Единственият оцелял

ГЛАВА 9

Високите пламъци бяха оранжеви като тиквените фенери, които децата носят на Халоуин, и под тяхната светлина дори праведниците изглеждаха като покварени езичници.

На плажа, където беше разрешено да се палят големи огньове, горяха десет клади. Около тях се бяха събрали големи семейства, групи от тийнейджъри и колежани.

Джо мина между тях. Почти всяка нощ идваше на океанския бряг, тъй като ритмичното плискане на вълните успокояваше болката в душата му, но не се приближаваше до кладите.

Тази вечер глъчката беше оглушителна, боси двойки танцуваха под звуците на стари мелодии на Бийч Бойс. Дузина младежи слушаха в захлас някакъв мъж с дълга бяла коса, който с ехтящ глас разказваше история за призраци.

Случилото се през този ден дотолкова бе променило мирогледа му, че му се струваше как гледа през магически очила, спечелени на стрелбището по време на тайнствен панаир, които притежаваха способността не да изопачават света, а да разкрият тайно измерение — загадъчно, отблъскващо и страховито.

Танцуващите по бански костюми, чиито тела имаха бронзов загар от слънцето, кършеха рамене и въртяха бедра, приклякаха и се полюшваха, размахваха ръце като крила или правеха движения, сякаш забиваха нокти във въздуха. На Джо му се струваше, че във всеки от тях се крият по две личности. Всеки беше реален човек, но и марионетка, контролирана от невидим кукловод, който, дърпайки конците, я кара да ликува, да мига със стъклени очи да изкривява устни в пресилена гримаса и да се смее с глухия глас на вентрилоквист с единствената цел да заблуди Джо, че това е един добър свят, достоен за възхищение.

Мина покрай група от десет-дванайсет млади мъже по бански. Те бяха оставили на пясъка неопреновите си костюми, които блестяха като купчини тюленови кожи. Изправените им сърфове хвърляха върху пясъка сенки като стълбовете на Стоунхендж.

Танцуващите, разказвачът и публиката, сърфистите и всички други, покрай които мина Джо, го гледаха подозрително. Знаеше, че не си въобразява, че не е прекалено мнителен, че наистина го наблюдават.

Нямаше да се изненада, ако всички те работеха за „Текнолоджик“ или за тези, които ги спонсорират.

От друга страна, макар че го обхващаше все по-силна параноя, все още беше с достатъчно здрав разсъдък, за да разбере, че в съзнанието му са се запечатали ужасяващите картини, на които беше станал свидетел в къщата на Делмънови и че ужасът е изписан на лицето му. Кошмарните спомени придаваха на очите му стоманен блясък и го караха да се гърчи от ярост и ужас. Когато минаваше покрай хората, те виждаха един измъчен човек, а всички те бяха градски жители, които разбираха колко е опасен изтерзаният човек.

Около един огън се бяха събрали двайсетина смълчани млади мъже и жени с бръснати глави. Всеки от тях носеше сапфиреносиня роба и бели маратонки и всеки имаше златна халка на лявото си ухо. Мъжете бяха голобради. Жените бяха без грим. Бяха изключително привлекателни и одеждите им бяха толкова стилни, че навярно бяха членове на сектата Децата на Бевърли Хилс.

Постоя между тях няколко минути, като ги наблюдаваше как мълчаливо съзерцават огъня. Когато го забелязаха, не се изплашиха от него. Очите им бяха като спокойни езера, в които той съзря примирение и доброта, досущ като отразена от водата лунна светлина, но може би само така му се струваше, защото именно това искаше да види.

Носеше хартиен плик от „Макдоналдс“, в който бе пъхнал опаковки от два чийзбургера, празна кутия от безалкохолно и книжните салфетки, послужили му да избърше кръвта от ръката си. Хвърли в огъня плика, съдържащ уличаващите го доказателства, и продължи да наблюдава сектантите.

Когато се отдалечи, за миг се запита, каква ли е целта на живота според тях. Представяше си, че в налудничавата спирала на съвременния живот тези облечени в сини роби млади хора бяха открили някаква истина и достигнали състояние, което даваше смисъл на тяхното съществуване. Не ги разпита за житейската им философия, защото се страхуваше, че техният отговор няма да е нещо друго освен още един вариант на същия тъжен копнеж и самозаблуждение, на който се крепи светът.

Отдалечи се на стотина метра от кладите, където властваше нощта, приклекна на брега и изми ръцете си със солена вода. Взе мокър пясък и изтърка с него всякакви следи от кръв от пръстите си и под ноктите си.

След като изплаква за последен път ръцете си и без да си свали чорапите и маратонките или да навие нагоре джинсите си, влезе във водата. Спря едва след като мина линията на прибоя.

Върху вълничките проблесваше фосфоресцираща пяна, беше ясна нощ и мракът беше пронизан от лунната светлина.

Очакването му океанът да заглуши болката му не се оправда, но все пак той намери някакво успокоение в надигащите се вълни и в тихия, монотонен тътен на гигантската водна машина. Вечен ритъм, безсмислени движения, покоят на безразличието.

Опита се да не мисли за случилото се в къщата на Делмънови. Тези събития бяха непонятни. Да мисли за тях нямаше да му помогне да ги разбере.

Ужаси се, че не изпитва мъка за Лайза и Делмънови.

На сбирките на „Състрадателни приятели“ беше научил, че след като загубят децата си, родителите често се оплакват от обезпокоителна неспособност да изпитват съчувствие към страданията на други хора. Когато човек гледа новини по телевизията за катастрофи на магистрали, пожари в жилищни блокове и ужасни убийства, остава скован и безразличен. Музиката, която някога е карала сърцето да потрепва, изкуството, което някога е докосвало душата, сега не оказваха никакво въздействие. Някои хора преодоляват тази загуба на чувствителност след година-две, други след пет-десет, но някои — никога.

Делмънови му бяха много симпатични, но всъщност бяха непознати, които беше видял за пръв и последен път.

Лайза му беше приятелка. Сега тя беше мъртва. И какво от това? Всеки умира рано или късно. Децата ви. Жената, която е била любовта на вашия живот. Всички.

Пълната му апатия го уплаши. Почувства се ужасно. Но не можеше да се насили да чувства болката на другите. Само мъката за скъпите покойници разяждаше душата му.

Запита се в какво ли чудовище ще се превърне, ако дори смъртта на Мишел, Криси и Нина престане да го вълнува. За пръв път разбра, че абсолютното равнодушие може да донесе не вътрешен мир, а ожесточение и омраза.

Сервизът и денонощният супермаркет се намираха на три пресечки от неговия мотел. Навън близо до тоалетните имаше два обществени телефона.

Няколко нощни пеперуди, бели като снежинки, кръжаха под конусообразните лампи, монтирани под стрехите на сградите. Увеличените до огромни размери изкривени сенки на крилата им трептяха по бялата гипсова стена.

Джо не беше анулирал служебната си телефонна карта. Възнамеряваше да проведе няколко разговора от обществен апарат, за да не разберат преследвачите му къде се намира, в случай че телефонът в мотелската му стая се подслушва.

Налагаше се да говори с Барбара Кристмън, която отговаряше за разследването на катастрофата на полет 353. Сега на Западния бряг беше единайсет часът, а във Вашингтон беше два часът сутринта. Разбира се, в неделя тя нямаше да е в офиса си и макар че навярно в Националния съвет за безопасен транспорт имаше дежурен служител, в никакъв случай нямаше да му дадат домашния номер на следователката.

Въпреки това той намери номера в указателя и позвъни. Новата автоматичната телефонна система на съвета му даде вътрешните номера, и съобщи, че може да остави съобщение за всеки член на съвета, старшия следовател, отговарящ за катастрофите, или за някой по-низш служител. Системата беше такава, че ако въведеше първата буква от собственото име и първите четири букви на фамилията на човека, за когото искаше да остави съобщение, щяха да го свържат. Когато въведе Б-К-Р-И-С, механичен глас го информира, че такъв вътрешен номер не съществува. Опита отново, но със същия резултат.

Или Барбара Кристмън вече не работеше там, или системата за гласови съобщения не беше изправна.

Всяка катастрофа се разследваше от старшия следовател, който работи в центъра на НСБТ във Вашингтон, останалите членове на даден екип можеха да бъдат подбирани от специалисти в съответните области от центровете в цялата страна: Апкоридж, Атланта, Чикаго, Денвър, Форт Уърт, Лос Анджелис, Маями, Канзас Сити, Ню Йорк Сити и Сиатъл. От компютъра на „Поуст“ Джо беше взел списък с повечето, ако не и всичките членове на екипа, но не знаеше кой от тях къде се намира.

Тъй като мястото на катастрофата беше на малко повече от сто и шейсет километра южно от Денвър, Джо допусна, че поне няколко човека от екипа са били привлечени от там. Като използва списъка с единайсетте имена, той се свърза с телефонни справки в Денвър.

Откри номерата на трима души. Останалите осем или не бяха включени в списъка, или не живееха, в района на Денвър.

Непрестанното увеличаване и смаляване на сенките на пеперудите по циментовата стена на бензиностанцията върнаха Джо към нещо, случило се в миналото, споменът, за което му убягваше. За миг се вторачи във връхлитащите сенки, които бяха безформени като фигури, образувани от разтопен восък, но не можа да разбере за какво му напомняха.

Макар че минаваше полунощ, той се обади и на тримата, чиито телефонни номера беше намерил. Първият бе натоварен с разследване на метеорологичните фактори, отнасящи се до катастрофата. На неговия номер отговори телефонен секретар, но Джо не остави съобщение. Вторият беше ръководител на екипа, който отговаряше за търсенето на металургически доказателства. Тъй като вероятно беше събуден от телефона, той беше кисел и неотзивчив. Третият човек осигури връзката с Барбара Кристмън, от която Джо имаше нужда.

Той се казваше Марио Оливери. Ръководеше отдела, занимаващ се с търсенето на грешките, които вероятно са били допуснати от екипажа на самолета или авиодиспечерите.

Въпреки късния час Оливери беше много любезен обясни, че е нощна птица и никога не си ляга преди един часа, сетне добави:

— Господин Карпентър, разберете, че не разговарям с журналисти за дейността на съвета. Освен това резултатите от разследването са обществено достояние.

— Не за това се обаждам, господин Оливери. Не мога да вляза във връзка с един от вашите no-висши следователи, с когото имам нужда да говоря спешно и се надявам, че можете да ми помогнете да се свържа с него. Нещо не е наред с гласовата й поща в офисите във Вашингтон.

— Нейната гласова поща? При нас няма в момента висши следователи жени. И шестимата са мъже.

— Барбара Кристмън.

— Тя напусна преди няколко месеца.

— Имате ли телефонния й номер?

Оливери се поколеба и каза:

— Боя се, че не.

— Знаете ли дали живее във Вашингтон или в някое от предградията му? Ако знам адреса й, може би ще открия нейния телефон.

— Чух, че се върнала в родния си град в Колорадо — промърмори Оливери. — Започна работа в отдела ни в Денвър преди много години, беше прехвърлена във Вашингтон и стигна до поста старши-следовател.

— Значи сега тя е в Денвър?

Събеседникът му отново замълча, сякаш самата тема на разговора им — Барбара Кристмън — го тревожеше. Накрая измънка:

— Мисля, че в момента живее в Колорадо Спрингс. Градчето се намираше на шейсетина километра от мястото, на което обреченият боинг 747 беше катастрофирал.

— Известно ли ви е дали ще я намеря там? — попита Джо.

— Не знам.

— Ако е омъжена, номерът може би се води на името на съпруга й.

— Разведена е от много години. Господин Карпентър… чудех се дали…

Джо го изчака да продължи, но тъй като мълчанието се проточи, попита:

— Ало? Чуваме ли се?

— Това свързано ли е с катастрофата на полет 353?

— Да.

Оливери отново замълча.

Джо започна да се изнервя и припряно каза:

— Има ли нещо странно, свързано с трагедията?

— Резултатите от разследването са достъпни за обществото, както вече казах.

— Не за това ви попитах.

Възцари се толкова дълбока тишина, че Джо почти повярва, че е осъществил връзка не с Денвър, а с обратната страна на луната.

— Господин Оливери?

— Наистина, нямам какво да ви кажа, господин Карпентър. Но ако се сетя за нещо по-късно… имате ли телефонен номер, на който да ви се обадя.

Тъй като Джо не желаеше да обяснява надълго и нашироко в какво положение се намира, отвърна:

— Възможно е да се изложите на опасност, ако ми се обадите.

— Не разбирам… обяснете, моля ви.

Джо се престори, че не го е чул, и продължи:

— Ако знаете нещо, ще ви дам време да помислите. Ще ви се обадя пак след ден-два. — Сетне затвори телефона и отново загледа пеперудите, които се удряха в лампите. Какво ли му напомняше това? Споменът упорито му убягваше.

ГЛАВА 10

Като пристигна в Колорадо Спрингс, Джо намери в телефонния указател адреса на Барбара Кристмън. Оказа се, че тя живее в малка къща във викториански стил, пищно украсена с изящно изработени дървени орнаменти.

Барбара отвори вратата на позвъняването му и заговори, преди той да успее да се представи:

— Появихте се по-рано, отколкото очаквах.

— Вие ли сте Барбара Кристмън?

— Предпочитам да не говорим тук — сряза го жената.

— Но вие не знаете кой съм…

— Знам. Ще поговорим, но не тук.

— Онзи Форд ваш ли е?

— Да.

— Паркирайте на съседната улица… дори още по-далеч. Изчакайте там, ще дойда да ви взема.

Сетне тресна вратата.

Джо се поколеба, искаше му се отново да позвъни, после си каза, че тя няма да избяга.

Паркира форда до детската площадка на две пресечки от къщата на Кристмън. През тази неделна утрин тук беше безлюдно, иначе той щеше да спре на друго място, за да не чува звънливия детски смях, който щеше да му причини толкова мъка.

Слезе от колата и се огледа — от жената нямаше и следа. Притесняваше се да не закъснее за срещата си с Деми… и с Роуз.

Усети полъха на топъл ветрец, който сякаш претърсваше клоните на боровете за скрити в тях птици, и шумолеше в листата на брезите, чиито стволове бяха искрящо бели като стрихарите на момчета от църковен хор.

На запад се спускаше гъста мъгла, оловносивото небе беше покрито с буреносни облаци и предизвикваше усещането за предстоящи ужасяващи събития. Внезапно Джо се почувства странно уязвим, сякаш беше попаднал в мерника на опитен снайперист.

По улицата се зададе кола, в която имаше трима души. Джо побърза да се премести на другата седалка, защото се страхуваше да не би да открият огън по него, ала автомобилът отмина, без непознатите дори да погледнат към него.

След няколко секунди се появи изумруденозелен форд „Експлорър“ и спря наблизо. Барбара Кристмън слезе и се приближи до Джо. Той усети миризмата на белина и сапун и предположи, че е перяла, когато е позвънил на вратата й.

Тръгнаха бавно по уличката и Джо промърмори:

— Госпожо Кристмън, питам се дали сте виждали моя снимка…

— Не съм — отвърна тя. — Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Барбара.

— Добре, с удоволствие. И така, Барбара, когато преди малко отвори вратата, как позна кой съм?

— Непознат от години не се е появявал на вратата ми. Освен това вчера, като ми се обади втори път и не вдигнах телефона, ти го остави да звъни над трийсет пъти.

— Четирийсет.

— Дори и най-настоятелният човек би се предал след двайсетия път. Когато телефонът продължи да звъни, разбрах, че не само си настоятелен, а разтревожен, и си казах, че скоро ще се появиш.

Джо я огледа изпод око. Беше петдесетинагодишна, носеше избелели джинси и синьо-зеленикава риза. Гъстата й побеляла коса изглеждаше така, сякаш е била подстригана от мъжки бръснар. Руменото й лице беше открито като безкрайните царевични ниви в Канзас, изглеждаше честна и откровена.

— От кого се страхуваш, Барбара? — прекъсна мълчанието той.

— Не съм сигурна.

— Знай, че не се отказвам лесно и че рано или късно ще се добера до отговора.

— Казвам самата истина, Джо. Никога не съм знаела кои са хората, от които се страхувам, но в едно съм сигурна — че те дърпат конците, а ние сме като марионетки в ръцете им.

— Намекваш, че именно тези хора които и да са те, контролират разследването, извършвано от Съвета за безопасност на пътническия транспорт, така ли?

— Членовете на борда са честни… поне така предполагам. Но онези… те са способни да направят така, че някои данни да изчезнат.

— Какви данни?

Барбара натисна спирачки, тъй като светофарът беше превключил на червено, и вместо да отговори, зададе въпрос:

— Какво възбуди подозренията ти? Какво от цялата история ти се стори неправдоподобно?

— Отначало не хранех никакви съмнения, но всичко се промени, след като се запознах с единствената оцеляла от катастрофата.

Тя втренчено го изгледа, сякаш й говореше на чужд и неразбираем език.

— Роуз Тъкър — поясни Джо и се втренчи в нея, за да види каква ще бъде реакцията й. Стори му се, че изненадата й е искрена.

— Коя е тази Роуз Тъкър?

— Била е на борда на полет 353. Вчера отидох на гроба на близките ми и там се запознах с нея.

— Не може да бъде! Никой не би могъл да оцелее.

— Тя е била сред пътниците.

Барбара безмълвно се втренчи в него. Джо продължи:

— Някакви опасни типове я преследват, а сега са по петите ми. Може би са същите, които са унищожили доказателствата за причината на катастрофата.

Зад тях изсвири клаксон. Не бяха забелязали кога светофарът е превключил на зелено. Барбара превключи на скорост и потегли, като увеличи климатика, защото навън беше захладняло.

— Никой не би могъл да оцелее след такова падане — промърмори. — Носът на самолета се е забил в земята и…

— Носът ли? Мислех, че боингът се е превъртял и се е разбил на парчета.

— Не си ли чел репортажите във вестниците?

Той поклати глава:

— Нямах сили. Само си представях какво се е случило.

— Не е било обикновено падане — обясни тя. — Машината е полетяла като камък към земята. Нещо подобно на катастрофата в Хоупуел през септември 1994 година. Боинг на авиокомпанията „Ю Ес Еър“ се разби в околностите на Хоупуел и беше буквално… заличен. Да бъдеш на борда на полет 353 е било все едно да се озовеш в центъра на ядрена експлозия… извинявай, ако те наранявам, Джо.

— Имало е останки, които са могли да бъдат идентифицирани.

— Грешиш — последствията от такава катастрофа са по-ужасяващи, отколкото можеш да си представиш… много по-ужасяващи, отколкото би искал да знаеш, повярвай ми.

Той си спомни малките сандъчета, в които бяха изпратени тленните останки на близките му, и сърцето му сякаш се превърна в студено камъче. Успя да овладее надигащата се мъка и едва чуто промълви:

— Предполагам, че патолозите не са успели да открият останките от няколко пътника. На хора, които в един миг са престанали да съществуват… били са… заличени, както ти се изрази.

— С повечето пътници на борда на този самолет се е случило точно това — промърмори тя. Зави по магистрала № 115 и се насочи на юг под небето, натежало като парче олово.

— Може би тази Роуз Тъкър не е била разкъсана като другите. Може би не са я открили, защото сама е напуснала мястото на катастрофата.

— Напуснала ли?

— Жената, с която се запознах, не беше нито обезобразена, нито осакатена. Изглеждаше така, сякаш се е отървала дори без драскотина.

— Лъже те, Джо! Абсурдна лъжа! Не е пътувала с този самолет. Предполагам, че е замесена в някаква мръсна игра.

— Аз й вярвам.

— Защо?

— Заради онова, което видях.

— Какво си видял?

— Мисля, че не бива да ти казвам…, защото има опасност да затънеш в същото блато като мен. Дори е идването си тук мога да ти причиня куп неприятности.

Тя дълго мълча, сетне каза:

— Сигурно си видял нещо наистина необикновено, за да те накара да вярваш, че наистина има оцелял от катастрофата.

— По-невероятно е, отколкото си представяш.

— Все още не вярвам.

— Добре. Така е по-безопасно.

Бяха излезли от Колорадо Спрингс и колата се движеше по безлюдно шосе, само в далечината се виждаха фермерски къщи. Хълмовете на запад бяха обгърнати от сивкавата мъгла.

— Не караш безцелно, нали? — попита Джо.

— За да разбереш какво се опитвам да ти внуша, трябва да видиш нещо. — За миг Барбара вдигна очи от пътното платно и погледна спътника си: — Мислиш ли, че ще можеш да го понесеш?

— Да не би да отиваме към…

— Да, отиваме на мястото, където е катастрофирал самолетът. Но ако се колебаеш, веднага ще завия обратно.

Той затвори очи и се постара да прогони връхлитащата го тревога. Стори му се, че чува воя на самолетните двигатели и писъците на обречените пътници. Едва сега осъзна, че се намират близо до мястото на фаталния удар. Барбара Кристмън караше към поляната, на която боингът се беше разбил на парчета като стъклена бутилка.

— Помисли си, още не е късно — промълви тя. Сърцето му се бе свило така, сякаш се беше превърнало в черна дупка в гърдите му.

Колата намали скорост, скоро щяха да напуснат магистралата.

Джо отвори очи и въпреки надвисналите облаци му се стори, че дневната светлина е прекалено ярка. Насили се да прогони въображаемите звуци и промълви:

— Не спирай… Всичко ще бъде наред. Вече няма какво да губя.

Отбиха от магистралата и продължиха по павирано шосе, от двете страни, на което се издигаха високи тополи, чиито клони бяха устремени към небето като зелени пламъци. След малко тополите отстъпиха място на лиственица и брези, които пък бяха заменени от бели борове. Внезапно шосето свърши и автомобилът заподскача по черен път, обрасъл с коренища, над който вечнозелените клони се свеждаха като балдахин. След няколко минути Барбара спря, изключи двигателя и каза:

— Слизаме. Ще вървим пеша. До мястото остава не повече от половин километър.

Въпреки че гората не беше толкова гъста и първобитна като огромните масиви от борове, смърчове и ели, растящи, по склоновете на обвитите в гъста мъгла планини, мержелеещи се на запад, цивилизацията беше толкова далеч от тук, че гробната тишина напомняше на тишината в огромна катедрала. Нарушаваха я само пукането на съчките и мекото хрущене на борови иглички, придружаващи всяка стъпка. Тази молитвена тишина потискаше Джо също като въображаемия рев на самолетни двигатели, който чуваше в миговете на поредния пристъп на страх. Спокойствието беше изпълнено с някаква тайнственост и тревожно очакване.

Той последва Барбара под свода на вечнозелените дървета. Въпреки че наближаваше пладне, тук цареше полумрак. Миришеше на бор, на отровни гъби и на естествен тор.

С всяка стъпка студът проникваше като разтопен лед чак до мозъка на костите му и въпреки че денят бе топъл, той трепереше като лист.

Най-сетне дърветата се разредиха и в далечината се ширна поляна. Въпреки че гората предизвикваше у него чувство за клаустрофобия, сега той се страхуваше да излезе на откритото пространство заради ужаса от онова, което ще види там.

Треперейки, последва Барбара и тревожно се огледа. Останките от самолета ги нямаше, но поляната сякаш бе обитавана от призраци.

След топенето на снеговете и обилните пролетни дъждове пространството беше обрасло с трева и полски цветя, ала те не можеха да скрият ужасната рана в земята огромен кратер с назъбени краища в склона на хълма в северозападната част на поляната.

— Там се е забил самолетът — прошепна Барбара Кристмън.

Тръгнаха редом към зеещата яма, но Джо бързо изостана, сетне спря. Имаше чувството, че и душата му е наранена като земята на това място.

Барбара се върна и безмълвно го хвана за ръката. Той се облегна на нея и двамата продължиха напред.

Като наближиха мястото на удара, Джо забеляза почернелите от огъня дървета и си спомни, че ги беше видял на снимката на катастрофата, която бяха публикували в „Поуст“. Обгорелите борове и трепетлики се очертаваха на фона на притъмнялото небе, а клоните им се протягаха като ръце на мъртъвци.

Спряха на ръба на кратера и се загледаха надолу — ямата беше дълбока петнайсетина метра. По стените й беше избуяла трева, но дъното беше покрито с тънък слой кал и изсъхнали листа, през който стърчаха сивкави скали.

Барбара промълви:

— Самолетът се е забил с такава сила, че е проникнал през почвата, натрупвана в продължение на хиляди години, и е разрушил каменния слой под нея.

Джо осъзна, че гледката го е поразила повече, отколкото е очаквал. Вдигна очи към мрачното небе и се насили да диша дълбоко, за да се овладее.

Съзря как един орел се появи от гъстите вълма мъгла, обгръщащи планините, и се насочи на изток по толкова права линия, сякаш следваше паралел на географска карта. На фона на сиво-бялото небе изглеждаше черен като гарвана от прочутата поема на По, но скоро навлезе сред облаците и се стопи сред тях като избледняващ дух. Джо тежко въздъхна и продължи нататък.

— Самолетът — подхвана Барбара — се е движил по курса и без никакви проблеми, когато е прелетял покрай навигационната кула в Гудланд, която се намира на около триста километра на изток от Колорадо Спрингс. Когато се е забил в този склон, вече се е бил отклонил с четирийсет и пет километра от курса.

Докато бавно вървяха по ръба на кратера, Барбара разказа известните подробности за случилото се с боинга от излитането до катастрофата.

— Самолетът излетял от „Кенеди“ в Ню Йорк само с четири минути закъснение, като по предварителен план е трябвало да следва различен коридор от този, по който се е движел през онази августовска вечер.

Заради прогнозите за гръмотевични бури в южните щати и предупрежденията за възможна поява на торнадо над Средния запад е бил пренасочен по друг маршрут. Боингът прелетял над Пенсилвания, Кливланд, езерото Ери и Южен Мичиган, след което се насочил към Девънпорт. В Небраска минал край контролната кула „Линкълн“, като поддържал курс към следващата кула в Гудланд в североизточния район на Канзас.

Данните от черната кутия показваха, че след преминаване покрай кулата в Гудланд пилотът направил съответни корекции в курса…, но на около сто и осемдесет километра от кулата се случило нещо необяснимо. Самолетът не загубил височина или скорост, но се отклонил със седем градуса от определения маршрут 146. В продължение на две минути не се случило нищо друго, после боингът неочаквано се отклонил с три градуса надясно, като че ли пилотът разбрал, че е излязъл от определения маршрут. След три минути обаче машината се отклонила отново, този път с четири градуса наляво. Самолетът криволичел във въздуха като кола по заледено шосе.

Анализите на специалистите показваха, че пилотът може би е използвал щурвала, за да насочва машината ту вляво, ту вдясно, което е безсмислено. По принцип пилотите от гражданската авиация не използват лоста от съображения за сигурност на пътниците. Резките отклонения създават странично ускорение, което може да повали изправил се пасажер, да разлее напитките и да предизвика паника сред пътниците.

Капитан Делрой Блейн и навигатор Виктор Санторели са ветерани с двайсетгодишен стаж и отлично са знаели, че промените в курса се извършват чрез елероните, улесняващи плавните завои. Капитанът би трябвало да използва щурвала само в случай, че откаже някой от двигателите при излитане или при приземяване, или при силен страничен вятър.

Данните, запазени в черната кутия, показваха, че осем секунди след първото отклонение самолетът отново е променил посоката с три градуса наляво, което след секунда е било последвано от ново отклонение с още седем градуса в същата посока. И двата двигателя били в отлично състояние и не са били причина за промените в курса или за катастрофата. Но остава фактът, че през тези няколко съдбоносни секунди боингът загубил височина и стремително полетял към земята, като се преобръщал във въздуха.

Пилоти с опита на Блейн и Санторели би трябвало да предотвратят превъртането. Редно е било капитанът рязко да завие вдясно и да използва елероните, за да върне боинга в предишното му положение. Възможно е обаче да се е повредила хидравличната система, което е направило самолета неуправляем. Двигателите продължили да работят, но машината се врязала в склона с такава сила, че стоманените витла се счупили, сякаш били от балсово дърво. Избухнал мощен взрив, а оглушителният гръм отекнал в цялата околност.

Барбара и Джо спряха и се загледаха в притъмнялото небе, вслушвайки се в приглушения тътен на гръмотевиците, които напомняха на взрива, разтърсил местността преди една година. Тя продължи разказа си:

— Три часа след катастрофата членовете на екипа за разследване, сред които бях и аз, излетяхме от Вашингтон със самолет на федералното авиационно управление. Междувременно пожарникарите и полицейските служители от Пуебло пристигнали на местопроизшествието и установили, че няма оцелели. Побързали да оградят мястото, за да не бъдат унищожени доказателства, които да подскажат каква е била причината за катастрофата.

Призори пристигнахме в Пуебло, който се намира по-близо до мястото на инцидента от Колорадо Спрингс. Посрещнаха ни служители на федералното управление по авиация, които вече имаха в ръцете си черната кутия и устройството, което е записвало разговорите на пилотите. И двете устройства излъчват сигнали, благодарение на които бързо били намерени въпреки тъмнината. Незабавно ги изпратихме в лабораторията на Националния съвет по безопасност на транспорта във Вашингтон.

Въпреки че бяха смачкани до неузнаваемост и дори пробити, все пак се надявахме данните в тях да са запазени.

Закараха ни до местопроизшествието с автомобили, шофирани от служители на екипа за спешно реагиране. Ограденият периметър стигаше до отбивката от магистрала № 115, встрани бяха паркирани пожарни коли, линейки, превозни средства на федералните агенти, както и микробуси и коли на зяпачи, някои, от които бяха искрено разстроени от случилото се, а други бяха дошли от извратено любопитство.

Подобни инциденти винаги събират много „публика“. Пропуснах да спомена представителите на много телевизионни станции, както и повече от сто и петдесетимата репортери. Щом ни видяха, като лешояди се втурнаха към нас и настояха за изявления, но ние ги отминахме и тръгнахме към мястото на катастрофата…

Барбара замълча и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

Лекият ветрец беше утихнал, пчели не летяха сред полските цветя, обгорелите дървета стърчаха като монаси, които са дали обет за мълчание.

Джо извърна поглед от смълчаните буреносни облаци, сякаш натежали от сподавените гръмотевици, и се втренчи в кратера.

— Добре съм — промълви едва чуто. — Продължавай. Искам да знам истината.

Тя помълча около половин минута, сякаш се питаше колко Джо ще бъде в състояние да понесе, сетне заговори:

— Когато отиваш на мястото на инцидента, първото впечатление е винаги едно и също… винаги! Усеща се ужасна миризма… никога не можеш да забравиш тази смрад на керосин, на разтопена пластмаса, изгорели изолационни материали и овъглена плът, разтопен каучук и биологични отпадъци от резервоарите на тоалетните.

Джо се насили да гледа към кратера. Внушаваше си, че трябва да си тръгне от тук обладан от нова сила, която да му помогне да търси справедливост, без да го е грижа за шансовете на противниците му и за последствията.

— Обикновено — продължи Барбара — при разрушителните катастрофи остават достатъчно големи отломки от самолета. В зависимост от ъгъла на падането понякога дори носът и пилотската кабина остават незасегнати от удара.

— Какво се е случило с боинга?

— Парчетата бяха така изкривени и сплескани, че от пръв поглед беше невъзможно да си представиш, че са от самолет. Имахме чувството, че липсва голяма част от корпуса. Но отломките бяха разхвърляни по цялата поляна и по хълма. От пръв поглед различих част от двигател и един модул за пътници, състоящ се от три седалки.

— Отдавна работиш в този екип — промълви Джо. — Никога ли не си се сблъсквала с толкова ужасяваща гледка?

— Не, никога. Само две могат да се сравнят с този кошмар — едната е катастрофата в Пенсилвания през 1994 година, за която вече споменах. Не бях главен следовател по този случай, но присъствах на местопроизшествието.

— А труповете? Как изглеждаха?

— Джо…

— Твърдиш, че е невъзможно да има оцелели пътници. Защо си толкова сигурна?

— Няма да ти кажа, защото всъщност не искаш да узнаеш истината.

Той я погледна в очите, а Барбара побърза да извърне поглед и промълви:

— Тези образи присъстват в кошмарите ти и отнасят част от душата ти.

— Кажи ми за труповете — настоя той.

Барбара отметна побелялата си коса и поклати глава, сетне отново пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Джо дълбоко си пое въздух и повтори въпроса:

— Как изглеждаха труповете? Разбери, че трябва да науча всяка подробност, която може да ми помогне. Но дори и да не ми бъде полезна, поне ще поддържа гнева ми.

— Нямаше цели…

— Какво?

— Всички бяха разкъсани до неузнаваемост.

— Колко души патолозите са успели да идентифицират… да намерят поне няколко зъба… или нещо друго, което да подскаже самоличността на даден човек?

— Разпознати са били труповете на стотина души — отвърна Барбара. Гласът й беше глух, лишен от всякакви емоции.

— Навярно телата са били разкъсани и обезобразени — прошепна той, въпреки че всяка дума бе наказание за него.

— Много по-лошо. В мига на удара се е освободило невероятно количество енергия, поради което бе невъзможно да се установи, че това са били хора. Рискът от инфектиране на кръвта и заразяване от мъртвата тъкан беше толкова висок, че незабавно напуснахме местопроизшествието и при повторното си посещение вече носехме защитни костюми. Разбира се, всяко парче от останките трябваше да бъде огледано от съответните специалисти, ето защо монтирахме четири обеззаразителя, в които останките се обработваха, преди да ги закарат в хангар на летището в Пуебло.

В стремежа си да докаже, че болката, която изпитва, никога няма да притъпи гнева му, Джо продължи да се самонаказва:

— Все едно, че са били прекарани през месомелачка… Това ли искаш да ми кажеш?

— Престани да се измъчваш. Няма да ти помогне, ако знаеш всички ужасяващи подробности.

На поляната цареше такава тишина, сякаш именно тук се бе взривил целият свят и енергията отдавна беше изчезнала в най-отдалечените краища на вселената, оставяйки само беззвучно безвъздушно пространство.

Няколко едри пчели, омаломощени от августовската жега, която не успяваше да прогони студа, проникнал в костите на Джо, бавно прелитаха от цвят на цвят, като че танцуваха ритуален танц. Той дълго ги гледа, напразно опитвайки се да чуе жуженето им, после отново подхвана разпита:

— Значи според теб причината за катастрофата е повреда в хидравличната система, така ли?

— Май наистина не си чел репортажите във вестниците.

— Нямах сили.

— Възможностите за взривно устройство, поставено на борда на боинга, въздушен вихър, причинен от преминаването на друг самолет, както и различни други фактори, бяха елиминирани сравнително бързо. В продължение на осем месеца двайсет и деветима специалисти изследваха останките, без да успеят да установят вероятната причина. Разбира се, в процеса на работата се появиха най-различни предположения, например за възникнала повреда на рамата на двигателя или неизправност в електронната система на вратите. Накрая обаче всички тези възможности бяха изключени и официално не бе оповестена причината за катастрофата.

— Това обичайната практика ли е?

— Не. Но понякога не сме в състояние да обясним причините за дадена катастрофа. Както онази в Хоупуел през 1994 година или случилото се с друг боинг 737, който три години по-рано се разби на път за Колорадо Спрингс и пътниците и екипажът загинаха.

Джо се замисли. Нещо в думите й, че официално не е била оповестена причината за трагедията, му се стори обезпокоително. Внезапно му хрумна нещо и побърза да попита:

— От Марио Оливери разбрах, че си напуснала работа преди близо седем месеца, вярно ли е?

— Марио… — промърмори тя. — Симпатичен и свестен човек… беше шеф на един от екипите при това разследване… Да, вярно е, че напуснах преди девет месеца.

— Това означава, че не си останала до края на разследването, въпреки че си отговаряла за него?

— Вярно е — призна тя. — Когато работата се затлачи и започнаха да изчезват доказателства, а аз започнах да вдигам шум, ме притиснаха да напусна. Опитах се да продължа, но не можах да понеса да участвам в някаква измама. Нямах смелостта да издам какво се случва в действителност, затова напуснах. Не се гордея с тази постъпка, но имам и семейни задължения.

— Семейни задължения ли?

— Да, трябваше да мисля за сина ми Дани. Той е двайсет и три годишен, вече не е дете, но ако го загубя…

Джо предусети какво ще му каже и я прекъсна:

— Заплашваха ли го?

Барбара се взираше в зейналата яма, но сякаш не виждаше последствията от едно реално бедствие, при което са загинали триста и трийсет души, а личната си катастрофа.

— Случи се две седмици след трагедията с боинга — промърмори. — По това време бях в Сан Франциско, за да разследвам живота на Делрой Блейн, капитана на самолета, като се опитвах да открия данни за проблеми от психологическо естество.

— Откри ли нещо?

— Не. Всичко свидетелстваше, че е бил уравновесен човек. По това време бях подела кампания за оповестяване пред обществото какво се е случило с някои доказателства. Но да не ти губя времето с подробности… само ще спомена, че по принцип спя като заклана. Ала първата нощ ненадейно се събудих в два и половина, защото някой запали нощната лампа и опря пистолет до слепоочието ми.

Тъй като години наред Барбара очакваше по всяко време на деня или на нощта да й телефонират и да я повикат на работа, бе свикнала веднага да се разсънва. Пробуди се от щракването на ключа и от светлината, както щеше да се събуди от иззвъняването на телефона, и веднага осъзна, че се случва нещо необичайно.

Искаше й се да изкрещи, но бе толкова потресена, че сякаш стоманени обръчи стягаха гърлото й.

Нападателят беше около четирийсетгодишен, очите му бяха големи и тъжни като на куче, носът му беше зачервен от десетилетия наливане с алкохол, устните му бяха чувствени и не прилепваха плътно, сякаш беше готов да захапе цигара или зърното на женска гръд.

Говореше тихо и съчувствено като собственик на погребално бюро. Размаха пистолета пред очите й, за да й покаже, че има заглушител, и я увери, че ако се опита да вика за помощ, ще пръсне мозъка й.

Барбара се помъчи да го попита кой е и какво иска, но той й нареди да млъкне и приседна на ръба на леглото.

Обясни, че няма нищо против нея и че ще му бъде мъчно, ако се наложи да й тегли куршума. Освен това убийството на следователка, отговаряща за разследването на катастрофата на полет 353, би предизвикало много неудобни въпроси, което нямало да хареса на шефовете му.

Внезапно Барбара осъзна, че в стаята присъства още един човек, който стоеше до вратата на банята. Изглеждаше с десетина години по-млад от съучастника си. Гладкото му розово лице и наивните очи му придаваха вид на момченце от църковен хор, но впечатлението се помрачаваше от злостната усмивка, която се появяваше и изчезваше като раздвоения език на отровна змия.

Съучастникът му отметна завивките и вежливо подкани Барбара да стане. Трябвало да й обяснят това-онова. От нея се искало да внимава и да запомни всичко, защото животът на много хора зависел от това дали ще разбере и повярва на думите им.

Тя покорно се изправи, а по-младият нападател, който непрекъснато се усмихваше, отиде до бюрото, издърпа стола и я накара да седне.

В главата й се блъскаха объркани мисли. Питаше се как са влезли, след като беше заключила с резето вратата към коридора.

Следвайки заповедите на съучастника си, младият нападател извади от джоба си лейкопласт и ножица и прикрепи китките на Барбара към облегалките за ръцете, като няколко пъти нави лентата.

Тя не се съпротивляваше, въпреки че цялото й същество се бунтуваше срещу възможността да се остави в ръцете им. Страхуваше се, че онзи с тъжните очи ще изпълни заплахата си да я застреля в главата, ако окаже съпротива. Спомни си с каква наслада беше произнесъл думите „ще ти пръсна мозъка“.

Обзе я паника, когато младокът залепи и устата й с лейкопласт, като уви около главата й остатъка от лентата, но след миг се поуспокои. Слава Богу, че не бяха запушили и носа й, за да се задуши. Ако бяха дошли да я убият, вече щеше да е мъртва.

Младокът пусна поредната си ехидна усмивка и отново застана в ъгъла, а съучастникът му седна срещу нея. Остави пистолета върху смачкания чаршаф и извади нещо от джоба си. Беше автоматичен нож. Той натисна копчето и острието проблесна в полумрака.

Отново я обзе срах. Опита се да си поеме дъх и от носа й излезе свистене, което накара мъжа срещу нея злорадо да се ухили.

От другия джоб на якето си той извади парче холандско сирене и с ножа отстрани червената восъчна хартия, която предпазваше сиренето от плесенясване. После го наряза на тънки парченца и с апетит започна да се храни. Между хапките й съобщи, че знае къде живее и работи синът й Дани. Знаел още, че Дани е женен за момиче на име Ребека от тринайсет месеца и девет дни, че Ребека е бременна и ще роди момиче, което ще нарекат Фелиша.

За да не се случи нищо лошо на Дани и на съпругата му, Барбара трябвало да подкрепи официалната версия за катастрофата на полет 353, която била отхвърлила пред колегите си и която се готвела да опровергае. Трябвало завинаги да забрави какво е чула, когато е прослушвала касетата със записа на гласовете на пилотите.

Ако тя продължи да търси истината за случилото се или се опита да изложи съмненията си пред представители на медиите, Дани и Ребека ще бъдат отвлечени и затворени в звукоизолирано подземие. Ще оковат Дани, ще залепят клепачите му с лейкопласт, та да не може да затвори очите си, и ще го накарат да наблюдава как убиват съпругата му и нероденото му дете. Сетне в продължение на десет дни ще режат един по един пръстите на ръцете му, като вземат мерки да не изпадне в шок или раните му да се инфектират. После ще отрежат и ушите му.

Продължи да изрежда мъченията, на които ще бъде подложен синът й в продължение на цял месец. Всеки ден, докато режат поредното парче от плътта му, ще обещават на Дани да не го измъчват повече и да го освободят, ако майка му се съгласи да им сътрудничи, като си държи езика зад зъбите. Това не било отмъщение към нея, а операция за запазване на важна държавна тайна, засягаща сигурността на страната.

Въпреки ужаса, който я държеше в хватката си, Барбара още беше в състояние да мисли рационално. Знаеше, че дори да обещае да „си държи езика зад зъбите“, завинаги ще загуби сина си. Ще излъжат Дани, че майка му не се е съгласила да сътрудничи и той ще прекара последните дни от живота си, питайки се защо тя го е осъдила на изтезанията. Накрая със сигурност ще загуби разсъдъка си и само яростно ще я проклина и ще моли Всевишния да я прати в ада.

Продължавайки да се наслаждава на всяка хапка, похитителят увери Барбара, че никой — нито полицията, нито всемогъщото ФБР, нито дори цялата армия на САЩ могат да осигурят безопасността на Ребека и на Дани. Заяви, че работи за организация с неизчерпаеми ресурси и връзки, която е в състояние да компрометира и унищожи всяка правителствена институция. Накрая й каза да кимне, ако му вярва.

Тя наистина му вярваше, и то безрезервно. Човекът говореше убедително и сякаш се наслаждаваше на отвратителните си заплахи. Беше изпълнен със самодоволното чувство на превъзходство на мегаломан, който притежава неограничена власт, получава астрономична заплата и знае, че ще получи щедра пенсия.

Попита я дали е съгласна да им сътрудничи. Изпълнена с чувство за вина и измъчвана от угризения, тя отново кимна.

Похитителят се втренчи в поредното резенче сирене, което беше забучил на острието на ножа, и заяви, че заплахите му не са празни приказки и че ще й даде доказателство за това. На излизане от хотела със съучастника му щели да застрелят първия човек, който се изпречи на пътя им, за да й докажат колко сериозни са намеренията им.

Тя се опита да запротестира. Но лейкопластът й пречеше да говори, само от гърлото й се изтръгна стон. Не искаше на съвестта й да тежи смъртта на невинен човек. Готова беше на всичко, за да предотврати безсмисленото кръвопролитие.

Извергът с тъжните очи бавно изяде последното парченце сирене, без да откъсва поглед от нея.

Очите му сякаш изсмукваха енергията й, но Барбара не можеше да извърне поглед от него, сякаш беше хипнотизирана.

Той избърса острието на ножа с хартията, сгъна го и го прибра в джоба си. Изсмука остатъците от храна от зъбите си, облиза устните си, събра разкъсания целофан, стана от леглото и изхвърли боклука в кошчето до бюрото.

По-младият пристъпи към леглото. Усмивката като че ли беше застинала на-лицето му.

Барбара се опита да запротестира, въпреки че устата й беше запушена и от гърлото й се изтръгваха само приглушени звуци. Онзи със сладострастните устни се приближи до нея и с дланта си рязко я удари по врата. Причерня й, пред очите й заиграха звездички и тя политна напред. Усети, че столът се изплъзва изпод нея. Не усети болка, когато се просна на пода и удари главата си.

В продължение на двайсетина минути в замъгленото й съзнание се мяркаха кошмарни изображения — отрязани пръсти в обвивка от червен восък, розови като скариди ухилени лица, зъби, които падат на пода и отскачат като мъниста, синьо око на момченце от църковен хор, което лукаво й намига. За миг се появиха и тъжни очи на куче, блестящи като пиявици, в които тя видя не своето отражение, а лицето на Дани.

Когато дойде на себе си, осъзна, че отново седи на стола — явно един от нападателите се беше смилил над нея. Двамата бяха изчезнали.

Китките й бяха прикрепени към облегалките за ръцете по такъв начин, че с известно усилие успя да ги освободи. С нокторезачката си отряза лейкопласта, увит около главата й. Предпазливо го отлепи от устните си и с облекчение видя, че не е откъснала парченца кожа.

Спусна се към телефона и вдигна слушалката, но не можа да се сети на кого да се обади. Нямаше смисъл да предупреждава управителя на хотела, че един от служителите или от гостите е в опасност. Ако убиецът е решил да изпълни заплахата си, навярно вече е дръпнал спусъка. Със съучастника му сигурно са напуснали хотела поне преди половин час.

Потръпвайки от пулсиращата болка във врата й, тя се приближи до вратата към съседната стая, в която се бяха крили нападателите. Отвори я и я разгледа. Под резето беше завинтена месингова пластина, позволяваща вратата да се отваря от другата страна. На другата врата нямаше подобна пластина. Съдейки по блестящия метал, Барбара заключи, че устройството е било монтирано от въоръжените нападатели малко преди тя да се настани в хотела. Действали са или тайно, или с помощта на служител от хотела, когото са подкупили да й даде точно тази стая.

По принцип тя не пиеше алкохол, но сега взе от барчето с безплатните напитки мъничка бутилка водка и кутия с портокалов сок. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва успя да налее напитките в чаша. На екс изпи съдържанието, приготви си още един коктейл, но след първата глътка отиде в банята и изля питието в умивалника.

Чувстваше се омърсена. До зазоряване оставаха около два часа, но тя не се стърпя и се изкъпа. Стоя под душа, докато кожата й се зачерви от горещата вода.

Знаеше, че е безсмислено да се премести в друг хотел, защото преследвачите неминуемо щяха да я открият, но повече не можеше да остане тук. Прибра вещите си в чантата и слезе във фоайето да си плати сметката. Смая се, като видя, че там гъмжи от униформени полицаи и цивилни детективи.

Служителят на рецепцията, който беше пребледнял като платно, с треперещ глас й съобщи, че в около три сутринта млад сервитьор е бил застрелян в коридора, водещ към кухнята. Два куршума го били улучили в гърдите и един в главата.

Трупът не бил открит веднага, защото колкото и да е странно, никой не бил чул изстрелите.

Подтикната от страха, който сякаш грубо я блъскаше в гърба, Барбара рязко отвори вратата и изскочи на улицата. Взе такси, за да си потърси друг хотел. Дори не забеляза колко синьо е небето и колко свеж е утринният въздух, след като мъглата се беше вдигнала.

Имаше диплом за инженер, свидетелство за правоспособен пилот, завършила беше бизнес администрация в Колумбийския университет. Беше работила усилено, за да стане единствената жена главен следовател, занимаваща се с разследване на самолетни катастрофи. Откакто съпругът й я изостави преди седемнайсет години, сама отглеждаше сина си и се справяше добре. Сега всичко, което беше постигнала, сякаш беше в ръцете на един убиец с тъжни очи, завито в целофан заедно с парченцата от червена восъчна обвивка, и изхвърлено в кофата за смет.

След като се настани в друг хотел, тя отмени срещите си за деня, окачи на дръжката на вратата табелка с надпис: „Моля, не ме безпокойте“, спусна завесите и се сви на кълбо на леглото. Постепенно страхът я напусна, обзе я неописуема тъга. Разрида се от мъка за непознатия сервитьор, за Дани, Ребека и неродената Фелиша — тънката нишка на техния живот изглеждаше прекъсната завинаги — за това, че беше загубила своята невинност и самоуважение, за смъртта на пътниците от полет 353, за изгубената надежда.

Внезапно се изви силен вятър, който понесе изсъхналите листа от трепетлика, сякаш самият Сатана преброяваше душите на мъртвите и ги разхвърляше по поляната.

— Не бива да го правиш — промълви Джо. — Не искам да знам какво съдържа записът на устройството от пилотската кабина, ако това ще причини смъртта на сина ти и на близките ти.

— Решението какво да сторя ще взема аз, Джо.

— Имаш право — колебливо промърмори той.

— Когато се обади от Лос Анджелис, разиграх театър, защото се страхувах, че подслушват телефона ми и че всяка моя дума се записва. Сега обаче не мисля така — няма нужда де ме подслушват, защото вече са ми запушили устата.

— Ако има дори най-малката опасност…

— Със сигурност знам, че не ме следят — прекъсна го тя. — Никой не ме следи. Отдавна го разбрах. Когато напуснах работа, продадох къщата в Бетседа и се преселих в Колорадо Спрингс, онези типове сигурно са си казали, че съм решила да им сътруднича. Знаеха, че са ме сплашили и че съм съсипана.

— Не ми изглеждаш съсипана, нито сломена.

Тя го потупа по рамото, защото му беше благодарна за комплимента:

— Истината е, че успях да се посъвзема. А сега да се върнем на целта на посещението ти. Ако си сигурен, че не са те проследили…

— Сигурен съм. Още вчера се изплъзнах от преследвачите.

— Тогава никой няма да научи, че си бил тук и че си разговарял с мен. Единствената ми молба е никога да не издаваш какво съм ти разказала.

— Разбира се. Все пак мисля, че поемаш прекалено голям риск.

— Имах достатъчно време да размишлявам върху случилото се в хотела. Онези типове навярно предполагат, че съм споделила с Дани преживяването си и че той ще бъде нащрек.

— А ти каза ли му нещо?

— Нито дума. Какъв щеше да бъде животът му с Ребека, ако знаеше истината?

— Нямаше да бъде нормален.

— Но докато продължава прикриването на фактите, ние сме изложени на смъртна опасност. Единствената ни надежда е някой да разгласи истината пред обществото, така че малкото, което знам, вече ще бъде без значение.

Той вдигна поглед към небето. Буреносните облаци прииждаха от изток като армада космически кораби от футуристичен филм.

— В противен случай — продължи Барбара, — след година-две дори да си държа езика зад зъбите, онези типове ще решат да ме ликвидират. Никой няма да си спомня за катастрофата на полет 353 и смъртта ми няма да бъде свързана с трагичните събития. Няма да възникнат подозрения, ако се случи нещо с всички онези, които разполагат с уличаваща информация. Престъпниците ще инсценират катастрофа с кола, опустошителен пожар или някакво друго произшествие, за да прикрият убийството. Нищо чудно да стигнат дотам, че да обявят как ние с Дани сме се самоубили.

Внезапно пред очите на Джо изникнаха кошмарни картини — Лайза, която е обгърната от пламъци, мъртвата Джорджин на пода на кухнята, Чарли, който лежи под кървавочервената светлина на нощната лампа, след като е изпратил куршум в главата си.

Не разполагаше с аргументи, с които да обори предположенията на Барбара.

По небето буреносните облаци образуваха застрашителни човешки образи със зинали усти, които ръмжаха, сякаш се задавяха от гняв.

Барбара тежко въздъхна. Осъзнаваше, че прави съдбовна крачка, но без колебание заговори:

— Ден след катастрофата черната кутия и устройството, записващо гласовете на пилотите, бяха доставени в лабораторията във Вашингтон.

— По това време разследването е било в началния си стадий, нали така?

— Да. Мин Тран, който е електронен инженер към Съвета по безопасност на транспорта, заедно със свои колеги отворил черната кутия. Устройството е с размерите на кутия за обувки и е облицовано с неръждаема стомана. Хората от лабораторията разрязали корпуса със специален трион. От удара то било деформирано, в единия ъгъл имало малък отвор.

— Предполагам, че вече не е функционирало.

— Точно така. Но в кутията се съдържа записващо устройство, което е от стомана. Лентата в него била скъсана, но не била унищожена изцяло от проникналата влага. Изсушаването и обработването й не отнело много време. След като я възстановили, Мин и колегите му се събрали в звукоизолираното помещение, за да прослушат записа. Оказало се, че е записан почти тричасов разговор на пилотите…

— Предполагам, че не са я превъртели, за да разберат какво се е случило в последните минути, преди самолетът да полети към земята — прекъсна я Джо.

— Не, разбира се. Преценили, че нещо, което се е случило по-рано по време на полета и което не е направило впечатление на пилотите, може да им помогне да разберат какво се е случило. Понякога записът от черната кутия е безполезен, тъй като поради една или друга причина е с лошо качество. Това се дължи на износване на лентата, на повреда на микрофона от вибрациите или на износване на записващата глава, което причинява изкривяване на звука.

— Не разбирам от тези неща, но мисля, че би трябвало устройството да се проверява преди всеки полет — промърмори Джо.

— Вярно е, но знаеш, че за щастие самолетните катастрофи са рядкост. Проверката на устройството изисква допълнителни разходи и забавяне на полетите. Освен това въздушният транспорт е дейност, извършвана не само от машини, но и от човешки същества. Коя дейност, в която участват хора, не роботи, отговаря на идеалните стандарти?

— Разбрах какво искаш да кажеш.

— В случая предимство е бил фактът, че и Делрой Блейн, и Санторели са използвали слушалки с микрофон. Разговорите им са се записвали и чрез микрофона на тавана на пилотската кабина, което означава, че инженерите са разполагали с три източника за изследване. Но за съжаление лентата се оказала износена от многократното й използване. А още-по-лошо било, че повърхността й била корозирала от влагата, проникнала в черната кутия.

Извади от задния джоб на джинсите си сгънат лист хартия, но не го подаде веднага на Джо, а продължи да обяснява:

— При прослушване на записа се установило, че на места лентата е толкова повредена, че от четири-пет думи се разбира само една.

— Какво е било състоянието й в сектора, на който са били записани разговорите през последната минута преди катастрофата?

— Този сектор беше напълно унищожен. Инженерите решиха да направят опит за възстановяване на лентата, сетне с помощта на електронни усилватели отново да прослушат записа. Брус Лейсрот, шеф на отдела за разследване на важни дела, който беше присъствал на прослушването, ми телефонира в Пуебло и ме осведоми за състоянието на записа. Каза, че ще продължат работа по възстановяване на лентата на другата сутрин.

Орелът отново се появи в небето, летейки по права линия. Изглеждаше сребрист на фона на буреносните облаци, които сякаш тегнеха върху крилата му.

— Целият ден беше ужасно потискащ — продължи Барбара. — Извозиха ни от Денвър в камиони с хладилни камери, за да съберем труповете или по-скоро останките от трупове, след което щяхме да се заемем с отломъците от самолета. Преди това се проведе обичайното съвещание, което винаги е напрегнато, защото се преплитат интересите на много организации — на авиокомпанията, на производителите на двигателите, на асоциацията на пилотите и така нататък. Всички желаят разследването да се провежда в посока, която да обслужва интересите им. Това налага следователите да бъдат много дипломатични, много твърди и безпристрастни.

— Да не забравяме и репортерите, които по принцип са нахални като конски мухи — промърмори Джо, макар че и той принадлежеше към тази гилдия.

— Имаш право — бяха навсякъде. Бях капнала от умора, защото предишната нощ бях спала само три часа — от екипа по разследването ме бяха събудили в три сутринта — и нямах възможност да подремна по време на полета до Пуебло. Легнах си в полунощ, а по това време Мин Тран още е работел върху черната кутия… — Тя се втренчи в белия лист хартия, който беше извадила от джоба си, дълго мълча, сетне продължи: — Искам да ти обясня нещо за него. Той е виетнамец и още десетгодишен е избягал с родителите си от комунистическия режим в Сайгон. По пътя корабът се натъкнал на пирати, после ги застигнал тайфун, но все пак успели да се доберат до Съединените щати. От ранна възраст той е осъзнал, че животът е борба и че за да оцелее и да постигне успех, трябва да дава всичко от себе си…

— Имам… или по-скоро имах приятели, които бяха емигрирали от Виетнам — прекъсна я Джо. — Много културни хора, които са неуморни и работят по осемнайсет часа на ден.

— Именно. Мин бе точно такъв човек — изцяло посветен на работата си. Когато колегите му се прибрали вкъщи, той си взел сандвич и кафе от автомата и се заел с лентата. Редактирал звука чрез компютърна програма и се постарал да изчисти страничните шумове. Когато най-сетне чул гласовете на пилотите и онова, което са си говорили, останал поразен и не повярвал на ушите си.

Тя подаде сгънатия лист хартия на Джо. Той го взе, но не го разгърна. Страхуваше се от онова, което ще прочете.

Барбара продължи с треперещ глас:

— В два след полунощ Мин ми телефонира. Бях наредила на телефонистката да не ме свързва с никого, защото имах нужда да се наспя, но той я беше убедил да ми позвъни. Каза, че ще ми пусне записа, а аз включих касетофона, който винаги нося със себе си, и го приближих до слушалката. Нямах търпение да прослушам записа и не исках да чакам, докато ми го изпратят от Вашингтон. След като приключих разговора с Мин, десет-дванайсет пъти прослушах разговорите между пилотите в минутите преди катастрофата. После записах всичко в бележника си, защото понякога нещата, които чуваш, изглеждат различни, когато са написани. Случва се окото да вижда нюанси, които ухото е пропуснало.

Внезапно Джо се досети, че тя възнамерява да му даде бележките, които си е водила през онази нощ. Барбара отново заговори:

— Мин се обади първо на мен. Каза, че възнамерява да се свърже и с Брус Лейсрот, с председателя и с членовете на Съвета по безопасност на авиотранспорта, за да ги запознае със записа. Това не беше стандартната процедура, но и положението беше безпрецедентно. Сигурна съм, че е разговарял поне с един от тях, макар че всички отричат да им се е обаждал. Никога няма да научим истината, тъй като той загина при пожар в лабораторията приблизително два часа, след като ми телефонира в Пуебло.

— Господи!

— Да, загина при пожар. Унищожителен пожар.

Джо панически се огледа, очаквайки да види хора, скрити зад дърветата, които дебнат всяко негово движение. Когато стъпи на откритото пространство, си беше помислил, че никога не е попадал на толкова усамотено място. Сега обаче му се струваше, че стои на оживено кръстовище в Лос Анджелис.

— Позволи ми да отгатна — промълви. — Лентата със записа е била унищожена при пожара.

— Позна.

— А компютърът, през който Мин е редактирал звука… какво е станало с него?

— Превърнал се е в купчина разтопена пластмаса.

— Но не всичко е загубено, нали? Останал е записът, който си направила на твоя касетофон.

Тя поклати глава:

— Оставих касетата в хотелската стая, когато отидох на съвещанието. Информацията, която се съдържаше на лентата, беше толкова взривоопасна, че нямах намерение да я споделям с всеки срещнат. Необходимо ни бе повече време да обмислим кога и как да съобщим новината на представителите на медиите.

— Защо?

— Пилотът беше мъртъв, но имаше опасност да го обвиним несправедливо. Съпругата му щеше да бъде съкрушена, ако се разчуе, че той е виновникът за катастрофата. Освен това компанията беше заплашена да плати десетки, дори стотици милиони долари обезщетение на роднините на загиналите. Възнамерявах след съвещанието да поканя Марио в моя хотел, за да прослушаме насаме записа.

— Имаш предвид Марио Оливери, нали? — попита Джо, като се сети за човека, който снощи го беше осведомил, че Барбара се е преместила да живее в Колорадо Спрингс.

— Именно. Той беше шеф на разследващия екип и държах да чуя мнението му. Междувременно научихме за пожара в лабораторията и за смъртта на бедния Мин. Като се върнах в хотела, установих, че записът на касетата е изтрит. Подозирам, че Мин е споделил с някого за записа, който бях направила.

— Тогава си разбрала, че става нещо нередно.

Тя кимна и на Джо му се стори, че за един миг се е състарила с поне двайсет години.

— Знаела си, че има нещо гнило, но все още не си вярвала, че колегите ти са замесени в мръсната игра, така ли?

— Работата ми в Съвета по безопасност беше моят живот. Гордея си, че познавам тези хора, които са изключително почтени и отлични специалисти.

— Съобщи ли на Марио какво е съдържал записът на касетата?

— Да.

— Как реагира той?

— Учуди се и дори мисля, че не ми повярва.

— Показа ли му записките, които бе направила?

— Не.

— Защо?

— Защото… вече не се доверявах никому. Съмнявах се, че пожарът е предизвикан умишлено, но тази възможност изобщо не се споменаваше. Подозирам, че някой нарочно укрива доказателствата за случилото се.

— А резултатите от аутопсията на Мин? Ако е бил убит, след което е бил инсцениран пожар, за да се прикрият следите…

— Невъзможно бе да се установи причината за смъртта, защото трупът беше буквално кремиран. Много ми е мъчно за Мин. Беше благ човек и обичаше работата си. Вярваше, че това, което прави, ще предотврати други катастрофи и ще спаси живота на много хора. Мразя онези типове, които го убиха… които и да са те.

Някаква сянка се плъзна в сумрака на сенките под високите борове в далечния край на поляната.

Джо затаи дъх. Присви очи, но не можа да различи нищо в далечината.

Барбара промълви:

— Май беше сърна…

— Ами ако не е било животно?

— Тогава ще умрем, независимо дали сме приключили нашия разговор — с безразличие каза тя — очевидно след катастрофата на полет 353 беше станала параноичка.

— Унищожаването на записа не предизвика ли подозрения?

— Колегите се надпреварваха да ме убеждават, че съм била преуморена и разсеяна от безсънието. Настояваха, че сигурно съм натиснала погрешен бутон и неволно съм изтрила записа.

— Възможно ли е това наистина да се е случило?

— Не — категорично отсече тя и лицето й се изкриви.

Джо беше разгърнал трите листа, но се страхуваше да започне да чете написаното.

— Защо не ти повярваха, когато им разказа какво си чула? Дълго сте работили заедно и са знаели, че си отговорен човек и че не дрънкаш врели-некипели.

— Може би някои ми повярваха… и се изплашиха. Други вероятно са си помислили, че съм преуморена и че онова, което твърдя, е плод на въображението ми. Един-двама не скриха неприязънта си към мен. Приех го като нещо съвсем естествено — няма човек, когото всички да обичат, нали? Предполагам, че мнозина ме смятат за прекалено самоуверена и напориста. Всъщност всичко това вече няма значение, защото след унищожаването на касетата липсваха доказателства за разговора между Блейн и Санторели.

— Кога сподели с някого, че си записала дума по дума разговора между тях?

— Дълго време мълчах и изчаквах подходящия момент — надявах се при разследването да се открият факти, които да потвърдят думите ми.

— Защото само по себе си копието, което си направила, не е доказателство.

— Точно така. Все пак изчаквах… после онези типове ме нападнаха в хотела в Сан Франциско и реших, че животът на сина ми струва повече от истината за катастрофата на полет 353.

В този момент от гората изскочиха елен и кошута, тичешком прекосиха поляната и изчезнаха сред дърветата в другия край на откритото пространство.

Тръпки отново побиха Джо, изпита мрачно предчувствие. Стремителното втурване на животните на поляната подсказваше, че бягат от нещо или от някого, който ги е подплашил. Запита се дали някога отново ще се чувства в безопасност и осъзна, че до края на живота му страхът ще го преследва като сянка.

Тръсна глава, за да прогони мрачните мисли, и отново се обърна към Барбара:

— Кого подозираш в Съвета по безопасност? Знаеш ли на кого се е обадил Мин, след като е разговарял с теб? Предполагам, че именно този човек му е наредил да не казва никому за записа, след което е инсценирал пожара в лабораторията, за да унищожи доказателствата.

— Нямам представа. Би могъл да е всеки един от колегите ми. Надявах се да не е Брус Лейсрот, защото го смятам за почтен човек. Като всички нас той започна от нулата и се издигна благодарение на усилена и всеотдайна работа. От друга страна, петимата членове на съвета се назначават от президента за срок от пет години.

— Да разбирам ли, че са хора, които използват политиката, за да се издигнат?

— Не, според мен повечето са почтени хора, които изцяло са посветени на работата си. Повечето имат блестяща репутация. Но подозирам, че един от тях е служил на други интереси.

— Какво е мнението ти за сегашния председател и за заместника му? Спомена, че Мин е бил длъжен да се свърже с тях, ако не успее да телефонира на Лейсрот.

— Не бих казала, че са образец на държавния служител. Председателката Максин Улс е млада и амбициозна адвокатка, която се стреми към политическа кариера. Не бих заложила на нея.

— А заместникът й?

— Казва се Хънтър Паркман и е протеже на видни конгресмени. Произхожда от богата фамилия и не се нуждае от тази работа, но му прави удоволствие да разправя наляво и надясно, че е човек на президента, и да разказва за самолетни катастрофи на гостите на разни празненства. Странна птица, но нищо чудно да е предателят.

Джо продължаваше да се взира в дърветата в далечния край на поляната, но не забеляза никакво движение.

На изток проблесна мълния и раздра като с кинжал притъмнялото небе. Бурята щеше да се разрази всеки момент.

— Дадох ти ксерокопие на записките, които направих през онази нощ. Оригиналът е скрит на сигурно място. Бог знае защо, след като не възнамерявам да го представя като доказателство. Животът на близките ми е по-скъп от истината за катастрофата.

Джо колебливо погледна листовете в ръката си. Разкъсваше се между желанието да разбере истината и страха да я научи. Предчувстваше, че разговорът между двамата пилоти ще му разкрие нови подробности за ужаса, който са изпитали най-близките му същества преди смъртта си.

Колебливо разгърна първата страница и зачете, като посочваше с пръст, за да вижда Барбара докъде е стигнал.

Чува се шум, който подсказва, че вторият пилот Санторели сяда на креслото си, след като е бил в тоалетната. Първите му думи са уловени от микрофона на тавана на пилотската кабина, сетне той слага слушалките, които също са с микрофон.

САНТОРЕЛИ: Като пристигнем в Лос Анджелис, ще се натъпча до пръсване с любимите ми ястия. Знам един арменски ресторант, в който кухнята е страхотна. Харесваш ли екзотичните ястия?

Три секунди тишина.

САНТОРЕЛИ: Рой, какво има? Нещо не е наред ли?

Две секунди тишина.

САНТОРЕЛИ: Какво е това? Рой, защо си изключил автопилота?

БЛЕЙН: Една от тях е доктор Лоис Блом.

САНТОРЕЛИ: Какво?

БЛЕЙН: Един от тях е доктор Кийт Рамлок.

САНТОРЕЛИ: /по гласа му личи, че е разтревожен/ Какво е това на монитора? Какво си въвел в компютъра?

Джо недоумяващо изгледа Барбара и тя поясни:

— На командното табло на боинг 747 има шест монитора, на които се изписват данните за гюлета. До креслото на всекиго от пилотите е монтирано устройство за контролиране и наблюдение. Свързани са помежду си, ето защо когато единият пилот въвежда данни, те се появяват и на монитора на другата система.

— Като се е върнал от тоалетната, Санторели е видял, че Блейн е променил курса. Това редно ли е?

— Промените в курса се извършват при положение, че настъпят неочаквани промени в атмосферните условия или има забрана за кацане на летището, на което трябва да се приземи самолетът.

— Доколкото разбирам, не е имало извънредни обстоятелства, които да изискват промяна на летателния план, нали?

Барбара кимна:

— Така е. Санторели сигурно също си е задал този въпрос. Все пак мисля, че тревогата му е била предизвикана от несвързаното бръщолевене на Блейн, както и от нещо необичайно, което е видял на мониторите.

— Какво ли може да е било?

— Както ти казах, по това време самолетът вече се е бил отклонил със седем градуса от курса.

— Докато е бил в тоалетната, Санторели не е ли усетил промяната?

— Завоят е бил плавен и дори той да се е усъмнил в нещо, си е казал, че сигурно си въобразява.

— Кои са тези Блом и Рамлок?

— Нямам понятие. Чети по-нататък — става още по-странно.

БЛЕЙН: Правят нещо лошо с мен.

САНТОРЕЛИ: Капитане, какво става?

БЛЕЙН: Лоши са…

САНТОРЕЛИ: Чуваш ли какво ти говоря?

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат!

Барбара промълви:

— Тук гласът на Блейн се променя, сякаш той не изпитва болка, а по-скоро е изпаднал в стрес.

САНТОРЕЛИ: Капитане… Рой, поемам управлението.

БЛЕЙН: Записваме ли?

САНТОРЕЛИ: Какво?

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат да ми причиняват болка!

САНТОРЕЛИ: Всичко ще бъде наред…

Чува се звук като от удар с юмрук. Санторели стене. Нов удар и вторият пилот млъква.

БЛЕЙН: Записваме ли?

Далеч на изток се разнесе гръм, сякаш великани търкаляха метални варели. Джо тревожно погледна притъмнялото небе и промърмори:

— Блейн е ударил втория пилот, така ли?

— Да. Може би е нанесъл удара с юмрук или с тежък предмет, който е скрил под креслото си, докато Санторели е бил в тоалетната.

— Излиза, че е планирал нападението. Но защо?

— Един Бог знае. Предполагам, че го е ударил по главата и Санторели е изпаднал в безсъзнание в продължение на десет-дванайсет секунди, след което отново започва да стене.

— Мили Боже!

— Докато слушах записа, ми направи впечатление, че гласът на Блейн вече не е несигурен. В тона му се долавя горчивина, от която ми настръхна косата.

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!

Ръцете на Джо се разтрепериха и листовете прошумоляха. Представи си пътниците в самолета: някои са спяли, други са гледали филма или са четяли вестници и списания, трети са работели на преносимите си компютри. Крояли са планове за бъдещето и никой не е подозирал каква драма се разиграва в пилотската кабина.

Може би Нина е седяла до илюминатора и е гледала звездите, а Мишел и Криси са играели на карти — винаги взимаха карти при пътуванията си.

Осъзна, че се самоизмъчва, защото дълбоко в себе си вярваше, че заслужено изпитва душевните терзания. Опита се да прогони кошмарните видения и отново се обърна към Барбара:

— Имаш ли представа какво се е случило с Блейн? Може би е бил пиян или дрогиран?

— Изключено е.

— Защо си толкова сигурна?

— Първата работа на комисията по разследване при подобни инциденти е да намери труповете на пилотите, за да се извършат проби за дрога или алкохол в кръвта им. В този случай издирването беше затруднено, тъй като части от труповете бяха разхвърляни из цялата поляна.

Пред очите на Джо причерня, стори му се, че гледа света през тунел. Прехапа-езика си така, че го разкървави, и дълбоко си пое въздух, опитвайки се да се овладее. Не му се искаше Барбара да разбере колко е разстроен от описанието й.

Тя пъхна ръце в джобовете си, гневно изрита един камък в дълбокия кратер и въздъхна:

— Наистина ли държиш да научиш подробностите, Джо?

— Да.

Тя отново въздъхна:

— Намерихме част от ръка, на единия пръст имаше венчална халка, уникална венчална халка, която е носил Блейн. По този начин го идентифицирахме…

— А отпечатъци от пръстите?

— Невъзможно беше да се вземат, защото пръстите бяха обгорели. Но от военната лаборатория за изследване на ДНК потвърдиха самоличността му чрез съпоставка с ДНК на баща му.

— Надежден ли е този метод?

— Абсолютно. След това останките бяха изследвани от токсиколози. В кръвта на двамата пилоти беше открито незначително количество етанол, но това е било предизвикано от разлагането на тъканите. Санторели и Блейн бяха преминали успешно токсикологичните тестове.

Джо недоумяващо попита:

— Какви са другите възможности? Може би Блейн е получил инсулт… или е изпаднал в умопомрачение.

— Един Бог знае — промълви Барбара. — Версията за умопомрачение изглежда невероятна, защото капитан Делой Блейн беше най-стабилният човек, когото познавам.

— Излиза, че не е бил психически стабилен.

— Грешиш — настоя тя. — Преминал е всички психотестове, задължителни за работещите в компанията. Беше прекрасен съпруг, редовно ходеше на църква, не пиеше, не се дрогираше, нямаше слабост към хазартните игри. Едва ли има човек, който го е виждал да се държи странно. Беше не само психически стабилен, но и много щастлив човек.

Проблесна мълния, последвана от глух тътен. Барбара посочи листа и продължи:

— Забележи, че в момента, в който самолетът започва сериозно да се отклонява, Санторели още е в безсъзнание, чуват се стенанията му. Тъкмо преди да направи маневрата, Блейн възкликва: „Страхотно удоволствие, нали?“ Разнася се дрънченето на предмети, които падат поради внезапното странично ускорение.

„Страхотно удоволствие!“ — мислено повтори Джо. Не можеше да откъсне поглед от тези думи.

Барбара обърна страницата вместо него и продължи да обяснява:

— След три секунди самолетът отново прави завой, дочува се вибриращ звук, а капитан Блейн се смее.

— Какво? — недоумяващо промърмори Джо. — Знаел е, че ще умре, но се е смеел, така ли?

— Когато прослушвах записа, ми направи впечатление, че смехът му не е на безумец, а на човек, който се забавлява от сърце.

„Страхотно удоволствие, нали?“

— След това Блейн сякаш загубва контрол върху управлението, но продължава да се смее и дори възкликва: „Еха-а-а!“

— Били са обречени — прошепна Джо.

— В този момент положението е било сериозно, но не и безнадеждно, все още са могли да се спасят. Самолетът се е намирал на шест хиляди метра височина, имало е възможност за маневриране.

Тъй като никога не беше чел репортажите за катастрофата, Джо винаги си беше представял, че в кабината е избухнал пожар и пътниците са се задушили от дима. Сега се запита кое е по-страшно — да умреш от задушаване или до последния момент да се надяваш на спасение.

Записът свършваше в момента, в който в пилотската кабина се разнася пронизителният звук на алармата, предупреждаваща за загуба на височината, придружен от механичен глас, който повтаря „Трафик!“ — при падането си боингът е преминавал през въздушни коридори, по които са се движели други самолети. В този момент Санторели е дошъл в съзнание. Може би е видял облаците, профучаващи покрай предното стъкло. Или самолетът вече е бил толкова близо до земята, че той е зърнал светлините на Пуебло, стремително носещи се срещу него. А може би пронизителният вой на алармата и данните, проблесващи на мониторите, са му подсказали какво се случва, защото той възкликва: „Господи!“

— Говори носово — промълви Барбара, — по което може да се съди, че Блейн е счупил носа му.

Докато четеше записките й, Джо сякаш присъстваше в пилотската кабина и виждаше изкривеното от ужас лице на Санторели.

САНТОРЕЛИ: О, Господи! Господи, не!

БЛЕЙН: /през смях/ Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: /смее се/ Уха! Записваме ли?

САНТОРЕЛИ: Издърпай щурвала!

Санторели се задъхва, сякаш се боричка с някого, може би с Блейн, но по-вероятно дърпа щурвала.

САНТОРЕЛИ: Мамка му! Мамка му!

БЛЕЙН: Записваме ли?

Джо недоумяващо промълви:

— Защо непрекъснато пита дали разговорът се записва?

Барбара поклати глава:

— Не знам.

— От колко време е пилот?

— Повече от двайсет години.

— Следователно е знаел, че записващото устройство в пилотската кабина винаги е включено.

— Би трябвало да знае. Но според мен в този момент той вече не е бил на себе си.

Джо продължи да чете последните думи на двамата мъже:

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: Еха-а-а!

САНТОРЕЛИ: Света Богородице…

БЛЕЙН: О, да!

САНТОРЕЛИ: Не! Не!

БЛЕЙН: /очевидно е възбуден като дете, което се вози на въртележка/ О, да!

САНТОРЕЛИ: Сюзан!

БЛЕЙН: Сега! Само гледай!

Санторели надава нечовешки писък.

БЛЕЙН: Супер!

Писъкът на Санторели внезапно секва — самолетът се е ударил в земята.

Полъхна вятър, от почернялото небе всеки миг щеше да се излее порой, сякаш природата искаше да се пречисти.

Джо сгъна трите листа хартия и ги пъхна в джоба на якето си. Дълго мълча, защото вълнението го задавяше.

В далечината отново проблесна мълния, разнесе се силен гръм. Тласкани от вятъра, облаците препускаха по оловносивото небе.

Най-сетне младият мъж възвърна самообладанието си и промълви:

— Преди да умре, Санторели казва някакво име.

— Да, Сюзан.

— Коя е тази Сюзан?

— Съпругата му.

— Така и предположих.

Миг преди да го застигне смъртта, Санторели вече не е молел Бог за пощада, вече се е бил примирил с неизбежното. Извикал е името на любимата жена, произнасяйки го с любов и копнеж, но и с надежда, сякаш в този момент не е мислел за смъртта, а е виждал лицето на скъпата си Сюзан.

Вълнението отново задави Джо, очите му се насълзиха.

ГЛАВА 11

Барбара го поведе нагоре по полегатия склон и спря, преди да стигнат до първите обгорели дървета.

— Доколкото си спомням, някъде тук намерихме седалките… Всъщност това няма никакво значение…

В паметта й възкръсна споменът за онази кошмарна утрин, когато за пръв път беше видяла мястото на катастрофата на боинга. По поляната бяха разпръснати останки от самолета, който бяха толкова изкривени и сплескани, че не си личеше от какво са. Запазени бяха само част от единия двигател и три свързани помежду си седалки от пътническата кабина.

— Седалки ли? — попита Джо? — Свързани ли бяха помежду си?

— Да. Защо питаш?

— Разбрахте ли от коя част на кабината са били седалките?

— Джо…

— Разбрахте ли от коя част са били? — търпеливо повтори той.

— Навярно от левия или десния ред на икономичната класа, защото централният ред е с по четири седалки. В другите класи седалките са свързани по две.

— Повредени ли бяха?

— Разбира се.

— До неузнаваемост ли?

— Не, напротив. Доколкото си спомням, по тях имаше само сажди.

— Значи дори тапицерията е била непокътната.

— Не, беше поразкъсана, това е всичко.

— Имаше ли петна от кръв?

— Не си спомням.

— Коланите прикрепени ли бяха?

— Не си спомням… Може би. — Ако са били…

— Абсурдно е да мислиш, че…

— Мишел и момичетата са пътували в икономичната класа.

Барбара прехапа устни и вдигна поглед към почернялото небе.

— Джо, не се самозалъгвай, че именно Мишел и момичетата са били на онези седалки — промълви едва чуто.

— Знам — рязко отвърна той. А колко му се искаше да е вярно…

Тя изпитателно го изгледа, сякаш се съмняваше в искреността му.

— Знам, че са мъртви — повтори Джо. — Не го отричам.

— Значи пак се връщаме на онази Роуз Тъкър.

— Ако успея да разбера къде е седяла, намирането на седалките ще бъде потвърждение.

— На кое?

— На онова, което тя твърди.

— Разбери, че предположението ти е пълен абсурд.

Той продължи като че ли не я беше чул:

— Потвърждение на факта, че е оцеляла от катастрофата.

Барбара недоверчиво поклати глава.

— Ако я беше видяла, нямаше да се усъмниш в думите й — настоя той. — Сигурен съм, че не е измамница.

Вятърът донесе миризма на озон — специфичен мирис, който е като завеса в театър, вдигаща се преди дъждът да се появи на сцената.

Барбара отново заговори и този път в тона й се долавяше раздразнение:

— Само си представи — самолетът се е забил като бомба в земята и се е взривил, а тази Роуз Тъкър е оцеляла. Невероятно, нали?

— Разбирам… и все пак е оцеляла по някакъв начин.

— Бог ми е свидетел, че не искам да бъда жестока, но осъзнаваш ли какво се е случило? Експлозията е била като взрив на атомна бомба, плътта на хората се е отделила от костите, буквално се е разтопила, а костите са били натрошени като кибритени клечки. В мига на удара горивото се е запалило, избухнали са огнени гейзери. Невъзможно е Роуз Тъкър преспокойно да се е измъкнала от ощения ад и да е напуснала мястото на катастрофата, без никой да я забележи.

Той отново вдигна поглед към небето, което ги притискаше като метален похлупак, сетне попита:

— Сигурно си виждала снимки или филмови кадри от град, разрушен от торнадо — всичко е изравнено със земята, а отломките са толкова ситни, че можеш да ги прекараш през решето. А сред разрушенията стърчи почти непокътната къща.

— Говориш за природен феномен. Случва се постройки да останат незасегнати поради внезапна промяна на посоката на вятъра. Но в случая става въпрос за елементарни закони на физиката, отнасящи се за материята и движението. Прищевките на природата не играят роля във физиката.

— Роуз е показала нещо на роднините на загиналите, което е обнадеждило тези хора.

— Какво?

— Не знам, Барбара. Ще разбера, когато го покаже и на мен. Въпросът е там, че те не са се усъмнили в твърденията й, че е оцеляла от катастрофата. Това е нещо повече от вяра. — Той замълча и си спомни блесналите от щастие очи на Джорджин Делмън. — Това е дълбоко убеждение.

— Тогава тази Роуз е безподобна измамница.

Той безмълвно сви рамене.

Мълния отново проряза облаците, земята затрепери от силния гръм. Далеч на изток вече валеше проливен дъжд, който се спускаше като сива завеса.

— Може би греша — подхвана Барбара, — но мисля, че не си религиозен.

— Имаш право. Мишел водеше момичетата на неделно училище и всяка седмица ходеше на църква, но аз не я придружавах.

— Противник ли си на религията?

— Не, просто не ме интересува. Изпитвам безразличие към Всевишния, както изглежда, и той към мен. След катастрофата съвсем се обезверих. Не мога да приема идеята за добронамерения Бог, който е позволил да загинат толкова много невинни хора и е причинил невероятни страдания на близките им.

— Щом си атеист, защо вярваш в чудотворното спасение на Роуз Тъкър?

— Не твърдя, че нейното оцеляване е чудо.

— Какво друго може да бъде? Само Господ Бог и спасителен екип от ангели биха могли да я измъкнат невредима от огнения ад — иронично подхвърли Барбара.

— Не настоявам, че е имало намеса на божествени сили. Съществува друго обяснение — необикновено, но логично.

— Невъзможно е — запъна се тя.

— Така е. Но е невъзможно и онова, което се е случило с капитан Блейн.

Тя се замисли, сякаш търсеше отговора в невидими компютърни файлове в съзнанието си, накрая промълви:

— Щом си загубил вярата си, какво очакваш да ти каже Роуз? Твърдиш, че по някакъв начин е вдъхнала кураж на опечалените близки на загиналите. Може би е било свързано с вярата в прераждането или нещо подобно.

— Едва ли.

— Какво може да е било?

— Нямам представа.

Тя иронично се усмихна и повтори неговите думи:

— Нещо необикновено, но логично, така ли?

Джо извърна поглед и се втренчи в обгорелите дървета в края на поляната. Внезапно видя нещо, което досега не беше забелязал — че сред тях имаше едно оцеляло дърво, което отново се беше разлистило. Стволът му не беше белезникав, а черен, и когато листата пожълтееха през есента, щяха ярко да контрастират с него.

— Да, сигурен съм, че обяснението се подчинява на логиката — промърмори той.

Отново отекна гръм, този път съвсем наблизо проблесна мълния.

— Да си вървим — прошепна Барбара. — Няма смисъл да стоим тук.

Обърна се и тръгна по обратния път. Джо я последва, но спря за малко на ръба на кратера и се замисли.

Само няколко пъти беше посещавал сбирките на „Състрадателни приятели“, на които беше чул скърбящите родители на загинали деца да говорят за „нулева точка“. Това беше моментът на смъртта на детето, след който смазващата загуба връща на нулата „измервателните устройства“ в човешкото съзнание. Това е моментът, в който очуканото сандъче с надежди и желания, което някога е било пълно със светли мечти за бъдещето, се преобръща и съдържанието му се изсипва в някаква бездна, оставайки човека без надежди. Само за миг бъдещето се превръща от царство на възможности и чудеса в бреме на задължението и човек заживява само с безвъзвратно изгубеното минало.

Преди повече от година Джо бе започнал летоброенето си от нулевата точка. Времето се отдалечаваше от него в двете посоки, той не принадлежеше нито към миналото, нито към бъдещето, сякаш беше замразен в течен азот.

Сега се намираше на друга нулева точка — мястото, на което съпругата и дъщерите му бяха загинали. Толкова силно желаеше да си ги върне, че копнежът разкъсваше сърцето му като с орлови нокти. Ала към това желание вече се беше прибавило и друго: да получи възмездие заради смъртта на най-близките си същества. Възмездие, което няма да осмисли гибелта им, но ще придаде смисъл на неговото съществуване.

Длъжен бе да излезе от състоянието на апатия, да прогони отчаянието и безразличието, които го бяха обзели след катастрофата, и неуморно да търси погребаната истина. Готов бе да подпали дворци, да разруши империи и да унищожи целия свят, за да се добере до тази истина.

Едва сега осъзна разликата между възмездието и отмъщението: ако получи възмездие за смъртта на семейството си, това няма да облекчи мъката му, нито да го накара да се почувства победител, а само ще му помогне да се откъсне от нулевата точка и след като постигне целта си, да умре в мир.

През сведените клони на боровете проблесваха мълнии, сякаш сивкави криле раздираха полумрака. Избухваха оглушителни гръмотевици, придружавани от воя на ураганния вятър, хиляди сенки се вихреха между стволовете на дърветата.

Тъкмо когато Джо и Барбара стигнаха до колата, паркирана на края на тесния път, заплющя проливен дъжд. Двамата побързаха да се качат и се тръснаха на седалките. Лицата им бяха мокри, светлоливата блуза на Барбара беше станала на петна от влагата.

По пътя не видяха онова, което беше подплашило сърните, но Джо беше почти сигурен, че ги е смутило друго животно. Докато тичаше към колата, бе усетил само присъствието на зверчета, сгушени в гъсталака, но не се беше почувствал заплашен от много по-опасния враг — хората.

При все това гъстата гора беше идеалното убежище за наемни убийци, които спокойно можеха да устроят засада под прикритието на сведените клони, образуващи тъмнозелени пещери.

Докато пътуваха обратно по тясната пътека, той беше нащрек и непрекъснато се взираше в пробягващите край форда дървета, очаквайки да чуе свистенето на куршуми.

Като излязоха на шосето, замислено промърмори:

— Онези доктор Блом и доктор Рамлок, които спомена капитан Блейн… опитвала ли си се да разбереш кои са, да ги издириш?

— Докато бях в Сан Франциско и проучвах Делой Блейн, разпитах роднините и близките му дали са чували за тези хора, но отново ударих на камък — никой не ги познаваше. Честно казано, тогава повече ме интересуваше дали е имал лични проблеми, които са довели до психическото му разстройство.

— Провери ли служебното му досие, банковата му сметка и така нататък?

— Да… и отново не открих нищо подозрително. Разговарях и със семейния му лекар, който заяви, че никога не е препращал пациента към специалисти с тези имена. После набързо приключих разследването на Блейн, защото в хотела ме нападнаха онези типове и ми заповядаха да престана да се занимавам с тази история.

Излязоха на магистралата, където от проливния дъжд се бяха образували сребристи локвички по асфалта. Барбара замълча и продължи да шофира, без да откъсва поглед от пътното платно. Вече не проблесваха мълнии и не отекваха гръмотевици — сега цялата сила на бурята се беше съсредоточила в дъжда и в ураганния вятър.

Джо се заслуша в монотонното потракване на чистачките и в шума на дъждовните капки, които барабаняха по предното стъкло. Постепенно долови някакъв странен ритъм, който вместо да го успокои, го изнерви още повече.

Внезапно Барбара заговори:

— Хрумна ми нещо странно, но… Джо мълчаливо я изчака да продължи.

— … но не ми се ще да подхранвам заблудата ти.

— Заблуда ли?

Тя го погледна и промърмори:

— Да, че някой е оцелял след катастрофата.

— Жадувам някой да ме окуражи — заяви той. — Бог ми е свидетел, че през последната година тъкмо това ми липсваше.

Барбара се поколеба, сетне въздъхна и промълви:

— Спомних си разказа на един фермер, чиято къща се намира недалеч от мястото на катастрофата. Човекът каза, че бил заспал, когато самолетът се забил в земята — по тези места хората си лягат рано, защото земеделската работа през деня ги уморява…, та този човек заяви, че се събудил от силния гръм, а по-късно имал неочаквано посещение.

— От кого?

— На другия ден се обадил в шерифския отдел, а оттам го свързали с командния център на разследващия екип. Но показанията му се оказали безполезни.

— Кой е потропал на вратата му посред нощ? — нетърпеливо попита Джо.

— Свидетел.

— На катастрофата ли?

— Да, макар че на мен ми се струва невероятно — отговори Барбара, погледна го в очите и отново насочи погледа си към пътното платно. Изглеждаше разтревожена и вероятно страховете й бяха предизвикани от мисълта, че подклажда безумното предположение на Джо. Присви очи, сякаш се опитваше да види по-ясно в миналото, и стисна устни, питайки се дали да продължи.

— Имало е очевидец на катастрофата ли? — настойчиво попита Джо.

— Нямам представа защо е отишла тъкмо в тази ферма и какво е търсила там.

— За жена ли става въпрос?

— Да, жената, която твърди, че е видяла падането на самолета.

— По тона ти познавам, че не ми казваш всичко.

— Имаш право. Доколкото си спомням, очевидката е била… чернокожа.

За миг дъхът на Джо спря, сякаш буца заседна в гърлото му. Когато си възвърна дар слово, промълви:

— Казала ли е името си на фермера?

— Не знам.

— Дори да го е казала, въпросът е дали той си го спомня.

На отбивката от магистралата върху два бели стълба беше прикрепена огромна табела с надпис: „РАНЧО «ЛУУЗ ЧЕИНДЖ»“. Отдолу с по-малки ръкописни букви беше написано: „Джеф и Мърси Ийлинг“. Портата беше отворена.

От двете страни на асфалтираното шосе се издигаше бяла ограда, безкрайните полета бяха разделени на по-малки пасища. Минаха край голям манеж за тренировка на коне, писти за надбягване и многобройни конюшни, боядисани в бяло и зелено.

Барбара обясни:

— Не съм идвала тук, но сега си спомням онова, което ми съобщи един от моите хора, участвали в спасителния екип. Това е коневъдна ферма, където се отглеждат животни за конните надбягвания.

Голямата фермерска къща също беше боядисана в бяло, а кепенците — в зелено. Около нея бяха засадени трепетлики, които засенчваха огромната веранда. Жълтеникавата светлина, която струеше от прозорците, изглеждаше примамлива като огън, пламтящ в камината.

Барбара паркира в края на алеята за коли. Треперейки от студ, двамата с Джо на бегом стигнаха до остъклената веранда. Блъснаха вратата и пантите изскърцаха — звукът беше някак си гостоприемен. На верандата бяха подредени тръстикови столове със зелени възглавнички, около металните подпори пълзяха увивни растения.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана мъж на около шейсет години, който беше наметнал черен дъждобран. Личеше, че прекарва повечето време на открито — загорялото му от слънцето лице беше покрито с мрежа от бръчици. Сините му очи бяха приветливи като усмивката му.

— Добрутро — поздрави новодошлите, повишавайки глас, тъй като дъждът барабанеше върху покрива. — Прекрасен ден, а? Ама само ако си патица…

— Вие ли сте господин Ийлинг? — попита Барбара.

— Сигурно търсите мен — обади се друг мъж с дъждобран, който незабелязано беше излязъл на верандата.

Беше с петдесетина сантиметра по-висок от другия, който беше заговорил за времето. Очевидно прекарваше дните си на седлото и суровите атмосферни условия бяха оставили отпечатъка си върху симпатичното му лице.

Барбара представи себе си и Джо, като намекна, че работи за Съвета по безопасност и че спътникът й е неин колега.

— Измина повече от година, още ли разследвате катастрофата? — попита Ийлинг.

— Още не сме открили причината за произшествието отвърна тя. — За да приключим разследването, трябва да разберем причината за трагедията. Ще бъдете ли така добри да отговорите на няколко въпроса, свързани с жената, която ви е посетила през онази нощ?

— Разбира се.

— Можете ли да я опишете? — обади се Джо.

— Беше дребничка, с хубава фигура и с привлекателно лице. Навярно бе на около четирийсет години.

— Вярно ли е, че е била чернокожа?

— Да… но чертите на лицето й бяха като на мексиканка или може би на азиатка.

Джо си спомни бадемовидните очи на Роуз Тъкър.

— Представи ли се, когато й отворихте вратата? — попита.

— Може и да си е казала името, но не си го спомням.

— Имате ли представа колко време беше изминало след взрива, когато непознатата дойде във фермата ви? — намеси се Барбара.

— Ами… не съм сигурен. — Ийлинг се замисли и машинално прехвърли в другата си ръка кожената чанта, която носеше. — Събуди ни бученето на двигателите, беше много по-силно от обикновено. С жена ми Мърси станахме от леглото, тя включи осветлението, сетне чухме взрива, а къщата се разтресе.

Ийлинг замълча и погледна по-възрастния човек, който нетърпеливо пристъпваше от крак на крак:

— Как е тя, Нед?

— Не е добре. Никак не е добре.

Ийлин присви очи и се загледа към алеята за коли, която почти не се виждаше поради проливния дъжд. Прокара длан по челото си и промърмори:

— Да му се не види, защо се бави доктор Шийли?

— Ако сме дошли в неподходящо време… — колебливо каза Барбара и млъкна.

— Една от кобилите е болна, та сме малко притеснени — промълви Ийлинг. — Но щом сте били толкова път до тук, ще ви отделя няколко минути. От онази нощ измина повече от година, но още си спомням ужаса, който изживяхме. Мърси телефонира на службата за спешни случаи в Пуебло, а аз набързо се облякох и потеглих с пикапа към мястото на катастрофата, за да помогна, ако се наложи. Заревото от огъня се виждаше от километри разстояние. Докато се ориентирах къде е пожарът и стигнах до местопроизшествието, патрулна кола от шерифството вече беше блокирала отбивката от магистралата. Като паркирах, дойде и втора патрулка. Хората на шерифа набързо издигнаха бариера и заявиха, че очакват пристигането на спасителния екип и че това не е работа за неопитни доброжелатели. Като видях, че не мога да помогна, се върнах вкъщи.

— Колко време отсъствахте? — попита Джо.

— Не повече от четирийсет и пет минути. С Мърси седнахме в кухнята да изпием по едно кафе и включихме радиото в очакване да съобщят за катастрофата. Измина около половин час. Тъкмо се питахме дали отново да си легнем, на вратата се почука.

— Значи жената се е появила приблизително час и четвърт, след катастрофата на самолета — предположи Джо.

— Горе-долу толкова.

Увлечени от разговора, не чуха шума от двигателя на някакъв джип, пък и звукът се заглушаваше от барабаненето на дъжда върху покрива на верандата. Забелязаха го едва когато зави пред къщата и светлината от фаровете му разсече като със сребърен меч водната завеса.

— Слава Богу! — възкликна Нед и вдигна качулката на дъждобрана си. Блъсна вратата и изскочи навън.

— Ветеринарят дойде — обясни Джеф Ийлинг. — Трябва да му помогна. Пък и без това Мърси знае много повече за онази жена. Влезте и поговорете с нея.

Мърси Ийлинг беше симпатична жена с прошарена руса коса, която беше прикрепена с шноли във формата на пеперуди. Печеше сладки и страните й бяха поруменели от топлината, излъчвана от фурната на печката.

Любезно поздрави новодошлите, избърса ръцете си първо в престилката си, сетне с хартиена кърпа, здрависа се с двамата, покани ги да седнат на масата и им наля кафе, сетне поднесе чиния с топли сладки.

Вратата към задната веранда беше открехната, шумът на дъжда беше приглушен и звукът наподобяваше на барабанене, придружаващо погребално шествие. В кухнята ухаеше на шоколад и на печени орехи. Кафето и сладките бяха превъзходни.

На стената висеше календар с картини на религиозни теми. На тази за август беше изобразен Исус Христос, който разговаря с двама рибари.

Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, различно от онова, в което беше живял повече от година. Внезапно се бе озовал в нормален свят, изпълнен с ежедневни грижи и проблеми, чиито обитатели вярват в общоприетите канони.

Мърси отвори двете фурни, погледна вътре, сетне заразказва за нощта на катастрофата:

— Питате ме дали онази жена се е казвала Роуз. Не, името й беше Рейчъл Томас.

„Същите инициали“ — помисли си Джо. Може би Роуз е избягала от мястото на катастрофата, тъй като е подозирала, че самолетът е бил свален, защото тя е пътувала с него. Вероятно е искала враговете й да си помислят, че е загинала като останалите пътници. Нарочно е запазила инициалите, за да не забрави фалшивото име, под което се представя.

— Пътувала от Колорадо Спрингс за Пуебло, когато видяла самолетът да пада — продължи Мърси. — Толкова се изплашила, че рязко ударила спирачки и загубила контрол. Слава Богу, че са били с предпазни колани. Колата излязла от шосето и се преобърнала.

— Тази… Рейчъл беше ли ранена? — попита Барбара.

Докато подреждаше курабии в двете тави, Мърси отвърна:

— Не, нищо й нямаше, само трепереше като лист. Много мила жена, стана ми мъчно за нея. Дрехите й бяха изцапани, по тях бяха полепнали тревички и бурени, но по нея нямаше и драскотина.

Джо погледна Барбара в очите и промърмори:

— Очевидно по това време е твърдяла, че е станала свидетелка на катастрофата.

— Сигурна съм, че не лъжеше — намеси се Мърси. Със сигурност е видяла как пада самолетът. Беше изплашена до смърт.

Таймерът на печката иззвъня. Тя си сложи ватирана ръкавица и извади от фурната тава с ухаещи курабии.

— За какво беше дошла тази жена? — попита Барбара. Помощ ли търсеше?

Домакинята постави горещата тава върху алуминиева решетка, за да изстине, и каза:

— Искаше да телефонира на таксиметровата служба в Пуебло и да си поръча кола, но аз й обясних, че никога няма да дойдат чак до тук.

— Чудно, че не е поръчала автокран, за да изтеглят колата й — замислено промърмори Джо.

— Смяташе, че от Пътна помощ няма да изпратят влекач по това време на нощта. Спомена, че ще дойде на следващия ден за колата си.

— Как реагира, когато й казахте, че няма начин да вземе такси? — попита Барбара.

— Всъщност самата аз ги закарах до Пуебло — отвърна Мърси, докато подреждаше нова партида курабии в тавите.

— Чак до там ли?

— Ами… мъжът ми трябваше да става рано. Рейчъл заяви, че непременно трябва да бъде там до сутринта, пък и аз шофирам бързо, та не ми отне повече от час — отговори домакинята и пъхна тавите във фурната.

— Постъпили сте много мило — отбеляза Джо.

— Така ли мислите? Бог иска от нас да бъдем добри самаряни, заради това сме на този свят. Когато някой попадне в беда, трябва да му помогнеш. А онази жена беше много симпатична. Докато пътувахме към Пуебло, все говореше за нещастните пътници. Беше съсипана от смъртта им и сякаш се чувстваше виновна заради случилото се с тях. Така или иначе не ми струваше нищо да я закарам до Пуебло… макар че по обратния път доста се измъчих, защото много коли отиваха към мястото на катастрофата — полицейски автомобили, линейки, пожарни. Не липсваха и любопитни зяпачи, които бяха паркирали край пътя. Сигурно са се надявали да видят кръв. Тръпки ме побиват, като си спомня израженията им. Една трагедия може да извади на бял свят най-доброто, но и най-лошото в хората.

— Докато пътувахте към Пуебло, тази Рейчъл показа ли ви мястото, на което колата й е излязла от шосето? — попита Джо.

— Беше прекалено разстроена, пък и не можеше да се ориентира в тъмнината. Нямаше начин да спираме на всеки километър, защото така никога нямаше да закарам горката жена до Пуебло.

Отново иззвъня таймерът на печката. Мърси пак си сложи ватираната ръкавица и като отвори фурната, добави:

— Тя беше изтощена до смърт, очите й се затваряха за сън. Изобщо не се интересуваше кой ще докара катастрофиралата й кола, а само искаше да се прибере у дома и да си легне.

Джо беше сигурен, че историята с катастрофиралата кола е измислена. Роуз слепешката е побегнала от мястото, на което самолетът се е забил в земята. Била е решена да се отдалечи колкото е възможно по-скоро, преди някой да разбере, че е жива, защото нещо й е подсказвало, че самолетът е свален именно заради нея. Била е в състояние на шок, изгубила се е в пущинака, но е предпочитала да умре от глад и от изтощение, отколкото да бъде открита от спасителния екип и да попадне в ръцете на загадъчните си врагове. Скоро щастието й се е усмихнало, защото е стигнала до билото на някакво възвишение, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата.

Барбара отмести празната чаша от кафето и промърмори:

— Мърси, спомняте ли си адреса, на който оставихте тази жена в Пуебло?

Домакинята извърна поглед от отворената фурна и отговори:

— Не ми каза адрес, а ме насочваше от улица към улица, докато стигнахме къщата й.

„Няма съмнение, че Роуз просто е посочила някаква къща, тъй като не е познавала никого в Пуебло“ — помисли си Джо и зададе нов въпрос:

— Видяхте ли я да влиза в дома си?

— Готова бях да почакам, докато отключи вратата, но Рейчъл ми благодари и ме посъветва да побързам да се прибера вкъщи.

— Смятате ли, че ще можете да намерите тази къща и да ни я покажете? — попита Барбара.

Мърси очевидно прецени, че курабиите трябва да се пекат още няколко минути, плъзна тавата обратно във фурната и отговори:

— Разбира се, че си спомням постройката. Направи ми впечатление, защото беше красива и се намираше в хубав квартал. Но Рейчъл обясни, че къщата не е нейна, а на неин колега. Споменах ли, че тя имаше лекарска практика в Пуебло?

— Всъщност не сте я видели да влиза в сградата — настоя Джо. Предполагаше, че Роуз е изчакала добрата самарянка да се изгуби от погледа й, сетне се е отдалечила от къщата и е намерила превозно средство, с което да напусне града.

Лицето на Мърси се беше зачервило от топлината, излъчваща се от фурната, по челото й бяха избили капчици пот. Грабна хартиена кърпа, попи потта и едва тогава отвърна:

— Не. Както вече ви казах, оставих ги пред къщата и те тръгнаха по алеята към входната врата.

— Чакайте… говорите така, сякаш жената не е била сама.

— Разбира се, че не беше. Водеше някакво дете. Бедничкото… приличаше на сърничка. Личеше, че очите му се затварят за сън. Рейчъл обясни, че било на съдружника й.

Барбара изненадано стрелна с поглед Джо, приведе се и настойчиво попита:

— Дете ли е водила със себе си тази… Рейчъл?

— Да. Беше същинско ангелче и изобщо не мрънкаше, както би могло да се очаква след премеждието, което бяха преживели.

Джо си припомни разказа на Мърси и едва сега му хрумна, че тя бе споменала за предпазни колани и изобщо говореше така, сякаш не е била сама с Роуз.

— Искаш да кажеш, че с Рейчъл е имало някакво дете? — попита, като, че не вярваше на ушите си.

— Ама… не го ли споменах в началото? — смотолеви тя, учудено го изгледа и хвърли хартиената кърпа в кошчето за отпадъци.

— Явно сме пропуснали този момент от разказа ти — промърмори Барбара.

— Казах ви го днес, обясних го и преди година, когато при мен дойде човек от вашия Съвет по безопасност. Описах жената, която твърдеше, че е станала свидетел на катастрофата, и споменах, че водеше със себе си момиченце.

Барбара изпод око погледна спътника си, сякаш, за да го предупреди да не издава самоличността си, и каза:

— Да… смътно си спомням за тази подробност. Но по онова време бях толкова разстроена от гледката, че днес едва намерих мястото на катастрофата.

Сърцето на Джо се преобърна и той едва успя да проговори:

— Колко годишно беше момиченцето?

— Ами, четири-петгодишно — отговори жената, която отново се беше навела да нагледа сладките във фурната и не подозираше какъв ефект са оказали думите й върху посетителя.

Внезапно Джо изпита странно предчувствие. Затвори очи и в съзнанието му се заблъскаха възможности, които се страхуваше дори да обмисли.

— Можете ли… можете ли да опишете детето? — попита едва чуто.

— Беше истинска кукличка. Красива бе като неразцъфнало цвете, но всички деца са красиви на тази възраст, нали?

Той отвори очи и срещна погледа на Барбара. В очите й се четеше съчувствие и съжаление.

— Спокойно, Джо — промълви. — Невъзможно е да е това, на което се надяваш.

Мърси постави горещата тава върху решетката, а той нетърпеливо се обърна към нея:

— Спомняте ли си какъв цвят беше косата на момиченцето?

— Ами… май беше светлоруса.

Джо машинално скочи от стола и се приближи към домакинята, която с дървена лопатка прехвърляше топлите курабии в голяма чиния:

— Мърси, какъв цвят бяха очите на момиченцето?

— Не си спомням.

— Моля ви, опитайте да си спомните.

— Като че ли бяха сини — отвърна тя и загреба още сладки с шпатулата.

— Като че ли…

— Ами… сигурно малката е била синеока… нали косата й беше руса — отвърна Мърси и изненадано се втренчи в него, когато той грабна дървената лопатка от ръката й:

— Погледнете ме, Мърси. Много е важно!

Барбара побърза да се намеси:

— Спокойно, Джо. Успокой се!

Той знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й. Безразличието беше единствената му защита. Безразличието беше негов приятел и утеха. Надеждата е птица, която винаги отлита, светлина, която винаги угасва, камък, който става на прах, когато се опиташ да го пренесеш на друго място. И все пак с дързост, която го изплаши, той почувства, че нарамва тежкия камък, пристъпва към светлината и посяга към белокрилата птица.

— Мърси — промълви, — не всички русокоси момиченца имат сини очи.

Застанала лице срещу лице с него, хипнотизирана от настойчивия му поглед, жената колебливо промърмори:

— Ами… май е така.

— Някои са зеленооки, нали?

— Да. Ако се замислите, сигурно ще се досетите, че сте виждали блондинки с кафяви очи.

— Не много.

— Но все пак сте виждали такива жени и момиченца — настоя той и отново го обзе необяснимо предчувствие. Сърцето му биеше лудо като необязден кон, който бие с копита по стените на обора.

— Сигурна ли сте, че онова момиченце беше синеоко? — попита.

— Не, изобщо не съм сигурна.

— Възможно ли е да е било сивооко?

— Не знам.

— Помислете, опитайте се да си спомните!

Погледът на Мърси се замъгли, докато тя се опитваше да върне лентата на спомена. След миг поклати глава:

— Не мога да кажа, че бяха сиви… не съм сигурна.

— Погледнете ме в очите, Мърси!

Тя се подчини.

— Очите ми са сиви, нали?

— Да.

— Сиви с доста необичаен оттенък.

— Да.

— С лека отсенка на лилаво, нали?

— Да, така е.

— Как мислите, възможно ли е очите на момиченцето да са били като моите?

Мърси сякаш инстинктивно разбра какъв отговор иска да чуе непознатият, макар и да не се досещаше за причината. Тъй като имаше златно сърце, й се искаше да го окуражи. След дълго мълчание обаче каза:

— Наистина не знам. Не съм сигурна, и туй то.

На Джо му се стори, че ще припадне, но сърцето му биеше толкова силно, че целият трепереше. Стараейки се да говори спокойно, промълви:

— Моля ви, опишете момиченцето. — Хвана раменете на Мърси и продължи: — Затворете очи и си представете детето.

Тя се подчини, а Джо продължи:

— На лявата страна на момиченцето, само на два сантиметра от ухото му има малка бенка с формата на полумесец.

Жената дълго мълча, сетне промърмори:

— Може и да е имало бенка, но не си я спомням.

— Тогава може би си спомняте, че когато се е усмихвала, устните й са се извивали вляво.

— Нямам спомени да се е усмихвала. Толкова й се спеше, пък и беше като замаяна. Беше много сладка, но някак… необщителна.

Джо не успя да си спомни друга отличителна черта на дъщеричката си, която да раздвижи паметта на Мърси. Можеше с часове да й разказва за грациозното момиченце, за чара му, за мелодичния му смях, за чипото носле, за веждите и миглите му с цвят на мед, за съчетанието от нежност и сила, изписани на лицето му, за любознателността му и за вродената му интелигентност. Ала въпреки подробните описания не би могъл да получи от Мърси отговора, който се надяваше да чуе. Свали ръце от раменете й, а тя отвори очи. Джо остави шпатулата, която беше изтръгнал от ръката й, не знаеше какво да направи, че да я накара да си спомни подробностите, които го интересуваха.

— Съжалявам — промълви Мърси.

— Всичко е наред. Мислех… Не знам… не съм сигурен на какво се надявах…

Самоизмамата беше като костюм, който не му отиваше, и дори когато излъга Мърси Ийлинг, беше откровен към себе си — много добре знаеше на какво се надява. Съвпадението във възрастта на детето, което е било с Роуз, бе единственото, от което имаше нужда, за да се впусне отново в преследването на лъжливата надежда.

— Съжалявам — повтори Мърси, която беше почувствала промяната в настроението му. — Очите, бенката, усмивката… наистина не мога да си ги спомня. Но си спомням името на малката. Рейчъл я нарече Нина.

Барбара стана толкова рязко, че преобърна стола.

ГЛАВА 12

Шумът от водата, която се стичаше в улука, създаваше впечатлението за призрачни гласове — нетърпеливи и сприхави, гърлени и шепнещи, които задаваха въпроси на несъществуващ език.

Краката на Джо се подкосиха. Опря ръце на мокрото перило и се приведе. Дъждът намокри лицето му.

Барбара посочи ниските възвишения и гората на запад:

— Мястото на катастрофата е в тази посока.

— На какво разстояние е от тук?

Мърси, която беше застанала на прага на кухнята, отвърна вместо Барбара:

— На около километър по права линия.

Джо си представи как Роуз е избягала от местопроизшествието, където отломките от самолета са били обгърнати от пламъци. Тичала е по тясната пътека сред гъстата гора, провирайки се между шубраците, докато се е озовала на билото на хълма, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата. Навярно се е задъхвала, защото е носела детето…

— Изминала е пеш повече от два километра — каза, без да осъзнава, че разсъждава на глас.

— Невъзможно — намеси се Барбара.

— Защо мислиш така? Разстоянието не е толкова голямо.

— Не говоря за прехода. — Тя се обърна към Мърси: Госпожо Ийлинг, благодарни сме ви за съдействието, но се налага с колегата да обсъдим нещо насаме.

— Разбира се. Няма да ви преча — отговори жената и макар да личеше, че умира от любопитство, влезе, обратно в кухнята и затвори вратата.

— Изминала е около два километра — повтори Джо.

— Невъзможно е да е оцеляла от катастрофата — настоя Барбара. — Погледни истината в очите, приятелю.

В гърдите му бушуваха смесени чувства. За да повярва, че има оцелели, трябваше да повярва в божествената намеса, което не можеше да стори. За да повярва в Бога, трябваше да види смисъл в страданията, от които бяха изтъкани човешките преживявания, ала цялата му природа се бунтуваше срещу това. От друга страна, да повярва, че чудотворното оцеляване по някакъв начин е резултат от научните изследвания, в които участва Роуз, да очаква, че хората могат да придобият божествени сили — Шадрах да спаси Шадрах от огъня, Лазар да възкреси мъртвия Лазар — означаваше да повярва в изключителния дух на човечеството. В неговата доброта, в гениалността му, насочена към вършене на добри дела. След като в продължение на четиринайсет години беше работил като криминален репортер, той прекалено добре познаваше хората, за да коленичи пред олтара в църквата на Божественото човечество. Знаеше, че хората притежават способността да предизвикват собствената си гибел, но малцина са способни да се борят за избавлението си.

Стараейки се да говори като грижовна сестра, Барбара продължи:

— Първо искаше да повярвам, че има един оцелял от ужасяващата катастрофа. Сега оцелелите станаха двама. Но аз бях на поляната сред разпръснатите останки от трупове и от самолета, бях на мястото, където се бяха разиграли трагичните събития, и знам, че шансът някой да се отърве жив от тази кланица, е едно към един милиард.

— Съгласен съм.

— Значи разбираш, че не съществува дари минимална възможност някой да е оцелял след катастрофата.

Джо промълви:

— Известни са ми факти, които не съм споделил с теб и които никога няма да ти кажа, защото ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако не ги знаеш. Но трябва да повярваш, че тази Роуз Тъкър години наред е работила върху мащабен и свръхсекретен проект, финансиран от правителството или от военните.

— Какъв е този проект?

— Не зная. Но преди да се качи на самолета в Ню Йорк, тя се е обадила по телефона на журналист в Лос Анджелис и е обявила, че ще даде пресконференция още с пристигането си в града. Заявила, че притежава нещо, което безвъзвратно ще промени света.

Барбара го погледна в очите, очевидно търсейки признак, че той не вярва в тази фантасмагория за откритие от световен мащаб. Беше свикнала да разсъждава логично, впечатление й правеха само доказаните факти, а от опит знаеше, че великите открития се правят бавно, след безброй колебливи стъпки. Като следовател тя години наред бе принудена да „слепва“ едно по едно парченца от огромна мозайка, която беше много по-сложна от всяко полицейско разследване. Сблъсквала се бе със загадките на човешкото поведение и на необяснимите технически повреди, които се разрешаваха не по силата на някакво чудо, а с усърдна и методична работа.

Джо изтълкува правилно погледа й, тъй като работата му на разследващ журналист не се различаваше много от нейната професия.

— Осъзнаваш ли какво говориш? — настойчиво попита тя. — Когато самолетът стремително е падал към земята, тази Роуз Тъкър е извадила от чантата си шишенце с магически лосион, даващ временна неуязвимост на човека, който го използва, намазва се и оцелява сред огнения ад.

Джо неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях:

— Абсурдно е, нали?

— Тогава какво се е случило според теб? — Нямам представа.

— А пък аз мисля, че всичко е измислица на опитна мошеничка.

— Не е вярно, Роуз не е мошеничка — настоя той и машинално вдигна поглед към небето.

Бурята беше преминала, мълнии не раздираха тъмносивите облаци, гръмотевиците бяха стихнали. Ниските възвишения в далечината бяха забулени от загадъчна мъгла. На Джо му хрумна, че през онази кошмарна нощ Роуз Тъкър се е изкачила на някой от тези хълмове, след като се е отървала невредима от огъня и от разрушението.

Силният вятър полюшваше клоните на канадските тополи и на трепетликите, в далечината дъждовната пелена се завихряше като полата на танцьорка на тарантела.

Душата му отново беше изпълнена с надежда и чувството го въодушевяваше, даваше му сила. Помисли си, че именно затова надеждата е опасна. Но може би е още по-ужасяващо да не се надяваш…

Сърцето му беше изпълнено с вяра и с ново очакване…, ала и със страх.

— Роуз не е мошеничка — повтори и замечтано се усмихна.

Той пусна парапета. Краката му вече не се подкосяваха. Избърса от джинсите мокрите си длани и бръсна дъждовните капки от лицето си. Обърна се към Барбара и каза:

— По някакъв начин се е отървала невредима от катастрофата, след което е изминала около два и половина километра до фермата. Отнело й е приблизително час и петнайсет минути, което е сравнително добро време, като се има предвид, че може би е носила детето на ръце.

— Не ми се ще да спукам сапунения мехур на надеждата ти, но…

— Тогава не го прави — прекъсна я той.

Барбара невъзмутимо продължи, сякаш не го беше чула:

— … но има нещо, което не бива да забравяш.

— Целият съм слух.

Тя се поколеба, сетне промълви:

— Да приемем, че има оцелели от катастрофата, че тази жена наистина е пътувала със самолета. Твърдиш, че името й е Роуз Тъкър, но се е представила на Мърси като Рейчъл Томас.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако се е представила под измислено име, защо е казала истинското име на Нина?

— Хората, които я преследват, не се интересуват от Нина.

— Ако са разбрали, че се е спасила благодарение на гениалното изобретение, което е носила със себе си, то момичето е не по-малко опасно за тях, отколкото самата Роуз.

— Може ли… Не знам. Тъкмо сега това изобщо не ме интересува.

— Според мен, ако казва истината, е щяла да измисли друго име на момиченцето.

— Не е задължително.

— Щеше! — настоя Барбара.

— Какво значение има това?

— Може би името Нина също е измислено.

Джо се почувства така, сякаш го беше зашлевила. Нямаше сили да продължи спора.

— Може би детето, което през онази нощ е дошло във фермата на семейство Ийлинг, се е казвало Сара, Мери или например Дженифър.

— Невъзможно е! — твърдо каза той.

— Също както Рейчъл е измислено име… — продължи Барбара.

— Ако момиченцето не е било моята дъщеря, шансът Роуз да измисли тъкмо името Нина е едно към милиард.

— Възможно е с този полет да е пътувало и друго петгодишно русокосо момиченце.

— И двете се казвали Нина, така ли? За Бога, Барбара, чуваш ли се какво говориш?

— Ако наистина има оцелели, трябва да се подготвиш за възможността детето да не е твоята дъщеря — промълви тя.

— Зная! — гневно се тросна Джо — неприятно му беше да се съгласи с нея. — Зная — повтори малко по-спокойно.

— Наистина ли го осъзнаваш?

— Разбира се.

— Тревожа се за теб, Джо.

— Благодаря за съчувствието — саркастично подхвърли той.

— Сърцето ти е сломено.

— Нищо ми няма!

— Страхувам се отново да не рухнеш.

Той безмълвно сви рамене.

— Само се погледни! — настоя спътницата му.

— По-добре съм отпреди.

— Може да не е била Нина.

— Възможно е — съгласи се той. В този момент мразеше Барбара заради неумолимата й настоятелност, макар да знаеше, че тя искрено се тревожи за него, че „предписва“ хапче от действителността като ваксина срещу душевното разстройство, което неминуемо ще го сполети, ако надеждите му не се оправдаят.

— Готов съм да приема възможността, че оцелялото момиченце не е Нина. Е, какво ще кажеш? По-спокойна ли се чувстваш? Ще го преживея, ако твърденията ти се окажат верни.

— Казваш го, но не е истина.

Той гневно се втренчи в нея:

— Истина е!

— Навярно дълбоко в себе си знаеш, че спасеното дете не е дъщеричката ти, ала съзнателно потискаш тази, възможност.

Джо мълчеше. Барбара имаше право — сърцето му биеше до пръсване, очите му блестяха в очакване на чудодейната среща с дъщеря му, която доскоро беше смятал за безвъзвратно загубена.

Ала погледът на спътницата му беше изпълнен с тъга, която така го разгневи, че му се прииска да я удари.

Мърси продължаваше да се занимава с печенето на курабии. Когато двамата се върнаха в кухнята, срещнаха любопитния й поглед, в който този път се прокрадваше и някаква враждебност. Безсъмнено беше наблюдавала през прозореца разгорещения спор между неочакваните посетители, дори беше чула по някоя дума, без нарочно да подслушва. Въпреки това си оставаше добрата самарянка и беше готова да отговаря на въпросите им, за да им помогне. Докато пъхаше нова тава във фурната, промълви:

— Всъщност момиченцето не ми каза името си. Рейчъл го представи като Нина. Бедното дете не каза нито дума. Личеше си, че е уморено и очите му се затваряха за сън, пък и беше изплашено от преобръщането на колата. Спомням си, че изобщо не беше наранено, но беше бледо като платно. Стори ми се, че сякаш витае някъде, все едно беше в транс. Обезпокоих се за малката, но Рейчъл заяви, че нищо й няма и аз й повярвах, защото в края на краищата тя беше лекарка и разбираше от тези неща. Докато пътувахме към Пуебло, малката кукличка спа непробудно.

Мърси приготви нова партида сладкиши, подреди ги в поредната тава и продължи разказа си:

— Рейчъл обясни, че е била в Колорадо Спрингс, за да посети семейството си. Била взела Нина със себе си, защото родителите на малката били на пътешествие по случай годишнина от сватбата им.

Тя започна да пълни кафяв хартиен плик с изстиналите курабии, като не преставаше да говори:

— Честно да си призная, стори ми се доста странно чернокожа лекарка да работи заедно с човек от нашата раса. По тия места това е доста необичайно. Пък и кой би поверил детето си на чернокожа? Все пак приех този факт като доказателство, че светът се променя към по-добро, че хората стават по-толерантни.

Тя сгъна два пъти горния край на плика и го подаде на Барбара.

— Благодаря, Мърси.

Домакинята се обърна към Джо:

— Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ни — усмихна се той. — Отгоре на всичко ни почерпихте с вашите прекрасни сладки.

Жената погледна през прозореца и отбеляза:

— Когато човек си хапне нещо вкусно, настроението му се повишава, нали? Ще ми се да можех да помогна и на Джеф. Ако загуби кобилата, много ще страда.

Джо погледна календара, на който беше изобразен Исус Христос с лодкарите, и попита:

— Как поддържате вярата си в свят, в който има толкова много смърт, падат самолети, а съдбата ни отнема без причина любимите същества, например кобилата, която Джеф обича?

Тя не се изненада, нито се обиди от неочаквания му въпрос, а кротко отговори:

— Не знам. Понякога животът е жесток към нас. Преди години много страдах, че не мога да имам деца. Честно казано, поставих своеобразен рекорд по аборти. Толкова бях гневна на съдбата, че ми идваше да се скарам на Всевишния, не мигвах по цели нощи. Но все пак мисля, че светът има и хубави страни. Освен това е място, през което само, минаваме, за да отидем другаде, където животът е много по-хубав. Когато вярващ в прераждането, няма особено значение какво ти се случва на този свят.

Джо беше разочарован. Надяваше се да чуе нещо, в което може да повярва.

— Съпругът ви е привързан към кобилата, а вие я обичате заради чувствата му към нея, нали така — промърмори.

Мърси взе парче тесто, оформи го като полумесец, усмихна се и заяви:

— Ако проумявах всичко това, нямаше да съм аз, а самият Господ Бог. А това е нещо, което определено не желая.

— Защо?

— Защото ролята на Всевишния е много по-трудна от нашата, не мислите ли? Той знае какви са възможностите ни, но му е съдено вечно да наблюдава провалите ни, жестокостите, които взаимно си причиняваме, омразата и лъжите, завистта, алчността и безкрайния ни стремеж към непостижимото. Ние виждаме само злото помежду ни, но Той вижда всичко и Му е много тъжно.

Тя сложи едно тестено топче в тавата и го натисна с пръст. След малко щеше да има нова партида курабии, които, след като бъдеха изядени, щяха да повдигнат настроението на някого.

Джипът на ветеринаря още беше на пътя, паркиран пред форда. На задната седалка лежеше куче порода „веймаранен“. Когато Джо и Барбара се качиха във форда и затвориха вратите, кучето вдигна глава и се втренчи в тях през задното стъкло на джипа.

Барбара включи двигателя. За секунди купето се изпълни с аромата на сладки и с миризмата на влажен плат, предното стъкло се замъгли от дъха им. Докато чакаше струята горещ въздух от климатика да стопли стъклото, тя промърмори:

— Ако малката наистина е била твоята Нина, къде е била цяла година? Нима забрави, че от нощта на катастрофата, са изминали почти дванайсет месеца?

— Била е с Роуз Тъкър.

— Защо й е било на тази Роуз да крие от теб, че дъщеричката ти е жива? Защо е проявила подобна жестокост?

— Не е жестокост. Ти сама стигна до отговора, докато разговаряхме на верандата.

— Започвам да мисля, че чуваш само когато говоря глупости — гневно промълви тя.

— Нина е оцеляла благодарение на незнайното изобретение на Роуз, поради което враговете на спасителката й сега искат да се доберат и до дъщеря ми. Ако дъщеря ми се беше върнала при мен, тези хора щяха да я преследват, да искат смъртта й. Роуз я е скрила на безопасно място и по този начин е спасила живота й.

Барбара безмълвно включи чистачките. Той се обърна и забеляза, че кучето продължаваше да ги наблюдава през задното стъкло на джипа. Очите му бяха като блестящ кехлибар.

— Роуз я е скрила на безопасно място — повтори той. Именно затова трябва да разгадая тайната около полет 353 и да остана жив, докато разнищя тази история. Когато истината излезе наяве и мръсниците са зад решетките или са умъртвени в газовата камера, Роуз ще бъде в безопасност и Нина може… може да се върне при мен.

— Ако момиченцето наистина е твоята Нина — напомни му тя.

— Да, ако е тя.

Направиха завой, следвани от печалния поглед на кучето, и потеглиха обратно към портите на фермата.

— Сигурно съжаляваш, че не помолихме Мърси да ни покаже къщата в Пуебло, пред която е оставила Роуз — промълви Барбара.

— Нямаше смисъл. Сигурен съм, че не са влезли в къщата. Тръгнали са нанякъде още щом колата на Мърси е изчезнала от погледа им. Целта на Роуз е била да стигнат до по-голям град, откъдето да вземат някакво превозно средство или може би да се обади на приятел в Лос Анджелис или другаде. Голям град ли е Пуебло?

— Има стотина хиляди жители.

— Значи е сравнително голям. Възможно е да са взели автобус, влак, кола под наем или дори самолет.

Докато пътуваха по покритата с чакъл алея към павирания път, Джо видя трима мъже с дъждобрани да излизат от един обор — бяха Джеф Ийлинг, Нед и ветеринарят. Вървяха с наведени глави, за да се предпазят от дъжда, а качулките им придаваха вид на монаси от таен орден. Не беше необходима голяма проницателност, за да се види, че са прегърбени от тежката загуба.

Той от сърце се надяваше, че изминалите години на непосилна работа и липсата на дете не са причинили отчуждаването на съпрузите Ийлинг. Надяваше се, че всяка нощ двамата заспиват в прегръдките си.

Притъмня още повече, Барбара включи фаровете. Под светлината им сребристите дъждовни струи проблесваха като остри ножове.

Когато паркираха форда до колата под наем, която Джо беше оставил до детската площадка, той забеляза, че върху асфалта са се образували големи локви. На сивкавата дневна светлина катерушките, пързалките и люлките му заприличаха на творения на извънземни същества, по-загадъчни и от каменните стълбове на Стоунхендж.

Накъдето и да погледнеше, светът беше по-различен от този, в който беше живял досега. Промяната беше започнала в деня, преди да отиде на гробищата. Оттогава тя набираше скорост като че светът, в който господстваха законите на Айнщайн, се беше пресякъл с вселена, в която законите за енергията и материята са толкова различни, че биха озадачили и най-гениалните физици и математици.

Тази нова реалност беше едновременно по-красива и по-ужасяваща от предишната. Той знаеше, че промяната е субективна и че никога няма да се върне към предишното си съществуване. Нищо на този свят няма да му се струва обикновено, защото дори най-гладката повърхност криеше незнайни дълбочини.

Барбара изключи двигателя и промълви:

— Е, това беше. Предполагам, че повече не съм ти необходима.

— Благодаря ти от сърце. Знам, че поемаш огромен риск…

— Не искам да се безпокоиш за мен. Чуваш ли? Решението беше мое.

— Ако не бяха добротата и смелостта ти, нямаше да храня надежда, че ще се добера до истината. Днес ти отвори една врата…

— Да, но врата към какво, Джо? — тревожно попита тя.

— Може би към Нина.

Барбара печално го изгледа, личеше, че е изморена до смърт и странно обезсърчена:

— Обещай ми нещо — където и да отидеш каквото и да правиш, не забравяй какво ти разказах. Аз ще бъда старата досадница, която твърди, че дори по някакъв невероятен начин двама души да са оцелели от катастрофата, почти невъзможно е това да е тъкмо дъщеря ти. Не насочвай меча към себе си, не си причинявай душевни терзания.

Той безмълвно кимна.

— Обещай ми — настоя Барбара.

— Обещавам.

— Нея я няма, Джо.

— Може би.

— Примири се със загубата.

— Ще видим…

— Време е да се разделим.

Той отвори вратата и слезе от колата, а Барбара се наведе през спуснатото стъкло и извика:

— Желая ти късмет.

— Благодаря.

Той проследи с поглед отдалечаващия се форд, сетне отключи вратата на наетата кола. Фордът се връщаше. Барбара спря пред него, слезе и силно го прегърна:

— Ти си изключителен човек, Джо Карпентър.

Той безмълвно я притисна към гърдите си. Внезапно си спомни как му се беше приискало да я удари, когато тя го убеждаваше да се откаже от мисълта, че дъщеричката му е жива. Срамуваше се от омразата, която беше изпитал към нея в този момент, беше объркан и същевременно трогнат от топлите й чувства. Сега приятелството й означаваше за него много повече, отколкото би могъл да си представи в момента, когато позвъни на вратата й.

— Възможно ли е да те чувствам като собствен син, въпреки че те познавам едва от няколко часа? — тихо попита тя, сетне рязко се обърна и отново се качи във форда.

Джо проследи с поглед отдалечаващата се кола, която след две пресечки зави наляво. Огледа се и забеляза, че белите стволове на брезите блестят като прясно боядисани дървени рамки, а дълбоките сенки между тях бяха като отворени врати към опасно и несигурно бъдеще.

Въпреки че дрехите му бяха подгизнали от дъжда, потегли обратно към Денвър, като не се съобразяваше с табелите за ограничение на скоростта. Страхуваше се да не настине, затова включи климатика, с надеждата, че дрехите му ще поизсъхнат.

Тръпнеше от вълнение, беше като наелектризиран от надеждата да намери Нина.

Въпреки че беше обещал на Барбара да не храни напразни надежди, вярваше, че дъщеря му е жива. Най-сетне едно-единствено нещо в странно променилия се заобикалящ го свят изглеждаше нормално — Нина бе жива. Мисълта бе като лъч светлина в мрака, която не виждаше, но чувстваше сиянието й.

Усещането бе различно от знаменателното чувство, което толкова често го запращаше в спиралата на търсещото поведение, в преследването на фантоми. Надеждата беше като спасителна скала, не като бързо разсейваща се мъгла.

Беше така близо до щастието, както по времето преди катастрофата, ала всеки път, когато сърцето му затуптяваше от радостно вълнение, настроението му се помрачаваше от чувството за вина. Дори ако откриеше Нина — когато я откриеше — нямаше да си върне Мишел и Криси. Те бяха безвъзвратно изчезнали от живота му и щеше да бъде прекалено коравосърдечен, ако е щастлив, след като съдбата му е върнала само едно от любимите му същества.

При все това желанието да научи истината, довело го в Колорадо Спрингс, беше също така силно като необходимостта да открие по-малката си дъщеря, която буквално го беше обсебила.

Когато стигна до летището в Денвър, върна колата, взета под наем, и плати сметката в брой. Озова се на терминала петдесет минути, преди да повикат пътниците за неговия полет.

Изведнъж изпита вълчи глад. Освен двете сладки, с които го почерпи гостоприемната Мърси, не беше хапвал нищо от предишната вечер. Отиде в най-близкия ресторант, поръча си двоен сандвич с препечен хляб, порция пържени картофи и бутилка бира. Стори му се, че никога не е хапвал толкова вкусен бекон. Облиза майонезата от пръстите си и се зае с хрупкавите картофки. За пръв път от деня, в който научи за смъртта на семейството си, не просто консумираше, а се хранеше с удоволствие.

Оставаха двайсет минути до полета. Ненадейно му се повдигна — хукна към тоалетната, защото се страхуваше, че ще повърне.

Докато заключваше кабинката, гаденето му попремина. Облегна се на вратата и се разплака.

Месеци наред не бе плакал, не знаеше защо тъкмо в този момент от очите му рукнаха сълзи. Може би защото беше на ръба на щастието при мисълта, че отново ще види Нина. Или защото се страхуваше, че никога няма да я открие, че отново ще я загуби, този път завинаги. Може би плачеше от мъка за Криси и за Мишел, може би беше научил прекалено ужасяващи подробности за случилото се с пътниците на боинга.

А може би плачеше поради всички тези причини, взети заедно.

Беше като космически кораб, който е излязъл извън контрол, крайно време беше да овладее управлението и да потисне емоциите си. Нямаше да се добере до Роуз и Нина, ако изпада ту в еуфория, ту в отчаяние.

Когато се качи на самолета за Лос Анджелис, очите му още бяха зачервени от плача, но беше успял да се овладее.

При излитането на боинга ненадейно сърцето му лудо затуптя и в ушите му отекна странен звук, сякаш някой тичаше надолу по стръмни стъпала. Той се вкопчи в седалката, страхуваше се, че може да политне напред и да се просне на пътеката.

Страховата невроза не го беше обзела по време на подета за Денвър, но сега беше обзет от ужас. Преди бе готов безстрашно да посрещне смъртта, защото се чувстваше гузен, че е жив, а близките му са мъртви, ала сега животът му отново беше придобил смисъл.

По време на полета остана напрегнат. Непрекъснато си представяше как пилотът се обръща към щурмана и пита: „Записваме ли!“

Тъй като не успя да прогони от съзнанието си мисълта за капитан Делрой Блейн, реши отново да прочете записките на Барбара. Извади сгънатите листове хартия от джоба на якето си и прегледа написаното. Надяваше се да открие подробности, които е пропуснал, пък и така щеше да се занимава с нещо, вместо да трепери от страх.

Една трета от местата в самолета бяха незаети. Той седеше до люка, а седалката до него беше празна — нямаше опасност някой да надзърне в записките. Помоли стюардесата да му донесе писалка и бележник и докато четеше, записваше думите на Блейн, абстрахирайки се от несвързаните брътвежи на Виктор Санторели. Като приключи, сгъна трите страници и ги пъхна обратно в джоба си, след това прочете записаното в бележника:

Една от тях е доктор Лоис Блом, Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Лоши са… Накарай ги да престанат! Записваме ли? Накарай ги да престанат да ми причиняват болка. Записваме ли? Записваме ли?

Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!

Страхотно удоволствие, нали?

Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

Еха-а-а! Записваме ли?

Записваме ли?

Уха!!

Сега! Само гледай! Супер!

Въпреки че внимателно прочете написаното, Джо не откри нищо ново, ала отново му направи впечатление, че макар капитан Блейн да говореше с глас на възрастен, онова, което казваше, приличаше на възклицания на дете.

„Правят нещо лошо с мен. Лоши са. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.“

Възрастен човек не би използвал тези думи, за да обвини мъчителите си или да моли за помощ. Реакцията на Блейн в мига на преобръщането на самолета и стремглавото му падане беше на момче, което се вози на „влакчето на смъртта“ в увеселителен парк. Според Барбара, която беше прослушала записа, капитанът не е говорел като изплашен човек.

„Сега! Само гледай!“ Изрекъл е тези думи три секунди и половина преди самолетът да се забие в земята, докато е наблюдавал гледката през предното стъкло на кабината, и сякаш не е бил ужасен, а учуден.

„Супер!“

Джо дълго се взира в тази дума, изчаквайки да премине вълнението, което тя предизвика, докато отново бе в състояние да разсъждава трезво, без да се влияе от емоциите си.

„Супер!“

Миг преди смъртта си той все още се е държал като хлапак в увеселителен парк, сякаш изобщо не го е било грижа за пътниците и екипажа. Поведението му е било на садистично хлапе, което пуска запалени клечки кибрит в бутилка, пълна с живи насекоми.

Но дори неразумното и себелюбиво дете би се изплашило пред лицето на смъртта. Дори самоубиецът, който скача от покрива на висока сграда, докато лети към тротоара, би извикал от страх. А капитан Делрой Блейн е наблюдавал стремителното падане към земята спокойно, дори с възхищение, сякаш не е разбирал, че ще умре.

„Супер!“

Джо си припомни онова, което му беше разказала Барбара за командира на полет 353. Капитан Делрой Блейн е имал щастлив брак, бил е вярващ мормон, славел се е като уравновесен, любящ и състрадателен човек. Бил е в отлично здраве, имал е успешна кариера. Какво не е наред в тази картина?

„Супер!“

В гърдите му забушува безсилен гняв. Не беше насочен към Блейн, който със сигурност също беше жертва, макар че първоначално се създаваше друго впечатление. Яростта се беше напластявала в душата му по време на детството и на юношеството му и бе като все повече нагорещяващата се пара в бойлер без предпазен клапан.

Гневно напъха записките си в джоба на якето си и сви длани в юмруци. Искаше му се да удари някого. Да го налага с юмруци, докато кокалчетата на пръстите му се разранят.

Този безсмислен гняв винаги му напомняше за баща му.

Франк Карпентър не беше гневлив човек. Тъкмо обратното — никога не повишаваше глас, освен когато възкликваше от радост. Беше добродушен и невероятен оптимист, като се има предвид страданията, на които го беше подложила съдбата.

Джо обаче непрекъснато беше гневен заради него.

Франк Карпентър беше загубил левия си крак, когато колата му е била изблъскана от шосето от камион, шофиран от деветнайсетгодишен пиян младеж. По онова време Джо още не беше навършил три години.

Тъй като съпрузите Карпентър бяха бедни, за да спестят малко пари, бяха платили само частична застраховка за колата, поради което Франк не получи компенсация от застрахователната компания заради злополуката.

Ампутираха крака му на подбедрицата. Тогава още не бяха създадени модерните протези, пък и той не можеше да си позволи скъпа протеза. Бързо свикна да се придвижва с патерица и дори се шегуваше, че ще се запише за участие в маратон.

Джо не се срамуваше, че баща му е по-различен от хората, които ги заобикаляха. За него Франк не беше еднокрак човек със смешна походка, а неуморен разказвач на приказки, достоен противник в различните игри и търпелив треньор по софтбол.

За пръв път се сби, когато беше в първи клас. Негов съученик на име Лес Олнър нарече Франк скапан инвалид. Този Олнър беше известен побойник и доста едър за възрастта си, но тласкан от почти животинска ярост, Джо го смаза от бой. Възнамеряваше да извади едното му око, за да разбере Олнър какво е да бъдеш едноок, но учителят ги разтърва навреме.

След сбиването не изпита никакви угризения на съвестта, и до ден-днешен не съжаляваше за стореното. Не се гордееше с постъпката си, но и не съжаляваше.

Дона Карпентър знаеше, че съпругът й ще бъде сломен, ако разбере, че синът му се е сбил заради него. Разбира се, наказа момчето, но и двамата не споменаха пред Франк за инцидента.

От този ден нататък Джо заживя двойнствен живот. Привидно беше кротък и възпитан, но в душата му бушуваше ярост и бе склонен към насилие. Непрекъснато търсеше някого, с когото да се сбие, но избираше времето и мястото така, че баща му да не научи за „подвизите“ му. Преди злополуката Франк се занимаваше с ремонт на покриви, но след като ампутираха крака му, вече не можеше да се катери по стълби. Не му се искаше да получава пенсия като инвалид, но за известно време склони да приема помощите, докато превърна в професия таланта си да изработва предмети от дърво.

Правеше изящно гравирани кутии за бижута, поставки за лампи и други предмети, които продаваше на собственици на магазини за произведения на изкуството.

Дона работеше в шивашко ателие, в което се помещаваше и салон за химическо чистене. Всеки ден се връщаше у дома с коса, накъдрена от влагата, а дрехите й миришеха на бензин и на химикали. И до ден-днешен, когато влезеше в ателие за химическо чистене, Джо си спомняше косата на майка си и нейните кехлибарени очи, за които някога вярваше, че са изсветлели под влиянието на изпаренията и химикалите.

Три години след злополуката Франк започна да се оплаква от болки в ставите и в китките. Отиде на лекар, който постави диагноза ревматоиден артрит. Заболяването се разви с необичайна скорост и той беше принуден да прекрати работа. Разбира се, съществуваха правителствени програми за подпомагане на безработни, макар че сумите, които се отпускаха, бяха крайно недостатъчни. Освен това получаването на помощи беше съпроводено от безкрайни унижения и сблъскване с бездушието на чиновници-бюрократи. Франк беше повече склонен да приема помощите, осигурявани от католическата църква, тъй като със съпругата му бяха вярващи и не пропускаха неделните служби. Джо винаги ги придружаваше, но не беше религиозен.

След две години Франк вече беше прикован към инвалидна количка. Въпреки лечението с противовъзпалителни препарати и с пенициламин остеопорозата продължаваше да прогресира, постепенно мускулите му атрофираха, ставите го боляха и се подуваха.

Ежедневните задължения на тринайсетгодишния Джо включваха да помага на баща си при обличането и къпането, когато майка му беше на работа. Грижите за инвалида не му тежаха, дори се изненада, когато откри в себе си нежност, балансираща гнева му, насочен към Бог, който той изливаше върху нещастните момчета, станали жертва на юмруците му. Отначало Франк се срамуваше от необходимостта да разчита на сина си, но след време своеобразното предизвикателство на къпането, обличането и воденето до тоалетната ги сближи и задълбочи взаимната им обич.

Три години по-късно Франк получи фиброзна анкилоза, на ставите му се бяха образували ревматични възли. Левият му лакът беше деформиран от подутина с размерите на топка за софтбол, изпитваше нетърпими болки.

Сега той живееше само заради успехите на сина си, затова Джо се стараеше още повече от преди. Беше отличен ученик, въпреки че работеше по половин ден в една закусвалня на „Макдоналдс“. Играеше като защитник във футболния отбор на гимназията и скоро стана звезда. Баща му никога не го подтикваше към по-големи успехи в което и да е поприще, но момчето толкова го обичаше, че правеше всичко възможно Франк да се гордее с него.

През лятото на същата година се записа в боксовата лига на Асоциацията на младите християни. Бързо схващаше и треньорът го хареса, като му каза, че има талант. Но по време на първите тренировки той продължи да удря противниците си, след като ги беше притиснал до въжетата, и се наложи треньорът насила да го издърпа от ринга. За другите младежи боксът беше развлечение и начин за самозащита, за него бе жестока терапия. Не искаше да нарани когото и да било, но го правеше, поради което го помолиха да напусне.

Хроничният перикардит на Франк, който бе резултат от ревматоидния артрит, предизвика инфекция на перикардия и впоследствие — до сърдечна недостатъчност. Той почина два дни преди осемнайсетия рожден ден на Джо. Седмица след погребението младежът се напи и отиде в църквата след полунощ, когато там нямаше богомолци. Напръска с черна боя всички картини, изобразяващи мъките на Исус Христос. Преобърна каменната статуя на Света Богородица и счупи двайсет рубиненочервени стъкленици от поставката за обредни свещи.

Щеше да направи още много поразии, но внезапно го обзе чувство на безсилие. Каквото и да стореше, нямаше да накара Бог да се разкае. Невъзможно бе чрез унищожаване на предмети да изрази мъката си и да разкъса стоманената завеса между този свят и отвъдния, ако наистина отвъдното съществуваше.

Отпусна се на една скамейка и се разрида. След миг обаче скочи на крака, защото осъзна, че да плаче в църквата означава да признае собственото си безсилие. Хрумна му нелепата мисъл, че сълзите му могат да бъдат изтълкувани като примирение с жестокостта, с която Всевишният управлява света.

Така и не се разбра кой е извършил вандалската постъпка, никой не му потърси отговорност. Той не изпитваше нито угризения, нито гордост от стореното.

Когато постъпи в колежа, никой не забеляза умопомрачението му, защото повечето студенти, както и преподавателите бяха побъркани.

След три години майка му почина от рак на белите дробове. Нито тя, нито съпругът й бяха запалвали цигара. Джо беше убеден, че смъртта й е предизвикана от изпаренията на химикалите…, а може би бе причинена от умора, самота и чувство за безизходица.

В нощта, когато Дона умря, той седеше до болничното й легло, сменяше студените компреси на челото й и пъхаше кубчета лед между пресъхналите й устни. Майка му бълнуваше за някаква танцова забава, на която съпругът й я беше завел, когато Джо беше едва двегодишен, и когато кракът му още не беше ампутиран. Говореше несвързано за голям оркестър, който изпълнявал истинска танцова музика, не рокендрол. Двамата с Франк били звездите на дансинга, защото всеки усещал ритъма на партньора си. На тавана на залата били закачени хиляди балони, в средата на всяка маса имало пластмасов свещник във формата на лебед, а в него била поставена дебела свещ, заобиколена от червени хризантеми. За десерт поднесли сладолед в лебед от захар. Докато танцували, Франк я притискал към себе си и й шепнел, че е най-красивата жена в залата и че лудо я обича. Въртящият се полилей хвърлял разноцветни отблясъци, бели и червени балони се носели из огромното помещение, а захарният лебед имал вкус на бадеми.

Изминали бяха двайсет години оттогава, но до последния й час в паметта на Дона Карпентър се бе запечатал само този спомен, сякаш след онази вълшебна нощ в живота й не се беше случило нищо хубаво.

Погребалната церемония се състоя в същата църква, която Джо беше поругал преди две години. Нямаше и следа от вандалския му акт, всичко си беше както преди.

След погребението той отиде в някакъв бар и се сби с един от посетителите. Носът му беше счупен, но противникът му пострада много повече.

Продължи да живее в състояние на умопомрачение и непрекъснат гняв, докато се запозна с Мишел.

Когато я изпрати до дома й след първата им среща, тя му каза, че се държи като първобитен човек и че е прекалено необуздан. Джо прие думите й като комплимент, при което Мишел заяви, че само един слабоумен, един хлапак, когото са го ударили хормоните, или маймуна в зоопарка би се гордяла с това.

С течение, на времето, проявявайки ангелско търпение и такт, тя го научи на всичко, което определи бъдещето му. Накара го да повярва, че любовта си струва риска от загубата. Че гневът вреди само на онзи, който го изпитва. Че хората сами избират дали да страдат, или да бъдат щастливи, че съдбата не определя събитията в живота им. Научи го още, че душевно спокойствие постига всеки, примирил се с обстоятелства, които не е в състояние да промени. Че приятелите й семейството са смисълът на живота, и че човек съществува, за да обича и да поема отговорности.

Шест дни преди сватбата Джо отиде в църквата, която преди години беше поругал, и пусна в кутията за помощи няколко стодоларови банкноти, които щяха да покрият разходите за щетите, които беше причинил. Направи го не защото се чувстваше виновен или внезапно бе станал религиозен. Стори го заради Мишел, макар че тя никога нямаше да научи да вандалската му постъпка или за паричната компенсация.

Животът му започна от този ден.

И свърши преди една година.

Сега Нина отново се беше появила и чакаше да бъде намерена и отведена вкъщи.

Надеждата на Джо да я намери беше като балсам за наранената му душа и той вече бе в състояние да потисне гнева си. Знаеше, че за да открие дъщеричката си, трябва да се овладее напълно, да контролира постъпките си. Спомни си думите на Мишел, която твърдеше, че гневът е най-големият враг на човека, който изпитва това чувство.

Срамуваше се, задето толкова бързо беше забравил наученото от скъпата му съпруга. С падането на самолета той сякаш също стремглаво бе полетял надолу от небето, на което Мишел го беше издигнала. Падането му беше предателство към нейната памет и той изпитваше същото чувство за вина, каквото щеше да изпитва, ако й бе изневерил с друга жена.

Нина, която беше копие на майка си, му даваше възможност и причина да стане такъв, какъвто беше преди катастрофата. Да бъде достоен да бъде неин баща. Наи-на-а… Ни-и-на-а… виждали ли сте я? Спомни си лицето на скъпата си дъщеричка и това го успокои. Стиснатите му юмруци постепенно се отпуснаха. Залови се да чете разпечатките на статиите за „Текнолоджик“, които предишния ден беше намерил в компютъра в редакцията на „Поуст“. Докато преглеждаше втората, попадна на информация, която го порази. Трийсет и девет процента от акциите на „Текнолоджик“ бяха собственост на „Нелър и Сие“ — швейцарска холдингова компания, занимаваща се с изследвания в областта на медицината и на фармацевтиката, с издателска дейност, и притежаваща акции в големи радио- и телевизионни станции. Нортън Нелър и синът му Андрю бяха вложили в компанията семейното им богатство, за което се смяташе, че е повече от четири милиарда долара. Разбира се, Нелър не беше швейцарец, а американец, но седалището на компанията се намираше в Европа. Преди повече от двайсет години беше създал „Лос Анджелис Поуст“ и все още беше негов собственик.

В продължение на няколко минути Джо мислено „опипваше“ откритието си, сякаш беше дърворезбар, който държи парче дърво с интересна форма, и се пита какъв предмет да изработи от него. Както при необработеното дърво нещо чакаше да бъде открито от ръката на майстора, умът на Джо и интуицията му на опитен журналист заместваха длетото.

Нелър беше собственик на безброй предприятия и фактът, че притежава акции от „Текнолоджик“ и от „Поуст“ вероятно бе чисто съвпадение. Беше едноличен собственик на вестника и за разлика от други издатели не се интересуваше само от печалбата. Чрез сина си упражняваше контрол върху тематичната и репортерската политика на „Поуст“. Твърде възможно бе да не е толкова тясно обвързан с „Текнолоджик“. Не притежаваше контролния пакет акции на корпорацията, едва ли бе ангажиран с ежедневните й операции, а само бе търсил изгодна инвестиция на капиталите си. В такъв случай може би не беше в течение относно свръхсекретното изследване, с което са се занимавали Роуз Тъкър и колегите й от екипа, следователно не носеше отговорност за катастрофата на полет 353.

Джо си спомни какво му беше казал Дан Шейвърс предишния ден, когато се срещнаха в редакцията на „Поуст“. Бившият му колега, който отговаряше за бизнесрубриката, беше нарекъл служителите в „Текнолоджик“ безскрупулни кариеристи, които се смятат за свръхчовеци, но все пак дават отчет на онзи, комуто трябва да се подчиняват.

Онзи, комуто трябва да се подчиняват — Нортън Нелър. Припомняйки си краткия разговор с Шейвърс, Джо осъзна, че колегата му е намеквал за съдружничеството на Нелър в „Текнолоджик“ и че той е също така влиятелен в гигантската корпорация, както в редакцията на своя вестник.

Внезапно му хрумна нещо, което Лайза Пекатоне беше казала в кухнята на семейство Делмън по повод връзката на Роуз Тъкър с „Текнолоджик“: „Между мен, теб и Роузи има връзка. Светът е малък, нали?“

Тогава си беше казал, че тя говори за катастрофата на полет 353, която бе като пресечна точка в живота и на трима им. Сега си каза, че тя може би е имала предвид, че и тримата работят за един и същ човек.

Никога не се беше срещал с Нортън Нелър, който през последните години беше станал почти отшелник. Разбира се, беше виждал негови снимки. Косата на мултимилионера, който беше прехвърлил шейсетте, беше побеляла, облото му лице бе някак невзрачно. Приличаше на кифла, върху която лекарят е нарисувал със захарна глазура лице на старец.

Изобщо не приличаше на убиец, известен бе като щедър филантроп. Нямаше репутацията на човек, който би наел убийци или би организирал свалянето на самолет, за да разшири своята империя.

„Хората обаче се различават от ябълките и от портокалите — помисли си Джо. — Ароматната кора не е сигурен признак за вкуса на плода.“

И все пак си оставаше факт, че двамата с Мишел са работили за същия човек, както и хората, които искаха да убият Роуз Тъкър и които — Бог знае как — бяха причинили катастрофата на боинга. Получавали бяха заплата от същия човек, чиито пари бяха финансирали убийството на стотици невинни хора, между които беше и самата Мишел. Реакцията му на това откритие беше толкова комплексна, че приличаше на Гордиев възел.

Прилоша му, стори му се, че мазни пръсти са се вкопчили в стомаха му.

В продължение на около половин час се взира през люка, но не забеляза кога пустинният пейзаж е отстъпил място на предградията, а те — на самия град. Изненада се, когато разбра, че самолетът се готви за приземяване на летището в Лос Анджелис.

Докато свързваха ръкава със самолета, Джо нетърпеливо поглеждаше часовника си. Прецени, че разполага с достатъчно време и ще подрани с половин час за срещата с Деми. Нещата се уреждаха прекрасно. Необходимо му беше повече време, за да огледа мястото на срещата и да се увери, че не са му устроили капан.

Почти беше сигурен, че може да разчита на Деми — та нали Роуз Тъкър му беше записала телефонния й номер в съобщението, което му беше оставила в „Поуст“. Ала напоследък беше научил толкова ужасяващи факти, че не се доверяваше никому.

В края на краищата, дори подбудите на Роуз Тъкър да са благородни, дори ако е взела Нина със себе си, за да попречи на хората от „Текнолоджик“ да убият или да отвлекат момичето, въпреки всичко цяла година беше държала дъщеричката му далеч от него, позволила беше той да я смята за мъртва. Поради причини, които все още му бяха неизвестни, може би изобщо не възнамеряваше да му върне Нина.

„Не се доверявай никому“ — шепнеше му вътрешен глас.

Докато вървеше към изхода, забеляза как мъж с бели джинси, бяла риза и с бяла сламена шапка стана от последната седалка и се втренчи в него. Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, а побелялата му гъста коса беше като лъвска грива и му придаваше вид на застаряващ рок певец.

Джо си помисли, че го познава отнякъде. Отначало си помисли, че човекът е музикант от прочут състав или актьор, участващ в телевизионни сериали, но след миг се досети, че не го е виждал на екрана, а наскоро се е сблъскал с него, и то при необикновени обстоятелства.

Мъжът със сламената шапка побърза да извърне поглед и тръгна към изхода. И той като Джо не носеше багаж, сякаш беше предприел еднодневно пътуване.

Джо се опита да надникне над десетината пътника, които го разделяха от непознатия. Страхуваше се да не го изгуби от поглед, докато се досети откъде го познава. Ала не можеше да се придвижи по тясната пътека, без да изблъска другите пътници, а предпочиташе онзи да не разбере, че е привлякъл вниманието му. Докато търпеливо вървеше към изхода, напразно се опитваше да свърже сламената шапка с образ, който е видял наскоро. Но като съсредоточи вниманието си върху побелялата коса на мъжа, която напомняше на лъвска грива, в съзнанието му незнайно защо изплуваха образите на сектантите с обръснати глави и с широки сини роби. После си спомни кладата на брега на океана, около която се бяха събрали членовете на сектата, и в близост, до която той изхвърли хартиения плик от „Макдоналдс“ заедно със салфетката, напоена с кръвта на Чарли Делмън. Сети се и за друга клада, около която танцуваха сърфисти, което пък му напомни за още един огън, край който бяха насядали хора и като запленени слушаха как набит мъж с привлекателно лице и с буйна побеляла коса разказва история за призраци.

Човекът, който вървеше към изхода, беше разказвачът на страшни истории!

Джо беше абсолютно сигурен, че присъствието на беловласия на самолета не е случайност. Навярно враговете му, които и да бяха те, са го следили седмици, дори месеци наред, изчаквайки Роуз Тъкър да се свърже с него, докато, най-сетне в събота следобед ги бе „разконспирирал“ на брега на Санта Моника. Междувременно те са научили къде живее, кои кафенета посещава, както и това, че често ходи на гробището или се уединява на брега на океана, от който се надяваше да се научи на безразличие.

След като отстрани от играта Уолъс Блик, влезе в камионетката със сложната апаратура за наблюдение и изхвърли предавателя, монтиран в колата му, те изгубиха следите му. Едва не го бяха заловили, когато се беше отбил в редакцията на „Поуст“, но тогава той отново им се изплъзна.

След това навярно бяха поставили шпиони да наблюдават апартамента му, кафенетата и местата на брега, които често посещаваше. Хората, които със затаен дъх слушаха историята за призраци, не бяха замесени в конспирацията, но беловласият разказвач със сигурност беше член на престъпната организация.

Снощи го бяха видели в супермаркета, от който беше телефонирал на Марио Оливери в Денвър и на Барбара в Колорадо Спрингс, и го бяха проследили до мотела.

Още тогава можеха да го убият и да инсценират самоубийство или отравяне от свръхдоза наркотици.

По време на преследването в гробището бяха готови да го застрелят, но вече не бързаха да отнемат живота му. Може би се надяваха, че ще ги заведе при Роуз Тъкър.

Очевидно не подозираха, че е бил в къщата на семейство Делмън, защото тъкмо по това време бяха изгубили следите му. Ако знаеха, че е видял какво се е случило с нещастните съпрузи и с Лайза, вероятно щяха да го ликвидират.

През нощта отново бяха монтирали в колата му устройство за проследяване, благодарение на което го бяха последвали до Лосанджелиското летище, сетне до Денвър.

„Господи!“ — помисли си той.

Какво ли беше подплашило елените в гората край мястото на катастрофата? Дали преследвачите са дебнели иззад дърветата?

Упрекна се заради проявената небрежност, макар да знаеше, че вината не е негова. Тези хора бяха експерти в една игра, правилата, на която той не познаваше.

Усмихна се горчиво и си каза, че с всеки изминал ден научава нещо ново и че има известен шанс да надхитри преследвачите си.

Забеляза, че човекът с побелялата коса стигна до края на пътеката и влезе в ръкава, водещ към терминала. Не му се искаше да го изгуби от поглед, същевременно трябваше да бъде много предпазлив, за да не разберат враговете му, че ги е забелязал.

Барбара Кристмън беше в смъртна опасност. Най-важното в момента бе да й телефонира и да я предупреди.

Престори се на отегчен, прозина се и макар че изгаряше от нетърпение, се насили да върви бавно, следвайки хората към изхода. Едва когато се озова в ръкава, който беше по-широк от пътеката между редиците от седалки, си позволи да задмине пътниците, които едва влачеха крака, стараейки се да не издаде нетърпението си. Едва когато видя беловласия мъж, осъзна, че несъзнателно е бил затаил дъх.

Големият терминал, гъмжеше от хора. Някои седяха на столовете в очакване да повикат техния полет, ръкомахаха, разговаряха и се смееха, други мълчаливо се взираха в една точка, трети четяха вестници и списания. Върволици от пътници прекосяваха залата — влюбени двойки, съпрузи с кикотещи се или ревящи дечурлига, бели и цветнокожи, азиатци и латиноамериканци, четирима самозванци-великани с черни шапки с широки периферии, красиви жени с бадемовидни очи, чиито грациозни тела се очертаваха от плътно прилепналите им сарита в ярки цветове, мъже с официални костюми или със спортни облекла, състоящи се от къс панталон и шарена риза, четирима млади евреи, които оживено спореха, униформени войници, двама арабски принцове с традиционни бели наметала, предшествани от свирепи наглед телохранители и следвани от свитата си, туристи със слънчев загар, от които се разнасяше стипчивата миризма на лосион против изгаряне, и други, които очевидно сега пристигаха и носеха със себе си миризмата на студ и мъгла, двама старци на преклонна възраст в инвалидни колички, тикани от родственици с кисели физиономии… А сред този океан от хора с царствена походка се движеше беловласият човек със сламената шапка, досущ като кораб, който остава непоклатим по време на силна буря.

Джо си помисли, че всеки от тези хора може да е агент на „Текнолоджик“ или на неизвестна организация, които тайно го наблюдават, заснемат го с миниатюрни фотоапарати, скрити в дамски чанти, дипломатически куфарчета и сакове и че свързвайки се помежду си чрез микрофони, обсъждат дали да му позволят да напусне терминала, или да го застрелят на място.

Никога досега не се беше чувствал толкова самотен сред тълпи от хора.

Отчаяно се оглеждаше за телефон, като се стараеше да не изгуби от погледа си „разказвача“. Сърцето му бе сковано от страх за Барбара.