Дъщерята на разбойника

13

— Само го погледни, Бес! Това нахално копе…

— Оливър! Ти обеща!

— Обещания! — изфуча негодуващо Оливър. — Много се пристрасти ти към тия обещания в последните пет дни, няма що. „Оливър, обещай, че няма да му разливаш виното или да му гасиш свещта. Оливър, обещай, че няма да го държиш буден цяла нощ с виене и дрънкане на вериги. Оливър…“. Слушай, Бес, започвам да подозирам, че ти самата си се привързала към тоя мъж!

Бес изправи възмутено гръб, но не успя да остане дълго време сърдита. Като гледаше как нейният хубав Оливър седи прегърбен на стола на Джон Карлтън, кръстосал ръце на гърдите си в знак на неодобрение, и хока дъщеря си и нейния любим, я напуши смях.

— Какво очакваш да направя? — запита тя. — Да ти помогна да го прогониш, така ли?

— Точно това беше длъжна да сториш!

— Не и ако Лизи е влюбена в него. А тя е влюбена, повярвай ми, Оливър, независимо дали го признава, или не. Толкова влюбена, колкото аз бях в тебе!

— Добре — каза Оливър. Отпусна ръце, кръстоса крака и подръпна дантелената си яка. — Добре.

Бес се наведе и го целуна по бузата.

— Може би не толкова, колкото бях аз.

Той внезапно изхвърча от стола, когато Джон Карлтън неочаквано го обърна.

— Проклятие! — извика Оливър, когато Джон, отмятайки небрежно полите на дрехата си, се настани до Лизи. — Поне да беше предупредил!

Бес се изкикоти.

— Това е неговият стол, любов моя, а ти седеше на него!

— Да! Само че той е толкова дяволски бърз! Нали видя снощи, Бес. Седна точно върху мене! — изпъшка при този спомен Оливър.

— Много неприятно — отзова се успокоително Бес.

— Ужасно ме стресна, това е цялата истина! — избухна Оливър, пристягайки палтото си, очевидно разтърсен от инцидента. — Като че не ми стигаше тия дни само да го слушам как се фука с тая Америка и с плантациите си, и с тютюна, и Бог знае с още какви глупости. Но да стоя тук и да гледам Лизи, собствената ми дъщеря, да се смее с него и да го гледа така и…

Той млъкна, когато Лизи вдигна очи и видя как я гледа Джон Карлтън.

— Само я виж! Видя ли с какви очи го изгледа току-що? Достатъчно, за да влуди всеки мъж! Казвам ти, Бес…

— Казвал си ми много пъти, Оливър — възрази Бес, но вече по-остро. — И аз съм ти казвала, че тук е заложено щастието на нашата Лизи и ти ще се съобразяваш с това, няма значение дали ти харесва, или не!

— Но, Бес!

— Никакво „но“, Оливър! Баща ми не те одобряваше повече, отколкото ти одобряваш Джон Карлтън, но нито ти, нито аз му обръщахме внимание. Каквото и да си мислиш за него, Джон Карлтън е влюбен в нашата Лизи и тя в него, а се съмнявам дали някой от двамата ще обърне повече внимание на възраженията ти, отколкото ние някога сме се съобразявали с баща ми!

— Ха! — възкликна Оливър. — Той я ухажва, но да е влюбен в нея толкова, колкото аз бях в тебе… Хубаво, ще видим тая работа, нали? Само онзи Рандал да се върне и Карлтън да си изпълни задачата, за която е дошъл тук, тогава ще видим!

Пет дни!

Джон погледна към Лизи, седнала с наведена глава над своята стара захабена карта, как изучава маршрута, по който той бе плавал за пръв път около американското крайбрежие и сред Карибските острови. Само като я гледаше така, го обземаше лудо желание да я притежава.

Тя седеше толкова близо, че би могъл да я докосне, ако посмее; свещникът осветяваше фините очертания на челото, носа и брадичката, хвърляше отблясъци по кожата и палеше искрици в очите й. Изглеждаше му като привидение, изплувало от най-тайните негови мечти. Потребността да я докосне, страстното желание да се люби с нея бяха превърнали кръвта му в огън и това властно желание не му даваше покой нито през деня, нито през нощта.

Тези пет нощи с Лизи бяха изчерпали запасите му от търпение и самообладание. Не беше сигурен дали ще издържи до края на седмицата.

Ако не беше Бес, нямаше да му се наложи да изчаква. Ако бе постъпил посвоему, досега вече щеше да е убедил Лизи да се омъжи за него. Колкото и да бе упорита и независима, щеше най-накрая да отстъпи. Беше и предложил твърде много приключения, на които тя не можеше да устои, независимо че успяваше да устои на самия него.

За нещастие Бес се беше материализирала още първата вечер до леглото му, така намръщена, че би уплашила и самия дявол. Беше го сръчкала, за да го убеди, че не сънува, и цял час му се бе карала за неговата несръчност, беше му изнесла цяла беседа колко са глупави мъжете изобщо и влюбените мъже в частност.

Не се втурвай с главата надолу, бе казала Бес. Като започнеш да прибързваш, тя веднага ще се дръпне, и тогава какво ще стане, а?

Ще се омъжи за мене, бе казал той усмихнат.

Тогава Бес хвърли празната бутилка от вино по главата му.

За щастие той се сниши и я избягна, но когато продължи да спори с нея, тя вдигна облак прах и го накара да се разкиха, после издърпа всички чисти чаршафи от леглото — същите чаршафи, които той отчаяно се бе опитвал да подпъхва под дюшека преди това.

Прахът се утаи чак след много, много време, също както и кихавицата му, а оправянето на леглото му отне още повече.

Оттогава той се опитваше да си държи ръцете прибрани и езика зад зъбите въпреки многото изкушения. Много пъти едва не нарушаваше тази своя забрана, но Бес винаги беше там и му шепнеше предупредително на ухото, сякаш е ученик, забравил урока си.

Никак не му помагаше и това, че Лизи, увлечена по разказите му, съвсем бе забравила, че тя самата искаше да го държи настрана от себе си. Втората вечер се бе опитала да покаже ледено самообладание, поне в началото, но не издържа много. Гладът за приключения, дори за преживени чрез нечии думи, бе много по-силен от предпазливостта й.

Джон не беше сигурен дали тя се влюбва в него, но я забеляза как през последните пет вечери често поглежда към леглото му, а това навярно беше добър знак. Определено стъпка в правилната посока.

Твърде възможно беше Лизи да не оценява много високо умението му да оправя легло или изобщо да домакинства. Беше се опитал — Господ знае, че се бе опитал! — но тези проклети чаршафи…

Чаршафи.

Джон хвърли поглед към разхвърляното легло. Дори след толкова много време — дори след като Бес ги бе метнала на прашния под — би се заклел, че уханието на лавандула се е запазило. И всеки път, щом погледнеше към Лизи…

— Престани да ме зяпаш така и внимавай!

Безапелационната, заповед на Лизи пресече мислите на Джон, откъсвайки го от изкусителните тормозещи го представи за… Не, по-добре да не мисли за това.

— Прощавай. Не искам да те зяпам. И внимавах.

— Ха! — възкликна укорително Лизи. — Попитах дали е вярно, че всички вирджинци обичат да си просят пържено овнешко като тебе, а ти се усмихна и кимна, и каза: „Хъм“.

— О!

Тя сведе очи. Започна да си играе с оръфания край на старата карта, подгъваше го и след това внимателно го изправяше.

— Предполагам, че се питаш кога ще се върне старият Рандал.

— Да.

Той изрече кратката дума, съзнавайки затрудненията, които тя водеше със себе си.

Какво ще прави, по дяволите, ако Лизи не се съгласи да се омъжи за него, когато Рандал се върне? Не може да прекара остатъка от живота си в тази проклета прашна залостена стая и да я чака да промени мнението си. Не би издържал толкова дълго, ако не се страхуваше, че ще въвлече Лизи в още по-големи неприятности, отколкото досега и бе навлякъл, ако се осмели да излезе навън.

— Държа си ушите отворени, нали разбираш — продължи Лизи. — Веднага щом се върне, ще разбера.

Джон кимна.

— Знам.

Тя прегъна ъгъла, после още веднъж, бавно и хладнокръвно… без изобщо да го погледне.

Пет дни. Цели пет дни, а той нито веднъж не я бе помолил да се омъжи за него.

Не че тя щеше да приеме предложението му, но би било хубаво да я помоли още веднъж, просто да покаже, че първото му предложение не е било следствие от прекалено много вино и прекалено малко сън.

Цели пет дни той се показваше като съвършен джентълмен. Любезен, почтен, внимателен, забавен. И в никакъв случай надменен или склонен да се възползва от обстоятелствата. Почти не се бе докосвал до нея, нито се бе опитвал да я прегърне.

Дори не се бе опитвал и да я целуне. Нито веднъж.

Това според нея си беше направо оскърбително!

Лизи стисна плътно зъби, прокарвайки нокътя си по двойната гънка, която бе направила в единия ъгъл на картата.

— А след като говориш с Рандал? — запита тя, все още впила поглед в картата. — После какво?

Когато не чу отговор от него, тя се насили да вдигне очи и видя как той я гледа с настоятелен и обезпокояващ блясък в очите.

— Не мога да остана тук — изрече той бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Ако не Ламбер, то чичо ми със сигурност ще ме подгони.

— Да, не можеш да останеш тук.

Ако той трябваше да си мери думите, да ги изрича предпазливо една по една, нейните се плъзгаха като бръсначи, наранявайки плътта й.

Тя премига, сведе поглед към ръцете си и потисна един болезнен вик. Така силно бе натиснала прегънатия край на картата, че той се бе впил в крайчеца на пръста й и оттам бе бликнала кръв.

Лизи веднага дръпна ръка. Ситни капчици кръв се посипаха по картата като низ от рубинени островчета. Тя пъхна пръста в устата си, засмука го и погледна Джон Карлтън така свирепо, сякаш всичко това беше по негова вина. Той сви вежди.

— Не ме гледай така.

— Как? — запита тя, все още, без да извади пръста от устата си.

— Сякаш аз съм виновен, че не внимаваш.

Лизи престана да смуче пръста си и го изгледа навъсено. От почти невидимия разрез все още се процеждаше кръв.

— Не те обвинявам за това, че не внимавах.

— Тогава за всичките неприятности. — Той стисна ръката й. Тя се опита да се освободи, но Джон я държеше здраво. — Казах точно това, което исках да кажа, Лизи. Че те обичам. Че искам да се оженя за тебе.

Лизи замръзна на място. Не можеше дори да диша, без да полага съзнателни усилия. Какво оставаше пък да мисли нормално.

Погледът му се спря на пръста й, впи се в сълзящия прорез на върха му. Той грабва чистата бяла салфетка от кошницата, която тя бе донесла, и притисна края на плата към раната.

Понеже не можеше да издърпа ръката си, Лизи я отпусна в неговата… и колкото и странно да й се струваше, допирът му бе толкова… успокоителен. Никой не беше се грижил за нейните порязвания и ожулвания, откакто бе пораснала достатъчно, за да започне да работи в хана, а това бе толкова отдавна.

А той я бе помолил да се омъжи за него. Отново. Дори бе казал, че я обича.

Тя се почувства замаяна, несигурна. Почувства се… успокоена.

— Ако се омъжа за тебе, ще трябва да напусна хана, да напусна Англия — изрече тя.

— Да.

— Трябва да оставя приятелите си. Ще трябва да се разделя с Берта, която ме е отгледала от дете.

Той кимна и притисна по-здраво плата към пръста й.

— Да.

— Защо не можеш да останеш в Англия? Да изясниш това… това недоразумение с лорд Малоран и просто да живееш тук?

Но защо го питаше? Та тя нямаше намерение да напуска хана или Англия. Дори да си въобразяваше, че се е влюбила в мъж, когото познава едва от десетина дни. Мъж, който сега бягаше от кралското правосъдие, точно както баща и преди толкова години.

Джон вдигна очи и срещна въпросителния й смутен поглед.

— Не мога да остана, защото мястото ми не е тук. Аз съм американец, а не англичанин. Животът ми е там, а не тук.

— Ами аз? Ами моят живот?

Той се поколеба.

— Ти това ли искаш, Лизи? Да стоиш през цялото време тук, на това място, да поднасяш бира и варено овнешко на тукашните селяни, да се грижиш леглата да бъдат оправени и подовете изстъргани, та пътниците да могат да спят в тях или да ходят по тях, и накрая да си отиват? — С всяка дума гласът му ставаше все по-безстрастен, все по-самоуверен. — По този начин ли искаш да прекараш живота си, Лизи? Когато там вън има цял един свят, който чака да го откриеш?

Лизи се хвана здраво за ръба на масата. Чувстваше се така, сякаш е в морето и палубата се люлее несигурно под нея, а далеч отпред се простира неизследваният хоризонт. Стомахът й се сви при тази мисъл.

Не! Искаше да изкрещи. И Да! Защото тук съм родена, тук е родена майка ми и дядо ми и прадядо ми, и прапрадядо ми, и техните деди преди тях.

— Но ти един ден ще бъдеш лорд Малоран! — каза тя вместо това. — Когато Малоран умре, ти ще имаш всичко това! Защо да се отказваш от него?

— Защо да го искам? — запита той. — Дом, който никога не съм познавал, в страна, която не е моята? Защо да искам тези отговорности?

— Защо тогава искаш аз да изоставя моите отговорности?

Без да сваля очи от нейните, той привлече ръката й към себе си и леко целуна връхчетата на пръстите й, после долепи устни в една безкрайна целувка върху дланта й. Тя усещаше топлия му дъх по кожата си. Той бе също толкова смущаващ, колкото и аргументите му.

— Обичам те, Лизи Тинсдейл, и ти ме обичаш. Не можем да пренебрегваме това, не можем просто така да избягаме от него, както майка ти не е могла да избяга от баща ти.

Лизи издърпа ръката си.

— Те нямат нищо общо!

— Само помисли какво мога да ти дам, Лизи! Цял един нов свят, който само чака… — Той внезапно млъкна и замахна към ухото си, сякаш пъдеше досадна муха. — Помисли за всички неща, които можем да направим, ако…

Завъртя глава, като че ли нещо го беше ужилило.

Лизи се вгледа внимателно в него, за да разбере какво го притеснява. Не видя нищо, на което да може да припише необикновеното му поведение.

— Омъжи се за мене, Лизи. Кажи „да“! Знаеш, че го искаш!

Тя не можа да издържи погледа му и отмести очи. Зърна за миг червените точки, които трасираха върху картата пътя от Англия до Новия свят.

— Не! — Тя блъсна стола назад и скочи на крака. — Няма да захвърля всичко, за което съм работила, всичко, за което е работил дядо ми. Не и заради тебе. И заради никой мъж. Никога!

И избяга от стаята, без да се огледа.

В мига, когато Джон дочу далечното затръшване на вратата в стаята на Лизи на другия край на коридора, Бес се материализира до ръба на масата. Беше виждал бесни кучета с по-дружелюбен вид от нея.

— Надявам се, че си доволен от себе си.

Джон я изгледа навъсено и се сви на стола си.

— Сигурно си дошла да ми кажеш, че си била права.

— Разбира се, че бях права! Колко пъти ти казах да си държиш устата затворена? Не я пришпорвай, казах ти. Остави я да свикне с мисълта, че е влюбена. Само че ти изобщо послуша ли ме? Не, разбира се, как ще ме послушаш! Знаел по-добре! Ха!

Беше така сърдита, че се издигна на цял фут над пода. Това обаче не може да спре устрема й.

— Не е имало досега мъж с панталони, който да е мислил не с това, което му виси между краката, ами с това, дето му седи между ушите, поне когато става дума за жени. А ти с нищо не си по-добър от останалите. „Ти ме обичаш, Лизи“ — добави тя с подигравателен тон. — Брр!

Джон стана още по-мрачен.

— Щях по-добре да се справя, ако не ми беше бръмчала в ухото като някаква земна пчела.

— Иначе Оливър щеше да ти разлее тая бутилка с вино отпред. Кое от двете предпочиташ?

— Предпочитам вие двамата да си гледате вашите собствени работи и да ме оставите да си гледам моята! — избухна Джон и се огледа из стаята. — Чуваш ли ме, Хардуик?

— Той отиде с Лизи. И нека ти напомня, Лизи е наша работа!

— Тогава трябваше да си я гледаш, когато си имала възможност, вместо да си разваляте живота! Да се оставите някакви скапани червени куртки да ви убият. Голямо добро е видяла тя от това! И ти, впрочем!

— Аз… Това не е важното!

Джон се наведе към нея.

— Не е ли?

— Не.

Гласът й звучеше не толкова уверено, както преди миг.

— Не знам как е станало и не ме интересува, но аз обичам Лизи и няма да оставя ти или Оливър, или някоя проклета червена куртка да ми попречат, кълна се. — Джон подчертаваше думите си със заканително размахване на пръст във въздуха. Това не правеше кой знае какво впечатление на Бес, но поне той се почувства по-добре. — Няма да оставя Лизи да опропасти щастието ни. Не и заради тая глупост, която си направила!

— Не съм…

— Си! Ако не беше, нямаше сега да ми се носиш из въздуха и нямаше да виждам през тебе!

— Ха! — изсмя се Бес. — Много знаеш! Ако те бях оставила да се оправяш сам, щеше да направиш още по-голяма глупост от тая, дето вече я направи.

— Ха! — отвърна Джон, несъгласен с казаното.

Но нямаше с кого да спори. Бес беше изчезнала.

Лизи се събуди с ужасно главоболие, една мъничка добра новина и няколко големи лоши новини.

Добрата новина беше самият Самюел Мартин, нейният келнер. Лизи тъкмо преглеждаше сметките, когато Хълдспет съобщи, че се е върнал.

— Той е в салона, господарке — каза сърдито прислужничката. — Вече изпи цял пайнт бира и сега се е разположил там, сякаш никога не е заминавал никъде.

Лизи внимателно затвори книгата със сметките.

— Ти говори ли с него?

— Не може да се каже, че съм говорила. Той се опита да ми каже нещо, но аз просто му рекох, че ще ви съобщя, че се е върнал и си излязох, и го оставих да се погрижи сам за себе си.

— Да, да — каза неуверено Лизи. — Той знае ли за бебето?

Хълдспет заби поглед в най-далечния ъгъл на стаята.

— Ако не знае, скоро ще разбере. Не може нищо да направи.

— Да, предполагам, че не може.

Трябваше да се справя и с този проблем, но щеше да мисли, когато му дойде времето.

В мига, когато Лизи влезе в салона, Самюел се изправи неуверено на крака и свали шапка.

— Самюел! — Лизи се запъти към него с протегната ръка. — Добре дошъл! Вече си мислех, че няма да се върнеш!

— Мъничко се позабавихме, съжалявам, господарке! — каза той, разтърсвайки енергично ръката й.

— Нищо, нищо. Сега си вече тук. Значи, братовчед ти е умрял, така ли?

Той кимна.

— Много дълго умираше, но вече си отиде. Какво да направи, така и така толкова време го чакахме, нали?

Лизи се удържаше да не се усмихне на разбиранията на своя келнер относно семейните отговорности.

— Няма значение. Просто се радвам, че се върна. В последно време, докато те нямаше, се съсипах от работа. Нали знаеш колко ожадняват някои хора?

— О, да — закима Самюел, внезапно изнервен. — Страшно ожадняват, така си е, да.

— Ще се радвам да те оставя да се оправяш с тях.

— Мм.

Самюел нервно пристъпи от крак на крак, после се прокашля, взря се в пода и изведнъж изтърси:

— Излезе, че братовчед ни бил оставил малко повече от това, дето сме мислили. И така стана, че оставил всичко на мене. Щях да падна, като го разбрах. И сестра ми много се изненада.

Като се има предвид неотклонното внимание на Сара Мартин към всеки шилинг и пени, които можеха да й се изпречат, това беше съвсем обяснимо.

— Радвам се за тебе.

— Да. — Самюел се прокашля. — Ами, ние мислим, Сара и аз, че ще е добре да вземем тия пари и да ги вложим в наша си кръчма. Една такава малка, нали… Ами…

Той усукваше шапката си така, както би изстисквал мокър парцал, но още не можеше да се насили да я погледне в очите.

— По-разумно е, отколкото ей така да ги похарчим, без да спечелим от тях някой и друг шилинг.

— Да не искаш да кажеш, че напускаш „Крал Джордж“? — запита изумена Лизи. — След всичките тези години? Просто така?

Самюел има милостта да се престори на слисан.

— Не просто така! Никога нямаше да ви причиня такова нещо! Вие го знаете! Трябва първо да намеря място, нали тъй, затова няма да напускам сега, веднага.

Лизи затвори очи, борейки се срещу главоболието, което се бе засилило още повече. Как ще се справи без него? След всичките тези години къде ще може да намери някой, който да го замести? Самюел беше непохватен, занесен и понякога немарлив, но беше извънредно почтен човек… и добър приятел. Как щеше да управлява „Крал Джордж“ без него?

Когато мълчанието стана непоносимо болезнено, Лизи отвори очи и видя как Самюел я гледа втренчено като застрелян бивол.

— Ще поговорим за това по-късно. Сега се радвам, че си тук. Довечера…

— Мога да дойда чак утре, госпожо Лизи. Сара казва, че…

— Добре — каза Лизи. — Добре. — Точно сега никак не й се щеше да узнае какво е казала Сара. — Тогава до утре, нали?

Самюел кимна енергично.

— Утре ще бъда пръв.

— Хубаво. Значи за утре със сигурност те чакам. — Тя се обърна да си върви, но Самюел не помръдваше. — Има ли нещо друго?

Той престана да върти шапката из ръцете си и вместо това започна да я мачка.

— Чудех се… Ами…

— Да?

Самюел си пое дълбоко дъх.

— Ами Хълдспет. — Не можеше да я погледне в очите. — Нида ми каза, че тя… била бременна.

Лизи замря. Бременността на Хълдспет беше последното, за което искаше да говори точно сега.

— Така е. Бременна е. Но не е казала, че ти си бащата, ако за това се тревожиш.

— Не е. Не точно това. — Той бухна яростно шапката, мъчейки се да вложи загриженост в гласа си. — Мислех да се оженя за нея; нали знаете.

— Кога? Щом Сара ти разреши?

Самюел се сви под укора в думите й.

— Знам, че е трудно да се оправяш с нея, така си е, обаче, Сара има добро сърце. Просто… Ами…

— Просто тя не иска да те дели с някоя съпруга. — Търпението на Лизи се изпари в миг. — Това е твоя работа, Самюел, а не моя. Ти самият трябва да решаваш дали да продължиш по тоя път, по който досега си вървял, или да се осмелиш да правиш това, което ти искаш, независимо от всичко.

В мига, когато произнесе тези думи, тя съжали, че ги е казала. Беше прекалено късно. Той нахлупи шапката на главата си и изпусна стаята, оставяйки я да се чуди дали е поучавала него… или себе си.