Единственият оцелял

1.

2.

— Анархисти. — Ръководителят на кризисния екип се замисли над думата. — Добре подбран израз.

— Ал предложи на началника на полицията да го вмъкне в изявлението си — каза армейският генерал.

— Обаче началникът нямаше представа какво е станало — обади се военният аналитик. — Абсолютно успешна операция.

Екипът се допълваше от още двама подполковници и висока жилеста жена. Споменатата от генерала Ал (галено от Алиша) бе облечена в каки костюм с панталон, приличен на униформа. Заедно с всички останали тя седеше в облицованата с тъмна ламперия всекидневна. Столовете им с високи облегалки бяха наредени пред огромен екран, върху който мощният лъч на видеопрожектора зад тях показваше записани от въздуха кадри от кризата.

Репортажът на Ен Би Си току-що бе свършил. Започна синтезирана версия на Си Ен Ен. Най-напред показаха сбит репортаж от безредиците от първия ден. Протестиращите заемаха целия път от стадион „Буш“ и сградата на Федералния съд до огромния Америка Сентър, където се провеждаше конференцията на Световната търговска организация. До вечерта центърът на Сейнт Луис бе парализиран. На екрана се виждаше ясно как протестиращите трошаха всички прозорци, попаднали пред погледите им. Обръщаха колите по пътя си и ги палеха. Пламъците проблясваха в пръснатите по тротоара парчета стъкло.

Подбраните от редактора кадри от втория ден показаха още повече протестиращи, изпълнили улиците и чупещи кой каквото намери. На свиканата пресконференция кметът обяви извънредно положение и заповяда гражданите да избягват централната зона на града.

Обаче на третия ден градската полиция, заедно с щатската и Националната гвардия, имаше числено превъзходство и организира контраатака. На екрана се виждаше как с помощта на сълзотворен газ те насочват протестиращите по „Маркет“, „Честнът“ и други централни улици към Мемориъл Парк. Там, в зелените площи около извисяващата се над главите им Гейтуей Арч, отстъпващите тълпи стъпкаха палатковия лагер, който си бяха устроили.

Един от кадрите показваше бързо и разтревожено говорещ репортер, докато над главата му камерите, наблъскани в един хеликоптер, следяха неотстъпно как тълпите биват изтласквани отвъд арката. Протестиращите хвърляха камъни и бутилки към неуморно настъпващите полицейски части. Една от бутилките бе пълна с някаква течност и в гърлото й бе напъхан парцал. Намираше се в ръцете на млад човек и в момента, в който тя полетя, камерата я проследи как описва дъга, разбива се и избухва в пламъци. „С противогазите, каските, щитовете и защитните си брони, полицаите приличат на «армия от робокопи»“, каза задъхано репортерът. Без да обръща внимание на пламтящия бензин и камъните, полицията изстрелваше флакони със сълзотворен газ. Около протестиращите се кълбеше толкова много дим, че едва се виждаха.

Камерата започна да показва екшъна вече от палубата на един шлеп в Мисисипи. Залитайки, превити одве и кашляйки, протестиращите изплуваха от облаците дим. Гневът, изписан по лицата им само преди минути, бе заместен от ужас. В мъглата се гмурнаха полицаи с противогази и въоръжени с палки, заудряха когото сварят, пробивайки си път напред с щитовете. Задъхани от непрестанната кашлица и със замъглени от сълзи очи, протестиращите изпадаха в паника и се хвърляха да бягат в единствената посока, която им бе оставена — в Мисисипи. Водата закипя от усилията на хиляди паднали вътре да се задържат на повърхността, а в това време черните фигури на полицаите се доближиха до брега и се подредиха по цялото протежение на парка да пазят.

— Сигурен съм, че забелязахте младежа, който хвърли коктейла „Молотов“ — каза генералът. — Някои либерални коментатори твърдят, че е от цяла група агитатори. Говори се, че корпорациите, чиято политика сега се критикува, плащали на мутри, за да подстрекават към насилие. Полицията, разбира се, отвръща на насилието и на легитимно протестиращите просто се налага да се отбраняват, като по този начин се превръщат в размирници и дискредитират каузата си.

— Цяла конспирация — въздъхна началникът на кризисния екип. — Винаги има някаква конспирация. Но в този случай са прави. Само дето не е точно такава, каквато те си представят.

Генералът кимна.

— И всички го виждат по телевизията. По всички канали. Ясно като бял ден. Обаче никой нищо не забелязва.

— Както казах… — Военният аналитик се поклони леко в знак на уважение към четиримата мъже и жената. — …абсолютно успешна операция.

3.

4.

Блатото е мой приятел, упорито повтаряше Брадок.

Вдигнал своята М–16 високо над главата, газейки в студената, стигаща до гърдите му вода, измъквайки с усилие високите кубинки от тинята, той не спираше да повтаря магическите думи, които инструкторите му бяха набили в главата, когато постъпи при рейнджърите.

Блатото е мой приятел.

Доста вода изтече оттогава. Брадок бе участвал в бойни действия в Гренада, Панама, Ирак, Афганистан и в многобройните неизвестни за света мисии, често в джунглите. Сега той бе инструктор и докато с труд си пробиваше път в тъмнината, леко наведен напред, за да компенсира трийсеткилограмовата тежест на раницата, висяща на гърба му, се надяваше, че хората му също си повтарят безмълвно магическите думи „блатото е мой приятел“.

Алигаторите са мои приятели.

Змиите са мои приятелки.

Не мисли.

Просто повтаряй и вярвай.

Без да обръща внимание на размърдалото се под него нещо, което вероятно бе потънал дънер, той размаха ръце да запази равновесие и се съсредоточи върху магическата мантра, надявайки се и хората му да сторят същото.

Крачеха из блатото вече три часа и им оставаха още два. Минали сте повече от половината, искаше му се да извика на хората си, за да ги окуражи, но не биваше. Имаха строга заповед да пазят пълна тишина. Дори радиовръзката със съседния отряд, плискащ се из блатото на около половин километър от тях, осъществявана на всеки половин час, бе безмълвна, състояща се само от радиоимпулси. Освен това им бе забранено да използват очила за нощно виждане, позовавайки се на теорията, че сложната апаратура е лукс, на който не може да се разчита.

Тъмнината е моя приятелка.

Бе избрана именно тази нощ, защото нямаше луна. На това отгоре дебелите облаци от вчерашната буря, все още стелещи се ниско над главите им, закриваха звездите. От тъмата изплуваха силуетите на мъртви дървета — сиви на черен фон, и само леки оттенъци от най-долния край на светлинния спектър помагаха на Брадок да се ориентира в околната обстановка. При такава видимост човек можеше да предположи, че зелено-черните ивици, с които бяха намазали лицата си, са напълно излишни, но Брадок бе предупредил хората си да са готови за всякакви ситуации, набивайки в главите им, че дори и по време на нощни акции камуфлажът е абсолютно задължителен.

Подгизналата и студена униформа бе залепнала за краката и гърдите му. Пред себе си долови съвсем слаб проблясък: разузнавачът отпред бе погледнал светещия циферблат на компаса и сега смени посоката. Брадок си каза, че трябва да го накаже — я без отпуск няколко дни, я някой и друг километър крос. Щом аз видях компаса, значи и някой снайперист можеше да го види, помисли си той.

Въпреки препарата против комари, с който се бе намазал, те кацаха по лицето му, смучеха кръв и ухапаното място го сърбеше, но той не му обръщаше внимание. Комарите са мои приятели.

Слушаше тихото подплискване на водата, докато хората му газеха между едва забележимите силуети на мъртвите дървета. Ръцете му, стиснали пушката над главата му, изтръпваха. Застоялата блатна вода стигаше вече до шията му. Нещо го закачи по десния хълбок. Миришеше на гнила растителност.

Той потрепери.

Това го обезпокои. Свикнал с далеч по-лоши условия, Брадок се обвини, че почва да губи самообладание.

Над него се виеше тънка, сива мъглица и някаква остра миризма раздразни обонянието му. Водата му се стори още по-студена и той затрепера още по-силно. Но тръпките, разтърсили краката и гърдите му, нямаха значение. Съзнанието му вече бе заето от по-важни неща.

Всеки момент, помисли си той.

Чувството му за време бе съвършено. Над главата му избухнаха светлинни ракети. Леко забулени от дим, ярката им светлина разкъса мрака. Хората на Брадок изненадано вдигнаха глави към небето. Бавно падащите ракети проблясваха в мътната вода. Макар той да знаеше предварително, че ще има ракети, беше му заповядано да не казва на останалите.

Очаквай всичко.

Не се изненадвай от нищо.

Една от целите на нощното учение бе да се накарат и без това напрегнатите до краен предел хора на Брадок да почувстват надвиснала неочаквано опасност. В същото време току над клоните на мъртвите дървета прелетяха с оглушителен рев три самолета. Приближаването им бе толкова бързо, че ревът им всъщност се чу чак когато тях отдавна ги нямаше. Брадок носеше водоустойчив електронен предавател, указващ точно мястото, където се намираха, така че пилотите да знаят накъде да не стрелят. Отминали над тях, самолетите изстреляха в блатото ракети и 50-милиметрови трасиращи снаряди. На около двеста метра пред тях нощта стана светла като ден от експлозиите и огъня.

— Господи! — прозвуча нечий смаян глас.

Не, извика Брадок наум. Имаш заповед да не говориш.

— Какво, по дя… — обади се друг негодуващо. — Не знаят ли, че сме тук?

Енергично разплисквайки водата пред себе си като ледоразбивач, Брадок се насочи към втория обадил се и впери в него разярен поглед. Затваряй си устата, крещяха очите му.

Към тях се носеше димът от експлозиите. Замириса на кордит и мърша и Брадок усети, че му се повдига.

— Божичко, тия ракети едва не ни уцелиха — обади се трети.

Брадок разплиска водата към него, налагайки му да замълчи само с гневния си поглед. По дяволите, не губи самообладание, спазвай заповедта, искаше му се да кресне.

Водата като че ли стана още по-студена. Усетил нещо меко да се отърква в левия му хълбок, Брадок потрепери още по-силно. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите. Дишането му се превърна в чести, накъсани хрипове.

— Никой не е споменавал за ракети — обади се четвърти с треперещ глас.

Побеснял, Брадок се извърна към него, после спря, защото бавно падащите светлинни ракети изсъскаха във водата, вдигна се дим и тъмнината отново обгърна всичко и всички. Брадок вече трепереше толкова силно, че зъбите му затракаха. В същото време в стомаха му като че ли се разгоря огън. Към гърдите му се запромъква необясним страх и мускулите му се вдървиха, пръскайки жега около сърцето му. Дъхът му излизаше толкова начесто, че не можеше да го спре. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три.

Гърдите му обаче не спираха трескаво да се надигат и спадат, отказвайки да се подчинят. Не разбираше какво става. На фона на преживените от него бойни акции това бе нищо. Блатото е мой приятел. Тъмнината е моя приятелка. Какво става с мен, искаше му се да изкрещи.

Обаче един от хората му — най-печеният — наистина изкрещя.

— Нещо ме ухапа!

Не! Гласът му прозвуча толкова панически, сякаш извика някоя госпожица в парка, а не закален боец.

— Змия!

В хълбока на Брадок се удари дънер… или нещо друго.

— Алигатор!

— Има нещо под м…

Изведнъж един от хората му изстреля дълъг откос в тъмнината. Пламъкът, потрепващ в края на дулото, освети набръчканата повърхност около тях, от мъртвите клони на дърветата се разхвърчаха трески, мъжете се разпищяха като девици и само след секунда всичко живо стреляше напосоки в тъмнината. Дясната ръка на Брадок бе разкъсана от попадение. Загуби равновесие и падна назад — мръсната вода нахлу в устата и носа му.

Под водата трясъкът от автоматите се чуваше приглушено. Без да изпуска оръжието си, Брадок се мъчеше да преодолее тежестта на дърпащата го назад раница и се опитваше да се изправи. Накрая успя да изплува на повърхността, вдиша трескаво, но ушите му писнаха от оглушителната стрелба наоколо. Покрай главата му се стелеше гъст дим, наситен с миризма на кордит.

Заслепен от блясъка на изстрелите, той ревна:

— Прекрати огъня! Прекрати огъня!

Страхът го беше стиснал за гърлото толкова здраво, че едва успя да познае гласа си. Леко пресипналият му плътен баритон се бе превърнал в жалко, треперливо скимтене.

В лявото му рамо попадна куршум и ударът отново го просна по гръб във водата. В гърлото му като че ли се впиха зъби. Не! Блатото е мой приятел! Алигаторите са…

Когато отново се подаде с усилие над повърхността, потъвайки в трясъка и проблясъците на паническата стрелба, задната част на главата му бе отнесена от куршум.