в разкош, невиждан дотогава от никого от тях двамата, но не бил доволен. Решил да намери жилище с градина, за да предложи на Лин красота и чист въздух. Приятелят му Ебенизър Хобс му обяснил — след като сам той отказвал да види очевидното, — че туберкулозата й е много напреднала и никаква градина няма да я излекува.

— Вместо да работите от изгрев-слънце до среднощ, за да й купувате копринени дрехи и скъпи мебели, стойте при нея колкото може повече, доктор Циен. Радвайте й се, докато я имате — съветвал го Хобс.

Двамата лекари били съгласни, всеки от гледна точка на собствения си опит, че раждането ще бъде решителното изпитание за Лин. Никой от тях не бил запознат с тази специалност, тъй като и в Европа, и в Китай с нея се занимавали акушерките, но решили да се подготвят. Не можели да се доверят на уменията на някоя груба простачка, за каквито смятали всички жени от този занаят. Виждали били как бабите работят с мръсни ръце, как баят и изтръгват бебето по най-първобитен начин от утробата на майката, и решили да отърват Лин от подобно ужасно изживяване. Ала младата жена не била съгласна да ражда пред двама мъже, още повече че единият бил фан уей с безцветни очи, неспособен дори да говори човешки език. Помолила мъжа си да повика кварталната акушерка, понеже най-обикновеното приличие не й позволявало да разтвори бедра пред чуждестранния дявол, но Дао Циен, винаги готов да изпълнява волята й, този път останал непреклонен. Накрая се споразумели, че за нея ще се погрижи лично той, а Ебенизър Хобс ще чака в съседната стая и при нужда ще го подпомага със съвети.

Първият предвестник на раждането бил астматичен пристъп, който без малко щял да струва живота на Лин. Усилието да диша се сляло с усилието й да изтласка детето от утробата си и нито Дао Циен с цялата си любов и всички свои знания, нито Ебенизър Хобс с теоретичната си подготовка били в състояние да й помогнат. След десет часа, когато стоновете на майката преминали в продрано хриптене на удавник, а бебето с нищо не показвало, че ще се роди, Дао Циен хукнал да търси акушерката и въпреки отвращението си я довлякъл едва ли не насила. Както се опасявали Циен и Хобс, жената се оказала вмирисана старица и било невъзможно да обменят с нея никакви медицински възгледи, защото тя нямала възгледи, а дълъг опит и отколешен усет. Най-напред изблъскала с един замах двамата мъже и им забранила да надзъртат иззад завесата, отделяща двете спални. Дао Циен тъй и не разбрал какво става оттатък, но се успокоил, когато чул Лин да диша свободно и да вика силно. През следващите часове, докато Ебенизър Хобс спял уморен в креслото, а Дао Циен отчаяно се допитвал до духа на учителя си, Лин довела на бял свят безжизнено момиченце. Тъй като било от женски пол, нито бабата, нито бащата си дали труда да го съживят, а и двамата се хвърлили да спасяват живота на майката, чиито оскъдни сили се изчерпвали заедно с кръвта, която изтичала между бедрата й.

Лин почти не съжалила за смъртта на момиченцето, сякаш се досещала, че животът няма да й стигне, за да го отгледа. Съвзела се бавно от тежкото раждане и известно време се старала да бъде отново забавната другарка в нощните игри. Със същата самовзискателност, с която сдържала болките в нозете, тя се преструвала, че копнее за страстните прегръдки на съпруга си. „Плътската любов е пътуване, заветно пътуване“, казвала му тя често, но вече нямала сили да го придружава. Дао Циен толкова жадувал за нейната любов, че някак съумял да не забележи нито един от издайническите признаци и упорито си внушавал, че Лин е същата както преди. От години мечтаел за мъжки рожби, но сега единствената му мисъл била да предпази съпругата си от нова бременност. Обичта му към Лин прераснала в благоговение, което изповядвал само пред нея, защото смятал, че никой не би разбрал всеобхватната му любов към една жена — никой не познавал Лин като него, никой не предполагал как озарила тя живота му. Щастлив съм, щастлив съм, повтарял си той, за да прогони мрачните предчувствия, които го връхлитали при най-малкото отпускане. Но не бил щастлив. Вече не се смеел с предишната лекота и когато бил с Лин, едва успявал да й се нарадва, освен в някои откъслечни мигове на съвършено физическо удовлетворение, защото неотклонно я наблюдавал с тревога, мислел непрекъснато за здравето й, съзнавайки колко е крехка, и отмервал трептенията на дишането й. Намразил нейните златни лотоси, които в началото на брачната им връзка целувал, обсебен от порива на желанието. Ебенизър Хобс смятал, че Лин има нужда да се разхожда продължително време на чист въздух, за да укрепнат дробовете й и да добие апетит, но тя едва успявала да направи десет крачки и й прималявало. Дао не можел да стои през цялото време при жена си, както го съветвал Хобс, защото се налагало да издържа и нея, и себе си. Всяка минута далеч от къщи му се струвала пропиляна в нещастието, открадната от любовта. Поставил в служба на любимата си всички правила и знания, усвоени през дълголетната медицинска практика, ала година след раждането Лин била само сянка на предишната жизнерадостна девойка. Мъжът й се опитвал да я разведри, но никой от двамата вече не се смеел искрено.

Един ден Лин вече не могла да се вдигне от леглото. Задушавала се, силите й се изчерпвали, кашляла кръв и напразно се опитвала да си поеме въздух. Освен няколко лъжички постна супа, отказвала всичко друго, защото яденето я изтощавало. Спяла на пресекулки в кратките моменти, когато кашлицата й се успокоявала. Дао Циен си дал сметка, че от шест седмици дишането й звучало като хрипливо хъркане, сякаш лежала под вода. Душата му се свивала в ужас, когато я вдигал на ръце и усещал как линее. Виждал колко е измъчена и съзнавал, че смъртта навярно ще й донесе облекчение, ала в злокобната утрин, когато осъмнал със студеното тяло на Лин в обятията си, помислил, че и той ще умре. Ужасен протяжен вик, роден в самите недра на земята като рева на вулкан, разтърсил къщата и разбудил квартала. Надошли съседите, изкъртили вратата с ритници и го намерили да вие гол насред стаята, прегърнал жена си. Наложило се да го откъснат от трупа насила и едва го удържали, докато дошъл Ебенизър Хобс и го принудил да погълне огромно количество лауданум, достатъчно да приспи и лъв.

Дао Циен потънал във вдовството си, отчаян до краен предел. Издигнал олтар с портрета на Лин и някои нейни вещи и по цели часове безнадеждно ги съзерцавал. Престанал да се занимава с пациентите си и вече не споделял с Ебенизър Хобс часовете за научни изследвания, което било основата на тяхната дружба. Противни му били съветите на англичанина, че „клин клин избива“ и че най-добрият начин да преодолее траура е да отиде в някой публичен дом край пристанището, където щели да му предложат колкото жени искал с безформени крака, както Хобс наричал златните лотоси. Как можел да произнесе подобно кощунство? Нямало кой да замести Лин и никога нямало да обикне друга — в това Дао Циен бил уверен. По онова време приемал от Хобс само пълни бутилки с уиски. Прекарал цели седмици упоен от алкохола, докато свършил парите и започнал малко по малко да разпродава или да залага имуществото си, а когато не можел вече да си плаща наема, нямало как и се пренесъл в мизерен хотел. Тогава си спомнил, че е джун и и отново се захванал за работа, ала изпълнявал задълженията си пряко сили, ходел в мръсни дрехи, с несресана плитка и небръснато лице. Тъй като се ползвал с добро име, пациентите понасяли запуснатия му вид и пиянските му грешки с примирението на бедняци, но не след дълго престанали да прибягват до услугите му. Ебенизър Хобс също не го търсел, за да лекува тежките случаи, понеже не се доверявал на преценките му. Дотогава двамата се допълвали много добре — англичанинът за пръв път започнал да оперира смело, благодарение на силните лекарства и на златните игли, които успокоявали болката, намалявали кръвоизливите и ускорявали зарастването на раните, а китаецът усвоил работата със скалпела и други средства на европейската наука. Но с несигурни ръце и замъглени от алкохола и сълзите очи Дао Циен ставал опасен и от него нямало полза.

През пролетта на 1847 г. съдбата на Дао Циен отново се преобърнала внезапно, както се случвало вече няколко пъти в живота му. Той губел все повече редовни пациенти, а и мълвата за провала му като лекар се разнесла, затова се видял принуден да тръгне из най-долнопробните пристанищни квартали, където никой не искал от него препоръки. Сблъсквал се с обичайните случаи — пребити, наръгани с нож, ранени от куршум. Една вечер повикали спешно Дао Циен в някаква кръчма, за да зашие раните на моряк, пострадал при незапомнено сбиване. Посочили му задната стаичка на заведението, където мъжът лежал в безсъзнание с разцепена като пъпеш глава. Противникът му, норвежки великан, вдигнал тежка дървена маса и я размахал като боздуган, за да се отбранява от нападателите си — група китайци, решени да го смажат от бой. Те се нахвърлили вкупом срещу норвежеца и щели да го направят на кайма, ако не му се били притекли на помощ още неколцина северни матроси, запили се в същата кръчма, и така започналото пиянско спречкване прераснало в междурасово сражение. Когато Дао Циен пристигнал, годните да вървят отдавна били изчезнали. Норвежецът се качил невредим обратно на кораба си под охраната на двама английски полицаи, а на местопроизшествието се мяркали само кръчмарят, жертвата, простряна в последни издихания, и един щурман, успял някак да се отърве от служителите на реда. Ако бил европеец, раненият сигурно щял да бъде настанен в британската болница, ала тъй като бил азиатец, пристанищните власти не се трогнали особено.

От пръв поглед на Дао Циен му станало ясно, че нищо не може да направи за клетника с размазан череп и изтекъл мозък. Така и казал на щурмана, брадясал английски грубиян.

— Проклет китаец! Не можеш ли да попиеш кръвта и да му зашиеш главата? — викнал онзи.

— Черепът му е размазан, какво да шия? Оставете го да умре спокойно.

— Как така ще умре?! Корабът вдига котва на разсъмване и човекът ми трябва на борда! Той е готвачът ни!

— Съжалявам — отвърнал Дао Циен и почтително се поклонил, като се мъчел да прикрие отвращението си от недодялания фан уей.

Щурманът поръчал бутилка джин и поканил Дао Циен да пийне с него. „Щом за готвача нямало никаква надежда, нищо не пречело да вдигнат по чаша в негова памет, та после проклетият му призрак, мътните го взели, да не дойде да го дърпа за краката нощем“ — рекъл той. Настанили се да се напият спокойно на няколко крачки от смъртника. От време на време Дао Циен се навеждал, за да му измери пулса, пресмятайки, че му остават не повече от няколко минути живот, но мъжът излязъл по-издръжлив от очакваното. В това време джун и не забелязвал как англичанинът му налива чаша след чаша, а своята едва докосва. Скоро всичко се завъртяло пред очите му и забравил защо изобщо се намира в кръчмата. Час по-късно, след няколко последни гърча, пациентът му издъхнал, но Дао Циен тъй и не разбрал, защото се търкалял в несвяст на пода.

Събудил се по пладне, облян от ярката светлина на грейналото слънце, с огромно усилие отворил очи, надигнал се криво-ляво и се намерил заобиколен от небе и вода. Доста време му било нужно, за да осъзнае, че лежи по гръб върху голямо кълбо от въжета насред палубата на някакъв кораб. Плисъкът на вълните в стените на корпуса кънтял в главата му, сякаш биели огромни камбани. Сторило му се, че чува гласове и викове, но не бил сигурен, защото като нищо можело да се е продънил в ада. Успял да застане на колене и да пропълзи няколко метра, но му се доповръщало и се строполил по очи. Не след дълго върху главата му внезапно се изляла кофа ледена вода и непознат глас му заговорил на кантонски. Вдигнал очи и видял приятно безбрадо лице да го поздравява с широка усмивка на почти беззъбата си уста. Нова кофа с морска вода го извадила от вцепенението. Младият китаец, който така старателно го поливал, се навел над него и се закикотил с цяло гърло, пляскайки се по бедрата, сякаш плачевното му състояние било до немай-къде комично.

— Къде съм? — успял да изломоти Дао Циен.

— Добре дошъл на борда на „Либърти“! Плаваме в посока на запад, както изглежда.

— Но аз не желая да ходя никъде! Трябва веднага да сляза!

Нов смях посрещнал искането му. Когато най-сетне овладял кискането си, младежът му обяснил, че са го „наели“ по същия начин, както и самия него няколко месеца по-рано. Дао Циен помислил, че ще припадне. Похватът бил известен. Ако не достигали мъже за попълване на екипажа, въпросът бързо се решавал, като напивали или цапардосвали по главата по-лековерните, за да ги качат на кораба против волята им, докато са замаяни. В открито море животът бил суров и ниско платен, а злополуките, недохранването и болестите покосявали всички наред. При всеки курс умирали по неколцина, телата им свършвали на океанското дъно и никой не си спомнял повече за тях. Капитаните обикновено били пълновластни господари, не давали сметка пред никого и наказвали всяко провинение с побой. В Шанхай дори се стигнало до джентълменско споразумение между капитаните да не отвличат свободни мъже и да не си отнемат един другиму моряците. Преди договорката всеки, който слизал да пийне на пристанището, рискувал да осъмне на друг кораб. Така щурманът на „Либърти“ решил да замести мъртвия готвач с Дао Циен — за него всички „жълти“ били еднакви и нямало никаква разлика дали е един или друг. След като го напоил, накарал да го качат на борда. Преди Дао да се събуди, наложили палеца му под договора и го обвързали на служба за две години. Смисълът на случилото се бавно се очертал в притъпения мозък на Дао Циен. Дори не му минало през ум да окаже съпротива, защото това било равнозначно на самоубийство, но се зарекъл да избяга, щом спрат на сушата, в която и да е точка на земното кълбо.

Младежът му помогнал да се вдигне на крака и да се умие, после го отвел в трюма на кораба, където се намирали каютите и хамаците. Посочил му неговото място и сандъка, в който му се полагало да прибере вещите си. Дао Циен смятал, че е изгубил всичко, но видял чантата с медицинските инструменти върху определения му за спане нар. Щурманът съобразил да я прибере. Но портретът на Лин останал в нейния олтар. Дао с ужас осъзнал, че духът на жена му навярно няма да успее да го намери сред океана. Първите дни на плаването се оказали мъчителни, било му зле и на моменти се изкушавал да скочи през борда и веднъж завинаги да сложи край на страданията. Но щом успял да се задържи изправен на нозете си, го пратили в първобитния камбуз, където съдините висели на куки и при всяко поклащане се блъскали с оглушително дрънчене. Пресните продукти, купени от Хонконг, бързо свършили и скоро не останало нищо друго освен риба и осолено месо, фасул, захар, мас, червясало брашно и толкова стар сухар, че нерядко се налагало да го разбиват с чук. Гозбите неизменно се заливали със соев сос. За всеки моряк имало и по половин литър ракия на ден за промиване на мъката и за жабурене, защото възпалените венци били едно от изпитанията на морския живот. За капитанската трапеза пък Дао Циен разполагал с яйца и английски конфитюр, но го предупредили да ги брани с цената на живота си. Дажбите били пресметнати да стигнат за цялото пътуване, освен в случай на природно бедствие, като буря, която да ги отклони от пътя, или безветрие, което да ги принуди да спрат на място. Допълвали наличностите с прясна риба, уловена по пътя в мрежите. От Дао Циен не се очаквали готварски способности — задачата му била да надзирава храната, алкохола и прясната вода, разпределени на човек, да внимава да не се развалят продуктите и да не ги изгризат плъховете. Освен това трябвало да дава наряди по почистването и поддръжката на кораба като всеки друг моряк.

След седмица започнало да му харесва да е на чист въздух, да върши тежка работа и да общува с хора, събрани от четирите посоки на света, всеки със своята история, своите неволи и своите умения. По време на почивките някой засвирвал на някакъв инструмент или сядали на групи да си разказват приказки за морски призраци и за чудно красиви жени в далечни пристанища. Членовете на екипажа били родом от различни места, говорели на различни езици, имали различни обичаи, но ги свързвало нещо подобно на приятелство. Съзнанието, че са откъснати от света и се нуждаят един от друг, превръщало в другари мъже, които на сушата не биха се погледнали. Дао Циен отново започнал да се смее, както не се бил смял отпреди заболяването на Лин. Една сутрин щурманът го повикал, за да го представи лично на капитан Джон Съмърс, когото Дао бил виждал само отдалеч на командния мостик. Озовал се пред висок, обветрен в разни географски ширини мъж, с тъмна брада и стоманен поглед. Капитанът се обърнал към него чрез офицера, който говорел малко кантонски, но Дао му отговорил на своя книжовен английски, с подчертано аристократичното произношение, усвоено от Ебенизър Хобс.

— От мистър Огълсби чувам, че си нещо като лечител.

— Аз съм лекар — джун и.

— Лекар ли? Как така лекар?

— Китайската медицина е с доста векове по-стара от английската, капитане — леко се усмихнал Дао Циен, повтаряйки буквално думите на приятеля си Ебенизър Хобс.

Капитан Съмърс вдигнал вежди, разгневен от нахалството на дребния човечец пред него, но истината го обезоръжила. Разсмял се искрено.

— Хайде, мистър Огълсби, налейте по чаша бренди. Да се чукнем с доктора. Това е рядък случай — за пръв път имаме свой лекар!

Дао Циен не изпълнил заканата си да избяга на първото пристанище, в което „Либърти“ хвърлил котва, защото нямало къде да отиде. Да се върне към отчаяното си съществуване на вдовец в Хонконг, било също толкова безсмислено, колкото и да се носи по морето. Било все едно дали е там, или тук, а като моряк щял поне да пътува и да опознае методите за лечение по света. Измъчвала го само мисълта, че при това скиталчество сред вълните Лин едва ли ще го открие, макар да зовял името й в четирите посоки на света. На първото пристанище слязъл като другите матроси с разрешение да остане на сушата шест часа, но вместо да пилее времето по кръчмите, отишъл на пазара да търси подправки и билки по заръка на капитана. „Щом си имаме доктор, ще ни трябват и лекарства“, рекъл му той. Връчил му кесия с точно отброени монети и го предупредил, че ако му хрумне да избяга или да го измами, щял да го търси, докато го хване, и щял да му пререже гърлото със собствените си ръце, защото още не бил роден човекът, способен безнаказано да се подиграе с него.

— Ясно ли е, китаецо?

— Ясно е, англичанино.

— Ще се обръщаш към мен с „господине“!

— Да, господине — отвърнал Дао Циен, свеждайки очи, защото привиквал да не гледа белите в лицето.

Първата му изненада била откритието, че Китай не е единственият център на вселената. Имало и други култури, наистина не толкова развити, но много по-силни. Дотогава не си представял, че британците управляват значителна част от света, както и не подозирал, че други фан уей са господари на обширни колонии в далечни земи, разположени на четири континента, както се постарал да му обясни капитан Джон Съмърс в деня, когато Дао му извадил развален зъб край бреговете на Африка. Извършил операцията чисто, почти безболезнено, благодарение на комбинацията от златните игли, набодени в слепоочията, и втрит във венеца мехлем от карамфил и евкалиптово масло. Когато приключил и пациентът, доволен и признателен, седнал да си доизпие бутилката, Дао Циен се осмелил да запита накъде са тръгнали. Смущавало го, че се носи насам-натам слепешката и пред очите му е само мъглявата линия на хоризонта между безкрая на небето и морската шир.

— Пътуваме към Европа, но за нас това няма значение. Ние сме моряци, живеем на вода. Искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не, господине.

— Имаш ли някъде семейство?

— Не, господине.

— Значи ти е безразлично дали пътуваме на север или на юг, на изток или на запад, тъй ли?

— Да, но искам да зная къде съм.

— Защо?

— За в случай че падна зад борда или корабът потъне. Духът ми ще трябва да е наясно къде е, за да се прибере в Китай, инак ще се скита без посока. Небесните порти са в Китай.

— Какви ги измисляш? — разсмял се капитанът. — Значи, за да идеш в рая, трябва да умреш в Китай? Погледни картата, човече. Вярно, твоята страна е най-голямата, но има още много свят извън нея. Ето, тук е Англия, тя е малък остров, но ако прибавиш колониите ни, ще видиш, че в наши ръце е повече от половината земя.

— Как е възможно?

— Както в Хонконг — с войни и с подлости. Съчетаваме могъщество по море, алчност и чувство за ред. Не сме по-висши, а по-жестоки и по-решителни. Не се гордея много, че съм англичанин, но когато пропътуваш толкова, колкото аз, и ти няма да се гордееш, че си китаец.

През следващите две години Дао Циен стъпил на твърда земя три пъти, единият от тях в Англия. Смесил се с простолюдието на пристанището, вървял по улиците на Лондон и наблюдавал новостите с очи на удивено дете. Фан уей били пълни с изненади — от една страна им липсвала всякаква изтънченост и се държали като диваци, но от друга били способни на чудни изобретения. Дао установил, че и в родината си англичаните страдат от същата надменност и невъзпитание, проявявани и в Хонконг — отнасяли се към него без никакво уважение, а вежливостта и културното поведение им били напълно чужди. Допила му се бира, но го изблъскали от кръчмата — не пускаме тук жълти кучета, му викнали. Скоро се събрал с други азиатски моряци, отишли в заведението на някакъв стар китаец и там седнали да ядат, да пият и да пушат на спокойствие. Докато слушал разказите на останалите, Дао проумял колко много още му предстои да види, но стигнал до заключението, че първо трябва да се научи да използва юмруците си и ножа. Каква полза от знанията, ако човек не е в състояние да се защити! Мъдрият учител по иглотерапия бил пропуснал да му преподаде и това основно правило.

През февруари 1849 г. „Либърти“ хвърлил котва във Валпараисо. На следващия ден капитан Джон Съмърс го повикал в каютата си и му връчил писмо.

— Дадоха ми го на пристанището — за теб е, от Англия.

Дао Циен взел плика, лицето му порозовяло и грейнало в широка усмивка.

— Само не казвай, че е любовно послание! — пошегувал се капитанът.

— По-хубаво е — отвърнал Дао и го мушнал под ризата си. Писмото можело да е само от приятеля му Ебенизър Хобс — първото, което получавал през двете години, прекарани на кораба.

— Ти свърши добра работа, Циен.

— Мислех, че не ви харесва яденето ми, господине — усмихнал се Дао.

— Като готвач нищо не струваш, но разбираш от медицина. За две години при нас не е умрял нито един човек и няма нито един болен от скорбут. Знаеш ли какво означава това?

— Късмет.

— Договорът ти изтича днес. Сигурно можех да те напия и да те накарам да подпишеш нов. С друг навярно бих постъпил така, но на теб дължа някои услуги, а аз винаги уреждам дълговете си. Искаш ли да продължиш с мен? Ще ти увелича заплатата.

— Накъде?

— Към Калифорния. Напускам този кораб. Наскоро ми предложиха да поема параход, а аз от години очаквам такава възможност. Ще се радвам да дойдеш.

Дао Циен бил чувал за параходите и изпитвал паника от тях. Само крайно припрени люде можели да измислят огромните котли, пълни с вряла вода, за да произвеждат пара и да задвижват някакви адски машинарии. Нима не било по-хубаво да се пътува с бързината на вятъра и морските течения? Защо да се предизвиква природата? Носели се слухове как котлите избухвали в открито море и попарвали моряците живи. Парчета човешки тела, сварени като скариди, се разхвърчавали във всички посоки за храна на рибите, а душите на нещастниците, разкъсани сред грохота на взрива и вихрите пара, никога нямало да се приберат при дедите си. Дао Циен ясно си спомнял как изглеждала малката му сестричка, след като я залял котелът с вряща вода, спомнял си също как стенела от ужасните болки и как се виела в предсмъртни мъки. Не смятал да поема такъв риск. Не го блазнело особено златото в Калифорния, пръснато като скални късове по земята, както се приказвало. Нищо не дължал на Джон Съмърс. Капитанът бил малко по-търпелив от повечето фан уей и се отнасял към екипажа доста справедливо, но не бил негов приятел и никога нямало да бъде.

— Не, благодаря, господине.

— Не искаш ли да видиш Калифорния? Може да се замогнеш бързо и да се прибереш в Китай като богаташ.

— Да, но на кораб с платна.

— Защо? Параходите са по-надеждни и по-бързи.

Дао Циен не пожелал да обясни причините. Замълчал със сведени очи, с шапка в ръка, докато капитанът допил уискито си.

— Не мога да те задължа — рекъл най-сетне Съмърс. — Ще ти дам препоръчително писмо до приятеля ми Винсент Кац, капитан на бригантината „Емилия“ — той също вдига котва на път за Калифорния тези дни. Доста своенравен холандец, много религиозен и строг, но е добър човек и добър моряк. Ще пътуваш по-бавно, но не е изключено да се видим в Сан Франсиско и ако съжалиш за избора си, можеш да се върнеш да работиш при мен.

Капитан Джон Съмърс и Дао Циен си подали ръка за първи път.

Пътуването

Свита в дупката си на дъното на кораба, Елайза се приближаваше към смъртта. Към тъмнината и усещането, че е зазидана за цял живот, се прибавяше смрадта — неопределима смес от мириса на сандъците и балите, на бъчвите с осолена риба и налепите по корпуса на старото корито. Отличното й обоняние, което преди й бе толкова полезно, за да оцелява дори със затворени очи, сега се бе превърнало в уред за мъчение. Единствен другар й бе чудноватата трицветна котка, погребана като нея в трюма, за да я пази от плъховете. Дао Циен я увери, че ще свикне с вонята и затворническия живот — човешкото тяло се нагажда към всичко, когато е нужно. Пътуването ще трае дълго и няма да може да излиза на въздух, добави той, затова по-добре ще е да престане да мисли, за да не полудее. Вода и храна щеше да има, обеща й Дао Циен, сам щеше да й ги набави, щом му се удадеше да се промъкне до трюма, без да буди подозрение. Бригантината беше малка, но претъпкана с народ и нямаше да е трудно да се измъква по различни поводи.

— Благодаря. Когато стигнем в Калифорния, ще ви дам тюркоазената брошка.

— Задръжте си я, вече ми платихте. Ще ви потрябва. Защо отивате в Калифорния?

— За да се омъжа. Годеникът ми се казва Хоакин. Обзе го треската за злато и замина. Каза, че ще се върне, но не мога да го чакам.

Щом корабът напусна залива на Валпараисо и навлезе в открито море, Елайза започна да бълнува. Прекара цели часове просната в мрака, изгубила човешки облик, потънала в собствените си нечистотии. Чувстваше се толкова зле, че не помнеше къде се намира и защо. Най-сетне капакът на трюма се отвори и Дао Циен се появи с парче свещ в едната ръка и чиния с храна в другата. Щом я видя, разбра, че момичето не може да сложи и хапка в устата. Хвърли вечерята на котката и тръгна да търси ведро с вода, за да почисти болната. Най-напред я накара да изпие силна отвара от джинджифил и й постави дузина от златните си игли, докато стомахът й се успокои. Елайза почти не усети как той свали всичките й дрехи, изми я внимателно с морска вода, изплакна я с чаша сладка вода и я разтри от глава до пети с балсам, препоръчван при маларични пристъпи. Скоро тя се унесе, загърната в кастилското одеяло, с котката в нозете, а Дао Циен се качи на палубата и се зае да плакне дрехите в морето, като се стараеше да не привлича внимание, въпреки че по това време моряците спяха. Пътниците, качили се на кораба във Валпараисо, страдаха също като Елайза от морската болест пред равнодушните погледи на тръгналите три месеца по-рано от Европа, които първоначално бяха преминали през същото изпитание.

През следващите дни новодошлите на борда на „Емилия“ взеха да се приспособяват към люлеенето и към привичните за дългите пътешествия занимания, а в това време състоянието на Елайза долу в трюма все повече се влошаваше. Дао Циен използваше всяка възможност, за да отскача при нея — даваше й да пие, търсеше всякакви начини да спре повръщането, но с изненада виждаше, че вместо да се подобри, страданието й се задълбочаваше. Китаецът приложи всички познати при подобни случаи методи, опита отчаян и други средства, но Елайза така и не успяваше да задържи почти нищо в стомаха си и все повече се обезводняваше. Дао разтваряше във вода, сол и захар и с безкрайно търпение й даваше да пие лъжичка по лъжичка, но и през следващите две седмици не настъпи видимо подобрение, докато накрая кожата на младата жена изтъня като пергамент — Елайза не можеше дори да се надигне, за да прави движенията, за които Дао настояваше. „Не се ли движиш, тялото ти се схваща, а умът ти се замъглява“, повтаряше той. Бригантината се отби за кратко в пристанищата на Кокимбо, Калдера, Антофагаста, Икике и Арика и всеки път той се мъчеше да я убеди да слезе на брега и да се върне у дома, уплашен от все по-окаяния й вид.

Когато отплаваха от Каляо в състоянието на Елайза настъпи пагубен обрат. Дао Циен бе успял да купи от пазара връзка листа от кока — добре знаеше лечебните свойства на това растение, както и три живи кокошки, които възнамеряваше да заколи една по една, тъй като болната се нуждаеше от нещо по-силно от оскъдните корабни дажби. От първата кокошка направи бульон с много пресен джинджифил и слезе при Елайза, решен да й го налее в устата, дори и насила. Запали фенер с китова мас и се запровира между багажите към скривалището на девойката — тя лежеше със затворени очи и не даваше признаци на живот. Под тялото й се бе образувала голяма локва кръв. Джун и ахна смаян и се наведе над нея с мисълта, че клетото момиче е намерило начин да сложи край на живота си. Не можеше да я вини — при подобни обстоятелства сам би сторил същото, помисли той. Повдигна нощницата, но не видя рана, докосна Елайза и разбра, че е още жива. Започна да я разтърсва, докато най-накрая тя отвори очи.

— Бременна съм — призна едва чуто.

Дао Циен се хвана с две ръце за главата и се завайка на родния си диалект — не бе го използвал от петнайсет години: да би знаел, никога нямало да й помогне, как изобщо й е дошло на ум да тръгне за Калифорния в това състояние, луда ли е била, остава само да пометне, ами ако умре, с него е свършено, каква беля му бе докарала на главата и как не се беше сетил защо е бързала толкова да се махне от Чили. Прибави клетви и проклятия на английски, но тя отново бе изпаднала в несвяст и упреците му не достигнаха до нея. Прегърна я и я залюля като бебе, докато гневът му постепенно преля в безкрайно съжаление. За миг помисли да се яви при капитан Кац и да му признае цялата истина, но как ли щеше да реагира той. Холандецът лутеранин се отнасяше към жените на борда като към прокажени и вероятно щеше да побеснее, когато разбереше, че вози още една пътничка, и то скрита в трюма, на всичко отгоре на смъртно легло. Какво ли наказание щеше да наложи на него самия? Не, изключено беше да сподели с някого. Единственият изход бе да изчака Елайза да предаде богу дух, ако такава бе кармата й, а после да изхвърли тялото в морето заедно с торбите боклук от кухнята. Започнеше ли да страда прекалено, би й помогнал да умре достойно.

Вече се бе запътил към изхода, когато осезателно усети странно присъствие. Сепнат, вдигна фенера и в осветения от мъждукащия пламък кръг видя съвършено ясно своята любима Лин. Гледаше го отблизо, с присъщото й насмешливо изражение на прозрачнобялото лице, което беше най-големият й чар. Носеше зелената атлазена рокля със златна бродерия, която пазеше за официални случаи, косата й бе събрана в най-обикновен кок, закрепен с две пръчици от слонова кост, а зад ушите й пламтяха два свежи божура. Така я бе видял за последен път, когато съседките я подготвиха за погребалния обред. Присъствието на съпругата му в трюма бе толкова истинско, че го прониза страх: духовете, колкото и добри да са били приживе, обикновено се отнасяха жестоко към смъртните. Понечи да избяга към изхода, но тя препречи пътя му. Разтреперан, Дао Циен падна на колене, без да изпуска фенера, единствената му връзка с действителността. Реши да прогони с молитва демоните, в случай че бяха приели образа на Лин, за да го объркат, но не успя да си спомни нужните думи и от устните му се отрони само продължителен стон от любов към нея и печал по отминалите дни. Тогава с незабравимата си нежност Лин сведе глава над него толкова близо, че ако бе посмял, можеше да я целуне, а тя му прошепна, че не идва от толкова далеч, за да го плаши, а за да му припомни задълженията на достоен лекар. Тя самата едва не бе умряла от кръвоизлив след раждането на дъщеря им, но тогава той бе успял да я спаси. Защо сега не стори същото и за това момиче? Какво бе станало с нейния скъп Дао? Нима бе загубил доброто си сърце, нима се бе превърнал в буболечка? Кармата на Елайза е друга, не да умре преждевременно, увери го Лин. Щом една жена е готова да прекоси света, погребана в подобно скривалище, за да открие любимия човек, то е защото вътре в нея е скрита могъща сила ци.

— Твой дълг е да й помогнеш, Дао. Ако умре, без да види своя любим, никога няма да намери покой и призракът й ще те преследва вечно — предупреди го Лин и тутакси изчезна.

— Почакай! — изхлипа мъжът, протегнал ръце, за да я задържи, но дланите му останаха празни.

Дао Циен дълго лежа на пода, докато се съвзе и обезумялото му сърце престана да препуска, а лекият аромат на Лин постепенно се стопи в трюма. Не си отивай, не си отивай, повтаряше той, сразен от любовта. Най-сетне събра сили и се изправи, отвори вратата и излезе на чист въздух. Беше прохладна нощ. Тихият океан светлееше под сребристите лунни лъчи, а лекият бриз издуваше старите платна на „Емилия“. Някои от пътниците вече се бяха прибрали или играеха на карти в кабините, други бяха опънали хамаци за през нощта сред разхвърляните механизми, конски амуниции и багажи, задръстили палубите, трети стояха на кърмата и се любуваха на играта на делфините в разпенената диря зад кораба. Дао Циен с благодарност отправи очи към огромния небесен купол. За пръв път след смъртта си Лин го посещаваше без стеснение. Преди да стане моряк, той бе усещал присъствието й няколко пъти съвсем наблизо, особено когато потъваше в дълбока медитация, но в тези случаи лесно можеше да обърка безплътното присъствие на духа й със скръбта на вдовеца. Обикновено Лин минаваше покрай него, докосваше го леко с пръсти, но той така и не успяваше да разбере тя ли е в действителност, или всичко е по-скоро плод на изтерзаната му душа. В случая обаче нямаше никакво съмнение — там долу, в трюма, засмяното лице на Лин му се бе явило съвсем ясно, като отражението на луната върху морската шир. Изпълни го щастие, че отново не е сам, както в отколешните нощи, когато тя заспиваше сгушена в обятията му в любовна премала.

Дао Циен се запъти към каютата. Тясната му дървена койка бе далеч от чистия въздух, който се процеждаше единствено през вратата. Невъзможно бе да се спи в спареното, вмирисано мъжко помещение, но откак бяха напуснали Валпараисо не му се бе налагало да се прибира вътре, защото бе лято и той лягаше вън на палубата. Потърси сандъка си, закован за пода, за да не го лашкат вълните, извади ключовете от пазвата си, свали катинара и измъкна лекарската чанта и шишенце лауданум. После открадна двойна доза сладка вода и потърси в кухнята парцали, поради липса на нещо по-добро.

Тъкмо тръгваше обратно към трюма, когато някой го хвана за ръката. Обърна се стреснат и видя една от чилийките — въпреки изричната заповед на капитана да не си подават носа от кабината след залез-слънце, тя бе излязла на лов за клиенти. Веднага я позна. От всички жени на борда, Асусена Пласерес беше най-симпатична и най-дръзка. През първите дни тя единствена проявяваше готовност да помогне на пътниците, изтерзани от морска болест, постара се да облекчи и положението на младия моряк, който бе паднал от мачтата и си бе счупил ръката. Това й спечели уважението дори на строгия капитан Кац и оттук нататък той си затваряше очите пред нейните волности. Асусена раздаваше безплатно грижите си като милосърдна сестра, но дръзнеше ли някой да посегне към стегната й плът, трябваше да плаща в брой — доброто сърце не бива да се бърка с глупостта, казваше тя. „Нямам друг капитал, трябва да го пазя, иначе закъде съм“ — обясняваше тя, потупвайки се весело по задника. Асусена Пласерес се обърна към Дао Циен с четири разбираеми на всеки език думи: шоколад, кафе, тютюн, бренди. Както правеше винаги когато минаваше край него, тя му показа с безочливи жестове, че е готова да предостави прелестите си в замяна на някоя от споменатите луксозни стоки, но джун и я отблъсна и продължи пътя си.

Дао Циен прекара голяма част от нощта край Елайза, която гореше в треска. С нерешителна нежност той посвети на немощното тяло ограничените средства от чантата си и своя дългогодишен опит, докато най-сетне от утробата на болната се отдели кървав къс месо. Дао Циен го огледа на светлината на фенера и успя да установи със сигурност, че зародишът е на няколко седмици и е цял. За да изчисти напълно корема й, той постави игли по ръцете и краката на пациентката, предизвиквайки силни контракции. Когато се убеди в резултата, въздъхна облекчено — оставаше само да помоли Лин да се намеси, за да предотврати възпалението. До тази нощ Елайза бе за него търговска сделка и залогът — перлената огърлица, — лежеше на дъното на сандъка му. Тя бе просто непознато момиче, към което като че ли не изпитваше личен интерес, поредната фан уей с големи крака и борбен нрав. Трудно щеше да си намери съпруг, след като явно не проявяваше никаква склонност да се хареса или да се подчинява на мъжа. А сега, след помятането, нямаше да успее да се задоми никога. Дори любовникът й, ако изобщо го откриеше някой ден, не би я взел за жена, след като веднъж вече я бе зарязал. Дао признаваше, че за чужденка Елайза не е съвсем грозна, в издължените й очи имаше нещо азиатско, а и косата й беше дълга, черна и лъскава като опашка на напет императорски кон. Ако беше русолява или рижава като дявол — доста често бе виждал такива, след като напусна Китай, — може би нямаше дори да я погледне, ала приемливата външност и дръзкият нрав не щяха да й помогнат. С такъв лош късмет за нея нямаше надежда, щеше да свърши като проститутка в Калифорния. В Кантон и Хонконг познаваше много подобни на Елайза. Голяма част от лечителските си познания бе натрупал чрез продължителната практика върху телата на тези несретници, съсипани от побоища, болести и опиати. Неведнъж през дългата нощ Дао Циен си помисли дали не е по-благородно да я остави да умре, въпреки препоръките на Лин, и по този начин да я спаси от ужасната участ, но си каза, че след като му е платила предварително, е длъжен да изпълни своята част от уговорката. Не, това не е единствената причина, заключи той, понеже още от самото началото се питаше защо се съгласи да вкара момичето тайно на борда. Рискът бе огромен и той не бе убеден, че е извършил подобна лудост само заради скъпите перли. Нещо в смелия порив на Елайза го бе развълнувало, нещо в крехкото й тяло и бурните й чувства към любимия човек му напомняше за Лин.

Най-сетне, призори, Елайза спря да кърви. Чезнеше в треска и зъзнеше, въпреки непоносимата жега в трюма, но пулсът й се успокои и тя задиша по-спокойно в съня си. Опасността обаче още не бе отминала. На Дао Циен му се искаше да остане и да бди над нея, но си даде сметка, че скоро ще съмне и камбаната ще го призове да застъпи на смяна. Повлече се изтощен към палубата, строполи се върху голите дъски и спа като младенец, докато дружеското подритване на един от моряците не го върна към задълженията му. Натопи глава във ведро с морска вода, за да се разсъни, и все още замаян, тръгна към камбуза да вари овесената каша за закуската. Всички, дори строгият капитан Кац, я поглъщаха без възражения, освен чилийците, които негодуваха в хор, макар да разполагаха с най-много провизии, тъй като бяха дошли на борда последни. Останалите бяха изчерпали запасите си от тютюн, алкохол и лакомства през месеците, преди да стигнат до Валпараисо. Говореше се, че някои от чилийците са аристократи и затова не можели да си перат гащите, нито да си приготвят сами вода за чая. Част от пътниците от първа класа бяха довели със себе си слуги и смятаха да ги използват в златните мини, понеже и през ум не им минаваше, че могат лично да си цапат ръцете. Други предпочитаха да плащат на моряците, за да ги обслужват, тъй като жените дружно бяха отказали да им слугуват — щяха да печелят десеторно повече, ако ги приемаха по за десет минути в кабината, за какво тогава да им перат бельото. Екипажът и останалите пасажери се подиграваха на глезените господинчовци, но не си позволяваха да го правят очи в очи. Чилийците имаха добри обноски, изглеждаха скромни, държаха се любезно и кавалерски, но и най-слабата искра бе достатъчна, за да възпламени самолюбието им. Дао Циен гледаше да не се захваща с тях. Тези мъже не криеха презрението си към него и към двамата негри, качили се на бригантината в Бразилия, които, макар да бяха заплатили пълната цена на билета, единствени не разполагаха с кабина и нямаха право да сядат на една маса с всички останали. Китаецът предпочиташе петте простовати чилийки с техния здрав практически усет, постоянно добро настроение и майчински пориви, проявявани при извънредни обстоятелства.

През целия работен ден беше като сомнамбул и непрекъснато мислеше за Елайза, но до вечерта не остана нито свободен миг, за да отскочи да я види. Късно сутринта моряците уловиха огромна акула. Тя дълго се мята и пляска заплашително с опашка по палубата и никой не посмя да се приближи да й нанесе последния удар. Като готвач Дао Циен трябваше да наблюдава дейностите по одирането и разрязването й на парчета, да сготви част от месото и да осоли останалото, а в това време моряците търкаха с четки кръвта от дъските. Пътниците пък почетоха грозното зрелище с последните бутилки шампанско, предвкусвайки вечерния пир. Запази сърцето, за да свари супа на Елайза, а хрилете реши да изсуши, понеже струваха цяло състояние на пазара за възбудителни средства. Часовете се нижеха в работа около акулата, а Дао Циен си представяше как Елайза умира в търбуха на кораба. Изпита бурна радост, когато слезе и установи, че е жива и изглежда по-добре. Кръвоизливът беше спрял, каната с вода беше празна и по всичко личеше, че от време на време през дългия ден тя е идвала на себе си. Отправи няколко благодарствени думи към Лин за помощта. Елайза с мъка отвори очи, устните й бяха сухи, а лицето — зачервено от треската. Помогна й да се изправи и я накара да изпие силна отвара от тангуей срещу кръвоизливи. Когато се увери, че тя не повръща напитката, добави и няколко капки мляко, които Елайза жално изгълта. Посъживена, тя заяви, че е гладна и поиска още мляко. Кравите на борда, непривикнали на морски пътешествия, даваха малко мляко, бяха съвсем измършавели и се говореше, че щели да ги заколят. За Дао Циен пиенето на мляко беше отвратителен навик, но от приятеля си Ебенизър Хобс знаеше колко полезно е то при загуба на кръв. Щом Хобс го използваше в диетата на тежко ранени, защо да не даде същия резултат и в този случай, помисли той.

— Ще умра ли, Дао?

— Още не — усмихна се той, милвайки я по главата.

— Колко остава до Калифорния?

— Много. Не мисли за това. Сега трябва да отидеш по малка нужда.

— Не, моля те — запротестира тя.

— Как така не? Трябва!

— Пред теб?

— Аз съм джун и. Не бива да се срамуваш от мен. Вече видях всичко, което имаше за гледане по тялото ти.

— Не мога да мръдна, няма да издържа пътуването, Дао, предпочитам да умра… — изхълца Елайза и се подпря на него, за да седне на гърнето.

— Кураж, момиче! Лин каза, че притежаваш силно ци и още не си стигнала дотам, че да умреш насред пътя.

— Кой казва така?

— Няма значение.

Тази нощ Дао Циен разбра, че не може да се грижи за нея сам, нуждаеше се от помощ. На другия ден, веднага щом жените излязоха от кабината си и се настаниха, както обикновено, на кърмата, за да перат, да сплитат коси, да пришиват пера и мъниста по работните си одежди, той направи знак на Асусена Пласерес, че иска да говори с нея. По време на пътуването нито една от жените не се бе докарвала с премяната си на уличница — всички носеха тъмни плътни поли, блузи без украшения и чехли, а привечер се загръщаха с наметала, косите им бяха сплетени на две плитки на гърба и не използваха грим. Имаха вид на група селянки, заети с домашните си задължения. Чилийката смигна весело на посестримите си и го последва в кухнята. Дао Циен й връчи голямо парче шоколад, откраднат от запасите на капитана, и се помъчи да й обясни каква е работата, но бързо изгуби търпение, тъй като тя не знаеше дума английски. Асусена Пласерес помириса шоколада и на кръглото й индианско лице светна усмивка. Взе ръката на готвача и я сложи върху гърдите си и посочи празната в този час женска кабина; той обаче се дръпна, хвана я здраво и я поведе към трюма. Асусена, озадачена и заинтригувана, направи слаб опит да се освободи, но той не й даде възможност, отвори капака и я побутна по стълбичката с успокоителна усмивка. Останаха няколко секунди в мрака, докато той напипа окачения на една от гредите фенер и го запали. Асусена се закиска: най-накрая този опак китаец беше проумял за какво става дума. Никога не го бе правила с азиатец и беше много любопитна да разбере дали и неговият орган е като на другите мъже, но готвачът не понечи да се възползва от уединението им, ами я повлече за ръката през лабиринта от багажи. Тя се уплаши да не би да е полудял и взе да се тегли, но той не я пусна и я застави да продължи напред, докато фенерът освети скривалището на Елайза.

— Исусе Христе! — възкликна Асусена, като я видя и се закръсти ужасена.

— Кажи й да ни помогне — обърна се Дао Циен към Елайза на английски, след като я разтърси, за да дойде на себе си.

Четвърт час бе нужен на Елайза, за да преведе с усилие кратките разпореждания на Дао Циен, който бе извадил тюркоазената брошка от торбичката с накити и я размахваше пред очите на разтреперената Асусена. Сделката обясни й той, се състоеше в това да слиза два пъти дневно да мие Елайза и да я храни, без никой да разбере. Ако изпълнеше задачата, в Сан Франсиско щеше да получи брошката, но кажеше ли и дума на някого, с нея бе свършено. Китаецът бе свалил ножа от пояса си и го размахваше с едната ръка пред носа й, а с другата държеше високо брошката, та посланието да стане пределно ясно.

— Разбра ли?

— Кажи на тоя нещастен китаец, че разбирам. Да си прибере ножа, че току-виж, ме заклал, без да иска.

Елайза се бори безкрайно дълго с пристъпите на треската, подпомагана от Дао Циен нощем и от Асусена Пласерес денем. Перуанката използваше ранните утринни и следобедни часове, когато повечето пътници дремеха, за да се промъкне крадешком до кухнята и да вземе ключа от Дао. В началото слизаше в трюма примряла от ужас, но скоро природната й доброта, а и брошката надделяха над страха. Първо обтриваше Елайза с насапунисан парцал, за да отстрани потта от агонията, после я хранеше ту с кашичките от мляко и овес, ту с подсилена с тангуей кокоша супа с ориз, които Дао Циен вареше. За билките спазваше неговите указания, а по свое решение веднъж дневно й даваше чаша отвара от пореч. Сляпо вярваше в този лек за прочистване на корема от бременност. Пореч и иконка на Кармилската Света Богородица бяха първото, което тя и другарките й по приключение бяха сложили в багажа си — без въпросната закрила пътищата на Калифорния трудно щяха да бъдат пребродени. Болната остана в селенията на смъртта до сутринта, когато хвърлиха котва в пристанището на Гуаякил — невзрачна махала, почти погълната от пищната екваториална растителност. Малко кораби приставаха тук, и то главно, за да се снабдят с тропически плодове и кафе, но капитан Кац бе поел обещанието да предаде няколко писма на семейство холандски мисионери. Кореспонденцията плаваше с него повече от шест месеца, а той не бе от хората, способни да пренебрегнат задълженията си. Предишната нощ бе горещо като в пещ и треската изцеди от Елайза и последната капка пот. Накрая болната заспа и засънува, че се катери боса по нажежените склонове на изригващ вулкан. Събуди се подгизнала, но с прояснено съзнание и хладно чело. Всички пътници, включително жените и голяма част от екипажа, слязоха за няколко часа да се разтъпчат, да се окъпят в реката и да се наядат до насита с плодове, по Дао Циен остана на кораба, за да научи Елайза как да пали и да пуши лулата, която бе извадил от багажа си. Чудеше се по какъв начин да лекува момичето — в такива случаи би дал мило и драго за съветите на мъдрия си учител. Разбираше колко е важно да й осигури спокойствие, за да й помогне да издържи затворена в трюма, но от друга страна, тя се бе обезкървила, а наркотикът можеше да разреди още повече малкото останала в тялото й кръв. Взе решението с колебание и след като помоли Лин да бди отблизо над съня на Елайза.

— Опиум. Ще те унася, та времето да мине по-бързо.

— Опиум? От него човек губи разсъдъка си!

— Ти и без това си го изгубила, какво повече — усмихна се Дао.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Точно така. Не успях, когато кръвта ти изтичаше и сега ще го постигна с опиум.

— Ох, Дао, страх ме е…

— Вреди многото опиум. По малко е добра утеха, а аз ще ти дам много малко.

Елайза не разбра колко е много и колко е малко. Дао Циен й даваше от своите отвари — кост от дракон и черупка от стрида, а опиума отмерваше така, че да й осигури няколко часа благодатен унес, но без да й позволява да се изгуби в рая, от който връщане назад нямаше. Тя прекара следващите седмици залутана из непознати галактики, далеч от мръсната бърлога, където лежеше тялото й, и се будеше само когато слизаха да я нахранят, да я измият и да я накарат да прави по няколко крачки из теснините на трюма. Не усещаше мъчителното съжителство с бълхите и въшките, нито отвратителната воня, която я тормозеше в началото, защото опиумът притъпяваше забележителното й обоняние. Влизаше и излизаше от сънищата си неусетно, после дори не ги помнеше, но Дао Циен се оказа прав — времето изтече неусетно. Асусена Пласерес не разбираше защо Елайза пътува при такива условия. Никоя от другите пътнички не бе платила за билет — бяха се разбрали с капитана да му се издължат при пристигането в Сан Франсиско.

— Ако слуховете са верни, там само за един ден можеш да спечелиш петстотин долара. Миньорите плащат в чисто злато. От месеци не са виждали жени и вече едва издържат. Говори с капитана, ще му платиш, като пристигнеш — настояваше Асусена в миговете, когато Елайза идваше на себе си.

— Аз не съм като вас — отвръщаше момичето, зареяно в сладостната мъгла на опиата.

Асусена Пласерес успя да накара Елайза да й разкаже, в моменти на просветление, част от историята си. Мисълта, че помага на момиче, избягало заради своя любим, начаса завладя въображението й и оттам насетне се грижеше за болната с още по-голямо старание. Вече не само изпълняваше задължението да я храни и мие, а оставаше край нея просто за да я погледа как спи. Когато Елайза беше будна, тя й описваше собствените си патила, учеше я как да се моли — по нейно мнение това бе най-добрият начин да прекарваш часовете, без да мислиш, и същевременно да спечелиш Всевишния с най-малко усилия. За жена с моята професия, увери я тя, по-добро средство няма. Перуанката спестяваше съвестно част от доходите си, за да купи индулгенции от църквата и да намали по този начин дните, предопределени й за чистилището в бъдещия живот, макар че според нейните сметки, никога нямаше да си набави достатъчно, за да изплати всички свои грехове. Седмиците минаваха, а Елайза не знаеше дали е ден, или нощ. От време на време смътно долавяше женско присъствие край себе си, но после заспиваше и се събуждаше объркана, неспособна да определи кого е видяла насън — Асусена Пласерес или младата жена с черни плитки, сплескан нос и изпъкнали скули, каквато вероятно е била мама Фресия в младини.

Когато Панама остана назад, времето се захлади. Заради страха си от жълтата треска капитанът бе забранил да се слиза на сушата и бе изпратил лодка само с неколцина моряци, за да попълнят запасите от сладка вода, тъй като тази, която им оставаше, беше съвсем малко и се бе превърнала в тиня. Отминаха Мексико и когато „Емилия“ навлизаше във водите на Северна Калифорния, настъпи зимата. Студът и влагата изместиха задухата от началните месеци на плаването и всички наизвадиха от куфарите кожени шапки, ботуши, ръкавици и вълнени фусти. Бригантината поздравяваше отдалеч корабите, с които се разминаваше от време на време, но не намаляваше ход. При всяка религиозна служба капитанът благодареше на Бога за попътните ветрове — чувал бе за кораби, отклонявали се чак до Хаваите, дори по-надалеч, докато търсели благоприятен тласък в платната. Освен игривите делфини, тържествено се появиха огромни китове и дълго плаваха край ветрохода. Привечер, когато отблясъците на залеза обагряха водата в червено, могъщите морски бозайници се любеха сред кипналата златиста пяна и се зовяха с тръбен подводен рев. Понякога в нощната тишина, те толкова се доближаваха до борда, че звукът от тежкото им и загадъчно присъствие се долавяше съвършено ясно. Пресните продукти бяха изчерпани, запасите от суха храна също привършваха, а единствените развлечения бяха игрите на карти и риболовът. Пътниците спореха по цели часове за най-дребни подробности във връзка с дружествата, създадени за златото. Някои от тях имаха железен военен устав и дори униформи, а други бяха по-свободни. Основната цел на всички обаче бе да се обединят, за да си осигурят средства за пътуването, снаряжението, разработването на рудниците и превозването на златото, а след това да си поделят печалбите по равно. Не знаеха нищо за терена, нито за разстоянията. Според правилата на едно от дружествата членовете му трябваше да се прибират всяка вечер на кораба — там възнамеряваха да живеят в продължение на месеци, и да оставят добитото през деня злато на съхранение в обща каса. Капитан Кац им обясняваше, че няма да могат да използват „Емилия“ като хотел, тъй като той самият възнамеряваше да тръгне обратно за Европа час по-скоро, а мините са на стотици мили от пристанището, но те изобщо не го слушаха. Плаваха от петдесет и два дни, еднообразието на безбрежната морска шир опъваше нервите и пререканията избухваха при най-малък повод. Когато някакъв чилиец едва не изпразни пушката си в американския моряк, около когото Асусена Пласерес прекалено явно се усукваше, капитан Винсент Кац иззе оръжията, включително и бръсначите, като обеща, че ще ги върне, щом Сан Франсиско се появи на хоризонта. Право да върти ножове имаше единствено готвачът, на него се падаше и неблагодарното задължение да коли едно по едно домашните животни. След като и последната крава се озова в казана, Дао Циен извърши сложен обред, за да измоли опрощение от пожертваните животни и да се прочисти от пролятата кръв, а после дезинфекцира ножа си, прекарвайки го многократно през пламъка на факла.

Когато корабът навлезе в калифорнийски води, Дао Циен постепенно спря успокоителните билки и опиума, засили храната и застави Елайза да прави упражнения, за да може сама да излезе от своя затвор. Асусена Пласерес я сапунисваше търпеливо и дори намери начин да й измие косата с малки чашки вода, докато разказваше случки от тъжния си живот на уличница и весели измислици как ще забогатее в Калифорния и как ще се върне в Чили като дама, с шест сандъка рокли на царица и златен зъб. Дао Циен си блъскаше главата как да изведе Елайза от кораба, но след като бе успял да я качи в чувал, можеше да прибегне до същото и сега. Веднъж слязла на сушата, девойката вече преставаше да бъде негова грижа. Мисълта да се отърве завинаги от нея пораждаше у него смесица от огромно облекчение и необяснимо безпокойство.

Няколко левги преди да стигне целта си, „Емилия“ заплава край северните брегове на Калифорния. Асусена Пласерес се удиви колко много приличали те на чилийските и заяви, че сигурно са обикаляли в кръг като лангусти и отново са пред Валпараисо. Хиляди морски лъвове и тюлени скачаха от скалите и падаха тежко във водата сред невъобразимия писък на чайки и пеликани. По високите брегове не се виждаше жив човек, нямаше следа от селища, нито сянка от индианците, обитавали според мълвата тези омагьосани земи от векове. Най-сетне наближиха високите скали — знак, че скоро ще се появи протокът Златни врата, прочут като „Голдън гейт“, входът към залива на Сан Франсиско. Гъста мъгла обгърна кораба като с плащ — на половин метър не се виждаше нищо и капитанът, от страх да не се разбият, нареди да спрат и да хвърлят котва. Бяха много близо и нетърпението на пътниците бе прераснало в безредие. Всички говореха едновременно, бързаха да стъпят на твърда земя и жадни за богатства, да хукнат към златните залежи. През последните дни повечето дружества за разработване на рудниците се бяха разпаднали, безделието по време на дългия морски преход бе превърнало предишните съдружници във врагове и всеки мислеше единствено за себе си, потънал в планове за приказни съкровища. Не липсваха и пътници, които взеха да се обясняват в любов на проститутките с твърдото намерение да поискат от капитана да ги венчае, преди да слязат на сушата — бяха чули, че по тези диви земи най-рядкото нещо били жените. Една от перуанките прие предложението на някакъв французин, който след продължителното плаване бе забравил дори името си, но капитан Винсент Кац отказа да извърши обреда, щом научи, че господинът имал жена и четири деца в Авиньон. Останалите пътнички отблъснаха решително кандидатите — те, както сами казваха, предприели мъчителното пътешествие, за да бъдат свободни и да забогатеят, а не за да слугуват безплатно на първия предложил им брак дрипльо.

Въодушевлението на мъжете постепенно започна да се изпарява с часовете, през които им се наложи да стоят неподвижно, потънали в млечното небитие на мъглата. Най-сетне на втория ден небето изведнъж се проясни, вдигнаха котва и се впуснаха с издути платна в последния етап на безконечното плаване. Пътници и екипаж излязоха на палубата и впериха очи с възхита в теснината на „Голдън гейт“ — шест мили, под тласъка на априлския вятър под безоблачното небе. От двете страни, прорязани като с нож от дълговечната дейност на вълните, се извисяваха увенчани с гори крайбрежни възвишения. Тихият океан оставаше зад тях, а пред очите им се ширеше вълшебен залив като езеро със сребристи води. Залп от възклицания оповести края на мъчителното пътешествие и началото на премеждието със златото на всички тези мъже и жени, както и на двайсетимата моряци, които в същия миг решиха да зарежат кораба на произвола на съдбата му и да хукнат и те към рудниците. Равнодушни останаха само холандският капитан Винсент Кац, изправен на поста си до руля, без никакъв признак на вълнение — златото не го интересуваше, единственото му желание бе да се върне навреме в Амстердам, за да прекара Коледа със семейството си, — и Елайза Съмърс на дъното на платнохода, която узна, че са пристигнали доста по-късно.

Първата изненада за Дао Циен, когато навлязоха в залива, бе гората от мачти отдясно. Невъзможно бе да ги преброи, но пресметна, че хаотично изоставените, като след битка съдове са над стотина. На сушата и най-простият ратай печелеше на ден повече, отколкото морякът за месец плаване, мъжете бягаха не само заради златото, а и заради изкушението да натрупат пари от товарене на чували, печене на хляб или подковаване на коне. Някои от обезлюдените кораби бяха превърнати в кръчми или временни хотели, други гниеха, затлачени от морски водорасли и гнезда на чайки. След това Дао Циен откри града, разположен като ветрило по склоновете на хълмовете — пръснати в безредие палатки, дъсчени и картонени колиби, както и няколко прости, но солидни постройки, първите във възникващото населено място. Хвърлиха котва и посрещнаха първата лодка. Тя обаче не бе на пристанищната управа, както предполагаха, а на някакъв чилиец, забързан да каже на сънародниците си добре дошли и да прибере пощата. Оказа се Фелисиано Родригес де Санта Крус, заменил звънкото си име с това на Феликс Крос, за да го произнасят по-лесно янките. Много от пътниците бяха негови лични приятели, но никой не го позна — от предишното конте в сюртук и лъскави от брилянтина мустаци, което помнеха от Валпараисо, нямаше и следа. Пред тях стоеше несресан пещерен човек, със смугло като на индианец лице, с дрехи на планинец, руски ботуши до над коленете и два револвера на кръста, а след него вървеше негър с не по-малко дивашки вид, въоръжен като разбойник. Той беше избягал роб, станал свободен човек със стъпването си в Калифорния, но понеже не издържал несгодите на миньорския живот, предпочел да си изкарва хляба като наемен убиец. Когато Фелисиано се представи, пътниците го поздравиха с възторжени викове, пренесоха го едва ли не на ръце до първа класа и го заразпитваха един през друг. Вълнуваше ги само дали рудата е наистина в такова изобилие, както се твърдеше, а той отвърна, че имало дори много повече и измъкна от кесията си жълтеникаво парче, подобно на смачкана фъшкия, като изяви готовност да замени тази половинкилограмова буца злато за всичкия алкохол на борда, ала до сделка не се стигна — бяха останали само три бутилки, другото бе пресушено по пътя. Златният къс бил намерен, по думите му, от храбрите миньори, които сам бил довел от Чили и сега работели за него по брега на Американската река. След като вдигнаха наздравица с последните глътки алкохол и Фелисиано получи писмата от жена си, чилиецът се зае да ги поучава как да оцелеят по новите места.

— Преди няколко месеца имахме кодекс на честта и дори най-големите пройдохи се държаха както трябва. Можеше да оставиш златото в палатката си без надзор и никой нямаше да го докосне, но нещата се промениха. Сега властва законът на прерията, алчността е единственият господар. Не се разделяйте с оръжието, движете се по двойки или на групи. Това тук е земя на престъпници — добави той.

Няколко лодки бяха наобиколили кораба и мъжете в тях приканваха гръмогласно към всевъзможни сделки — бяха готови да купят всичко, защото на брега щяха да го препродадат на петорна цена. Много скоро неподготвените пътници щяха да открият изкуството на спекулата. Следобед се появи началникът на пристанището заедно с митнически служител, следвани от две ладии с мексиканци и китайци, които предложиха услугите си при разтоварването на кораба. Вземаха скъпо и прескъпо, но нямаше избор. Местният управник не прояви никакво намерение да проверява паспорти или да установява самоличността на пътниците.

— Документи ли? Какво говорите! Намирате се в рая на свободата. Хартийките с печати не важат — обяви той.

Към жените обаче прояви жив интерес. Хвалеше се, че винаги пръв изпробвал поред абсолютно всички пристигнали в Сан Франсиско, макар да не били толкова много, колкото му се искало. Разказа, че първите представителки на нежния пол, появили се в града преди няколко месеца, били посрещнати от тълпа въодушевени мъже, които с часове чакали на опашка реда си и плащали с чисто злато — на прах, на късове, на монети и дори на кюлчета. Ставало дума за две смели американски момичета от Бостън, пристигнали на брега на Пасифика през Панамския провлак. Предлагали прелестите си на онзи, който плащал най-добре, и на ден изкарвали колкото за цяла година при нормални условия. Оттогава били пристигнали повече от петстотин жени, главно мексиканки, чилийки и перуанки, плюс няколко американки и французойки, но въпреки това броят им бил нищожен в сравнение с набъбващата лавина от млади самотни мъже.

Асусена Пласерес не успя да чуе новините на американеца, защото Дао Циен я помъкна към трюма, щом разбра за присъствието на митническия служител. Изключено бе да свали Елайза на рамото на никой докер, както я беше качил — сигурно щяха да проверяват чувалите. Като ги видя, Елайза се смая — двамата бяха неузнаваеми. Той бе облякъл дълга риза и току-що прани панталони, гъстата му плитка лъщеше като намазана с олио, а челото и лицето му бяха гладко обръснати, докато Асусена Пласерес бе заменила селските дрехи с бойна синя рокля с пера по деколтето, високо вдигнатата й коса бе увенчана с шапчица, а страните и устните й бяха ярко начервени.

— Пътуването свърши и още си жива, момиче — обяви весело тя.

Смяташе да заеме на Елайза някоя от леконравните си рокли и да я изведе от кораба, все едно е от тяхната група — твърде смислена идея, защото, както й обясни, най-вероятно точно това щеше да е занятието й на сушата.

— Дойдох да се омъжа за годеника си — отвърна Елайза за стотен път.

— Какъв годеник бе, момиче. Ако трябва да си продаваш задника, за да ядеш, ще го продаваш. На твоя хал няма какво да пробираш.

Дао Циен ги прекъсна. След като в продължение на два месеца на борда бяха пътували седем жени, нямаше как да слязат осем, разсъждаваше той. Беше разгледал внимателно рояка мексиканци и китайци, които се бяха качили на ветрохода, за да го разтоварят, и сега очакваха заповедите на началника и на митничаря. Каза на Асусена да прибере дългата коса на Елайза в плитка като неговата, а той отиде да й донесе кат от собствените си дрехи. Облякоха девойката в панталон и препасана с въже блуза, а на главата й нахлупиха сламена шапка. Елайза бе отслабнала много през двата месеца, докато се луташе из безизходицата на ада и сега изглеждаше тънка и прозрачна като оризова хартия. В прекалено широките за нея дрехи на Дао Циен тя приличаше на тъжно, недохранено китайче. Асусена Пласерес я стисна в яките си ръце на перачка и развълнувано я млясна по челото. Беше я обикнала и дълбоко в себе си се радваше, че Елайза има годеник, който я чака — не можеше да си я представи, подложена на житейските издевателства, които тя самата понасяше.

— Същинско гущерче — засмя се Асусена Пласерес.

— Ами ако ме открият?

— Какво лошо може да ти се случи? Кац да те накара да си платиш пътуването. Можеш да го платиш със скъпоценностите, нали са за това? — успокои я жената.

— Никой не бива да знае, че си тук. Така капитан Съмърс няма да те търси в Калифорния — добави Дао Циен.

— Ако ме намери, ще ме върне обратно в Чили.

— Защо? Нали вече си обезчестена. Богатите не търпят подобни работи. Семейството ти сигурно се радва, че си изчезнала, така няма да им се наложи да те изхвърлят на улицата.

— Само толкова? В Китай биха те убили за това, което си направила.

— Стига, китаецо, не сме в твоята страна. Не плаши малката. Излез си спокойно.

— Елайза, никой няма да те забележи. Няма да им е до теб, ще гледат мен — увери я Асусена Пласерес и се сбогува сред вихър от сини пера, с тюркоазената брошка, бодната на деколтето.

Така и стана. Петте чилийки и двете перуанки, в пищни завоевателни премени, бяха събитието на деня. Слязоха в лодките по въжена стълба, предхождани от седмината моряци късметлии, теглили жребий за честта да поддържат над главите си задниците на жените, сред хор от дюдюкания и ръкопляскания от страна на стотиците любопитни зяпачи, струпани на брега, за да ги посрещнат. Никой не обръщаше внимание на мексиканците и китайците, които като върволица мравки си предаваха багажите от ръка на ръка. Елайза слезе в една от последните лодки заедно с Дао Циен, който обяви на сънародниците си, че момчето е глухонямо и леко слабоумно, затова е излишно да се опитват да говорят с него.

Аргонавти

Дао Циен и Елайза Съмърс стъпиха за пръв път в Сан Франсиско един вторник, в два следобед, през април 1848 г. Дотогава хиляди луди глави вече бяха минали оттам на път за златните минни полета. Упорит вятър спъваше вървежа им, но денят беше ясен и двамата можаха да се насладят на прекрасната гледка към залива в цялото й великолепие. Дао Циен представляваше рядка картина с лекарската си чанта, с която никога не се разделяше, с вързопа на гръб, със сламената шапка и сарапето — шареното вълнено наметало, закупено от един от мексиканските носачи. В този град обаче външният вид бе най-маловажното от всичко. Краката на Елайза трепереха — цели два месеца не си бе служила с тях, — но и на сушата тя се усещаше не по-малко замаяна, отколкото в открито море, ала мъжките дрехи й даваха неподозирана свобода и никога не се бе усещала толкова невидима. След като преодоля чувството, че е гола, тя започна да се наслаждава на бриза, издул ръкавите на блузата и панталоните й. Свикнала да бъде пленница на корсета, сега Елайза дишаше с пълни гърди. Влачеше с мъка малкото куфарче с красиви рокли, които мис Роуз й бе приготвила с най-добри намерения, но когато я видя да се олюлява, Дао Циен го грабна и метна и него на гръб. Навитото под мишницата й кастилско одеяло тежеше не по-малко, но Елайза си даваше сметка, че не може да го захвърли, защото нощем то щеше да бъде най-ценното й притежание. С наведена глава, скрита под сламената шапка, девойката напредваше с препъване сред невъобразимата бъркотия на пристанището. Селцето Йерба Буена, основано от испанска експедиция през 1769 г., наброявало не повече от 500 жители, но щом се пръснала мълвата за златото, заприиждали търсачи на приключения. Само няколко месеца по-късно малкото селище вече се наричало с гръмкото име Сан Франсиско и славата му се носела до най-затънтените краища на света. То все още не се бе превърнало в истински град, по-скоро беше огромен лагер за мъжете, които преминаваха оттук.

Треската за злато не бе оставила равнодушен никого: ковачи, дърводелци, учители, лекари, войници, бегълци от закона, проповедници, хлебари, революционери и кротки безумци от всевъзможни раси зарязваха семейства и имущество и прекосяваха половината свят, подмамени от благородния метал. „Търсят злато, а по пътя загубват душите си“, бе повтарял неуморно капитан Кац по време на кратките религиозни служби, налагани всяка неделя на пътниците и екипажа на „Емилия“, но никой не му обръщаше внимание — всички бяха заслепени от мечтата за бързото забогатяване, което щеше да промени живота им. За пръв път в историята златото лежеше захвърлено по земята, без господар, безплатно и в изобилие, достъпно за всеки, готов да се наведе и да го вземе. Аргонавтите пристигаха от най-далечни брегове: европейци, побягнали от войни, болести и тирании, напористи и неустрашими янки, закопнели за свобода негри, орегонци и руснаци, облечени в кожи като индианците, мексиканци, чилийци и перуанци, австралийски злосторници, гладни китайски селяни, които рискуваха главите си, заради императорската забрана да напускат родината. Всички раси се смесваха по потъналите в кал пътища на Сан Франсиско.

Главните улици, очертани на широки полукръгове, чиито краища слизаха до брега, се пресичаха от други, прави, които тръгваха от върха на хълма и свършваха на кея; някои от тях бяха толкова стръмни и кални, че дори мулетата не успяваха да ги изкачат. Внезапните бурни пориви на вятъра вдигаха вихрушки от прах и пясък, но миг по-късно всичко се уталожваше и небето заискряваше безоблачно. Вече съществуваха няколко здрави постройки, десетки други в момента се строяха, като някои от тях даваха вид на бъдещи луксозни хотели, всички останали обаче бяха безредно струпани временни убежища, бараки, ламаринени, дървени или картонени колиби, магазинчета от брезент и навеси от слама. Дъждовете на отминалата наскоро зима бяха превърнали кея в блато, малкото превозни средства затъваха в калта, а за преминаване по затлачените от боклуци, счупени бутилки и други отпадъци канавки бяха нахвърляни дъски. Вади и отходни канали нямаше, кладенците бяха замърсени, холерата и дизентерията сееха смърт, освен сред китайците, които по традиция пиеха чай, и сред чилийците, израснали с нечистата вода в родината си и станали по този начин недосегаеми за обичайните бактерии. Отдадено на трескава дейност, разноликото множество гъмжеше наоколо, блъскаше се и се препъваше в строителни материали, бурета, сандъци, магарета и каруци. Носачите китайци уравновесяваха товара си в краищата на дълъг прът, без да ги е грижа дали ще цапардосат някого; снажните и кротки мексиканци изкачваха хълмовете тичешком, понесли на гръб денкове, равни на собственото им тегло; малайците и хавайците не пропускаха повод, за да се сбият; янките нахлуваха на кон в пригодените набързо магазини и мачкаха всеки, който се изпречеше на пътя им; родените по тези места калифорнийци се перчеха гордо с красивите си бродирани жакети, сребърни шпори и панталони с два реда златни капси от двете страни, от кръста до петите. Олелията от свади и произшествия се прибавяше към звънтежа на чукове, триони и кирки. Час по час проехтяваха изстрели, но никой не се стряскаше — един мъртвец повече или по-малко, нима имаше значение, кражбата на сандъче с пирони обаче привличаше на мига група възмутени граждани, готови да запретнат ръкави и лично да раздадат правосъдие. Имуществото тук бе далеч по-ценно от живота, присвояването на повече от сто долара се заплащаше с бесилка. На всяка крачка имаше комарджийници, барове и saloons, с нарисувани по стените голи жени поради липса на истински. В палатките се продаваше какво ли не, но предимно алкохол и оръжие, и при това на безбожни цени — никой нямаше време за пазарлъци. Клиентите плащаха почти винаги в злато, без да си правят труда да събират останалия по везните прах. Дао Циен отсъди, че прочутата Гум сан, Златната планина, за която толкова много бе слушал, е същински ад и изчисли, че при тези цени, спестяванията му щяха да се стопят доста скоро. Торбичката с накити на Елайза нямаше да им е от голяма полза — чистият метал бе единственото платежно средство по тези земи.

Елайза с усилие си проправяше път през тълпата, залепена за Дао Циен и благодарна на мъжките дрехи, защото никъде наоколо не се забелязваха жени. Седемте пътнички от „Емилия“ бяха съпроводени с най-големи почести до един от многобройните saloons, където по всяка вероятност вече заработваха двеста и седемдесетте долара за плаването, които дължаха на капитан Винсент Кац. Дао Циен бе научил от докерите, че градът е разделен на райони и че всяка националност живее на определено място. Предупредиха го да не се доближава до квартала на разбойниците австралийци — можели да ги нападнат просто така, за забавление, и му посочиха купчината палатки и колиби, където живеели китайците. Точно натам се запъти той.

— Как ще открия Хоакин в тази бъркотия? — проплака Елайза, с усещането, че е изгубена и безсилна.

— Щом има китайски квартал, трябва да има и чилийски. Потърси го.

— Не мисля да се отделям от теб, Дао.

— Довечера се връщам на кораба — предупреди я той.

— За какво? Златото не те ли привлича?

Дао Циен ускори ход и тя се насили да стори същото, за да не го изгуби от очи. Така стигнаха до Китайския квартал или Little Canton, както го наричаха — няколко мръсни улички, където той веднага се почувства у дома си, защото наоколо не се мяркаше нито един фан уей, въздухът бе напоен със сладостните миризми на родната кухня и звучеше позната реч, предимно на кантонски. Елайза от своя страна сякаш бе попаднала на друга планета — не разбираше нито дума, струваше й се, че всички са много ядосани, понеже крещяха и ръкомахаха. И тук не видя жени, но Дао й посочи няколко прозорчета с железни решетки, зад които надничаха отчаяни лица. От два месеца не бе ходил при жена и тези тук го привличаха, но той прекалено добре познаваше пораженията на венерическите болести, за да се излага на опасност с някоя от подобна долна проба. Това бяха селски момичета от най-затънтените китайски области, купени за шепа монети и доведени насила. В главата му изплува спомена за собствената му сестра — баща им също я беше продал, и внезапното желание да повърне го преви на две.

— Какво ти става, Дао?

— Лоши спомени… Тези момичета са робини.

— Нали казват, че в Калифорния нямало роби?

Влязоха в ресторант, обозначен с обичайните жълти ленти. Вътре беше претъпкано с мъже: насядали рамо до рамо покрай дълга маса, всички те се хранеха с шеметна бързина. Почукването на пръчките в паниците и разговорът с пълен глас бяха като музика за ухото на Дао Циен. Двамата изчакаха прави двойната опашка и накрая успяха да седнат. Избор нямаше — взимаш това, което ти дават. Искаше се майсторлък, за да хванеш чинията в полет, преди някой по-ловък да я е пресрещнал, но Дао Циен сполучи да осигури една за Елайза и втора за себе си. Тя се втренчи с недоверие в зелената течност, в която плуваха белезникави влакна и желирани пихтии. Гордееше се, че познава всяка подправка по миризмата, но това тук дори не й се струваше годно за ядене — приличаше на блатясала вода с попови лъжички, но поне нямаше да й се налага да използва пръчиците и можеше да го изсърба направо от купата. Гладът надви колебанията и Елайза реши да опита, докато опашката от нетърпеливи клиенти зад гърба й я пришпорваше с викове. Ястието се оказа превъзходно и тя с удоволствие щеше да хапне още, ако Дао Циен й бе дал възможност, но той я хвана за ръката и я повлече навън. Най-напред обиколиха близките магазини — Дао трябваше да попълни запасите в лекарската си чанта и да поговори с китайските билкари от града, — после хлътнаха в една от многобройните комарджийници в квартала — дървена постройка, с претенции за лукс, накичена с рисунки на полуголи сластни хетери. Златният пясък се претегляше и се заменяше за монети, по шестнадесет долара на унция, или цялата торбичка се поставяше на масата. По-голямата част от клиентите бяха американци, французи и мексиканци, но имаше и златотърсачи от Хаваи, Чили, Австралия и Русия. Най-разпространените игри бяха мексиканската „монте“ и френските „ланскене“ и „двадесет и едно“. Тъй като китайците предпочитаха фан тан и залагаха само по няколко цента, те не бяха добре дошли на масите за скъпи удоволствия. Сред играчите не се забелязваше нито един негър, макар че наоколо се въртяха неколцина чернокожи; те обаче се грижеха за музиката и за сервирането по масите. Дао и Елайза научиха, че ако влезели в бар или комарджийница, цветнокожите получавали по едно питие безплатно, след което трябвало да си излязат, за да не ги изхвърлят с ритници. В заведението имаше и три жени — две мексиканки с големи искрящи очи, облечени в бяло, които палеха цигара от цигара, както и една хубавичка и попреминала французойка, с пристегнат корсет и плътен грим. Всички те обикаляха масите и подканваха към игра и пиене, като доста често изчезваха под ръка с някои от клиентите зад тежка завеса от червен брокат. Дао Циен научи, че взимали по унция злато за час компания в бара и по неколкостотин долара, за да прекарат цялата нощ само с един мъж. Французойката обаче била по-скъпа и не се занимавала с китайци и негри.

Незабележима под прикритието си на китайче, Елайза се отпусна изтощена в един ъгъл, а Дао захвана разговор с околните, за да събере подробности относно златото и живота в Калифорния. Закрилян от спомена за Лин, той по-леко устояваше на женското изкушение, отколкото на хазарта. Почукването на плочките за фан тан и на заровете по масите го зовеше с глас на сирена. При вида на играчите с тестета карти в ръце, Дао почувства как се изпотява, но успя да се въздържи, защото бе твърдо убеден, че наруши ли дадения обет, късметът ще го напусне завинаги. Години по-късно, след много премеждия, Елайза го запита какъв късмет е имал предвид тогава и той отвърна, без да се замисли: късметът, че съм жив и че те бях срещнал. Същия ден Дао научи, че златни залежи имало край реките Сакраменто, Американска, Сан Хоакин и в стотиците им уширения, че на географските карти не можело много да се вярва и че разстоянията били огромни. Леснодостъпното злато на повърхността започвало да става рядкост. Вярно, имало и късметлии, които попадали на къс злато с размера на обувка, но повечето се задоволявали с шепа прах, добит с нечовешки усилия. Казаха му, че за златото се говори много, а почти никак за жертвите, които изисква. Трябвало да изкараш поне унция на ден, за да си на печалба, и то, при условие че си готов да живееш като куче, тъй като всичко тук било прекалено скъпо и златото изчезвало, докато се обърнеш. За сметка на това забогатявали търговците и лихварите или такива като някакъв негов земляк, който от пране на дрехи за няколко месеца успял да си построи огромна къща и сега възнамерявал да се завърне в Китай, да си купи две-три жени и да се захване да създава синове. Или като онзи другият, който давал пари на заем в една комарджийница с десет на сто лихва на час, тоест повече от осемдесет и седем хиляди на година. Разказваха се най-невероятни случки за огромни късове злато, за купища златен прах, примесен с пясък, за жили в кварцови скали, за мулета, които откъртвали канари с копито, а отдолу лъсвало съкровище, но за да натрупаш богатство, се искало непосилен труд и късмет. На янките им липсвало търпение, те не умеели да работят задружно, а безредието и алчността ги погубвали. Мексиканците и чилийците разбирали от рудодобив, но харчели прекомерно, орегонците и руснаците пилеели времето си в побоища и пиянство. Виж, китайците колкото и малко да притежавали, винаги извличали полза, защото били скромни, не се напивали и работели като мравки по осемнадесет часа на ден, без да почиват и да хленчат. Предупредиха го, че фан уей приемали на нож успеха на азиатците и човек трябвало да се преструва, да се прави на глупак и да не ги предизвиква, иначе щял много да пати, както мексиканците. Да, имало и чилийски лагер, добавиха, но бил малко далеч от центъра — горе на хълма, вдясно, — наричали го Малко Чили, но сега било твърде късно да тръгва натам самичък с малоумния си брат.

— Връщам се на кораба — обяви Дао Циен на Елайза, когато най-сетне излязоха от комарджийницата.

— Много съм замаяна, имам чувството, че ще падна.

— Ти беше много болна. Трябва да се храниш добре и да почиваш.

— Няма да се оправя сама, Дао. Моля те, не ме изоставяй още…

— Аз имам договор, капитанът ще прати да ме търсят.

— И кой ще изпълни заповедта? Всички кораби са изоставени. На борда няма жива душа. Колкото и да вика капитанът, никой от моряците му няма да се върне.

Какво ще правя с нея, запита се Дао Циен на висок глас, но на кантонски. Уговорката им приключваше в Сан Франсиско, но как да я зареже на подобно място. Беше попаднал в капан, поне докато тя не укрепнеше, не се свържеше с други чилийци или не откриеше своя любим, който все повече й се изплъзваше. Едва ли ще е много трудно, реши Дао. Въпреки безредието в Сан Франсиско, за китайците никъде нямаше тайни, можеше спокойно да изчака до следващия ден и да я придружи до Малко Чили. Падането на нощта бе придало призрачни отсенки на всичко наоколо. Повечето жилища бяха от платнища и със запалените вътре газеничета, те изглеждаха прозрачни и искряха като диаманти. Факлите и огньовете по улиците, както и музиката от заведенията за комар, допълваха впечатлението за недействително видение. Дао Циен взе да се озърта къде да прекарат нощта и погледът му се спря на голяма барака: двадесет и пет метра дълга и осем широка, скована от дъски и ламарини, отмъкнати от заседналите кораби, и увенчана с надпис „Хотел“. Вътре бяха подредени два ката високи нарове — прости дървени полици, където човек можеше да легне със свити нозе, а на дълга маса в дъното се продаваше алкохол. Прозорци нямаше, въздух влизаше само през процепите на дъсчените стени. Правото да преспиш тук със собствена постеля се придобиваше срещу един долар. Пристигналите първи заемаха наровете, а останалите се просваха на пода; Дао и Елайза обаче не получиха нар, макар да имаше все още свободни, защото били китайци. Те се изтегнаха на пода, с дрехите на вързоп вместо възглавница, а мексиканското сарапе и кастилското одеяло вместо завивка. Скоро помещението се изпълни с най-невероятни на вид мъже от различни раси, които лягаха близо един до друг в плътни редици, както си бяха облечени и с оръжие в ръка. Вонята на мръсотия, на тютюн и на човешки изпарения, заедно с хъркането и неестествените гласове на попадналите в плен на кошмарите си, пречеха на съня, но Елайза беше толкова изтощена, че не усети как часовете отлетяха. Призори тя се събуди премръзнала, долепена за гърба на Дао Циен, и тогава усети неговия дъх на море. На кораба тя се объркваше от безкрайната водна шир наоколо, но тази нощ разбра, че това е особеният телесен аромат на този мъж. Елайза затвори очи, притисна се още по-плътно до него и скоро отново заспа.

На следващия ден двамата тръгнаха да търсят Малко Чили. Тя веднага го позна по чилийското знаме, което се вееше безгрижно на върха на един прът, както и по особените островърхи шапки по главите на мнозина от мъжете. Всички в претъпканите с народ осем или десет махали, включително неколцината деца и жени, доплавали дотук със съпрузите си, бяха заети с някаква работа или търговия. Палатките, колибите и дървените къщички стърчаха сред безразборно пръснатите инструменти и боклуци; имаше и кръчми, набързо пригодени хотели и локали. Смяташе се, че в квартала пребивават няколко хиляди чилийци, но никой не ги беше броил, от друга страна, той бе само временно убежище за новопристигналите. Елайза се почувства щастлива, щом чу родния си език и видя съблазнителния надпис „пекенес и чунчулес“ върху магазинче от парцаливо платнище. Приближи се и като се стремеше да прикрие чилийското си произношение, поиска порция от второто. Дао Циен се загледа в необичайната храна, поднесена върху парче вестник поради липса на чиния, и се запита какво ли, по дяволите, е това. Тя му обясни — свински чревца, изпържени в мас.

— Вчера аз ядох от твоята китайската супа. Днес ти ще ядеш от моите чилийски „чунчулес“ — разпореди се тя.

— Как тъй говорите испански? — заинтересува се любезно продавачът.

— Моят приятел не говори, само аз, понеже съм бил в Перу — отвърна Елайза.

— А какво търсите тук?

— Един чилиец на име Хоакин Андиета.

— За какво ви е?

— Имаме да му казваме нещо. Познавате ли го?

— Много народ се изниза оттук през последните месеци. Всички остават само ден-два и хукват към златните залежи. Някои се връщат, други — не.

— А Хоакин Андиета?

— Не си го спомням, но ще запитам.

Елайза и Дао Циен седнаха да хапнат под сянката на близкия бор. След двадесетина минути продавачът се завърна заедно с късокрак и широкоплещест мъж, с черти на индианец от севера, който заяви, че Хоакин Андиета се бил отправил към рудниците край Сакраменто още преди няколко месеца, макар че никой тук не обръщаше внимание на календара, ни то водеше сметка за чуждите митарства.

— Тръгваме за Сакраменто, Дао — реши Елайза, щом се отдалечиха от Малко Чили.

— Все още не бива да пътуваш. Трябва да си починеш известно време.

— Ще почивам, когато го открия.

— Предпочитам да се върна при капитан Кац. Мястото ми не е в Калифорния.

— Какви ги говориш? Кръв ли тече във вените ти или вода? На кораба няма никого, освен капитана с неговата Библия. Цял свят търси злато, а ти държиш да си останеш готвач с жалка заплата.

— Не вярвам в лесното забогатяване. Искам да живея спокойно.

— Добре, ако не златото, все нещо друго ще те заинтересува…

— Искам да уча.

— Какво да учиш? Та ти толкова много знаеш.

— Напротив, все още нищо не знам!

— Тогава си попаднал на най-подходящото място. Тази страна ти е напълно непозната. Тук има нужда от лекари. Колко хора мислиш, че има в мините? Хиляди! И всичките се нуждаят от доктор. Това е земя на възможностите, Дао. Ела с мен в Сакраменто. Освен това, ако не дойдеш, едва ли ще стигна далеч.

Срещу шепа монети, заради окаяните условия на лодката, Дао Циен и Елайза отплаваха на север през огромния залив на Сан Франсиско. Гемията беше толкова претъпкана с пътници и сложните им миньорски принадлежности, че човек не можеше да се обърне в тясното пространство, задръстено от сандъци, инструменти, кошове и чували с провизии, барут и оръжие. Капитанът и помощникът му бяха янки и имаха вид на разбойници, обаче бяха добри моряци и не пестяха оскъдните хранителни запаси и дори бутилките си с алкохол. Дао Циен се спазари с тях за пътуването на Елайза, а него самия се съгласиха да превозят срещу работа на борда. През първия ден пасажерите, до един с револвери, ножове и ками на кръста, си разменяха предимно ругатни заради случаен ритник или лакът, неизбежни при подобна теснотия. Призори на втория ден, след дългата, студена и влажна нощ, прекарана на котва край брега, тъй като не бе възможно да плават в тъмнината, всички се чувстваха заобиколени от врагове. Наболата брала, мръсотията, отвратителната храна, комарите, липсата на попътен вятър и течение, възбуждаха още повече духовете. Единствено Дао Циен, който не кроеше планове и пътуваше без цел, бе във ведро настроение и когато не се бореше с платното, се любуваше на невероятната гледка на залива. В замяна на това Елайза беше напълно отчаяна от ролята си на глухонямо слабоумно китайче. Дао Циен я представи накратко като по-малкия си брат, успя да я настани на що-годе защитено от вятъра място и тя седеше там толкова мирно и тихо, че много скоро всички забравиха за съществуването й. Кастилското одеяло бе подгизнало от влагата, зъбите й тракаха от студ, краката й се бяха схванали и само мисълта, че се приближава с всяка минута до Хоакин, й вдъхваше сили. Поставяше ръка на гърдите си, където криеше любовните писма, и си ги повтаряше наум. На третия ден пътниците вече не бяха толкова войнствено настроени и лежаха унили в мокрите си дрехи, леко замаяни от алкохола и доста обезкуражени.

Заливът се оказа много по-обширен, отколкото предполагаха, а разстоянията, отбелязани на наивните им географски карти, нямаха нищо общо с истинските мили и тъкмо когато всички мислеха, че са достигнали целта си, се оказа, че им предстои да прекосят още един залив, Сан Пабло. По цялото протежение на брега се мержелееха биваци и лодки, претъпкани с хора и стоки, а зад тях — непрогледни лесове. Но и тук плаването не свърши: наложи се да преминат през развълнуван канал, после през трети залив, Суисун, през който напредваха още по-бавно и трудно, а след това да свърнат по широка и дълбока река, която ги отведе до Сакраменто. Най-сетне бяха наближили земята, където бе открит първият къс самородно злато. Дребната люспа, не по-голяма от женски нокът, бе предизвикала шеметно нашествие и бе променила облика на Калифорния и душата на американската нация, както няколко години по-късно щеше да напише новоизлюпеният журналист Джейкъб Тод. „Съединените щати са основани от пътешественици, първопроходци и скромни заселници, готови да се трудят здраво и да не отстъпват пред трудностите. Златото извади на показ най-лошото от американския нрав: алчността и насилието.“

Капитанът на гемията им обясни, че Сакраменто бил изникнал от нищото през последната година. Пристанището беше задръстено от всевъзможни плавателни съдове, градът разполагаше с добре очертани улици, дървени къщи и сгради, магазини, църква и голям брой локали, барове и вертепи, но въпреки това изглеждаше като след корабокрушение, осеян с чували, седла, сечива и всякакъв вид боклуци, захвърлени безразборно от забързаните към златните залежи мъже. Големи черни птици кръжаха над отпадъците, а мухите си устройваха сред тях истински пиршества. Елайза изчисли, че за няколко дни ще смогне да преброди селището къща по къща — едва ли щеше да е кой знае колко трудно да открие Хоакин Андиета. Пътниците в лодката, вече по-самоуверени и дружески настроени покрай близостта на пристанището, споделяха последните глътки алкохол, сбогуваха се с яки потупвания по гърба и пееха в хор нещо за някаква Сузана, за изумление на Дао Циен, който не разбираше внезапното им превъплъщение. Двамата с Елайза слязоха първи, тъй като почти нямаха багаж, и без колебание се отправиха към китайския стан, където получиха храна и подслон, под навес от промазано с восък платнище. Елайза не можеше да следва разговорите на кантонски, единственото й желание бе да започне да разпитва за своя любим, но Дао Циен й напомни, че трябва да мълчи и я помоли за малко търпение. Същата нощ на джун и му се наложи да намести изкълченото рамо на свой сънародник. Той успя да върне ставата на мястото й, с което начаса си спечели уважението на целия лагер.

На следващата сутрин Дао и Елайза тръгнаха да търсят Хоакин Андиета. Забелязаха, че спътниците им от лодката вече бяха готови да потеглят към златните залежи. Някои от тях бяха успели да се сдобият с мулета за багажа, но повечето щяха да вървят пеш и да изоставят голяма част от принадлежностите си. Двамата обиколиха цялото селище, без да открият и следа от този, когото диреха. Някакви чилийци все пак си спомниха за човек с подобно име, минал оттук преди месец-два. Посъветваха ги да продължат нагоре по реката, където може би щели да попаднат на него, макар че всичко било въпрос на късмет. Един месец беше цяла вечност. Никой не водеше сметка кой е бил тук предишния ден, чуждите имена или съдби не интересуваха никого. Всички мислеха единствено за златото.

— Какво ще правим, Дао? — Ще се хванем на работа. Без пари сме заникъде — отвърна той и я загърна с парче платнище, намерено сред изоставените отпадъци.

— Не мога да чакам! Трябва да намеря Хоакин! Имам малко пари.

— Чилийски реали? Едва ли ще са ни от полза.

— А останалите накити? Все нещо ще взема за тях…

— Запази си ги, тук струват малко. Налага се да работим, за да си купим муле. Баща ми бродеше от село на село като лечител. Както и дядо ми. И аз мога да върша същото, но тук разстоянията са огромни. Трябва ми муле.

— Муле? Вече си имаме едно — ти. Голям инат си!

— Не по-голям от теб.

Те събраха колове и дъски, поискаха назаем инструменти и си построиха жилище с брезентов покрив: паянтова колиба, готова да се срути при първата виелица, но която поне щеше да ги предпазва от нощната роса и пролетните дъждове. Мълвата за уменията на Дао Циен вече се бе разпространила и скоро заприиждаха пациенти — първо китайци, които се убедиха със собствените си очи в невероятната дарба на новия джун и, после мексиканци и чилийци и накрая неколцина американци и европейци. Когато научиха, че Дао Циен е не по-малко вещ от всеки един от тримата бели доктори, а взима по-евтино, мнозина от тях превъзмогнаха ненавистта си към „поднебесните“ и решиха да изпробват азиатската наука. През следващите дни Дао Циен беше толкова зает, че се наложи Елайза да му помага. Тя гледаше очарована как изящните му и сръчни пръсти измерват различния пулс на ръцете и краката, как опипват сърцето на болния, сякаш го галят, как вкарват игли в тайнствените, известни като че ли само нему точки. На колко ли години беше този човек? Запита го веднъж и той й отвърна, че ако брои всичките си превъплъщения, ще излязат горе-долу седем или осем хиляди. Според нея Дао беше на около трийсет, макар че на моменти, когато се засмееше, й се струваше по-млад и от самата нея. Но наведеше ли се съсредоточено над болния, той изглеждаше древен като костенурка и тогава й беше по-лесно да повярва, че на раменете му тежат много, много векове. Наблюдаваше го възхитена как разглежда чашата с урина на пациентите, способен да определи скритите болежки по миризмата и цвета й, или как изучава с лупа зениците, за да установи какво липсва или е в излишък в организма. Понякога китаецът просто слагаше ръце върху корема или главата на болния, притваряше очи и създаваше впечатлението, че потъва в дълбок сън.

— Какво правеше? — питаше го след това Елайза.

— Усещах болката и преливах енергия. Отрицателната енергия носи страдания и болести, а положителната може да лекува.

— Какво е това положителна енергия, Дао?

— Нещо подобно на любовта — топлина и светлина.

Ваденето на куршуми и лекуването на рани от нож бяха обичайни занимания и Елайза вече не изпитваше ужас от кръвта; тя се научи да зашива човешката плът със същото спокойствие, с което преди бе бродирала чаршафите за чеиза си. Хирургическата практика при англичанина Ебенизър Хобс се оказа безкрайно полезна за Дао Циен. Тези земи гъмжаха от отровни змии и ухапаните не бяха рядко явление — те пристигаха, подпухнали и посинели, на раменете на другарите си. Замърсената вода разнасяше безпрепятствено холерата, срещу която никой не знаеше лек, както и други болести със страшни, но невинаги пагубни последици. Дао Циен взимаше малко пари, но винаги предварително — от собствен опит знаеше, че уплашеният плаща без възражения, докато усетилият облекчение, тръгва да се пазари. В такива моменти той си представяше укоризнения поглед на стария си учител, ала бързо го отблъскваше, като промърморваше: „Не мога да си позволя да бъда великодушен при подобни обстоятелства, учителю“. Цената не включваше упойка — всеки, който диреше облекчението на опиата или на златните игли, трябваше да плати допълнително. Дао правеше изключение само за крадците, които, след набързо проведен процес, биваха подлагани на бичуване или им режеха ушите — миньорите се хвалеха със скоростното си правосъдие, никой не беше склонен да пилее пари за затвори и охрана.

— Защо не взимаш пари от престъпниците? — бе го запитала Елайза.

— Защото предпочитам те да ми дължат услуга — беше отговорът.

Дао Циен изглеждаше склонен да се установи на това място. Не го сподели с приятелката си, но не възнамеряваше да се мести, за да даде време на Лин да го открие. Жена му не се бе свързвала с него вече няколко седмици. Елайза от своя страна броеше часовете и гореше от желание да продължи пътуването и колкото повече дни минаваха, толкова по-противоречиви чувства я обземаха към нейния другар по премеждия. Благодарна му беше за закрилата и грижите, с които я обграждаше — следеше я да се храни добре, завиваше я нощем, даваше й билки и й слагаше игли за укрепване на телесната ци, както й обясняваше, но спокойствието му, което тя тълкуваше като липса на решителност, я изкарваше от равновесие. Понякога ведрото изражение и усмивка на Дао й се струваха пленителни, друг път я вбесяваха. Елайза не разбираше пълното му безразличие към възможността да си опита късмета в рудниците, докато всички наоколо, особено неговите сънародници китайци, не мислеха за нищо друго.

— И теб не те интересува златото — отвърна невъзмутимо той на упрека й.

— Аз дойдох за друго! Ти защо дойде?

— Защото бях моряк. Не мислех да оставам, докато ти не настоя.

— Ти не си моряк, а лекар.

— Тук пак мога да бъда лекар, поне за известно време. Права беше, в тази страна има много неща за учене.

Точно на това се посвети Дао през последвалите дни. Той се свърза с местните жители, с намерението да научи повече за церовете на техните шамани. Покрай нашествието на златотърсачите, малобройните групи скитащи индианци, облечени в мръсни кожи от койоти и европейски дрипи, бяха изгубили всичко. Те бродеха без цел с уморените си жени и гладни деца, опитваха се да промиват злато в тънките си ракитови кошове, но едва попаднали на подходящо място, биваха прогонвани с оръжие. Оставеха ли ги на мира, индианците образуваха малки поселища от колиби и палатки и се установяваха за кратко, докато ги принудеха да тръгнат наново. Те се сприятелиха с китаеца, приемаха го с уважение, защото го считаха за medicine man — учен човек, и им беше приятно да споделят с него своите познания. Елайза и Дао Циен сядаха заедно с тях около дупката с горещи камъни, върху които местните варяха каша от жълъди или печаха горски семена или скакалци — любимо лакомство на Елайза. После пушеха и разговаряха на чудата смесица от английски, знаци и няколкото думи на родния си език, които помнеха. През онези дни изчезнаха тайнствено неколцина златотърсачи янки, телата им не бяха открити, но другарите им набедиха индианците, че са ги очистили и за отмъщение нахлуха в едно от селата им, плениха четиридесет жени и деца, а седмина от мъжете убиха за назидание.

— Щом така се отнасят с коренните жители, господари на тези земи, представям си как ще се държат с китайците, Дао. Трябва да станеш невидим, като мен — каза ужасена Елайза, когато научи за станалото.

Но Дао Циен нямаше време да усвоява умения за невидимост, той бе зает с изучаването на растенията. Предприемаше дълги походи, събираше образци и ги сравняваше с използваните в Китай. Наемаше два коня или двамата изминаваха много мили пеш под безмилостното слънце; стигнеха ли до някое ранчо, Елайза му служеше за преводач — мексиканците живееха в района от поколения и познаваха природата. Наскоро те бяха изгубили Калифорния във войната със Съединените щати и обширните стопанства, давали преди работа и подслон на стотици ратаи, като в голяма задруга, сега пустееха. Договореното между двете страни бе останало само на хартия. Първоначално вещите в рудодобива мексиканци показвали на новодошлите начините за добиване на злато, но с всеки изминал ден все повече чужденци нахлували в земите, които те смятали за свои. На практика гринговците ги презирали точно толкова, колкото и представителите на всяка друга раса. И започнало безкрайно преследване на испаноезичните: отказвали им правото да разработват рудниците, защото не били американци, а в същото време приемали за такива австралийските злосторници и европейски пройдохи. Хиляди безработни ратаи опитвали късмета си в мините, но когато тормозът на американците ставал нетърпим, те се преселвали на юг или поемали пътя на разбойници. В стопанствата на някои от малцината останали семейства Елайза имаше възможност да прекара известно време сред жени — рядко удоволствие, което за малко я връщаше към щастливите дни в кухнята на мама Фресия. Само в такива мигове тя напускаше задължителното си мълчание и разговаряше на родния си език. Снажните и щедри матрони, които се трудеха рамо до рамо с мъжете си и в най-трудните мигове, загрубели от усилия и лишения, се умиляваха при вида на дребното китайче и го слушаха смаяни да говори испански като самите тях. Те с радост споделяха тайните на природата, използвани от мексиканците векове наред за облекчаване на различни болки, както и рецептите на вкусните си гозби, които Елайза записваше в тетрадка, убедена, че рано или късно, ще й бъдат от полза. Междувременно джун и заръча да му изпратят от Сан Франсиско западните лекарства, които в Хонконг се бе научил да използва от приятеля си Ебенизър Хобс. Освен това разчисти парче земя край колибата, огради го, за да го опази от елените, и засади основните билки за своя занаят.

— За Бога, Дао! Нима мислиш да останеш тук, докато поникнат тези рахитични треви? — развика се Елайза, когато видя повехналите стъбла и пожълтелите листа, но в отговор получи само неясно махване с ръка.

Тя чувстваше, че всеки изминал ден я отдалечава от целта, че Хоакин Андиета навлиза все по-дълбоко в дебрите на непознатите земи, вероятно по посока на планините, докато тя си губи времето в Сакраменто и играе ролята на слабоумния брат на някакъв китайски знахар. Често наричаше Дао Циен с най-обидни прозвища, но имаше благоразумието да ги казва на испански; сигурно и той правеше същото, когато се обръщаше към нея на кантонски. Двамата бяха усвоили до съвършенство езика на знаците, за да общуват пред хората, без да си говорят, и поради близкото сътрудничество започнаха толкова да си приличат, че вече никой не се съмняваше в роднинската им връзка. Когато не бяха заети с пациенти, те тръгваха да обикалят из пристанището и магазините, да завързват нови приятелства и да разпитват за Хоакин Андиета. Елайза готвеше и много скоро Дао Циен свикна с нейните ястия, но понякога все пак прескачаше до китайските закусвални в града, където можеше да се натъпче до насита за няколко долара — нищожна цена, имайки предвид, че глава лук струваше един долар. Пред чужди хора двамата се разбираха с ръкомахане, но останеха ли насаме, разговаряха на английски. Но въпреки че на моменти се обиждаха взаимно на двата езика, през повечето време те работеха рамо до рамо, като добри другари, и доста често намираха поводи за смях. Дао не преставаше да се учудва, че успява да споделя веселието с Елайза, въпреки многобройните езикови препятствия и културни различия. Но именно различията му даваха поводи за смях — не беше за вярване, че една жена е способна да върши и да изрича подобни дивотии. Той я наблюдаваше с любопитство и неизказана нежност, неведнъж замлъкваше очарован от нея, приписваше й воинска смелост, но видеше ли я отпаднала, тя се превръщаше за него в малко момиченце и го обземаше желание да я закриля. Макар и понапълняла и с по-добър цвят на лицето, Елайза очевидно бе още твърде немощна. Щом слънцето залезеше, главата й клюмваше, тя се пъхваше под одеялото си и заспиваше, а Дао сядаше до нея. Толкова привикнаха към часовете на близост, когато дишаха в съзвучие, че насън телата им се нагаждаха сами и щом единият се обърнеше, веднага се обръщаше и другият, за да не се отлепят. Понякога се събуждаха омотани в завивките, с преплетени ръце и крака. Отвореше ли очи пръв, китаецът се наслаждаваше на мига, който го връщаше към щастливите времена с Лин, и не смееше да помръдне, за да не усети Елайза надигналото се у него желание. Дао не подозираше, че и тя изпитва същото, благодарна за това мъжко присъствие, което й даваше възможност да си представи какъв щеше да бъде живота й с Хоакин Андиета, ако бяха извадили малко повече късмет. Нито един от двамата не споменаваше за тези нощни случки, сякаш не забелязваха успоредното си съществуване. Щом наденеха дрехите, тайната омая на прегръдките изчезваше и те отново се превръщаха в двама братя. В редки случаи Дао Циен предприемаше сам тайнствени нощни похождения, от които се завръщаше крадешком. Елайза избягваше да го разпитва, защото подушваше всичко — беше ходил при жена, различаваше дори сладникавите парфюми на мексиканките. Разтреперана от страх в тъмнината, тя замираше погребана под завивката, стискаше ножа, примряла от страх, напрягаше слух за най-лекия шум и го зовеше с мисъл. Не можеше да си обясни защо й се иска да заплаче, сякаш е била измамена. Елайза смътно разбираше, че мъжете вероятно са различни, защото тя самата не изпитваше никаква потребност от секс. Целомъдрените нощни прегръдки задоволяваха напълно жаждата й за близост и ласки, но дори когато мислеше за бившия си любим, тя не усещаше тревожната възбуда от миговете в дрешника. Питаше се дали при нея любовта и страстта не се събираха в едно и когато липсваше първото, естествено, не се появяваше и второто, или пък дългото боледуване на кораба не бе разстроило нещо основно в тялото й. Веднъж се осмели да попита Дао Циен ще може ли някога отново да има деца, тъй като от няколко месеца нямаше менструация, но той я увери, че щом възстанови силите и здравето си, всичко щяло да си дойде на мястото — нали затова й слагал иглите. Когато приятелят й се плъзваше мълчаливо до нея след поредния си набег, тя се преструваше, че спи дълбоко, макар да оставаше будна с часове, омерзена от миризмата на друга жена помежду им. Откакто бяха стъпили на брега в Сан Франсиско, Елайза се бе върнала към целомъдреното държане, на което я беше научила мис Роуз. През седмиците, прекарани на борда, Дао Циен я беше виждал гола и я познаваше отвътре и отвън, но се досети каква е работата и не й задаваше други въпроси, освен как се чувства. Дори когато й поставяше иглите, внимаваше да не накърни нейната свенливост. Никога не се събличаха един пред друг и бяха стигнали до мълчаливото съгласие да използват насаме дупката зад колибата, която играеше ролята на нужник, но всичко останало споделяха — от парите до дрехите. Много години по-късно, когато преглеждаше записките в дневника си от онези месеци, Елайза се питаше удивена защо никой от двамата не бе признал несъмненото привличане, което ги теглеше един към друг, защо бяха разчитали на прикритието на съня, за да се докосват, а през деня се преструваха на безразлични. И дойде до заключението, че любовта с човек от друга раса им е изглеждала невъзможна, смятали са, че на света няма място за подобна двойка.

— Ти мислеше единствено за своя възлюбен — поясни й Дао Циен, чиято коса бе започнала да посивява.

— А ти за Лин.

— В Китай човек може да има няколко жени, а Лин винаги е проявявала разбиране.

— Отвращаваха те и големите ми крака — присмя му се тя.

— Правилно — отвърна той най-сериозно.

През юни настана знойно лято, комарите се умножиха, змиите наизлязоха от дупките си и плъпнаха необезпокоявани навред, а тревите на Дао Циен пораснаха високи като в Китай. Ордите аргонавти продължаваха да прииждат все по-начесто и все по-многобройни. Тъй като Сакраменто беше входно пристанище, не го последва участта на десетки други селища, които никнеха като гъби покрай златните находища, развиваха се с шеметна бързина и по същия начин изчезваха, когато леснодостъпната руда се изчерпеше. Градът се разширяваше с минути, строяха се нови магазини, земята вече не се подаряваше както в началото, а се продаваше толкова скъпо, колкото и в Сан Франсиско. Имаше наченки на управа, която често заседаваше по градски въпроси. Появиха се спекуланти, казуисти, евангелисти, професионални комарджии, разбойници, сводници с рояци леконравни момичета, както и други глашатаи на прогреса и цивилизацията. Стотици мъже с разпалени надежди и стремежи минаваха оттук, на път за златоносните минни полета, други се връщаха, съсипани и болни, след месеци нечовешки труд, готови да прахосат спечеленото. Броят на китайците растеше от ден на ден и скоро се зародиха няколко враждуващи групи тонг — затворени общности, чиито членове си помагаха взаимно като братя в ежедневните трудности и задължения, но от друга страна, създаваха условия за подкупи и престъпления. Сред новопристигналите имаше още един джун и, с когото Дао Циен прекарваше часове на пълно щастие, докато сравняваха видове лечения и цитираха Конфуций. Той напомняше на Дао за Ебенизър Хобс, защото не се примиряваше с преповтаряното на обичайните способи и винаги търсеше нови начини.

— Трябва да изучим медицината на фан уей, нашата не ни е достатъчна — казваше младежът, и Дао беше напълно съгласен с него, защото, колкото повече знания трупаше, толкова по-натрапчиво бе чувството, че нищо не знае и че цял живот няма да му стигне, за да научи всичко, което му остава.

Елайза се залови да прави емпанадас — банички с различен пълнеж — и започна да ги продава на твърде добра цена първо на чилийците, а после и на янките, които бързо ги харесаха. Отначало ги приготвяше с плънка от телешко, когато успееше да си го набави от мексикански скотовъдци, слезли със стадата си откъм Сонора, но тъй като то обикновено рядко се намираше, тя реши да опита с месо от елен, заек, дива гъска, костенурка, сьомга и дори от мечка. Редовните й клиенти поглъщаха всичко с наслада, защото другата възможност беше боб в гърне и осолено свинско, неизменната прехрана на златотърсачите. Никой нямаше време да ходи на лов, да хвърля въдици или да готви, зеленчуци и плодове не можеха да се доставят, а млякото беше по-голям лукс и от шампанското; виж, брашно, мазнина и захар не липсваха, орехи и шоколад — също, имаше и някои подправки, сухи праскови и сливи. Елайза правеше торти и сладки с не по-малък успех от банички, хвана се дори хляб да пече, като сама си измайстори фурна по спомените за тази на мама Фресия. Ако успееше да се снабди с яйца и сланина, окачваше обява, че предлага закуска, и тогава мъжете се нареждаха на опашка, за да седнат под жаркото слънце край голяма паянтова маса. Вкусната храна, приготвена от глухонямото китайче, им напомняше неделите у дома с далечното семейство. Обилната дажба от пържени яйца със сланина, още топъл хляб, плодов сладкиш и кафе на корем струваше три долара. Въодушевени и благодарни, някои от клиентите, които от дълги месеци не бяха опитвали нищо толкова вкусно, оставяха по долар допълнително в паничката за бакшиши. Един ден, в средата на лятото, Елайза застана пред Дао Циен със спестяванията си в ръка.

— С това ще можем да купим коне и да тръгнем — обяви тя.

— Къде?

— Да търсим Хоакин.

— Аз нямам желание да го намеря и оставам.

— Не искаш ли да опознаеш страната? Тук има много за гледане и за учене, Дао. Докато аз търся Хоакин, ти можеш да придобиеш прословутата си мъдрост.

— Билките ми растат, а и не обичам да се шляя напред-назад.

— Добре. Аз тръгвам.

— Сама няма да стигнеш далеч.

— Ще видим.

Тази нощ всеки от тях спа в своя край на колибата и не размениха нито дума. На другия ден Елайза излезе рано, за да си набави необходимото за пътуването — нелека задача за глухоням човек, но в четири следобед се върна, повела грозноват и доста поохлузен, но як мексикански жребец. Беше си купила още ботуши, две ризи, дебели панталони, кожени ръкавици, широкопола шапка, няколко торби със сухи провизии, тенекиена чиния, чаша и лъжица, прилична стоманена кама, манерка за вода, пистолет и пушка, с които не умееше да борави, а още по-малко да стреля. Прекара останалата част от следобеда в подреждане на багажа, заши накитите и останалите пари в памучен пояс — същият, който използваше, за да приплесква гърдите си, където неизменно носеше тъничката връзка любовни писма. Примири се, че ще трябва да остави куфара с роклите, фустите и ботинките, които още пазеше. От кастилското одеяло си измайстори нещо подобно на седло, както много пъти бе виждала да го правят в Чили, съблече носените през последните месеци дрехи на Дао Циен и ги замени с току-що купените. После наточи камата в кожен каиш и отряза косата си до тила. Дългата й черна плитка падна на пода като мъртва змия. Елайза надникна в парченце счупено огледало и остана доволна — с изцапано лице и удебелени с парче въглен вежди щеше да бъде неузнаваема. В това време Дао Циен пристигна от поредната си среща с другия джун и и в първия миг не позна въоръжения каубой, нахлул в дома му.

— Утре тръгвам, Дао. Благодаря за всичко, ти си повече от приятел, ти си ми като брат. Много ще ми липсваш.

Дао Циен не отговори. Когато се стъмни, тя легна облечена в единия ъгъл, а той седна отвън на летния бриз да брои звездите.

Тайната

Вечерта, когато Елайза напусна Валпараисо, скрита в търбуха на „Емилия“, Съмърсови вечеряха в Английския хотел по покана на Паулина, съпругата на Фелисиано Родригес де Санта Крус, и се прибраха късно у дома в Серо Алегре. Чак седмица по-късно разбраха, че момичето е изчезнало — мислеха, че се намира в имението на Агустин дел Валие заедно с мама Фресия.

На следващия ден Джон Съмърс подписа договор като капитан на „Фортуна“, новия параход на Паулина. Сделката бе скрепена с най-обикновен документ, събрал условията на споразумението. Достатъчно им бе да се видят веднъж, за да почувстват взаимно доверие, а и нямаха време за губене в законови дреболии, подвластни на едно и също желание — да стигнат до Калифорния. Цяло Чили бе обсебено от тази лудост, въпреки призивите за благоразумие по страниците на вестниците и повтаряни в апокалиптични проповеди от амвона на църквите. Само няколко часа бяха необходими на капитана, за да събере екипаж — по доковете се точеха дълги опашки от трескави кандидати, поразени от чумата за злато. Мнозина дори спяха на земята, за да не пропуснат реда си. Джон Съмърс изненада морските люде с решението си да не качва пътници на борда. Никой не можеше да проумее причината, тъй като практически корабът му щеше да пътува празен. Той обаче не даде обяснения. Бе скроил пиратски план, за да попречи на моряците да избягат, когато хвърлят котва в Сан Франсиско, но го запази в тайна, иначе всички щяха да изчезнат. Освен това се въздържа да уведоми хората си, че преди да отплават на север, ще направят необичаен набег на юг. Изчакваше да излязат в открито море, за да им го съобщи.

— Значи смятате, че ще можете да управлявате кораба ми и да държите изкъсо екипажа, нали така, капитане? — попита за сетен път Паулина, докато му подаваше договора за подпис.

— Да, госпожо, не се тревожете. До три дни ще бъда готов да отплавам.

— Много добре. Знаете ли какво липсва в Калифорния, капитане? Пресни продукти: плодове, зеленчуци, яйца, добри сирена, колбаси. Точно това ще продаваме ние там.

— Как? Всичко ще се разплуе по пътя…

— Ще го превозим в лед — отвърна невъзмутимо тя.

— В какво?

— В лед. Най-напред ще отплавате на юг, за да вземете леда. Нали знаете къде е лагуната Сан Рафаел?

— Близо до Пуерто Айсен.

— Радвам се, че познавате онези места. Чух, че там имало чудесен син ледник. Искам да напълните „Фортуна“ с парчета лед. Какво ще кажете?

— Че това е лудост, с ваше извинение.

— Точно така. Затова не е хрумнала никому. Натоварете бурета с едра сол и повечко чували и ми увийте големи буци. А! Мисля, че ще се наложи да облечете добре хората си, за да не измръзнат. И между другото, капитане, бъдете така добър да не споменавате за това пред никого, току-виж, ни откраднали идеята.

Джон Съмърс се сбогува с нея смутен. Отначало реши, че госпожата си е изгубила ума, но колкото повече разсъждаваше, толкова повече го привличаше приключението. А и нямаше какво да губи. Тя рискуваше богатството си, а той самият щеше да получи своя дял дори ако ледът се разтопеше по пътя. Но окажеше ли се успешно безумното им начинание, договорът предвиждаше за него доста съществено възнаграждение. След седмица, когато избухна вестта за изчезването на Елайза, капитан Съмърс плаваше с пълна пара към ледника. Той научи за случилото се едва когато се завърна във Валпараисо, за да натовари подготвените от Паулина стоки и да ги превози в легло от праисторически лед до Калифорния, където мъжът й и деверът й щяха да ги продадат на цена, многократно по-висока от стойността им. Ако всичко излезеше както бе замислено, за три или четири курса на „Фортуна“ тя щеше да натрупа повече пари, отколкото бе сънувала; бе изчислила дори след колко време други търговци ще заимстват идеята и ще започнат да я тормозят със съперничеството си. Що се отнася до капитана, е, той също носеше стока, от която смяташе да изкара добра печалба — книги.

Когато Елайза и бавачката не се прибраха у дома в уречения ден, мис Роуз изпрати кочияша с бележка, за да провери дали семейство Дел Валие се намира все още в имението си и добре ли е Елайза. Час по-късно на вратата застана разтревожена съпругата на Агустин дел Валие и каза, че не знаела нищо за Елайза. Семейството не било мърдало от Валпараисо, тъй като мъжът й получат пристъп от подагра. Не била виждала Елайза от месеци. Мис Роуз има хладнокръвието да изиграе безкрайното си съжаление и объркване: Елайза била в дома на друга приятелка, неволна грешка, извини се тя, и благодари на госпожата, че си е направила труда да дойде лично… Както можеше да се очаква, госпожа Дел Валие не повярва на нито една нейна дума и още преди мис Роуз да изпрати вест до кантората на брат си Джереми, слухът за бягството на Елайза вече беше най-обсъжданата тема във Валпараисо.

Мис Роуз прекара останалата част от деня в ридания, а Джереми Съмърс — в предположения. Преровиха стаята на Елайза, откриха прощалното писмо и го препрочетоха неколкократно, търсейки напразно някаква следа. Не успяха да открият и мама Фресия, за да я разпитат, и едва тогава си дадоха сметка, че индианката бе работила за тях осемнайсет години, а те не знаеха дори презимето й. Никога не я бяха питали откъде е, има ли семейство. Мама Фресия, както и останалите прислужници, принадлежеше към мъглявото обкръжение от полезни призраци.

— Валпараисо не е Лондон, Джереми. Не може да са отишли много далеч. Трябва да ги потърсим.

— Не се ли сещаш как ще се разчуе, когато започнем да разпитваме приятелите си?

— Има ли значение какво ще кажат хората? Най-важното е да открием Елайза по-скоро, преди да е забъркала някоя каша и да й се е случило нещо лошо.

— Откровено казано, Роуз, щом ни е напуснала по този начин след всичко, което направихме за нея, кашата вече е забъркана.

— Какво искаш да кажеш? За какво намекваш? — запита сепната мис Роуз.

— Тук е замесен мъж, Роуз. Няма друга причина, заради която едно момиче би извършило подобна безумна глупост. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. С кого може да е избягала Елайза?

— Не мога да си представя.

Ала мис Роуз определено си го представяше. Сигурна беше кой е виновникът за ужасната беда — младежът, с вид на погребален агент, който преди месеци бе донесъл някакви сандъци у тях, служителят на Джереми. Тя не знаеше името му, но щеше да го научи. Не сподели с брат си, защото реши, че все още не е късно да измъкне момичето от клопката на неудачната любов. Роуз помнеше с точност на нотариус всяка подробност от собствените си премеждия с виенския тенор и още тръпнеше от тогавашните вълнения. Да, вече бе престанала да го обича, беше го изтръгнала от сърцето си преди векове, но стигаше само да прошепне името му, за да закънти в гърдите й камбана. Карл Брецнер беше ключът към нейното минало, към нейната личност, мимолетната среща с него бе предопределила съдбата й, бъдещето на жената, в която се бе превърнала. Ако отново се влюбя както тогава, помисли си тя, ще постъпя по същия начин, макар да знаеше как тази страст бе разбила живота й. Може би Елайза щеше да има по-голям късмет и любовта й да бъде по-сполучлива, може би нейният любим беше свободен, без деца и измамена съпруга. Трябваше да открие момичето, да се изправи пред проклетия съблазнител и да ги принуди да се венчаят, а поставен пред свършен факт, Джереми рано или късно щеше да се примири. Трудна задача, като се има предвид колко строго гледа брат й на въпросите за честта, но след като бе простил на нея, защо да не прости и на Елайза. Щеше да го убеди. Не бе играла ролята на майка толкова години, за да стои сега със скръстени ръце, когато единствената й дъщеря върши грешка, реши твърдо Роуз.

И докато Джереми Съмърс се скри зад гордо и непристъпно мълчание, което между впрочем не го спаси от плъзналите клюки, мис Роуз се впусна в действие. След няколко дни тя вече знаеше кой е Хоакин Андиета и с ужас научи, че на всичко отгоре бяга от правосъдието. Обвиняваха го, че е оплел сметките на Британската компания за внос-износ и че е откраднал стоки. Тогава разбра, че положението е далеч по-сериозно, отколкото си бе представяла — Джереми никога нямаше да приеме подобен човек в семейството. Нещо повече, пипнеше ли веднъж бившия си служител, на мига щеше да го прати в затвора дори да се е оженил вече за Елайза. Освен ако не намеря начин да го накарам да оттегли обвиненията си срещу този нещастник и да изчистя името му за доброто на всички нас, процеди ядно мис Роуз. Първо трябваше да открие влюбените, а после щеше да решава как да уреди останалото. Не съобщи никому за разкритията си и посвети останалата част от седмицата на проверки тук и там, докато най-сетне в книжарница „Сантос Торнеро“ й споменаха за майката на Хоакин Андиета. Разпита из църквите и откри адреса й. Както предполагаше, католическите свещеници водеха на отчет енориашите си.

В петък по обед мис Роуз се представи на въпросната госпожа. Тръгна наперена, накипяла от справедлив гняв, готова да й каже истината в очите, но колкото повече навлизаше из кривите улички на квартала, където кракът й не бе стъпвал, толкова повече се разколебаваше. Съжали, че е избрала точно тази рокля, прекалено натруфената шапка и белите ботинки — почувства се смешна. Похлопа на вратата, угнетена от чувството за срам, което се превърна в искрено съчувствие при вида на майката на Андиета. Мис Роуз не бе и сънувала подобно опустошение. Пред нея стоеше невзрачно създание с трескави очи и страдалчески поглед. Отначало я взе за старица, но когато се вгледа по-внимателно, си даде сметка, че майка му е още млада, че преди е била хубавица и че сега, несъмнено, е болна. Жената я посрещна без изненада — беше свикнала с посещенията на богати дами, които идваха да й правят поръчки за шев и бродерия. Те си предаваха адреса една на друга и не беше рядкост някоя непозната да застане на прага й. Новодошлата обаче беше чужденка, личеше си по светлия цвят на роклята — една чилийка не би дръзнала да се облече така. Поздрави я без усмивка и я покани да влезе.

— Седнете, моля. С какво бих могла да ви бъда полезна?

Мис Роуз се отпусна онемяла на края на стола, който й предложиха. Всичко премислено се изпари от ума й заради внезапно бликналото дълбоко състрадание към жената пред нея, към Елайза и към нея самата, докато сълзите й се лееха като река и обливаха лицето и душата й. Смутена, майката на Хоакин Андиета пое ръката й между дланите си.

— Какво ви е, госпожо? Мога ли да ви помогна?

Тогава мис Роуз й разказа на пресекулки на своя завален испански, че единствената й дъщеря я няма повече от седмица, била влюбена в Хоакин, запознали се преди месеци и оттогава момичето не било на себе си и ходело като замаяно, всеки можел да го забележи, само тя, егоистката, не забелязала навреме, защото витаела Бог знае къде, а ето че сега е вече късно: двамата са избягали, с една дума Елайза е провалила живота си така, както тя самата бе провалила своя. И продължи да реди събитията едно след друго, без да може да се спре, докато накрая довери на непознатата онова, което не бе споделяла с никого. Разказа й за Карл Брецнер и безплодната им любов, за двадесетте години, оставили своя отпечатък върху замрялото й сърце и празната й утроба. Изплака мъката за мълчаливите саможертви през целия си живот, за стаявания от добро възпитание гняв, за веригите, които влачеше като каторжник само и само за да запази приличие, за буйната си младост, опропастена от проклетия късмет, че се е родила жена. Най-накрая отмаля от ридания и остана да седи там, без да съзнава какво й се бе случило и откъде бе избликнало бистрото облекчение, което започваше да я обзема.

— Пийнете си малко чай — предложи майката на Хоакин Андиета след дълго мълчание и сложи в ръката на Роуз нащърбена чаша.

— От сърце ви моля, кажете ми дали Елайза и синът ви са любовници. Не съм се побъркала, нали? — прошепна мис Роуз.

— Възможно е, госпожо. И Хоакин ходеше като обезумял, но никога не ми е споменавал името на момичето.

— Помогнете ми, трябва да открия Елайза…

— Тя не е с Хоакин, уверявам ви.

— Откъде знаете?

— Споменахте, че дъщеря ви е изчезнала само преди седмица, нали? А синът ми замина през декември.

— Замина ли? Закъде?

— Не зная.

— Разбирам ви, госпожо. На ваше място и аз щях да се опитам да го прикрия. Чух, че синът ви имал проблеми с правосъдието. Давам ви честната си дума, че ще му помогна. Брат ми е директор на Британската компания и ще направи каквото му кажа. Няма да споделя с никого къде е синът ви, искам само да говоря с Елайза.

— Дъщеря ви и Хоакин не са заедно, повярвайте ми.

— Убедена съм, че Елайза го е последвала.

— Не е възможно, госпожо. Синът ми замина за Калифорния.

В деня, когато капитан Джон Съмърс се завърна във Валпараисо с натоварения с лед „Фортуна“, сестра му и брат му го чакаха както винаги на кея, но още щом видя лицата им, той разбра, че се е случило нещо извънредно. Роуз бе посърнала и когато го прегърна, избухна в необуздан плач.

— Елайза изчезна — съобщи му Джереми с такава ярост, че едва учленяваше думите.

Когато останаха насаме, Роуз разказа на Джон какво бе научила от майката на Хоакин Андиета. След безкрайните дни, докато очакваше завръщането на любимия си брат и се губеше в какви ли не догадки, бе стигнала до заключението, че момичето е последвало своя любим в Калифорния, защото и тя самата сигурно би сторила същото. На следващата сутрин Джон Съмърс тръгна да разпитва из пристанището и узна, че Елайза не е купувала билет и не е в списъка на пътниците на нито един от корабите, от друга страна, властите бяха отбелязали, че през декември е отплавало лице на име Хоакин Андиета. Капитанът предположи, че девойката по всяка вероятност е сменила името си, за да прикрие следите си, и повтори обиколката с точното й описание, ала никой не я беше виждал. Увериха го, че млада дама, почти дете, тръгнала да пътува сама или придружавана единствено от някаква индианка, веднага би привлякла вниманието, освен това било необичайно жена да се качва на някой от платноходите за Сан Франсиско и в подобни случаи ставало дума предимно за уличници или, твърде рядко, за съпругите на капитани и търговци.

— Не е възможно да отплава, без да остави следа, Роуз — заключи капитанът, след като предаде на сестра си в подробности наученото.

— А Андиета?

— Майка му не те е излъгала. Видях името му в списъка.

— Бил откраднал стоки от Британската компания. Убедена съм, че го е сторил, защото не е имало друг начин да заплати билета си. Джереми не подозира, че възлюбеният на Елайза е крадецът, когото той търси, и се надявам никога да не научи.

— Не се ли умори от толкова много тайни, Роуз?

— А ти какво предлагаш? Животът ми е изграден от лъжи, не от истини. Джереми е като камък, познаваш го толкова добре, колкото и аз. Какво ще правим с момичето?

— Утре тръгвам за Калифорния, корабът вече е натоварен. Ако там има толкова малко жени, колкото твърдят, лесно ще я открия.

— Това не е достатъчно, Джон!

— Да ти хрумва нещо по-добро?

Същия ден, докато тримата вечеряха, мис Роуз отново настоя да използват всички възможни средства, за да намерят Елайза. Джереми, който се бе държал настрана от бурната дейност на сестра си, без да даде дори съвет или да изрази друго чувство, освен отегчението, че е замесен в обществен скандал, процеди, че малката не заслужава подобно внимание.

— Тази истерична обстановка е твърде неприятна. Предлагам да се успокоите. За какво я търсите? Дори да я откриете, кракът й няма да стъпи повече в тази къща — обяви той.

— Нима Елайза не означава нищо за теб? — упрекна го мис Роуз.

— Не е там работата. Тя извърши непростима грешка и трябва да си понесе последствията.

— Както ги нося аз вече почти двадесет години.

В трапезарията се възцари ледено мълчание. Никога не бяха говорили открито за миналото, Джереми дори нямаше представа знае ли Джон за историята с виенския тенор, той самият поне винаги се бе въздържал да му я разкаже.

— Какви последствия, Роуз? Простих ти и те приех. Не можеш да ме упрекнеш за нищо.

— Щом като беше така великодушен към мен, защо да не бъдеш и към Елайза?

— Защото ти си ми сестра и моят дълг е да те закрилям.

— Елайза ми е като родна дъщеря, Джереми!

— Обаче не е. Нямаме никакви задължения към нея — тя не принадлежи към това семейство.

— Напротив, принадлежи! — извика мис Роуз.

— Стига! — намеси се капитанът и удари по масата с юмрук така, че чиниите и чашите издрънчаха.

— Принадлежи, Джереми. Елайза е част от нашето семейство — изхлипа мис Роуз и захлупи лице в длани. Тя е дъщеря на Джон…

Тогава Джереми узна от сестра си и брат си тайната, която двамата бяха пазили шестнайсет години. И този неразговорлив човек, винаги толкова сдържан, че изглеждаше недосегаем за каквото и да било човешко чувство, за пръв път избухна и всичко премълчавано в продължение на четирийсет и шест години образцово британско хладнокръвие изригна на тласъци и го задави с порой от упреци, ярост и унижение: какъв глупак съм бил, Боже Господи, да живея под един покрив с лицемери, без да подозирам; да си мисля, че сестра ми и брат ми са почтени хора, че между нас цари взаимно доверие, а сега излиза, че всичко е било измама и притворство; кой знае още колко много неща сте скривали от мене, но това вече надмина всякакви граници; защо, по дяволите, не сте ми казали, какво съм ви направил, та да се отнасяте с мен като с чудовище, с какво съм заслужил да ме залъгвате по този начин, възползвали сте се от великодушието ми, а в същото време сте ме презирали, да, презирали, защото как другояче да нарека желанието ви да ме оплетете в лъжи и да ме държите настрана, нужен съм ви само за да ви плащам сметките, цял живот е било така, още като деца ми се подигравахте зад гърба…

Онемели, Роуз и Джон удържаха на стихията, питайки се как да се оправдават, и когато Джереми изчерпа запаса си от обиди, над трапезарията надвисна тягостно мълчание. И тримата бяха изтощени. За пръв път в живота си те се изправяха един пред друг без прикритието на добрите обноски и вежливия тон. Сякаш безвъзвратно бе рухнало нещо основно, опората, крепяла крехкото им равновесие на маса с три крака. Джереми постепенно възвърна самообладанието си, лицето му отново доби обичайното недостъпно и високомерно изражение и той посегна да оправи падналия на челото му кичур коса и изкривената вратовръзка. Тогава мис Роуз стана, отиде зад стола на брат си и постави ръка върху рамото му — единственият жест на близост, който се осмели да направи. В същото време усещаше сърцето си натежало от нежност към този неин брат, самотен и меланхоличен като баща им, когото никога не си бе давала труда да погледне в очите. Изведнъж си даде сметка, че всъщност тя не знае нищо за него и че през целия си живот никога не го е докосвала.

Шестнайсет години преди това, в ранното утро на 15 март 1832 г., на излизане в градината мама Фресия се бе спънала в някакъв сандък от марсилски сапун, покрит с вестник. Заинтригувана, тя се навела да види какво е, повдигнала хартията и зърнала вътре току-що родено момиченце. Хукнала към къщи с викове и след миг мис Роуз вече оглеждала невръстното създание. Тогава тя била двайсетгодишна, красива и свежа като праскова, носела топазножълта рокля, а вятърът си играел с разпуснатите й коси — такава я помнеше или си я представяше Елайза. Двете жени вдигнали сандъка и го отнесли в салончето за шев, махнали хартиите и извадили отвътре детето, увито набързо във вълнена жилетка. Предположили, че не ще да е стояло дълго навън, тъй като въпреки виелицата сутринта телцето му било още топло и то сладко спяло. Мис Роуз наредила на индианката да донесе чисто одеяло, чаршафи и ножица, за да пригодят набързо пелени. Когато мама Фресия се върнала, жилетката вече била изчезнала, а голото бебе пищяло в прегръдките на мис Роуз.

— Веднага познах жилетката. Аз самата я бях изплела на Джон предишната година. Скрих я, защото и ти щеше да я познаеш — обясни тя на Джереми.

— Коя е майката на Елайза, Джон?

— Не си спомням името й…

— Не знаеш как се казва?! Колко ли копелета си посял по света? — възкликна Джереми.

— Сещам се за едно момиче от пристанището — млада чилийка, много хубава беше. Повече не съм я виждал и нямах представа, че е забременяла. След години, когато Роуз ми показа жилетката, си спомних, че наметнах с нея момичето на брега, защото беше студено, а после забравих да си я поискам. Трябва да разбереш, Джереми, такъв е животът на моряците. Аз не съм чудовище…

— Бил си пиян.

— Възможно е. Когато разбрах, че Елайза е моя дъщеря, направих опит да открия майката, но от нея нямаше и следа. Може да е умряла, кой знае.

— По някаква причина тази жена е решила, че ние трябва да отгледаме детето, Джереми, и никога не съм съжалявала, че го сторихме. Дадохме му обич, добър живот, образование. Най-вероятно майката не е можела да му ги осигури и затова ни е донесла Елайза, увита в жилетката, за да разберем кой е бащата — добави мис Роуз.

— Това ли е всичко? Някаква мръсна жилетка! Това не доказва нищо! Всеки друг би могъл да бъде бащата. Твърде хитро се е отървала чилийката от бебето си.

— Боях се, че ще реагираш така, Джереми. Точно затова не ти казах още тогава — сопна се сестра му.

Три седмици след като се раздели с Дао Циен, Елайза вече промиваше злато на брега на Американската река, заедно с петима миньори. Не бе изминала пътя сама — още на излизане от Сакраменто се бе присъединила към група чилийци, поели на път за златоносните минни полета. Те си бяха купили коне и мулета, но тъй като нито един от тях не разбираше от подобни работи, не бяха забелязали напредналата възраст и недостатъците на добичетата, прикрити ловко от мексиканските скотовъдци. Окаяните кранти, целите в рани, замазани с боя, бяха дори упоени, и след няколко часа преход, започнаха да губят сили и да кретат куцукайки. Печалният керван, натоварен с купища сечива, оръжия и тенекиени съдове, се влачеше едва-едва с оглушително дрънчене. Мнозина зарязваха по пътя част от багажа си и той оставаше захвърлен край кръстовете, изпъстрили пейзажа наоколо, като белег за погребаните там мъртъвци. Елайза се представи с мъжко име: Елиас Андиета, и добави, че току-що пристига от Чили по заръка на майка си, за да открие брат си Хоакин и че е готов да броди надлъж и нашир из Калифорния, докато изпълни дълга си.

— На колко си години, малкият? — бяха я запитали.

— На осемнайсет.

— Изглеждаш на четиринайсет. Не си ли малък още, за да търсиш злато?

— На осемнайсет съм и не търся злато, а брат си Хоакин — повтори тя.

Чилийците бяха млади и весели и все още не бяха изгубили въодушевлението, което ги бе подтикнало да напуснат родината и да отидат толкова далеч, макар че вече започваха да разбират, че съкровищата не се търкалят по пътищата, както гласеше легендата. Отначало Елайза криеше лице, нахлупила шапка до веждите си, но скоро откри, че мъжете почти не се поглеждаха един друг. Всички те я бяха приели за момче и не изглеждаха изненадани нито от очертанията на тялото й, нито от гласа й, нито от навиците й. Улисани в собствените си дертове, те не забелязваха, че спътницата им не ходи по малка нужда като тях и че стигнеха ли до някоя бара и решаха да се освежат, всички се събличаха, докато мнимият Елиас влизаше във водата заедно с дрехите и шапката, обяснявайки, че по този начин щял да убие с един куршум два заека хем да се изкъпе, хем да се изпере. От друга страна, чистотата бе най-малката им грижа и след няколко дни Елайза вече беше толкова мръсна и потънала в пот, колкото и останалите. Откри, че мръсотията еднакво принизява всички, обонянието й на хрътка едва различаваше миризмата на собственото й тяло от тази на другарите й. Грубият плат на панталона протриваше краката й — не беше свикнала да язди на дълги разстояния и на втория ден едва пристъпваше заради изранените си до живо месо бедра, но и спътниците й бяха градски чеда и страдаха не по-малко от самата нея. Сушата и знойният пек, жаждата, умората и непрестанните набези на комарите охладиха веселяшкото настроение. Керванът напредваше мълчаливо, сечивата дрънчаха и всички се разкайваха, че изобщо са тръгнали. Няколко седмици търсиха подходящо място, където да се настанят и да се захванат с промиването на златоносен пясък, но Елайза не си губеше времето и все разпитваше ли разпитваше за Хоакин Андиета. Подшушнатите тайни белези и зле нарисуваните карти не се оказаха особено полезни — стигнеха ли до удобен терен, те заварваха там стотици други копачи, пристигнали преди тях. Всеки златотърсач имаше право на сто квадратни фута и очертаваше участъка си с ежедневната си работа по него или като оставяше там инструментите си, в случай на отсъствие, ала нямаше ли го за повече от десет дни, опасността други да заемат мястото му и да го впишат на свое име, беше съвсем реална. Най-страшните престъпления — преждевременното нахлуване в чужда собственост и кражбата, се наказваха с бесилка или с бичуване след набързо проведен процес, в който златотърсачите играеха ролята на съдии, на съдебни заседатели и на палачи. Навсякъде се срещаха с други чилийци. Разпознаваха се по облеклото и произношението, прегръщаха се радушно, споделяха чая, ракията и осоленото месо, всеки описваше в ярки краски премеждията си и накрая запяваха дружно тъжни песни под звездното небе, но на следващия ден си казваха сбогом, защото време за излишно гостоприемство нямаше. По произношението и по разговорите Елайза се догади, че мнозина от тях са млади богаташи от Сантяго, полуаристократични издънки, които само допреди няколко месеца се бяха разхождали във фрак, с лачени ботуши, ръкавици от шевро и загладена с брилянтин коса. В рудниците обаче беше невъзможно да ги различиш дори от най-недодяланите селяци, с които се бъхтеха рамо до рамо. Превземките и класовите предразсъдъци се изпаряваха при допира с жестоката действителност в мините. Това обаче не важеше за расовото съперничество и свадите избухваха при най-дребния повод. Чилийците, по-многобройни и предприемчиви от останалите латиноамериканци, будеха омраза у янките. Елайза научи, че в Сан Франсиско някакви пияни австралийци нападнали Малко Чили и предизвикали ожесточена схватка. В рудниците действаха няколко чилийски предприятия. Наетите от тях селски ратаи, живели цели поколения при феодални условия, работеха срещу нищожна надница и не се учудваха, че златото принадлежи на господаря, а не на този, който го добива. В очите на янките това беше чиста проба робство. Американският закон бе създаден в полза на личността — собствеността се ограничаваше до участъка, който човек сам можеше да разработва. Чилийските компании нарушаваха закона, като регистрираха правата на името на всеки един от ратаите, с цел да завземат по-обширно пространство.

Тук се срещаха представители на всички народности: белокожи с бархетни ризи и затъкнати в ботушите панталони, с револвери на кръста; китайци с плътни елеци и широки панталони; индианци с окъсани военни куртки и гол задник, мексиканци с бели памучни дрехи и огромни сомбрера; южноамериканци с късо пончо и широк кожен колан, където пазеха камата, тютюна, барута и парите си; босоноги пришелци от Сандвичевите острови с лъскави копринени пояси — всички накуп, на едно и също място, пъстра палитра от багри, култури, религии и езици, обсебени от всеобща мечта. Елайза не спираше да разпитва за Хоакин Андиета и молеше всекиго да препредава слуха, че брат му Елиас го търси. С навлизането си в непознатите земи тя все по-ясно разбираше колко необятни са те и колко трудно ще й бъде да открие любимия сред петдесетте хиляди чуждоземци, които пъплеха от едно находище до друго.

Групата от изтощени чилийци най-сетне реши да се установи. Бяха се добрали до долината на Американската река в адска жега само с две мулета и с коня на Елайза — останалите добичета бяха издъхнали по пътя. Пръстта беше спечена и напукана, наоколо растеше само бор и дъб, а реката — бистра и пенлива — се спускаше стремително от планината и прорязваше падината като с нож. По протежение на двата бряга безконечни върволици златотърсачи копаеха и пълнеха ведра с ронлива пръст, а после я пресяваха с нещо подобно на бебешка люлка. Работеха гологлави под слънцето, с крака в ледената вода и с мокри дрехи, спяха на голата земя, с оръжие в ръка, хранеха се с корав хляб и осолено месо, пиеха вода, замърсена от стотиците изкопи по-нагоре по реката, и долнокачествен алкохол, който съсипваше черния им дроб или ги водеше към умопомрачение. Двама мъже умряха пред очите на Елайза за броени дни, сгърчени от болка и облени от пенливата пот на холерата, и тя беше безкрайно благодарна на мъдрия Дао Циен, задето не й позволяваше да пие непреварена вода. Дори да умираше от жажда, Елайза изчакваше да спрат някъде да пренощуват и си кипваше вода за чай или за мате. От време на време проехтяваха възторжени възгласи — някой бе попаднал на късче злато, мнозинството обаче се задоволяваше с едно-две безценни грамчета, отделени от тонове безполезна пръст. И ако допреди няколко месеца лъскавите люспи все още проблясвали тук-там под кристалната вода, сега природата бе вече напълно поразена от човешката ненаситност и гледката наоколо бе обезобразена от купчините пръст, камънаците и зейналите ями, от отклонените в безброй кладенчета реки и поточета, от хилядите пънове на мястото на изсечените вековни гори. Достигането до рудата изискваше титанични усилия.

Елайза нямаше намерение да спира, но бе останала без сили и си даваше сметка, че не може да продължи да язди сама нагоре по течението. Спътниците й заеха малък участък в края на върволицата миньори, доста далече от малкото селище, което започваше да се заражда на това място около кръчмата и магазинчето със стоки от първа необходимост. Съседите — трима орегонци, чудовищно издръжливи на работа и на пиене, вместо да ги посрещнат с добре дошли, побързаха да подчертаят, че не признават правото на „мърльовците“ да разработват американската земя. Един от чилийците им отвърна с довода, че земята не е и тяхна, а на индианците, и щеше да се вдигне голяма пушилка, ако останалите не се бяха намесили да успокоят духовете. Шумът тук никога не замираше, наоколо непрестанно звънтяха лопати и кирки, клокочеше вода, търкаляха се камъни, ехтяха проклятия, ала небето бе ясно и въздухът ухаеше на дафина. Полумъртви от умора, чилийците се проснаха на земята, докато мнимият Елиас Андиета се зае да пали огън за кафето и да пои коня си. От жал даде вода и на клетите мулета — не бяха нейни, но тя ги освободи от товара им, за да си починат. Умората замъгляваше погледа на Елайза, коленете й трепереха и тя разбра, че Дао Циен е бил прав, когато я съветваше да се възстанови добре, преди да начене поредното премеждие. В паметта й изплува колибката от дъски и брезент в Сакраменто, където по това време Дао сигурно медитираше или нижеше калиграфски редове с писец и китайско мастило. Тя се усмихна удивена, че спомените й не я връщат към тихото салонче на мис Роуз или топлата кухня на мама Фресия. Как съм се променила, въздъхна Елайза, загледана в ръцете си, потъмнели от безмилостното слънце и целите покрити с пришки.

На другия ден спътниците й я изпратиха до магазина, за да купи най-необходимите провизии, както и една от онези люлки за пресяване на пръст — бяха забелязали колко по-добра работа щеше да им върши това приспособление от собствените им прости корита. Единствената улица в селото, ако можеше да се нарече така купчината колиби, тънеше в кал и боклуци. Магазинът — барака от нерендосани греди и дъски — бе средище на обществения живот на самотните мъже. Тук се продаваше по малко от всичко, поднасяше се алкохол на корем, с някое и друго мезе, а вечер, когато златотърсачите идваха да се напият, непознат музикант разнежваше душите с цигулката си. Тогава някои от мъжете закачаха кърпа на колана си, в знак, че поемат ролята на дама, а останалите се изреждаха да танцуват с тях. На много мили околовръст нямаше нито една жена, само от дъжд на вятър преминаваше фургон, натоварен с проститутки. Всички ги очакваха с четири очи и ги възнаграждаваха богато. Собственикът на магазина — разговорлив и добродушен мормон, — с три съпруги в Юта, бе готов да дава на кредит на всеки, който приемеше вярата му. Той самият беше въздържател и продаваше алкохола, заклеймявайки пиянството. На въпроса на Елайза кръчмарят отвърна, че бил чувал за някакъв Хоакин, а и презимето му звучало подобно на Андиета, но тъй като бил минал оттук преди доста време, вече не можел да й каже в каква посока се е отправил. Помнел го, понеже се забъркал в редовната свада между американци и испаноезични заради поредния участък. Чилийци? Може би, сигурен бил само, че говорели на испански или на мексикански — на него всички „мърльовци“ му изглеждали еднакви, сподели той.

— И какво стана накрая?

— Американците сложиха ръка на земята, а на онези им се наложи да си плюят на петите. Какво друго да стане? Хоакин и неговият другар престояха в магазина два-три дни. Хвърлих им няколко одеяла в ъгъла, за да полежат, докато се съвземат — доста ги бяха отупали. Не бяха лоши хора. Помня брат ти — чернокос, с големи очи, хубавец. — Той е бил — каза Елайза, с разтуптяно сърце.