Дъщеря на съдбата

Елдорадо

Четирима мъже, по двама от всяка страна, довлякоха мечката с дебели въжета, насърчавани от разгорещената тълпа. Домъкнаха я до средата на арената и оковаха лапата й с двайсетфутова верига за един кол, после цели петнайсет минути я освобождаваха от въжетата, докато тя се бранеше, дращейки и хапейки, сякаш настъпваше краят на света. Сигурно тежеше повече от шестстотин кила, беше с тъмнокафява козина, едноока, гърбът й бе осеян с рани и белези от стари битки, но все още не беше престаряла. Пяна обливаше зейналата й паст с огромни жълти зъби. Изправена на задните си лапи, тя замахваше нахалост с лапи, увенчани с праисторически нокти, оглеждаше множеството със здравото си око и отчаяно се мъчеше да скъса веригата.

Селцето бе изникнало за няколко месеца от нищото, пришелците го бяха построили на един дъх и уж временно. Поради липса на присъщата за всяко мексиканско селище в Калифорния арена за бикове, тук използваха широкия кръг от изсечени дървета, който обикновено им служеше за обуздаване на конете и за връзване на мулетата, като за случая го бяха оградили с дъски и снабдили с дървени скамейки за публиката. През този ноемврийски следобед стоманеното небе вещаеше дъжд, но не беше студено и земята беше суха. Зад огражденията стотици зрители посрещаха с хор от подигравки всеки рев на звяра. Единствените жени — половин дузина млади мексиканки, в бели бродирани одежди, неизменно с цигара в уста, се радваха на не по-малко внимание от мечката. Мъжете поздравяваха и тях с мощно „оле“, докато си подаваха от ръка на ръка бутилките с алкохол и торбичките със злато за залозите. Сред тълпата от недодялани и рошави селяци изпъкваха тук-там пройдохи в градски костюми, с ярки жилетки, широки вратовръзки и цилиндри на главата. Трима цигулари свиреха най-известните мелодии, но когато подеха с плам химна на миньорите „О, Сузана“, на арената изскочиха неколцина брадати шегаджии в женски дрехи и направиха олимпийска обиколка сред безсрамни подмятания и плещене с ръце, вдигнали фусти високо, за да се видят косматите им крачища в кюлоти на волани. Публиката ги възнагради с обилен дъжд от монети, смехове и гръмотевични ръкопляскания. Щом веселяците се оттеглиха, тържествен тръбен зов и барабани, последвани от рева на наелектризираната сган, възвестиха началото на състезанието.

Потънала сред народа, Елайза следеше зрелището със заслепение и ужас. Бе заложила малкото пари, които й оставаха, с надеждата да ги умножи през следващите минути. При третата тръба дървената преграда бе вдигната и на арената влетя с пръхтене млад лъскавочерен бик. За миг трибуните онемяха от възхита, но веднага след това приветстваха появата на добичето с гръмогласно „оле“. Сепнато, младото животно се закова на място, вирнало увенчаната си с огромни неизпилени рога глава, и застана нащрек, като измерваше с поглед разстоянието и риеше пясъка с предните си копита. Изведнъж ревът на мечката прикова вниманието му. Още при влизането на бика, неговият противник си бе изкопал набързо дупка край кола и сега се снижи там до земята. Публиката закрещя, а бикът изви врат, напрегна мускули и се спусна, пъхтейки, напред, сред облак от пясък. Беше ослепял от ярост, от ноздрите му излизаше пара, а от муцуната му хвърчаха слюнки. Мечката стоеше и чакаше. Рогата се забодоха най-напред в гърба й, изораха кървава бразда в дебелата кожа, но не успяха да поместят звяра нито на инч. Объркан, бикът се завъртя, обиколи тичешком арената, пришпорван от ругатните на множеството, и без да се бави, поднови атаката, като се опита да повдигне мечката с рога. Тя обаче остана свита и пое удара без стон, но в един миг, видяла сгоден случай, с точно посягане раздра с лапа ноздрите на своя нападател. Облян в кръв, обезумял от болка и изгубил посока, бикът взе да налита безразборно, прободе противника веднъж, после втори път, ала не успя да го измъкне от дупката. Внезапно мечката се изправи, сграбчи бика за врата, притисна го в ужасяваща прегръдка и впи зъби в тила му. Няколко дълги минути двете животни танцуваха в кръг, доколкото им позволяваше веригата, кръвта им постепенно напояваше пясъка, а трибуните се тресяха от рева на мъжете. Накрая бикът успя да се отскубне, отстъпи, олюлявайки се, с омекнали нозе, лъскавата му обсидианеночерна козина започна да се обагря в червено, сетне подгъна колене и рухна по очи. Мощен възглас ознаменува надмощието на мечката. Двама ездачи влязоха в ограденото място, застреляха победения между очите, омотаха ласо около задните му крака и го извлякоха. Отвратена, Елайза си проправи път към изхода. Бе загубила последните си четиридесет долара.

През лятото и есента на 1849 г. тя обходи на кон Главната жила от юг на север, от Марипоса до Даунвил и обратно, като следваше все по-неясната диря на Хоакин Андиета по стръмните склонове от леглото на реките до подножието на Сиера Невада. Отначало, когато попиташе за него, малцина си спомняха за човек с такова име или външност, но към края на годината образът му придоби конкретни очертани, което й вдъхна сили да продължи издирването. Беше пуснала слуха, че братът на Хоакин, Елиас, го търси и на няколко пъти през тези месеци ехото отвърна със собствения й глас. Заговореше ли за своя възлюбен, хората неведнъж я разпознаваха като неговия брат още преди да понечи да се представи. Пощата от Сан Франсиско пристигаше след месеци до тукашните пущинаци, а вестниците закъсняваха със седмици, докато при новините, предавани от уста на уста, никога нямаше засечка. Как тогава Хоакин не бе дочул, че го търсят? След като нямаше братя, редно бе да се запита какъв е този Елиас и не бе нужна голяма досетливост, за да свърже името с нейното, разсъждаваше Елайза, а ако не му дойдеше на ум, поне щеше да полюбопитства кой се представя за негов роднина. Нощем тя едва успяваше да заспи, залутана в догадки и измъчвана от подозрението, че мълчанието на нейния любим можеше да се обясни единствено със смъртта му или с нежеланието да бъде открит. Ами ако наистина бягаше от нея, както бе подхвърлил Дао Циен? Елайза прекарваше деня на кон, спеше където завърне, направо на земята, без да се съблича, завита с кастилското одеяло и с ботушите под главата вместо възглавница. Мръсотията и потта вече не я тормозеха, хранеше се, когато можеше, но спазваше неотстъпно две неща: да преварява водата за пиене и да не гледа гринговците в очите.

По онова време аргонавтите бяха повече от сто хиляди, но напливът не спираше. Пръснати по цялото протежение на Главната жила, те обръщаха света наопаки, местеха планини, отклоняваха реки, изсичаха гори, трошаха канари, пресяваха тонове пясък и дълбаеха огромни ями. Там, където попадаха на злато, пасторалната картина, непокътната от епохата на сътворението, скоро се превръщаше в кошмарна лунна пустош. Елайза живееше в непрестанно изтощение, но вече се чувстваше по-силна и не се боеше от нищо. Мензисът й се бе появил отново в най-неподходящия момент — трудно й бе да се прикрива сред толкова много мъж, но тя го прие с благодарност, като знак, че тялото й най-сетне е оздравяло. „Твоите игли за акупунктура свършиха работа, Дао. Надявам се да имам деца в бъдеще“, написа Елайза на своя приятел, убедена, че той ще я разбера без повече обяснения. Никога не се разделяше с оръжието, макар че не умееше да борави с него и се надяваше, че няма да бъде принудена да го използва. Само веднъж гръмна във въздуха, за да подплаши група индианчета, понеже се бяха приближили прекалено много и я гледаха заплашително, обаче, ако й се бе наложило да се бие, щеше много да си изпати — не бе способна да уцели магаре и от пет крачки разстояние. Така и не можа да усъвършенства мерника си, но в способността да остава невидима нямаше равна. Сполучваше да влиза в селищата, без да привлича вниманието, като се смесваше с многобройните латиноамериканци, сред които момче с нейната външност оставаше незабелязано. Научи се да наподобява до съвършенство произношението на перуанци и мексиканци и по този начин успяваше да мине за един от тях, когато търсеше гостоприемство. Смени британския английски с американски и обогати речника си с някои от задължителните ругатни, за да не буди подозрение у гринговците. Беше забелязала, че говори ли като тях, те я уважаваха. Важното беше да избягва обясненията, да си отваря устата по възможност по-рядко, да не проси, да изкарва сама хляба си, да приема с открито чело предизвикателствата и да не се разделя със закупената в Сонора малка Библия. Дори най-големите грубияни изпитваха суеверна почит към тази книга. Те гледаха с почуда как голобрадия хлапак с женско гласче сяда вечер да чете Светото писание, но не му се присмиваха в лицето. Напротив, мнозина от тях ставаха негови закрилници, готови да се нахвърлят върху всеки смелчага, дръзнал да го подиграе. Тези самотни и сурови мъже, тръгнали като митичните древногръцки герои да дирят богатство, за да открият единствено първобитното съществуване, бяха твърде често болни и отдадени на насилието и алкохола, но в тях имаше неизказан копнеж за топлота и спокойствие. Романтичните песни извикваха сълзи в очите им, бяха в състояние да платят скъпо и прескъпо за парче ябълков сладкиш — миг утеха срещу тъгата по родния дом, — да обикалят дълго около някоя къща, пред която си играеше дете, преди да посмеят да се доближат и да седнат мълчаливо, загледани в него, сякаш е чудо невиждано.

„Не се страхувай, Дао, не пътувам сама, би било лудост — пишеше Елайза на своя приятел. — Тук човек трябва да се придвижва с многолюдни дружини, да бъде неизменно нащрек и с пушка в ръка, защото през последните месеци разбойническите шайки са се умножили. Въпреки страховития си вид, индианците са по-скоро кротки хора, но видят ли беззащитен пътник, са способни да му отнемат най-драгоценното: коня, оръжието и ботушите. Присъединявам се към други странници: търговци, които разнасят стоката си от село на село, златотърсачи, устремени към нови жили, селски семейства, ловци, предприемачи и посредници по имотите — тези последните вече започват да наводняват Калифорния, — комарджии, наемни убийци, адвокати и всякакви други измамници, макар че, между другото, те обикновено са най-забавните и щедри спътници. По тукашните друмища се срещат и проповедници — винаги млади и с вид на озарени свише безумци. Представи си каква вяра се иска, за да пропътуваш три хиляди мили през девствени поля с намерението да се пребориш с чуждите пороци. Те тръгват от родния дом, преизпълнени с енергия и религиозен плам, твърдо решени да донесат Христовото слово до тази пустош, без да се замислят за препятствията и несгодите по пътя, защото Господ крачи редом с тях. Те наричат миньорите «поклонници на златния телец». Трябва да прочетеш Библията, Дао, иначе никога няма да разбереш християните. Житейските трудности не успяват да сломят божите служители, ала мнозина завършват пътя си с разбита душа, неспособни да устоят на покоряващата сила на алчността. Насърчително е да ги видиш, когато тъкмо пристигат и са все още невинни, и твърде печално да ги срещнеш, когато Бог вече ги е забравил и те се влачат с мъка от лагер на лагер под палещото слънце, изгорели от жаждата, за да проповядват по площади и кръчми пред равнодушната тълпа, която ги слуша, без да сваля шапка, и миг по-късно се отдава на пиянство и разврат. Попаднах на трупа пътуващи артисти, Дао — бродят, клетниците, от село на село и веселят хората с пантомима, остроумни песнички и дебелашки комедии. След като попътувах с тях две-три седмици, те ме включиха в представленията си. Намерехме ли пиано, свирех, ако ли не — бях младата дама от трупата и всички се учудваха колко добре играя ролята на жена. Наложи се да ги напусна, защото обезумявах от честите превъплъщения и вече не знаех дали съм жена, облечена като мъж, мъж облечен като жена, или някакво природно недоразумение.“

Елайза се сприятели с раздавача и при всяка възможност яздеше с него, защото се придвижваше бързо и навсякъде имаше връзки — бе си помислила, че ако някой може да открие Хоакин Андиета, това е той. Пощаджията донасяше писмата на миньорите и се връщаше натоварен с кесии злато, които оставяше на съхранение в банките. Той бе един от мнозината далновидни люде, забогатели покрай треската за злато, без да са хващали в живота си лопата или кирка. Взимаше по два долара и половина, за да отнесе писмо до Сан Франсиско и с пълното съзнание за нетърпението на златотърсачите да получат вести от къщи, настояваше за цяла унция злато, за да им предава пощата. Печелеше цяло състояние с тази служба, клиенти имаше в излишък, а и никой от тях не оспорваше цената — нямаше как да зарежат участъка и да пропътуват стотици мили, за да си потърсят писмата или да оставят добитото. Елайза обичаше да пътува също и с Чарли — дребен човечец, вечно зареден с истории, който си съперничеше с мексиканските мулетари в превоза на стоки. Той твърдеше, че не се боял и от дявола, ала с благодарност приемаше всяка дружина, защото все някой трябваше да слуша разказите му. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше Елайза, че това е жена, преоблечена в мъжки дрехи, като самата нея. Кожата на Чарли бе загрубяла от слънцето, той дъвчеше тютюн, ругаеше като разбойник и не се разделяше с пистолетите и ръкавиците си, ала веднъж тя успя да зърне ръцете му — бяха малки и бели, като на млада дама.

Елайза се влюби в свободата. У Съмърсови тя бе живяла между четири стени, в обстановка, където нищо не се променяше и времето се въртеше в кръг, а линията на хоризонта едва прозираше през затъмнените прозорци. Бе израснала в непробиваемата броня на добрите обноски и условностите, обучавана, откакто се помнеше, да бъде винаги любезна и услужлива, задушавана от стегнатия корсет, от еднообразието, от обществените правила и от постоянната боязън. Страхът бе неин неизменен спътник: страх от Бога и непредсказуемите му възмездия, от властта, от осиновителите, от болести и зли думи, от непознатото и различното, от това да загърби домашната опека и да се изправи пред опасностите на улицата, страх от своята собствена женска слабост, от позора и от истината — сладникаво съществуване, изградено от недомлъвки, вежливи мълчания, строго пазени тайни, ред и дисциплина. По онова време тя се стремеше да бъде добродетелна, а сега се съмняваше в значението на тази дума. Да се отдаде на Хоакин Андиета в дрешника, бе непоправим грях в очите на хората, но според нея любовта оправдаваше всичко. Не знаеше какво е загубила или спечелила с тази нейна страст. Бе избягала от Чили, мамена от мечтата да открие своя ненагледен и да остане навеки негова робиня, твърдо убедена, че по този начин ще утоли жаждата си за подчинение и скрития копнеж за притежание, ала вече й се струваше немислимо да се откаже от новите криле, поникнали на раменете й. Елайза не съжаляваше за нищо от това, което бе вършила с любимия, не се срамуваше от лумналата в нея клада, заради която си бе загубила ума. Напротив, чувстваше, че тъкмо тя я е направила силна отведнъж, вдъхвайки й смелостта да взима собствени решения и да понася последствията им. Не дължеше обяснения никому, ако бе извършила грях, бе платила достатъчно със загубата на дом и семейство, с мъките преживени на дъното на кораба, с мъртвото дете и пълната неяснота за бъдещето. Когато забременя и се озова в капан, Елайза записа в дневника си, че е загубила правото си на щастие, ала през последните месеци, докато препускаше по златоносните друми на Калифорния, бе започнала да се усеща като волна птица. Една сутрин, когато се събуди от цвиленето на коня и от първите лъчи на слънцето в очите, тя се видя заобиколена от високомерни секвои — столетните стражи, бдели над съня й, — от стръмни склонове и синеещи се в далечината планини и я обзе неизпитана атавистична радост. Изведнъж си даде сметка, че го няма вече познатото усещане за тревога под лъжичката, което вечно я гризеше като мишка. Страховете й се бяха размили в покоряващото величие на необятните простори. С увеличаване на опасностите бе нараснала и смелостта й — тя най-сетне бе престанала да се бои от страха. „Откривам в себе си нови сили, може би винаги съм ги имала, но не съм го знаела, защото не ми се бе налагало да прибягвам до тях. Чудя се на кой ли завой по пътя е останало предишното момиче, Дао? Сега съм една от всичките тези луди глави, пръснати по бреговете на бистрите реки, в полите на хилядолетни планини: горди същества, които вместо покрив имат небе над главите си и не се кланят никому, защото в момента сътворяват равноправието. Искам да бъда като тях. Едни яздят победоносно, с торба злато на рамо, други — съкрушени, понесли на гръб само разочарованието и дълговете си, но всички те се чувстват господари на съдбата си, на земята, по която стъпват, на бъдещето, на собственото си неотменимо достойнство. След като ги опознах, никога повече няма да бъда младата дама, за която мис Роуз ме подготвяше. Най-сетне разбирам защо Хоакин крадеше от ценните часове на нашата любов, за да ми говори за свободата. Ето каква била тя: възторг, светлина, неудържимо щастие като онова, което изпитвах през кратките мигове споделена любов. Липсваш ми, Дао. Нямам с кого да разговарям за всичко, което виждам и чувствам. Нямам си приятел в този пущинак, а и в мъжката си роля трябва много да си меря приказките. Ходя намръщена, за да ме мислят за мъжкар. Не е приятно да си мъж, но да си жена е още по-ужасно.“

Докато бродеше от място на място, Елайза опозна хълмистия терен като роден, научи се да определя посоките и да преценява разстоянията, да различава отровните от безобидните змии, враговете от настроените дружелюбно, гадаеше времето по очертанията на облаците и часа по ъгъла на сянката им, знаеше какво да предприеме, ако срещне мечка и как да се приближи до затънтена колиба, за да не бъде посрещната с изстрели. Понякога се натъкваше на новопристигнали младежи, помъкнали нагоре по хълма сложни миньорски съоръжения, които накрая захвърляха, защото се оказваха непригодни, или се разминаваше с трескави мъже, поели надолу по склона след месеци напразен труд. Не можеше да забрави изкълвания от птиците труп, увиснал на някакъв дъб, с предупредителен надпис… По време на скитничеството си Елайза срещаше американци, европейци, азиатци, мексиканци, чилийци, перуанци, както и дълги редици мълчаливи китайци, водени от надзирател, който, макар и от същата раса, се отнасяше с тях като с роби и ги удряше за щяло и нещяло. Те носеха торбите си на рамо, а ботушите в ръка — досега бяха ходили с пантофи и не можеха да търпят тежест на нозете си. Азиатците умееха да пестят, те живееха с малко и харчеха още по-малко, купуваха си големи ботуши, защото ги смятаха за по-ценни, и не успяваха да проумеят как така цената им е същата като тази на по-малките. Инстинктът на Елайза да избягва опасностите се изостри. Тя съумяваше да живее ден за ден, без да прави планове, както я бе учил Дао Циен. Често си мислеше за него и редовно му пишеше, но писмата можеше да изпраща само когато минеше през селище с пощенска служба за Сакраменто. Имаше чувството, че хвърля бутилка с послание в морето, тъй като нямаше представа дали той още живее в същия град и единственият сигурен адрес, с който разполагаше, бе този на китайския ресторант. Но стигнеха ли веднъж дотам, писмата й несъмнено щяха да му бъдат предадени.

Елайза разказваше на Дао за великолепните гледки, за знойния пек и жаждата, за хълмовете със сладострастни очертания, за дебелите дъбове и стройни ели, за ледените реки с толкова бистри води, че на дъното им проблясваха златните люспи, за дивите гъски, които грачеха в небето, за елените и едрите мечоци, за суровия живот на златотърсачите и виденията им на леснодостъпни съкровища. Повтаряше му онова, което двамата вече знаеха — че не си струва да жертваш живота си в търсене на някакъв жълт прах. И сякаш чуваше отговора на Дао, че също така не си струва да го жертваш в преследване на една измислена любов, ала Елайза продължаваше напред, защото не можеше да спре. Хоакин Андиета започваше да се разсейва като дим, добрата й памет не успяваше да възстанови точно чертите на любимия, налагаше й се да препрочита писмата му, за да се увери, че наистина е съществувал и че са се обичали, че нощите в дрешника не са плод на собственото й въображение. По този начин възкресяваше сладката омая на тайната любов. Елайза описваше на Дао Циен хората, с които се срещаше по пътя: тълпите от мексикански бежанци, отседнали в Сонора — единственото селище, из чиито улици тичаха деца, — скромните женици, които я посрещаха в кирпичените си колиби, без да подозират, че е една от тях, хилядите млади американци, които прииждаха към рудниците тази есен, след като бяха прекосили по суша целия континент от Атлантика до Пасифика. Изчисляваха новопристигналите на четирийсет хиляди и всеки един от тях бе дошъл с мисълта да забогатее за един ден и да се върне победоносно у дома. Те самите се нарекоха „Поколението от 49-а“, име, което бързо доби известност и бе прието и от пристигналите преди и след това. Много от селищата на изток останаха без мъжко население, в тях живееха само жени, деца и затворници.

„Много рядко виждам жени из рудниците, но все пак има и такива, които дръзват да споделят кучешкия живот на съпрузите си. Децата им измират от болести или от злополуки, майките ги погребват, оплакват и продължават да превиват гръб от сутрин до здрач, твърдо решени да попречат на дивотията да заличи и последната капка почтеност. Запретнали поли, те газят из реките, за да търсят злато. Някои от тях обаче откриват, че да перат чужди дрехи и да въртят търговия със сладки е доста по-доходно и че по този начин за една седмица ще спечелят повече, отколкото мъжете им за цял месец къртовско копане. Самотникът плаща с радост десеторна цена за омесения от женски ръце хляб, но ако аз опитам да продавам същото, предрешена като Елиас Андиета, ще изкарам само някоя и друга дребна монета, Дао. Мъжете са в състояние да изминат много мили, за да видят жена отблизо. Момиче, седнало на припек пред прага на кръчмата, за броени минути ще събере в скута си цял куп кесийки със злато — дар от мъжете, оглупели от вида на женската фуста, разпалила въображението им. Цените продължават да се покачват, златотърсачите все повече обедняват за сметка на търговците, които трупат богатства. В момент на малодушие платих цял долар за едно яйце и го изядох сурово с няколко капки бренди, сол и пипер, както ме е учила мама Фресия — безотказен лек срещу отчаянието. Запознах се с някакъв чудак от Джорджия, малко е смахнат, но ми казаха, че невинаги е бил такъв. В началото на годината попаднал на златна жила и изстъргал с лъжица от скалите девет хиляди долара, а после ги проиграл на карти само за една вечер. Ох, Дао, нямаш представа колко ми се иска да се изкъпя, да сваря чай и да седна на приказки с теб. Мечтая да си сложа чиста рокля и обеците, които ми подари мис Роуз, та да ме видиш поне веднъж красива и да не мислиш, че съм мъжка Гана. Записвам в дневника патилата си, така ще мога да ти разкажа всичко най-подробно, когато се видим, защото поне в това съм убедена — един ден ще бъдем отново заедно. Мисля си за мис Роуз, колко ли ми е ядосана, но не мога да й пиша, преди да открия Хоакин — досега никой няма представа къде съм. Ако мис Роуз заподозре какви неща съм видяла и чула, ще предаде Богу дух. Земя на греха и порока, би отсякъл мистър Съмърс. Тук няма благоприличие, няма и закони, тук е царството на комара, алкохола и вертепите. За мен обаче тази страна е като бял лист, на който мога да напиша новия си живот. Тук мога да се превърна в това, което искам, никой не ме познава освен ти, никой не знае нищо за миналото ми и мога отново да се родя. Тук няма господари, нито слуги, има само труженици. Видях освободили се наскоро роби, натрупали достатъчно злато, за да вложат средства в създаването на вестници, училища и църкви за себеподобните си и да се борят от Калифорния срещу робството. Запознах се с един от тях, който откупил свободата на майка си. Клетата жена пристигнала тук болна и състарена, а днес печели колкото си иска от продажба на храна, притежава собствено стопанство и в неделя ходи на църква с карета с четири коня, облечена от глава до пети в коприна. Знаеш ли, че мнозина от чернокожите моряци бягали от корабите не само заради златото, а и защото тук отведнъж стават свободни хора? Спомням си за китайски робини зад железните решетки, които ти ми показа в Сан Франсиско, и не мога да ги забравя, Дао, преследват ме като блуждаещи души. Тук животът на проститутките също е суров и някои от тях се самоубиват. Мъжете чакате часове да поднесат почитанията си на новата мадам, но се отнасят ужасно с момичетата от локалите. Знаеш ли как ги наричат? Опетнени гълъбици. Индианците също се самоубиват, Дао. Пъдят ги отвсякъде и те бродят гладни и отчаяни. Никой не ги наема на работа, а после ги обвиняват в скитничество, оковават ги и ги принуждават да работят насила. Кметовете плащат по пет долара за мъртъв индианец, изтребват ги за развлечение, а понякога дори ги скалпират. Има дори гринговци, които събират подобни трофеи и ги окачват на седлата си, за да се перчат с тях. Ще ти е драго да узнаеш, че някои китайци отиват да живеят при индианците и поемат надалеч, към горите на север, където все още има какво да се ловува. Те казват, че по пасищата вече почти нямало биволи.“

Елайза се оттегли от борбата с мечката без пукната пара и с празен стомах — от предишния ден не бе слагала залък в устата — и се закле друг път никога да не залага спестяванията си на гладно. Нямаше какво повече да продава и няколко дни се чуди как да се прехранва. Тръгна да търси работа и откри, че да печелиш хляба си е по-лесно, отколкото предполагаше, във всеки случай бе за предпочитане пред мъките да намериш човек, който да те издържа. Жената е загубена, ако няма мъж, който да я покровителства и да й плаща сметките, бе й втълпявала мис Роуз, но сега Елайза откри, че невинаги е така. Предрешена като Елиас Андиета, тя намираше занимания, които можеше да върши и в женски дрехи. Не можеше да бъде ратай или кравар, защото не я биваше да върти сечива, нито пък ласо, а и силите нямаше да й стигнат, за да хване лопатата или да обуздава млади добичета. Но на света имаше и други служби. Същия ден реши да прибегне до перото, както толкова пъти преди това. Нейният приятел раздавачът много уместно я бе посъветвал да пише писма. Ако не можеше да седне в кръчмата, Елайза постилаше кастилското одеяло насред площада, слагаше отгоре мастилница и бели листа и започваше да възхвалява уменията си с пълно гърло. Повечето златотърсачи не можеха да четат свободно и едва се подписваха, не бяха написали и едно писмо в живота си, ала очакваха пощата с трогателно нетърпение — тя бе единствената им връзка с далечните роднини. Корабите на „Пасифик мейл“ пристигаха в Сан Франсиско на две седмици с чували кореспонденция и още щом се появяха на хоризонта, хората хукваха към пощата и заставаха на опашка. Десет-дванайсет часа бяха нужни на чиновниците, за да разпределят съдържанието на чувалите, но всички бяха готови да чакат и цял ден. Оттам до рудниците писмата се бавеха още няколко седмици. Елайза предлагаше услуги на английски и испански, четеше писма и им отговаряше. Ако клиентът едва успяваше да скалъпи по някое кратко изречение, за да каже, че е жив и здрав и да поздрави близките си, тя го разпитваше търпеливо и разкрасяваше разказа, докато запълнеше поне страница. Взимаше по два долара на писмо, без да гледа дължината, но ако включеше по-нежни слова, които не биха и минали през ума на съответния клиент, обикновено получаваше добро възнаграждение. Някои й носеха писмата, за да им ги прочете и тя разкрасяваше и тях, дарявайки по този начин клетия човек с утехата на две-три топли думи. Съпругите, уморени от чакане отвъд океана, обикновено редяха само жалби, упреци и благонравни съвети, без да си дават сметка, че и техните благоверни страдат от самотата. Един тъжен понеделник при нея дойде местният шериф с молба да напише прощалните думи на някакъв младеж от Уисконсин, осъден на смърт, защото същата сутрин го бяха пипнали да краде кон. Невъзмутимо, въпреки едва навършените си деветнайсет години, хлапакът продиктува на Елайза: „Мила мамо, надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Кажи на Боб и Джеймс, че днес ще ме обесят. Поздрав, Теодор.“ Елайза се помъчи да смекчи посланието, та горката майка да не обели очи, но шерифът каза, че нямало време за глезотии. След броени минути неколцина съвестни граждани поведоха осъдения към площада, качиха го на кон с примка на врата, прекараха другия край на въжето през клона на близкия дъб, после тупнаха животното по задницата и Теодор увисна, без повече церемонии. Той не бе първият обесен, когото виждаше Елайза. В случая поне наказанието бе наложено бързо, но ако обвиняемият беше от друга раса, боят с пръчки обикновено предшестваше изпълнението на присъдата и колкото и далеч да бягаше тя, писъците на нещастника и радостните възгласи на тълпата я преследваха седмици наред.

Този ден Елайза се готвеше да запита в кръчмата ще може ли да извършва там писарските си услуги, но силна врява привлече вниманието й. Точно когато зрителите се разотиваха след борбата с мечката, по единствената улица на селото се зададоха фургони теглени от мулета, а пред тях вървеше индианче с барабан. Това не бяха обикновени каруци — платнищата им бяха нарисувани, по таваните им се люлееха ресни, пискюли и китайски фенери, а мулетата бяха накичени като в цирка и пристъпваха сред неистовото дрънчене на медни звънци. На капрата на първата кола седеше огромно женище с внушителен бюст, в мъжки дрехи и с пиратска лула в устата. Вторият фургон се предвождаше от истински великан, въоръжен до зъби, наметнат с проскубани вълчи кожи, с обръсната глава и с халки на ушите. Всяка каруца влачеше друга, по-малка, където се кипреше останалата част от групата — четири момичета, пременени в омачкано кадифе и избелял брокат, които раздаваха въздушни целувки на удивеното множество. Смайването трая само миг. Щом фургоните бяха разпознати, залп от викове и изстрели разтърси вечерта. Дотогава опетнените гълъбици бяха властвали без женско съперничество, но положението се промени, когато в новите селища се настаниха първите семейства и проповедниците, които започнаха да тровят съзнанието със заплахи за проклятие до гроб. Поради липса на църкви религиозните служби се устройваха в самите saloons, където пороците процъфтяваха. Продажбата на алкохол се спираше за час, картите се прибираха, похотливите картини се обръщаха наопаки и пасторът започваше да мъмри мъжете за непристойния им език и разюзданост. Облакътени на балкона на втория етаж, разпътниците изслушваха философски проповедите с утешението, че само след час нещата ще си дойдат на мястото. Докато работата вървеше, им беше все едно дали тези, които им плащаха, за да мърсуват с тях, после ще ги обвиняват, че взимат пари за това, сякаш грешниците не са те, а онези, които ги съблазняват. По този начин се очертаваше ясна граница между почтените и леките жени. Уморени да подкупват властите и да търпят унижения, някои от уличниците си събираха багажа и отиваха другаде, където рано или късно нещата се повтаряха. Хрумването за обслужване на колела предлагаше предимството да се избегнат нападките на съпруги и свещеници, освен това разширяваше хоризонта до най-затънтените краища, където цената беше двойна. При подходящ климат занаятът преуспяваше, но зимата вече чукаше на вратата, скоро щеше да завали сняг и пътищата да станат непроходими, с една дума това бе едно от последните пътувания на кервана.

Фургоните изминаха улицата и спряха на изхода на селото, следвани от цяла тайфа мъже, окрилени от алкохола и битката с мечката. Елайза също се отправи натам — искаше да види отблизо поредната новост. Явно нямаше да се явят повече клиенти за писане на писма и тя трябваше да измисли друг начин да си набави вечерята. Тъй като времето беше ясно, неколцина доброволци предложиха да разпрегнат мулетата и да помогнат за разтоварването на очукано пиано. Поставиха го направо върху тревата, напътствани от мадам, известна на всички под изисканото име Джоу Трошикокали. После разчистиха набързо малко пространство, наредиха маси и върху тях, като с магическа пръчка, изникнаха бутилки с ром и купчини пощенски картички с голи жени. Както и два сандъка с долнопробни издания, обявени като „любовни романи с най-сладострастните сцени от френските спални“. Книгите вървяха по десет долара едната — нищо работа, като се имаше предвид, че човек може да ги използва многократно и освен това да ги отстъпва на приятели, с една дума излизаха доста по-евтино от истинската жена, обясняваше на всеослушание Трошикокали. За потвърждение тя подхвана някакъв откъс, който множеството изслуша в гробовно мълчание сякаш ставаше дума за най-възвишено поетично откровение. Четенето завърши сред хор от смехове и дебелашки подмятания и сандъците се опразниха за броени минути. Междувременно се бе стъмнило и се наложи да осветят празненството с факли. Мадам обяви безбожна цена за бутилка ром, но пък танцът с момичетата струваше само една четвърт. „Може ли някой да свири на проклетото пиано“, запита тя. Тогава Елайза, чиито черва къркореха, без много да му мисли, пристъпи напред и седна пред раздрънкания инструмент с мисъл за мис Роуз. Не беше свирила от десет месеца, нямаше и кой знае колко добър слух, но годините упражнения с металното махало на метронома и тактуването на белгийския учител зад гърба, й се притекоха на помощ. Тя подхвана една от веселите песни, които мис Роуз и брат й, капитанът, често пееха на два гласа през невинните години на музикалните вечеринки, преди съдбата да плесне с опашка и да преобърне света с главата надолу. Елайза забеляза с изненада колко добре се приема несръчното й изпълнение. След по-малко от две минути самоделна цигулка вече й пригласяше и танците започнаха; мъжете тичаха и подскачаха по набързо пригодената сцена, отнемайки си един през друг четирите жени. Страшилището с вълчите кожи свали шапката на Елайза и я постави върху пианото с толкова решително движение, че всички побързаха да я забележат и скоро тя започна да се изпълва с монети.

Първият фургон служеше за жилище и спалня на мадам и осиновения й син — момчето с барабана, във втория пътуваха една връз друга останалите жени, а двете ремаркета играеха ролята на спални. Във всяка една от облицованите с шарени парцали каруци имаше дървено ложе с четири колони и балдахин, с мрежа срещу комарите, огледало в позлатена рамка, порцеланова кана и леген за миене, поизбелели и тук-там проядени от молците персийски килими, които все още хващаха окото, както и поставки за свещи. Театралната украса въодушевяваше клиентите, прикриваше прахоляка от пътищата и следите от дългогодишната употреба. Две от жените танцуваха на фона на музиката, а останалите се трудеха на пълни обороти във фургоните. Мадам — истинска вълшебница с тестетата карти в ръце — следеше зорко игралните маси, но в същото време не пропускаше да прибира предварително парите за услугите на своите гълъбици, да продава ром, както и да поддържа настроението на мераклиите, и то без да вади лулата от устата си. Елайза изсвири песните, които помнеше наизуст и когато репертоарът й се изчерпа, започна отново първата, без никой да забележи повторението, ала накрая погледът й взе да се замъглява от умора. Когато я видя, че губи сили, великанът обяви почивка, събра парите от шапката и ги напъха в джобовете на пианиста, после хвана Елайза под ръка и почти я занесе до първия фургон, където й връчи чаша ром. Тя отказа с вяло движение — да го изпие на гладно бе равносилно на удар по тила. Тогава той се зарови сред бъркотията от багажи и съдове и измъкна самун хляб и парче лук, върху които Елайза се нахвърли със светнали очи. Когато ги погълна, тя вдигна глава и срещна погледа на увития в кожи исполин, който я гледаше от шеметната си височина. Озаряваше го невинна усмивка с най-белите и равни зъби на света.

— Приличаш на жена — каза той и момичето подскочи.

— Казвам се Елиас Андиета — отвърна тя и посегна към револвера, сякаш се готвеше да защити с оръжие мъжкото си име.

— А аз съм Бабалу Лошия.

— Има ли и добър Бабалу?

— Имаше.

— Какво стана с него?

— Срещна се с мене. Откъде си, момче?

— От Чили. Тръгнал съм да търся брат си. Да си чувал за Хоакин Андиета?

— Не съм. Но ако брат ти е мъж на място, рано или късно ще ни посети. Всички познават момичетата на Джоу Трошикокали.

Сделки

Капитан Джон Съмърс закотви „Фортуна“ достатъчно навътре в залива на Сан Франсиско, за да не би някой смелчага да скочи през борда и да доплува до брега. Бе предупредил екипажа, че водата е ледена, а теченията погубват човек за броени минути, ако акулите са го подминали. Това бе второто му пътуване с лед на борда и той се чувстваше по-уверен. Преди да навлязат в стеснението на „Голдън гейт“ нареди да се отворят няколко бурета с ром, почерпи щедро моряците и когато всички започнаха да плетат езици, измъкна два револвера и ги принуди да се проснат по очи на палубата. Вторият капитан окова краката им в дървени пранги пред изумените погледи на пътниците от Валпараисо, които наблюдаваха смаяни откъм първа класа и се питаха какво ли става, по дяволите. Междувременно братята Родригес де Санта Крус бяха изпроводили от кея флотилия лодки, за да прекарат пътниците и ценния товар до сушата. Екипажът щеше да бъде освободен едва при отплаването на кораба, но след като получеше още алкохол и допълнително възнаграждение от истински златни и сребърни монети, в двоен размер от обичайната им надница. Това едва ли щеше да възмезди моряците за пропуснатата възможност да си опитат късмета на златоносните полета, както повечето възнамеряваха, но поне щеше да им послужи за утеха. Същият метод бе дал отличен резултат при първото пътуване и капитан Съмърс се биеше в гърдите, че търговският му кораб е един от малкото, чийто екипаж оставаше на борда, въпреки безумието за злато. Никой не смееше да се опълчи на английското пиратско копеле — син на развратна кучка и на Франсис Дрейк, както го наричаха, — защото нито за миг не се съмняваха, че е способен да изпразни оръжието си в гърдите на онзи, който дръзне да надигне глава.

По кейовете на Сан Франсиско се образуваха купчини от стоките, които Паулина изпращаше от Валпараисо: пресни яйца и сирена, зеленчуци и плодове на чилийското лято, масло, ябълково вино, риби и морски деликатеси, превъзходни колбаси, телешко месо и всякакъв вид птици, с пълнеж и подправки, готови направо за фурната. Паулина бе поръчала на монахините колониални сладкиши с мляко и карамел, крем пити от хилядолистно тесто, както и най-известните блюда на креолската кухня, пропътували в разстоянието в кабините, покрити със синкав лед. Първата доставка се бе изчерпала за по-малко от три дни и то на невероятно изгодна цена, което накара братята да загърбят предишните си занимания и да се съсредоточат върху снежното чудо. Едрите буци се топяха бавно по време на плаването, но въпреки това бяха останали големи количества и капитанът възнамеряваше да им вземе добри пари в Панама. Зашеметяващият успех от първото пътуване не можеше да остане скрит и вестта за чилийците, натоварили парчета от ледник на борда, избухна като барут. Мигом възникнаха дружества, решени да опитат същото с айсбергите от Аляска, ала набирането на екипаж и свежи продукти, които да конкурират чилийските, се оказа невъзможно, и Паулина продължи да търгува усилено, необезпокоявана от съперници. Тя закупи дори втори параход, за да разшири предприятието.

Сандъците с еротични книги на капитан Съмърс също се разпродадоха светкавично, но под прикритие и без да минават през ръцете на братята Родригес де Санта Крус. Капитанът трябваше да избегне на всяка цена надигането на благонравни гласове, както бе станало в други градове, където цензурата изземваше книгите като непристойни, а после ги изгаряше на клади пред очите на всички. В Европа разкошни образци от въпросната литература се разпространяваха тайно сред младите благородници и колекционерите, но най-големи печалби носеха изданията за масова употреба. Те се печатаха в Англия, където се продаваха нелегално на нищожна цена, докато в Калифорния капитанът получи за тях петдесет пъти повече. Предвид радушния прием на подобен род печатно слово, той реши да добави и картинки, защото повечето от миньорите едва успяваха да прочетат и заглавията във вестниците. Новите издания се печатаха вече в Лондон с пошли, но недвусмислени рисунки — в крайна сметка хората се интересуваха предимно от тях.

Същия ден Джон Съмърс вечеряше в най-добрия хотел на Сан Франсиско с братята Родригес де Санта Крус, които скоропостижно бяха възвърнали джентълменския си вид. От невчесаните пещерни златотърсачи отпреди няколко месеца нямаше и следа. Парите бяха тук, в чистите сделки, които можеха да сключват в меките хотелски кресла, с уиски в ръка, като цивилизовани люде, а не като простаци, споделяха двамата. Към докараните през 1848 г. петима чилийски миньори се бяха присъединили още осемдесет селски ратаи — прости и покорни хорица, които не разбираха нищо от рудодобив, но схващаха бързо, изпълняваха заповеди и не се бунтуваха. Всички те се трудеха край бреговете на Американската река под надзора на верни хора, а братята уреждаха превоза и продажбите. Те закупиха две гемии за разстоянието от Сан Франсиско до Сакраменто, както и двеста мулета за прекарване на стоки до златните мини, където продаваха всичко направо, без да минават през магазините. Робът беглец, изпълнявал преди ролята на телохранител, се оказа гениален в сметките и сега водеше счетоводството, облечен също така в господарски дрехи, с цилиндър и пура в ръка, напук на гринговците, които мърмореха срещу цвета на кожата му, обаче работеха с него, защото нямаха друг изход.

— Госпожата ми нареди да ви предам, че при следващото пътуване на „Фортуна“ ще дойде и тя с децата, слугините и кучето. Рече да помислите къде ще ги настаните, защото нямала намерение да отсяда в хотел — съобщи капитанът на Фелисиано Родригес де Санта Крус.

— Нелепа приумица! Златният взрив ще отмине и градът ще стане отново малко селце както преди две години. Има признаци, че металът е на изчерпване, никъде вече не се намират големи късове. А свърши ли всичко, никой няма да стъпи в Калифорния.

— Когато дойдох за пръв път, това място приличаше на бежански лагер, а ето че сега е израснал град за чудо и приказ. Откровено казано, не вярвам да изчезне за един ден, та това е входът за Запада откъм Тихия океан.

— Така пише и Паулина.

— Послушай съвета на жена си, Фелисиано, тя има набито око, както виждаш — намеси се брат му.

— От друга страна, няма начин да я спрете. При следващото пътуване ще се качи на борда. Да не забравяме, че тя е господарка на „Фортуна“ — усмихна се капитанът.

Поднесоха им пресни тихоокеански стриди — едно от редките гастрономически удоволствия в Сан Франсиско, — гугутки с пълнеж от бадеми, и сиропирани круши, все от доставките на Паулина, които хотелът веднага бе закупил. Червеното вино също идваше от Чили, а шампанското — от Франция. Мълвата за пристигането на чилийците с леда се бе пръснала из града и всички ресторанти и хотели се изпълниха с клиенти, които бързаха да опитат от пресните лакомства, преди да са свършили. Тъкмо се канеха да изпушат по една пура с кафето и коняка, когато някой тупна Джон Съмърс по рамото толкова силно, че едва не разля чашата му. Той се обърна и застана очи в очи с Джейкъб Тод — не го беше виждал повече от три години, след като го стовари в Англия, отчаян и без пукната пара. Тод бе последният човек, когото капитанът очакваше да срещне, и в първия миг дори не го позна, защото бившият лъжемисионер бе същинска карикатура на янки. Беше поотслабнал и оплешивял, дълги бакенбарди обрамчваха лицето му, носеше кариран, възтесен за него костюм, ботуши от змийска кожа и неуместна бяла вирджинска шапка, а от четирите джоба на сакото му стърчаха моливи, бележници и вестници. Двамата се прегърнаха като стари приятели. От пет месеца Джейкъб Тод се подвизаваше в Сан Франсиско и статиите му, посветени на треската за злато, редовно намираха място в английския печат, както и във вестниците на Бостън и Ню Йорк. Беше пристигнал благодарение на щедрата помощ на Фелисиано Родригес де Санта Крус, който щеше да помни до гроб, че е задължен на англичанина. Като добър чилиец, Фелисиано никога не забравяше услугите — както и обидите, — и щом научи за патилата на Тод в Англия, му бе изпратил пари, билет и обяснителна записка, че Калифорния е най-далечната точка, до която човек може да стигне, преди да започне да се връща обратно. През 1845 г. Джейкъб Тод слязъл от кораба на Джон Съмърс с укрепнало здраве и изпълнен с енергия, готов да забрави позорната история от Валпараисо и да се посвети телом и духом на задачата да построи в родината си утопичното общество, за което отдавна копнеел. Той не се разделял с дебелата, пожълтяла от употреба и от морския вятър тетрадка, претъпкана с бележки. И най-дребната подробност на обществото била проучена и предначертана: Тод твърдо вярвал, че мнозина младежи — старците не влизали в сметката — ще загърбят отегчителното си съществуване и ще се присъединят към бленуваното братство на свободните мъже и жени, където ще цари пълно равноправие и няма да има управници, стражари и свещеници. Оказало се много по-трудно, отколкото предполагал, да убеди възможните кандидати за участие в начинанието, но все пак след няколко месеца двама-трима от тях вече били готови да опитат. Оставало само да намери покровител, който да вложи средства в прескъпия проект, както и обширен терен, тъй като комуната трябвало да живее далеч от светските извращения и да се самоиздържа. Точно когото започвал разговори с някакъв малко смахнат лорд, собственик на огромно имение в Ирландия, слухът за случилото се във Валпараисо, който го следвал по петите неуморно като вярно куче, го застигнал и в Лондон. Вратите отново се захлопнали под носа му, приятелите, учениците и благородникът му обърнали гръб и утопичната мечта отишла по дяволите. За пореден път Джейкъб Тод потърсил утеха в алкохола и затънал в тресавището на противните спомени. Живеел като плъх в бедняшки пансион, когато получил спасителното послание на своя приятел. Без да чака повторна покана, той сменил презимето си и скочил на борда на първия параход за Съединените щати, готов да поеме към нови и светли хоризонти. Единствената му цел била да погребе срама и да потъне в неизвестност, докато се появи възможност да се захване наново с бленувания замисъл. Най-напред трябвало да си намери работа — рентата му била на привършване, — следователно славните дни на безделие вървели към своя край. Едва пристигнал в Ню Йорк, Тод предложил на няколко вестника да стане техен кореспондент в Калифорния и после отплавал на Запад през Панамския провлак — не му достигнала смелост да мине през Магелановия проход и да стъпи отново във Валпараисо, където срамът го дебнел непокътнат, а красивата мис Роуз щяла отново да чуе опетненото му име. Приятелят Фелисиано Родригес де Санта Крус му помогнал да се установи в Калифорния и да постъпи в най-стария ежедневник на Сан Франсиско. Джейкъб Тод, сега вече под името Джейкъб Фриймънт, започнал работа за пръв път в живота си, за да открие с изумление, че това му харесва. Той обикалял околностите и пишел по всеки въпрос, който привличал вниманието му: за изтребването на индианците, за лавината от заселници, прииждащи от всички кътчета на планетата, за необузданата спекула на търговците, за светкавичното правосъдие на миньорите и за всеобщата поквареност. Един от репортажите за малко не му коствал живота. Тод описал със заобикалки, но пределно ясно, прилаганите в някои игрални домове измами с белязани зарове, намаслени карти, подправен алкохол, наркотици, проституция, както и обичая да напиват до безсъзнание жените и да продават само за долар на всеки желаещ да участва в забавлението правото да ги изнасилва. „И всичко това под закрилата на местната власт, която би трябвало да се бори срещу порока“, пишел той в заключение. Гангстери, полицейски началници и политици се нахвърлили върху него и журналистът се видял принуден да изчезне за няколко месеца, докато духовете се успокоят. Въпреки споменатото препятствие, статиите му не спрели да излизат и постепенно Фриймънт си спечелил името на уважаван рупор. С една дума, както заяви сам той на приятеля си Джон Съмърс, покрай стремежа си да се укрие, започвал да става известен.

След вечерята Джейкъб Фриймънт покани сътрапезниците си на най-модното представление — китайка, която имаш право да гледаш, но не и да докосваш, на име А Той. Била тръгнала за Америка с някакъв клипер заедно с мъжа си — търговец на преклонна възраст, — който показал добрия вкус да се пресели в отвъдното и да я освободи от себе си. Вместо да уби време във вдовишки жалейки, тя решила да се утешава през останалата част от плаването в леглото на капитана. А господинът се оказал щедър човек. Когато слязла в Сан Франсиско, забогатяла и със самочувствие, и забелязала, че навсякъде я съпровождат похотливи мъжки погледи, у А Той се зародило блестящото хрумване да печели от тях. Наела две стаи, пробила дупки в междинната стена и започнала да продава срещу унция злато предимството да бъде наблюдавана. Приятелите бяха в настроение и последваха Джейкъб Фриймънт. С подкуп от няколко долара успяха да прередят опашката и да влязат сред първите. Въведоха ги в тясна, замъглена от цигарения дим стая, където дузина мъже се блъскаха, със залепени за стената носове. Те надзърнаха през неудобните отвърстия, чувствайки се смешни като гимназисти, и видяха в съседната стая красива жена в копринено кимоно, цепнато от двете страни от кръста до глезените. Отдолу беше чисто гола. Зрителите надаваха рев при всяко нейно вяло движение, което разкриваше различни части от изящното й тяло. Джон Съмърс и братята Родригес де Санта Крус се превиваха от смях и не можеха да повярват, че потребността от жени е толкова голяма. Разделиха се още там, но капитанът и журналистът отидоха да пийнат по една последна чаша. След като изслуша разказа за странстванията и премеждията на Джейкъб, капитанът реши да му се довери.

— Помните ли Елайза — момичето, което живееше с брат ми и сестра ми във Валпараисо?

— Отлично.

— Преди година избяга от къщи и имам всички основания да смятам, че се намира в Калифорния. Опитах се да я открия, но никой не е чувал за нея или за жена с подобно описание.

— Само проститутките пристигат тук сами.

— Нямам представа как е дошла, ако изобщо го е сторила. Знам само, че е тръгнала да търси своя възлюбен — някакъв чилийски хлапак на име Хоакин Андиета…

— Хоакин Андиета? Аз го познавам, бяхме приятели в Чили.

— Той се крие от правосъдието. Бил е обвинен в кражба.

— Не мога да повярвам. Андиета беше благороден младеж. Всъщност той беше толкова горд и с такова чувство за чест, че човек трудно се сближаваше с него. Та казвате, че двамата с Елайза се обичали?

— Знам само, че е отплувал за Калифорния през декември 1848 г. Два месеца по-късно изчезна и малката. Сестра ми смята, че е тръгнала да търси Андиета, макар че не ми стига умът как е успяла, без да остави никаква следа. Вие сновете из лагерите и селищата на север, може би ще успеете да научите нещо…

— Ще направя каквото мога, капитане.

— Сестра ми, брат ми и аз ще ви бъдем вечно признателни, Джейкъб.

Елайза Съмърс остана в кервана на Джоу Трошикокали, където свиреше на пиано и поделяше с мадам бакшишите наполовина. Купи си сборник с американски песни и друг с латиноамерикански, за да развлича посетителите, а в дългите свободни часове учеше индианчето да чете, помагаше в нескончаемата домакинска работа и готвеше. Всички членовете на дружината бяха единодушни: никога преди не се бяха хранили толкова добре. Елайза с въодушевление приготвяше най-вкусни гозби от вечното сушено месо, фасул и сланина, купуваше мексикански подправки и с невероятен успех ги добавяше към чилийските рецепти на мама Фресия, правеше торти само от мас, брашно и консервирани плодове, а набавеше ли яйца и мляко, вдъхновението й достигаше невиждани гастрономически висоти. Бабалу Лошия смяташе, че мъжете не бива да готвят, но пръв омиташе сготвеното от младия пианист и реши да понамали язвителните си забележки. Навикнал да стои на пост през нощта, великанът спеше като заклан почти през целия ден, но щом вкусният полъх от тенджерите достигнеше драконовския му нос, той на мига скачаше и кукваше близо до кухнята. Бабалу страдаше от неутолим апетит и запълването на бездънния му търбух не бе във възможностите дори на най-дълбокия джоб на този свят. Преди пристигането на Чилийчето, както всички наричаха мнимия Елиас Андиета, основната храна на исполина бе уловения през деня дивеч — той разсичаше плячката на две, хвърляше отгоре шепа едра сол и я заравяше в жарта до овъгляване. Беше способен да погълне по този начин цял елен за ден-два. Но досегът с кухнята на пианиста изтънчи вкуса на Бабалу и той започна да излиза на лов ежедневно; после подбираше най-крехката плячка, изчистваше я, одираше кожата й и я връчваше на готвача.

Тръгнеха ли на път, Елайза оглавяваше кервана, яхнала якия си кон — въпреки окаяния си вид, животното бе показало качества на породист жребец, — на седлото й висеше безполезната пушка, а залепено за нея, зад гърба й, се поклащаше момчето с барабанчето. Тя се чувстваше толкова удобно в мъжките си дрехи, че се питаше дали някой ден ще може да се облича отново като жена. В едно бе сигурна — нямаше да надене корсет дори в деня на сватбата си с Хоакин Андиета. Когато стигнеха до някоя река, жените се залавяха да пълнят бъчвите, да перат и да се къпят. Това бяха най-трудните мигове за Елайза. Налагаше й се да измисля все по-невероятни причини, за да се мие, без свидетели.

Джоу Трошикокали беше снажна холандка от Пенсилвания, намерила мястото си в необятния Запад. Беше факир в картите и заровете, играта с измама я изпълваше с възторг. Първоначално тя се бе прехранвала с хазарт, докато не й бе хрумнало да събере момичета и да тръгне да обикаля Главната жила „в търсене на злато“, както сама наричаше този начин да се упражнява миньорския занаят. Джоу беше убедена, че младият пианист е с обратни наклонности, поради което го заобича също както и индианчето. Тя не позволяваше на момичетата да му се подиграват, нито на Бабалу да му измисля прякори — горкото момче не беше виновно, че се е родило хилаво и голобрадо, както не беше нейна вината, че се е пръкнала мъж в женско тяло. Господ си измисля какво ли не, ей тъй, за забавление. За индианчето бе платила тридесет долара на някакви стражари янки, които тъкмо били избили до крак останалите от племето. Тогава то било четири или петгодишно, кльощаво като скелет, с коремче пълно с червеи, но след като го хранили насила в продължение на няколко месеца и обуздавали гневните му изблици, за да не изпочупи каквото пипне и да не си разбие главата в колелата на каруците, детето пораснало с цяла педя и си проличала природата му на воин — било затворено, търпеливо и мъжки понасяло всичко. Нарекла го бе Том Без Племе, за да не забравя никога дълга си да отмъсти. „Името си върви с човека“, казваха индианците и Джоу го вярваше, затова бе измислила и собственото се презиме.

Опетнените гълъбици от кервана бяха две сестри от Мисури, прекосили дългото разстояние по суша и останали без семейства, осемнайсетгодишната Естер, избягала от баща си — религиозен фанатик, който я налагал с камшик, — и красива мексиканка, дъщеря на гринго и индианка, която минаваше за бяла и бе усвоила две-три изречения на френски за заблуда на по-разсеяните, тъй като французойките имаха слава на по-опитни. В обществото на търсачи на приключения и пройдохи също съществуваше расова аристокрация — белите се отнасяха благосклонно към метиските, с цвят на канела, но ненавиждаха всяко съприкосновение с чернокожите. Четирите жени благославяха съдбата, че ги бе срещнала с Джоу Трошикокали. Естер беше единствената без предварителен опит, останалите бяха работили вече в Сан Франсиско и познаваха кучешкия живот. След като не бяха имали късмета да попаднат в локали от класа, те знаеха що е бой, болести, наркотици и зъл сводник; бяха прихващали безброй зарази, лекувани после по най-дивашки начини, а от абортите бяха останали завинаги безплодни, за което, между впрочем, нито една от тях не съжаляваше, напротив, смятаха го божия благодат. Джоу ги бе избавила от ада, отвеждайки ги надалеч. Най-напред ги бе подложила на дълго и мъчително въздържание, за да им избие от главите всякаква мисъл за опиум и алкохол, на което жените й отвърнаха с искрена обич, като истински дъщери, защото се отнасяше с тях справедливо и не ги крадеше. Страховитото присъствие на Бабалу обезсърчаваше грубияните и омразните пияници, храната беше добра, а животът на колела им изглеждаше полезен за здравето и за духа. Момичетата се чувстваха като волни птици сред необятните планини и лесове. В живота им нямаше нищо лесно, нищо романтично и макар че бяха скътали пари и можеха да си идат, когато поискат, никоя от тях не си тръгваше, тъй като малката дружина най-точно отговаряше на представата им за истинско семейство.

Гълъбиците на Джоу Трошикокали също бяха убедени, че слаботелесният Елиас Андиета с тъничък гласец не е нормален. Затова преспокойно се събличаха, миеха и говореха на всякакви теми в негово присъствие, сякаш бе една от тях. Приемаха я толкова естествено, че Елайза често забравяше мъжката си роля, макар Бабалу да не пропускаше случай да й я напомни. Той си бе наумил да превърне хлапака в истински мъж, поради което го следеше отблизо, готов да го поправи, колчем седнеше с прибрани колене или тръсваше късата си коса с не особено мъжко движение. Научи го да почиства и да смазва пушката си, но се отказа от опитите да поправи мерника му — при всяко натискане на спусъка, ученикът му замижаваше. Библията на Елиас Андиета не впечатляваше великана, напротив, той подозираше, че младокът я използва, за да оправдае малодушието си — според него, ако момчето не бе решило да става проклет проповедник не му трябваше да чете подобни дивотии, по-добре беше да хване мръснишките книги, та дано му дойдеше някоя мъжка мисъл в главата. Бабалу трудно се подписваше и едва сричаше, но не го признаваше за нищо на света. Твърдеше, че зрението му било отслабнало и затова не виждал добре буквите, макар че от сто метра можеше да уцели подплашен заек между очите. Той често молеше Чилийчето да му чете на глас старите вестници и еротичните книги на Трошикокали не толкова заради срамотните сцени, колкото заради нежните чувства, от които винаги се разнежваше. Във въпросните писания се разказваше неизменно за изпепеляващата любов между европейски благородник и момиче от народа или обратно — благородна дама загубваше ума си по някой селяк, който обаче задължително беше горд и честен. Жените бяха винаги красиви, а ухажорите им — неуморими в щенията си. И всичко се развиваше на фона на безкрайни вакханалии, ала за разлика от други порнографски новели за по десет сентаво едната тези имаха сюжет. Елайза четеше на глас, без да показва изненадата си, сякаш беше вряла и кипяла в света на най-долните пороци, а Бабалу и три от гълъбиците я слушаха с отворена уста. Естер не участваше в подобни сеанси, защото смяташе, че е по-голям грях да описваш деянията, отколкото да ги вършиш. Ушите на Елайза пламтяха, но тя не можеше да не забележи с изумление колко изискано са обрисувани пламенните сцени — някои изрази й напомняха безупречния език на мис Роуз. Джоу Трошикокали не се вълнуваше ни най-малко от плътската страст в каквато и да било форма, поради което четенията я отегчаваха и тя само следеше лично да не би някоя дума да нарани непокварения слух на Том Без Племе. Готвя го за индиански вожд, а не за сводник, повтаряше тя, и в желанието си да го направи истински мъж, не позволяваше на детето да я нарича бабо.

— Не съм ничия баба, по дяволите! Аз съм Трошикокали, ясно ли е, проклет сополанко?

— Да, бабо.

Бабалу Лошия, бивш злосторник от Чикаго, бе прекосил континента пешком много преди треската за злато. Говореше няколко индиански наречия и се бе захващал с какво ли не, за да се прехранва: от човек чудо в пътуващ цирк, където вдигал коне над главата си и влачел със зъби каруца с пясък, до хамалин на пристанището в Сан Франсиско. Именно там го бе открила Трошикокали и го бе наела за кервана. Вършеше работа за неколцина мъже, поради което нямаха нужда от допълнителна охрана. Двамата заедно можеха да отбият всяка атака на съперниците си и неведнъж го бяха доказвали.

— Трябва да бъдеш силен или ще те смачкат, Чилийче — съветваше Бабалу Елайза. Не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто ме гледаш. Преди и аз бях като тебе, слаб и малко завеян, но почнах да вдигам гири и виж ми сега мускулите. Вече никой не смее да ми излезе насреща.

— Бабалу, ти си висок повече от два метра и тежиш колкото цял вол. Никога няма да стана като теб!

— Ръстът няма значение, момче. Важното е да си храбър. Винаги съм бил едър, но пак ми се смееха.

— Кой ти се подиграваше?

— Всички, дори майка ми, мир на праха й. Ще ти кажа нещо, което никой не знае…

— Какво?

— Помниш ли Бабалу Добрия?… Това бях самият аз преди. Но от двайсетина години съм Бабалу Лошия и ми върни много повече.

Опетнени гълъбици

През декември зимата се спусна внезапно до подножието на планината и хиляди златотърсачи трябваше да изоставят участъците си и да слязат в селищата в очакване на пролетта. Снегът милостиво разстла своя плащ върху обширните площи, надупчени от ордите алчни мравки, и малкото останало злато отново потъна в благодатния покой на природата. Джоу Трошикокали закара кервана си до едно от селцата, изникнали наскоро по протежение на Главната жила, и нае бараки, за да прекарат там зимата. Тя продаде мулетата, купи голямо дървено корито за къпане, печка за кухнята и две други за отопление, няколко парчета евтин плат и руски ботуши за подопечните си — дъждът и снегът го налагаха. Нареди на всички да се захванат с основното почистване на помещенията и с ушиването на завеси, които да отделят стаите, а после сама подреди ложетата с балдахин, огледалата в позлатени рамки и пианото. Веднага след това предприе посещения на добра воля из кръчмите, в магазина и ковачницата, средища на обществения живот. Селището си имаше нещо подобно на вестник — лист с вести, отпечатван на вехта машина, докарана дотук от другия край на континента — и Джоу се възползва от него, за да обяви дискретно услугите си. Освен момичета, тя предлагаше най-добрия ром от Куба и Ямайка, както сама наричаше смъртоносната течност в бутилките, способна да прекърши полета на всяка душа, „горещи книги“ и няколко игрални маси. Имаше и друг бардак, но новото винаги беше за предпочитане. Шефката на старото заведение поведе начаса подмолна война от клюки срещу съперниците си, но се въздържа от явен сблъсък с внушителната двойка Трошикокали — Бабалу Лошия. В бараката човек можеше да лудува на воля зад набързо опънатите завеси, да танцува под звуците на пианото, както и да разиграва значителни суми под зоркия поглед на госпожата, която не допускаше под покрива си побои и мошеничества, освен своите собствени. Елайза виждаше мъже, загубили за няколко вечери спечеленото с месеци титаничен труд, да плачат на гърдите на момичетата, спомогнали за тяхното ограбване.

Много скоро златотърсачите се привързаха към Джоу. Въпреки корсарския си вид, тя имаше майчинско сърце, което обстоятелствата през тази зима извадиха на показ. Избухналата епидемия от дизентерия повали половината население и умори не един и двама. Само да чуеше, че някой бере душа в отдалечената си колиба, Джоу заемаше двойка коне от ковачницата и отиваше с Бабалу да помогне на несретника. Често ги придружаваше и ковачът — достоен за уважение квакер, който не одобряваше занаята на това женище, но бе винаги готов да помогне на ближния. Джоу приготвяше храна за болния, измиваше го и изпираше дрехите му, а за утеха му прочиташе за стотен път писмата от далечното семейство, докато Бабалу и ковачът изриваха снега, донасяха вода, цепеха дърва и ги натрупваха край огнището. Ако човекът беше много зле, Джоу го увиваше в одеяла, мяташе го като чувал напреко на седлото и го откарваше у дома, където гълъбиците поемаха грижите за него като истински милосърдни сестри, щастливи от възможността да се почувстват добродетелни. Не можеха да сторят кой знае колко много, освен да карат пациентите си да поглъщат литри подсладен чай, за да не се обезводнят окончателно, да ги поддържат чисти, на топло и в покой, с надеждата, че разстройството няма да пресуши душата им, а треската — да изпепели мозъка им. Някои от заразените предаваха Богу дух, други идваха на себе си след седмици. Джоу единствена си правеше труда да се опълчи на зимата и да отиде до най-затънтените колиби, където неведнъж заварваше тела, превърнати в кристални статуи. Не всички ставаха жертва на болестта, имаше и такива, които налапваха дулото, защото не устояваха на режещите болки в стомаха, на самотата и виденията. На няколко пъти Джоу бе принудена да затваря заведението, защото подът на бараката бе осеян с болнични постели, а гълъбиците й не смогваха да се оправят с пациентите. Шерифът на селото се разтреперваше, когато Джоу, с холандската лула в уста, застанеше пред него и с гръмовния си глас на пророк започваше да настоява за помощ. Никой не можеше да й откаже. Същите мъже, които с дивотиите си бяха спечелили лоша слава на селището, сега се поставяха покорно в нейна услуга. Не разполагаха с нищо подобно на болница, единственият лекар бе претоварен и Трошикокали съвсем естествено поемаше задачата да задвижи всички лостове в извънредното положение. Щастливците, които Джоу успяваше да измъкне от лапите на смъртта, се превръщаха в нейни безусловни длъжници. По този начин тя изплете през зимните месеци мрежа от познанства, които щяха да й се притекат на помощ по време на пожара.

Ковачът се казваше Джеймс Мортън и бе един от редките примери за добър човек. Той питаеше непоклатима любов към цялото човечество, дори към противниците си по убеждения, за които смиташе, че грешат от невежество, а не поради вродена лошотия. Неспособен на каквато и да било низост, той не можеше да си я представи у ближния и предпочиташе да вярва, че чуждата поквара е отклонение на характера, което можеше да се заглади чрез светлината на благочестието и обичта. Ковачът произхождаше от стар квакерски род от Охайо и заедно с братята си членувал в тайна верига, която помагала на избягали роби да се укрият и да преминат в свободните щати или в Канада. Дейността им предизвикала гнева на привържениците на робството и една нощ ожесточена тълпа нападнала стопанството им и го подпалила, а Мортънови гледали безучастно, защото вярата им не позволявала да вдигат оръжие срещу себеподобните. Семейството се видяло принудено да напусне земята си, роднините се разпръснали, но не прекратили тесните връзки помежду си, тъй като принадлежали към човеколюбивата мрежа на аболиционистите. Джеймс не смяташе търсенето на злато за почтено средство за препитание, защото не беше нито производство, нито услуга. Богатството настървява душата, усложнява живота и поражда нещастие, твърдеше той. От друга страна, златото беше мек метал, негоден за коване на инструменти, и той недоумяваше защо другите толкова лудеят по него. Висок, снажен, с гъста, лешникова на цвят брада, с небесносини очи и едри, белязани от многобройните изгаряния ръце, Джеймс бе самото превъплъщение на бога Вулкан, озаряван от ковашката пещ. В селището имаше още само трима квакери — трудолюбиви семейни люде, винаги доволни от съдбата си, единствените, които не ругаеха, не пиянстваха и не посещаваха бардаците. Те се събираха редовно, изповядваха вярата си без превземки, като залагаха най-вече на личния пример, и търпеливо очакваха пристигането на група техни събратя от източните щати, които да попълнят общността им. Мортън често се отбиваше в бараката на Трошикокали, за да помага в грижите за пострадалите от епидемията, и там се запозна с Естер. Започна да я посещава, плащаше й за пълна услуга, но само сядаше край нея да си говорят. Не разбираше защо бе избрала подобен начин на живот.

— Предпочитам хиляди пъти сегашния си живот пред камшиците на баща ми.

— Защо те биеше той?

— Обвиняваше ме, че предизвиквам похот и подбуждам към грехопадение. Смяташе, че Адам щял да е още в рая, ако Ева не го била изкусила. Може и да е бил прав, виждаш как си изкарвам хляба…

— Има и други видове работа, Естер.

— Тази не е толкова лоша, Джеймс. Затварям очи и не мисля за нищо. Само няколко минути и минават бързо.

Въпреки превратностите на професията, Естер бе съхранила свежестта на двайсетте си години и сдържаното й, кротко държане, твърде различно от това на посестримите й, придаваше известен чар на момичето. У нея нямаше и капка кокетство, беше закръглена, с благодушно овче лице и яки селски мишци. Сравнена с другарките си, Естер бе най-малко надарена, но кожата й сияеше, а в очите й се четеше нежност. Неусетно ковачът взе да я сънува, да я вижда сред искрите на ковашката пещ, в блясъка на нагорещения метал и в безоблачното небе, и в крайна сметка бе принуден да обърне внимание на памукообразната материя, която постепенно обвиваше сърцето му и заплашваше да го задуши. Да се влюби в лека жена! По-голяма беда не можеше да го сполети — как щеше да се оправдава пред Господа и пред своите събратя? Твърдо решен да надвие изкушението с пот, той се затвори в ковачницата и се впусна да работи като обезумял. Някои нощи свирепите удари на чука кънтяха чак до сутринта.

Елайза най-сетне имаше постоянен адрес и тя незабавно писа на Дао Циен до китайския ресторант в Сакраменто, за да му съобщи новото си име Елиас Андиета и да му поиска съвет как да се бори с дизентерията — единственият лек, който тя знаеше против заразата, бе парче сурово месо, завързано върху пъпа с червен вълнен парцал, както правеше мама Фресия в Чили, но той не носеше желаното облекчение. Китаецът болезнено й липсваше, понякога се събуждаше, прегърнала Том Без Племе, и със замъглено от съня съзнание, си представяше, че това е Дао Циен, но миризмата на дим от момчето я връщаше към действителността. Никой не притежаваше свежия дъх на море на нейния приятел Дао. Не ги деляха много мили, но суровият климат правеше пътя труден и опасен. Елайза бе решила да тръгне с раздавача, както бе правила и в други случаи, и да продължи издирването на Хоакин Андиета, но докато чакаше сгоден случай, седмиците се изнизаха. Не само зимата възпрепятстваше намеренията й. През онези дни в южната част на Главната жила бе възникнало напрежение между златотърсачите янки и чилийците. Отегчени от чуждото присъствие, американците решили да се съюзят и да ги прогонят. Чилийците обаче им се опълчили най-напред с оръжие, а после и пред съдията, който признал правата им. Вместо да смути нападателите съдебната заповед само ги ожесточила: неколцина чилийци увиснали на бесилката, други били хвърлени в дълбока пропаст, а оцелелите трябвало да се спасяват с бягство. Отговорът бил появата на банди от отмъстители по примера на мексиканците. Елайза си даде сметка, че не бива да рискува — достатъчно бе, че е предрешена като млад латиноамериканец, за да й припишат Бог знае какви престъпления.

В края на януари 1850 г. падна незапомнена поледица, една от най-страшните по тези краища. Никой не смееше да се подаде навън, селото изглеждаше замряло и повече от десет дни нито един клиент не почука на вратата. Беше толкова студено, че въпреки непрестанно бумтящите печки, водата в легените замръзваше; през някои нощи вкарваха вътре дори коня на Елайза, за да не последва съдбата на други добичета, които осъмваха превърнати в буца лед. Жените спяха по две на легло, а тя се гушваше с индианчето — бе започнала да изпитва към него ревностна и ожесточена обич, на която то отвръщаше с мрачна преданост. Само Трошикокали можеше да съперничи на Елайза в обичта на малкия. „Един ден ще си родя силно и храбро момче като Том Без Племе, но много по-весело от него. Това дете никога не се смее“, пишеше Елайза на Дао Циен. Бабалу Лошия бе отвикнал да спи нощем и през дългите часове на мрака кръстосваше бараката от единия до другия й край, надянал руските ботуши, увит в проскубаните си кожи и с одеяло на раменете. Беше престанал да се бръсне и главата му се покри с къса вълча четина, досущ като дрехата му. А с нахлупената до ушите патешко жълта вълнена шапка, изплетена от Естер, имаше вид на бебе страшилище. Именно той долови в онова утро лекото потропване и успя да го отличи от шумовете на виелицата. Великанът надзърна навън, с револвер в ръка, и забеляза някакъв безформен вързоп в снега. Разтревожен, той повика Джоу и двамата успяха да го довлекат вътре, като се опитваха да попречат на вятъра да откърти входната врата. Пред тях лежеше полузамръзнал непознат човек.

Едва успяха да го съживят. Докато Бабалу го разтриваше и се стараеше да му налее бренди в устата, Джоу събуди гълъбиците и им нареди да разпалят огъня в печките, да сгреят вода и да напълнят коритото. Потопиха вътре посинелия странник и го държаха така, докато най-сетне той взе да идва на себе си и отрони няколко думи. Носът, краката и ръцете му бяха попарени от студа. Бил селянин от мексиканския щат Сонора, тръгнал като хиляди свои сънародници към златните залежи на Калифорния, обясни им той. Наричал се Джак — име на гринго, което очевидно не беше неговото, но пък и никой в този дом не използваше собственото си име. През следващите часове непознатият на няколко пъти се изправяше пред прага на смъртта, но точно когато изглеждаше, че повече нищо не може да се направи за него, той се връщаше от отвъдното и поглъщаше няколко глътки алкохол. Към осем часа, когато най-сетне бурята утихна, Джоу каза на Бабалу да отиде да доведе доктора. Мексиканецът, който до този миг лежеше неподвижен и дишаше на пресекулки като риба, я чу, отвори очи и стресна всички със страховито си „не“. Никой не бивало да знае, че е тук, настоя той толкова ожесточено, че не посмяха да му противоречат. Обясненията бяха излишни, явно имаше вземане-даване с правосъдието, а селото с бесилка на площада бе последното място на света, където беглец би потърсил убежище. Само страшната буря го бе принудила да похлопа на вратата им. Елайза не каза нищо, но не бе изненадана от съпротивата на мексиканеца — тя подушваше злото у него.

След три дни Джак бе вече възвърнал част от силите си, но му окапа върхът на носа, а пръстите на едната му ръка започнаха да почерняват и да гангренясват. Ала и този път не успяха да го убедят, че намесата на лекар е неизбежна — предпочитал да се разложи лека-полека, отколкото да увисне на бесилката, заяви им той. Джоу Трошикокали събра хората си в другия край на бараката и шепнешком стигнаха до заключението, че пръстите трябва да бъдат отрязани. Всички обърнаха очи към Бабалу Лошия.

— Аз? Дума да не става!

— Бабалу, кучи сине, не ми се прави на госпожица! — викна разярена Джоу.

— Направи го ти, Джоу, не ме бива за тази работа.

— След като разсичаш цял елен на части, ще се справиш и с това. Какво толкова, два нищо и никакви пръста!

— Да посегнеш на животно, е едно, а на християнин съвсем друго.

— Не мога да повярвам! Ама че копеле, с ваше извинение, момичета, да ми откаже такава дребна услуга! Малко ли съм направила за теб, неблагодарнико!

— Прощавай, Джоу, но никога не съм посягал на човешко същество…

— Какви ги дрънкаш! Нали уж беше убиец! Защо си лежал в затвора?

— За кражба на добитък — призна великанът, готов да заплаче от унижение.

— Аз ще се заема — намеси се Елайза пребледняла, но решително.

Всички се втренчиха смаяни в нея. Дори Том Без Племе изглеждаше по-годен за подобна операция от слаботелесното Чилийче.

— Трябва ми много остър нож, чук, игла, конец и чисти парцали.

Бабалу се хвана за главата ужасен и седна на пода, а жените започнаха да подготвят необходимото в почтително мълчание. Елайза преговори наум наученото при Дао Циен в Сакраменто, когато вадеха куршуми и зашиваха рани. Щом тогава го бе вършила, без да трепне, защо да не го стори и сега, помисли си тя. Най-важното според приятеля й бе да се избегне кръвоизлива и възпалението. Не беше го виждала да отстранява крайници, но когато лекуваха нещастниците с отрязани уши, той споделяше, че по други географски ширини за същото престъпление режели ръце и крака. „Брадвата на палача е бърза и не оставя тъкан върху чуканчето“, бе казал тогава Дао Циен, като се позоваваше на уроците на доктор Ебенизър Хобс, който имал опит с ранени от войната и му бе показал как да го прави. Слава Богу, че в случая става дума само няколко пръста, рече си Елайза.

Трошикокали се зае да упоява пациента с алкохол, докато той изпадна в несвяст, а в това време Елайза дезинфектираше ножа, нажежавайки го до червено. Тя нареди да сложат Джак на един стол, накваси ръката му в леген с уиски и после я постави на ръба на масата с разтворени пръсти. Измърмори една от молитвите на мама Фресия и когато реши, че е готова, направи знак на момичетата да хванат здраво пациента. Опря ножа върху пръстите му, удари силно с чука и острието потъна, сряза чисто костите и остана забито в масата. От корема на Джак се изтръгна дълбоко стенание, но той беше така упоен, че дори не усети кога Чилийчето го заши, а Естер го превърза. Мъчението приключи за броени минути. Елайза гледаше втренчено отрязаните пръсти и с усилие потискаше желанието си да повърне, докато гълъбиците налагаха Джак върху една от рогозките. Бабалу Лошия, който бе стоял възможно най-далеч от зрелището, се приближи срамежливо с бебешката шапка в ръце.

— Ти си истински мъж, Чилийче — прошепна той с възхищение.

През март Елайза навърши тихомълком осемнайсет години и все още се надяваше, че рано или късно Хоакин Андиета ще се появи на прага, както според думите на Бабалу би сторил всеки мъж на сто мили наоколо. Джак, мексиканецът, се възстанови за няколко дни и една нощ се измъкна, без да се сбогува с никого, още преди да са му зараснали пръстите. Той беше зловеща личност и всички се зарадваха, когато си отиде. Говореше малко и вечно стоеше нащрек, готов да скочи и да нападне при най-дребния повод. Не показа благодарност за помощта, напротив — когато изтрезня и разбра, че са му отрязали пръстите, с които стреля, той избълва куп ругатни, клетви и заплахи, че кучият син, който е осакатил ръката му ще заплати с живота си. Това вече извади Бабалу от търпение. Великанът сграбчи мексиканеца като кукла, вдигна го пред очите си, впи поглед в него и изрече с глас, който вещаеше буря:

— Аз, Бабалу Лошия, ти отрязах пръстите. Нещо да кажеш?

Когато престана да го тресе, Джак реши да се позабавлява с някоя от гълъбиците, но те вкупом го отблъснаха — не бяха склонни да му дават нищо даром, а джобовете му бяха празни, както бяха установили, докато го събличаха, за да го потопят в коритото в нощта, когато се довлече посинял от студ. Джоу Трошикокали си направи труда да му обясни, че ако не бяха отрязали пръстите му, той е щял да се прости с ръката или дори с живота си, та по-добре било да благодари на Бога, че бе паднал пред прага им. Елайза не позволяваше на Том Без Племе да се доближава до злодея, а и тя пристъпваше към него само когато му носеше храна или му сменяше превръзките — гнетеше я осезаемата воня на злост около този човек. Бабалу също не можеше да го търпи и докато Джак беше при тях, избягваше да му говори. Великанът смяташе момичетата за свои сестри и побесняваше, когато Джак се обръщаше към тях с непристоен език. Бабалу не бе и помислял да прибегне до професионалните услуги на другарките си, дори в случаите на крайна необходимост — за него това бе равносилно на кръвосмешение, а когато нагонът го притиснеше, той отскачаше до заведението на съперниците. Съветваше и Чилийчето да постъпи по същия начин, ако някой ден се излекува от калпавите си женски привички.

Веднъж, когато поднасяше на Джак чиния със супа, Елайза най-сетне се престраши да го запита за Хоакин Андиета.

— Муриета? — отзова се той недоверчиво.

— Андиета.

— Не го познавам.

— Може би говорим за един и същ човек — предположи Елайза.

— Какво искаш от него?

— Той ми е брат. Дойдох от Чили, за да го открия.

— Как изглежда брат ти?

— Не много висок, с черна коса и очи, с бяла кожа, като мен, но не си приличаме. Той е слаб, мускулест, храбър и пламенен. Когато заговори, другите млъкват.

— И Хоакин Муриета е такъв, но той не е чилиец, а мексиканец.

— Сигурен ли сте?

— Не съм сигурен в нищо, но ако видя Муриета, ще му кажа, че го търсиш.

На следващата нощ Джак изчезна и повече не чуха дума за него. Две седмици по-късно обаче пред вратата на бараката се появи изневиделица торба с две либри кафе. След малко, когато започна да приготвя закуската, Елайза я отвори и видя, че това не е кафе, а злато на прах. Според Джоу Трошикокали торбата можеше да идва от всеки един от болните златотърсачи, за които се бяха грижили през последните месеци, но сърцето на Елайза подсказваше, че точно Джак я е оставил като вид отплата. Този човек не желаеше да дължи услуга никому. В неделя чуха, че шерифът организира хайка за убиеца на някакъв миньор — бяха го намерили в колибата му, където зимувал сам, с девет рани от нож в гърдите и с изхвръкнали очи. От златото му нямало и помен, а заради жестокостта на убийството го приписаха на индианците. Джоу Трошикокали не искаше да си създава неприятности и зарови двете либри злато под един дъб, като нареди изрично на всички да си затварят устата и да не споменават дори на шега за мексиканеца с отрязаните пръсти и за торбата с кафе. През следващите два месеца стражарите избиха половин дузина индианци и забравиха за случая — имаха далеч по-спешни проблеми за решаване, — а когато вождът на племето се появи и достойно поиска обяснение, очистиха и него. Индианци, китайци, негри и мулати нямаха право да свидетелстват в съда срещу белокожи. Само Джеймс Мортън и другите трима квакери от селото се осмелиха да се опълчат на множеството, готово за саморазправа. Те застанаха с голи ръце пред осъдения, рецитирайки откъси от Библията, в които се запретяваше убийството на ближния, но тълпата бързо ги изтласка. Никой не знаеше за рождения ден на Елайза и затова не го отпразнуваха, но, така или иначе, нощта на 15 март щеше да остане паметна за нея и за всички останали. Клиентите отново се бяха завърнали в бараката, гълъбиците бяха непрестанно заети, Чилийчето свиреше на пианото с искрено въодушевление, а Джоу правеше жизнерадостни сметки. Въпреки всичко зимата не се бе оказала толкова тежка, най-лошото от епидемията бе на път да отмине и по рогозките вече нямаше болни. Дванайсетината златотърсачи, които се бяха събрали тази вечер, си пийваха умерено, докато бурята навън чупеше клоните на боровете. Адът се разрази към единайсет. Никой не можа да обясни как бе започнал пожара, а Джоу така и си остана с подозренията към другата мадам. Дъските пламнаха като фишеци, а в следващия миг вече горяха и завесите, копринените парцали и драперии над леглата. Всички избягаха навън невредими, като дори успяха да се наметнат, а Елайза не пропусна да грабне тичешком и тенекиената кутия с безценните писма. Пламъците и димът бързо обгърнаха заведението и след по-малко от десет минути то гореше като факла пред безпомощните погледи на полуголите жени и замаяните им клиенти. Изведнъж Елайза преброи с поглед присъстващите и с ужас установи, че Том Без Племе липсва. Детето бе останало да спи в общото им легло. Обезумяла, тя не видя как смъкна наметката от раменете на Естер, уви главата си и се стрелна напред, пробивайки с рамо тънката дървена преграда в пламъци, следвана от Бабалу, който се опита да я спре с крясъци и недоумяваше защо Чилийчето скача в огъня. Момченцето стоеше като истукано сред пушеците, с ужасени очи, но съвършено спокойно. Елайза хвърли наметката върху главата му и се опита да го вдигне на ръце, но то се оказа прекалено тежко и пристъп на кашлица я преви на две. Тя падна на колене, като блъскаше Том да бяга навън, но той се закова до нея. И двамата щяха да се превърнат в пепел, ако в същия миг не бе нахлул Бабалу и не ги бе изнесъл тичешком под мишница, като пакети. Събралото се отвън множество го посрещна с бурни ръкопляскания.

— Проклет малчуган! Какво правеше там вътре! — кореше Джоу индианчето, като го прегръщаше, целуваше и щипеше, за да си поеме дъх.

Ако бараката не беше толкова настрана, щеше да пламне цялото село, отбеляза после шерифът, а той имаше опит с пожарите — често явление по тези места. Заревото привлече дузина доброволци, които се хвърлиха да гасят пламъците начело с ковача, ала вече беше прекалено късно и те успяха да спасят единствено коня на Елайза — в първоначалната бъркотия никой не се бе сетил за него и той стоеше завързан под навеса, обезумял от ужас. Тази нощ Джоу Трошикокали загуби всичко, което притежаваше на този свят, и за пръв път я видяха да пада духом. Прегърнала детето, тя проследи опустошението, без да може да сдържи сълзите си, и когато останаха само няколко димящи главни, зарови лице в огромните гърди на Бабалу, чиито вежди и мигли бяха здравата опърлени. До този момент четирите момичета смятаха господарката си за непоклатима, но щом я видяха да рухва, също избухнаха дружно в плач: грозд от фусти, разрошени коси и разтреперана плът. Но мрежата за взаимопомощ бе започнала да действа още преди да е угаснал огънят и за по-малко от час бе намерено убежище за всички в няколко къщи на селото, а един от златотърсачите, когото Джоу бе спасила от дизентерията, тръгна да събира парични подаяния. Чилийчето, Бабалу и момчето — тримата мъже в групата, — прекараха нощта в ковачницата. Джеймс Мортън сложи два дюшека с дебели завивки край неугасващото ковашко огнище и поднесе на своите гости великолепна закуска, приготвена старателно от съпругата на проповедника, който в неделя громеше велегласно безсрамното упражняване на порока, както сам наричаше дейността на двата бардака.

— Сега не е време за превземки, клетите християни зъзнат — заяви съпругата на преподобния, когато се появи в ковачницата със заешка яхния, гърненце шоколад и канелени сладки.

Същата госпожа обиколи селото, за да събере дрехи за останалите по фусти гълъбици и благопристойните дами проявиха щедрост. Всички те избягваха да минават покрай локала на другата мадам, но Джоу Трошикокали уважаваха, защото по време на епидемията им се бе наложило да опират до нея. Доста време четирите разпътници ходиха облечени като непорочни девици, със закопчани от горе до долу рокли, докато си набавят по-привлекателни одежди. В нощта на пожара жената на пастора пожела да отведе Том Без Племе у дома, но детето се вкопчи във врата на Бабалу и никой не можа да го откъсне оттам. Великанът прекара дълги безсънни часове край Чилийчето и момчето, свити на кравай под двете му ръце, възмутен от изненаданите погледи на ковача.

— Не си го и помисляй, човече. Не съм обратен — избоботи обидено Бабалу, без да се отделя от спящите.

Подаянията на миньорите и съдържанието на заровената под дъба торба с кафе позволиха на пострадалите да се сдобият с толкова удобен и приличен дом, че Джоу Трошикокали се замисли дали да не се откаже от предприятието на колела и да се установи най-сетне на едно място. Докато други селища изчезваха, когато златотърсачите тръгнеха към нови находища, това тук растеше, утвърждаваше се и дори имаше предложение да му се даде по-достойно име. След края на зимата нови попълнения от луди глави щяха да запълзят към полите на планината и съперницата на Джоу Трошикокали вече се подготвяше. Джоу разполагаше само с три момичета — беше ясно, че ковачът ще й отнеме Естер, но все някак щеше да се оправи. С милосърдните си дела тя бе спечелила известно уважение и не желаеше да го загуби — за пръв път в бурния си живот не се чувстваше отхвърлена от обществото. Това бе много повече от всичко, което бе постигала сред холандците в Пенсилвания, а и на нейната възраст мисълта да хвърли котва не беше съвсем за пренебрегване. Когато узна за намеренията й, Елайза реши, че ако през пролетта Хоакин Андиета или Муриета — не се появи, тя ще се сбогува с приятелите си и ще продължи да го търси.

Разочарования

В края на есента Дао Циен получи последното писмо от Елайза, което няколко месеца бе преминавало от ръка на ръка, следвайки стъпките му до Сан Франсиско. Беше напуснал Сакраменто през април. Зимата в този град му се стори безкрайна, крепяха го само писмата на Елайза, макар и нередовни, надеждата, че духът на Лин ще го открие, и дружбата с другия джун и. Дао бе набавил западни книги по медицина и с удоволствие и безкрайно търпение се бе заел да ги превежда ред по ред на своя приятел — така двамата едновременно попиваха тези толкова различни от азиатските знания. Научиха, че на Запад малко се знае за основните лечебни треви и за предпазването от болести и докато за вътрешната енергия на тялото ци дори не се споменаваше, в други области чуждоземните лекари бяха много по-напреднали. Дао прекарваше по цели дни в разисквания и сравнения с приятеля си, но залягането над учебниците не се оказа достатъчна утеха; уединението и самотата го гнетяха толкова много, че той напусна дъсчената колиба и градинката с билки и се премести в един от китайските хотели, където поне слушаше родна реч и се хранеше по свой вкус. Въпреки че клиентите му бяха твърде бедни и често ги лекуваше безплатно, Дао успяваше да заделя пари. Ако Елайза се върнеше, щяха да се настанят в хубава къща, мислеше си той, но докато живееше сам, хотелът му стигаше. Другият джун и възнамеряваше да си поръча млада съпруга от Китай и да се установи окончателно в Съединените щати — макар и чужденец, тук щеше да живее по-добре, отколкото в родината си. Дао Циен го предупреждаваше, че златните лотоси са суета, особено в Америка, където прекалено много се ходи пеш, и че фан уей ще се подиграват на жена с кукленски крака. „Кажи на търговеца да ти доведе усмихната и здрава съпруга, всичко останало е без значение“, посъветва го Дао, като си мислеше за краткия земен път на неговата незабравима Лин и колко по-щастлива щеше да бъде тя със силните крака и дробове на Елайза. Жена му чезнеше някъде, неспособна да открие посоката в чуждите земи. Той я зовеше в часовете за медитация и в стиховете си, но Лин не му се явяваше дори насън. За последен път я бе видял в трюма на кораба, когато го посети в зелената си атлазена рокля, с божури в косите, и го помоли да спаси Елайза, но това бе на равнището на Перу, а оттогава бе изтекла толкова много вода, земя и време, че Лин сигурно блуждаеше наоколо объркана. Дао си представяше как нежният й дух го търси из обширния непознат континент и не успява да го намери. По внушение на своя приятел джун и той поръча на някакъв току-що пристигнал от Шанхай художник да му нарисува портрет на Лин, но въпреки че следваше точните указания на Дао, всепризнатият майстор на татуировките и рисунките не успя да постигне ефирната хубост на Лин. Дао Циен си направи малък олтар от портрета и често сядаше пред него, за да я зове. Той не разбираше защо самотата, която преди бе считал за дар божи и богатство, сега му се струваше непоносима. Най-тягостното през моряшките му години бе липсата на тишина и лично пространство, където да поседи на спокойствие, а ето че сега ги имаше, но си търсеше другар. Мисълта да си заръча жена обаче му изглеждаше нелепа. Веднъж вече духовете на неговите предци му бяха намерили съвършената съпруга, ала се оказа, че зад привидния късмет, го дебнеше скрито проклятие. Дао бе познал споделената любов, но невинните години, когато всяка жена с малки крачета и добър характер му се струваше напълно задоволителна, никога нямаше да се върнат. Той смяташе, че е обречен да живее със спомена за Лин, защото никоя друга не би могла да заеме достойно мястото й. Дао Циен не търсеше слугиня или държанка. Дори необходимостта да създаде поколение, което да тачи името му и да се грижи за гроба му, не бе достатъчна подбуда. Опита се да обясни всичко това на приятеля си, но езикът му се заплете и той не можа да намери думи, за да изрази мъката си. Жената е полезно създание за работа, за да ражда деца и за удоволствие, но никой умен и образован мъж не би си помислил да я направи своя другарка, бе отвърнал приятелят му веднъж, когато Дао сподели чувствата си с него. В Китай един-единствен поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш подобно съждение, но в Америка отношенията между съпрузите изглеждаха различни. Първо никой нямаше държанки, поне открито. Малкото семейства на фан уей, които Дао Циен познаваше в тукашната земя на самотници, му изглеждаха непроницаеми. Той не можеше да си представи как протича близкото им съжителство, след като привидно мъжете считаха жените си за равни. Загадка, която му се щеше да разгадае, както и толкова други в тази невероятна страна.

Първите писма на Елайза пристигнаха до ресторанта и тъй като Дао Циен бе широко известен сред китайската общност, веднага му ги предадоха. Дългите, изпълнени с подробности послания, бяха най-свидния му другар. Той забеляза с изненада, че тъгува по Елайза — и през ум не му беше минавало, че приятелството с жена е възможно, особено ако е от друга култура. Макар да я бе виждал почти винаги в мъжки дрехи, тя му изглеждаше много женствена и се учудваше как всички останали приемат вида й, без да задават въпроси. „Мъжете не се поглеждат един друг, а жените ме взимат за изнежен младеж“, споменаваше тя в едно от писмата си. За Дао обаче Елайза си оставаше облеченото в бяло момиче от рибарската колиба във Валпараисо, което сам той бе накарал да си свали корсета, болната, която се остави безусловно на грижите му в трюма, топлото тяло, долепено до неговото в ледените нощи под брезентовия покрив, веселият глас, който си тананикаше, докато готвеше, и лицето със сериозно изражение, когато му помагаше да лекува ранените. Той вече не я виждаше като момиче, а като жена, въпреки крехките й кости и детски черти. Спомняше си колко много се бе променила, когато си отряза косата, и съжаляваше, че не е запазил плитката й — мисълта му бе хрумнала още тогава, но веднага я бе отхвърлил като срамен израз на прекалена разчувстваност. А ето че сега щеше да държи плитката в ръце и да си представя присъствието на необикновената си приятелка. В часовете на медитация Дао не пропускаше да насочва към Елайза защитна енергия с надеждата да й помогне по-лесно да преодолява хилядите смъртни опасности и всевъзможни беди, като се стремеше да не ги назовава със съзнанието, че мислиш ли за злото, накрая наистина го повикваш. Понякога я сънуваше и се събуждаше изпотен и тогава прибягваше до пръчиците на И Дзин, за да прозре невидимото. В мъглявите послания Елайза винаги се появяваше на път към планината, което до известна степен го успокояваше.

През септември 1850 г. Дао стана свидетел на шумно родолюбиво тържество, когато Калифорния се присъедини към останалите американски щати. Американската нация се простираше вече по целия континент от Атлантическия до Тихия океан. По онова време треската за злато започваше да се превръща в безкрайно и всеобщо разочарование и Дао виждаше тълпи от изнемощели и бедни мъже да чакат ред, за да отплават към родните места. Според вестниците тръгналите обратно към дома бяха повече от деветдесет хиляди. Моряците вече не бягаха, напротив — корабите не достигаха, за да поберат всички желаещи да си заминат. Един на всеки петима златотърсачи бе потънал във водите на някоя река или бе загинал от болест или от студ, мнозина бяха станали жертва на убийство или сами си бяха пръснали черепа. Все още пристигаха чужденци, тръгнали месеци преди това, но златото вече не бе достъпно за всеки смелчага с ведро, лопата и чифт ботуши — времето на самотните герои отминаваше и на тяхно място се настаняваха мощни компании с машини, способни да разрежат планината с водни струи. Миньорите работеха на надница и единствените, които забогатяваха, бяха предприемачите — не по-малко жадни за бързи печалби от търсачите на приключения от 49-а, но много по-хитри. Като шивачът евреин, на име Леви, който произвеждаше неизменното работно облекло: панталони от груб плат, с двойни шевове и метални капси отстрани. Но докато много златотърсачи си тръгваха, китайците продължаваха да прииждат мълчаливо, като мравки. Дао Циен често превеждаше от английски вестниците за своя приятел джун и, комуто особено много допадаха статиите на някой си Джейкъб Фриймънт, защото мненията им съвпадаха.

„Хиляди аргонавти се завръщат по домовете си разочаровани, задето не са успели да открият Златното руно, и одисеята им добива трагични краски, ала мнозина остават, макар и бедни, защото вече не могат да живеят другаде. Две години по тези диви и приказни земи променят хората. Опасностите, приключенията, здравето и жизнените сили, на които човек се радва в Калифорния, не се срещат на никое друго място. Златото изпълни предназначението си — привлече мъжете, които завладяват нови територии и ги превръщат в Обетована земя. Това е необратимо…“, пишеше Фриймънт.

Според Дао Циен обаче тук бе раят на алчните и нетърпеливи сребролюбци, обсебени от мисълта за бързо забогатяване. Духовна храна нямаше, докато насилието и невежеството процъфтяваха. А той беше убеден, че тези злини пораждат всички останали. През своите двайсет и седем години Дао бе видял много и макар да не се считаше за блюстител на морала, гибелното опошляване на нравите и безнаказаността на престъпленията го впечатляваха дълбоко. Той смяташе, че подобна страна е обречена да потъне в тресавището на собствените си пороци. Бе загубил надеждата, че в Америка ще открие бленуваното спокойствие — тя решително не беше място за кандидат-мъдрец. Защо тогава го привличаше толкова силно? Трябваше да попречи на тази земя да го омагьоса, както ставаше с всеки, стъпил на бреговете й; възнамеряваше да се завърне в Хонконг или да отиде при приятеля си Ебенизър Хобс в Англия, за да се учат и да упражняват заедно професията си. През годините след отвличането му на борда на „Либърти“, Дао Циен многократно бе писал на английския лекар, но тъй като плаваше из океаните, дълго време не получи отговор. Най-сетне, през февруари 1849 г., във Валпараисо едно от писмата на Хобс попадна у капитан Джон Съмърс и той го предаде на китаеца. Приятелят му пишеше, че се е посветил на хирургията в Лондон, но истинското му призвание били психическите заболявания — нова и твърде малко проучена от науката област.

Дао имаше намерението да поработи известно време в Дай Фао, Големия град, както сънародниците му наричаха Сан Франсиско, а после да отплава за Китай, в случай че Ебенизър Хобс не отговори скоро на последното му писмо. Той се изуми от промяната, настъпила в Сан Франсиско за малко повече от година. Вместо шумния стан от колиби и палатки, който бе видял с очите си, Дао се озова в уреден и процъфтяващ град, с добре очертани улици и многоетажни сгради, където навред се строяха нови жилища. Три месеца преди това чудовищен пожар бе изпепелил няколко квартала — все още личаха следи от овъглените постройки, но жарта още не била угаснала, когато всички грабнали теслите и се втурнали да възстановяват сринатото. Имаше разкошни хотели с парапети и балкони, казина, барове и ресторанти, елегантни коли и космополитно, зле облечено и зле възпитано население, сред което тук-там се забелязваха цилиндри на контета. Всички останали бяха брадясали и кални, с вид на непрокопсаници, ала тук никой не беше такъв, какъвто изглеждаше: докерът на пристанището можеше да се окаже латиноамерикански благородник, а кочияшът — адвокат от Ню Йорк. След минута разговор с някоя от тези страховити особи се случваше да попаднеш на възпитан и изискан човек, който при първия повод вадеше от джоба си многократно прегъвано писмо от жена си и го показваше със сълзи на очи. Или обратното — наконтеният франт се оказваше измамник в добре скроена дреха. Докато обикаляше из центъра, Дао не забеляза училища, затова пък видя деца, които се бъхтеха като възрастни: копаеха дупки, пренасяха тухли, караха мулета и лъскаха обувки, но усилеше ли се морският вятър, хукваха да пускат хвърчила. По-късно той узна, че повечето от тях са сираци, обикалят улиците на банди и крадат храна, за да се прехранват. Представителките на нежния пол се брояха все още на пръсти и щом някоя от тях се зададеше напето по улицата, движението спираше и всички се отдръпваха, за да й сторят път. В подножието на хълма „Телеграф“, където семафор със знаменца показваше произхода на навлезлите в залива кораби, се простираха няколко улици, където жените не бяха рядкост — това беше Червения квартал, управляван от австралийски, тасманийски и новозеландски сводници. Дао Циен бе чувал за тях и знаеше, че самотен китаец не бива да замръква наоколо. Той забеляза, че в магазините се предлагат изделия, каквито бе виждал и в Лондон. Всичко пристигаше по море, включително пратката с котки за борба срещу плъховете, която се бе разпродала до крак като луксозна стока. Гората от мачти на изоставените в залива плавателни съдове бе намаляла до една десета — много от тях бяха потопени за запълване на терена и за да се строи отгоре им, или бяха превърнати в хотели, кръчми и затвори; имаше дори приют за луди, където оставаха до последния си дъх несретниците, потънали в неизлечимото алкохолно умопомрачение. Необходимост от подобно заведение безусловно имаше, тъй като преди това обезумелите бяха дочаквали смъртта, завързани за дърветата.

Дао Циен се отправи към Китайския квартал и установи, че слуховете са верни — сънародниците му бяха построили цял град в самото сърце на Сан Франсиско, където се говореше на мандарински и на кантонски, надписите бяха на китайски и навсякъде пъплеха само хора с дръпнати очи, сякаш наистина се намираше в Поднебесната империя. Той се настани в приличен хотел и се приготви да упражнява лекарския си занаят толкова, колкото бе необходимо, за да събере малко повече пари, предвид предстоящото дълго пътуване. Случи се обаче нещо, което щеше да провали намеренията му и да го задържи в града: „Кармата ми не е била да заживея мирно в планински манастир, както някога си мечтаех, а да поведа безкрайна война без примирие“, заключи той след много години, когато обръщаше поглед към миналото и виждаше ясно изминатите пътища, както и тези, които му предстоеше да извърви. Няколко месеца по-късно Дао получи последното писмо от Елайза в плик, преминал през много ръце.

Паулина Родригес де Санта Крус слезе от „Фортуна“ като императрица, заобиколена от свитата си и с деветдесет и три сандъка. Третото пътуване на капитан Джон Съмърс с лед на борда се бе оказало истинско мъчение за него, за пътниците и за екипажа. Паулина накара всички да разберат, че корабът е неин и за да го подчертае, противоречеше на капитана и раздаваше произволни заповеди на моряците. Не я обезсили дори морската болест — слонският й стомах издържа на плаването с едно-единствено последствие: нарасналия апетит. Час по час отрочетата й се шмугваха в някой ъгъл на кораба, макар че бавачките не сваляха очи от тях, а когато това се случеше, камбаната на борда удряше тревога и се налагаше да спират ход, защото обезумялата майка пищеше, че децата са паднали през борда. Капитанът се опитваше да й обясни възможно най-внимателно, че ако наистина се е стигнало дотам, ще е по-добре да се примири, тъй като океанът вече ги е погълнал, но Паулина заповядваше да спуснат спасителните лодки във водата. Рано или късно малчуганите се появяваха и след неколкочасова трагедия плаването отново продължаваше. Един ден обаче противното й кученце се подхлъзна и падна в океана пред неколцина свидетели, които обаче предпочетоха да запазят мълчание. Мъжът й и деверът й я чакаха на кея в Сан Франсиско с цяла върволица файтони и каруци за семейството и за багажа. Построеното в нейна чест ново жилище — изискана викторианска къща — бе пристигнало в сандъци от Англия, номерирано по части и с план за сглобяването. Бяха внесли също така тапети, мебели, арфа, пиано, лампиони и дори порцеланови статуетки и пасторални картини за украса. Паулина не хареса новия си дом. В сравнение с мраморния й палат в Чили този тук й се струваше като кукленска къща, готова да се срути при първото облягане на стената, но засега нямаше избор. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед върху града, където животът кипеше, за да прецени възможностите му.

— Оставаме тук, Фелисиано. Пристигналите първи до няколко години ще бъдат местната аристокрация.

— Това го имаш и в Чили.

— Аз да, но не и ти. Повярвай ми, този град ще стане най-важният на Тихоокеанското крайбрежие.

— Основан от пройдохи и уличници.

— Точно така. Те са най-жадни за уважение. По-знатни от семейство Крос няма да има. Жалко, че гринговците не могат да произнасят истинското ти презиме. Крос върви повече за производител на сирена. Но какво да се прави, човек не може да има всичко…

Капитан Джон Съмърс се отправи към най-добрия ресторант в града с намерението да хапне и да пийне на воля, за да забрави петте седмици, прекарани край госпожата. Беше докарал няколко сандъка с еротични книги в нови, илюстрирани издания. Успехът на предишните беше невероятен и капитанът не губеше надежда, че сестра му Роуз ще си възвърне желанието да пише. След изчезването на Елайза тя бе потънала в печал и не посягаше към перото. Той самият също се беше променил. Остарявам, дявол да го вземе, казваше си капитан Съмърс, изненадан от налегналата го безсмислена носталгия. Не бе имал време да се порадва на дъщеря си, да я заведе в Англия, както бе възнамерявал, не бе успял дори да й каже, че е неин баща. Беше му омръзнало от недомлъвки и лъжи. Търговията с книги бе поредната семейна тайна. Преди петнайсет години, когато сестра му Роуз му призна, че зад гърба на Джереми пише непристойни истории, колкото да не умре от скука, го бе осенила мисълта да ги публикува в Лондон, където еротичният пазар, проституцията и клубовете за налагане с камшик процъфтяваха в противовес на все по-строгия викториански морал. В далечната чилийска провинция, седнала пред красиво бюро от светло дърво, сестра му пишеше роман след роман, с подпис „анонимна дама“, вдъхновявана само от хилядократно уголемените и разкрасени спомени за единствената си любов. Никой не подозираше, че страстните случки, някои от които навяваха мисли за маркиз Дьо Сад, вече класика в жанра, са дело на жена. Капитанът пое задачата да носи ръкописите на издателя, да наблюдава сметките, да прибира печалбите и да ги внася в лондонска банка на името на сестра си. По този начин той й се отплащаше за огромната услуга, че бе прибрала дъщеря му, без да каже никому нито дума. Елайза… Не можеше да си спомни майка й, вероятно на вид тя приличаше на нея, ала поривът за приключения бе наследила без съмнение от него. Къде ли бе отишла? И с кого? Роуз твърдеше, че е тръгнала за Калифорния по следите на своя любим, но колкото повече време минаваше, толкова по-малко го вярваше Джон Съмърс. Приятелят му Джейкъб Тод, сега Фриймънт, превърнал търсенето на девойката в лично задължение, го уверяваше, че Елайза никога не е стъпвала в Сан Франсиско.

Фриймънт се срещна с капитана за вечеря и после го покани на леконравно представление в един от танцувалните локали в Червения квартал. Разказа му, че А Той — китайката, която бяха гледали през дупките в стената, — вече притежавала верига от публични домове, както и едно доста луксозно заведение, където се предлагали най-красивите азиатски момичета, някои от тях едва единайсетгодишни, обучени да задоволяват всякакви прищевки; сега обаче нямало да ходят там, а да погледат танцьорките от някакъв турски харем. Малко по-късно двамата вече пушеха и пиеха в двуетажна сграда, обзаведена с големи мраморни маси, лъскав бронз и рисунки на митологични нимфи, преследвани от фавни. Жени от няколко раси се въртяха около клиентите, поднасяха напитки и обслужваха игралните маси под зоркия поглед на въоръжени телохранители, облечени в прекалено крещящи костюми. В отделни помещения, от двете страни на главния салон, се залагаха огромни суми. Там заклетите комарджии проиграваха с хиляди за една нощ: политици, съдии, търговци, адвокати и престъпници, всички до един равни пред общата си страст. Ориенталското представление се оказа пълен провал за капитана, имал възможността да се наслади на истински кючек в Истанбул, и той веднага предположи, че непохватните танцьорки са, по всяка вероятност, част от последната група кокотки от Чикаго, пристигнали наскоро в града. Повечето от посетителите: недодялани селяци, неспособни дори да посочат Турция на картата, подлудяха от възторг по одалиските с възкъси, мънистени полички. Отегчен, капитан Съмърс се запъти към една от игралните маси, където някаква жена раздаваше с невероятна сръчност картите за „монте“. Друга се приближи до него, хвана го под ръка и зашепна обещания в ухото му. Той се обърна и я огледа — закръглена латиноамериканка с махленски вид, но с неподправена радост в очите. Тъкмо се канеше да я отпрати, защото смяташе да прекара остатъка от нощта в един от скъпите локали, както при всяко свое посещение в Сан Франсиско, погледът му попадна върху деколтето й. Между гърдите на латиноамериканката проблясваше златна брошка с тюркоази.

— Откъде си я взела! — извика той, като я сграбчи с две ръце за раменете.

— Моя си е! Купих я — отвърна жената ужасена.

— Откъде? — продължи да я разтърсва капитанът, докато не се приближи един от пазачите.

— Какво има, мистър? — намеси се заплашително човекът.

Капитанът направи знак, че ще плати на жената и я завлече, по-скоро пренесе, до една от кабините на втория етаж. Дръпна завесата и с един шамар я хвърли по гръб на леглото.

— Казвай откъде имаш брошката или ще ти избия всичките зъби, чуваш ли?!

— Не съм я откраднала, господине, кълна ви се. Дадоха ми я.

— Кой ти я даде?

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате…

— Кой?!

— Едно момиче, преди време, на един кораб…

Асусена Пласерес бе принудена да разкаже на този грубиян как бе получила брошката от готвача китаец, срещу положените от нея грижи за непознато момиче, което тъкмо било пометнало и умирало бавно в трюма на някакъв кораб насред Тихия океан. Докато я слушаше, гневът на капитана започна да преминава в ужас.

— Какво стана с нея? — попита потресен Джон Съмърс, стиснал глава с ръце.

— Не зная, господине.

— За Бога, жено, кажи какво стана с нея — замоли я той и хвърли в скута й връзка банкноти.

— Кой сте вие?

— Нейният баща.

— Тя умря от загубата на кръв и изхвърлихме тялото й в морето. Това е истината, кълна се — отвърна без колебание Асусена Пласерес, защото си помисли, че след като клетото момиче бе преплавало половината свят, скрито в миша дупка, щеше да е непростимо от нейна страна да прати таткото по следите му.

Елайза прекара цялото лято в селището — покрай различните занимания дните се изнизаха. Първо дизентерията повали Бабалу Лошия, а това предизвика всеобщ смут, тъй като епидемията се смяташе за отминала. От няколко месеца нямаше нито един случай, за който да съжаляваха, освен смъртта на двегодишно момченце — първото, родено и починало на този кръстопът на пришелци и любители на приключения. Мъртвото дете постави върху селото клеймо на достоверност и то престана да бъде затънтен лагер: правото му да присъства на картите не се определяше вече само от бесилката, а и от християнското гробище с малка могила на невръстно създание, чийто живот бе протекъл изцяло тук. Докато бараката играеше ролята на лазарет, обитателите й бяха избегнали като по чудо болестта — Джоу не вярваше в заразите. Според нея всичко било въпрос на късмет: Господ пращаше на света чума и едни я пипваха, други — не. По тази причина тя не взимаше предпазни мерки, позволи си дори да пренебрегне разумните съвети на лекаря и преваряваше водата за пиене само от време на време, и то с мърморене. Когато се преместиха в прилична къща, всички се почувстваха в безопасност — след като не се бяха разболели преди, сега вероятността беше още по-малка. Няколко дни след Бабалу дойде редът на Трошикокали, на сестрите от Мисури и на хубавата мексиканка. Отвратителното разстройство ги изтръшка, всички изгаряха от треска и неудържимо трепереха, което в случая на Бабалу разлюляваше цялата къща. Точно тогава се появи Джеймс Мортън, в неделен костюм, да иска официално ръката на Естер.

— Ох, синко, не можеше да избереш по-неподходящ момент — въздъхна Трошикокали, но беше прекалено зле, за да му откаже, и с вайкане му даде благословията си.

Естер разпредели нещата си между момичетата — искаше да започне новия живот на чисто, и още същия ден се венча без много уговорки. Присъстваха само Том Без Племе и Елайза, единствените здрави от дружината. Двойна редица от бивши клиенти на Естер се бе строила от двете страни на улицата и приветстваше младоженците с викове и изстрели. Бившата гълъбица се настани в ковачницата, твърдо решена да я превърне в семейно гнездо и да забрави за миналото, но всеки ден намираше време да отскача до дома на Джоу с топла храна и чисти дрехи за болните. На Елайза и на Том Без Племе се падна неблагодарната задача да се грижат за останалите обитатели. Селският доктор — младеж от Филаделфия, който от месеци предупреждаваше, че отпадъците, изхвърляни от златотърсачите нагоре по течението, замърсяват водата, без никой да му обръща внимание, постави дома на Джоу под карантина. Спестяванията им отидоха по дяволите и те не започнаха да гладуват само благодарение на Естер и на безименните дарове, които се появяваха загадъчно пред прага им: торба боб, либра-две захар, тютюн, кесийки със злато на прах, сребърни монети. За да помогне на приятелите си, Елайза прибягна до наученото от мама Фресия в детството и от Дао Циен в Сакраменто, докато най-сетне един по един всички се вдигнаха на крака, макар че още дълго ходеха като замаяни. Бабалу Лошия изстрада най-много — циклопското му тяло не бе свикнало да боледува и той толкова много отслабна, че месата му увиснаха, а татуировките загубиха очертанията си.

През тези дни в местния вестник се появи съобщение за някакъв бандит — чилиец или мексиканец, не беше много ясно, — който започваше да добива известност надлъж и нашир по Главната жила. По онова време в района на златото цареше насилие. Разочарованите американци, разбрали, че само малцина забогатяват бързо, като по чудо и като на шега, обвиняваха чужденците в прекомерна алчност и че само трупали богатства, без да допринасят за напредъка на страната. Алкохолът им вдъхваше смелост, а безнаказаното прилагане на измислените от самите тях наказания им даваше мнимото усещане за власт. Нито един янки не биваше наказван за престъпления срещу друга раса, още по-лошо — ако беше белокож, обвиняемият можеше дори да си избере съдия. Расовото противопоставяне се превърна в сляпа омраза. Мексиканците отказваха да приемат, че са загубили земите си във войната и не желаеха да напуснат своите стопанства и рудници. Китайците понасяха мълчаливо издевателствата, не отстъпваха и неотклонно дълбаеха златоносните жили с нищожни печалби, но с такава безкрайна упоритост, че постепенно, грам по грам, натрупваха цяло състояние. Хиляди чилийци и перуанци, пристигнали първи още с избухването на треската за злато, предпочетоха да се завърнат у дома — безсмислено беше да преследват мечтата си при подобни обстоятелства. През 1850 г. управата на Калифорния гласува данък, създаден изцяло в полза на белите златотърсачи. Негрите и индианците останаха извън него: те имаха право да работят само като роби. От друга страна, чужденците се задължаваха да плащат всеки месец по двадесет долара, както и да подновяват документа си за собственост, което практически беше невъзможно — изключено беше да изоставят участъка си и да пътуват със седмици до градовете, за да спазят закона, ала не го ли стореха, шерифът слагаше ръка на рудника или го отстъпваше на някой американец. Служителите, призвани да следят за изпълнението на мерките, се назначаваха от губернатора, а заплатата им се начисляваше от данъка и глобите — съвършен начин за поощряване на подкупите. Законът се прилагаше само спрямо тъмнокожи пришелци, въпреки че според договора, сложил край на войната от 1848 г., мексиканците получаваха право на американско поданство. Следващият указ ги срази окончателно — собствеността върху имотите, където бяха живели поколения наред, трябваше да бъде узаконена от съда в Сан Франсиско. Делата се точеха с години и струваха цяло състояние, на всичко отгоре съдиите и приставите често се оказваха същите, които си присвояваха земите. А след като законът не ги закриляше, мнозина просто заставаха срещу него и окончателно поемаха пътя на злосторници. Но ако в началото се бяха задоволявали с кражба на добитък, сега вече нападаха самотни златотърсачи и пътници. Някои банди се прочуха с жестокостта си — те не само обираха жертвите си, но и ги измъчваха за забавление, преди да ги довършат. Носеше се слух за един особено кръвожаден разбойник, на когото се приписваше, наред с останалите престъпления, ужасяващата смърт на двама млади американци. Телата им бяха открити завързани за едно дърво, със следи, че са били използвани за мишена при хвърляне на ножове и за капак езиците им бяха отрязани, очите извадени, а кожата одрана; бяха ги оставили полуживи, обречени на бавна смърт. Наричаха престъпника Джак Трите Пръста и според мълвата той бил дясната ръка на Хоакин Муриета.

Но не всичко беше диващина — градовете се развиваха, изникваха нови селища, цели семейства се заселваха, раждаха се вестници, театрални трупи и оркестри, строяха се банки, училища и храмове, прокарваха се пътища, съобщенията се подобряваха. Имаше дилижанска служба, а пощата идваше редовно. Започнаха да пристигат жени и да се заражда общество със стремежи за ред и добродетелност, времето на самотните мъже и проститутките отминаваше, забелязваха се дори опити за установяване на законен ред и за връщане към цивилизацията, забравена покрай безумието по леснодостъпното злато. Нарочно тържество, с духова музика и парад, ознаменува прекръстваното на селцето с порядъчно име. Сред участниците беше и Джоу Трошикокали, облечена за пръв път в женски дрехи и придружена от цялата си свита. Новодошлите съпруги мърмореха с неприязън по адрес на „изписаните лица“, но се правеха, че не забелязват Джоу и нейните гълъбици — твърде много хора бяха спасили те по време на епидемията. Срещу другия бардак обаче благопристойните дами поведоха истинска, но съвършено безполезна война, тъй като на деветима мъже все още се падаше по една жена. В края на годината Джеймс Мортън посрещна с добре дошли пет квакерски семейства, прекосили континента на волски каруци, но не заради златото, а привлечени от необятните девствени простори.

Елайза не знаеше по коя следа да тръгне. В тези смутни времена Хоакин Андиета се бе изгубил някъде и на негово място започваше да добива плът образът на разбойник със същите външни черти и много сходно име, когото тя не желаеше да отъждестви с благородния си възлюбен. Не беше възможно авторът на страстните писма, които Елайза пазеше като своя единствена ценност, да бъде един и същ с мъжа, комуто се приписваха такива страшни злодеяния. Тя вярваше, че нейният любим никога не би се съюзил с лишен от сърце човек като Джак Трите Пръста, но през нощите, когато Хоакин й си явяваше насън с хиляди различни лица и противоречиви послания, увереността й се стопяваше. Елайза се събуждаше разтреперана, преследвана от обезумелите призраци на собствените си кошмари. Бе загубила умението да влиза и да излиза от сънищата, когато поиска, както я бе учила преди мама Фресия, както и да разгадава предзнаменования и видения — те дълго трещяха в съзнанието й, като влачени от реката камъни. Елайза попълваше дневника си неуморно с надеждата, че веднъж описани, образите ще придобият известен смисъл. Препрочиташе буква по буква любовните писма, за да търси в тях пояснителни знаци, но само се объркваше още повече. Писмата бяха единственото доказателство за съществуването на нейния любим и тя се вкопчваше в тях, за да не загуби окончателно разсъдъка си. Понякога едва устояваше на изкушението да потъне в безразличие, за да се избави от мъката да продължи да го търси. Елайза вече се съмняваше във всичко: в прегръдките в дрешника, в месеците, прекарани в гробницата на корабния трюм, в детето, изтекло с кръвта й.

Паричните трудности, породени от женитбата на Естер за ковача, лишила с един замах дружината от една четвърт от доходите й, както и от седмиците, през които дизентерията остави останалите на легло, бяха толкова големи, че Джоу насмалко не загуби къщата и само ужасът да види гълъбиците си на служба при съперницата, й даде сили да не отстъпва от борбата. Момичетата бяха преминали през ада и не беше редно да ги тласне отново към подобен живот, защото мимо себе си се бе привързала към тях. Винаги се бе считала за грешка на природата — мъж, напъхан насила в женско тяло — и не можеше да се начуди откъде се бе пръкнало у нея това подобие на майчински инстинкт, и то точно когато най-малко й отърваше. Трошикокали защитаваше ревностно Том Без Племе, но обичаше да казва, че го прави „като старшина“. Никакви глезотии — не й бяха присъщи, — малкият следва да стане силен като дедите си, превземките само увреждат мъжествеността, предупреждаваше тя Елайза, когато я завареше прегърнала детето да му разказва приказки. Новопоявилата се нежност към гълъбиците бе голяма пречка, на всичко отгоре те самите я усещаха и започнаха да наричат Джоу „майко“. Прякорът я изкарваше от равновесие, беше им го забранила, но те не й обръщаха внимание. „Ние с вас сме в търговски отношения, дявол да го вземе. Да сме наясно: докато ви бива за работа, ще имате пари, подслон, храна и закрила, но щом се разболеете, щом се отпуснете, щом се набръчкате и побелеете, сбогом! Много бързо ще ви заместя, уличници да искаш на тоя свят“, мърмореше Трошикокали. И за да й усложни живота, изневиделица се появяваше сладникавото чувство, което никоя сводница със здрав разум не можеше да си позволи. „Това ти е за урок, понеже си добра душа“, подсмиваше й се Бабалу Лошия. И беше прав, защото, докато тя бе губила ценно време в грижи за болни, които не познаваше дори по име, другата мадам в селото не допусна нито един от тях да пристъпи прага й. Джоу обедняваше все повече, а съперницата й с всеки изминал ден наливаше плът — беше се изрусила, радваше се на любовник с десет години по-млад от нея, с мускули на атлет и диамант на зъба, бе разширила предприятието си и в края на седмицата златотърсачите заставаха на опашка пред вратата й с парите в едната ръка и шапката в другата, защото никоя жена, колкото и ниско да е паднала, не търпи мъж с шапка на главата. Не, в нашата професия решително няма бъдеще, повтаряше Джоу: законът не ги закриляше, Господ ги бе забравил и оттук нататък ги очакваше само старост, нищета и самота. Хрумна й мисълта да се захване да пере чужди дрехи и да прави торти за продан, като запази все пак игралните маси и срамотните книги, обаче момичетата отказаха да си печелят хляба с толкова тежка и зле платена работа.

— Калпав занаят е вашият, момичета. Омъжете се, изучете се за учителки, направете нещо за себе си и не ме нервирайте повече — въздишаше угрижено Джоу.

На Бабалу Лошия също му бе омръзнало да играе ролята на сводник и пазач. Заседналият живот го отегчаваше, а Трошикокали толкова се бе променила, че почти нямаше смисъл да продължават работа заедно. След като тя бе загубила желанието си да развива занаята, какво оставаше за него? В моменти на отчаяние той се доверяваше на Чилийчето и двамата се отдаваха на най-невероятни мечти за бъдеща съвместна дейност: да създадат пътуваща трупа, да си купят мечка, която да обучат да се боксира и да бродят с нея от село на село, като приканват смелчаците да премерят сили със звяра. Бабалу се стремеше към приключения, а Елайза съобразяваше, че това би бил добър предлог, за да не тръгва сама по дирите на Хоакин Андиета. Освен готвенето и свиренето на пиано при Трошикокали нямаше кой знае колко много работа и безделието помрачаваше и нейното настроение. Елайза копнееше да се върне към необятната свобода на пътищата, но се чувстваше привързана към приятелите си, а при мисълта да се отдели от Том Без Племе, сърцето й се късаше. Малчуганът вече четеше свободно и пишеше старателно — бе успяла да го убеди, че когато порасне, трябва да учи за адвокат и да защитава правата на индианците, вместо да отмъщава за убитите с оръжие в ръка, както настояваше Джоу. „Така ще бъдеш много по-силен воин и гринговците ще се боят от тебе“, повтаряше му тя. Детето все още не се смееше, но веднъж-дваж, когато присядаше до нея, за да го гали по главата, по намръщеното му индианско личице пробягваше сянката на усмивка.

Дао Циен се появи в дома на Джоу Трошикокали в една сряда на декември, в три следобед. Вратата му отвори Том Без Племе, покани го да влезе в празния по това време хол и отиде да повика гълъбиците. Малко след това хубавата мексиканка се появи в кухнята, където Чилийчето месеше хляба, и съобщи, че някакъв китаец питал за Елиас Андиета. Елайза обаче бе толкова улисана от работата и от спомена за кошмарите от предишната нощ, в които се смесваха игрални маси и извадени очи, че не й обърна внимание.

— Някакъв китаец пита за тебе, не чуваш ли — повтори мексиканката и тогава сърцето на Елайза я блъсна в гърдите.

— Дао! — извика тя и хукна навън.

Но когато влезе в хола, се озова пред съвършено различен човек и й бяха нужни няколко секунди, за да разпознае приятеля си. Той вече нямаше плитка, косата му бе подстригана късо, сресана гладко назад и загладена с брилянтин, носеше кръгли очила с телени рамки, тъмен сюртук, жилетка с три копчета и кюнецообразни панталони. В едната си ръка държеше палто и чадър, а в другата — цилиндър.

— Боже Господи, Дао! Какво е станало с теб?

— В Америка човек трябва да се облича като американец — усмихна се той.

В Сан Франсиско го бяха нападнали трима престъпници и още преди Дао да откачи ножа от колана си, го бяха зашеметили с удар по главата само заради удоволствието да се позабавляват с един „поднебесен“. Когато се свести, той се видя проснат в някаква уличка, овъргалян в нечистотии, с отрязана и увита около врата плитка. Тогава реши да поддържа косата си къса и да се облича като фан уей. Новият му образ изпъкваше сред множеството в Китайския квартал, но, от друга страна, откри, че е много по-радушно приеман навън и че пред него се отварят вратите дори на забранени досега места. Вероятно беше единственият китаец с подобен вид в града. Плитката се считаше за свещена и решението да я отреже бе знак, че няма намерение да се връща повече в Китай и желае да се установи окончателно в Америка — непростимо предателство спрямо императора, отечеството и предците. В същото време костюмът и прическата му будеха известно възхищение, защото показваха, че има достъп до света на американците. Елайза не сваляше очи от него. Това беше чужд човек, с когото трябваше наново да се опознава. Дао Циен се поклони няколко пъти в обичайния за него поздрав, а тя едва сдържа лумналия в нея порив да увисне на врата му. Много пъти бе спала до него, но никога не се бяха докосвали без извинението на съня.

— Мисля, че те харесвах повече, когато беше китаец от главата до петите, Дао. Сега си друг човек. Дай да те помириша — помоли го тя.

Той замръзна смутен и Елайза започна да го души като куче плячката си, докато най-сетне долови лекия дъх на море — същия успокоителен мирис от миналото. Новата прическа и строгите дрехи го състаряваха и той вече нямаше предишния волен младежки вид. Беше отслабнал и изглеждаше по-висок, с изпъкнали върху гладкото лице скули. Елайза се загледа с наслада в устата му, отлично помнеше заразителната усмивка и съвършените му зъби, но не и сладострастните очертания на устните му. Забеляза мрачната нотка в погледа, но реши, че за това са виновни очилата.

— Колко е хубаво, че те виждам, Дао! — каза Елайза и очите й плувнаха в сълзи.

— Не можах да дойда по-рано, не знаех адреса ти.

— И така те харесвам. Приличаш на погребален агент, но от хубавите.

— Точно с това се занимавам в момента, погребвам хора — усмихна се той. Когато узнах къде живееш, помислих, че са се сбъднали предсказанията на Асусена Пласерес. Тя пророкуваше, че рано или късно ще свършиш като нея.

— Нали ти писах, че се изхранвам със свирене на пиано.

— Невероятно!

— Защо? Никога не си ме чувал, не свиря чак толкова лошо. Щом успявах да мина за глухоням китаец, защо да не мина и за чилийски пианист?

Дао Циен се разсмя удивен — от няколко месеца за пръв път изпитваше задоволство.

— Откри ли своя възлюбен?

— Не. Вече не зная къде да го търся.

— Може би той не заслужава да го намериш. Ела с мен в Сан Франсиско…

— Нямам работа в Сан Франсиско.

— А тук? Зимата вече започна, след няколко седмици пътищата ще станат непроходими и селото ще остане откъснато от света.

— Много е скучно да играя ролята на малоумното ти братче, Дао.

— В Сан Франсиско има работа за теб, ще видиш, и няма да е нужно да се обличаш като мъж, сега вече навсякъде има жени.

— Какво стана с намеренията ти да се завърнеш в Китай?

— Отложих ги, все още не мога да си тръгна.

Леки момичета

През лятото на 1851 г. Джейкъб Фриймънт реши да направи интервю с Хоакин Муриета. Бандитите и пожарите бяха най-злободневните теми в Калифорния, те държаха хората в ужас и даваха хляб на пресата. Престъпността се разрастваше, а в полицията, съставена до голяма стенен от злосторници, заинтересувани да защитят по-скоро своите съучастници, отколкото населението, се вихреше корупция. След поредния голям пожар, изпепелил голяма част от Сан Франсиско, гневни граждани създадоха Охранителен комитет начело с небезизвестния Сам Бранън — мормонът, който през 1848 г. бе разпространил новината, че е открито злато. Запретнали водоноските с въжета, пожарникарите тичаха нагоре-надолу по хълма, но още преди да стигнат до определена сграда, вятърът подкарваше пламъците в друга посока. Огънят лумна, когато австралийските „хрътки“ заляха с керосин магазина на един търговец, отказал да им плати, за да го охраняват, а после хвърлиха вътре запалена факла. Предвид равнодушието на властите, Комитетът реши да действа по свое усмотрение. Вестниците тръбяха: „Колко престъпления бяха извършени в този град за една година? И кой бе обесен или наказан за тях? Никой! Колко хора бяха простреляни или намушкани с нож, нападнати или пребити и кой бе осъден за това? Не одобряваме саморазправата, но кой би могъл да знае какво ще предприеме възмутеният гражданин, за да се защити?“ И народът пое почина на Линч. Охранителите тутакси запретнаха ръкави и окачиха на бесилката първия изпречил се на пътя им подозрителен тип. Членовете на Комитета се множаха с всеки изминал ден и работеха с такова трескаво настървение, че за пръв път разбойниците взеха да избягват действия посред бял ден. В подобен климат на насилие и мъст образът на Хоакин Муриета бе на път да се превърне в знаме. Джейкъб Фриймънт се грижеше да разпалва огъня на неговата слава; злободневните му статии бяха създали герой за испаноезичните и демон за янките. Пишеше, че бандитът имал многолюдна банда и талант на пълководец, твърдеше, че е повел война на внезапните набези, срещу които властите са безсилни. Нападал коварно и мълниеносно, стоварвал се върху жертвите като проклятие и изчезвал безследно на мига, за да се появи малко след това, като с магическа пръчка, на стотина мили по-нататък и да нанесе друг нечувано дързък удар. Фриймънт подозираше, че става дума не за един, а за неколцина души, но се пазеше да го изрече, за да не развенчае легендата. В замяна на това вдъхновено го наричаше „Калифорнийският Робин Худ“, с което веднага запали искрата на расовите разпри. За американците Муриета въплъщаваше всичко най-омразно у „мърльовците“; предполагаше се, че мексиканците го крият, набавят му оръжие и провизии, задето обира янките с цел да помогне на своите. Сънародниците му бяха загубили във войната земите на Тексас, Аризона, Ню Мексико, Невада, Юта, половината от Колорадо и Калифорния и за тях всяко нападение срещу гринговците беше израз на родолюбие. Губернаторът предупреди вестника, че не е благоразумно да превръщат престъпника в герой, но името вече бе събудило въображението на хората. Фриймънт получаваше десетки писма: една девойка от Вашингтон дори изказваше готовност да преплава половината свят, за да се венчае за разбойника, мнозина спираха журналиста на улицата и го разпитваха подробно за знаменития Хоакин Муриета. Без да му е виждал очите, Фриймънт го описваше като младеж с мъжествена осанка, с черти на испански благородник, храбър като бикоборец, попаднал случайно на богат участък, по-богат от много други, близо до Главната жила. Реши да направи интервю с въпросния Хоакин, ако той изобщо съществуваше, и да издаде негова биография, а окажеше ли се, че става дума само за предание, току-виж, излязъл цял роман. Тогава задачата на автора щеше да бъде чисто и просто да го напише в героичен тон за радост на читателите. Според Фриймънт Калифорния се нуждаеше от свои митове и легенди, за американците тя бе новосъздаден щат и те искаха с един замах да заличат предишната история на индианци, мексиканци и калифорнийци. Нима имаше по-подходящ герой от един бандит за тази земя на безпределни пространства и самотни мъже, отворена за завоевание и насилие? Хвърли най-необходимото в един куфар, запаси се с достатъчен брой тетрадки и моливи и тръгна да търси своето действащо лице. Дори не помисли за опасностите, смяташе, че двойното безочие — на англичанин и на журналист — ще го предпази от всякакви беди. От друга страна вече се пътуваше сравнително удобно, имаше пътища, а между селищата, където мислеше да прави своите проучвания, се движеше редовно дилижанс — не беше както преди, в началото на кариерата му на репортер, когато трябваше да се друса на гърба на муле и да си проправя сам път през страховити хълмове и лесове, разчитайки единствено на нескопосани карти, с чиято помощ човек можеше безспирно да обикаля в кръг. Пътешествието му даде възможност да огледа промените в района. Малцина бяха забогатели от златото, но благодарение на хилядите луди глави Калифорния бе започнала да се цивилизова. Без треската за злато завоюването на Запада би се забавило с няколко века, записа журналистът в бележника си.

Теми не му липсваха: като премеждията на младия златотърсач, осемнайсетгодишен хлапак, който за година нечовешки труд успял да събере десетте хиляди долара, необходими да се завърне в Оклахома и да купи ферма за своите родители. Един слънчев ден, докато слизаше към Сакраменто по склоновете на Сиера Невада, Фриймънт се натъкна на група безпощадни мексиканци или чилийци — така и не се разбра. Знаеше се само, че са говорели на испански, защото бяха имали безочието да оставят надпис на този език, издълбан с нож върху парче дърво: „Смърт на янките“. И понеже им било малко да го пребият и ограбят, взели, че го завързали гол за едно дърво и го намазали с мед от глава до пети. Два дни по-късно, когато патрулът го открил, той вече не бил на себе си, а комарите били направили кожата му на решето.

Фриймънт бе изпитал журналистическия си талант в нездравата тематика със сърцераздирателното описание за гибелта на Хосефа — млада мексиканка от един танцувален салон. Веднъж, в Деня на независимостта, когато тъкмо влизаше в Даунвил, той се озовал насред шумно тържество, обилно поливано с алкохол начело с местния кандидат за сенатор. Някакъв пиян златотърсач нахлул неканен в стаята на Хосефа, но тя го отблъснала и забила нож право в сърцето му. Когато Джейкъб Фриймънт пристигнал, тялото вече бе положено върху една маса, покрито с американското знаме, а насъбралите се близо две хиляди, озверели от расовата ненавист фанатици, настояваха Хосефа да бъде обесена. Невъзмутима, с петна от кръв по бялата блуза, мексиканката пушеше цигара, сякаш крясъците не се отнасяха до нея, и с бездънна омраза разглеждаше лицата на мъжете, с пълното съзнание каква запалителна смес от агресивност и плътско желание буди у тях. Някакъв лекар се осмели да се застъпи за нея, като обясняваше, че е действала в своя защита и че като убият Хосефа, ще затрият и детето в утробата й, но тълпата го принуди да млъкне със заплахата, че и него ще окачат на въжето. Довлякоха насила още трима ужасени доктори, за да прегледат Хосефа, и след като те заявиха, че не е бременна, импровизираният съд издаде присъдата за броени минути. „Мърльовците не бива да се разстрелват, те трябва да бъдат справедливо наказвани и да увисват на бесилката с цялата тежест на закона“, заяви един от заседателите. Фриймънт присъстваше за пръв път на саморазправа и описваше с пламенни слова как в четири следобед понечили да повлекат мексиканката към моста, където бесилката вече била издигната, но Хосефа се изтръгнала гордо и сама тръгнала към лобното си място. Хубавицата изкачила стъпалата без чужда помощ, с увита около глезените пола, сама надянала примката на врата си, оправила черните си плитки и се простила с храброто „Сбогом, господа“, с което изумила журналиста и посрамила всички останали. „Хосефа умря не защото беше виновна, а защото беше мексиканка. В Калифорния за пръв път линчуват жена. Каква загуба, след като жените тук са толкова малко!“, пишеше Фриймънт в края на статията си.

Дирите на Хоакин Муриета отведоха журналиста до вече напълно оформени селища с училище, библиотека, църква и гробище, както и до други, където единственият признак за култура бяха бардакът и затворът. Виж, saloons имаше навсякъде, те бяха средищата на обществения живот. Точно там отсядаше Джейкъб Фриймънт и започваше да разпитва, като по този начин очертаваше с малко истина и повече измислици пътя — или легендата — за Хоакин Муриета. Кръчмарите описваха разбойника като кръвожаден испанец, облечен в кожа и черно кадифе, с големи сребърни шпори и нож на пояса, яхнал най-буйния ат на земята. Разказваха как влизал самоуверено сред звън от шпори, следван от шайката си злодеи, хвърлял сребърни долари върху тезгяха и поръчвал по чаша за всички присъстващи. Никой не смеел да откаже, дори най-големите смелчаци пиели мълчаливо под стрелкащия поглед на този грубиян. Според властниците обаче във въпросното лице нямало нищо особено, ставало дума за най-обикновен престъпник, способен на нечувани жестокости, който успявал да се измъкне от правосъдието само заради подкрепата на „мърльовците“. Чилийците твърдяха, че бил техен сънародник и произхождал от някакво село на име Кильота, изтъкваха, че бил верен другар и никога не пропускал да се отплати за сторена услуга, поради което било по-благоразумно да го подкрепят. Мексиканците, от своя страна, се кълняха, че бил образован младеж, потомък на стар благороднически род от Сонора и че е станал злосторник за отмъщение. Комарджиите го смятаха за голям майстор в играта на монте, но го избягваха, понеже имал невероятен късмет с картите и не се колебаел да извади ножа при най-дребния повод. Белите проститутки умираха от любопитство — шушукаше се, че красивият и щедър левент притежавал неуморен член, като на млад жребец, докато латиноамериканките не се и надяваха да го видят. Според техните разкази Хоакин Муриета имал навика да им дава незаслужено бакшиш, въпреки че никога не се възползвал от услугите им, защото бил верен на своята годеница. Едни го описваха като среден на ръст, с черна коса и блестящи като въглени очи, боготворен от бандата си, неудържим пред препятствията, жесток с враговете си и галантен към жените. Други твърдяха, че бил грубиян, имал вид на роден престъпник, че лицето му било разсечено от грозен белег и че в него нямало нищо привлекателно, благородно и изискано. Джейкъб Фриймънт отсяваше мненията, които най-добре прилягаха на собствената му представа за разбойника, и като такъв го рисуваше в писанията си — винаги достатъчно двусмислени, за да може да се отметне, в случай че налети изневиделица на своя герой. Кръстосва нагоре-надолу през четирите месеца на лятото, без да го открие, но въз основа на различните разкази построи геройска и подобна на приказка биография. Тъй като не желаеше да признае поражението си, журналистът сам измисляше кратки срещи по късна доба из мрачни пещери и горски дъбрави. Нямаше кой да го обори. Мъже с маски на лицата го водеха на кон с вързани очи: не знаел кои са, но говорели на испански, пишеше той. Трескавото красноречие, с което преди години бе описвал в Чили патагонските индианци от Огнена земя, без кракът му да е стъпвал там, сега му идваше на помощ, за да изгради въображаем образ на разбойника. Постепенно Фриймънт започна да се влюбва в творението си и накрая сам си повярва, че го познава лично, че тайните срещи по пещерите са истина и че издирваният лично го е натоварил да описва подвизите му, защото се смятал за закрилник на онеправданите испанци, а и все някой трябвало да поеме задачата да отреди нему и на делото му подобаващо място в зараждащата се история на Калифорния. Журналистическият материал беше малко, но литературният — напълно достатъчен за романа, който Джейкъб Фриймънт се готвеше да напише през зимата.

Година преди това, когато пристигна в Сан Франсиско, Дао Циен се залови да завързва необходимите познанства, за да упражнява няколко месеца занаята си на джун и. Беше спестил малко пари, но възнамеряваше бързо да ги утрои. Докато в Сакраменто китайската общност наброяваше около седемстотин мъже и девет-десет проститутки, в Сан Франсиско имаше хиляди вероятни клиенти. Освен това безброй кораби кръстосваха ежедневно океана — някои господа изпращаха ризите си за пране в Хаваи или в Китай поради липса на течаща вода в града. Това даваше възможност на Дао да заръчва билки и лекарства от Кантон без никакви затруднения. Тук нямаше да се чувства толкова самотен, колкото в Сакраменто, в града работеха неколцина китайски лекари, с които би могъл да обменя пациенти и знания. Не предвиждаше да отваря кабинет — трябваше да пести, но защо да не се сдружи с някой друг, вече утвърден джун и. След като се настани в хотел, Дао Циен тръгна да обикаля квартала, плъзнал във всички посоки като октопод. Със здравите си постройки, хотели, ресторанти, перални, пушални за опиум, вертепи, пазарища и фабрики той бе добил облика на крепост. Там, където преди се предлагаха долнокачествени дрънкулки, сега се издигаха магазини за старинни предмети от Изтока, за порцелан, емайл, бижута, коприна и слонова кост. Те привличаха богатите търговци, не само китайци, но и американци, които купуваха, за да продават в други градове. Стоката бе изложена в пъстроцветно безредие, но най-ценните вещи, достойни за познавачи и колекционери, не се виждаха, те се показваха в задната част на магазина само на сериозни клиенти. Имаше и локали с тайни стаички за заклетите комарджии, където, далеч от хорското любопитство и погледа на властите, се залагаха огромни суми, сключваха се нечисти сделки и се упражняваше натиск. Американската управа нямаше власт над китайците, те живееха в собствен свят, със своя език, своите обичаи и по древните си закони. „Поднебесните“ не бяха добре дошли никъде, гринговците ги смятаха за най-долна проба от всички нежелани чужденци, наводнили Калифорния, и не можеха да им простят, че преуспяват. Тормозеха ги както и където могат, нападаха ги на улицата, обираха ги, палеха магазините и домовете им, избиваха ги безмилостно, но китайците не се стряскаха от нищо. Бяха се оформили пет тун или братства, които си поделяха населението. Всеки новопристигнал се приобщаваше към едно от тях, тъй като нямаше друг начин да получи закрила, работа и гаранция, че, когато умре, тялото му ще бъде пренесено в Китай. Дотогава Дао Циен се бе въздържал да се присъедини към определен тун, но сега вече се налагаше да го стори и избра най-многолюдния, съставен предимно от кантонци. Скоро го свързаха с други джун и и му обясниха правилата на играта. Мълчание и вярност преди всичко — онова, което ставаше в квартала, не биваше да излиза извън рамките на неговите улици. Никаква полиция дори ако въпросът е на живот и смърт, споровете се разрешават в самата общност — нали затова са тези тун. Фан уей бяха винаги всеобщият враг. Дао Циен отново попадна в плен на привичките, йерархията и ограниченията от времената в Кантон. След няколко дни вече всички знаеха името му и при него започнаха да идват повече пациенти, отколкото бе в състояние да поеме. Дао реши, че при това положение е излишно да търси съдружник, можеше да отвори собствен кабинет и да натрупа пари по-бързо, отколкото бе предполагал. Нае две стаи на горния стаж над някакъв ресторант — едната за живеене, а другата за работа, окачи табела на прозореца и нае млад помощник, който да хвали уменията му и да посреща пациентите. За първи път приложи похвата на доктор Ебенизър Хобс за записване на болните. Дотогава бе разчитал на паметта и усета си, но предвид нарасналата клиентела, се зае да съставя архив, в който отбелязваше приложеното лечение.

Един следобед, в началото на лятото, помощникът му се появи с написан на листче адрес и с молбата да отиде там възможно най-скоро. Дао приключи с пациентите за деня и тръгна. Дървената двуетажна сграда, украсена с дракони и хартиени лампи, се намираше в самия център на квартала. От пръв поглед разбра, че става дума за публичен дом. Зад решетките на тесните прозорчета, от двете страни на входа, надничаха детски лица и приканваха на кантонски: „Влезте и направете каквото желаете с красиво китайско момиче“. И добавяха на невъзможен английски за бели посетители и моряци от всякакви раси: „Два за гледане, четири за пипане, шест, за да го направите“, като същевременно пъчеха жалки гърдички и правеха на минувачите неприлични изкусителни жестове — плачевна пантомима, като се имаше предвид от кого идваше. Дао Циен ги бе виждал неведнъж — всеки ден минаваше по същата улица и скимтенето на тези sing song girls10 го преследваше, защото го връщаше към спомена за родната му сестра. Какво ли бе станало с нея? Сега щеше да е на двайсет и три, ако изобщо е жива, което е малко вероятно, разсъждаваше той. Най-бедните сред бедните започваха да проституират много рано и рядко доживяваха до осемнайсетгодишна възраст; на двайсет, ако имаха злата участ да оцелеят дотогава, вече приличаха на старици. Мисълта за изгубената сестра го караше да избягва китайските бардаци и когато желанието го принудеше, търсеше жени от друга раса. Отвори му зловеща старица с почернена коса и изрисувани с въглен вежди, която го поздрави на кантонски. След като си изясниха, че принадлежат към един и същи тун, тя го поведе навътре. Стаичките на момичетата бяха наредени по протежението на дълъг и вонящ коридор и Дао Циен забеляза, че глезените на някои от тях са завързани за леглата с вериги. В полумрака се разминаха с двама мъже, които пътем закопчаваха панталоните си. Китайката се провираше през лабиринт от проходи и стълбища и след като прекосиха цялото каре, двамата заслизаха по прогнили стъпала към тъмнината. Тя направи знак на Дао да почака и известно време, което му се стори цяла вечност, той остана сам в мрака, като долавяше, сякаш под сурдинка, само шума от близката улица. Изведнъж чу слабо цвъртене и усети леко докосване до глезена, ритна с крак и реши, че е улучил нещо, по всяка вероятност плъх. Старицата се върна със свещ в ръка и го съпроводи по други криволичещи коридори до залостена врата. Измъкна ключ от джоба си и започна да се бори с катинара, докато най-накрая го отвори. Вдигна свещта и освети стая без прозорци, където нямаше нищо друго, освен дървен нар, висок няколко инча от пода. Зловонието ги блъсна в лицата и се наложи да запушат носа и устата си, за да влязат. Върху нара лежеше сгърчено телце, а до него — празна чаша и угаснал светилник.

— Прегледайте я — заповяда жената.

Дао Циен обърна тялото и установи, че е вкочанено. Беше момиче на около тринайсет години, с две петна от руж по страните и множество белези по ръцете и краката, облечено само с тънка риза. Виждаше се, че е кожа и кости, но очевидно не беше починало от глад или от болест.

— Отрова — отсече той без колебание.

— Какво говорите? — разсмя се жената, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

Дао Циен трябваше да се подпише, че причините за смъртта са естествени. Старицата надникна в коридора, удари няколко пъти по малък гонг и скоро се появи мъж, който пъхна трупа в чувал, метна го на рамо и го отнесе, без да продума; в това време сводницата сложи двайсет долара в ръката на джун и. После отново тръгнаха през безкрайни лабиринти, докато го изведе до изхода. Дао Циен се озова на друга улица и доста време се лута, преди да намери пътя към дома си.

На следващия ден той се върна на същия адрес. Момичетата с нарисувани лица и безумен поглед отново бяха там и приканваха клиенти на два езика. Преди десет години, в Кантон, Дао Циен бе започнал лекарската си практика с проститутки — използваше ги като наемна плът за опити със златните игли на учителя по иглотерапия, но никога не се бе замислял за душите им. Смяташе ги за едно от неизбежните злини на света, за поредната грешка на Създателя — опозорени създания, които страдаха, за да изкупят прегрешенията си от предишни животи и да изчистят кармата си. Той изпитваше съжаление към тях, но не му беше идвало на ум, че съдбата им може да се промени. Те чакаха злото в килиите си без право на избор, като кокошките в клетки на пазара — така бяха орисани, такава беше управията на този свят. Дао бе минавал хиляди пъти по същата улица, но не бе обръщал внимание на малките прозорчета, на лицата зад решетките и подадените от тях ръце. Той имаше бегла представа за положението им на робини, но в Китай горе-долу всички жени бяха такива — по̀ късметлийките робуваха на бащи, съпрузи или любовници, други се трудеха от сутрин до здрач за господарите си, но голяма част бяха като момичетата тук. Тази сутрин обаче Дао не ги гледаше със същото равнодушие, нещо в него се бе пречупило.

Предната нощ дори не се опита да заспи. След като напусна бардака, той отиде направо в обществената баня, където дълго се полива, за да отмие черната енергия на своите болни и обзелата го непреодолима тревога. Когато се прибра, освободи помощника и си запари жасминов чай, за да се прочисти. Не беше слагал залък в уста от часове, но сега нямаше време за ядене. Съблече се, запали свещ и тамян, коленичи, с чело опряно в пода, и начена молитва за душата на мъртвото момиче. После премина към медитация и в продължение на часове стоя напълно неподвижен, докато смогна да се отдели от уличния шум и миризмите на ресторанта и да се потопи в пустотата и безмълвието на собствения си дух. Не знаеше колко време е седял така, зовейки безспирно Лин, докато най-сетне безплътният призрак го чу от тайнствените селения, които обитаваше, и започна бавно да си проправя път към него. Отначало се приближи леко, като въздишка, едва доловимо, а после все по-осезателно, докато Дао почувства присъствието му пределно ясно. Той усети Лин не между четирите стени на стаята, а в гърдите си, седнала спокойно точно в средата на сърцето му. Дао Циен не помръдна и не отвори очи. Остана цели часове в същото положение, отделен от тялото си, зареян из сияйното пространство в съвършено единение с нея. Призори, когато и двамата се убедиха, че няма повече да се изпускат от очи, Лин нежно се сбогува. Тогава се появи учителят по иглотерапия, с насмешливото си изражение от най-добрите времена, преди да го налегне старческото слабоумие, и остана край него за компания и за да отговаря на въпросите му до изгрев-слънце, когато кварталът се събуди и се чу тихото почукване на помощника на вратата. Свеж и бодър, Дао Циен се изправи и отиде да отключи.

— Затвори кабинета. Днес няма да преглеждам пациенти, имам друга работа — обяви той.

Проучванията на Дао Циен от този ден промениха съдбата му. Момичетата зад решетките идваха от Китай, събираха ги от улицата или бащите им ги продаваха срещу обещанието, че отиват да се задомят в Златната планина. Агентите подбираха най-здравите и евтините, а не най-красивите, освен ако нямаха нарочна заръка от богати клиенти, които си търсеха държанки. А Той, лукавата китайка, на която бе хрумнало да пробие дупки в стената, за да я гледат, бе станала най-големият вносител на млада плът в града. За веригата си от заведения тя купуваше момичета в пубертета, защото по-лесно се опитомяваха — и без това не издържаха дълго. Тя започваше да добива известност и да забогатява, парите се стичаха от всички страни, бе си купила дори малък дворец в Китай, където да се оттегли на старини. Гордееше се, че е азиатската мадам с най-много връзки не само сред сънародниците си, а и сред влиятелните американци. А Той обучаваше момичетата да измъкват сведения от клиентите и по този начин узнаваше личните тайни, политическите игри и слабостите на властниците. Когато подкупите не даваха резултат, тя пускаше в действие изнудването. Никой не смееше да й се опълчи — всички, от губернатора надолу, имаха какво да крият. Товарите с робини влизаха през кея на Сан Франсиско без законови спънки и посред бял ден. Разбира се А Той не беше единствената нарушителка, порокът бе сред най-доходните и успешни дейности в Калифорния наред със златните рудници. Разходите бяха незначителни, а момичетата — евтини, докарваха ги в трюма на корабите в големи подплатени сандъци. Те пътуваха седмици наред в пълно неведение къде отиват и защо, а дневна светлина виждаха само когато дойдеше ред да се учат на занаят. Моряците с радост им даваха уроци по време на плаването и докато хвърлеха котва в Сан Франсиско, девойките вече бяха загубили и последната си капка невинност. Някои от тях измираха от дизентерия, холера или от обезводняване, други успяваха да скочат от палубата при поредната баня с морска вода. Останалите оставаха пленници: не говореха английски, не познаваха новата страна, нямаха към кого да се обърнат. Подкупените и миграционни служители си затваряха очите пред вида на момичетата и подпечатваха, без да четат подправените документи за осиновяване или женитба. На кея ги чакаше стара проститутка, в чиито гърди професията бе оставила черен камък вместо сърце, и ги подкарваше с пръчка, като добитък, през самия център на града, пред погледа на всеки, който пожелаеше да ги види. Едва прекрачили прага на Китайския квартал, те потъваха завинаги в подземните криволици от тайни стаички, лъжливи коридори, вити стълби, прикрити врати и двойни стени, където полицаите никога не подаваха нос, защото според техните разсъждения всичко, което ставаше там, беше „работа на жълтите“ — раса от извратени хора, с които е по-добре да си нямаш работа.

Момичетата се изправяха пред съдбата си в огромно подземие, наричано язвително „Зала на кралицата“. Оставяха ги да починат една нощ, изкъпваха ги, нахранваха ги, а понякога ги принуждаваха да изпият и чаша алкохол, за да притъпят съзнанието им. В часа на търга ги отвеждаха голи в помещение, претъпкано с купувачи от всякакъв възможен вид, които ги опипваха, оглеждаха зъбите им, завираха пръсти, където им се щеше, и накрая предлагаха цена. Някои от клетниците попадаха в луксозните вертепи или в харемите на богаташи, по-якичките обикновено отиваха в ръцете на фабриканти, миньори или китайски селяни, за които щяха да работят до края на краткия си живот, но повечето оставаха в душегубките на Китайския квартал. По-възрастните ги учеха на занаят: как да различават златото от бронза, за да не ги измамят при плащането, как да привличат клиентите и да ги задоволяват, без да се оплакват, колкото и унизителни и болезнени да бяха мъжките прищевки. За да се придаде на сделката законен вид, момичетата подписваха договор, който не можеха да прочетат. Според документа те се продаваха за пет години, но всичко бе така нагласено, че да не могат никога да се измъкнат. За всеки ден болест им се добавяха по две седмици служба, а опитаха ли се да бягат, оставаха робини до гроб. Живееха една връз друга в стаи без прозорци, разделени само с плътни завеси, обречени на каторжен труд до последния си дъх. Точно натам се отправи Дао Циен онази сутрин, придружен от духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. Невръстна девойка по блуза го отведе за ръка зад пердето, където имаше мръсен сламеник, протегна длан и му каза първо да плати. След като получи шестте долара, легна по гръб и разтвори крака с вперени в тавана очи. Зениците й бяха безжизнени, дишаше с усилие и той разбра, че е упоена. Седна до нея, свали блузата й и понечи да я погали по главата, но тя изпищя и се сви, оголила зъби, готова да го ухапе. Дао Циен се отдръпна и й заговори на кантонски, без да я докосва. Докато равният му глас постепенно я успокояваше, той успя да огледа пресните белези по тялото й. Накрая невръстната китайка започна да отговаря на въпросите му повече с ръце, отколкото с думи, сякаш бе загубила дар слово, и така той научи някои подробности от пленничеството й. Не можа да му каже от колко време с тук — напълно безсмислено бе да води сметка, но едва ли беше дошла отдавна, тъй като още си спомняше за семейството си в Китай с жалостиви подробности.

Когато пресметна, че минутите за пребиваването му зад завесата са изтекли, Дао Циен си излезе. На входа стоеше същата старица, която го бе посрещнала и предишната вечер, но не даде вид, че го е познала. Оттам китаецът тръгна да разпитва из кръчмите, игралните домове и пушалните за опиум, после посети други лекари в квартала, докато постепенно сглоби частите от мозайката. Щом малките sing song girls заболеели прекалено тежко, за да продължат да вършат работа, ги отвеждали в „болницата“ — така наричаха тайното подземие, където бе попаднал предната нощ, и ги оставяли там с чаша вода, малко ориз и светилник с гориво за няколко часа. Вратата се отваряла отново едва след няколко дни, когато влизали, за да установят смъртта им. В случай че заварели момичетата живи, първата грижа била да ги довършат — нито едно от тях не виждало повече бял свят. Бяха повикали Дао Циен, защото редовният джун и отсъстваше.

Девет месеца по-късно Дао щеше да каже на Елайза, че хрумването да помогне на момичетата не е било негово, а на Лин и на учителя по иглотерапия.

— Калифорния е свободен щат, Дао, тук няма роби. Обърни се към американските власти.

— Свободата не стига за всички. Американците са слепи и глухи, Елайза. Тези момичета са невидими, като безумците, просяците и кучетата.

— И китайците ли не се интересуват?

— Някои като мен — да, но никой не е склонен да рискува живота си, като се опълчи на престъпните организации. Повечето смятат, че щом в Китай се постъпва по този начин от векове, няма причина да възразяват срещу това, което става тук.

— Какви жестоки хора!

— Това не е жестокост. Просто в моята страна човешкият живот не се цени. Хората са много и винаги се раждат повече деца, отколкото могат да бъдат изхранени.

— Но според теб тези момичета не са за изхвърляне, Дао…

— Не са. От Лин и от теб научих много неща за жените.

— Какво ще правиш?

— Трябваше да те послушам, когато ми казваше да тръгна да търся злато, помниш ли? Ако бях богат, щях да ги купувам.

— Обаче не си. А и всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги откупиш до една. Трябва да се прекрати незаконната търговия.

— Това е невъзможно, но ако ми помогнеш, може да спася поне някои от момичетата…

Дао й разказа как през последните месеци успял да избави единайсет китайки, но само две от тях оживели. Подходът му бил опасен и не особено успешен, но не можел да измисли друг. Предложил да лекува безплатно болните и бременните, при условие че му предават тези, които са на смъртно легло. Подкупвал старите проститутки, за да му се обаждат, когато дойдело време да пратят поредната sing song girl в „болницата“, тогава пристигал с помощника си, натоварвали умиращата на носилка и я отнасяли. „За опити“, обяснявал Дао Циен, макар че почти никога не му задавали въпроси. Момичето вече не струвало пукната пара и особената извратеност на доктора им спестявала грижата да се отърват от нещастницата. Преди да вземе болната, Дао Циен издавал смъртен акт, но настоявал да му предадат подписания от нея работен договор, за да избегне бъдещи искания. В девет от случаите вече нищо не можело да се направи за клетниците и той просто се стараел да облекчи последните им мигове. Две от тях обаче бяха оживели.

— Къде са те сега? — попита Елайза.

— Оставих ги у дома. Още са слаби, едната не е много с всичкия си, но ще се оправят. Поверих ги на помощника си, докато те открия.

— Ясно.

— Не мога да ги държа повече затворени.

— Защо не ги пратим обратно на семействата им в Китай?

— Не! Ще ги продадат отново в робство. Тук поне има вероятност да се спасят, но не знам как.

— Щом властите не помагат, ще се намерят добри хора. Да се обърнем към църквите и мисионерите.

— Кой християнин ще се загрижи за някакви си китайки?

— Трябва да имаш повече вяра в човешкото сърце. Дао!

Елайза остави приятеля си да пие чай с Джоу Трошикокали, уви един от току-що опечените хлябове и се запъти към ковача. Завари Джеймс Мортън полугол, с кожена престилка и парцал около главата, да се поти пред наковалнята. Жегата вътре беше непоносима, миришеше на дим и на горещ метал. Бараката беше дървена, с пръстен под и двойна врата, която зиме и лете зееше отворена в работните часове. Най-отпред стърчеше висока маса, където се посрещаха клиентите, а малко по-навътре пламтеше огнището. По стените и по гредите на тавана висяха железа, работни сечива и изработени от Мортън подкови. В дъното стълба с перило водеше към тавана, който играеше ролята на спалня, скрита от погледите на посетителите с мушамена завеса. Обзавеждането долу се състоеше от глинен съд за къпане и маса с два стола, единствената украса бяха американското знаме на стената и три диви цветенца в чаша върху масата. Обляна в пот, Естер гладеше планина от дрехи, помъкнала огромния си корем, ала не спираше да си тананика, докато движеше тежката, пълна с въглени, ютия. Любовта и бременността я бяха разхубавили и спокойствието създаваше около нея сияен ореол. Переше чужди дрехи, работа не по-лека от тази на мъжа й пред чука и наковалнята. Три пъти седмично Естер натоварваше количка с мръсно пране, отиваше на реката и прекарваше голяма част от деня на колене, със сапун и четка в ръце. Ако имаше слънце, изсушаваше дрехите по камъните, но доста често й се налагаше да ги връща мокри, след което веднага да пристъпи към колосването и гладенето. Джеймс Мортън се бе помъчил да я убеди да се откаже от мъчителния труд, но тя не желаеше бебето й да се роди в ковачницата и пестеше всеки петак, за да може семейството да се премести в прилична къща в селото.

— Чилийче! — възкликна Естер и прегърна крепко Елайза за добре дошла. — Откога не сме те виждали насам.

— Колко си хубава, Естер! Всъщност дойдох да говоря с Джеймс — отвърна Елайза, докато й подаваше хляба.

Ковачът остави железата, избърса с кърпа потта и отведе Елайза на двора, където Естер ги последва с три чаши лимонада. Вечерта беше хладна, а небето — покрито с облаци, но зимата беше още далеч. Въздухът ухаеше на сено и влажна пръст.

Хоакин

През зимата на 1852 г. жителите на Северна Калифорния похапваха праскови, кайсии, грозде, сладка царевица, дини и пъпеши, докато в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и други големи американски градове хората се примиряваха със сезонните ограничения. Корабите на Паулина доставяха от Чили сладостите на лятото в Южното полукълбо, които пристигаха невредими в леглото си от син лед. Тази дейност се бе оказала много по-доходна от златото на съпруга и на девера й, макар че вече никой не плащаше три долара за праскова, нито пък десет за дузина яйца. Чилийските ратаи, назначени от братята Родригес де ла Крус в златните рудници, бяха станали жертва на някакви гринговци, които, след като си присвоили добиваното с месеци, обесили надзирателите, пребили с камшик и отрязали ушите на мнозина, а останалите прогонили от участъците. Вестниците отразиха случилото се, но зловещите подробности бяха разказани от сина на един от надзирателите — осемгодишно момче, имало нещастието да присъства на мъченията и смъртта на баща си. Корабите на Паулина докарваха също така театрални трупи от Лондон, опера от Милано и сарсуела от Мадрид — след кратък гастрол във Валпараисо, артистите продължаваха пътешествието си на север. Билетите се продаваха с месеци предварително и в дните за представления най-отбраното общество на Сан Франсиско, нагиздено като за празник, се стичаше в театрите, където му се налагаше да седне редом с прости златотърсачи в работно облекло. Корабите не се връщаха празни: натоварваха ги с американско брашно за Чили и с излекувани от златните блянове пътници, мнозинството от които си заминаваха толкова бедни, колкото и бяха дошли.

В Сан Франсиско човек можеше да види всичко, освен старци; населението беше младо, силно, шумно и напористо. Златото бе привлякло армия от двайсетгодишни луди глави, но треската бе преминала и както бе предрекла Паулина, градът не се смали отново до размерите на нищожно село, а напротив, продължи да се разраства със стремежа за изтънченост и култура. Госпожа Родригес де Санта Крус се чувстваше тук в свои води — харесваше й непринудения, освободен и показен дух на новозародилата се нация, съвършена противоположност на лицемерната добродетелност в Чили. Тя си представяше с наслада как би побеснял баща й, ако му се наложеше да дели трапезата с някой продажен чужденец, станал за един ден съдия, или с натруфена като императрица французойка със съмнителен произход. Паулина бе израсла зад дебелите тухлени зидове и прозорци с решетки на родния дом, с очи вперени в миналото, зависима от чуждото мнение и божието наказание. В Калифорния миналото и предразсъдъците губеха своето значение, странностите бяха добре дошли, а вината не съществуваше, ако грехът останеше скрит. Тя пишеше на сестрите си, без да се надява особено, че писмата й ще прескочат бащината цензура, и им разказваше за невероятната страна, където не беше изключено да си измислиш нов живот и да се превърнеш в милионер или в просяк, докато премигнеш. Това бе земята на възможностите, открита и щедра. През „Голдън гейт“ навлизаха тълпи от хора, побягнали от нищета и от насилие, готови да зачеркнат миналото и да напрегнат яко мишци. Нямаше да им е леко, но потомците им щяха да бъдат американци. В това се състоеше чудото на тази страна — всички вярваха, че децата им ще живеят по-добре. „Селското стопанство е истинското злато на Калифорния, невъзможно е да обхванеш с поглед безбрежните поля с плодородна почва, където всичко расте устремно. Сан Франсиско се превърна във великолепен град, без да загуби облика си на граничен пункт, което най-много му харесвам, и продължава да бъде люлка на свободолюбци и далновидни люде, на герои и негодници. Пришелците идват от най-затънтените краища, по улиците звучат не един, а сто езика, носи се миризма на гозби от пет континента, срещат се всякакви раси“, пишеше Паулина. Бивакът за самотни мъже бе останал в миналото, обществото също се бе променило покрай пристигането на съпругите, които бяха не по-малко напористи от самите златотърсачи — за да прекосиш континента на волска каруца, се изискваше несломим дух и новодошлите амазонки го притежаваха. Те нямаха нищо общо с майка й и сестрите й, израсли под стъклен похлупак, тук царуваха жени като нея, които доказваха ежедневно закалката си, бореха се неуморно и неотстъпно с по-силните и никой не ги смяташе за нежен пол — мъжете ги зачитаха като равни. Занимаваха се с дейности, забранени за тях другаде: търсеха злато, пасяха крави, подкарваха мулета, ловяха бандити заради наградата, управляваха игрални зали, ресторанти, перални и хотели. „Тук жените могат да бъдат господарки на земята си, да купуват и да продават имоти, дори да се развеждат, ако си го наумят. Фелисиано трябва много да внимава — веднъж да стъпи накриво, и ще го оставя сам, без пукната пара“, шегуваше се в писмата си Паулина. И добавяше, че в Калифорния всичко е на висота, дори най-лошото: плъховете, бълхите, оръжието и порока.

„Човек се отправя към Американския запад, за да избяга от миналото си и да започне нов живот, ала натрапчивите мисли ни преследват като вятъра“, пишеше Джейкъб Фриймънт във вестника. Той самият бе чудесен пример: макар и под друго име, макар да се изявяваше като репортер и да се обличаше като янки, си оставаше все същият. Бе загърбил една измама — тази от мисиите във Валпараисо, — но ето че сега ковеше нова, с усещането, както и преди, че рожбата му постепенно го обсебва и че затъва безвъзвратно в собствените си слабости. Статиите му за Хоакин Муриета се бяха превърнали в любима вестникарска тема. Всеки ден изникваха доказателства, които потвърждаваха думите му. Десетки хора твърдяха, че са виждали разбойника и описанията им бяха твърде близки до сътворения от Фриймънт образ, но журналистът вече не бе сигурен в нищо. Искаше му се изобщо да не се бе захващал с тези статии, на моменти дори се изкушаваше да се отрече от тях на всеослушание, да признае лъжите си и да изчезне, преди цялата работа да се е издънила и да се е стоварила върху главата му като ураган, както бе станало в Чили, обаче не му достигаше кураж, за да го стори. Славата го бе главозамаяла и той ходеше пиян от успеха.

Историята, която Джейкъб Фриймънт градеше, постепенно добиваше облика на роман. Той разказваше, че Хоакин Муриета бил праволинеен и благороден младеж, който се трудел честно и почтено на златоносните минни полета в Станислау заедно със своята годеница. Слухът за неговото благополучие привлякъл неколцина американци, които го нападнали, отнели му златото, пребили го, а после изнасилили пред него любимата му. Бягството било единственото спасение за злощастните влюбени и те поели на север, далеч от златните рудници. Захванали се да обработват живописно парче земя, заобиколено от вековни гори и с поточе по средата, продължаваше разказа си Фриймънт, ала и там не ги оставили задълго на мира: янките отново дошли, отнели им всичко и се наложило да търсят друг начин за препитание. Малко по-късно Хоакин Муриета се появил в Калаверас, вече като картоиграч, докато годеницата му подготвяла сватбата им в дома на родителите си в Сонора. Но на младежа не му било писано да заживее мирно и тихо. Други гринговци го набедили, че е откраднал кон и без много да се маят, завързали Хоакин за едно дърво насред площада и му нанесли жесток побой с камшици. Публичното оскърбление било последното нещо, което гордият младеж можел да понесе и сърцето в гърдите му се преобърнало. Не след дълго открили трупа на янки, насечен като пиле за готвене, а когато събрали парчетата, разпознали в него един от мъжете, опозорили Муриета на площада. През идните седмици взели да изчезват по ред и останалите участници в побоя, като всеки един бил измъчван и убиван по различен начин. Или, както пишеше Джейкъб Фриймънт, „Невиждана жестокост по тези земи на жестоки хора“. Две години по-късно славата на разбойника вече се носеше навред. Бандата му крадеше коне и добитък, пресрещаше дилижанси, нападаше златотърсачи по рудниците и скиталци по пътищата, предизвикваше властите, убиваше всеки по-разсеян американец и безнаказано се подиграваше с правосъдието. На Муриета се приписваха всички беди и ненаказани престъпления в Калифорния. Теренът му даваше възможност да се укрива, рибата и дивечът изобилстваха в неизбродните лесове, по планинските склонове, из долините и високите тревисти плата, където конникът можеше да препуска с часове, без да остави следа, мрачните пещери му служеха за убежище, а тайните планински проходи — за да заблуждава преследвачите си. Хайките, тръгнали на лов за злосторниците, се връщаха с празни ръце или загиваха. Джейкъб Фриймънт разказваше всичко това, омаян от собственото си красноречие, и на никой не му идваше наум да поиска имена, дати или точно определени местности.

От две години Елайза Съмърс работеше в Сан Франсиско рамо до рамо с Дао Циен. На два пъти през този период, в летните месеци, тя бе потегляла да търси Хоакин Андиета, като прибягваше до познатия похват да се присъединява към други пътници. При първия случай бе тръгнала с мисълта да не спира, докато не открие своя любим или докато не започне зимата, но четири месеца по-късно се бе завърнала изтощена и болна. През лятото на 1852 г. тя предприе поредния си набег, но след като измина познатия маршрут и се отби при Джоу Трошикокали, влязла окончателно в ролята на баба на Том Без Племе, и при Джеймс и Естер, които очакваха второто си дете, в края на петата седмица Елайза се прибра, измъчвана от непреодолима тъга по Дао Циен. Толкова добре им беше заедно, работата ги сродяваше и ги сближаваше по дух като стара съпружеска двойка. Елайза събираше всичко написано за Хоакин Муриета и го наизустяваше, както правеше в детството си със стиховете на мис Роуз, като старателно избягваше бележките относно годеницата на разбойника. „Измислили са момичето, за да им се продава вестникът“, обясняваше тя на Дао Циен. С решителността на мореплавател, тя нанасяше стъпките на Муриета върху прокъсана карта, ала сведенията, с които разполагаше, бяха мъгляви и противоречиви, пътищата се преплитаха като мрежата на пощръклял паяк и не водеха наникъде. Макар в началото да отхвърляше възможността, че Хоакин и извършителят на зловещите престъпления са едно и също лице, Елайза скоро се убеди, че описваният образ се покрива напълно с този на младежа от спомените й. Той също се бунтуваше срещу несправедливостта и гореше от желание да помага на онеправданите. Може би не точно Хоакин Муриета измъчваше жертвите си, а неговите съучастници, като въпросния Джак Трите Пръста например, способен според нея на всякакви ужасии.

Елайза продължаваше да се носи като мъж — по този начин оставаше невидима, а това й бе необходимо за налудничавото занимание със sing song girls в което Дао Циен я бе въвлякъл. От три години и половина не бе обличала рокля, не бе чувала нищо за мис Роуз и мама Фресия, нито за вуйчо си Джон; струваше й се, че вече хиляда години преследва една все по-недоказуема химера. Времената на потайните милувки с любимия бяха останали далеч в миналото и тя започваше да се съмнява в чувствата си, да се пита от любов ли продължава да го чака, или от гордост. Понякога, увлечена в работата, Елайза не се сещаше за Хоакин със седмици, но в един миг споменът я пронизваше и я оставяше разтреперана задълго. В такива мигове се оглеждаше смаяна, без да знае къде е попаднала, защо е облечена в панталони и какви са тези китайци наоколо. С усилие се отърсваше от изненадата и си спомняше, че е тук заради неукротимата си любов. Нейната задача не бе да помага на Дао Циен, а да търси Хоакин — затова бе дошла от толкова далеч, — и щеше да го открие дори само за да му заяви в очите, че е проклет беглец и че й е съсипал младостта, мислеше си Елайза. По тази причина бе предприела трите предишни пътувания, но ето че сега й липсваше воля да опита отново. Тя заставаше решително пред Дао Циен, с намерението да му съобщи, че продължава броденията си, но думите затлачваха устата й като пясък. Вече не можеше да се откъсне от чудатия другар, който съдбата й бе отредила.

— Какво ще направиш, ако го откриеш? — бе я запитал веднъж Дао Циен.

— Като го видя, ще разбера дали още го обичам.

— А ако никога не го откриеш?

— Ще продължа да се съмнявам, предполагам.

Елайза бе забелязала няколко преждевременно побелели кичури по слепоочията на своя приятел. Понякога изкушението да зарови пръсти в здравата му черна коса или да опре нос във врата му, за да усети далечния дъх на море, ставаше неудържимо, ала вече го нямаше старото извинение, че спят на земята, завити с едно и също одеяло, и вероятността да се докоснат беше незначителна. Дао работеше и учеше непрестанно и тя си представяше колко е уморен, макар видът му да бе винаги безупречен и да запазваше присъствие на духа дори в най-напрегнатите мигове. Изглеждаше разстроен само, когато се връщаше от някой търг, повел за ръка поредното ужасено момиче. Най-напред го преглеждаше, за да установи какво е състоянието му, а после го предаваше на Елайза с необходимите указания, докато сам той се оттегляше за часове. „Сега е с Лин“, казваше си тя и необяснима болка пронизваше дълбоко сърцето й. И беше съвършено права. В тишината на медитацията Дао Циен се опитваше да възстанови загубеното равновесие и да надвие изкушението да мрази и да се гневи. Малко по малко той се отърсваше от спомените, желанията и мислите си, докато усети, че тялото му се разтваря в небитието. За известно време преставаше да съществува, след което се появяваше наново, преобразен като орел, и политаше на воля в небесата, а студеният и бистър въздух го издигаше над най-високите върхове. Оттам се любуваше на обширните поля, на безкрайните гори и сребърни реки. Тогава постигаше съвършената хармония и затрептяваше в съзвучие с небето и земята като най-изящен инструмент. Гордо разперил криле, Дао се рееше из млечните облаци, докато изведнъж я усетеше край себе си. Лин добиваше плът до него — още един великолепен орел в безбрежната синева.

— Къде остана радостта ти, Дао? — питаше го тя.

— Светът е пълен със страдания, Лин.

— Страданието има духовна цел.

— То е само напразна болка.

— Не забравяй, че мъдрият човек е винаги радостен, защото приема действителността.

— А злото? И него ли трябва да приема?

— Има само една противоотрова срещу него — любовта. Между другото, кога ще се ожениш отново?

— Нали съм женен за теб?

— Аз съм призрак и няма да мога да те посещавам цял живот. Усилието да идвам винаги когато ме повикаш е огромно, вече не принадлежа към твоя свят. Ожени се или ще се превърнеш в старец преждевременно. Освен това, ако не ги упражняваш, ще забравиш двеста двадесет и двата начина да правиш любов — звънваше незабравимият й кристален смях.

Търговете бяха много по-страшни от посещенията в „болницата“. Надеждите да се помогне на обречените китайки бяха толкова малки, че ако се сбъднеха, Дао приемаше успеха като истинско чудо; от друга страна, съзнаваше, че макар и успял да купи едно от момичетата, десетки други оставаха в пъкъла. Измъчваше го мисълта колко много от тях би могъл да спаси, ако беше богат; тогава Елайза му напомняше за онези, които вече бе избавил. Двамата бяха свързани в ефирна тъкан от сходни черти и споделени тайни и в същото време разделени от взаимни натрапчиви мисли. Призракът на Хоакин Андиета започваше да се оттегля, но този на Лин бе осезаем като вятъра или шума на морските вълни. Повикаше ли я Дао Циен, тя винаги се отзоваваше усмихната, каквато бе приживе. Не беше съперница на Елайза, напротив, бе станала нейна съюзница, макар че тя все още не го съзнаваше. Лин първа разбра, че тяхното приятелство прилича твърде много на любов и на възраженията на мъжа си, че нито в Китай, нито в Чили, нито където и да било другаде има място за подобна двойка, тя отвръщаше със смях.

— Не говори глупости, светът е голям, а животът — дълъг. Всичко е въпрос на решителност.

— Ти нямаш представа какво нещо е расизмът, Лин, винаги си живяла сред свои.

Тук никой не се интересува какво върша или какво знам, за американците аз съм само мръсен китаец безбожник, а Елайза — една от „мърльовците“. В Китайския квартал ме смятат за отстъпник, понеже съм без плитка и се обличам като янки. Нямам свое място.

— Расизмът не е новост, в Китай двамата с теб мислехме, че всички фан уей са диваци.

— Тук ценят единствено парите, а аз, както е видно, никога няма да имам достатъчно.

— Грешиш. Уважават и този, който заслужава уважение. Гледай ги в очите.

— Ако послушам съвета ти, ще ме застрелят на първия ъгъл.

— Струва си да опиташ. Прекалено много се оплакваш, Дао, не мога да те позная. Къде остана смелият мъж, когото обичам?

Дао Циен трябваше да приеме, че се чувства свързан с Елайза чрез безбройни тънки нишки, всяка от които лесно можеше да бъде прекъсната, ала оплетени една в друга, те образуваха яки като стомана въжета. Двамата се познаваха от няколко години, но вече можеха да обърнат поглед към миналото и да видят дългия, осеян с препятствия път, който бяха извървели заедно. Приликите бяха заличили расовите различия. „Имаш лице на хубава китайка“, бе й казал той веднъж. „А ти на хубавец чилиец“ — бе отвърнала тя на мига. Дао и Елайза бяха необичайна двойка: висок и изискан китаец и невзрачен испански хлапак. Но извън Китайския квартал те оставаха почти незабележими сред пъстрото множество на Сан Франсиско.

— Нима ще чакаш вечно този мъж, Елайза? Това е вид лудост, както треската за злато. Би трябвало да си поставиш срок — рече й Дао един ден.

— А какво ще правя след като изтече срокът?

— Можеш да се върнеш в родината си.

— В Чили жена като мен е нещо по-лошо от една от твоите sing song girls. Ти би ли се върнал в Китай?

— Такива бяха намеренията ми, но Америка започва да ми харесва. Там отново ще бъда Четвъртия син, тук ми е по-добре.

— На мен също. Ако не открия Хоакин, ще остана и ще отворя ресторант. Притежавам необходимото: добра памет за рецептите, любов към продуктите, чувство за вкус и такт, усет към подправките…

— А скромност? — засмя се Дао.

— Защо да скромнича с таланта си? Освен това имам кучешко обоняние. Все за нещо трябва да послужи добрият ми нюх — достатъчно е да помириша едно блюдо, за да разбера какво съдържа и да го приготвя по-добре.

— С китайската храна не ти се удава…

— Вие ядете странни неща, Дао! Аз ще отворя френски ресторант, най-добрият в града.

— Предлагам ти сделка, Елайза. Ако до една година не откриеш твоя Хоакин, ще се омъжиш за мен — каза Дао Циен и двамата прихнаха.

След този разговор нещо между тях се промени. Останеха ли сами, макар и да го искаха, двамата се чувстваха неловко, поради което започнаха да се отбягват. Желанието да я последва, когато тя се оттегляше в стаята си, често измъчваше Дао Циен, но някаква особена смесица от стеснителност и уважение го възпираше. Той смяташе, че докато Елайза е обвързана със спомена за предишния си любим, не бива да я доближава, от друга страна, нима можеше безкрайно да пази равновесие върху отпуснато въже? Дао си я представяше как лежи в леглото, брои часовете в тишината на изпълнената с очакване нощ и също будува от любов, но не по него, а по друг. Познаваше толкова добре тялото й, че можеше да го нарисува с подробности до най-скритата луничка, макар да не я бе виждал гола от времето, когато я лекуваше на кораба. Понякога му минаваше през ум, че ако Елайза се разболее, ще има повод да я докосне, но бързо се засрамваше от подобна мисъл. На мястото на непринудения смях и неизказана нежност, които преди бликаха от двамата, помежду им се настани тягостно напрежение. Докоснеха ли се случайно, те мигом се отдръпваха като попарени, усещаха болезнено присъствието или отсъствието на другия и въздухът бе сякаш зареден със знамения и предварителни очаквания. Вместо да седнат да четат и да пишат кротко един до друг, едва привършили работата в кабинета, двамата бързаха да си пожелаят лека нощ. Дао Циен тръгваше на посещения при лежащо болните, на среща с другия джун и, с когото обсъждаха диагнози и начини на лечение, или се затваряше да изучава западните книги по медицина. Той хранеше надеждата да получи разрешение за законна медицинска практика в Калифорния, намерение, което споделяше единствено с Елайза и с духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. В Китай всеки джун и започваше като помощник, а по-късно продължаваше да работи сам, затова медицината оставаше непроменена с векове и използваше все същите методи и лекове. Разликата между добрия и посредствения лекар се състоеше в това, че първият притежаваше усета да поставя диагнози и дарбата да носи облекчение с ръце, докато западните доктори правеха подробни изследвания, поддържаха връзка помежду си и бяха в течение на последните нововъведения, разполагаха с лаборатории и морги за опитите си, бореха се и с предизвикателствата на съперниците. Науката силно увличаше Дао, но въодушевлението му не срещаше отклик в неговата общност, неразривно свързана с традицията. Той следеше неуморно новостите и купуваше всички книги и списания за медицина, които му попаднеха. Интересът му към съвременните достижения бе толкова голям, че се наложи да напише на стената завета на своя многоуважаван учител: „Знанието без мъдрост не служи за нищо, а мъдрост без духовност няма.“ Не всичко е наука, повтаряше си той, за да не го забравя. Така или иначе, се нуждаеше от американско гражданство, каквото човек от неговата раса много трудно можеше да получи, но това бе единственият начин да остане в страната и да не бъде отритван от обществото до края на живота си. Дао се нуждаеше и от диплома, благодарение на нея би направил безброй добрини, разсъждаваше той. Фан уей не разбираха нищо от иглотерапия или от лековитите растения, използвани в Азия от векове, него самия считаха за нещо средно между знахар и магьосник, а ненавистта им към другите раси бе толкова голяма, че робовладелците от Юга викаха ветеринаря, ако някой от негрите заболееше. Отношението им към китайците не беше по-различно, но съществуваха и прозорливи доктори, пътували и чели много за други култури; те проявяваха интерес към причудливите азиатски умения и от хилядите растения на източната фармакопея. Дао поддържаше връзка с англичанина Ебенизър Хобс и в писмата си двамата често изразяваха съжаление, че са толкова далеч един от друг. „Елате в Лондон, доктор Циен, и изнесете урок по иглотерапия в Кралското лекарско дружество, всички ще занемеят от почуда, уверявам ви“, пишеше му Хобс. Той твърдеше, че ако съчетаеха познанията си, двамата биха могли да възкресяват мъртвите.

Необичайна двойка

Зимните студове повалиха от пневмония няколко sing song girls в Китайския квартал, но Дао Циен не успя да ги спаси. Понякога ги заварваше още живи и успяваше да ги отведе, но два-три часа по-късно те издъхваха в ръцете му, изпепелени от треската. По онова време тайните пипала на състраданието му се бяха разпрострели из цяла Америка: от Сан Франсиско до Ню Йорк и от Рио Гранде до Канада, но тези нечовешки усилия бяха зрънце сол в океана на нещастието. Медицинската му практика вървеше добре и всичко спестено или получено от благодарни богати пациенти отиваше за закупуване на най-младите китайки. В подземния свят вече го познаваха и го наричаха „извратения“. Никой не бе виждал живо нито едно от момичетата, които той използваше, както сам обясняваше, „за опити“, но пък и никой не го беше грижа какво става отвъд прага му. Като джун и китаецът беше ненадминат и докато не предизвикаше разправии и се ограничаваше само до тези създания, смятани и без това почти за животни, щяха да го оставят на мира. На любопитните въпроси верният му помощник — единственият, от когото можеха да се получат известни сведения — отговаряше само, че изключителните познания на неговия господар, толкова полезни за пациентите, произтичат от тайнствените му опити. По онова време Дао Циен се бе преместил в хубава къща между две високи здания към края на Китайския квартал, на няколко пресечки от площад „Юниън“: там му беше клиниката, там продаваше лекарства, там криеше и момичетата, докато ги приведеше в състояние да пътуват. Елайза бе научила най-необходимото на китайски, колкото да общува на първично равнище, а останалото наваксваше с ръкомахане, рисунки и някоя и друга дума на английски. Заслужаваше да се потруди — това бе далеч по-добро, отколкото да играе ролята на глухонямото братче на доктора. Тя не можеше да пише, нито да чете на китайски, но познаваше лекарствата по миризмата, а за по-голяма сигурност бележеше шишетата с измислени от нея знаци. Непрестанно имаше голям брой пациенти, които чакаха ред за златните игли, за чудотворните билки или за утехата на Дао-Циеновия глас. Не един и двама се питаха възможно ли е този мъдър и кротък лечител да събира в същото време трупове и невръстни държанки, но понеже никой не беше съвсем наясно с наклонностите му, общността се отнасяше към него с уважение. Вярно, Дао нямаше приятели, но нямаше и врагове. Славата му се носеше извън границите на Китайския квартал и неколцина американски лекари често идваха за съвет, когато собствените им познания се окажеха безполезни, проявявайки, разбира се, голяма предпазливост, защото, да признаят, че някакъв „поднебесен“ може да ги научи на нещо, би означавало да се унизят пред всички. По този начин му се удаде да лекува редица изтъкнати особи в града и да се запознае с небезизвестната А Той.

Тя сама го повика, след като чула колко много бил помогнал на една съдийска съпруга. Нещо в дробовете й дрънчало като кастанети до такава степен, че понякога почти я задушавало. В първия миг Дао Циен понечи да откаже, но после любопитството да я види отблизо и да се убеди сам в легендите за нея взе връх. За него А Той беше змия, личен враг. С пълното съзнание за отношението му към въпросната китайка, Елайза сложи в лекарската му чанта арсеник, достатъчен да умъртви чифт волове.

— За всеки случай… — поясни тя.

— Какво за всеки случай?

— Представи си, че е много болна. Няма да искаш да страда, нали? Понякога трябва да се помогне на умиращия…

Дао Циен се разсмя от сърце, но не извади шишето от чантата. А Той го прие в един от луксозните си „пансиони“, където клиентът заплащаше по хиляда долара на сеанс, но винаги си тръгваше доволен. Освен това, както сама повтаряше: „Ако ще питате за цената, това място не е за вас“. Чернокожа прислужница в колосана униформа му отвори вратата и го поведе през няколко зали, из които се шляеха красиви момичета, облечени от глава до пети в коприна. Те, за разлика от посестримите си с не толкова голям късмет, живееха като принцеси, хранеха се три пъти дневно и всеки ден се къпеха. Къщата — истински музей на източни старинни предмети и американски дрънкулки, вонеше на тютюн, на стар парфюм и на прах. Беше три следобед, но дебелите завеси стояха спуснати — в тези стаи никога не влизаше свеж въздух. А Той го посрещна в малък, претъпкан с мебели и клетки с птички, кабинет. Оказа се по-дребна, по-млада и по-хубава, отколкото Дао си я представяше. Беше гримирана грижливо, но не носеше накити, бе облечена просто и ноктите й не бяха дълги, което обикновено беше сигурен знак за богатство и безделие. Той забеляза малките й крачета в бели пантофи. Погледът на А Той бе остър и проницателен, но невероятно гальовният й глас довя до съзнанието му спомена за Лин. По дяволите, въздъхна Дао, обезоръжен още от първата дума. Прегледа я невъзмутимо, без да издава погнусата и смущението си, като се питаше какво да й каже. Да я упрекне за нелегалната търговия бе, не само безполезно, но и опасно, току-виж, привлякъл вниманието върху собствените му занимания. Предписа й ма хуан за астмата и други лекарства за облекчаване на черния дроб, като я предупреди накратко, че докато стои затворена и при спуснати завеси, докато пуши тютюн и опиум, белите й дробове ще продължават да стенат. Изкушението да й остави отровата, с препоръката да пие по една лъжичка на ден, изпърха край него като нощна пеперуда и той изтръпна, смаян от проблесналото колебание — досега бе вярвал, че не му достига омраза, за да убие някого. Побърза да излезе, убеден, че поради рязкото му държане, А Той няма да го повика повторно.

— Е? — попита Елайза, когато го видя да се връща.

— Нищо.

— Как така нищо! Не беше ли поне малко туберкулозна? Няма ли да умре?

— Всички ще умрем. Но тя ще доживее до дълбоки старини. Здрава е като камък.

— С лошите хора е така.

На свой ред Елайза знаеше, че е застанала пред последното разклонение на пътя си и че избраната посока ще предопредели остатъка от живота й. Дао Циен беше прав: тя трябваше да си постави срок. Не можеше безкрайно да отхвърля подозрението, че се е влюбила в любовта, че е попаднала във въртопа на приказна страст, която нямаше нищо общо с действителността. Стремеше се да си припомни чувствата, накарали я да се хвърли в ужасното премеждие, но не й се удаваше. Жената, в която се бе превърнала, нямаше почти нищо общо с пощурялото момиче от миналото. Валпараисо и дрешникът принадлежаха към друга епоха, към свят, който постепенно се стопяваше в мъглата. Задаваше си по стотици пъти въпроса защо бе копняла толкова силно да принадлежи телом и духом на Хоакин Андиета, когато всъщност никога не се бе чувствала напълно щастлива в обятията му, и си го обясняваше единствено с факта, че той бе първата й любов. Когато той се появи с онези негови сандъци, тя вече беше готова, а по-нататък нагонът си бе казал думата. Просто бе отвърнала на най-могъщия и древен зов, но това се бе случило преди цяла вечност, на седем хиляди мили разстояние. Трудно й беше да каже каква е била тогава и какво бе видяла у него, но съзнаваше, че сърцето й не следва вече същата посока. Бе се уморила да го търси, дълбоко в себе си предпочиташе да не го открие, но от друга страна, не искаше и да тъне вечно в съмнения. Редно бе да приключи с този период, за да започне нова любов на чисто.

В края на ноември терзанията на Елайза станаха непоносими и без да каже дума на Дао Циен, тя се запъти към вестника да поговори с прочутия Джейкъб Фриймънт. Поканиха я в редакцията, където неколцина журналисти се трудеха на бюрата си сред невъобразима бъркотия. Посочиха й малък кабинет зад стъклена врата и тя се отправи натам. Застана пред масата и зачака грингото с червеникави бакенбарди да вдигне очи от книжата. Беше човек на средна възраст, с луничава кожа и сладникав дъх на свещи. Пишеше с лявата ръка, подпрял чело с дясната, така че лицето му не се виждаше, но изведнъж, зад полъха на пчелен восък, Елайза долови позната миризма, която извика в паметта й нещо далечно и неясно от нейното детство. Наведе се леко към него, душейки крадешком, но в същия миг журналистът вдигна глава. Изненадани, двамата останаха загледани един в друг от смущаващата близост, докато накрая едновременно се отдръпнаха назад. Тя го позна по миризмата, въпреки изминалите години, очилата, бакенбардите и облеклото на янки. Това бе неуморимият обожател на мис Роуз от Валпараисо, англичанинът, който не пропускаше музикалните вечери всяка сряда. Елайза толкова се слиса, че не успя да побегне.

— Какво мога да направя за теб, млади момко? — запита я Джейкъб Тод, докато сваляше очилата си, за да ги почисти с носната си кърпа.

Подготвената реч се изпари от ума на Елайза. Тя остана с отворена уста, стиснала шапка в ръка, убедена, че щом тя го е разпознала, той също ще се досети коя е, но вестникарят надяна внимателно очилата си и повтори въпроса, без да я поглежда.

— Дойдох заради Хоакин Муриета… — измънка девойката и гласът й прозвуча по-тъничък от всякога.

— Сведения за разбойника ли ми носиш? — заинтересува се веднага журналистът.

— Не, не… Точно обратно, идвам да ви питам за него. Трябва да го видя.

— Изглеждаш ми познат, младежо… Не сме ли се срещали преди?

— Не вярвам, господине.

— Чилиец ли си?

— Да.

— Преди няколко години и аз поживях в Чили. Красива страна. Защо искаш да видиш Муриета?

— За нещо много важно.

— Боя се, че не мога да ти помогна. Никой не знае къде се крие.

— Но нали разговаряте с него?

— Само когато Муриета ме потърси. Реши ли, че някой от подвизите му трябва да се появи във вестника, той сам ми се обажда. Не е от най-скромните, обича славата.

— На какъв език се разбирате?

— Моят испански е по-добър от неговия английски.

— Кажете ми, господине, какво е произношението му: чилийско или мексиканско?

— Не бих могъл да определя. Пак ти повтарям, младежо, не мога да ти помогна — отвърна журналистът и се изправи, за да сложи край на разпита, който започваше да го притеснява.

Елайза се сбогува набързо, а той се загледа след нея, замислен и леко смутен, докато тя се отдалечаваше сред редакционната бъркотия. Този хлапак му изглеждаше познат, но откъде? Няколко минути по-късно, когато посетителят се бе скрил вече от погледа му, Фриймънт изведнъж си спомни заръката на капитан Джон Съмърс и образът на Елайза проряза като светкавица паметта му. На мига свърза името на бандита с Хоакин Андиета и разбра повода на това посещение. Сподави вика си и хукна към улицата, но от момичето нямаше и следа.

Най-важната работа на Дао Циен и на Елайза Съмърс започваше вечер. Под прикритието на мрака те се оправяха с телата на клетниците, които не бяха успели да спасят, а останалите отвеждаха до другия край на града при приятелите си квакерите. Едно по едно момичетата се измъкваха от ада, за да се хвърлят слепешком в премеждие, от което връщане назад нямаше. Трябваше да изоставят всякаква надежда за завръщане в Китай и за среща със семействата си, някои от тях нямаше дори да продумат повече на родния си език, нито да видят друго лице от своята раса, налагаше се да усвоят занаят и да се трудят здраво до края на дните си, но това щеше да бъде рай в сравнение с преживяното. Онези, които Дао успяваше да откупи, се приспособяваха по-лесно. Те бяха доплавали до тези брегове в сандъци, изтерзани от похотливото и нечовешко отношение на моряците, но въпреки всичко не бяха напълно съсипани и все още пазеха известни съпротивителни способности. Докато спасените в последния миг от гибел в „болницата“ нямаше да се отърват никога от страха — той щеше да ги разяжда отвътре, като болест на кръвта, до последния им дъх. Дао Циен очакваше, че след време ще започнат да се усмихват поне понякога. Когато несретниците възвърнеха силите си и осъзнаеха, че оттук нататък няма да бъдат принуждавани да се подчиняват на мъжете по задължение, но че ще трябва вечно да се крият, Дао и Елайза ги отвеждаха в дома на приятелите си аболиционисти от underground railroad — така се наричаше тайната организация за подпомагане на избягали роби, чиито членове бяха ковачът Джеймс Мортън и братята му. Те посрещаха бегълците от щатите, където робството все още не беше забранено, и им помагаха да се установят в Калифорния. В случая обаче следваше да действат в обратна посока — да изведат китайките от Калифорния и да ги откарат далеч от търговците на плът и престъпните шайки, да им осигурят подслон и възможност за препитание. Квакерите поемаха риска с религиозен плам — за тях момичетата бяха невинни жертви на човешката злина, изпитание, пред което сам Бог ги изправяше. Безкрайно радушният прием често караше китайките да настръхват и да застават ужасени нащрек — те не бяха свикнали да получават обич, — ала добрите люде с много търпение успяваха полека-лека да сломят съпротивата им. Квакерите ги караха да заучат най-необходимите изрази на английски, запознаваха ги накратко с американските нрави, показваха им на картата къде точно се намират и се стремяха да ги въведат в някой занаят, докато чакат Бабалу Лошия да ги отведе.

Великанът най-сетне бе открил отличен начин да разгърне заложбите си на неуморен пътешественик, страстен любител на приключенията и неповторим майстор в умението да не заспива по цели нощи. Щом го зърнеха, sing song girs побягваха настръхнали и покровителите им трябваше дълго да ги увещават, за да ги успокоят. Бабалу беше запомнил кратка китайска песничка и два-три фокуса и ги използваше, за да смае момичетата и да смекчи уплахата от първата им среща, но за нищо на света не се отказваше от вълчите кожи, бръснатия череп, пиратските халки и страховитото си въоръжение. Той оставаше няколко дни, докато убеди поверениците си, че не е демон и не възнамерява да ги изяде, след което ги повеждаше в нощта. Разстоянията бяха изчислени така, че да пристигат в следващото убежище призори и да почиват през деня. Придвижваха се на коне — каруцата би била безполезна, — тъй като в повечето случаи пътуваха направо през полето и избягваха пътищата. Великанът бе открил, че ако човек умее да се оправя с посоките, пътуването нощем е далеч по-безопасно, защото мечките, змиите, злосторниците и индианците също спят, както всички останали на този свят. Бабалу предаваше момичетата в сигурни ръце — при други членове на широката „Мрежа на свободата“. Накрая някои от китайките попадаха в орегонски стопанства, в канадски перачници или в мексикански работилници, други започваха работа като прислужници, имаше дори такива, които се омъжваха. Дао Циен и Елайза научаваха вестите чрез Джеймс Мортън — той следеше дирята на всеки спасен от организацията му беглец. Понякога те получаваха писмо отдалеч и намираха вътре лист със зле надраскано име, сухи цветенца или рисунка; тогава се поздравяваха взаимно с избавлението на още една sing song girl.

От време на време се налагаше Елайза да споделя спалнята за ден-два с току-що доведено момиче, но дори в тези случаи тя не разкриваше, че е жена — това знаеше единствено Дао. Нейната стая беше най-хубавата в цялата къща: просторно помещение, зад лекарския кабинет на приятеля й, с два прозореца към вътрешния двор, където двамата отглеждаха лековитите билки за кабинета и ароматните треви за кухнята. Често си мечтаеха за по-голям дом и истинска градина не само от практична гледна точка, а също така за радост и наслада на очите и на душата, градина с най-красивите китайски и чилийски растения, с беседка, където привечер да пият чая си, а сутрин да се любуват на възхитителните изгреви над залива. Дао Циен бе забелязал стремежа на Елайза да създаде уют, старанието, с което тя почистваше и подреждаше, упорството да поддържа винаги свежи малките букети цветя в стаите. Преди ме бе имал възможност да се радва на подобна изтънченост — бе израснал в нищета, в къщата на учителя по иглотерапия липсваше женска ръка, която да я направи приятна за живеене, а Лин бе толкова крехка, че не й оставаха сили за домакинската работа. За разлика от нея Елайза притежаваше инстинкта на птица да свива гнездо. Тя харчеше за дома им част от онова, което припечелваше в локала, където свиреше на пиано няколко вечери през седмицата, както и от продажбата на банички и сладкиши в Чилийския квартал. Така бе набавила пердета, покривка от дамаска, кухненски съдове, порцеланови чинии и чаши. Научена на добри маниери, Елайза превръщаше в ритуал единственото ядене, което споделяха дневно — поднасяше ястията изискано и поруменяваше от удоволствие при похвалите му. Домашните задължения се вършеха сами, като по чудо, сякаш великодушни духове почистваха кабинета нощем, подреждаха архива, влизаха скришом в стаята на Дао Циен, за да вземат дрехите за пране, да зашиват копчетата, да изчеткват костюмите и да сменят водата на розите върху масата.

— Не ме притеснявай с вниманието си, Елайза.

— Ти каза, че китайците очакват от жените да им прислужват.

— Така е в Китай, но аз никога не съм имал подобен късмет… Ще ме разглезиш.

— Точно за това става дума. Мис Роуз казваше, че за да покориш един мъж, трябва първо да го привикнеш към добър живот, а ако почне да се държи зле, да престанеш да го глезиш за наказание.

— Мис Роуз не си ли остана стара мома?

— По своя воля, не поради липса на възможности.

— Не смятам да се държа зле, но после как ще живея сам?

— Никога няма да живееш сам. Не си съвсем грозен и все ще се намери някоя жена с големи крака и лош характер, готова да се омъжи за теб — отговори Елайза, а Дао се разсмя очарован.

Той бе купил изящни мебели за нейната стая, единствената обзаведена с известен разкош. Когато се разхождаха заедно из квартала, Елайза често изразяваше възхищението си от традиционните китайски мебели, като обясняваше: „Те са изключително красиви, но са прекалено тежки. Би било грешка да се слагат по много“. Дао й подари легло и гардероб от тъмно резбовано дърво, после тя си избра маса, столове и бамбуков параван. Пред копринената кувертюра, каквато биха сложили в Китай, предпочете европейската от бял лен, с големи възглавници от същия материал към нея.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш този разход, Дао?

— Мислиш за sing song girls…

— Да.

— Ти веднъж каза, че всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги купим до една. Не се тревожи, имаме достатъчно средства.

Елайза намираше хиляди находчиви начини да му се отплати: тактично се съобразяваше с мълчанието му и с часовете, в които той учеше, старателно помагаше в кабинета, проявяваше смелост при спасяването на момичетата. Но най-ценният дар за Дао Циен беше несломимата жизненост на приятелката му — тя го подтикваше към действие, когато сенките се спуснеха над него и заплашваха да го обсебят окончателно. „Ако си тъжен, губиш сили и не можеш да помагаш никому. Хайде да се поразходим, искам да подишам горски въздух, китайският квартал мирише на соев сос“, и го отвеждаше с кола извън града. Двамата прекарваха деня на открито и тичаха като деца, а през нощта той спеше като младенец и се събуждаше отново радостен и бодър.

Капитан Джон Съмърс хвърли котва в пристанището на Валпараисо на 15 март 1853 г., изтощен от пътуването и от прищевките на работодателката си, чието последно хрумване бе да докара на буксир от чилийския юг парче лед с размерите на китоловен кораб. Беше си наумила да произвежда близалки и сладоледи за продан — цените на плодовете и зеленчуците бяха паднали значително, тъй като селското стопанство в Калифорния бе започнало да се развива. За няколко години златото бе привлякло четвърт милион заселници, но благодатните дни постепенно отминаваха. Въпреки това Паулина Родригес де Санта Крус не възнамеряваше да напуска Сан Франсиско. Беше отворила непокорното си сърце за този град на безстрашни пришелци, където обществото все още не се бе разслоило. Сама надзираваше строителството на бъдещия си дом — палат на върха на хълма, от който се откриваше най-красивата гледка към залива, но очакваше четвъртото си дете и искаше да го роди във Валпараисо: там майка й и сестрите й щяха да я глезят до премала. Баща й бе получил своевременен апоплектичен удар, който скова половината му тяло и поразмекна мозъка му. Недъгавостта не промени характера на Агустин дел Валие, но насади у него страха от смъртта и, разбира се, от ада. Не е хубаво да се отправиш към отвъдното с върволица смъртни грехове зад гърба си, му бе повтарял неуморно неговият сродник, епископът. От предишния женкар и нечестивец не бе останала и следа, но не от разкаяние, а защото изнемощялото му тяло не го биваше вече за подобни волности. Всеки ден той отиваше в домашния параклис и понасяше мъжки четенето на евангелските текстове и безкрайните молитви на жена си. Тока обаче не го направи по-благ към наематели и прислуга. Агустин дел Валие продължаваше да се отнася деспотично към семейството си и към всички останали, но част от промяната у него се прояви във внезапната му и необяснима любов към Паулина, дъщерята, заминала надалеч. Вече бе забравил как я заклейми заради бягството от манастира и заради брака й с еврейската издънка, чието име все не можеше да си спомни — сред хората от неговата класа подобна фамилия не съществуваше. Писа й, наричайки я своя любимка и единствена наследница на неговата решителност и нюх към сделките, и молейки я да се завърне в родното огнище, за да прегърне клетия си баща, преди да е предал Богу дух. Старият май е много зле, вярно ли е, бе попитала с надежда Паулина в едно от писмата до сестрите си. Но той не беше толкова зле и по всяка вероятност щеше да живее още дълго и да трови живота на всички наоколо от инвалидната си количка. Така или иначе, този път на капитан Съмърс му се наложи да превози работодателката си заедно със зле възпитаната й челяд, вечно замаяните от морската болест прислужници, купищата багаж, двете млечни крави заради децата и трите кученца с панделки на ушите, като френски куртизанки, на мястото на палето, цамбурнало в открито море при първото пътуване. Плаването му се видя безкрайно, а от мисълта, че много скоро ще трябва да върне Паулина обратно в Сан Франсиско заедно с целия й цирк, веднага го втрисаше. За пръв път в дългия си живот на мореплавател капитанът се запита дали да не се оттегли от поста си и да прекара на сушата дните, които Господ му е отредил. Брат му Джереми го чакаше на кея и го отведе у дома, като извини отсъствието на Роуз с поредния й пристъп на мигрена.

— Нали знаеш, покрай рождения ден на Елайза винаги се поболява. Така и не се оправи след смъртта на момичето — додаде той.

— Точно затова искам да поговорим.

Мис Роуз осъзна голямата си обич към Елайза едва когато момичето изчезна; тогава усети колко късно идва увереността й в майчинските чувства. Обвиняваше се за годините, в които я бе обичала половинчато, между другото и безразборно — колко пъти бе забравяла за съществуването на детето, увлечена в собствените си лекомислени занимания, а когато внезапно се сетеше за него, откриваше, че е прекарало цяла седмица на двора сред кокошките. Елайза най-много приличаше на дъщерята, която мис Роуз никога нямаше да има, почти седемнадесет години тя бе нейна приятелка и другар в игрите, единственият човек на света, който я докосваше. Мис Роуз чувстваше тялото си наболяло от най-обикновена самота. Ах, как тъгуваше по дните, когато двете с малката се плискаха щастливи в ухаещата на мента и розмарин вода. Спомняше си малките и сръчни ръчички на Елайза, които миеха косата й, разтриваха врата й, заглаждаха ноктите й с парченце велур и й помагаха да се среше. Нощем стоеше будна и очакваше да чуе стъпките на детето, което ей сега ще й донесе чашката с анасонов ликьор. Как копнееше да усети отново на челото си целувката на Елайза за лека нощ. Мис Роуз престана да пише и напълно прекрати музикалните вечери, заемали преди основно място в обществените й изяви. Дори кокетството й я напусна — тя се примири, че няма да остарее красиво, както си бе мечтала: „На моята възраст от една жена се очаква главно да се държи достойно и да мирише добре“, повтаряше тя. През всичките тези години не си уши нито една нова рокля, обличаше старите, без дори да забелязва, че вече не са на мода. Салончето за шев пустееше, а сбирката от бонета и шапки избеляваше в кутиите, защото мис Роуз бе решила да излиза навън само с черно наметало, подобно на чилийките. Тя запълваше часовете си, като препрочиташе класиците и свиреше скръбни творби на пианото. Скучаеше целенасочено и методично, като вид наказание. Отсъствието на Елайза се оказа добър предлог, за да се потопи в траур за претърпените страдания и загуби през четирийсетте години на своя живот и най-вече за липсата на любов. Липса, която усещаше като трън под нокътя, постоянна болка под сурдинка. Разкайваше се, че бе отгледала детето в лъжа, питаше се защо бе измислила приказката за кошницата с чаршафче от батиста, невероятната визонова завивка и златните монети, когато истината щеше да бъде далеч по-насърчителна. Елайза имаше право да знае, че обожаваният от нея вуйчо Джон е всъщност неин баща, че самата тя и Джереми са й леля и чичо, че принадлежи към семейство Съмърс, а не е сираче, прибрано по милост. Припомняше си с ужас как бе завлякла момиченцето в онова сиропиталище, за да го сплаши. На колко ли годинки беше то тогава? На осем или на девет, съвсем дете. Ако можеше да започне отначало, би била съвършено различна майка… Най-напред щеше да я подкрепи, когато се влюби, вместо да й обявява война; ако го бе сторила, Елайза щеше да е жива и здрава, въздишаше мис Роуз, и се чувстваше виновна, че при бягството си момичето бе намерило смъртта. Трябваше да се сети за собствените си премеждия и да проумее, че при първата любов жените от тяхното семейство обезумяват. Най-печалното бе, че нямаше с кого да си продума за Елайза — мама Фресия бе изчезнала, а брат й Джереми стискаше устни и напускаше стаята, колчем му споменеше за малката. Мъката й тровеше всичко наоколо и през последните четири години в къщата витаеше тягостна мавзолейна атмосфера. Мис Роуз бе занемарила до такава степен храненето, че утоляваше глада си предимно с чай и английски бисквити. Не бе успяла да намери прилична готвачка — не беше и търсила особено старателно. Бе станала равнодушна дори към реда и чистотата; във вазите нямаше цветя, а половината растения в градината вехнеха забравени. Цели четири зими поред пъстрите завеси оставаха да висят в хола и никой не си правеше труда да ги смени в края на сезона.

Джереми не упрекваше сестра си и поглъщаше каквото и да сложеха пред него, мълчеше си дори когато ризите му бяха зле изгладени, а костюмите неизчеткани. Беше прочел, че при неомъжените жени настъпвали опасни изменения. В Англия били открили чудотворен лек срещу старомоминската неуравновесеност: прегаряли с нагорещено желязо някои местенца, но тези новости не бяха дошли още до Чили и тук подобни болежки продължаваха да се церят със светена вода. Така или иначе, въпросът беше щекотлив и не следваше да бъде засяган пред Роуз. Не му идваше на ум как да я успокои, прекалено вкоренен беше навикът да крият тайните си един от друг и да не споделят нищо. Стремеше се да я зарадва с дребни подаръци, закупени от контрабандистите по корабите, но не разбираше от жени и обикновено пристигаше с ужасни боклуци, които скоро потъваха на дъното на гардероба. Джереми не подозираше колко често сестра му се бе доближавала до него, докато той пушеше в креслото си, готова да падне в нозете му, да захлупи глава на коленете му и да изплаче мъката си, но в последния миг се бе отдръпвала уплашена — всяка дума на обич помежду им прозвучаваше като насмешка и непростима разчувстваност. Напрегната и тъжна, Роуз спазваше външно приличие по навик, с усещането, че само корсетът я държи и че свали ли го, мигом ще се разпадне на парчета. От предишната жизнерадостна и палава Роуз, от дръзките й мнения и бунтарство, от неуморната й любознателност не бе останала и следа. Тя се бе превърнала в онова, от което най-много се боеше: стара мома викторианка. „От промяната е, на тази възраст жените стават неустойчиви“, бе отсъдил аптекарят германец, и й бе предписал валериан за нервите и рибено масло за бледия тен.

Капитан Джон Съмърс повика сестра си и брат си в библиотеката, за да им съобщи новината:

— Помните ли Джейкъб Тод?

— Онзи, който ни залъгваше с приказки за мисиите в Огнена земя? — попита Джереми Съмърс.

— Същият.

— Той беше влюбен в Роуз, ако добре помня — усмихна се Джереми с мисълта, че поне не му се бе наложило да приеме за зет въпросния измамник.

— Сменил е името си. Сега се казва Джейкъб Фриймънт и работи като журналист в Сан Франсиско.

— Гледай ти! Значи е вярно, че в Съединените щати всеки мошеник може да започне наново.

— Джейкъб Тод плати достатъчно за грешката си. Струва ми се чудесно, че има страна, която предлага втора възможност.

— А честта е без значение, така ли?

— Честта не е единственото нещо на света, Джереми.

— Нима има и нещо друго?

— Какво ни интересува Джейкъб Тод? Предполагам, че не сме се събрали, за да си говорим за него, нали Джон — измърмори Роуз зад кърпичката си, напоена с ванилова есенция.

— Срещнах Джейкъб Тод-Фриймънт преди да отплавам насам. Той твърди, че е видял Елайза в Сан Франсиско.

Мис Роуз помисли, че ще припадне за пръв път в живота си. Усети как сърцето й подскочи, как вените на слепоочието й затуптяха до пръсване и как вълна от кръв нахлу в лицето й. Останала без дъх, тя не успя да промълви нито дума.

— На този човек не може да се вярва! Ти сам ни разказа за жената, която ти се заклела, че се запознала с Елайза на някакъв кораб през 1849 г. и че я е видяла как умира — изсъска Джереми Съмърс, като крачеше широко покрай библиотеката.

— Така е, но тя не беше цвете за мирисане. Носеше брошката, която лично подарих на Елайза, но може да я е откраднала и да ме е излъгала от страх. Каква причина ще има Джейкъб Фриймънт да ме лъже?

— Никаква, само дето е измамник по природа.

— Престанете, моля ви — проплака мис Роуз, след като положи огромно усилие, за да извади глас. — Единственото важно нещо е, че някой е видял Елайза, че тя не е мъртва и можем да я намерим.

— Не се заблуждавай, скъпа. Това е поредната измислица, не виждаш ли? За теб ще бъде ужасен удар, ако излезе, че всичко е лъжа — предупреди я Джереми.

Джон Съмърс им разказа с подробности за срещата на Джейкъб Фриймънт с Елайза, като не пропусна да спомене, че била облечена в мъжки дрехи, но изглеждала напълно естествено в тях и журналистът не се усъмнил нито за миг, че пред него стои момче. Добави как двамата с Фриймънт отишли в Чилийския квартал да разпитват за нея, но понеже не знаели под какво име да я търсят, никой не можал, или не пожелал, да им каже нищо. Нямало съмнение, че Елайза е отплавала за Калифорния по следите на своя любим, но очевидно нещо се е объркало и те не са се срещнали, тъй като целта на посещението й при Джейкъб Фриймънт била да пита за някакъв разбойник с подобно име.

— Трябва да е той. Хоакин Андиета е крадец. Напусна Чили, за да избяга от правосъдието — процеди Джереми Съмърс.

Беше се оказало невъзможно да скрият от него обекта на Елайзината любов. На мис Роуз й се наложи дори да признае, че често посещава майката на Хоакин Андиета с надеждата да научи някоя вест и че клетата жена, все по-бедна и по-болна, вече била напълно убедена, че синът й е мъртъв. Според нея нямало друго обяснение за продължителното му мълчание. Бе получила писмо от Калифорния, с дата от февруари 1849 г., седмица след пристигането му, в което той споделял плановете си да се отправи към златните залежи и оттеглял обещанието си да й пише на всеки петнайсет дни. Оттам насетне нито дума — Хоакин пропаднал вдън земя.

— Не ти ли се струва странно, че Джейкъб Тод е познал Елайза извън присъщата й среда, и то предрешена като мъж? — запита Джереми Съмърс. — Та той я помни като малко момиче. Колко години са минали оттогава? Поне шест или седем. Как е могъл да си представи, че Елайза е в Калифорния? Просто не може да бъде.

— Преди три години сам му разказах какво се е случило и той ми обеща да я потърси. Описах му я най-подробно, Джереми. Освен това Елайза не се бе променила особено — когато изчезна, тя все още приличаше на момиченце. Джейкъб Фриймънт я издирва доста дълго, докато не му казах, че по всяка вероятност е мъртва. Сега ми обеща отново да опита, мисли дори да наеме детектив. Надявам се да ви донеса новини при следващото пътуване.

— Защо не забравим веднъж завинаги тази история? — въздъхна Джереми.

— Защото тя ми е дъщеря, за Бога! — възкликна капитанът.

— Отивам в Калифорния да търся Елайза! — прекъсна ги мис Роуз и се изправи.

— Никъде няма да ходиш! — избухна по-големият й брат.

Но тя вече бе излязла. Новината вля струя нова кръв у мис Роуз. Тя беше напълно уверена, че ще намери осиновената си дъщеря и за пръв път от четири години насам виждаше причина, за да продължи да живее. Откри с удоволствие, че силите й са непокътнати, че са стояли свити в някое тайно ъгълче на сърцето и сега са готови да й служат както преди. Главоболието й изчезна като по чудо, тя започна да се поти и когато повика прислужниците, за да я придружат до дрешника да потърси куфарите, бузите й пламтяха от въодушевление.

През май 1853 г. Елайза прочете във вестника, че Хоакин Муриета и неговият сподвижник Джак Трите Пръста нападнали лагера на шестима мирни китайци, завързали ги за плитките и им прерязали гърлата, а после окачили главите им на едно дърво като грозд пъпеши. По пътищата вилнееха разбойници, всички в околността се чувстваха застрашени и бяха принудени да се придвижват на големи групи, въоръжени до зъби. Злосторниците посичаха американски златотърсачи, френски авантюристи, амбулантни търговци евреи и всеки самотен странник, независимо от расата му, но по правило не нападаха индианци, нито мексиканци — за тях се грижеха гринговците. Наплашени, хората залостваха врати и прозорци, мъжете будуваха със заредени мушки, а женете се криеха — никоя не искаше да попадне в ръцете на Джак Трите Пръста. Виж, за Муриета се говореше, че никога не посягал на жени и дори бил измъкнал не една девойка от лапите на закоравелите престъпници от неговата шайка. Хановете отказваха подслон на пътниците от страх да не би някой от тях да се окаже Муриета. Никой не го беше виждал с очите си и описанията си противоречаха, но статиите на Фриймънт постепенно бяха създали около разбойника романтичен ореол, който повечето читатели приемаха за истински. В Джаксън се сформира първата група доброволци, готови да тръгнат по дирите на бандата, много скоро и най-малкото селище си имаше своя дружина от отмъстители и започна небивал лов за човешки глави. Всеки, който говореше на испански, попадаше под подозрение, за няколко седмици бяха линчувани повече хора, отколкото през четирите предишни години. Достатъчно бе да продумаш на испански, за да се превърнеш в обществен враг и да си навлечеш гнева на шерифи и полицейски началници. Гаврата достигна върха си, когато бандата на Муриета, следвана по петите от хайка американски стражари, решила да кривне от пътя, за да нападне лагер на китайци. Американците пристигнали секунди по-късно и заварили неколцина мъртъвци и още толкова в предсмъртни мъки. Мълвеше се, че Хоакин Муриета се вбесявал от азиатците, защото рядко вдигали ръка да се защитят, дори да били въоръжени, а „поднебесните“ толкова се бояха от него, че изпадаха в ужас само при споменаване на името му. Най-упоритият слух беше, че престъпникът въоръжава армия и възнамерява да вдигне въстание с помощта на местни мексикански фермери, да разбунтува испаноезичното население, да изколи американците, да върне Калифорния на Мексико и да я обяви за независима република.

Притиснат от всеобщото недоволство, губернаторът подписа указ, с който упълномощаваше капитан Хари Лав и група от двайсет доброволци да заловят Хоакин Муриета в срок от три месеца. Гласувана им беше и заплата от сто и петдесет долара месечно на човек, което далеч не беше много, при положение че всеки сам трябваше да си набави кон, оръжие и провизии; въпреки всичко след по-малко от седмица дружината бе готова да потегли. Обявиха и награда от хиляда долара за главата на Хоакин Муриета. По този повод Джейкъб Фриймънт отбеляза във вестника, че след като се осъжда на смърт човек с неустановена самоличност, с недоказани престъпления, без съд и присъда, задачата на капитан Лав е равносилна на саморазправа. Елайза изпита необяснима смесица от ужас и облекчение. Тя не искаше Хоакин да бъде убит, но, от друга страна, смяташе, че тези мъже са единствените, които биха могли да го открият. Щеше й се да сложи край на неизвестността, беше се уморила да протяга ръце към сенките. Във всеки случай вероятността капитан Лав да успее, бе нищожна, при положение че толкова много смелчаци преди него се бяха провалили — Хоакин Муриета изглеждаше неуловим. Говореше се, че само сребърен куршум можел да го покоси — случвало се било да изпразнят от упор в гърдите му цели два пистолета, но ето че той продължаваше да препуска из околностите на Калаверас.

— Ако този изверг е твоят любим, по-добре никога да не го настигнеш — заяви Дао Циен, когато тя му показа изрезките от вестниците, събирани повече от година.

— Мисля, че не е той…

— Откъде знаеш?

Насън Елайза виждаше предишния си възлюбен в същия износен костюм и изнищени, но добре изпрани и изгладени ризи от времето, когато се любеха във Валпараисо. Той й се явяваше с печалното си изражение, дълбок поглед и мирис на сапун и свежа пот, хващаше я за ръката както тогава и й говореше разпалено за демокрацията. Понякога двамата лежаха върху купчината завеси в дрешника един до друг, без да се докосват, напълно облечени, а морският вятър навън караше дърветата да стенат. Но винаги, при всеки сън, върху челото на Хоакин блестеше ярка звезда.

— Какво означава това? — поиска да узнае Дао Циен.

— Лошите хора не носят светлина на челото си.

— Това е само сън, Елайза.

— Не един, а много сънища, Дао.

— Тогава не търсиш верния човек.

— Може би, но не съм си губила времето — отвърна тя, без повече обяснения.

За пръв път от четири години Елайза отново започваше да усеща тялото си, останало на заден план от мига, в който Хоакин Андиета й каза сбогом в Чили на злощастния 22 декември 1848 г. В натрапчивото си желание да го настигне, тя се бе отказала от всичко, включително от женската си същност. Боеше се, че е загубила женствеността си някъде по пътя и се е превърнала в чудато безполово създание. На няколко пъти, докато препускаше из планини и лесове, брулена от безмилостния вятър, паметта й я връщаше към съветите на мис Роуз, която се къпеше в мляко и не допускаше слънчев лъч да докосне порцелановата й кожа, но тогава не можеше да се спира на подобни разсъждения. Понасяше трудностите и мъките, защото нямаше избор. Смяташе тялото си, наред с мислите, паметта и обонянието си, за неделима част от своята природа. Преди не разбираше какво има предвид мис Роуз, когато й говори за душата, тъй като не съумяваше да я отдели от цялостната си личност, но сега вече започваше да долавя естеството й. Душата беше нещо непроменимо. Докато тялото бе свирепият звяр, който след години затишие се събуждаше неукротен и зареден с неотложни изисквания. Възкръсваше, за да й припомни пламъка на желанието, което бе вкусила за кратко в дрешника. Оттогава Елайза не бе изпитвала истинска потребност от любов или физическа наслада, сякаш тази част от нея бе потънала в дълбок сън. Отдаваше го на болката, че е била изоставена от любимия, на ужаса, че е бременна, на лутането из лабиринтите на смъртта в трюма, на покрусата от помятането. Беше изстрадала толкова много, че страхът да изпадне в подобно положение се бе оказал по-силен от порива на младостта. Мислеше, че за любовта се плаща прекалено висока цена и че като че ли е по-добре човек изобщо да я избягва, ала през последните две години, прекарани край Дао Циен, нещо вътре в нея се бе преобърнало и любовта и желанието изведнъж взеха да й се струват неизбежни. Необходимостта да се облича като мъж тегнеше на врата й като камък. Спомените я връщаха към салончето за шев, където сега мис Роуз вероятно довършваше поредната прекрасна рокля и усещаше как я залива вълна от тъга по свидните вечери от детството, по чая в пет следобед, поднесен в сервиза, който мис Роуз бе наследила от майка си, по задъханото обикаляне из корабите, за да си купуват контрабандни дрънкулки. Какво ли бе станало с мама Фресия? Виждаше я как мърмори из кухнята, пухкава, топла, с лъх на босилек, винаги с черпак в ръка и вряща тенджера на печката, като ласкава вълшебница. Изпитваше болезнена тъга по женското единомислие от миналото, напрегнато желание да се почувства отново жена. В стаята нямаше голямо огледало, за да види женското същество, което напираше да се наложи. Мечтаеше да се огледа гола. Понякога сутрин се будеше разтърсена от шеметни сънища, където върху образа на звездочелия Хоакин Андиета се наслагваха други видения, породени от еротичните книги, които преди четеше на глас за гълъбиците на Трошикокали. Тогава го бе правила със забележително безразличие, тъй като описанията не извикваха нищо у нея, но ето че сега нахлуваха в съня й, за да я измъчват като похотливи призраци. Сама в красивата си стая с китайски мебели, Елайза започваше да се изследва очарована още с процежданото на първите утринни лъчи през прозореца. Събличаше пижамата и оглеждаше с любопитство частите от тялото си, които успяваше да зърне, а останалите обхождаше пипнешком, както преди години, във времената, когато откриваше любовта. Установяваше, че не се е променила особено. Беше по-слаба, но в същото време видимо по-силна. Ръцете й бяха загорели от слънцето и работата, но всичко останало бе светло и гладко, каквото го помнеше. Струваше й се изумително, че макар и толкова дълго притискани от пояса, гърдите й бяха останали същите — малки и твърди, със зърна като нахут. Тя разпускаше плитки — не се бе подстригвала от четири месеца, — събираше ги на гъста опашка на тила, затваряше очи, разклащаше глава и се наслаждаваше на чувството за тежест и плът, сякаш косата й беше жива. Колко странна й изглеждаше тази почти непозната жена с добре очертани бедра и ханш, с тънка талия, къдрав и жилав мъх на пубиса, твърде различен от правите и гъвкави коси на главата. Вдигаше едната си ръка, за да премери дължината й, да прецени формата й, да огледа отдалече ноктите си, а с другата опипваше хълбока, релефа на ребрата, вдлъбнатината на мишницата, очертанията на целия крайник. Спираше на най-чувствителните точки на китката и сгъвката на лакътя, като се питаше дали и Дао го е гъдел на същите места. Докосваше коси, рисуваше ушите си, дъгата на веждите и линията на устните, обхождаше с пръст устата отвътре, а после го поставяше върху зърната на гърдите, които щръкваха при допира с топлата слюнка. Прокарваше плътно ръце по бедрата, за да запамети формата им, а после по-нежно, за да усети гладката кожа. Сядаше на леглото и се опипваше от стъпалата до слабините, изненадана от почти незабележимия златист мъх по краката си. Разтваряше бедра и докосваше тайнствената цепнатина на вагината, нежна и влажна, търсеше издутината на клитора, средоточие на желания и смут, а докоснеше ли я, пред нея на мига изникваше образа на Дао Циен. Не Хоакин Андиета, чието лице едва си спомняше, а верният й приятел идваше да подхрани трескавото й въображение с неустоима смесица от пламенни прегръдки, нежни ласки и споделен смях. Накрая подушваше ръце, възхитена от силния дъх на сол и зрели плодове, който тялото й излъчваше.

Три дни след като губернаторът обяви цена за главата на Хоакин Муриета, в пристанището на Сан Франсиско хвърли котва параходът „Нордърнър“ с двеста седемдесет и пет чувала писма и Лола Монтес на борда. Това бе най-известната куртизанка в Европа, но нито Дао Циен, нито Елайза бяха чували името й. Двамата се намираха по случайност на кея — бяха отишли да приберат пратката с китайски лекарства, които им носеше от Шанхай един от моряците. Отначало решиха, че причината за карнавалната олелия е пощата — никога не бе пристигал толкова изобилен товар, — но празничната заря ги извади от заблуждение. От града, навикнал на всякакъв род чудеса, се бе стекла тълпа от мъже, любопитни да зърнат несравнимата Лола Монтес, която пристигаше откъм Панамския провлак, предшествана от фанфарите на славата си. Неколцина щастливци я свалиха на ръце от кораба с почести, достойни за кралица. И точно такова беше поведението на прочутата амазонка, докато приемаше възторжените възгласи на почитателите си. Шумотевицата изненада Елайза и Дао Циен, защото те нямаха представа коя е красавицата, но околните бързо ги осведомиха: незаконородена ирландка с най-обикновено потекло, която се представяше за благородна балерина и испанска актриса. В танците беше по-тромава и от гъска, а артистичността й се свеждаше до прекомерна суета, но името й предизвикваше разюздани видения на велики съблазнителки от Далила до Клеопатра. Точно затова пощурялото множество се стичаше да я приветства. Мъжете идваха не заради таланта й, а за да се уверят с очите си в страховитата й проклетия, в легендарната й хубост и необуздан нрав. Безочието и дързостта бяха единствената й дарба, но очевидно беше напълно достатъчна, за да пълни тя театрите, да харчи колкото цяла войска, да трупа накити и обожатели и да си позволява епични гневни изблици. Бе обявила война на йезуитите, бяха я изгонили от няколко града, но върховният й подвиг бе разбитото кралско сърце. Лудвиг I Баварски бил добър, благоразумен и пестелив човек цели шейсет години, докато Лола Монтес не се изпречила на пътя му и с няколко смъртоносни завъртания не го превърнала в кукла на конци. Монархът загубил ума, здравето и честта си, а тя опразнила хазната на малкото му кралство. Влюбеният Лудвиг й дал всичко, което пожелала, включително титлата графиня, но не успял да накара поданиците си да я харесат. Ужасните обноски и невижданите прищевки на дамата будели ненавист у гражданите на Мюнхен и накрая те се изсипали на улицата и поискали изгората на краля да бъде прогонена. Вместо да подвие опашка, Лола посрещнала тълпата с камшик в ръка и ако не били верните й слуги да я напъхат насила в каретата и да я закарат до границата, хората щели да я разкъсат. Обезумял от отчаяние, Лудвиг I се отказал от престола, готов да я последва в изгнанието, ала без корона, власт и банкова сметка господинът не струвал вече пукната пара и красавицата просто му обърнала гръб.

— С една дума, лошото име е единственото й достойнство — отсъди Дао Циен.

Неколцина ирландци разпрегнаха конете от каретата на Лола, заеха мястото им и я докараха до хотела по посипаните с цветя улици. Славното шествие мина досами Елайза и Дао Циен.

— Само това липсваше в тази страна на безумци — въздъхна китаецът, без да удостои с повторен поглед хубавицата. Развеселена и очарована, Елайза последва карнавалното шествие няколко пресечки по-нататък, а край нея трещяха ракети и изстрели във въздуха. Лола Монтес държеше шапката си в ръка, черната й коса бе сресана на път по средата, къдриците покриваха ушите й, а смаяните й очи бяха с цвят на нощна синева; беше облечена с пола от лилаво кадифе, блуза с дантели около врата и по маншетите, и къс, пошит с мъниста, бикоборски жакет. Държеше се насмешливо и предизвикателно, с пълното съзнание, че въплъщава най-първичните желания и тайни на мъжете и олицетворява онова, от което най-силно се бояха блюстителите на добродетелните нрави; тя беше порочен кумир и тази роля безкрайно много й харесваше. В изблик на въодушевление някой хвърли шепа златен прах, който полепна по косите и дрехите на Лола и тя сякаш засия. Победоносният и дързък вид на младата куртизанка разтърси Елайза. Както все по-често напоследък, тя си спомни за мис Роуз и отново почувства как я залива вълна от състрадание и нежност. Представи си я здраво стегната в корсета, с изопнат гръб и пристисната талия, да се поти под петте си фусти: „Сядай с прибрани крака, ходи изправена, не бързай, говори тихо, усмихвай се, не криви лице, за да не се набръчкаш, мълчи си и давай вид, че ти е интересно — на мъжете им е приятно жените да ги слушат“. Мис Роуз, винаги отзивчива и ухаеща на ванилия… Припомни си я обаче и във ваната, едва закрита от мократа риза, с блеснали от смеха очи и разрошени коси, поруменяла, освободена и доволна, да й шепне на ухото: „Една жена може да направи каквото поиска, Елайза, стига да го прави прикрито“. А ето че Лола Монтес изобщо не се прикриваше, беше преминала през повече премеждия и от най-смелия златотърсач, и то със самочувствието на жена, здраво стъпила на земята. Тази вечер Елайза се прибра умислена в стаята си и скришом, сякаш вършеше грях, открехна куфара с роклите. Когато за пръв път тръгна по следите на своя любим, остави багажа си в Сакраменто, но Дао Циен го бе запазил с мисълта, че един ден може да послужи. Когато Елайза отвори капака, нещо изпадна на пода и тя с изненада видя, че това е перлената огърлица, с която бе платила на Дао Циен, за да я качи на кораба. Дълго стоя развълнувана с гердана в ръка. После изтупа роклите и ги подреди върху леглото — бяха измачкани и миришеха на изба. На следващия ден ги занесе в най-добрата перачница на Китайския квартал.

— Ще напиша писмо на мис Роуз, Дао — обяви тя.

— Защо?

— Тя ми е като майка. Щом аз я обичам толкова, вероятно и тя ме обича по същия начин. Минаха четири години без никаква вест и сигурно си мисли, че съм мъртва.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, но това е невъзможно. Ще й пиша само за да я успокоя, но би било чудесно, ако можеше да ми отговори. Да й дам ли нашия адрес?

— Нима искаш семейството ти да те намери… — запита той с пресекнал глас.

Елайза се втренчи в мъжа пред себе си и изведнъж разбра, че никога не е изпитвала толкова голяма близост към някого на този свят, както в този миг към Дао Циен. Почувства китаеца в кръвта си с такава древна и свирена увереност, че се изуми колко време е прекарала край него, без да забележи. Дао й липсваше, макар да го виждаше всеки ден. Мъчно й беше за безгрижните времена, когато бяха добри приятели и всичко изглеждаше по-лесно, но и не желаеше да се върне назад. Сега между тях имаше нещо недоизказано, нещо много по-сложно и обаятелно от старата им дружба.

Роклите и фустите й се бяха върнали от пералнята и лежаха на леглото, увити в хартия. Елайза отвори куфара и извади белите чорапи и ботинките, но остави корсета. Усмихна се при мисълта, че никога не се бе обличала като млада дама, без чужда помощ, после надяна фустите и изпробва една по една роклите, за да избере най-подходящата за случая. Чувстваше се чужденка в тези дрехи, оплете се в панделките, дантелите и копчетата, нужни й бяха няколко минути, за да закопчае ботинките и да запази равновесие под толкова пластове дантели, но с всяка нова вещ, превъзмогваше колебанията и се убеждаваше в желанието си да бъде отново жена. Мама Фресия я предупреждавате за опасностите на женствеността: „Тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб каквото си ще“, мърмореше тя, но тази угроза вече не плашеше Елайза.

Дао Циен тъкмо бе свършил последния преглед за деня. Стоеше по риза, без жилетката и вратовръзката, които неизменно носеше от уважение към пациентите си, следвайки съветите на учителя си по иглотерапия. Потеше се, защото слънцето още не залязваше, а това бе един от малкото горещи юлски дни, и си мислеше, че едва ли някога ще свикне с приумиците на времето в Сан Франсиско, където лятото приличаше на зима. Сутрин осъмваха с ярко слънце, но няколко часа по-късно през „Голдън гейт“ нахлуваше гъста мъгла или духваше морският вятър. Когато Елайза влезе, Дао поставяше иглите в спирт и подреждаше шишенцата с лекарства. Помощникът му си бе тръгнал, през тези дни не се грижеха за нито една sing song girl, така че двамата бяха сами в къщата.

— Искам да ти покажа нещо, Дао — каза тя.

Той вдигна поглед и от смайване изтърва шишето, което държеше. Елайза се бе пременила в изискана тъмна рокля, с бяла дантела около врата. Само два пъти я беше виждал в женски дрехи, когато се запознаха във Валпараисо, но не бе забравил как изглеждаше тогава.

— Харесвам ли ти?

— Ти винаги ми харесваш — усмихна се той и свали очилата, за да й се полюбува отдалеч.

— Това е неделната ми рокля. Облякох я, защото искам да се снимам. Вземи, това е за теб — подаде му тя малка торбичка.

— Какво има вътре?

— Спестяванията ми… За да купиш още едно момиче, Дао. Мислех да тръгна да търся Хоакин това лято, но няма да го направя. Вече знам, че никога няма да го открия.

— Изглежда, всички търсим едно, а откриваме друго.

— Ти какво търсеше?

— Знания, мъдрост, вече не помня. В замяна на това намерих sing song girls и ти видя в какво се забърках.

— Господи, у този човек няма и капка романтика! Поне от любезност да беше казал, че си срещнал мен.

— Щях да те срещна при всички случаи, така сме били орисани.

— Не започвай с приказките за прераждането…

— Защо не? При всяко прераждане, откриваме себе си, докато не изчистим кармата си.

— Звучи много страшно! Така или иначе, няма да се върна в Чили, но няма и да се крия повече, Дао. Сега искам да бъда аз.

— Винаги си била ти.

— Моят живот е тук. С една дума, ако искаш да ти помагам…

— А Хоакин Андиета?

— Може би звездата на челото означава, че е мъртъв. Представяш ли си? Предприела съм напразно това ужасяващо пътуване.

— Нищо не е напразно в нашия живот, Елайза. Човек просто си върви, без да стига доникъде.

— Пътят, който изминахме заедно не беше никак лош. Ела с мен, ще се снимам и ще пратя портрета на мис Роуз.

— Може ли един и за мен?

Хванати за ръка, те отидоха пеш до площад „Юниън“, където имаше няколко фотографски ателиета, и избраха най-лъскавото. На витрината бе изложена поредица от снимки на златотърсачи от 49 г.: младеж със светла брада и решителен вид, с кирка и лопата в ръце; група рудокопачи по ризи, втренчени в камерата със сериозно изражение, китайци на брега на някаква река; индианци, промиващи злато в тънките си ракитени кошове, семейства заселници, застанали пред покритите си с платнища каруци. Дагеротипите бяха последният вик на модата — те бяха връзката с далечните роднини, доказателство за преживяната златна одисея. Говореше се, че в градовете на Изток мнозина мъже се снимали с миньорски сечива, без да са стъпвали в Калифорния. Елайза бе убедена, че фотографията, това невероятно изобретение, ще измести напълно художниците, които рядко успяваха да постигнат прилика.

— Мис Роуз има портрет с три ръце, Дао. Дело на прочут майстор, но не помня името му.

— С три ръце ли?

— Е, художникът я нарисувал с две, но тя си добавила третата. Брат й Джереми припада, като види портрета.

Елайза си бе наумила да постави снимката в тънка позлатена метална рамка върху червено кадифе за бюрото на мис Роуз. Носеше и писмата на Хоакин Андиета, за да ги увековечи, преди да ги унищожи. Претъпкано с декори, ателието наподобяваше малък театър: имаше завеси с цветни беседки и езерца с чапли, картонени гръцки колони, гирлянди от рози и дори препарирана мечка. Фотографът се оказа припряно човече, което говореше със заекване и подскачаше като жаба, докато подбираше необходимото. След като уточниха подробностите, той постави Елайза пред някаква маса, с любовните писма в ръка, и намести зад гърба й желязна рамка, с подпора за врата — доста подобна на онази, която мис Роуз й поставяше при уроците по пиано.

— Слагам ви я, за да не мръднете. Гледайте право в апарата и не дишайте.

Човечето изчезна зад черен парцал и след секунда Елайза бе заслепена от бяла светкавица, а от миризмата на опърлено се разкиха. За втория портрет остави писмата настрана и помоли Дао Циен да й помогне да си сложи перлената огърлица.

На следващия ден Дао Циен излезе много рано да си купи вестник, както правеше винаги преди да отвори кабинета, и видя заглавията в шест колони: бяха застреляли Хоакин Муриета. Върна се у дома, притиснал вестника към гърдите си, като се питаше как да съобщи на Елайза и как ще приеме тя вестта.

На 24 юли призори, след тримесечно препускане напосоки и слепешком из Калифорния, капитан Хари Лав и двайсетте му наемници се озовали в долината Туларе. Вече им било дошло до гуша да преследват призраци и да тичат по измамни следи, знойният пек и комарите ги били изнервили до крайност и всички започвали да се гледат с омраза. Да яздиш нахалост три месеца през лятото из безводните хълмища, под безмилостното слънце, беше прекалено голяма жертва за получената нищожна заплата. По селата бяха забелязали обяви: „Хиляда долара награда за главата на разбойника“, на някои от които отдолу било надраскано: „А аз давам пет хиляди“ с подпис „Хоакин Муриета“. Хората им се подигравали, а до крайния срок оставали едва три дни, но ако се върнели с празни ръце, нямало да видят и цент от хилядата долара на губернатора. Но това бил, изглежда, щастливият им ден, защото, почти изгубили надежда, те ненадейно се натъкнали на седмина мексиканци, спрели под някакви дървета.

По-късно капитанът щеше да разказва, че дрехите и снаряжението им били прекалено скъпи, а конете от сой — още един повод за съмнение, — поради което той се приближил към тях и настоял да се представят. Вместо да се подчинят, заподозрените се втурнали към конете си, но преди да успеят да наскачат по седлата, хората на Лав ги обкръжили. Единственият, който с олимпийско спокойствие стигнал до коня си, без да обръща внимание на нападателите, сякаш не е чул предупреждението, имал вид на техен командир. Носел само нож, затъкнат в колана, останалите му оръжия висели на седлото, но той дори не посегнал към тях, защото капитанът насочил пистолет към челото му. По-късно Лав щеше да напише в доклада си, че останалите мъже от шайката, които наблюдавали зорко събитията от няколко крачки, готови да се притекат на помощ на своя водач при най-малката небрежност от страна на охранителите, изведнъж направили отчаян опит да побегнат, вероятно с намерението да отвлекат вниманието на преследвачите си, а в това време командирът им се метнал с невероятен скок на буйния си жребец, поваляйки всички пред себе си. Ала не стигнал много далеч — изстрел от пушка улучил животното и то се строполило на земята с обляна в кръв муцуна. Тогава ездачът, който по думите на капитан Лав, не бил друг, а самият Хоакин Муриета, се спуснал да бяга като елен и не им оставал друг изход, освен да изпразнят револверите си в гърдите на злодея.

— Не стреляйте повече, свършихте си работата — изрекъл той, преди да рухне, покосен от смъртта.

Това бе драматичната история, поместена в печата, но нито един от разбойниците не бе останал жив, за да разкаже какво точно се бе случило. Безстрашният капитан Хари Лав отрязал с един замах главата на предполагаемия Муриета. Някой забелязал недъгавата ръка на друга от жертвите и на часа решили, че става дума за Джак Трите Пръста, поради което обезглавили и него, а за всеки случай отсекли и сакатата ръка. Двадесетте отмъстители препуснали в галоп към близкото селище, което се намирало само на няколко мили, но поради адската горещина надупчената от куршумите глава на Джак Трите Пръста започнала да се разпада, и те я захвърлили край пътя. Преследван от мухите и зловонието, капитан Хари Лав си дал сметка, че се налага да съхрани останките, иначе нямало да стигне до Сан Франсиско, за да си получи заслужената награда, поради което ги напъхал в две стъкленици с джин. Капитанът бе посрещнат като герой — най-сетне някой бе избавил Калифорния от най-страшния злосторник в нейната история. Нещата обаче не са съвсем ясни, цялата работа намирисва на заговор, изтъкваше Джейкъб Фриймънт. Първо никой не можеше да докаже, че събитията са се развили точно по начина, по който ги описваха Хари Лав и хората му; не беше ли твърде подозрително да се натъкнат на мексиканците след тримесечно безплодно кръстосване в най-удобния за капитана час? Нямаше и кой да разпознае Хоакин Муриета: самият журналист бе ходил да види главата, но не бе успял да установи дали наистина принадлежи на разбойника, когото той познавал лично, макар да признаваше, че имало известна прилика.

Няколко седмици тленните останки на предполагаемия Хоакин Муриета и ръката на омразния му съучастник Джак Трите Пръста стояха изложени в Сам Франсиско, преди да ги понесат на победоносно шествие из цяла Калифорния. Опашката от любопитни обикаляше квартала и не остана човек, който да не е видял отблизо злокобната плячка. Елайза бе сред първите, които отидоха. Дао Циен я придружи, защото не искаше да я остави сама в подобно изпитание, въпреки че тя бе приела новината със смайващо спокойствие. След безконечно чакане под палещото слънце редът им най-сетне дойде и те влязоха в сградата. Елайза се вкопчи в ръката на Дао Циен и пристъпи решително, без да мисли за реката от пот, която струеше по дрехите й, и за разтрепераното си до мозъка на костите тяло. Озоваха се в мрачна зала, осветявана единствено от мъждукащите пламъци на жълтеникави свещи с дъх на смърт. По стените се стелеше черен креп, а в ъгъла набеден пианист с мъки сглобяваше погребалните акорди, по-скоро с примирение, отколкото с искрено чувство. Върху маса, покрита също с траурни дипли като катафалка, светлееха две стъкленици. Елайза замижа и се остави на Дао Циен да я води, убедена, че барабанните удари на сърцето й заглушават звуците на пианото. Спряха, тя усети натиска от ръката на приятеля си върху своята, пое дълбоко въздух и отвори очи. Остана загледана в главата няколко секунди, след което позволи да бъде повлечена навън.

— Той ли беше? — запита Дао Циен.

— Вече съм свободна… — отвърна тя, здраво стиснала ръката му.