Единственият оцелял

1.

Джейми бе на волана, а Клайн бе седнал до нея отпред. Кавано бе седнал на задната седалка, скрил пистолета под вестник на скута си, и бе готов да стреля през облегалката на Клайн, ако оня само му даде повод.

На сто и шейсет километра от Вашингтон земята на Вирджиния бе потънала в зеленина, ниски хълмове начупваха хоризонта, мяркаха се малки градчета и отново започваха зелени поля и гори. От трилентовата магистрала понякога се виждаха сгушени зад каменни огради ферми, мяркаха се за миг, после оставаха назад. Човек обаче добиваше впечатление за обширни имения и мирно пасящи коне.

В четири следобед движението не бе натоварено. Докато Джейми се справяше прекрасно зад волана, Кавано се обърна към Клайн:

— Още много ли има?

— Още пет минути.

— Сигурен ли си, че ония двамата, дето ги остави тук, са си тръгнали?

— Чу ме да говоря по телефона с тях. Освен това ти даде много ясно да се разбере, че ако само ги мернеш, моментално ще ме застреляш. Уверявам те, че са си отишли. Не съм ги предупреждавал за нищо.

Джейми мина покрай една табела, на която пишеше:

— А къде е селото? Не виждам никакви къщи.

— Това не е село — отвърна Клайн.

— Какво е тогава?

— Място, където се е водила битка от гражданската война.

След табелата имаше плоча, на която бе дадена карта и историческо описание. Джейми спря до нея.

Картата представляваше барелеф и включваше обраслите с растителност хълмове наоколо. Със стрелки бяха посочени маневрите на конфедератите и юнионистите в една битка, която бе сравнила със земята по-голямата част от фермата на ирландски емигрант на име Самюел Бейли и в която бяха загинали жена му и дъщеря му. Битката свършила, когато Бейли облякъл униформата на убит юнионист, грабнал пушка и повел рота северняци през билото над фермата му, излизайки във фланг на противника. След това Бейли бил приет в армията с чин капитан и участвал в много битки, но починал от дифтерит, без да успее да се върне във фермата си и да види гробовете на жена си и дъщеря си.

— Е, това е достатъчно да ми съсипе деня — отбеляза Кавано.

— Моят вече е съсипан — каза Клайн. Ръцете му още бяха вързани на скута под якето. — На две изкачвания по пътя оттук, вляво се отбива алея.

Джейми пое нататък, качи се по първата височина и се заспуска надолу от другата й страна.

— Поеми по тази алея — каза й Кавано.

— Не, не по тая — обади се Клайн. — Казах ти след две изкачвания.

— Помня какво ми каза — отряза го Кавано, — но ще опитаме по тази.

Джейми отби. Навътре, обрамчен от гъст храсталак и дървета, влизаше черен път с дълбоки, обрасли с треволяк коловози, преграден в дъното от дървена порта, бялата боя на която бе избеляла и сега приличаше на проснат да съхне парцал. Това, което привлече вниманието на Кавано, бе, че треволякът в коловозите бе полегнал и на места натъпкан в земята, сякаш оттук съвсем скоро е минавала кола.

— Не виждам катинар — каза Джейми.

След кратък и предпазлив оглед наоколо, тя излезе от колата, откачи ръждясалата верига на портата и я отвори. После вкара колата, отново спря, пак се огледа внимателно и отиде да я затвори.

— Толкова е паянтова — каза тя, като седна отново зад волана, — че като се връщаме, можем да я разбием с колата, ако се наложи.

— Спри там, където дърветата и храстите ни скриват от пътя — посъветва я Кавано. — По-нататък ще продължим пеш.

След като предупреди Клайн да пази тишина, Кавано го накара да тръгне пръв по изровената алея, която се виеше между дърветата и храстите. Бе измъкнал пистолета си и вървеше подир Клайн на подходящо разстояние.

Разперените във всички посоки клони на дърветата пазеха сянка. След малко обаче вейките им се разредиха и стръмното нанагорнище изведнъж ги изведе на обширна поляна с трева до колене, със сковани по краищата й, разсъхнати от студовете и жегите дървени пейки, обърнати към долина, поне половин километър широка. Използваше се предимно за пасище, дървета не се виждаха никакви, което всъщност бе странно, ако пасището бе за коне, каза си Кавано, но нищо странно няма, ако дърветата са били изкоренени, за да може цялата долина да бъде под обстрел и евентуалният противник да няма къде да се скрие.

На табелата в единия край с избелели жълти букви, които явно някога са били оранжеви, пишеше:

— Изглежда, преди някоя и друга година някой от местните жители се е опитал да направи от мястото туристическа атракция — отбеляза Кавано.

Той впери поглед във вдлъбнатините в тревата, които показваха, че на това място скоро е имало кола. После направи знак на Клайн да поеме към пейките. Вниманието му бе привлечено от утъпканата трева около една от тях. Наоколо се белееха хвърлени фасове, които, ако се съди по хартията, бяха още свежи.

— Значи оттук твоите хора са чакали да се появя, нали? — попита Кавано и впери поглед в павирания път долу, пресичащ пасището. — Оттук се вижда, кажи-речи, всичко. Вчера какво те накара да си помислиш, че ще хвана следващата отбивка?

— Това е единственото място, където дърветата откъм пътя са отрязани. Преди около месец там имаше телена ограда. И където са били коловете й, земята е разровена. Тия, дето са ги извадили, са се опитали да загладят пръстта и са насадили храсти, но ако се вгледаш, ще разбереш, че теренът е бил променян. Всички други отбивки от пътя, които сякаш не водят за никъде, са черни и обрасли с треволяк. А онази алея е гладка, не е обрасла с трева и след дърветата е настлана с паваж.

— А как така Прескот и военните са успели да получат разрешение да затворят път към исторически обект? — попита Кавано.

— На Прескот не му е трябвало разрешение. Вярно че обектът е исторически, но земята, на която се намира, е на правителството, значи негова.

— Дали е безопасно да слезем долу?

— Наоколо няма никой. Лабораторията бе изоставена веднага след като закриха програмата.

— Но къде е самата лаборатория?

Клайн посочи долината.

— Не виждам нищо освен порутена и полуизгоряла ферма — каза Кавано.

2.

— Фермата на Бейли е била разрушена за първи път през 1864 година — обясняваше Клайн, докато тримата се возеха в колата по пътя, прекосяващ пасището и водещ към изгорялата ферма. — След края на вашата гражданска война новият собственик — индустриалец, който направил огромно състояние, продавайки боеприпаси на правителството — закупил по-голямата част от земята наоколо и на мястото, където била къщата на Бейли, построил голям дом. В проекта му влизала и едновремешната изба. Използвали са и камъни от оригиналната сграда.

— Трябвало е да станеш историк.

— Баща ми беше. — В гласа на Клайн потрепна разкаяние.

Стигнаха до обгорената и порутена сграда и излязоха от тауруса.

Въпреки разрушенията, изгорелите дървени греди и почернелите каменни стени, Кавано успя да добие представа колко внушителен е бил някога домът. Представи си колоните и двете дълги веранди отпред, една над друга, с разхождащи се по тях хора, някои от които махат с ръка на пристигащите долу бляскави екипажи.

— Как не ги е било срам военните да разрушат такова нещо? — възмути се Кавано.

— Не са го разрушили те — поклати глава Клайн. — Прескот го е разрушил.

Кавано и Джейми извърнаха глави към него като по команда.

— След като програмата била закрита, военните затворили Прескот в дома — обясни Клайн. — Един човек не може да се посвети на изследвания върху страха, ако не се идентифицира с него. Ако е параноик, параноята му ще се задълбочи още повече, когато забележи, че всички хора около него го смятат за пасив.

— Страхът е негова първична емоция — съгласи се Кавано. А наум добави: „А сега, благодарение на него, и моя“.

— За да се защити, Прескот е направил нещо, което военните никога не биха могли да предположат, като се има предвид колко се е гордеел той със своя имот — продължи да обяснява Клайн. — Една вечер, когато страхът му станал особено непоносим и се уверил, че скоро ще го убият, той запалил сградата. Тъй като бил дебел и, изглежда, не бил във форма, военните го подценили и оставили само няколко души да го пазят, докато останалата охрана била заета да пази околността от натрапници като мен. В суматохата, предизвикана от пожара, той успял да се измъкне в тъмнината. Пожарът обаче съставлявал само половината от тактиката му. Докато сградата горяла, той пуснал и хормона. Охраната изпаднала в паника и започнала да стреля по противник, който им се струвало, че излиза от всяка сянка, от всеки пламък дори. Няколко от тях били убити от собствените си колеги. Изстрелите привлекли охраната от целия район. През това време Прескот откраднал една тяхна кола и минал с нея през задната ограда. Изоставил колата в близкото градче, където в един взет под наем гараж си бил скрил друга кола.

— Когато на един параноик е застрашен животът, нормално е да постъпи така — отбеляза Джейми.

— А къде е лабораторията му? — попита Кавано.

— Там отзад — посочи Клайн.

Те заобиколиха купчината изгорели греди и опушени камъни и се озоваха пред подобна почерняла и полуразрушена сграда, но тя приличаше повече на хамбар.

— Пожарът не се разпространил чак дотук — каза Клайн. — За това тук са виновни военните. Направили са го няколко дни по-късно и това беше част от начина за разчистване на уликите. И то доста ефективен.

— Лабораторията да не е под земята?

— Под хамбара. — Клайн посочи към почернелите руини, които бяха поразбутани така, че по бетонния под на хамбара се бе оформило нещо като пътека. После кимна към нещо подобно на бетонен капак. — Ето оттам се влизаше.

— Това вие ли сте го разчистили? А не ви ли е било страх, че ще ви хванат?

— Кой да ни хване? Казах ти вече, че имението тук бе изоставено. Безсмислено е да го пазят. Военните няма за какво да се притесняват.

Клайн внезапно изстена. Кавано го зяпна изумен, а Джейми изпищя, видяла кървавата струя, изригнала от челото на Клайн. До ушите им долетя пукот от далечен изстрел и в същото време Клайн рухна по очи на земята.

Случи се толкова внезапно и неочаквано, че отначало Кавано реагира чисто рефлективно. До този момент, след всичко, което се бе случило в апартамента на Ръдърфорд, успяваше да потиска нервността си. От тази експедиция очакваха да научат само някои факти, а не да участват в престрелка. Сега необичайният страх, който хормонът на Прескот бе успял да задейства у него и който се бе опитвал да потисне, отново го облада. Страхът му за Джейми обаче бе още по-голям. Мускулите му реагираха като внезапно освободена натегната пружина и той се хвърли към нея с плонж, събаряйки я върху обгорелите руини на хамбара.

Пред главите им се заби куршум, вдигайки облаче пръст и прах, но този път звукът от изстрела бе по-близък и прозвуча почти едновременно с тупкането на куршума в земята.

Втори изстрел направи дупка до краката им. Кавано усети леката вибрация в земята, предизвикана от забиването на куршума.

В големия дом обгорените греди и стени изведнъж със скърцане се раздвижиха, заразместваха се и на мястото им оставаха празнини. Западаха почернели камъни. Части от руините, внезапно придобили способността сами да се местят и да приемат своя собствена форма, като че ли изведнъж се раздвижиха. От пепелищата, от купчините безразборно изпопадали греди, с покрити със сажди лица, изплуваха облечени в черно фигури с автомати в ръце.

Един от маскираните мъже изстреля откос, който тропоса земята около Джейми. Разхвърча се пръст. Земята се разтърси. Трясъкът бе оглушителен.

После стрелбата изведнъж секна и в настъпилата тишина, нарушавана единствено от пищенето в ушите на Кавано, той успя да потисне треперенето на ръцете си и ги вдигна нагоре, в знак че се предава.

Бледа, разтреперана и тежко дишаща, Джейми последва примера му.

Двамата бавно и несигурно се изправиха на крака.

— Ако искаха да ни убият… — промърмори Кавано с пресъхнала уста, едва мърдайки внезапно натежалия си език, опитвайки се да окуражи Джейми — …досега да са го направили.

Надяваше се да го е казал убедително и гласът му да не е прозвучал кухо. В стомаха му се бе събрала огнена топка.

Излизайки бавно от руините, маскираните мъже продължаваха да държат оръжията си насочени към тях. Това са автомати МР–5, позна ги Кавано. Също като хората, които се бяха спуснали от хеликоптерите в нощта на нападението над бункера, тези мъже бяха преминали специално обучение. Един от тях отклони погледа си покрай Кавано, подсказвайки му по този начин да проследи погледа на маскирания.

От другия край на долината — там, където започваше гората — се появи малко черно петно, наподобяващо кола. Тя се приближаваше бързо насам, вдигайки облаци прах. След малко стигна до павирания път, шлейфът прах изведнъж сякаш се скъса и прахът остана да виси само назад, но и той бързо се разпръсна от едва доловимия ветрец. Въпреки писъка в ушите си, Кавано чу ръмженето на приближаващия двигател. Машината се приближи достатъчно и Кавано видя, че това е голям джип „Форд Експлорър“. Тъй като слънцето бе срещу колата, зад предното стъкло той различи фигурите на двама души — широкоплещест шофьор и висока руса жена на около трийсетина години, чието овално лице и високи скули може би щяха да бъдат привлекателни, ако очите й не бяха най-студените, които някога бе виждал.

Джипът рязко спря и жената слезе. Беше висока около метър и седемдесет и пет — горе-долу колкото Джейми. Кожата на лицето й бе хванала тен като на спортист, грим нямаше. Косата й също бе като на спортистка — твърде къса, за да може да се среше назад. Очите й бяха сини студени късчета лед. Бе обута с твърди обувки, къси панталони каки, а облеклото й се състоеше от същия цвят яке и бежова блуза с джобчета като на военните.

Докато маскираните фигури се приближаваха, тя се обърна към шофьора с фигура на щангист и излая:

— Претърси ги.

Мускулестият мъж явно хареса заповедта, защото отупа Кавано по-силно, отколкото бе необходимо, след това обстойно опипа Джейми.

Ще ми платиш за това, помисли си Кавано, опитвайки се да потисне страха си с гняв.

Шофьорът намери пистолетите под саката им и кимна със задоволство, забелязал матовото им покритие против отражение — доказателство за прекрасната работа, свършена от оръжейника. По начина, по който ги пъхна в широките си камуфлажни панталони, личеше, че се кани да ги запази за себе си. Извади ножа от джоба на Кавано, огледа одобрително и него и го закопча за собствения си джоб. От джоба на Джейми взе и ключовете за колата.

— Имената ви? — каза жената.

— Сам Мърдок — даде й Кавано името на паспорта, който му бе подарила Карен.

— Дженифър — каза Джейми, казвайки името, което й бе дал Кавано в апартамента на Ръдърфорд. Документите й за самоличност бяха в чантата й, останала на предната седалка в тауруса.

— Сам Мърдок? — Жената впери поглед в документите, които шофьорът й бе подхвърлил. — Така пише и тук, но професионалното ти име е Кавано.

— Нямам представа за какво…

— Работиш в Глоубъл Протектив Сървисис. Ти беше тоя, който отиде да спасява Прескот в склада.

Значи Клайн е бил прав, каза си Кавано. Предал ме е някой от Протектив Сървисис. И са ме проследили до склада.

— Прескот? — Кавано сви вежди, преструвайки се, че мисли усилено. — За какво става дума?

Жената кимна на шофьора, който заби юмрука си в корема на Кавано.

Кавано се присви одве и задъхан, рухна на колене. Въздухът му изсвистя навън с такава сила, че докато се мъчеше отново да вдиша, зрението му за миг се замъгли.

— Ти си дошъл тук, за да видиш лабораторията — продължи жената. — Чудесно. Аз ще ти я покажа.

Тя извади нещо прилично на пейджър от джоба си и натисна едно копче.

Зад гърба на Кавано забръмча моторче. Той се извърна да види. Бетонната плоча се надигаше, тласкана от два хидравлични повдигача, и под нея се показаха стълби, спускащи се надолу в тъмнината.

— Стрелбата ще привлече нечие внимание — изхриптя Кавано, събрал най-сетне достатъчно дъх.

— Не и тук. По-голямата част от земята е собственост на Прескот. На местните бе казано, че той обича да стреля по мишени. А сега слизай долу, ако не искаш Едгар да те хвърли — подкани го жената.

— Благодаря, предпочитам първия вариант — побърза да каже Кавано.

Успя някакси да се изправи. Кимайки към Джейми, която бе побледняла повече, той заслиза надолу по стълбите, следван от нея.

— Претърсихме мястото основно — проеча гласът на жената. — Изтърбушихме го.

Маскираните мъже измъкнаха фенерчета от коланите си. Малко по-дебели от показалеца на едър мъж, малките черни тръбички излъчваха смайващо за размерите си количество светлина и с нейна помощ Кавано различи бетонен коридор с много отвори и от двете страни. Въздухът бе застоял.

— Унищожихме цялата апаратура — каза жената. — Компютрите и файловете — също. Изнесохме мебелите. Разглобихме отоплителната и климатичната инсталация. Свалихме дори осветителните тела, мивките и тоалетните чинии, мокета, окачените тавани, вратите, даже и ламперията. — Тя взе фенерчето от ръцете на един от мъжете и го насочи към тавана, откъдето висяха скъсани кабели от свалените осветителни тела. После насочи лъча на фенерчето към стените, откъдето също стърчаха кабели, вероятно от мястото, където са били ключовете за лампите. — По-чисто от това, здраве му кажи. Никой не би могъл да се досети за какво са били използвани тези помещения. По дяволите, ако хамбарът беше останал здрав, човек щеше да започне да го пълни със сено и фураж, без да се усети.

— Тогава защо ще се притеснявате, ако някой случайно влезе в района? — проеча и гласът на Кавано. — Тук не е останало нищо, което да ви докара беля на главите.

— Точно така — отвърна жената. — Тук няма нищо друго освен голи помещения. Не съм сигурна дали разбираш какво искам да кажа.

Насочили фенерчетата в очите на Кавано и Джейми, въоръжените мъже пристъпиха към тях, принуждавайки ги да влязат още по-навътре.

— Не сме дошли тук да пазим. Хората ми не са лежали в пепелта и въглените само за да покажат колко са добри. Чакахме.

Кавано не реагира.

— Но не когото и да било.

Отново никаква реакция от Кавано.

— Чакахме теб.

3.

Този път Кавано реагира, но не по начина, по който жената очакваше. Опирайки се на дългогодишното си обучение, той каза:

— Искам да знам името ти.

— Какво?

— Ако трябва да постигаме някакво споразумение, ще ми бъде от полза да знам името ти. За да знам как да се обръщам към теб. Да изградим помежду си доверие.

— Страхотно — промърмори жената.

— В такъв случай се обзалагам, че мога да отгатна фамилията ти. Грейс.

В тъмнината, прорязвана само от лъчите на фенерчетата, жената помълча малко. Когато накрая проговори, в гласа й прозвуча раздразнение:

— Да, проучихме те доста добре, за да знаем, че си много добър при подбора на думите, когато трябва да вземеш инициативата в един разговор. Всъщност точно това искам от теб. Да говориш. Много.

— За?

— Прескот.

— Как разбра, че ще дойдем тук?

— Научи го да не променя темата на разговора, Едгар.

Заслепен от фенерчетата, Кавано не можа да разбере накъде е насочен юмрукът. Очакваше да го ударят отново в корема, затова стегна мускулите си, но този път ударът попадна в лицето му и го просна на пода. Замаян, за миг видял много повече светлинки от насочените в него фенерчета, той надигна глава и изплю кръв. Гневът отново успя да неутрализира страха му.

— Мислехме, че Прескот е загинал, но не можахме да намерим трупа му след пожара — поясни Грейс.

Побъркахте ме наистина, но аз пак спечелих, каза си Кавано. Ти ми отговори на въпроса.

— Затова решихме да наблюдаваме отблизо съперниците си — продължи тя. — Те също се опитваха да го намерят и силно се интересуваха от всекиго, който се опитваше да го открие. Вчера ги видяхме да отвличат един агент от ФБР. След това четирима от тях, включително този, дето преди малко очистихме, устроиха наблюдателен пункт горе на билото, явно очаквайки някой да се появи. Мислехме, че ще е Прескот, макар да не можахме да се сетим защо му е да се връща тук. Но след това двама от тях си тръгнаха. Когато и другите двама започнаха да си стягат багажа, ние ги разпитахме и научихме за теб и интереса ти към това място, така че не ни остана нищо друго, освен да те почакаме.

— Защо застреляхте Клайн?

— Така ли се казваше? — Грейс сви рамене. — Ако знаеше нещо, нямаше да се старае с такова усърдие да те хване. Той не ми трябваше, освен за да покажа, че нямаме намерение да си играем.

— Обаче аз ви трябвам, значи няма да ме убиете — заключи Кавано.

— Искаш да кажеш, че няма как да те подплашим достатъчно, за да те накараме да говориш? Ами да видим дали на Едгар няма да му хареса да си поиграе малко с приятелката ти, а? Може би това ще те накара да проговориш.

Заплахата прободе гърдите на Кавано като нажежен шиш. Все още замаян от удара в лицето, той се опита да мисли бързо, да отклони вниманието на Грейс от Джейми.

— Нашата група научи Прескот как да изчезне. А след това той изби всички, с изключение на мен.

Това бе истината, но не цялата. Нарочно не спомена, че Чад и Трейси бяха убити от изстреляна от хеликоптерите ракета. Може би щеше да успее да убеди Грейс, че не я мрази толкова, колкото Прескот.

— Рискувах живота си за този кучи син — продължи той съкрушено. — А той изби всички, които се бяха посветили да му помогнат. Мои приятели. Опита се да убие и мен… Искам да го хвана точно толкова, колкото и ти.

— Тогава ни кажи къде да го намерим — каза Грейс.

Все още на пода, Кавано вдигна ръка да засенчи очи от светлината на фенерчетата. От устата му прокапа още кръв.

— Ако знам къде да го намеря, мислиш ли, че щях да дойда в лабораторията?

— Но ти току-що ми каза, че сте научили Прескот как да изчезне — проеча сърдито гласът на Грейс.

— Всичко му казахме, с изключение на последната фаза. Новата му самоличност. — Устата на Кавано се подуваше с всяка изминала секунда и му пречеше да говори. — Уредихме му да отиде при един фалшификатор, който щеше да му даде нова самоличност и целия набор документи с нея. Прескот успя да стигне там преди мен, да вземе документите и да убие нашия човек. Няма начин да узнаем нито новото му име, нито биографията към него.

— А къде смята да отиде да живее?

— Нямам представа. Още не бяхме взели решение.

— Едгар — подхвърли Грейс.

Ударът, накарал Кавано да изстене, този път бе ритник в ребрата. Опитвайки се да намали силата му, той се претърколи, но не можа да отиде надалеч — спря го бетонен ръб.

Кавано чу ахването на Джейми и изхриптя:

— Посъветвахме го да избере място, където никога не е бил, където никой не очаква да отиде и не го е споменавал на никого.

— Не си помагаш особено — отбеляза Грейс. — След като не можеш да ни помогнеш, защо трябва да те оставяме жив?

— Аз го разбирам.

— Разбираш го, а? — подигра го Грейс. — Той работи за нас десет години и никой тук не можа да го разбере.

— Освен че е параноик — каза Кавано. — И арогантен.

— Не ми казваш нищо ново. Мисля, че вече е време Едгар да си поиграе малко с приятелката ти, за да те направи по-словоохотлив.

Кавано чу много ясно как Джейми спря да диша.

— Грейс, ще ти кажа най-важното нещо, което трябва да знаеш за него — побърза да каже той.

— Стига си ме наричал така! Ако искаш да помисля, че изпадаш в делириум, номерът ти няма…

— Прескот смята, че е по-умен от всеки друг — прекъсна я Кавано.

— И какво от това?

— Обзалагам се, че е измислил по-добър начин да изчезне от този, на който ние го научихме. Обзалагам се, че мисли, че може да наруши правилата, и е достатъчно умен да извърти нещата така, че да му се размине. — Идеята, току-що хрумнала на Кавано, започна все повече да се превръща в нещо повече от отвличаща маневра.

— По-точно?

Кавано присви очи срещу светлината към посоката вляво от него, откъдето идваше гласът на Грейс.

— Попитахме Прескот дали има някое място предвид, където да започне нов живот. Каза ни, че няма, и ние го уверихме, че това е добре… — Кавано избърса кръвта от устата си. — …защото хора, които мечтаят за такова място, често, без да се усетят, го споделят с някого. — Той пое въздух и изохка от болка. — По-късно този някой може да си спомни това и без да иска, да го каже точно на когото не трябва. — Той се размърда да промени позата си на пода, защото от бетона го полазиха студени тръпки. — Опитвам се да си спомня дали наистина не се е изтървал нещо в този смисъл.

— И спомни ли си?

— Той обича вино.

— Това също го казаха по новините.

— Обича и изтънченото готвене. И говори за него като професионален готвач. — При мисълта за похвалите на Прескот към уменията на Чад гневът отново заклокочи у него, защото, ако не беше Грейс с нейните хора и Прескот да запали пожара, сега всички щяха да са живи. Изгаряйки от омраза към Грейс, той се съсредоточи върху болката, предизвикана от Едгар — смазаните устни и туптящата болка в корема му. — Каза още, че единственият спорт, с който се занимава, е голф.

— Значи в такъв случай Прескот е отишъл в долината Напа, във винения край на Ню Йорк или в Бордо, Франция, където хапва като чревоугодник изтънчени манджи, когато не играе голф. Това ли е проблясъкът, с който смяташ да ме смаеш? — озъби се Грейс. — Ако не започнеш да ми казваш нещо наистина полезно, Едгар и приятелката ти скоро ще се завъртят във вихрен танц. И съм сигурна, че ще настъпват твоите пръсти.

— Остави ме да довърша — едва успя да изфъфли с подутите си и туптящи от болка устни Кавано. — Когато отидох при него в склада, той бе взел със себе си няколко книги и видеокасети. Не много. Криел се е в тая дупка от три седмици. Може да се предположи, че малкото неща, които е взел със себе си, са много важни за него — достатъчно, за да им се радва известен период от време. — Кавано замълча за миг и пусна въдицата по-дълбоко. — Или да подхранва въображението си.

— Въображението си?

— За идеалния живот, който е планирал. За онова мечтано място, където ще отиде с новата си самоличност.

— Какви бяха книгите и касетите?

— Ето точно в това е проблемът. Мъча се да се сетя, но не мога да си спомня заглавията. — Кавано отново казваше само част от истината. Много добре си спомняше любимия на Прескот поет Робинсън Джефърс. Опитваше се да даде на Грейс достатъчно информация, за да поддържа интереса й, като в същото време печелеше и време с надеждата, че ще намери начин да измъкне себе си и Джейми от ситуацията. — Спомням си, че забелязах някакво порносписание. Имаше и книга по геология. От касетите си спомням, че видях един трилър с Клинт Ийстууд и една драма с Трой Донахю.

— Заглавия? — попита Грейс.

— Казах ти вече, не помня.

— Ще си ги спомниш — каза зловещо Грейс.

Тя щракна с пръсти. Стържейки с крака по бетона, групата се отдръпна назад. Подпирайки се на стената, за да се изправи, Кавано усети Джейми да му помага. С олюляване, той излезе от стаята, в която се бе търколил, и загледа как групата се качва по стълбите, излизайки в ослепителната светлина на деня вън.

Застанала най-горе, Грейс извади телефон и го доближи до ухото си.

— Някой да доведе доктор Ратиган… Не ме интересува какво прави. Искам го тук веднага!

Групата изчезна в ослепителната светлина.

С бръмчене, бетонната плоча започна да се затваря, закривайки постепенно слънцето. Метър. Половин. Кавано с тъга изпрати последния проблясък. После с тъп удар плочата се намести на мястото си и двамата с Джейми бяха обгърнати от мрак.

4.

Мракът и изолацията бяха толкова абсолютни, че въздухът стана като че ли по-гъст и замириса на още по-застояло. До себе си чуваше дъха на Джейми.

— Кой е този доктор Ратиган?

Гласът й бе несигурен. Абсолютната липса на светлина сякаш засилваше ехото.

Раните на Кавано и скованите от страха мускули му пречеха да пази равновесие в тъмнината.

— Според мен е някой доктор с пълна със спринцовки чанта, с които да ме накара да си припомня.

— Силно ли те удари оня?

— Усмивката ми не е толкова чаровна. — Шегата не бе кой знае какво, но все пак трябваше да направи нещо, за да повдигне духа на Джейми. — А ти? Ти…

— Трябва да… Извинявай, но трябва да…

Кавано усети как Джейми, опипвайки стената, хлътна в първата стая. Трескавото изтракване на токата на колана бе последвано от рязко дръпване на цип, после от шум на свличащи се панталони и накрая от шипенето на урината.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам…

— Е, ти поне навън… — Ако не бе решен на всяка цена да повдигне духа й, нямаше да си признае, че панталоните му са мокри. — Когато Едгар ме ритна, се изпуснах.

Още едно нещо, за което той и Грейс ще си платят, каза си Кавано.

Чу се отново шум от дрехи — Джейми се нагласяше.

— Не си спомням дали съм ти казвала. Когато бях малка, едни приятели… ако мога да ги нарека приятели… ме затвориха в един килер. Никак не обичам тъмното.

— Аз също не си падам по него.

— Имам проблеми с места, които ме карат да се чувствам затворена.

— Може би ще успея да накарам това място да изглежда по-голямо.

Светещият циферблат на часовника му издаде движението на ръката му нагоре, след като той си спомни за нещо в горното джобче на сакото му.

Драс.

Пламна кибритена клечка.

В потрепващата светлина се появи изненаданото лице на Джейми.

— Откъде го…

— Нали ходих да купя цигари, за да пушим пред входа. Тогава купих и кибрита.

— Едно от малкото предимства на пушачите — отбеляза Джейми.

— Едгар не е и наполовина толкова добър в претърсването, колкото си мисли, че е. Той ни остави и коланите.

— Какво можем да направим с…

— Езичето на колана може да се превърне в оръжие.

Кавано усети топлината да се качва към пръстите му. Треперещите му ръце караха светлинката да потрепва. Накрая се наложи да я пусне.

— Ела до мен — каза той. — Дръж ми сакото.

В тъмнината се чу шум от раздиране на плат.

— Какво правиш? — попита Джейми.

— Късам си ризата.

— Защо, по дя…

— За да си направим факли.

Кавано дърпаше и опъваше силно плата, който се оказа по-здрав, отколкото бе очаквал. Накрая успя да откъсне и двата ръкава. Голите му ръце усетиха хладината, излъчвана от бетона около тях. Той бързо облече сакото си.

— Мой ред е — каза Джейми и му подаде блейзъра си.

Материята на блузата й бе много по-фина и двамата бързо откъснаха ръкавите й. Тя ги мушна в джоба си.

— Известно време ще можем да виждаме — обади се Джейми, — но пак няма да успеем да излезем оттук.

— Представи си, че си Прескот. — Кавано изниза колана си от панталона и промуши езичето на токата през края на един от ръкавите си. — И без това параноик, на него няма никак да му хареса затвореното пространство, както и на нас. Тази плоча пада надолу и…

— Хидравликата може да се повреди — каза Джейми. — Някой случайно може да остане тук и да се задуши. Перспективата да остане без въздух на Прескот определено не му е харесала.

— Точно така.

Кавано запали още една клечка кибрит и доближи ръкава над слабото й пламъче. Както много други тъкани, така и тази бе обработена с пожароустойчив препарат. Това нямаше да попречи на плата да се запали, но щеше да попречи на огъня да се разпространи бързо — а точно това му трябваше на Кавано.

Той сложи ръкава на пода и го задърпа с колана си. Така нямаше да рискува да се опари. Токата задрънча по бетона. Светлинката успя да свали доста напрежението от лицето на Джейми.

— Тунел, който да излиза в дома на Прескот — каза тя.

— Точно така.

Влачейки подрънкващия зад тях колан, двамата тръгнаха към стълбите, водещи нагоре към плочата. До тях, в светлината на бавно тлеещия ръкав, се оказа някакъв коридор. Тръгнаха по него, но той ги заведе пред затворена врата.

Тя беше заключена.

Кавано обърна яката на сакото си и извади инструментите за разбиване на ключалки. Дръпна ръкава до вратата, опита се да спре треперенето на ръцете си и се хвана на работа.

— Виждаш ли добре? — попита Джейми.

— Най-важното тук е да усещаш, а не да виждаш.

Той започна да й обяснява как стават тия работи, надявайки се да я разсее малко, а и себе си също. Завъртайки крайчеца на единия инструмент, той мушна втория в ключалката. Тя бе със солидна направа и с шест зъбчета. Едно по едно Кавано ги бутна навътре.

Въпреки треперещите си пръсти, след петнайсет секунди той елиминира ключалката.

Но когато я отвориха, светлината на помръкващия бавно пламък разкри пред тях плътна маса от почернели камъни и обгорели греди и видът им накара Джейми да изстене.

— Ще ни трябват най-малко няколко часа да разчистим тоя боклук, ако допуснем, че изобщо можем да го направим.

Пламъкът помръкна още повече.

— А да не споменаваме и за шума, който ще се вдигне и който сигурно ще се чуе горе. И ако въпреки всичко успеем да изпълзим, първото, което ще видим, ще бъдат дулата на поне дузина автомати, насочени в главите ни.

Пламъкът угасна.

— Сега какво ще правим? — попита Джейми.

Без да отговаря, Кавано изтърси пепелта от токата, сложи другия ръкав и го запали. След това двамата тръгнаха към отсрещния край на коридора.

— Какво каза Грейс за всичко това? Какво каза, че са демонтирали оттук?

— Климатичната и отоплителната инсталация. Може би ще успеем да се промъкнем през някой въздуховод — бързо каза Джейми. — Може би има някоя вентилационна шахта, излизаща на повърхността.

Двамата излязоха в главния коридор. Застанал до стълбите, Кавано вдигна поглед към тавана и видя шейсетсантиметров отвор, от който вентилационната решетка липсваше.

Приклякайки, той направи столче с ръце и подкани Джейми да стъпи на него. Тя се подчини и Кавано я вдигна нагоре. Бе висока и стигна отвора без никакви проблеми. После мушна ръка в него.

— Не мога да мина оттук и гарантирам, че и ти няма да можеш. По дяволите, вентилационните въздуховоди във филмите са винаги толкова големи, че по тях може да мине средно голям слон.

Кавано я пусна на земята, а в това време пламъкът започна да гасне.

— Какво каза още Грейс? Какво друго са свалили оттук?

— Батериите и крановете за вода. Осветителните тела. И…

— Знаем, че има ток. — Кавано хвърли поглед на кабелите, стърчащи от стените. — В противен случай моторчето, дето вдига плочата, няма да работи.

— А къде е копчето, с което се пуска това моторче отвътре?

Джейми се насочи към жиците, щръкнали от стената. По краищата им имаше пластмасови капачета.

Кавано ги свали и огледа оголените краища на жиците.

— Ключът, който е бил вързан тук, е бил най-близо до стълбите. Ако допра тези жици една в друга, кръгът ще се затвори, но дали ще отвори вратата?

Осветеното от помръкващата светлина лице на Джейми се обърна към него, изпълнено с надежда. После надеждата в очите й угасна.

— Отвън няма начин да не пазят. Ще чуят и ще видят, че плочата се вдига.

— Може и да има начин. Ако само чукна двете жици една в друга, ще има звук и движение, но само за миг. Вероятността да не го чуят е голяма. И поне ще разберем дали така можем да управляваме плочата.

— Е, и какво от това? Пак ще си останем тук.

— Известно време — уточни Кавано. — Докато сметнем, че моментът е подходящ да отворим вратата докрай.

— Преди или след като доктор Ратиган те натъпче с химикали, за да опресни паметта ти?

На този въпрос Кавано нямаше отговор. Трябва все пак да пробваме нещо, каза си той.

Тъкмо когато се канеше да чукне двете жици една в друга, плочата мръдна сякаш самичка, моторчето бръмна и тя започна да се вдига.

На фона на ярката светлина отвън се появиха силуетите на Грейс, Едгар и половин дузина въоръжени мъже.

Кавано стъпи на тлеещия ръкав, за да го изгаси, после хвана Джейми за лакътя и я дръпна в мрака на едно от помещенията. Нямаше представа какво се мъчи да постигне, но всичко бе по-добре, отколкото да стои отпред на открито. Извади кибритеното пакетче от джоба си, откъсна няколко клечки от него, скъса и малко драскало и ги скри в друг джоб. След това смачка пакетчето в шепата си.

Тежките стъпки по стълбата подсказваха, че първи долу слизат въоръжените мъже. Грейс и Едгар идваха след тях.

— Покажете се — каза Грейс. — Ако ни карате да ви търсим, ще хвърляме по една светлинна граната във всяка стая.

Заплахата да им спукат тъпанчетата бе достатъчна да накара Кавано да излезе, последван от Джейми.

— Тук мирише на пушек — каза Грейс и сведе поглед към черното петно на пода, останало от изгорелия ръкав.

— Да ни свети — отвърна Кавано.

— Как успяхте да го запалите?

— С кибрит.

Грейс изгледа Едгар презрително.

Бе достатъчно светло и Кавано забеляза, че въоръжените мъже нямаха онзи характерен вид на едри дебелаци, който се добива от носенето на кевларена бронежилетка под ризата. Затова пък имаха колан с накачени по него радио, по една берета, резервни пълнители и светлинни гранати.

Кавано хвърли поглед към панталоните на Едгар. В десния джоб имаше нещо тежко и то вероятно бе единият от пистолетите, които той бе взел от тях. Щипката от ножа се подаваше от другия му джоб.

— Хвърли кибрита насам — заповяда му Грейс.

Кавано се подчини.

— Какво, да не си минал с колата през него? — Грейс взе кибрита от пода и поради това, че бе смачкан на топка, не можа да види, че от него липсват няколко клечки и парче драскало. — Горе в колата имам компютър и достъп до интернет. — Тя размаха няколко разпечатки. — Преди да дойде докторът, може би няма да е зле да опиташ да опресниш паметта си по лесния начин. Трой Донахю. — В падащата отгоре светлина Грейс започна да чете от едната разпечатка: — „Висок, рус и синеок любимец на тийнейджърите, известен с вдървената си игра. Връх на популярността му — края на петдесетте и началото на шейсетте. По-големи хитове — «Лятно място», «Сюзан Слейд», «Париш», «Приключение в Рим», «Уикенд в Палм Спрингс».“ Някой от тях да ти звучи познат?

— Видях само кутията на касетата — отвърна Кавано. — Нямам представа за какво става въпрос във филма. Името на актрисата, играеща главната героиня, бе написано отвън. Кажи ми имената на някои актриси.

Грейс отново заби поглед в разпечатката.

— Кони Стивънс. Сандра Дий. Сюзан Плешет. Стефани Пауърс.

— Сандра Дий — каза Кавано, разбирайки, че трябва все пак да каже нещо, за да не си играе с търпението на Грейс.

— „Лятно място“. — Грейс зачете краткото описание на сюжета: — „Любов в курортен град в Мейн“. Може би Прескот е искал да отиде да живее в Мейн. — Тя смени разпечатките. — Клинт Ийстууд. Трилър, викаш, а?

— Всеки случай определено не беше филм за войната, нито пък уестърн.

— „Мръсният Хари“.

— Не.

— „Магнъм форс“. „Законът“. „Мъртвият басейн“.

— Не.

— „Параграфът на Айгер“. „Посвири ми малко“. „Тежката и Леката стъпка“. „Въжеиграчът“.

— Не.

Кавано изведнъж си спомни заглавието и с усилие успя да запази неутрално изражение.

— Почваш да ме дразниш. „Руски шпалир“. „Новобранецът“. „На огневата линия“.

— Не.

— „Съвършен свят“. „Абсолютна власт“. „Истинско престъпление“. „Кървава работа“.

— Не.

— Определено ме дразниш. Край на списъка. Край на дискусиите. Докторът ще е тук до трийсет минути. За мен ще е удоволствие да гледам как те омагьосва.

Грейс сърдито се обърна и си тръгна. Едгар и въоръжената охрана я последваха. Бетонната плоча пак се спусна. И отново Кавано изпрати с копнеж последните лъчи на слънцето. И отново ги обгърна абсолютна тъмнина.

5.

Този път тъмнината бе толкова осезаема, че сякаш ги стегна в прегръдката си.

Джейми звучеше така, като че ли й бе трудно да диша. А краката на Кавано омекнаха толкова, че му се искаше да залепи гръб за някоя стена и да се свлече на пода. С усилие отпъди това усещане.

— Има едно нещо в наша полза — каза той.

— Не мога да си представя какво може да е — отвърна Джейми.

— Пак не ни взеха коланите. — Увереността в гласа му обаче не заблуди никого. Той протегна ръце и опипом стигна до помещението, в което се бяха скрили. После клекна долу и с пипане по пода успя да намери колана си там, където го бе хвърлил. — Дай ми и твоите ръкави. Всъщност има още едно нещо в наша полза. — Кавано се надяваше гласът му да е прозвучал по-уверено от първия път. — Не дадох на Грейс всички клечки.

Той извади една от клечките в джоба си и я драсна в откъснатото парче драскало.

Нищо не се случи.

Господи, май не съм откъснал достатъчно драскало, помисли си той. С бясно биещо сърце, Кавано опита отново — този път клечката пламна и той успя да види изписаното по лицето на Джейми облекчение.

Тя извади скъсаните ръкави от джоба си. Кавано закачи единия за токата на колана и доближи горящата клечка под него. Двамата впериха нетрепващи погледи в колебливата светлинка, сякаш животът им зависеше от нея. Платът се запали.

— Жадна съм.

— Аз също. За това е виновен адреналинът.

— Устата ми е толкова суха… Да можех да пийна само глътка вода. Ако не бяха свалили крановете…

Изведнъж Кавано видя, дори и на тази светлина, как очите на Джейми внезапно светнаха, сякаш се бе сетила за нещо.

— Какво? — попита я той.

— Къде според теб е била банята?

Тя се извърна, излезе в коридора и тръгна с колеблива крачка по него.

Кавано повлече колана подире й.

— Какво ти дойде на ума?

Тя му каза.

— Може би — отвърна той. — Може и да стане.

— Но всичко зависи от водата — каза Джейми.

Двамата трескаво и отчаяно запретърсваха помещенията от дясната страна на коридора и накрая стигнаха до предпоследното, от чиито стени се подаваха множество тръби — остатъци от мивки, тоалетни чинии и душове.

— Мамка му, сложили са им тапи! — ядоса се Джейми. — Мислех си, че може да са оставили малки кранчета. Тогава работата щеше да стане.

— Пак може да стане. — В помръкващата светлина на ръкава Кавано огледа една тръба, която бе по-дебела от останалите. Главата на тапата бе квадратна.

— Да, но нямаме ключ да развием тапите!

— Свали си колана.

— За какво ти е — учуди се Джейми, но още преди да зададе въпроса, бе започнала да го изнизва от панталона си.

Благодарен, че има какво да прави, за да се разсее от страха, Кавано подпали другия ръкав на Джейми и под слабата светлина разгледа внимателно двупластовия колан. Грапавият пласт на всяка страна бе обърнат навън.

— Дай да видим сега колко е здрав.

Той прекара края на колана през токата и направи примка. После наниза примката върху квадратната глава на тапата и стегна колана. Когато му се стори, че е достатъчно стегнат, той задърпа колана, мъчейки се да завърти тапата. Ръцете му се напънаха. Краката му едва успяваха да запазят сцеплението си с пода.

Тапата не помръдваше.

Джейми също хвана колана.

Двамата задърпаха с общи усилия. Тапата скръцна пронизително и малко се врътна. Те се напънаха здраво и тапата изведнъж се разви свободно.

Кавано бързо свали колана от тапата и я доразви с ръка. Беше се надявал, че водата ще бликне силно под налягане, но дори и когато тапата остана в ръката му, от тръбата не капна и капка.

— Тук някъде трябва да има главен кран — каза Джейми. — Сигурно е спрян.

Повлякъл тлеещия ръкав с колана, Кавано тръгна след нея към последното помещение.

— Ето го!

Това бе явно помощна стая и в колебливата светлина от ръкава освети дебела тръба, която излизаше от пода и бе свързана с мрежа от по-тънки тръби. Главната тръба имаше кран. Джейми го завъртя, но дори и развит докрай, по него не зашумя вода. Нито пък от съседната стая долетя плисък.

— Спрели са водата от друго място.

Кавано трескаво се извъртя към стената зад него. От нея бяха свалили електрическо табло, чиито очертания още си личаха. С изключение на ключа в горния десен ъгъл, който вероятно даваше ток към входа, всички други ключове бяха свалени. От дупките им висяха разноцветни кабели.

— Тук сигурно имат собствен кладенец — предположи Кавано. — Което означава, че им трябва помпа. И водата не тече, защото помпата няма ток.

Двамата впериха погледи в жиците и се помъчиха да отгатнат кой кабел за кой ключ е бил. При по-внимателен оглед Кавано забеляза, че кабелите са горе-долу по чифтове. Той хвана два от кабелите и допря оголените им краища. Нищо не се случи. После ги пусна и повтори същото с друг чифт. Нищо.

Джейми започна трескаво да прави същото.

— Колко време ни остава още?

— По-малко от петнайсет минути.

Огънят бавно гаснеше и сенките се сгъстяваха.

Кавано допря още две жици една в друга и от тях изхвърчаха искри. Но потеклият ток не оказа никакво видимо влияние върху нищо наоколо. Той раздели жиците, но ги огъна така, че после да може лесно да ги намери.

— По-бързо — прошепна Джейми и тревожният й шепот отекна в мрака.

Когато вече едва виждаше жиците, които трябваше да съединява, Кавано свали сакото си и скъса ризата си по шевовете. Потръпна от хладината, лъхаща от бетона. След като запали едно парче от ризата си, той отново се извърна към жиците и чак тогава чу тихото бръмчене някъде под пода и шума на водата в главната тръба.

— Стана! — каза възбудено Джейми. — Намерих жиците, без да искам.

В другата стая се чу плисъкът на водата от отворената тръба в банята.

Опитвайки се да потисне възбудата си, Кавано забеляза някакво очертание на пода, където сигурно е била фурната. После насочи вниманието си към стърчащите от стената до таблото куки. Те явно са служили да държат аспиратора на фурната, каза си той.

Притискан от времето, Кавано отново насочи вниманието си към жиците от таблото.

— Трябват ни по-дълги.

Джейми дръпна две жици от някаква дупка в стената и ги издърпа по цялата им дължина. Двамата с Кавано хванаха по една и започнаха трескаво да ги огъват нагоре и надолу, за да ги скъсат.

През това време помпата продължаваше тихо да бръмчи и да бълва вода през отворената тръба в другата стая.

Докато Кавано с помощта на зъбите си издърпа капачетата на жиците, пламъкът пак започна да намалява. Джейми запали още едно парче от ризата му и издърпа огъня в коридора.

— Не виждам никаква вода по пода — каза тя тревожно.

Двамата се завтекоха към тръбата и видяха, че вода се е събрала само в средата на помещението.

— Божичко, има сифон! — възкликна Джейми, свали блейзъра си и запуши с него сифона.

Напрегнати и задъхани, двамата загледаха как водата се събира. Усещайки леко замайване, Кавано си даде сметка, че сдържа дъха си.

Блейзърът държеше добре. Локвата в средата започна да нараства. Когато стигна до вратата към коридора, Кавано издърпа огъня обратно в съседната стая.

Чуха се енергични плисъци и Кавано разбра, че оттатък Джейми се опитва трескаво да изтласква водата в коридора. Застанал до мястото, където е било електрическото табло, той грабна двете жици, които преди това бе огънал. Все още без да ги допира една в друга, той ги издърпа докъдето можаха да стигнат и ги свърза с двете жици, които двамата с Джейми преди малко бяха откъснали. Върховете им стигнаха до пода.

На вратата се появи Джейми, запъхтяна от усилието, с проблясващи на слабия пламък очи.

— Водата тръгва навсякъде.

— Трябва да я докараме дотук.

Той изтича в коридора и в светлината на угасващия парцал успя да види, че потъналият в мрак под е покрит съвсем леко с вода. Той я заизтласква навън, мъчейки се да я закара в съседната стая.

Преди обаче да е стигнала дотам, той изтича пред нея, вдигна жиците, все още без да ги допира, и ги окачи на една от куките така, че да не се докосват.

Водата бавно се плъзна в помещението.

— Джейми, приготви си колана.

В същото време той изтръска загасващия огън от своя колан и натопи токата му във водата, охлаждайки метала. После прекара края на колана през токата и го закопча, образувайки кръгче. Джейми направи същото и със своя колан. Така направените примки те окачиха на куките.

Двамата зачакаха в напрегната тишина водата да угаси огъня. Точно преди горящото парче плат да изсъска в прииждащата вода, Кавано раздели жиците за помпата.

Бръмченето под тях престана. А също и плискането оттатък.

Отново потънали в непрогледна тъмнина, двамата зачакаха. От нахлулата вода стана още по-хладно. Кавано се разтрепера още по-силно, защото вече бе гол до кръста. В тъмнината чуваше напрегнатото дишане на Джейми.

Той се опита да я разсее.

— Когато всичко това свърши, ще те науча на невро-лингвистично програмиране.

— Това пък какво е?

— Начин за използване на езика така, че да контролираш мислите и чувствата си.

— Като свърши ли? Ето че май точно това правиш в момента. Мъчиш се да ме убедиш, че ще се измъкнем.

— Ще се измъкнем. — Надяваше се да е прозвучал достатъчно уверено. — Представи си какво може да се случи по-нататък и какво трябва да направиш. Не се оставяй да бъдеш изненадана от нещо, което не си си представяла.

— Представям си слънце.

— Което скоро ще видиш.

— Бъдещето време е прекрасно.

— И още как.

Внезапно откъм входа долетя бръмчене, което означаваше, че плочата се вдига. Чу се шум от много стъпки, слизащи по стълбите. Проблеснаха фенерчета, но лъчите им бяха насочени малко по-нависоко и затова влизащите не можаха да видят водата.

— Доведох ви доктора — каза Грейс.

Затаили дъх в помещението, Кавано и Джейми не помръднаха.

— Къде сте? — прогърмя сърдито гласът на Грейс.

Никакъв отговор.

— Къде сте? Мамка му, излизайте веднага! Предупредих ви какво ще стане, ако се опитвате да се криете.

Никакъв отговор.

— Искате светлинни гранати, светлинни гранати получавате — изръмжа Грейс.

Чу се шум от раздвижване. Кавано си помисли, че всички си слагат наушници, за да си предпазят тъпанчетата. Той напипа в тъмното ръцете на Джейми и ги притисна към ушите й, после бързо направи същото и със своите. Тази предпазна мярка би помогнала, ако светлинната граната бъде хвърлена на известно разстояние от тях, но ако паднеше в същото помещение… Нямаше да ги убие, но трясъкът щеше да бъде такъв, че никакви ръце не биха могли да облекчат убийствената болка.

Кавано чу, или по-скоро си представи, как една от гранатите издрънчава на пода в едно от помещенията. Приглушената експлозия сгъсти въздуха около него. Отскачайки от бетона, трясъкът се оказа нещо, което той по-скоро усети, отколкото чу.

Разтърси го още един.

И още един — този път по-близо.

Кавано притисна длани към ушите си с всичка сила. Гръмна още една граната и Джейми се притисна към него, трепереща от ужас. Експлозиите бяха наблизо и Кавано виждаше отражението на ослепителния блясък от стените на коридора. Предполагаше, че Грейс и хората й си закриват очите.

Следващата експлозия беше още по-близо. В мигновената светлина на светкавиците се виждаха фигурите на въоръжени с автомати мъже, крачещи бавно по коридора. Доколкото Кавано можеше да прецени, Грейс и хората й бяха до водата. Бяха си запушили ушите и вероятно нямаше да чуят шляпането на краката си, но вече всеки момент сигурно щяха да сведат поглед надолу, за да видят в какво са стъпили.

Всъщност те вече го бяха направили. Тъй като в определения интервал не последва експлозия, Кавано предпазливо отдалечи длани от ушите си.

— Каква е тая вода? — попита Грейс. — И откъде, по дяволите, е дошла?

Кавано потупа Джейми по рамото, усещайки я как реагира на уговорения знак. Тя се хвана с две ръце за колана, закачен на куката, уви го няколко пъти около китките си и увисна на него, вдигайки крака над водата.

— Проверете последните две помещения! — заповяда Грейс.

Кавано веднага усука няколко пъти колана около дясната си ръка и сви колене над водата. В същото време посегна с другата ръка към куката, на която бе окачил двете жици, откачи ги и ги хвърли във водата.

Ако не успеем… помисли си той.

Очакваше да види искри в момента, в който жиците се потапят във водата, но не видя нищо такова и разбра, че двамата с Джейми са обречени. Съжалявам, Джейми, каза си той.

Разнесе се някакъв странен и призрачен звук, който го накара да свие вежди озадачено.

Аааааааааауууууууууууххххххххх.

Идваше откъм коридора. Нисък, гърлен, животински. Последваха го и други подобни звуци.

Уууууууууууухххххххххххххх.

Кавано разбра, че това са стонове на хора, разтърсвани от ударите на електрически ток. Туп. Дум. После още дрънкане. Автоматите падаха от ръцете им, издрънчавайки на бетона. Фенерчетата също зачаткаха по пода, но без да гаснат, тъй като бяха с водоустойчиво покритие.

Ууууууууууууууухххххххххххххххххххххххххххххххххххх.

В призрачната светлина на изпопадалите по пода фенерчета по стените на коридора играеха уголемени сенки на падащите и гърчещи се от ударите на тока мъже. Екна оглушителен откос от автомат и звукът се заби безмилостно в тъпанчетата на Кавано, но този път не можеше да си сложи длани на ушите, защото дясната му ръка бе заета да го държи над водата. Автоматът продължи да стреля безразборно, куршумите рикошираха от бетона с писък. Мъжете крещяха. Кавано не знаеше дали някой от тях стреля, защото е забелязал въображаема заплаха или защото спазмите от тока го караха да дърпа спусъка. Празните гилзи падаха във водата като дъжд, дрънчаха, удряйки се една в друга. Щрак. Пълнителят свърши и след секунда и този автомат издрънча на пода.

Уууууууухххххххх.

Една след друга подмятащите се бясно сенки се умиряваха.

Ух.

В коридора се възцари призрачна тишина. Увиснал на дясната си ръка, Кавано извади жиците от водата, закачи ги отново на куката, прекъсвайки веригата, и каза:

— Готово.

6.

Двамата стъпиха във водата. Когато се спуснаха към коридора, блясъкът от фенерчетата на пода разкри грозна гледка — на пода лежаха в най-различни сгърчени пози десет трупа. Кавано се хвърли към най-близкия автомат и се приготви да стреля, ако някой от тях се преструваше. Видя сгърченото тяло на мъж в костюм, до когото се търкаляше лекарска чанта. Видя Едгар, проснат по корем във водата, пребърка джобовете му и извади ножа и пистолета, които не се изненада да намери там. Подаде пистолета на Джейми и закачи ножа в своя джоб.

Грейс. По дяволите, къде беше Грейс?

Забързани стъпки привлякоха вниманието на Кавано към края на коридора. Очертан в светлината отвън силует се втурна нагоре по стълбите.

Кавано стреля.

Куршумът иззвънтя в стълбите, но Грейс вече бе изхвръкнала навън, хвърляйки се наляво. И явно бе натиснала копчето на дистанционното на колана си, защото бетонната плоча започна бавно да се затваря.

Кавано се спусна като луд към стълбите, питайки се как, по дяволите, Грейс е успяла да се спаси. Сигурно още не е била стъпила във водата или пък е била с дебели гумени подметки.

Плочата неумолимо падаше надолу. Кавано чу Джейми да се спуска задъхано след него, но отново насочи цялото си внимание към затварящата се плоча и как да се измъкне, преди да се е затворила.

Светлият правоъгълник горе вече бе само половин метър. Стъпил на най-долното стъпало, той мощно се отхвърли напред и нагоре, прелетя с плонж през затварящата се цепнатина и се търколи навън в момента, в който с тъп удар плочата се намести на мястото си.

В ослепителната светлина навън той мярна силуетите на четирима стреснати мъже, претърколи се още веднъж и се изправи на коляно, натискайки спусъка на автомата последователно три пъти. Трррт. Трррт. Трррт.

Единият от мъжете залитна назад с бликнала от гърдите му кръв, преди да е успял да вдигне оръжието си. Другият успя да го насочи, но куршумите на Кавано разкъсаха лицето му и откосът от автомата му отиде в небето, а самият той се строполи на земята.

Третият и четвъртият хукнаха приведени към останките на изгорелия хамбар.

В същото време Кавано се спусна пък към руините на къщата.

Хвърли се зад голям камък от стената точно когато онези откриха огън по него. Рикошетите сърдито бръмнаха към небето. Удари голите си гърди в отломъците по земята зад камъка, но не обърна внимание на болката — в момента гледаше само да избива всеки, който му се изпречи на пътя, и да измъкне Джейми колкото е възможно по-бързо. Но за да вдигне плочата, му трябваше дистанционното управление на колана на Грейс. Къде беше тя? Кавано не я бе забелязал, докато тичаше към прикритието си. Бе изчезнала вляво от бетонната плоча, което сега се падаше вдясно от Кавано. В тази посока се намираше джипът й. Дали няма да се скрие с него?

Пред експлоръра бе спряно голямо зелено комби, което най-вероятно бе на доктора. Грейс може би се прокрадва към тях, опитвайки се да ми излезе във фланг, помисли си Кавано. Внимателно надникна иззад камъните, но оттук не можеше да види какво става под колите, където иначе би видял краката на Грейс.

Пищенето в ушите му също не му помагаше кой знае колко да чува тихи звуци, които биха го предупредили какво се кани да направи Грейс или двамата й подчинени. С бясно биещо сърце, той разбра, че се крие в нещо като плитко окопче, изкопано и почистено от някого от ударната група, когато е дошъл тук да се маскира в изгорелите руини. Отляво се виждаха още такива окопчета. Той запълзя през тях по дължината на каменната стена. Опитвайки се да не вдига никакъв шум, той затърси отвор в стената, дупка, през която да огледа руините на хамбара и може би да огледа по-добре останалите вдясно коли.

Той разгледа автомата в ръцете си. Пълнителят му побираше трийсет 9-милиметрови патрона. Опита се да си припомни колко му остават. Бе изстрелял три откоса и като се има предвид, че са го учили да изстрелва по четири патрона на откос… Но може би е изстрелял повече. Спирайки се на по-лошия случай, той допусна, че е изстрелял шестнайсет патрона, което означаваше, че в пълнителя остават четиринайсет, и то ако преди това е бил пълен догоре и ако собственикът му е заредил и един в цевта.

Бъди по-консервативен, каза си той. Приеми, че имаш само дванайсет патрона.

Той бутна лостчето от автоматична на единична стрелба. После разгъна приклада, за да може да стреля с него като с пушка. Когато предпазливо надигна глава да надникне през процепите между камъните, между руините на хамбара, вляво и вдясно от входа към подземието, той забеляза някакво движение. Но още преди да успее да стреля, куршумите се забиха в камъка над главата му, принуждавайки го да се сниши. Челото го щипеше и от него се стичаше нещо. Той пипна и пръстът му почервеня от кръвта, причинена от разхвърчалите се камъчета от стената.

Той хвърли едно овъглено парче дърво към мястото, където се бе приземил още отначало зад стената, надявайки се шумът от падането да накара ония да си помислят, че се връща пак там. Бързо надничайки през цепнатината, през която бе погледнал преди малко, той видя мъжа отдясно на входа да надига глава и да се прицелва към мястото, където току-що бе хвърлил дървото.

Кавано стреля и уцели мъжа в рамото, просвайки го на земята. И веднага сниши глава. Последвалият откос зачатка по камъка покрай цепнатината и из въздуха отново засвистяха отчупени парченца камък. Духът му се повдигна малко от доброто попадение. Обаче раната на мъжа не бе сериозна. Човекът не бе елиминиран изцяло и още представляваше заплаха.

Джейми, помисли си той. Ще полудее долу. Може някой от ония да се съвземе. Може би щеше да й се наложи да се бие.

Стига си мислил!

Той изпълзя още по-наляво покрай стената, промушвайки се предпазливо около стърчащи железа и натрошени камъни, но колкото и да се пазеше, раздра гърдите си още повече. Стигна до края на руините и разбра, че ако се снишава ниско покрай тази по-далечна от скритите в развалините на хамбара мъже стена, те няма да го видят. Ако успееше да се прокрадне до предната страна и да се промъкне покрай отсрещната стена, щеше да изненада противника. Освен това щеше да изненада и Грейс, ако тя бе зад джипа и комбито от дясната страна на порутения хамбар.

Кавано се добра до предната страна и завари техния таурус на мястото, където Джейми го бе спряла. Не че би могъл да му свърши някаква работа. Без ключовете не можеше да запали колата незабелязан и да я използва за изненадващ удар. Тук обаче руините бяха по-високи и той можеше да се придвижва по-бързо, притичвайки приведен. От драскотините по гърдите му сълзеше кръв. Езикът му се бе подул. Той надникна иззад следващия ъгъл и видя джипа и комбито до руините на хамбара. Бяха спрени под ъгъл спрямо него и не можеше да се види какво има зад тях, но все пак можеше да се просне на земята и да надникне под тях.

В процепа под експлоръра, близо до предните гуми, той видя твърдите обувки на Грейс. Бе се свила зад двигателя — единственото място, което никакъв куршум не можеше да пробие, пък бил той и с усилен заряд. След това видя и някакво движение точно над капака. Русата глава на Грейс се показа съвсем близо до предното стъкло и бавно се завъртя към задната страна на обгорената къща. Ъгълът, от който гледаше, не й позволяваше да види Кавано, надничащ иззад предния ъгъл.

Автоматите МР–5 имаха обсег около двеста метра. Експлорърът беше на около седемдесет и пет метра. Но при тези обстоятелства това разстояние пак си оставаше голямо. Кавано се запита дали може да се прицели толкова точно, че да удари толкова малка мишена — темето на Грейс, подаващо се над капака на двигателя — с оръжие, чиято цев бе къса, и мерник, който не е калибриран от него. А и след толкова висене на стената ръцете му трепереха. Накъсаното му дишане също щеше да бъде пречка и нямаше да му помага никак, ако искаше ръцете му да останат неподвижни. Пропуснеше ли целта, щяха да открият местоположението му. Грейс и двамата й помощници трябваше само да се разделят, да направят широк обход към предната част на къщата и да го хванат като в клещи.

Той се отказа и продължи да лежи на земята, притискайки голия си корем в нея. От тази позиция, подпрял автомата на земята, той имаше по-добър шанс да задържи оръжието неподвижно. Отворил и двете си очи, той изравни мушката и мерника и бавно ги наведе надолу под джипа, където се виждаха обувките и глезените на Грейс. Макар краката й да бяха разтворени за по-добро равновесие, поради ъгъла, под който ги гледаше, те сякаш бяха плътно един до друг, като по този начин ставаха по-голяма мишена, отколкото малкото кръгче на главата й. Той задържа дъха си, стегна мускули и дръпна спусъка.

Пукотът от изстрела бе толкова силен, че не можа да чуе удара на куршума, но много добре чу писъка, долетял иззад експлоръра. Свеждайки поглед до земята, той видя Грейс да пада, а разкривеното й от болка лице се заби в тревата, близо до предната гума. За да се прицели по-добре, той трябваше да се подаде още повече от ъгъла. Грейс забеляза движението и насочи пистолета си под джипа право към него. Той се търколи обратно само миг преди куршумът й да отчупи върха на една от обгорелите дъски в ъгъла.

— Копелето е от тази страна! — викна Грейс. — Отпред!

Кавано се надигна и приведен, притича по посоката, откъдето бе дошъл, по лявата страна на изгорения дом. Едва не повърнал от разгорелия се в него конфликт между двата хормона „бий или бягай“, той се остави на инстинктите си, придобити в безброй изнурителни тренировки, на опита си, набран в бойни условия, и извикал на помощ всичкия си кураж, профуча покрай ъгъла. Срещу него тичаше единият от мъжете, който, като го видя, закова на място от изумление. Реагирайки на вика на Грейс, той се бе спуснал от хамбара към дома само за да бъде пресрещнат на половината път от Кавано, който с два бързи изстрела в гърдите го повали на място.

Без да спира, той продължи напред, стигна до поваления, провери дали е мъртъв и взе оръжието му. Нямаше представа дали в пълнителя са му останали патрони и колко, но все пак щяха да бъдат повече, отколкото имаше в момента. Понесъл и двата автомата, той стигна до левия заден ъгъл на големия дом. Другият бе ранен и едва ли би излязъл от прикритието си, освен ако нещо много основателно не го принудеше. Грейс също бе ранена и можеше да се придвижва на куц крак или пълзешком. Затова вероятно също нямаше да й се иска да напусне прикритието си зад експлоръра, докато не разбере какво става. Нито един от тях не би могъл да разбере какъв е резултатът от изстрелите, които несъмнено и двамата бяха чули. Логично бе, че ако техният е победил, ще им извика, но ако не е уцелил, щеше да мълчи, за да продължи да дебне Кавано, така че липсата на победен възглас не означаваше задължително, че Грейс и нейният човек трябва да считат мъжа за убит.

Кавано реши да изчака, да ги остави кръвта им да поизтече малко и чак тогава да се покаже.

После, въпреки пищенето в ушите си, до слуха му долетя бръмчене. Учуден, той си каза, че това е невъзможно — вероятно така му се струва, — защото това означаваше, че бетонната плоча се вдига, а не можеше да си представи как би станало това.

Бръмченето обаче продължи. Господи, да не би Грейс да я отваря с дистанционното? Да не би да пуска Джейми навън само за да я вземе за заложник?

Предполагайки, че последното място, където, както Грейс, така и нейният човек, биха го потърсили, е в самото дъно на ъгъла, на нивото на земята, той се просна там по корем и предпазливо надникна иззад ъгъла на стената. Бързият поглед към развалините на хамбара му даде да разбере, че плочата наистина се надига.

Той хвърли поглед и зад себе си, изпитал изведнъж недоверие към позицията, заета от него, защото му хрумна, че Грейс може да отваря лабораторията само за да отвлече вниманието му. Да не би да се надява да обиколи руините на големия дом, куцайки, и да го изненада в гръб, докато той гледа към надигащата се плоча и се мъчи да попречи на Джейми да излезе?

След като се огледа внимателно назад, Кавано отново надникна иззад ъгловия камък на порутената стена. Плочата вече се бе вдигнала догоре. В черния правоъгълник нещо отдолу се размърда.

— Джейми, не излизай! — извика той и в същото време пак дръпна глава зад ъгъла.

Съвсем навреме, защото веднага изтрещя откос и от ъгловия камък се разхвърчаха камъчета. Но като че ли не беше само огън от автоматична стрелба. Прозвучаха и няколко единични изстрела от пистолет, от което Кавано разбра, че Грейс все още се крие зад джипа.

— Джейми, чуваш ли? Не излизай!

Този път виковете му не предизвикаха никакви изстрели, вероятно защото Грейс и нейният човек пестяха патроните.

— Чувам те — прозвуча едва-едва гласът на Джейми. — Няма да мръдна оттук.

— Ако излезеш, ще те застрелят или ще те вземат за заложник. Затова Грейс отвори плочата!

— Плочата я отворих аз, а не Грейс!

Какво?!, прииска му се да възкликне.

— Онези жици, дето се канеше да свържеш! Онези, дето смяташе, че вдигат плочата! Точно те са!

— Стой там сега!

— Колко души са навън?

— Грейс и един от нейните хора! — викна в отговор Кавано.

— А къде са?

— Грейс е вляво от теб! Скрила се е зад експлоръра! Където го остави, преди да ни вкара долу. Нейният човек се крие в развалините зад входа към лабораторията. За бога, стой там и не мърдай!

— Нейният човек отляво ли ми е или отдясно?

— Беше отляво, но сега може да се е преместил. Казвам ти, не прави опити да излизаш!

— Няма! — извика Джейми. — Но ми хрумна една идея! Когато ти викна, бъди готов да стреляш.

— Каквото и да си намислила, не го прави! Много е рисковано!

— Дай ми само двайсетина секунди!

Какво, по дяволите, се кани да прави, запита се Кавано.

С предпазливи движения той заметна единия автомат на лявото си рамо. После стисна автомата, който бе взел от убития. Причината да вземе неговото оръжие бе, че оня не би рискувал да излезе от укритието си и да се промъкне покрай порутената ограда на големия дом, ако пълнителят му е празен или със съвсем малко патрони в него. Нямаше време да го сваля и да проверява.

Кавано се заизтегля от ъгъла. Оттам бяха звучали виковете му към Джейми. Оттам го очакваха да се появи и Грейс, и нейният човек. Сигурен, че ако продължава да бие със същия ритъм, сърцето му ще се пръсне, той се отдалечи на десетина метра от мястото, където беше. Там развалините бяха достатъчно ниски, за да стреля над тях, ако се изправи.

Отново хвърли тревожен поглед зад себе си. Ако Грейс бе решила да му излезе във фланг, колко време щеше да пълзи или да куца, заобикаляйки дома?

От отворената плоча долетя приглушеният вик на Джейми:

— Приготви се!

Каквото и да е замислила, дано да стане, каза си Кавано.

— Почни да броиш до пет! — извика Джейми. — Сега!

Объркан, Кавано я послуша.

Едно. Две.

Той сложи предпазителя на автомата на единична стрелба.

Три. Четири.

Гръмнаха две експлозии и го стреснаха. Дойдоха откъм хамбара. Господи, тия хвърлят гранати по отворения вход, изтръпна Кавано. Побеснял от гняв, той се изправи и изстреля по един откос вляво и вдясно от отворения вход. Гръмнаха още два взрива, придружени от ослепителни светкавици. Но това не са обикновени гранати! Джейми хвърля светлинни гранати отвътре.

Още две експлозии разтърсиха руините. Вдигна се облак прах. Вдигна се и раненият мъж и притиснал длани към ушите си, се спусна да бяга.

Кавано стабилизира ръцете си и стреля три пъти. Беше се прицелил в центъра на движещата се мишена, но само един от куршумите го удари в гърба, другият попадна във врата му. Третият изобщо не го засегна. Нямаше значение. От врата на мъжа бликна толкова кръв, че сигурно щеше след няколко секунди да е мъртъв.

— Един по-малко! — викна Кавано на Джейми.

Бууум!

Бууум!

Ярките и оглушителни експлозии от другата страна на разрушения хамбар подсказаха на Кавано, че Джейми хвърля гранатите по посока на експлоръра.

Бууум!

Кавано се спусна към предната част на къщата и опитвайки се да сдържи трескавия си дъх, надникна иззад ъгъла. После се спусна покрай срутената стена и отиде в дясната страна на къщата. И отново предпазливо надникна иззад ъгъла.

Бууум!

Дори и от седемдесет и пет метра разстояние, блясъкът беше ослепителен за Кавано. Допускайки, че Грейс е напълно обездвижена от експлозиите, Кавано рискува да излезе иззад ъгъла и да се спусне през откритото пространство, за да види какво става от другата страна на джипа.

Шофьорската врата бе отворена. Видя как Грейс се мята вътре с потънал в кръв ляв крак. Той стреля във вратата, надявайки се куршумът да я пробие и да стигне до Грейс, но изстрелът бе последван от тъпия удар на куршум в броня. Грейс дръпна вратата зад себе си. Кавано много ясно виждаше русата й коса и високите й скули през предното стъкло, докато жената с трескави движения извади ключ, мушна го в контакта и джипът изрева.

Кавано стреля в предното стъкло, но по него само се плъзнаха къси звездообразни пукнатини и той разбра, че стъклото също е бронирано. Независимо от това Кавано пак стреля, докато Грейс натисна газта докрай, насочвайки експлоръра право срещу него.

Той пак стреля, но отново само напука стъклото. Знаеше, че повечето противокуршумни стъкла не могат да устоят на пет изстрела, ако попаденията са в двайсетсантиметров радиус. След това стъклото щеше да се срути и куршумите щяха безпрепятствено да стигнат до Грейс. Затова той не помръдна от мястото си и стреля за четвърти път, но Грейс вече бе толкова близо, че виждаше разширените й от възбудата студеносини очи.

Когато Кавано дръпна спусъка за пети път, ударникът на автомата изщрака на празно. Той изруга, метна автомата по предното стъкло и се хвърли встрани миг преди Грейс да го удари. Докато експлорърът профуча с рев покрай него, вдигайки облаци прах, той се претърколи и усети как другият автомат се впива в голата плът на рамото му.

Вместо да натисне газта по алеята към пътя, откъдето Кавано бе влязъл в долината, Грейс завъртя бясно волана и отново обърна джипа към него.

Изправяйки се на крака, той свали автомата от рамото си, но Грейс вече бе много близо, за да има време да стреля.

Той се спусна вляво.

Грейс го сподири в същата посока.

Кривна вдясно.

Грейс — също.

В последния момент Кавано направи финт наляво, а се хвърли вдясно. Облъхнат от вълната въздух от префучалия на косъм от него джип, той се приземи болезнено на земята, но нямаше време да изпита болка и скочи на крака, очаквайки Грейс да обърне и отново да го погне.

Вместо това обаче експлорърът полетя към другия край на долината. Докато ревът му заглъхваше в далечината, до него достигна друг звук — приближаваше се някаква машина. Постепенно набирайки сила, звукът се превърна в отчетливо чаткане — чат, чат, чат. Хеликоптер! Грейс се е обадила по телефона за подкрепления, помисли си Кавано. После се сети: „Не, не може да е така, тя щеше да остане тук, ако хеликоптерът е на нейните хора. А тя се опитва да избяга“.

Кавано се спусна към тауруса и както бягаше, се наведе и взе един камък. В по-съвременните американски автомобили ключалките на воланите бяха много по-здрави и нямаше да успее да счупи тази, като запъне с крака и дръпне волана с всичка сила, както бе направил с онази кола, с която бе спасявал Прескот. Сега бе принуден да отвори незаключената врата, да извади ножа от джоба си, да го отвори, да пъхне острието в контакта и с помощта на камъка да го набие навътре. Направи го бързо, после затвори наполовина дръжката на ножа и силно завъртя като с Г-образен ключ. Металът, от който бе направено острието, бе изключително здрав, предвиден именно за такива жестоки напъни. След още един подобен удар Кавано усети ключалката да поддава и воланът се освободи.

Той трескаво бръкна под таблото и измъкна прекъсвача, който двамата с Джейми бяха купили от един радиомагазин, когато бяха дооборудвали колата — стандартна предпазна мярка, в случай че нямат ключ. Прекъсвачът бе свързан със запалителната система. Натисна бутона и двигателят веднага запали.

Дясната врата внезапно се отвори. Кавано вдигна ножа да се защити, но веднага го дръпна, когато вътре влетя Джейми.

— Давай, давай! — кресна тя. — Давай!

7.

Кавано натисна газта до пода, усети как гумите забуксуваха в пръстта и миг след това с въртяща се наляво и надясно задница колата се понесе след експлоръра.

Докато Джейми затваряше вратата, Кавано видя как джипът изчезва между дърветата напред.

— Пистолетът, дето го взех от Едгар, у теб ли е още? — попита я Кавано.

— Без него не тръгвам никъде — задъхано изрече Джейми.

— Свали си стъклото. Гледай за места, където Грейс може да ни устрои засада.

Таурусът се носеше между дървета и храсталаци и Джейми отвърна:

— Много са.

Алеята прехвърли една височинка и излезе от долината. В края на височината имаше няколко завоя, следвани от прав участък, който свършваше на Т-образно кръстовище, павирано с чакъл. Вдясно все още неслегналият се шлейф прах сочеше накъде бе поела Грейс.

Кавано сви вдясно и отново натисна поохлабената на завоя газ. От гъстия прах, вдиган от колата на Грейс пред него, му бе много трудно да вижда. Караше колкото е възможно по-бързо, но гледаше да си остави време да реагиpa и да спре, ако внезапно пред него изникнеше препятствие. За щастие подухна лек ветрец и разнесе малко праха, позволявайки на Кавано да увеличи скоростта. После облакът се разсея съвсем и той видя, че наближава пресечка с асфалтиран път.

В посоката, където продължаваше настланият с чакъл път, нямаше никакъв облак прах. Грейс явно бе свърнала или вдясно, или вляво, но по асфалта имаше много отпечатъци от прашни гуми, поемащи и в двете посоки, затова Кавано не можа да познае накъде е поела.

— Избери посоката — каза той.

— Наляво — отвърна веднага Джейми.

Уверил се, че няма идваща кола, Кавано изскочи на платното, сви вляво и само след няколко секунди вече летеше със сто и шейсет километра в час. Дърветата и нивите покрай тях се превърнаха в размазана, разноцветна ивица. Приготвяйки се да прехвърли една височинка, той бе принуден да намали, защото Грейс можеше да му е устроила капан от другата й страна. Спусна се по другата страна безпрепятствено, но в края й отново бе принуден да спре на още един кръстопът, където и четирите разклонения бяха асфалтирани.

— Избери посоката — повтори Кавано.

— Пак вляво — отвърна Джейми.

— Някаква причина да посочиш?

— Никаква.

— Тогава поемаме наляво.

На следващия кръстопът, след като от експлоръра нямаше и следа, Кавано отби от пътя. Ръцете му бяха стиснали волана толкова здраво, че ги откопчи само със силата на волята си.

Потънал в пот, той остана така, загледан напред. До него Джейми трепереше — точно както и той.

— Справи се много добре там — каза й най-сетне.

— Благодаря — отвърна Джейми с пресипнал глас.

— Не ти мигна окото — продължи той. — Не се паникьоса.

— Но едвам се сдържах.

— Познато чувство ми е. — Потейки се още по-обилно, Кавано продължаваше да гледа напред. — Хубав номер… Това със светлинните гранати.

— Бях побесняла. Просто си казах, че няма да се оставя да пукна там, в оная тъмница.

— Гневът е добър мотиватор. — Ръката на Кавано трепереше, докато бършеше праха от устата си. — Особено ако трябва да прогониш страха.

— Донесла съм ти подарък — каза Джейми.

— О?

Замаян все още от бързото каране, Кавано сведе поглед. До „Зиг-Зауер“-а, оставен от нея между двете седалки, бе проснат армейски колан, който бе свалила от някого от убитите от тока в подземието. На него имаше закачен кобур с една берета и резервен пълнител, пълен догоре.

— Умно.

— Ключът към сърцето на моя любим. У кого е другият зиг? У Грейс?

— Сигурно — отвърна Кавано. — И ключовете от колата. А също и телефонът ми. И портфейлът с новите ми документи, подарък от Карен.

— Я бръкни под седалката.

Озадачен, Кавано бръкна под седалката и измъкна чантичката на Джейми.

— Брей, да пукна!

Чантичката бе затворена. Джейми я отвори и надникна вътре.

— Явно дотук не са стигнали. Телефонът и портфейлът ми са още тук.

Зад тях се чу далечният шум от хеликоптера, който заглъхна, спускайки се в долината. Джейми хвърли поглед натам.

— Не може да е подкрепление за Грейс. В такъв случай нямаше да избяга.

Кавано кимна.

— Готов съм да се обзаложа, че това е Джон с група от Бюрото.

Джейми въздъхна с облекчение.

— Тогава да се върнем и да им кажем каквото знаем.

Кавано не помръдна.

— Какво има? — учудено го изгледа Джейми. — Ако не се върнем там, ще ни издадат заповеди за арестуване. По дяволите, те и без това пак ще ни арестуват. Отмъкнахме Клайн от Джон, а сега той е мъртъв. Ония типове — също. Докторът — и той. Трябва да обясняваме какво е станало.

— Не можем да се върнем.

— Какво?

— Не можем да се доверим на ФБР Някой от тях работи за Клайн. Някой от тях го е информирал за Джон. И дори Джон да открие кой е информаторът, дори вече да мога да кажа на ФБР каквото знам, това пак няма да реши нищо. Прескот няма да бъде наказан.

— Не разбирам.

— Правителството ще го защити. Естествено, те ще се ужасят от изследванията му. Военните, които са ги поръчали, ще бъдат наказани сурово, но тихомълком. Но не и Прескот. Тъй като оръжието съществува и бедата вече е сторена, Министерството на отбраната ще иска да научи абсолютно всичко за него просто така, за да го имат за всеки случай. В името на националната сигурност те ще го скрият тихичко някъде, откъдето ще могат винаги да почерпят информация, ако им потрябва. Прескот ще получи нова самоличност, нов живот, с една дума — всичко, към което поначало се е стремял.

Джейми го гледаше втренчено.

— Какво има? — попита я той.

— Когато започна всичко това, ти бягаше от някакви хора — каза Джейми, все още без да отмества поглед от него. — Искаха да те убият. Смятах, че ако ти помогна да разбереш кой те преследва, ще успеем да се измъкнем от цялата бъркотия. Ще можем да се върнем в Уайоминг. И ще си заживеем постарому.

— Повярвай ми, точно това искам и аз. Всичко в мен крещи, че трябва да се върна и да продължа да живея така, сякаш нищо не е станало.

— Тогава защо да не можем да се върнем?

— Карен. Дънкан. Чад. Трейси. Роберто. И те няма да бъдат последните жертви на Прескот. Параноята му е достатъчно голяма, за да го тласка към нови и нови убийства, стига само да прецени, че някой го гледа накриво, стига само да прецени, че безопасността му е застрашена. Той трябва да бъде спрян.

Двамата замълчаха. Единственият звук беше бръмченето на отминаващия напред по пътя пикап.

— Трябва да имаме правдоподобно опровержение — наруши той мълчанието най-сетне.

— Какво?

— Не ние убихме Клайн. Аз го убих. Аз те принудих да дойдеш с мен. Ето това е версията ти. Да играеш ролята на жертва.

— И смяташ, че някой ще повярва? — повиши тон Джейми.

— Ще ги накараш да повярват. Просто се измъкни от тази каша.

— Искаш да ми кажеш…

— Да се върнеш.

— Да се разделим? — повиши още повече тон тя.

— Замалко да те убият заради мен. Повече не мога да ти позволя да рискуваш живота си.

— Аз съм тук, защото искам да бъда.

— Но аз не мога да гоня Прескот и да се безпокоя за теб.

— Но аз се справих доста добре.

— Да — кимна Кавано. — Така е.

— Оставам.

Кавано сведе поглед към готовите си да затреперят ръце. През кръстопътя избръмча още един пикап.

Той кимна.

— Какво означава това кимане? — попита Джейми. — Докъде стигнахме?

— Някъде около Западна Вирджиния.

— Изобщо не е смешно.

— Не ми останаха вече майтапи. — Кавано огледа мръсните й, покрити с прах ръце и блуза и натисна копчето на багажника. — Дай да вземем да си облечем чисти дрехи.

— Ти имаш нужда не само от чисти дрехи.

Втренченият поглед на Джейми го накара да се погледне. Бе потънал в сажди и прах от глава до пети. Панталоните му висяха на парцали. Гърдите му представляваха цял лабиринт от драскотини. Кръвта и потта се бяха смесили в хомогенна смес, спекла се като кора върху кожата му.

— На задната седалка все още имаме малко вода. Ще си измия лицето и ще си сложа някаква шапка, риза и панталони, за да скрия останалото, докато стигнем някой мотел.

— Вониш целият на кордит.

— Някои смятат това за много секси миризма.