Дъщерята на разбойника

21

Лизи отпразнува сватбата си в „Крал Джордж“ след малко повече от месец.

Адвокатите все още не бяха успели да съберат достатъчно ясни доказателства, за да потвърдят самоличността на Джон и правата му да наследи титлата и именията на Малоран, но нито тя, нито Джон имаха и най-малкото желание да чакат решението им.

Те вече се бяха погрижили за всичко.

Уилям Рандал беше зает да крои планове как да превърне Малоран Хол в дом за паднали жени, една ирония, която и той, и по-младият му полубрат сметнаха за доста забавна.

— Познавам една интелигентна жена от добро семейство, която е готова да се заеме с учреждението веднага щом адвокатите привършат — бе споделил една вечер Рандал пред бутилка от най-доброто вино на Лизи. — Жените могат да научат някакъв почтен занаят, докато чакат да родят децата си, персоналът ще им помогне да си намерят работа и приличен дом за децата си. Надяваме се това да послужи като образец за създаване на подобни заведения като нашите сиропиталища.

Джон само се бе усмихнал.

— Вярвам, че неоплаканият ни чичо се обръща в гроба си при тази мисъл — и със смях бе вдигнал чашата си за наздравица, към която на драго сърце се бяха присъединили и Лизи, и Рандал.

„Крал Джордж“ сега бе собственост на господин и госпожа Самюел Мартин за голямо неудоволствие на Сара Мартин, която бе решила да остане в къщата, където доскоро бе живяла с брат си, вместо да отстъпи първенството на сияещата от щастие Хълдспет. Лизи и Джон бяха танцували на сватбата на двамата.

Нида изчезна, така и не се разбра къде, пък и на никого не му хрумна да се поинтересува. Една друга девойка — дъщерята на шурея на един братовчед на Берта — бе заела мястото на Нида и вече получаваше всекидневните си уроци по кухненски тайнства, така че когато Берта се оттегли, тя да може да заеме мястото й.

Колкото до Берта, тя вече командваше Хълдспет, шиеше бебешки дрешки и развличаше Лизи с постоянните си притеснения дали са опаковали всичко, което трябва, в сандъците и бъчвите, които вече пътуваха с кораб към новия дом на Лизи в Америка.

Ламбер бе поискал да го преместят и началниците му бяха сметнали за уместно да изпълнят молбата му. Вечерта, когато той си замина, Джон поръча по едно питие за всички присъстващи в „Крал Джордж“, жест, който напълни кръчмата до пръсване. Тя се изпразни едва в ранните часове на следващата сутрин, и то само защото празнуващите бяха пресушили и последната от бъчвите с бира на Лизи. Остана единствено Томас Гейнс, който похъркваше блажено, прострян под една маса.

Колкото до Лизи, тя се разкъсваше между болката, че оставя всичко и всички, които някога е познавала, и неизмеримото вълнение при мисълта за приключенията, които я очакваха. Джон бе нейното убежище. Колкото и да я разтърсваше едното или другото чувство, тя винаги се връщаше към центъра си, към чудото да го обича и да бъде обичана от него.

Когато дойде време да повторят сватбените си обети, тя го направи чистосърдечно и с радостна увереност, че каквото и да я очаква, ще може да го посрещне, защото Джон винаги ще бъде до нея.

Когато той се наведе, за да скрепи сватбените обети, с брачната целувка, тя чу един нежен глас да прошепва на ухото й:

Хиляди целувки, моя Лизи. Хиляда хиляди целувки и цял живот, за да се радваш на всяка от тях.

Вярвай ми.

Оливър Хардуик седеше край огнището в кръчмата и мрачно наблюдаваше опустошенията, оставени от сватбеното тържество.

— Сега, когато Лизи се омъжи и си отиде, предполагам, че и ние няма какво повече да правим тук, нали, Бес?

— Оливър, казваш го така, сякаш съжаляваш.

Раменете на Оливър клюмнаха.

— Така е, съжалявам. О, не съжалявам, че нашата Лизи е щастлива, но…

И мисълта му потъна някъде.

— Но? — запита нежно Бес.

— Е, сега, когато тя вече е голяма и няма нужда от нас, аз… по дяволите! Никога не съм си и помислял, че ще изрека подобна глупост! — Той сви рамене и се загледа в гаснещия огън. — Няма значение.

— Каква глупост?

— Нищо, моя любов.

— Оливър!

В гласа на любимата му ясно се промъкна предупредителна нотка. Оливър въздъхна и се предаде.

— Аз просто… просто не знам какво да правя сега, Бес. Напоследък не мога да хвана Дългия Тоби, а сега, когато я няма Лизи, за да я наглеждаме… Е, какво да прави човек при това положение? Не мога да стоя тук цяла вечност, да издавам писъци, да хлопам врати и да разливам чашите с бира!

Бес се засмя.

— Горкичкият ми!

— Не е смешно, Бес! Да се заемеш с нещо друго, изглежда дяволски лесно, като че ли няма какво да му мислиш, обаче аз не мога да мисля за нищо друго. Убий ме, не мога.

— Имам едно предложение, ако искаш да го чуеш.

— Не! Никакви внуци! — В гласа на Оливър се четеше несъмнен ужас. — Не искам да имам нищо общо с други джеременца в роклички. Лизи ми създаде достатъчно притеснения за цял живот.

— Не, не това. Най-малкото, засега още не. Не, аз просто си мислех, че можеш да ми покажеш малко от света, любов моя. Винаги си казвал, че искаш да го направиш.

— Да вид… Но, Бес!

— Да не би да си забравил? Аз вече не съм вързана за това място. Сега, когато Лизи се омъжи, вълшебника може да ни отнесе навсякъде, където поискаме, а аз искам да видя големия свят, за който си ми разказвал, Оливър. Спомняш ли си? Лондон! Само помисли! Никога не съм била по-далеч от Йорк.

Оливър я гледаше смаяно.

— О, моля те, кажи „да“, Оливър! Моля те!

След миг колебание, точно колкото мисълта да разцъфти в пълния си блясък, Оливър я сграбчи в прегръдките си и я завъртя с триумфален гръмък смях.

— Да! Хиляди пъти да! Каква умница си ми ти, моя красавице Бес! Разбира се, че ще те заведа в Лондон! И когато видим всичко, което градът има да ни предложи, ще намерим кораб да ни откара до Франция. А след Франция идва Америка, там ще бъде Лизи, и тогава…

— Не се тревожи за това, което ще дойде после. Имаме цялото време на света, моя любов! И докато сме заедно…

Тя не успя да довърши, защото Оливър я вдигна и я понесе през вратата навън към застлания с калдъръм двор на хана, където стоеше и ги чакаше Вълшебника, огрян от ярката лунна светлина.

Оливър я сложи отпред на седлото, но не бързаше да пъхне крака си в стремето.

— Бес! Погледни!

Бес наведе глава и му се усмихна, а очите й блестяха под лунната светлина.

— Какво има, моя любов?

— Любовният възел… — каза Оливър с мек и трептящ от учудване глас. — Той… той става яркочервен.

Мъжът, жената и конят изглеждаха като сребърна мъгла в сребърната светлина, но вплетен в косите на Бес, ярко се червенееше любовният възел, който тя бе заплитала в косата си през всичките тези години. Тъмният и богат, наситено царствен цвят, като на пурпурна роза, грееше в тъмнината ярко като огън. Оливър го докосна нежно и почтително.

— Ела, моя любов — каза Бес. — Искам те.

Оливър погледна нагоре.

— Обичам те, Бес — каза той и гласът му преливаше от възхищение. — Обичам те и ще те обичам винаги, цяла вечност.

Вълшебника се размърда неспокойно и тръсна глава, искаше му се да потегли на път. Тогава Оливър се усмихна и се метна на седлото зад любимата си.

— Ние сме благословени, нали, Бес? — изрече той меко, притегляйки я в обятията си.

— Да, моя любов — отвърна Бес, усмихна се и положи глава на гърдите му, сигурна в прегръдките на своя любим.

Клоп-клоп, клоп-клоп.

Подковите на Вълшебника разбудиха призрачно ехо, докато тримата напускаха двора на стария хан.

Клоп-клоп, клоп-клоп.

И те излязоха на широкия път, а огромният призрачен кон се впусна в галоп с развята под лунния блясък грива, с копита, святкащи по сребристата земя, докато ги отнасяше надалеч по дългия път, оттатък хълма, към света, който лежеше отвъд.