Един ден на Иван Денисович

Айно погледна Шухов право в очите, после бавно се обърна към побратима си. Всичко им е по равно на тях. Шушка тютюн самичък не разходва. Измотолевиха си по нещо и Айно измъкна кесията, украсена с розов ширит. Взе от тая кесийка щипка с фабричен тютюн, сложи я върху дланта на Шухов, попретегли я на око и още няколко листенца притури отгоре. Тъкмо за една цигарка, не повече.

А вестниче Шухов си има. Откъсна, завъртя цигарката, вдигна въгленчето, дето се беше търколило между краката на бригадира и дръпна! И то как дръпна! Та тръпки по цялото му тяло полазиха и даже като да му се подкосиха краката и главата да му се позамая.

И едва запуши, ето ти през цялата зала две зелени очи го стрелнаха: Фетюков. То бива и да се смилеше, да му дадеше на тоя чакал, ама днес вече му бяха давали, видя Шухов. По-добре на Сенка Клевшин да остави фаса. Той и не чува завалията какво разправя там бригадирът, клечи пред огъня, главата му настрани клюмнала.

Сипаничавото лице на бригадира е осветено от печката. Приказва сурово, сякаш за другиго става дума.

— Вехториите, дето ги имах, пробутах ги тях на битпазара за четвърт цена. Купих на черно два хляба, купони по туй време имаше. Правех сметка с товарните да се дотътря, ама и за тях едни закони бяха наиздавали, строги. А билети, който помни, и с пари да купиш, не можеше, та камо ли без пари — само с документче и на командированите. Па и на перона не мож припари: на вратата милиция, от двете страни на гарата охрана се шляе по релсите. Онуй слънце, студеното, взе да клони, взеха да мръзнат локвите — къде ще се нощува?… Озори ме каменният зид, гладък, пущината му, ама се прехвърлих с хлябовете — та в нужника на перона, повъртях се малко — никой не ме гони. Излизам си като пътник, войниче. А на линията тъкмо стои „Владивосток-Москва“. За вряла вода — бой. Ще се избият с канчетата по главите. Гледам, върти се с двулитров чайник насам-натам едно момиче със синя блузка, не смее да пристъпи към казана. Краката му едни мънички, ще го попарят или ще го премачкат. „На, казвам, дръж хлябовете, за минутка ще ти налея!“ Дордето налях, той, влакът, потегли. Тя тия моите хлябове държи, плаче, къде да ги дене, майната му на чайника. „Тичай, викам, тичай, аз съм подир теб!“ Тя отпреде, аз по нея. Настигнах я, с едната ръка я качвам, а влакът вече пердаши! Метнах се и аз на стъпалото. Не ме перна кондукторът по пръстите, нито пък да ме изблъска: пътуваха и други бойци във вагона, та той ме обърка с тях.

Сръга Шухов Сенка в хълбока: хайде, на ти фаса, нескретнико. С цигарето си, дървеното, му го даде, нека си посмуче пък, какво толкова. А Сенка, чешитът му с чешит, като артист: слага ръка на сърцето, кланя се. Абе глух човек, какво да го правиш!…

Разказва бригадирът:

— Шест момичета в отделно купе пътуваха, ленинградски студентки, от практика се връщат. На масичката наредили масълце-фуйсълце, мушамички се поклащат на кукичките, куфарчетата в калъфчета. Гратис си го живеят те живота, навсякъде зелени семафори… Поговорихме, посмяхме се, чай заедно пийнахме. Ами вие, питат, от кой вагон сте?! Въздъхнах аз и се открих: от такъв вагон съм аз, момичета, че да не ви дава господ.

Тихо е в залата. Печката гори.

— Ахкаха, охкаха, съвещаваха се… Па накрая ме затулиха с мушамичките си на багажника. Тогава кондукторите с милиция ходеха. Работата не беше до билета — до кожата опираше. До Новосибирск ме криха, докараха ме… Между впрочем на едно от тез момичета аз на Печора му се отблагодарих: нея в трийсет и пета Кировската вълна я емнала, все си беше отишла на общите, аз в шивалнята я уредих.

— Може да бяхме забъркали вар, а? — Павло шепнешком пита бригадира.

Ама не чува той.

— Вкъщи нощя влязох, откъм градините. Бащата вече го бяха откарали. Майка ми с дечурлигата само партидата си чакаше. И за мене вече телеграма имало, и от селсъвета ме търсили да ме арестуват. Ни живи, ни умрели, угасили сме лампата и седим на пода край стената, че активистите щъкат из селото и през прозорците заничат. И още същата нощ забрах аз малкото братче, па го поведох към топлите страни, във Фрунзето. Ама къде ти, няма прокопсия ни за него, ни за мене. Гледам аз във Фрунзето дзифт варят в един казан, а край него разни апашори насядали. Приседнах и аз до тях: „Я чуйте бе, господа гащници! Я вземете братлето на обука, научете го на ум и разум!“ Взеха го те…

Съжалявам, че и аз с апашите не се хванах…

— И оттогава не сте ли се срещали с братчето си? — това капитанът попита.

Тюрин се прозя.

— Не, не съм го срещал повече — пак се прозя. Каза:

— Е, горе главите, момчета! Ще се наредим и на ТЕЦ-а! Я, който ще бърка вар, да почва, не чакайте сигнала.

Туй е то, бригадата. Началството и в работно време не може помръдна бачкаторите, ама бригадирът и през почивката като рече хайде, значи хайде! Защото той ни храни, бригадирът. Пък и няма да те разкарва той току-така.

Почнат ли след сигнала да бъркат вар, значи, зидарите — стой и гледай?

Въздъхна Шухов и се надигна.

— Да ида леда да очукам.

Взе със себе си брадвичката и метличката за леда, а дето ще зида, зидарско чукче, мастар, канап, отвее.

Килгас, черведалестото, погледна Шухов, нацупи се, ще рече, какво се вреш и ти, пръв ли и в пъкъла искаш да влезеш! Да, ама Килгас не му прави сметката какво ще яде бригадата: пука му него на голото теме, двеста грама ли е хлябът или по-малко — с колетите ще издеяни.

Но и той стана, разбра. Бригадата да държи заради себе си не бива.

— Чакай, Ваня, и аз ида! — вика го той.

Де, де, шкембо. За себе си да работеше, още по-рано щеше да скочиш.

(Ама и друго има, дето се е разбързал Шухов — отвеса преди Килгас да пипне, че само един отвее са взели от склада.)

Павло пита бригадира:

— На три ръце ли ще зидат? Да турим още един, а? Или варта няма да стига?

Бригадирът се смръщи, помисли.

— Четвърти аз ще застана, Павло. А ти тука — варта! Коритото е голямо, тури шест души и карайте: от едната половина готовата да се изтребва, в другата половина нова да се бърка. И да ги нямаме никакви такива, нито за минутка!

— Ех! — Павло скочи, младо е момчето, кръвта му кипи, още не са го разбрицали лагерите, личат си по него украинските самуни. — Вие като ще зидате, аз пък вар ще бъркам! Па да видим кой кого! Де я тук най-дългата лопата?

На, това е то бригадата. Тоя Павло, дето е пушкал из горите и по районите нощем е грабил — да седне и той да ти се напъва! Но щом е за бригадира — друга работа!

Изкачиха се Шухов и Килгас горе, слушат и Сенка подире им скърца по стълбата. Сетил се е глухарът.

На втория кат стените само дето са ги подкарали, навред по три реда и тук-там малко по-високо. Най-спорната зидария е тая от коленете до гърдите, без скеле.

А скелите, дето по-рано са били тук, и козлите — всичко са отмъкнали зековете: кое на други постройки отнесли, кое изгорили, само и само на чужда бригада да не остане. Ама сега нали е тяхно, още утре трябва козли да строят, че инак ще закъсат.

Надалеко се вижда от върха на ТЕЦ-а: и цялата зона се бялнала от край до край, жива душа няма (изпокрили са се зековете, топло събират до сигнала), и черните кули, и стълбовете, заострени като бодлива тел. Бодливата тел на слънцето ще се види, а инак — не. Пък едно слънце пекнало, очите ти ще изкара.

А още по-отсам се вижда енерговлакът. Ама как пуши само, небето чак опушва! И току се запъхтя. Все тъй пъхти зиморничаво, преди да изсвири. Ей го — забуча. Не сме, да речеш, кой знае и колко подранили.

— Ей, стакановец7! Я, там по-живо се оправяй с отвеса! — Килгас го поддява.

— Бе ти си виж твоята стена, що лед е! Ще го очукаш ли тоя лед до мръкнало? Мистрията поне да не беше влачил нагоре-надолу — поднася го и Шухов.

Тъкмо да подхване всеки стената си (както се бяха сговорили отзарана), бригадирът отдолу викна:

— Ей, момчета! По двама ще застанем, та да не мръзне варта в коритата. Шухов! Ти на твоята стена Клевшин вземи, аз с Килгас ще бъда. А Гопчик зарад мен ще очисти стената на Килгас.

Спогледаха се Шухов и Килгас. Право е. По ще спори.

И пипнаха секирчетата.

И не вижда вече Шухов нито ширинето, дето слънцето играе по снега, нито как из зоната се разшетаха от скривалищата си бачкаторите — кой ями да рине, от сутринта недоринати, кой арматура да връзва, кой мертеци да кове в работилниците. Виждаше Шухов само стената си — от кръстачката отляво, дето зидът се вдигаше на стъпала над пояса, до десния ъгъл, дето се срещаха неговата стена и Килгасовата. Показа на Сенка къде да кърти леда и самият той тъй сърцато заудря ту с тъпото, ту с острото, че на всички страни се разхвърча лед, та чак и в лицето му, и я вършеше тая работа припряно, без да разсъждава. А умът и очите му като да опипваха под леда стената, външната фасадна стена на ТЕЦ-а на два реда блокове. Стената на това място преди я е зидал неизвестен зидар — или не е отбирал човекът, или е карал през куп за грош, та сега Шухов й свикваше, като да бе негова. Ей тук на̀ има хлътнало, не мож го изравни за един ред, ще трябва на три реда всеки път да наддава по повечко вар. Тук пък стената се е изшкембила откъм лицето — туй ще се сравни за два реда. И на око раздели той стената и си забеляза нишани — докъде ще зида от лявата стълбчата кръстачка и откъде Сенка — надясно от Килгас ще кара. Там на ъгъла, направи си сметка, Килгас няма да се удържи и от Сенковото малко ще подзида, ей го, че и на него по-леко ще му стане. А докато те там се попипкват, Шухов ще изкара половин стена, че и повече, та да изпреварва нашата двойка. И си набеляза къде колко блока ще му трябват. И едва носачите се подадоха горе, той тутакси запримчи Альошка:

— На мене носи! Ей тука туряй! И тука.

Сенка още леда доочуква, а Шухов вече грабна телената метличка, с две ръце я грабна и насам-натам, насам-натам забръска по стената да очисти горния ред, то до сухо не може, ама сняг поне да няма и особено по фугите.

Качи се горе бригадирът и докато Шухов още се мотаеше с метличката, закова мастара на ъгъла. По краищата при Шухов и Килгас отдавна вече стърчат.

— Ей! — вика отдолу Павло. — Има ли хора горе? Хайде на варта!

Шухов чак се изпоти: канапът още не е опнат! Разбърза се. И си науми: канапът ще опъне не на ред, не на два, ами наведнъж на три, запас да има. Че и на Сенка да му е по-леко, ще му подзида от външния ред, а малко от вътрешния ще даде нему.

Докато опъваше канапа по горната черта, обясни на Сенка, кое с думи, кое със знаци, къде да зида. Разбра го глухият. Хапе устни, очи върти, към бригадировата стена намига — ще има да ни гонят, нали така? Няма да се излагаме, я! Смее се.

А по стълбата вече иде варта. Нея четири двойки ще я носят. Тъй реши бригадирът: коритца край зидарите никакви да няма — само ще мръзне при прехвърлянето. Ами щом донесат коритото — грабвайте двамата зидари и право на стената — зидайте. През това време носачите, за да не мръзнат за тоя, дето духа на откритото, блокове ще прехвърлят нагоре. Щом изгребат коритото, отдолу на часа ще им се носи друго, а първите носачи — марш долу. Пък там гледайте край печката да размразите коритото от замръзналата вар, че и себе си колкото успеете.

Донесоха две корита наведнъж — на Килгасовата стена и на Шуховата. Диша варта, дими, то и топлинката й е колкото да се каже, че я има. Плеснеш я с мистрията на стената и докато се обърнеш, хванало се. Сетне върви, та го кърти с чукчето, с мистрията не мож го отби. А и блокчето, само да го сложиш малко по-инак — и вече замръзнало на една страна. Тогава единствено с тъпото на брадвичката това блокче мож го откърти, че и варта му чисти.

Но Шухов не бърка. Те, блокчетата, не са точ в точ. Дето е с отчупен ъгъл, със смачкано ребро или пък тумбесто, Шухов веднага го вижда, вижда и на коя страна на туй блокче му се ще да легне и вижда онова място на зида, дето тъкмо него чака.

Загребва Шухов с мистрията димящата вар и право там хвърля и помни къде минава долната фуга (връз тази фуга средата на горното блокче после ще натъкми). Вар хвърля колкото за под едно блокче. И взема блокче от купчината (ама като взема, пази да не си съдере ръкавицата, сгурбетонните блокчета страшно жулят). И като поразравни варта с мистрията — шльоп отгоре блокчето. И тутакси го подравнява, с мистрията го почуква, ако не е както трябва. Външната страна да върви по отвеса и надлъж блокчето нацяло да ляга. И напреки — също нацяло. И край, вече се е хванало, втвърдило се е.

Сега, ако отстрани под него е излязла вар, с реброто на мистрията ще я клъцне и от зида ще я бръсне (лете под следващото блокче върви, ама сега и дума да не става), и пак долните фуги ще погледне — случва се там да не е цяло блокче, ами парчетии — та пак на варта идва ред — под левия край повечко трябва да е и не слага блокчето току-така, ами го провлича от ляво на дясно, та то да подгребе съседа отляво. Едно око по отвеса. Едно око по реда. Хванало се е. Следващото.

Потръгна работата. Два реда като наложим, старите сокатлъци ще изравним, съвсем гладко ще тръгне.

А засега си отваряй очите.

И подкара, подгони външния ред срещу Сенка. Сенка, и той се е разминал там на ъгъла с бригадира, и той кара насам.

Удари око Шухов на носачите — вар, вар давайте, да е подръка, по-бързо! Тръгна тя една — няма кога носа си да обършеш.

Че като се пресрещнаха със Сенка и хванаха от едно корито да гребат, току дъното му застъргаха.

— Вар — дере се Шухов през стената.

— Идеее! — провиква се Павло.

Донесоха ново корито. Изгребаха и него, колкото имаше рядко, а там, дето по стените се беше хванало — да си го стържат долу! Че като направи дебела кора, ще си го мъкнат залудо! Заминавай, следващото!

И Шухов, и другите зидари вече не усещаха студа. От бързата трескава работа ги изби първият огън, тоя огън, дето изкарва пот под ватенката, под памуклийката, под горната и долната риза. Но те за миг не спряха, ами още по-припряно подгониха зида. И след час усетиха втория огън — тоя, дето суши потта. В краката студът не ги удряше, то е главното, нищо друго, нито дори лекият ветрец, дето пръскаше, не можеше да ги откъсне от зидането. Само Клевшин току подритва ту с единия, ту с другия крак: той, нещастникът, четирийсет и шести номер носи, подбраха му валенки от разни чифтове, ама теснички са му, личи си.

Бригадирът, мине не мине, се провикне: „Ваар!“ И Шухов и той: „Ваар“! Който влачи дебелия край — той за съседа си нещо като бригадир става. Шухов гледа да не остане назад от онази двойка, сега и на брата си роден душицата изкарва с това корито по стълбите.

Първо, по обед, Буйновски мъкнеше коритото заедно с Фетюков. По стълбата хем стръмно, хем хлъзгаво, не му спореше много отначало, та Шухов тъй, лекичко, го подмушваше:

— Капитане, по-живо! Блокчета, капитане!

Само че с всяко корито капитанът по-чевръст ставаше, а Фетюков, по-ленив: кара малко, кара, кучешката му верица, па току наклони носилката и плисне от варта, та да му е по-леко за носене. Перна го Шухов по гърба веднъж:

— У, змийо недна! Пък директор си бил — сигур душата на работниците си вадил!

— Бригадире — вика капитанът. — Тури ме с човек бе! Не ща с този л… нар да нося!

Размести ги бригадирът: Фетюков блокчета да вдига отдолу на скелето, ама тъй го сложи, та отделно да се види колко ще прехвърли, а Альошка — с капитана. Альошка, той е хрисим, не го командва само който не е поискал.

— Давай, новобранецо! — внушава му капитанът. — Виждаш, зидат хората!

Усмихва се Альошка отстъпчиво:

— Щом трябва по-бързо, по-бързо. Както кажете.

И затрополяха обратно.

Кроткият в бригадата е имане.

Бригадирът крещи някому долу. А-ха, още един камион блокчета са докарали. Половин година ни един не дойде, а сега се занизаха. То толкова ще му е и работата — докато блокчета карат. Първия ден. Пък после ще има да си висят, докъдето стигнали, стигнали.

Разпсува се бригадирът. Нещо за хаспаната става дума. И хем му се ще на Шухов да разбере каква е работата, хем време няма: зида, равни. Нейсе, качиха се носачите, разказаха: дошъл монтьор на хаспаната мотора да поправи, та с него и техникът по електрикаджийските работи, волнонаемен. Монтьорът нещо там си чоплел, техникът гледал.

Както си му е редът — един работи, един зяпа.

Сега да поправеха хаспаната, че да може и блокчетата да вдигат, и разтвора.

Точно подкарваше Шухов третия ред (и Килгас третия подкачи), ето ти го по стълбата се носи още един зяпач, още едно началство — строителният десетник Дер. Московчанин. Разправят, в министерство работел.

Шухов беше близо до Килгас, сочи му…

— Аа! — маха ръка Килгас. — Аз с началствата работа си нямам. Само ако се изтресе от стълбата — тогава ме викай.

Сега ще се изтъпани отдире и ще гледа. Ей тези съгледвачи най-вече не ги трае Шухов. Инженер се пише, свинята му със свиня! А веднъж взе да показва как да връзват тухлите, та Шухов се подмокри от смях. Според нас, вземи построй една къща с двете си ръце, пък тогава признавай, че инженер си бил.

В Темгеньово кой ти знаеше зидано, само дървени къщи. И училището, и то дървено, от горското трупи караха по шест сажена. Но лагерът учи, та потрябва ли ти зидар, на ти зидар. Който умее две да върши, той и десет ще свърши.

Не, не се изтресе от стълбата Дер, само се спъна един път. Изкачи се горе, почти на бегом го взе.

— Тю-у-рин! — ревна и очите му изхвръкнали. — Тюрин!

А подире му по стълбата се е залетял Павло, с лопатата както си е.

Ватенката на Дер е лагернишка, ама новичка, чистичка. И шапката — екстра, кожена. Пък номерът и на нея като всички: Б-731.

— Е? — Тюрин застана отпреде му с мистрията. Шапката на бригадира се е килнала връз едното око.

Каква ли ще е тая, хем не е да изтървеш, хем варта замръзва в коритото. Зида Шухов, зида и слухти.

— Абе, ти къде се намираш бе? Дер крещи, плюнки хвърчат. — И карцерът е нищо за тая вашта! Чисто престъпление си е, Тюрин. Трета присъда ще получиш, да знаеш!

Една сега загря Шухов каква била работата. Погледна към Килгас — и той е разбрал. Мушамата! Мушамата на прозорците е видял. За себе си Шухов хич не го е еня, бригадирът няма да го издаде. За бригадира го е страх. За нас бригадирът е майка и баща, ама за тях си е нула. На север за такива работи като нищо им лепваха на бригадирите по втора присъда.

Брех, че се сгърчи лицето на бригадира! Като фрасна мистрията в краката си! И към Дер — крач! Дер се огледа — Павло вдига лопатата над главата си.

Лопатата, я! Лопатата не я е взел току-така той…

А Сенка, нищо че е глух — и той разбра: свил пестници и крачи ли, крачи. Пък е як, дяволът.

Дер запримига, дръпна му се водата, взе да се оглежда за петото кьоше.

Наведе се бригадирът към Дер и тихо така, едвам, ама горе всяка дума се чува:

— Мина ви времето, мръсници, години да лепите! Ако думица продумаш, кръвопиецо — туй ще ти е последният ден, тъй да знаеш!

Тресе се бригадирът, целият. Тресе се и не може да се съвземе.

На Павло му се опнала физиономията, с един поглед заколва Дер, ама наистина го заколва!

— Абе, хора, полудели ли сте! — пребледня Дер и гледа по-далечко от стълбата да е.

Нищо повече бригадирът не му рече, поправи си шапката, прибра изкривената мистрия и тръгна към зида.

И Павло с лопатата закрачи бавно надолу.

Баавно…

Й тук да стои, го е страх Дер, и да слезе, го е страх. Скрил се зад Килгас, не мърда.

А Килгас си зида — тъй теглят лекарства в аптеката: моята е докторска, бърза работа нямам. Загърбил се е към Дер, като да не го е видял изобщо.

Примъква се Дер към бригадира. Де му се дяна фасонът?

— Ами на строителя какво да кажа, а, Тюрин?

Бригадирът си зида, дори глава не извръща:

— Ще кажеш — тъй си беше. Дойдохме — тъй си беше.

Постоя още малко Дер. Ясно, няма да го убиват сега. Попристъпи тихичко насам-натам, бръкна си в джобовете.

— Ей, Щъ осемстотин петдесет и четири — избоботи, — що толкова тънко слагаш варта бе?

Все на някого трябва да си го изкара. На Шухов и редът му ред, и фугите — фуги, та значи варта му била тънка.

— Разрешете да кажа — изфъфли той, ама тъй малко на подбив го избива, — ако сега сложим дебел пласт, напролет тая ТЕЦ ще протече цялата.

— Ти си зидар и ще слушаш какво ти казва десетникът — намръщи се Дер и изду бузи, навик такъв имаше.

То тук-там може и тънко да е, можело е и по-дебелшко, ама ако не зидаш зиме, а когато си му е времето. Нали и човещина трябва да има. Норма се иска. Но какво да му разправяш, като не разбира човекът.

И Дер полекичка тръгна по стълбата.

— Вие хаспаната ми оправете! — От стената вика подире му бригадирът. — Да не сме магарета, я? На втория етаж блокчетата на ръка се мъкнат!

— На теб изкачването ти го плащат — обажда му се Дер от стълбата, ама едно кротко.

— „С колички“ нали? Я вземи количката, па я изкарай по стълбата. „С тарги“ плащайте!

— Мене да не ми се свиди нещо? В счетоводството не го минава „с тарги“.

— В счетоводството! Цялата ми бригада работи, та на четирима зидари да насмогне. Колко ще изкарам аз?

Кара се бригадирът, ама зида ли, зида без прекъсване.

— Ваар! — викат отдолу.

— Ваар! — подема Шухов. Всичко изравниха с третия ред, сега четвъртият ще тръгне по вода. То трябваше канапът един ред нагоре да се пренесе, ама ще мине и тъй, редчето и без канап ще го изкараме.

Върви Дер по откритото, на четири се е свил. Към кантората, на топло. Шубето му работи май. Ама да си беше помислил, преди да се опери на такъв вълк като Тюрин. С такива бригадири да се беше спогаждал, никакви ядове нямаше да си има: да бачка не го карат, дажбата му голяма, в отделна кабинка си живее — какво още? Ама не, ще се репчи.

Дойдоха отдолу, викат: и техникът по електромонтажите си заминал, и монтьорът, и той заминал — хаспаната не можело да се оправи.

Значи да е яка гърбина!

Колкото Шухов производства да беше виждал, пустата техника все или сама се чупи, или зековете ще й видят сметката. Транспортьорът за трупи нали тъй го строшиха: бутнат във веригата някое по-дебело бичме и понатиснат. Та да отдъхнат малко. Греда до греда иска началството, не мож кръста си изправи.

— Блокчета! Блокчета! — вика бригадирът, развъртял се е. И мамка им, мамка им и на носачи, и на подавачи.

— Павло пита, как да е с разтвора? — надигат отдолу.

— Да се бърка, как ще е!

— Ама има забъркано половин корито.

— Значи едно корито още!

Стана тя. Петият ред подкараха. Кога още първия на два ката сгънати караха, а я гледай, току до пояса отскочил зидът! Къде няма да отскочи, като ни прозорец, ни врати — два калкана на кьоше и блокчета колкото щеш. То трябваше канапът да се премести, ама свърши.

— Осемдесет и втора понесе инструмента да сдава — докладва Гопчик.

Бригадирът само с очи го стрелна.

— Твойта работа си гледай ти, сополанко! Тухли носи!

Огледа се Шухов. Да, слънцето е на залез. Червеникаво залязва, в мъглица такава, белезникава. Ама се развихрили — здраве му кажи! Сега вече, щом са почнали петия, ще го свършат. Ще го равнят.

Носачите, като коне запъхтени. Капитанът дори е прежълтял. Годинките му и да не са четирийсет, ама са татък.

Студът трупа градуси. Ръцете му работят, но пръстите пак понаболяват през протритите ръкавици. И в лявата валенка студът взе да свива. Туп-туп — потропва Шухов, — туп-туп.

Сега не иска да се навеждаш над зида, ама за блокчетата — чупи гръбнак за всяко, че и за всяка гребка вар.

— Момчета! Момчета! — Шухов ги дърпа. — Я блокчетата на стената, на стената да ми ги бяхте подавали!

Капитанът — иска човекът, ама сила няма. Не е свикнал той. А Альошка:

— Добре, Иван Денисич? Казвайте къде да слагам.

Няма отказване този Альошка, каквото и да го помолиш. Де всички на този свят такива да бяха и Шухов щеше да е такъв. Щом те моли човекът, що да му не помогнеш? Имат си го те това.

По цялата зона и до ТЕЦ-а прокънтя: по релсата бият. Край. Престараха се с варта. Ех, изсилиха се!…

— Дай вар! Дай вар! — вика бригадирът.

А долу цяло корито, едва-що забъркано! Сега — зидай, няма накъде: ако не го изгребат това корито, утре върви го кърти на майната му, варта ще каменяса, с кирка не мож я откърти.

— Ха сега, дръжте се наште! — вика Шухов.

Килгас зъл стана. Не обича авралите. Ама натиска и той, къде ще иде!

Отдолу Павло притича, с носилката се впрегнал, с мистрия в ръката. И той на зида. Пет мистрии.

Ха сега тичай междините да попълваш! Попремери на око Шухов коя тухла ще му пасне и тика чукчето на Альошка:

— На, очуквай, очуквай ми ги!

Бързата тя не става като света. Сега, като взеха всички да препират, Шухов вече не бърза, ами за стената следи. Премести Сенка наляво, а самият той надясно, към главния ъгъл. Изтумбят ли сега стената, или ъгъла да скосят — край, утре за половин ден работа се отваря.

— Стой! — избута Павло, сам намести тухлата. Ами оттук до ъгъла, я виж — при Сенка сякаш се е поиздуло. Хайде към Сенка, оправи го с две тухли.

Капитанът мъкне носилките като воденичарски кон.

— Още — вика — две носилки!

Не го държат вече краката капитанът, но влачи! Такъв един кон и Шухов имаше. Хем той си го вардеше, ама в чужди ръце попадна. И не издържа. Кожата му смъкнаха.

Слънцето и горния си край прибра зад земята. Сега и без Гопчик се виждаше: не само всички бригадири инструмента са отнесли, ами на тумби, на тумби се е понесъл народът към пропуска. (Веднага след релсата никой не излиза, няма балами да мръзнат на откритото. Всичко се е сгушило на завет. Но идва моментът, когато бригадирите се надумват и всички бригади вкупом потеглят. Ако не се сговорят, това арестантите са си калпав народ — един друг ще се извардват, до среднощ ще се свиват по ъглите.)

Усети се и бригадирът, сам вижда, че е прекалил. Склададжията сигур вече десет майни му е теглил.

— Ех — вика, — опустели му и лайната! Я, носачите! Хайде долу, остържете голямото корито и колкото съберете, хе таме в онази яма блъскайте, па го заринете отгоре със сняг, да не се вижда! А ти, Павло, грабвай двоица, събирай инструмента и влачи в склада. Аз по Гопчик трите мистрии ще си допратя, ей тия двете корита, последните, да опразним.

Нахвърлиха се. Чукчето му взеха на Шухов, канапа отвързаха. Носачи, подавачи — всичко се омете долу, в залата, нямат вече работа тук. Останаха горе тримата зидари — Килгас, Клевшин и Шухов. Бригадирът ходи, оглежда колко са иззидали. Доволен е.

— Добре сме я докарали, а? За половин ден. Без подемник, без фуемник.

Шухов гледа — на Килгас в коритото малко останало. Стяга му се душата на Шухов — да не псуват в склада бригадира зарад мистриите.

— Я момчета, слушайте — текна му на Шухов, — я носете мистриите на Гопчик — мойта е неброена, няма да се сдава, аз с нея ще довърша.

Смее се бригадирът:

— Ха де, как да те освободи човек? Без тебе и затворът ще проплаче!

Смее се и Шухов. Зида.

Отнесе Килгас мистриите. Сенка подава на Шухов блокчета, вар, Килгасовата — и нея, тук в коридорчето я пресипаха.

Запраши Гопчик по полето към склада Павло да догони. И 104-а сама пое през полето, без бригадира. Бригадирът е сила, ама конвоят е сила по-силна. Ще изпозапишат закъснелите и — в карцера.

Черно-почерняло край пропуска. Всички са се събрали. И конвоят като да е излязъл — преброяват.

(Броят на излизане по два пъти, веднъж на затворени порти, че да знаят могат ли ги отвори; втори път — като пропущат през отворената порта. А ако им се привиди нещо си — и отвъд портата броят.)

— Майната й на тая вар! — махна ръка бригадирът.

— Хвърляй я през стената!

— Върви, бригадире! Върви, ти там по̀ трябваш!

— (Инак Шухов си му вика Андрей Прокофиевич, но сега с работата си той като да стана на една нога с бригадира. Не че мислеше: „Ей на, изравних се“, ама чувства, така си е то. И подмята подир спущащия се с широка крачка по стълбата бригадир: — Пък къс пустият му работен ден, а? Доде се развъртиш и — току край!

Останаха двамата с глухия. С тоя много няма да се разприказваш, то с него и от приказки няма нужда: най-умният от всинца е, всичко разбира.

Шльоп вар! Шльоп блокче! Наместихме го! Проверихме. Вар. Блокче. Вар. Блокче…

То и бригадирът нареди — да не я жалят пустата вар, на земята — и беж. Но тъй си е устроен Шухов, глупашки — и за осем години лагери не можа да се отучи, и туй то: всяко нещо и труд всеки му се свиди, зян да не става.

Вар! Блокче! Вар! Блокче!

— Свършихме, майка ти долна! — Сенка крещи.

— Баста!

Награби коритото — и по стълбата.

А Шухов, сега ако ще конвоят и кучета да насъска по него, отстъпи назад по плочата, погледна. Бива го. И отърча към стената, надвеси се, а наляво, а и надясно. Ех, око — метър! Равно! Още държи ръката!

Хукна по стълбата.

Сенка — изхвърча от залата и бегом по нанадолнището.

— Хаде де! Хаде де! — извръща се.

— Тичай, аз ей сегинка! — маха му Шухов.

И обратно в залата. Мигар ще зареже току-тъй мистрията. Може утре Шухов да не излезе на работа, може бригадата на Социално-битовия да лашнат, може още половин година тук да не стъпят, значи, по дяволите мистрията, така ли? Като ще е, да е!

В залата всички печки са изгасени. Тъмно. Страшно. То страшното не е от тъмнината, ами всички си отидоха, ще видят на пропуска, че него само го няма, ще има да го бъхти конвоят.

Тъй, ама се поозърна тук-там, забеляза един голям камък в ъгъла, поповдигна го, пъхна под него мистрията и го захлупи. Готово!

Сега по-скоро Сенка да настигне. А той, отърчал на сто разкрача, не мърда по-нататък. Клевшин няма да те зареже в неволята, никога. Ще се отговаря ли — значи, заедно.

Хукнаха двамата — малък и голям. Сенка глава и половина по-висок от Шухов, че и главата му една такава яка се пръкнала.

А си има безделници — надбягват се по стадионите, хем по тяхна си воля. Тях да подгониш, дяволите, след цял работен ден, както си още изгърбен, с мокрите ръкавици, с протритите валенки — и на студа.

Запъхтели са се като кучета бесни, само едно хъркане се чува: хъ-хъ! хъ-хъ!

Ама нали пък бригадирът е на пропуска, ще обясни.

Хем право връз тълпата тичат, страшничко си е.

Стотици гърла като че по команда ревнаха: и на майка, и на баща, и в устата, и в носа, и в ребрата. Да зинат насреща ти петстотин души — не било страшно, а!

Но най-важното — конвоят как е?

Не, конвоят си трае. И бригадирът е тук, най-отзад. Обяснил е значи, върху си е взел вината.

А момчетата се дерат, псуват ли, псуват! Тъй ги редят, че дори Сенка много нещо дочу, пое си въздух, че като им тегли една, както си беше дълъг! Все си мълчи — ама като гракна! Юмруци вдигнал, ей сега ще налети да се бие. Замълчаха. Подсмиват се някои:

— Ей, сто и четвърта! Та той не бил глух, бе? — подвикват. — Ние само за проверка.

Смеят се всички. И конвоят също.

— Строй се по петима!

А портите не отпират. Сами не си вярват. Изблъскаха тълпата назад от портите. (Налепили са се там като овце, сякаш по-бързо ще излязат.)

— Стррой се по петима! Първа! Втора! Трета!…

И като извикат петорката, тя минава напред няколко метра. Поотдъхна си Шухов, огледа се — а месечината, майчице мила, една червена, намръщена и вече цяла се изтърколила на небето. И да се понащърбва, кажи го, е почнала. Вчера по туй време къде по-високо беше.

На Шухов му драго, че всичко мина гладко, муши капитана в ребрата и хвърля въдицата.

— Я чувай, капитане, ами как е там по вашата наука — старата месечина къде се дява сетне?

— Как къде? Невежество! Просто не се вижда!

Шухов върти глава, смее се:

— Че като се не види — отде знаеш, че я има?

— Ами как е според тебе? — слиса се капитанът. — Всеки месец луната нова ли е?

— Че какво има за чудене? Хората, ей го, ката ден се раждат, мигар месечината не може веднъж на четири недели?

— Пфу! — изплю се капитанът. — Досега такъв глупав моряк не съм срещал. А къде се дява старата?

Ами нали туй те питам и аз — къде? — на Шухов чак зъбите му се виждат от смях.

— Е? Къде?

Въздъхна той и профъфли:

— По нас тъй разправяха: старата месечина бог на звезди я троши.

— Ама че диваци! — капитанът се смее. — Никога не бях чувал такова нещо. Значи ти в бога вярваш, а, Шухов?

— Ами че как? — зачуди се Шухов. — Като тресне, върви, та не вярвай!

— И защо го прави туй господ?

— Кое?

— Месечината на звезди да троши, защо?

— Какво толкоз? — Шухов сви рамене. — Звездите те под час падат, да се попълват трябва.

— Обръщай се, вашата мама… — конвоят крещи. — Строй се!

Вече до тях опря сметката. Мина петорка дванайсета от петата стотица, и те двамата отдире — Буйновски и Шухов.

Конвоят се пипка, врачува по рабошите, бройките не излизат. Не излизат! Пак не им излизат. Поне да можеха сметки да водят!

Наброиха четиристотин шейсет и двама, а трябва да са, разправят, четиристотин шейсет и трима.

Пак натириха всички назад (по портата пак се бяха налепили) — и пак:

— Строй се по пет! Първа! Втора!

Тия проверки техните са най-гадните, щото време се губи вече не от режима, ами свое. Докато се дотътриш до лагера през степта, че и пред лагера реда си до тараша да дочакаш! Всички обекти презглава се юрват, от кожата си ще излязат, та по-първи на тараша да минат и, значи, в лагера по-рано да се вмъкнат. Който обект в лагера първи довтаса, той и царува: столовата го чака, за колетите — пръв, и в магазина — пръв, и в индивидуалната кухня, в културно-възпитателната част за писма или в цензурата свое писмо да предаде, в лазарета, в бръснарницата, в банята — навсякъде все той ще е пръв.

Пък и конвоят, речи го, и той бърза по-скоро да ни предаде — и в казармата си. Войникът, и на него не му е до разходки: работа много, време малко.

Ама на, не им излизат сметките.

Последните петорки като взеха да пропущат, привидя му се на Шухов, че на самия край трима ще останат. Ама не, пак двама.

Броячите — при началника на караулното, с рабошите. Съвещават се. Началникът вика:

— Бригадирът на сто и четвърта!

Тюрин се изстъпи на половин крачка.

— Аз!

— От твоите на ТЕЦ-а никой ли не остана. Мисли!

— Не!

— Мисли, че главата ти ще откъсна!

— Няма, сигурно казвам!

А самият той към Павло поглежда — да не е останал някой там, в залата?

— Ст-ройй се по бригади! — дере се началникът на караулното.

Пък бяха по петорки, както се падне, кой с когото сварил. Сега се разблъскаха, разгълчаха се. Там викат: „Седемдесет и шеста — при мен!“ По-нататък: „Трийсета! Тука!“ Другаде: „Трийсет и втора!“

А сто и четвърта както най-подире си беше, тъй си се и събра там. И гледа Шухов, цялата бригада с празни ръце, дотам се бяха залисали в работата, глупаците му с глупаци, че дори и трески не посъбраха. Само у двамина снопчета мъничка.

Тая игра си е всеки ден: при свършване събират бачкаторите де тресчица, де вършинка, де летви изпотрошени, я парцал някакъв, я с връвчица разпарцалисана ги свържат и носят. Първата хайка е при пропуска: строителят или от десетниците някой. Ако са там, тозчас командват всичко да се остави (милиони профукват през комина, та с треските гледат да наваксат). Но и бачкаторите си правят сметките: ако всеки от бригадата стиска поне клечоряк донесе, в бараката по-топло ще бъде. Инак дават на дневалните по пет кила прашище въглищно на печка, толкоз му и топлината от него. Та затова тъй и правят, начупят летви, нарежат ги на късо и ги мушнат под ватенките. Така се изнизват край строителя.

Тук на обекта конвоят не гепи за дърва: нали и на конвоя му трябват, сами да носят, не може. Едно — дето мундирът не дава, друго — ръцете са заети с автомата, та по нас да стрелят. Конвоят, той като ни докара до лагера, тогава командва: „От тоя до тоя ред дървата да се хвърлят тук!“ Но взимат с мярка: и за лагерните надзиратели да оставят трябва, че и за самите зекове, инак хич няма и да носят.

Тъй е тя: носи дърва всеки зек и всеки ден. Не знаеш кога ще ги донесеш, кога ще ти ги вземат.

Докато Шухов с очи шареше, не се ли намира някоя клечка по земята, да се наведе да я вземе, бригадирът вече всички изброи и доложи на началника на караулното:

Сто и четвърта — всички!

И Цезар е тук, отдели се от кантораджиите, към своите пристъпи, пуфка си луличката той, червени искри хвърчат връз него, черните му мустаци скреж хванали, и пита:

— Е, капитане, как е?

Сит на гладен не вярва. Що за въпрос — как е.

— Никак — свива рамене капитанът. — Каталясах, едва си изправям гръбнака.

Ти да беше се сетил цигарка да му дадеш.

Дава му Цезар цигарка. Той в бригадата единствено с капитана се води, с друг няма с кого да се разговори.

— В трийсет и втора човек няма! В трийсет и втора! — боботят всички.

Отпраши помощник-бригадирът на 32-ра и с него още някакъв момък — нататък, към авторемонтната да търсят. А тълпата: кой? ама какво? — разпитват. И стигна до Шухов, нямало го молдованчето, черничкото. Кое беше това молдованче? Не е ли онова, дето казват, шпионин румънски било, истински шпионин?

Шпиони има във всяка бригада — по пет човека са, те са все шпиони нарочени, уж де. По делата се водят шпиони, а са си просто бивши пленници. И Шухов е от тия шпиони.

А това молдованче си е истински.

Началникът на караула, както погледна в списъка, тъй си и почервеня целият. Само да е имал късмет точно шпионинът да е избягал — тежко му!

А тълпата, цялата, както и Шухов, дяволите ги хващат. Виж го ти, изродът му с изрод, гадина такава, мърша, мръсник, мерзавец! Вече и небето притъмня, светлинка, кажи го, от месечината идва, я колчави звезди са, студът сила нощна набира — а него, копелето, го няма! Не се ли наработи бе, мършо? Малко ли ти е целият ден, единайсет часа, от тъмно до тъмно? Прокурорът няма така да те остави, гледай си работата!

И Шухов се чуди и мае — да ги остане някой да работи, та чак сигнала да не забележи.

Съвсем забрави той, че сам току-що тъкмо това правеше, а се и косеше, че много рано ги събират на пропуска. Но сега зъзнеше заедно с другите и се лютеше наред с тях. И още, вика си, половин час да ги забави туй молдованче, че да го даде конвоят на тълпата — разкъсват го като вълци теленце!

Бре, че сви студът! Никого не го свърта на място — или тъпче, или крачи, две напред, две назад.

Мъдрува народът — дали е сварило да офейка молдованчето? Да речем, още през деня да е драснало — друга работа, но ако се е закротило и чака да смъкнат часовите от кулите, има да си почака. Няма ли следа под телта, дето да е пропълзяло — три дни в зоната да не го намерят, три дни на кулите ще стърчат. Та и седмица. Такъв си им е на тях уставът, старите арестанти знаят. Изобщо, избяга ли някой край за конвоя, като ги емнат, няма спане, няма ядене, докат не го хванат. Затова и се настървяват понякога, че жив не го докарват.

Цезар увещава капитана:

— Например увисналото пенсне на корабните въжета нали помните?

— М-да… — Капитанът си пафка цигарата.

— Или детската количка по стълбите — подскача ли подскача.

— Да… Но морският живот там е малко кукленски.

— Какво да ви кажа, ние сме разглезени от съвременната снимачна техника…

— И червеите по месото просто като дъждовници. Мигар чак такива са били?

— Но по-малки със средствата на киното не могат да се покажат!

— Мисля си, туй месо сега в лагера да ни го бяха дали вместо тая нашата рибка, че и без миене, и без стъргане да го бяха бутнали в казана, щяхме да…

— Ааа! — ревнаха зековете. — Чуу!

Видяха от авторемонтната три фигурки изскочиха, значи молдованчето.

— Ууу! — реве тълпата при портата.

А като понаближиха, ей ти:

— Чу-маа! Мръсниик! Хайта! Кучка развилняла! Мерзавец! Гадина!

И Шухов крещи:

— Чу-ма!

— Абе, какво си мислиш ти — повече от половин час на петстотин души изяде.

Свило глава, търчи като мишле.

— Стой! — крещи конвойният. И записва: — Къ четиристотин и шейсет. Къде беше?

И отива към него и обръща приклада на карабината. От тълпата още се обаждат:

— Мръсник! Бълвоч! Кучка!

А другите, щом сержантът взе да обръща приклада на карабината, притихнаха.

Мълчи молдованчето, глава навело, отстъпва от конвойния. Помощник-бригадирът на 32-ра излезе напред:

— Качил се, мършата му с мърша, на скелето, от мен се е криел, там да вземе да се унесе и да заспи.

И с юмрук по врата! И по гърбината!

А по този начин той от конвойния го отървава.

Залитна молдованчето, от същата тая 32-ра бригада един маджарин изскочи, та го зарита по задника, само по задника:

Туй не ти е тебе шпионаж. Да шпионира и баба знае. На шпионина животът му е уреден, весел. Ама я опитай в каторжния лагер да изтеглиш един десетак на общите.

Отпусна конвойният карабината.

А началник-караулът се дере:

— Драапни се от портата! Зааставай по петима!

Пак ще броят, кучетата! Какво ще броят сега, като и без това е ясно? Разшумяха се зековете. Всичката им злоба от молдованчето на конвоя се преметна. Разшумяха се и не отстъпват от портите.

— Квоо? — ревна началникът. — На снега ли искате да седите? Ей сега ще ви насадя. До сутринта ще ви държа!

Нищо чудно, ще ни насади. Малко ли са седели. И са лежали дори: „Лягай! Пушки за стрел-ба!“ Имало го е туй всичкото, знаят зековете. И почнаха лекичко да отстъпват от портата.

— Драапни се! Дра-пни се! — подкарва конвоят.

— Ама к’во все по портата се лепите бе, мърши? — задните се ядосват на предните. И отстъпват под натиска.

— За-ставай по петима! Първа! Втора! Трета!

А пък месечината вече е в пълната си сила. Проясни се, червенината й се изгуби. Вдигнала се на цяла капраля. Отиде си вечерта! Молдованчето му проклето! Конвой проклет! Живот проклет!

Предните — преброените се извръщат, на пръсти надничат — в последната петорка двама ли ще останат или трима. От туй сега целият живот зависи.

Стори му се на Шухов, като да оставаха в последната петорка четирима. Изтръпна от страх: в повече! Пак преброяване! А се оказа, че Фетюков, чакалът му с чакал, фаса от капитана дочаквал, заплеснал се, със своята петорка не тръгнал овреме, та се видя като в повече.

Помощник-началникът на караула от яд му тресна един по врата.

Пада му се!

И в последната — трима души. Излезе, слава тебе, господи!

— Дра-пни се от портата! — пак вика конвоят.

Но тоя път зековете не мърморят, гледат: излизат войниците от пропуска и ограждат плаца оттатък портата.

Значи, ще ги пускат.

Десетници волнонаемни не се виждат, строителят също, носят си момчетата дръвцата.

Разтвориха портите. А отвън, край дебелия пармаклък, пак началника на караула и контрольорът:

— Пърр-ва! Втора! Трета!…

И този път ако излязат — ще свалят часовите от кулите.

Пък от най-далечните кули покрай телта — що път има! Като изведат последния зек от зоната и сметката излезе, чак тогава по телефона на всички кули ще наредят: слизай! И ако началникът е умен — на часа потегля, знае, че зекът няма де да бяга и че тия от кулите ще настигнат колоната. Пък който началник е глупак — той се бои, че войска няма да му стигне против зековете, и чака.

От тия дръвници е и днешният началник на караула. Чака.

Цял ден са на студа зековете, не премръзнали, ами живи умрели. И след сигнала цял час зъзнат на крак. Ама не им е толкова до студа, колкото ги е яд: отиде си вечерта! Къде ти — никаква работа в зоната не мож свърши.

— А откъде вие тъй добре познавате бита на английския флот? — питат от съседната петорка.

— Аз, знаете ли, живях месец почти на английски крайцер, имах си там своя каюта. Морски конвой съпровождах. Бях офицер за свръзка при тях. И на всичко отгоре, представете си, след войната английският адмирал, кой дявол го бе накарал дар да ми праща. „В знак на признателност.“ Досега се проклинам!…

Да се чудиш и маеш. Да се чудиш и маеш, като погледнеш: степ гола, зоната опустяла, снегът блести на месечината. Конвойните вече са се наредили — на десет крачки един от друг, оръжието за стрелба. Черното стадо на зековете и в същата такава ватенка — Щ-311 — човек, дето никога не си е представял живота без златните си пагони, с адмирала английски вземане-даване имал, а сега с Фетюков тарга мъкне.

Човека може и тъй да го обърнеш, и инак…

Хайде, събра се конвоят. Без молитва, направо:

— Ходом марш! По-живо!

Ама не, сега ще има да вземате — по-живо! От всички обекти изостанаха, за какво да бързат. Зековете и без да се сговорят, всички са на един акъл: вие нас ни мотахте, сега пък ние вас ще помотаем. И на вас на топличко ви се ще…

— По-широка крачка! — вика началникът на караула.

— По-широка крачка, направляващият!

На — „по-широка крачка“! Вървят зековете равно, приведени, като на погребение. Ние вече няма какво да губим, все едно, в лагера сме последни. Като не щя по човешки — сега може да се съдереш от викане.

Повика, повика началникът „По-широка крачка!“, пък разбра: няма зековете да тръгнат по-бързо. И да се стреля, не може: вървят си по петорки, в колона, мирно и тихо. Няма власт той да ги гони по-бързо да вървят. (Сутрин само туй ги спасява тях, че на работа се влачат едва-едва. Който бързо тича, той срокът си в лагера няма да издеяни, ще се разсипе, ще си загине.)

Тъй и тръгнаха, лека-полека, в редици. Поскърцва си снегът. Кой разговаря тихичко, кой не. Взе Шухов да си припомня — какво беше дето той още от сутринта в зоната не го свърши? И си спомни лазарета! Ама че работа, а, съвсем за лазарета забрави, докато работеше.

Тъкмо сега приемат в лазарета. Още може да свари, ако не вечеря. Ама сега като да не го кърши. И температура няма да му намерят… Само време ще губи! Съвзе се и без докторите. Тия доктори едно могат — в гроба да те вкарат.

Не го блазнеше лазаретът сега, ами как на вечеря да изкара още нещичко. Всичката му надежда беше Цезар колет да получи. Отдавна му е време.

И изведнъж колоната зекове сякаш да я смениха. Люшна се, обърка крачката, политна, забуча, забуча — и ето ти вече петорките от опашката, и сред тях и Шухов, взеха да изостават от предните, взеха да подтичват подире им. Извървят няколко крачки и пак бегом.

Излезе и опашката на хълма, та и Шухов видя: надясно от тях, далече в степта се чернее още една колона и върви тя на нашата колона напреки, сигур, като са ни видели, и те са се юрнали.

Тая колона ще е само от механичния завод, триста души са били там. И на тях, значи, не им е потръгнало, и тях са ги размотавали. Тях пък за какво ли? То се случва и по работа да те задържат: машина някаква да не са доотремонтирали. Ама тяхната е лесна, цял ден на топло са.

Е, сега кой кого! Търчат момчетата, ама търчат! Конвоят взе да подтичва, само началник-караула подвиква:

— Не разтягай!? Прибери се! Прибери се!

Абе, майно недна, какво си се разлаял? Де пък ние да не бързаме?

И кой каквото говорил, кой каквото мислел, всичко забравят, и един е на цялата колона интересът:

— Да ги предварим! Да ги върнем!

И тъй се обърка тя, тъй се докара, че на зековете конвоят вече не им е враг, а приятел. Врагът е оная колона, другата.

Развеселиха се изведнъж всички и ядът им мина.

— Давай! Давай! — задните на предните викат.

Докопа се нашата колона до улицата, а механозаводската зад жилищата се скри. Почна надбягване сленешката. Тук на нашата колона по й е спорно, насред улицата е. И конвойните отстрани също не се препъват толкова. Тук му е мястото за преднина!

Да се преварят трябва механозаводските и затуй, защото тях на лагерния пропуск сума време ще ги тарашат. От оня случай, когато взеха да колят в лагера, началството си е наумило, че ножовете се правят в механичния завод и оттам идват в лагера. Та затуй на влизане тях особено ги препипват. И по късна есен вече земята мръзне, а на тях все им викаха:

— Сваляй обущата, механозавода! Обущата в ръка! Тъй, боси ги тарашеха.

То и сега, студ не студ, току посочат наслуки:

— Я, я събуй дясната валенка! А ти — лявата сваляй! Сваля валенката зекът и трябва, докат на един крак подскача, тая валенка да я обърне и партенката да изтърси. Няма, виждаш, нож.

Пък Шухов беше дочул, де да знае — вярно ли е, не е ли, — че механозаводските още лятос два волейболни стълба в лагера пренесли и в тия стълбове всичките ножове били скрити. По десет ками във всеки. Чат-пат и досега в лагера намират от тях — ту там, ту тук.

Тъй с подтичване, клуба новия задминаха и жилищата, и дърводелския, и се изтърсиха на завоя за лагерния пропуск.

— У-ху-ху! — ревна колоната като един.

Тоя кръстопът и гонеха. Механозаводските на сто и петдесет метра вдясно изостанали.

Сега вече си тръгнаха спокойно. Радват се всички в колоната. Заешка им е тя, радостта: виж ги ти, горките жаби, как само треперят от нас.

Но ето го и лагера. Какъвто сутринта го оставиха, такъв си го и заварват — по зоната над зидовете лампи горят и пред пропуска — лампа до лампа светят, цялата площадка за тараша като да е от слънце заляна.

Но още преди да стигнат пропуска…

— Стой! — крещи помощник-началникът на караула. И като дава автомата си на един войник, притичва към колоната (с автомати не им се разрешава да наближават) — всички отдясно с дърва в ръцете, хвърляй дървата надясно!

А крайните открито си ги носеха, вижда ги той. Снопчетата — едно, друго, трето, полетяха. Някои искат да скрият дръвцата вътре в колоната, ама съседите им не дават:

— Зарад тебе на друг ще вземат! Хвърляй с добро!

Кой му е на затворника най враг? Друг затворник. Де да не се кучеха един с друг арестантите, не би им излязло наглава началството.

Маарш! — крещи помощник-началникът.

И тръгнаха към пропуска.

На пропуска се събират пет пътя, преди час всички обекти по тях са се тълпили, да бяха застроили всичките тия пътища отстрани, тъкмо тук, на мястото на този пропуск и тараша щеше да бъде главният площад на бъдещия град. И както сега обектите от всички страни напират, тъй и тогава манифестациите щяха да прииждат.

Надзирателите вече се топлеха на пропуска. Излизат, посред пътя застават.

— Раз-пасвай ватенките! Памуклийките разкопчай!

И разперват ръце. Да ни прегръщат се канят. Да препипват. С една дума — както отзарана.

Сега и да се разпашеш не е страшно — вкъщи си отиваме.

Така и викаме всички — „вкъщи“.

За другата къща денем и да си спомниш няма време.

Вече главата на колоната я тарашеха, когато Шухов приближи Цезар и му рече:

— Цезар Маркович! Аз от пропуска ще хукна право в колетната и ще хвана ред.

Обърна Цезар към Шухов мустаци, дебели, черни, а сега подскрежени отдолу:

— Какво ще ходите, Иван Денисич? Може и да няма колет.

— Ех, като няма — мен какво ще ми стане? Десет минути ще почакам, не дойдете ли — в бараката.

(Ама Шухов си има едно наум: ако не Цезар, някой друг ще дойде, комуто да продаде реда на опашката.)

Види се доста е загорял Цезар за колетче:

— Хубаво, Иван Денисич, тичай, нареди се! Десет минути почакай, не повече.

А пък тараша ей го на, наближава. Днес Шухов няма нищо за криене, отива без страх. Разкопча ватенката бавно тъй, измъкна и памуклийката от брезентовия колан.

И макар и нищо забранено не помнеше да има върху си днес, но за осемте години лагер беше свикнал все да е нащрек. Та пъхна ръка в панталоните, в джоба на коляното, да е сигурен, че и там е празно, както си го мислеше.

Но там беше ножовката, парчето лента! Ножовката, дето я прибра днес в работната зона само защото си беше къщовен, и през ум не му минаваше да я прекарва в лагера.

И през ум не му минаваше, ама сега, щом е донесена, жал му е донемайкъде да я хвърли. Нали да я наточи на малко ножче — и за обущарлък става, и при шиене!

Да бе решил да я прекарва, щеше да му измисли как да я скрие. А сега оставаха само два реда отпред и вече първата от тия петорки се отдели и тръгна към тараша.

И трябваше по-бързо от вятъра да решава: или да се затули зад последната петорка и незабелязано да я хвърли на снега (където рано или късно ще я намерят, ама няма да знаят чия е), или да я носи!

За тази ножовка, изкарат ли я нож, можеха като нищо да му лепнат десет денонощия карцер.

Но пък обущарското ножче си беше пари, хляб!

Да я хвърли му се свидеше.

И Шухов я мушна във ватената си ръкавица.

В тоя момент изкомандваха да минава следващата петорка.

И под блесналите лампи оставаха само последните трима: Сенка, Шухов и момъкът от 32-ра бригада, дето беше търчал за молдованчето.

Заради туй, че те бяха трима, а надзирателите стояха, срещу им петима, можеше да се изхитри да избере към кого от двамата десни да тръгне. Шухов избра не младия, червендалестия, а беломустакатия, стария. Старият беше, то се знае, опитен и лесно би я намерил, да поискаше, но тъкмо защото беше стар, на него службата трябва да му се беше втръснала повече от бъзена вода.

А в туй време Шухов двете ръкавици — с ножовката и празната, смъкна от ръцете си, взе ги в едната ръка (тъй че празната щръкна отпред), в същата ръка взе и въженцето, дето се препасваше, разкопча памуклийката до долу, пешовете на ватенката и памуклийката угоднически завърна нагоре (никога не е бил такъв услужлив на тараша, ама сега искаше да покаже, че е като от майка роден — на, гледай ме!) — и след командата приближи беломустакатия.

Беломустакатият надзирател препипа Шухов по страните и по гърба, по джобовете на коляното, отгоре го тупна — нищо няма, помачка с ръце пешовете на памуклийката и ватенката — също няма, и вече като го пропускаше, за всеки случай смачка в ръка и щръкналата ръкавица на Шухов — празната.

Надзирателят стисна ръкавицата, а Шухов отвътре като с клещи да го стегнаха. Още едно такова стискане по втората ръкавица и карцерът с тристате грама хляб дневно и топла храна чак на третия ден не му мърда. Веднага си представи как ще отмалее там, ще омаломощее и сетне трудно ще му бъде да се върне в това стегнато, нито гладно, нито сито състояние, в което е сега.

И тутакси горещо, отдън душа се помоли: „Господи! Спаси ме! Отърви ме от карцера!“

И всички тия мисли му се мярнаха само докато надзирателят стисна първата ръкавица и протегна ръка, за да стисне и втората, задната (той щеше да ги стисне наведнъж с две ръце, ако Шухов беше държал ръкавиците в двете си ръце, а не в едната). Но в тоя миг се чу как старшият на тараша, бързайки по-скоро да се освободи, извика на конвоя:

— Хайде, карай механозавода!

И беломустакатият надзирател, вместо да хване втората ръкавица на Шухов, махна ръка — хайде, минавай. И го остави.

Шухов затича да настигне своите. Те вече бяха навървулени по пет между двата дълги дървени пармаклъка, прилични на пазарско вървило за коне, в които колоната влизаше като в кошара. Тичаше леко, земята не сещаше и поне да се беше помолил втори път, да поблагодари, ама нямаше време, пък и вече мина.

Сега конвоят, дето водеше тяхната колона, целият отстъпи встрани, отваряйки пътя за конвоя на механозавода, и само чакаше началника си. Всичките дърва, които ги бяха хвърлили преди тараша от тяхната колона, конвойните бяха прибрали за себе си, а дървата, взети на самия тараш от надзирателите, бяха струпани накуп край пропуска.

Месечината се изтърколваше все по-нагоре, бялата светла нощ ставаше все по-студена.

Началникът на караула, тръгнал към пропуска да си взема разписката за четиристотин шейсет и трите глави, каза нещо си на Пряха, помощника на Волковой, и оня извика:

— Къ-четиристотин и шейсет!

Молдованчето, както се беше спотаило в навалицата, изпъшка и се изтегли до десния пармаклък. Все тъй, с клюмнала и вбита в раменете глава.

— Ела тук! — посочи му Пряха да заобиколи вързилото.

То го заобиколи. И му заповядаха да си тури ръцете отзад и да чака.

Значи, ще му лепнат опит за бягство. В карцера ще го тикнат.

Отсам портите вляво и вдясно на кошарата застанаха двама пропускатели, портите, високи три човешки боя, бавно се отвориха и се разнесе команда:

— Заставай по петима! (От „Дръпни се от портите!“ сега няма нужда: всички порти винаги навътре към зоната се отварят, та ако ще зековете до един да напънат отвътре, да не могат ги отпря) Първа! Втора! Трета!…

Ей на това вечерно преброяване, като излиза през лагерните порти, зекът най го взема вятърът, най премръзва, най изгладнява за целия ден — и черпакът пареща вечерна гола чорбица за него сега е като дъжд по суша — наведнъж ще я поеме, до капка. Тоя черпак сега му е по-скъп от свободата, по-скъп му е от живота, целия досегашния и целия му бъдещ живот.

При влизане през лагерната порта зековете са като бойци след поход — шумни, дръзки, курназлии — варда!

Лекетата от щабната барака при вида на вълната прииждащи зекове страх ги хваща.

Ей от това преброяване насетне за пръв път откакто в шест и половина сутринта дадат сигнала за развод зекът става свободен човек. Минаха големите порти на зоната, минаха малките порти на предзонника, по плаца още между две колена тараби минаха и хайде, драпай, кой накъдето види.

Те, кой накъдето види, а бригадирите нарядчикът ги поема:

— Бригадирите! В ППЧ-го!

Шухов удари покрай карцера между бараките — и в колетното. Цезар тръгна полекичка, с фасон, на другата страна, дето около дирека вече беше станало гъмжило, а на дирека имаше закована шперплатена дъсчица и на нея с химически молив бяха написани всички, които днес имаха колети.

На хартия в лагера почти не пишат, повечето — шперплатови дъсчици. То си е някак по-сигурно, по-стабилно е на дъсчицата. По нея и ченгетата, и нарядчиците водят сметка на главите. А заран си го изстъргваш и пак пиши. Икономия.

Тия, дето не излизат от зоната, и тъй си докарват. Прочетат на дъсчицата кой има колет, посрещат го още тук, на плаца, и направо номера му съобщават. Има-няма, ама една цигара все ще му дадат на такъв.

Дотърча Шухов до колетното — пристройка към една барака, че и преддверие лепнато на таз пристройка. Преддверието, то отвън е без врата, студът си влиза, както си ще, ама все си е по-дружко, нали е под стряха.

В преддверието опашката по стената се източила.

Нареди се Шухов. Петнайсет души са отпред, повече от час ще се чака, тъкмо до отбоя. Пък който от тецовската колона е отишъл списъка да гледа, той вече подир Шухов ще бъде. И механозаводските — и те. То те май ще се наложи втори път да идват за колетите рано сутринта.

Стоят на опашката с торбички, с чувалчета. Там, отвъд вратата (самият Шухов в тоя лагер нито веднъж не е получавал, ама ги слуша да се разправят), отварят колетното сандъче с брадвичка, самият надзирател едно по едно вади, преглежда. Кое разреже, кое отчупи, кое опипа, пресипе. Ако е течност някаква, в буркан или тенекиена кутия, отварят и преливат, а ти ако щеш — шепи подлагай, ако щеш — в шапката си го налей. А бурканите не дават, боят се от нещо. Пък ако се случи я курабии, я благина някаква по-засукана или пък салам или риба, тогава надзирателят може и да си отхапе. (И а̀ си рекъл да се опънеш, веднага ще се заяде — туй е забранено, онуй не се полага — няма да ти го даде. От надзирателите като се почне, който получава колет, все трябва да дава, да дава, да дава.) А като претършуват колета, не да ти дадат сандъчето, ами тъпчи всичко в торбичката, под мишница го вземи, ако щеш — и заминавай, следващият. Тъй шашардисват някого, че той току и забравил нещо на тезгяха. За него хич не се връщай. Било каквото било.

Навремето, в Уст-Ижма, Шухов получи колети на два пъти.

Но сам написа на жената: празна работа е тая, не пращай, не късай от децата.

Макар и на свобода той по-лесно да прехранваше цялото семейство, отколкото тук сам себе си, знаеше добре какво им струват тия колети, знаеше, че десет години от семейството не мож ги измъква. Та по-добре е без тях.

Отдавна тъй го беше решил, ама всеки път, когато някой от бригадата или бараката получаваше колет (т.е. почти всеки ден) жегваше го, че колетът не е негов, и макар от строго по-строго да беше забранил на жената дори за Великден да му праща и никога да не ходеше при стълба със списъка, освен когато е за някой тежкар от бригадата — кой знае защо, от време на време се надяваше, че ще дотърчат и ще му кажат:

— Шухов! Абе ти що стоиш бе? Колет имаш!

Но досега никой не е дотърчавал.

А да си спомни за село Темгеньово и за родната стряха, случвало се е, ама от дъжд на вятър… Тукашният живот го подмяташе от тъмно до тъмно, не оставаше да се мисли за празни работи.

Сега, изправен сред тия, дето си залъгваха коремите с близката надежда да забият зъби в сланината, да си намажат хляба с масло или да си подсладят със захарчица чая, Шухов си имаше само едно наум’: да сколаса в столовата с цялата бригада и чорбата да я изяде гореща, а не изстинала. Изстиналаа чорба пет пари не струва в сравнение с горещата.

Правеше сметка той, че ако Цезар не се е намерил в списъка, вече отдавна ще е в бараката и се мие. Ако ли името му го има, значи, торбички сега си приготвя, чашки пластмасови, съдинки разни. Затуй и обеща Шухов да почака десет минути.

Тук, на опашката, чу и новината; пак няма да има неделя тази седмица, пак им режат неделята. Така си и знаеше той, и всички го знаеха: ако са пет недели в месеца — трите ти ги дават, а двете изкарват на работа. Хем си знаеше, ама като го чу — смъдна го под лъжичката, пресече го: една-едничка неделя си имат, как да не ти е жал? То си е тъй, право казват на опашката: почивният ден и в зоната през носа ти го изкарват, все нещо ще измъдрят — или банята ще се достройва, или стена ще градят, та да не може да се минава, или двора ще чистят. Че и смяна на дюшеците, тупане, трепане на дървеници по наровете. И я проверка на личността по снимките ще им текне или инвентаризация: хайде всичките вещи навън и виси половин ден.

От всичко най-много им се зловидеше да спи зекът подир закуска.

Опашката, макар и бавно, ама помръдваше. Без ред, нито да попитат някого, влязоха и изтикаха предния — бръснар един, един счетоводител и един от културно-възпитателната част. Не са ти това прости зекове, ами закоравели лагерни лекета, най-личните мръсници от тия, дето не излизаха от зоната. Тях бачкаторите ги брояха по-долу от лайното (както и те бачкаторите). Но да се караш — никакъв смисъл: лекетата помежду си се държат, а и с надзирателите се имат.

Оставаха пред Шухов десетина души и отзад седмина се бяха скупчили, когато през отвора на вратата, приведен, се вмъкна Цезар с новата си кожена шапка, отвън му я бяха пратили. (На, и шапката да вземеш: пак е пробутал Цезар някому нещо, та да му разрешат да носи чиста, нова, градска шапка. А на другите, даже старите, фронтовашките, обраха и им дадоха лагерни, от свинска кожа, с четината.)

Усмихна се Цезар на Шухов и тутакси се лепна за чешита с очилата, дето и на опашката пак вестниче си четеше:

— Аа-а! Пьотр Михалич!

И разцъфнаха един срещу друг като макове. Чешитът:

— А пък аз имам нова „Вечорка“8, гледайте! Препоръчано ми я пратиха.

— Хайде де!? — завря нос и Цезар в същото туй вестниче. А под тавана лампичката едва примижала, за четене ли са ситните преситни буквички?

Има много интересна рецензия за премиерата на Завадски!…

Те, московчаните, отдалеко се подушват, като кучетата. И съберат ли се, все току се сешват, сешват се по тяхному си. И като се разбъбрят, надпреварват се кой повече думи ще изрече. И както си бъбрят тъй, я чуеш руска дума, я не, да ги слушаш — все едно като да са латвийци или румънци.

Ама торбичките и те тук, всичките, стиска ги Цезар в ръка.

— Че аз, такова… Цезар Маркович… — фъфли Шухов. — Да взема да си вървя, а?

— Разбира се, разбира се — Цезар надига черните си мустаци от вестничето. — Та значи зад кого съм аз? А зад мене кой е?

Обясни му Шухов кой зад кого и не чака Цезар сам да си спомни за вечерята, ами запита:

— А вечерята да ви донеса ли?

(Туй ще рече — от столовата в бараката, в канче. Носенето е строго забранено, затова много заповеди имаше. И ги ловят, и изливат канчетата на земята, и в карцера запират — но все едно, носят и ще носят, защото който си има някаква работа, той никога с бригадата в столовата не ще свари.)

Пита той, да му носи ли вечерята, а вътрешно си мисли: и таз добра, дотам да стигнеш? Една вечеря да не ми харижеш? Та на вечеря каша няма, гола чорбица е!…

Не, не — усмихна се Цезар, — вечерята ти изяж, Иван Денисич.

Това само и чакаше Шухов! Изхвръкна той като волна птичка от навеса — дим да го няма!

Щъкат зековете по всички посоки. По едно време началникът-лагер и такава заповед беше издал: никакви затворници да не се шляят поединично из зоната. Дето може, да се води цялата бригада под строй. А дето не може цялата бригада наведнъж — да речем, в лазарета или в нужника, да се правят групи по четири-пет човека и един за старши да им се назначава, да ги води под строй нататък, да ги чака там и обратно — пак под строй.

Много държеше на тая си заповед началникът на лагера. Никой не смееше да се обади. Издавяха надзирателите, който им паднеше самичък, номерата записваха и в карцера пращаха — ама се провали и тая заповед. Тихомълком, както много гръмки заповеди се провалят. Да речем, самите те викнат някого при ченгето — няма да пращат с него цяла команда я? Или теб ти е припряло в складчето за своите си продукти, пък аз какво ще диря с тебе? Някой си в културно-възпитателната част се наканил вестници да чете, кой е тоя, дето ще тръгне с него? А друг — валенките на поправка понесъл или към сушилнята отива, пък някой просто от барака в барака (от барака в барака най-вече е забранено!) — но как ще ги спреш?

Със заповедта си началникът искаше и последната свобода да им отнеме, ама и неговата не стана, шкембелията му неден!

Срещна Шухов един надзирател по пътя, поповдигна си шапката за всеки случай и се отби в бараката. В бараката шумотевица, някому свили през деня дажбата, крещи на дневалните, дневалните на него. А в ъгъла на 104-а никой няма.

Приберяха ли се вечер в зоната и дюшеците да не са разбишкани, да не е имало тараш в бараката през деня, Шухов го смяташе, че му е провървяло.

Юрна се той към нара си, хем и ватенката си в движение сваля. Хоп, ватенката горе, ръкавиците с ножовката и тях горе, поопипа, поопипа дюшека — сутрешното парче хляб си е на мястото! Добре стори, че го заши.

И бегом навън! Към столовата!

Промъкна се до столовата, не срещна никакъв надзирател. Само зекове вървяха насреща му и се разправяха за дажбите.

Навън става все по-видело от месечината. Лампите навсякъде са помръкнали — от бараките черни сенки. В столовата се влиза през широка площадка на четири стъпала, сега и тази площадка и тя засенена. Но отгоре й се поклаща лампичка, скрибуца на студа. От студа ли, от мръсотията ли — лампичките светят на талази, на талази.

И друга строга заповед беше издал началникът-лагер: бригадите да ходят в столовата под строй по двама, а по-нататък заповедта беше: като стигнат столовата, да не се качват на площадката, ами да се престроят по петима и да чакат, докат дневалният по столова ги пусне.

За туй дневалство по столова като удавен се държеше Куция. Инвалид се беше изкарал с кривия си крак, а инак е як, мръсникът му. Сдобил се беше с брезова патерица и с тая патерица пердашеше от площадката, който не му върви по командата. Ама не когото случи. Окат е Куция и в тъмното по гърба познава — няма да удари този, дето ще му го върне по мутрата. Утрепаните бие. Веднъж и Шухов фрасна.

Само името му е „дневален“. А всъщност — княз! — все с готвачите се води!

Днес, дали щото бригадирите всички по едно време са надошли и ред дълго време са въвеждали, ама са се налепили един връз друг край площадката, а на площадката — Куция, мекерето на Куция и самият завеждащ столовата. Без надзирател се оправят, кучетата му недни.

Завеждащият столовата — една охранена гадина, главата му като тиква, плещите — цял аршин. Тъй е напращял от сила, че върви, сякаш на пружини стъпва, сякаш пружинени крака има, та и ръцете, го речи. Шапката му бяла, ярешка и без номер, никой от волнонаемните с такава шапка няма. И агнешки кожен елек носи, само на този елек на гърдите мъничко номерче, като пощенска марка, колкото за хатър на Волковой, а на гърба си такъв номер няма. Завеждащият столовата никому шапка не клати и от него всички зекове треперят. В една ръка само хиляди живота държи той. Щяха да го бият веднъж, ама всички готвачи наскачаха да го вардят, все отбор побойници.

Лошо ще е, ако 104-а вече е минала. Куцият целия лагер познава по лице и пред завеждащия за нищо на света няма да те пусне в чужда бригада, даже нарочно ще се погаври.

То и зад гърба на Куция през пармаклъка да се провират се е случвало, провирал се е и Шухов, ама днес пред завеждащия не мож се провря — ще те светне по ченето, та пътя за лазарета не мож намери.

Я по-бързо към площадката, сред черните все еднакви ватенки, та дано разбереш в тъмното тук ли е още 104-а.

И тъкмо сега напряха, напънаха бригадите (няма вече накъде — наближава отбоят!), вървят като на щурм, едно, две, три, четвъртото стъпало взеха, ей ги на площадката.

— Стой… рви! — Куция крещи и размахва тоягата връз предните. — Назад! Сега ще строша някому главата!

— Ние какво сме криви? — викат предните. — Отзад блъскат.

То че е отзад, отзад е, вярно, там са бутачите, ама и предните не се опират кой знае колко, правят си сметка дано ги избутат в столовата.

Тогава Куция хвана патерицата си напряко, пред гърдите, като спусната бариера, и връхлетя с все сила връз предните. Че и помощникът, мекерето, и той за патерицата се хванал, та чак и самият завеждащ столовата не го догнуся да си прежали ръцете.

Натиснаха те яката, пък и силата им сила, месо плюскат, надделяха. Събориха отгоре предните върху задните, право връз задните ги повалиха, като снопи.

— Куцо копеле… мамка ти мръсна!… — крещят от тълпата, ама се притулят. И другите мълчешком паднаха и мълчешком се навдигат, хем по-живо, докат не са ти стъпкали.

Очистиха стъпалата. Завеждащият се дръпна назад, а Куция, застанал на горното стъпало и не млъква:

— По петима заставай, овнешки глави, колко пъти да ви повтарям?! Като му дойде редът, тогава ще ви пусна!

Мярна Шухов край сами площадката сякаш на Сенка Клепшин главата, страшно се зарадва и хайде с лактите, дано си пробие път нататък. Къде ти, човек до човек сили няма, на мож проби.

— Двайсет и седма! — вика Куция. — Минавай!

Юрна се двайсет и седма по стъпалата и право във вратата! А след нея всички се накачулиха и задните пак напират. И Шухов, и той, натиска ли, натиска. Площадката се тресе, лампата над площадката скрибуца.

— Пак ли бе, мърши? — Куция беснее. Че като замлати с тоягата връз плещите, по гърбовете, и ги тръшка, тръшка ги един връз друг.

Пак очисти стъпалата.

Гледа Шухов, отдолу застава до Куция Павло. Той води тук бригадата, Тюрин в тая блъсканица хич не идва да се мърси.

Строй се по пет, сто и четвърта! — вика Павло отгоре. — Па вие се поотдрьпнете, приятелчета!

— Други път ще ти се дръпнат приятелчетата!

— Абе пусни ме бе, главо! Аз съм от тая бригада бе! — тегли се Шухов.

Той да го пусне човекът, ама и него са го стиснали отвсякъде.

Люшка се тълпата, ще се издушат — за чорбицата! За законната чорбица!

Тогава Шухов друго реши: докопа се отляво до пармаклъка, протегна се през дирека, прихвана веднъж, дваж с ръце и увисна, отдели се от земята. Краката му се люшнаха в нечии колене, сръгаха го в ребрата, препсуваха го два-три пъти, ама той вече се измъкна: стои с единия крак на перваза на площадката, до горното стъпало, и чака. Видяха го неговите момчета, подадоха му ръце.

Завеждащият столовата, като си тръгваше, изви врат от входа:

— Куцо, дай още две бригади!

— Сто и четвърта! — вика Куция. — Ами ти къде се завираш бе, мършо? — и с патерицата по врата оня, чуждия.

— Сто и четвърта! — Павло вика и своите пропуска.

— Уфф! — вмъкна се Шухов в столовата. И без да чака, докато Павло да му рече, тръгна за табли, табли свободни да дири.

В столовата както всякога — кълбета пара от вратата, по масите един връз друг насядали, като семки в слънчогледова пита, разкарват се между масите, блъскат се, някои си проправят път с пълна табла. Но Шухов за толкова години му е свикнал на всичко туй, окото му е набито, шари: на, Щ-208 носи на таблата само пет паници, значи — последната табла за бригадата, инак що да не я напълни?

Настигна го и му шепне отзад на ухото:

— Братле! След туй таблата на мен!

— Абе там до прозорчето чака един, обещах му я…

— Майната му, като чака, да не се зазяпва!

Спогодиха се.

Занесе я той до мястото си, разтовари я, хвана Шухов таблата, ама и оня дотърча, на когото било обещано, дръпна другия й край. Пък е по-хилав от Шухов. Лашна го Шухов с таблата, както беше задърпал и той отлетя към дирека, ръцете му се откопчиха. А Шухов — таблата под мишницата и бегом към кухнята.

Павло стои на опашката пред прозорчето, без табла, крив. Зарадва се:

— Иван Денисович! — и предният помощник-бригадир, на 27-а, избутва: — Я варда! Какво само се пречкаш! Не видиш ли, че съм с табла!

А ето ти го и Гопчик, хитрецът му с хитрец, и той табла влачи.

— Заплеснаха се там едни хили се — и аз им я свих!

Добър лагерник ще излезе от Гопчик. Още две-три годинки да се поотрака, да поотрасне — най-малкото хлеборезач ще се нагласи, то си му е писано.

Другата табла Павло даде на Ермолаев, бабачкото сибирец, да я държи (и той в плен бил, и той отнесъл един десетак). Гопчик изпрати, дано намери някоя маса, дето да са на привършване с вечерята. А Шухов подпря таблата си с единия край на прозорчето за раздаване и зачака.

— Сто и четвърта! Павло докладва през прозорчето.

Прозорчетата са всичко пет: три за обща храна, едно за тия, дето по списък се хранят (десетина души язваджии, а по втория начин и цялото счетоводство), и още едно, дето връщат съдините (край това прозорче става бой кой да оближе някоя паница). Прозорчетата са на ниско, едва над кръста. През тях самите готвачи не се виждат, виждат се само ръцете им и черпаците.

Ръцете му на готвача, едни бели, отчувани, пък космати, яки. Не готвач, ами чист боксьор. Взема молив и си отмята по списъка на стената:

— Сто и четвърта — двайсет и четири!

Я, Пантелеев се е домъкнал в столовата. Нищо му няма на него, кучката му недна!

Готвачът хвана големия черпак, има-няма три литра, бръкна в баката и бърка ли, бърка (таз бака пред него тъкмо са я налели, почти догоре е, вдига ли се, вдига парата). После го остави, взе черпака от седемстотин и петдесет грама и захвана да загребва, ама не го топи целия.

— Една, две, три, четири…

А Шухов си забележи кои паници са насипани, преди още гъстото да се е утаило на дъното, и кои по-после, водица само. Натуря на таблата си десет паници и я понесе. А Гопчик му маха от втория ред диреци:

— Тука, Иван Денисич, тука!

Паници да носиш, то не ти е молитви да четеш. Равно Шухов пристъпва, та да не трепне дори таблата, и с гърлото повече работи:

— Ей ти, Хъ деветстотин и двадесет!… Варди се бе, нашия… Път, момче!

В такава блъсканица и една паница да отнесеш, без да разплискаш, майсторлък се иска, а тук са десет. И въпреки всичко на очистения от Гопчик край на масата таблата като да кацна, капка разляно по нея няма. Хем си направи и сметката тъй да я завърти, та откъм от оная страна на таблата, дето самият той ще седне, да са двете най-гъсти паници.

И Ермолаев дойде с още десет. А Гопчик отърча и с Павло четирите последни на ръце донесоха.

Ей го и Килгас с хляба на една табла. Днес според работата хранят. На кой двеста, на кой триста, а на Шухов — четиристотин грама. Взе той за себе си четиристотин, крайшник, и за Цезар двеста, от средата.

И бригадниците взеха да се стичат от цялата столова да си получат вечерята, пък за ядене — сърбай, дето намериш място. Шухов раздава паниците, запомня кому е дал и своя си край на таблата попоглежда. В една паница от гъстите лъжицата си остава — заета е, значи. Фетюков с първите още си взе паницата и се разкара: усети се, че сега в бригадата няма да падне кьораво, ами по-добре из столовата да се поразмърда, току-виж плячкосал нещо — току-виж някой не доизял всичкото си (ако отместят недогребана паница, връз нея като лешояди се пущат по неколцина отведнъж понякога).

Преброиха с Павло порциите — излизат май точно. Отдели Шухов една паница от гъстите за Андрей Прокофиевич, а Павло я преля в сплеснатото немско канче с капачка: него и под ватенката ще го пренесеш, до гърдите притиснато.

Таблите ги дадоха. Седна Павло с двойната си порция и Шухов със своите си две. И не отвориха вече дума за нищо, свещени минути настанаха.

Свали Шухов шапката, върху коленете си я сложи, провери с лъжицата едната паница, провери и другата. Иди-доди, и рибета са се случили. Изобщо вечер чорбата е къде-къде по-рядка от сутрешната: заран зекът трябва да го нахраниш, че да работя, а пък вечер и тъй ще заспи.

Почна той да яде. Първо, чорбицата, направо си я излочи. Разлива се горещото, разнася се по тялото му — тръпки го побиха от сладост. Екстра! Ей ти я тебе минутката, зарад която и живее зекът!

В тоя момент нищо не му пречи: нито че присъдата му е дълга, нито че денят е дълъг, нито че неделя пак няма да има. Сега си мисли: ще издеяним някак! Всичко ще се издеяни, да ще господ, ще му дойде краят!

Като изсърба горещата течност и от двете паници, пресипа втората в първата, изтръска я и с лъжицата я обра. Все си е друго тъй, нито ще я мислиш втората паница, нито ще я вардиш и с очи, и с ръка.

Освободиха му се очите, в съседските паници надзърна. На съседа отляво — гола водица. Гледай ги гадовете какво правят, хем свои са, зекове.

И се залови Шухов за зелето с остатъка от чорбицата. Картофче едно му се случи, от Цезаровата паница. Средно такова картофче, измръзнало, то се знае, твърдо и сладникаво. А риба почти няма, чат-пат само някой гол гръбнак ще се мерне. Но и всяко рибе гръбначе, всяка костичка трябва да сдъвчеш — от тях сок излиза, сокът е полезен. За всичко това, разбира се, време се иска, ама сега Шухов няма закъде да бърза. За него днес е празник: на обед две порции, че и на вечеря две откачи. В такъв случай останалите работи бива и да ги зарежеш.

Може само към латвиеца да отскочи, за тютюнец, че до заран, току-виж, и шушка не останало.

Вечеряше си той без хляб: две порции, а и хляб отгоре — много ще му дойде, хлябът за утре да остане. Коремът, той е хайдук, добро не помни, утре пак ще иска.

Шухов си дояждаше чорбата и много-много не се заглеждаше наоколо, защото не му и трябваше: друго не диреше, своето ся ядеше, законното. Ама пак забеляза, че право срещу него на масата се освободи място и седна един висок старец — Ю-81. Той беше, знаеше го Шухов, от 64-а бригада, а на опашката в колетното се чу, че тъкмо 64-а е била днес на социално-битовия вместо 104-а и цял ден без огън, без нищо, тел бодлива опъвали — сами за себе си ограда правили.

За този старец му бяха казвали на Шухов, че по лагери и по затвори лежи безчет и ни една амнистия не го е хванала, а изтечал ли му един десетак, веднага нов му бутали.

Сега го разгледа Шухов отблизо. Сред превитите лагернишки гърбини, неговият гръб си личеше, че е изправен и през масата изглеждаше като да е подложил нещо на пейката отдолу си. На голата му глава отдавна нямаше нищо за стригане — косата му, всичката, беше окапала от много добруване. Очите на стареца не шареха насам-натам по столовата, ами бяха неподвижно втренчени над Шухов в нещо си свое. Той отмерено сърбаше голата си чорба с дървена нащърбена лъжица, но не навираше глава в паницата като всички, а високо поднасяше лъжицата към устата ся. Зъби нямаше ни отгоре, ни отдолу — нито един: кокаленнте му ченета дъвчеха хляба вместо зъби. Лицето му беше до немай-къде изпосталяло, ама не личеше като да е на грохнал с единия крак в гроба инвалид, ами като от чер камък дялано стоеше. И по ръцете, големи, целите напукани и почернели, се виждаше, че комай не му се беше случвало през всичките тия години да клинчи по канцелариите. Има си го у нето това. Да не се превие: тристате си грама не ги слага като всички на мръсната маса по рязлятото, ами върху прана кърпила.

Шухов обаче нямаше време дълго да го разглежда. Като свърши яденето, като си облиза лъжицата и я пъхна във валетата, нахлупи шапка, стана, взе хляба — своя и на Цезар, и излезе. Изходът на столовата беше през другата площадка; и там двама дневални стояха, дето само това им беше работата — да махат куката, да пускат хората и пак куката да закачат.

Излезе Шухов с натъпкан корем, от себе си доволен, и реши той, че макар отбоят да наближава, ще вземе да отърчи до латвиеца. И без да отнася хляба в девета, с големи крачки запраши към седма барака.

Месечината беше къде-къде отскочила и стои на небето като изрязана, чиста, бяла. Небето от ясно по-ясно. И звезди тук-там, най-ярките. Но да зяпа по небето Шухов нямаше никакво време. Едно знаеше той — студът не намалява. Някой от волнонаемните чул да съобщават: вечерта чакат трийсет градуса, заранта към четирийсет.

Чуваше се нейде отдалеко: трактор бучи в селището, а откъм шосето току прискърцва екскаватор. И от всеки чифт валенки, дето в лагера ходят насам-натам или притичват — скърцане.

А вятър нямаше.

Тютюнът щеше да го купи Шухов, както го беше купувал и по-рано — рубла за чаша, макар навън такава чаша да струваше рубли, а според сорта и по-скъпо. В каторжния лагер всички цени си бяха свои, такива, каквито нийде ги нямаше, защото тук не можеше да се държат пари, малко кой ги имаше, и много скъпи бяха. За работата в тоя лагер не плащаха пукната пара (в Уст-Ижма поне трийсет рубли на месеца получаваше Шухов). А ако домашните изпратеха някому по пощата, тия пари все едно не ги даваха, ами си ги записваха на сметка. По сметка веднъж на месеца можеше да се купува в лавката тоалетен сапун, мухлясали курабии, цигари „Прима“. Ама харесва ли ти стоката, не ти ли харесва — за колкото си писал заявление до началника, за толкова вземай. Не вземаш ли — все едно, парите са ти отишли, вече са изписани.

На Шухов пари му падаха само от частното бачкане: терлици да ушиеш с парцали на някого — две рубли, памуклийка да закърпиш — как се спогодите.

Седма барака не е като девета, не е на две големи половини. Седма барака има дълъг коридор, десет врати и във всяка стая бригада, наблъскани са по седем четворни нара по на два ката в стая. Е, и кабинки — за парашите и за старшия на бараката. А в отделна кабинка художниците живеят.

Влезе Шухов в стаята, дето беше неговият латвиец. Лежи латвиецът на долния нар, вирнал си краката нагоре, на напречника, и си бъбри нещо по латвийски със съседа.

Седна край него Шухов. Здравейте, значи. Здравейте, оня не си и спуща краката. Стаята мъничка, отвред почват да слухтят — кой е дошъл, защо е дошъл. И двамата го разбират това, та Шухов седи и си кара неговата си: как сте, значи? Ами, горе-долу. Студено е днеска. Да.

Изчака Шухов, докато всички пак си подхванат своите си приказки (за войната в Корея се препират: дали като са се вмесили китайците, ще стане световна война, или не), наведе се към латвиеца:

— Тютюн има ли?

— Има.

— Я да го вида.

Латвиецът свали крака от напречника, спусна ги в пътеката, понадигна се. Стиснат си е тоя латвиец, като пълни чашата, цял трепери, страх го е да не насипе за една цигарка повече.

Показа на Шухов кесията, охлаби връвта.

Взема Шухов една щипка на дланта си, гледа: същият като миналия път, кафеникав и пак тъй рязан. Към носа си го доближи — помириса го, същият е. Ама на него му рече:

— Май не ще да е от същия.

— Същият! Същият! — разсърди се латвиецът. — Аз друг не държа. Все един и същ е.

— Добре тогава — съгласи се Шухов. — Натъпчи ми ти сега една чаша, да запуша аз, та може и втора да взема.

Затуй каза натъпчи, защото оня все рехаво го насипва.

Измъкна латвиецът изпод възглавницата друга кесия, по-тумбеста от първата, и чашата от шкафчето си извади. Чашата, макар и пластмасова, ама Шухов я е мерил, колкото водна събира.

Сипва.

— Че ти го понатъпчи бе, понатъпчи го! — вика му Шухов и сам посяга да тъпче с пръст.

— Аз знае, знае! — дръпва сърдито чашата латвиецът и тъпче, ама лекичко. И пак сипва.

А Шухов в туй време си разкопчава памуклийката и напипва отвътре във ватата под хастара само нему знайната хартийка. Претърколи я, претърколи я с две ръце по ватата към малката дупчица, съвсем на друго място пробита и с две кончета едва-едва хваната. Като я прекара по тая дупчица, скъса с нокти конците, прегъна хартийката още на две по дължината (тя и без туй на дълго е сгъната) и я изкара през дупчицата. Две рубли. Старички, мекички.

А в стаята крещят:

— Как не, ще ви се смили оня с мустаците. Той на брата си роден не вярва, та на вас ли, абдалите!

Едно му е хубавото на каторжния лагер — туй дето е от свободно по-свободно. В Уст-Ижменския лагер само да си пошушнал, че навън примерно кибрит няма, и хайде, новият десетак не ти мърда. А тук — викай чак от горния нар, каквото си щеш викай — портаджиите затова не клепат, ченгетата са вдигнали ръце. Само че време няма тук за много приказки…

— Ех, рехавичко го сипеш — оплаква се Шухов.

— На бе, на! — сложи оня още една щипка отгоре.

Шухов измъкна от скришния си джоб своята си кесия и пресипа в нея тютюна от чашата.

— Хайде — реши се той, не му се щеше първата, сладката цип арка да пуши надве-натри. — Тъпчи втора. То се е видяло.

Попрепира се още малко и си пресипа и втората чаша. Даде двете рубли, кимва на латвиеца и излезе.

И щом излезе навън, хайде пак бегом, бегом в своята бараха, че да не изтърве Цезар, като се върне с колета.

Но Цезар вече си седеше на долния нар и се любуваше на пратката. Каквото беше донесъл, наслагал го беше по нара и по шкафчето, само че страницата на Шуховия нар препречваше светлината на лампата, та всичко оставаше в тъмното.

Шухов се наведе, мушна се между леглата на капитана и Цезар, протегна ръка с вечерната хлебна дажба:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

Не каза: „Получихте ли го, а?“ — щеше да излезе, като да намеква, че щом е пазил ред, сега значи има право на дял. Той и без това си знаеше, че има. Но не беше изгубил човещината дори след осемте години по лагерите и колкото по-нататък отиваше, толкова по-здраво я спазваше.

Ама на очите си да заповяда не можеше. Очите му, ястребовите лагернишки очи, с един поглед обхванаха, плъзнаха се за миг по пръснатия върху нара и шкафчето Цезаров колет и макар хартийките тук-там да не бяха развити, торбички някои да не бяха отворени, с тоя бърз поглед и острия си нос Шухов в миг разузна, че Цезар е получил салам, сгъстено мляко, тлъста пушена риба, сланина, сухари от миризливите, бисквити някакви с друг дъх, захар на бучки към две кила и още нещо, прилично на краве масло, след туй цигари, тютюн за лула и други, и други неща.

И всичкото го разбра само докато казваше:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

А Цезар, възбуден, разрошен, също като пиян (получи ли колете ядене, всеки такъв става) — махна с ръка на хляба:

— Вземи го за себе си, Иван Денисич!

И чорбата, че отгоре и двеста грама хляб, то си е вече цяла вечеря и, знае се, целият дял на Шухов от Цезаровия колет.

И Шухов на часа, с един замах, си пресече мераците за каквото и да било друго от неизвадените Цезарови храни. Няма по-лошо от това да си настървиш корема и да останеш с пръст в устата.

Ето ти ги четиристотин грама хляб, че и още двеста, че и в дюшека не са по-малко от двеста. И стига. Двеста сега да излапа, утре заран да се натъпче с петстотин и петдесет, че и на работа четиристотин като вземе, кой е като него? А тоя хлебец в дюшека да си стои. Хубаво, че Шухов свари да го зашие — на, в 75-а свили някому хляба от шкафчето, върви сега — оплаквай се, дето си щеш.

Някои си мислят: колетаджията е като брашнен чувал, колетаджия ли е — скуби! Пък то, каквото му дошло с леснина, лесно си и отива. Не да не е било преди получаване и колетаджии да се усукват за една извънредна каша. И фасове да търсят. То на надзирателя, то на бригадира, ами на лекето, дето се разправя с колетите, как да не дадеш? Та нали той другия път тъй ще ти забута колета, че цяла седмица няма да се видиш в списъка. Ами домакина на склада, дето всичките тия продукти се предават, дето още утре, преди развод, и Цезар ще понесе колетчето си в чувалче (и от крадци да го уварди, и от тарашите, пък и заповедта на началника е такава) — нали ако на тоя домакин не му бутнеш, както трябва, той тебе перце по перце ще те ощипе. По цял ден стои там, чумата му недна, с чуждите работи на заключено, върви, та го проверявай! Ами за услуги — ей на, като на Шухов? Ами на баняджията, та по-свястно бельо да ти бутне, и отделно — колкото и да е все да дадеш трябва, а? А бръснарят, дето го бръсне с хартийка (т.е. избърше бръснача на листче, а не на голото си коляно) — много-малко, три-четири цигари все си отиват. Ами в културновъзпитателната част, да му отделят писмата настрана, да не ги забутват. Че ги се доще и да изкръшкаш един ден, в зоната да са полежиш — на доктора трябва да се бутне. Ами съседът ти, дето с теб на едно шкафче се храни, както капитанът с Цезар — как да не му дадеш? Та нали той всеки залък ти брои, колкото и да си дебелоок, няма да устискаш, ще дадеш.

Тъй че да завиждат онези, на които чуждото яйце все с два жълтъка им се привижда, а Шухов разбира живота и за чуждото не лампи.

В това време той успя да се събуе, покатери се горе, извади парчето ножовка от ръкавицата, огледа го и реши на сутринта да почне да търси някое хубаво камъче и на туй камъче да го наточи за обущарски нож. За три-четири дена и вечер да поработва, екстра ножче ще стане, със закривенко острие ще се получи.

А сега, макар и до заранта само, ножовката трябва да се потули. В своя си нар, под напречната страница ще я завре. И докато капитанът го нямаше долу — няма да му набоклучи в лицето значи — повдигна Шухов откъм главата тежкия си дюшек, набит не с талаш, ами с дървени трици, и взе да завира ножовката.

Видяха го горните му съседи: Альоша баптистът, а през пътеката, на съседния нар — двамата побратими — естонците. Но от тия Шухов не се боеше.

Хлипайки, мина по бараката Фетюков. Прегърбен. По устните му кръв размазана. Пак значи са го били там заради паниците. Никого не поглежда и сълзите си не крие, мина той покрай цялата бригада, качи се горе и завря лице в дюшека.

Като помислиш — жалко за човека. Няма да си изкара присъдата. Не умее той да се постави.

Ей го и капитанът довтаса, весел такъв, носи в канчето чай, истински. В бараката стоят две бъчви чай, ама чай ли е то? Само дето уж е подтоплен и има цвят, а инак си е помия, на престояло, спарено дърво от бъчвата дъха. Този чай е за простите бачкатори. А Буйновски значи е взел от Цезар истински чай, сложил го е в канчето и е отърчал до казана с врялата вода да го попари. Доволен такъв, намества се край шкафчето.

— За една бройка да се попаря под струята! — хвали се. Постла там долу Цезар хартия, реди по нея едно-друго. Шухов пусна дюшека, та да не гледа и да се дразни. Ама пак без него не могат — става Цезар, изправя се на пътеката досами главата му и намига:

— Денисич! Я виж там… десетте дена дай!

Това значи — ножчето им дай, джобното, мъничкото. И такова Шухов има, и него в страницата си го държи. Да си свиеш кутрето, пак по-малко ще дойде туй ножче, пък реже дяволското му, педя сланина. Сам си го направи той него, сам си го издокара и сам си го точи.

Надигна се, извади ножа, даде го. Цезар кимна и се скри долу. Ей го, ножа да вземеш — и от него се припечелва. Нали зарад него можеш да идеш в карцера. Съвсем трябва човещината да си загубиш, та да речеш: дай си ножчето да си нарежем ние салама, пък после ме хвани за средния пръст.

Сега Цезар пак заборчля на Шухов.

Оправи се Шухов с хляба и ножовете, дойде ред да измъкне кесията с тютюна. И най-напред взе от нея една щипка тъкмо колкото му бяха дали назаем, и през пътеката я протегна на естонеца: благодарим, значи.

Естонецът разтегна устни, като да се усмихна, избоботи нещо на съседа си — на побратима си, и свиха те от таз щипка отделна цигарка — да опитат значи бива ли си го Шуховия тютюнец.

Бе не е той по-лош от вашия, пушете, да ви е сладко! Той и Шухов би запушил, ама отвътре му сякаш часовник някакъв щрака, усеща, че ей я де, иде проверката. Сега пък надзирателите току щъкат по бараките, да запушиш сега, трябва в коридора да излизаш, а на Шухов горе на нара като да му е по-топло. Не че е топло в бараката, същият скреж си е по тавана. Нощес ще се мръзне здравата, но засега се трае.

Всичко това си го вършеше Шухов, че и от хлебеца си отщипва, от двестате грама, а без да ще слушаше и приказката на капитана и Цезар, които пиеха чай долу под него.

— Яжте, яжте, капитане, не се стеснявай; е! От пушената риба си вземете, салам вземете.

— Благодаря, вземам.

— Франзела си намажете с масло! Същинска московска франзела.

— Брейй, просто не ми се вярва, че на тоя свят имало и франзели, знаете ли, това внезапно изобилие ми напомня един случай. Отивам аз веднъж в Архангелск…

Двеста гърла вдигаха шум в половината на бараката, но Шухов пак разпозна — като да звъняха по релсата. Ама никой не чува. Забеляза Шухов и друго: влезе в бараката надзирателят Курносенки — съвсем младо момче с румено лице. Носи в ръка хартийка някаква и по това, и по държанието му си личеше, че не е дошъл пушачите да лови, нито на проверка да ги изкарва, ами някого дири.

Курносенки погледна листчето си и запита:

— Къде е сто и четвърта?

— Тук — отговориха му. А естонците скриха цигарата и раз пъдиха дима.

— Де го бригадирът?

— Е? — обажда се Тюрин от нара, приседна, колкото да се каже.

— Написаха ли обяснителни записки, на когото е казано?

— Пишат ги! — уверено отвърна Тюрин.

— Да са предадени вече трябваше.

— На моите граматиката им куца, не е лесна работа. (Това за Цезар и капитана. Бива си го бригадира, все ще намери какво да каже.) Писалки няма, мастило няма.

— Трябва да има!

— Свиват ги!

— Хм, бригадире, опичай си ума, ако много приказваш, и тебе ще вкарам! — беззлобно се закани Курносенки. — Утре сутрин преди развода обяснителните да са в надзирателската и да се посочи, че непозволените неща са предадени в склада за личните вещи. Ясно ли е?

— Ясно.

(„Размина му се на капитана!“ — помисли си Шухов. А самият капитан нищичко не чува, похапва си саламец и ги реди едни сладки, пресладки.)

— Сега другоо — каза надзирателят. — Щъ-триста и единайсет — имаш ли такъв?

— Трябва по списъка да се види — усуква го бригадирът. — Мигар можеш ги запомни номерата му кучешки? (Разтака той, иска поне за през нощта да отърве Буйновски, да го проточи до проверката.)

— Имаш ли Буйновски?

— А? Аз! — обади се капитанът отдолу, под Шуховото легло.

Тъй е то, бързата въшка първа пада в огъня.

— Ти ли? Да, правилно. Щъ-триста и единайсет. Стягай се.

— Къ-де?

— Ти си знаеш.

Въздъхна само капитанът и изпъшка. По-леко ще му е било сигур в тъмна нощ да тръгва с ескадрата си миноносци в бурното море, отколкото сега от сладките приказки в ледения карцер.

— Колко дена поне? — със свито гърло попита той.

— Десет. Хайде, давай, давай, по-бързо!

И в тоя момент се развикаха дневалните:

— Проверка! Проверка! Излизай за проверка!

Значи надзирателят, който е пратен за проверката, е вече в бараката.

Огледа се капитанът — да взема ли ватенката? Все едно, ще му я смъкнат там, по памуклийка само ще го оставят. Излиза, трябва да върви, както си е. Надявал се беше той, че Волковой ще забрави (а Волковой никому нищо не прощава), и не се беше подготвил, дори тютюнец в памуклийката не беше скрил. А в ръка да го понесе — загубена работа. На тараша веднага ще му го вземат. Все пак, докато си слагаше шапката.

Все пак, докато си слагаше шапката, Цезар му бутна няколко цигари.

— Е, прощавайте, братлета — безпомощно кимна капитан втори ранг към 104-а бригада и тръгна подир надзирателя.

Обадиха се няколко гласа — кой дръж се, кой кураж, какво ли да му кажеш? Те са го зидали тоя карцер, знае 104-а: стените там са каменни, подът циментов, прозорец никакъв няма, печката палят колкото ледът по стените да се поразтопи, та подът да стане на локви. Ще спи на голи дъски, ако останат цели зъбите от тракане пак добре, хляб, триста грама на ден, чорба само на третия, шестия и деветия ден.

Десет дена са това! Десет денонощия тукашен карцер, ако ги лежиш строго и до края — значи за цял живот здравето си да затриеш. Туберкулозата пипваш и вече няма излизане от болниците.

А петнайсет дни строг които са ги изкарвали — те със сигурност си отиват в черната земя.

Докато си в бараката, моли се на бога и гледай да не те пипнат за нещо.

— Излизайте бе, до три ще броя! — старшият на бараката вика. — Който не излезе до три, записвам му номера и на гражданина надзирател го давам.

Не старши на бараката, ами старши мръсник е той. Тъй де, заедно с нас го заключват в бараката за през нощта, а се носи като началство и от никого не се бои. Напротив, от него треперят. Кого ще наклепа пред надзирателите, кого сам ще фрасне по муцуната. Инвалид се води, защото единият му пръст е откъснат при сбиване, а мутрата му — бандитска. Та той си е бандит, параграфът му е криминален, но между другите му лепнали и петдесет и осем — четиринайсетата9, затова и в тоя лагер е попаднал.

Като нищо ще те запише на листчето, ще го даде на надзирателя и не ти мърдат две денонощия карцер с извеждане. Та както едва-едва се влачеха към вратата, изведнъж взеха да се трупат, да се блъскат, че и от горните нарове рипат като мечки и всички напират в тясната врата.

Шухов, стиснал свитата вече отдавна жадувана цигарка, пъргаво скочи долу, навря крака във валенките и понечи да тръгне, ама му дожаля за Цезар. Не че пак искаше да изкара нещичко, ами тъй просто от душа го пожали: за много нещо се има Цезар, а в живота хич го няма: като си получил колет, какво толкова ще му се любуваш, влачи го по-скоро в склада още преди проверката. Яденето може и да се поотложи. А сега закъде е с гоя колет? Да помъкне цялото туй торбите на проверка — ще го вдигнат на ура! Петстотин гърла ще зинат да му се смеят. Тук да го остави — току-виж, чопнали го първите, дето ще нахълтат в бараката след проверката. В Уст-Ижма още по-лошо се бяха научили: там още на връщане от работа кримките току ръгнат напред и докато задните влязат, шкафчетата им вече очистени.

Гледа Шухов — щурка се Цезар — шът-мът, ама късно. Тъпче салама и сланината в пазвата си с тях поне на проверката да излезе, тях да спаси.

Дожаля му на Шухов и го подучи:

— Стой си ги, тука, Цезар Маркович, докато не се ометат всички, затули се в тъмното и чакай, до последния чакай, пък чак когато надзирателят вземе да обикаля наровете с дневалните, по всички дупки да занича, тогаз излизай. Един вид болен! А аз ще изляза пръв и пръв ще се върна. Само така…

И запраши.

Първо, зор докато се провреш, блъска се Шухов (ама цигарата, дето си я беше свил, стиска в шепа). Пък в коридора — общия за двете половини на бараката — и в преддверието никой вече не напира напред. Хитро племе са туй, зековете! — ама са се налепили по стените в две редици отляво и две отдясно и само по средата оставили пътека, колкото за един човек. Върви на студеното, като си глупак, пък ние можем и тук да си постоим. И тъй цял ден студуваме, та и сега ли, десет цели минути да мръзнем. Няма го майстора, байно! Ти пукай днес, ние утре!

Той друг път и Шухов подпира стената. Ама сега крачи ли, крачи, че се и репчи:

— Абе, гяволи, изплашихте ли се? Сибирски студ не сте ли виждали, а? Я марш да се грееш на вълчето слънчице! Дай, дай огън бе, бае!

Запали в преддверието и излезе на площадката. „Вълче слънце“ — тъй викат по тях на месечината. На шега де.

Доста е отскочил месецът! Още толкова и ще иде до най-горе. Небето белее, та чак на зелено избива, звездите ясни, ама редки. Снегът бял блести, на бараките стените и те бели — а лампите като да ги няма.

Хе и край оная барака се е чернала тълпата — излизат, строяват се. И край оттатъшната. И от барака до барака не толкова глъч се носи, колкото снегът скърца.

Долу пред стъпалата са застанали с лице към вратата пет души и още трима подире им. С тия тримата от втората петорка и Шухов се нареди. Като си си похапнал хлебец и така, с цигарката в уста, и тук се ядва. Бива си го тютюнецът, не го е метнал латвиецът — хем силничък, хем миризлив.

Лека-полека и той отстъпва от вратата, две-три петорки са вече подир тяхната. Сега те надават вой, излезлите: какво се тутляват ония гадове в коридора, та не тръгват? Ще мръзнем тук зарад тях.

Нито имат часовници зековете, нито виждат часовник, то и за какво ли им е? На зека едно му трябва да знае — скоро ли ще се става, колко има до развода, до обеда, до отбоя?

Ама пак разправят — вечерната проверка била в девет. Само че не свършва тя в девет никога, мотаят с тая проверка по два, че и по три пъти. Преди десет сън няма. А ставането, викат — в пет било. Не е за чудене, че молдованчето го откърти днес на прибиране от работа. Намери ли зекът къде да се постопли, откъртва го в момента. По цяла седмица се трупа тоя сън недоспан, та ако в неделя не ги засилят на работа, до един спят като заклани по бараките.

Бре, че се юрнаха! Юрнаха се зековете от площадката! То е, щото старшият на бараката и надзирателят са ги подбрали с ритници по задниците. Само така тия зверове!

— А? — реват им първите редици. — Ще маневрирате, гадове? От лайната каймака ще сбирате? Досега да бяхте излезли, откога да са ни преброили.

Изкараха цялата барака навън. Четиристотин човека са в бараката — осемдесет петорки са това. Навървулиха се всички на опашката, отначало по петима, точно, а по-нататък — както дошло.

— Подредете се, задните! — дере се старшият на бараката от стъпалата.

Мож ли ме фана? Не се подреждат, дяволите.

Излезе от вратата и Цезар, едва пристъпя, уж болен де, подире му двамата дневални от оная половина, двамата от тая и един кьопав още! Най-отпред се изтъпаниха, та Шухов остана в третата петорка. А Цезар най-накрая изблъскаха.

И надзирателят излезе на площадката.

— Стррой се по пет! — крещи на опашката, хем пък и гърло има.

— Стррой се по пет! — рече старшият на бараката, гърлото му на тоя още по-голямо.

Не слушат, тяхната мамица!

Че като рипна старшият на бараката от площадката — псувни, бой, бой, псувни!

Ама не посяга на който свари. Само на хрисимите налита.

Подредиха се. Върна се. И заедно с надзирателя:

— Първа! Втора! Трета!…

Която петорка викнат — плюе си на петите — и в бараката. За днес си очистиха сметките с началството!

Очистиха си ги те, ама да не е втората проверка. Тия дембели за пет пари ум нямат и колкото последния говедар не могат да смятат: той е неук човекът, ама си се оправя със стадото — и насън да го бутнеш, си знае телците. Пък тези все уж ги помпат, ама полза никаква.

Миналата година в лагера ни една сушилня нямаше, нощем всичките валенки в бараките стояха — та и за втора, и за трета, и за четвърта проверка все навън ги изкараха. Че вече не се обличаха, ами право в одеялцата загърнати излизаха. Тази година построиха сушилни, не като за всички да има, ама пак — през два дни, на третия, на всяка бригада се пада да си суши валенките. Та сега другите пъти взеха да ги преброяват в бараката: лашкат ги от едната половина в другата.

Нахълта Шухов вътре, ако и да не беше пръв, поне от първия вперените си очи не сваля. Притича до Цезаровия нар, седна. Изхлузи валенките, покатери се горе и оттам присегна, та на печката ги остави. Тука е, който превари. — И назад, към Цезаровото място. Седи, подвил крак, едното му око в Цезаровата торба, да не я измъкнат изпод възглавницата, другото — да не му съборят валенките тия, дето връхлитат връз печката.

— Ей, не мина без кавга. — Ти бе! Рижият! Да не изкараш някоя валенка по мутрата! Слагай си своите, ама чуждите не барай!

Прииждат, прииждат зековете в бараката. В 20-а, бригада викат:

— Сдавай валенките!

Сега ще ги пуснат от бараката с валенките и ще я заключат. Пък после има да подтичват:

— Гражданино началник! Пуснете ни в бараката!

А надзирателите ще се съберат в щабната и по рабошите ще си оправят сметките — има ли някой да липсва или всички са налице.

Да, ама Шухов днес хич не го е еня за това. Ето ти го и Цезар се носи между наровете.

— Благодаря, Иван Денисич! — Шухов кимна и като катерица за миг се намери горе. Може двестате си грама да дояде, може още една цигарка да си изпуши, може и да спи.

Само че от хубавия ден той повеселя, та чак и нему се ляга.

Колко му е то на Шухов постилането: едно черничко одеялце да смъкне от дюшека и — готово (на чаршаф Шухов не е спал има-няма от четирийсет и първа година, откак не е вкъщи, та дори му е чудно защо пустите му жени си измислят главоболия, чаршафи да си перат), главата на тричавото възглаве, краката в памуклийката, ватенката връз одеялото и:

— Слава тебе, господи, още един ден мина!

Сполай му, дето не спиш в карцера, тук пак се ядва.

Шухов легна с глава към прозореца, а Альошка на същия нар — само една дъска ги дели с него — на другата страна е, та да му пада светлината от крушката. Пак чете евангелието.

Крушката не е далеко от тях, може да се чете и да се шие дори може.

Чу Альошка, че Шухов споменава господа на глас, и се обърна.

— Видите ли, Иван Денисич, душата ви е петимна богу да се помоли. Защо не й давате воля, а?

Попогледна го Шухов. Очите му като свещички две блещукат. Въздъхна.

— Затуй, Альошка, защото молитвите, те са като заявление, или не стига, дето трябва, или „искането се отхвърля“.

Пред щабната барака има четири такива сандъчета, пломбирани, веднъж на месеца ченгето ги изпразва. Мнозина пускат заявление в тия кутии. И чакат, броят дните: подир два месеца, подир месец все ще дойде отговор.

Ама го няма. Или: „отхвърля се“.

— Затуй, Иван Денисич, защото малко се молите вие и лошо, без усърдие, затуй не ви се сбъдват молитвите. Молитвата трябва неотстъпна да бъде! А ако имате вяра и кажете на тая планина — помести се! — ще се помести.

Усмихна се Шухов, още една цигарка си завъртя. Запали от естонеца.

— Какви ги дрънкаш бе, Альошка. Не съм виждал аз планини да се движат. То, правичката да си кажа, и планини не съм виждал, ама нали вие там в Кавказ цял клуб баптисти сте се молили, поне една планина да е тръгнала?

И тяхната е една: молили се хората на бога, кому са пречили? На всички — по двайсет и пет им нанизали, наред. Тъй е дошло сега: по двайсет и пет, на един кантар.

— Ние затуй не се молим, Денисич — поучава го Альошка. Примъква се с евангелието си към Шухов, досами лицето му. — Господ е завещал от всичко земно и тленно само за хляба насъщни да се молим: „Хлеб наш насущний дажд нам днес!“

— Дажбата ще рече, така ли? — пита Шухов.

А Альошка неговата си кара — очите му горят от думи повече, че и ръката му взема, поглажда я.

— Иван Денисич! То да не е да се молиш колет да ти пратят или за една паница чорба повече. Което е стремление за людете, то е долно за бога! За душата си трябва да се молим: да махне господ чернилката от сърцата ни…

— Виж какво ще ти кажа аз. У нас, в Поломенската черква, попът…

— Остави го ти твоя поп! — моли се Альошка, чак челото му се набръчква от болка.

— Не, ама ти чуй да ти кажа. — Шухов се изправи на лакти. — В Поломня, енорията де, по-богат човек от попа няма. На, викат ни, да речем да слагаме покрив, от хората значи по трийсет и пет рубли на ден вземаме, а от попа — стотачка. И хич не му мига окото, дава! Той, тоя поп, поломенският, на три жени в три града издръжка плаща за деца и с четвърта се води. Архиереят, и той е негов човек, маже попът архиерейската лапа, хем дебело я маже. И всички други попове, дето са ги пращали, разговор с никой не ще да дели…

— Защо ми разправяш за попа? Православната църква е отстъпила от евангелието. Тях затуй не ги затварят, защото вярата им не е твърда.

Вълнува се Альошка, а Шухов спокойно го гледа и си пуши.

— Альоша — отмести той ръката му и окади с тютюн лицето на баптиста. — Аз хич не съм против бога, чуваш ли, в бога аз на драго сърце вярвам. Не му вярвам аз в рая и в ада, туй е то. Що ни правите на простаци, та с рай и ад ни баламосвате? Ей това не ми харесва на мене.

Легна си пак по гръб Шухов, тръска пепелта зад главата си, между нара и прозореца, ама варди да не изгори на капитана нещата. Размисли се, не чува вече какви ги нарежда там Альошка.

— Вари го, печи го — реши той, — колкото и да се молиш, няма да ти намалят годинките. Тъй от край до край ще си ги излежиш.

— Затова хич и да се молиш не бива! — ужаси се Альошка. — За какво ти е тая свобода? На свобода и последната ти вяра ще буреняса! Радвай се, че си в затвора! Че имаш време за душата си да помислиш! Апостол Павел тъй казва: „Защо плачете и съкрушавате сърцето ми? Аз не само искам да бъда затворник, но съм готов да умра за името господне!“

Шухов мълчаливо гледаше в тавана. И той вече не знаеше иска ли я свободата, не я ли иска. Отначало много му се щеше, всяка вечер пресмяташе колко дни са изминали и колко му остават. Но после му омръзна. Пък лека-полека се и разбра, че такива не ги пущат вкъщи, ами ги пращат на заточение. И де ще я караш по-добре — тук ли, там ли — никой не знае.

То да го освободят, ама вкъщи да си се прибере.

А вкъщи не ще го пуснат…

Не лъже Альошка — и по гласа, и по очите му личи — радва се той, че е затворен.

— Виж, Альошка — Шухов му разяснява, — тя твоята е наред: дал ти Христос заръка да влезеш в затвора — зарад Христос си и влезнал! Ами аз за какво? Задето в четирийсет и първа за войната не се бяхме приготвили, затуй ли? Че аз какво съм им крив?

— Нещо се бави втората проверка… — Това Килгас мърмори от нара си.

— Даа! — обади се Шухов. — Да се запише трябва с въглен по оджака, дето втора проверка няма — и се прозина, — ще се спи май.

И докато го изрече, в притихналата запотена барака се чу как издрънча желязото на външната врата. Втурнаха се от коридора двамата, дето бяха носили валенките, и викат:

— Втора проверка!

И надзирателят подире им:

— Минавай в другата половина!

Пък някои вече и спяха! Замърмориха, размърдаха се, пъхат нозе във валенките (само тук-там някой по гащи, инак всички си спят с ватените панталони — без тях ще вкочанясаш под одеялцето).

— Бре, да ви се не види! — изруга Шухов. Ама не да се сърдеше кой знае колко, защото още не беше заспал.

Цезар присегна с ръка нагоре и му остави две бисквитки, две бучки захар и едно търкалце салам.

— Благодаря, Цезар Маркович — наведе се Шухов надолу между наровете. — Я ми подайте вие вашето торбе, под главата да е, за по-сигурно. (Отгоре по не могат да го чопнат, пък и кой ще ти дири у Шухов?)

Цезар подаде на Шухов бялото си завързано чувалче. Шухов го затисна с дюшека, почака да наизлязат повечето, та по-малко да стои бос на пода в коридора. Но надзирателят се озъби.

— Я там! В ъгъла!

И Шухов леко рипна долу с босите си крака (тъй хубаво си стоят валенките и партенките на печката — как да ги сваляш!) Що терлици беше ушил той, ама все на другите, до себе си не стига. Нищо, свикнал е, колко му е то стоенето.

Терлиците и тях ги обираха, у когото се хванат денем.

Бригадирите, дето си бяха предали валенките в сушилнята, и те са добре — кой по терлици, кой партенките намотал или бос.

— Шавай! Шавай! — ръмжи надзирателят.

— Майната си ли чакате бе, мърши! — бърза и старшият на бараката да не остане назад.

Изкараха всички в другата половина на бараката, а последните в коридора. И Шухов там, до преградката, край парашата. Под нозете му подът подмокрен, един студ тегне откъм преддверието!

Изгониха всичко живо — и надзирателят, и старшият на бараката още веднъж отидоха да огледат — не се ли е скрил някой, не се ли е сврял нейде в тъмното и да спи. Защото излязат ли по-малко — лошо, повече да излязат — пак лошо, пак проверка. Обиколиха, що обиколиха, върнаха се към вратата.

Първи, втори, трети, четвърти… Сега върви бързо, по един ги пропущат. Шухов се намърда осемнайсети. И беж — към нара, кракът на подпорката, хоп! — вече е горе.