Единственият оцелял

1.

Мотелът в покрайнините на Харисбърг, Пенсилвания, бе на два часа път на север — достатъчно далеч, така че ако Ръдърфорд предприемеше издирване, вероятността то да бъде успешно бе малка, особено пък след като Ръдърфорд не знаеше с каква кола са, нито пък знаеше истинското име на Джейми.

Харисбърг, столица на щата, имаше и още едно предимство. Бе достатъчно голям град, за да има много магазини за даване на видеокасети под наем. Филмът с Клинт Ийстууд, чието заглавие Кавано си спомни, но не каза на Грейс, когато тя му прочете списъка с филмите, не бе трудно да се намери. Съвсем друга бе работата обаче с филма с Трой Донахю и Сандра Дий. След като Кавано и Джейми се регистрираха в мотела, обиколиха почти всички магазини за даване на видеокасети под наем, докато най-сетне в един от тях успяха да намерят „Лятно място“.

— „Двама влюбени с разбити сърца в курортно градче в Мейн“ — прочете Джейми кратката анотация на гърба на касетата.

Кавано пъхна касетата във видеото, което също бяха взели под наем.

— Прескот не е точно от този тип романтици, така че сигурно има друга причина филмът да е важен за него.

— Може Грейс да е била права — замислено каза Джейми. — Може наистина да е искал да се премести в Мейн.

Касетата бе толкова стара и толкова въртяна, че цветовете бяха избелели и картината бе на петна. Явно правена за широк екран, картината се сви, за да се вмести в размерите на екрана на стандартен телевизор. Не помагаше и това, че този екран в случая бе само двайсетинчов.

— Музиката не е лоша — отбеляза Джейми.

— Ами то горе-долу е само това.

Докато възрастните си играеха любовни игрички, на Донахю и Сандра бе внушено, че любовта между тях е забранена. Ричард Игън играеше почти толкова вдървено, колкото и Донахю. Скучните сцени се подчертаваха от вълни, миещи лениво живописен плаж, обрамчен от борови гори.

— Интересна къщичка.

На един скалист нос, вдаден в залива, на преден план изпъкваше ниска и изтеглена модернистична къща. Изградена от камък, постройката напомняше на корабен нос, в чиято основа се разбиваха вълните.

— Напомня ми на къща от Франк Лойд Райт2 — отбеляза Джейми.

С гръмка музика, набързо предъвкани сцени и скована игра, филмът най-сетне свърши.

Кавано натисна копчето за пренавиване на касетата.

— Мейн — промърмори замислено той.

— А сега следващият номер в програмата… — Джейми взе „Посвири ми малко“ и прочете написаното отзад: — „Жена досажда с преследванията си на дисководещ. Режисьорски дебют на Клинт Ийстууд. Сниман в родния му град Кармел“. — Тя обърна да погледне картинката отпред. — Джесика Уолтър и нож. Супер. Умирам за филми с насилие.

— Всъщност той е доста добре направен. Гледал съм го толкова отдавна, че едва си го спомням, но се сещам как си казах, че Клинт Ийстууд е свършил добра работа. Хубав и напрегнат филм.

— Не може да е толкова напрегнат — възрази Джейми.

— Калифорния. Мейн. На нашия Прескот май наистина му е трудно да направи избор.

— Добре, пускай го тоя шедьовър — каза Джейми — и дай да видим защо Прескот го харесва толкова.

Филмът започна с изглед, заснет от хеликоптер, чийто полет следеше начупена брегова линия с вълни, разбиващи се в скали, над които се надвесваха брулени от вятъра борове.

Бяха минали само трийсетина секунди от началото на филма, когато Кавано и Джейми се наведоха напред смаяни.

— Мамка му! — измърмори Кавано. — „Лятно място“ уж се отнася за Мейн, а всъщност е сниман в…

— …Кармел — допълни Джейми.

Залепени за екрана, те гледаха как Клинт Ийстууд кара спортната си кола покрай острите извивки на брега. Двамата с приятелката му дълго се разхождаха по плажната ивица.

— Но това е същият плаж, който видяхме и в „Лятно място“ — каза Джейми. — Начупената форма на залива е толкова характерна, че едва ли има друго такова място.

— Гледай, да видим дали ще се появи и къщата — каза Кавано, без да откъсва очи от екрана.

Във филма нямаше изобщо кадри с тази къща, но това не беше от значение. Когато филмът свърши, Джейми и Кавано бяха напълно убедени: двата филма бяха снимани на едно и също място.

— Какво още забеляза, като се качи при Прескот? — обърна се Джейми към него. — Спомена за някакви книги.

— Нещо за фотографията… една от тях ми заприлича на порносписание. И геология. И Робинсън Джефърс.

2.

Отвън библиотеката в Харисбърг бе украсена с вити, затъмнени стъкла, а вътре разполагаше с просторна читалня с много компютри. Кавано и Джейми пребродиха всички рафтове и събраха купчина книги на една от масите в единия ъгъл.

— Чуй това — прошепна Джейми. — Заливът в „Кармел край морето“, както се нарича официално градът, е на върха на огромна подводна падина, която съперничи на Големия каньон. Геолозите са очаровани от това място.

— Това обяснява една от книгите — каза Кавано.

— Освен това градът е известен със своите писатели, художници и фотографи. — Въпреки че натърти на думата, Джейми успя да я каже, без да повишава глас. — Там е живял Ансел Адамс3. А също и Едуард Уестън4.

— Знам кой е Адамс, обаче кой е…

— Нали каза, че онази книга за фотографията, дето си я видял у Прескот, ти заприличала на порнографско списание.

— Имаше някакво свързано със секса заглавие и на обложката ми се мярна гола жена…

— Страст.

— Моля?

— Заглавието на книгата дали не би могло да бъде „Форми на страстта“? Виж тук.

Джейми плъзна книгата към него. Името на фотографа бе Едуард Уестън. Обложката я нямаше, но когато Кавано прелисти страниците, видя снимка с най-красивата гола жена, която бе виждал.

— Ето тази снимка беше на обложката — каза той.

На фотоса бе седнала млада жена с наведена глава, опряла чело на ръка, подпряна на лакът в свитото й коляно. Беше съвсем гола, но не се виждаше никаква срамна част. Чувствената й поза напомни на Кавано на една снимка, която видя няколко страници преди това. Снимката бе на чушка, на която природата бе придала такава форма, че приличаше на мъж и жена, притиснати един в друг в любовна прегръдка. На друга снимка бе показана мидена черупка със същите еротични форми.

— Страстта — прошепна Кавано, вперил поглед в снимката. — Във всичките й форми.

След това той стигна до пейзажи на — както пишеше в книгата — Пойнт Лобос, близо до Кармел. Една след друга снимките показваха същия живописно извиващ се бряг, който вече бяха видели в двата филма.

— Има ли още някакво съмнение, че Прескот си е падал страшно по тия места? — попита го Джейми.

Една от библиотекарките мина край тях и като че ли не обърна внимание на драскотините на Кавано, но изгледа Джейми продължително, задето бе повишила глас.

Придала си извинително изражение на лицето, Джейми сведе поглед към книгата. Щом библиотекарката отмина нататък, тя прошепна:

— Каза, че Прескот се интересувал от голф. Пебъл Бийч е едно от най-прочутите игрища за голф. И съвсем малко по на север от Кармел. Каза също, че бил ценител на изтънчената кухня. А според това тук, в Кармел има повече ресторанти на единица площ от което и да е друго място. И за да допълним картинката изцяло, трябва да видим как се вмества в нея и Робинсън Джефърс.

— Вече го направих. — Кавано плъзна бележките, които си бе направил, към нея. — Джефърс и жена му Уна посетили Кармел през 1914 година и били толкова поразени от красотата му, че останали там до края на живота си. Джефърс купил земя, докарал гранит от скалите на плажа и с години строил къща, като направил дори и една дванайсетметрова кула. Нарекъл имението Тор Хаус, на името на някаква скална формация в Англия. Двамата с Уна починали там.

Кавано й показа сборник със стихотворения на Джефърс, насочвайки вниманието й към два стиха:

— Двамата с Прескот говорихме за кулата, когато се видяхме за пръв път, но тогава нямах представа за какво става дума.

— Сега вече имаш.

— Сега вече имам.

3.

Двамата решиха да пътуват с колата. Поради повишената бдителност на охраната по летищата Кавано отхвърли пътуването до Кармел по въздуха. Трябваше да се минава през безброй контролни пунктове, да се показват документи, а фалшивият паспорт и шофьорска книжка, които му бе направила Карен, му ги бе взел Едгар. На това отгоре Ръдърфорд сигурно бе пуснал информация да се търсят хора, отговарящи на описанието на тях двамата. Като се прибавят и другите трудности — без да се смята оръжието, с което трябваше да пътуват, — най-добрият вариант бе колата.

Освен това така Кавано получаваше възможност да си излекува раните. За останалите участници в движението таурусът бе просто поредната обикновена кола с най-обикновени пътници, макар изподрасканото лице на мъжа вътре да навеждаше на мисълта, че скоро май е преживял някаква неприятна случка. И вероятно това бе причината да си пуска брада.

Междущатска магистрала 80 ги прекара през Охайо, Индиана, Илинойс и Айова.

Като минаваха през Небраска, загледан в безкрайните равнини, Кавано каза:

— Напомня ми на Оклахома.

— О?

— Като бях малък, бяхме там една-две години.

Джейми му хвърли изпълнен с любопитство поглед.

— Баща ми извади лошия късмет да сондира за петрол след петролния бум… — Той млъкна за момент, после продължи с колеблив глас: — Имах си куче. Нищо особено. Обикновен помияр. Горе-долу колкото коли голям…

Джейми го погледна очаквателно.

— …Тримата с мама и татко доста се мотахме, докато татко си търсеше работа. И понякога единствената, която успяваше да си намери, обикновено бе и най-опасната. Веднъж, бях още малък, го видях да гаси пожар, избухнал на един петролен кладенец. Бе облечен в скафандър като космонавт. С помощта на булдозер и динамит, успя да потуши пожара. След това се напи. Доста пиеше. Прибра се вкъщи същата вечер и двамата с мама се скараха. И когато се опитах да му попреча да удари мама, той удари мен. Тогава се намеси и кучето и татко показа на всички кой командва у дома, като преби кучето с ритници до смърт…

Единственият звук бе тихото мъркане на двигателя и свистенето на гумите по асфалта.

— …След този случай мама го напусна — продължи Кавано. — Искаше се доста кураж да му се опъва, когато е ядосан. Двамата с нея обедняхме още повече. Но някакси успя да се справи, намери си почтен мъж и ме записа в добри училища. Според мен тя и мъжът й очакваха да стана я адвокат, я нещо от този род. Но в себе си аз бях насъбрал много гняв. Исках да се разплатя за всички бити майки, за всички наритани и пребити до смърт кучета на света, затова се записах в армията, където получих специалното си обучение. Така имах хиляди възможности да развалям работата на терористи и всякаква подобна измет. Обаче разбрах, че преди това трябва да си съставям план. Един войник от специалните части няма къде толкова да прилага уменията си в цивилния живот. Става или наемник, или започва да работи за ЦРУ, за правоохранителните органи, или пък се хваща охрана някъде. Когато един от бившите ми инструктори от Делта Форс ми предложи работа като протектор, подскочих до небето. Смятам, че не е трудно да се разбере защо. Изпитвам състрадание към слабите и жертвите. И все още се опитвам да помогна на майка си. Да помогна на кучето си.

— Това е най-дългият монолог за миналото ти, който съм те чувала да произнасяш — каза Джейми най-сетне. — Всъщност това е един от много малкото случаи, когато изобщо говориш за миналото си.

— Прескот се преструваше на жертва, но се оказа измет. Заради него сега аз се страхувам от такава измет. Няма да му се размине.

Носещи се през Уайоминг, никой от тях не каза и дума, когато минаха покрай изхода, който би ги отвел отвъд Тетън Ридж, към Джаксън Хоул и дома им.

4.

След четири дни междущатска магистрала 80 ги докара в Сан Франциско. Поеха по крайбрежната магистрала на юг към Кармел и прекараха нощта в един мотел. Кавано обаче не можа да заспи, потънал в мисли относно това, което му предстоеше.

— Къде искаш да погледнем най-напред? — попита го Джейми на другата сутрин, докато закусваше омлет с шунка и сирене в ресторантчето на мотела.

Кавано пи само кафе.

— Как можеш да ядеш толкова и пак да си слаба?

— Имам висок метаболизъм. Освен това, когато съм притеснена, трябва да ям.

— В момента нищо не ни заплашва.

— Нямам предвид това. — Бяха седнали на ъглова маса. Откъм плота на бара долиташе тихото мърморене на телевизор. Въпреки това тя сниши глас: — Вече никой не те преследва. Това не е да изпълняваш заповеди на бойното поле. Това не е самоотбрана. Не закриляш клиент. В момента ти си преследвачът. Ако получиш това, което искаш, притеснявам се как то ще те промени.

— Прескот повдигна същия въпрос.

Джейми го погледна озадачено.

— След като го измъкнах от склада, едва не попаднахме в клопка в един търговски център. Групата, която ни гонеше, остави кола пред входа. Успях да се измъкна навън и да викна на шофьора й да бяга. Обаче оня беше се стреснал здраво и не помръдна. Наложи се да стрелям през тавана на колата, за да го накарам да се размърда. После Прескот ме попита защо просто не съм го убил.

— И ти какво му отговори?

— Че човекът не ми е дал повод, че съм протектор, а не… — Джейми нямаше защо да пита повече и той, без да довърши изречението, продължи: — Питам се дали Прескот не разчита именно на това — с горчивина изрече Кавано. — Не е сигурен дали не съм загинал в пожара у Карен. Питам се дали кучият син не залага на това, че аз съм просто една дефанзивна личност, че няма да хукна да му отмъщавам за смъртта на приятелите си.

Джейми замълча.

— Сигурно е променил външността си — продължи Кавано. — Сложил си е очила вероятно. Имал е достатъчно време да си пусне мустаци или брада. Може дори да е успял да си направи пластична операция. Обаче ще му е трудно да скрие дебелия си корем.

Обезпокоена, Джейми отново се зае с омлета.

Кавано хвърли разсеян поглед към телевизора на бара. В момента вървеше реклама за някакво средство за отслабване и на екрана показваха снимките на дебел мъж, който сега бе удивително слаб. Той насочи поглед към Джейми.

— Когато се видях с Прескот за пръв път, беше се затрупал с най-богатата на въглехидрати и калории храна, която можеш да си представиш. Макарони и сирене. Лазаня. Равиоли. Чипс. Сладки неща. Шоколад. Класическа кока-кола.

— Ще вдигне килограмите като нищо.

— Ами ако се подложи на строга диета?

Джейми вдигна поглед от омлета.

— Минаха почти три седмици, откакто го видях за последен път — каза Кавано. — Ако се подложи на глад, ако изпие тонове вода да си прочисти организма…

— Човек с решимостта на Прескот… — Джейми кимна. — Няма да е здравословно, но може все пак да отслабва с половин до килограм на ден.

— Господи! — изпъшка Кавано. — При това темпо той скоро ще е вече неузнаваем.

— Обаче ти, с тази брада, дето се опитваш да я пускаш, за да скриеш чертите си, ще бъдеш много узнаваем — наблегна Джейми. — Прескот ще се слее с тълпата и ще те види, че идваш.

— Обаче не и теб — уточни Кавано.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не знае, че ти си с мен. Той може да те гледа право в очите и пак да не разбере, че си излязла на лов за него.

— На лов за него си излязъл ти — на свой ред уточни Джейми.

5.

Оушън Авеню бе единствената улица в Кармел, която стигаше от магистралата право до водата. Стръмна и дълга няколко пресечки, тя бе разделена на две платна от затревена ивица, залесена с храсти и дървета. По нея безцелно се шляеха туристи и обикаляха из старомодните магазинчета, обрамчващи улицата по цялото й протежение.

Докато Джейми караше, Кавано разглеждаше хората по тротоарите, питайки се дали няма да извади късмет и да види Прескот още първия ден.

Не стана обаче.

В подножието на хълма те се приближиха към вълните, лениво лижещи красивия като пощенска картичка и дълъг почти два километра плаж от най-белия пясък, който бяха виждали. Но имаше и скали. Кипарисите простираха подобните си на папрат клони. Двама сърфисти в неопренови костюми се носеха по гребените на вълните. Кучета се боричкаха край брега, докато стопаните им бавно се разхождаха зад тях по пясъка. Крякаха чайки.

Вниманието на Кавано обаче бе насочено към хората по плажа, никой от които не му приличаше на Прескот.

Джейми сви вляво и подкара по живописен път досами водата. Грубо построените къщи бяха обрамчени от дървета, някои от които бяха монтерейски борове — както пишеше в справочника, — докато извиващите се във всички страни стебла на други сочеха, че са най-обикновени, брулени от вятъра с години дъбове.

Джейми посочи към една издатина вдясно.

— Ето я къщата от „Лятно място“.

Видът й пак напомни на Кавано на носа на кораб, но непрекъснатият прибой бе поразвалил малко тази прилика.

— Изглежда запусната — каза той, отделяйки й само секунда внимание, преди да продължи да оглежда съсредоточено хората по плажа и по тротоарите.

Прескот го нямаше.

6.

Двамата спряха в тиха и тясна уличка, която не е съществувала, когато Робинсън Джефърс и Уна са се заселили в Кармел. След като се изкачиха пеш по павираната алея за коли, те отвориха дървената порта и влязоха в малък комплекс.

Кавано бе чел толкова много за това място, за епичната борба на върлинестия ирландец с изпито като на постник лице да го построи, че очакваше то да бъде също толкова епично, съответстващо на претърпените от него страдания. Но бе изненадан от това колко уединен се чувства човек вътре. Живописните цветя и храсти му напомняха на типичен английски двор. Вляво се издигаше дванайсетметровото каменно съоръжение, което Джефърс бе нарекъл Хоук Тауър — с комин, стълбище, бойница и кулички. Вдясно бе изградената от камък къща с леко наклонен дъсчен покрив и каменен комин.

Настлана с тухли пътека водеше към входната врата, където един възрастен господин обясни, че работел за фондацията, поддържаща имението.

— Искате ли да направите обиколка? — попита ги той.

— Много.

— Злополука ли сте претърпели? — попита белокосият господин съчувствено, като видя лицето на Кавано.

— Паднах. И ми дадоха малко отпуск да се възстановя.

— Кармел е чудесно място за възстановяване.

Вътре стаите, които Джефърс мъчително бавно бе построил, бяха малко, но в същото време придаваха чувство за простор. Съоръжението бе масивно и от това въздухът сякаш се сгъстяваше. Откъм стените лъхаше лек хлад. Във всекидневната Кавано разгледа каменната камина вдясно и пианото в отсрещния ъгъл. През прозореца се виждаше океанът.

Гидът ги преведе през стаята за гости, кухнята и банята на главния етаж, както и през двете спални на тавана, една от които Джефърс е използвал за писане.

— Робин, както го наричахме, построи къщата малка — обясни възрастният човек, — за да може да устои на силните бури. Той и Уна имаха двама синове близнаци и можете да си представите колко са се обичали, щом са могли да живеят щастливо на толкова тясна и изолирана площ. Нарочно не си прекараха ток до 1949 година, след като бяха живели тук трийсет години.

Кавано с изненада усети стягане в гърлото.

— Забележете стиха, който Робин гравира в тази греда — продължи гидът. — Той обаче не е негов. Написан е от Спенсър и е едно от любимите му произведения — „Кралицата фея“:

Кавано изведнъж се почувства кух, празен.

— А сега ме последвайте в Хоук Тауър — каза им възрастният мъж.

Като се има предвид трезвия поглед на Джефърс по отношение на човешката безпомощност спрямо непобедимата сила на природата, Кавано бе изненадан от хумора, който Джефърс бе вложил в кулата. Направена отначало като място за уединение на Уна и за игра на синовете им, в нея имаше подземие и „тайна“ вътрешна стълба, където децата да се крият. От най-горната тераса, както и от няколкото тесни прозореца, се виждаше океанът.

— Уна умря през 1950 година, а Робин — през 1962-а — разказваше гидът. — Тя — от рак, а той — от най-различни болести. От пушенето артериите му се бяха втвърдили и дробовете му не работеха добре, но тъй като и без това не можа да се възстанови напълно от смъртта на Уна, смятам, че причината за смъртта му беше разбито сърце. Тя беше на шейсет и шест години. Той — на седемдесет и пет. Все още млад, би казал човек, и въпреки това колко изпълнен със смисъл живот. Това не го казвам на децата, чиито учители ги водят тук, но го казвам на вас. Когато са били млади, те са изпращали синовете си да си лягат в някоя от таванските стаи. После са оставали сами и са… — Тук старецът се поколеба само миг. — …правели любов в стаята за гости, преди да си легнат в другата стая горе. Леглото, в което са правели любов, е същото, в което са лежали и са очаквали смъртта. Пепелта им е погребана заедно в онзи ъгъл на градината.

Откъм улицата се чу шум от отварящи се и затварящи се врати на кола. Кавано вдигна поглед над цветята и дървената ограда и видя едно семейство, току-що слязло от семейния ван.

— Ето тук има откъси от стиховете на Робин. — Гидът им подаде няколко фотокопирани брошури. — Ако имате въпроси…

— Всъщност аз имам. — Кавано хвърли поглед към приближаващото семейство, убеждавайки се, че бащата не е Прескот. — Но той не се отнася за Робинсън Джефърс.

Гидът кимна и зачака.

— Търся един човек. Почти съм сигурен, че скоро е дошъл насам. Голям поклонник е на Робинсън Джефърс.

Гидът отново кимна, като че ли всеки разумен човек би трябвало да е голям поклонник на Робинсън Джефърс.

— Казва се Даниъл Прескот. — Кавано силно се съмняваше, че Прескот ще използва истинското си име, но нищо не му струваше да опита.

— Името нищо не ми говори.

— На около четиридесетина години е. Около метър и осемдесет. С очила. С мустаци е, но мислеше да си пуска брада.

— Съжалявам, не мога да ви помогна — отвърна гидът. — На това описание отговарят много мъже. Виждам толкова много хора, че всички ми се мержелеят пред очите.

— Ясно. Освен това бе и доста дебел. Но докторите му бяха заповядали да свали всичките излишни килограми. Да сте виждали някого на четиридесетина години, който явно напоследък е свалил доста килограми?

— Е как мога да позная?

— Ами кожата ще му виси като чужда, особено под брадичката.

— И това не ми напомня нищо. Но ако видя някой такъв, искате ли да му предам нещо от вас?

— Не — каза Кавано. — Всъщност истината е, че съм частен детектив и се опитвам да го намеря.

Очите на гида се разшириха.

— Има три жени и дванайсет деца. Когато зареже домашните си задължения, той побягва. Променя името си. Не плаща издръжката на децата. Истински гадняр. Смятаме, че е дошъл към района на Кармел и има намерение да създава ново семейство. И един Господ знае кога ще изостави и следващата си жена. Наеха ме да го намеря и да го накарам да отговаря за някои свои дела. Смешното в случая е, че е голям поклонник на Робинсън Джефърс, но не е научил нищо от верността и отдадеността, за които той пише в поезията си.

Гидът изглеждаше силно обезпокоен от мисълта, че някой е могъл да не схване истината в творбите на Джефърс.

— Ако този шегаджия намине, опитайте се да забележите номерата на колата, да разберете името му или нещо от този род — помоли го Кавано. — Обаче гледайте да не ви заподозре нещо.

— Ще действам умело.

— И, за бога, не му казвайте, че съм тук.

— Дори няма да си помисля.

— Ще го хвана — каза Кавано.

— Надявам се.

7.

Пебъл Бийч бе на север от градчето. Двамата поеха по обиколен маршрут през заспалите улички на Кармел, без да спират да оглеждат внимателно всеки, който имаше дори и далечна прилика с Прескот.

Но него го нямаше.

На касата на магистралата Джейми плати, за да влезе в прочутата 27-километрова зона — живописен маршрут, покрай който се простираше огромно игрище за голф с всичките си вирчета, зелени площи и пясъчни клопки. Елените се движеха съвсем свободно. Кипариси и монтерейски дъб обгръщаха имения за милиони долари. Кавано не обръщаше внимание на всичко това и гледаше само за Прескот.

В малкия хотел на Пебъл Бийч Джейми влезе през входа и спря на по-отдалечено място на паркинга, откъдето Кавано можеше да наблюдава пристигащите и заминаващите. После тя влезе вътре, за да излезе само десет минути по-късно с озадачено изражение на лицето.

— Какво има? — попита Кавано.

— Ако Прескот си е представял как играе голф на Пебъл Бийч, значи е останал неприятно изненадан. Освен ако нямаш страхотни връзки, за да играеш на това игрище, трябва да направиш заявка една година предварително.

— Година?

— А ако сте група — две години. Ако ти си прав и той е планирал това от години насам, може да е направил резервация преди известно време и е успял някакси да го скрие от военните.

— Огромен риск — поклати глава Кавано. — А и тогава не е знаел новото си име. Нямал е и кредитна карта на това име, с която да плати резервацията.

— Значи, ако не намери някоя много дебела връзка, което е трудно да се направи в рамките на тези три седмици — резюмира Джейми, — можеш да се върнеш след година време и тогава да видим дали ще го познаеш.

— Имам предвид малко по-бърз график — каза Кавано.

— В този район има поне пет-шест игрища за голф. И за някои от тях едва ли се чака на толкова дълга опашка. Ти какво си решил да правиш? Да ходиш от игрище на игрище? Да намериш удобно място и с бинокъл да наблюдаваш играчите да не би Прескот да се появи.

— Ако се наложи.

— Това е много време. И голям шанс да го изпуснеш. ФБР имат достатъчно хора, за да наблюдават всички игрища едновременно.

— Никакво ФБР — отсече Кавано.

— Освен това разполагат с възможности да проверят играчи, които са били тук и преди.

— Никакво ФБР — повтори той.

8.

Закрит от кипарисите, Кавано седеше в североизточния край на плажа — там, където брегът се издигаше нагоре и преминаваше в зелените площи на Пебъл Бийч. Бе достатъчно навътре в сушата, за да се слее с дърветата и храстите зад него. Въздухът бе приятен и слънчевите отблясъци по водата бяха толкова ярки, че се наложи да сложи слънчеви очила.

— Всички пътища водят към Рим, а? — попита Джейми.

— И всеки, попаднал в Кармел, винаги отива да види прочутия плаж. Както и игрищата за голф по 27-километровата зона, така и това са най-голямата атракция тук. — Той огледа големия полумесец на плажната ивица. По него се бяха пръснали стотици хора. Четяха на сянка под чадърите, плискаха се в прибоя, тичаха или хвърляха фризбита на кучетата си. — Не мога да си представя Прескот да живее тук и да не посети плажа. Отначало ще го е страх да се показва. Вероятно няма и да си подава носа оттам, където се е настанил. Но с времето това ще мине. Може дори да започне да тича из околността. По дяволите, възможно е дори да си вземе и куче.

— ФБР може да направи проверка за наскоро купени тук имоти — отбеляза Джейми.

Кавано не отговори и продължи да гледа към хората на плажа.

— Просто си помислих, нищо повече — каза Джейми.

— Продължавам да виждам Роберто с размазаната глава… Дънкан с надупченото си от куршуми лице… Карен, буквално умряла от страх в инвалидната си количка.

— Правителството може да не се окаже толкова снизходително към Прескот, колкото ти си мислиш.

Вместо да отговори, Кавано сведе поглед към карта на магазините в града.

— Голямата книжарница се намира в търговския център. Можем да държим мястото под наблюдение. Тъй като Прескот обича книги, може би по някое време ще се появи.

— Освен ако не купува книги по интернет.

— Нищо обаче не би могло да замести истинската книжарница.

— В такъв случай може да реши да отиде до Монтерей. Ей го къде е — на две крачки — каза Джейми.

Кавано я изгледа.

— Просто се опитвам да покрия всички възможности — защити се тя.

— Именно поради което седим сега тук, на плажа, и го чакаме да се появи.

— Аз лично нямам нищо против — каза Джейми. — Ще си взема чадър и книжка. И всичко останало.

— След като се стъмни, почваме да наблюдаваме най-добрия ресторант — и пак чакаме.

— Надявах се, че поне ще хапнем в тези ресторанти, а не само да ги гледаме отвън.

— Като се има предвид колко малко яде напоследък, няма да си губи времето с малки ресторантчета. Само два или три от най-добрите ресторанти в града.

— Освен ако не яде у дома.

Кавано отново я изгледа.

Един от бягащите стигна до техния край на плажа, обърна се и пое обратно.

— Отслабва — каза Джейми.

— Нещо ти дойде наум ли?

— Почвам да се мразя за това, че съм честна. На Прескот само диетата няма да му е достатъчна, за да се отърве от килограмите. Ще му са необходими и упражнения. Часове упражнения. Много часове.

9.

Кавано изчака в една художествена галерия, докато Джейми намери пролука в движението и прекоси улицата, откъдето пое към гъсто наблъсканите едно до друго магазинчета. Бяха научили, че един от фитнес клубовете, които си бяха набелязали за проверка, се намира на втория етаж в сградата там, свързана с близкия хотел. Беше 16,30 ч. Макар да нямаха никаква гаранция, че Прескот изобщо е решил да се занимава с фитнес, камо ли пък именно в този клуб, и то по това време, Кавано не би могъл да рискува да влезе, защото все пак имаше възможност, макар и невероятно малка, Прескот да е вътре. Тъй като Прескот не знаеше за съществуването на Джейми, беше по-безопасно да прати нея да поогледа. Ако никой от присъстващите не й привлечеше вниманието, тя щеше да се обърне към някой инструктор и да му каже, че пише статия за едно здравно списание, в която да разкаже за хора с наднормено тегло, отслабнали значително за кратко време благодарение на упоритостта си. После щеше да попита дали в клуба членуват такива хора.

Преструвайки се на заинтригуван от картините в галерията, Кавано не изпускаше от очи входа на отсрещната страна на улицата. Лъчите на следобедното слънце обагряха в позлата витрините покрай него и на този фон входът като че ли тънеше в сянка. Оглеждайки внимателно туристите, които влизаха и излизаха от магазинчетата наоколо, той погледна колко е часът, въздъхна и продължи да демонстрира интерес към изложените картини.

Трийсет минути по-късно, той все още се правеше на дълбоко погълнат от художествените произведения по стените. Реши обаче, че това е достатъчно. Излезе навън и прекоси улицата. Заобиколи пъстрата тълпа от туристи, хлътна в широкия вход и подмина първия коридор вдясно. Според това, което двамата с Джейми бяха научили, фитнес залата бе във втория коридор вдясно. Кривна покрай един ъгъл, подмина щанда за цветя и стигна до стълбище, водещо към втория етаж. На табелата над него пишеше:

Горе той огледа внимателно фоайето и ярко осветената зала от другата му страна. Джейми не се виждаше никаква. Застанал до стената, той внимателно огледа хората, потящи се на различните уреди. Нито един от тях не му заприлича на Прескот. Сред нескончаемия шум от въртящи се колелета и падащи щанги той се приближи към един мускулест мъж в тесни шорти и тениска, застанал зад нещо като рецепция.

— Имахме среща с жена ми тук, но закъснях — обърна се Кавано към него. — Знаете ли дали случайно не е наоколо? Висока, слаба, червенокоса. Добре изглеждаща.

Инструкторът впери изпитателен поглед в него.

— Вие Кавано ли се казвате?

— Защо? Какво има?

— Много съжалявам за случилото се.

— Съжалявате?

— След като жена ви припадна, нейните приятелки ми казаха, че имала проблеми с кръвното, било й ниско.

Дланите и стъпалата на Кавано изстинаха.

— Исках да извикам линейка — продължи инструкторът, — но те ми казаха, че и друг път е имала такива припадъци. Нищо страшно, казаха, просто ниско кръвно.

В корема на Кавано сякаш се настани буца лед.

— Затова им дадох бутилка вода от машината там — каза инструкторът. — Те й дадоха да глътне малко и й помогнаха да се изправи. Беше замаяна, но можеше да ходи, ако някой я придържа през кръста.

— Какви приятелки? — едва успя да запита Кавано.

— Две жени, които идваха зад нея. Добре че бяха две. Тази с патериците нямаше да може да помогне кой знае колко.

— Патерици? — Фоайето сякаш се залюля пред очите му.

— Единият й крак беше гипсиран. Именно тя ми каза, че вие ще дойдете да я търсите, затова остави съобщение.

Инструкторът бръкна отдолу, извади един плик и го остави на рецепцията.

Кавано едва успя да го отвори с вдървените си пръсти. Прочете печатния текст вътре и му се прииска да изкрещи.

10.

Грейс, мина му през ума. С усилие запази самообладание. Въпреки слабостта в краката и ръцете си, той караше наслуки из района, свиваше в избрани в последния момент пресечки, правеше внезапни обратни завои, насочвайки се постепенно към посоката, откъдето бе дошъл. Когато минаваше на светофари, разчиташе времето си така, че да мине в последната секунда преди да светне червено. Прилагаше всички трикове, които знаеше, за да види дали не го следят. Ругаейки под нос, той разбра, че Грейс е направила връзката между „Лятно място“ и Кармел. И тъй като нямаше представа какво да прави по-нататък, тя претърсваше района така, както той и Джейми го бяха правили. И по някое време през деня пътищата им се бяха кръстосали. Може би в Тор Хаус. Грейс не знаеше нищо за това, че Прескот си пада много по Робинсън Джефърс, но това нямаше значение. Тор Хаус е местна забележителност и като такава е трябвало да бъде изследван. Може би Грейс е идвала, когато те двамата с Джейми тъкмо са се качвали в колата. Това обясняваше избора на Грейс за мястото на срещата. А може да ги е видяла и на 27-километровата зона или пък на Пебъл Бийч. Дали пък не ги е видяла, докато е разглеждала плажа с бинокъл?

Сигурно бе едно: Грейс ги бе проследила, бе използвала шанса да сложи ръка на Джейми и вероятно в момента следеше и Кавано. Поемайки рязко въздух, той си даде сметка, че докато го е нямало, Грейс може да е сложила на колата проследяващо устройство и сега нямаше никакви проблеми да го следи отдалеч. Кавано веднага спря на първата бензиностанция и провери всички явни скришни места във и под колата. После отиде до телефона и помоли „Справки“ да му дадат телефонните номера на всички радиомагазини в района. Първият от тях, този в Монтерей, бе отворен до девет часа вечерта, разбра той. След като помоли да го упътят как да стигне дотам, той пое по магистрала 1 и кара по нея единайсет километра, внимавайки да не превишава ограничението на скоростта. С помощта на един УКВ приемник, купен от радиомагазина, той обиколи тауруса няколко пъти, като сменяше бавно станциите, очаквайки всеки момент да чуе бипкането на предавателя. Би трябвало да бъде настроен на честота, която не се използва в района. Съдейки по силата на сигнала, Грейс щеше да знае дали Кавано е близо или далеч пред нея. Обаче ако тя бе успяла да му лепне нещо по-сложно — нещо, излъчващо свръхзвукови предавания, — Кавано не можеше да се надява да намери също такъв сложен уред в радиомагазина, за да го открие.

След един час, неуспял да открие никакъв предавател, той се качи пак в колата и поднови триковете за избягване на следенето, без да сваля поглед от огледалото, за да види дали някой не предприема същите маневри като неговите. Накрая умората и огорчението си казаха думата. Той се върна в мотела, в който бяха отседнали двамата с Джейми. Грейс можеше да използва химикали, за да принуди Джейми да й каже къде са отседнали, но колкото и да се изкушаваше да потърси друго място да прекара нощта, Кавано не се реши да го направи. Ако Джейми успееше да избяга, тя щеше да телефонира тук или да се върне, за да го търси. Без да пали лампите, той подпря вратата с бюрото и седна на пода в ъгъла до прозореца, сви колене към гърдите си и зачака, стиснал пистолет в ръката, без да смее да заспи, готов да стреля по всичко, което се втурнеше в стаята му.

11.

Мъглата превърна утрото в здрач. Пристигайки в седем сутринта, цял час по-рано, той остави колата на една пресечка от Тор Хаус. Угаси фаровете, чистачките и двигателя, после излезе навън в мъглата. Парното в колата не можа да го стопли кой знае колко. И сега от хладната влага потрепери от студ. Понечи да си закопчее сакото, но тъй като искаше да има възможност да извади пистолета си бързо и безпрепятствено, го остави разкопчано и тръгна нататък. Мъглата се сгъсти, сенките потъмняха. Звукът от стъпките му го накара да тръгне по края на пътя, където нападалите от боровете иглички образуваха дебел килим и заглушаваха всеки звук.

Докато наближаваше улицата, където беше Тор Хаус, той се запита какво ще постигне, като идва един час по-рано. Мъглата му пречеше да предположи на кое място може да му бъде устроена засада. Какво трябва да направя, когато Грейс се покаже? Да я застрелям? Да се опитам да я раня? Да я накарам да ми каже къде е Джейми? Грейс нямаше да се даде толкова лесно и ако това наистина е засада, тя с лекота ще застреля мен, а не аз нея.

Спирайки за миг да прецени сенките на дърветата, храстите и къщите пред него, Кавано разбра, че трябваше да послуша Джейми и да не търси Прескот. Ако беше я послушал, сега тя щеше да си спи спокойно в леглото, а той нямаше да се прокрадва в мъглата, обзет от такъв страх, какъвто не го бе обземал никога в живота му.

Не страх за себе си.

За Джейми.

С труд местеше крака. Ако през последните няколко седмици гневът му бе помагал да забрави страха, то сега желанието да спаси Джейми вършеше това с много по-голям успех. През нощта бе обмислял дали да не направи така, както го бе посъветвала Джейми, и да повика ФБР на помощ, но без да имат време да съставят план и да рискуват набързо сформираната група да се издаде, имаше голяма вероятност Грейс да надуши опасността и да не се яви на срещата, пращайки по дяволите единствения засега шанс на Кавано да спаси Джейми.

Крачейки едва-едва по потъналите в бялата пелена улици и приближавайки се към мястото, където според него се намираше Тор Хаус, студената мъгла го прониза до кости — чувство, което му се струваше невъзможно, като се има предвид огнената топка, изгаряща корема му. Тъй като в Тор Хаус не живееше никой, той се изкушаваше да се скрие някъде в малкия комплекс, най-вероятно в Хоук Тауър, и да се надява след един час мъглата да се вдигне. Тогава щеше да види идващата насам Грейс.

Грейс като нищо може сама да се е скрила някъде из района, каза си той. Може би тя го чака в кулата.

Туп-туп.

От този звук сърцето на Кавано се преобърна и той замръзна по средата на обгърнатото в мъгла кръстовище.

Туп-туп.

Звукът се приближаваше.

Туп-туп.

Видял някакво движение в мъглата пред себе си, Кавано извади пистолета.

Туп-туп.

В края на видимостта му от мъглата изплува силует. Тупкането спря.

В далечината се чуваше шумът на вълните.

— Дошъл си един час по-рано, а? — чу се гласът на Грейс. — Опитваш се да вземеш инициативата. Защо ли не съм изненадана?

Кавано не можа да проговори.

— Приближавам се — каза Грейс. — Ще ти бъда благодарна, ако не почнеш пак да стреляш.

Туп-туп.

Стройният и висок силует изплува изцяло от мъглата. Пак бе облечена във военните си дрехи — панталони каки, пуловер в същия цвят и фотографско яке от онези с многото джобове и халки, прекрасно за криене на оръжие.

Но това, което се наби най-напред в погледа на Кавано, бяха патериците — по една под всяка мишница. И именно гумените им накрайници бяха виновни за тупкането, което бе чул Кавано. Левият й крак бе в гипс.

— Добре че е левият. Иначе нямаше да мога да карам. Искаш ли да се подпишеш на него? С „X“ да отбележиш мястото, където ме уцели, а?

Кавано продължаваше да мълчи.

— Може би после — продължи Грейс. — След като свършим първо работата.

Мъглата се виеше около късата й руса коса, създавайки илюзията, че блика от нея. Високите й скули може би щяха да бъдат привлекателни, ако изразът й не беше толкова студен.

Тя сведе втренчен поглед към беретата в ръката на Кавано.

Той я мушна в кобура.

Някъде из мъглата излая куче.

— Хайде да се поразходим покрай плажа, преди да сме разбудили съседите — предложи Грейс.

Тя изхвърли крака напред, стъпи с единия на земята и премести патериците след тях. Едната докосна земята малко преди другата. Туп-туп.

— Това, че ме рани, мога да го разбера — каза тя, — но да ме караш да гледам тия тъпотии с Трой Донахю е нещо, което няма да ти простя никога.

Туп-туп.

— Не мога да кажа дали ме излъга, че във филма играела и Сандра Дий, затова трябваше да се измъчвам да гледам всичките хитове с Донахю. „Приключение в Рим“? Има толкова много терористични заплахи срещу американци, че Прескот никога не би отишъл в Европа. Със сигурност не би си паднал по тютюневите полета в „Париш“, въпреки всичките тези зажаднели за секс жени, които филмът ни показва. „Уикенд в Палм Спрингс“? Там го има голф игрището, по което си пада Прескот, но тъй като е построил лабораторията си в потънала в богата зеленина долина във Вирджиния, не можах да си го представя да живее в пустинята. Така ми остана „Лятно място“ и този прекрасен плаж, който се оказа, че изобщо не е в Мейн.

Мъглата се разреди достатъчно, за да разкрие, че Кавано и Грейс са стигнали до панорамния път над прибоя. По лицето му изби студена пот.

— Но за да стигна до този извод — продължи Грейс, — трябваше да изгледам всички трилъри на Клинт Ийстууд, които можах да намеря. Колкото и да обичам да гледам как Клинт трепе лошите, двудневната диета само от такива филми ми дойде малко множко. Не съм сигурна дали ще мога да се насиля да ида вече на някой негов филм. И за това също ти си виновен.

— Къде ни откри?

— Насочих вниманието си към интереса на Прескот към голфа. Знаех, че рано или късно вие ще го потърсите там, където всеки любител на голфа мечтае да поиграе. Пебъл Бийч. Вчера ви видях там.

Кавано помълча малко.

Прибоят продължаваше да гърми.

— По дяволите! — каза той най-сетне.

— После зачаках шанса си.

— Как успя да упоиш Дженифър?

— Ако обичаш, спести ми дезинформацията, а? На документите в чантичката й пише, че се казва Джейми. Обадих се да поискам услуга от една моя приятелка. Единствената ми приятелка, би трябвало да добавя. Благодарение на теб Министерството на правосъдието разследва лабораторията на Прескот и всички, свързани с нея. В настоящия момент военните, с които имахме контакт, са готови да кажат, че както Прескот, така и аз, никога не сме съществували на този свят. Приятелката ми даде на Джейми да си смръкне от това нещо. — Грейс му показа малък флакон спрей. — Оня тип зад рецепцията с облекчение приветства решението ни да изведем Джейми навън. Припадъкът не е най-добрата реклама за една фитнес зала. Освен това и патериците ми помогнаха. Никой не би си помислил, че жена с патерици може да играе някаква друга роля освен на жертва.

На Кавано му се струваше, че сърцето му бие по-силно от прибоя.

— Как е Джейми?

— Както би могло да се очаква. Но къде ще бъде, зависи изцяло от теб. Времето стигна ли ти да разбереш колко много ти липсва? Готов ли си да направиш това, което ти се каже?

С туптящи слепоочия Кавано я изчака да обясни.

— Трябва ми Прескот — продължи тя. — Това е единственият начин да убедя военните да не ме смятат за излишна тежест. Ако го намеря или пък представя доказателство, че е мъртъв, те отново ще възстановят доверието си в мен дотолкова, че да ми позволят да изчезна при мои условия, а не при техни.

На Кавано едва не му прилоша.

— Ти ще ми го хванеш — каза Грейс.

— Но ти си ни следяла из целия район. Не ти ли стана ясно, че и аз не знам къде е. По дяволите, знам точно толкова, колкото и ти!

— Но ти имаш два здрави крака, което, благодарение на теб, не може да се каже за мен — отбеляза Грейс. — Намери го до утре сутринта по това време.

— До утре?

— Толкова време имаш. Толкова време имам и аз. Ако положението с Прескот не бъде уредено до утре, моите хора от военните ще се паникьосат до такава степен, ще загубят дотолкова доверието си в мен, че няма да мога никога да го възстановя. Намери го. Ето ти номера на мобилния ми телефон.

Грейс подаде на Кавано едно листче.

— Искаш да ти го докарам?

— Да ми го докараш ли? По дяволите, не! Искам да го убиеш и след това да ми покажеш трупа му.

Кавано не можа да не си помисли, че именно желанието да бъде убит Прескот бе предизвикало цялата тази каша.

— Ето — каза Грейс. — Може би това ще ти помогне.

Тя му подаде флакона със спрея, от който Джейми бе припаднала.

— Има трайност два часа — каза тя. — Препаратът прониква през кожата. Гледай да си сложиш найлонови ръкавици, когато работиш с него. — Докато Кавано го прибираше в джоба си, тя продължи: — Ако до утре сутринта по същото време не се обадиш, следващото нещо, което ще получиш от мен, ще бъде трупът на Джейми.

Двамата се гледаха втренчено, без да помръднат.

Прибоят ревеше в далечината.

Грейс бавно изчезна в мъглата.

Докато тупкането на патериците заглъхваше нататък, мъглата като че ли стана по-студена. Треперейки, Кавано понечи да тръгне след нея, надявайки се тя да го заведе при Джейми. Но да я следи пеша само за да я види как след малко се качва на колата си и изчезва, беше безполезно. Дори да видеше марката на колата и номера й, нямаше как да я проследи. Нещо повече — бе длъжен да приеме, че Грейс кара кола под наем, щеше да я върне и всичко щеше да свърши дотук. Другият начин бе да изтича до тауруса и бързо да се върне със смътната надежда, че тя още няма да е стигнала до колата си. Но в тази мъгла той трябваше да запали фаровете и Грейс щеше да ги види. Ако сметнеше, че е в опасност, тя можеше да убие Джейми и да положи всички усилия сама да изчезне.

Не, каза си той. Трябва да намеря Прескот.

И после, запита се той. Мога ли да разчитам на Грейс да спази обещанието си и да пусне Джейми?

Туп-туп. Тупкането на патериците вече се чуваше едва-едва. Покрай него минаха размазаните от мъглата светли петна на два фара и отминаха нататък.

Той се спусна по обвитата в мъгла улица към мястото, където бе оставил колата. Да убия Прескот ли, помисли си той. Ще го убия, ама друг път! Трябва да го запазя жив. Това е единствената ми надежда да си върна Джейми.

Но преди това трябва да го намеря — и Бог да ми е на помощ!

12.

— Ръдърфорд на телефона — отвърна дълбок баритон.

Вмъкнал се в телефонната кабина на една бензиностанция, Кавано притисна слушалката към ухото си.

— Още ли мразиш китайска храна?

Колебанието на Ръдърфорд трая само миг.

— Егати и бойното поле, дето го заварихме.

— Самоотбрана.

— Ще бъдеш много по-убедителен, ако се мернеш насам и ни обясниш какво е станало. Имаш ли представа колко агенти те търсят и колко закона си нарушил? Сигурно не искаш да ми кажеш откъде се обаждаш, нали?

— С удоволствие, тъй като от проследяването и без това ще ти кажат. Кармел.

— Браво на теб, че си намерил време за отпуск. — Гласът на Ръдърфорд преливаше от сарказъм. — Някой ден и аз ще си взема… — Около него прозвучаха хаотично объркани и възбудени гласове. — …когато се измъкна от тая каша с лабораторията на Прескот. От Министерството на правосъдието смятат, че са разбрали кои военни са поръчали изследванията на Прескот, но след като лабораторията му е разрушена, а той самият е изчезнал, няма как да ги свържат с лабораторията или да докажат, че тя е произвеждала несанкционирани химически оръжия. Същото важи и за доказването на факта дали са изпробвани върху цивилни лица и военни.

— Може би мога да помогна да се намери доказателство — каза Кавано.

— В началото на тази седмица ти имаше шанса да го направиш, но предпочете да го изпуснеш.

— Наложи се да променя емоционалното си решение. — Кавано стисна слушалката така, че пръстите го заболяха.

— И как ще обясниш тази чудотворна промяна?

— Жена ми изчезна. — Опитвайки се да говори твърдо, Кавано му обясни какво се бе случило с Джейми и какво трябва да се направи, за да я отърве. — Искаш ли да работиш с мен да намерим заедно Прескот и да го използваме като примамка?

— Да работя с теб ли? Виж какво, преди това не искаше да включваш нас, защо сега ние трябва да включваме теб?

— Защото в замяна мога да ви кажа накъде да гледате.

— В Кармел? Това и без теб го разбрах.

— Мога да ти кажа далеч повече, но чуй ме хубаво. Ако не свършим тази работа както трябва, тя ще бъде убита.

Единственият отговор, който Кавано получи, бяха възбудените гласове на заден фон. Ръдърфорд явно усилено мислеше.

— И какво значи това „както трябва“? — попита най-сетне той.

— Провери всички голф клубове в района Монтерей-Кармел. Вземи имената на хората, които са се обаждали за резервации за игра през последните три седмици.

— Но те сигурно са хиляди.

— След това се свържи с всички агенции за продажби на недвижими имоти в района. Вземи имената на всички, които са закупили или взели на лизинг имоти тук през последните три седмици. Ако Прескот го е взел на лизинг, може да го е сторил чрез някой друг, а не чрез агенциите наистина, но все пак трябва да започнем отнякъде. После сравни имената им с този от списъка с голф играчите. Търси някакъв общ знаменател.

Ръдърфорд отново млъкна за момент.

— С бая народ трябва да говоря. Това иска време.

— Нямам никакво време! Днес следобед, Джон. Ще ти се обадя следобед.

Едва се въздържа да не тресне слушалката с всичка сила. Подтичвайки към колата, той не можа да не си помисли, че обаждането му до Ръдърфорд бе точно онова, за което го бе молила Джейми още в началото.

13.

— Боб Банистър. — Кавано протегна ръка за поздрав.

— Вик Маккуийн. — Инструкторът вложи доста голяма доза мъжка искреност и сила в ръкостискането.

Кавано му позволи да му мачка пръстите няколко секунди и после си дръпна ръката.

— Пиша за едно ново фитнес списание, наречено „Наше тяло, наше здраве“. Намира се в Лос Анджелис, но благодарение на електронната поща и интернет, няма нужда да ходя чак дотам.

Вик кимна със съчувствие към всеки, който би бил принуден да изостави чистия въздух на Кармел Вали и да се гмурне в смога на Лос Анджелис.

— Моите редактори са доста запалени по една идея, която им предложих — продължи Кавано. — Искам да напиша статия за това колко бързо хората могат да влязат във форма, ако са наистина твърдо решени да го направят.

Вик наклони глава на една страна, заинтересуван. Двамата седяха един срещу друг в офис, по чиито стени и лавици се виждаха различни фитнес трофеи, снимки на Вик с разни други добре сложени личности и невероятно здравословно изглеждащи хора в оскъдни тениски — навярно знаменитости в тази сфера на действие.

— Става дума за най-тежките случаи — говореше Кавано, — за хора, които се задъхват само докато прекосяват стаята, които са толкова дебели, сякаш са готови всеки момент да получат апоплектичен удар. Статия, от която да стане ясно, че няма никакво значение каква развалина е бил даден човек — стига само да има мотивация, диета и напътствия, той може да влезе във форма, може да промени живота си драматично за относително кратък период. Не за шестте месеца или година, които смятате вие за нормално. За хора, изоставили се до такава степен, шест месеца или година са цяла вечност. Не могат да си представят как страдат месец след месец в продължение на цяла година. Те искат бързи резултати. Как беше оня лаф… ъ-ъ… „Лошото на моменталното удовлетворение е, че се бави твърде дълго“.

Вик сви вежди.

— За какъв период от време става въпрос?

— Месец. Искам да знам дали е възможно човек, който е наистина с доста голямо наднормено тегло, подложен на здравословна диета, напътстван как да използва всички уреди тук, да се окуражава, да се наблюдава, да идва тук по няколко часа дневно, да му се вдъхне решимост и изобщо да мине през цялата необходима процедура — и в края на краищата да свали много килограми и да заприлича например на вас.

— На мен? За месец? По дяволите, в никакъв случай!

— Но може ли все пак да настъпи драстична промяна?

— Доста опасно би било.

— Но също така опасно е и да си развалина — вметна Кавано. — Това, което искам да напиша, е статия за положението преди и след това. Искам да покажа, че фитнес клуб като този тук например може да прави чудеса за много кратко време. Мотото на материала ще е нещо от рода „Не е нужно да си търпелив, нужна е само мотивация“.

Вик се замисли.

— Може и да стане, ако се посочат рисковете от бързината.

— Преди да изпратя статията за печат, ще ви я дам да я прочетете, за да сте сигурен, че всичко е както трябва. Може би ще приложим и някоя и друга снимка с вас и с някои от чудодейните случаи, които сте имали.

— Снимки с мен? Ама разбира се.

— А вашите членове в момента? Някой от тях да отговаря на описанието ми?

— Ами има един тук, който започна преди шест месеца, който…

— Имам предвид човек, който наскоро е започнал, за да мога да го снимам по време на различните етапи на процедурата.

— Нямам такъв в момента — съкрушено отвърна Вик. — Означава ли това, че няма да пишете за мен и за клуба в статията?

14.

— По-голямата част от членовете ни са в страхотно състояние. От време на време идват нови за кратки процедури, но не и през последните три седмици.

— Правим чудеса с хората, ако ни дадат шанс, но…

— Не и през последните три седмици.

— Май точно такъв човек имам — отвърна приличния на северен бог инструктор.

Кавано не реагира. Това бе десетият фитнес клуб, в който влизаше. След като бе оставил зад гърба си Кармел, Пасифик Гроув и Монтерей, той в момента бе на шестнайсет километра по на изток, в община Сийсайд на Монтерей Бей, съвсем близо до старата военна база Форт Орд. Полагайки усилия да запази спокойствие, Кавано насочи химикалката към бележника си и се приготви да пише.

— Наистина ли?

— Казва се Джошуа Картър. Не Джош. Джошуа. Изрично наблегна на това. Дойде при нас преди… — Инструкторът се замисли за момент. — …няма три седмици. Спомням си, защото изглеждаше толкова зле, че помислих дали ще се придържа към програмата. Но оттогава идва редовно всеки следобед. Подчертавам — всеки следобед. Стои четири часа. Отначало си помислих, че се убива, че ще падне мъртъв под щангите или на някой друг уред, но той разпределя усилията си правилно, работи по стабилен график и не преиграва и не се напряга прекомерно. След това отива в сауната и сваля още килограми.

Кавано успя някакси да потисне треперенето в ръцете, докато се правеше, че трескаво записва. Сърцето му работеше на високи обороти през цялото време.

— Май точно за моята статия.

— Единствената беда е в това, че сте закъснели със снимките.

— Какво значи закъснял?

— Той е толкова упорит с работата и диетата, че откакто дойде, видът му е доста по-различен. Почти не можах да го позная, когато се върнах след тридневна екскурзия в планината. Аз лично не бих могъл да се справя с такова темпо, с каквото той. Единствените снимки от преди, които има обаче, са вероятно само у него.

— Е, ако няма снимки, няма какво да си губя времето. Какъв му е номерът на телефона и адресът, за да го питам? — Кавано зададе въпроса без въпросителна интонация, което накара инструкторът да се задейства веднага.

— Момент да видя. — Клавиатурата на компютъра затрака. — Виста Линда седемдесет и осем. Това е от ония нови улици, които ги построиха, след като голф игрището от Форт Орд мина към общината. — Инструкторът записа номера на телефона. — Знаете ли, тук нещо ме притеснява. Трябва да съм честен с вас.

— Да? — Заставайки нащрек, Кавано се запита дали инструкторът изведнъж не го е заподозрял, че не е журналист.

— Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че Джошуа може и да не става за статията ви. Той влиза толкова бързо във форма, че това е направо противоестествено. Често си мисля, че се дължи не само на насърчението, диетата и помощта, която му оказваме.

— Какво искате да кажете? — Кавано разбра какъв ще е отговорът, но се направи на озадачен.

— Какво да ви кажа? Не искам да ви създавам проблеми със списанието, ако напишете статията си и те я отпечатат и след това някой открие, че голяма част от драстичната промяна у Джошуа се дължи на…

— Стероиди?

— Всичките тия приказки за щангистите и професионалните футболисти, стероидните скандали по време на олимпийските игри, слуховете, че някои от тенисистките ги вземали… Всичко това петни фитнес бизнеса. Някои хора ме гледат с всичките тия мускули и си викат: „Естествено, ако взема стероиди, всеки може да изглежда така“. Аз обаче се кълна в Бога, че никога през живота си не съм докосвал стероиди. Те са причина и за инфаркти, и за инсулти. Те противоречат на всякакъв принцип за здравословен живот, а именно принципите за здравословен начин на живот ме доведоха в този бизнес.

Биохимик е в края на краищата, помисли си Кавано. Разбира от тия неща. А на глас каза:

— Попитахте ли го за това?

— Въпросът го смая. И се закле, че няма нищо общо с тази химия.

— Обаче? — подсказа му Кавано.

— Една част от мен не може да си представи по какъв друг начин е възможно да постигне такава промяна с организма си.

— Когато се видя с него, ако се съгласи да ми помогне, ще го попитам. Как изглежда?

— Около метър и осемдесет висок. Малко над четиридесет. Все още е пухкав, но не много. Непрекъснато отслабва и става все по-строен. Една от причините да не го позная, като се върнах от екскурзията, беше, че си бе обръснал главата. И си е пуснал брадичка.

Последното изречение му напомни за брадичката на Роберто, а това пък му припомни и за разбитата му глава.

— Както ми го описвате, май е фотогеничен. За статията е супер. — След всичко изживяно му се искаше да види и главата на Прескот разбита, но засега трябваше да потиска гнева си. Най-важното сега бе да отърве Джейми, но за да го направи, да принуди Грейс да я върне, Прескот му трябваше жив. — В колко часа обикновено идва?

— Около един.

Кавано погледна часовника си. Цялата сутрин му бе отишла в търсене. В момента беше 12,35 ч. Времето! Нямаше никакво време.

— Той сигурно работи нощем, щом има толкова много свободни следобеди.

— Да работи нощем ли? — изненада се инструкторът. — Аз пък мисля, че той изобщо не работи.

— Не разбирам.

— Облича се добре. Златен часовник на ръката. „Пиаже“ или нещо от този род. Знам, че е скъп, защото когато дойде в клуба, изрично ни запита дали шкафчетата в съблекалните се заключват добре. Кара чисто ново порше. И то не бокстър, а карера. Живее в готин квартал. Имам чувството, че притежава толкова много пари, че няма нужда да работи.

Златен часовник, а, каза си Кавано. Порше. Тоя не помни ли какво му казаха? Да е по-тих от водата и по-нисък от тревата.

— Пари ли има? Съжалявам да го чуя — каза той гласно.

— Какво искате да кажете?

— Богаташите обикновено държат много на невмешателството в личния им живот и никак не обичат да пишат статии за тях. Страх ги е, че това насочва крадците към тях или кой знае какво. Затова ще ви помоля за една услуга. Когато Джошуа дойде, не му казвайте за нашия разговор. Нека се опитам да подходя към него както аз си знам. В противен случай няма да мога да го накарам, особено пък ако разбере, че вие сте говорили за него. О, да, добре че се сетих. Ако подозре, че вие сте ми казали за вероятността да употребява стероиди, може да се ядоса не на шега и да ви съди.

— Исусе Христе, да съди мен?!

— Може би дори клуба. Богаташите са такива. Но не се безпокойте. Няма да ви намесвам. Просто не говорете с него преди мен.

— Човече, аз никога не съм разговарял с вас, честна дума.

— Порше, а?

— Аха.

— Ако някога спечеля на лотарията, и аз ще си купя. Червено. Това е любимият ми цвят.

— На Джошуа е бяло.

15.

В 12,55 ч. в паркинга, вдясно от постройката от дърво и стъкло на клуба, се вмъкна бяло порше. Затаил дъх, Кавано го гледаше от другата страна на улицата от едно кафе и бързо записа номера му в бележника си. Преструвайки се, че се наслаждава на кафето, той се бе изтегнал на стола във вътрешността на кафенето, далеч от прозорците му. Видя как бялата кола спира на едно от местата. Отвътре излезе висок и като че ли леко пълен човек. Дори оттук си личеше, че черните му обувки, сивите панталони и синият пуловер са маркови и скъпи. Главата на мъжа бе бръсната. Беше с брадичка. Добър тен, слънчеви очила.

Кавано успя да запази спокойствие, докато оставяше кафето си, и трескаво се опитваше да съсредоточи вниманието си върху човека, наричащ себе си Джошуа Картър. Ако това бе Прескот, промяната бе смайваща. От подпухналия и широколик мъж се получаваше нещо съвсем различно, тялото му просто придобиваше нова форма. Макар да имаше още доста килограми за сваляне, това, което вече бе стопил, бе преобразило контурите на бузите и челюстта му. Брадичката и бръснатата му глава също променяха силуета му като цяло, придавайки му по-едър и мъжествен вид. По свой странен начин бе станал почти красив. Под удобното си облекло този мъж бе започнал да набира повече сила и увереност в тялото си.

Като се има предвид колко време е изминало, това просто е невъзможно, каза си Кавано. Няма начин тук да не са намесени стероиди или пък… Изведнъж му хрумна нещо друго. Прескот да не би да е изолирал някакъв хормонален стимулант?

Човекът спря за момент, огледа паркинга и района около него, после иззад предната седалка измъкна спортна чанта. Дали проверяваше околността от предпазливост, или просто гледаше без определена цел? Тъй като носеше слънчеви очила, Кавано не можеше да разбере накъде гледа, докато крачеше бавно към входа на клуба. Но преди да отвори вратата, не остави никакво място за съмнение, като се обърна назад и огледа улицата.

16.

Петдесет. Петдесет и две. Петдесет и четири. Стиснал здраво волана, Кавано караше бавно по Виста Линда, четейки номерата на къщите. Улицата се състоеше от претенциозно проектирани къщи за милиони долари с прекрасен изглед към онова, което наричаха голф игрище „Байонет-Блекхорс“ — име, останало от времето, когато Форт Орд е бил действащ.

Шейсет. Шейсет и две. Шейсет и четири. Въпреки близостта на голф игрището, Кавано не можеше да разбере защо Прескот бе избрал да живее в района на полуостров Монтерей, а не в самия Кармел. Може би го бе страх да живее на място, което би могло по някакъв начин да се свърже с него. Но ако се прави на толкова предпазлив, защо, по дяволите, носи златен часовник и се мотае наоколо с порше?

Седемдесет. Седемдесет и две. Седемдесет и четири. Кавано бе решил да научи каквото успее за къщата, да намери начин да влезе и да използва спрея, който му бе дала Грейс, за да залови Прескот и да го изтъргува срещу Джейми. Без съмнение трябваше да се пребори с алармената система, а това означаваше, че ще е много трудно да влезе, без да бъде забелязан от съседите — но друг избор нямаше.

Седемдесет и шест. Седемдесет и осем беше малко по-нататък — внушителна и импозантна двуетажна къща в стил псевдолатино, с керемиден покрив и…

Кавано забави, вперил поглед в табелата „Продава се“, забита в предния двор.

17.

— Извинете, че ви безпокоя — каза Кавано на възрастния човек с рехава косица, който му отвори, — но видях табелата отвън.

От твърде много стоене на слънцето потъмнялата като пергамент кожа на лицето му бе насечена на ситни бръчици и строгата му физиономия само ги подчертаваше още повече.

— Баща ми е хирург в Чикаго и е решил да се оттегли на спокойствие тук — продължи Кавано. — Луд е на тема голф, затова се поогледах наоколо да видя какво има за продан. Онази къща отсреща изглежда супер, но това е наскоро застроена площ и се питам какво му има на мястото, че се продава толкова скоро.

— Тази отвратителна табела — отвърна мъжът.

— Моля?

— Казах й да пусне къщата за продажба на частния пазар. Само това ни трябва сега — табела като онази там да щръкне по средата на двора и да придава на квартала неугледен вид, та като идват агентите и хора, дето не могат да си позволят да живеят тук, да си мислят кой знае какво. Кой обаче те чува? Щом Сам умря, жена му на минутата обяви къщата за продан.

— Сам?

— Джеймисън. Двамата с него се нанесохме в един и същи ден преди две години. Той умря вчера сутринта на голф игрището и тази проклета табела цъфна в двора същия ден следобед.

18.

Спрял на най-близката бензиностанция, Кавано изтича към телефона. Пъхна фонокартата в цепката и набра номера.

— Ръдърфорд — каза дълбокият баритон.

— Какво става с ония списъци? — попита Кавано бързо, изненадан от това колко се е задъхал.

— Шестима агенти въртят телефоните нонстоп оттук, от Вашингтон. Изпратихме агенти от Сан Франциско и Сан Хосе да се свържат с агента, отговарящ за района Кармел-Монтерей. Но все още не сме се свързали с много от агентите по недвижими имоти, а колкото до игрищата за голф, хората, желаещи да играят там, са повече и от целия китайски народ.

— Трябва да побързаш. Провери следния номер. Калифорнийски е и е закачен на ново „Порше Карера“. Бяло. — Кавано му продиктува номера. — Кой е собственикът?

— Да не би да се намираш в… — Джон му каза мястото и номера на телефона, от който звънеше.

— Системата ти за проследяване е адски добра.

— Ад и добро не вървят заедно — отвърна южнякът баптист моментално. — Стой там, където си. Ще се свържа с калифорнийския отдел МПС и ще ти звънна пак след десет минути.

— Действай по най-бързия начин. Ще чакам.

Веднага след като затвори, Кавано изтича до тауруса, метна се в него и потегли, сигурен, че край телефона скоро щеше да се появи полицейска кола, изпратена от Ръдърфорд. Мина десетина пресечки и спря на друга бензиностанция, чийто телефон бе извън сградата. Времето, до този момент препускало в галоп, изведнъж се заточи в мъчително очакване. Точно когато трябваше, той отново мушна фонокартата в телефона и набра номера. Дланите му, стиснали слушалката, бяха хлъзгави от пот.

— Какво откри?

— Нали ти казах да стоиш там и да не мърдаш?

— Какво откри?

— Поршето е на лизинг.

— Какво?

— Само за месец. На името на някой си Джошуа Картър. Фирмата, която му е дала колата, казва, че адресът му е Виста Линда седемдесет и осем в Сийсайд, Калифорния. Местната полиция ще изпрати една необозначена кола да провери.

Кавано едва можеше да говори.

— Кажи им да не се престарават. Картър не живее там.

— Не живее там ли? Щом си го знаел, защо тогава, за бога, ме караш да…

— Надявах се, че ще ми кажеш друг адрес.

— Това е глупаво. Тук организираме координационен център и ти ми трябваш в него. Този път стой там, където си.

— Готово — отвърна Кавано, затвори и хукна към колата.

19.

Господи, Прескот е такъв параноик, че е създал фалшива самоличност във фалшивата самоличност, мислеше си Кавано, докато наблюдаваше фитнес клуба от кафенето от другата страна на улицата. Кучият му син вероятно е направил така, както го посъветвахме в бункера. Проверил е некролозите из старите вестници. Намерил е името на дете, което, ако е било останало живо, е щяло да бъде на неговата възраст. Знаейки, че повечето родители взимат за детето си номер на социалната осигуровка още при раждането му и че в някои щати, в това число и Калифорния, пишат номера на социалната осигуровка в смъртния акт, той е отишъл в архива на общината, където е умряло хлапето, и е помолил за копие от смъртния акт. С номера на социалната осигуровка, взет от смъртния акт, той си е извадил шофьорска книжка и си е направил банкова сметка.

Преструвайки се на задълбочен в списанието в ръцете си, Кавано седеше на стола в дъното на заведението и чакаше. Инструкторът му бе казал, че Джошуа Картър стои обикновено по четири часа вътре. Сега беше пет часът. Втората си фалшива самоличност Прескот вероятно използваше, за да изпробва какво ще стане наоколо. Ако чудотворната му физическа промяна във фитнес клуба привлечеше нечие внимание, той с лекота щеше да се отърве от самоличността на Джошуа Картър и да се покрие, разчитайки на абсолютно надеждната и незаменима самоличност, която Карен му бе създала.

Не мога да се надявам да го хвана сам в клуба, да го упоя и да го изведа навън, без хората наоколо да ме спрат, мислеше Кавано. Но ако го проследя…

В този момент Прескот излезе от сградата. Спирайки се за миг, той примижа срещу слънцето и на Кавано му се стори, че сега той изглежда малко по-изправен, отколкото като влезе. Раменете му като че ли бяха по-широки, гърдите — по-солидни. Бузите му, зачервени от усилието в клуба, сякаш бяха малко по-отслабнали. Каквато и химия да вземаше, тя даваше забележителни резултати в комбинация с упражненията и строгата диета. Пак бе със слънчеви очила и със същите черни мокасини, сиви панталони и син пуловер, с които бе влязъл. Пак носеше същата синя спортна чанта и голият му череп проблесна на слънцето, когато огледа улицата. После сви наляво към паркинга, спря за миг до поршето, огледа се бързо и седна зад волана.

Още като тръгна от паркинга, Кавано изтича навън към тауруса, който бе паркиран зад кафенето. Петнайсет секунди по-късно той го последва. Продължителността на времето бе критична, защото той бе пробвал и двете посоки на улицата и бе стигнал до заключението, че петнайсет секунди са малко по-малко от времето, необходимо да се стигне до стопа и в двата края на пресечката. Докато излизаше от паркинга, Кавано забеляза бялото порше да стига до пресечката вдясно. Секунда след това Прескот свърна вляво.

Кавано се насочи към пресечката, сви вляво и видя поршето напред в движението на около пресечка от него. Знаеше, че не може да се мери със спортната кола, ако Прескот решеше да се възползва от маневреността й и да започне да криволичи по пресечките, взимайки завоите с лекота дори без да нарушава ограничението на скоростта. Кавано обаче мислеше, че след като Прескот бе оставил фитнес клуба зад гърба си, той щеше да зареже богаташкия си имидж, който си бе изградил, и ще положи всички усилия да се слее с околната среда поне дотолкова, доколкото му позволяваше наличието на такава скъпа кола.

В съответствие с тази логика Прескот караше бавно по Дел Монте Авеню — главната улица, която го отведе в близкото градче Монтерей, където на два пъти сви чинно наляво и влезе в двуетажен гараж недалеч от един офис център.

Изходът от гаража бе съвсем близо до входа, но преди това Кавано трябваше да се убеди дали няма втори изход и дали Прескот не е влязъл вътре само за да излезе от другата му страна и да види дали някой няма да повтори маневрата му. Проблемът се състоеше в това, че докато Кавано проверяваше за други изходи, Прескот можеше спокойно да излезе от изхода, за който Кавано вече знаеше. В този момент обаче Кавано забеляза, че толкова много хора искаха да излязат от гаража в работния ден, че вътре се бе образувала опашка и хората търпеливо чакаха да им дойде редът да си платят и да си ходят. Опашката бе достатъчно дълга и Кавано си каза, че докато обикаля да провери за други изходи, Прескот не би могъл през това време да се измъкне оттук.

Както се бе надявал, друг изход нямаше. Връщайки се там, откъдето Прескот бе влязъл, Кавано вкара колата в гаража и бавно мина през целия потънал в синкав дим първи етаж, но не видя поршето. Качвайки се на горния етаж, той забеляза паркираната в зоната „Малки коли“ спортна кола, спряна близо до врата, водеща към офис центъра. Мястото й принуди Кавано да промени стратегията си. Идеалният случай би бил, ако бе намерил поршето паркирано далеч от всякакви врати и сред по-големи коли, за предпочитане джипове, зад които Кавано би могъл да скрие тауруса и да изчака Прескот, когато той се приближи до колата си.

Сега обаче се налагаше да паркира по-далеч. Обмисли дали да не се скрие в някой тъмен ъгъл до поршето и да скочи върху Прескот, преди онзи да я влязъл в колата. Друга алтернатива бе да изреже парчетата плат, които скриваха петната от кръв по седалките. Ако ги натъпкаше в ауспуха на поршето, двигателят нямаше да може да работи. И когато Прескот излезе да види какво става, щеше да е толкова замислен за проблема, че Кавано щеше да има по-добър шанс да го пипне.

Но дали Прескот ще е замислен, запита се Кавано. Или внезапната повреда в колата ще го изправи на нокти? Ако има пистолет и започне престрелка… Не мога да рискувам да го убия.

После му дойде наум, че най-добрият начин да свърши тази работа е да напръска дръжката на вратата със спрея. Когато Прескот я пипнеше да отвори, щеше да се сгромоляса и Кавано щеше да го вдигне, все едно че е пиян, и да го натика в тауруса.

Кавано си сложи найлоновите ръкавици, които бе успял да купи по-рано днес. Извади флакона от найлоновото джобче, в което го бе сложил, и скри ръце зад гърба си, за да попречи на тръгващите си служители да видят, че е с ръкавици. Трийсет секунди по-късно бе седнал отново зад волана на тауруса. След като пъхна спрея в джобчето му, той предпазливо свали ръкавиците, гледайки да ги пипа само от вътрешната страна.

Бе паркирал колата в по-тъмна зона. Служителите, влизащи в гаража, не го забелязваха. В гаража ехтеше шум от отваряне и затваряне на врати. Колите излизаха от клетките си и се насочваха към долния етаж. Гаражът бавно се изпразваше. Стана шест часът и поршето вече беше единствената кола, паркирана срещу стената до вратата, а малко по-нататък около тауруса бяха останали само две-три коли.

Кавано премести тауруса малко по-надалеч, смесвайки го с останалите коли.

Шест и половина. Още няколко служители си тръгнаха.

Седем.

Когато стана осем и единствените коли в гаража бяха поршето и таурусът, Кавано бе обзет от предчувствие.

20.

— Някой е оставил горе порше — каза Кавано на хлапето с халка в носа, което бе в будката на изхода.

— Аха, страхотно е, нали?

— За такава скъпа кола този гараж достатъчно безопасен ли е?

— Винаги има някой като мен дежурен. Досега никой не се е опитал да я открадне.

— Досега ли?

— Собственикът й плаща на месец. Малко странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Той кара поршето само в следобедите. Взема го някъде около дванайсет и половина и тръгва. Малко след пет се връща.

И излиза през офис центъра, добави Кавано наум. После сяда в кафенето отсреща и гледа дали някой не го следи.

21.

Видял ме е. Трябва да допусна, че копелето ме е видяло. Кавано се отдалечаваше от гаража, който, както вече бе разбрал, бе гранична бразда между Джошуа Картър и онази самоличност, дадена му от Карен. Насочил се обратно по Дел Монте Авеню, той бе абсолютно убеден, че някъде около гаража Прескот си е оставил друга кола. Такава, която не привлича вниманието, която се слива с околните така, както го бе научил Кавано.

Той полагаше всички усилия да не гледа в огледалото за обратно виждане. Не искаше да дава и най-малкия повод, който би накарал Прескот да си помисли, че Кавано смята, че е следен. С нерви, опънати до скъсване, той кривна вляво и се насочи към историческата част на Монтерей. Скоро разбра, че кара по Канъри Роу, където бутиците и кафенетата бяха заменили рибените консервни фабрики от времето на Джон Стайнбек, но това не го развълнува. Вдясно от него слънцето се бе спуснало ниско над океана. И това не го развълнува.

Следвай ме, молеше се той настоятелно. Следвай ме.

Опита се да си представи как работи съзнанието на Прескот в момента. Първата му мисъл щеше да бъде да изчезне от района Кармел-Монтерей по най-бързия начин. Но според него бе се провалила само самоличността на Джошуа Картър. Ако Прескот приемеше, че Кавано действа сам, както и изглеждаше, щеше ли да реши да предпази фалшивата самоличност, дадена му от Карен, като елиминира заплахата, хуквайки да преследва Кавано? Всичко зависеше от това дали Прескот харесва новия си живот, от това дали е готов да се раздели с него или не. Щеше ли да избяга, или щеше да предпази самоличността, заради която вече бе убил петима души?

Кавано караше с равномерна скорост, без да предприема каквито и да било маневри за измъкване. Канъри Роу се оказа улица без изход и той се принуди да свърне вляво, а след това вдясно, но все пак без да променя скоростта и посоката, следвайки извивките на океана вдясно от него. Слънцето бавно залезе, потапяйки околността в кървавочервени отблясъци. Кавано не погледна нито веднъж в огледалото за обратно виждане. Нито веднъж не издаде с нищо съмненията си, че е следен. Подмина няколко панорамни паркинга по пътя и накрая спря на един с няколко коли на него. Отби колата от пътя и я спря далеч от тях, после излезе, прекоси настилката и се насочи към многобройните камъни по брега на океана.

Там той извърши постъпка, която с изненада установи, че може да бъде наречена храбра, макар да не мислеше, че е нещо, с което би могъл да се гордее. Избра две ниски скали близко една до друга, седна на едната и сложи обувките си на другата. Настанил се с гръб към паркинга, той постави ръце на коленете си и зачака.

Залезът бе окъпал океана в златнорозово. Усещаше хладния ветрец, носещ солена прах от вълните, с която бяха покрити скалите наоколо. Но единственото, което привлече вниманието му, бе звукът от отбила от пътя кола и спирането й на паркинга.

Двигателят остана да работи. Отвори се и след това се затвори врата. Въпреки рева на прибоя, Кавано долови стъпките, прекосяващи паркинга. После чу хрускането на камъчетата и мидичките под обувките, наближаващо скалите, върху които бе седнал.

Стъпките спряха зад него.

Страхът у него крещеше да се бие или да бяга. Докато Кавано седеше, без да променя беззащитната си позиция, нервите му се опъваха, пулсираха и трепереха, искайки нови и нови порции кислород и по-голям приток на кръв.

— Как ме намери? — Гласът на Прескот потрепери точно както и първия път, когато се бяха видели.

— „Лятно място“ и „Посвири ми малко“. — Дланите на Кавано се изпотиха.

Известно време единственият шум, нарушаващ тишината, бе прибоят.

— Наблюдателен си.

— А ти бързо се учиш. В някой друг живот сигурно щеше да бъдеш агент-протектор. — Наблягай на суетата и гордостта му, каза си Кавано.

— Винаги ли говориш добри думи на хора, които искаш да убиеш?

— Вече не искам да те убивам — отвърна Кавано, без да отмества поглед от залеза.

— Може би по този начин искаш да ме накараш да не убивам теб?

— Не си дошъл тук за това. В противен случай досега да си дръпнал спусъка.

— Тогава защо съм дошъл?

— За да говориш с мен. — Кавано се стараеше да диша нормално.

Отново единствените звуци бяха прибоят и тихо мъркащият намясто двигател.

— Дръж си ръцете на коленете. И продължавай да гледаш към водата — каза Прескот.

Ветрецът леко се усили и в този момент Кавано долови стъпки по камъчетата. В периферното му зрение отдясно се появи едра фигура, заобикаляйки скалата недалеч от него. Ръката на Прескот бе скрита под сакото и вероятно стискаше пистолет.

— Ти май си сам.

— Имал си много време да наблюдаваш гаража. Знаеш, че съм единственият човек, интересуващ се от поршето ти.

— Какво сложи върху дръжката на вратата?

— Толкова добре ли си ме следил?

— По подпорните греди на гаража наслагах миниатюрни видеокамери с батерии. Толкова са малки, че почти не се виждат. Интернет е пълен с реклами за тях. „Виж какво прави бавачката на детето ти. Виж как младата дъщеря на съседа прави слънчеви бани“. Гледах мониторите в един ван на долния етаж на гаража.

— Е, значи знаеш, че съм сам.

— Какво сложи на дръжката на вратата?

— Химикал, който при допир с кожата предизвиква припадък.

— И защо си сам? Защо не си казал на правителството къде съм?

— Защото правителството ще сключи сделка с теб, за да те накара да свидетелстваш срещу военните, които те бяха наели, за да създадеш хормона.

— Значи си разбрал за това?

— Предполагам, че единствената причина да не ми го прилагаш на мен в момента е ветрецът, който ще го разнесе, преди да ми е причинил каквото и да било.

— Кой ти каза за това?

— Човек, който нарече себе си Клайн. Той водеше ударната група, която искаше да те отвлече.

— Знам кой е Клайн. — Гласът на Прескот стана по-рязък.

— Няма какво да се притесняваш вече за него. Той е мъртъв.

— Заради теб ли?

— Не. Уби го една жена, която наричам Грейс.

— Грейс?

— Метър и седемдесет и пет висока. Сини очи. Къса руса коса. Изглежда така, сякаш прекарва доста време по фитнес залите. Можеше да е хубава, ако не беше толкова противна.

— И нея познавам. Истинското й име е Алиша.

— Много женствено е за нея.

— Ако и ти беше на нейно място, обучен в експериментална програма за специални операции, и ти щеше да изгубиш доста от женствеността си.

Слънцето бе почти напълно залязло. Наоколо сенките започнаха да преминават в здрач. Кавано се сети защо Прескот бе оставил двигателя на колата да работи намясто. Фаровете бяха запалени и насочени в тях. Прескот не искаше акумулаторът му да падне.

— Именно тя ми даде спрея, дето го пръснах по дръжката на вратата ти.

— Радвам се, че го казваш.

— Така ли?

— Съмнявам се дали знанията и уменията ти се простират до лаборатории и формули. Някой все трябваше да ти го е дал. Но това противоречи на твърдението ти, че работиш сам.

— Не работя с Грейс, повярвай.

— Хайде убеди ме.

— Имам… — Кавано с усилие наруши правилото си никога да не разкрива лични подробности. — …жена.

— Ти ми каза, че нямаш семейство.

— Представи си обаче следното — заобяснява Кавано. — Обикновено я държа далеч от бизнеса. Но след онова, което се случи в бункера, тя се оказа единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ. И тя дойде до Кармел с мен. Вчера Грейс я отвлече. Ако не й предам трупа ти… — Думите изведнъж се заклещиха в гърлото му. — …ще умре.

— Доста мощен мотив да ме убиеш.

— Точно обратното. — Внезапен порив на ветреца обля лицето на Кавано с водни пръски от прибоя, но скован от страх, той дори не го усети. — Ако й докарам трупа ти, какво би накарало Грейс да освободи жена ми? Грейс има всички основания да ме мрази. Осакатих я и унищожих цялата й група.

— Осакатил си я?

— Раних я в крака. Затова сега ходи с патерици. Военните вече й нямат никакво доверие.

— Да, всички тези неща определено биха я ядосали — отбеляза Прескот.

— Затова си мисля, че ако й занеса трупа ти, тя ще използва жена ми, за да ми отмъсти за всички беди, които й навлякох.

— Доста вероятно.

— Искам да ми помогнеш — каза Кавано.

Прибоят гърмеше. Двигателят тихо мъркаше. Фаровете блестяха.

— Моля? — сякаш не дочу Прескот.

— Има начин да разреша и двата проблема. — Сякаш огромна преса бе стиснала гърдите на Кавано.

— Да чуем.

— Моята жена означава за мен повече от всичко друго на света.

— Повече от петимата ти мъртви приятели?

— Повече от всичко. Ако нещо се случи с нея, не знам как ще… Помогни ми да я отърва и никога повече няма да чуеш за мен. Няма да правя нищо, за да ти навредя. И на никого няма да позволя.

— Пак ли ще бъдеш мой протектор? — Прескот изсумтя. — И как очакваш да ти помогна?

— Като разрешиш твоя проблем в същото време, когато аз разреша моя. Обаждам се по телефона на Грейс и й казвам, че съм те хванал, но те държа жив, докато освободи жена ми. После уреждам размяната. Ти тръгваш към Грейс, а жена ми тръгва към мен. Това, което Грейс не знае, е, че ти не си ми пленник, а съучастник.

— И защо няма да заподозре това?

— Защото знае през какви перипетии съм минал, за да те хвана. Защото тя смята, че аз и ти сме врагове.

— А не сме ли?

— Не и ако ми помогнеш.

— Какво ще я спре да ме застреля в момента, в който се появя пред нея?

— Първо ще иска да изпита личното удовлетворение да те погледа малко, преди да ти стори нещо. Но все пак, за всеки случай ще бъдеш облечен с бронежилетка. Грейс те е виждала само когато си бил дебел. Така че няма да забележи, че отдолу си с жилетка. Няма да заподозре нищо. Преди да те предам, ще се държа грубо с теб, ще те блъскам. Ще приспя подозренията й още повече, като направя така, че ръцете ти все едно са вързани. Обаче те няма да са и когато се доближиш до нея… Знаеш ли как да използваш този пищов, дето го криеш под сакото?

— Всяка сутрин ходя да се упражнявам в едно закрито стрелбище в Монтерей.

Кавано не си даде труда да му обяснява, че едно е да стреляш по мишени, а съвсем друго да събереш всичките си сили, за да се решиш да стреляш по човек. Както вече бе демонстрирал, Прескот нямаше такива колебания.

— Приближиш ли се достатъчно до нея, измъкваш ръцете си, вадиш пистолета и стреляш.

— Лесно е да се каже. Ами ако разполага с помощници?

— Всъщност да, има такъв. Един от нейните хора. Казва, че до такава степен й нямали доверие, че повече от един помощник не могла да измоли.

— Може да лъже.

— Ще подберем място, където да се доберем преди тях. Така можем да се подсигурим срещу изненади. Каквото и да се случи, аз съм там и ще те предпазя.

— Ти май говориш сериозно, а? — каза Прескот.

— Грейс те мрази толкова, че никога няма да спре да те търси. Никога няма да се почувстваш в безопасност. Винаги ще се заслушваш в стъпките зад себе си. Ако искаш да запазиш новата си самоличност, трябва да я спреш. Помогни ми да отърва жена си, а аз ще ти помогна да се отървеш от Грейс.

— И после? Ако успеем, ако ти си върнеш жената, няма да предприемеш нищо срещу мен, така ли?

— Точно така — кимна Кавано.

— Въпреки всичко, което направих с хората ти? Нещо много рязка промяна май долавям у теб, а? Посочи ми причина, поради която да ти вярвам.

— Посочвам ти най-добрата причина на света — каза Кавано. — Моята дума.

За първи път от началото на разговора Кавано откъсна взор от потъналия в мрак хоризонт. В светлината на блесналите фарове той погледна Прескот право в очите, прикова поглед в едва различимите черти на мъжа — очертанията на челюстта, брадичката, бръснатата глава и широките плещи.

— Давам ти думата си. Помогни ми да си върна жената — и вече никога няма да има причина да се страхуваш от мен.

— Твоята дума? — Прескот зададе въпроса така, сякаш за първи път чуваше за такова нещо.

— И любовта ми към жена ми.

— Откъде да знам дали изобщо имаш съпруга? Или дали всичко това не е някакъв номер?

— Можех да те застрелям на паркинга на фитнес клуба. Но не го направих, защото имаме нужда един от друг.

Тъмните очи на Прескот не помръдваха.

— Обаче ако и това не ти е достатъчно, би ли повярвал на Грейс? — попита го Кавано. — Телефонът в мотела, в който съм отседнал, има комутатор. Когато се обадя на Грейс и ти чуеш гласа й, когато я чуеш да говори за жена ми, тогава ще ми повярваш ли?

22.

Стиснал насочения напред пистолет под сакото, Прескот влезе след Кавано в стаята в мотела, после го накара да заключи вратата и да спусне пердетата. Кавано се движеше бавно, гледаше да не доближава ръце към хълбоците си, макар да бе оставил пистолета и големия нож в тауруса, както му бе наредил Прескот.

След като пердетата паднаха, Прескот метна сакото си на един стол и тогава се разбра, че е последвал съвета на Кавано до такава степен, че си бе купил пистолет също като неговия — „Зиг-Зауер 225“.

— Така се срещнахме и първия път — отбеляза Кавано. — Ти ме посрещна с насочен срещу мен пистолет.

Зениците на Прескот бяха пак толкова големи, колкото бяха тогава, когато се видяха за първи път в склада.

— Спомняш ли си, като говорихме за адреналина — попита Кавано.

Прескот кимна, навлажнявайки устните си с език.

— В бункера.

— Казах ти, че човек, който може да контролира адреналина, който предпочете да се бие, не може да бъде наречен храбър. Но човек като теб, който продължава да действа, въпреки че го е страх; който иска да побегне, но вместо това посреща заплахата лице в лице… Ето това е храбра постъпка.

— Не ме четкай. Искам само да се отърва от враговете си, нищо повече.

Кавано посочи бюрото.

— Искам да отворя онова чекмедже и да ти покажа нещо.

— Бавно.

Служейки си само с връхчетата на пръстите, Кавано издърпа чекмеджето.

— Сутиен. Бикини. Много отдавна престанах да си обличам такива неща.

— Какво? — Лицето на Прескот бавно почервеня.

— В банята ще намериш дамски несесер. Лак за коса. Червило. Крем за лице. Депилатор. Искам у теб да не остане и най-малкото съмнение, че пътувам с жена.

— Добре, убеди ме — каза Прескот неловко. — Въпросът е дали е била отвлечена.

От джобчето на ризата си Кавано извади листчето с номера на Грейс. После се приближи до телефона до леглото, натисна деветка за външна линия, натисна и бутона за комутатора, след което набра мобилния телефон, даден му от Грейс.

Седнали един срещу друг на двете легла, двамата с Прескот, който още държеше пистолета насочен към Кавано, чуха първото позвъняване.

После второто.

Тъкмо когато Кавано започна да се притеснява, че Грейс няма да се обади, чу се стегнат женски глас:

— Ало.

Кавано хвърли поглед към Прескот, сякаш за да го запита: „Познат ли ти е този глас?“.

Устните на Прескот побледняха.

Връзката беше лоша. Добре, помисли си Кавано. Тъкмо няма да забележи кънтежа, който се чува по време на разговор през комутатора.

— Аз съм — каза Кавано.

— Надявам се да се обаждаш с добра новина.

— Пипнах Прескот.

— Мъртъв?

— Искам да чуя гласа на жена си.

— А аз те попитах дали е мъртъв.

— А пък аз казах, че искам да чуя гласа на жена си.

Фоновите смущения нараснаха, после до тях долетяха приглушени и сърдити гласове.

Веднага след това прозвуча острият глас на Грейс:

— Кажи му, че си добре.

Никакъв отговор.

— За бога, кажи му!

— Аз съм… — Скованият от болка глас накара Кавано да затвори очи. — …добре.

— Ето — намеси се Грейс. — Добре е. А сега кажи за Прескот.

— Какво, по дяволите, си й сторила?

— Нищо, което да не мога да направя още по-болезнено.

Кавано изведнъж си представи Джейми с потънало в кръв лице.

— Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-скоро ще я обградиш с любов — подигравателно изрече Грейс. — Прескот. Каза, че имаш добри новини. Мъртъв ли е?

— Не.

— Значи това изобщо не може да се нарече добра новина. Защо не си го убил?

Кавано отправи към Прескот безмълвен поглед, сякаш искаше да каже: „Видя ли? Казах ти истината“.

— Защото искам да съм сигурен, че ще ми върнеш жената — каза Кавано.

— Мислиш, че няма да спазя уговорката ли?

— Не и ако ти пратя труп. Какво може да те накара да ми я върнеш? А сега имам с какво да търгувам. Когато видя жена си, тогава и ти ще видиш Прескот. Когато пуснеш жена ми, аз ще пусна Прескот. След това можеш да правиш каквото си искаш с него.

— По дяволите, уговорката ни не беше такава!

— Е, сега вече е такава.

Мълчание. Чуваше се само пукотът на фоновия шум.

— Никак не обичам да ме притискат — каза заплашително Грейс.

— Трябва да се радваш. Каза ми, че се налага да си върнеш доверието на твоите хора от военните до утре сутринта. Е, сега го правиш преди крайния срок. Просто ми дай жена ми, а аз ти давам Прескот. С това проблемите и на двама ни ще свършат.

Грейс замълча и след малко се чу уморената й въздишка.

— Къде искаш да направим размяната?

За трети път Кавано вдигна поглед към Прескот. По пътя към мотела те бяха обмислили как да стане размяната, ако Кавано казва истината и ако Прескот се съгласи да участва. Прескот, който бе имал време да пообиколи района около Кармел, бе направил предложението.

Кавано отвърна:

— На двайсет и четири километра на юг от Кармел по магистрала едно има път, който поема към планината. На табелата пише „Исторически обект“.

— Точно това ми трябва. Културно мероприятие. Какъв е този исторически обект?

— Каменен параклис, построен от един отшелник през 1906 година. Бил банкер, чието семейство загинало през голямото земетресение в Сан Франциско. Почти всичко е порутено от доста отдавна. Рядко някой се качва дотам.

— И откъде си научил за това място?

— И преди съм идвал в Кармел — излъга Кавано. — Като се връщах веднъж от Лос Анджелис, видях отклонението и реших да го разгледам.

— И от мен се очаква да се чувствам в безопасност там, така ли?

— Хей, ти си тази, която получава помощта. А аз искам само да се отърва от този кучи син и да си върна жената. Какво ще правиш с Прескот там, където никой няма да те безпокои, изобщо не ми влиза в работата. Помислих си, че отдалечеността ще ти хареса.

Отново тежка въздишка. Подозренията на Грейс срещу доверието на началниците й. Добра битка!

— Кога?

— След час.

— Не мога да стигна дотам за един час. Нека са два. — Грейс прекъсна връзката.

23.

Кавано натисна бутона на комутатора и сложи слушалката на мястото й. Мускулите на лицето му бяха изтръпнали. Той погледна към Прескот и към оръжието, насочено в корема му.

— Е?

Изпускайки въздух на пресекулки, Прескот като че ли събираше цялата си воля, мобилизирайки целия си организъм, като в същото време сякаш си оставаше здраво стъпил на мястото си. Той хвърли поглед на часовника до леглото — 10:20.

— Лъже, че й трябват два часа, за да стигне дотам.

— Прав си.

— Тя ще отиде там по възможно най-бързия начин — продължи Прескот. — Да заложи капан и да се убеди, че ти не залагаш такъв.

— Пак си прав. И отново ти го казвам: пропуснал си истинската си професия.

— Нямаме много време — каза Прескот.

— И така. Какво избираш? Цял живот да се озърташ през рамо или да решиш проблема веднъж завинаги още тази вечер?

Прескот впери поглед в него, или по-точно казано — впери поглед през него, сякаш Кавано бе прозрачен, сякаш се опитваше да надникне отвъд мрачния хоризонт, зад който се мержелееше битието на човек, гонен и криещ се цял живот.

Накрая той се изправи. Тъмната му брадичка рязко контрастираше с побледнялото лице. По голия му череп се плъзнаха струйки пот. Имаше вид на човек, който произнася най-тежките две думи в живота си:

— Да вървим.