Един ден на Иван Денисович

Туй е то. Краката пак в ръкава на памуклийката, отгоре одеялцето, над него ватенката и — сън! Сега оная, другата половина на бараката ще я прекарват отсам, ама на нас ни е все толкова.

Върна се Цезар, подаде му Шухов чувалчето.

Върна се Альошка. Не го бива него, на всички да угоди, пък нищичко не може да си докара.

— Альошка, на! — и му подаде едната бисквитка.

Усмихва се Альошка.

— Благодаря! Ама и вие си нямате!

— Лапаай!

Ние си нямаме, ама ние всякак ще я наредим.

А търкалцето салам — в устата! Със зъби сега! Със зъби! На месо мирише! И то месо, истинско месо! Право в корема отиде.

Ей — няма го вече салама.

Другото — разсъди Шухов — за преди развода ще е.

И се зави през глава с одеялцето, излиняло, омърляно, и ни чува, ни вижда как между наровете се тъпчат зековете от другата половина: чакат си реда и тях да изброят.

Заспиваше Шухов напълно доволен. Сполуки му донесе днешният ден: карцера откачи, бригадата от Социално-битовия се спаси, на обед сви една каша, бригадирът стъкми отчета и работата му беше работа, и на тараша не го спипаха с ножовката, а вечерта си притури от Цезар, че и тютюнец свари да си купи.

Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го, щастлив.

Такива дни в неговата присъда от края до края бяха три хиляди шестстотин петдесет и три.

А зарад високосните години — още три дни се притуряха.