Единственият оцелял

ГЛАВА 13

Най-сетне видя редица от обществени телефони, които не бяха в кабинки, но звукоизолиращите прегради до известна стенен позволяваха хората, използващи апаратите, да не чуват разговорите си.

Докато набираше номера на Барбара в Колорадо Спрингс, Джо несъзнателно стискаше зъби като че ли искаше да отхапе шума от претъпкания терминал и като го сдъвче, да го превърне в тишина, за да може да се съсредоточи. Трябваше да измисли какво да каже на Барбара, но нямаше нито време, нито спокойствие, за да съчини идеалната реч, и да не направи грешка, която да й създаде още по-големи неприятности.

Дори ако снощи онези типове не подслушваха телефона й, след неговото посещение със сигурност бяха включили подслушвателните устройства. Предстоеше му трудната и почти невъзможна задача да предупреди Барбара за евентуалната опасност и същевременно да убеди хората, които подслушват разговора, че тя не е нарушила обещанието си да запази в тайна информацията за катастрофата на самолета, което гарантираше запазването на живота на Дани и на самата нея.

Докато чакаше тя да вдигне слушалката, той хвърли поглед към беловласия със сламената шапка, който стоеше до павилиона за вестници и разговаряше с някакъв латиноамериканец с бежови памучни панталони, зелена риза и шапка с емблемата на „Доджърс“.

Взирайки се през върволиците от преминаващи покрай него пътници, той се преструваше, че не забелязва двамата мъже, които пък се правеха — доста неуспешно — че не го наблюдават. Бяха прекалено самоуверени, което ги караше да забравят всякаква предпазливост. Вероятно смятаха, че си имат работа с цивилен глупак, въпреки че им беше дал достатъчно доказателства за находчивостта и умението си да ги надхитри.

Наистина не можеше да се мери с тях по професионализъм, но имаше друго предимство — действаше, вдъхновяван от бащината си любов, което го правеше двойно по-опасен.

Барбара вдигна слушалката на петото позвъняване тъкмо когато той се готвеше да затвори.

— Обажда се Джо Карпентър — каза той.

— Тъкмо се канех да…

Джо побърза да я прекъсне, преди да е казала нещо, което ще предизвика подозренията на подслушващите:

— Искам още веднъж да ти благодаря, задето ме заведе на мястото на катастрофата. Преживяването беше потискащо, но трябваше да отида там, за да се успокоя. Съжалявам, че ти зададох толкова нелепи въпроси — честно казано, не бях на себе си. Напоследък ми се случиха доста странни неща и позволих на въображението ми да се развихри. Имаше право, като каза, че трябва да приема фактите и да престана да се ровя в миналото. Но ми беше трудно да приема, че можеш да загубиш близките си заради нещо толкова нелепо като нещастен случай, техническа неизправност, грешка на пилотите или нещо подобно. Казвах си, че причината е друга, защото не можех да приема загубата на любимите си хора. Нали разбираш, в отчаянието си човек търси злодеи, виновни за катастрофата, защото не вярва, че Бог би позволил това да се случи. Но ти ме убеди, че злодеите съществуват само в криминалните филми. Ако искам да превъзмогна мъката, трябва да приема, че такива неща се случват, че няма виновници. Животът е пълен с рискове, нали? Бог позволява да умират невинни хора, да загиват деца — това е жестоката истина.

Напрегнато очакваше да чуе отговора на Барбара, питаше се дали е разбрала „закодираното“ му послание.

Тя помълча, сетне промълви:

— Дано да намериш покой, Джо. Желая ти го от все сърце. Постъпи много смело, като отиде на мястото на катастрофата. Още по-голяма смелост проявяваш сега, когато осъзнаваш, че няма виновници за случилото се. Ако си обсебен от идеята да търсиш виновници за катастрофата, които трябва да бъдат изправени пред съда, ще жадуваш за отмъщение и раната в душата ти никога няма да зарасне.

Очевидно беше разбрала скритото му послание.

Той затвори очи и се помъчи да се успокои — нервите му бяха опънати като въжета.

— Времената са такива — промърмори. — Като гледаш телевизия и четеш вестници, започваш да вярваш в опасни заговори.

— Да, по-лесно е да повярваш в заговор, отколкото да приемеш истината. Не бива да търсиш вината в пилотите, в хората, отговарящи за поддръжката на самолетите, в авиодиспечерите. Сърди се само на Всевишния.

— С когото не мога да контактувам — иронично подхвърли той и отвори очи.

Видя, че двамата мъже до павилиона за вестници са приключили разговора си и беловласият се отдалечава.

— Не ни е съдено да разберем мотивите на онзи, който е на небето — продължи Барбара. — Трябва само да вярваме, че Той има основателни причини. Ако приемеш тази идея, ще намериш покой. Прекрасен човек си, Джо. Не заслужаваш да бъдеш подложен на такива мъки. Ще се моля за теб.

— Благодаря, Барбара. Благодаря ти за всичко.

— Желая ти повече късмет.

Искаше му се да й пожелае същото, но се страхуваше да не предизвика подозренията на подслушваните, затова каза само „дочуваме“.

Затвори телефона и установи, че още е напрегнат като струна.

С посещението си в Колорадо Спрингс беше поставил на карта живота на тази жена и на сина й, макар че тогава още не знаеше истината. Дори и сега можеше да й се случи най-страшното. Чувството за вина стегна сърцето му като със стоманен обръч.

Но след разговора си с нея беше научил за чудотворното оцеляване на Нина. Готов беше да поеме моралната отговорност за смъртта на стотици хора като Барбара и сина й, само и само отново да види любимата си дъщеричка.

Осъзнаваше колко чудовищно е да мисли, че животът на малката Нина е по-ценен от живата на сто, двеста или хиляда непознати, но не го беше грижа. Беше готов да убива, ако това беше единственият начин да я спаси. Би убил всекиго, който се изпречи на пътя му.

„Всеки от нас мечтае да бъде част от голямата човешка общност, но когато се изправи пред лицето на смъртта, винаги се ръководи от личните интереси — помисли си Джо. — А аз съм само човек, нали?“

Запробива си път през тълпата от пътници, които се движеха към изхода. Едва когато стигна до ескалаторите, се осмели да се обърне.

Човекът с шапка на „Доджърс“ го следваше на дискретно разстояние. По нищо не се различаваше от ваканционно настроените туристи и се сливаше с тълпата като нишка от тъканта на дреха.

Когато слезе от ескалатора на долния етаж на терминала, Джо не посмя да се обърне и да потърси с поглед преследвача. Може би онзи беше прехвърлил наблюдението на свой колега, както бе сторил беловласият.

Тези хора бяха професионалисти и могъщата организация вероятно разполагаше с голям контингент шпиони. Докато беше на летището, нямаше да успее да им се изплъзне.

Оставаше един час до срещата с Деми, която може би щеше да го заведе при Роуз Тъкър. Ако закъснееше, губеше всяка надежда отново да я види.

Стори му се, че ръчният му часовник тиктака гръмко като стенен часовник.

Влезе в огромния подземен паркинг. Сянката му танцуваше по стената — стори му се, че вижда разкривени лица, непрекъснато променящи се форми на непознати животни, призрачни пейзажи. Ревът на двигателите на автомобилите от другите нива отекваше в помещението, напомнящо на грамадна пещера, създадена от човешка ръка.

Хондата му беше на мястото, на което я беше оставил.

Той предпазливо се огледа. Наблизо бяха паркирани три фургона — нито един не беше боядисан в бяло като този на хората от „Текнолоджик“, очукан микробус „Фолксваген“ със завески на стъклата и пикап с каравана, която представляваше идеален наблюдателен пункт.

Той отвори багажника на хондата и надявайки се, че тялото му ще послужи като преграда за погледите на наблюдателите, ако наистина го следяха, провери дали парите още са под резервната гума. Когато тръгна за Колорадо Спрингс, беше взел две хиляди долара със себе си, а по-голямата част от сумата остави в колата. Страхуваше се да не би хартиеният плик от банката, в който бяха парите, да е изчезнал, но страховете му се оказаха неоправдани.

Напъха плика под колана на джинсите си. Хрумна му да вземе и малкия куфар и да го сложи на предната седалка, но трикът едва ли щеше да заблуди враговете му.

Седна зад волана, извади плика, отвори го и напъха пачките със стодоларови банкноти в джобовете на якето си. Сгъна празния плик и го сложи в жабката.

Излезе на заден ход от паркинга, като непрекъснато хвърляше поглед към огледалцето за обратно виждане. Нито едно от подозрителните превозни средства не го последва. Той си даваше сметка, че преследвачите му не бързат. Навярно в хондата беше скрит предавател, който издаваше местонахождението му.

Когато стигна до изхода, видя редица коли пред кабинките на касиерите. Докато бавно се придвижваше напред, често поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тъкмо когато дойде редът му да плати, видя как пикапът с караваната спря на края на опашката от автомобили.

Докато се отдалечаваше от летището, шофираше със скорост малко под разрешената и не се стремеше да минава на жълто на светофарите. Не му се искаше да оставя прекалено голямо разстояние между хондата и пикапа на преследвачите.

Стараейки се да се движи по малки улици, той се насочи към западната част на града. Когато навлезе в някакъв западнал квартал, започна да се оглежда за онова, което си беше наумил да търси.

Беше топъл и безоблачен летен ден, но слънчевата светлина почти не проникваше през мръсното предно стъкло. Джо включи чистачките и приспособлението, изпръскващо почистваща течност, но успя само да замаже мръсотията.

Ето защо едва не пропусна онова, което търсеше. Рязко удари спирачки пред голямо хале с надпис: „Джем Фитич — коли втора употреба“. Беше неделя — ден, в който хората разполагат с достатъчно свободно време да се огледат за нова кола, и автокъщата работеше. Джо отмина паркинга и спря на една пресечка разстояние.

Сградата на автокъщата изглеждаше доста западнала, на места мазилката беше олющена. Изглеждаше така, сякаш е била „построена“ от торнадо, което е довлякло отнякъде части от други постройки. За щастие сервизът не работеше — на Джо не му се искаше самарянски настроени механици да му се притекат на помощ. Изключи двигателя и слезе от колата.

Пикапът с караваната още не се беше появил.

Заобиколи автомобила и отвори предния капак. Хондата вече не му трябваше. Този път преследвачите сигурно са замаскирали така добре предавателя, че ще са му необходими часове, докато го открие. Не може да продължи до Уестууд и да ги отведе при Роуз, но не бива да зареже колата току-така, защото онези ще се усъмнят и ще разберат, че им е скроил номер.

Трябва да повреди хондата по такъв начин, че да не изглежда като саботаж, а като механична повреда. Ако преследвачите отворят капака и забележат липсваща свещ или отвъртяна капачка на разпределителния вал, ще разберат измамата.

Тогава Барбара Кристмап ще бъде в още по-голяма опасност. Онези ще се досетят, че Джо е разпознал беловласия разказвач на истории за призраци, разбрал е, че са го проследили до Колорадо Спрингс и че всичко, което е казал на Барбара по телефона, е било да я предупреди и да ги заблуди.

Издърпа модула за запалване, като го остави на мястото му. При повърхностен оглед няма да се разбере, че модулът е откачен. Дори ако по-късно старателно разгледат двигателя, по-вероятно е да допуснат, че повредата е механична, а не е умишлено причинена. Което пък означаваше, че Барбара ще бъде в сравнителна безопасност. В този момент пикапът с караваната бавно мина покрай него. Той не вдигна глава, а се престори, че оглежда двигателя — пипаше тук-там, и се почесваше по главата, сякаш се питаше какво да прави.

Остави капака отворен, седна зад волана и се опита да запали, но, разбира се, безуспешно.

Отново излезе и се наведе над двигателя. С крайчеца на окото си видя как караваната стигна до края на улицата и направи завой. Шофьорът паркира пред някаква необитаема сграда, на чиято фасада висеше голяма табела с надпис „Продава се“. Той се престори, че се опитва да отстрани повредата, като ругаеше цветисто, в случай че микрофоните на подслушвателното им устройство са насочени към него.

След няколко секунди гневно затвори предния капак на хондата и нервно погледна часовника си. Повъртя се нерешително, отново погледна часовника си и изруга:

— Да му се не види!

Тръгна по улицата в посоката, откъдето беше дошъл. Когато се озова пред автокъщата, престорено се подвоуми, за да заблуди преследвачите, после се отправи към канцеларията на собственика. На оградата на паркинга бяха окачени пластмасови разноцветни флагчета, поизбелели от слънцето. Под напора на вятъра те плющяха като крила на ято лешояди, реещи се пад тридесетината коли от различни марки и модели — някои бяха в сравнително добро състояние, други — мърша от метал.

Канцеларията се помещаваше в панелна барака, боядисана в жълто. През прозореца се виждаше мъж, полуизлегнал се на стол с пружинираща облегалка. Непознатият беше вдигнал краката си на бюрото и се взираше в екрана на портативен телевизор.

Джо изкачи двете стъпала, отвори вратата и чу гласа на коментатор, описващ развоя на бейзболен мач. Озова се в просторно помещение. Двете бюра, четирите стола и металният картотечен шкаф бяха евтини, но всичко беше чисто и старателно поддържано. Съдейки по квартала, в който се намираше автокъщата, беше очаквал да види прах и безредие, да усети атмосфера на безнадеждност.

Непознатият свали краката си от бюрото и стана да го посрещне. Беше на около четирийсет години, носеше светлокафяви памучни панталони и жълто поло, усмивката му беше искрена и приветлива. Подаде ръка на Джо и каза:

— Здравейте. Не чух колата ви да спира пред сервиза. Приятно ми е да се запознаем — аз съм Джем Фитич.

— Казвам се Джо Карпентър. Решил съм да си купя нещо ново.

— Дошли сте тъкмо където трябва. — Фитич посегна да изключи телевизора.

— Не, оставете го да работи — промърмори Джо.

— Ако сте почитател на „Доджърс“, по-добре не гледайте — ядат здрав пердах.

Джо погледна през прозореца. Съседната сграда ги закриваше от погледите на преследвачите, но ако пикапът минеше покрай бараката и микрофоните бяха насочени към големия прозорец, звукът от телевизора трябваше да се увеличи, за да попречи на подслушването на разговора.

Той застана така, че докато разговоря със собственика, да наблюдава вратата и улицата, и попита:

— Кое е най-евтиното возило, което можете да ми предложите?

— Като видите цените, ще разберете, че можете да си купите нещо много качествено, без да…

— Ето какво ви предлагам — прекъсна го Джо и извади няколко пачки банкноти от джоба на якето си. — Ще изпробвам най-евтината кола и ако ми хареса, ще ви платя цялата сума в брой.

Като видя парите, Фитич засия:

— Става, приятел. Хвърли едно око на онова субару. Навъртяло е бая километри, но още го бива. Естествено няма климатик, обаче радиото…

— Колко струва?

— Ами… доста си поиграх да стегна тая хубавица, затова съм й сложил цена от две хиляди сто и петдесет, ама съм готов да сваля на хиляда деветстотин седемдесет и пет…

Цената се стори доста висока на Джо, но всяка минута беше ценна, пък и предвид на това, за което щеше да помоли Фитич, нямаше възможност да се пазари.

— Взимам я — каза.

Тъй като през този ден собственикът не беше продал нито една кола, очевидно бе раздвоен между задоволството от успешната сделка и безпокойството от бързото съгласие на купувача. Надушваше неприятности.

— Не искаш ли да я изпробваш? — попита и изпитателно изгледа странния клиент.

Джо остави на бюрото му две хиляди долара и заяви:

— Тъкмо това възнамерявам да направя, но сам, без твоята компания.

На отсрещния тротоар се появи висок мъж — идваше от мястото, на което беше спрял пикапът. Застана под сянката, която хвърляше навесът на автобусната спирка, ако седнеше на скамейката под козирката, колите на паркинга щяха да му пречат да наблюдава какво се случва в канцеларията.

— Сам ли? — озадачено попита Фитич.

— Цялата сума е на бюрото ти — отговори Джо. Извади шофьорската си книжка от портфейла и я подаде на продавача: — Забелязах, че имаш копирна машина. Ако искаш, направи копие на документа.

Отново погледна към автобусната спирка. Човекът под навеса носеше риза с къси ръкави и джинси, ръцете му бяха празни. Следователно у него нямаше подслушвателно устройство с голям радиус на действие.

Фитич проследи погледа му и промърмори:

— Хей, приятел, в каква каша ме забъркваш?

Джо го погледна в очите:

— В никаква. Ти само си гледаш работата.

— Защо очите ти са все в онзи тип на спирката?

— Грешиш, човекът не ме интересува — отговори Джо, но не успя да заблуди Фитич, който промърмори:

— Ако наистина ще купуваш колата, а не си решил само да я изпробваш, трябва да попълним необходимите формуляри, да платиш данъка и…

— Толкова формалности за едно пробно шофиране — прекъсна го Джо. Нетърпеливо погледна часовника си — вече не се преструваше, че бърза, а наистина се притесняваше да не закъснее за срещата с Деми. — Виж какво, Фитич, нямам време да си говорим глупости. Онова, което ти предлагам, ще ти хареса, гарантирам ти. Вземаш парите и ги скриваш в някое чекмедже — никой не знае, че съм ти ги дал. Ще отида със субаруто до едно място… няма да ти кажа точно къде. Бих взел собствената си кола, но в нея е поставено устройство за проследяване, а на мен не ми се ще да ме следят. Утре ще ти телефонирам, за да ти кажа къде съм оставил субаруто. Взимаш си го обратно, което ще означава, че си дал най-евтината си кола под наем срещу две хиляди долара на ден, и то без данъци. В най-лошия случай няма да ти се обадя. Парите остават за теб, освен това ще получиш застраховката, полагаща се за открадната кола.

Фитич, който въртеше в ръцете си шофьорската книжка, неуверено избърбори:

— Ако ме попитат защо съм позволил сам да изпробващ колата…

— Ще кажеш, че клиентът ти се е видял почтен — прекъсна го Джо. — На шофьорската книжка е била неговата снимка. Не ти се е искало да го изпуснеш, но си чакал обаждане от друг клиент, който бил обещал да купи най-скъпия ти автомобил.

— Ама ти май си предвидил всичко! — възкликна Фитич.

Поведението му се промени. Почтителният и любезно усмихнат продавач бе какавида, от която се излюпваше друг Джем Фитич — пресметлив и алчен.

Пристъпи към копирния апарат и го включи, но си личеше, че още се колебае.

— Слушай, господин Фитич, дори онези типове да те подложат на разпит, не могат да ти сторят нищо, пък и не са от хората, които си губят времето с дребни риби.

— Наркопласьор ли си? — изтърси продавачът.

— Не.

— Защото мразя типовете, дето търгуват с дрога.

— Аз също.

— Водят към гибел децата ни, погубват онова, което е останало от нашата страна.

— Съгласен съм.

— Не е останало много — горчиво промърмори Фитич и се загледа в човека на автобусната спирка. — Ченгетата ли те преследват?

— Не са от полицията.

— Щото аз подкрепям ченгетата. Ежедневно рискуват живота си, за да защитават реда и закона, а големите клечки, дето си ги избираме, са най-големите престъпници.

Джо поклати глава:

— Никога не си чувал за организацията, на която служат тези хора.

Фитич се позамисли, сетне каза:

— Харесва ми, че не ме баламосваш.

— Старая се да бъда максимално откровен. Слушай, нямам време за губене. Онези сигурно мислят, че съм влязъл при теб да потърся механик или влекач, който да ме вземе на буксир. Трябва да взема субаруто веднага, докато не са се досетили какво съм намислил.

Фитич отново погледна към автобусната спирка, почеса се по главата и попита:

— От някоя правителствена организация ли са?

— Нещо такова.

— Знаеш ли защо проблемът с наркотиците се разраства? — разпалено подхвана собственикът на автокъщата. Защото поне половината политици получават подкупи да си затварят очите, а някои дори се друсат и хич не им пука за горките деца, дето ги зарибяват в училище.

Джо предпочете да замълчи от страх, да не каже нещо, което няма да се хареса на Фитич. Не знаеше защо онзи има зъб на властите. Ако изказванията не му допаднат, може изведнъж да се превърне от съмишленик в неприятел.

Собственикът на автокъщата направи копие на шофьорската книжка и я върна на Джо, сетне седна зад бюрото и се втренчи в пачките с банкноти. Очевидно се колебаеше, и то не защото се притесняваше, че ще си навлече неприятности, а поради някакви морални скрупули. Накрая въздъхна, отвори чекмеджето и прибра парите. От друго чекмедже взе връзка ключове и ги подаде на Джо, който изпита неописуемо облекчение.

— Къде е колата? — попита.

Фитич посочи през прозореца към субаруто:

— След половин час ще трябва да се обадя на ченгетата, че колата е открадната, за да си нямам неприятности.

— Разбирам. Ако късметът ми проработи, дотогава ще бъда на мястото, за което съм тръгнал.

— Нямай грижа. Най-вероятно няма да си мръднат пръста, за да издирят колата. Можеш да си я караш цяла седмица, без да те спипат.

— Ще ти телефонирам да ти кажа къде съм я оставил.

— Сигурен съм, че ще се обадиш.

Тъкмо когато Джо се канеше да си тръгне, Фитич каза:

— Господин Карпентър, вярваш ли, че ще настъпи краят на света?

Джо спря на прага и се обърна:

— Извинявай, какво каза?

Джеймс Фитич, който се беше появил на мястото на любезно усмихнатия продавач, имаше особен поглед — изпълнен не само с гняв, но с тъга и обезсърчение.

— Питам дали ще настъпи краят на нашето време, на един объркан свят, който сами сътворихме. Представям си как някой го навива като килим, прояден от молци, прибира го и изведнъж всичко свършва.

— Навярно някой ден и това ще се случи — промълви Джо.

— Не някой ден, а много скоро. Не мислиш ли, че справедливостта и несправедливостта са си разменили местата, че вече не правим разлика между доброто и злото?

— Имаш право.

— Понякога се събуждам нощем и усещам, че краят наближава като огромна приливна вълна, леденостудена и тъмна като нощта, която всеки миг ще се стовари върху нас и ще ни помете в небитието.

— Изпитал съм подобно усещане — искрено прошепна Джо и си помисли, че огромната приливна вълна, която понякога заплашваше да го залее, беше от съвсем различен характер: породена бе от загубата на семейството му и бе толкова висока, че закриваше небето и му пречеше да погледне в бъдещето. Понякога му се искаше да го отнесе със себе си и да сложи край на безсмисленото му съществуване.

Долови, че Фитич също изпитва странна нравствена умора и копнее за апокалипсиса, който ще го освободи от терзанията му. Изненада се и почувства тревога, че споделя меланхолията, обхванала собственика на автокъщата.

Откритието беше ужасяващо, защото очакването да настъпи краят на света беше антисоциално, беше болест, от която той едва сега бе започнал да се възстановява. Страхуваше се за съдбата на общество, обзето от подобна мрачна меланхолия.

— Шантави времена — избърбори Фитич. — Плашат ме… — Отново се настани на стола си, вдигна крака на бюрото и добави: — Тръгвай, приятел, не губи време.

Джо потръпна, сякаш усети повея на леден вятър, прекрачи прага и тръгна към субаруто.

Човекът на автобусната спирка се оглеждаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак като че се нервираше от нередовния обществен транспорт.

Двигателят на субаруто се включи веднага, но звукът не се хареса на Джо. Воланът вибрираше, а тапицерията беше износена. Уханието на почистващата течност с аромат на бор не беше в състояние да прикрие миризмата на цигарен дим, която се беше просмукала в седалките и в постелките на пода.

Без да поглежда човека под навеса на автобусната спирка, Джо изкара колата на улицата. Зави надясно и мина покрай изоставената си хонда. Пикапът с караваната още стоеше пред необитаемата сграда.

Когато наближи кръстовището, Джо внимателно се огледа — отляво и отдясно не се задаваха коли. Намали скоростта, но не спря, а рязко натисна педала за газта.

Надникна в огледалцето за обратно виждане и забеляза преследвача да тича към пикала, който се движеше на заден ход по улицата. Без предавателя, който им показваше местоположението му, трябваше да рискуват, като го преследват от близко разстояние.

След няколко километра той успя да се изплъзне, като профуча през едно кръстовище на жълт сигнал на светофара. Шофьорът на пикапа се опита да го последва, но преминаващите автомобили му препречиха пътя. Въпреки че воят на двигателя на субаруто заглушаваше почти всички шумове, Джо чу рязкото изскърцване на спирачки.

След двайсет минути остави субаруто на Хилгард Стрийт близо до кампуса на Калифорнийския университет и забърза по булевард „Уестууд“, като се стараеше да не тича, за да не привлече към себе си вниманието на минувачите.

Доскоро кварталът, наречен „Уестууд Вилидж“ беше като остров със старомоден чар сред оживения град, Мека за любителите на театралните постановки и на онези, които обичат да убиват времето си с пазаруване. Сградите тук бяха с интересна архитектура, от двете страни на улиците се издигаха високи дървета, на всяка крачка имаше художествени галерии, бутици за модни облекла, ресторанти, театри, в които се поставяха най-нашумелите пиеси, големи киносалони. Тук хората идваха да се забавляват, да видят познатите си и да бъдат видени.

Сетне настъпи период, през който сред елита на Лос Анджелис стана на мода да се гледа на социопатичното поведение като на своеобразна форма на протест. Зачестиха хулиганските прояви, бандитски групи периодично извършваха нападения, наркопласьорите свободно търгуваха с дрога, редовно имаше престрелки за преразпределение на териториите. Любителите на театъра и почитателите на изящните изкуства обявиха квартала за „нездравословен“, защото да бъдеш видян в Уестууд Вилидж означаваше да бъдеш набелязан като жертва.

Сега кварталът се възраждаше като птицата феникс от пепелта. Животът на минувачите вече не беше застрашен от улични престрелки и схватки между бандитите, ала повечето магазини и галерии бяха затворени, а в необитаемите сгради не се бяха настанили нови наематели. Навярно щяха да изминат години, докато напълно изчезне тягостната атмосфера на отчаяние. Цивилизация, която прилича на колос с глинени крака, може за миг да бъде разрушена дори от добрите намерения, и да бъде възстановена — доколкото изобщо е възможно, само с голяма решителност.

Кафенето беше претъпкано. Пред отворената врата се разнасяха ароматът на екзотични напитки и звуците на китара. Музикантът изпълняваше мелодия в стил „Ню Ейдж“, която действаше успокояващо въпреки досадно повтарящите се акорди.

Джо възнамеряваше да огледа отвън мястото на срещата с Деми, но не разполагаше с достатъчно време. В шест часа и две минути застана вдясно от входа на кафенето, както му бяха наредили, и зачака тайнствената Деми да му се представи.

Внезапно чу мелодично подрънкване, което почти се заглушаваше от шума от уличното движение и от музиката, идваща от заведението. Незнайно защо звукът го накара да изтръпне и той тревожно се огледа. Забеляза, че над вратата са окачени лъжици с различни размери, изработени от различни материали, които звъняха, полюшвани от ветреца.

Помъчи се да разбере защо звукът му се струва толкова зловещ, но споменът му се изплъзваше като немирен другар от детските му игри, който се крий ту на едно, ту на друго място в неизбродната градина на миналото. Внезапно в съзнанието му изплуваха бакърените тенджери и тигани, провиснали от тавана на кухнята на семейство Делмън.

Докато тичаше надолу по стълбата, привлечен от писъците на Лайза, беше чул същото мелодично дрънчене, а като влезе в кухнята, видя съдовете да се полюшват като махала.

В мига, в който се доближи да Лайза и зърна трупа на Джорджин на пода, кухненските прибори престанаха да дрънчат. Но какво беше предизвикало раздвижването им, след като двете жени се намираха в другия край на просторното помещение? Нещо му подсказваше, че странната „музика“ на бакърените съдове има някакво скрито и много важно значение подобно на проблесващите зелени цифри на дигиталния часовник и на внезапно издигналите се пламъци на газените лампи върху кухненската маса.

Изпита предчувствието, че зашеметяващият удар на прозрението ще счупи черупката на неизвестността.

Със затаен дъх се опита мислено да достигне неуловимата връзка между странните събития, която щеше да му помогне да ги осмисли, но с разочарование осъзна, че прозрението, което за миг го беше споходило, вече избледнява. Напразно се мъчеше да го върне — беглият спомен се стопи и това го подлуди.

Може би нито един от тези факти нямаше особено значение. През последните трийсет и шест часа той гледаше света през очилата на параноята, които изкривяваха действителността и всяко падащо листо, всеки повей на вятъра и всяка сянка придобиваха измамна значимост. Вече не беше безпристрастен наблюдател, не беше само репортер, а жертва и главен герой в своята собствена история, поради което не можеше да се довери на интуицията си, когато намираше особено значение в тези дребни, но определено необикновени подробности.

По улицата се зададе чернокож юноша, който караше ролери. Носеше къс панталон и тениска с емблемата на Калифорнийския университет. Джо, който още се мъчеше да открие скрития смисъл на странните събития, не обърна внимание на младежа, докато онзи спря пред него и му подаде клетъчен телефон.

— Ще ви потрябва — каза с басов глас, който щеше да се хареса на почитателите на музиката от петдесетте години и без да дочака отговор, отпраши в същата посока, откъдето беше дошъл.

Телефонът иззвъня. Джо се огледа, търсейки мястото, от което може би го наблюдаваха, но не забеляза нищо съмнително. Телефонът отново иззвъня, той го включи и каза „ало“.

— Как се казвате? — попита мъжки глас.

— Джо Карпентър.

— Кого чакате?

— Не знам името на жената, с която имам среща.

— Как я наричате?

— Деми.

— Тръгнете на юг, на първата пресечка завийте вдясно и вървете, докато стигнете до една книжарница, която още е отворена. Влезте и потърсете отдела за биографични произведения.

Връзката прекъсна.

Джо с насмешка си помисли, че в края на краищата няма да има удоволствието да изпие чаша кафе с тайнствената Деми.

Според табелката на остъклената врата на книжарницата в неделя магазинът работеше до шест часа. Джо погледна часовника си — беше шест и петнайсет. Надникна през витрината и забеляза, че неоновите лампи в предната част на търговската зала са изгасени, но когато завъртя валчестата дръжка, вратата се оказа отключена.

Зад бюрото с касовия апарат седеше чернокож трийсетинагодишен мъж, дребен и жилав като жокей, с мустаци и козя брадичка. Очите му, уголемени от очилата с голям диоптър, приличаха на очите на упорит инквизитор, който провежда разпит в кошмарен сън.

— Къде е щандът с биографичните книги? — попита Джо.

Служителят стана, заобиколи бюрото и посочи към дъното на залата, където иззад рафтовете блестеше светлина. Докато си проправяше път сред лабиринта от полици, отрупани с книги, Джо чу как продавачът заключи вратата на книжарницата.

На пътеката между рафтовете в дъното на залата чакаше друг чернокож. Приличаше на огромно абаносово дърво, а изражението му беше непроницаемо като лицето на Буда.

— Горе ръцете, разкрачи се — избоботи непознатият.

Джо веднага разбра, че си има работа с действащ или с бивш полицай. Покорно застана с лице към стената, разкрачи се, приведе се и опря ръце на рафта, като машинално се втренчи в книгите пред очите си. Една привлече вниманието му — беше биография на писателя Хенри Джеймс.

Хенри Джеймс!

Незнайно защо дори името на писателя му се стори изпълнено със загадъчно значение. Но напоследък често му се случваше да вижда скрит смисъл в съвсем прозаични събития.

Ченгето професионално го претърси за оръжие и подслушвателно устройство, сетне изръмжа:

— Покажи ми някакъв документ за самоличност.

Джо се обърна с лице към него и извади от портфейла шофьорската си книжка.

Полицаят сравни снимката на документа с лицето на Джо и му върна картата.

— Отиди при касиера — нареди.

— Моля?

— Върви при онзи, дето те посрещна.

Нисичкият мъж с козята брадичка чакаше до вратата. Отключи я, докато Джо приближаваше, и попита:

— Във вас ли е телефонът?

Джо безмълвно му го подаде.

— Задръжте го. Навън е паркиран черен мустанг. Качете се и карайте, докато излезете на Уилшир, после завийте на запад. — Ще се свържат с вас.

Преди да излезе, Джо попита:

— Чия е колата?

Иззад дебелите стъкла на очилата уголемените очи на чернокожия го изучаваха като че ли той беше бактерия, поставена под микроскоп.

— Какво значение има чия е? — промърмори непознатият.

— Никакво, само питам.

Джо седна зад волана на мустанга и видя, че ключовете са на таблото. Като излезе до булевард „Уилшир“, зави на запад. Колата беше стар модел като субарото, което беше купил от Джим Фитич, но двигателят работеше по-равномерно, вътрешността на купето бе по-чиста и вместо миризмата на боров дезодорант, напръскан с цел да се прикрие вонята на застоял цигарен дим, се долавяше уханието на ментолов одеколон.

Малко след като премина надлеза за магистралата за Сан Диего, клетъчният телефон иззвъня.

Джо го включи и каза „ало“.

Същият мъжки глас, който му беше наредил да отиде в книжарницата, каза:

— Карай до Санта Моника. Когато стигнеш до там, ще ти се обадя и ще ти дам нови указания.

— Добре.

— Не спирай никъде по пътя. Ясно ли е?

— Да.

— Ще разберем, ако спреш.

Сигурен бе, че го наблюдават от някоя кола, която се движи пред или след мустанга, затова не си направи труда да се огледа.

— Не се опитвай да се обадиш на някого — предупреди мъжът.

— Ясно.

— Защо се интересуваш чия е колата, която караш?

— Преследват ме опасни хора. Не искам да причиня неприятности на невинни хора само защото съм използвал тяхната кола.

— Целият свят има неприятности, човече, не си ли забелязал? — грубо изрече мъжът и прекъсна връзката.

Джо си помисли, че в сравнение с главорезите от „Текнолоджик“, които го преследваха, хората, укриващи Роуз Тъкър, са аматьори с ограничени възможности. Но трябваше да им се признае, че са умни аматьори с безспорен талант за играта, в която участваха.

На половината път до Санта Моника в съзнанието му ненадейно изникна името на писателя Хенри Джеймс, което беше видял на гърба на книгата. Хенри Джеймс! И какво от това?

Изведнъж си спомни заглавието на едно от най-добрите му произведения „До краен предел“, което би трябвало да бъде включено в класацията на всички времена на най-добрите книги за призраци.

Призраци!

Необяснимото увеличаване на пламъците на газените лампи, светещите цифри на дигиталния часовник, дрънчащите медни съдове — всичко това сякаш беше свързано по някакъв начин. Едва сега, когато разсъждаваше върху странните явления от дистанцията на времето, различаваше свръхестествения им характер…, макар да съзнаваше, че навярно въображението му им придава несъществуващо значение.

Спомни си още как полилеят във фоайето светваше и изгасваше, докато той тичаше нагоре по стълбата към стаята на Чарли Делмън, от която беше прозвучал изстрелът. В суматохата, която беше последвала, не беше обърнал внимание на необичайното явление.

В паметта му изплуваха кадри от архивни филми за спиритически сеанси, в които отварянето на вратата към този свят и отвъдното беше съпроводено от пулсиране на електрически крушки или безпричинното изгасване на свещи.

Призраци!

Не, предположението е абсурдно… дори налудничаво. Призраци не съществуват!

Внезапно си спомни още един обезпокояващ инцидент по време на бягството му от къщата на семейство Делмън.

Преследван от пронизителния звук на противопожарната аларма, той тичешком прекосява фоайето на път за външната врата. Посяга към валчестата дръжка, чува съскане и усеща студ, който прониква до мозъка на костите му. Сетне се озовава на верандата, без да има спомен, че е отворил вратата.

Случилото се изглеждаше изпълнено с тайнствено значение, но след трезво обмисляне той реши, че отново си въобразява небивалици. Ако наистина е почувствал странно убождане в тила, вероятно е усетил топлината на огъня, не пронизващ студ. Но дори да не се е излъгал, усещането беше много по-различно от всичко, което бе изпитвал до този момент. Почувствал бе убождане, сякаш много остра ледена игла се беше забила в тила му. Ала това беше субективно възприемане на едно усещане, не безпристрастно констатиране на конкретно явление. Беше обзет от паника и усещанията му явно са били нормална физиологическа реакция на стреса. Временната загуба на памет също можеше да се обясни с паниката, стреса и със заслепяващата сила на животинския инстинкт за оцеляване.

Призраците не съществуват в реалния свят!

Почивай в мир, Хенри Джеймс.

Съдейки по крайпътните табели, вече наближаваше Санта Моника. Постепенно разумът му се избистри и се освободи от хватката на суеверието.

Въпреки това в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му думата „призрак“ упорито продължаваше да витае. Убеден беше, че рано или късно ще намери разумно обяснение на мистериозните явления — обяснение, което няма нищо общо със свръхестественото, доказуема теория, която ще бъде логична като педантично изградената фабула на романа на Хенри Джеймс.

Ледена игла, проникваща до мозъка на костите му… Инжекция, впръскване на…

Дали Нора Вейдънс е почувствала същата игла да се забива в тила й миг преди да стане от масата и да грабне видеокамерата, за да заснеме самоубийството си? Усетили ли са странното убождане семейство Делмън, преди да умрат? А Лайза?

Почувствал ли го е капитан Делрой Блейн, преди да изключи автопилота, да удари с юмрук колегата си и спокойно да насочи самолета към земята?

Да, може би не беше призрак, а нещо също тъй ужасяващо и отмъстително като всеки зъл дух, появил се от бездната на прокълнатите… нещо подобно на призрак.

Когато Джо се намираше на две преки от булевард „Пасифик“, клетъчният телефон иззвъня за трети път. Той го включи и чу гласа на непознатия:

— Завий надясно по крайбрежната магистрала и продължавай да шофираш, докато отново ти се обадим.

Джо се огледа. Лъчите на залязващото слънце озаряваха океана, безбрежната водна шир приличаше на жълт сос в грамаден тиган.

В Малибу мобилният телефон отново иззвъня. Непознатият нареди на Джо да напусне магистралата на следващия изход и да продължи по шосето към „Санта Фе“ ресторант, построен върху скала, надвиснала над океана.

— Остави телефона на предната седалка и предай колата на пиколото. Запазена е маса на твое име — добави и прекъсна връзката.

Постройката приличаше на кирпичена къща като по магия пренесена от Ню Мексико. Первазите на прозорците и вратите бяха боядисани в смарагдовозелено, пътеката към заведението беше застлана с теракотени плочки.

Пиколото беше латиноамериканец, който бе по-красив от който и да е филмов актьор от настоящето или от миналото. Черните му очи искряха, хвърляше изпепеляващи погледи, които вероятно беше репетирал пред огледалото в случай, че го поканят на пробни снимки за някой филм. Очевидно беше предупреден за пристигането на Джо и не му даде квитанция за паркинга.

Салонът на ресторанта беше с дървена ламперия, стените бяха боядисани в кремаво, масите и столовете бяха стилни.

Джо осъзнаваше, че за обзавеждането са били хвърлени луди пари, и се чувстваше като просяк сред този разкош. Не се беше бръснал, откакто потегли за Колорадо преди повече от дванайсет часа. За щастие повечето филмови актьори и режисьори предпочитаха да се обличат като тийнейджъри и дори в най-изисканите ресторанти в Лос Анджелис допускаха посетители, издокарани с джинси и тениски. Ала новото му кадифено яке беше смачкано и провиснало на лактите, тъй като само преди няколко часа беше подгизнало от дъжда. Той осъзнаваше, че прилича на бродяга след тежък запой.

Младата салонна управителка беше красива като филмова звезда и безсъмнено работеше в ресторанта в очакване да получи роля, която ще й донесе награда „Оскар“. Очевидно външността на Джо не й направи лошо впечатление, защото любезно му се усмихна и го отведе до маса за двама до остъклената стена. Гледката към океана беше зашеметяваща.

— Колежката ви телефонира и съобщи, че ще закъснее — каза младата жена, очевидно говорейки за Деми. — Помоли да не я чакате за вечеря, щяла да дойде по-късно.

Той се намръщи — не беше очаквал подобен развой на събитията. Изгаряше от нетърпение да се срещне с Роуз и да получи информация за Нина. Ала знаеше, че трябва да играе по правилата на онези, които го държаха под непрекъснато наблюдение, затова промърмори:

— Добре… Благодаря.

Към масата се приближи млад сервитьор. Ако Том Круз си беше направил пластична операция за разкрасяване, може би щеше да прилича на този младеж.

Джо си поръча бира, сетне отиде в тоалетната. Застана пред огледалото и потръпна от отвращение. Наболата му брада му придаваше вид на престъпник от старомоден комикс. Изми лицето и ръцете си, среса косата си и се опита с длан да поизглади измачканото си яке. Отново се огледа И си помисли, че повече му подхожда да седи под някой мост отколкото в изискания ресторант.

Върна се на масата, отпи от леденостудената бира и се огледа. Забеляза няколко прочути личности. През три маси от неговата седеше актьор, участващ предимно в уестърни. Беше брадясал като Джо, косата му беше сплъстена като на момченце, току-що станало от леглото. Носеше износени черни джинси и вълнено поло.

Още по-колоритен беше друг актьор, номиниран за „Оскар“, и известен с пристрастеността си към дрогата. Носеше черни мокасини на бос крак, зелен панталон за голф, кафяво спортно карирано сако и светлосиня джинсова риза. Облеклото му безусловно беше ексцентрично, но най-забележителни бяха кръвясалите му очи и зачервените му, подпухнали клепачи. Джо се поотпусна и дори се усмихна на сервитьора, който му поднесе вечерята печена на скара пъстърва върху канапе от манго, залята със сос от лютиви червени чушки.

Докато се хранеше, той изпод око оглеждаше посетителите на съседните маси. Забеляза, че дори неизвестните личности бяха колоритни, изключително красиви и се държаха така, сякаш са пред кинокамера.

Лос Анджелис беше едновременно най-бляскавият, най-привлекателният, най-интелигентният, най-безумният, най-красивият, най-грозният, най-напредничавият, най-старомодният, най-откритият, най-самовглъбеният град на планетата, чиито жители не се интересуваха от политика, а само от големи печалби. Ала и двете му лица всъщност бяха странно еднакви — на тях бяха изписани алчност, надежда и отчаяние.

Докато с наслада гребеше от голямата купа с плодов сладолед, Джо с изненада установи какво удоволствие му доставя да наблюдава хората около себе си. С Мишел често прекарваха цели следобеди в разходки по Родео Драйв или Сити Уок, като наблюдаваха минувачите и се забавляваха с предположения за характера или професията им, но през изминалата година той не обръщаше внимание на околните, защото мислеше само за себе си и за мъката си.

Ала сега, когато бе разбрал за чудодейното оцеляване на Нина, постепенно излизаше от самовглъбението си и се връщаше към живота.

Погледът му беше привлечен от двама посетители, които пълната чернокожа жена, окичена със златни бижута, която беше сменила салонната управителка, водеше към съседната маса.

Новодошлите носеха черни джинси, копринени ризи и черни кожени якета; По-възрастният, който беше около четирийсетгодишен, имаше големи тъжни очи като на куче и чувствени устни, които можеха да му осигурят договор с „Ревлон“ за реклама на червило за устни. Беше достатъчно привлекателен за да бъде назначен за сервитьор в „Санта Фе“, загрозяваше го само носът му — зачервен и обезформен като на всеки алкохолик — и това, че устата му вечно беше отворена, което му придаваше вид на идиот. Другият беше с десетина години по-млад от спътника си, сините му очи бяха по детски невинни, страните му бяха розови като на бебе. Устните му непрекъснато бяха разтеглени в усмивка, която беше по-скоро нервен тик изглеждаше като плах човек, който се старае с усмивка да прикрива неувереността си.

Вниманието на грациозната брюнетка, която вечеряше с актьора-наркоман, веднага беше привлечено от човека със сладострастните устни, подобни на устните на Мик Джагър. Изглежда, хареса дори безформения му нос. Втренчи се в новодошлия толкова настойчиво, че той реагира като пъстърва, която захапва стръвта, въпреки че беше трудно да се каже кой от двамата е пъстървата и кой — стръвта.

Актьорът забеляза към кого е насочен погледът й, гневно смръщи вежди и заплашително се втренчи в човека с тъжните очи. Внезапно скочи на крака, като едва не преобърна стола, и клатушкайки се, тръгна между масите, сякаш възнамеряваше да удари „съперника“ си. Ала вместо да се нахвърли върху него, се провря между двете маси и се отправи към тоалетната.

Междувременно сервитьорът беше поднесъл на човека с чувствените устни порция скариди със сос от царевично брашно. Непознатият набождаше на вилицата си всяка скарида и одобрително я изучаваше, преди да я сложи в устата си. Докато бавно и с наслада вкусваше всяка хапка, не откъсваше поглед от брюнетката, сякаш искаше да й каже, че ако някога легне с нея, ще й се случи същото като на скаридите.

Трудно бе да се каже дали брюнетката е възбудена или отблъсната от недвусмислените му жестове. При някои от жителите на Лос Анджелис двете чувства са преплетени като вътрешните органи на сиамски близнаци. Тя стана от масата на актьора-наркоман, взе стол и се настани между двамата мъже с кожените якета.

Джо се запита как ли ще се развият събитията, когато кавалерът й се върне от тоалетната, след като се е подкрепил с поредната доза чист хероин. Ала не му се удаде възможност да види края на драмата, тъй като красивият сервитьор с блестящите очи се приближи до масата и му съобщи, че не дължи нищо за вечерята и че Деми го чака в кухнята.

Джо се изненада, но остави бакшиш и последва латиноамериканеца по коридора, водещ към сервизните помещения.

Докато прекосяваше ресторанта, провирайки се между масите, които вече бяха заети до една, не преставаше да мисли за брюнетката и двамата мъже с кожените якета. Незнайно защо му се струваше, че ги е виждал и по-рано.

Преди да излезе в коридора, се обърна и отново ги погледна. Онзи с чувствените устни тъкмо се готвеше да лапне поредната скарида, съзерцавайки я с тъжните си очи. Брюнетката му шепнеше нещо, а човекът с розовите страни ги наблюдаваше.

Ненадейно Джо почувства, че недоумението му прераства в тревога. За миг не разбра защо устата му пресъхна, а сърцето му лудо затуптя. Внезапно си представи как вилицата се превръща в остър нож, а скаридата — в тънко резенче сирене.

Двама мъже и една жена…, но не в ресторант, а в хотелска стая… и жената е Барбара Кристмън. Ако онези двамата не са мъжете, изнудвали Барбара, то изумително приличаха на хората, които тя му беше описала. Единият имаше безформен нос, очи на ловджийско куче и чувствени устни, другият — розови страни и колеблива усмивка.

След случилото се през последните двайсет и четири часа той вече не вярваше в случайните съвпадения. Колкото и да е невероятно, хората на „Текнолоджик“ бяха на няколко метра от него.

Забърза по коридора, премина през летящите врати и влезе в просторно помещение, в което се приготвяха салатите и аперитивите. Двама мъже с бели престилки изкусно и бързо подреждаха зеленчуците в чинии и изобщо не го погледнаха.

Той пристъпи в кухнята, където го чакаше едрата чернокожа жена с многобройните златни украшения. Добродушното й лице, създадено да се усмихва, сега беше изкривено от тревога.

— Казвам се Махалия. Искрено съжалявам, че не можах да ти правя компания, докато вечеряш, Джо. — Сексапилният й, леко дрезгав глас бе като на жената, която по телефона се беше представила като Деми. — Но се наложи внезапна промяна на плана. Последвай ме, скъпи.

Тя прекоси кухнята с величествена походка, досущ като презокеански параход, който излиза от пристанището, мина край вградените готварски печки и скари, от които се виеше ароматен дим.

Джо, който вървеше след нея, колебливо попита:

— Разбрали сте, че онези са тук, така ли?

— Разбира се. Днес съобщиха за тях по телевизията. Не я разбирам тази работа — показват ти репортажи, от които косата ти настръхва, после излъчват реклами за замразени картофи. Онези ужасии, дето са се случили, променят всичко.

Той сложи ръка на рамото й и я спря:

— Какво са показали по телевизията?

— Че хората, с които тя е разговаряла, са били убити.

Въпреки че около тях буквално гъмжеше от готвачи с бели престилки, гласовете им се заглушаваха от дрънчене на метални съдове, бръмчене на миксери, тракане на чинии, свистене на тел за разбиване на яйца, цвърчене на нагорещена мазнина.

— По новините казаха, че е имало серия от злополуки — добави Махалия, — но всъщност става дума за убийства.

— Нямах предвид това — обясни той. — Говоря за двамата мъже в ресторанта.

— Какви мъже? — озадачено смръщи вежди тя.

— Двама типа с черни джинси и черни кожени якета.

— А, за тях ли говориш? Аз ги заведох до масата им. Какво те притеснява?

— Те са опасни главорези.

Жената поклати глава:

— Миличък, сигурни сме, че не те следят.

— Мен може би не следят, но със сигурност вие сте под наблюдение. Или поне онзи, който закриля Роуз.

— Дори самият Сатана няма да открие Роуз, ако се опита да се добере до нея чрез нас.

— По някакъв начин те са разбрали кой я укрива и сега стягат обръча.

— Дори с пръст няма да пипнат Роуз — решително заяви чернокожата.

— Тя тук ли е?

— Да, очаква те.

Кръвта му се смрази:

— Май не разбираш — онези двамата сигурно не са сами. Навярно отвън чака цяла армия.

— Дори да е така, не знаят с кого си имат работа, скъпи. Ние сме баптисти.

Той реши, че не е чул правилно, но нямаше време да я разпитва, затова покорно я последва. Минаха през вратата в дъното на кухнята и влязоха в помещението, предназначено за измиване на плодовете и зеленчуците. Тъй като вече беше късен следобед, тук нямаше никого. Зад това помещение беше складът, в който миришеше на целина и на чушки, на влажно дърво и мокър картон. Върху палетите край стената бяха подредени празни щайги от плодове и зеленчуци, кашони и каси с празни бирени бутилки. Под червената табела с надпис „Изход“ имаше желязна врата, през която очевидно се доставяха продуктите. Отляво беше асансьорът.

— Роуз е долу — промълви Махалия и натисна бутона за повикване. Вратите веднага се отвориха.

— Какво има под нас? — попита Джо.

— Едно време посетителите слизаха с асансьора до голямата банкетна зала с тераса, извеждаща направо на брега, но вече не можем да я използваме поради забраната на Комитета за опазване на околната среда. Сега това е обикновен склад. Щом слезеш, момчетата ще преместят палетите и щайгите така, че да скрият вратата на асансьора. Никой няма да разбере за съществуването му.

На Джо не му харесваше идеята да бъде впримчен в някакъв подземен капан, затова попита:

— А какво ще се случи, ако онези все пак намерят асансьора?

— Не е трябвало да те кръщават Джо, а Мърморко — присмехулно изрече чернокожата.

— Рано или късно ще дойдат в склада и може би нещо ще им подскаже за съществуването на асансьора. Няма да чакат, докато затворите заведението, и да си отидат. Искам да знам има ли друг изход — упорстваше той.

— Главното стълбище, по което едно време слизаха посетителите, още съществува, но е скрито зад подвижни плоскости. Но ако се изкачиш по него, ще се озовеш точно срещу нишата на салонната управителка и всеки в ресторанта ще може да те види.

— Този вариант определено отпада.

— Ако нещо се обърка, най-добре да излезеш през вратата към терасата, а оттам на брега.

— Възможно е да наблюдават и този изход.

— Едва ли. Намира се в подножието на скалата и ако човек стои отгоре, няма да заподозре съществуването му. Успокой се, миличък. Ние защитаваме справедливата кауза, следователно имаме преимущество.

— Не съм сигурен.

— Мърморко — усмихна се тя.

Джо с нежелание се качи на асансьора, но преди вратата да се затвори, я спря с ръка:

— Какво общо имаш с ресторанта, Махалия?

— Може да се каже, че съм негова собственичка… всъщност имам и съдружник.

— Моите поздравления — храната е превъзходна.

— Естествено — като гледаш каква съм дебеланка, няма начин да е обратното.

— Какво те свързва с Роуз?

— Ще ти кажа, любопитко. Преди около двайсет и две години брат ми Луис се ожени за нея. Запознаха се в колежа. Честно казано, не се изненадах, че братчето ми има достатъчно мозък да учи в колеж, но бях поразена, че му е стигнал умът да се влюби в момиче като Роузи. В края на краищата обаче се оказа кръгъл глупак и само след четири години брак се разведе с нея. Тя не можеше да му роди деца, а Луис държеше много да има наследник. Разбира се, ако в главата му имаше малко мозък вместо въздух под налягане, щеше да разбере, че Роузи е много по-голямо съкровище от цяла сюрия дечурлига.

— Въпреки че от осемнайсет години не е съпруга на брат ти, все пак си готова да рискуваш живота си заради нея — замислено промълви той.

— Защо не? Да не мислиш, че след развода тя се е превърнала в зла вещица? Откакто я видях за пръв път, тя си е все същата — мила, добра, лъчезарна. Обичам я като сестра… Но да не губим време в празни приказки. Тя те чака, любопитко.

— Последен въпрос. Преди малко каза, че тези хора не знаят с кого си имат работа и че вие сте баптисти. Какво общо има религията ви с цялата тази история?

— Не проумяваш, а?

— Ами…

— Нямаше да се учудваш, ако знаеше, че не само майка ми и баща ми, ами и баба ми и дядо ми безстрашно са се борили против Ку Клукс Клан, когато тази организация е била най-могъща и много по-агресивна, отколкото в наши дни. Никога не са позволявали на страха да ги сломи и да ги обезсърчи. Спомням си, че когато бях малка, жилищата ни бяха пометени от ураган, идващ от Мексиканския залив, сетне преживяхме голямо наводнение, след което избухна епидемия от енцефалит. Бяхме бедни като църковни мишки, не знаехме дали ще имаме храна за следващия ден, но нищо не ни сломи и всяка неделя пеехме в църковния хор. Съмнявам се, че морските пехотинци на Съединените щати са по-корави от средностатистическия чернокож баптист ot Юга.

— Роуз е щастлива, че има приятелка като теб.

— Аз съм късметлийката — усмихна се Махалия. — Сега тя е моята опора… разчитам на нея дори повече от преди. Отиди при нея, Джо. Ще дойда да те взема, когато затворим ресторанта. Все ще измислим начин да те измъкнем, без онези типове да те забележат.

— Уви, мисля, че ще си имаме неприятности много преди да затворите — промърмори той.

— Тръгвай и не си блъскай главата за неща, които не ти влизат в работата.

Джо отмести ръка и вратите на асансьора се затвориха. Кабината потегли надолу.

ГЛАВА 14

Доктор Роуз Тъкър седеше на сгъваем стол до паянтовата маса. Беше облегнала скръстените си ръце върху издрасканата дървена плоскост, а погледът й беше изпълнен с нежност и с тъга. Тази дребничка и крехка жена знаеше отговора на загадката, към който Джо толкова отчаяно се стремеше, но като застана очи в очи с нея, той внезапно изпита страх от онова, което му предстоеше да научи.

Осветлението беше слабо, тъй като много от крушките на тавана бяха изгорели, а онези, които още работеха, бяха монтирани под такъв ъгъл, че върху пода се разливаха петна, от светлини и сенки. Сянката на Джо ту го изпреварваше, ту се скриваше зад него, сякаш беше изгубена душа, потъваща в океана на забравата. Той се почувства като осъден на смърт, който крее в подземен затвор в очакване на палача, но едновременно в душата му се възроди (надеждата за помилване и възкресение. В очакване на прозрението, което бе превърнало в еуфория отчаянието на Джорджин и Чарли Делмън, в очакване да научи истината за Нина, в съзнанието му се блъскаха противоречиви мисли, а надеждата пронизваше като ярък лъч светлина мрака в душата му.

До едната стена бяха подредени кашони с провизии за ресторанта — предимно хартиени кърпи, свещи и миещи препарати, купени на едро. На срещуположната стена имаше няколко големи прозореца и врата, през която се излизаше на брега, но океанът не се виждаше, защото металните щори бяха спуснати. Накратко, бившата банкетна зала приличаше на бункер.

Джо издърпа стол и се настани срещу Роуз.

Отново бе поразен от магнетизма й, който му беше направил впечатление при първата им среща на гробищата. Изглеждаше надарена с необикновена сила, въпреки че беше дребничка, с тънки китки като на момиченце. Погледът й излъчваше странна притегателна мощ, която не му позволяваше да отмести очи от лицето й. Мъдростта, която се четеше в този поглед, го накара да се почувства нищожен и незначителен като че се намираше в присъствието на божество. Същевременно жената пред него бе толкова крехка и изящна, че изглеждаше уязвима като дете.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й, а Роуз здраво стисна дланта му.

Страхът му се бореше с надеждата и докато битката помежду им продължаваше, гласът му изневеряваше, нямаше сили да попита за Нина.

Роуз изглеждаше още по-сериозна и тъжна, отколкото на гробището. Без да откъсва поглед от младия мъж, заговори:

— Положението е още по-страшно, отколкото си представях. Онези избиват всички, с които разговарям, и не се спират пред нищо.

Той изпита облекчение, че не му се налага веднага да попита за Нина, и езикът му се развърза:

— Знам. Бях в къщата на Делмънови и видях какво се случи с тях и с Лайза.

Тя тревожно го изгледа, очите й се разшириха от изненада:

— Нима наистина си бил там, когато това се е случило?

— Да.

Малката й длан се вкопчи в неговата:

— Видя ли…

Той кимна.

— Не става въпрос за самоубийство, а за хладнокръвно убийство — прошепна тя. — Но как, за Бога, си оцелял?

— Избягах.

— Докато все още са ги избивали ли?

— Чарли и Джорджин вече бяха мъртви, Лайза бе обгърната от пламъци.

— Значи не е била мъртва, когато си побягнал, така ли?

— Не. Стоеше права и гореше като факла, но не издаваше нито звук.

— Избягал си тъкмо навреме. Спасил си се като по чудо.

— Как е станало, Роуз, как са го направили?

Тя се втренчи в стиснатите им длани и не отговори на въпроса му. Дълго мълча, сетне промълви, сякаш на себе си:

— Мислех, че постъпвам правилно, като съобщих новината на семействата, чиито близки са загинали при тази катастрофа. Но ето, че станах причина за това безсмислено кръвопролитие.

— Наистина ли си била на борда на полет 353? — попита Джо.

Тя отново срещна погледа му:

— Пътувах в икономичната класа. Шестнайсети ред, място В, второто до илюминатора.

Изражението й показваше, че не лъже.

— Наистина ли си останала невредима? — прошепна той.

— Непокътната — поправи го Роуз, подчертавайки колко чудодейно е било спасението й.

— Още един човек се е спасил.

— Кой ти каза?

— Не бяха Делмънови, нито който и да е било от хората, с които си разговаряла. Всички до един ти вярват и пазят тайната, която си споделила с тях. Помниш ли Джеф и Мърси Ийлинг?

Тя се усмихна:

— Как да не си ги спомням. Те са собствениците на онази конеферма…

— Днес следобед бях там.

— Те са много симпатични хора. Допада ми начинът им на живот. Поздравявам те, задето си се добрал до тях. Добър журналист си, притежаваш верен инстинкт.

— Работя добре, когато си струва, когато смятам, че съм полезен на обществото.

Очите й бяха черни като нощно небе, но блестяха като езера. Джо се запита дали тайните, скрити в тях, ще го повлекат към дъното, или ще му помогнат да се задържи на повърхността.

— Толкова ми е мъчно за пътниците на самолета — прошепна Роуз. — Съжалявам, че умряха без време, съжалявам и семействата им… и теб, Джо.

— Не си знаела, че ги излагаш на опасност, нали?

— Не.

— Тогава нямаш вина.

— Въпреки това ме измъчват угризения на съвестта.

— Сподели с мен тайната си, Роуз. Изминах толкова път, докато те намеря. Кажи ми онова, което си съобщила на другите.

— Не бива. Не искам да загинеш като другите. Мъртви не са само семейство Делмън, но още половин дузина хора.

— Не ме е страх от нищо.

— Но аз се страхувам, защото знам на каква опасност те излагам.

— Не може да ми се случи нищо по-страшно от това, което вече изживях. Разбери, че откакто загинаха близките ми, вече съм мъртъв. Само ти можеш да ме върнеш към живота, ако наистина се е случило онова, което подозирам.

— Добър човек си, Джо. Животът е пред теб, можеш да промениш този объркан свят.

— Не и докато съм в това състояние.

В очите й, които приличаха на бездънни езера, се четеше мъка и съжаление. Внезапно той изпита непреодолим страх, но напразно се опитваше да извърне поглед очите й го притегляха като с магнит. Знаеше, че е настъпил моментът да зададе въпроса, който го вълнуваше, преди смелостта отново да го напусне.

— Роуз, къде е дъщеря ми? Къде е Нина?

Тя се поколеба, сетне извади от джоба на тъмносиньото си сако някаква снимка.

Джо видя, че това е фотография на надгробната плоча с бронзовата табелка, на която бяха гравирани имената на жена му и на дъщерите му — една от снимките, които беше направила предишния ден.

Роуз стисна ръката му, после я пусна и му подаде фотографията, а той промълви:

— Не е тук. Криси и Мишел са в гроба, но Нина не е при тях.

Роуз прошепна:

— Отвори сърцето си. Отвори сърцето и ума си и кажи какво виждаш.

Най-сетне се готвеше да му поднесе възкресяващия дар, който бе дала на Нора Вейдън, на Чарли и на Джорджин, на другите хора, които бяха загубили близките си при катастрофата.

— Какво виждаш, Джо?

— Надгробна плоча.

— Отвори съзнанието си.

Очаквайки прозрението, което не можеше да изрази с думи и което караше сърцето му лудо да бие, той се втренчи в снимката и промълви:

— Виждам гранит, бронз… тревата наоколо.

— Отвори сърцето си — настойчиво прошепна тя.

— Трите имена… датите…

— Продължавай.

— Слънчева светлина… сенки.

— Отвори сърцето си.

Макар че искреността й бе очевидна, думите „Отвори сърцето си, отвори съзнанието си“, които тя повтаряше като мандра, започнаха да му се струват безсмислени, сякаш тя не бе учен, а гуру на движението „Нова ера“.

— Отвори съзнанието си — отново прошепна тя. — Постарай се не само да гледаш, а да видиш.

Крилата на надеждата, на които се рееше той, внезапно се прекършиха, лицето му помръкна.

— Не усещаш ли нещо странно, като докосваш снимката?

Той се канеше да отговори отрицателно, да каже, че това е само една лъскава фотография — противна и студена — но в този миг наистина почувства нещо необикновено.

Втренчи се в пръстите си и изпита усещането, че ги наблюдава под микроскоп — виждаше всяка вдлъбнатина, извивка и гънка. Усещането беше повече от странно — сякаш в пръстите му се бяха съсредоточили всички нервни окончания на тялото му.

Отначало не можа да възприеме информацията, която получаваше. Бе поразен от гладката повърхност на фотографията, но също и от хилядите микроскопични вдлъбнатини на повърхността й, които не се виждаха с просто око, както и от усещането за боите, фиксатора и другите химикали, пресъздаващи изображението на надгробната плоча.

Не видя, но усети как снимката придобива дълбочина, сякаш не беше двуизмерна, а прозорец към гроба. Прозорец, през който можеше да протегне ръка. Почувства върху пръстите си топлината на лятното слънце, грапавината на гранита и на бронза, допира на тревата.

А още по странно бе, че усещаше цветовете, сякаш невроните в мозъка му се бяха преплели и объркваха възприятията му. Едва чуто промълви:

— Синьо… — Моментално почувства заслепяваща светлина и сякаш някъде отдалеч се чу да казва: — Светло…

Чувството за цвят и светлина постепенно придоби визуални измерения — стаята започна да изчезва сред синкавата мъгла.

Джо се разтрепери и изпусна снимката, сякаш беше опарила ръката му.

Ярката синя светлина се съсредоточи в една точка в центъра на зрителното му поле, както изчезва картината на екрана на телевизора, когато го изключим. Точката продължи да се смалява, докато накрая се превърна в миниатюрна звездичка, която експлодира и изчезна.

Роуз Тъкър се приведе към Джо.

Той се втренчи в повелителните й очи и забеляза нещо различно от онова, което беше видял досега. Бяха състрадателни и интелигентни както преди, в тях се четеше скръб и съжаление. Ала сега му се стори, че вижда онази Роуз, яхнала буен кон, препускащ в галоп към бездна, към която води и него.

Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Онова, от което се страхуваш, няма нищо общо с мен. Страхът ти е породен от нежеланието да отвориш съзнанието си за нещо, в което отказващ да повярваш.

— Ти… ти се опитваш да ме хипнотизираш — прошепна Джо.

— Не го вярваш, нали? — спокойно попита Роуз.

— Има нещо върху снимката — промълви той и гласът му потрепери от отчаяние.

— Не те разбирам.

— Отгоре има някакво химическо вещество…

— Не е вярно.

— Наркотик, предизвикващ халюцинации, който се абсорбира през кожата.

— Не е вярно.

Той продължи да разсъждава на глас, сякаш не я чуваше:

— … и е изострило възприятията ми. — Млъкна и машинално избърса дланта си в джинсите си.

— Глупаво е да мислиш, че върху снимката е имало вещество, което е проникнало в кръвта ти само за няколко секунди и е въздействало на съзнанието ти.

— Лъжеш!

— Не, казвам самата истина.

— Лесно е да ме заблудиш — не съм фармаколог.

— Тогава се консултирай със специалист — спокойно отвърна тя.

— Мамка му! — изруга Джо и за миг изпита към нея същия гняв, който бе почувствал към Барбара Кристмън.

За негова изненада Роуз не се разсърди, дори тонът й стана още по-дружелюбен:

— Онова, което изпита преди малко, се нарича синестезия.

— Какво?

— Синестезията е усещане, породено в една реалност, докато причината е в друга.

— Дрън-дрън!

— Изслушай ме, ще ти дам пример. Да речем, че се изсвирват няколко такта от известна мелодия, но вместо да ги чуеш, виждаш определен цвят или долавяш определен аромат. Всеки, който се докосне до тази снимка, изпитва това усещане, което по принцип е необичайно, но е често срещано при окултистите.

— Окултисти ли? — презрително възкликна Джо. — Нямам нищо общо с окултните науки, доктор Тъкър. Аз съм… или поне бях, криминален репортер. Вярвам само на фактите.

— Синестезията не е резултат от религиозно убеждение, Джо. Научно документирано е, че се е проявявала дори при агностици. Някои колеги смятат, че синестезията е проява на no-висше състояние на съзнанието.

Очите й, които преди малко бяха като студени езера, сега приличаха на пламтящи огньове и когато той се втренчи в тях, отмести погледа си, сякаш се страхуваше, че пламъците ще обхванат и него. Още се питаше дали наистина е видял нещо зло в нея, или само му се искаше да го види, и беше много объркан.

— Ако повърхността на фотографията е покрита с някакво наркотично вещество, което се просмуква през кожата — търпеливо обясни тя, — тогава въздействието му щеше да продължи, дори след като изпусна снимката.

Той мълчеше, защото нямаше аргументи, с които да й възрази.

— Но когато пусна фотографията, въздействието престана. Онова, което изпита преди малко, не е илюзия…

— Къде е Нина? — нетърпеливо я прекъсна той. Роуз посочи снимката:

— Разгледай я внимателно и ще видиш.

— Не, не искам!

— Не бой се.

В него се надигна неконтролируем гняв, който го изплаши, но той вече не можеше да се владее:

— Къде е Нина, да му се не види?

— Отвори сърцето си.

— Престани с тези глупости!

— Отвори съзнанието си.

— Докога ще повтаряш едно и също? Докато обезумея ли? Това ли искаш?

Роуз помълча, докато той се поовладя, сетне кротко каза:

— Не искам да обезумееш. Попита ме за Нина. Искаше да знаеш истината за твоето семейство, затова ти дадох снимката…, за да видиш.

Волята й надделя над неговата и той машинално посегна към фотографията.

— Спомни си какво усети преди малко — промълви тя. — Позволи на същото чувство да те завладее.

Ала той напразно опипваше снимката — не изпита отново странното усещане. Плъзгаше пръстите си по гланцовата й повърхност, но не чувстваше, че докосва бронза, гранита и тревата, синевата и ярката светлина не се появиха. Отчаяно захвърли фотографията и прошепна:

— Господи, сигурно съм полудял. Защо ли изобщо те слушам?

Тя само се усмихна и спокойствието й отново го вбеси. Протегна му ръка, но той отказа да я поеме. Макар да не вярваше на нейните брътвежи, все пак почувства странна вина, че като не е успял отново да се потопи в призрачната ярка синева, е извършил предателство спрямо любимите си същества. Каза си, че ако преживяното е било плод на някаква халюцинация, предизвикана от наркотично вещество или чрез хипноза, то е без значение. Дори отново да види синята светлина, не ще може да върне онези, които бяха безвъзвратно загубени.

— Не се притеснявай, Джо. Всичко е наред. Понякога, но не винаги, напоената фотография е достатъчна…

— За какво говориш? — сопна се той.

— Онова, което изпита преди малко, е съвсем нормално. От време на време се появява човек като теб и единственият начин да го убедиш, е галваничният контакт.

— Не разбирам за какво говориш.

— За докосването.

— Какво докосване?

Вместо да отговори, Роуз взе снимката и се втренчи в нея, сякаш виждаше нещо, което той не можеше да съзре. Ако беше развълнувана, то добре се владееше, защото изглеждаше спокойна като повърхността на езерце в безветрена вечер.

Спокойствието й отново го вбеси:

— Кажи ми къде е Нина? Къде е момиченцето ми? — извика гневно.

Роуз невъзмутимо пъхна снимката в джоба си и каза:

— Да предположим, че съм член на екип от учени, които работят върху революционни медицински технологии и които неочаквано са открили, че съществува живот след смъртта.

— Трудно ще ти бъде да ме убедиш! — тросна се той и още повече се нервира, защото спокойствието й се противопоставяше на неговото раздразнение.

— Идеята не е безумна, колкото изглежда. Откритията в молекулярната биология и в някои области на физиката, направени през последните двайсет години, доказват, че вселената не е възникнала от само себе си, а е била създадена.

— Защо отклоняваш въпроса ми? Къде държиш Нина? Защо толкова време ме остави да се измъчвам и да си мисля, че е мъртва?

Лицето й остана почти свръхестествено спокойно. Гласът й продължаваше да бъде мек като на проповедник от японската будистка секта „Зен“.

— Ако науката ни позволява да прозрем истината за живота след смъртта, наистина ли искаш да видиш доказателството? Повечето хора ще отговорят положително, без да се замислят как онова, което ще научат, безвъзвратно ще промени житейската им философия и целите, които си поставят. Какво ще се случи, ако под въздействието на наученото обезумееш? Ще пожелаеш ли да разбереш истината дори ако е не само извисяваща, но и страшна, ако е много поучителна, но и невероятна?

— За мен това са празни приказки, доктор Тъкър, като лечението с кристали, направляването на духа и малките сиви човечета, които отвличат хора и експериментират с тях в космическите си кораби.

— Опитай се не само да гледаш, а да видиш.

Гневът му беше като очила с червени стъкла, през които нейното спокойствие му изглеждаше като средство за манипулация. Скочи от стола и сви юмруци:

— Какво си носила със себе си и защо онези типове от „Текнолоджик“ са убили триста и трийсет души, за да те спрат?

— Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Тогава го направи!

Роуз затвори очи и скръсти ръце, сякаш чакаше бурята в душата му да премине, но спокойствието й само разпали гнева му.

— Кажи ми каква е ролята на Нортън Нелър, който е бил твой шеф, както и мой? — кресна той.

Роуз мълчеше.

— Защо се самоубиха съпрузите Делмън и Лайза? Защо са сложили край на живота си Нора Вейдън и капитан Блейн? Възможно ли е техните самоубийства всъщност да са убийства, както твърдиш? Кои са хората, които ме преследват? За какво е всичко това, по дяволите? — Разтрепери се като лист и възкликна: — Къде е Нина?

Роуз отвори очи и разтревожено го изгледа — думите му най-сетне бяха проникнали през бронята на спокойствието й:

— За какви хора говориш?

— За двамата главорези, които работят за „Текнолоджик“, за някаква шибана полицейска служба…

— Сигурен ли си?

— Видях ги, докато обядвах.

Роуз скочи на крака и се загледа в ниския таван, сякаш се намираше в подводница, потъваща в бездна, и докато трескаво пресмяташе силата на смазващото налягане, чакаше първите признаци за повреда в корпуса.

— Ако двама от тях са в ресторанта, положително още двама чакат отвън — продължи Джо.

— Мили Боже!

— Махалия се опитва да измисли как да ни изведе след затварянето на заведението, без да ни видят.

— Тя… тя не разбира на каква опасност се излага. Трябва да излезем от тук още сега.

— Обеща хората й да скрият асансьора с кашони…

— Не се страхувам от тези типове и от проклетите им оръжия — прекъсна го тя и заобиколи масата. — Мога да се изправя срещу тях, да застана срещу опасността. Но всъщност те могат и да не слязат при нас, а да ни въздействат от разстояние.

— Какво?

— Да ни управляват от разстояние — повтори Роуз и тръгна към една от вратите, водещи към терасата.

Той я последва и гневно попита:

— Какво означава да ни въздействат от разстояние?

Вратата беше заключена с две резета и тя посегна да освободи горното.

Джо сграбчи ръката й:

— Къде е Нина?

— Махни се от пътя ми!

— Къде е Нина?

— Обещавам да ти кажа по-късно, но не и сега.

За пръв път тя изглеждаше уязвима и Джо реши да се възползва от моментната й слабост, за да получи онова, което иска.

— Къде е Нина? — попита за трети път.

— По-късно ще ти кажа. Обещавам.

— Сега!

Някъде над тях се разнесе силен шум.

Роуз си пое дъх, обърна се и се втренчи в тавана като че се страхуваше да не се срути върху тях.

Джо чу гласове, които се усилваха, сякаш се водеше някакъв спор. Очевидно Махалия се караше с някакви мъже. Шумът и гласовете проникваха през асансьорната шахта. Беше сигурен, че шумът е от влачене на празни щайги и касетки.

Когато преследвачите са открили асансьора, навярно са се досетили, че са оставили изход към брега. Съучастниците им навярно вече тичаха към отвесната скала, с надеждата да пресекат пътя на бегълците.

Въпреки страха от главорезите, той беше решен да получи отговор на въпроса, затова отново попита:

— Къде е Нина?

— Мъртва е — прошепна тя като че думите й причиняваха болка.

— Глупости!

— Моля те, Джо…

Беше вбесен, че и тя го лъже, както го бяха мамили толкова хора през изминалата година:

— Лъжеш! Няма начин! Не е вярно! Разговарях с Мърси Ийлинг. Нина е била с теб през онази нощ, значи е жива и си я скрила някъде!

— Ако онези знаят, че се намираме в тази сграда, ще ни въздействат от разстояние, както сториха със семейство Делмън — настойчиво прошепна тя. — Ще ни убият, както направиха с Лайза и с капитан Блейн!

— Къде е Нина?

Моторът на асансьора шумно забоботи и кабината тръгна нагоре.

— Къде е Нина?

Лампите примигваха, вероятно, защото двигателят на асансьора отнемаше част от електрическата енергия.

Роуз ужасено изкрещя, хвърли се върху Джо, като се опитваше да го просне на пода, и се вкопчи в ръката му, докато той се мъчеше да вдигне резето.

Ноктите й жестоко го издраскаха, той изсъска от болка и машинално пусна резето. Роуз отвори вратата. В помещението нахлу океанският вятър, а тя хукна навън.

Джо се спусна след нея, стъпките му отекваха по дървената тераса като удари на барабан.

Кървящото слънце най-сетне беше легнало в гроба си близо до японските острови. Океанът и небето на запад бяха гарвановочерни и примамливи като смъртта.

Роуз вече се бе изкачила по стълбите и Джо се спусна след нея, но тъй като тя беше тъмнокожа и носеше тъмни дрехи, силуетът й се сля с мрака. Джо я видя едва когато тя стъпи на плажа, покрит с жълтеникав пясък.

Фосфоресциращите вълни се плискаха в брега, шумът на прибоя бе като призрак, носещ се над океана.

На изток жълто-черното небе се озаряваше от светлините на града — настойчиви и безсмислени. Светлината, проникваща през прозорците на ресторанта, очертаваше жълти правоъгълници върху пясъка.

Той не се опита да спре Роуз, нито да я накара да забави крачка. Но когато я настигна и се изравни с нея, затича по-бавно, за да не я изпревари.

Тя беше единствената му връзка с Нина. Беше объркан от мистицизма й, от внезапния преход от спокойствие към суеверен ужас. Гневът му беше безпределен, защото тя сега го лъжеше за Нина, след като на гробищата го беше накарала да повярва, че ще му каже цялата истина. Ала сега двамата бяха обвързани, защото само тя можеше да го отведе при дъщеричката му.

Тъкмо когато заобиколиха ресторанта, някой се втурна към тях — зловеща сянка в тъмата, подобна на безликия звяр, който ни преследва в кошмарите ни, докато препускаме по незнайните коридори на сънищата.

— Пази се! — извика, но Роуз вече беше забелязала нападателя и бързо отскочи встрани.

Той се опита да препречи пътя му, докато онзи тичаше към Роуз, но в този момент откъм океана върху него връхлетя втори човек. Беше едър като професионален футболист и го повали на пясъка. За миг дъхът на Джо спря, сетне зарита, заблъска с лакти и колене нападателя, докато успя да се изтъркаля изпод него. Скочи на крака и чу как някой крещи:

— Стой, кучко! Не мърдай!

Сетне отекна изстрел. Джо изтръпна. Страхуваше се да мисли за изстрела, който бе изплющял като камшик и звукът бе отекнал навътре в океана, страхуваше се да мисли, че Роуз лежи на пясъка с куршум в главата, че единствената му връзка с Нина е прекъсната…, ала при все това ужасяващите мисли нахлуваха в главата му и се врязваха в съзнанието му, оставяйки дълбоки следи. Яростта го заслепи като преди години, когато го бяха отстранили от боксовата лига и когато бе осквернил църквата, завладян от безпомощен гняв, превърна го в безмилостен хищник, който мълниеносно се нахвърля върху жертвата си. Реагира така, сякаш непознатият беше виновен, задето бедният Франк беше останал инвалид, сякаш този мръсник беше направил някаква магия, за да се деформират ставите на Франк, сякаш този главорез бе излял елексира на лудостта в главата на капитан Блейн. Изрита го в слабините, а когато онзи изкрещя и се преви, хвана главата му и го заблъска с коляно. Чу как носът му изхрущя и се счупи, усети как зъбите на убиеца се забиват в коляното му, но пред очите му като че беше паднала червена завеса. Нападателят се просна по гръб и се задави от кръвта. Задъхваше се и плачеше като дете, но Джо вече беше напълно обезумял, превърнал се беше в ураган от ярост, скръб и разочарование. Ритна го отново в ребрата и дори не усети болка, сетне се опита да смаже с крак гърлото му, но вместо това стъпка гръдния му кош. Щеше да опита отново… и отново, докато го убие, ако върху него не беше връхлетял трети нападател.

От силния удар той се просна по корем, а убиецът го възседна. Джо извърна глава и се опита да го отхвърли, но се задъха и силите го напуснаха.

Докато безпомощно се опитваше да си поеме дъх, усети как към челото му се притисна хладен метал. Разбра какво е, преди да чуе заплахата:

— Ако толкова искаш, с удоволствие ще ти пръсна черепа! — В гласа на непознатия се долавяха нотки на задоволство. — Ще го направя, тъпако!

Джо престана да се съпротивлява, само се опитваше да си поеме дъх.

— Отговори, задник такъв! — кресна непознатият, който явно беше раздразнен от мълчанието му. — Искаш ли да ти пръсна мозъка, а?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Ще се подчиняваш ли?

— Да.

— Търпението ми започва да се изчерпва.

— Добре…

— Мръсник! — процеди нападателят.

Джо мълчеше и плюеше пясък. Дишаше на пресекулки, докато се мъчеше да се съвземе. Опитваше се да предотврати завръщането на лудостта, която го бе обзела преди секунди. В съзнанието му се въртеше една и също натрапчива мисъл: „Къде е Роуз?“

Човекът върху него също дишаше на пресекулки, дъхът му вонеше на чесън. Известно време остана неподвижен, което позволи на Джо не само да се успокои, но и отчасти да възвърне силите си. Усети аромата на лимонов одеколон и на цигарен дим, които се смесваха с вонята на чесън.

„Какво се е случило с Роуз?“ — запита се отново.

— Сега ще се изправим — дрезгаво прошепна нападателят. — Първо аз, ама да знаеш, че туй нещо непрекъснато ще е насочено към главата ти. Ще лежиш неподвижно, докато ти кажа да станеш. — За да подсили ефекта от думите си, още по-силно притисна дулото на револвера в лицето му и го завъртя, при което Джо неволно прехапа устни. Ясно ли е, Карпентър?

— Да.

— Спокойно мога да те очистя и да си тръгна.

— Обещавам да се подчинявам.

— В абсолютна безопасност съм, никой не може да ми стори каквото и да било.

— Най-малко пък аз — промърмори Джо.

— Значката ме пази.

— Както кажеш…

— Май не ми вярваш! Ако искаш, ще ти я покажа и ще я забода на шибаната ти уста.

Джо предпочете да си замълчи.

Нападателите не бяха извикали „Полиция!“, което съвсем не означаваше, че не са полицаи, а само, че не искаха да се разкрият. Навярно се надяваха набързо да свършат работата си и да изчезнат, преди да са се появили представители на местните власти, които ще започнат да задават неудобни въпроси. Ако не бяха хора на „Текнолоджик“, вероятно зад тях стоеше някаква правителствена организация. Не се бяха представили като агенти от ФБР или от Отдела за борба с наркотиците, ето защо вероятно бяха служители на някоя от секретните агенции, спонсорирани с милиарди долари, които правителството взимаше от тъй наречената „черна каса“.

Непознатият най-сетне се изправи на крака, отстъпи назад и замахна с оръжието:

— Ставай!

Джо се подчини и с облекчение забеляза, че зрението му се беше приспособило към тъмнината. Когато преди около две минути изскочи от банкетната зала и затича на север по брега, му се бе сторило, че мракът е непрогледен. След като отчасти беше възвърнал способността си да вижда в тъмнината, нямаше да пропусне да избяга, ако щастието му се усмихне.

Едва сега разпозна нападателя — беше белокосият разказвач на призрачни истории, който вече не носеше шикозната сламена шапка. Белите му дрехи и дългата му побеляла коса привличаха оскъдната светлина и от него се излъчваше сияние, като че беше видение, появило се по време на спиритически сеанс.

Джо погледна назад към ресторанта. Зърна хора, седящи около масите, но те положително не виждаха онова, което ставаше на брега.

Агентът, когото беше обезвредил и който още лежеше на пясъка, продължаваше да плюе кръв и се прививаше от болка. Мъчеше се да спре безпомощните си сълзи, като сипеше порой от ругатни.

— Роуз! — изкрещя Джо.

— Затваряй си плювалника! — изсъска беловласият.

— Роуз!

— Млъквай и се обърни!

В този момент от мрака изникна друг човек, който незабелязано се беше приближил, пристъпвайки безшумно по пясъка:

— Въоръжен съм с магнум 44-ти калибър, който в момента е насочен към главата ти.

Очевидно беловласият беше изненадан не по-малко от Джо от обрата на събитията.

Новодошлият продължи с все тъй заплашителен тон:

— Знаеш колко мощно е това оръжие, нали? Като нищо ще ти пръсне черепа.

Смаяният разказвач на страшни истории, който от изненада беше станал безпомощен като призрак, изтърси:

— Мамка му!

— Не само ще пръсне черепа ти, ами ще отнесе и главата ти — натърти непознатият. — Това чудо разбива врати. Хвърли оръжието си пред Джо.

Беловласият се поколеба.

— Веднага!

Опитвайки се да запази достойнството си, разказвачът се подчини.

Спасителят с магнума нареди:

— Вземи го, Джо.

Докато Джо се навеждаше, видя как новодошлият чернокож, облечен в черно, замахна с оръжието си като с бухалка и цапардоса по главата беловласия, който се просна по корем на пясъка. Чернокожият обърна главата му, за да се увери, че онзи няма да се задуши, и подкани Джо да побързат.

Агентът със счупения нос беше престанал да ругае и отново хлипаше от болка.

— Хайде, Джо — отново го подкани чернокожият.

Джо си каза, че хората на Махалия не са безпомощни аматьори, за каквито ги беше мислил.

— Къде е Роуз? — попита нетърпеливо.

— Намерихме я. Последвай ме.

Двамата забързаха в посоката, в която Джо и Роуз се бяха отправили, когато главорезите изневиделица връхлетяха върху тях.

В мрака едва не се спънаха в някакъв човек, който лежеше на пясъка — очевидно беше първият нападател, който бе стрелял.

Роуз стоеше в сянката на надвиснала скала. Въпреки че беше тъмно като в рог, Джо видя, че тя трепери като лист и се е превила на две.

Изненада се от облекчението, което изпита, не само защото тя беше единствената му връзка с Нина, но и защото му беше станала симпатична. Радваше се, че е жива и невредима. Наистина преди малко го беше разгневила, разочаровала и объркала, но не можеше да забрави добротата в погледа й, нежността и състраданието й по време на срещата им на гробището. Дори и в мрака се долавяше магнетизмът й, странната аура на тайнственост, която я обгръщаше. Тази жена притежаваше сила и мъдрост, присъщи на великите пълководци и на съветници, които са в състояние да поведат след себе си цели армии или тълпи от вярващи, да ги подтикнат към саможертва. Помисли си, че е напълно възможно да е излязла от дълбините на океана, че се чувства еднакво добре на сушата и във водата, че е донесла със себе си чудните тайни на друго измерение.

До нея стоеше друг мъж, също облечен в черно, напомнящ на призрачен силует. В мрака се различаваше само русата му коса, която блестеше като фосфоресциращи водорасли.

— Роуз, добре ли си? — попита Джо.

— Онзи успя да ми нанесе няколко удара — отвърна тя. По гласа й личеше, че изпитва болка.

— Чух изстрел — разтревожено продължи той. Искаше му се да я докосне, но не знаеше дали трябва. След миг осъзна, че я държи в прегръдките си и силно я притиска до гърдите си.

Роуз изстена от болка и той понечи да я пусне, ала за миг тя задържа ръката му, за да му покаже колко признателна е за загрижеността му:

— Добре съм, нищо ми няма… ще се оправя.

Откъм скалата, надвиснала над ресторанта, се чуха викове. Агентът със счупения нос закрещя за помощ.

— Трябва веднага да изчезнем — промърмори русокосият. — Онези всеки момент ще бъдат тук.

— Кои сте вие? — попита Роуз.

— Не са ли хората на Махалия? — изненадано попита Джо.

— Не. Никога не съм ги виждала.

— Аз съм Марк — каза русокосият, — а това е Джошуа.

Чернокожият избърбори нещо неразбираемо, но Роуз изненадано го изгледа и промълви:

— Не е за вярване!

— Какви са тези хора? — недоумяващо попита Джо.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам.

— С вас сме от една и съща страна на барикадата, доктор Тъкър — продължи чернокожият. — Най-малкото враговете ни са едни и същи.

В далечината се чу бръмченето на хеликоптер — отначало бе тихо като туптене на сърце, сетне зазвуча като тропот на копита на кон, яхнат от безглав ездач.

ГЛАВА 15

След като бяха откраднали само свободата си, те побегнаха като крадци покрай скалите, които се извисяваха и се снижаваха, сякаш отразяваха нивото на адреналина в кръвта на Джо.

Докато бягаха, Джо чу Джошуа да говори с някого. Той погледна назад и видя, че чернокожият мъж носи клетъчен телефон. След като чу думата „кола“, разбра, че бягството им се планира и координира, даже в момента.

Точно когато изглеждаше, че са се измъкнали, буботенето на хеликоптера се чу съвсем отчетливо от юг. Като лъч от яркото око на каменна статуя на бог, разгневен от светотатство, прожекторът на хеликоптера пронизваше нощта и претърсваше плажа. Лъчът се движеше във формата на дъга от пясъчните стръмнини към прибоя и обратно, като неумолимо приближаваше към тях.

Тъй като пясъкът близо до основата на скалите беше мек, стъпките им оставиха безформени следи по него. Техните преследвачи по въздух обаче нямаше да могат да ги преследват по отпечатъците от стъпките им, защото пясъкът не беше почистван с гребла от отпадъците, а осеян от следите на много други хора, дошли преди тях. Ако бяха вървели близо до прибоя, там, където приливът беше изгладил пясъка, техният път щеше да бъде ясно очертан, сякаш от сигнални ракети.

Минаха покрай стълби, които водеха до големите къщи на скалите — някои бяха каменни, заковани със стоманени винтове към скалата, други бяха дървени, стегнати с болтове към пилони и вертикални бетонни греди. Джо се обърна и видя хеликоптера да кръжи до една стълба, а прожекторът да осветява стъпалата и парапетите.

Той прецени, че един отряд преследвачи вече може да се е насочил към плажа, за да извърши методично претърсване на юг. Ако продължат да вървят по брега, щяха да попаднат в капан между хеликоптера на север и преследвачите на юг.

Очевидно същата мисъл бе минала и през главата на Марк, защото изведнъж той ги поведе към необикновени стълби от кедрово дърво, напомнящи на старомодно съоръжение за изстрелване на космически кораби.

Докато се изкачваха, разстоянието между тях и хеликоптера не се увеличаваше, а намаляваше. Две, четири, шест, осем стъпала по стръмните стълби ги доведоха до място, на което бяха на открито и много уязвими. Хеликоптерът летеше на не повече от десет-дванайсет метра над тях. Съседната къща нямаше стълба към брега, което правеше мястото още по-опасно. Ако пилотът или вторият пилот погледнеха надясно и към върха на скалата вместо към пясъка под тях, Джо и останалите щяха да бъдат разкрити.

Горната площадка беше оградена от висока два метра желязна ограда с порта и с остри шипове, завити под ъгъл, за да се предотврати проникването на нежелани посетители откъм плажа.

Хеликоптерът сега се намираше на малко повече от деветдесет метра на юг и летеше към тях. Фучащият мотор и тракащите перки вдигаха такъв шум, че Джо и спътниците му не можеха да се чуят, освен, ако не викат.

Нямаше начин да се прехвърлят през оградата за минута-две, които може би им оставаха, преди да бъдат открити. Джошуа стреля в ключалката и с ритник отвори портата.

Невъзможно бе мъжете в хеликоптера да са чули изстрела, а обитателите на къщата навярно бяха помислили звука за шум, причинен от хеликоптера. Наистина прозорците бяха тъмни и всичко беше така тихо, сякаш в къщата нямаше никой.

Влязоха в голямо имение с ниски живи плетове от чемшир, градини с рози, които сега бяха пресъхнали, алеи, покрити със старинни френски плочки, които се осветяваха от бронзови фенери с формата на лалета, и тераси с балюстради от варовик, които се простираха пред голяма къща в средиземноморски стил. Около нея растяха палми и фикуси.

Поради умело поставените лампи в романтичната градина се преплитаха сложни дантели от сенки, мека светлина и пълен мрак, сред който бегълците не можеха да бъдат видяни от пилотите дори ако хеликоптерът се приближеше до скалата, върху която беше разположено имението.

Докато следваше Роуз и Марк към по-ниската тераса, Джо се надяваше, че в градината не са инсталирани детектори, чувствителни към всякакво движение за защита от неканени гости. Ако тяхното присъствие задействаше мощни прожектори, инсталирани високо по дърветата или върху стените, внезапният блясък щеше да привлече вниманието на пилотите.

Знаеше колко трудно е дори за сам беглец да избяга от яркото око на полицейски хеликоптер с добър и решителен пилот, особено на сравнително открити местности като тази, които не предлагаха много места за укритие както градските лабиринти. А след като веднъж ги забележеха, щеше да бъде много лесно да бъдат следени.

По-рано крайбрежният бриз беше дошъл откъм океана с грациозността на чайките, а сега беше по-силен и духаше към водата. Беше от онези горещи ветрове, които се наричаха Санта Ана. Възникваха в планините на изток отвъд пустинята Мохаве и действаха изнервящо. Сякаш тихият шепот дойде от дъбовете, големите листа на палмите свистяха, тракаха и скърцаха като че дърветата се предупреждаваха взаимно за ураганния вятър, който можеше да задуха.

Страхът на Джо от външни детектори изглеждаше неоправдан, докато те бързо се изкачиха до още една тераса. Градината оставаше осеяна със спасителни сенки.

Отвъд скалата хеликоптерът се намираше успоредно на тях и бавно летеше на север. Вниманието на пилота оставаше насочено към брега.

Марк ги поведе покрай огромен плувен басейн. Върху черната повърхност блещукаха сребристи орнаменти, сякаш пасажи от странни риби с блестящи люспи плуваха под водата.

Внезапно Роуз се препъна, но запази равновесие. Спря се, олюлявайки се.

— Добре ли си? — попита Джо разтревожено.

— Да, добре съм, ще се оправя — каза тя, но гласът й беше немощен и още се олюляваше.

— Да не би куршумът да те е улучил? — настоя Джо, докато Марк и Джошуа се събраха около тях.

— Само съм се натъртила.

— Роуз!

— Добре съм, Джо. Уморих се от тичането по тези стълби. Сигурно не съм във форма.

Джошуа говореше тихо по клетъчния телефон.

— Да тръгваме — каза Роуз. — Хайде, хайде, да тръгваме. Хеликоптерът вече отминаваше имението.

Марк отново тръгна начело и Роуз ги последва с възобновена енергия. Втурнаха се под покрива на сводеста лоджия и се озоваха до задната стена, където вече нямаше опасност да бъдат забелязани от пилотите на хеликоптера.

Докато се движеха в индианска нишка покрай стената на голямата къща по пътека, която се извиваше през малка горичка от тропически дървета, внезапно бяха осветени от яркия лъч на джобно фенерче. Препречвайки пътя им, някакъв човек — очевидно пазач, извика:

— Хей, мътните го взели, кои сте…

Без да се колебае, Марк продължи да върви. Непознатият все още говореше, когато Марк се сблъска с него. Двамата мъже изстенаха от удара.

Фенерчето полетя към стъблото на едно дърво, падна на пътеката и се завъртя, при което сенките се разпръснаха като глутница кучета, обикалящи жертвата си.

Марк извъртя слисания пазач, приложи му хватката „ключ“, изблъска го от пътеката, и го удари така силно в стената на къщата, че прозорците изкънтяха.

Джошуа грабна фенерчето и го насочи към човека. Джо видя, че пътят им е бил препречен от затлъстял пазач на около петдесет и пет години. Марк коленичи върху него и притисна главата му надолу, за да не може да ги види и опише по-късно.

— Не е въоръжен — обърна се към Джошуа.

— Мръсници! — сопна се униформеният.

— Има ли кобур на глезена? — попита Джошуа.

— Не.

Пазачът каза:

— Глупавите собственици са пацифисти или нещо подобно. Нямат оръжие, не разрешават и на мен да нося пистолет. Ето го резултатът!

— Няма да те нараним — каза Марк, като го дръпна назад и го принуди да седне с гръб към стъблото на дървото.

— Не се страхувам от вас — каза пазачът, но гласът му звучеше уплашено.

— Има ли наоколо кучета? — попита го Джо.

— Навсякъде! Добермани!

— Лъже — каза уверено Марк.

Дори Джо разбра, че пазачът блъфира. Джошуа му подаде фенера и каза:

— Дръж го насочен към земята. След това извади белезници от раницата си. Марк закопча ръцете на пазача зад дървото.

— Ченгетата вече идват насам — злорадо каза униформеният.

— И без съмнение яздят добермани — отвърна Марк.

— Мръсник — каза пазачът.

От раницата Марк извади стегнато навит бинт.

— Захапи това — каза на пазача.

— Захапи ми оная работа! — тросна се онзи, но се подчини.

Джошуа нави три пъти бинта около главата му и около устата му и здраво го стегна.

От колана на пазача Марк откачи нещо, което приличаше на устройство за дистанционно управление.

— Това отваря ли портата към улицата?

През бинта пазачът измърмори нещо неразбираемо. Джошуа каза на пазача:

— Спокойно, мой човек. Не разранявай китките си. Ние не сме крадци. Наистина не сме.

Марк се намеси:

— Когато се отдалечим на половин час път, ще се обадим на ченгетата да те освободят.

— По-добре си вземи куче — посъветва го Джошуа.

Марк взе фенерчето и ги поведе към предната част на къщата.

Които и да бяха тези хора, Джо беше доволен, че бяха на негова страна.

Имението обхващаше най-малко три акра. Огромната къща се намираше на шейсет метра от стената откъм улицата. В центъра на градината имаше мраморен фонтан, който бе заобиколен от плитък басейн.

— Ние ще чакаме тук — каза Марк, като ги поведе към фонтаните.

Роуз седна на ръба на басейна, същото направиха Джо и Марк.

Джошуа взе устройството за дистанционно управление и тръгна по пътеката към входната порта, говорейки по клетъчния си телефон.

Горещият вятър Санта Ана преследваше като хрътка изсъхналите листа по асфалтираната алея.

— Откъде знаете за мен? — попита Роуз.

— Когато в начинание като нашето са инвестирани милиарди долари — каза Марк, — не отнема много време, за да се постигне успех. Освен това сме се специализирали в технологиите за обработка на данни.

— Какво начинание? — попита Джо.

— По-късно ще ти обясним, Джо — обеща Роуз. — Продължавай, Марк.

— Разполагаме със средства, с които да наблюдаваме всички обещаващи изследвания във всяка област по целия свят, които евентуално да ни отведат до това, което очакваме.

— Може би е така — каза Роуз, — но вие се занимавате с това от две години, докато по-голямата част от моята работа през последните седем години се извършваше при най-строга секретност.

— Доктор Тъкър, наблюдаваме ви отдавна. Направи ни впечатление, че докато сте навършили трийсет и седем години, сте били многообещаващ учен с гениални постижения, сетне сякаш внезапно сте преустановили работа. Само от време на време в научните списания са се появявали ваши публикации. Били сте като Ниагарски водопад от идеи, който ненадейно е пресъхнал.

— И какво ви говори това?

— Че сте били привлечени на работа в свръхсекретен отдел на Министерството на отбраната или на друга правителствена организация, притежаваща достатъчно власт да предизвика информационно затъмнение. Като се сблъскаме с подобен случай, започваме проучване, за да разберем върху какво работи даденият учен. Във вашия случай се позатруднихме, докато разбрахме, че сътрудничите на „Текнолоджик“, и то в секретна подземна лаборатория във Върджиния. Проектът е имал кодовото название „Проект 99“.

Докато с интерес слушаше разговора, Джо не откъсваше поглед от широката порта в края на алеята и видя как тя бавно се отвори.

— Какво знаете за „Проект 99“? — попита Роуз.

— Почти нищо.

— Питам се как изобщо сте научили за него.

— Следим научните изследвания по целия свят, но не чрез публикациите и официалната информация.

— Предполагам, намеквате, че прониквате в компютрите на правителствените организации — кротко каза Роуз.

— Да не задълбаваме в подробности. Важното е, че не работим за пари, а изпълняваме мисията, в името, на която е създадена нашата организация.

Джо беше изненадан от търпението си. Въпреки че като слушаше разговора, научаваше много подробности, недоумението му нарастваше. И все пак беше готов да чака, докато научи отговора на въпроса, който го вълнуваше. Още беше под въздействието на странното усещане, което бе изпитал при докосване на снимката. Докато размишляваше върху случилото се, започваше да разбира, че синестезията е била само прелюдия към разкритие, което ще се окаже по-невероятно и разтърсващо от най-безумните му предположения. Твърдо бе решен да научи истината, но интуицията му подсказваше да не бърза.

Джошуа излезе на булеварда и зачака, осветен от оранжевата луна.

Марк промълви:

— Както вече споменах, ние отблизо следяхме вашата работа, която представляваше особен интерес, поради секретността на „Проект 99“. Преди година вие напуснахте работа и само след едно денонощие бяхте най-преследваната жена в страната. Дори след като се разбра, че сте загинали при самолетна катастрофа, продължаваха да ви търсят… по следите ви бяха много хора, разполагащи с неизчерпаеми средства… Стори ни се странно, че така отчаяно търсят една мъртва жена.

Роуз само въздъхна, изглеждаше уморена до смърт. Джо хвана ръката й и окуражително я стисна. Тя още трепереше, но кимна в знак, че всичко е наред.

— Започнахме да получаваме доклади от една тайна полицейска организация, в които се казваше, че сте жива и провеждате срещи със семействата на пътници, загинали при катастрофата на полет 353. Започнахме свое проучване. Разполагаме с екип от добре обучени специалисти, някои от които са служили в армията. Всъщност наблюдавахме агентите, натоварени с наблюдението на хора като Джо… Излиза, че не сме си губили времето напразно… поне спасихме живота ви.

— Много съм ви признателна — промълви тя. — Но нямате представа в какво се забърквате… на каква смъртна опасност се излагате.

— Доктор Тъкър — отново заговори Марк, — нашата организация вече наброява девет хиляди души, всеки един е посветил живота си на това дело. Нищо не ни плаши. Вярваме, че сте направили зашеметяващо научно откритие, което ще се окаже повратна точка в историята на човечеството и завинаги ще промени живота на хората. Ето защо ви смятаме за наш съюзник.

— Имате право — прошепна тя.

— Доктор Тъкър, с вас имаме обща цел — да се борим срещу силите, чието единствено желание е да скрият истината от човечеството, да го държат в мрака на незнанието и страха.

— Не забравяйте, че доскоро работех за тях.

— Но сте се отказали.

Някаква кола сви от магистралата и спря, за да вземе Джошуа. Последва я още една, която зави по алеята към къщата.

Роуз, Марк и Джо се изправиха на крака, докато двете коли — Форд и Мерцедес, заобиколиха фонтана и спряха пред тях.

Джошуа слезе от форда, последван от млада брюнетка. Мерцедесът беше шофиран от азиатец на около трийсет години.

Всички се събраха около Роуз Тъкър и за момент замълчаха.

Постоянно усилващият се вятър вече не шепнеше в листата на дърветата, а изявяваше глас в призрачно оплакване, което смразяваше кръвта, подобно на ужасяващия вой на глутниците койоти, преследващи жертвата си в някой каньон.

На фона на светлината от градинските лампи потрепващата растителност хвърляше неспокойни сенки и постепенно избледняващата луна се заоглежда в лъскавата повърхност на колите.

Докато гледаше четиримата, които пък наблюдаваха Роуз, Джо видя, че я гледат не само с любопитство, но и с възхищение, дори със страхопочитание, сякаш беше светица или божество.

— Изненадана съм, че ви виждам в цивилно облекло — каза Роуз.

Те се засмяха и Джошуа отбеляза:

— Преди две години, когато поехме тази мисия, по разбираеми причини не говорехме за нея. Не искахме да предизвикваме интереса на медиите… защото мислехме, че ще бъдем разбрани погрешно. Ала не очаквахме, че ще имаме врагове. Врагове, които са толкова брутални.

— Толкова силни — добави Марк.

— Мислехме, че всички ще искат да знаят отговорите, които търсим, ако някога ги откриехме. Сега знаем, че не е било така.

— Невежеството е удоволствие, заради което някои хора са готови да убиват — намеси се брюнетката.

— Преди една година — продължи Джошуа — започнахме да носим широки роби като маскировка. Хората ни възприемат като привърженици на култ. Склонни са да ни възприемат, когато виждат в нас фанатици, ограничени в някакви рамки.

Широките роби!

Слисан, Джо каза:

— Вие носите сини роби и си бръснете главите.

Джошуа отговори:

— Някои от нас — да. Това имах, предвид когато казах, че робите са за маскировка — робите, обръснатите глави, обиците. Останалите работят в тайни квартири, където могат да вършат работата, без да бъдат шпионирани.

— Ела с нас — обърна се младата жена към Роуз. — Знаем, че си направила велико откритие и искаме да ти помогнем да го направиш достояние на целия свят.

Роуз се приближи до нея и я докосна по бузата, както беше докоснала Джо на гробищата.

— Скоро може би ще бъда с вас, но не тази вечер. Нуждая се от повече време, за да обмисля някои неща. И бързам да видя едно малко момиче, което е в центъра на това, което става.

„Нина!“ — помисли си Джо и сърцето му потръпна като сенките на люлеещите се от вятъра дървета.

Роуз се приближи до азиатеца и също го докосна:

— Мога да ти кажа само това — ние стоим на праг, който ти предвиди. Ще минем вратата може би не утре или вдругиден, или следващата седмица, а през идните години.

Тя се приближи до Джошуа.

— Заедно ще видим как светът се променя безвъзвратно, ще донесем светлината на познанието в мрачната самота на човешкото съществуване. Но когато му дойде времето.

Накрая се приближи до Марк:

— Предполагам, че си поръчал две коли, защото беше готов да предоставиш едната на мен и Джо.

— Да. Но ние се надявахме…

Тя взе ръката му.

— Скоро, но не тази вечер. Имам спешна работа, Марк. Всичко, което се надяваме да постигнем, сега виси на косъм, толкова е несигурно, докато не стигна до малкото момиче, което споменах.

— Където и да е то, можем да те заведем при него.

— Не. С Джо трябва сами да направим това, и то бързо.

— Вземете форда.

— Благодаря.

Марк извади сгъната еднодоларова банкнота от джоба си и я подаде на Роуз:

— Серийният номер се състои само от осем цифри. Като махнем четвъртата, останалите седем са телефонен номер в район с код 310.

Роуз пъхна банкнотата в джоба на дънките си.

— Когато си готова да се присъединиш към нас — добави Марк — или ако си в беда, от която не можеш да се измъкнеш, потърси ме на този номер. Ще дойдем при теб където и да си.

Тя го целуна по бузата:

— Трябва да тръгваме.

След това се обърна към Джо:

— Ще караш ли?

— Да.

На Джошуа тя каза:

— Може ли да взема клетъчния ти телефон?

Той й го даде.

Вятърът яростно виеше около тях, докато те се качваха в колата. Ключовете бяха на таблото.

Роуз затвори вратата на колата, възкликна „Господи!“ и се наведе, задъхвайки се.

— Ти си ранена.

— Казах ти, че ме удариха.

— Много ли те боли?

— Трябва да прекосим града — каза Роуз, — но не бива да минаваме край ресторанта.

— Може да са ти счупили някое ребро…

Тя не му обърна внимание, изправи се и продължи:

— Мръсниците няма да рискуват да блокират пътя и да проверяват колите без съдействието на местните власти, а и нямат време да го направят. Но бъди сигурен, че ще наблюдават минаващите коли.

— Ако имаш счупено ребро, може да пробие белия дроб.

— Джо, нямаме време. Трябва да тръгваме, ако искаме да запазим нашето момиче живо.

Той се втренчи в нея.

— Нина?

— Нина — промълви тя, но след това погледът й се изпълни със страх и тя извърна очи.

— Можем да тръгнем на север по магистралата — каза той, — след това към вътрешността на страната по шосето Кенън-Дюм. Това е обиколен маршрут към Аугора Хилс.

— Тръгвай.

С осветени от луната лица, развети от вятъра коси, четиримата, които щяха да тръгнат с мерцедеса, стояха неподвижно на фона на люлеещите се дървета.

Тази жива картина му въздейства едновременно ободряващо и ужасяващо и той не можа да определи причината за всяко от възприятията по друг начин освен да приеме, че нощта е заредена с непонятна свръхестествена сила. Всичко, върху което се спираше погледът му, придобиваше изключително значение, сякаш чувствителността му се беше увеличила стократно и дори луната изглеждаше различна.

Включи на скорост и колата започна да се отдалечава от фонтана. Младата жена пристъпи напред и сложи ръка на стъклото до лицето на Роуз Тъкър. От другата страна на стъклото Роуз сложи дланта си срещу нейната. Младата жена плачеше, на прекрасното й лице проблесваха ярки като луната сълзи и тя вървеше редом с колата, като забърза своя ход, щом автомобилът увеличи скоростта си, и държеше дланта си до ръката на Роуз през целия път до портата.

Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледало на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото — надеждата.

Роуз Тъкър промълви:

— Може би всичко това е повече, отколкото мога да понеса, Джо. Толкова съм изморена и уплашена. Не съм съвършен човек, който да прави, каквото трябва, не мога да понеса тежест като тази.

— За мен ти си съвършена.

— Ще объркам нещата — каза тя и набра някакъв номер по клетъчния телефон. — Ужасно се страхувам, че няма да съм достатъчно силна да отворя тази врата и да изведа всички през нея.

— Покажи ми вратата, кажи ми накъде води и ще ти помогна — каза той, защото искаше тя да спре да говори с метафори и да му даде реални факти. — Защо Нина е толкова важна за всичко, което се случва? Къде е тя, Роуз?

Някой отговори на клетъчния телефон и Роуз каза:

— Аз съм. Премести Нина. Веднага!

Нина.

Роуз се заслуша за момент, след това настоя:

— Премести я веднага! След пет минути, дори по-скоро, ако можеш. Те ни откриха чрез Махалия… Въпреки всички предпазни мерки сме в опасност. Сега е въпрос на време, и то кратко време, докато те открият Нина.

Джо зави от крайбрежната тихоокеанска магистрала по страничния път към Аугора Хилс, като караше по черен път.

— Заведете я в Биг Беър — каза Роуз на човека, с когото говореше по телефона.

Биг Беър! Откакто Джо беше говорил с Мърси Ийлинг в Колорадо — възможно ли е да е било преди по-малко от девет часа — Нина беше отново на този свят, върната по чудодеен начин, но на някакво място, където не можеше да я намери. Скоро обаче тя щеше да бъде в град Биг Беър на брега на езерото Биг Беър. Това беше курорт в подножията на планината Сан Бернардино. Нейното завръщане беше по-реално за него сега, когато Нина беше в град, който той можеше да назове, по чиито улици беше вървял. Беше изпълнен с такова очакване, че искаше да извика, за да премахне напрежението. Обаче запази тишина и повтаряше наум името на града, търкаляше го, сякаш беше лъскава монета: Биг Беър.

Роуз каза по телефона:

— Ако мога… Ще бъда там след два часа. Обичам те. Тръгвай. Тръгвай сега.

Прекъсна връзката, сложи телефона на седалката между краката си, затвори очи и се облегна на вратата.

Джо разбра, че тя почти не използва лявата си ръка. Дори на слабата светлина, идваща от таблото, виждаше, че Роуз трепери неудържимо.

— Какво ти е на ръката?

— Успокой се, Джо. Много мило, че си загрижен, но започваш да ставаш досаден. Ще се почувствам по-добре веднага, щом намерим Нина.

Известно време той мълча. След това промълви:

— Кажи ми всичко. Заслужавам да го науча.

— Да, така е. Не е дълга история…, но откъде да започна?

ГЛАВА 16

Виещият вятър гонеше по шосето бурени, изсъхнали от унищожителното лятно слънце, които изглеждаха сребърносиви на фона на светлината от фаровете — любопитна и тъжна гледка — семейства от скелети, които бягат като изтощени и изтерзани бежанци.

Джо каза:

— Започни с хората, които бяха тук. Каква е тази секта?

— „Вечните“. Освен това организацията не е секта.

— Тогава какво е?

Вместо да му отговори веднага, тя се намести на седалката, като се опитваше да седне по-удобно, погледна часовника си и промърмори:

— Можеш ли да караш по-бързо?

— Не и по този път. Всъщност по-добре си сложи предпазния колан.

— Не мога, болката отляво е нетърпима. — Понамести се на седалката и продължи: — Чувал ли си името Лорън Полак?

— Геният на софтуера. Бедният Бил Гейтс.

— Така го нарича пресата понякога. Но не мисля, че думата „беден“ трябва да се свързва с някого, който е започнал от нулата и е спечелил седем милиарда долара до четирийсет и две годишната си възраст.

— Имаш право.

Тя затвори очи и се опря на вратата, като пренесе тежестта на тялото си на дясната си страна. На челото й изби пот, но гласът й беше силен:

— Преди две години Лорън Полак вложи един милиард долара за основаването на благотворително дружество.

Нарече го „Вечните“. Вярва, че с помощта на нови поколения супербързи компютри могат да направят научни открития, които ще изправят човечеството лице в лице със Създателя.

— Звучи ми като някакъв култ.

— Много хора мислят, че Полак е мошеник. Но той притежава способност да извлича ползата от множеството изследвания в различни области на науката и е надарен с необикновена прозорливост. Мнозина съвременни физици смятат, че съществуват доказателства, че вселената не е възникнала, а е била създадена.

Намръщен, Джо каза:

— А теорията на хаоса? Мислех, че това е голямото откритие.

— Теорията на хаоса твърди, че вселената е безпорядъчна и хаотична. Поддръжниците й твърдят, че има необикновени и сложни взаимоотношения между на пръв поглед хаотични системи като атмосферното време например. При задълбоченото проучване на хаоса се откриват скрити закономерности.

— Не съм вещ по въпроса, само съм чувал да използват термина във филмите.

— Повечето филми са извор на глупостта като политиците. Ако Полак беше тук, щеше да ти каже, че само преди осемдесет години науката осмиваше твърдението на религията, че вселената е създадена от нищото. Всеки знае, че нещо не може да бъде създадено от нищо, защото това е нарушаване на всички закони на физиката. Сега ние знаем повече за молекулярната структура и някои физици създават материя от нищото.

Като си пое дъх със свистене през стиснатите си зъби, тя се приведе, отвори жабката и претърси съдържанието й.

— Надявах се, че има аспирин или екседрин. Щях да ги сдъвча без вода.

— Можем да спрем някъде…

— Не. Карай. Просто карай. Биг Беър е толкова далече…

Тя затвори жабката, но остана приведена, сякаш това положение й даваше облекчение.

— Във всеки случай физиката и биологията са науките, които най-много интересуват Полак, особено молекулярната биология.

— Защо молекулярната биология?

— Защото колкото повече знаем за живите същества на молекулярно ниво, толкова по-ясно става, че всичко сътворено се подчинява на разума. Ти, аз, бозайниците, рибите, насекомите, растенията, всичко.

— Чакай за секунда. Отхвърляш ли теорията за еволюцията?

— Не изцяло. Където и да ни заведе молекулярната биология, все още може да има място за Дарвиновата теория за еволюцията.

— Ти не си от онези фундаменталисти, които вярват, че човекът е създаден точно преди пет хиляди години в райската градина.

— Така е. Но Дарвин създава своята теория през 1859 година, преди да сме имали някакви познания за структурата на атома. Той е смятал, че най-малката единица на живото същество е клетката, която според него е парче албумин.

— Албумин? Не разбирам…

— Смятал е, че възникването на тази основна жива материя най-вероятно е станало случайно по химичен път, а възникването на всички видове се обяснява чрез еволюцията. Но сега знаем, че клетките са комплексни структури с такъв сложен строеж, че е невъзможно да се вярва, че са възникнали случайно.

— Ние вярваме ли в това? Забравил съм всичко, което са ни преподавали в училище.

— Двете аксиоми на теорията на Дарвин — последователността на природата и приспособимостта, никога не са били потвърдени от някакво откритие през изминалите сто и петдесет години.

— Сега съвсем се обърках.

— Нека да ти го обясня по друг начин.

Тя все още беше приведена, погледът й бе вперен в тъмните хълмове и приближаващите се светлини на предградията.

— Знаеш ли кой е Франсиз Крик?

— Не.

— Той е молекулярен биолог. През 1962 година получава Нобелова награда по медицина заедно с Маурис Уилкинс и Джеймс Уотсън за откриването на триизмерната молекулярна структура на ДНК — двойната спирала. Оттогава всяко постижение в генетиката и безбройните революционни медикаменти, които се появяват през следващите двайсет години, са резултат от работата на Франсиз Крик и колегите му. Крик е велик учен, Джо, в никакъв случай не е спиритуалист или мистик. Но знаеш ли какво предположи той преди няколко години? Че животът на Земята може би е бил създаден от извънземен разум.

— Дори интелектуалците четат „Нешънъл Инкуайър“, нали?

— Искам да кажа, че Крик не е бил в състояние да съпостави това, което сега знаем за молекулярната биология, с теорията за естествения подбор, но все пак е отричал съществуването на Създател в някакъв духовен смисъл.

— Ето защо на сцената излизат богоподобните извънземни.

— Дори ако всяка форма на живот на тази планета е създадена от извънземни… кой е създал тях?

— Отново стигаме до въпроса кое е първо — кокошката или яйцето.

Тя се засмя меко, но смехът й премина в кашлица, която не можа да потисне. Отново се облегна на вратата и го погледна гневно, когато се опита да каже, че тя има нужда от медицинска помощ.

Когато успя да си поеме дъх, продължи:

— Лорън Полак смята, че целта на науката е да ни даде по-големи познания за вселената, не само да ни осигури по-добър контрол върху заобикалящата ни среда или да задоволи нашето любопитство, но да разреши загадката на съществуването, която Бог е поставил пред нас.

— И след разрешаването й самите ние да станем богове.

Тя се усмихна, сетне лицето й се изкриви от болка:

— Според Полак живеем във време, когато някои основни научни открития ще докажат, че има Създател. Нещо, което е взаимодействие с безкрайността. Това ще помогне на човечеството да се излекува от страха и съмненията, ще заличи нашите различия и омраза, накрая ще ни обедини към търсене и на духа, и на разума.

— Като в „Стар Трек“.

— Не ме карай да се смея отново, Джо. Боли ме много.

Джо си помисли за Джем Фитич, търговеца на употребявани автомобили. И Полак, и Фитич чувстваха приближаващия се край на света, който познаваха, но приближаващата се приливна вълна, която Фитич виждаше, бе тъмна, студена и унищожителна, докато предвиждането на Полак бе за вълна от най-чиста светлина.

— Полак е основал своята организация, за да подпомогне това търсене, да разпространи научните изследвания, насочени към метафизиката, които учените може би не признават. Да насърчи специфични проекти, които водят до важни научни открития, сходни с предвижданията му.

— Значи неговата организация не е религия.

— Не. Полак твърди, че всички религии са валидни, доколкото признават съществуването на създадена вселена и Създател, но че стигат до задънена улица в сложните си интерпретации за това, което Господ очаква от нас. Това, което се иска от нас, според Полак е да работим заедно, за да разберем пластовете на вселената, да намерим Господ и да станем равни с Него.

Колата вече се движеше по улиците на предградията. Пред тях беше входът към магистралата, която щеше да ги изведе на изток.

Докато караше по наклона към Глендейл и Пасадена, Джо каза:

— Не вярвам в нищо.

— Знам.

— Никой Бог, който обича хората, няма да допусне такова страдание.

— Полак би казал, че мислиш погрешно, защото си ограничен от тесногръдите човешки перспективи.

— Може би Полак е просто един глупак.

Този път тя така се закашля, че й бе необходимо много повече време от преди, за да дойде на себе си.

— Имаш нужда от лекар — настоя той.

— Едно забавяне… и Нина е мъртва — твърдо каза тя.

— Не ме карай да избирам между…

— Няма избор. Това е моето мнение. Ако изборът е между мен и нея… на първо място е тя. Защото тя е бъдещето. Тя е надеждата.

Луната, която беше оранжева при първото си появяване, сега беше загубила блясъка си и приличаше на ухилен шут.

Нощният трафик по магистралата беше натоварен.

Джо караше колкото можеше по-бързо и дръзко, като минаваше от едно платно в друго, но имаше едно наум, че не може да прекалява и да рискува да бъде спрян от пътен патрул. Колата не беше регистрирана нито на негово име, нито на името на Роуз. Дори ако можеха да докажат, че са я взели назаем, щяха да загубят ценно време, докато се разправят.

— Какъв е този „Проект 99“? — попита той. — Какво, по дяволите, правят в тази подземна лаборатория във Върджиния?

— Чувал си за проекта „Човешки геном“?

— Да. Прочетох за него в „Нюзуик“. Както разбирам, те изследват какво контролира всеки човешки ген.

— Най-голямото научно начинание на нашия век — каза Роуз. — Картографиране на всички сто хиляди човешки гени и подробно изброяване на азбуката на всеки. И те прогресират невероятно бързо.

— Да открият как да лекуват мускулна дистрофия, множествена склероза…

— Рак, всичко. Въпрос само на време е, докато стигнат до резултат.

— Ти си част от това?

— Не. Не пряко. По „Проект 99“… ние имаме по-специални задачи. Търсим тези гени, които, изглежда, са свързани с необикновените таланти.

— Какво, като Моцарт или Рембранд, или Майкъл Джордан?

— Не. Не творчески или спортни таланти. Паранормални таланти. Телепатия. Телекинеза. Пирокинеза.

Незабавната му реакция беше като на криминален репортер, а не на човек, който скоро е видял фантастичното в действие.

— Няма такива таланти. Това е научна фантастика.

— Има хора, които показват изключителни резултати на различни тестове за откриване на психически способности. Гадаене на карти. Хвърляне на ези-тура. Предаване на образи по телепатичен път.

— С това се занимават в университета в Дюк.

— С това и с още неща. Когато намираме хора, които се представят особено добре на тези тестове, взимаме кръвни проби от тях. Изследваме тяхната генетична структура. Или деца, попаднали на полтъргайст.

— Полтъргайсти?

— След елиминиране на доказаните измами, в останалите случаи се оказва, че полтъргайстите в действителност не са духове. Винаги има едно или повече деца в къщите, където това се случва. Мислим, че предметите, които летят из стаята, и ектоплазмените привидения се причиняват от тези деца, от тяхното несъзнателно упражняване на способности, които те дори не знаят, че притежават.

Взимаме кръвни проби от тези деца. Създали сме банка с необикновени генетични профили, търсим общите модели между хората, които са имали всякакви паранормални преживявания.

— И открили ли сте нещо?

Тя замълча, може би, защото чакаше да премине усилването на болката, макар че лицето й изразяваше повече душевни, отколкото физически страдания. Накрая каза:

— Доста неща, да.

Ако имаше достатъчно светлина, за да види отражението си в огледалото, Джо знаеше, че ще види как пребледнява и лицето му става бяло като луната, защото изведнъж разбра за какво става въпрос в „Проект 99“.

— Ти просто не си изследвала това.

— Не.

— Ти си използвала изследванията.

— Да.

— Колко хора работят по този проект?

— Над двеста души.

— Създават чудовища — ужасено промълви той.

— Хора — каза тя. — Създават хора в лаборатория.

— Те може да приличат на хора, но някои от тях са чудовища.

Тя мълча, докато изминаха може би километър и половина. След това каза:

— Да. — И след като помълча още малко, добави: — Макар че истинските чудовища са тези от нас, които ги създават.

Институт „Куотърмас“, който е ограден с висока ограда и се охранява от въоръжени патрули, е разположен на площ от хиляда и осемстотин акра във Върджиния: тучни ливади, където пасяха елени, смълчани брезови и букови гори, където дребният дивеч не е обезпокояван от ловците, езерца с патици.

Макар че охраната изглежда минимална, нито едно животно, по-голямо от заек, не се движи през поляните, без да е наблюдавано от детектори, засичащи всяко движение, датчици, реагиращи на топлина, микрофони и камери, които непрекъснато подаваха данни на мощен компютър, който непрекъснато ги анализира. Случайните посетители веднага биват задържани, както и ловците или тийнейджърите авантюристи, които дръзват да се покатерят на оградата.

Близо до центъра на имението е сиропиталището — потискаща триетажна тухлена постройка, която прилича на болница. Тук в момента живеят четирийсет и осем деца, всяко, от които е под шест години, макар че някои изглеждат по-големи. Всички те са тук, защото не са били родени по естествен път. Нито едно не е било заченато с любов и нито едно не се е появило на този свят през утробата на жена. Като ембриони те са били отгледани в изкуствени утроби, потопени в амонячна течност, приготвена в някоя лаборатория.

Както лабораторните плъхове и маймуните, както кучетата, чиито черепи се отварят и мозъкът им е открит, докато се провеждат експериментите, свързани с централната нервна система; както животните, които спомагат за натрупването на знания, тези сирачета нямат имена. Да им се дадат имена означава да се насърчат техните наставници да се привържат към тях. Наставниците, които включват както учените, създаващи тези деца, така и всички мъже от охраната, които изпълняват ролята и на готвачи, трябва да останат морално неутрални и емоционално безпристрастни, за да могат да вършат добре своята работа. Ето защо децата са известни под буквени и цифрови кодове, които се отнасят за специфични индекси в базата-данни за генетични профили на „Проект 99“, от която се избират техните специфични способности.

На третия етаж в ъгъла на стаята седи АТХ-12-23. Тя е на четири години и е изпаднала в кататония. Седи в своето креватче в собствените си изпражнения, докато сестрата не дойде да я преоблече, и никога не се оплаква. АТХ-12-23 никога не е казала нито една дума, нито пък е издала някакъв звук. Като бебе никога не е плакала. Не може да ходи. Седи неподвижно, втренчена в пространството, и от време на време й текат лигите. Мускулите й частично са атрофирали, макар че раздвижват крайниците й три пъти в седмицата. Ако лицето й някой път се оживи от някакви чувства, тя можеше да бъде красива, но отпуснатите й неподвижни черти й придаваха каменно изражение. Видеокамерите записват всичко, случващо се в стаята, което може би изглежда като прахосване на видеолента, само дето от време на време неодушевените предмети около АТХ-12-23 стават одушевени. Разноцветни гумени балони се издигат и въртят във въздуха, удрят се от стена в стена или кръжат около главата на детето в продължение на десет-двайсет минути. Щорите се вдигат и спускат сами. Светлините гаснат и блясват ярко, плюшено мече, което тя никога не е докосвала, понякога се разхожда из стаята на късите си крачка, сякаш е на пружина.

На втория етаж в третата стая на изток от асансьора живее петгодишният KSB-22-09, който е здрав както физически, така и психически. Той е живо петгодишно момче с изключително висок коефициент на интелигентност. Ученолюбив е и в настоящия момент има образованието на деветокласник. Има много играчки, книги и видеокасети с филми и участва в сценки от пиеси с другите сирачета, защото създателите на проекта смятат за важно всички субекти с нормални умствени способности и физически умения да общуват помежду си. Понякога, когато се опитва упорито (и понякога, когато изобщо не се опитва), KSB-21-09 е в състояние да накара да изчезнат малки предмети като моливи, сачмени лагери, кламери, но засега нищо по-голямо от чаша вода. Изпраща ги навсякъде, в нещо, което нарича „пълен мрак“. Не може да ги върне обратно, нито да обясни какво означава пълен мрак, макар че не обича това място. Налага се да му дадат успокоителни, за да заспи, защото често сънува ужасяващи кошмари, в които той неудържимо изпраща себе си парче по парче в пълния мрак: първо един палец, след това пръст, след това лявото си стъпало, зъб и друг зъб, едното око внезапно изчезва от орбитата си, после ухо. Напоследък на KSB-2109 му изневерява паметта и получава пристъпи на параноя, които вероятно имат връзка с използването на успокоителните, които му дават преди лягане.

От четирийсет и осемте сирачета, които живеят в института, само седем проявяват някакви паранормални способности. Останалите четирийсет и едно обаче не се третират като неудачници. Всяко от седемте „успели“ за пръв път е разкрило своя талант на различна възраст — един на единайсет месеца, друг на пет години. Следователно остава възможността много от другите четирийсет и едно деца да се проявят в следващите години, може би чак когато настъпят физиологичните промени през пубертета. Разбира се, тези, които растат, без да покажат някакъв талант, ще трябва да бъдат премахнати от програмата, тъй като ресурсите за „Проект 99“ не са неизчерпаеми. Създателите на проекта все още не са определили точния момент за унищожение.

Макар че държеше здраво кормилото, което беше хлъзгаво от студената му пот, макар че звукът на двигателя беше познат, макар че магистралата беше солидна под колелата, Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, така коварно аморфно и враждебно за разума, както сюрреалистичните пейзажи в картините на Салвадор Дали.

С нарастващ ужас той прекъсна Роуз:

— Това място, което описваш, е самият ад. Ти… ти не може да си била част от нещо като това. Не си такъв човек.

— Не съм ли?

— Не.

Гласът й ставаше все по-слаб, сякаш силата, която я крепеше, бяха тайните, които пазеше, и като ги разкриваше една по една, нейната жизненост постепенно отслабваше както с всеки отрязан кичур е отслабвала силата на Самсон. В нарастващата й слабост имаше облекчение като това, което човек получава в църквата, слабост, която тя сякаш искаше да изпита, но въпреки това беше обагрена със сивия цвят на отчаянието.

— Ако сега не съм този човек… тогава съм била част от този чудовищен проект.

— Но как? Как? Защо си искала да бъдеш въвлечена в тези варварщини?

— От гордост. Да докажа, че съм добра колкото те си мислеха. Затова приех безпрецедентното предизвикателство. Вълнение. Тръпката да участваш в програма, по-добре спонсорирана от проекта „Манхатън“. Защо хората, които изобретиха атомната бомба, са работели по нея… след като са знаели какво правят? Работих върху този проект, защото други, където й да е по света, щяха да стигнат до същия резултат… така, че трябваше да го направим, за да се спасим от тях.

— Да се спасим, като продадем душите си ли? — попита той.

— Нищо не ме оправдава — каза Роуз. — Но е истина, че никой не очакваше, че експериментът ще стигне толкова далеч, че ще приложим на практика това, което сме научили с такова… усърдие. Ние навлязохме в създаването на деца на етапи… по опасен път, който води надолу. Възнамерявахме да контролираме първия субект само през второто тримесечие на ембрионалното развитие и в края на краищата не считахме зародиша за истинско човешко същество. Така че не изглеждаше, че правим експерименти с хора. И когато изкарахме пълния период на едно от тях… имаше интригуващи аномалии в графиките на енцефалограмата, странни изменения на мозъчните импулси, които показваха неизвестна досега мозъчна дейност. Трябваше да оставим субекта жив…, за да разберем какво сме постигнали, да видим дали не сме направили гигантска стъпка в еволюционния процес.

— Исусе!

Макар че беше срещнал тази жена за пръв път само преди трийсет и шест часа, чувствата му към нея бяха силни, като се колебаеха между обожание, страх и антипатия. Все пак от антипатията му възникна съжаление, защото за пръв път той видя в нея една от многото прояви на човешката слабост, която в друга форма беше толкова силна в него.

— Честно да си кажа, в началото — каза тя — исках да се откажа от този проект. Затова бях поканена на разговор с директора на проекта, който заяви, че в този момент не мога да напусна. Бях обвързана за цял живот. Да се опиташ да напуснеш „Проект 99“, означава да извършиш самоубийство и да изложиш живота на близките си на опасност.

— Не можеше ли да изнесеш всичко това пред пресата, да разгласиш тази история и да ги притиснеш?

— Не и без веществено доказателство, а единственото, което имах, беше в главата ми. Двама от моите колеги бяха решили да разгласят всичко. Единият получи инсулт, другият беше застрелян в главата от нападател, който никога не беше заловен. Известно време… бях толкова депресирана, че мислех да се самоубия и да им спестя усилията. Но тогава… се появи CCY-21-21…

— Мъжкият субект SSW-89-58 е роден една година преди CCY-21-21, Джо. Той проявява удивителни дарби във всяко отношение и неговата история е интересна за теб, заради последните ти преживявания с хора, които се самоизкормват и се подпалват, и заради това, което си загубил в Колорадо.

Когато става на четирийсет и два месеца, SSW-89-58 притежава езикови умения на среден ученик в първи курс на колеж и е в състояние да прочете триста страници за срок от един до три часа в зависимост от сложността на текста. Висшата математика му се удава лесно като близането на сладолед, също и чуждите езици от френски до японски. Физическото му развитие също е ускорено и когато е на четири години, той е висок колкото нормално седемгодишно дете. От него се очакват паранормални таланти, но изследователите са изненадани от обхвата на обикновените му дарби, които включват способността да изсвири всякаква мелодия на пиано, след като веднъж я е чул, и от физическото му преждевременно развитие без генетичен подбор.

Когато 89–58 започна да проявява паранормални способности, се оказа, че е феноменално надарен. Първото му изключително постижение е „дистанционното“ виждане. Като на шега описва на изследователите собствените им къщи, в които никога не е влизал. Разхожда ги из музеи, до които никога не е бил допуснат. Когато му показват снимка на планината в Уайоминг, в която има строго секретен стратегически команден център за въздушна защита, той описва в подробности екраните, на които се вижда състоянието на направляемите ракети. Счита се за придобивка, за изключителна ценност, която ще се използва за шпиониране, докато за нещастие открива, че може да влиза в човешките мозъци така лесно, както в отдалечени стаи. Започва да контролира психически първия си наставник, кара човека да се съблече и го кара да мине през помещенията на сиропиталището, кукуригайки като петел. Когато SSW-89-58 прекратява контрола над наставника и е разкрит, го наказват сурово. Той се обижда от наказанието, обижда се дълбоко. Същата нощ осъществява дистанционно наблюдение на къщата на наставника и влиза в неговия мозък от седемдесет километра разстояние. Чрез наставника той убива съпругата му и дъщеря му и го принуждава да се самоубие.

SSW-89-58 е усмирен с помощта на голяма доза успокоителни, които му инжектират с помощта на стрела. Двама работещи по „Проект 99“ загиват при тази операция.

В продължение на осемнайсет дни той е в състояние на кома, причинена от успокоителните, докато екип от учени проектират и надзирават незабавното конструиране на подходящо помещение за него, което ще поддържа живота му, но ще даде възможност да бъде държан под контрол. Една група от персонала предлага незабавно да бъде унищожен, но идеята е обсъдена и отхвърлена.

На първия етаж на сиропиталището има стая за проверка. Тук всеки служител се подлага на подробен оглед от трима гардове, защото на този пост винаги дежурят по трима души. Трябва да сложиш дясната си ръка върху скенер, който ще те идентифицира по пръстовите отпечатъци. Също така трябва да гледаш в скенер, който сравнява твоята ретина на очите с тази, която е била записана от скенера, когато си постъпил на работа.

От стаята се спускаш с асансьор покрай пет подземни етажа, където се извършва голяма част от работата по „Проект 99“. Най-интересно е шестото ниво, където стигаш в края на дълъг коридор и минаваш през сива метална врата. Влизаш в обикновена стая с прости мебели, с трима души охрана, които не проявяват интерес към теб. Тези мъже работят на шестчасови смени, за да се гарантира, че остават бдителни не само към това, което става в тази стая и съседната, но и към нюансите в поведението на колегите си.

На едната стена в тази стая има прозорец, който гледа в съседната. Често ще видиш доктор Луис Блом или доктор Кейт Рамлок, или и двамата на работа зад това стъкло, защото те са създателите на SSW-89-58 и наблюдават изследванията и използването на способностите му. Когато доктор Блом и доктор Рамлок отсъстват, има поне трима други членове от техния екип.

SSW-89-58 е винаги под наблюдение.

Когато напуснаха шосе 210 и колата тръгна по шосе 10, Роуз каза:

— Джо, можеш ли да спреш на някоя бензиностанция? Трябва да отида до тоалетна.

— Какво има?

— Нищо, просто имам нужда… да използвам тоалетна. Мразя да си губя времето. Искам да стигнем до Биг Беър колкото е възможно по-бързо, но не ми се иска да се подмокря.

— Добре.

Тя отново подхвана разказа си за „Проект 99“ и за наблюдението от разстояние.

— Напред, моля, през вратата и в последното помещение. Там е монтиран контейнер, в който сега живее 89–58 и в който той ще прекара остатъка от живота си. Това е резервоар, който донякъде прилича на механични бели дробове, които са се използвали за поддържане на живота на болни от детски паралии. Сгушен като орех в черупката си, 89–58 е изцяло затворен, притиснат между меките стени на отлетия по тялото му контейнер, който ограничава всяко движение, дори мърдането на пръстите, като му дава възможност да криви само лицето си. Въздух получава през носа си, който е свързан с бутилка с кислород. Във вените на двете му ръце са включени системи, през които той получава животоподдържаща храна, течности и различни лекарства. Постоянно е свързан с катетър за ефективно отделяне на урина и изпражнения. Ако една от системите откаже, веднага се включва аларма и въпреки наличието на резервна система, незабавно се отстраняват повредите.

Когато е необходимо, изследователите и техните помощници провеждат разговори с 89–58 по мегафон. Съдът във формата на мидена черупка, в който той лежи в стоманения резервоар, е снабден със слушалки и микрофон. Персоналът е в състояние да намали силата на гласа му до шепот, но той няма същата привилегия да ги „изключва“. Чрез специалните очила 89–58 може да получава образи, могат да му се показват снимки и ако е необходимо, да му се дават географските координати на сгради и места, на които той трябва да проведе наблюдение. Понякога му се показват снимки на лица, срещу които е необходимо да предприеме едно или друго действие.

По време на наблюдението 89–58 подробно описва какво вижда и отговаря на въпросите, които му задават наставниците. Като контролират пулса, кръвното налягане, дишането, мозъчните импулси, движенията на клепачите и промените в електропроводимостта на кожата му, те са в състояние да открият една лъжа с най-малко трийсет и девет процентна точност. Освен това го проверяват от време на време, като го прехвърлят на места, за които вече са били събрани пространни и сигурни сведения. Впоследствие отговорите му се сравняват с вече наличната информация.

Известен е с непокорството си, поради което не му се доверяват.

Когато инструктират 89–58 да влезе в мозъка на определен човек, да го елиминира, или да го използва за премахването на някой друг, който е най-често чужденец, задачата се квалифицира като „мокра поръчка“. Този термин се употребява отчасти, защото се пролива кръв, но главно защото 89–58 прониква не в отдалечени помещения, а в мрачните дълбини на човешкия мозък. Докато изпълнява мократа поръчка, 89–58 я описва на доктор Блом или доктор Рамлок, като поне един от тях присъства при такова наблюдение. След множество подобни мисии Блом и Рамлок и техните колеги са станали специалисти по откриване на измамите, дори преди полиграфът да ги сигнализира.

За наставниците дейността па мозъка на 89–58, показана на видеомониторите, ясно посочва дейността, с която е ангажиран във всеки момент. Когато извършва само наблюдение, моделите са коренно различни от тези, които възникват при изпълнение на мокра поръчка. Ако задачата му е само да наблюдава някое далечно място и ако влезе в мозъка на някого, независимо дали като акт на неподчинение или просто за забавление, това веднага става известно на наставниците.

Ако SSW-89-58 откаже да изпълни заповед, превиши параметрите на дадена задача или прояви неподчинение, може да бъде наказан по различни начини. Могат да бъдат активирани електрически контакти в съда, в който се намира, и в катетъра, за да предизвикат болезнени удари в избрани слаби точки от главата до петите или по цялата повърхност на кожата. Електронни звуци с непоносима сила могат да пронижат тъпанчетата му. Отвратителни миризми лесно могат да бъдат вкарани с въздуха, който му се подава. По същия начин се вкарват лекарства за предизвикване на болезнени и ужасяващи физиологически симптоми като силни мускулни спазми и възпаление на нервните окончания, които обаче не представляват заплаха за живота му. Причиняване на клаустрофобна паника чрез прекъсване на подаването на въздух е също просто, но ефективно дисциплиниращо средство.

Ако е послушен, 89–58 може да бъде награден по пет начина. Макар че получава интравенозно най-необходимите хранителни вещества като карбохидрати, протеини, витамини, минерали, в устата му може да бъде вкарана тръба, за да му се позволи да опита вкусни течности: кока-кола, ябълков сок, шоколадово мляко. Второ, понеже е талантлив пианист и много харесва музиката, може да бъде награден с изпълнение на Битълс или на музика от Бетовен. Трето, има възможност чрез очилата да му прожектират филми и от такова близко разстояние му се струва, че участва във филма. Четвърто, той може да получи подобряващи настроението лекарства, които го правят щастлив като всяко момче по света. Пето, и то най-приятното е, че понякога му се позволява да наблюдава места, които иска да изследва, и по време на тези експедиции, при които се ръководи от собствените си интереси, той опознава свободата, доколкото може да си представи.

По правило не по-малко от трима души наблюдават контейнера и обитателя му, защото 89–58 може да контролира само един мозък по едно и също време. Ако някой от тримата прояви признаци, че му се оказва насилие или поведението му стане необичайно, всеки един от другите двама с помощта на бутон вкарват интравенозно допълнителни успокоителни средства и 89–58 изпада веднага в дълбок и омаломощаващ сън. Ако по някакъв начин, което е твърде невероятно, това не даде резултат, посредством друг бутон следва смъртоносна доза нервнопаралитичен токсин, който убива в разстояние на три до пет секунди.

Тримата охранители от другата страна на стъклото за наблюдение имат подобни бутони, които използват по тяхно усмотрение.

SSW-89-58 не може да чете мислите. Не е телепат. Може само да потиска личността на човека, когото обитава, и да контролира тялото му. Между членовете на екипа, работещ по „Проект 99“, съществуват противоречия дали липсата на телепатични способности е разочароваща или е добър признак.

Освен това, когато е натоварен с мокра поръчка, той трябва да знае къде се намира обектът, преди да проникне в мозъка му. Не може да „претърсва“ населението на света, а трябва да бъде насочван от наставниците, които първи откриват жертвата. След като му покажат изображение на сградата или превозното средство, в които може да бъде открит обектът, и когато получи ориентация за географското местоположение, той може да действа.

Засега не е в състояние да прониква в мозъка на хора, които са на открито. Никой не знае защо съществува това ограничение. Може би, защото невидимите вълни на душата, които са енергия от някакъв тип, реагират на откритите пространства като топлина от нагорещен камък, поставен в студена стая: тя се излъчва и се разпръсква, поради което е невъзможно да бъде запазена в определена форма. Субектът е в състояние да извършва наблюдение на открито, но само за кратко време. В това отношение 89–58 разочарова наставниците, но те вярват и се надяват, че способностите му в тази насока може да се подобрят с времето.

Непоносима гледка е, когато контейнерът се отваря два пъти в седмицата, за да могат наставниците да почистят 89–58. Винаги го упояват и остава свързан с бутона за нервнопаралитичния токсин. Измиват го целия с гъба, възпаленията на кожата се лекуват, прочистват се червата му, зъбите му се почистват, очите му се преглеждат за инфекции и след това се промиват с антибиотик. Макар че 89–58 получава ежедневно електрическо стимулиране на мускулите си, за да се осигури минималната животоподдържаща маса, той прилича на гладуващо дете от която и да е страна от третия свят. Блед е като мъртвец, съсухрен, костите му са изтънели от обездвижването и когато машинално вкопчва костеливите си пръсти в ръцете на хората, които го мият, хватката му е немощна като на бебе, което се опитва да се хване за палеца на майка си.

Понякога, когато е под въздействието на наркотика, той бърбори неразбираемо, скимти като изоставено дете и дори плаче, сякаш сънува тъжен сън.

На бензиностанцията на „Шел“ имаше само три коли при колонките за самообслужване. Докато пълнеха бензин, шофьорите примижаваха и свеждаха глави, за да предпазят очите си от песъчинките, носени от вятъра.

Осветлението беше много силно и макар че Джо и Роуз не бяха търсени от полицията, която би разпространила снимките им по местните телевизии, той реши да не рискува. Паркира в сянката на една сграда близо до тоалетните.

Изпитваше смесени чувства, усещаше болка в сърцето си, защото сега знаеше причината за унищожителната катастрофа, и кои са убийците. Знанието беше като скалпел, който дълбае в раната в душата му. Струваше му се, че е загубил близките си много по-скоро, отколкото беше в действителност.

Изключи двигателя и не помръдна.

— Не мога да разбера как са открили, че пътувам с този самолет — каза Роуз. — Бях взела извънредно предпазни мерки… Но разбрах, че 89–58 наблюдава пътническата класа и ни търси, защото имаше странно отслабване на светлината на лампите, проблем с моя часовник, неопределено чувство на присъствие — признаци, които се бях научила да различавам.

— Срещнах се с една жена от Националния съвет за безопасен транспорт, която беше прослушала касетата със записа от пилотската кабина, преди да бъде унищожен в умишлен пожар в лабораторията. Този 89–58 е бил в главата на капитана, Роуз. Не разбирам… Но защо не е премахнал само теб?

— Трябваше да ни хване и двете, това беше неговата задача, мен и малката, и докато мен можеше да залови без проблеми, с нея нямаше да му е лесно.

Напълно объркан, Джо каза:

— Нина? Защо са се интересували от нея? Тя е била просто един пътник, нали? Мислех, че те я преследват, защото… защото е оцеляла с теб.

Роуз извърна поглед и промълви:

— Дай ми ключа от дамската тоалетна, Джо. Ще ми го дадеш ли? Моля те. Ще ти разкажа останалото по пътя към Биг Беър.

Той влезе в сградата и взе ключа от касиера. Когато се върна при форда, Роуз беше излязла. Беше се облегнала на предния калник с гръб към него, бе приведена срещу силния вятър. Лявата й ръка все още трепереше и бе притисната към гърдите й. С другата придържаше реверите на якето си, сякаш от топлия августовски вятър я втрисаше.

— Ще отключиш ли вратата? — попита тя.

Той включи лампата, а Роуз промърмори, че няма да се бави и се промъкна покрай него.

Той зърна изражението й на светлината точно преди вратата да се затвори. Изглежда, изпитваше силна болка.

Вместо да се върне при колата, Джо се облегна на стената до вратата на тоалетната, за да изчака Роуз.

Според медицинските сестри в приютите и психиатричните болници мнозинството от най-разстроените пациенти реагираха на вятъра Санта Ана като при пълнолуние. Причината не бе само в пагубния звук, наподобяващ на виковете на призрачен ловец и призрачните зверове, които той преследва, а в миризмата, носеща се от пустинята, и в електрическия заряд, изпълващ въздуха.

През тази нощ имаше и пълнолуние, и вятър Санта Ана, предизвикващи странни усещания, а едно момче без родители, без име, което живееше в метален ковчег, от разстояние въздействаше на подвластните му потенциални жертви.

Записваме ли?

Момчето е знаело за микрофона в пилотската кабина и е оставило вик за помощ на касетата.

Една от тях е доктор Луис Блом. Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.

Каквото и да беше това момче — социопат, склонен да убива — то беше и дете. Звяр, отвратително същество, страшилище, но и дете. Не беше искало да се ражда и ако беше лошо, те го бяха направили такова, като не го бяха научили на никакви човешки ценности, като се отнасяха с него като с обикновено оръдие, като го награждаваха за убийствата. Беше звяр, но жалък звяр, изгубен и самотен, лутащ се в лабиринт от нещастие.

Жалък, но страхотен. И все още тук. Чакащ да му бъде казано къде да намери Роуз Тъкър. И Нина.

Страхотно удоволствие!

Момчето обичаше да убива. Джо смяташе, че дори е възможно неговите наставници никога да не са го инструктирали да унищожава пътниците на самолета, че го е направил като проява на неподчинение и затова му е харесало.

Накарай ги да престанат, защото ще убия всички. Ще убия всички и ще ми достави удоволствие.

Спомняйки си тези думи от записа, Джо разбра, че момчето имаше предвид не само пътниците от обречения самолет. Вече е решил да ги убие всичките. Той говореше за нещо по-апокалиптично от триста и трийсет убийства.

Какво ли можеше да направи, ако му се дадат фотографии и географските координати не само на обикновени ракетни установки, но и на силози, в които има ядрени заряди?

— Исусе! — прошепна Джо.

Някъде в нощта Нина чакаше. Беше при приятел на Роуз, но недостатъчно защитена. Уязвима.

Роуз се забави дълго време.

Той почука на вратата на тоалетната и я извика, но тя не отговори. Поколеба се, почука отново и когато тя слабо извика, Джо отвори вратата.

Беше седнала на ръба на тоалетната чиния. Беше свалила якето си и бялата си блуза, напоена с кръв, върху мивката.

В мрака не беше видял, че тя кърви. Едва сега забеляза, че е направила компрес от мокри хартиени кърпи и го притиска до гърдите си.

— Улучили са те! — промълви.

— Куршумът е излязъл през гърба. Ръката не кърви много, а болката е поносима… Но защо чувствам такава слабост?

— От вътрешен кръвоизлив — предположи той и трепна, когато видя зейналата рана.

— Имам познания по анатомия. Простреляна съм на най-подходящото място. Имам голям късмет. Сигурно не са засегнати важни органи.

— Куршумът е засегнал някоя кост и я е счупил. Възможно е парченцето да не е излязло.

— Бях толкова жадна. Наведох се да пия вода от чешмата и едва не припаднах.

— Престани да се правиш на героиня — каза той. Сърцето му биеше лудо. — Трябва да те прегледа лекар.

— Заведи ме при Нина.

— Роуз…

— Нина може да ме излекува — каза тя и виновно извърна поглед от него.

Слисан, той промълви:

— Да те излекува?

— Вярвай ми. Нина може да направи това, което никой доктор не може, нещо, което никой на този свят не може.

В този момент той узна поне една от тайните на Роуз Тъкър, но не можеше да си позволи да извади тъмния бисер на познанието и да го изследва.

— Помогни ми да си облека блузата и якето и да вървим. Заведи ме при Нина и ме остави в нейните ръце. Нейните лекуващи ръце.

Макар че му се повдигаше от тревога, той се подчини. Докато й помагаше да се облече, си спомни колко силна му се беше видяла на гробищата в събота сутринта. Сега беше толкова безпомощна.

Настани я в колата, а тя го помоли да й купи нещо за пиене.

От един автомат пред бензиностанцията той взе кутия пепси и друга с портокалов сок. Роуз предпочете портокаловия сок и той отвори кутията.

Преди да я вземе, тя му подаде снимката на гробовете на неговото семейство и сгънатата еднодоларова банкнота, чийто сериен номер минус четвъртата цифра даваше телефонния номер, на който можеше да бъде намерен Марк в случай на необходимост.

— За всеки случай ще ти обясня как да намериш мястото в Биг Беър, ако нещо се случи с мен по пътя.

— Не бъди глупава. Ще издържиш.

— Изслушай ме — настоя тя и магнетичната й сила отново прикова вниманието му.

Изслуша внимателно указанията й. Накрая тя добави:

— Хората от тази организация са мои съюзници. Но се страхувам, че прекалено лесно може да се проникне сред тях. Ето защо не им позволих да ни придружат. Но ако в момента не ни преследват, може би тяхната защита е достатъчно добра. Ако нещо се случи с мен и не знаеш към кого да се обърнеш… потърси помощта им.

Нещо го стегна в гърдите, докато тя говореше.

— Не бой се! Ще те заведа при Нина навреме — промълви той.

Дълго мълчаха, накрая Роуз каза:

— Не исках да те нараня, Джо.

— Не си ми сторила нищо лошо.

— Грешиш.

Той я погледна, но не посмя да я попита какво е направила.

— Не ме мрази прекалено много.

— Изобщо не те мразя.

— Подбудите ми бяха благородни. Не винаги е било така. Сигурно не са били безупречно чисти, когато започнах работа по „Проект 99“. Но този път мотивите ми бяха безкористни, Джо.

Докато излизаха от блесналия в светлини Лос Анджелис и предградията му, Джо чакаше Роуз да му обясни защо трябва да я мрази.

— Така…, нека да ти кажа — каза тя — за единствения истински успех на проекта…

— Представи си, че се изкачваш с асансьора от най-долното ниво на тези подземни етажи. Оставяме момчето в неговия контейнер и отиваме нагоре към стаята за проверки. Насочваме се към помещението на партера, където живее CCY-21-21.

Момиченцето е създадено от Роуз Тъкър една година след 89–58. То е прекрасно дете, чувствително, с чисто лице, със златиста коса и тъмносини очи. Макар че повечето от сирачетата, които живеят тук, са със средна интелигентност, CCY-21-21 има необикновено висок коефициент на интелигентност, може би дори по-висок от този на 89–58 и е много ученолюбива. Тя е тихо, много грациозно момиче, и притежава естествен чар, ала през първите три години от живота си не проявява никакви паранормални способности.

Но една слънчева майска утрин, когато играе с други деца на поляната пред сиропиталището, намира врабче със счупено крило и извадено око. Птичето лежи в тревата под едно дърво и немощно пляска с криле, а когато малката го взима, то от страх застива неподвижно. Плачейки, момичето бърза да отиде с врабчето до най-близкия наставник и го пита какво може да се направи. Врабчето е толкова слабо и така сковано от страх, че само отваря човката си и не издава никакъв звук. Очевидно умира, но момичето не иска да се примири със смъртта му. Сяда на земята, нежно гали птичето с дясната си ръка, като му пее песничка за червеношийката. Само след минута счупеното му крило зараства, а окото му отново е на мястото си. Птичето радостно изчуруликва и отлита.

CCY-21-21 става център на изключително внимание. Роуз Тъкър, която е докарана на прага на самоубийството от кошмара, наречен „Проект 99“, е възродена като птичето, отдръпвайки се от бездната, към която се е запътила. През следващите петнайсет месеца лечителските способности на 21–21 се изследват. В началото малката се учи да извиква и контролира дарбата си, докато накрая може да я прилага, когато й кажат. Онези от работещите по „Проект 99“, които имат проблеми със здравето си, неочаквано са излекувани. Няколко политици, военни и членове на техните семейства, страдащи от сериозни заболявания, са доведени тайно при детето за лечение. Част от учените от „Проект 99“ вярват, че 21–21 е най-голямото им постижение, а други намират 89–58 за най-интересната и ценна собственост, независимо от значителните проблеми при неговото контролиране.

Петнайсет месеца след излекуването на раненото врабче един генетик от екипа, наречен Амос, разбира, че има рак на панкреаса — една от най-смъртоносните форми на това заболяване. Докато успява да излекува Амос само с едно докосване, момичето открива освен злокачественото образувание още една болест, която не е от физическо естество, а е на психическа основа, но въпреки това смъртоносна. Може би заради видяното в лабораториите на „Проект 99“, а може би заради множество други причини, които са се натрупали през петдесетгодишния му живот, Амос е решил, че животът няма смисъл, че хората са само прах, който вятърът разнася. Тъмнината в него е по-страшна от тумора, но момичето излекува и това, като му показва светлината на Господ и странните измерения на светове отвъд нашия свят.

Амос е обхванат от радост и страхопочитание. Ту избухва в смях, ту в ридания, а колегите му — изследователка на име Джанис и друг учен, който се казва Винсент, мислят, че е обхванат от истерия. Амос моли момичето да покаже на Джанис същата светлина, но Джанис реагира по друг начин. Изплашена е и започва да изпитва угризения на съвестта заради начина, по който е живяла, и от мъка по тези, които е предала и наранила. Болката й е плашеща.

Джанис и Амос са изолирани за наблюдение. Какво е направило момичето? Обясненията на Амос приличат на бърборене на умопобъркан.

Объркано и смутено от различните реакции на Амос и Джанис, момичето става необщително. Роуз работи насаме с него повече от два часа, преди да започне да изкопчва изумителни обяснения. Детето не разбира защо откритието, което показва на Амос и Джанис, ги смайва, или защо реакцията на Джанис е смесица от еуфория и самобичуване. Родена с пълното съзнание за мястото си и предназначението си във вселената, с разбиране за пътя, който ще извърви към безкрайността, с увереност за съществуването на вечния живот, която е заложена в гените й, малката не проумява разтърсващата сила на това откритие, когато го показва на хората, които са прекарали живота си в блатото на съмнението и прахта на отчаянието.

Роуз, която не очаква чудеса, моли момичето да й покаже онова, което е показало на двамата учени. След този миг тя безвъзвратно се променя. Докосването на детската ръка й помага да осъзнае смисъла на съществуването. Невъзможно й е да опише преживяното и дори когато радостта помита спомена за скърбите, които е изпитала. Изпълнена е и с ужас, защото безсмъртието означава, че през живота си отсега нататък на този свят и в следващите си прераждания ще трябва да изпълни очаквания, които я плашат, защото не е сигурна, че ще бъде на необходимата висота. Като Джанис осъзнава злините, които е причинила, и разбира, че все още е способна да бъде дребнава и жестока; копнее да преодолее своето минало, дори когато се страхува от усилията, които се изискват, за да го стори.

Когато видението преминава и Роуз открива, че е в стаята на момичето както преди, тя не изпитва никакво съмнение, че видяното е било действителност — истината в най-чистата й форма и не е било самоизмама, предизвикана от психичната енергия на детето. Около половин час не е в състояние да проговори, само трепери, закрила лицето си с длани.

Постепенно тя започва да разбира изводите от преживяването. Ако това откритие стане достояние на човечеството, светът безвъзвратно ще се промени. След като някой веднъж е видял, че отвъд този свят има живот, макар и загадъчен и страшен, то всичко, което веднъж е било важно, започва да изглежда незначително. Ще настъпи краят на света, какъвто го познаваме. Но това няма да се хареса на мнозина, които извличат полза от болката и унижението на събратята си. Те няма да искат да получат дара на момичето. Ще се страхуват от малката и всичко, което тя обещава. Ще й дадат успокоителни и ще я затворят в контейнер, или ще я убият.

Тя е месия, но е и човешко същество. Може да излекува крилото на ранено птиче и да възвърне зрението на сляпо око. Може да лекува рак. Но не е безсмъртен ангел, а същество от плът и кръв. Скъпоценната й сила е скрита в деликатната тъкан на мозъка й. Ако я застрелят в главата, ще умре, а с нея ще умре и необикновената й сила. Макар че душата й ще премине в други измерения, тя ще бъде загубена за този объркан свят, който има нужда от нея. Светът няма да се промени, войните няма да престанат, няма да изчезнат самотата и отчаянието.

Роуз разбира, че шефовете на проекта ще настояват за унищожаване. В момента, в който осъзнаят способностите на малката, ще я убият.

Преди мръкване ще я убият.

Няма да рискуват да я поставят в контейнер и да запазят живота й. Момчето притежава само силата на унищожението, но 21–21 притежава силата на светлината, която е много по-опасна.

Ще я застрелят, ще я залеят с бензин и ще подпалят трупа, накрая ще разпръснат овъглените й кости.

Роуз трябва да действа бързо. Момичето трябва да бъде отвлечено от сиропиталището и скрито, преди да го унищожат.

— Джо?

На фона на звездното небе сякаш от земята изникваха тъмните планини и се издигаха на хоризонта.

— Джо, толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

Движеха се на север по магистрала 30. До Биг Беър оставаха около осемдесет километра.

— Джо, добре ли си?

Той не бе в състояние да говори, само можеше да шофира.

— Чувствам вина, задето те оставих да вярваш, че момиченцето с мен е била Нина — прошепна Роуз.

По някаква причина продължаваше да го заблуждава. Той не проумяваше защо тя продължава да крие истината.

Роуз каза:

— След като ни откриха в ресторанта, имах нужда от помощта ти. Особено след като бях простреляна. Но ти не отвори сърцето и ума си за снимката, която ти дадох. Беше толкова… уязвим. Страхувах се, че ако узнаеш истината, ще се откажеш. Господ да ми прости, Джо, но аз се нуждаех от теб. А сега момичето се нуждае от теб.

Нина имаше нужда от него. Не някое момиче, родено в лаборатория, притежаващо силата да предава странните си фантазии на други и да замъглява умовете на наивните. Нина имаше нужда от него. Нина.

Ако не можеше да вярва на Роуз Тъкър, на кого тогава?

Успя да отрони само една дума:

— Продължавай.

Роуз отново е в стаята на 21–21. Трескаво обмисля как да прекара момичето през охранителната система, каквато имаше във всеки затвор. Хрумва й съвсем елементарен начин.

Сиропиталището има три изхода. Роуз и момичето вървят хванати за ръка към вратата, която свързва главната сграда със съседната двуетажна постройка, в която паркират колите.

Въоръженият пазач забелязва приближаването им, но не се опитва да ги задържи, въпреки че на сираците не се разрешава да влизат в гаража дори с придружител.

Когато 21–21 протяга мъничката си ръчичка и казва: „Здрасти“, пазачът се усмихва и поема дланта й. Изведнъж, изпълнен с нарастващо учудване, той сяда, като трепери неконтролируемо, плаче от радост, но и от разкаяние, също както Роуз трепереше и плачеше в стаята на момичето.

Тя натиска бутона на таблото пред пазача, който отключва вратата.

Друг пазач чака по-нататък. Той е сепнат при появата на малката. Тя се насочва към него и изненадата, която го обхваща, когато я вижда, е нищо в сравнение с изненадата, която следва.

Трети пазач стои на изхода от гаража. Разтревожен е, когато вижда 21–21 в колата на Роуз. Навежда се през спуснатото стъкло, за да поиска обяснение, и момичето докосва лицето му.

Двама добре въоръжени мъже пазят портала при магистралата. Вдигат бариерата и колата се стрелва през широко отворените врати.

Роуз знае, че ако отново ги спрат и момичето протегне ръка, за да се здрависа, ще ги застрелят на място.

Трябва да напуснат района бързо, преди охраната да разбере какво се е случило с петима от мъжете. Ще организират преследване, може би с помощта на местните, държавните и федералните власти. Роуз кара лудо, безразсъдно, с умение, плод на отчаянието, което тя никога не е притежавала. 21–21 наблюдава широките поля, които се нижат покрай колата и накрая казва:

— Колко е просторно тук.

Роуз се засмива:

— Скъпа, нищо не си видяла още.

Разбира, че трябва колкото е възможно по-бързо да използва медиите, за да покаже лечителските способности на 21–21, и да демонстрира най-големия дар, който детето може да поднесе на човечеството. Само силите на невежеството и мрака имат полза от запазване на тайната. Роуз вярва, че 21–21 никога няма да бъде в безопасност, докато светът не разбере за нея, не я приеме и попречи да бъде задържана.

Бившите й шефове знаят, че тя ще пожелае да запознае света с откритието си. Всички медии са в ръцете им — те са неуловими като сенките на облаците върху повърхността на езеро, което ги прави още по-опасни. Ще се опитат да я открият възможно най-бързо, преди да успее да направи тайната достояние на хората.

Тя познава журналист, на когото вярва, че няма да я предаде: Лайза Пекатоне, стара приятелка от колежа, която работи в „Поуст“ в Лос Анджелис.

Налага се час по-скоро да вземат самолет за Южна Калифорния. „Проект 99“ се спонсорира от частната индустрия, отбранителния сектор и други могъщи правителствени организации. По-лесно е да се спре лавината, отколкото да се съпротивляваш на тези сили. Скоро ще започнат да използват свръхмодерната техника, с която разполагат, за да открият бегълките.

Роуз стига до извода, че през колкото повече щати премине, толкова по-безопасно ще бъде пътуването, затова се насочва към Хагерстоун, Мериленд и от там към Харисбърг, Пенсилвания. Пътуването минава без никакви произшествия. Въпреки това тя все повече се безпокои, че в автомобила е монтирано устройство, което показва местоположението му. Ще я хванат независимо от разстоянието, което е между нея и Манасас. В Харисбърг тя изоставя колата и заедно с момичето продължават за Ню Йорк с автобус.

Когато са на борда на полет 353, Роуз се чувства в безопасност. Веднага след приземяването на летището в Лос Анджелис тя ще бъде посрещната от Лайза Пекатоне и много други представители на медиите, на които ще съобщи за сензационното си откритие.

В списъка на пътниците вписва малката като нейна доведена дъщеря от брака й с бял мъж и й дава името Мери Тъкър. На медиите тя възнамерява да съобщи инициалите CCY-21-21, защото те напомнят на инициалите на концлагеристите, което ще даде представя за целите на проекта и ще предизвика симпатия към детето.

От другата страна на пътеката в самолета до тях са седнали майка и двете й дъщери, които се връщат у дома. Мишел, Криси и Нина Карпентър.

Нина, която е приблизително на годините и възрастта на 21–21, си играе с електронната игра „Прасета и принцове“, предназначена за деца от предучилищна възраст. 21–21 е очарована от звуците и образите на малкия екран. Като вижда това, Нина моли Мери да седнат на съседните празни места и да играят заедно. Роуз се колебае дали да й разреши, но знае, че 21–21 е много интелигентна за възрастта си и осъзнава, че трябва да се пази, затова се съгласява. Нина е очарователно дете, мило и общително. Макар че 21–21 е гений с умствени способности на първокурсник от колеж, въпреки че е лечителка с чудодейни способности и надеждата на света, тя е запленена от Нина, иска да бъде Нина, да бъде страхотна като Нина и несъзнателно започва да имитира жестовете на Нина и начина й на говорене.

Тъй като е късна нощ, на Нина й се приспива. Тя дава играта на новата си приятелка, преди да седне при майка си и сестра си.

Изпълнена с възхищение, 21–21 се връща на мястото си при Роуз, като притиска към себе си малката електронна игра, сякаш е безценно съкровище. Сега тя няма дори да играе с нея, защото се страхува, че може да я счупи.

Намираха се на запад от град Рънинг Лейк, все още доста далеч от езерото Биг Беър. Докато слушаше Роуз, Джо едва сдържаше яростта си. Знаеше, че няма причина да се сърди на тази жена или на детето, което имаше име, като всички от сиропиталището, но въпреки това буквално бе побеснял — може би, защото гневът му помагаше да се справя с препятствията, както беше правил в младостта си.

Обърна се към спътницата си и попита:

— Как Нортън Нелър се вписва в това, освен, че притежава голямо парче от „Текнолоджик“, които са част от „Проект 99“?

— Бъдещето принадлежи на мръсници като него, които имат големи връзки… — Държеше кутия с пепси между коленете си, като се опитваше да я отвори с дясната си ръка. — Бъдещето им принадлежи… освен ако Нина… освен ако тя промени света.

— Големите индустриалци, правителството и медиите са се обединили, за да експлоатират обикновените хора. Това ли искаш да кажеш?

Алуминиевата кутия изтрака между зъбите й и по брадичката й потече струйка пепси.

— Интересува ги само властта. Те не вярват в… доброто и злото.

— Доброто и злото са само събития.

Макар че беше отпила голяма глътка пепси, гърлото й беше пресъхнало и тя едва проговори:

— И това, което тези събития означават…

— … зависи само от гледната точка.

Все още й беше ядосан, задето го беше подвела да вярва в спасяването на Нина, но не можеше да понесе да я погледне отново и да види как губи сили. Включи на дълги светлини и фаровете осветиха шосето, по което се носеха борови иглички и прах, после намали скоростта.

Кутията се изплъзна от ръката на Роуз и се търкулна под седалката.

— Губя сили, Джо — прошепна тя.

— Вече наближаваме.

— Трябва да ти разкажа… какво се случи, когато самолетът започна да губи височина.

Машината пада към земята, набирайки скорост, моторите реват, крилата скърцат, а корпусът се тресе. Пътниците пищят, ускорението ги притиска към седалките. Някои се молят, други повръщат, плачат, ругаят, призовават Спасителя, викат любимите си хора. Самолетът пада цяла вечност, сякаш се спуска от Луната.

В този момент Роуз е озарена от ярка синя светлина, сякаш е птица по време на полет, само че под нея не е тъмната земя, а само синя светлина. Няма усещане за движение. Нито й е топло, нито студено. Намира се в центъра на яркосиня сфера и е изпълнена с очакване. Опитва се да издиша, но не може, не може, докато…

… успява да изпусне дъха си и… се озовава на поляната. Все още е на седалката, а до нея е 21–21. Наоколо дърветата горят. Пламъците са обхванали купища безформени отломки. Поляната се е превърнала в неописуема костница. А самолетът е изчезнал.

В последния момент преди сблъсъка момичето ги е извело от обречения самолет на друго място чрез огромно напрягане на психическите си способности, в измерение извън времето и пространството, и ги е задържало в ничието пространство през тази една минута на унищожително разрушение. От усилието 21–21 трепери, неспособна е да говори. Очите й, блестящи от отраженията на заобикалящите ги пламъци, гледаха унесено, като на дете, страдащо от аутизъм. Първоначално тя не може да върви или дори да стои, затова Роуз я понася на ръце.

Плаче за мъртвите, трепери от ужас пред тази сеч, вцепенена е от чудото на оцеляването си, зашеметена е от урагана от емоции. Стои с момичето на ръце, но не може да направи и една крачка. След това си спомня мигащите светлини в кабината и как стрелките на часовника й се въртят с бясна скорост. Разбира, че пилотът е станал жертва на момчето, което живее в стоманена капсула някъде във Върджиния. Казва си, че веднага трябва да напусне поляната и да се скрие в гората. Провира се през гъстите храсталаци, след това тръгва по пътека, обляна от сребриста светлина и прошарена от сенки, и стига до друга поляна, намираща се на билото на хълм, откъдето вижда светлините на фермата.

Когато стигат до къщата, малката донякъде е дошла на себе си. Вече може да върви, но е изпаднала в летаргия и сякаш някъде далеч. Роуз я предупреждава да помни, че името й е Мари Тъкър, но 21–21 казва:

— Моето име е Нина. Искам да бъда Нина. Това са последните думи, които тя ще изрече — може би завинаги. В месеците след катастрофата, когато намират подслон у приятели на Роуз в Южна Калифорния, малката спи от дванайсет до четиринайсет часа на ден. Когато се събужда, тя не се интересува от нищо. С часове се взира през прозореца или в някоя рисунка от книга с приказки, или в една точка. Няма апетит и започва да отслабва. Тя е бледа и болнава и дори виолетовите й очи се обезцветяват. Вероятно усилието, което й е трябвало, за да спаси Роуз и себе си, я е изцедило напълно. Нина повече не проявява паранормални способности и Роуз изпада в отчаяние.

До Коледа обаче Нина започва да проявява интерес към света около нея. Гледа телевизия. Отново чете книги. След като зимата минава, тя спи по-малко и яде повече. Кожата й възвръща предишната си руменина и цветът на очите й придобива дълбочина. Продължава да мълчи, но Роуз я насърчава да излезе от самоналоженото заточение, като всеки ден й говори за доброто, което може да прави, и надеждата, която може да донесе на другите.

В бюрото си Роуз пази брой от „Лос Анджелис Поуст“, в който цялата първа страница е посветена на съдбата на полет 353. Напомня й за изключителната жестокост на враговете й. Един юлски ден, единайсет месеца след катастрофата, тя заварва Нина да седи на ръба на леглото с вестника, отворен на страницата, на която са снимките на някои от жертвите на катастрофата. Момичето докосва снимката на Нина Карпентър, която й е дала играта „Прасета и принцове“, и се усмихва.

Роуз сяда до нея и я пита тъжна ли е, когато си спомня за изгубената си приятелка.

Момичето клати глава „не“. След това насочва ръката на Роуз към снимката и когато тя докосва фотографията, попада в синята светлина, която е по-различна от тази на сферата, в която е била транспортирана миг преди катастрофата, но това е също място, пълно с чувство, топлина, емоция.

Ясновидците твърдят, че чувстват остатъка от психична енергия върху предметите, оставена от хората, които са ги докоснали. Понякога те помагат на полицията при търсенето на убийци с помощта на предмети, които са носели жертвите по време на нападението. Тази енергия в снимката на „Поуст“ е по-различна — не е останала от Нина, но се е просмукала във фотографията.

Роуз се чувства така, сякаш се е гмурнала в море от синя светлина, море, пълно с плувци, които не вижда, но усеща, че се движат около нея. Един плувец сякаш минава покрай Роуз и се позабавя — тя знае, че това е Нина Карпентър, момичето с несиметричната усмивка, което й е дало играта „Прасета и принцове“, която е мъртва, но на безопасно място, мъртва, но не изгубена завинаги, щастлива и жива някъде отвъд тази синя светлина, която е междинно състояние между етапите на съществуването.

Развълнувана така дълбоко, както когато разбра за съществуването на живота отвъд, Роуз отдръпва ръката си от снимката на Нина Карпентър и сяда тихо и смирено. След това взима Нина на ръце, силно я прегръща и я залюлява, като нито може да говори, нито има нужда от това.

Сега, когато силата на момичето се възражда, Роуз знае какво трябва да направят, откъде трябва да започнат работата си. Не иска да рискува да отиде отново при Лайза Пекатоне. Не вярва, че старата й приятелка умишлено я е предала, но тя подозира, че чрез връзката на Лайза с „Поуст“ и индиректно с Нортьн Нелър хората, работещи по „Проект 99“, са научили за пътуването й с полет 353. Докато се счита, че Роуз и Нина са мъртви, те трябва да се възползват от тайното си съществуване и да работят колкото е възможно по-дълго, без да привлекат вниманието на враговете си. Първо, Роуз иска от момичето да поднесе дара за вечната истина на всеки от приятелите й, които са ги подслонявали през тези единайсет месеца. След това ще влязат във връзка с мъжете и жените, родителите и децата на загиналите, като им дават знанието за безсмъртието. Ако имат късмет, те ще разпространят така широко тази вест, преди да бъдат открити, че никой не ще попречи да станат общочовешко достояние.

Роуз възнамерява да започне с Джо Карпентър, но не може да го открие. Неговите колеги в „Поуст“ са изгубили следите му. Той е продал къщата в Студио Сити. Няма регистриран телефон. Казват, че е съсипан човек. Отишъл е някъде, за да умре.

Трябва да започне от друго място.

Тъй като „Поуст“ е публикувал снимките само на няколко жертви от Южна Калифорния и понеже не може да намери снимките на много други, Роуз решава да не използва портрети. Вместо това тя проучва къде са гробовете им от публикуваните некролози и прави моментални снимки на техните гробове. Тези образи, взети от надгробни плочи, тези мрачни паметници от бронз и гранит трябва да станат врати, през които получателите на фотографиите да научат, че смъртта не е всесилна и страшна, че след мъчителната фаза самата смърт умира.

Вече пътуваха по лъкатушещо планинско шосе, по което осветени от сребърната луна елхи посипваха хиляди иглички. До езерото Биг Беър оставаха около трийсет километра. Роуз Тъкър говореше толкова тихо, че той едва чуваше гласа й.

— Джо, ще подържиш ли ръката ми?

Джо не смееше да я погледне, защото му се искаше да вярва, че тя ще оживее, макар че гласът й му подсказваше ужасната истина. Насили се да я погледне. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна, но огромните й, изразителни очи бяха така властни, както при срещата им на гробищата, изпълнени със състрадание, благост и със странна радост, която го плашеше.

Гласът му трепереше повече от нейния:

— Вече не е далеч.

— Твърде далеч е — прошепна тя. — Подръж ръката ми.

— Дръж се!

— Всичко е наред, Джо.

Той спря колата на мястото за паркиране и се втренчи през стъклото в тъмното небе, ледената луна, която сякаш разпръскваше студ вместо светлина, и огромните черни масиви от гори, скали и каньони.

Разхлаби предпазния колан, наведе се към нея и взе ръката й. Усети, че пръстите й треперят.

— Тя се нуждае от теб, Джо.

— Не съм герой, Роуз.

— Трябва да я скриеш… да я скриеш надалеч…

— Роуз…

— Дай й време…, за да може силата й да се увеличи.

— Не мога да спася никого.

— Не трябваше да започвам работа с нея толкова скоро. Ще дойде ден, когато…, когато тя няма да бъде толкова уязвима. Скрий я надалеч…, за да се увеличи силата й. Тя ще разбере…, когато дойде времето.

Джо още по-силно стисна ръката й, сякаш искаше да й даде от своята сила.

Гласът й заглъхваше, когато прошепна:

— Отвори… отвори сърцето си към нея, Джо. Клепачите й потрепнаха.

— Роуз, моля те, недей.

— Всичко е наред.

— Моля те! Недей!

— Доскоро, Джо.

— Моля те, не умирай.

— Доскоро.

Той остана сам в нощта. Държеше малката й ръка сам в нощта, докато вятърът свиреше тъжна погребална песен. Дълго остана неподвижен, после я целуна по челото.

Лесно му бе да следва указанията на Роуз. Хижата се намираше високо в планината и беше сгушена между боровете и брезите. Разбитото шосе се превърна в алея, в края, на която се издигаше малка бяла къща с дървен покрив.

Зелен джип „Уейгъниър“ бе паркиран наблизо и Джо спря зад него.

На верандата имаше три въртящи се стола. Красив чернокож мъж с атлетично телосложение стоеше до перилото. Двете жълти крушки хвърляха отблясъци върху абаносовото му лице.

На най-горното стъпало стоеше русокосо момиченце на около шест години.

Изпод седалката Джо извади револвера, който беше взел от белокосия разказвач след сбиването на плажа. Слезе от колата и затъкна оръжието под колана на дънките си.

Вятърът отново нададе вой, докато той вървеше към верандата.

Малката се втренчи в колата — знаеше какво се е случило.

Чернокожият мъж избухна в ридания.

Момичето проговори за пръв път от момента, в който беше казала на Роуз, че иска да се казва Нина. Изрече една-единствена дума:

— Мамо!

Косата й имаше същия цвят като косата на Нина. Беше слабичка, но добре сложена като нея. Но очите й не бяха сиви като очите на Нина и колкото да се мъчеше да види лицето на Нина пред себе си, Джо не можеше да се накара да повярва, че тя е неговата дъщеря.

Отново бе обсебен от манията си и търсеше онова, което беше изгубено завинаги.

В този момент Джо забрави, че тя е само роден в лаборатория мутант със странни психически възможности, че притежава способността да спаси света. Мразеше както нея, така и себе си заради чувствата, които му вдъхваше, но беше безсилен да ги преодолее.

ГЛАВА 17

Горещият вятър блъскаше по прозорците, в хижата миришеше на бор, прах и пепелта в камината.

Бурният вятър люлееше електрическите проводници, които се удряха в покрива и от време на време крушките примигваха. Това напомняше на Джо за пулсиращите светлини в къщата на Делмънови и той настръхваше от ужас.

Оказа се, че високият чернокож мъж е Луис Тъкър, братът на Махалия, който се беше развел с Роуз преди осемнайсет години. Тя се беше обърнала към него в най-тежкия период от живота си. Въпреки че се беше оженил повторно и имаше деца, които обичаше, Луис не бе престанал да обича Роуз.

— Ако наистина вярваш, че тя не е мъртва, а само се е преселила в друг свят — каза студено Джо, — защо да плачем за нея?

— Плача за себе си — отвърна Луис. — Защото си е отишла и ще трябва да чакам много дни, за да я видя отново.

Момиченцето стоеше до прозореца и тъжно се взираше в колата.

— Страхувам се — продължи чернокожият. — Нина щеше да е в безопасност с нея, но сега всичко се промени. Страхувам се, че са ме проследили. Няколко пъти ми се стори, че една и съща кола се движи след нас…

— С техните уреди могат да те следят от километри, не е необходимо да те преследват.

— Тъкмо преди да дойдеш, излязох на верандата, защото ми се стори, че чувам бръмченето на хеликоптер.

— Наистина трябва час по-скоро да напуснете хижата съгласи се Джо.

Луис крачеше напред-назад и се държеше за челото, сякаш се опитваше да реши какво да правят.

— Смятах, че с Роуз ще я отведете някъде. Ако ме преследват, тя ще е в по-голяма безопасност с теб.

— Ако те преследват — каза Джо, — никой от нас не е в безопасност. Няма как да се измъкнем.

Светлините отново примигваха. Чернокожият се приближи до камината и взе газовата запалка.

Момичето се извърна от прозореца и възкликна:

— Не! Недей!

Луис Тъкър щракна запалката. Избухна в смях и запали косата и ризата си.

— Нина! — извика Джо.

Момичето се затича към него.

Мирис на горяща коса се разнесе из стаята.

Обгърнат от пламъци, Луис тръгна да препречи изхода.

От колана на дънките си Джо извади револвера и го насочи, но не можеше да дръпне спусъка. Човекът срещу него не беше Луис Тъкър, а момчето, което му въздействаше от разстояние. Нямаше шанс Луис да възвърне контрола върху тялото си и да оцелее. Джо се колебаеше дали да стреля, защото в момента, в който Луис загинеше, момчето щеше да се заеме с друга жертва.

Момичето вероятно беше неуязвимо, способно да се защитава благодарение на паранормалните си способности. Значи момчето щеше да използва Джо и оръжието в ръцете му, за да застреля Нина.

— Страхотно забавление! — възкликна момчето с гласа на Луис, който гореше като факла.

— Страхотно забавление — каза, докато се наслаждаваше на убийството на Луис Тъкър, чието тяло още блокираше вратата към преддверието.

Може би в момент на голяма опасност Нина можеше да се транспортира в безопасната ярка синева, както беше направила точно преди самолетът да се забие в земята. Може би куршумите, които бъдат изстреляни по нея, просто ще преминат през празното пространство, където е била. Но имаше опасност тя да не е напълно възстановена и да не е в състояние да извърши такова натоварващо действие.

— Бягай! — извика й Джо. — Бягай!

Нина се затича към вратата.

Джо я последва с насочен към горящия мъж пистолет, макар че не възнамеряваше да стреля.

Единствената им надежда беше, че момчето ще поиска забавлението да продължи, което ще им даде шанс да излязат от хижата на открито, където неговата способност да въздейства ще намалее. Ако се откажеше от „играчката Луис Тъкър“, щеше да проникне в съзнанието на Джо.

Докато пламъците се разпростираха по ръкавите на ризата му и панталоните му, чудовището, говорещо с гласа на момчето, радостно възкликна и хукна след тях.

Джо си спомни как бе усетил пронизващ студ, когато бягаше от къщата на Делмънови. Нахлуващата енергия го плашеше повече от перспективата да бъде хванат от огнените ръце на този призрак.

Отчаяно отстъпи в кухнята, като затръшна вратата зад себе си, което беше безсмислено, защото никаква стена, никаква стоманена преграда не можеше да задържи момчето, ако то напуснеше тялото на Луис и се превърнеше в призрак.

Нина отвори задната врата на хижата и бурният вятър се втурна в коридора.

Джо я последва и чу вратата на всекидневната да се отваря с трясък.

Зад хижата имаше затревена площ. Във въздуха се носеха откъснати от вятъра листа, борови иглички, песъчинки. Зад дървената маса за пикник и четирите стола се виждаше гората.

Нина вече тичаше към дърветата. Промъкна се през високите бурени и изчезна в мрака между боровете и брезите. Джо хукна след нея — страхуваше се да не я загуби почти колкото от момчето, вселило се в Луис. Затича се между дърветата, като крещеше името на момичето, с ръка пазеше очите си от боровите клони.

Зад тях се чуваше гласът на Луис Тъкър, който фъфлеше през обгорените си устни, но въпреки това се разпознаваха думите, повтаряни монотонно с детско предизвикателство:

— Ето ме, идвам, ето ме, идвам!

Тясна пролука в дърветата пропускаше каскада от лунни лъчи и Джо забеляза развяваната от вятъра руса коса на момичето, светеща с бледа светлина, отражение на отразената светлина. Спъна се в един гнил пън, подхлъзна се върху нещо, но запази равновесие, профуча през един бодлив висок храст и откри, че Нина е открила отъпкана пътека.

Когато я настигна, тъмнината около тях внезапно се разсея. Гущери от оранжева светлина се плъзгаха по стъблата на дърветата и обгръщаха с опашките си клоните на боровете и смърчовете.

Джо се обърна и видя обсебения от зъл дух Луис Тъкър. Беше обхванат от пламъците, но все още тичаше между дърветата, подпалвайки килима от сухи борови иглички, върху които стъпваше, и бурените и дърветата, покрай които минаваше. Когато наближи, вятърът донесе смрадта на горяща плът. Момчето крещеше весело, но думите бяха неразбираеми.

Въпреки че Джо държеше револвера с две ръце, оръжието трепереше. Изстреля един, два, четири, шест куршума и поне четири от тях улучиха чудовищния призрак. Той се строполи на земята и не помръдна.

Луис Тъкър вече не беше човек, а горящ труп. Вече нямаше мозък, в който момчето да проникне.

Джо се обърна към Нина и почувства познатото убождане в тила си, но сякаш по-притъпено от онова, което бе изпитал на прага на къщата на Делмънови. Може би силата на момчето наистина намаляваше на открито. Но то още притежаваше способността да му въздейства.

Джо извика.

Момичето го хвана за ръката.

Студенината изчезна, сякаш беше прилеп, който отлетя.

Залитайки, Джо притисна с ръка тила си, сигурен, че ще открие дълбока рана, но не напипа нищо. Върху съзнанието му също не беше упражнено насилие.

Докосването на Нина го беше спасило да бъде обладан от злата сила.

Със смразяващ кръвта писък от високите клони на едно дърво излетя ястреб и нападна момичето, като безмилостно го кълвеше навсякъде. Малката изпищя и закри лице с длани. Джо удари нападателя с ръка. Обезумялата птица се издигна нагоре и отлетя, но, разбира се, това не беше обикновена птица, обезумяла от пламъците, които бързо се разпространяваха между дърветата.

Ястребът нададе зловещ писък и отново се устреми надолу, а острата му човка бе смъртоносна като кама. Беше прекалено бърз, за да го улучи куршум.

Джо хвърли револвера, застана на колене върху пътеката и привлече момичето към себе си, за да го защити. Притисна лицето й към гърдите си. Птицата щеше да се насочи към очите й. Да кълве очите й, когато стигне до мозъка й. Да изкълве мозъка й, да я лиши от силата й и да я остави да се гърчи на земята.

Птицата заби нокти в ръкава на сакото му, пронизвайки плътта му. Запляска с криле и яростно закълва главата на Нина, изпаднал в ярост, защото лицето й беше скрито. Отново се вкопчи в ръката на Джо, който се опитваше да предпази очите на момичето. Прониза го остра болка, когато разкъса бузата му. Окървавената човка стигна до веждите му над дясното око, за да го ослепи със следващия удар. Джо се вкопчи в крака на ястреба и ноктите откъснаха част от маншета му, деряха китката му, крилата го удряха по лицето. Птицата го кълвеше по главата, но той я отблъсна. Закривената жълта човка щракаше на сантиметри от очите му, мънистените очи святкаха свирепо и кърваво от отраженията на огъня. В главата на Джо се въртеше една и съща мисъл: „Стисни го, убий го!“ Сърцето му биеше до пръсване. Костите на ястреба бяха тънки и чупливи. Изпращяха в юмрука на Джо и той го отблъсна от момичето, като го гледаше как се мята по пътеката, безпомощен, но все още жив.

Той отметна косата на Нина от лицето й. Слава Богу, очите й не бяха засегнати. Всъщност лицето й дори не беше издраскано и Джо изпита гордост, че беше попречил на ястреба да я нарани.

От разделената му вежда течеше кръв и се стичаше в окото му, като замъгляваше погледа му. Кръв струеше от раната на бузата му, капеше и от накълваната и разранена китка.

Вдигна от земята револвера и отново го затъкна в колана си.

Откъм гората се чу ужасен крясък на животно, който внезапно спря. Сетне, надвивайки воя на вятъра, остър писък проряза нощта. Запращяха борови иглички, нещо стремително се приближаваше.

Може би момчето се беше научило да управлява по-умело своя талант през годината, докато Роуз бягаше, може би сега беше по-способно да упражнява контрол на открито. Или пък психическата му мощ се излъчваше като топлина от скала, както Роуз беше обяснила, но не се разпръскваше достатъчно бързо, за да доведе до бърз край нападението.

Поради бушуващия вятър и рева на бързо разпространяващия се огън, Джо не беше сигурен от коя посока беше дошъл крясъкът, но бе сигурен, че момчето, вселило се в някого, се приближаваше.

Грабна Нина в прегръдката си. Знаеше, че трябва да избягат час по-скоро и щеше да върви по-бързо през дърветата, ако я води за ръка.

Стори му се, че държи в прегръдките си същество, което е крехко като костите на ястреба.

Малката се притисна до него и той се опита да й се усмихне. Хрумна му, че обезумелите му очи и пресилената усмивка са по-плашещи от адския пожар наоколо.

Лудото момче в новото си превъплъщение не беше единствената заплаха за тях. Бурният вятър спомагаше за разпространяването на пламъците. Боровете бяха изсъхнали от горещото сухо лято и се подпалваха, сякаш бяха напоени с бензин парцали.

Огнените талази препречваха обратния път до хижата. Не можеха да заобиколят пламъците, защото огънят се разпространяваше прекалено бързо и вече ги настигаше.

Джо стоеше с Нина на ръце, прикован и слисан от гледката на извисяващата се огнена стена. Разбра, че нямат друг избор, освен да изоставят колата и да се придвижват пеш.

Внезапно пламъци избухнаха през короните на дърветата, като смъртоносен изстрел от футуристично плазмено оръжие. Боровите клони пращяха, горящи иглички и шишарки падаха през по-ниските клони, възпламенявайки всичко по пътя си и изведнъж Джо и Нина се озоваха в огнен тунел.

Понесъл Нина, той хукна по тясната пътека, спомняйки си за хора, хванати в капан от пожари в Калифорния, и неспособни да избягат от тях, понякога дори неспособни да избягат с кола. Може би пламъците не можеха да си пробият път през дърветата толкова бързо, колкото през сухи храсталаци.

Тъкмо когато излязоха от огнения тунел, знамена от пламъци се разгърнаха по небето над тях и короните на дърветата пред тях се възпламениха. Горящи иглички падаха на талази като светещи пчели и Джо се страхуваше, че косите им и дрехите им ще се подпалят. Тунелът сякаш се удължи, вече не се виждаше краят му.

Димът го задушаваше, тъй като вятърът раздухваше огъня.

Пътеката водеше нагоре и макар че наклонът на хълма не беше голям, Джо се задъха, дрехите му се просмукаха от пот. Задъхвайки се, вдишвайки дима и мазните сажди, но без да изпуска Нина от прегръдките си, най-сетне стигна билото.

Пистолетът под колана му болезнено се притискаше към стомаха му, докато тичаше. Ако можеше да носи Нина с една ръка, щеше да извади оръжието и да го хвърли, но се страхуваше да не я изпусне, защото силите го напускаха.

Прехвърли хребета и продължи по нанадолнището. Забеляза, че вятърът от тази страна на хълма е по-слаб. Макар че пламъците пълзяха по стръмния склон, скоростта, с която се приближаваше огънят, беше намаляла достатъчно, за да му позволи да излезе от района на пожара на място, където чистият въздух беше толкова приятен, че той изстена от удоволствие, когато го вдъхна.

Постепенно силите го напуснаха, поддържаше го само паниката. Мускулите на краката го боляха. Стори му се, че момичето тежи като олово. Но още не бяха в безопасност, затова продължи да върви, като се препъваше и се олюляваше, смъдящите му от дима очи се премрежваха от сълзи на изтощение и умора, но въпреки това той продължаваше, без да спира, докато един койот връхлетя върху него и започна свирепо да хапе гърба му. За щастие кадифеното яке го предпази от зъбите на хищника.

От удара залитна и едва не падна по лице върху пътеката, затискайки Нина под себе си. Но тежестта на звяра подейства като противовес и той остана на крака.

Тъканта се раздра и койотът отпусна хватката си.

Джо спря, остави Нина на земята, извърна се към хищника и извади пистолета, благодарен, че не го беше хвърлил.

Звярът, осветяван от оранжевите пламъци, застана срещу него. Приличаше на вълк, но беше по-дългокрак, с по-големи уши и по-удължена муцуна. Зъбеше се страховито, духът на момчето се бе свил като змия в черепа му. Кръвнишките му очи бяха блестящи и жълти.

Джо дръпна спусъка, но изстрел не последва — беше забравил да вдигне предпазителя.

Койотът се сниши и се спусна към него. Джо отчаяно отскочи назад, за да не бъде ухапан, като отчаяно се мъчеше да освободи предпазителя.

Ръмжейки, животното започна да обикаля около него, а от устата му капеше пяна. Зъбите му се впиха в прасеца на Джо.

Той извика от болка и отскочи встрани, като се опитваше да стреля, но животното го последва и отново заръфа прасеца му. На Джо му се стори, че ще припадне от нетърпимата болка, която пронизваше като електрошокове целия му крак до бедрото.

Внезапно койотът го пусна и се отдръпна, сякаш нещо го беше изплашило.

Ругаейки, Джо го заудря с револвера. Звярът само скимтеше и изплашено се оглеждаше. Джо се поколеба с пръст на спусъка. Койотът вдигна глава към бледата луна и нададе вой. След това погледна към върха на билото.

Огнената стена приближаваше с шеметна скорост. Горещият вятър изведнъж се усили и пламъците се издигнаха към тъмното небе.

Койотът се вцепени и наостри уши. Когато огънят се надигна още веднъж, хищникът профуча покрай Джо и Нина и изчезна в дълбините на каньона.

Най-накрая, победено от силата на откритото пространство, момчето беше загубило власт над животното и Джо почувства, че вече нищо застрашително не витае в гората. Пожарът отново се насочи към тях, заслепявайки ги с огнени талази.

От раната в прасеца Джо накуцваше и вече не беше в състояние да носи Нина, но тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха към първичния мрак, който сякаш бликаше изпод земята.

Той се надяваше, че ще намерят път, който да ги спаси от огнения ад и да ги поведе към бъдещето, в което Нина щеше да бъде в безопасност.

Бяха изминали не повече от двеста метра, когато чуха оглушителен тътен. Джо се обърна, изтръпнал от страх да не би да го атакуват отново, но видя стадо сърни да галопира към тях, бягайки от пламъците. Десет, двайсет, трийсет сърни, грациозни и бързи, с блестящи очи, префучаха покрай него и Нина с тропот на копита, и след това изчезнаха. Измина около половин дузина стъпки, преди да разбере, че прасецът вече не го боли и кръвоизливът е престанал. По пътя Нина го беше излекувала.

ГЛАВА 18

На втората годишнина от катастрофата на вътрешен полет 353 Джо Карпентър седеше под сянката на палма на един тих плаж във Флорида и гледаше към океана. Тук приливите идваха към брега по-спокойно, отколкото в Калифорния и океанът не приличаше на машина.

Той беше различен от човека, който беше избягал от пожара в планините Сан Бернардиньо. Сега косата му беше по-дълга, побеляла както от химикалите, така и от слънцето. Беше си пуснал мустаци, за да промени външността си. За разлика от преди година се чувстваше жив и бе обзет от спокойствие. Изчезнал бе гневът му, който в миналото бе движещата му сила.

Притежаваше нови документи за самоличност: свидетелство за раждане, карта за социално осигуряване, три кредитни карти и шофьорска книжка. Фалшификаторите от организацията на Роуз всъщност не подправяха документи, а повече използваха техните компютърни умения, за да фабрикуват истински документи за несъществуващи хора.

Бе претърпял и вътрешни промени и ги приписваше на Нина, макар че все още отказваше да приеме дара й. Тя го беше променила не с докосването си, а с поведението си, с нейната доброта, с вярата си в него, с любовта й към живота и към него и увереността й във вроденото добро у хората. Беше само на шест години, но в известни отношения беше като възрастна, защото, ако наистина притежаваше чудодейната дарба, то бе свързана с безсмъртието чрез лъч светлина.

Живееха с хора, които не носеха роби и не бръснеха главите си. Голямата къща се издигаше зад плажа и в стаите се чуваше тихото тракане по клавиатурите на компютрите. След седмица-две Джо или Нина щяха да се преместят при други хора и да им поднесат нейния дар, защото тази група непрекъснато пътуваше по целия свят. След няколко години, когато силата на Нина укрепнеше и тя станеше неуязвима, щяха да съобщят вестта за дарбата й на цялото човечество.

Сега косата й беше кестенява. Носеше розови шорти и бяла тениска с намигащ паток отпред — приличаше на най-обикновено шестгодишно дете.

Двамата мълчаливо наблюдаваха как един голям рак прекоси плажа и изчезна от погледа им.

— Защо не отвориш сърцето си? — промълви Нина.

— Ще го направя. Когато му дойде времето.

— Кога ще се случи това?

— Когато се науча да не мразя.

— Кого мразиш?

— Дълго време мразих теб.

— Защото не съм твоята Нина, нали?

— Вече не те мразя.

— Знам.

— Мразя себе си.

— Защо?

— Затова, че се страхувах.

— Ти не се страхуваш от нищо.

Той се усмихна:

— Уплашен съм до смърт от това, което можеш да ми покажеш.

— Защо?

— Светът е толкова жесток. Ако има Господ, той измъчи баща ми с болест и след това го взе млад. Той взе Мишел, моята Криси, Нина. Позволи Роуз да умре.

— Това е минало.

— Ужасно минало.

Тя замълча.

Вълните на океана сякаш нашепваха тайни послания. Нина се изправи и се запъти към рака, който се беше подал от пясъка. Обикновено тези същества са боязливи и бягат, когато някой се доближи до тях. Този не избяга, а наблюдаваше Нина, докато тя се отпусна на колене и го заразглежда. Тя го удари по черупката, докосна клещите му, но ракът не я ощипа.

Джо изумено я наблюдаваше.

Момичето се върна и седна до него, а големият рак изчезна в пясъка.

— Ако светът е жесток — промълви малката, — … можеш да ми помогнеш да го поправя. Ако това е, което Господ иска да направим, значи в края на краищата Той не е жесток.

Джо мълчеше.

Океанът проблесваше под лъчите на слънцето, синьото небе се сливаше с необятната водна шир.

— Моля те — каза тя. — Моля те, хвани ме за ръката, татко.

Никога преди тя не му беше казвала татко и в гърдите нещо го стегна, когато чу тази дума.

Срещна сините й очи и пожела да са сиви като неговите. Но не бяха. Беше преминала с него през огъня, през тъмнината и ужаса и той предполагаше, че е неин баща колкото и Роуз Тъкър е нейна майка.

Хвана я за ръката.

И получи видение.

Вече не беше на плажа във Флорида, а в ярката синева с Мишел, Криси и Нина. Не виждаше световете отвъд, но той знаеше, че те съществуват, и тяхната странност го плашеше, но и го въодушевяваше.

Осъзна, че вечният живот не е въпрос на вяра, а природен закон, истински колкото всеки закон на физиката. Вселената е кръговрат: материята се превръща в енергия; енергията се превръща в материя; една форма на енергията се превръща в друга форма; балансът е вечна промяна, но вселената е затворена система, от която нищо не се губи. Човешкият разум и дух могат да променят материалния свят към по-добро; да накарат хората да забравят първичния страх, породен в древността, когато са обитавали пещери и са треперели при гледката на луната, да ти накарат да разберат Божията промисъл. Волята не може да направи камък от светлината и камъкът не може да се изгради сам в храм. Само човешкият дух може съзнателно да се променя; той е единственото нещо в цялото мироздание, което не зависи изцяло от сили извън него и следователно е най-могъщата и ценна форма на енергията във вселената. За известно време душата може да добие плът, но когато фазата на нейното съществуване е към края си, отново ще се превърне в безплътен дух.

Когато се върна от ярката синева, остана неподвижен, треперейки като лист от прозрението. След известно време отвори очи. Дъщеря му се усмихваше. Очите й бяха сини, не сиви. Чертите й не бяха като тези на Нина, която той беше обичал толкова дълбоко. Но не бе избледняващ огън, както беше изглеждала преди, и той се запита как е позволил на гнева си да му попречи да види истинската й същност. Беше сияйна светлина, ослепително ярка, каквато беше неговата Нина… каквито са всички хора по света.