егоист

24. Всичко живо е трева

Когато стане дума за пушене, се сещам за онзи 90-годишен дядо, на когото докторите казали да спре да пуши — щото иначе не му дават повече от няколко години. Дядото ги послушал, спрял отведнаж да пуши, затворил се у дома си, за да не го прилъже някой да запали, и след няколко седмици умрял. Докторите отново се събрали на консилиум и установили причина за смъртта — дядото умрял от Скука.

О, мари Хуано!

Ако човек е над 50 и няма много житейски опит, сигурно му се е случвало да мине покрай младежи и да му замирише остро сладникаво, да поклати глава и да се почуди: аджеба що за цигарети пушат тез млади хора. Друг път ги гледаш, че свиват цигарка или я пълнят, разбираш ли, отгоре, кат онези пушки със шомполите от едно време. Що за нрави си хортуват хората над 50 години и си припомнят как едно време се криели от акцизните, за да свият цигара от вестник… Повечето подминавати се правят, че въобще не знаят за какво става дума.

растение, вид, отдел, подотдел

Става дума за марихуана, индийски коноп. За повсеместно използваният модерен мек наркотик. За тревата. Младите я пушат — къде скришно, къде не. Старците я гледат внимателно по усойни градинки, дискретно встрани от другите ни традиционни селскостопански култури. Както и много други неща всеобщата тревясалост вече не ни учудва. По-скоро ни развеселява.

георафски ширини и климатичен пояс на засажденията

Хубава трева може да намерите най-често по джобовете на приятелите си. Може да се наблюдава често в саксиите по прозорците на Студенския град. По Петричките и Санданските ниви расте като плевел — съвсем случайно на огромни старателно обработвани територии. Индийският коноп е красиво и не много забранено цвете. Хубавата трева весели цели компании — щото от една цигара може да стане добре на четирима души, което не може да се каже за една бутилка вино например. Икономически изгодно, натурално и екологично чисто.

отровни двойници

От лошата трева се кашля. В нея обикновено са ти сложили чай или дървесни боклуци, които при вдишване ти се забиват по стените на трахеята. В такива случаи се налага да извадите трахията си, да я обърнете наопаки, да я почистите с влажен парцал от треските и чеповете, и да я върнете обратно, готова за още едно вдишване. Чаят е много отровен двойник на тревата, особено когато е примесен със стръкчета от метла и див жълт кантарион. Други отровни двойници няма. Освен хероина, който е съвсем друго нещо за пушене.

тревата — обект на изкуството

Хубавата трева е кинематографичен обект. В последният си филм Бертолучи показва цяла италианска махала модерни хора, който пафкат тревата заедно с децата си (или по скоро от децата си се снабдяваха). Освен в изкуството тревата има широко приложение като афродизиак — често я използват като лулата на мира в студената война между половете. Лекото опиянение от питиетата, красивите жени, дълбоките философски разговори са неразделна част от тревопушенето. Или поне така изглежда.

ефекти, вреди, ползи

Ефектът при тревата често е съмнителен. Твърди се, че от тревата младите хора се интоксикират. По скоро те се социализират — от сърдити млади хора, стават групичка от смешно смеещи се деца. Докато един млад сърдит човек търси своята групичка той обикновено попада на групи евангелисти, групи обикновени педали, групи начинаещи крадци или други кръжоци по интереси. На човек винаги му се ще да попадне в неговата си, веселата, различната и с нищо незадължаваща група. Чудо е, ако човек успее да избегне изброените по горе групировки с идеална цел и просто реши да се весели. Въпреки съмнителният ефект, тревата е поне повод да вкусиш от забраненото, да си поиграеш на дрогиран, да се развеселиш нарушавайки нормите и законите без особена заплаха за социалното ти и физическо здраве. След развеселяването тревата вцепенява, удобно вцепенява. Comfortably numb. На сутринта помниш почти всичко, глава боли съвсем малко и обикновено махмурлукът е весел.

причини за възникването и полезни съвети

Причината за появата на трева по усойните склонове на нашето време е Модерното Общество (МО). Модерното Общество е чудовище. Както всяко уважаващо себе си чудовище, то притежава кожа. Кожа чувствителна и лесно накърнима. МО се стреми да му е гот на кожата. Вече сме близо до епохата, когато това ще бъде единственият стремеж на МО. Едновременно с това МО обича нещата, които не му носят вреда — то се стреми към такова удоволствие, което не е вредно за здравето — нещо като алкохол без алкохолно съдържание, мазнина без мазнини или сексуална свобода със презерватив. Тревата отговаря на изискванията на това чудовище. МО е силно треводишащо. То се самомодернизира и самооздравява експериментирайки с новите неща — новите дрехи, новите стимуланти, новата музика, новите поколения, новото мислене или безмислие. Вредните нови (и стари) неща водят до некроза на крайните части на Модерното Общество. На него обаче не му пука — мъртвите краища на МО се наричат човешки аутсайдери.

санитарно-социални функции

Наркотиците в обществото са като вълка в природата. Никой не отрича, че тревата е наркотик. Алкохолът също е наркотик (виж учебника по Токсикология). Но тревата не създава аутсайдери. Няма да сгреша ако дам пример, че телевизията създава най-много, най-големи и все по-качествени аутсайдери. Не може да се сравняват армиите на алкохоликъровите отрепки и участниците в тревопушеното. В политиката хиляди хора се превръщат в лоботомирани типове заради наркозата на властта. Много по вероятно е жена ви да ви бутне надолу по социалната стълбица, отколкото целофаненото пакетче, в което държите сухата си трева. Статистиката го доказва.

алтернативата — трева.

Тревата е алтернатива на твърдите дроги. Самоувереният модерен човек никога няма да прекрачи тънката, но ясна граница между удоволствието и кошмара, между освободеността и зависимостта, между Канада-та и канализацията. Самоувереният модерен човек не живее по метода на пробите и грешките. Той знае, че някои проби са абсолютно чисти грешки. И рядко пробва от твърдото. Има един добър пример за това — не можем да не се сетим за него : Амстердам — градът, в който тревата се толерира, за да намалеят поне мъничко твърдите дроги. Добри пожелания.

не газете тревата

Ами я легитимирайте. Узаконена трева, светло бъдеще, жизнерадост и дръзновение. Огромна част от населението е алкохолопиеща. Ако на тази алкохолопиеща част от населението спрете водата (чешмяната), тя ще забележи това чак след две седмици, когато дойде време за пране. Но ако на тази част от населението отнемеш пиячката — тя ще започне да вие от болка и скръб и веднага ще се появят нелегални въоръжени организации. Тихото тревопушене е дискриминирано. Болшинството е легализирало отдавна своята наркотична доза — бутилките с различно съдържание на етилов и метилов спирт по магазините . А тревата е забранена. Болшинството правомерно убива черните си дробове целенасочено, с умисъл и редовно. Както казва един велик поет:

„Ако черните дробове можеха да говорят…“

… щяха да помолят да се узакони тревопушенето.

Не дискриминирайте тревата. Всичко живо е трева.

Макар и съмнително, тя си остава добро средство срещу Скуката. Скуката, от която се умира след 90 години пушене.

софия 090797

25. Фрийдъм ъф спийч

пичка ви лелина — няма по-хубав от българския

Няма! Не ще се намери и не може да бъде изобретен! Сложен, груб, труднопроизносим (артикулативно нереализируем), създаващ проблеми в употребата на Интернет, абсолютно непознат по света и абсолютно немелодичен! Аз пък си го харесвам… ти си го харесваш… ние си го харесваме. Като Вселената, в която живеем и която харесваме не защото е много удобна за живот, а защото е единствена. За нас си.

Какъв език, а?! Вземете думата „ромоли“. В нея чувате горския поток, шума на листата, скоковете на водните капки по излъсканите камъни… Чувате птичките, гората и всичките звуци родени от нея… Ро-мо-ли…

Или вземете словосъчетанието: „пичка ти лелина“ (примерно). Нека се абстрахираме от обидния и вулгарен смисъл, нека махнем пожеланието, нека забравим отношението — нека се полюбуваме и си признаем: За обида и пожелание, за отношение и вулгаризиране — всички сме го казвали. Просто звучи точно и истинско. А от истината олеква и си доставяме удовоствие. Това е само едно от многобройните УДОВОСТВИЕДОСТАВЯЩИ изречения покрай нас всеки ден. Всеки ден, на работното място, в автомобила и в къщи, дори сред природата където потокът ро-мо-ли, все тази песен: „Пичка ти лелина, копеле!“ (примерно)

Винаги е имало

два вида български — казионно слово и човешко такова

Всяка цензура, за да съществува същността й, прави списък на два набора от думи — официален и неофициален. На неофициалния се псува, на официалния се славослови. По средата седи приятелят Езоп и разказва за мравките, дето показали кукиш на на мечката, а тя не се усетила. Приятелят Езоп обаче по презумпция е роб, а в нашия буквар пише: „Ние не сме роби. Роби ние не сме“. Когато стане дума за езопов език всички цензори си траят като мечката и се правят на неразбрали. А свободните хора се хващат за кобура. Защото в буквара трябва да пише: „От езопов език ние нужда нямаме. Нужда от езопов език ние — не“.

Не може да не сте забелязали как всички нации в уличните репортажи се държат освободено, приказват и обясняват, сякаш са учили да стоят пред камера. Едва ли руснаците и сърбите (примерно) са минали всички през театрална школа. Просто ние както си говорим на уличен език, винаги се намира някой ни завре микрофон и иска да му кажем нещо. Предполага се нещо културно — за телевизията. Ние винаги казваме: „А-ъъ, ми! Всъщност аз! Така де! Еми това е…да! Не знам, не съм сигурен… Абе отде да знам бе, да ти еба майката… и въпроси ше ми задава… аре сиктир и тва е.“

Сложният проблем с изказа е заложен още от майчина люлка — не че не знаем какво да кажем, охо-о знаем и още как! Обаче просто няма да го кажем, щото нашата истина, истинската истина, българската истина трябва не да се казва, а да се изпсува…

Това не е драма. И Американската Истина и Сръбската Истина и Руската Истина и Мадагаскарската също са тежки и трябва да бъдат изпсувани. Ние просто не говорим честно, когато ни слушат повече от четири човека. Исторически дефект. Четвъртият е предател.

Защото винаги е имало два вида български — за казване и за чувстване. Езикът за казване е на телеграфната агенция:

„Полски мишки нападнаха реколтата“. Това е.

Езикът за чувстване обаче е много видове, човек чете и си казва:

а) ше нападнат, бах маа му

б) бахти мишките

в) бахти реколтата

г) бахти поляците смотани

По Хемингуей — да пишеш и да нямаш

Презумпция на Роден: „Едно произведение на изкуството е толкова истинско, колкото е бил честен неговият автор.“

Винаги писането е изглеждало като известна криминална проява. До народната власт всички пишещи нека да приемем за класици. Времето е казало тежката си дума. Оттам нататък се роят хиляди и хиляди писачи, които ако приемем презумпцията на Роден за вярна, те могат да бъдат наречени само с една дума — полуидиоти. Хиляди и хиляди полуидиоти, от които честни са били само няколко епиграмисти, писатели-фантасти и писачи на криминалета и чудесни ловни разкази. Изровете томовете от последните двадесет години и потърсете лирически герой отиващ до тоалетната. Потърсете тяхната драма в тяхната чаша, креват, четка за обувки, храна, неразкопчан цип и ненадейно свършила тоалетна хартия. Няма такова нещо. В страна, в която на всеки ъгъл те псуват на майка, героите от романите не си казват нищо лошо. Освен нищо лошо те през цялото време си говорят НИЩО. Ние винаги сме живяли в чудесен свят, където разговорите за пиене и чукане никога няма да свършат! И досега обаче в литературното му огледало няма нито една пияна и весела физиономия, нито една курва, нито едно хубаво ебане. От нечестност писачите възпяваха духовното, като дълго употребявана духовна клечка за зъби. От тях духовните неща засмърдяха на лайна. Те, писачите, бяха и са —

по Оливър Стоун — натурално родени без публика

защото не можеш да пишеш за нищо друго освен за това, което се случва около теб. А това, което се случва около теб е пълно с откровения за секс и смърт, за наркотици и рокендрол, за болни амбиции и нелеп аристократизъм. Самото упражнение, наречено живот е пълно с цинизъм, парадокси и абсурди. Цинизъм, парадокси и абсурди, които ти вадят очите, но ти не искаш да ги видиш, камо ли да говориш за тях и камо ли най-паче да ги опишеш — щото те е суеверно страх от Истината.

А истината е че, страхливите и нечестните писания отиват там, където хората изхвърлят умрелите опитни мишки.

Няма значение по какви причини Писателите от Последните дни са били нечестни, защото (чети ми устните) — те умират. Умират в признание и знание, че всичко написано е „на баба си на хурката“. Но —

— по Аркадий Гайдар — иде весело време!

Вицовете почват да се пишат. И да се играят. Сцената псува и някой тича гол по нея, мръсните думи стоят по ъглите на устните и ти помагат да кажеш какво мислиш. Еротиконът като катализатор отваря място на думи и изрази между хората, за които само преди няколко години можеха да ти направят другарски съд. Преводачите на пиратски видеофилми още свенливо превеждат думичката shit като „по дяволите“, asshole като „тъпак“ и pussy като „катеричка“ или друго животно. От приемането и повторението на мръсните думи обидното им звучене намалява, те вече не са отношение — превръщат се в изказ, идоим, семиотикон и обръщение. Обидно остава недоизказаното и спестеното отношение, което говори за двуличие и лицемерие нехарактерни на естественото държание на живущите в модерното общество. Преводачката на Буковски, която пише „путка“ със семиотичния знак ето така :

п…

намразваш като човека, който най-много ощетява младостта ти. И като я видиш й казваш направо — ето така:

„К…во с к…во, ти си адски тъпа п…, що не гепиш тоя дебел к… и не си го завреш отз…!“

Защото вицът не може да да съществува и животът нямаше да е толкова приемлив без един фактор —

по Лукиян — Cynismus factor

Когато някой говори за смях без цинизми, за виц без цинизъм — той говори за съвсем малка част от Теорията на Смешното. Когато се говори за „пречистващ смях от сърце“ , за „одухотворен хумор“ и „остра сатира“ това вече не е смешно, а налудничаво и първа крачка към цензурата — тези неща просто нищо никога не са означавали. Словосъчетанието „словесен цинизъм“ е оксиморон. Думите са равноправни във всяко едно отношение и ако някой ви нарече „педал“ — обида не е онзи детайл от ходовата част на автомобила, а това как се чувствате самите вие. Вътре в себе си.

Факторът Цинизъм няма нищо общо с вулгарността. В голямата мъжка част от населението разговорното определение за „момиче“ или „хубава жена“ не е мадама, мацка или девойка, а „путка“. Вулгаризацията свежда целият образ на жената до циничното название на женски полов орган. Това е обидно. Но е обидно отношението, не думата.

Думата просто е силна при употреба и на слабите характери им се насълзяват очите. Трудно е да произнесеш тази дума. За нея е нужна емоция и настроение, трябват ти повод и обект, нужда и съгласие със себе си. И най вече ти трябва, и ти се ще избор — да можеш да избираш поне между тъпа путка и руса путка.

По Дъглас Адамс — проблемът „гъз“ (абсолютен гъз)

Медийният проблем! Ако някой употреби „гъз“ по радиото, в телевизията или във вестника, това е началото на дълга и изтощителна война в Полето на Естетиката. Винаги се намират лично обидени, сякаш си ги викал: Защо някой употребява „гъз“? Защо по този начин? Какво е искал да каже автора… Това ниска култура ли е, лошо отношение ли е или направо си ме обидиха ?

Сякаш гъзът, задникът, дупето и седалището не са форма на един и същ мускул с латинско наименование. Тя не е по-лоша от артерия (примерно) и забележете — тя е по-малко страшна в словосъчетание : „скъсан гъз“ звучи много по успокоително от „разкъсана артерия“.

В примера няма и помен от шега — ако пресата публикува в разказ (художествено произведение с принципно неограничена свобода на словото), в разказа за метафората „скъсан гъз“ авторът (някъкъв присмехулник) ще бъде убит и разкъсан на малки парчета, докато престанат да го коментират защо така и какво е искал да каже. Никой няма да се досети, че авторът цитира реплика взета съвсем напосоки от живота. Той всъщност цитира истината, чута и позната, щото явно не знае други метафори и не иска да ги научи.

Във телевизионните новини (информационен бюлетин на официален език) по същото време говорителят (Милен Цветков примерно) ви съобщава за три разкъсани артерии при поредното убийство. Всеки, който е виждал разкъсана артерия знае какво означава това. Всеки, който се замисля над думите, трябва да признае, че разкъсаната артерия и разказа за нея, са били и ще бъдат едни от най-големите цинизми на времето, особено когато тези неща не са измислени, не са метафори и са употребени в тона на едно официално съобщение.

Тъжно е това — някой някога винаги е искал да убие присмехулник, а не говорител.

Скъсан гъз — като реална житейска практика такъв буквален пример не съществува. Сигурно е нещо мръсно и заканително обидно. Но едва ли е по-обидно и мръсно от думите „обстрел“, „катастрофа“, „геноцид“, „танк“, „щик“, „напалм“, „сблъсък“, „дълг“, „заем“, „цел“, „амбиция“, „кариера“, „труп“, „развод“, както и най-мръсната — „жертва“.

За пореден път — мръсотията не е в думите, а в отношението. Или —

— по Умберто Еко — в семиотиката.

Кое какво значи и така ли се казва то? Как ви се зловиди стиха:

Забравете рецензията. Не я слушайте въобще. Помислете за човекът, който прави ре-цензия. За неговият личен, полов и физиологичен живот, за неговият хранителен тракт, неговите кариеси и сексуална ориентация. Ре-цензорът реално е семиотичен образ, който цензурира по нов начин — употребява понятия като:

а) естетика на речта

б) култура на езика,

в) творчество

г) художественост,

д) и други (загубили смисъла си рецензийни говна)

Просто естетика на речта не съществува, защото речта не е като зъбопротезирането — няма дефектна и красива реч, като дефектна и красива челюст. Има само искрена и лицемерна. Красиво е това, което е силно, прави впечатление и не те лъже при първа среща с текста.

Вижте другото — по реално е словосъчетанието „култура на минета“ отколкото „култура на езика“. Няма култура на езика, когато искаш да любиш и да мразиш колкото си искаш и както ти дойде. Културата, задължителната култура в обществото например, е известна доза несвобода и обществено лицемерие. Тази култура на езика, която имат впредвид рецензорите, обикновено се среща на две коренно различини места — в официалните съобщения на правителството и при среща на дърти, много дърти травестити.

Ами това нещо „творчество“ или „творец“ — от смисъла на тези думи е останал повърнатият и пребридан сто пъти хастар от дрехата наречена „Желание за изява“, „Правене на изкуство“, „Маструбационното напъване между Наистина Великите Идеи и кошмарните казионни компромиси (ККК)“.

Обикновеният, елементарния тип, честния простак ще ви го каже направо: „На твореца — във гъзеца!“. И ще бъде прав — това е неговото отмъщение, заради претенциозността, неестественото звучене на натвореното на български, това е ужасяващото неразбиратество между писач и читател. Писачите се намират винаги в своя си тесен кръг от разбиращи ги. Затова у нас не читателите говорят за любими писатели, а писателите си имат просто по няколко любими читатели.

Защото само Бог е творец — ние сме просто добри или лоши, свободни или несвободни подражатели.

Другото нещо — „художественост“. Звучи като „нека да ни е добре и на двамата“. Няма цензура, която да определи като художествена следната фраза:

„Няма нищо по-хубаво от това да поставиш главата си между женски крака!“

Разбира се — тук става дума за кунилингвус, лизане, езици, срамни устни и какви ли още не приказни състояния. Но това не е фраза от порнофилм — това казва Хамлет на Офелия, когато сядат да гледат представлението. На този принцип, понеже на Шекспир е разрешено да говори мръсотии, в днешно време той е по модерен от всякога, като във времената на върл тоталитаризъм и гьобелсова цензура. Просто няма друг. И какво друго да се поставя, когато думата „художественост“ е верното определение за всеки български драматург. Тя обаче върви ръка за ръка с определенията „инерция“, „скука“, „творческо беззъбие и безебие“.

От понятията на Ре-цензора стихотворение не може да сглобиш, разказът изгнива и спихва в мозъка, вица умира прав, лирическия герой става стерилен, получава се един приятен лоботимиран тип с тежка вазектомия, олигофрения и ритнат в главата от кон. Това не твоят, моят, нашият герой. Това е на пичка си майчина в тиквите неизвестен мъртъв персонаж, търсещ къде да пръдне и никому не казващ за това.

Защото свободата на словото не ще молитва, не ще мотика, не ще рецензия — иска Караджата! Защото —

от Паисий — поради что се срамиш?

Може би някой ще извади патриархалния бит и същност на българина, неговия вечен морал и непорочно съзнание. Непорочни са били винаги само незаченалите мозъци — официални коментатори на „националното съзнание“. Те пропускат абсолютно нарочно оная тънка и много здрава жица в българското самосъзнание, на която са кацнали лековитите бели ластовици на еротикона и житейския цинизъм. Никой не се срамува от нищо:

„уста върху уста, корем върху корем, вуна върху вуна, путка да е пуна!“. Ако извадите тази житейска философия на екран или на страница от вестник автоматично ще се намери някой отново да я върне където й е мястото — долу, откъдето е дошла. Цензурата не е човек, а машина, която не разбира, че не можеш да махнеш едно нещо да не го виждат много хора, след като то така или иначе се е родило долу — сред многото хора. От тези си действия машината очаква край на дразненията. Разбира се става обратното — действията на цензурата и властимащите винаги са обект на нова реакция :

„хванала се царската щерка за кур, па й излязло мехур!“

Така е започнала една игра вовеки веков, от която нацията разбира как „мачка с колай се ебе“, че „село гори — баба си я чеша“, как „я си го лажем мамо, он си ма ебе“, че „един умира, друг му го завира“ и как „не требва да се учи гъз да сере“.

За цензурата нацията е лаконична — „иска да е на кравата опашката, та цел живот да лежи на путка!“

За Свободата на Словото — само едно: „Сиромах човек и от половин путка е доволен“

И така, от народните низини, направо —

по Вонегът — добре дошли в маймунарника,

там където някой държи вашата Свобода на Словото. Маймунарника е форма на обществен живот, където вирее елитът на нацията, изявената олигархия и където се знае всичко за всеки. В Маймунарника живеят всички тези хора, който са в клетката на общественото внимание и щат не щат забавляват минаващите покрай тях неизвестни и анонимни зрители. В Маймунарника кипят игри и политически страсти, стремежи за власт и любов, пощене на дребни или грандиозни интереси, чува се вой на незадоволени индивиди. Интересното в Маймунарника е кой кого чука, сваля, убива, краде, лъже, спазарява, кой на кого плаща сметките, кой какви свирки прави (хубави или лоши), кой е силен и кой слаб на този ден и тази дата.

Ето всичко това за нашия си Маймунарник вие не знаете и няма как да разберете. Осведомени сте за всяка изпразване на американския президент, за забежките на Хю Грант с приститутки, които след това издават книги (!), за пиянството на един Боби Браун и изтичането на околоплодните води на Мадона.

Но никога няма да узнаете, ако в нашият „обществен и културен живот“ се случи нещо разтърсващо и интересно, и от което западен журналист би могъл да направи състояние — примерно Мариус да се събуди един ден със сменена сексуална ориентация! Но това е нищо и засяга тесен кръг от хора. В същото време докато си говорим за Мариус в клетката се случват такива неща, че козината ви ще се изправи.

Само че няма кой да вдигне завесата — представяте ли си като картинка нашия Маймунарник — вътре маймуните са пуснали завесата и освен крясъците на болка, възмущение, злорадост, ощипване и ухапване вие нищо друго няма да разберете. Недай боже някой да се опита да погледне през дупката и да коментира — веднага му бъркат в окото! Недай боже нещо да почнеш да бъзикаш маймуните — веднага идва пазач и те изхвърля от парка. Не се и опитвай да повдигаш завесата — веднага ще те замерят с лайна или бонбони.

Истината зе сексуалния живот на президента? Вижте вестника! Разкъсаха готиния пич Били заедна несръчна стажантска свирка. Той се отърва, щото накрая там проумяха, че в свирката няма нищо обидно за нацията. Обидно е, само когато такива неща останат зад завесата.

В нашия Маймунарник нещата не стоят така. Президентът не ходи дори до тоалетната. Министрите не носят никога дамско бельо. Никой от тях няма да бъде хванат да си играе с кукли. Силните на деня не са и чували за орален секс. Госпожа Журналистика внимава да не обидят някого, седи в ъгъла на Маймунарника и плете топли чорапи на една кука, мърморейки за журналистика с човешко лице. Или за онанизъм с човешко лице.

А вашата Свобода на Словото е вътре — в Маймунарника. Потърсете я добре. Защото —

— по татко Фройд — типът забрани оформя типа протест.

У нас Свободата на Словото не е забранена. Тя просто не се използва. Дори може да се предположи, че не е нужна никому! Което ни натъжава, нали?!

Дори през периода на идеологически здрач нямахме забранени книги, след като падна стената — нищо скрито и свободно написано не излезе от чекмеджетата както в Русия, Полша и Чехия примерно. Щеше да ни е срам от братята в СИВ, ако не бяхме технократи и нямахме поне няколкото забранени и свалени телевизионни предавания като „козлодуйското ку-ку“.

Не е голяма гордост, ама е нещо. Защото спрените и забранените неща дават онази част от пъзела, която никога няма да видите заради завесата пред Маймунарника. В Германия няма нужда от такива прадавания просто защото преди време всички немски телевизии показаха как Хелмут Кол бяга от елен-лопатар, който се опитваше да го вдигне на рогата си! Смях от документалните ленти. Защо е нужно някой си да измисля тази сцена и да я снима, като нея я има и има свобода това да бъде излъчено още докато Кол си оглежда бутовете за ранички. У нас такова нещо не е забранено за излъчване — просто има традиция да се изхвърля на монтаж.

ЗАБРАНАТА на една свобода става ясна при УПОТРЕБАТА й. У нас реално Свободата на словото още не е употребена. Само няколко пъти е проверена.

След проверката обикновено нещо се случва в спалното помещение. Идва времето на —

— диагнозата на доктор Терзийски — homo ludens (или лудият педераст)

Идва времето на хората (лудите педерасти или поотделно — луди и педерасти), който са свободни и способни да си играят с всичко: с думите, с нещата от света, с понятията, с имиджа, фалша, искреността или лицемерието на другите. Да са свободни да си играят житейския театър без лепенки на устата. Да са свободни да приемат, че войната е естественото състояние на духовете. Да не притежават манията за величие, която е ненужна при игра на думи. Лудите педерасти, който ще ви кажат онова, което вие сами мислите, което носите у себе си, но не сте свикнали да го вадите на бял свят.

За да си такъв човек у нас, наистина трябва да си различен като педераст и смел като луд.

Двуликото Общество не може да опази Тайната на Кафените си Гащи в модерния свят на интереси, информация и добронамереност. Двуликото общество прави така, че да сме зависими от Свободата на Словото, но да не ни понася — тя наистина е опиум за народите. Самото то обаче се нуждае от Истината за себе си, защото истината е най-добрата реклама, ако не се срамуваш от нещо.

В нашата къща, където утилитарното е приведено до оцеляване, винаги е имало нужда от такива хора: различните и смелите, лудите и педерастите. Те така и са били наричани. В тази къща, където либертинажът е неизвестна дума, филистерията е на върха на общестевената пирамида, а епигоните гонят и ебат наред — лудият педераст, човекът играещ със нещата и словото от живота, а не с пишката си, ще ни потрябва.

Homo ludens, играещият човек ще се заиграва и подиграва с всичко и с всички. Освен с Истината. Обществото му е скъпо, но тя му е по-скъпа.

А Истината винаги ще бъде девствена и никой няма да има феодалното jus primae noctis (право на първата нощ) с нея.

Или на първи канал с нея.

И ще се радват на играта хората и ще се обичат като братя.

софия 210298

26. Суисайдска история/напусни Лас Вегас!/

нужно ли е да си жив?

Кому е нужно? Направи си една кратка равносметка, ако не дай Боже утре се споминеш колко човека ще плачат за теб? Махни родителите, който и без това ти реват за това, че си жив не по техния начин и ще ти останат две-три носталгично устроени жени, с които си спал, но не си си спомнял и приживе. А като умреш няма да можеш да ги оцениш. Защото ще си мъртъв.

колко души ще те помнят?

Хората, които те познават по лице и характер не са повече от сто. След като се спомине човек като теб всички те са много изненадани, впечатлени и тъжни. Но няма защо да се лъжем — всички те адски се кефят, че не са твое място. Тиха радост обзема живите, когато разберат, че още не са между мъртвите.

Живите помнят мъртвия с това, че той не е между тях. Искреното им съжаление винаги е смесено с безпощадно желание да са живи и за теб. Всъщност ти,

сигурен ли си че си жив?

Защо мислиш така? Нужно ли е да спорим — нямаш поколение, не си посадил нито едно дърво, а строеж на къща не си виждал откакто престана да играеш на „фунийки“. Жените те напускат по много особен начин и отиват някъде другаде — където не ги срещаш никога. Ти си част от пълнежа на световното сладникаво съществуване. Бил си жив за 33 години общо само 2 /словом: две/ седмици. Там на морето с онази русата през 91-ва. Забравил си й името.

полезно ли е да продължаваш?

Убеден ли си, че ако продължаваш да живееш е по-добре, отколкото ако престанеш? Говоря за другите. Поне съседите ще могат да спят спокойно, когато тебе те няма — вече им е писнало от твоя Ник Кейв и саундтрака на „Матрицата“. Сигурен ли си, че ако осъществиш твойте големи надежди и мечти, ако се обезсмъртиш по твоя измислен начин няма да навредиш повече отколкото Херострат, Чингиз хан и Нерон взети заедно?

има ли смисъл?

След няколко милиарда години всичко това наоколо няма да го има. Хората, които изучаваме в учебниците ще са се бъхтали напразно. Тези които са писали книги ще са си омесили прахта с прахта на неграмотните. Великите пълководци, политици и прочие смели хора останали в историята няма да ги има, защото Историята ще е свършила. Моцарт не е трябвало да пише нищо /освен може би реквиема/. Айнщайн в известен смисъл вече не може да бъде безсмъртен. Леонардо да Винчи няма да съществува. Леонардо ди Каприо — също. Няма пред кого.

защо го правиш тогава?

Това, твоят живот е някъкъв Лас Вегас. Шарен, мизерен, пълен с изненади, нещастие и късмет, Вегас в който можеш да поиграеш. Разбира се, трябва и да платиш. Не знам дали съм прав, но след първите 33 години дори и във Вегас е скучно. Адска скука. Няма смисъл — искаш да опиташ нещо друго. Или по-скоро нищо вече не ти се ще да опиташ. Искаш да няма нищо. И това може да се уреди — все пак, във Вегас няма невъзможни неща.

Едно е сигурно — дошъл си във Вегас, за да умреш. Усещаш ли как няма да ти се размине?

напусни Лас Вегас!

Щом си толкова отворен и сигурен в твоето, моето и общото безсмислие — тръгни си. Ти си толкова силен и готин пич, който държи на думата си и няма да прави много опити да напусне това място. За теб това не е „израз на слабост“ и „бягство от живота“, както ще го нарекат нищите духом. За теб това е древната атинска „свободна смърт“. За теб това е върха на свободната воля и Последната Победа над Вселената, Бога, Обществото, Съществуването и Другите Хора — точно в този ред и никой не може да ти го оспори.

Честито! В планетарен мащаб ти си самоубиец N 150 000 за тази година (според American Association of Suicidology). Получаваш one way ticket за натам. Ти си едни от тези, които си отиват от този свят по собствено желание. На всеки 17 минути (пак според същата организация).

Получаваш и луксозната рекламна брошура с пълната информация за твоето пътуване. Ето я:

1. Добре дошли — това е Вашата Смърт:

Предварителната, Доброволната, по Ваше Усмотрение и чрез ваши предумишлени действия.

Благодарим Ви, че избрахте да се информирате за нея /повечето не го правят/

Какво представлява Вашата Смърт, какви екстри има към избраната от Вас категория и какви типове могат да Ви бъдат предложени.

1.А. Смърт — това е да те няма.

Ако не знаете какво е смъртта, вече сте информирани. В резултат от прекъсването на жизнените функции не можете да говорите, да се храните, да чукате, да пиете, да се смеете, да страдате, да ходите до WC и т.н. Няма Ви по улицата, в къщи, в други градове, постепенно хората престават да си говорят какво тъпо копеле сте бил, а вещите ви започват една по една да Ви изневеряват — както е обичайно при всяка Смърт, не само при Вашата. Някой се вози на колата Ви, някой чука жена Ви, друг носи очилата Ви, трети дори смърка Вашето енфие, което толкова много обичахте. Така е, когато ви няма. А Вас Ви няма навсякъде.

1.Б. Вашата Смърт — свещена и неприкосновена.

Вселената е търговска верига заведения за бързо хранене. Тя има устав на работещите в нея, както е в Макдоналдс. Параграф първи от този устав звучи така:

параграф 1. „Всеки клиент на Вселената има неотменно и осигурено право на смърт.“

Пак там някъде има една точка специално за Вас:

параграф 1. Ал.2. т.8 гласи така:

„В нашето заведение при силно желание се предоставя и смърт с материали на клиента.“

Приятно е да ви информираме, че всички клиенти на заведението ще си получат смъртта, която са заявили с влизането в нашето заведение.

Задължени сме да Ви съобщим, че можете да не бързате с Вашата Смърт — така или иначе тя ще ви бъде предоставена в срок и не може да бъде отказана по един или друг начин.

2. Ако сте сигурен че искате точно това, Вие може да имате всички екстри при Вашата Смърт.

/напомняме Ви, че Вие избрахте Вашата Смърт да е категория Предварителна, Доброволна, по Ваше усмотрение и чрез Ваши предумишлени действия/

2.А. /екстра/ Така се отричате от Религия.

Трябва да знаете: Нито една религия не почита особено Вашата Смърт, ако тя е доброволно избрана, насилствена, (говорим за насилие от Вас върху самия Вас) и е плод на Ваше решение, а не на завеждащия въпроса с Религията (вж. Бог-отец, Аллах, Буда, Кцекоатоатл и др.)

Вашата екстра: Така Вие се чувствате по-голям от гореизброените завеждащи въпроса с религиите, което донякъде е добре и ако Ви прави щастлив — това е!

2.Б. /екстра/ Така отричате от Общество.

Трябва да знаете: Няма Обществен строй поощряващ акта на Вашата Смърт, когато тя е избрана доброволно от Вас. Обществото иска и прави така, че Вие да избирате между две положения:

а) качествен самоубиец

б) некачествен самоубиец

Качествените самоубийци живеят живота си в интерес и в служба на обществото, дори ходят на война заради определено Общество. Идеалният качествен самоубиец за едно Общество е този който живее до пенсионна възраст (60 за мъжете и 55 за жените). Този тип самоубиец през цялото време консумира и произвежда едновременно, възпроизвел се е в повече от три варианта (деца) и е гласувал за Точно Това Общество.

Трябва да знаете: Най-качественото самоубийство е винаги някъкъв определен начин на живот. Защото дори и да ви звучи като абсолютен парадокс около 100% процента от причините да изберете Вашата смърт се коренят в Обществото. То самото ви прави да не бъдете качествен самоубиец /до пенсионна възраст/. Знаем, че не ви е до това, но също така трябва да знаете

Големия Обществен Парадокс /ГОП/: Всички около Вас по най-искрен начин не искат вие да умрете /чак пък толкоз/. Защо тогава по дяволите всички са се наговорили да Ви правят толкова много мръсни номера, че чак живота да Ви опротивее?

Какво хубаво сте получили досега вие от Обществото? И въпреки това, Обществото Ви осъжда, че умирайки по собствено решение, Вие не правите нищо хубаво за него. За Обществото това е много лош пример. Представете си, че всички тръгнат да си отиват от купона наречен Общество. Купон няма да има.

Вашата екстра : Вие надскачате дребните интереси на средата си и я обиждате с Вашия акт на хладнокръвно себеунищожение. Неприятно е, че няма как да разберете колко много сте обидили Обществото. И как наистина на Точно Това Общество е почнало да му пука за Вас.

2.В. /екстра/ Така сте различни от Родител.

Трябва да знаете: Ако на някой ще му стане криво, то това са наистина родителите. За тях обаче винаги може да се каже, че са си правили кефа, докато са правили Вас. Предполага се, близо е до Вашия ум, че мъртвите не могат да имат деца. Мъртвите са стерилни по презумпция. С този си акт Вие трябва да знаете, че не можете да продължите рода си, няма да имате поколение или ако имате няма да успеете да го възпитавате както Ви се иска.

Вашата екстра: Вие доброволно се отказвате от това, което Вашите Родители наричат Живот и не искате да сте жив като тях. Или (респ.) не искате да сте мъртъв като тях. И не забравяйте: те са виновни едиствено, че са Ви направили. Другото сте си го докарали сам.

Това бяха основните екстри към Вашата Смърт. На Вашето внимание представяме следните типове Ваша Смърт —

3. Изберете тип на Вашата Смърт:

/напомняме Ви че Вие избрахте Вашата Смърт да е категория Предварителна, Доброволна, по Ваше усмотрение и чрез Ваши предумишлени действия/

1. Самоубийство инцидент — тип „женско самоубийство“.

Преди да пристъпите към действие, трябва да знаете че соътношението между самоубили се мъже и жени в модерните страни е 4:3. Този вид самоубийства настъпват поради фатална грешка. При тях Вие нямате голямо желание да умрете, но понеже сте решили по една или друга причина да се самоубивате, то взема че се получава. Типичният профил на неуспял самоубиец е жена, която взима хапчета, а типичният профил на успял самоубиец е мъж, който се застрелва в главата.

2. Самоубийство поради безумие — „Матросов“ тип.

Тези самоубийства са сложени от лекарите в графата: „поради неосъзнаване на действието и безкритичност на субекта“.##### Става дума за хора, който реално им се живее, но поради спорадични и независещи от тях фактори гордо се хвърлят под всеки срещнат житейски танк и слагат гърдите си пред всяка житейска амбразура. След такива опити винаги нещо умира у тях.

3. Самоубиство принуда — „Сократов“ тип

Това са нормални самоубийства поради ефективна принуда, която не оставя избор между живота и смъртта /например при осъден на смърт/.##### Тези самоубийства са достойни за внимание, защото възниква философският извод: когато някой иска да ти ебе майката единствения начин да го прецакаш е като сам си ебеш майката.

4. Самоубийство евтаназия — „Хемингуей“ тип.

Това е смърт с цел да се избегне обективно неизбежна смърт, която изглежда на субекта по страшна от самоубийствената.##### Модерното общество е на път да признае евтаназията, както отдавна е признало на Хемингуей правото да умре от собствената си пушка, а не от рак. По-комфортно е някак.

5. Самоубийство подвиг — „Джордано Бруно“ тип

Самоубийство, морално обусловено в името на дълг, който субекта не може да отклони.##### За разлика от Галилей, Бруно не е бил особен тарикат, но за сметка на това неговото единствено самоубийство го прави точно толкова известен, колкото и Галилей със всичките му открития.

6. Самоубийство избор — „Маяковски — Гари“ тип

Лекарите твърдят, че този тип е вследствие на психично състояние, съдържащо особена склонност към смъртта. Просто Владимир Маяковски и Ромен Гари са едни малкото Велики самоубийци, които са го направили както трябва — не защото са били нещастни, а защото просто са искали да си тръгнат. Или както е написал Р. Гари в предсмъртната бележка:

„Отивам си. Благодаря за всичко. Забавлявах се добре.“

За да протече Вашето самоубийство по нормалния начин то трябва да премине през следните фази, които ви препоръчваме:

1. Заплахи за самоубийство — задължително. При постигане на целта със заплахи, измислете си нова цел и продължавайте със заплахите.

2. Изявления издаващи желание за смърт — препоръчително. Правете тези изявления небрежно, за да може след акта на Вашето самоубийство, другите да си кажат: „Знаех си аз, усещах нещо…“

3. Опити за самоубиство — поне един. Ако не Ви обърнат внимание след третият опит не Ви остава нищо друго освен два варианта — или да го направите сериозно или да убиете някой друг. И в двата варианта вече е сигурно, че ще Ви се обърне нужното внимание. От обредните домове или полицията.

4. Внезапни промени в поведението — става дума за апатия и меланхолия — всеки уважаващ себе си самоубиец минава през тези състояния. Ако ви питат какво Ви е, не бъдете толкова апатичен и завържете разговор, защото втори път няма да Ви обърнат внимание.

5. Депресия — изразява се в плач, сънливост, загуба на апетит. Приятелите Ви ще Ви обърнат внимание обаче чак когато откажете сериозно пиенето. Това ще ги разтревожи силно.

6. Последно уреждане — изразява се в раздаване на лични вещи. Чак на последния етап от развитието на Вашите суицидни мисли при писането на завещанието разбирате как наистина всъщност никой не Ви обича. Дори Вашият шампоан против пърхот с изтекъл срок на годност успяхте да пробутате на съседите. Не се учудвайте и не се натъжавайте, когато те се зарадват — просто животът не е лесен и за тях.

Изберете Вашата технология според общата успеваемост:

химически вещества /хапчета, газ/ — успеваемост към 30%

самозастрелване — успеваемост към 90%

хвърляне от голяма височина — успеваемост 85%

прерязване на вените — успеваемост 50%

гладната стачка — успеваемост 0%

обесване — успеваемост повече от 40%

неприемането на течности##### — успеваемост 0%

форми на злополука:

автомобилна катастрофа #####–успеваемост към 20%, удавяне — успеваемост 50%, самозапалване — успеваемост 3%

лягане върху релси — успеваемост 5%

Дадените примери идат да Ви покажат, че технологиите изискващи публика /гладна стачка, самозапалване, лягане върху релси/ са далече от желаните резултати. В естетическо отношение не се препоръчват такива технологии като преяждане, рязане на вени и самозапалване. В политическо и икономическо отношение не се препоръчва в наши дни самоубийство с газ. Не толкова защото е скъпо, а защото Ви прави неволен участник в борбата между правителството и „Оувъргаз“. Също така неприемливо и особено мъчително е „неприемането на течности“. В горните технологии липсват показатели за т.нар. „бавни самоубийства“ — алкохолизма, другите видове наркомания, градския начин на живот, обикновената зелена салата, обикновената гроздова и др.

Направете избора на Вашата Смърт!

Последната информация, с която е добре да разполагате преди окончателния Ви избор са Вашите права:

Право 1. Имате право на издържана в естетско, правно и икономическо отношение Смърт!

Трябва да знаете: Това може да се случи и при едно пищно погребение предизвикано от естествена Смърт.

Право 2. Имате право да изберете начин на живот близък до самоубийството! /примерно секс без презерватив, работа в уранов рудник, шеф на българска национална медия и др./

Право 3. Самоубийството е аборт, направен от този, който има това право. Ваше право е да се откажете от правата си.

Плюс Вашите права — екстра информация как в планетарен мащаб може да победите безсмислието и хаоса, който толкова много Ви безпокои.

/това е Вашето последно преброяване и обмисляне на възможностите против Вашата Смърт/.

Можете да избегнете самоубийството като акт или като начин на живот по следните 7 /словом: седем/ начина:

1. Рисувайте /но не бъдете ван Гог/

2. Композирайте /но не бъдете Майкъл Хътчинс и Кобейн/

3. Философствайте /но не бъдете Сократ/

4. Пишете / но не бъдете Кафка и Виан/

5. Правете театър /не бъдете български драматург/

6. Правете глинени фигурки /не бъдете недоволен от глината, вие сте от същия некачествен материал/

7. Правете НЕЩО /но не бъдете като другите/

Ако нито един от тези 7 /словом: седем/ начина не ви интересуват то Вие вече сте направили вашият избор за Вашата Смърт! /напомняме Ви: тя е категория Предварителна, Доброволна, по Ваше усмотрение и чрез Ваши предумишлени действия/

Вие имате нашите поздравления — Вашият избор Ви прави поредната Жертва на Действителността, Ентропията и Обществената Досада!

Така щеше да изглежда рекламната брошура на вашата, лична /не друга/ Смърт, която с още малко цинизъм можем да наречем

собственоръчна /или Смърт втора ръка/.

Тази брошура, разбира се, е направена на принципа: „Ако искаш да откажеш един човек от нещо, направи на това нещо лоша реклама.“

Дори и на сериозно да я приемем, самото й прочитане удължава /или скъсява, може да се спори/ живота на всички нас — потенциалните самоубийци. Ако това, което четем и слушаме за собственото си самоубийство поне малко ни кара да се замислим и да забавим решението, винаги има шанс да дойде мама. Да дойде мама и като види заредения пистолет /или хапчетата/ да ни напляска с коравите си ръце и да ни накаже да седим 2 /словом: две/ две седмици без джобни пари. Така ами, какви са тези лигавщини…

Винаги ме е дразнело словосъчетанието „естествена Смърт“.

няма „естествена Смърт“!

Смъртта винаги е неестествена, обидна, и излишна случка в живота на хората. Всеки би се отказал от нея, но в житейската оферта на това място е записано: „Няма как.“

Е, щом няма как, тогава единствената позиция в случая е простичката мамина истина, че животът е един ням филм с недовършен и неясен хепиенд, който наистина сме свободни да напуснем по всяко време на прожекцията.

Забелязал съм обаче кое държи силните хора в кинозалата дори и при най-тъпия филм — те искат да разберат какво ще се случи по нататък. Просто ако останеш, поне ще разбереш какво има още да се случва. Какво са измислили сценаристът-идиот и режисьорът-слепец на Твоя Живот. В собствения ти ням филм с недовършен и неясен хепиенд.

Така си пазиш надеждата /или илюзията/, че ще можеш да промениш нещо. Нещо малко.

софия 180398

27. БеНеТе forever

БеНеТе е

тъпа телевизия. Глупава и опасна. И единствена. Коментариите върху тези определения оставяме на идиотите ратуващи за естетизация и чистота на ефира. Тази телевизия не става за гледане — тя прилича на безкраен нощен блок по Канала с автор и режисьор Петко Радилов. Цялата е такава. И ако на финала на нощния блок все пак идват сериите на Плейбой, на финала на програмата, когато свършва денят в малкия град не идва нищо друго освен химна. Обаче днес денят в малкия град завършва по друг начин. Въведена е демокрация на копчето. Дистанционните управления меко и тихо цъкат след новините. Тази демокрация никого не трябва да притеснява.

Освен когато българите в Родопите и цяла Югоизточна България гледат турските сателитни програми. И в други части също биха гледали, ако хващаха турска телевизия. Тя е интересна.

Да, така е във малкия град.

БеНеТе е екран

на общественото лицемерие. Тя винаги е приличала на импресия от една безкрайна сватба, където всички знаят, че младоженецът чука тъщата в тоалетната. В същото време репортажно ни се предлага да видим духовата музика на оркестъра без име. И тичащите дечица с поувехналите цветя.

БеНеТе е геронтократична

система. Винаги са я ръководили корифейно бюрократизирани старчета, независимо от възрастта на Директора. БеНеТе е организацията с най-много торбички под очите. Тя е геронтокрация от най-висш посттоталитарен тип, където никога не е имало и няма да има деление на стари и млади. Защото само като минеш през полицая на входа и ти пораства брада. Брада бяла, от нерви, неразбории, интриги, интреси и елементарна тъпота. И старческо слабоумие. И проблематична ретроградност. И циментиран консерватизъм. И любопитско скудоумие.

Там има хора с 30 годишен стаж, които не могат да включат компютъра. Там похвата на Нери Терзиева при воденето на новините беше революция. Там в прайм-тайма е старческото предаване „Минаха години“, чийто водещ почина наскоро — бог да го прости. Пак там е Ласка Минчева, която вечно монтира Лили Иванова. Вечно с преливане на два кадъра.

БеНеТе е геронтократична (полу)ерекция

с неясно предназначение. Тонове стерилна телевизионна сперма се изливат в ефира без да доставят и грам удоволствие на милионите мозъци, а камо ли да оплождат и зачеват. Идеите, смешното, тъжното, журналистичното, телевизионното престават да се четат като минат през машината. Престават да се четат, защото машината всъщност е една голяма машина по съветски образец, с много копчета, лостове, ръчки и светещи червени лампи.

Машина, работеща с много бучене, сътресения и вибрации. В нея всичко е вързано на късо, доправяно на ръка, недомислено или пре-обмислено. Никой няма представа как точно работи машината — вижда се само от пръв поглед, че тя е занитена непоклатимо в Паркета на Обществото, и около нея се търкалят несъбрани от никого отрязани ръчички.

На конвейра на тази машина излиза нейният продукт. Едни му се радват — други не. В повечето случаи това са лошо стерилизирани и опаковани консерви с лайна.

БеНеТе е геронтократична (полу)ерекция на властта

по всяко време на полическото денонощие. Откакто съществува, националната телевизия предава славословия, добри новини и манифестации по отношение на всеки господин за един ден, замесен с нещо във властта и политиката. Има любимци и недотам долюбвани синове и дъщери, но към всички телевизията е добра и учтива. Добра и учтива като стара госпожа, която е родила и погребала всичките си деца, без нито един път да им се скара.

БеНеТе е енциклопедичен пример за конформизъм. За панорамно представяне на „винаги готовите“ въпроси, отговори и лоботомично бла-бла. След което се питаш какво казаха всъщност тези хора. Калейдоскоп от неестествени „говорещи глави“, за които усещаш, че винаги им задават неверните въпроси, винаги си получават верните отговори и винаги нещо те притеснява. Нещо не е наред.

Никой няма да повярва, но БеНеТе е доброволно устроена по този начин. Легендите за червени и сини мобифони, които управляват телевизията щяха да родят Герои на Съпротивата, ако бяха верни. В системата генетично е заложена промяна на цвета, когато наоколо се сменят едно след друго червено, синьо, зелено или друг цвят. Когато стане горещо и напечено, по коридорите избиват нюансите на горещото и напеченото. През повечето време цветът на телевизията е цвят на дълбока черна нощ, в която никой за нищо не мисли, защото не знае как.

Сигурно поради тази причина всеки политически задник, бил той бял или черен, свестен или годен само за ритници, бива забърсван и целуван. Никой не се е отказал от тази чест, въпреки че всички се чувстват неудобно и повтарят, че чак пък толкоз няма нужда..

Волнонаемната организация анонимни войници от всички етажи на телевизията умират доста млади — след като са се оплакали от нерви, неразбиране, натиск отгоре и ядене на лайна. А нещата са естествени и близко до акъла. Просто който целува задници — яде лайна.

БеНеТе е геронтократична (полу)ерекция на властта със затихващи функции.

По време на Великата Януарска Революция 1997-ма, БеНеТе чакаше да се разбере какво ще стане. Докато хората чакаха да разберат какво е станало от вечния спортен журналист, дежурен при всеки побой.

Нещо като Сашо Диков (примерно). След тази революция нещо се прекърши, скъса се и умря. БеНеТе вече не беше същата. И сателит да ползва, и европейски ефир да получи — някое радио пак ще бъде с един мобифон време преди нея на мястото на събитието. Стана ясно, че ако утре, недай Боже, Президентът се напие, спъне се по стълбите и си счупи врата, БеНеТе със сигурност ще бъде последна в обяснението и предпоследна в съобщението. Щото последно ще бъде Националното радио.

На едно такова място, където няма и помен от телевизия в общопознатия от учебниците смисъл — всичко се върши в нейно име.

Гонят се хора, падат предавания, тонове концепции се пишат за нови идеи, юристи цъкат с език, счетоводители цъкат с хронометрите и дирят под вола реклама — въобще кипи труд и дейност обществено полезна. Телевизия обаче не се получава поради приблизително 5 причини:

а) България е Страната на Строгите Келнери

Исторически е обусловено е българите да викат за помощ, когато ги обслужват. В кръчмата келнера ти се тросва и направо ти казва какво да ядеш. Ако му се репчиш те изхвърля и бие. Ако го молиш да бъде учтив, ти казва че има и други кръчми и т.н.

И доколкото с примери е лесно да обясниш на смаяни чужденци, че България е Страната на Строгите Келнери, толкова е трудно да обясниш на българина, че телевизията, келнерът и проститутката са измислени, за да обслужват. Да ти правят кеф, дори и да не те харесват, да не те поучават, а да си заслужат бакшиша накрая. Единственият довод и сила на днешната БеНеТе е монополът. Това, че не можеш да отидеш в друга такава българска кръчма и да си поръчаш каквото ти е на душата.

Телевизията в наши дни прилича на уличното момиче, което като вижда, че не може да ти го вдигне, се опитва поне да ти бъде майка. Да ти забранява чалгата, Рамбото, порното и кефа.

За всеки трябва да има парче от баницата. Ако зрителят иска чалга — разбира се, пускай чалгата, колкото и да я мразиш. Това е единствения начин да я контролираш. Ама зрителят иска Рамбо! Веднага три порции Рамбо и едно парче „Умирай трудно“ от третата част, под плешката. Или пък зрителят иска публицистика! Може!

Всъщност кой е тоя зрител, я ми покажете един!

Покажете ми един честен и нормален зрител, който да иска (примерно) Гарелов в петък вечер, а не Чарли Чарлин, Чичолина или нещо друго. Някъкъв друг вид хумор, както го наричат в БеНеТе.

б) Българската смяна на местата

Както навсякъде, така и в телевизията всеки върши нещо, което не може да прави. У нас това е умопомрачителната смяна на местата между хората, които трябва да правят телевизия и тези, които да оценяват телевизионния продукт. Вместо интелектуалците да представят концепции и с пот на челото да си заслужат бюджетите, те стоят на едно место и оценяват концепциите на предприемачи и дебил-бизнесмени, които си мислят, че телевизията е легендарната страна Бразилия, където поне един милион хора ходят с бели панталони (според един герой, който знаеше какво върши).

Системата е следната:

Човекът с парите пише концепция, за да му я хареса този дето всъщност трябва да му я напише. (и ще я напише по добре, ако реши) Този, дето трябва да напише концепцията, я взима и оценява, дали това ще бъде едно печелившо, естетско и интересно предаване. Проста работа — бизнеса твори, творците преценяват шансовете за бизнес.

Какво нещо! Продуцентите на „Бразди“ от завода за фуражомелки в Лясковец ще трябва да напишат концепция. А концепцията за „Бразди“, написана от пичовете с фуражомелките да се оценява (примерно) от културолога Георги Лозанов! Нещо такова.

Интелектуалците са особена популация насекоми по коридорите на властта (политиката), от която хората с пари (бизнеса) получават едно приятно усещане за уют и домашна атмосфера. Те са на място, където не трябва да бъдат и без да щат — спират прогреса, който както знаем от общообразователните програми, се крепи на метода на пробите и грешките. Затова:

Изгонете интелектуалците от храма!

Резултатите ще бъдат потресаващо лесни и положителни, ако на тяхно място се постави най-тъпия менажер. Особено ако някой успее да впрегне менажера не да богатее, а да оре.

в) Балканското „породнинство“ и „поебанство“

От времето на Славков (славни времена) да си телевизионен работник е особен вид оксиморон и аристократична титла. Ако в държавата всички са братовчеди, то в БеНеТе са и братя, и сестри, и инцести. Телевизионната длъжност се наследява и пренаследява, въпреки нищожното заплащане и недоволството от въртенето на телевизионната месомелачка. По роднинство сигурно е нормално да има продължение на традицията, приемственост и взаимопомощ. Но освен по роднинство, има и други традиции, за които е най-удобна сръбската дума „поебанство“. Такива работи дай Боже всекиму, обаче защо е нужно, ако, (примерно) Люба Кулезич и Владо Даверов преспиват заедно, от това да се получава цяло едно телевизионно предаване?!

Имало е и винаги ще има хора с такива възможности, че да уредят цялото си семейство и свитата си любовници по редакциите. За някои от тях е съвсем нормално да направят кариера. Системата е всеки срещу всеки. Интиригата продължава без дори някой да се интересува от резултата — режисьори чукат актриси, оператори — гримьорки, гримьорите — тонрежисьорки, а тонрежисьорите чукат осветители (примерно).

От всичкото това вътрешноведомствено чукане или от нещо друго, нещата, които произвежда телевизията са белязани със знака на някаква истинска тайнствена вътрешноведомственост. За разлика от нормалната телевизионна организация БеНеТе е интровертна система, с вътрешни правила, със свои хора, със свой жаргон, със вътрешноведомствени трагедии и вътрешноведомствен хумор. И всичко щеше да е нормално, ако това не избиваше на екрана. Както казват майсторите на шпаклованите тавани: „Не се забелязва, ама си личи!“

г) БеНеТе изяжда децата си

и с това свършват всичките й прилики с революцията и започват приликите с Авгиевите обори. Тя не търпи компромиси. Всяка добра идея минала през етажите на БНТ, дори да започне да се развива, минава през творческата и културната цедка на рецензиите. Ре-цензията, в смисъла, в който се провежда това действие, е реална двойна неписана цензура — политическа и естетска. И след като в нашата прекрасна страна и ужасна държава всичко е само политика и ругатни — от всичкото телевизионно начинание остават любезните обръщения и прогнозата за времето.

Така идва вицът: Дошъл Доналд Тръмп на Сан Стефано 29 с концепция за глобалното сателитно развитие на БеНеТе. Влязъл в стаята на Ръководството и се забавил доста. След като се разбрал Доналд Тръмп с Ръководството, оттам излязъл само патока Доналд, и то в три съкратени серии, след късните новини.

Ужасното в тясноспециализирания виц е, че с добри намерения и заради вечния компромис предаванията (новите) попадат в омагьосан кръг. Ако не го промениш — ще го спрат. Ако го промениш по указанията става толкова тъпо, че един ден те вика самото Ръководството и ти казва, че отпадаш от програмната схема поради „слаби художествени достойнства“. Честито! Бъди един от нас! Стани хъш!

д) хората, които могат да правят телевизия си траят

А те се броят на пръстите на невнимателен стругар — Кеворк, Митко Станчев от Невадата и момчетата от „Ку-Ку“-то. Всички те, които могат да го правят, са били и са обект на всенародна любов и журналистическо внимание. И същевременно трайна и учтива омраза от страна на интелектуалци, ръководства и прочие телевизионна гмеж, привлечена от дискретния чар на телевизията. Дискретен чар, които в крайна сметка се състои от много бачкане и безсънни нощи, много слава и чукане, много пари и много харчове, много цигари и алкохол. И малко горчивост, че с това занимание не е толкоз лесно да избягаш оттатък — просто тук се говори на български и само тук може да се прави българска национална телевизия.

В края: Прогноза за времето:

Утре и в следващите три дни чудо не се очаква. Слънцето ще изгрява на определените за тази цел места и ще залязва където е указано. А нещата ще увяхват така — без трите дни на чудото, което ги крепи.

Някой ден телевизията ще стане място, където ако си човек, способен да живееш, ще прекарваш чудесно. Ако не прекарваш чудесно, значи — пак си способен да живееш. Но просто не си човек.

Някой ден крайниците на човека ще закърнеят и на тяхно място ще стърчат имплантирани дистанционни управления .

Някой ден с тях всеки човек по свой вкус ще си управлява една глобална, интерактивна, егоистична, избирателно сугестивна, хиперсетивна и емблематична ПАНАВИЗИЯ.

Панавизия като пандемия, като modus vivendi, като кеф, като голяма нужда, като секс, като майка и баща, като Чук и Гек, като Хензел и Гретел, като…

Като каквото си избереш. Само натисни копчето.

28. BG-елит

В задния двор на Добре Подредения Стар Свят, малко под капещия свод на Континенталната клоака, заврян в тестисите на Европата, седи един неизвестен малък хартиен човек (направен от книжни пари) и пуска сапунени клъбца слава. А тези, които наследиха обесените по дърветата „надарени люде“, потомците на избитата няколко пъти Аристокрация днес са клекнали неудобно вътре в тези клъбца от слава и почукват по меките им стени в опит да контактуват с останалия свят. Те са една нова религия. Те са светския живот на нацията. Те са Братството на хай-лайфа по време на чума. Те са и Сектата на Елита от Последния ден.

За елита,светския живот и хай-лайфа е чудесно да се говори по Коледа. Ордите вдебелени и вдебилени коктейлни пичове и тъпи путки, организиращи панаира на суетата в забравената от бога махала на Световното село са изключително рядък медицински случай. Човешкият елит в тази страна прилича на задръстена обществена тоалетна, на която й трябва един здрав прът — едно да се отпуши и прокара Общественото лайно, и второ за да може лайняната пръчка да стане по принцип символа на хай-лайфа. Когато трябва да се пише за нашия елит първото нещо което му хрумва на човек е материал за трикраките недомислени от урбанистично-рустикалната ни среда бездомни псета. А второто, което нормалният човек е длъжен да направи, е да се изправи пред сектантското сборище на Елита от Последния ден и да изкрещи звучно и популистки:

ебем ви!

Елитът на една страна по принцип е класацията в нравите, отношенията и човешката изява на Точно Това Общество. Той не е класация на интелекти и лични характери. Предполагам че обидените по-долу хора са страшно добри като човеци в душата си и сърцето си. Проблемът е когато една личност от кастата на водачите стане причина за заблудата на хиляди последователи — оттам страдат всички. Защото това е майката на Общественото лицемерие и оттам Обществения неуспех. Класацията на известните хора у нас е изключително субективна, поради простата причина че проблем с българския хай-лайф няма. Защото няма хай-лайф. Има просто едни обидни за нацията лицемерни капути, които си играят на Аристокрация.

В т. нар. Обществен живот щъкат какви ли не видове и подвидове, които за по-голяма яснота трябва да бъдат разделени на две части. Класацията на известните хора у нас започва от едно фиктивно разделение — ние имаме

кухненски елит и булеварден елит

Кухненския елит е съставен от по-неизвестните имена с по-големите претенции и по-малките възможности.

Типичен пример за кухненски елит със затихващи функции са примерно редакциите на вестниците Стършел и Култура. Но ако те нямат някакво особено значение за формирането на общественото мнение, то голямата тъга идва от това, че към кухненския елит спада най-многобройната квазиелитарна прослойка у нас. Това са

духовните водачи — чикиджиите

Тази страна е пълна с хора, които се самонаричат духовни водачи и най-паче „интелектуалци“. Интелектуалец е най-изтъпялата и лишена от смисъл дума в българския език. Никой не знае какви животни са интелектуалците. За тях се чува и усеща, когато някой им предложи да вземат позиция. И тогава те се изпускат — изпускането като акт на върховна смелост в обикновените неща, като философия на кухотата при добра акустика или като обикновена пръдня. За неща на които човек просто трябва да изпсува или да убие, интелектуалците разсъждават дали и как е възможно това. Във всеки техен акт блести нищоказването, дупеблизането, държенето цял живот на оная си работа в ръце и едновременно с това плах опит за дефиниране на позиция и културен автоимидж. Т.нар. интелектуална среда е захранена в миналото от лабораторията на партийно-кастовите нужди. Тя е израснала като проститутка, на която са плащали добре, но сега няма кого да обслужва. Визията на интелектуалеца е зле облечен и добре нахранен човек,който е женен за актриса, която от своя страна се чука с братовчедите си. Което е истинското бреме на интелектуалеца (като изключим изкофтения алкохол, дребните вътрешноведомствени интриги и прочие неинтересни лайна)

Единствения шанс на нацията е да чака тази среда да измре.

Тези гьобелсови мисли са доведени от културното отчаяние на отделния индивид — пресата, медиите и журналистите са зациклили в инерцията да ухажват вече насиращите се интелектуални старци. А старците не направиха и не правят нищо. Българите тайно ги е срам, че след 1989 година нито един от мозъците на тази страна не извади апокрифна книга, плаче им се на българите че нямат Михник, Йонеско и Хавел, мечтаят си българите за Сахаров и Солженицин. Или поне Набоков, а?!

На масата в кухнята на обществено-чикиджийско-духовната елит-пирамида седят най-наакани писателите. Това са

хората, които направиха българската литература да прилича на стерилна крава:

Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Дончо Цончев, Владо Даверов, Евтим Евтимов, Илинда Маркова, Блага Димитрова и всички останали знайни и незнайни литературни трегери в срутващата се къща на казионното писане.

До вчера в този списък щеше да подхожда и на Големия Дамян П. Дамянов. Днес той не е там не защото е голям поет. Че той е голям поет и човек никой няма да отрече, но и няма да се интересува от това. Днес него го налягат мизантропични мисли за евтаназия и за това, че е лъгал. Той е единствения от сивата лицемерна сволоч на литературните украсители, на който му е мъчно за така прекарания живот. Той е честен.

Топло ти става на сърцето когато се сетиш че има и други, които не са маскари. Хората, които написаха Нещо в последните дни са Хайтов и Радичков. Още един път за критерия — няма значение дали Хайтов се е снимал с отрязани партизански глави и дали сам си е писал „Мъжките времена“. На кой му пука, че Радичков е ортодоксален комунист — тия двамата просто написаха интересни и нелицемерни неща. Могат в края на века да са спокойни и чисти като светци. Или поне като Георги Марков и Борис Априлов, бог са ги прости.

Динозаврите са изчезнали защото са снасяли запъртъци, от които никой не се е излюпвал. Някой ден кухненския елит на тази страна ще изчезне като динозаврите, заради ледниковия период в икономиката. Икономическия студ ще стори същото и с безплодните литературни и духовни динозаври, който още дълго време ще мастурбират в общественото пространство и ще пръскат семето си в лицата на няколко млади поетеси и стотина възрастни жени.

А от тях ще остане скорошната реплика на Андрей Пантев в „Стандарт“: „Единственото ми качество като интелигент е това, че съм ничий.“

Верно е — интелигентът е ничий. И независим — в оня смисъл.

Но когато едни хора не са важни няма какво да се пише много за тях. Догажда му се на човек и от това, че колкото повече пишеш за тях, толкова повече доскучаваш като тях. Константин Коцев просто е казал истината с две думи: „Тези хора се държат така, сякаш не серат. И като пръднат през гъза им излитат пеперуди…“

Много по интересен и важен и другия панаир на суетата, врявата и безумството на

булевардния елит.

Светски личности като Агент Тенев и Евгений Минчев са докарвали у не един човек позиви за повръщане или поне лек запек. Не е нужно да го познавате добре, за да разбете че Агента винаги говори едно и също — за пурите, усукани върху бедрото на девствена мулатка. А Минчев спонтанно и хрисимо говори за познанствата си с испански посланици и за ордена на Фруктиерата. Ни да го биеш, ни да го връзваш кавалера на Фруктиерата — толкова нелепо е светското му държане че понякога направо ти става жал, когато на улицата му подвикват: „Ей, ватман, ела да ми духаш!“

Както и при духовните водачи от кухнята на елитарното общество така и при булевардния елит критерият за „звезда“ е единствено това какво правиш и дали го правиш добре — без отпратки към интелекта и характера на личността. За азбучен пример може да бъде даден Ути Бъчваров — това е някъкъв готин пич, който ходи на лов, забърква манджи и се държи нормално пред камера. Едновременно в това в живота пие като мъж, псува колкото трябва и се държи естествено. Ути, обаче е азбучен пример за нормална звезда от наш калибър именно заради най-важното нещо — самоиронията.

Всяка една обществена личност, която се приеме твърде насериозно и е лишена от самоирония се обрича да умре мъчително попадайки в лапите на журналистите и папараците. Елитът в нормалното общество знае, че зависи от това как ще го изтипосат журналистите. Журналистите в нормалното общество пък знаят че са „вся власть советам“ и работят много за да изложат звездите — това означава много пари, които са важни.

У нас за пореден път нещата са наобратно. По коктейли, светски седянки и елитарни вечеринки има страшно много журналисти. Тези сборища са екран на общественото двуличие — там се вижда коя госпожа кого ще наебе тази вечер, кой телеводещ повръща направо на килима, кой бизнесмен яде като прасе и дори не повръща, и кой друг един господин иска да чука нищо неподозиращия младеж на бара. Но журналистите си траят за всичките тези сцени на величие и падение защото са продажни идиоти, които не съзнават властта и силата си. Навсякъде по света елита се създава и ръководи от жълтата преса, докато у нас жълтата преса се ръководи от сандвичите, панираните октоподени пипала и това, дали има още сьомга на шведската маса.

Жълтата преса е един от боговете на булевардния елит, който у нас е разпънат между мокрия и сухия бар, а в краката и дланите му са забити клечките от недоядените коктейлни хапки. Жълтата преса не се рови в личния живот на Известните Гейове и Популярните Бандити не от уважение към правото им на личен живот, а от непрофесионализъм, инерция и страх за жалката журналистическа кожа.

Жълтата преса не говори истината

и е скучна като лош порно роман, в който читателят трябва сам да се сеща какво се случва. В този порно роман никога няма да се кажат истини като това че (примерно!) Лили Иванова е баба, Георги Христов е надут и скучен, дует Ритон са си изпяли песента, оня от „Трик“ си е боядисал косата като скункс, Росица Кирилова няма цици, Тодор Колев пък има торбички под очите, Къци е нисък и нахален, Дим Дуков има лошо наредени зъби, а Маруис Куркински се държи особено. И доколкото последните двама нямат комплекси и не им пука какво се говори за тях, останалите няма да преживеят нито една отрицателна квалификация по свой адрес и ще се обидят на госпожа Журналистика завинаги. Което издава лош вкус — лошият вкус на скуката в устата на т.нар. почитатели, драги зрители и прочие.

Пресата не създава коректив за интересно и неинтересно, за елит и парвенющина — тя пише добро и само добро. Сещам се за един певец за когото чета само когато издава албум и когато катастрофира.

За по лесно Жълтата преса с лека ръка лансира Големите недоразумения на българския елит. Това са Фолк-звездите и Политиците. Субекти като Луна, Месечина, Сашка, Прашка, Райко Кирилов, Румяна, Подмяна, Екстра Слива и въобще звездата на фолка — Дива Миризлива са реминисценция на елита от родовообщинния строй, когато жената с най-големите цици са я надупвали пред всички и са я карали да не мърда, за да могат децата на племето да осъзнаят сексуалността си. За тях и за политиците, Мао Дзе Дун се е изказал най-добре:

„Чувството на класова принадлежност е психическа характеристика. Затова чувството на принадлежност към по-висша класа е психическо отклонение…“

Ако в елита на тази страна един ден започнат да преобладават фолкърите, аз лично ще гласувам за Министерски съвет съставен от четири човека — четирите човека на „Хиподил“. Тия момчета наистина носят в ръцете си лайна, с който да замерват. И се държат нормално в ненормалната ни среда, докато всички останали на върха на обществената пирамида носят памперсите си без въобще да ги сменят. В официални интервюта на върха на пирамидата се говори за любовта, творчески планове, завистта на хората, и че личното щастие се крепи на съпружеската вярност.

Абсолютната характерна черта на целокупния български елит е, че страда от завистта на хората и обича половинката си (има го във всяко интервю). И това го казва естрадната звезда XXL, на която единственото нещо заради което можеш да завидиш е гьонската й тъпота. Или може би завистта идва от това че е била наебана от половин София направо върху стъпалата на музикалната си кариера.

Е, тогава вече ти става жал. Жал не за нейното лицемерие — то е задължително. А за това няма ли поне един път българска звезда да се отпусне и да каже нещо интересно в поне едно интервю.

И пак, понеже не всички са маскари, добре е да се зарадваме с поне две-три имена за които си струва да се говори. Камен и Слави.

Двамата, колкото и да се мразят, си остават идолите на двата типа ново поколение —

поколението Metropolis-Егоист

и поколението Балканто-Underground.

Двете поколения адски си приличат и се преливат, съдържайки в себе си две страшно силни желания — първото, да не живеем вече в задния двор под тестисите на Европата и второто — да запазим неуравновесената си люта и силово-чаровна автентичност.

А доколкото женския ни елит е пълен със семпли разочарования, за Жени Калканджиева целият екип на списанието може да гласува с две ръце. Дори с особеното мнение на карбовски, че забравя да плаща на хората, с които работи. Сигурно проблема идва от това, че нейният живот и публична изява леко прилича на приказката за Пепеляшка.

Най-големият парадокс на българския елит е, че в него със собствена светлина наистина блестят футболистите. Неуки или неосведомени — те се държат нормално уверено, имат проблясъци в интервютата си и знаят колко струват.На това ги научи чужбината и безспорната им изява. От тях снобите трябва да научат, че елитаризмът е на една ръка разстояние от Стоичковата псувня и чудесната небръсната мутра на Трифон Иванов. Всичко е въпрос на честна изява.

Хората, чийто предци бесеха по дърветата „надарените си люде“ видяха резултата — днешните надарени люде са семплото недоразумение на силното желание за Аристокрация и слабата нишка на Благородство в кръвта ни. Хората след време ще научат, че Елитът на Точно Това Общество ще дойде от интелекта и забогатяването на Свободните, Независимите и Необременените.

А дотогава сектата на Елита от Последния ден ще продължава да бъде тържество на агресивната посредственост. Вместо да се смири, да се помоли за себе си, и да поздрави с думите:

Ave, Caesare, morituri te salutant…

Защото елитът от последните дни на Обществото трябва да бъде и негов гладиатор.

софия 281198

29. Вулгария — имиджът ни пред света

Българите са трудолюбив и гостоприемен народ, предимно скотовъдци, живеещи в плодородните земи под делтата на река Дунав.

?!?

„…а всъщност българите са скотобойци и скотоебци…“

!!!

Горното твърдение е изказано от зрял англичанин по време на последното европейско първенство по футбол. В него няма нищо лично и не е вложена обида. Това е единственото, което знаят малките английски човечета впрегнати да живеят, орат и да се плодят за империята Грейтбритан. Този малки английски човечета наистина мислят по начина, по който се изразяват.

@

Когато световното информационно село си създаде мнение за някого, вече е късно да се протестира. У нас обаче никой не сеща да протестира или да коментира поне по някакъв начин имиджа на т. нар. „родина“. Ние се правим, че не забелязваме обидното и пренебрежително отношение на другите нации към нашата. И все повече приличаме на човека от пословицата, който го плюели, а той викал че дъжд вали. Толкова много обидни неща, казани за една страна и за една нация като българите — няма. Гордостта на българина е като паница леща — никой не я разбира и никъде няма да повярва, че струва нещо. Преди да започне обаче анти-българския пасквил съставен предимно от цитати трябва да дефинираме две аксиоми:

българския имидж се създава предимно от българи

имиджът на България е всъщност това, което тя представлява

Ако някой от нещата, които ще прочетете по-долу ви се сторят нормални и естествени, то тогава вие сте типични българи, които живеят в тоалетна и отдавна са престанали да забелязват кафявия цвят.

х + у = й

Т.нар „родина“ е имала много имидж-мейкъри през дългата си история. Крайният гео-политически резултат от имиджосването на т.нар. „родина“ е тотален анти- и негативен имидж. Както писа наскоро немски журналист „ако българия не съществуваше, никой нямаше да забележи…“ Защото имиджът на българия е нещо обратно на имиджа на мъртвеца. За мъртвеца се говори или добро, или нищо. За българия се говори или нищо, или лошо. Каламбурът е евтин, но ще ви стане скъп, тъжен и жестоко верен извън Калотина. Ние наистина сме като негрите от рекламата на Спрайт, които не се доверяват на имиджа. Те просто жадуват за Европа.

№

Имаме голям проблем с името на тази страна. Гръцките хронисти още със създаването на българската държава са се опитали да преставят българите като ужасни варвари, които нямали капка свян и култура. Древногръцките имидж-мейкъри на българия са ни създали най-неприятния проблем — излязло ни е име на простаци. Извън етимологията на думата „българи“ гърците са прикачили един етикет — при потъмняването на съгласната „б“ се получава онова, което не е трябвало да се случва в чисто имиджов план. Това е думата „вулгари“, която на гръцки, а оттам и в англо-саксонския свят по-късно означава само едно : „простак“. Ако не знаете, вече сте достатъчно големи да научите — вие живеете в една страна, чието име за другите нации звучи като „Простакия“.

(.)

За качествата на българина и красотата на българия са изписани тонове хартия. Истината обаче е много далеч. Българите, мислейки за себе си като за велика нация, приличат на дебилно болни хора, който не разбират какво лошо впечатление създават около себе си. Другият вид българи (те са едни и същи) пък с парадоксалния си национален нихилизъм и опит за културност създават още по-големи вреди. Защото ако в Германия решиш да се държиш културно — срещащ такава съпротива и подозрение, че тъкмо немеца да повярва в „различният българин“ и хоп, той не издържи и се насере. Пък и е много трудно на един български ядрен физик, да убеди немците че е истински ядрен физик, след като по RTL в същото време тече репортаж за други трима българи: крадец на кола, изобретател на ново гориво и есхуматорът на Чарлз Чаплин.

Така съвсем реално лошият имидж се разделя на два потока : имидж-ин, и имидж-аут. Първият имидж се създава у нас когато дойдат чужденци, вторият навън, когато излезе българин.

(…in…)

Какво се говори за нас от нас?!

Че хората в българия са трудолюбиви, интелигентни и гостоприемни. Че страната ни е красива. Че жените ни са красиви. Че мъжете ни са големи ебачи. Че имаме богата история. Красиво черноморие, Албена, Златни пясъци, плодове и зеленчуци, дързост и дива балканска красота, гордост и неразбираеми предразсъдъци.

Извадете си черните огнени балкански очи и си сложете за малко воднисто-сините англосаксонски зъркели, с които те ни наблюдават. Какво ще забележите? Лайна, лайна, лайна. И докъдето ти стига погледа — още малко лайна. Англо-саксонците обаче са учтиви копелета и когато са у нас — те обявяват тези лайна за екзотика. А като се приберат се превръщат в истинските имидж-мейкъри на българия от последния ден. Тези хора правят на прах всички илюзии, в които вече и ние не вярваме.

Примерно илюзията трудолюбив народ. Трудолюбиви варвари не съществуват. Ако българите бяха трудолюбиви, щяха поне да си окосят тревата в двора. Повечето българи ги мързи да се къпят поне един път в седмицата и най-вече ги мързи да си организират топла вода вътре в къщата си.

Гостоприемни хора. Гостоприемни ли са хората, които се хвалят, че пият вино от черепа на съседите си. Гостоприемни са, обаче никой не иска да замръква по тази географска ширина. Ако ви подслонят ще го направят с една малка презумпция, че и вие ще ги поканите в китната си къщурка в графство Есекс, на брега на Шортсбъри. Историята? Оу, юър хистъри е пълна с робства, национална инертност и предателства (както в историята на всеки друг народ). Националния дух въобще не съществува — съществува дефектно изроден индивидуален дух, който обича да се самонарича с нищо-незначещата дума „народ“. Нашата истинска българска история е представяна досега винаги като национална хистерия където се объркват кълчищата на имперското прото-самочувствие и конопа на робското ултра-съзнание.

Онова, което виждат англосаксонските ви очи в резултат на тази история е, че българите са цигани. Навсякъде цигани, цигани, цигани. Трябва да знаете, че рейтинга на циганите в англосаксонските страни е един изключително висок, романтичен рейтинг. В Есекс и Хамбург се говори за романтичните свободни духове на джипситата. Те в древността крадяли коне и умирали за жени. Е, в българия цигани няма. Има мургави българи които ще ви откраднат тасовете на волвото още на границата. Въпреки много случайни цигани — никой не умира за жена по пътя. Има мургави българки, които ти предлагат „ваджайна“ — по пет за сто марки. И грозно, грозно, грозно — англосаксонецът се пита: „… бе да ги еба в българите, къде я скриха тази красива страна, за който се говореше в проспекта..“. Цялата българия прилича на CNN-репортаж за Чечня и Косово. Качете се на влак — вътре дори и нищо да не пипате — нежните ви англосаксонски ръце ще почнат да лепнат след час с типичното БДЖ-лепнене на ръце, което се измива трудно. WC ? Хуй веце, батенце! Вецето е приключение, което после разказваш на приятели:

„…срах в българска тоалетна… влака друса, тоалетната е по мръсна от тази в Трейнспотинг, обаче аз смело си навирих англосаксонския гъз и уцелих дупката. Копелета — няма да повярвате — в българия влаковото лайно пада на релсите и си остава там. Предполагам, че после може би ги събират…“

Оу, Зофия?! Ейн хюбше щат! Мм, Алигзандърр Неввскей?! Вери интересант! Целта на воднисто-сините ви англосаксонски очи е Зофия. Вие сте убедени и сте чували, че тя е една друга държава. Търсите с отчаяние национални, архитектурни символи, които да измият очите на многострадалната българска нация. Предварителната уговорка е, че вие наистина добронамерено искате да разгледате тази страна и да си създадете… какво?! Впечатление, ми да! Имидж, разбира се! Вери импортант тинг!

Първия адски имидж са панелните комплекси. Те са родени грозни и ще умрат грозни. Англосаксонецът се пита — как е възможно да се живее така. Такива архитектурно-лайняни ансамбли има само в Румъния и Русия. Ужасът идва когато разбере, че това е вечния стремеж на българина — да получи жилище в Дружба 2. Дружба?!Дъве? Вас ист дас?! Оу, Фрийденшафт цвай! Я, я!

Уер ис дъ сентръм? Центърът е грозен. И отново като панелните комплекси сякаш докато са го строили този град някой е натискал сградите със задника си и те са останали ниски. Приемете и тази архитектура като екзотика. Потърсете националния символ. Къде е българската айфел тауър? Къде е софийската статуя на свободата? Къде са Биг Бен, Барселонските кули, поне някакъв Акропол древен, а? Ще ви покажат НДК. „Нешънъл палас ъф уот? А-ха! Ъф кълчър, вери уел!“

НДК наистина е символ. Ако оправим плочките можем и да се гордеем и да благодарим на соц епохата, че се разписа в архитектурата. Обаче едно нещо не могат да си обяснят и простят англосаксонските ни очи, които жадуват за символ! За емблематичен имиджов знак на този град и тази страна. Знаете ли кое им показват на англосаксонците? Паметника на Старчев! Копелета, екскурзоводите на София от нямане какво да правят, разправят, че това е символа на София! Беда! Ад! Защо?! Ужас — по добре имиджа ни да беше правен от ИРА, ЕТА и ПКК, само не и това — паметник на културата! Не искам да мислят за мен като за това нещо! Бога ми, дайте го на циганите да го претопят!…

Успокойте се — ние сме англосаксонци и не бива да се паникьосваме. Това нещо е наистина целокупния имидж на нацията. Паметника на културата е огромния фетиш, неудобния вибратор на българите и техен имидж. Нация, която, ако има толкова големи батерии, ще ги постави в основата на желязното продълговато говно и когато то започне да вибрира, цялата нация ще си го сложи и ще се ебе в гъзъ до смърт. До смърт!

Старчев, жив ли си брат! Махни това нещо, откажи се от него без да го изхвърляш, нека остане като предупреждение за бъдните поколения или като кръстословица за извънземни… Обаче го махни, само да не е там… Или го залей с разтопено стъкло, както кехлибарът залива неприятно насекомо от древна епоха.

Друго какво! Кучета! Кучета има и в Рим. Долнопробни барове, лошо пиене, социалистически автопарк. Това ги има навсякъде от Виена надолу. Няма нищо за гледане. А, хората! Хората в българия са грозни, неугледни, уморени и стари. Изглеждат некъпани. И понякога като си в лошо настроение, ти се струва, че си попаднал не на Раковска (оу, вългериан броудуей!) а на някакво фрийкшоу. Кой каза че момичетата в Пловдив по главната били красиви?! Тези момичета?! „…Оу, майн год, у нас така се обличат курвите. Хубаво е, че имате много млади курви по улиците… обаче те не знаят и капка английски… отгоре на това не знаят какво искат и колко струват…“ Всъщност англо-саксонските ни очи трябва да признаят едно нещо — българските жени не са чак толкова космати, колкото се говори в Хамбург или графство Есекс. Има и готини чикс.

Пичове, гадна е тази страна. Не ходете там. Това е място за туризъм само за психясали ърбан-авантюристи, които със сто долара я обикалят. И както джънгъл-аватюристите се кефят, когато попаднат на копулация между слонове — така и те се кефят когато попаднат в циганска компания, свада с ножове или на ампутираната магистрала при Оризово. Там където стават катастрофи.

)… out…(

Не знам откъде да започна. Най-добре от инициативността на българската нация. Когато турчин отиде в Германия, той започва да прави айрян. Когато българин отиде в където и да е — той започва да прави бели.

Но първо: какво се говори за нас?

Йогърт, йогърт, йогърт! Мамка му, за нас се говори че живеем в едни планини, правим кисело мляко, спим с овцете си и живеем по сто години, защото водим природосъобразен начин на живот (Южна Корея). Говори се също, че ядем кучета (Франция). Че българите и румънците са цигани (Байерн). Че сме неблагодарници (Русия). Че играем махленски футбол на ужасни терени (Испания). Че жените ни са проститутки (Италия). Че сме изконна територия (Анкара). Че не ставаме за бизнес, освен за пране на пари, но пак е рисковано (островите Офшор). Че сме единствената нация по-гадна и по-мразена от поляците (Варшава) . В другите части на света, повярвайте ми или ни наричат Унгария, или викат „йогърт!“ или нищо. Нищо!

Срам ме е. Едновременно с това и малко се гордея. Двама българи отишли в Шенгения. И квото могли откраднали. Решили да го вложат. Купили си едно старо Пежо 404. Инвестирали. Защото Пежо 404 има здраво шаси и когато с метално въже вържеш за шасито автомат за дъвки — автоматът бива изтръгнат. Бива изтръгнат и с влачене и с ужасен шум може да бъде завлечен извън малките населени места нощно време. Там да бъде разбит и да му се вземат дъвките и стотинките в него. Това се превърнало в поминък на двама българи в течение на почти две години. Шенгенските полицаи на границите Бенелюкс, Германия и Франция били шашнати и дълго време не можели да разберат това обикновена вандалщина ли е, пънкария ли е, или кражба. Не, това е българския почерк. Българската инициативност. Модел. Леко се гордея с него. Много леко.

Българите са авто-джамбази. Българите са крадци на дребно. Оу, какво виждат англосаксонските ви очи — българи окопават леха?! Глупости — това са българи-иманяри в околностите на замъка Вюрстенберг, долна Саксония. Писаха по вестниците. Как звучи „Аз съм българче!“ в Холандия? Като пласьор на наркотици в Амстердам.

Тъжно ми е. Балканското ми сърце страда от имиджа на тази страна. Никога не успях да чукам шенгенка. Винаги когато съм се запознавал с германка и съм казвал че съм българин, съм получавал едно леко „Оу!“ и „Аха-а!“. Дотук си братче. Няма значение че физиономиата ти е арийска и си дал сто долара за очила тип ентелегетно-европеидни. Познавам го по очите на шенегнеките. Кой не знае българите, кой не е чувал за тях… Българите са аут. С този имидж те никога няма да чукат нищо в добре подредения свят на Обединена Европа. За другаде не знам.

Не плачи сърце. Все ще измислим нещо. Нека се развеселим с горда шенгенска история за това как българите са големи артисти в сърцето си, а шенгенките са тъпи путки. Това е и святата истина. Имиджът е нищо. Жаждата за приобщаване към Европа е всичко.

Примерно лично аз веднъж така се напих с бира в Дрезден, че ми падна стотинката. Щукна ми за секунди какво трябва да направя, за да не страдам от бактерията „имиджум булгарикус“. Представих се пред една божествена Инга като италианец от Наполи. Италианският ми се състои от думите: Парма, Стоичков, паста, Наполи и лаватриче (пералнята Индезит от рекламата). Обаче я съсипах тази жена Инга. След една обща водка и след като изчерпах запаса от италиански думи, тя ме помоли да продължа да й говоря на италиански. Който го е страх от мечка — да не ходи в Италия! Започнах да бръщолевя на български обаче с италианско-чикиджийската интонация. Сменях ударения, удължавах гласни, а тя ме гледаше и моят италиански й харесваше много повече от моя немски. Инга беше рядко красива немкиня, с рядко срещани малки цицки, с рядко руса коса и рядко интересно детско личице. Толкова пиене изпи с мене, толкова много си говорехме, че не забелязах как моят колега, зидарят на бордюри Яни беше клекнал пред мене и ме гледаше както се гледа на много болен рецидивист. Осъзнах, че ще стане издънка и със звънливо-гъгнив италиански обясних на Инга, че това е „Мио амиго Янито-о-о! Ке коза емоционе, Янито-о-о! Ке коза нещо!“ Яни от Силистра е интелигентен пич. Не можеше да говори немски, но влезе в проблема като светкавица преди гръмотевицата си. Понеже искал да ме пита къде е кенефа на тази проклета немска кръчма, той пое дълбоко въздух, осмисли италианската си интонация и рече на чист италиански:

„Мартини, каде да серра?!“

И аз, и Инга примряхме от неговия чудесен италиански. Аз запазих самообладание, въпреки че ми се искаше да се взривя и му обясних на италиански: „Янито че сера по корридоре у леввво-о-о!“

И всичко не свършва дотук. Янито се отправи по коридоре де ла сера, а Инга ме прегърна и каза на чист немски: „Дас италиянише шпрахе ист айне музик фюр мих!“ (италианският език е музика за мен)

За мен също, Инга. Прости ми. Всъщност няма за какво — така и не успях да стигна до квартирата ти. Получи се така, че ние с Янито не успяхме да те разочароваме с имиджа си. За Инга ние винаги ще останем италиянските потенциални любовници, за които тя може само да мечтае. Ние я оставихме да мечтае. Тя не заслужаваше нищо лошо, нали?!

%

Така се срива и последната илюзия. Българите дори не са големи любовници. Те преекспонират любовните си неуспехи в любовни фантазии или поне разкази за приятели. Българите ги е срам да си признаят, че не са ебали. Те са толкова подтиснати и неизявени че организират един собствен свят където те са най-великите, с най-големия необрязан пенис, с най-дългите косми по гърдите. Така става и с авто-имиджа им. Те живеят във собствения си свят на успехи, красота, изява, възможности, желания. Те си вярват, защото в тяхната махала няма кой да ги опровергае. Те могат да бъдат герои само ако откраднат нещо, ако изнасилят нещо, ако са лоши и извън закона. Те не знаят за онази другата изява — да съградиш, да опазиш и да умножиш. Да си културен и скучен като немец, самоуверен и прибран като англичанин, емоционален и фин като италианка и французин, екзотичен и перверзен като испанец и гъркиня. Да си горд поне колкото португалец и да си наясно със себе си поне колкото обикновен чех, колкото зъл унгарец и както безличния поляк.

:(

Имиджът е съвкупност от знаци, които дава една марка, за да бъде тя разпозната и приета като такава. Нашите знаци приличат на знаците на пиян глухоням ексхибиционист. Те са незаконни, неуравновесени и са разбираеми само за нас си. Реалният български имидж на всеки отделен индивид е изключително различен, светъл и чист. Като съвкупност обаче нацията, която нарича себе си „народ“ никога не е работила за себе си, за собствената си угода, та камо ли за собствения си имидж. Ако не бяхме българи щяхме да се смеем от сърце на единствения рекламен билборд рекламиращ България. Там, малко след като влака мине Калотина и набира скорост към София винаги на поляната след гората има едно циганче. Циганче козарче с опърпани дрешки. Може би се казва Калитко или Хасан. То най-добре рекламира вашата т. нар. „родина“. Събува си гащите, хваща с малката си ръка неимоверно дългия си детски пенис и го размахва с въртеливи движения към пътуващите влакове. Опитва се нещо да изкрещи, но никой не може да го чуе. Тогава то подхваща предварително събраните камъни и започва да замеря с изумителна точност радващите се по прозорците пътници.

Имиджът е нищо. Довери се на жаждата си за Европа.

30. Чалгария

ЧАЛГА Е! (пейте робини — Ред.)

Има едни велики дъвки „love is…“ — с картинки и кратки послания за това какво е любовта. Те са добра алегория за нашето Общество. У нас обаче на хартишките на тези милиони дъвки, пише друго. Пише „чалга е!“. Не с многоточие, а с удивителна.

Чалга е! След глагола „е“ няма да такива работи като послания и милиони варианти! Край на многоточията! Опитайте дъвките „chalga is!“ Те са еднакви като манифест (или хатихумаюн), сладки като парфе (или баклава), опиват като шампанско вино (или наргиле)! Опитайте дъвките „chalga is!“ … Те приличат на онази деформирана част от пъпчетата върху огъващите се кореми на ханъмите! А вие всички искате да докоснете с език тези пъпчета, въпреки че в тях се събира мъхът от смисъла на живота! Яж чалга, пий чалга, сънувай чалга, чукай чалга — бъди чалга! Чалга е! Дъвчи и си купи още една!

Въпреки, че никой в тази страна не очаква да има написано нещо след удивителната на „чалга е!“, аз ще ви допиша няколко такива дъвкови послания. Да започнем простичко, за да бъдем разбрани (и от тях):

ЧАЛГА Е! (едно езиково и музикално понятие)

На турски език „чал!“ е заповедната форма на „свири!“. На цигански производната дума „шалджъ“ вече е ъпгрейдната до „певец“ или „касетофон“. На български означава определен вид музика, която слушат 93 процента от населението (НСИ, април 1999). Стотици изследователи и противници на чалгата (вкл. Каналето) твърдят, че след като чалгата е толкова разпространена, ние не трябва да я отричаме. Трябва да се съобразяваме с общия вкус, маниер и да търсим и да открием нещо важно, символично и народопсихологично. Или поне да я търпим.

Но няма да стане така! Проклети да сте! И триклети да сте, и пет-клети да сте, и седем-осем и да сте паднали! Да го духат всички, които мислят по този начин и да ходят на Централна гара със Софи Маринова да правят свирки на случайно преминаващи турски конвои за Косово! Да се сплуят дано всички като един Кондьо и да оглупеят като Елвира Георгиева! Защото колкото повече:

А/ едно НЕЩО е разпространено след много хора

Б/ които ти говорят, че ТО е нещо нормално и

В/ трябва да се съобразяваш с него,

толкова повече ТОВА НЕЩО има шанса ДА Е СБЪРКАНО ОЩЕ В САМИЯ МУ ЗАМИСЪЛ!

Когато някой каже на вас, седемте жалки процента, че трябва да се съобразявате с 93% от населението на една страна, това е поличба. Трябва бързо да си съберете багажа и да избягате от тази страна! Защото, колкото и да е дребен проблема, по който 93% от населението мислят еднакво, малко след тази поличба някак си естествено идват на власт едни хора с мазни перчеми, неестествени мустаци, които обичат да крещят на език, на който нормалните хора разговарят само с конете си.

ЧАЛГА Е! (когато слушането на музика е фашизирано)

Просто се сетете, че най-големите грешки са правени, когато всички мислят еднакво и не се сещат да си кажат един на друг, че нещо не е наред.

Чувам миризливите Гласове на Популистите, усещам мнението на животрептящите Трепанатори на Обществения Череп, и долавям неприязънта на Лоботомистите от Последния Ден! Единственото, с което може да бъдете прокълнати, е да почнете да се обличате като Луна, да се дехуманизират като Мечо и да се ожените по любов за Сашка Васева! Но тази стузия не е за тях! Това е една студия за семплер, китара и 7% от населението!

Колко пъти сте се противопоставяли на дискриминацията при слушането на музика? Никога! Някога да сте отивали и да сте казвали, че тази музика не ви е по вкуса?! Случва се само обратното — това е историята за един култов ди-джей на Боровец по време на абитуриентски балове на средно елитна гимназия. Той бил заплашен „да спре с тия неговите глупости“, и да пусне чалга, защото „всички ще си излязат от заведенито“. Веднага след това дошъл боса на заведението и казал на ди-джейя, че ако всички си излязат, той „няма да си излезе жив оттука“. Ди-джеят излязъл за малко, купил някакви сборни касети и се върнал — за да продължи живота си.

Същата история е описана от Ерих Мария Ремарк в „Черния обелиск“. Ако някой не иска да слуша точно това радио — просто да излезе от тази кръчма и да ходи в западна посока докато падне на земята и си поиска вода на италиански.

Представете си, ако чалга слушаха единствено шепа чалгари, винаги на първи юли! Представете си момиче и момче да срещаха Слънцето с чалга на САМО първи юли, на морския бряг! Представете си хората слушащи чалга просто да си правеха на първи юли своя тих купон, наречен „чалгай-джулай“! Как чудесен щеше да изглежда светът! Хората щяха да седят и да мислят различно, а други щяха само да седят. И да слушат чалга. И тази държава нямаше да изглежда така.

ЧАЛГА Е! (когато естрадата продължава с други средства)

Не ме разбирайте грешно — аз от музика нищо не разбирам. Но в един момент усещам, че и музиката нищо не разбира то мен. А друга няма! Живея на място, където няма нищо друго освен чалга. Дори да бях чалгафен, аз пак щях да се притесня от липсата на алтернатива.

Примерно Лили Иванова най-накрая узря в творчески план и записа рок-албум! Явно е: въпреки че живеем с 50 години назад, май че времената са се променили! Ама пък как ми се падна да живея в страна където няма дори подражатели на Джони Холидей?! Оказа се за десет години свобода на творенето на музика, че няма да имаме поне Карл Гот! Ами Дийн Рийд?! Но какво говоря — поне подражатели на Секс Пистълс, Ролинг Стоунс, Пинк Флойд, Пако де Лусия, Доорс, Джими Хендрикс, Висоцки, АС/DC, Джанис Джоплин, Стинг ?! Поне идиот като Ричард Клайдерман! Поне едно унгарско „Плешиво куче“! Имената може и нищо да не ви говорят, защото и аз едвам си ги спомних — все пак съм роден след Втората Световна война. Ние дори не можем да мечтаем за Скънк Ананси, Мадона, U2, Рейдиохед, Металика, ние Таркан не можем да си позволим, та камо ли техно, габа, рос, бритпоп, артърнатив, ню-ейдж и прочие.

Толкова ли е тъпа тази нация, че даже подражатели няма, след като има фенове?! (вярно е всъщност че дори и феновете са малко — повечето ги познавате поименно)

Ние си нямаме нищо. Време е да си го признаем, че осиротяхме, братя! А докато погребваме несъществуващото тело на старата Естрада, на Гробищата за Музикални Любимци циганите са си спретнали такъв купон, че вече те е срам да заплачеш.

Но гробищата за музикални любимци са видели много неща: не се срамувайте — нека поплачем поне за несъществуващите български Спайс Гърлс! Хипотетично те не трябваше да могат да пеят — поне щяха да се снимат голи в някое списание. И щяха да се казват „Неродени Моми“. Не е лошо името.

ЧАЛГА Е! — (следствие, а не причина: като меренето на температурата при болната нация)

Интелигентния човек не може да има нищо против чалгата. Това е като докторът да се опитва да оперира високата температура на болен човек. Чалгата не прави една нация да изглежда проста. Простата нация по естествен път ражда чалга. Чалгата е резултат, а не причина. Вижте къде и как живеете, вижте как и за какво си говорите, вижте какво и колко получавате.

Виждали ли сте свинщината на мръсните улици, лошото обслужване превърнато в класика, вселенското отебаване, виждали ли сте как децата се спъват по неравните тротоари на детството си, а бащите им ги псуват и им пожелават да окьоравеят като майка си, на която „ше и ебат майката!“ и това отеква, защото е тихо?

Виждали ли ли сте как автобусите разнасят към панелните коптори работната сланинеста ръка на остаряващата нация, която мъкне торби със сланина за децата си, за да има с какво да мезят те?! Да мезят и да спрат да крещят, че нищо не се случва и че в тази страна тишината ги подтиска?

Виждали ли сте гнусния пасторал на разградения двор, неподдържаната градина, подивялата асма, спускаща се върху масата с изгнила мушама, където в пластмасови употребявани чашки, пълни с домашна ракия, седи Националния Дух и се чуди защо е толкова тихо?

Виждали ли ли сте?!

Виждали сте. Но тези картинки няма да са толкова страшни, ако пуснете музика върху тях. Тя не бива да е Пинк Флойд, защото хората ще започнат да се самоубиват. Тя не бива да е от „Трейнспотинг“, защото и другарите ще станат дрогари. Съвсем няма да е от „Родени убийци“, защото всеки, който се казва Пантуди Харалампиев ще се почувства като Уди Харелсън и ще започне да избива уволнени оператори и репортери от БНТ.

Не, тази музика трябва да е весела. Да се говори за мацки и хубави коли. За кинти и бандити. За любов и раздяла. Визията иска озвучаване и тя си го получава. Пусни музиката!

Слушам пуснатата музика и нищо не разбирам. Защо като на тази картинка й отиваше някъкъв безотговорен рокендрол, в момента звучи ангажиран кючек?!

ЧАЛГА Е! (когато една нация седи твърде дълго пред тоалетната)

Търсенето на литературни примери често отвежда писателите в тоалетната. Сетих се какво е чалгата! Представете си една цяла нация с десетилетия да седи пред вратата на обурудвано WC, да й се ходи по голяма нужда („да й се сере мноого“, би казала самата нация) и нещата въобще да са на път да излязат от контрола на културологичното задържане. А „културологично задържане“ е наистина сериозен термин от народопсихологията, свързан с авторитарния режим на комунизма.

Така че представете си в един момент, някой да пусне нацията като едно цяло в кенефа, и там да се осъществи едно епохално изхождане, въпреки, че не е много чисто! Изхождане на емоции и съдържание от миналите дни, изхождане на неотработен смисъл (какъвто има много в живота на всяка нация). Седи нацията, клечи и рисува със нокът върху латекса от стената на тоалетната. Рисува прободени сърца и пише години на уволнение: кефът е пълен! И то не само защото същата нация е казала в прав текст, че едно сране си е половин ебане. Ясно е, че който много е чакал, после дълго ще седи в кенефа.

Сега вече се успокоих. Който и да е човек, която и да е нация няма да може да прекара целия си живот в кенеф. Там е скучно дори и за най-извратените и престискали се хора и нации. Рано или късно, бързо или постепенно, един ден човек излиза от тоалетната облекчен и все едно че нищо не се е случило. Нека да го забравим, наистина.

ЧАЛГА Е! (нещо като израз на силен национален автентичен дух)

Запишете си: Интелигентността в тази страна е третичен полов белег. Тук умен е този, който може да крещи по силно и да гледа по лошо. Атавизми от едно минало, когато кючекът наистина е бил национален танц, но не се е танцувал много от българките. Днес културолозите си отдъхват облекчено, че едно време е било страшно : слушала се е сръбска музика на сръбски. А днес се слуша сръбска музика на български, което било по добре. Освен тази музика се слуша и гръцка музика на български, циганска музика на български, чисто турска музика на български и големия ужас — македонска музика на български. Дотук всичко е наред за мене. Чакам само да ми пуснат българска музика на български, за да стана убеден музикален интернационалист. Чакам!

Всичката гадост във Вселената е намерила своя концентриран изказ на Петолъчката край Сливен. Там може да намерите на касета ретушираните култури на всички нации, на които не искаме да приличаме (без братска Русия!). Независимо откъде е крадена музиката, на обложката има или руса гола мадама или трима тъмнокожи и подозрителни типа. Снимките обикновено са взети от РПУ. И въпреки опитът в този музикален продукт да се създаде илюзия за „нашенско“ — истината е друга:

Чалгата технически не е български продукт във 99% от асортимента си! Българския текст не оправдава правенето на песни, който са хитове в Гърция, защото те тук не стават хит, дори и да се продават добре. Музиката е най-универсалния и убеждаващ език и кой какво точно пее вътре не е баш важно, като се има впредвид текстовете на българската чалга. Няма такъв пример във световната музикална история — това е все едно да има кънтри на немски, шансони на английски, руски романси на афганистански и тиролски провиквания изпълнени на балалайка от сърбин! Всички сме модерни хора и интернационалсти, ама не дотам!

ЧАЛГА Е! (да правиш много пари от малкото IQ на клиента)

Хората, които правят чалга, я правят защото това им е живота. Така правят всъщност и всички останали. Когато едно нещо ти е живота, пък и с него си купуваш почти ново „БМВ-яйце“, вече не е много логично да приемаш каквото и да е чуждо мнение. Но в настоящата студия за китара, пиано и 7% от населението няма да говорим за хората с нисък IQ, които създават продукти за хора с нисък IQ. Няма да е достойно, ако не бъдат споменати другите хора, които спомагат да се лансира явлението чалга. Те са българи, които помагат примерно при превода на „Доко, Доко“ от цигански на български. Те са хора, които могат примерно да преведат „Бургаски вечери“ на Тоника СВ от български на цигански. Мисля че това е единственото действие за приобщаване на ромите в културната ни общност. Другото е приобщаване на българите към ромската общност.

Това са хората, които продават стъклени чуждоземни мъниста на индианците в резервата. Никой не бива да бъде осъждан, че работи за пари. Само може да бъде споменат:

1. Тончо Русев — във всяка обществена изява в една страна има по един вездесъщ Кашчей Безсмъртни. Тончо Русев е неувяхващият символ на българската естрада, чалга и прочие музика. Друга българска музика просто няма. В тази стремглаво застаряваща страна Тончо Русев(ците) имат статус-символ, който може да бъде сравнен с онова, което е примерно Андрю Лойд Уебър за Англия. Боже мой!

2. Надежда Захариева — у нас поетите се хранят от това, което най-много мразят. Жената на Дамян П. Дамянов почти пази в тайна работата си за Кондьо и компания. Всеки умен човек би го правил — на нея може само да й се радваме, защото в текстовете на чалгърите отдалеч си личи пърформанса на една сръчна рима. За сравнение с големите — съществува шотландски фолк по стихове на Робърт Бърнс. Но не е същото, боже мой!

3. Недялко Недялков — синът на поета, настоящ революционер Йорданов. Един чудесен хроникьор, на който ако пайнерите не му плащат добре, това означава, че всичко в тази страна се прави напусто. Никой не е направил повече за популяризацията на чалгарията от този непознат човек. За сравнение с големите тук не може и дума да става: това ще означава един човек да получи награда Пулицър, само защото умее да се пули адски добре.

За пореден път случаят идва да покаже, че дървената естрада, сивата поезия, жълтата хроника, тъжния таксиметров бекграунд и големите цици набучени кол (вместо овнешка глава) могат да разбият изгнилите врати на безкритичното национално съзнание.

Защо е безкритично?! Както пояснихме по-горе: много се е стискало.

ЧАЛГА Е! (когато музиката се произвежда от оторизираните дилъри на фирмени ковчези за християни)

Не, не е прекалено. Докато светска Турция излъчва убийствени и модерни клипове с тънката червена полумесечна линия в тях, у нас нещо не е наред. Докато Франция разработва своя държавна политика в противовес на американското и английското влияние в културата, у нас нещо не е наред. Докато мексиканците даже вече престанаха да подражават просто на северните си братя — куртурните хегемони, у нас нещо не е наред. У нас на ориенталски маанета се пее за лош секс с българки. Иде ми да изпея не съм националист и никога няма да бъда! Просто питам защо у нас всеки музикант прави римейци на „Гол кючек 2“, а никой не разрови дори един Иоан Кукузел, за да сглоби поне едно нещо приличащо на „Амено“ (Ера). Нищо хубаво не се случва напоследък и наистина нищо не е наред.

Помислете малко за Теория на конспирацията в глобален музикален мащаб.

Знатете ли какво щеше да ви каже Мел Гибсън от филма „Теория на конспирацията“, ако го питате какво мисли за чалгата. Щеше да ви каже буквално следното:

Мел: Основна задача на масоните и евреите е с помоща на американците да изтикат славянското влияние отвъд проливите. По този повод се водят малки регионални войни и се създават невзрачни муслимански държави, които са част от огромен замисъл: да се създаде ислямска музикална дъга по веригата Босна, Черна гора, Албания, Косово, Тетово, Македония, Родопи, Кърджалийски анклав, Странджа Сакар, Делиорман барабар с Варна. Така гърците ще бъдат изолирани от православието по суша, а ислямът отново ще вижда Виена с просто око и ще може да смущава виенските валсове с гласа на мюезина. Руските романси и интереси се отдалечават със стотици километри, а Шер, Рики Мартин и Дженифър Лопес ще се слушат само от Евгени Минчев и благоверния му испански посланик.

И ако в този план сърбите вече са победени по най-тежкия начин (забелязахте ли че те воюваха срещу американските ракети предиммно с рокендрол! това трябва да ви говори много) и половината дъга е готова, то с втората част от тази ислямска музикална дъга няма проблем. Неусетно и почти българите сами както винаги пускат ВЕФ-а и му нагласят станциите на ориенталска вълна. Защо така се получава при вас, не мога да ви кажа, защото ме гонят тайните музикални служби на ложата на софийските таксиметрови шофьори… Изчезвам, не си ме виждал!…

Ето това щеше да каже Мел Гибсън по въпроса за теорията на музикалната конспирация и щеше да емигрира. Налудничаво е, нали?

Трудно е да повярва, човек… Чак пък толкоз…

ЧАЛГА Е! ( когато Господ избира най-неподходящите хора за своите намерения)

Има една страна, която си няма собствено име. Тя си търси името и звученето, затова засега ние ще я наречем условно Чалгария. От нея да се излезе е трудно, а да останеш в нея също не е лесно. Тя е населена от обслужващ персонал и е пълна с екзотика. Хората са тъжни и мръсни, обаче са дебели и добри. В тази страна Господ винаги избира най-неподходящите хора за своите намерения.

Казаха ми преди дни, че в Чалгария чалгата е народна музика. Ще повярвам в това само когато панелните блокове в Студентския град се пръснат на парчета като във филм на Пинк Флойд, по улиците му потекат реки от кръв и сперма, от небето потече огън, жупел, сироп и карамелизирана захар и сам Иисус Христос слезе по анцуг на Земята, щракайки с пръсти и кършейки кръст. През това време небесните ангели със зурни ще му свирят парчето „Кючек му е майката, гюбек му е таткото, добро е детето…“

Дали Господ ще гледа всичко това отгоре тих и невъзмутим?

31. Театърът — гласовете не чувам

притчи от книгата „Ще ви чакам да умрете!“

за Питър Шафър и театъра

Ако Питър Шафър беше бъ лгарски автор, то неговата пиеса „Еквус“ щеше да изглежда така:

Двама български красиви млади театрали се съблекли и решили да се чукат. Обаче все нещо не ставало, защото докато театралите били голи и се опитвали да се чукат — тях непрекъснато ги наблюдавали едни коне от Министрество на културата. Наблюдавали ги и пръхтели недоволно докато красивите млади театрали остарели и започнали за нищо да не стават. Така театралите умрели преди конете от Министерство на културата да умрат. И това е цялата история с две думи.

За щастие Питър Шафър е английски автор. Ако четете докрая ще разберете какво става с конете, които пръхтят и гледат когато двама в английска пиеса се опитват да се чукат.

След като ви дадох пример с английски автор (Питър Шафър), колкото и да ви е кофти ще ви дам пример с български автор — Недялко Йорданов. Съжалявам, това е.

за Недялко Йорданов и театъра

В известен смисъл в момента Българския Театър прилича на жената на Недялко Йорданов. Тя е възрастна, страшно гримирана, играе лошо и играе едни и същи неща. Тя се казва Ванечка и най-добре играе жена на Недялко Йорданов. В този смисъл Недялко Йорданов наистина е женен за театъра.

Притчата за него е проста като готварска рецепта — вземете две щипки интелектуалщина, една кофа опозиция /безцветна/, малко рими от типа „чичка-ръчичка, но никога пичка“, разбъркайте добре, прибавете струни от китара, три акорда на вкус и един Хайгашот. Този театър е нещо, което пълни залите — той не се различава от литературните четения, но се продава добре. Продава се добре не защото Йорданов е добър, а примерно защото Костов е лош. Това обаче не е Български Театър (БТ). Това е пост-социалистическия реализъм на Недялко. Той е пропит с тъга по все по-неставащия хуй, безотчетните банкети и патетиката на търсените рими:

Рими търсени

като театрални прими,

с които Недялко

никога няма да спи защото…

защо Ванечка?!

защото… така!

Довиждане, господин Йорданов, до след малко където сте положителен пример. След като дефинирахме какво не е БТ, редно е да постановим какво е БТ.

за Мариус, Морфов, Москов и театъра

Дали не обидих някого — тези имена случайно са заедно и са подредени по азбучен ред. Но театралната пирамида МММ е единственото, което си заслужава да се гледа и което ще остане в историята от постната епоха на театралната реформа. Страх ме е да ходя на техни работи защото тези тримата са и синя птица, и света троица, и златна паница за мен. И ме е страх за тях и недоверие ме тресе и пак вярвам в тях като разпнатия разбойник в Иисус. Сиреч и аз имам нещо общо — бях там и се настрадах.

Ако сте забелязали обаче никой от тях не се оплаква от нищо. Няма „Боже, защо ме изостави?“. Няма плач и липса на ангажименти. Как го правят тия хора?!

Само веднъж Морфов отбеляза, че поставя Шекспир, защото няма свестни български автори. Ебати, колко е прав Морфов, не можете да си представите колко е прав! И Мариус е прав — този човек непрекъснато поставя себе си, просто защото с друг автор със сигурност ще се преебе.

за авторите и театъра

Българските автори с единствено изключение светеца Радичков са задници. Те се опитват да кодират посланията си в реверанси към Бекет, Йонеско и Мрожек. Техните персонажи са неразбираеми идиоти, изметнали се шаблони и мухлясали човешки лайна, които не съществуват и следователно е невъзможно да се изиграят. Ако приемем че средният зрител в „интелектуално отношение“ е потомствен овчар, то българските автори са недосетливи препаратори на овце, които показват препарирана в интересна поза театрална овца. И после обидчиво се фръцкат, защото единствената реакция на потомствения овчар като види препарирана овца е да вдигне рамене. Добре че потомствените овчари си играят на сноби и се стараят да не обиждат много авторите. Трябва да наблюдавате лицето на публиката — тя се старае да разбере посланието с неистово усилие. Тя търси фабула, неква връзка да захване, някой цитат да я накара да се усмихне. Авторите пък неистово се нуждаят да си кодират посланието. И добре го правят защото най-добре се кодира това, което не носи смисъл.

Авторите, българските автори в българския театър се страхуват от публиката. Те никога не могат да напълнят НДК поне един път като Недялко Йорданов. В този смисъл Недялко е най-добрия български автор. Жалко, че не прави театър, а семейно-приятелско джамбуре с добре кодирани /и той!/ политически послания.

за актьорите и театъра

Въпреки ВИТИЗ нашите актьори са едни от най-големите на света. Големи, защото:

а/ играят квото им дадат, не отказват

б/ търпят да се излагат заради други

в/ стават известни чак на бенефиса си

г/ и всичко това за 120 DM на месец

Всъщност българските актьори са луди за връзване. Те, заедно със сценичната прах гълтат с години отровната атмосфера на театралния Клюкариат. Заедно с лошия алкохол преглъщат мечтите си и стават това, което им позволява Системата. Влизали ли сте в барчето на Народния театър?! Там вони на Арда качак, умрели мечти и гноясали амбиции. Идете и помиришете. Не стойте дълго защото ще загубите част от сетивата си.

Проблемът на актьорите е че са много и че са приятели. Никой не иска да се състезава с другите. Проблемът им е че са стари и похабени от липсата на състезание. Проблемът е че „млад актьор“ у нас е човек на 35 години. Проблем е че новобранците в големите театри играят борчета докато им окапят игличките. Проблемът им е, че се страхуват да се самоопределят като Мариус — хомосексуалиста, като Баташов — нервния работохолик и като трупата на Армията да се разграничат от племето. А актьорското племе е племе на канибалите-педофили-копрофаги. Първо изяжда децата си. После изяжда кофа с лайна и отива да спи. Тихо.

за Системата и театъра

Никой не знае каква е Системата. Когато стъпих на сцената на Пловдивския Драматичен Театър за пръв път — тогава всички ми говореха за Магията на театъра. За повече от година разбрах със сигурност, че магията в БТ е толкова колкото в кучи гъз. Никой в БТ не е сигурен за нищо. В БТ никой нищо не решава. В БТ е най-добре нищо да не се случва. Всяка година почти се сменят директори, които от своя страна сменят

а/ персонала,

б/ репертоара

и в/ секретарките.

Ако някой е направил нещо свястно — почва се отначало. Ако някой е сринал театъра до основи — пак отначало. Краде се. Печатат се фалшиви билети, крият се бройки зрители. Фалш, лицемерие и рядка сперма — това е нормално за всеки театър от античния насам. Но далавера с ламарина, гвоздеи и плат американ — това го има във всеки български държавен столичен театър.

Ако магията на театъра е малко ръкопляскания, много нерви, никакви пари и тонове лицемерие — значи за това е ставало дума.

за Мениджмънта и театъра

Има такова животно в БТ. Живее като тумор в мозъка на млади хора, които ще умрат от тумор в мозъка преди да успеят да направят каквото и да е. Когато фирмата „Камен Во“ направи „XII-та нощ“ всички казаха, че това нещо е тъпо. Инерцията на журналистическото свинство, към която принадлежа и аз — тя просто не забеляза че театърът е пълен. И че това се случва не един път в НДК като при Недялко Йорданов, а сто пъти. И друго не успя да забележи журналистическото свинство — че някой намери някакви пари и направи театър. Вместо всички да пляскат на Студио Мобиком щото даде пари за театър — всички вкупом казаха, че Мобиком са се преебали.

Ех, копелета, Мобиком знаят много добре, че не са се преебали. Обаче Мобиком повече пари за театър няма да даде, защото никой не се намери да каже добра дума за начина по-който порасна първата нормално менажирана и финансирана и „както си требе“ театрална продукция.

В Българския Театър просто би трябвало да има малко хора, които да правят много театър, които да гледат много хора.

Ако в сегашната система на менажиране и финансиране на БТ има един преебан, то този преебан е направо заклан. Това е побъркания данъкоплатец. С негови пари се прави боза, а не БТ.

Когато стане дума за менажиране се сещам за Пловдивския театър. Там директора е луд човек. Сменя репертоара, набира млади актьори на по 20 години, прави две комерсиални постановки (Молиер и Карбовски) и три трудни за гледане (Чехов, Калин Илиев, Стефан Цанев) . Единственото признание, което му стига на този човек-директор е, че вкара осмокласниците да гледат Чехов — и то не на сила! Покрай „скандалите“ на Карбовски и „актобатичния прочит на Молиер“ децата се заинтересуваха от актьорите и актрисите и отидоха да гледат Чехов като хипнотизирани. Не им хареса, обаче вината си е само на Чехов.

Този директор точно в момента лежи болен от хипертония и тежка форма на пропаднали надежди. Той ще си отиде неразбран заради поредните рокади на Министерството и финансовите игри с Европейския месец на културата в Пловдив. И заради последните сводки на театралния Клюкариат.

Заедно с него ще си отидат Молиер, Карбовски, Чехов, Цанев и Калин Илиев. Ще си отидат актьорите на по 20 години, от които сега децата искат автографи. И ако Министерството каже, че акробатичния Молиер и фрагментарния Карбовски трябва да си ходят — нас с Молиер въобще няма да ни пука.

И ако Министрество на Културата отново след година успее да напълни салона с неорганизирани деца — нас с Молиер кучета ни яли.

Но министерство на културата и Ема Москова няма да успеят да направят това. Защото децата искат акробатичния Молиер и фрагментарния Карбовски. Те наистина харесваха тези две пиеси. Аз ги питах.

за Ема Москова и театъра

Ема Москова е културологичен труп. Тя е неадекватна в политиката си, в държането си пред камера и всуе се старае да представлява с авторитет институцията си. Ако театърът в момента представлява държавна гора, госпожа Москова е като голия чудомиров горски стражар, с който и без който гората си расте и ако не я запали някой — гора ще има. Въпреки чиновниците и аркашките и Поляков и всички.

за Поляков и театъра

Абе кой е тоя Поляков дето коли и беси в българския театър и всички под сурдинка му произнасят името и се плашат като андрешковци от секретар-бирника?! Толкова ли е голям този Поляков?!

за себе си и театъра

Много ми беше приятно да получавам аплодисменти. Направих либретото на мюзикъла „Бог е невинен“ заради две неща — заради хората на 14–24 години и за пари. Пари нямаше, но хората дойдоха. Опитах се да си създам критерий за стойностните неща в театъра. Създадох си 46 критерия и на 47 се спрях. Четиридесет и седмия критерий е Аналоговия Критерий (АК 47). Цифров критерий е по-добре от никакъв критерий. Броя хората, които не са ангажирани с театър и които харесват мюзикъла. Много са. После броя хората които са ангажирани с театър и не харесват мюзикъла. Пак са много. И всички са ходили са го гледат. Театърът — пълен. Или съм много добър либретист или не съм. Друга възможност няма.

Театърът ме напълни с омерзение. Както си личи от целия материал за театъра — аз малко съм заприличал на всичките тези театрали, за които вече нямам обидна дума. Станал съм скучен и единствената ми идея в този материал беше да оплюя театъра. Аз съм негов продукт. Сега разбрах защо в БТ всички се обиждат на „некадърници“. Те просто си говорят истината.

Надеждата обаче остава. За мен също има надежда. След тази статия малко по-трудно ще ми дадат да направя втора пиеса. Пак ще стана нормален човек и ще пиша по-малко за себе си и за пиесите си и по-малко ще приличам на тях. Надеждата остава. Има хора, които се вземат в ръце и си правят театър. Не е само Мариус. Запознах се с едно прекрасно момиче, което играе по три представления на ден — кара декорите си със собствения си Трабант и играе с кукли в детските градини. Тя си продава билетите, тя си мъкне декорите, тя си прибира парите, пак тя си радва децата по един нов начин. Тя вижда надежда за БТ, а аз си мисля че тя е БТ.

И други такива хора има — голата Шани в „Еквус“ на Питър Шафър. Това момиче го обидих преди да успея да й кажа колко я харесвам. В тази пиеса голата сцена с английските коне е наистина като самият БТ — сцена на някакъв неуспешен секс. Обаче Шани и момичето с Трабанта са хубави. Все някога секса ще се получи. А на конете на Питър Шафър или ще им избодат очите или ще умрат прави от естествена смърт.

пловдив 150499

31. Интеликендзия

Има такива отвратителни дни, когато човек си върви по отвратителните улици в отвратително настроение, а всички хора минаващи покрай него му се струват крайно отвратителни. Приличат на неприятни изроди от филм на ужасите с малък бюджет. В него хубавата руса жена, която трябваше да бъде заклана, не се е явила на снимките. В него нарочените да умрат още в началото несимпатични статисти са главни действащи лица и ти с недоумение разбираш, че те ще умрат след тебе. В него ти се иска да си главен герой, да размазваш хрушящите черепи на уличните зомбита. За теб да се разказват легенди, където си наричан „Масакре“ и си изобразяван като малка фигурка от кал, косми и фъшкии (пак поради липса на бюджет). В такива дни човек наистина вярва, че мястото, където е роден, е едно от най-гнусните. Че светът по принцип е погрешно и грозно сглобен, така че да скърца в главата ти… И въобще Вселената наоколо е просто още един цирей върху мазната плът на Съществуването.

Не е важно дали в такива дни човек е прав. Важно е, че в такива дни като в китайско мъчение се раждат чудовища. И понеже у нас няма бюджет за масови и серийни убийци, се раждат трите типа хора. Първият са хомункулусите на бита, пред чийто светоглед стои страница от вестник с малки обяви. Вторият са питекантропите на удоволствието, на който от всяка пора стърчи по един работещ вибратор и ги кара да настръхват. Третият тип са най-страшните. Третият тип персонажи у нас са най-големите изроди. Поради ужасяващия си вид и същност, самите те са се кръстили с едно име и са мимикрирали до там, че името им да бъде женско. Наричат ги „интелигенция“-та. Ако трябва да бъдат описани и нарисувани, тези хора приличат на хилядоглавата ламя от приказките, но при „интелигенция“ — та главите й са заместени от хиляди ануси.

Гьобелс

Когато чуел думата култура, Гьобелс се хващал за кобура. Когато у нас някой някъде каже думата „интелигенция“, нормалните хора се хващат за кура. Казано интелигентно, думата е един от най-кухите резултати на индивидуалистичното съзнание съчетано с неосъществено желание за отборен дух. Гьобелс е един от широко известните аутодафисти на книги, лош фашист и неприятен фанатик. Но Гьобелс е резултат, враг и противостояние на една култура, в чийто речник няма да намерите обща дума за интелектуалният елит на нацията. Напротив, ще намерите думата „бюргери“. Наличието на истинска и неоспорома културна идентичност не предполага назоваването й с една дума, напротив, определя термина за „не-интелигенция“, каквато дума е „филистер“ (според старите немски студенти, това е младеж, който не е решил да учи). Както казва природно интелигентният човек Жеков — колкото по-голям е един човек, толкова по-големи и страшни са враговете му. И затова Гьобелс е антипод на една култура, която освен че има Гьоте, има и наглостта да произведе машинки за самозадоволяване с фигурката на Гьоте. Защото тя е свободна по дух, необяснена по предназначение и толкова голяма, че е трудно да бъде назовавана. А у нас така назованата „интелигенцията“ дори фигурки за самозадоволяване не произвежда.

династията Мин

Докато Европа се опитвала да си опази задника от слабокултурните азиатски племена, средновековната чума и неприятните славяни, в китайската империя божествените императори Мин, че чудели как да се забавляват. Понеже били безсмъртни и си нямали работа, те изобретявали пиана пълни с котки, чийто клавиши задействали остър механизъм, който биел главата на определена котка и тя мяучела жалостиво (в различна тоналност от другите котки). Изобретението по-късно е взаимствано от свръх-интелигентният и жесток испански инфант Филип, чието любимо занимание като дете било да къса крилцата на мухите и да ги хвърля от високо. Но династията Мин се прочула с най-интересното си забавление: човекът-бонсай. Взимате едно двегодишно дете и го поставяте във ваза. Оставяте му отвор за дишане, хранене и дефекация и го зазиждане така във вазата, че то да расте и да я изпълва. Да живее там докато след пет или седем години, императорите Мин счупвали вазата и оттам излизал урод, който съвременните режисьори на хорър не могат и да сънуват. Така божествените императори получавали човеци в най-различни форми. Изкуството в това забавление бил причудливият вид на вазата, в която да бъде поставено детето. С малко търпение можело да получите човек-жираф, човек-кубче, човек-топче, пирамидка или примерно, човек с формата на прост олук. Като повечето произведения на изкуството и тези човеци-забавления трудно се отглеждали и не живеели много дълго. Защото след счупването на вазата земното притегляне, деформираните вътрешни органи и изчанчените кости не служели по предназначение. А само и единствено по начин, който карал династията Мин да се залива от смях.

„Интелигенция“-та у нас е също едно такова изродено дете. Тя е „Човекът, който се смее“. Ако се вгледа човек във формата на понятието „интелигенция“, ще види, че то беше създадено в глинен съд напомнящ стол или престол. Твърде удобен стол (или престол).

Въпреки че е била ограничена от географски и исторически фактори, въпреки че е расла в тъмната ваза опечена от перверзните Велики сили, за нашата култура пак не може да се говори като за хората-бонсаи. Напротив — всеки от нас се гордее, че всичко онова, което имаме може да бъде наречено с една дума от фитопатологията: плевел. Як, здрав, нелогичен културен плевел, уникален сам по себе си. Но както е ясно и на децата: Културата на плевела и бонсайната интелигенция са две ужасно различни неща.

Ким Ир Сен

Един северно-корейски патриот бил кръстен от баща си с името „Интелигент“ (както и да звучи това на корейски). Той от своя страна имал една дъщеря и един син, който кръстил с имената „Стимул“ и „Концепция“. С това било сложено началото на цял един северно-корейски и интелигентски род, за който се предполага, че щял да направи велики неща в световната и корейската култура. Обаче нещата не са се получили както са били замислени: Цялата семейство умряло. Едни от глад, други защото яли фалшиви корени, вместо картофи. Историята не е измислена ни на йота!

Любимият ръководител на Северна Корея, бог да го прости, най-добре си е организирал нещото наречено „интелигенция“. Той е построил блок на северно-корейските писатели, който имат режим. Стават в 06.30 часа, и си правят сутрешен тоалет. В 07.00 часа имат физзарядка и пеене на химни. Химна на Северна Корея, Химна на Любимия Ръководител, Химна на писателите плюс северно-корейската ода на радостта. После, в 8.30 часа Писателите влизат в едни стаи с по три бюра всяка, сядат и почват да пишат романи, поезия, новели, есета, химни и други жанрове. В 12.30 часа Писателите дружно слизат в столовата на обяд и се хранят с картофи, корени и различни ООН помощи. В 13.00 часа се строяват пред блока си, правят развод, на който им раздават едни малки мотики. С тези малки мотики Писателите един час тесат тревата в около-блокното пространство. После от 14.00 часа до 18.00 часа пак пишат. После има партийно събрание и после си лягат, защото лампите се гасят централно, пък и има дежурен от щаба. Той може да те вкара в ареста на писателския блок, ако те завари буден или гладен (защото както виждате от режима — в него вечерята въобще не е предвидена).

Искате ли да потърсим нещо в библиотеката, или в Интернет, или в световната културна съкровищница, което е създадено от северно-корейските писатели през последните 20 години?! Няма такъв сайт! У нас е същото — пет писателски съюза тесат тревата на националното съзнание, а книги — ниц. Защото „интелигенцията“ страшно дълго време беше създавана и обучавана да обслужва. За нея целта беше да спазва гънките на глинения съд, в който растеше и после с кеф да си отърква подлакътниците в лактите на конюктурата. Затова и тези хора имаха съюзи и бяха заедно. Защото сами и за кенеф не стават. Защото думата „интелигенция“ е оксиморон. Означава

— „глутница единаци“

— „индивидуален колективизъм“,

— „несамостоятелен онанизъм“

— „авторска мастурбация“

— или Бог знае какво означава.

Ако бях поляк и ме попитаха „На какво служи интелигенцията?“ Щях да отговоря просто: „Нахуй служи интелигенцията!“

Пушкин

Кой е този смел човек, който ще нарече Пушкин „интелигенция“?. Извадете нашия шаблон и го наложете върху сродния руски и съветски. И дума не може да става за съотношения. Защото интелигенцията би трябвало да бъде простото продължение на аристокрацията с други средства. Когато зад прозореца на твоята дача се виждат три ТВОИ села, с по триста ТВОИ крепостни селяни, тогава ТВОЯТ единствен и самотен проблем остава ТВОЯ ръкопис! Той е посветен на „Либералния структурализъм в края на феодалната епоха, изразен с разпада на нравите“. Или проблемът ти би могъл да бъде посветен на подреждането на химичните елементи в таблица, според тяхното относително тегло. Или можеш да конструираш бомбички, който да хвърчат нагоре и да ги наричаш „ракети“. Или просто да играеш карти цяла нощ в компанията на леки жени, да пиеш като хохол, да пушиш като вълка в „Ну, погоди!“ и да повръщаш, ама не много. И когато младият Лермонтов звънне на вратата и попита къде е Пушкин, Пушкин да му отвори полугол и да му каже: „Аз съм Пушкин!“. Лермонтов разбира се няма да повярва, защото Пушкин в този момент прилича на всичко друго, но не и на образа на интелигента, приет от нас и от Лермонтов. За младият поет, образът на аристократа и интелигента твърде бързо се е променил, но у нас това и досега не може да се случи.

Това е и основния въпрос на „интелигенцията“. Какво работи тя? Как се издържа? Можел ли е Пейо Крачолов да пише книги и да се издържа от тях, без да зарязва телеграфо-пощенската си служба край морето? Щеше ли Йовков да напише каквото и да е, без да е консул в Браила?

Ако приемем че „интелигенцията“ е едно добро намерение и поставим условието, че тук никога не е имало аристокрация, се оказва че художникът, поетът, писачът, музикантът тук никога не са успявали да си продадат творческия задник за толкоз пари, колкото им струва едно добро пиене. У нас всеки, който „твори“, яде хляб и сол! И мечтае за лук. Хляба и солта са навсякъде в нашата култура, сякаш ние цял живот само това ядем. И ако сега някой напише стихотворение за кокала в чевермето или за феродото на Опел Вектра, веднага хората му казват, че не е поет, и че не е интелигентен човек. В повечето случай хората са прави, ама защо да е така?!

Защото „целата интелигенция“ винаги е търсила да си продаде „творбата“ на чорбаджия, на партия, на офис и на чужденец. Знаете ли за художника, който 91-ва година нарисува една жена (стил Дьо Лакроа) със син плат през едната гърда и ръка вдигната нагоре със знак „Vitory“-СДС? И знаете ли, че той се опита да продаде тази картина като лозунг на синята партия. Чух, че са му се смели и съм леко обнадежден за „интелигенцията“ в тази страна. Защото колкото и да е тъжно, у нас човек може да прави каквото си иска в изкуството и живота само тогава, когато дава да го ебат. Но наебат ли го, забравя какво е искал да прави — и в живота, и в изкуството.

Замеряйте ме с камъни, но причината наличието на това славянско изчадие „интелигенция“ е тоталното национално слабокултурие и с векове граденият не-интерес към всичко не-битово. В този смисъл и всеки читател си заслужава писателите, и взеки зрител — телевизията, и всяка шунда — кючека си.

Бах

Едно пиле го хванала лисицата да го яде. А то пищи и вика, пусни ме, ще те заведа да изядеш и майка ми, и баща ми, и братята ми пиленца. Лисицата се замислила, съгласила се, че е на далавера и го пуснала. А пилето подхвръкнало на едно дърво и й казало: „Ебати, как се прееба — аз съм излюпено в инкубатор!“

Ако кажете на англичанин, че сте интелигент, той ще ви попита откога работите в разузнаването. Кажете му, че и баща ви е интелигент, и той ще поклати глава — а-ха, стар род шпиони.

Вие обаче ще сте го излъгали. Не за това, че вие и баща ви сте шпиони. А за това, че сте стар род каквото и да е. Когато човек гледа френски театър, вижда милиардите променени ДНК и Х-Y хромозоми на стоте поколения пилигрими, менестрели и глумци работили и живяли като артисти. На Бах баща му бил капел-майстор и известен композитор. Братята му — също. Децата му — и те. Дядо му на Бах бил главен конструктор на катедрални органи в Долен Рейн Вест-фалия, а внуците му направили група и се кръстили на името на кучето на дядо им — примерно Лайбах. Така че когато някой интелигент ви говори за Бах, попитайте го за кой точно Бах става дума.

Е, у нас не е така. Инкубаторът на „интелигенция“ преди 1945-та била чужбината, запада, Виената и Мюнхенът. А-ха да стане работата и да се излюпи нещо свестно, сменят инкубатора и донасят съветски. Партиен инкубатор. Извратена работа подобна на династията Мин. Днес пак хора заминават да се учат по Виената и Женевата. След двеста години дано най-после в онази инкубационна и интонационна среда се излюпи първия real интелигентски сперматозоид, който да бъде загънат внимателно в кърпичка. За да изчака и намери последната real интелигентска и българска яйцеклетка.

Дотогава горният виц няма да бъде верен. Къде сте чували за пиле, което е родено в инкубатор и да може да хвърчи?

Вонегът

Вонегът казва: „Ние никога не създадохме американска литература. Американска литература няма. Обаче ние създадохме американски писатели…“

Американската интелигенция (!?) от кого се състои? От няколкостотин имена, които не искат и нямат нищо общо помежду си, освен че работят заедно. Българската се състои от няколко съюза, които никога няма да работят заедно. Ще изпушим една цигара, ще изпием едно кафе, ще накараме две ученички да ни слушат, докато си говорим за духане. Все американски неща. Ние сме интелигенцията не защото сме интелигентни, а защото ни мързи да бъдем различни по друг начин от другите хора — нормалните. Ние сме интелигенцията, за да не правим нищо и за да има за какво да протестираме. Ние сме интелигенцията, за да гледаме неразбираемо елитарно кино и после да помълчим по темата. Ако тръгнем да говорим, ще вземем да се сбием както последният път когато си говорихме за Левски и Миньор Перник. Ние имаме собствен свят, той е много подреден и много вътрешен. Външният свят е неинтелигентен, той ни подтиска като турско робство и ни кара да се изчервяваме от обида. Ние искаме някой да дойде, да ни разбере, да ни понасили и тогава ние да му се оттдадем всецяло. Искаме някой да дойде да ни попита какво ни е на нас в душата, а ние с мека китка да махнем с ръка върху грижите и полугордо, полускръбно да кажем че: „просто се ла ви…“ и „кво ша почерпиш таз вечер?“. Ние пишем, защото няма кой да ни слуша. Тъкмо хванем някого за слушател, пък той иска да ни ебе. Какво да се прави — объркан свят, неподреден и грозен и като филм на ужасите с малък бюджет. Я по добре да се прибера аз в моя си малък, подреден, кокетен и удобно сегрегиран свят. Ще се обгърна с мълчание и трима пияни приятели. Мразя неподредени светове.

А Вонегът беше казал: „Не мога да сложа ред в хаоса наоколо, но мога да подредя идеално поне това платно, поне този лист хартия, поне този каменен къс…“

Последно за него: През 1983 година Курт Вонегът получава международната награда на СБП за хумор и сатира в литературата: това е наградата „Хитър Петър“, Габрово. Браво! Трябваше да се досетя, че единствената награда, която може да излъчи „интелигенцията“ ще се казва „Хитър Петър“!

Кристо

Това е единственият ГОЛЯМ, за когото си заслужава да се говори в тази страна (дори и да съберем цялото население на едно място от Освобождението досега — просто не се сещам за друг). Нашето стадо излъчи убийствен ултра-индивидуалист. Нашата немодерност излъчи най-модерния. Нашата изостаналост се конкретизира в хипер-напредничавост. Нашата тъпа нормалност и битова душевност се преекспонира в инфра-авангард. Сложете плевела в благодатна почва, не го преполивайте, за да не залинее и вижте за какво става дума. Защото в културата на тази смешна планета няма малки и големи, както в природата няма плевели и полезни растения.

Има просто добри условия за всички, които се опитват да растат.

Понякога мразя този човек Кристо. И това не е омразата и завистта на еснафо-бюргера от Западния Балкан — това е една друга завист. Как с лека ръка да отречеш всичко, което ти пречи на този свят, дори страната си и езика си, само и само да имаш свободата да правиш каквото си искаш. Да опаковаш (например). Иска ми се всеки от нас да можеше така. Настина ми се иска.

Ние от себе си да се откажем — не можем. Ние сме интелигенцията, която залинява и напълнява от лош алкохол и кофти храна. Защото за „интелигенцията“ е характерно всичко, което важи и за бедните хора: Те дават всичките си пари за храна и алкохол. Прекаляват и се подуват. Основни спонсори на това Подуване си остават Славянското Безсмислие, Балканският Чорбаджилък, Личният Мързел и явно сам Господ Бог.

Забравих, че ни пречат и: Българският език, Лошите Телефонни Връзки, Бавният Скъп Интернет и Вечната Война на Балканите.

„интелигенция“ без имена?!

И последно: когато става дума за българска „интелигенция“ — тогава няма дори един достоен да бъде посочен с пръст, наплют или похвален. Злорадата ми чуждопоклонническа кампания срещу т.нар. „модел“ би онанирала с удоволствие върху няколкото имена, който наричат себе си „интелигенция“. Но това понятие „интелигенция“ е така организирано, че си остава само едно понятие. Зад него няма никого. Или поне нито един нормален и леко пиян умен човек. Една вечер пиех в Студентския град и чувах разговора на двама опърпани плешиви човеци с дълги коси, които говореха за „концептуалистика“ и „несправедлива културна конюктура“. Попитах единият опърпан плешив човек с дълга коса — „има ли интелигенция в тази страна?!“ Той ми отговори следното, цитирам: „Нали затова работим, бе момче, за да има! И ти да си от интелигенцията на тази страна…“

Щях да повърна. Тези хора наистина работят за мене.

Никога не наричайте нормален човек „интелигенция“. Наричайте го по име. Защото иначе има опасност да ви изрита в главата. Просто не на мене тия. Аз се казвам Мартин.

софия 230999

33. 42 отговора на въпроса защо не харесвам Тази Страна

1. защото Тази Страна мирише лошо. Тя е непочиствана и неподдържана като хората, които без да се усещат, живеят в нея. Всичко в Тази Страна се изронва, лющи, обраства и потъва. В Тази Страна природата и хаосът винаги взимат връх над промяната и усилието. Тук, в Тази Страна са красиви само природните гледки, църквите и морето. Отдалеч.

2. Хората на Тази Страна са издигнали Търпимостта в култ. А тя, съчетана с Общественото отебаване дава само един плод — плода на обикновения некачествен егоизъм. Навсякъде в природата и при Хората-работещи-за-себе-си, егоизмът е Машина за Прогрес. Тук тази машина работи колкото да отреже ръцете на Хората-работещи-за-себе-си.

3. На това място е измислена и работи усърдно единствената във философията антитеза на космополитизма. Това е „махалитизмът“. Тази страна се чувства и се държи, сякаш е сама на планетата, а вътрешния й живот къркори най-вече от глад за вътрешен живот.

4. Пак в Тази Страна се твърди, че махалитизмът няма алтернатива.

5. Вечната Нова олигархия. В Тази Страна тя регулярно плячкосва до изнасилване целия обществен ресурс, потенцията на природата и самата нация.

6. Вечната Нова олигархия никога не експлоатира, а циклично пропилява желанията, идеите и възможностите на индивидите си, който разполагат с подобен капитал. И в услуга на Новата олигархия — и Търпимостта е култ, и махалетизмът е безалтернативен и никой нищо не разбира от данъчни декларации.

7. Скепсисът и жалкото съществуване на така наречената „интелигенция“

8. Оправданият оптимизъм и житейските успехи на така и не-наречената не-интелигенция.

9. Тоталното обществено лицемерие. Езиците, на които говори общественото и индивидуалното съзнание се отричат взаимно и драстично се разминават. Това е нормално, за което и да е място на света, но тук комуникацията между тези два езика прилича на мръсните жестове на глухонеми хора, който въобще не са в една стая.

10. Липсата на Правила. В Тази Страна писаните и неписаните Правила висят напечатани на циклостил и набучени на пирон в тоалетната на двора. Когато ти потрябват Правила, винаги се оказва, че някой преди тебе ги е употребил и трябва да ползваш Неговите Правила.

11. Липсата на памет. Нацийната амнезия се състои в осъзнатото и практикувано екзистенциално безсмислие. В тази страна семиотичният знак за „вчера“ е неясен точно колкото знакът за „утре“. В тази страна не никой не е оттук и всеки е за малко.

12. В Тази Страна имената на мъртъвците се пазят само 15 (словом: петнадесет) години.

13. Липсата на знаци. Пътни знаци.

14. НеЗнанието. Тери Пратчет казва: „Подозирам, че всъщност никой на тази планета не знае как точно работи видеото.“ Никой не знае как се точно съществува Тази Страна. Как точно работи, и въобще работи ли или просто се търкаля. Как катастрофира Тази Страна? В тази страна никой никога не е чувал тихото мъркане на добре поддържания Обществен двигател с мощността на няколкото милиона човешки сили.

15. Перманентния Експеримент. Ако всяко поколение се обърне назад и провери по години живота си, без изненада ще забележи, че с него е експериментирано на всеки етап от живота си. Малко от историята на Поколение 70:

1976 година: на 6 години

Провежда се експеримент — могат ли децата да тръгнат на 6 години на училище. Множество деца тръгват на училище на тази възраст и в тази година по системата на Лозанов.

1980 година: на 10 години

В четвърти клас Поколение 70 учи материала за пети клас. Идва нареждане за отмяна на системата на Лозанов. Поколение 70 минава в пети клас и учи същото като в четвърти, за да се изравнят по старата система. Една година от живота на Поколение 70 вече е загубена.

1984 година: на 14 години

Поколение 70 влиза в Гимназия. Учи средно четири години, за да разбере че се въвежда експеримент със системата на УПК. Всеки трябва да има професия. Една година (това е 87/88 г.) Поколение 70 учи стругарство, шоколадиерство, тракторизъм, шев, кройка и въобще трудово обучение. Нито един представител на Поколение 70 днес не работи това, което е учил в неясната абревиатура УПК. Още една година от живота на Поколение 70 е загубена.

1988 година: на 18 години.

Поколение 70 влиза в казармата. През 1988 тя е с две годишен срок. През 1990 г. срокът й намалява на година и половина. Така Поколение 70 е последния набор, който служи две години. Само след още една година военната служба се намалява на срок от една година. Това показва, че от живота на Поколение 70 е загубена поредната година.

1995 година: на 25 години.

Поколение 70 губи по семестър или по цяла година защото се занимава с политика — стачки за Луканов и стачки за Виденов. Поколение 70 не смята обаче това време за изгубено. Поколение 70 се радва, че е живяло в интересни времена. Поколение 70 не е дребнаво, то дори си вярва че е посветило част от младостта си на Революцията. Това е характерно за доста поколения у нас, нали?!

Днес Поколение 70 отива към 30 години. Поне три години от живота му дотук са загубени. Могло е да бъдат спестени. Това са 10% от живота на Поколение 70.

Експериментът продължава.

16. Американската и българската мечта. Разликата между тях е като разликата между „готина пичка“ и „готина печка“. Като разликата между думите „планета“ и „платена“. Като разликата между „банален“ и „анален“.

17. В Тази Страна има само два типа хора: Наркомани и Бандити.

Първите седят в духовна и физиологическа абстиненция и задоволяват наркотичния си глад с каквото намерят — от съмнителна джанкова ракия до съмнително прахче. И умират от свръхдоза без да дойдат в съзнание.

Вторите също умират от своята свръхдоза, както и да се нарича тя: холестерол, адреналин при престрелка или кокаин при проститутка.

Между двата типа хора в Тази Страна няма нищо. Това е единственият асортимент на пазара на обществените персонажи.

18. защото в тази страна никога не е имало импресионисти

19. защото ако имаше импресионисти в Тази Страна те щяха да я опишат по следния начин:

„Едно място, където човекът води след себе си стадо Епитети, а то пасе червената трева по Венерините хълмове на Самотата.“

20. Градския транспорт

21. заради, това че нито един чиновник и бюрократ досега не е бил разкъсан от разярена тълпа, нито едно гише не е строшено с камъни и защото ОПАШКАТА е основната форма на съществуване в Тази Страна.

22. Тази Страна се нуждае от човек, която да я започне и създаде отначало.

23. „Философията на компота“. Едно необяснимо и неизследвано явление, което свежда бита и духовността на един човек, до това как да запази за по-дълго плодовете на своя труд, зеленчуците на своя труд, и арпаджика на своя труд.

24. Креативният гений на Тази Страна. Той стига до там, докъдето някой е хвърлил стара щайга, която чудесно гори, безплатна е и може да бъде запалена, за да се разгори и да свети под казана превеликата и уникална Философия на компота. А креативният гений на Тази Страна ще стои край компотения огън и ще изправя с камък пироните на щайгата. Те ще бъдат използвани за укрепване на националното самосъзнание на креативния гений на Тази Страна.

Всичко това звучи сложно, но не е.

25. Винаги когато едно поколение си отиде, то завещава на следващото именно тези си две неща — малкото си проверена философия и непроверен брой компоти.

26. Обществените тоалетни — заради връзката на човешкия дух със сюрреализма на местата за голяма нужда.

27. В Тази Страна най-забранената за писане дума, е думата „лайно“. А кенефите, улиците, гредовете ни са тапицирани с говна и урина. Направете връзката: в много от страните с най-чисти тоалетни на света, думата „лайно“ е прост идиом — любезен признак на несъгласие и негативна оценка.

28. Пренебрежението, неприветливостта и направо омразата на Нормалния свят към Тази Страна.

29. Въпросът, който си задава всеки — наистина ли си заслужихме с нещо тази омраза, или тези хора са просто едни лоши и студени хора, които не желаят да разберат нашата душевност?!

30. Слънчогледовото семе, овъргаляно в сол и брашно, изпечено във фурна и продавано от цигани на улицата. За него в Тази Страна се носи легендата, че ако стара циганка се изпикае във сместа преди печене, семките ставали и чудно вкусни, и силно солени, и хората винаги се връщали, за да си вземат още една фунийка.

31. Хората по улицата. Те са тъжни, с наднормено тегло, неподстригани и небръснати, лошо облечени и зли. Те са най-добрата люпилня за мизантропията — хранителната среда на нихилизма. Те са катализатор на песимизма и щам на типичния балкански сексизъм.

32. Централна гара, РСВ и втора класа на БДЖ

33. Глаголът „щях“. „Щях“ е най-често срещаното глаголно време на

тази страна. Но не защото е любимо. В него винаги личи носталгията на миналото, което е щяло да се получи, но е свършило принудително.

34. Нещо изключително патетично и просто: в тази страна никой не знае словосъчетанието „граждански права“. И никой не ги търси, освен в речника, където попада на думите „граница“, „гравитирам“ и „грапа“.

35. Околовръстното, Лъвов мост, заради крайните квартали, заради панелите, заради грозотата, сивото и цялата Вселенска Прах, която се е струпала, изглежда, именно тук.

36. Лошата източна музика, чийто стил в превод на български звучи така: „народ-народ музика“. (преведи си сам понятието „поп-фолк музика“)

37. защото у нас на мач футболистите бият съдията

38. JFK: той беше казал един път — „не питайте какво може да ви даде тази страна, а се попитайте какво вие можете да дадете на тази страна…“

Повечето хора обаче в тази страна й дадоха каквото можаха. Дадоха й шанс — не емигрираха веднага. Хора, като теб и мен, хора, които не могат да бъдат обвинени, че са стояли на едно място. Хора, които опитаха какво ли не, не можаха да станат Бандити, твърде страхливи бяха да станат Наркомани и просто днес си тръгват. Не, не е късно.

39. Остаряващата нация, заради липсата на желание за бебета в Тази Страна

40. Приятелите ми, заради съучениците ми, заради хората, които си отидоха, които си отиват сега. Заради тези, които дори няма да си отидат: не само че не харесвам тази страна — просто неистово не мога да я разбера и понеса.

41. Моят „Регистър на Изгубените каузи“. Той е отделна книга.

42. Безсмислието да напишеш 49 отговора на въпроса „защо не харесвам тази страна“. После да си вземеш парите, да се напиеш, да се напушиш, да почукаш, да повръщаш, да погледаш видео, после пак да попишеш. Защо ми се струва, че на друго място, на друг език, по същото време, всичко това щеше да има някъкъв смисъл?