Един ден на Иван Денисович

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане — с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.

Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница, като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.

Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.

Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата — до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира или ще тръгне по складчетата — все ще се пласира някъде — на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята — не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин — стар лагерен вълк беше, през деветстотин четирийсет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:

„— Тук, момчета, законите не важат — тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.“

Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такива оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.

Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и, насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.

Но утрото си дойде по реда.

Пък и как ли няма да зъзнеш тук — на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака — барака като хамбар! — бяла паяжина. Скреж.

Шухов не ставаше. Лежеше си на горния двоен нар, завит презглава с одеялото, а краката си беше напъхал в специално подвития ръкав на ватенката. Не виждаше, но по шума разбираше всичко, каквото ставаше в бараката, и особено в частта на тяхната бригада. Ей го, пристъпяйки тежко по пътеката между наровете, дневалните понесоха една от столитровите параши. Уж минава за инвалидна, за лека работа, ама върви изнасяй, без да ги разплискваш! Ей го в 75-а бригада тръснаха на пода куп валенки от сушилнята. Ето — и в нашата (днес беше и наш ред да сушим валенките). Бригадирът и помощник-бригадирът вече се обуват — мълчат, но нарът скърца. Сега помощникът ще отиде за хляба, а бригадирът — в щабната барака, в планово-производствената част, ППЧ-то.

Ама не току-тъй, за наряда, както всеки ден си ходи там. Шухов знае — днес им се решава животецът: щото искат да чупят тяхната 104-а бригада от строежа на работилниците и да ги лашнат на новия обект, „Социално-битовия комплекс“. А тоя „комплекс“ е едно голо поле сред снежните ридове, дето тепърва има да се копаят дупки, да се набиват колове, че и бодлива тел да опънат — сами да се ограждат, да не би някой да избяга. Чак тогаз ще почнат да строят.

Това е най-малкото за месец работа, ще изпукат от студ — кьорава керемида няма. Нито огън ще палнеш — с какво? Бачкане до посиняване — туй му е майката.

Бригадирът е угрижен, ще ходи да уреди нещо, вместо своята някоя друга бригада, по-затрита, да хързулне. Ама с празни ръце нищо не става. Половин кило сланина на старшия нарядчик ще пробута. Та може и кило.

За проба пари не искат, да вземе пък да опита да кръшне към лазарета, току-виж откачи един ден от работа? Истина си е — хич го няма.

А и кой ли от надзирателите е дежурен днес?

Дежурен е — сети се — Иван вършината, черноокият, кльощав и дългунест сержант. На пръв поглед — страхът ти взема, а като го опознаха — от всички дежурни най-свестният: нито в карцера праща, нито при началника на режима води. Тъй че може да се поизлежи чак докато девета бригада тръгне за столовата.

Двойният нар заскърца, разлюля се. Ставаха едновременно двама: горе — съседът на Шухов, баптистът Альошка, а долу — Буйновски, някогашен капитан втори ранг.

След като изнесоха двете параши, старчоците дневални се скараха кой да ходи за вряла вода. Караха се свадливо, като жени. Електроженистът от 20-а бригада кресна:

— Ей, мърши — и запокити по тях валенката. — За нула време ще ви помиря.

Валенката се фрасна в дирека. Млъкнаха.

В съседната бригада помощник-бригадирът тихо ръмжеше:

— Васил Федорич! Тия от кухнята са го прекалили, гадовете: бяха четири по деветстотин, смъкнали са ги на три. От кого да режем?

Тихо го каза, ама къде ти, цялата тая бригада го чу и спотаи дъх: кому ли ще отрежат довечера пая?

А Шухов не мърда, лежи си върху дюшемето от спитените дървени трици. Едното поне да беше надделяло: треската да го затресе, както трябва, или да му поолекне. Пък то — наникъде.

Докато баптистът си шепнеше молитвите, отвън се върна Буйновски и съобщи, без да се обръща към никого, но някак злорадо:

— Ха сега да ви видя, червенофлотци! Трийсет градуса не ни мърдат!

И Шухов се реши — давай към лазарета.

Но тъкмо в тоя момент нечия властна ръка свлече от него памуклийката и одеялото. Шухов отметна ватенката от лицето си, надигна се. Под него наравно с горния нар стоеше мършавият Татарин.

Значи, не дежури на реда си и тихо се е промъкнал.

— Щ — осемстотин петдесет и четири! — прочете Татарина по бялата кръпка на гърба на черната ватенка. — Три денонощия карцер с_ извеждане_!

И още щом се разнесе особеният му гъгнив глас, из цялата полутъмна барака, където тук-там мъждукаше по някоя лампа и на петдесетте четворни дървеничеви нара спяха двеста души, всичко живо изведнъж се размърда, а още нестаналите припряно се застягаха.

— За какво, гражданино началник? — колкото се може по-жално запита Шухов, макар да не се беше уплашил кой знае колко.

Защото с извеждане на работа — то си е половин карцер, и топлата чорбица ще си получиш, и за мислене време не остава. Истинският карцер — той вече е без извеждане.

— Излежаваш се, а? Марш към комендантството — обясни лениво Татарина, защото и на него, и на Шухов, и на всички им беше ясна причината за карцера.

Кьосавото сбръчкано лице на Татарина нищо не изразяваше. Той се обърна, дирейки втора жертва, но вече всички, кой в полумрака, кой под лампата, и на първия етаж по наровете, и на втория, мушеха крака в черните ватени панталони с номера на лявото коляно или вече облечени се пристягаха и бързаха към вратата — да излязат преди Татарина на двора.

Да бяха одрусали Шухов с карцер за нещо друго, дето да беше заслужил — нямаше толкова да го е яд. И за яд си беше — винаги между първите ставаше. Но да се оправи с Татарина беше невъзможно, знаеше си го. И продължавайки да се оправдава просто защото така си му е редът, Шухов, както си беше, с ватените панталони, несвалени за през нощта (малко над лявото коляно също беше зашита овехтяла мръсна кръпка и върху нея написан с черна, вече избеляла боя номер Щ-854), навлече памуклийката (на нея тия номера бяха два — на гърдите един и един на гърба), избра си валейки от купчината на пода, сложи си шапката (със същата кръпка и номер отпред) и излезе подир Татарина.

Цялата 104-а бригада видя, като отвеждаха Шухов, но никой дума не продума: нито смисъл имаше, нито има какво да кажеш. Бригадирът би могъл малко нещо да се застъпи, ама пък него вече го нямаше. Шухов и той никому дума не продума, да не ядоса Татарина. Закуската ще му запазят, ще се сетят.

Така и излязоха заедно.

Пара се вдигаше от студа, дъхът ти секва. Двата големи прожектора от крайните ъглови кули биеха накръст през зоната. Светеха и лампите по зоната, и вътрешните лампи. Толкова много ги бяха нафраскали, че съвсем замъгляваха звездите.

Бързо сновяха насам-натам зековете1, всеки по своята работа, скърцайки с валенките по снега — кой към нужника, кой за складчето, някой до бараката за колети, друг булгур понесъл в индивидуалната кухня. И всички сгушили глави в раменете, пристегнали ватенките, и на всеки му студено, не толкова от студа, колкото от мисълта, че цял един безкраен ден има да бере от тоя студ. А Татарина със стария си шинел с омаслени сини петлици си вървеше спокойно и като че за него студ нямаше.

Минаха покрай високите дървени тараби на БУР-а2 — вътрешнолагерния затвор, покрай бодливата тел, предпазваща лагерната фурна от затворниците; покрай щабната барака, дето, хваната с дебела тел, висеше на дирека заскрежената релса; край другия дирек, дето е на завет, че да не показва много ниска, цял покрит със скреж, висеше термометърът. Шухов с надежда изви очи към млечнобялата му тръбичка: ако покажеше четирийсет и един, можеше и да не ги изкарат на работа. Само че къде ти днес четирийсет!

Влязоха в щабната барака и право в надзирателската. Там стана ясно, както Шухов вече си беше направил сметката по пътя: никакъв карцер няма да има, ами просто подът не е мит. Сега Татарина съобщи, че му прощава, и нареди да измие дъските.

Миенето на пода в надзирателската беше работа на специален зек, когото не извеждаха от зоната — прякото задължение на дневалния по щабна барака. Но той, отдавна свикнал с щабната барака, имаше достъп в кабинетите на майора, на началник-режима, на ченгето, слугуваше им, понякога чуваше такова, дето и надзирателите не го знаеха, и от известно време си беше направил сметка, че да им мие пода на простите надзиратели, един вид не е за него. Направиха си устата надзирателите веднъж-дваж, разбраха, че няма да стане, и почнаха за тая работа от бачкаторите да хващат.

В надзирателската лудо бумтеше печка. Разсъблечени по мръсни рубашки, двама надзиратели играеха шашки, а третият, както си беше, запасан, с кожуха и валенките, спеше на тясната пейка. В ъгъла стоеше кофа с парцал.

Шухов се зарадва и каза на Татарина заради прошката:

— Благодаря, гражданино началник! Никога вече няма да се излежавам.

Законът тук беше прост: свършваш и си отиваш. Сега, като му дадоха работа на Шухов, сякаш че му попремина. Взе кофата и без ръкавици (в залисията ги беше забравил под възглавницата) тръгна към кладенеца.

Бригадирите, дето бяха ходили в ППЧ-то — планово-производствената част, — се бяха скупчили край дирека, а един от по-младите, бивш герой на Съветския съюз, се беше изкатерил горе и чистеше термометъра.

Отдолу го съветваха:

— Дишай настрана, че ще се покачи!

— Покачи-фуйкачи!… Все тая.

Тюрин, Шуховият бригадир, сред тях го нямаше. Шухов, оставил кофата и сврял ръце в ръкавите, наблюдаваше любопитно.

А оня на дирека дрезгаво се обади:

— Двайсет и седем и половина, неговата мама.

Погледна още веднъж за всеки случай и скочи.

— Абе, тоя не е верен бе, винаги лъже — подвикна някой. — Баш на тебе в зоната точен ще ти сложат.

Бригадирите се пръснаха. Шухов хукна към кладенеца. Ушите под спуснатите, но развързани капаци на ушанката, понаболяваха от студа.

Гърлото на кладенеца беше хванало дебел лед, та кофата едва влизаше в дупката, а и въжето се беше вкочанило.

Върна се в надзирателската с димяща кофа, без да усеща ръце — натопи ги в кладенчовата вода. Позатопли се.

Татаринът го нямаше, бяха се събрали четирима надзиратели, зарязали бяха и шашките, и спането, и спореха по колко грухано просо ще им дадат през януари (в селището снабдяването беше лошо и на надзирателите, макар купони отдавна да нямаше, им продаваха туй-онуй отделно от селищните, с намаление).

— Я затваряй хубаво вратата бе, мършо! Духа! — забеляза го един от тях.

Хич не вървеше от сутринта да си мокри валенките. А и до бараката да отърчи, други обуща няма. Какво ли не видя Шухов за осемте години: случвало се беше и съвсем без валенки да изкарат зимата, че и обуща да не им дадат, ами с цървули и ЧТЗ3 (терлик, го речи, гумен, автомобилна диря оставя). Сега уж с обувките се пооправи — през октомври той получи (ама как — завъртя се покрай помощник-бригадира в склада) здрави обуща с фортове, широки — тъкмо за две топли партенки. Има-няма седмица ходи като сватбарин, все току потрепваше с новичките токове. А през декември ей ти ги и валенките, живот! Няма да се мре. Добре, ама някакъв дявол от счетоводството подшушнал на началника: валенките, рекъл, да получат, ама обущата да сдадат. Не било редно зекът два чифта наведнъж да има. И трябваше Шухов да избира: или с обувки цяла зима, от край до край, или с валенки, та ако ще и циганско лято да е, обущата се връщат. Пазеше ги, със смазка ги мажеше, да омекнат, нови-новенички обуща, ех — през тия осем години за нищо не му беше примъчнявало толкова, колкото за тях. Струпаха ли ги на камара, пролетта вече няма да са твои. Сега Шухов така я намисли: пъргаво изхлузи валенките, остави ги в ъгъла, хвърли върху тях партенките (лъжицата издрънча на пода; колкото и набързо да се стегна за карцера, ама лъжицата не беше забравил) и бос, щедро разплисквайки с парцала вода, се юрна под валенките на надзирателите.

— Ей! Гад! Я по-полека! — сепна се един, сгънал крака на стола.

— Ориза ли! Оризът по друга норма върви, с ориза не сравнявай.

— Абе ти какво си се разплискал бе, говедо! Така ли се мие?

— Гражданино началник, инак не мож се изми, засечено е…

— Ти не си ли виждал жена си баре като мие пода бе, свиньо?

Шухов се изправи с парцала, от който се стичаше вода. Усмихна се простодушно, показвайки липсата на зъби, оредели от скорбута в Уст-Ижма през четирийсет и трета година, когато все си беше отишъл. Тъй я беше закъсал, че кървавият дрисък и червата му изкарваше, изтощеният стомах нищо не искаше да приеме. Та сега само едно фъфлене от онова време му остана.

— От жената мене, гражданино началник, в четирийсет и първа година ме махнаха. Не я помня вече жената — имаше ли я, нямаше ли я…

— Ей тъй мият те… Нищо, мършите му, да свършат не могат и не искат. Хляба си не струват, дето им го дават. С лайна да ги храниш тях.

— Абе кому на дядовия го мият всеки ден, бе? От влага не можем се отърва. Я слушай, ей, осемстотин петдесет и четвърти! Забърши го, колкото да се понамокри, и да те няма.

— Оризът! Ти не сравнявай просото с ориза!

Шухов чевръсто зашета.

Работата — тя е като тоягата, два края има: за хора ли го правиш — качество дай, за глупак ли го правиш — хвърли му прах в очите.

Че инак откога да са изпукали, така си е.

Шухов забърса дъските тъй, че сухи петна да няма, парцалът неизцеден хвърли зад печката, обу си валенките на прага, лисна водата на пътечката, дето минаваше началството — и напреки, край банята, край тъмната ледена сграда на клуба, зацепи към столовата.

Трябваше и в лазарета да свари, пак се беше схванал целият. И още, пред столовата на надзирателите да не се надене: заповед имаше от началника на лагера, и то строга: закъснелите да се хващат и да се вкарват в карцера.

Пред столовата днес — просто да се чуди човек — не е затлачено и опашка няма. Влизай.

Вътре се вдигнала пара като в баня — дипли студ от вратата и пара от чорбата. Бригадите бяха насядали по масите или се блъскаха по пътеките, чакаха да се освободят места. С крясъци, през теснотията, по двама, по грима бачкатори от всяка бригада носеха на дървени табли паници чорба и каша и диреха място по масите. И все едно, не чува заплесът, дръвникът му неден, ей го, блъсна таблата, плис, плис! Тури му един със свободната ръка — по врата, по врата: Само така! Не стой на пътя, не заничай къде има за облизване.

Там, на една маса, още лъжицата си не натопило, младо момче се кръсти. Украинец, значи, западен, и то новак.

Руснаците — те и с коя ръка се кръсти са забравили.

Да се седи в столовата е студено, повечето ядат с шапки, но без да бързат, гонейки парченцата скапани дребни рибки между листата почерняло зеле и плюейки костите върху масата. Като се натрупа цял куп — преди следващата бригада някой ще ги бръсне и там си дохрусват под краката.

А да плюеш направо на пода — смята се един вид неприлично.

По средата на бараката вървяха два реда диреци ли, подпорки ли и до един от тези диреци седеше събригадникът на Шухов, Фетюков, пазеше му закуската. Това беше от най-последните бригадници, по-долен и от Шухов. Наглед бригадата цялата все с черни ватенки, едни и същи, ама отвътре никакво равенство — на стъпала върви. Буйновски не ще го туриш с паницата да ти седи, то и Шухов не се хваща за всяка работа, и под него има.

Фетюков забеляза Шухов и въздъхна — отстъпи му мястото.

— Вече всичко изстина. Тъкмо се канех да го подхвана вместо теб, мислех, че си в карцера.

Тръгна си, защото знаеше, че Шухов нищичко няма да му остави и двете паници ще лъсне.

Шухов измъкна от валенката си лъжицата. Тая лъжица му беше свидна, пребродила беше с него целия Север, сам си я беше отлял с пясък от алуминиева жица, беше я и белязал „Уст-Ижма, 1944“.

После свали шапката от бръснатата си глава — колкото и студено да е, не можеше да се остави да яде с шапка — и като разбълника обистрената чорба, бързо провери какво му се е случило в паницата. Средна хубост. Не е да са наливали от пълен казан, ама не е и от мътилката. Пък и Фетюков си го бива за това — докато варди паницата, да излови от нея картофите.

Едно й е доброто на чорбата — дето е гореща, но на Шухов сега му се случи съвсем изстинала. Той обаче засърба като всякога бавно, с апетит. Сега на, ако ще да ти пари отдолу — не бързай. Като махнеш съня, лагеристът живее за себе си само 10 минути сутрин на закуска, на обяд пет и пет на вечеря.

Чорбата ката ден е все една и съща, зависи какъв зеленчук ще турят за зимата. Лави бяха зазимили едни-единствени солени моркови — тъй си и тръгна: чиста морковена чорбица от септември, та до юни. А сега — зеле, почерняло. Най-ситото време за лагериста е юни: всичкият зеленчук свършва и го сменят с булгур. Най-лошото време — юли: гола коприва дробят в казана.

От дребната рибка едни кости бяха останали, месото се беше разварило и окапало, само по главата и по опашката се държеше. По крехката мрежица на рибения скелет Шухов не беше оставил нито люспица, нито шушка месце, но си дъвчеше, осмукваше си го и чак тогава плюеше на масата. Каквато и да бе рибата, ядеше си всичко; и хрилете, и опашката, и очите ядеше, ако си бяха на мястото, но когато се разваряваха и плуваха в паницата отделно — големи рибешки очи, — не ги ядеше. И затова му се присмиваха.

Днес Шухов икономиса: нали не се отби в бараката, дажбата не получи, та сега ядеше без хляб. Хлябът — него и сетне отделно може да го нагъне, хем повече ще се засити.

Второто беше каша от магара4. Беше се вклисавила на кюлче и Шухов я отчопляше на парченца Магарата не студена, и вряла да е, нито вкус има, нито насища: трева, и туйто, само дето е жълта, уж като просо. Измъдриха да я дават вместо булгур, разправят китайски опит било. Сварена идва до 300 грама, и щеш не щеш плюскаш: каквото и да е, за каша минава.

Като облиза лъжицата и я напъха на същото място във валенката, Шухов нахлупи шапка и тръгна за лазарета.

Небето, от което лагерните лампи бяха прокудили звездите, си беше все така тъмно. И двата прожектора с все същите широки струи прорязваха лагерната зона. Като отпочваха тоя лагер, Специалния, охраната беше фрашкана с осветителни ракети, още от фронта, малко нещо да изгаснеше светлината — жулят ли жулят ракетите над зоната, бели, зелени, червени, същинска война. После нещо се сепнаха. Може и скъпичко да им е излизало, кой знае?

Беше си все същата нощ, като и при ставането, но набитото око по разни дребни белези без труд определяше, че скоро ще бият за развод. Помощникът на Куция (дневалния по столова — Куция държеше помощник и сам го изхранваше) тръгна да вика на закуска инвалидната шеста барака, т.е. тия, дето не, излизаха от зоната. Към културно-възпитателната част закрета старият художник с брадичката — за боя и четка, номерата да пише. Ей го и Татарина, пресече плаца, бързаше с широка крачка към щабната барака. И изобщо навън народът понамаля — значи, всичко се е скатало някъде и събира топло последните сладки минути.

Шухов чевръсто се притули от Татарина зад ъгъла на бараката: втори път да му паднеш — лошо те чака. Пък и правилно си е да си нащрек. Да си отваряш очите така, че никакъв надзирател да не те зърва самичък. Все в калабалъка да си. Де да го знаеш, може човек за работа да дири, може и да търси на кого да си го изкара. Нали заповедта по бараки я четоха — на всеки надзирател от пет крачки да му се сваля шапка и на две крачки подире му да се слага. Някои от тях ходят като завеяни, все им е едно, ама други само чакат. Я колко народ в карцера натикаха заради пустата шапка! Няма балами, потрай зад ъгъла.

Отмина Татарина — и Шухов вече а-ха да свърне към лазарета, но му хрумна, че дългият латвиец от седма барака му беше назначил тая заран, преди развод, да иде да купи две водни чаши тютюн, как се улиса и му щукна от главата. Дългият латвиец беше получил колета снощи и до утре я остане нещо, я не. Ще има да чака цял месец до новия колет. А тютюнецът му е хубав, и на сила е докаран, и на миризма. Кафеникав един.

Ядоса се Шухов, запристъпя на място — дали пък да не свърне към седма барака. Но лазаретът беше на две крачки и той взе, че запраши нататък. Снегът шумно скърцаше под краката му.

В лазарета, както винаги, едно чисто в коридора, та да те е страх да стъпиш на пода. И стените боядисани с бяла блажна боя. И всичката мебел бяла.

Но вратите на кабинетите бяха до една затворени. То те, докторите де, може още от креватите да не са се измъкнали. В дежурната седи фелдшерът — онуй младото момче Коля Вдовушкин, на чиста маса, с чиста бяла престилка — драска си нещо.

И никой друг нямаше.

Шухов свали шапката като пред началство и по лагернишкия навик зашари с очи, дето не трябва, та не му убягна, че Николай ниже равни-равни редчета и всяко редче по-навътре от края и точ в точ под другото започваше с главна буква. Шухов, то се знае, веднага включи, че не ще да е служебно, ами странично ще е, но това не му влизаше в работата.

— Ами то… Николай Семьонич… аз май такова… болен съм… — стеснително, като да посягаше на чуждо, изрече той.

Вдовушкин вдигна спокойните си големи очи. И шапчицата му бяла, и престилката бяла, и номера не се виждат.

— Че защо толкова късно, а? Снощи що не дойде? Нали знаеш, че сутрин прегледи няма? Списъкът на освободените вече е в ППЧ-то.

Всичко това Шухов го знаеше. Знаеше, че и вечерта да се освободиш не е по-лесно.

— Ама то, Коля… Вечер, кога трябва, но пък не боли…

— Кое е това — то? То — какво те боли?

— Абе то, ако погледнеш, нищо и не боли. Ама не съм в ред.

Шухов не беше от тия, дето ги тегли лазаретът, и Вдовушкин го знаеше. Но право му беше дадено да освобождава сутрин само двама души, а двамата вече бяха налице и под зеленикавото стъкло на масата същите тия двама бяха записани и чертата беше теглена.

— Що не се сети по-рано. Какво току-така точно преди развода? На!

Вдовушкин извади един термометър от буркана, в който бяха мушнати през дупките на марлята, обърса го от разтвора и го даде на Шухов да си го сложи под мишницата.

Шухов приседна на пейката до стената, на самия крайчец, колкото да не се прекатури заедно с нея. Такова неудобно място избра той, дори не нарочно, ами показваше, че лазаретът не е за него и е дошъл по неволя.

А Вдовушкин пак подкачи писането.

Лазаретът беше най-затънтеният, най-отдалеченият край на зоната, та дотам не достигаха никакви звуци. Поне будилник да тракаше — на затворниците часовници не се полагат, времето зарад тях го знае началството. И мишки даже не прошумоляваха — беше ги изловил до една болничният котарак, затуй го държаха.

Терсене му беше на Шухов да седи цели пет минути в такава чиста стая, в тишина такава, и светлина от силната лампа и нищо да не прави. Огледа стените от край до край — нищо не откри. Огледа памуклийката си — номерът на гърдите се е поизтрил, ще трябва да го поднови, докато не са го спипали. Със свободната си ръка взе, че опипа брадата по лицето си — бая е избуяла, от оная баня насам расте, десет дни и повече все ся расте. Но не пречи. Кажи го, след два-три дена ще има баня, ще я обръснат. Какво ще си губи времето да чака ред в бръснарницата? Няма за кого да се докарва Шухов.

После впи очи в бяла-беленичката шапчица на Вдовушкин, спомни си полевия лазарет на река Ловат, как беше отишъл там с повредена челюст и — главо-главешка! — доброволно се върна в строя. А можеше едно пет дни да си полежи.

Ей на, сега и наяве бълнува: да се разболее за някоя и друга седмичка, ама не като за умиране и без операция, толкова, колкото да го приберат в болницата — може да си полежи, мисли си, едно три седмици, без хич да мръдне, ще издържи някак на постния бульон, дето е цялото меню.

Но, сети се Шухов, сега и в болницата няма лежачка. С една от партидите нов доктор довтаса — Степан Григорич, гърлест такъв, че чак дърлест, и него не го свърта, и на болните мира не дава: измисли всички болни, дето не са на легло, да ги изкарва на работа в болницата: с оградки да ограждат, пътечки да правят, земя да пръскат по лехите, а през зимата — снегозадържане. За болестта, вика, работата била най-първото лекарство.

Работа ли е, не ми я хвали. Ама кой ти разбира. Я да му поизпукаха кокалите на каменната зидария, друга песен щеше да запее.

… Вдовушкин драска ли, драска. Грешка няма, работи си „на черно“, но за Шухов работата му е непонятна. Преписваше си той новото дълго стихотворение, което вчера бе довършил, а днес беше обещал да го покаже на Степен Григорич — оня същия доктор, поборника за трудовата терапия.

Както става само по лагерите, не друг, а Степан Григорич посъветва Вдовушкин да се пише фелдшер, нареди го на работа като фелдшер и започна Вдовушкин да се учи да прави венозни инжекции връз невежите бачкатори, дето и през ум не им минаваше, че фелдшерът може и да не е никакъв фелдшер. Беше си Коля студент в литературния факултет, арестували го във втори курс. Все пак Григорич искаше от него да напише в затвора онова, което не му бяха разрешили на свобода.

… През двойните, непропускащи светлината от дебелия лед стъкла едва чуто долетя сигналът за развода. Шухов въздъхна и стана. Тресеше го, както и по-рано, но да изклинчи явно нямаше начин. Вдовушкин протегна ръка за термометъра, погледна го.

— Виждаш, ни тъй, ни инак, трийсет и седем и две. Да беше трийсет и осем, друга работа. Аз не мога да те освободя. На свой риск, ако щеш, оставай. След прегледа признае ли те докторът за болен, ще ле освободи, сметне ли те здрав — самоволен отказ и в бригадата за усилен режим. Я по-добре върви на работа.

Шухов нищо не отговори, не кимна дори, нахлупи си шапката и излезе.

Сит на гладен вярва ли?

Студът си казваше думата. Той жестоко стисна и Шухов с бодливата си мъглица и го задави. Студът имаше двайсет и седем, а Шухов трийсет и седем. Сега кой кого?

Понесе се Шухов в тръс към бараката. По плаца, от край до край, жива душа няма и целият лагер като че беше запустял. Настъпила беше оная минутка, къса, ленива, когато вече всичко е свършено, но се правят, че не е, че уж няма да има развод. Конвоят седи в топлите казарми, сънени глави на пушките обляга — и на тях не им се ще да стърчат в тоя студ по кулите. Пропускателите на главната порта досипват в печката въглища. Надзирателите в надзирателската допушват последната цигара преди обиска. А затворниците, вече навлечени с всичките си дрипи, препасани с всички връвчици, омотали се от брадата до очите с парцали — лежат с валенките по наровете върху одеялата и затворили очи, блаженстват. Чак докато бригадирът се провикне: — „Ста-вай!“

Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.

Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и — право към нара на помощник-бригадира.

Павло вдигна глава.

— Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)

И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.

Много бързаше Шухов и все пак отвърна, както се подобава (помощник-бригадирът и той е началство, от него даже повече зависи, отколкото от началник лагера). Хем как бързаше, захарта от хляба направо налапа, с език я обра, единият му крак на подпорката — качва се постелята си да оправи, — ама дажбицата си и оттам, и оттатък огледа, че свари и на ръка да я претегли: има ли ги вътре тия петстотин и петдесет грама, полагащите се. То дажбите чет нямат, дето ги е получавал той по затворите и лагерите, но макар и едничка да не бе проверил досега на кантар, макар да вдига шум и да си търси правото, като човек свит да не е допускал, но както на всеки затворник, и на Шухов отдавна му беше ясно — мериш ли честно, в хлеборезницата не ще се задържиш дълго. Че удрят във всяка дажба, удрят — ама колко, малко ли, много ли? И всеки ден гледаш, душицата си залъгваш — току-виж днеска не са минали толкова? Току-виж, тъкмо на моята грамовете горе-долу са докарали?

„Двадесетина грама ще липсват“ — реши Шухов и разчупи хляба на две. Едната половина пъхна в пазвата си, под памуклийката, а там той си има нарочно пришито джобче, бяло (във фабриката памуклийките за зековете се шият без джобове). Другата половина, спестената на закуска, мислеше да я изяде на часа, ама надве-натри яденето не е ядене, не засища, нахалост отива. Понечи да мушне комата в шкафчето, но пак се отказа: сети се, че дневалните вече два пъти за кражби са бити. Барака голяма, като хан.

И затова, без да изпуща хляба от ръце, Иван Денисович изхлузи крака от валенките, печен беше, та и партенките, и лъжицата останаха в тях, изкатери се бос горе, разшири дупчицата на дюшека си и там, в дървените трици, скри своята половинка. Смъкна шапката от главата, изкара от нея вдяната иглица (и тя скрита надълбоко, че на обиска, на тараша де, и шапките опипват; случи се веднъж, надзирателят се набоде на иглата, та само дето не му разби главата от яд). Боц, боц, боц — ето че и дупчицата от скритата половинка прихвана. През туй време и захарта в устата му се изгуби. Всичко в Шухов беше напрегнато до пръсване — ей-сега нарядчикът ще кресне от вратата. Пръстите чевръсто шаваха, а главата наместваше нещата едно подир друго, кроеше за по-нататък.

Баптистът четеше евангелието, уж че наум, ама някак шепнешком (може заради Шухов да е, нарочно, те, тия баптисти, обичат да агитират):

— „Само да не пострада някой от вас като убиец или като крадец, или злодей, или като посягащ на чуждо. А ако е за вярата, не се срамувай, а прославяй бога за такава участ.“

Ама Альошка си го бива: как майсторски го завира това тефтерче в цепката на стената — още на ни един тараш не са го открили. Все с тия бързи движения Шухов преметна ватенката на пречката, наизвади изпод дюшека ръкавици, чифт протрити партенки, връвчица и парцалче с две връзки. Поразнесе малко триците (тежки са те, степани), подмушна одеялото отвътре, хвърли възглавката на мястото й — бос се свлече долу и взе да се обува, отначало хубавите партенки, новите, подир тях лошите, отгоре.

И в тоя миг бригадирът се окашля, стана и обяви:

— Кррай на спането, сто и четвърта! Излизай!

И тутакси цялата бригада, кой дремал, кой не дремал, стана, запрозява се и тръгна към изхода. Бригадирът деветнайсет години лежи, той на развод минутка по-рано няма да ги изкара. Щом е казал — „Излизай!“, значи край, ще се излиза.

И докато бригадниците, пристъпвайки тежко, мълчешком излизаха един подир друг отначало в коридора, после в преддверието и на площадката — под стряхата, а бригадирът на 20-а и той като Тюрин се провикна: „Излизай!“, Шухов свари да обуе валенките с двете партенки, ватенката си да навлече връз памуклийката и здраво да се препаше с връвта (дето имаха кожени ремъци, иззеха им ги — какви ти ремъци в спецлагер).

Така Шухов за всичко сколаса и в преддверието настигна последните си събригадници — номерираните им гърбове се изнизваха през вратата на площадката. Въздебели, намъкнали върху себе си всичко, каквото имаха за обличане, бригадниците на верев, на върволица, без да се изпреварват, тежко крачеха към плаца и само снегът прискърцваше.

Все още беше тъмно, макар откъм изгрев небето да зеленееше и да се развиделяваше. И тънък, зъл излизаше от изгрева ветрецът.

Ей от тая минута по-горчива няма — отиването сутрин на развод. По тъмно, по мрак, с гладен корем за цял ден. Езикът ти се схваща. Думица не ти се издумва.

По плаца търчи насам-натам младшият нарядчик.

— Още ли да чакам бе, Тюрин? Пак се влачиш?

Младшият нарядчик може Шухов да уплаши, ама не и Тюрин. Той за него и дъхът си няма да изхаби на тоя студ. Върви си мълчешком. И бригадата подире му, по снега туп-туп, скръц-скръц.

Ама килото сланина, види се, е занесъл, защото пак в своята си колона отиде, 104-а, по съседните бригади си личи. На социално-битовия комплекс някои по-бедни и по-загубени ще натирят. Ох, какво студуване ще падне там днеска: двайсет и седем, че и ветрец, и ни завет, ни топлинка някаква!

На бригадира много сланина му трябва: и в ППЧ-то да носи, и търбуха си да подсигури. Той, макар да не получава колети, без сланина не остава. Който от бригадата получи — веднага му носи.

Инак няма да прокопсаш.

Старшият нарядчик отмята по дъсчицата:

— Ти, Тюрин, днеска един болен имаш, двайсет и трима извеждаш, така ли?

— Двайсет и трима — кима бригадирът.

Кого няма? Пантелеев го няма. Че той ли е болен бе?

И веднага шушу-мушу: Пантелеев, кучето, пак в зоната остава. Никакъв болен не е той, ами ченгето го е оставило. Пак ще клепа някого.

През деня ще си го извикат без спънки, ако щеш три часа го дръж, никой не чул, не видял.

А го минават по болест…

Целият плац чернее от ватенки — и по него бавно се изнизват бригадите напред, към тараша. Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си, провря се от другата страна на плаца. Там пред художника се бяха наредили двама-трима зекове. И Шухов застана. На наша милост номерът му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли го подновиш навреме, пак ще си идеш в карцера: да си се погрижил за номера си. Кой не ти е крив?

Художниците в лагера са трима, рисуват на началствата безплатни картини, но се и редуват да ходят на развод номерата да пишат. Днес старчето с бялата брадичка като маже с четката номера на шапката — досущ поп, когато миросва по челото.

Помаца, помаца, па току духа в ръкавицата си. Ръкавицата му плетена, тънка, ръката вкочанясва, не изписва цифрите.

Художникът му поднови „Щ-854“ върху памуклийката и Шухов, вече без да препасва ватенката, защото тарашът, кажи го, почваше, с връвчицата в ръка настигна бригадата. И веднага подуши: събригадникът му Цезар пушеше, хем пушеше не лула, ами цигара — значи може да го изръси. Но Шухов не тръгна направо на просия, ами застана ребром до самия Цезар и се загледа покрай него.

Гледаше покрай него и уж равнодушно, но виждаше как след всяко дръпване (Цезар дръпваше рядко, умислено) венчето червена пепел пъплеше по цигарата, смалявайки я, и се примъкваше към цигарето.

Тутакси и Фетюков, чакалът му, се присламчи, изтъпанчи се право срещу Цезар и го зяпна в устата, очите му святкат.

На Шухов шушка тютюн не му беше останала и не предвиждаше за днес, преди мръкнало, да се сдобие — той цял трепереше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода, — но не би се резилил като Фетюков да зяпа в хорските уста.

В Цезар всички нации са се омесили: нито да е грък, нито евреин, нито циганин — върви го разбери. Млад е още. Филми снимал за киното, но не доснимал и първия, като го затворили. Мустаците му, едни гъсти, лепнали, черни. Затова не го обръснаха тук, щото в делото си е тъй, на снимката.

— Цезар Маркович! — не изтрая, заподсмърча Фетюков. — Дайте веднъж да си дръпна!

И лицето му цялото се тресе от лакомия и желание.

… Цезар повдигна клепачи, надвиснали над черните му очи, и погледна Фетюков. Тъкмо затова започна той да пафка по-често лула, та да не го пресичат, докато пуши, да не му просят фасовете. Не тютюнът му се свидеше, ами непрекъснатата мисъл. Пушеше, за да възбуди у себе си силата на мисълта, да я накара да се поразмърда. Запалеше ли цигара, веднага в няколко погледа четеше: „Остави фаса!“

… Цезар се обърна към Шухов и каза:

— Вземи, Иван Денисич!

И измъкна с палец горящата угарка от късото кехлибарено цигаре.

Шухов трепна (така и очакваше, Цезар сам да му предложи), с едната ръка припряно, благодарно пое угарката, а с другата вардеше отдолу да не я изтърве. Той не се докачаше, че Цезар се гнуси да му даде да допуши цигарето (на кой устата му чиста, на кой — гнусава) и хваналите самия огън загрубели пръсти не се пърлеха. Главното, поряза тоя чакал — Фетюков, и сега смъркаше дим чак докато огънят взе да пари устните му. Мммм! Димът се плъзна по изгладнялото тяло, удари го и в краката, и в главата.

И тъкмо тая благина се разля по тялото му, слуша Иван Денисович глъчка:

— Долните ризи вземат!

Такъв е той, животът на зека. Шухов е свикнал: отваряй си очите, че току те пипнали за гушата.

Защо пък ризите? Ризите нали самият началник ги раздаде?!… Не, не ще да е тъй…

До тараша оставаха вече две бригади отпред и цялата 104-а видя: дойде откъм щабната барака началникът на режима лейтенант Волковой и подвикна нещо на надзирателите. И надзирателите, които без Волковой тършуваха през куп за грош, изведнъж се разлютиха, нахвърлиха се като зверове, а старшията им кресна:

— Раз-копчай ризите!

От Волковой не зековете, не надзирателите, самият началник на лагера, казват, се боял. Белязал ги господ, мръсниците, едно имение му дал? — вълчи му е погледът на Волковой, вълчи. Един черен, дълъг, навъсен — пък и бърз. Току изскочи иззад бараката: „Какво сте се събрали тука, а?“ Не мож му убягна. Най-напред той и камшик носеше, един лакът, кожен, плетен. В бригадата с усиления режим биел с него, викат. Или на вечерна проверка ще се струпат зековете пред бараката, а той издебне отдире и щат с камшика по врата: „Защо не си в строя бе, мършо?“ Като вълна се плисва тълпата от него. Опареният само се хване за врата, поизтрие кръвчицата и мълчи — че току го тикнал в БУР-а.

Напоследък взе нещо без камшик да ходи.

Като е студено; на простия тараш ако не вечер, то поне сутрин, редът беше мек: затворникът разкопчава ватенката и завръща пешовете навънка. Тъй вървяха по петима и петима надзиратели стояха насреща. Те препипваха зека отстрани по запасната памуклийка, тупаха по единствения полагащ се джоб на дясното коляно и ако и да напипваха нещо съмнително, мързеше ги да ровят, ами питаха: „Това какво е?“

Какво ще дириш сутрин у зека? Ножове? Че тях не от лагера ги носят, ами в лагера. Сутрин трябва да се провери не носи ли той храна със себе си две-три кила, че с нея да офейка. Беше време, така се бяха наплашили от тоя хляб, от двестаграмовия къшей за обяд, че заповед издадоха: всяка бригада да си направи дървен куфар и в тоя куфар да се слага всичкият им хляб, всяко късче от бригадниците да се обира. Какво бяха наумили с това, не се разбра, ама сигур пак да мъчат хората, още един дерт: върви, че го нахапвай комата му с комат, запомняй, че го слагай в куфар, а те, парчетата, щеш не щеш, си приличат, все от един и същ хляб са, сетне из целия път го мисли — дали няма да ти сменят парчето, докато дойде време да се караш с другите, та понякога й до бой се е стигало. Дотук — карай, ама веднъж трима драснаха от строителната зона с камион и отнесоха един такъв куфар хляб. Усетиха се тогаз началствата и всички куфари нацепиха на пропуска. Хайде, пак всеки сам да си го носи.

И друго трябва да се провери сутрин, дали цивилен костюм не е облечен под затворнишкия? Ама нали цивилните неща от кое време до конец ги обраха и до изтичане на присъдата няма да ги дават, казаха. А краят на присъдата в тоя лагер никой още не е виждал.

Пък да се провери и не носи ли писмо, та да го пробута чрез волнонаемните. Само че да седнеш у всеки писмо да търсиш — до обяд ще има да се мотаеш.

Както и да е, викна Волковой да търсят нещо си — и надзирателите бързо изпонасваляха ръкавици, памуклийките, крещят, да се разгърнат (дето всеки си е скатал топличко от бараката), ризите да се разкопчаят — и тръгнаха да препипват, не си ли надянал отдолу нещо, дето да го няма в устава. Полагат му се на зека две ризи — долна и горна, останалото да се сваля! — тъй предадоха зековете по редиците заповедта на Волковой.

Които бригади минаха по-рано, късмет имали, някои са вече и отвъд портата. А останалите — разгръщай! Който има по нещо отдолу — смъквай го веднага, тук на студа!

Така и започнаха, ама не стана тяхната: портата вече се беше опразнила и конвоят от пропуска се развика: „Давай! Давай!“ И за 104-а Волковой се умилостиви: да се записва кой какво има в повече, довечера сами да го отнесат в склада и обяснителни бележки да напишат: как и защо са го скрили.

Шухов е лесен, всичкото му е държавно, на, дръж — една гола душа е останала, но на Цезар бархетна фланела му записаха, а на. Буйновски жилетка ли, пояс ли го речи някакъв. Буйновски — кат отвори едно гърло (свикнал е там на миноносците, а откак е в лагера — и три месеца няма):

— Нямате право да разсъбличате хората на студа! Член девети на Наказателния закон не знаете!

Имат. Знаят. Ти, братко, още не знаеш.

— Не сте съветски хора вие! — кастри ги капитанът. — Никакви комунисти не сте!

Членът от закона пак го изтърпя Волковой, но тук вече като черна мълния се изви:

— Десет дена строг!

И по-тихо, на старшията:

— Довечера го оформи.

Не обичат те сутрин да пращат в карцера: човекоден се губи. Да блъска до тъмно, па вечерта си го тикни в БУР-а.

Ей ти и него — бригадата с усилен режим, карцера, от лявата страна на плаца: каменен, с две крила. Второто крило тая есен го пристроиха — в едното мазе взеха да не се събират. Осемнайсет килии са в затвора и всяка килия за единична е изтипосана. Целият лагер е дървен, само затворът каменен.

Студът влезе под ризата, иди го гони сега. Дето се бяха омотали зековете — всичко на вятъра отиде. И без това един кръст го е свил Шухов. В болницата, в креватчето да му е сега да се изтегне — и да го откърти. Нищо повече не иска. Само едно по-тежичко одеялце.

Стоят зековете пред портата, закопчават се, запасват се, а отвън конвоят:

— Давай! Давай!

И нарядчикът блъска в гърба:

— Давай! Давай!

Една порта. Предзонник. Втора порта. И перила от двете страни на пропуска.

— Стой! — дере се пропускателят. — Като овни са тръгнали. Строй се по петима!

Вече се развиделяваше. Догаряше отвъд пропуска огънят на конвоя. Те преди развод винаги кладат огън — хем да се греят, хем да им е по-видело, като броят.

Един пропускател високо и рязко отброява:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките се отделяха и вървяха на редици, тъй че, ако щеш отзад, ако щеш отпред гледай: пет глави, пет гърба, десет крака.

А втори пропускател-контрольор край отвъдните перила застанал, мълчи, само проверява вярно ли броят.

И един лейтенант стои, гледа.

Това от лагера.

Човекът е най-голямото богатство. Една глава зад тела да липсва — твоята глава ще прибавиш.

И пак бригадата се събра накуп.

Сега сержантът на конвоя брои:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките пак се отделят и вървят на отделни редици.

И помощник-началникът на караула от другата страна проверява.

И един лейтенант.

Това от конвоя.

Само да не се сбърка. За една глава повече ще се подпишеш — със своята ще я замениш.

А пък с конвойни фрашкано! Хванали са в полукръг колоната за ТЕЦ-а, автоматите вдигнати, право в мутрите сочат. И кучкари, със сиви кучета. Едно псе е зинало, сякаш се хили на зековете. Конвойните са все с полушубки, само шестима са с кожуси. Кожусите си ги сменят: тоя го облича, комуто е ред да ходи на кулата.

И като смеси още веднъж бригадите, конвоят преброи цялата колона за ТЕЦ-а по петорки.

— Призори удря най-големият студ! — съобщи капитанът. — Защото това е последната точка на нощното охлаждане.

Капитанът изобщо си обича да обяснява. Месечината каква е — млада ли е, стара ли е ще ти я пресметне за коя да е година, за който щеш ден.

Пред очите се топи капитанът, страните му хлътнали — но е куражлия.

Тук, извън зоната, на пронизващия ветрец, студът здравата щипеше дори обръгналото на всичко лице на Шухов. Като направи сметка, че из целия път до ТЕЦ-а все тъй ще ги вее, право в мутрите, Шухов реши да си сложи парцала. Тоя парцал, за случаи на насрещен вятър, и той като и на мнозина други си имаше две дълги връзки. Признато беше, че един такъв парцал помага. Шухов закри лице чак до очите, прекара връзките надолу покрай ушите и ги върза отзад. След туй пусна връз тила капака на шапката и вдигна яката на ватенката. А и предния капак свали връз челото. Така че отпред само едни очи останаха. Стегна здраво с връвта ватенката в кръста. Всичко му е вече наред, само ръкавиците са протрити и ръцете му измръзнаха. И взе да ги търка и пляска една о друга, защото знаеше, че всеки момент ще трябва да ги тури отзад и тъй да ги държи из целия път.

Началникът на караула прочете ежедневната, дотегнала на всички арестантска „молитва“:

— Внимание, затворниците! По време на прехода да се спазва най-строг ред в колоната! Да няма изоставане, да няма избързване, от петорка в петорка да не се преминава, да няма приказки, да няма заглеждане встрани, ръцете да се държат само отзад! Крачка надясно, крачка наляво — се смятат бягство, конвоят открива огън без предупреждение! Направляващият, ходом марш!

И трябва да бяха тръгнали по пътя двамата предни конвойни. Люшна се колоната отпред, заклати рамене и конвоят вляво и вдясно от колоната на по двайсетина крачки, а един от друг на десет крачки, тръгнаха, взели автоматите за стрелба.

Сняг не беше валяло почти цяла седмица, пътят е очертан. Избиколиха лагера — вятърът заби странично в лицето. С ръце отзад, навели глави, колоната пое като на погребение. И виждаш само краката на двама-трима от предните и парче отъпкана земя, колкото и ти да пристъпиш. И сегиз-тогиз някой конвоен ще кресне: „Ю-четирийсет и осем! Ръцете отзад!“ „Бе, петстотин и две, по-живо!“ После и те взеха по-рядко да се обаждат: вятърът реже, не може да се гледа от него. Пък конвойни не могат се превърза с парцал, не се полага. И тяхната служба не е лека…

В колоната, като е по-топло, всички приказват — и да им викаш, и да не им викаш. А днес всички се сгънали одве, всеки се гуши зад гърба на предния, всеки с мислите си.

Мисълта затворническа — и тя не е свободна, все натам се връща, все около едно се върти: дали няма да набарат хляба в дюшека? Ще го освободят ли в лазарета довечера? Ще запрат ли капитана, или няма да го запрат? И как ли Цезар се е докопал до топлото си бельо? Сигур е бутнал някому в склада за личните вещи, инак откъде?

От туй, че закуси без хляб и всичкото го беше ял изстинало, днес на Шухов му беше гладно. И за да не му премалява на стомаха, за да го накара да мълчи, той престана да мисли за лагера, почна да мисли как след някое време ще пише писмо до къщи.

Колоната мина покрай дърводелския, зекове го строиха, покрай жилищата (пак зекове сглобяваха бараките, а живеят други), покрай клуба, новия (пак всичко зековете — от темела до рисунките по стените, но киното е за други) и излезе колоната в степта, право срещу вятъра, срещу кармъзения изгрев. Гол, бял сняг се стеле наляво и надясно, до края, и по цялата степ едно-едничко дръвче няма.

Започнала бе нова година, петдесет и първа, и имаше Шухов през нея право на две писма. Последното го беше пратил през юли, а отговорът му дойде през октомври. В Уст-Ижма редът беше друг, пиши, ако щеш, всеки месец. Ама какво ли ще кажеш в писмото? Все едно, не пишеше Шухов по-често, отколкото сега.

От къщи беше излязъл на двайсет и трети юни четирийсет и първа година. Върна се в неделя народът от литургия в Поломня и викат: война. В Поломня научила пощата, а в Темгеньово никой нямаше радио преди войната. Сега вече пишат, във всяка къща радио бръмчи, от уредбата.

Писма да пишеш — все едно в чер въртей камъчета да хвърляш — отишло, та се не видяло. Мигар ще напишеш в каква бригада работиш, какъв бригадир ти е Андрей Прокофиевич Тюрин. Сега с Килгас, латвиеца, по̀ има за какво да говориш, отколкото с домашните.

Пък и те два пъти на годината ще ти напишат — мож ли ги разбра как живеят. Председателят на колхоза бил нов — той комай всяка година е нов. Колхозът уедрили — че то него и по-рано го уедряваха, сетне го дробиха наново. Е, и на тия, дето нормата трудодни не изпълнявали, свили им личното до декар и половина, а на някои и досами вратника го отрязали.

Едно Шухов не проумява, онова, дето пише жената, че от войната насам жива душа в колхоза не се е притурила: и момци, и моми, всеки, кой както сварил, се изнизвали поголовно или в града по заводите, или на торфоразработките. От войната половината мъже изобщо не се върнали, а които се върнали, никакъв колхоз не признават: живеят си вкъщи, работят частно. Туй са те мъжете в колхоза: бригадирът Захар Василич и Тихон дърводелецът, осемдесет и четвърта подкарал, наскоро се оженил и деца вече имал. Опъват каиша пак жениците, същите от трийсета година.

Ей това на не го разбира Шухов, и туйто: живеят си у дома, а работят чуждо. Виждал беше той живот едноличен, виждал беше и колхозен, но такова, селяните в своето си село да не работят — това не го приема. Нещо като на гурбетлък ли ги избива? Ами коситбата?

Гурбетлъка, писа жената, отдавна го зарязали. Нито дюлгери да ходят, дето се славеше краят им, нито лозови кошове да плетат, никой сега не се интересува от тия работи. Ами излязъл един нов занаят, весел — килимчета да рисуват. Домъкнал някой от войната шаблончета и оттогава тръгнало, тръгнало и все повече такива майстори-рисувачи се навъждат: никъде не се водят, никъде не са на работа, един месец помагат на колхоза — тъкмо по коситбата и жътвата, но поради това пък за единайсет месеца бележка му дава колхозът, че еди-кой си колхозник е освободен по свои си работи и — пито-платено. Сноват си из цялата страна, даже със самолети летят, щото им било скъпо времето, а пари ринат с хиляди и хиляди и навсякъде килимчета рисуват: петдесет рубли за килимче върху какъв да е стар чаршаф, който дадеш, който ти се откъсне — а работата по килимчето, казват, час била, не повече. И много й е голяма на жената надеждата, че ще се върне Иван и също такъв рисувач ще стане. И тогава и те ще се измъкнат от немотията, дето са затънали сега до гуша, децата в техникум ще дадат и вместо старата прогнила къща нова ще вдигнат. Всички рисувачи нови къщи си вдигат, а край Синията къщите станали не по пет хиляди, както преди, а по двайсет и пет.

Помолил беше той тогава жената да му опише — как така и той ще стане рисувач, като от рождение никога не е рисувал? И какво им е толкова на тия килими, какво има по тях? Отговорила му беше тя, че трябва да са съвсем улав, та да не ги нашариш: тури му шаблончето и мацай с четката по дупчиците. И същите тия килимчета са три чешита: едно килимче „Тройка“ — троен впряг с красив такъм вози офицер хусарски, второто килимче — „Елен“, а третото — уж персийско. И никакви други рисунки няма, но и за тия по цялата страна благодаря ти казват и от ръцете ти ги измъкват. Защото истинският килим не петдесет рубли, ами хиляди струва.

Да би могъл Шухов поне с едно око да зърне пустите му килимчета…

По лагери и по затвори отвикна Иван Денисович да си прави сметка — кое за утре, кое за догодина, с какво ще храни семейството. За всичко началството вместо него мисли — то тъй е сякаш и по-леко, пък й да лежи има той още зима-лято и пак зима-лято. Ама тия килимчета го разчовъркаха…

Печалбата, види се, е лека, сгодна. Пък и от своите селски да изоставаш пада малко обидно… Но, което си е право, не му са по сърце Иван Денисович тия килимчета. За такава работа безочие се иска, нахалство, че и да бутнеш на тоя-оня в джобчето. А Шухов четирийсет години тъпче земята, вече зъбите му ги няма наполовина и главата му оплешивя, но никога никому не е давал рушвет и не е вземал, дори лагерът не го научи.

Лесната пара не тежи, а и не се чувства, като да речеш — ей на, изкарах. Право викат старите: със суха риза — в кривото гърло влиза. Ръцете на Шухов още си ги бива, смогват, мигар няма да си намери навънка работа, я печкар ще стане, я дърводелец, я нещо с тенекеджилък ще се хване.

Само че нали пусто е лишен от права, никъде няма да го вземат, че и вкъщи няма да го пуснат — тогава вече и на килимчетата ще кандиса.

Колоната по това време пристигна и се спря пред пропуска на широко пръснатата зона на обекта. Още преди това двама конвойни с кожуси се отделиха от ъгъла на зоната и се потътриха по полето към своите далечни кули. Докато конвоят не заеме всички кули, няма да пуснат вътре. Началникът на караула с автомат на рамо тръгна към пропуска. А от пропуска през комина се вие дим на кълбета: волнонаемният пропускател цяла нощ седи там, да не би да отвлекат я от дъските, я от цимента.

Отсреща, през телената порта и през цялата строителна зона, и през отвъдната тел, дето се пада от оная страна, слънцето се вдига голямо, червено, като мъгла. Редом с Шухов гледа слънцето Альошка и се радва, усмивка излязла на устните. Страните му хлътнали, на един хляб е само, нищичко не си докарва — на какво ли се радва? Неделно време все с другите баптисти си шушука. За тях това лагер, затвор — все едно че нищо не било.

Намордникът за из пътя, парцалчето, цяло се е намокрило от дъха му и от студа тук-там е залепнало за кожата, на ледена коричка е станало. Шухов го смъкна от лицето към шията и се загърби на вятъра. Никъде особено не го беше жулнал студът, само ръцете дето му бяха премръзнали с тънките ръкавици и пръстите на левия крак не усещаше: нали лявата валенка е прегоряла, два пъти е подшивана.

Въз кръста и по гърба, чак до плещите — бодежи, цялото тяло го кърши — как ли ще работи?

Озърна се — право срещу него — бригадирът, в задната петорка вървял. Плещите му като скала, а и образът широк един. Крив е нещо бригадирът. Много-много не си поплюва той, ама гладни не ги оставя, коматът все гледа по-голям да е. Втора присъда излежава, ГУЛАГ-ско5 чедо, лагерните работи от игла до конец ги знае.

Бригадирът в лагера е всичко: добрият бригадир втори живот дарява, калпавият — в дървен кожух те вкарва. Шухов го знаеше Андрей Прокофиевич още от Уст-Ижма, само че там не беше в неговата бригада. А когато от Уст-Ижма, от общия лагер, прехвърлиха петдесет и осмия параграф6 тук, в каторжния, Тюрин го прибра при себе си. С началника на лагера с ППЧ-то, със строителите, с инженерите Шухов вземане-даване си няма: навсякъде бригадирът ще го заварди, железни са му гърдите на него. Затова пък мръдне ли вежда или с пръст да посочи — помайване няма. Когото щеш лъжи в лагера, само с Андрей Прокофиевич внимавай. И ще живееш.

И хем му се иска на Шухов да пита бригадира пак там ли ще работят, дето вчера, на друго място ли ще минат, хем не смее да му се пречка — мисли той. Стовари току-що Социално-битовия комплекс от плещите си и вече сигурно седмичния отчет премисля, от него храната за идните пет дни зависи.

Лицето на бригадира цялото е надупчено от едрата шарка. Изпречил се на вятъра — хич не мигва, кожата на лицето му — като дъбова кора.

В колоната тупат ръце, разтъпкват се. Лют е ветрецът! И уж вече гарваните са накацали и на шестте кули — ама пак не пускат в зоната. Бдителност показват!

Брей! Излязоха началникът на караула и контрольорът от пропуска, застанаха от двете страни на входа, отвориха портата.

— Заста-вай по петорки! Пъррва! Вторра!

Закрачиха затворниците като на парад, само дето крак не бият! Веднъж да се доберем до зоната, пък сетне акъл не щем.

Досами пропуска е барачката на кантората, пред кантората стои строителят, бригадирите привиква, а и те сами към него свръщат. Дзер, десетникът от зековете, и той там, мръсникът му с мръсник, своите си, зековете, като кучета ги гони.

Часът е осем, осем и пет (току-що енерговлакът изсвири), началството трепери да не би зековете да пропилеят цялото време, да не вземат да се пръснат по топлиците — а денят на зековете край няма, време за всичко има. Кой как влезе в зоната, първата му работа — да се понаведе: тук тресчица, там тресчица и ето че печката светнала. И се шмугват насам-натам.

Тюрин нареди на Павло, помощника си, да върви с него в кантората. И Цезар отби натам. Цезар е богат — два пъти месечно колети, бутнал е на когото трябва и сега си кюти в кантората, уж на нормировчика помага.

А останалата сто и четвърта — веднага се изпокрива и дим да я няма.

Слънцето, червено, забулено, огря опустялата зона: къде чаркове от сглобяеми къщи, завеяни от снега, къде зид почнат и още в основата зарязан, тук счупен скреперен лост се въргаля, там скреперна лопата, по-нататък стари железарии, канавки неизровени, изкопи, ями, авторемонтната работилница, до плочата изкарана, а на рътлината — ТЕЦ-ът в началото на втория етаж.

И всичко се изпокри. Само шестимата часови стърчат на кулите и край кантората по някой шета насам-натам. На, това е тя, нашата минутка! Старшият строител, откога, казват, се канел нарядите на всички бригади от вечерта да раздава — ама все не могат дотам да я докарат. Защото от вечерта до сутринта всичките им сметки се обръщат наопаки.

А минутката — тя си е наша! Дордето началството се оправи — заври се нейде по на завет, седни, стой, има кога да превиваш кръст. Добре, ако случиш на печка — партенките си да пренавиеш, да ги подсушиш малко. Тогава целия ден краката ще са топли. Ама и без печка — пак си е хубаво.

Сто и четвърта бригада влезе в голямата зала на авторемонтната, дето от есента е застъклено и 38-а бригада бетонни плочи лее. Едни плочи са по формата си, други стоят изправеше, по-нататък арматура наредена. До тавана е високо и подът е пръстен, за топло, не ще да е топло, ама все пак тази зала я отопляват, не жалят въглищата: не хората да се греят, ами бетонът по-хубаво да се хваща. Даже термометър виси и в неделя, ако лагерът случайно не излезе на работа, един волнонаемен пак пали.

Трийсет и осма, то се знае, на чуждите не дава да припарят до печката, всичките са се разположили, партенките си сушат. Нейсе, нас и тук в ъгъла ни е добре.

Със задницата на ватените си гащи (къде ли вече не сядали) Шухов се намести на края на дървената форма и опря гръб в стената. И като се облегна — опнаха се ватенката и памуклийката и той усета отляво на гърдите си, до сърцето, да го подпира нещо кораво. Туй кораво нещо беше крайчецът на парчето хляб от вътрешното джобче, оная половинка от сутрешната дажба, дето я беше взел със себе си за обед. Винаги по толкова ся носеше той и не му посягаше до обеда. Да, ама другата половинка изяждаше на закуска, а днес не яде. И разбра Шухов, че нищо не е икономисал: загложди го веднага да си го изяде тоя хляб, на топличко. До обед са пет часа, сума време има.

А бодежите — от гърба сега в краката отидоха, краката му такива едни отмалели… Ех, да можеше край печката да е!

Шухов остави ръкавиците на коленете си, разкопча се, свали леденясалия намордник от шията, пречупи го на няколко ката и го прибра в джоба. Сетне измъкна бялото парцалче с хлебеца и притъкмил го над пазвата, та и трошица вън от него да не политне, задъвка малките хапки. Хлябът беше носил под двете си дрешки, грял го беше със собствената си топлинка и затова не беше ни най-малко замръзнал.

По лагерите Шухов неведнъж си спомняше как навремето ядяха на село: картофи — цели тигани, каша — цели котлета, а още по-преди и месо — хей такива ми ти мръвки. И мляко пиеха — до подуване. Ама не трябвало така, разбра го Шухов по лагерите. Ядеш ли — умът ти да е само в яденето, като сега — отхапваш хапката си и с език си я примляскваш, и в страните см я смучеш — и ти е от сладък по-сладък тоя хляб, черният, клисавият. Какво яде Шухов осем години, девета? Нищо. А бачка ли? Охо-хо!

Така си се записваше той със своите двеста грама, а наоколо, все от тая страна, е насядала цялата 104-а бригада.

Двамата естонци, като двама братя родни, седяха на ниска бетонна плоча и поред си пушеха от едно цигаре половин цигара. Естонците, и двамата бяха възруси, и двамата длъгнести, и двамата мършави, и двамата с дълги носове, с големи очи. Те тъй се водеха един друг, сякаш на единия без другия въздухът, синият, не му стигаше. Бригадирът все заедно ги слагаше. И яденето си деляха наполовина, и на един нар спяха, горен. И когато стояха в колоната или висяха на развода, или се тъкмяха за лягане — все си бъбрят помежду си, и все тихичко, кротичко. Пък да бяха братя, да речеш, не бяха, ами се запознаха тука, в 104-а. Единият, разправят, рибар бил, от крайбрежието, другият, като дошли Съветите, родителите му още малко дете в Швеция го отвели. А той израсъл и на своя глава — в Естония институт да завършва отишъл.

А, чувал съм да казват де, че нацията нищо не значела, във всяка нация лоши хора имало. Но от естонците, колкото ги беше срещал Шухов, лоши хора не му се бяха случвали.

И всички седяха, кой по плочите, кой на кофража, кой на земята направо. За приказки рано-рано езикът не се обръща, всеки си мисли своето, мълчи. Фетюков, чакалът му, насъбрал кой знае къде фасове (той и от плювалниците да е, ще ги измъкне, не ще се погнуси), сега ги развива на коленете, неизгорелият тютюнец насипва на една хартийка. Три деца има Фетюков, но като го вкарали — всичките се отрекли от него, а жена му се омъжила: тъй че от нийде нищичко.

Буйновски го погледа, погледа, па току му викна:

— Защо я събираш тая зараза бе? Ще хванеш някой сифилис, та цял ще се изприщиш! Хвърляй ги!

Капитанът втори ранг — той да командва е свикнал, приказката му с всички хора е все такава, като да командва, но на Фетюков не му пука от Буйновски — и на капитана не му пращат колети, та със злобна усмивка на почти беззъбата си уста се обажда:

— Потрай, капитане, кат изкараш осем години — и ти ще почнеш да ги събираш. И по-важни от тебе съм виждал в лагера…

Фетюков по себе си съди, ама той, капитанът, може и да се удържи.

— Кво, кво? — недочува възглухият Сенка Клевшин. Мисли, разправят се те, за онова де, за днес, на развода, когато Буйновски загази. — Не трябваше да се топорчиш! — жално поклати глава той. — Щеше да се размине.

Сенка Клевшин, завалията, е тих. Ухото, едното, се пукнало още в четирийсет и първа, после попаднал в плен, бягал, хванали го, тикнали го в Бухенвалд. В Бухенвалд едва отървал кожата и сега кротува, срока си отбива. Вземеш ли да се ежиш, отишъл си си.

Тъй е, пъшкай, ама се превивай. Опреш ли се — ще се пречупиш.

Алексей е заврял лице в длани, мълчи. Молитви чете.

Дояде си Шухов хлебеца до троха, ама една огризана коричка — закръглената горна коричка остави. Защото с никаква лъжица не можеш обра кашата от паницата, така че да лъсне, както с хляб. Коричката той пак в бялото парцалче загърна за обед, парцалчето ската във вътрешния си джоб, под памуклийката, стегна се за студа и вече е готов да го пращат на работа. Пък ако почакат, още по-добре.

Трийсет и осма бригада стана и се разшета: кой към бетонобъркачката, кой за вода, кой на арматурата.

Но нито Тюрин идваше при бригадата си, нито помощникът му Павло. И макар да седеше 104-а няма и двайсет минути, а работният им ден — зимен, намален, да беше до шест — струваше им се вече на всички голямо щастие, сега и вечерта като да не е толкова далече.

— Ей, виелици отдавна не е имало! — въздъхна червендалестият кръвен латвиец Килгас. — Цяла зима — нито една виелица! Каква е тая зима?!

— Да… виелици… виелици — завъздиша и бригадата.

Като духне из района тукашната виелица, не на работа да ги изкарват, ами от бараката да ги изведат не смеят: от бараката до столовата, не си ли опънал въже, ще се заблудиш. То да замръзнеше някой затворник в снега — кучета го яли. Ами да не избяга? Не че не се е случвало. Той, снегът, по време на виелица уж ситничък, ситничък, ама като стане на преспа, сякаш е пресован. Ей по такива преспи, превалени през оградата, и бягаха. Вярно, не стигаха далече.

На виелицата, като разсъдиш, ползата й никаква: зековете под ключ, въглищата закъсняват, топлото от бараките го издухва; брашно в лагера не могат докара — хляб няма; току гледаш — и в кухнята закъсали. И колкото и да вее виелицата — три дни ли, седмица ли — тия дни ги броят за почивни, та толкова недели поред на работа ги изкарват.

Но така или иначе зековете си обичат виелицата, надяват й се. Щом рече вятърът да се понапъне, всички в небето се втренчват: материалец, материалец да има!

Снежец, значи.

Защото от тоя, дето е навалял по земята, виелица като света не става.

Ей го, някой се присламчва към печата на 38-а, ама го изчушкаха оттам.

И в тоя момент в залата влезе Тюрин. Навъсен един. Разбраха бригадниците: нещо има да се прави, хем бързо.

— Така-а, сто и четвърта — огледа се Тюрин. — Всички ли сте тука?

И без да проверява и брои, защото не е било някой да му избяга, започна бързо да разхвърля наряда. Естонците двамата и Клевшин с Гопчик прати наблизо, голямото корито за варта да вземат и да го носят в ТЕЦ-а. Оттук вече се разбра, че бригадата минава на недостроената, по късна есен изоставена ТЕЦ. Други двама прати в склада, дето Павло получаваше инструменти. Четирима прати снега да разчистват — около ТЕЦ-а и пред входа на машинната зала, а и в самата машинна зала и по скелето. На още двама нареди печката в същата тая зала да палят — където видят дърва, да цепят или въглища да носят. Един — цимент да откарах шейната, двама — вода да носят, двама — пясък, и още един — да разравя тоя пясък от снега и да го разбива с лоста.

И след всичко това останаха без нищо Шухов и Килгас — най-личните майстори в бригадата. Та ги дръпна настрани бригадирът и им каза:

— Вижте какво, момчета! (Не че беше по-стар от тях, но навикът си му е такъв — „момчета“.) Подир обед ще зидате стената на втория етаж, дето есенес шеста бригада го заряза. А сега трябва да се попритопли машинната зала. Три големи прозореца има там и на първа ръка с нещо трябва да се запушат. Аз ще ви дам още хора помощ, само мислете с какво да ги запушим. Машинната зала ще ни бъде и за разтвор да бъркаме, и за топлик. Не я ли позакътаме — ще изпукаме като кучета, ясно ли е?

И още нещо може да кажеше, ама дотърча Гопчик, хлапе шестнайсетгодишно, розово като прасенце, и го задърпа, че коритото за варта другата бригада не им давала, биели се. И Тюрин се понесе нататък.

Колкото и да беше тежко да започваш работа в такъв студ, нямаше как, пък и той е само отначало, майката му е веднъж да почнеш.

Шухов и Килгас се спогледаха. Не им беше за пръв път да работят заедно и се уважаваха един друг и като дюлгери, и като зидари. Да изнамерят на голия сняг с какво да запушат прозорците не беше лесно. Но Килгас каза:

— Ваня! Там, дето са сглобяемите къщи, знам едно местенце — има цяло руло покривна мушама. Аз го скътах веднъж. Да бяхме отскочили ли, а?

Килгас, макар и да е латвиец, но руският му е като роден, край тях имало староверско село, от мъничък го научил, а по лагерите той е само от две години, но вече всичко знае: на бога се моли, ама зъби стискай. Малкото му име на Килгас е Йохан и Шухов също му вика Ваня.

Решиха да вървят за мушамата. Но Шухов по-напред отърча в строящия се корпус на авторемонтната да си вземе мистрията. Мистрията много значи за зидаря, ако е лека и ти приляга. На обектите без изключение редът е така: всичкия инструмент заран го получаваш, вечер го сдаваш. Та какъв инструмент ще ти се падне на сутринта, туй вече е според късмета. Но Шухов веднъж метна склададжията и го завлече с най-хубавата мистрия. Оттогава всяка вечер й сменя мястото, а заран, ако има за зидане, си я взема. Разбира се, да бяха погнали отзарана 104-а към социално-битовия комплекс, пак щеше да си остане той без мистрия. А сега отмести камъчето, мушна пръсти в пролуката — ето ти я, измъкна я.

Шухов и Килгас излязоха от авторемонтната и се запътиха към сглобяемите къщи. Гъста пара излизаше от устата им. Слънцето беше вече отскочило, но беше без лъчи, като в мъгла, а от двете му страни се вирнали, виж ти, стълбове.

— Стълбове ли са това, а? — кимна Шухов на Килгас.

— Стълбовете не ни пречат — махна Килгас и се засмя.

— Стига от стълб до стълб бодлива тел да не са опнали, туй гледай ти.

Килгас без шега не го бива, затова и цялата бригада го обича. А как го почитат латвийците от целия лагер! Е, което си е право, право си е: храни се Килгас нормално, два колета всеки месец, червендалест един, сякаш лагер не е мирисал. Ще се шегува, ами.

На техния обект зоната му голяма — докат я прекосиш, ехе… На пътя им момчета от 82-ра бригада — пак ями да рият ги карат. Дупките не са големи: петдесет на петдесет и надолу петдесет, ама земята и лете е като камък, а сега студът я е сковал, върви, че откърти нещо. Копаят с кирки — кирката отскача, искри пуща, а земя — никаква. Стоят момчетата, всеки над своята си дупка, колкото и да се озърташ наоколо — няма де да се сгрееш, нито да мръднеш нанякъде — така че само кирката ти остава. Всичката топлина е от нея.

Съзря сред тях Шухов познат един, вятчанин, и се обади:

— Я слушайте бе, копачите, да бяхте на всяка дупка огън наклали. Ще да се поотпусне малко земята.

— Не дават — въздъхна вятчанинът. — Дърва не дават.

— Ами намерете си, я.

Килгас се изплю:

— Виж ги само, Ваня, да имаше мозък началството, щеше ли да тури хората в тоя студ с кирки земята да блъскат?

Изпсува той още няколко пъти под нос и млъкна, на тоя студ не е за приказки. Вървяха, вървяха и стигнаха мястото, дето бяха погребани под снега разпарчетисаните сглобяеми къщи.

Шухов обичаше да работи с Килгас. На него само едно му е лошото — че не пуши и в колетите му тютюн няма.

Наистина си го бива тоя човек — повдигнаха двамата някоя и друга дъска, а под тях цяло руло покривна мушама навито.

Измъкнаха го. Ами сега — как ще го носят? От кулата да ги видят — няма страшно: те, гарваните, един дерт си имат; да не се разбягат зековете, а в работната зона, ако щеш, всички тия къщи на трески направи. И надзирател да те срещне, лагерен — все толкоз: нали и той само гледа къде какво може да му влезе в работа. И бачкатор да е, всичките пет пари не дават за тия сглобяеми къщи. Че и бригадирите, и те. Бере им грижата само строителят от волномаемните, десетникът от зековете и оная върлина, Шкуропатенко. Никакъв не е този Шкуропатенко, просто зек. Пишат му цяла дневна норма само за туй, че сглобяемите къщи от зековете варди, да не ги изпоразвлекат. Та тъкмо тоя Шкуропатенко може да ги спипа на откритото.

— Слушай, Ваня, легнало няма да стане — намисли Шухов, — я дай да го изправим и да го преграбчим, ще си тръгнем ей тъй на — лекичко, помежду нас си ще го прикриваме. Отдалеко кой ще се сети?

Хубаво го намисли Шухов. Рулото е неудобно за хващане, та не го хванаха, ами го стиснаха помежду си — като трети човек — и потеглиха. А отстрани, само туй се вижда — двама души вървят притиснати един до друг.

— То после, като я види строителят на прозорците тая мушама, все едно ще се досети — рече Шухов.

— Па нас какво ни е? — учуди се Килгас. — Идваме в ТЕЦ-а, а там тъй си беше. Мигар ще я сваляме?

Така си е.

Ама пък пръстите му в протритите ръкавици, вкочанясали, просто не се усещат. А лявата валенка държи. Валенките са най-главното. Ръцете — те в работата ще се оправят.

Свърши снежната целина — излязоха на диря от шейна, от склада към ТЕЦ-а. Цимент трябва да са карали нататък.

ТЕЦ-ът стои на рътлината, а зад нея свършва и зоната. Отдавна вече никой не е стъпвал тук и всички пътища нататък са покрити с гладка снежна пелена. Още ясна е дирята на шейната и пъртината е прясна — следите дълбоки, нашите са минали. И разчистват вече с дървените лопати около ТЕЦ-а и пътя за камионите.

Добре ще е подемникът да работи. Да де, ама нали му прегоря моторът и оттогава май не са го пускали. Та пак, значи, всичко на гръб до втория етаж ще се носи. Варта. И сгурбетоновите блокчета.

Стърчи ТЕЦ-ът два месеца, като скелет сив, сняг, запустяло. И ето дойде 104-а. И на какво им се държат душиците само? — празни стомаси, с платнени колани стегнати: студено, та се пука; нито завет, нито искрица огън. И все пак дойде 104-а — и животът наново започна.

Край сами входа на машинната зала цялото корито с варта разковано. Прогнило си беше коритото, Шухов и не вярваше да го домъкнат здраво. Бригадирът поизпсува, колкото за адет, но сам вижда — никой не е виновен. А ето ти ги и Килгас и Шухов мушамата помежду си носят. Зарадва се бригадирът и тутакси захвана да размества хората: Шухов — кюнец за печката да нагласи, че по-скоро да я запалят, Килгас коритото да поправи, а естонците двамата да му бъдат помощ; на Сенка Клевшин — ей му брадвата, дълги летви да нацепи, та по тях мушамата да се накове: че тая мушама е по-тясна от прозорците точно два пъти. Ами дъски откъде? Топлик да си правят, за такова нещо строителят дъски няма да им изпише. Огледа се бригадирът и другите се огледаха, едно е спасението: да отковат две-три дъски, дето са сложени за перила на стълбите за втория етаж на скелето. Ще си отварят очите къде стъпват и няма да паднат. Какво да се прави?

Ще речеш, защо му е на зека десет години в лагера кръст да превива? Карай колкот можеш. Гледай там да се мръкне, а нощта е твоя.

Ама и така не може. Затуй са я измислили те нея, бригадата! Не само че бригада, дето на Иван Иванович заплатата си му отделно и на Петър Петрович и тя отделно. В лагера бригадата — така е измислена тя, че не началството да гони зековете, ами зековете един друг да се гонят. Така е тук — или на всички допълнително, или всички ще изпукат. Ти не работиш, гадино, а аз зарад теб гладен ли ще стоя? Не, бачкай, мършо!

А пък като си в сегашното положение, иди, че седи. Щеш не щеш, ще рипаш, ще надрипваш, размотаване няма. Ако до два часа не позакътаме залата, всички по дяволите ще идем.

Инструментът Павло вече го донесе, плюй си на ръцете и давай. И малко кюнци донесе. Тенекеджийски инструмент вярно, че няма, ама едно чукче шлосерско има и секирче. Криво-ляво, ще стане.

Удря Шухов ръкавици една о друга и нади кюнците, очуква ги по краищата, пак удря и пак нади (а мистрийката, и тя е скатана тук наблизо. Макар и в бригадата да са си свои хора, ама за смяна, като нищо я сменяват. И то същият тоя Килгас).

И — като да ги ометоха всички мисли от главата му. За нищичко Шухов сега не си спомня и не се кахъри. Само едно му е наум — как кривулите да нагласи и да изведе, че да не пуши. Изпрати Гопчик за тел, та да хванат кюнците за прозореца на излизане.

А в ъгъла има и друга печка, нисичка, с тухлен комин. Плочата й отгоре е желязна, нажежава се и върху нея пясъкът размръзва и съхне. Тая печка я бяха вече запалили и капитанът, и Фетюков мъкнат с таргите пясък. Тарги да мъкнеш, ум не се иска. Та бригадирът слага на тая работа все бивши началници. Тоя Фетюков бил голяма клечка в някаква кантора. С кола се разкарвал.

Отначало дори беше нещо взел да се репчи на капитана, да му подвиква. Но оня взе, че му фрасна един по зъбите и се разбраха.

Току се заприсламчваха към печката с пясъка момчетата, да се посгреят, ама бригадирът предупреди:

— Ще сгрея аз някого по врата, ама де да видим! Свършете работата, че тогаз.

На бито куче само тояга му покажи. И студът е лют, ама бригадирът е по-лют. Пръснаха се момчетата, всеки по работата си.

А бригадирът, чува го Шухов, тихичко реди на Павло:

— Ти стой тука, дръж здраво. Аз сега отчета трябва да вървя да оформям.

От отчета повече зависи, отколкото от самата работа. Който бригадир е умен, отчета гони. Той ни храни. Каквото не си свършил, докажи, че си го свършил; за каквото плащат евтино — тъй я извърти, че по-скъпо да излезе. Глава се иска за това от бригадира. И да се имаш с номировчиците. На нормировчиците също трябва да се бутне нещичко.

А като речеш да се поразмислиш — за кого са всички тия проценти в отчета? За лагера. Лагерът чрез тях хиляди изстисква от строителството, че и на своите лейтенанти премии раздава. На тоя същия Волковой, за камшика му. А на тебе — хляб, двеста грама повече на вечеря. Двеста грама живота управляват.

Донесоха вода, две кофи, а тя по пътя на лед станала. И Павло реши — няма какво да я мъкнат. По-добре направо сняг да се топи. Туриха кофите на печката.

Гопчик опънал отнякъде тел, алуминиева, нова, дето електричарите теглят жици. Докладва:

— Иван Денисич! Тъкмо за лъжица тел. Ще ме научите ли как да я отлея?

Пустият му Гопчик, шмекерът му с шмекер, обича си го него Иван Денисович, син умря мъничък, вкъщи са две големи щерки. Затворили бяха Гопчик, задето на бендеровците в гората мляко носел. Присъда му дали като на голям. А той на малко теленце прилича, все край мъжете, все да се погали… Пък и един хитрец се е извъдил: колетчетата сам си ги яде, понякога и нощем преживя.

То и като си помислиш, всички не мож нахрани.

Отчупиха парче от жицата, скриха го в ъгъла. Измайстори Шухов от две дъски нещо като бояджийска стълба и прати по нея Гопчик да окачи кюнеца. Момчето като катеричка лекичко, хоп-хоп по летвите, заби гвоздея, върза телта, прекара я под кюнеца. Не го беше домързяло Шухов самия край на кюнеца с още едно коляно нагоре да направи. Вятър днес няма, ама утре ще излезе, та да не връща пушека. Тъй е, тая печка си е за нас.

Сенка Клевшин вече нацепил дълги летви. Пак Гопчик-тропчик пратиха да ги накове. Катери се дяволчето недно, провиква се отгоре.

Слънцето отскочи по-високо, мъглицата се разнесе и стълбовете вече ги няма, и вътре зааленя. Ето ти и печката запалиха с крадените дърва. От това по-хубаво — здраве.

— Януарското слънце като ланската месечина грее! — обяви Шухов.

Килгас закърпи коритото за варта, поочука го оттук-оттам с брадвичката и се провикна:

— Чувай, Павло, аз за тая работа по-малко от сто рубли от бригадира не вземам!

Хили се Павло:

— Сто грама ще получиш.

— Прокурорът ще ти ги отпусне! — вика Гопчик отгоре.

— Стойте, стойте! — припря Шухов. (Бяха захванали да режат покривната мушама наопаки.)

Показа им как.

Пак накачулиха тенекиеното кюмбе, пак ги разгони Павло. На Килгас хора даде и нареди корита за варта да правят, за разнасянето. На пясъка още двама души сложи. Горе прати — да чистят снега от скелето и зидарията. И още един вътре, размръзналия пясък да прехвърля от печката в коритото.

А навън моторът забръмча — сгурбетонови блокчета взеха да карат. Камионът пробива през снега. Изскочи Павло, ръце размахва — показва къде да стоварят.

Наковаха една ивица покривна мушама. Втора. От мушамата какъв ти завет? Хартията си е хартия. Ама все пак стената стана като цяла. И притъмня вътре. Та и печката като да светна.

Альошка донесе въглища. Едни му викат: туряй! Други: не туряй! Чакай на дървата да се посгреем! Стои, не знае кого да слуша.

Фетюков се изтъпанчил до печката и тика, глупакът му неден, валенките си в самия огън. Ама капитанът го вдигна за яката и хайде към таргите:

— Върви пясък да носиш, мършо!

Капитанът, той и на лагерната работа като на морска служба гледа: щом е казано прави — значи ще правиш! Здравата я е охлабил за последния месец, ама тегли ли, тегли колата. Криво-ляво и трите прозореца са запушени с мушама. Сега светлинка иде само от вратата. И студът е от нея. Разпореди се Павло горната част на вратата да запушат, а долу да оставят колкото да се провре човек. Запушиха я.

Междувременно три самосвала сгурбетонови блокчета докараха и ги стовариха. Сега е въпросът как ще ги вдигнат без хаспана.

— Я, зидарите, ха да вървим да поогледаме — подкани Павло.

Това е вече задача почетна. Тръгнаха Килгас и Шухов нагоре с Павло. Тя, стълбата, дето си беше тясна, ами сега, като й откърти Сенка перилата, притискай се до стената, току да не се хързулнеш надолу. Отгоре на всичко снегът замръзнал по пречките, закръглил ги, кракът няма опора — как ли ще я носят тая вар?

Огледаха де ще се зида. Ето тук. Вече са почнали да разгребват снега от старата зидария. Ама ще трябва и с брадвичка ледът да се очука и с метличка да се подмете.

Направиха сметка откъде ще подават сгурбетоновите блокчета. Надникнаха надолу. И решиха: дето ще ги мъкнат по стълбата, четирима да се поставят да ги хвърлят ей на това скеле там, и още двама да ги прехвърлят, а на втория етаж пак двама да разнасят, все по-бързо ще стане.

Горе ветрецът не е силен, ама си пронизва. Като те надуха, върви, че зидай. Но нищо, минеш ли отсам зида, все е завет, ядва се.

Шухов вдигна глава нагоре и ахна: небето се избистрило, слънцето почти запладнило. Да се чудиш и маеш: как си минава времето, като се улисаш в работа! И друг път е забелязвал той: дните в лагера си се търкалят, не мож ги улови, а присъдата, хич не мърда, все си е толкова.

Слязоха долу, а там всички сварили да се курдисат край печката, само капитанът и Фетюков пясък носят. Кипна Павло, веднага изкара осем души на блокчетата, на двама нареди цимент в сандъка да насипят и да го размесват на сухо с пясъка, тоя — за вода, оня — за въглища. А Килгас вика на командата си:

— Хайде, момчета, коритцата трябва да свършваме!

— То бива и аз да им бях помогнал? — Шухов сам се предлага на Павло.

— Ами помагайте! — Павло кима.

По едно време дойдоха с баката, сняг да топят за варта. Чули от някого си, че уж било вече дванайсет.

— Татък ще да е — обади се Шухов, — слънцето е на преваляне вече.

— Щом е на преваляне — намеси се капитанът, — значи, не е дванайсет, а един.

— И таз хубава — ококори се Шухов. — И баба знае: най-високо е слънцето по обед.

— Баба ти може и да знае! — отряза капитанът. — Ама откак излезе декретът — слънцето в един е най-високо.

— Какъв декрет бе!

— На съветската власт, какъв!

Излезе капитанът втори ранг с таргата, а и Шухов не се впусна в препирни. Мигар и слънцето на декретите им ще се подчинява?

Почукаха още малко, потракаха, ей ги, четири коритца сковаха.

— Хайде да поседнем, да се посгреем — казва Павло на двамата зидари. — И вие, Сенка, подир пладне също ще зидате. Сядайте.

Седнаха край печката, законно. Все едно, до обед вече няма за кога да се зида, а вар да правят, не си струва, ще замръзне.

Въглищата малко по малко се подпалиха, взеха да топлят. Ама пак само около печката се усеща, а по цялата зала студено, както си беше.

Свалиха ръкавиците, въртят ръце до печката, приличат ги и четиримата.

А краката, то се знае, обути ли са, варди ги от огъня. Ако са обуща, кожата ще се напука, ако са валенки, ще овлажнеят, само пара ще вдигнат, по-топло няма да ти стане. Още по-близо до огъня да ги завреш — ще изгорят. Тъй до пролетта ще си изкараш с дупката — хич не чакай други.

— Абе на Шухов какво му е? — Килгас се подкача. — Шухов, братлета, с единия крак е, дето се казва, вкъщи.

— Ей с тоя, с босия — подхвърли някой. Разсмяха се. (Шухов е събул лявата, кърпената валенка и си суши партенката.)

— На Шухов срокът му свършва.

Пък на Килгас двайсет и пет му бяха лепнали. Беше тя тая, когато на всички наред все по десет раздаваха. А от четирийсет и девета като тръгна на всички по двайсет и пет, без значение. Десет, криво-ляво, можеш да издеяниш, без да вирнеш петала, ама я двайсет и пет изкарай, да те видим!?

На Шухов, то се знае, му е драго, че всички него сочат: ей го на, присъдата му изтича — ама той много-много не вярва. На, тези, дето през войната им свършваше присъдата, всички до второ нареждане ги държеха, чак до четирийсет и шеста година. Излезе, че които по начало си бяха с тригодишни присъди, по пет години отгоре излежаха. Законът, той може и тъй, и инак. Изкараш един десетак, току си кажат — хайде още един. Или — на заточение.

А някога, като си го помислиш — дъхът ти се взема: та присъдата все пак е на свършване, кълбото е към края си… Господи! На двата си крака — и на свобода, а?

Само че гласно за това да се говори на стар лагерник не прилича. И Шухов подхвърля на Килгас:

— Ти твоите двайсет и пет не ги брой. Двайсет и пет ще ги лежиш ли, няма ли, свила по вода е писано. А аз вече излежах пълни осем, туй е точното.

Тъй на, живееш ден за ден и време не остава да помислиш: как те вкараха? И как ще излезеш?

Според както е в делото, Шухов е осъден за измяна на родината. И показанията са му такива, че тъкмо така де, предал се е в плен, искал бил да измени на родината, а сетне се върнал от плен, защото трябвало задача на немското разузнаване да изпълни. Ама каква задача — нито Шухов можа да измисли, нито следователят. Така си го и оставиха — просто задача.

Сметката му на Шухов беше проста: не подпишеш ли — дървена шуба те чака, подпишеш ли, поне може да си поживееш още малко. Подписа.

А беше така: през февруари четирийсет и втора година на Северозападния обкръжиха тяхната армия, цялата, и със самолети никаква храна не им хвърляха, а ги и нямаше тия самолети тогава. Дотам я докараха, че взеха да стържат копитата на умрелите коне, разкисваха във вода тая роговица и я ядяха. И да стрелят нямаше с какво. Тъй по малко, по малко немците ги издавяха по горите, пленяваха ги. Та в такава една гора и Шухов изкара два дена плен, ама още там, в гората, избягаха и петимата. И пак заскитаха по гори и блата — по чудо стигнаха своите. Само че двамата автоматчикът ги остави на място, третият от раните си умря — та двама стигнаха. Да бяха по-умни, да бяха казали, че по гората са се лутали — нищо нямаше да има. А те взеха, че си признаха: тъй и тъй, от немски плен избягахме. Плен ли? Вашата мамка! Да бяха петимата, може и да сравняваха показанията, може и да им повярваха, а на двамата къде ти: наговорили са се гадовете му за бягство.

Сенка Клевшин чу и той с глухите си уши, че за бягство от плен става дума, и каза високо:

— Аз от плен три пъти съм бягал. И трите пъти ме хващаха.

Сенка, сиромахът, все си мълчи повечето: хората не чува и в разговорите им не се меси. Та за него и знаят малко, само дето в Бухенвалд е бил и там е участвал в нелегалната организация, оръжие в зоната вкарвал за въстание. И как немците с тояги го били и на ръцете вързани отзад висял.

— Ти, Ваня, осем си ги изкарал, ама в какви лагери?

— Килгас си кара своята. — Все в битови си бил, с булчета там си живеехте. Номера не носехте. Я в каторжния осем години изкарай! Никой още не ги е изкарвал.

— С булчета!… С бичмета, не с булчета.

Трупи, значи.

Втренчи се Шухов в огъня на печката и му дойдоха пред очите тия неговите седем години на север. И как три години мъкна трупи и траверси на свлека. И огънят, същият такъв примигващ огън на сечището, само че не дневна, ами нощна сеч. Такъв му беше табиетът на началника: която бригада не изпълни дневната си норма, остава и за през нощта в гората.

Едва след полунощ ще се довлекат в лагера и на сутринта пак в гората.

— Нее, братлета… Тук, кажи-речи, е по-спокойно — изфъфли той. — Тук разписанието е закон. Изпълнил не изпълнил, марш в лагера. И в гарантийния ден хлебецът е сто грама повече. Тук се живее. Специален бил — та нека си е специален. Какво ти пречат номерата? Те, номерата, не тежат.

— Хм, спокойно — цеди Фетюков (наближава почивката и всички се примъкват към печката). — Хората в леглата им ги колят! Спокойно било!…

— Не хората, а портаджиите! — Павло се заканва на Фетюков с пръст.

И вярно, нещо ново започна в лагера. Двама известни портаджии право на нара ги заклаха след сигнала за ставане. А после един невинен бачкатор, мястото трябва да са сбъркали. Един портаджия пък сами при началството избяга, в БУР-а, в каменния карцер го скриха. Да се чудиш… Такова в общите го нямаше. Пък и тук го нямаше…

Ненадейно изсвири свирката на енерговлака. Не я наду изведнъж с всичка сила, а отначало тъй дрезгаво, сякаш гърлото си да прочисти.

Половината ден — отпиши го! Обедна почивка!

Ех, изтърваха! От кое време да са в столовата, ред да са хванали. На обекта има единайсет бригади, а столовата повече от две не побира.

Бригадирът го няма и няма. Павло припряно се огледа и взе, че реши:

— Шухов и Гопчик с мен! Килгас! Щом ви го пратя Гопчик — на часа вдигайте бригада!

Местата им край печката тутакси ги заеха, наобиколиха я тая печка, като женска всеки се натиска да я прегърне.

— Край на спането — викат момчетата. — Време е за цигара!

И се гледат един друг — кой ще запали. Ама никой не вади — или тютюн нямат, или се стискат, не щат да покажат.

Излязоха навън с Павло. И Гопчик подире им като зайче припка.

— Поомекнало е — веднага определи Шухов. — Осемнайсет градуса, не повече. Спорно ще се зида.

Хвърлиха по едно око към блокчетата — момчетата и до скелето са стигнали, че чак и на плочата на втория етаж има.

Попримижа Шухов към слънцето, провери как е там работата относно капитановия декрет.

Ама по голото, дето на вятъра му е просторно, все пак подухва, пощипва си. Не се забравяй, значи, помни — януари си е.

Производствената кухня — тя е една сбутана барака, скована около печката от летви, пък и обкована отвътре с ръждясала ламарина, та да се запушат пролуките. Вътрешността й една преграда я дели на две — на кухня и столова. Каквато кухнята, такава и столовата — подът без дюшеме. Както си е била отъпкана земята, така си беше на буци и ями. А всичката му кухня — една печка квадратна и в нея казан вграден.

Разпореждат се в кухнята двама — готвачът и санитарният инструктор. Сутрин, на излизане от лагера, готвачът получава от голямата лагерна кухня булгур. На глава, кажи-речи, по петдесетина грама, на бригадата — кило, а на обекта без малко нещо — пуд. То се знае, самият готвач няма да седне да ти мъкне тая торба с булгур на три километра, дава да я носи някое от мекеретата. Дето сам ще си троши гърба, по-добре на туй мекере да отдели една порция отгоре за сметка на бачкаторите. Вода да донесе, дърва, печката да запали — и туй не го прави готвачът, пак бачкатори и някои от закъснелите — хайде и на тях по една порция, то чуждото не му се свиди. Още, наредено е да се яде, без да се излиза от столовата: паниците и тях ги мъкнат от лагера (на обекта не можеш ги остави, през нощта волнонаемните ще ги изпокрадат), та носят по петдесетина, не повече, а тук ги мият и на бърза ръка ги пущат отново, ей на и тия, дето събират паниците, и те — по една порция отгоре. А за да не се изнасят паници от столовата, поставят едно мекере и на вратата — да не пропуща паници. Но както и да варди, все тая, отмъкват си: или ще го кандърдисат, или ще го заплеснат. Та трябва на всичко отгоре по целия обект да се пусне паниците да събира, мръсните, и пак в кухнята да ги пренася. И на него порция. И на Другиго порция.

А самият готвач една-единствена работа има: булгур и сол в казана да сипе и мазнината да раздели — за казана и за себе си (хубавата мазнина до бачкаторите не стига, оная, дето не струва — всичката в казана отива. Та зековете предпочитат да отпускат от склада само калпави мазнини). И да забърка кашата, като вземе да втасва. А санитарният инструктор и това не върши: седи и гледа. Щом втаса кашата — веднага на санитарния се дава — яде до пръсване. А си е прасе и половина. Ей ти го и дежурния бригадир, сменят се те ката ден — проба идва да вземе, да провери уж годна ли е тая каша за бачкаторите. На дежурния бригадир — двойна порция.

Но ей ти го и сигнала. Ей ти ги и бригадирите заприиждали един подир друг и готвачът раздава през прозорчето паниците, а на тия паници дъното им едва покрито с кашица и колко е там твоят булгурец — нито да попиташ, нито да премериш, най-много да ти напълнят устата с псувни, отвориш ли дума.

Свири над голата степ вятърът, лете суховей, зиме мразовит. От памтивека в тая степ нищо не е расло, а между четирите бодливи тела — и от по-рано. Жито никне само в хлеборезницата, овесът в склада класи, в продоволствения. Та и да се утрепеш от работа, и по корем да лазиш — от земята храна няма да изскубнеш повече, отколкото началството изпише, няма да получиш. Ама и него не получават зарад разните му готвачи, зарад мекеретата, зарад тарикатите. И тук крадат, и в лагера крадат и още по-напред, в склада крадат. И всички тия, дето крадат, не стигат до кирката. А ти бачкай и взимай, каквото ти дават! И се пръждосвай от прозорчето.

Кой когото свари, него натовари.

Влязоха Павло и Шухов с Гопчик в столовата — а там се залостили един връз друг, не се виждат зад гърбовете нито масите от криви по-криви, нито пейките. Кой сварил, седнал, повечето на крак ядат. 82-ра бригада, дето цяла сутрин копа ямите на студа, първите места след сигнала е пипнала. Сега и като се наядат, няма да излязат — къде ще намерят завет? Псуват ги другите, ама на тях им е все толкова — за тях сега по-лошо от студа няма.

Пробиха си с лакти път Павло и Шухов. Тъкмо навреме дойдоха: една бригада вече получава и само една стои на реда, все помощник-бригадири пред прозорчето чакат. Останалите, значи, след нас ще бъдат.

— Паниици! Паници! — Готвачът крещи през прозорчето и вече му ги подават отсам, и Шухов и той събира и подава — не заради една каша повече, ами за по-бързо.

Там, отвъд преградката, мекеретата надве-натри мият паниците — и те за каша.

Почна да получава тоя помощник-бригадир, дето беше пред Павло. Павло се провикна през навалицата:

— Гопчик!

— Аз! — от вратата. Гласчето му тъничко, като на козленце.

— Викай бригадата!

Хукна.

Най-важното, кашата днес си я бива, най-добрата каша — овесена. Не е като да се случва често. Повечето върви все магара по два пъти на ден или гола брашнена чорбица. В овесената между зърната има гъсто, то засища, то си е скъпото.

С колко овес на младини е изхранвал Шухов конете си — и през ум не му е минавало, че отдън душа ще трепери за една стиска от същия тоя овес!

— Паници! Паници! — викат от прозорчето.

Идва и на 104-а редът. Предният помощник-бригадир си взе паницата със своята двойна, „бригадирска“, и се дръпна от прозорчето.

И то за сметка на бачкаторите върви — и пак всички си траят. На всеки бригадир дават такава, ако ще сам да си я яде, ако ще на помощника си да я дава. Тюрин я дава на Павло.

Шухов сега си знае работата: завря се той зад масата, разкара двама от закъсалите, един бачкатор с добро помоли, очисти края на масата, колкото за двайсетина паници, ако ги наслагат една до друга, връз тях като втори етаж още 6 ще застанат, че и отгоре още две, а сега трябва от Павло паниците да поема, та и да ги брои след него и очите да си отваря да не би чужди да свият някоя паница от масата. А и да не го блъсне някой с лакът, та да ги разсипе. Тук, досами него, стават от пейките, сядат, ядат. Трябва с око да се варди границата: своята ли паница ядат, или в нашата посягат?

— Две! Четири! Шест! — брои готвачът зад прозорчето. Едновременно по две с двете ръце подава. Така му е по-лесно, по една може да сбърка.

— Две, четири, шест — приглася му тихо Павло оттатък прозорчето и веднага две по две предава паниците на Шухов, а Шухов ги слага на масата. Той на глас не повтаря, ама води сметката по-внимателно от тях.

— Осем, десет.

Де се дяна Гопчик с бригадата?

— Дванайсет, четиринайсет… — върви сметката.

Ама в кухнята не достигаха паници. Покрай главата и плещите на Павло Шухов вижда: двете ръце на готвача са поставили две паници на прозорчето, държи ги той и стои, като да се е замислил. Сигур се е обърнал и псува миячите. И вече през прозорчето още една купчина паници опразнени му тикат. Пусна си той ръцете от тия долните паници, купчината празни назад предава.

Шухов заряза цялата си камара паници на масата, преметна крак през пейката, дръпна двете паници и не толкова за готвача, ами за Павло повтори тихичко:

— Четиринайсет.

— Стой! Къде влачиш? — кресна готвачът.

— Наш! Наш! — потвърди Павло.

— Ваш не ваш, да се не сбърка сметката.

— Четиринайсет — сви рамене Павло. Не би седнал той да плячкосва паници, като помощник-бригадир трябва да се държи на положение, ама сега повтори след Шухов, на него може и да го стовари.

— Аз четиринайсет вече казах! — крещи готвачът.

— Че какво като си казал бе! Пък самият ти не ги даде, в ръцете си ги задържа — подвикна и Шухов. — Върви ги брой, ако не вярваш? Ей ги, всичките са на масата.

Шухов уж вика на готвача, ама зърна и двамата естонци да се промъкват към него и им бутна набързо двете паници. Че свари и да се върне при масата и на око да премери всичко ли си е на мястото, съседите не се бяха усетили да свият нещо, а можеха.

В прозорчето цяла се подаде червендалестата мутра на готвача.

— Де ги паниците? — строго запита той.

— На, молим! — викаше Шухов. — Дръпни се бе, човече божи, не си прозрачен — блъсна той някого. — Ето две! — повдигна малко две паници от горния ред. — И ето ти три реда по четири, на, брой си ги.

— Ами бригадата няма ли я? — недоверчиво занича готвачът през малкото пространство, което му открива прозорчето, тясно, та да не могат от столовата да гледат колко артисва в казана.

— Тцъ, няма я още бригадата — поклати глава Павло.

— За каква майна заемате тогава паниците, като ви я няма бригадата? — освирепя готвачът.

— Ей я, ей я бригадата — завика Шухов. И всички чуха откъм вратата виковете на капитана като от капитански мостик.

— Какво сте се наблъскали. Наял си се — излизай! Дай и на другите!

Готвачът помърмори, помърмори, изправи се и в прозорчето пак се появиха ръцете му.

— Шестнайсет, осемнайсет…

Насипа и последната, двойната:

— Двайсет и три. Край! Следващата!

Започнаха да се провират бригадниците и Павло взе да им раздава паниците, на някой през главите на седналите, на другата маса.

На една пейка лете и по пет души сядаха, но сега, както дебело са навлечени — едва по четирима се побираха и пак се бутаха, като гребяха с лъжиците.

Шухов разчиташе, че от двете плячкосани порции поне едната ще е негова. Та бързо се зае със своята си, полагаемата се. Сви едното си коляно, дясното, към корема, измъкна от кончова на валенката лъжицата „Уст-Ижма 1944“, свали си шапката, пъхна я под лявата мишница, развъртя лъжицата, обра кашата докрай.

Ей сега трябва в тая минутка цяла-целеничка само за яденето да си мисли и кашицата, с тънката корица, като я обира до дъното, право в устата да слага и бавно-бавно да я примлясква с език. Ама ще трябва да побърза, та Павло да види, че вече е свършил, и да му предложи втората каша. Пък на всичко отгоре и Фетюков, нали дойде с естонците заедно — не му убягна как свиха двете каши и е застанал право срещу Павло, яде прав и току поглежда накъм четирите останали, нераздадени порции. Иска, види се, да подсети, че и на него трябва да се даде, ако не цяла, поне половин порция.

Мургавият млад Павло обаче преспокойно си ядеше своята, двойната, и по лицето му не личеше да се замисля кой е тук, наоколо, та камо ли да помни, че две порции повече има.

Шухов си дояде кашата, от това, че си беше раздразнил корема изведнъж за две, не се засити от едната, както ставаше винаги след овесена каша. Бръкна във вътрешния си джоб, извади от бялото парцалче незамръзналата си закръглена горна коричка и взе старателно да обира каквото се беше полепило от кашата по дъното и по широките краища на паницата. Като понасъбереше, облизваше с език кашата и пак събираше с коричката почти още толкова. Накрая паницата лъсна като измита, само дето малко нещо мътнееше. Подаде я през рамо на събирача и се помая още минута-две гологлав.

Макар паниците да ги беше свил Шухов, ама стопанин им беше помощник-бригадирът.

Павло го помъчи още малко, докато също свърши своята каша, ама не взе да омита дъното, ами само облиза лъжицата си, прибра я и се прекръсти. И тогава чак побутна — леко да ги помести, нямаше къде — две паници от четирите, като да ги даваше на Шухов.

— Иван Денисович. — Едната за вас, а другата на Цезар отнесете.

Шухов хем знаеше, че една паница има да се носи на Цезар в кантората (самият Цезар никога не се унижаваше да ходи в столовата, нито тук, нито в лагера) — знаеше, но когато Павло побутна едновременно и двете паници, сърцето му секна: дали пък не му дава Павло и двете, дето са в повече. И тутакси пак си затупка сърцето, както си тупкаше.

И тутакси се наведе над своята законна плячка и почна да яде бавно и напрегнато, не усещаше как го блъскат в гърба новите бригади. Яд го беше само да не би втората каша на Фетюков да дадат. Майстор е Фетюков ръка да подлага, дума няма, ама сам нещичко да отмъкне, не му стига барутът.

… А на масата близо до тях седеше капитан втори ранг Буйновски. Той отдавна вече беше свършил кашата си и не знаеше, че в бригадата има повече, и не се озърташе колко са останалите там, при помощник-бригадира. Беше се позатоплил, размекнал се беше, та сили събираше да стане и да иде на студа или в студения пезатоплящ се топлик. Сега и той заемаше незаконно място и пречеше на новодошлите бригади, като тия, които преди пет минути гонеше с металния си глас. Отскоро беше в лагера, отскоро на обща работа. Минути като сегашната бяха за него (той не знаеше това) особено важни минути. Те го превръщаха от властен и гръмогласен морски офицер в тромав, предпазлив зек, който само с тая своя тромавост може да насмогне отредените му двайсет и пет години затвор.

… Вече му викаха и в гърба го блъскаха да освобождава мястото. Павло каза:

— Капитане! Ей, капитане!

Буйновски трепна, като да се пробуди, и се огледа.

Павло му протегна кашата, без да го пита дали иска.

Веждите на Буйновски се вдигнаха, очите му гледаха яденето като чудо невиждано.

— Вземайте, вземайте — успокои го Павло и като вдигна последната каша за бригадира, излезе.

… Виновна усмивка мръдна напуканите устни на капитана, дето беше обикалял Европа и великия северен път, и той се наведе щастлив над половинката черпак рядка овесена каша, без капчица мазнинка — над овеса и водата.

… Фетюков злобно измери и Шухов, и капитана и обърна гръб.

А според Шухов, правилно, дето на капитана я дадоха. Ще дойде ред и капитанът ще се научи да живее, ала засега не умее.

И още една слаба надеждица си имаше Шухов — дали няма и Цезар да му остави своята каша? Макар че едва ли, защото колет не беше получавал вече две седмици.

След втората каша, след като пак омете дъното и краищата на паницата с коричката и пак я облиза няколко пъти, Шухов накрая изяде и самата коричка. После взе изстиналата каша на Цезар, тръгна.

— В кантората бе! — отблъсна той мекерето на вратата, дето уж не пропущаше паници.

Кантората беше стъкмена от дялани трупи барака край пропуска. Из комина й както и сутринта си бълваше пушек. Поддържаше топлото там дневалният, той е и за разсилен, него като надничар го водят. Дървата и треските за кантората не жалят.

Изскърца Шухов с вратата на преддверието, после още една врата имаше, обкована с факли, влезе вътре, помъкнал край себе си облаци мразовита пара, и бързо притегли вратата подире си (дордето не са му викнали: „Затваряй вратата бе, левак!“).

Топлината в кантората го удари като в баня. През размръзналите се стъкла на прозорците слънцето играеше, ама не зло като там, на върха на ТЕЦ-а, а веселичко. И плуваше в лъчите му тежкият дим от лулата на Цезар, като тамян в черква. Печката една причервеняла, та чак светнала, тъй са я нафраскали чукундурите му недни. И кюнците червенеят.

В такава горещина само подвий коляно и ще заспиш в момента.

Стаите в кантората са две. На втората, на строителската, вратата е открехната и оттам гърми гласът на строителя:

— Имаме преразход на фонд работна заплата и преразход на фонд строителни материали. Най-ценните дъски, да оставим сглобяемите секции, затворниците ви ги цепят на дърва и ги горят по кьошетата, а вие нищо не виждате. От оня ден пък арестантите разтоварваха на силния вятър цимент край склада, а и с носилки го пренасяха десетина метра още. Цялата площадка там е потънала до кокалчетата в цимент, а работниците си отидоха не черни, ами сиви. Колко загуби!?

Съвещание значи има при строителя. С десетниците сигур.

Край входа, в кьошето, седи дневалният, целият се разплул на табуретката. Край него Шкуропатенко, Б-219, върлината му крива, блещи се през прозореца, пак дебне да не отвлекат къщите му сглобяеми. Ама мушамата пробля, байно.

Счетоводителите, двамата, и те зекове, хляб припичат на печката. Да не им подгаря — скаричка такава една измайсторили, от тел.

Цезар си смуче лулата, разположил се е на масата си. Към Шухов е гърбом, не го вижда.

А срещу него седи Х-123, двайсетгодишният, каторжник по присъда, жилав старчок. Каша яде.

— Не, драги — едно меко, както си пуфка с лулата, говори Цезар, — обективността изисква да се признае, че Айзенщайн е гениален. Йоан Грозни — нима не е гениално? Танцът на опричниците с маските! Сцената в катедралата!

— Лиготене! — спира лъжицата пред устата си, сърди се Х-123. — Толкова много изкуство, че вече не е и изкуство. Чер пипер и анасон вместо хляба насъщен! И при това най-гнусна политическа идея — оправдания на единоличната тирания. Подигравка с паметта на три поколения руска интелигенция! (Гълта кашата надве-натри, каква му е ползата от нея.)

— Но каква трактовка биха пуснали иначе?…

— Аа, биха пуснали! Тогава не казвайте, че е гений! Кажете, че е подлизурко, че кучешка повеля е изпълнявал. Гениите не приспособяват трактовките си към вкуса на тираните!

— Кхъ, кхъ — изкашля се Шухов притеснен, че ще прекъсне интелигентния разговор. Ама пък и да стърчи, тук не върви.

Цезар се обърна, протегна ръка за кашата. Хич и не погледна Шухов, сякаш кашата сама беше пристигнала по въздуха и пак неговата си подхвана:

— Но, моля ви се, изкуството не е какво, а как?

Скочи Х-123 и издумка на верев с ръка по масата:

— Не, да прощавате, по дяволите вашето „как“, ако не буди в мен благородни чувства!

След като даде кашата, Шухов постоя точно колкото го изискваше приличието. Изчакваше дали Цезар няма да го почерпи една цигара. Но Цезар съвсем беше забравил, че е там, зад гърба му.

И Шухов се обърна и тихо си излезе.

Търпи се, не е чак толкова студено навън. Като по вода ще се зида днеска.

Вървеше си Шухов по пътечката и току съзря на снега парче стоманена ножовка, от счупена лента парче. Не че щеше да му свърши някаква работа, ама знаеш ли предварително какво ще ти дотрябва някога. Вдигна го, пъхна го в джоба на панталона. Ще го скрие в ТЕЦ-а. Предвидливият е по-богат от богатия.

Като дойде до ТЕЦ-а, най-напред взе, та измъкна мистрийката си и я затъкна във въженцето, дето се беше препасал. И чак тогава се мушна в залата.

Там след слънцето съвсем тъмно му се видя и не, да речеш, по-топло, отколкото навън. Влажно едно такова.

Струпали се бяха всички край кюмбето, дето го беше нагласил Шухов, и край оная печка, дето размръзващият се пясък пускаше парата си. За когото не стигнало място, седи на ръба на коритото за варта. Бригадирът край сами печката се е настанил. Кашата си дояжда. Стоплил му е Павло кашата на печката.

Шушукат си момчетата. Развеселили са се те. И на Иван Денисович тихичко му съобщават: бригадирът оформил хубаво отчета, доволен си дошъл.

Къде и каква работа там е намерил да отчете, туй вече неговата бригадирска глава си го знае. Днес например какво за половин ден са свършили. Нищо. Дето поставяха печката, няма да платят, и дето запушваха прозорците, няма да платят. Това за себе си са го правили, не за производството. А в наряда все нещо трябва да се пише. Може пък и Цезар да подслажда нарядите, котка го него бригадирът, не ще да е току-така.

„Хубаво го е оформил“ — значи, сега пет дена хлебната дажба ще бъде добра. Пет, да речем, не са те пет, ами четири само: от петте дни единият си го туря в джоба началството, бута на гарантийна целия лагер, дето добрите, там и лошите. Уж никой да не се обиждал, за всички да било еднакво, а икономисват, от залъка ни късат. Ама карай, на зека стомахът всичко мели. Днес как да е, но утре ще се натъпчем. С тази мечта ляга да спи лагерът в деня на гарантийната работа.

А всъщност излиза — пет дена работим, четири — ядем.

Закротила се е бригадата. Който си има тютюнец — пуши си тихомълком. Скупчили са се в тъмното, огъня гледат. Досущ като семейство голямо. То си е и семейство бригадата. Слушат какво разправя бригадирът край печката на двама-трима. Не е от приказливите, та щом го е ударил на приказки — значи е в добро настроение.

И той не се е научил с шапка да яде, Андрей Прокофич. Без шапка главата му е вече стара. Остригана е ниско, като всички, ама и на огъня от печката личи колко бели косми между възсивата му коса има пръснати.

— … Аз и пред командира на батальона треперех, а изведнъж — полковият! „Червеноармеец Тюрин се явява по ваша заповед…“ Вторачил се под рунтавите си вежди: „Как те викат, а по баща?“ Отговарям. „Година на раждане?“ Отговарям. Тогава, в трийсета година, колко да съм имал, двайсет и две да съм бил, хлапе. „Е, как върви службата, Тюрин?“ — „Служа на трудовия народ!“ Бре, че като кипна оня ми ти човек, че с две ръце по масата — фрас! „Служел бил той на трудовия народ! Ами ти самия кой си бе, подлецо?!“ Мен сякаш ме попариха отвътре!… Но се държа: „Стрелец-картечар първи номер. Отличник по бойната и полити…“ — „Какъв първи номер бе, гад! Баща ти кулак, сведение дойде от Камени. Баща ти е кулак, а ти си се укривал, втора година те търсят!“ Побледнях аз, мълча. Цяла година писмо не бях писал вкъщи, следата ми да не намерят. И живи ли са там, нищо не знаех, нито пък те за мене. „Ти съвест имаш ли, бе — дере се, четирите му ромба на петлиците се тресат, — да лъжеш работническо-селската власт?“ Мислех — ще ме бие. Не, не рачи. Подписа заповед — шест часа и да ме няма… Пък беше ноември. Смъкнаха ми зимната униформа, дадоха лятна, една износена, вече за брак и възмъничко шинелче. Ама аз си бях селяндур тогава, не знаех, че мога да не сдавам, да ги пратя на майната им… И още едно мръсно документче на ръка. „Уволнен от редовете… като кулашки син.“ Само работа да искаш с туй ми ти документче. Пък имам четири дена в железницата — кредитен билет не ми издадоха и суха храна не ми дадоха за един ден поне. Нахраниха ме на обед за последен път и ме изхвърлиха от казармата.

… Между впрочем в трийсет и осма на Котлаския етапен пункт срещнах аз бившия си взводен — и на него един десетак му хързулнали. Та от него научих: оня полкови командир и комисаря, и двамцата ги разстреляли в трийсет и седма. Па пролетарии ли били там, кулаци ли. Имали ли били съвест, нямали ли… Прекръстих се аз и думам: „Все пак имало господ на тоя свят. Забавя, ама не забравя.“

След двете паници каша дощя му се на Шухов да запали, ама до смърт. И намерявайки да купи от латвиеца от седма барака две чаши домашен тютюн и тогава да си оправи сметките, прошепна на естонеца рибар:

— Чувай, Айно, заеми ми за една цигарка до утре. Нали знаеш, не замъквам.