Дъщерята на разбойника

11

Когато Лизи най-накрая се приготви да си легне, от огъня в камината й отдавна бяха останали само догарящи въгленчета. Макар стаята да бе приятно топла, тя зъзнеше под тежкия шал, който бе наметнала на раменете си.

Въпреки неприятното усещане на Лизи все още не й се искаше да духне свещите и да си легне. Не й беше и до четене, макар да бе свикнала да се развлича с някоя книга през дългите самотни нощи, когато сънят бягаше от нея.

Беше дала на Карлтън своя Робинзон Крузо, но една нова книга я чакаше на нощната масичка. Преди два дни я бе получила от един търговец на книги в Йорк, който задоволяваше повечето от литературните й увлечения. Подвързията блестеше под светлината на свещта, изкусително обещание за скритите в книгата нови светове, така различни от света на Лизи. Истински и безпристрастен дневник за едно пътуване в южните морета и около света, така гласеше заглавието й, толкова банално, сякаш подобни пътешествия се предприемаха едва ли не всеки ден. За някои хора това сигурно беше така.

„Тъй като познавам вашето пристрастие към приключенските повествования“, пишеше в придружителното писмо на търговеца, „изпращам Ви този нов том, който, вярвам, е точно такова произведение, което със сигурност ще привлече вниманието Ви. То представлява подробен разказ за неотдавнашното пътуване около света на хубавия кораб Центурион под командването на капитан Джордж Ансън. Вярвам, че ще намерите книгата интригуваща, също както останалите томове, които съм имал честта да осигуря за Вас в миналите години.“

Старият търговец беше достатъчно добре осведомен за нейната страст към книгите, описващи приключения и пътешествия — досега тя бе купила доста такива книги от него. Но само той го знаеше. Дори дядо й не разбра какви книги събира и чете внучката му. За него бе важно Лизи да си гледа работата и уроците, иначе не й държеше сметка за похарчените за книги шилинги и пенита, не повече, отколкото, ако ги беше давала за копринена панделка, за хубав шал или нови обувки.

Книгите предлагаха един нов свят извън тесните граници на нейния собствен живот, свят, в който тя можеше да избяга, когато беше уморена, самотна или изгубена. Лизи с никого не бе споделила мечтите си някой ден да напусне хана и Йоркшир, да види какво има отвъд тресавищата, отвъд бреговете на самата Англия. Само че за какво в крайна сметка? Майка й бе мечтала за приключения и вълнения, а ето какво й бяха стрували тези мечти.

От мига, когато дядо й, й бе разкрил истината за нейните родители, Лизи се бе заклела никога да не допуска подобни романтични фантазии да попречат на работата и на живота й. Но колкото и да се опитваше, не можеше съвсем да изпъди от главата си тези мечти. Те като че ли бяха дотолкова част от нея, колкото черната й коса и сините очи, и също толкова малко можеше да се отърве от тях.

Сега бе подслонила беглец, човек от далечния Нов свят, за който толкова много бе чела, и изведнъж изпита страх. Страх от него. Страх от отмъщението на Ламбер, защото го е измамила. Страх от това, което можеше да направи лорд Малоран.

Но най-много се страхуваше от самата себе си и от копнежите, които присъствието на Джон Карлтън бе събудило в нея.

При тази мисъл Лизи се сви още повече в креслото със странични облегалки за главата. Подви крака, придърпа нощницата, застъпи я и дълбоко замислена се втренчи с невиждащ поглед в догарящия огън.

Джон не може да определи какво точно го е събудило. Остана неподвижен за миг, заслушан в тишината. Спомените за сладострастните, ухаещи на лавандула, сънища лепнеха по него като паяжини, притъпявайки сетивата му.

Когато не чу нищо да помръдва, той предпазливо избута завивките, изправи се и видя една жена, седнала на леглото до краката му.

Джон премига и се изправи още повече.

— Лизи?

В мига, когато отвори уста, той знаеше, че това не е Лизи. Призрачната жена, седнала до краката му, ужасно приличаше на нея, но беше обкръжена от бяло сияние, а то решително не се дължеше на слабата лунна светлина, която се процеждаше в стаята.

Нещо повече, той виждаше отсрещната стена през нея. Решително не е Лизи.

— Не съм Лизи — каза привидението. — Аз съм Бес.

— Бес? — изрече Джон и се почуди дали е прозвучал толкова глупаво, колкото се чувстваше.

— Майката на Лизи.

— Майката на… А… Да, наистина.

Навярно е от виното, което беше изпил преди лягане. Без съмнение лоша реколта. Това трябва да е.

Джон седна още по-изправен, потърка очи и погледна пак. Бес пак седеше в долния край на леглото и той пак виждаше стената през нея.

— Ще ви бъда много задължена, ако ми обърнете внимание! Искам да поговоря с вас и понеже Оливър излезе за малко…

— Оливър?

Явно студеното месо е било развалено и му е разстроило храносмилането. Никога не може да мисли добре, когато стомахът му не работи както трябва.

— Оливър Хардуик. Моят… бащата на Лизи.

— О!

Лицето й просия в усмивка.

— Аз не ви се привиждам, нали знаете?

— Не ми се привиждате? — Джон присви очи, опитвайки се да фокусира това странно същество. Не успя. — Сигурна ли сте, че не е от виното?

— Разбира се, че не е! В „Крал Джордж“ никога не се е продавало лошо вино и няма да се продава!

Тя се размърда ядосано, изпърха и се наежи като капризна кокошка.

— Не исках да кажа… Тоест, нямах намерение да ви обиждам виното, нали знаете. Просто… Ами… — Джон си пое дълбоко дъх. — Бес, нали?

Той виждаше през майката на Лизи?

— Помислих… Тоест, узнах, че вие сте… Ами…

— Мъртва?

Джон кимна.

— Така е, мъртва съм. Умрях преди почти двадесет и пет години.

— О! — Джон продължи да кима. Нищо друго не можеше да направи. — Точно това имах предвид. Просто исках да се уверя, нали разбирате. Не искам да бъда груб или…

— Би трябвало да се опитате да не бъдете глупав — каза кисело привидението.

— Точно така. — Той престана да кима и започна да се опитва да мисли. — Казахте, че Оливър е… излязъл?

Сега беше ред на Бес да кимне.

— Да, само за няколко часа. Започва да не го свърта на едно място, когато се заседи дълго време тук, нали разбирате, затова от време на време взема Вълшебника и препуска насам-натам из тресавищата.

— А съседите… мм… не възразяват ли?

— О, не! По-скоро им харесва. Да има за какво да си говорят после. — Този път усмивката й беше малко самодоволна. — Нищо по-добро от една романтична легенда и два призрака, за да стане мястото по-изискано, нали така?

— Нима?

— Добре е и за бизнеса. — Тя се наведе към него и поверително сниши глас: — Само не казвайте на Лизи. Тя мисли, че е заради бирата й.

Джон усети как собствените му пера се наежват в защита на Лизи.

— Бирата е много хубава.

— Разбира се, че е. „Крал Джордж“ винаги се е гордял с качеството на бирата си вече над двеста години. И с виното си — прибави тя мрачно. — Но не за това…

Джон внимателно смени темата.

— Вие не излизате ли с него? С Оливър, искам да кажа?

— О, не. — Бес отклони въпроса. — Не мога да напускам хана. Е, хана, двора и конюшнята.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Но не затова съм дошла да говоря с вас сега. — Тя пак се размърда, приглади полите си и хвърли неодобрителен поглед на следите от стъпки по прашния под.

Ако беше възможно да се каже, че призраците имат гърло, Джон би се заклел, че тя в момента прочиства своето. Започна да му става ясно.

Бес беше призрак от двадесет и пет години… и беше нервна! Джон щеше да се усмихне, но набързо взе да кашля.

— Значи, за какво сте дошла тази вечер?

— Аз… ами… — тя вече окончателно прочисти гърлото си, — помислих, че би трябвало да знаете, че ви одобрявам, дори ако Оливър не ви одобрява.

Джон премига.

— Благодаря ви.

— Вие сте добре дошъл тук.

— Защо Оливър не ме одобрява?

— Той не одобрява никой мъж, който се интересува от Лизи. Фактически през последните десетина години само прогонваше всеки приличен кандидат, дори само да я беше погледнал малко по-така.

— Той ги е прогонвал? Идеята не е лоша, но… — Джон изведнъж млъкна, присвивайки очи във внезапно подозрение. — Оливър изля виното върху панталоните ми, нали?

Бес кимна.

— Той не одобряваше начина, по който гледахте Лизи.

— Ами лейтенантът и чашата му с бира?

Тя пак кимна.

— И лейтенантът. Оливър по принцип не обича червените куртки. Съвсем разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата. Особено щом Ламбер се опита да я притисне в ъгъла и да я целуне още първия път, когато я видя… ами да!

— Ламбер? Я целунал? Лизи? Как смее тоя сипаничав…

Джон бе изскочил наполовина от леглото, когато се досети, че не е облякъл нощница… или нещо подобно.

Моментално прибра крака в леглото и придърпа завивките.

Бес се изкиска.

— Добре, добре. Виждала съм гол мъж и преди, нали разбирате. — Тя наведе глава на една страна и пусна дяволски предизвикателна усмивка. — Фактически и вас съм ви виждала преди. Гол, искам да кажа.

— Виждали сте… — Джон придърпа чаршафите още по-нагоре. Бузите му пламнаха. — Искате да кажете, че сте се вмъквали в стаята ми…

— По-рано това беше моята стая!

— … без да чукате? Да не сте ме шпионирали?

— В известен смисъл. Трябваше да бъда сигурна, че сте най-подходящият мъж за моята Лизи, нали?

— По дяволите! Аз си плащам за престоя в този хан, не съм някаква местна свиня, дошла да се лигави с някого!

— Тъй като Лизи все още не е получила и медно петаче от вас, не може да се каже, че си плащате за престоя. А ако не се интересувате от Лизи… Само мога да кажа, че ако е така, би трябвало да си държите мислите извън панталоните и да ги насочите към друга неща!

— Какво ви кара да мислите…

— Всеки глупак може да види, че се интересувате от нея. — Тя се наведе към него и заговорнически му намигна. — Особено щом си имате такъв солиден багаж в панталоните!

— Солиден багаж! — Джон стисна още по-здраво чаршафите и се отмести още по-назад, притискайки гръб към възглавниците. — Винаги ли сте била толкова дяволски безцеремонна?

Бес се усмихна със задоволство.

— По-скоро бих казала почтена. Освен това всяка майка е длъжна да се интересува от това, което интересува дъщеря й.

— Колко… майчинско от ваша страна.

— Хайде, хайде. Сарказмът не е най-силната ви страна, както и на Лизи.

— Вие и Оливър сте били тук през цялото време, нали? — запита той. — Подслушвали сте всичко, което сме говорили с Лизи.

— Разбира се. Къде другаде да бъдем?

— В кухнята например. Или да проверявате избата.

— А вие с Лизи тук, в моята спалня? Само двамата? Не и щом това засяга Оливър!

Джон изхъмка и се намръщи. Някаква мисъл упорито се връщаше в главата му. Беше пропуснал нещо в думите й…

— Чакайте малко! Казахте, че Лизи… че се интересувате… че тя се интересува…

Той млъкна объркан. Бузите му пламтяха.

Що се отнася до обекта, който Лизи и майка й намираха толкова интересен, той проявяваше извънмерна готовност… е, не чак извънмерна, той много се гордееше с това, обаче…

— Разбирате какво искам да кажа, нали? — Закачливата бръчица в ъгъла на устата й пак се появи. — Ясно е, че всяка жена се интересува от тези неща. С какъвто аршин мериш, с такъв ще ти мерят, нали разбирате?

Джон се вкопчи още по-силно в чаршафите, просто за да бъде сигурен, че няма да му се изплъзнат и се опита да си възвърне изгубеното достойнство.

— Ако искате да ми кажете нещо определено, госпожо, ще бъда щастлив да го чуя.

— Шшт — каза Бес. — Много сте нетърпелив! — Бръчицата в ъгъла на устата й стана по-дълбока.

Той изстена разочаровано.

— Е, добре, де, добре.

Тя се настани по-удобно на мястото си в долния край на леглото, погледна го право в очите и каза:

— Лизи е започнала да се влюбва във вас.

Странно защо, но сърцето му заби двойно по-бързо.

Джон преглътна, опитвайки се да отпуши внезапно свитото си гърло.

— Влюбва се? В мене?

Бес кимна.

— Във вас, въпреки че не го съзнава. И вие се влюбвате в нея, независимо дали си го признавате, или не.

— Аз… — Джон преглътна останалите думи и те се струпаха в гърлото му.

Любов? Лизи? Може би съблазън? Със сигурност съблазън. Но… любов?

— Вие — каза твърдо Бес. — Няма две мнения. Сигурна съм и вие също го знаете.

Влюбен. Джон изпусна дъха, който така дълго бе задържал, а възраженията, надигнали се в гърлото му, излязоха заедно с него и изчезнаха в хладния нощен въздух.

Той беше влюбен в Лизи.

Тези думи бяха необикновено истинни, сякаш му бе необходимо само да ги чуе, за да се увери колко верни са те всъщност.

Но докато се наслаждаваше на тази мисъл, разумната част от него — онази, която знаеше, че няма призраци и че хората не се влюбват току-така, за един миг, и че влюбването може да му докара наяве много повече неприятности, отколкото шайка побеснели червени куртки — не искаше толкова лесно да се предаде.

— Не може да се влюбиш — той щракна с пръсти, — ей така. Това е… нелепо!

Бес го загледа и това трая един дълъг, дълъг миг. После литна от долния край на леглото, кацна до прозореца и се вгледа навън.

Хладен ветрец облъхна голите му рамене и го накара да потрепери.

— За пръв път видях Оливър от този прозорец. — Тя погледна към Джон, за да се увери дали я слуша. Слушаше я. — Един ден той влезе в двора на хана толкова горд и дързък, и толкова… жив! Погледна нагоре и ме видя, и се усмихна с оная негова дяволска усмивка.

И също като дъщеря си, тя докосна стъклото, което я разделяше от нощта навън.

— Влюбих се в него така, както си стоях на прозореца и го гледах. Просто така.

Опита се да щракне с пръсти, но с жеста не се чу никакъв звук. За миг тя застина, гледайки прозрачните си сребристи пръсти. После сви рамене и отпусна ръка.

— Още го обичам — каза тя. — Винаги ще го обичам, независимо от всичко.

Думите като че ли увиснаха в студения неподвижен въздух.

— Баща ми се влюбил, когато бил много млад — изрече Джон най-накрая, когато му се стори, че тя е казала всичко, каквото е имала да каже. — Тя родила извънбрачно дете и после се обесила. Той избягал от Англия и вече никога не се завърна тук.

— Това е трагедия, разбира се, но…

— Ако се бяха замислили в какво се забъркват, ако бяха преценили рисковете, които поемат, всички тези неща никога нямаше да се случат.

— Няма как да го знаете.

— Баща ми вярваше, че е така.

— И съжаляваше ли, че се е влюбил? Или само за това, че е платил твърде висока цена за любовта си?

Джон отвори уста да отговори, но я затвори, преди да бе изрекъл и една дума. Този въпрос никога не бе му хрумвал.

Бес сви вежди, после литна и се настани на края на леглото до него.

— Родих дъщеря от любов — каза тя. — Дъщеря, която обичах заради самата нея дори повече, отколкото мъжа, който я бе създал, макар да не мисля, че тя вярва в това. Бих дала живота си, за да я направя щастлива, ако можех. За нещастие дадох живота си за баща й преди много години. Но поне мога да й помогна да намери мечтата на сърцето си, също както аз намерих моята.

Тя седеше там загледана кой знае къде, после вдигна тежката плитка, която се виеше по рамото й и падаше на гърдите.

— Някога имах черна коса, също като на Лизи.

Тя пусна плитката.

Джон мълчеше, не смееше да проговори, за да не наруши магията на мига.

— Оливър винаги е харесвал косата ми. Казваше… казваше, че е като коприна между пръстите му. Обичаше да… Тоест… — Ако не беше привидение, сигурно би се изчервила. — Е, това няма значение. Само исках да кажа, че вплетох този любовен възел в нея в деня, когато… когато умрях. Сега едва ли ще можете да го видите. Той е толкова безплътен, колкото съм и аз. Но в деня, когато Лизи намери мечтата на сърцето си, аз ще бъда освободена, и той отново ще стане яркочервен.

— И вие мислите, че аз съм мечтата на сърцето й? — усъмни се Джон.

Погледът на Бес стана по-остър, тя впи очи в неговите.

— Не точно вие, макар че любовта е съществената част от тази мечта. Да напусне тези места е другата част. Да излезе навън, в света, да види какво лежи отвъд тези тресавища. Толкова я е страх да признае, че го иска, колкото се страхува и да признае, че далеч не е онази студена, разумна, практична жена, за каквато иска да се смята.

— Тогава какво…

— … всичко, мисля. Да бъде цялостна и завършена, и спокойна. Да намери себе си, за да може да намери всичко останало.

Гласът на Бес отслабна, затихна, самата й фигура като че ли трептеше и избледняваше, ставаше почти невидима.

— И ако успее да разбере защо съм направила това, което направих, и да ми го прости… това ще бъде дар и за двете ни — изрече тя и изчезна.

Всичко това може да бъде твое, Лизи.

Лизи изплуваше от съня, но все още не бе достигнала брега на будното състояние. Гласът досягаше крайчеца на съзнанието й, настоятелен и пълен с обещания за… нещо. Нещо, което не можеше да докосне, но което искаше… толкова много го искаше.

Но какво беше то?

Тя се размърда неспокойно върху възглавницата, опитвайки се да потисне този слаб, настоятелен глас, опитвайки се отново да се отпусне в прегръдките на съня.

Само трябва да протегнеш ръка и да го вземеш.

Все още потънала в съня, но вече почти събудена, Лизи простена и се зарови по-дълбоко под завивките.

Една целувка, Лизи.

Това я събуди. Тя се изправи с разтуптяно сърце.

Нищо. Стаята бе забулена в мрак. И последното въгленче в камината бе угаснало.

Само една, прошепна гласът пак така тихо. Ще бъде достатъчно.

И още по-тихо: Повярвай ми.

Той се събуди, обзет от силна страст, в навъсения сив ден, който идеално подхождаше на настроението му.

Джон бавно се надигна в леглото и също така бавно и внимателно се зае да разглежда стаята наоколо си. Доколкото можеше да види, нищо не се бе променило. Паяжините все така висяха в ъглите и прахът все така се стелеше по пода, независимо от следите от стъпки, които се бяха отпечатали в него. Освен дисагите, донесени от Лизи и купчината стари прашни чаршафи, които бе струпал в ъгъла, всичко беше точно такова, каквото го бе оставил предната вечер.

Той изпъшка, прокарвайки ръка през косата си, и изтръпна, когато неволно докосна покритата с коричка рана на черепа.

Беше влюбен в Лизи.

Проклети да са тия фантасмагорични привидения. Ако не се махне скоро от тая стая и от Лизи, може в най-скоро време отново да се предаде на Ламбер, само че като луд, и да иде направо в ада с всички обвинения, които бяха отправени срещу него.

Една цяла сутрин усилена работа превърна в ред хаоса, който червените куртки бяха оставили при вчерашното си претърсване. Нямаше пътници и никаква работа, докато надвечер местните хора не започнаха да прииждат към кръчмата.

В друго време Лизи щеше да има много задачи, изостанали за по-късно, когато се намери време за тях, но днес тя не успяваше да се съсредоточи върху нищо, не можеше дори да си спомни какво има да прави сега, когато беше свободна. Вместо да се заеме с някаква работа, тя се мотаеше нагоре-надолу, дразнейки Берта, която се бе приготвила добре да си подремне пред кухненското огнище, изнервяше всички, оплаквайки се защо трябва тя да отговаря за всичко, и най-дребното, което те правеха или щяха да направят, лесно предизвикваше гнева й, когато най-малко го очакваха.

Лизи не им обръщаше никакво внимание. По едно време дори й хрумна да вземе един кон и да иде до Туистълдийн Менър, на три мили оттук, за да прати писмо на Самюел, писмо, което бе съчинявала наум до най-малките подробности вече над десет пъти. Реши, че ще помоли своя келнер да се върне. Незабавно, ако е възможно. Беше се уморила да прислужва в кръчмата всяка вечер, изтощена бе от постоянното любопитство и нахалните погледи на хората, които по-скоро трябваше да си гледат собствените работи, а по-малко да се бъркат в нейните.

Навярно щеше вече да е тръгнала, ако старият Джош не я бе убедил, че има да бие много път и няма да се върне, преди да се е стъмнило, особено в такъв мрачен ден и при такива лоши пътища.

Разстроена, тя остана в хана, но не успяваше да се развлече с нищо. Където и да отидеше, каквото и да правеше, мислите й неизменно се връщаха към досадния, създаващ безпокойства гост, който сега заемаше спалнята на майка й. Джон Карлтън наистина бе заключен на сигурно място там, но мъжът бродеше в мислите й с нахална самоувереност, а това едновременно я вбесяваше и притесняваше.

Докато стоеше така в тази заключена стая, без да има какво да прави, освен да чете или да гадае за произхода на слабите звуци, които достигаха до него отвън, сетивата му се изостриха невероятно много. Джон долови стъпките на Лизи по стълбите още преди да е стигнала до средата.

Той побърза да оправи палтото си, провери възела на кърпата около врата и приглади косата си, вече измита и вързана на опашка на тила. Преди това се бе погрижил да проветри и изчетка палтото си, да почисти обувките и да се обръсне.

Дори се бе опитал да оправи леглото. Резултатът далеч не беше задоволителен, преди всичко, защото всяко разместване на чаршафите разпръскваше във въздуха аромата на лавандула и с всяко вдишване на свежия мирис въображението му се отправяше в посоки, където нямаше никаква работа.

Накрая той съвсем се отказа от недодяланите си опити и се потопи в разказа за корабокрушенеца на име Крузо. Разказът беше по-безинтересен от собствените му фантазии, но имаше предимството, че не го притесняваше, колкото тях…

За съжаление усилията му щяха да останат неоценени. Когато Лизи най-накрая влезе в стаята, Джон я оприличи на таралеж — цялата бе само настръхнали бодли и две искрящи очи, които го гледаха подозрително.

— Уморена съм — обяви тя без всякакви предисловия, като тръсна на масата фенера и кошницата с храна. — Ако имате нужда от нещо, кажете ми сега, за да го взема, когато слезем долу. Нямам намерение втори път да се мъкна дотук. Не и тази вечер.

Дори да бе забелязала неуспешните му опити да домакинства, тя не го показа. Изобщо не вдигна поглед от кошницата, докато изваждаше нещата от нея.

— Хората наоколо говорят, че Ламбер заплашва със строго наказание всеки, който бъде хванат, че укрива избягали арестанти — обърна се тя към свещника.

Джон се настани на стола точно срещу нея, така че да бъде принудена да го погледне.

— Арестанти ли? Да не са изпуснали още някого, освен мене? Хм. Лейтенантът наистина трябва повече да внимава.

Лизи не му обърна внимание.

— Конярят ми казва, че са продължили да търсят, но досега нищо не са намерили. Ламбер смята, че е, защото се криете някъде наоколо. Сигурно мисли, че сте достатъчно умен и достатъчно решителен и няма лесно да се предадете.

Джон взе една ябълка от кошницата миг, преди тя да я извади оттам.

— Наистина ли така смята? Личи си, че е проницателен и интелигентен човек. Съжалявам, че се усъмних в него.

Тя рязко вдигна глава.

— Подигравайте му се колкото искате, но на мене лошо ми се пише, а и на вас, ако ви хванат.

Той хладнокръвно изтри ябълката в ръкава си и отхапа голяма хапка.

— Няма да ме хванат. Не и докато вие самата не ме предадете.

— Не ме предизвиквайте. Може да се изкуша.

Тя щяла да се изкуши! Джон можеше съвсем нагледно да й обясни какво означава изкушение. Изкушение беше да седи срещу нея и да вижда как пламъчето на свещта танцува в очите й. Изкушение беше да слуша чувствената дрезгавина в гласа и, когато светът около тях отдавна бе потънал и тишина.

Изкушението бе самата Лизи и нощта, и пухеното легло на няколко крачки от тях… постлано с ленени чаршафи, ухаещи на лавандула.

Джон бързо прехвърли крак върху крак и отхапа още едно парче от ябълката.

— Трябва да ви благодаря, че ми заехте книгата си — каза той, сменяйки темата, като размахваше небрежно ябълката. — Доста интересна измислица, не намирате ли? Да си на огромно разстояние от цивилизацията и от всичките й неприятности.

— Откъде да знам?

Лизи все още избягваше да го погледне, но вече почти нямаше с какво да се разсейва. Беше извадила всичката храна и бутилката вино, бе прибрала в кошницата остатъците от последното ядене и сега събираше трохите. Бавно, една по една.

— Този разказ ми напомни за някои от местата, където съм ходил, макар че никое от тях не беше така прекрасно безлюдно като острова на господин Крузо.

Това привлече вниманието й.

— Ходили сте на такива места?

Той кимна.

— В Западна Индия. Преди няколко години посетих някои от островите. Баща ми се бе уморил да ме гледа как не мога да се установя на едно място и понеже имаше намерение да инвестира в захарна плантация, реши да убие два заека с един куршум… с мене.

Тя мигна два-три пъти, после бавно се отпусна на стола насреща му, забравяйки кошницата, яденето и последните трохи.

— Чела съм за Западна Индия — каза тя със замечтан поглед. — Чела съм и за двете Америки. И за Сандвичевите острови, и за пътешествията на капитан Кук, и Китай, и… о, за толкова много места!

Невидимата бариера, която тя съзнателно бе поддържала между тях през последните два дни, постепенно се разпадаше. Изведнъж очите й заблестяха от страстно любопитство, дъхът й започна да пресекна, като че ли бе така развълнувана, че бе забравила как се диша.

Предишната вечер Лизи бе обзета от спомените, но тази вечер…

Смаян, Джон полека внимателно остави на масата недоизядената ябълка. Тази вечер тя като че ли бе оживяла благодарение на полъха от далечните острови и чудните нови светове.

Тази вечер, благодарение на няколко небрежно подхвърлени негови думи, Лизи Тинсдейл се бе отдала на мечтите си и изведнъж страшно му се прииска именно той да осъществи тези нейни мечти.

— Разкажете ми за тях, за местата, които сте посетили — помоли тя.

Джон си пое дълбоко дъх, опитвайки се да остане спокоен.

— На драго сърце. Но хубавият разговор върви по-добре, когато го придружава хубаво вино. Ако ми направите честта…? — и посочи бутилката, донесена от нея.

— С удоволствие — отвърна тя и бутна към него една чаша.

Джон посегна да вземе чашата и видя, че ръката му трепери.