егоист

1.

…здравейте малки, големи и още по-големи капути и капутчета, мамини синчета и некадърковци, абсолютни градски боклуци и нечистоплътни селинджъри с лайняни глави! Добре дошли в родната казарма, която ще изтрие девствения мъх от детските ви задници, ще направи ръцете ви корави от бачкане и чикии, ще вкара вечната мъжка кал под ноктите и ще направи, така че да ви боли. Да ви боли не като в песента, а да ви болят сфинктерите и ректумите, така както ги е боляло вашите майките, когато сте си подавали меките глави на този свят! За което от днес нататъка ще има да съжалявате! Дупе да ви е яко, копеленца нещастни, кой говори в строя — аз ше му еба пичката лелина… И майка му курва също!

Много ви харесвам, много сте ми красиви и нещастни — такива като вас ще изяждам на закуска с дузини — с грозните си обръснати глави, размъкнатите си чисто нови непремерени въшкарници и с тесното телено копче на адамовата ябълка! Насирайте се от страх, защото от днес нататък вие, некъдърници, ще имате нещо, което досега сте нямали — имате си ново братче и сестриче, което ще ви запази живи и ще ви кара да се пазите и да не преебете УВОЛНЕНИЕТО! Вашето братче се нарича Страх, а вашата нова сестра, която ще си представяте, докато се пипате нощем, се нарича Погнуса! Насирайте се от Страх и Погнуса сега, защото след малко ще усетите първия симптом на влизането в Армията — запек! Запек, копеленца — чист, невиждан запек — мога да се хвана на бас, че няма да посетите кенефа поне десет дни, колкото и да ядете и колкото да се напъвате. Стресът от Вида на Кенефите, от Старшината и Старите, които вият в тъмното — всичко това едва сега започва — започва първия ден от Службата, в който никой няма да спи…Първият ден от вашите 365 дни за вишисти и 547,5 дни за среднисти! Ако зависеше от мен щяхте да служите три години! Като едно време. И със Задръжка за всички, капути нещастни!

Слушай първа команда: Падни!

Казах „падни“, бомбе, не ме гледай през дебелите си лупи… Казах „падни“, нещастник!

Остави!

2.

… Регистрирам изпускане! Защо е нужно да се служи ли?! Някой да ме пита мене защо е нужно да се служи!!! Къв е смисъла ли?! Кой пита?! Който пита: газ! Газ, бегом до лавката и обратно докато не кажа да спреш, бухал! Ясно ли е! Бегомарш!

Къде се намирате бе, чифути! Много се обяснявате нещо — нужно е да се служи и точка! Който пита много ще го духа сополив… през цялата Служба казах! Нужно е да се служи… поради една изключително проста причина — ако ти, баща ти, и баща му… и така нататъка не служите и се скатавате като говна на пост — ние всички дето ни виждаш тука, и майка ти, и сестра ти, и гаджето включително в това число ще правиме свирки на турци с бради по три фута! Това ше ви го каже най-вече Доктора на Поделението.

Няма по-лоша войска от тая, дето е живяла в мирно време! Абе бомбенца, розови и нежни новобранци, ми вижте бе … всички покрай нас, по границата водат идеалните си малки войнички… Гърци с турци, албанци със сърби, сърби с резняци, турци с кюрди и всички заедно се мразят … Мразят се, за да имат с кво да се занимават ли мислиш?!

Вижте кво ше ви кажа, бомбета — на тоя свят житието определя битието — Армията, нещастници, е концетриран израз на този свят — ако в света враговете ти са омешани между много хора и за говната, който се налага да ядеш все се намира някой да ти помага — в Армията нема такова нещо! Представи си — всеки в тоя живот (включително и майка ти) иска да те убие, да те съсипе, да те направи на кървав пестил и да те простре да съхнеш! Това дето сте го чели за хуманистичните работи просто не е верно — всеки гледа в тоя живот да те наебе на момента, в който си сваляш ципа да пикаш! Аха да пикаш и вече ти го вкарват! А камо ли на този свят човек да клекне без да се огледа… Както казва Доктора на Поделението: „Прави ше ви наебът, ей!“

Затова повтарям: всичко онова дето са ви турили в главата за разни хуманизми и за „спорта за един мирен свят“ ще ви излезе през кура и през носа едновременно! Всеки води по няколко войни в тоя живот и всяка война си е негова! Не искам да чувам, че тая война дето ви я организират в Армията е наужким, не е нужна и не е вашта война — въдят се напоследък пацифисти на килограм — само и само да не служат Службата!

Просто, бомбета, вие не можете да приемете нещата насериозно! И ако някой от вас не знае — аз ще му кажа — това дето го държиш в тънката си като на пичка ръчичка… АК 47 — това нещо стреля и убива… като влезе оловото от едната страна прави дупка, може да се каже естетика има в тази дупка… Обаче като излиза от другата страна на главата не прави дупка, а отнася тила, част от кожата на гърба, поне едно ухо и целата фронтанела на черепа… Ясно ли е?! Тука, копеленца нещастни, нищо не е наужким, колкото и да изглежда така… И като дойдат турците с брадите по три фута и поискат да им правиш цял живот свирка — тогава ли ще се сетиш да питаш откъде и как стреля това нещо… дето си го държиш с два пръста като хуй след ебан…

Какво сте се разприказвали — прави едно! Атом отвсякъде! Падни! Пълзешком напред! Всички утре сутрин в пет и трийсе голи до кръста на плаца…Не ме интересува снег — мег, дъж — мъж … Ефрейтора: слушай моята команда! Четири километра марш на скок с пълно бойно (какво като са голи до кръста), патешко ходене два километра, всеки по шейсе лицеви… и сто и дваесе коремни… Кой казва, че патешкото ходене е забранено — искам ги потни и влажни за закуска!

3.

Между вас може да има много учени, хора дет са прочели повече книги от мене! Може и така да е… Само едно ше им кажем — ебем ви! Всички сте ми еднакви като пушечно месо, като песен на Виолент Фемес и Масиве Атак, така сте ми еднакви, както вие самите не можете да различите кравешко от говеждо месо… и говно! Ебем ви — всички сте ми еднакви! Вие, путки майни, знаете само едно — че армията е пълна с говнари! И тва е верно! Не може само да си представите колко е верно! И съм го казвал много пъти — как може новобранеца да уважава Армията като всички военни изглеждат, държат се и са… абсолютни капути! Капути ли са?! Не чувам „тъй верно!“… Ами вижте примерно Доктора на Поделението… От кво е, от заплата ли е, от манталитет ли е, от простотия ли е — обаче като видиш шапкар — първото нещо което си мислиш е за продупчен капут, за смотан до костите си мозък, за череп пълен с гола вода, в която некой е повръщал с години! Военен — това звучи гордо друг път — звучи точно като професионален капут! Много малко военни приличат на войници, такива дето можеш да разчиташ на тях, че ще те защитат от турците като дойдат с брадите по три фута и ни карат да им праиме свирки… Именно затова, бухалчета, вие, не друг, трябва да поемете отговорността — ако стане нещо — от 111 хиляди войника поне половината щикове да са си на местото, когато дойдат ония с брадите по три фута…

Ясно ли е?! Не чувам „тъй верно“! Продължавай да се обучаваш!

4.

Яжте лайна, бомбета! Аз много добре знам какво се говори за Армията в цивилния живот! В Цивила си разказвате страшни случки — че в Армията е като в Затвора и там ше ви бият до ебане и ще ви ебът до припадък! И тва е верно! Има Извращения в тая Армия и това си е!

Ебът ли ги войниците в Армията?! Ето това требва да се разясни на новобранеца… Докторът на Поделението е написал цела книга за това… А има ли такива случаи?! Има! Коскоджами ти танкист го хванали и го наебали някакви от КЕЧ-а… Войниче-българче му се изредили десет бивши циганета с криминално минало — Старите винаги ебат младите …или поне много им се ще… Ама с ебането шега не бива — не може двама стари да фанат млад войник и да го надуят с компресора… или поне не бива!

Аз обаче ше ви кажа друго — ебът тези, които дават да ги ебът! Армията, бомбенца, не променя характера — който си е влязъл лайно — ще си излезе още по-голямо лайно. Който е пич, се втвърдява и излиза още по-пич! В Армията мухъла се разваля, а желязото се калява… Как мож да му дадеш да те наебе, бе човек — нали и ти, и той имате достъпа до огнестрелно оръжие! Ми нали утре ше го застрелям, бе…Е тва е разликата между мъжа и жената — жената като я ебеш — тя вика: „обичам те!“… А нека мене някой да се опита да ме наебе… Ще го обичам ли?!!! … веднага го застрелвам както пожарникарско куче… Вижте, хората са страхливи, колкото и да им се ебе — просто не се давайте на Старите! И в Армията и в Цивила — никога не давайте на Старите дори и да си помислят за това… Ако обаче ви надушат що за жалки типове сте — пишете се вече наебани отвсякъде…

Човек трябва да има воля… Иначе страшната история от N-ското Поделение винаги ще бъде верна — хваща Стария едно бомбенце и още от началото го съсипва психически — това Доктора го нарича психическа зависимост със страхова невроза. Малко бой, шок и психоатаки — и ето ти готов за секс новобранец. Като му каже Стария : „Бомбе, прави едно!“, новобранеца знае и му прави чикия. Като му каже „прави две!“ — прави му свирка… „Прави три!“ — това е команда да го наебат всички Стари от взвода. Така може да продължи през цялата Служба и дори накрая да се разделят със сълзи, разбираш ли… И на двамата накрая може да им стане приятно… Има го и това… Ами този дето дал да му наврат компресора отзад и да го подуят с увреждания! Това човек ли е?! Просто ако се наложи, човек трябва да се избира — или влизаш в затвора за убийство или си с разкъсани от шланга дебели черва и други такива…

5.

Какъв си бе, другарю редник! Директор ли си, какъв си?! На къв се правиш?! Тука си за да опознаеш унижението, болката, съсипията, гнаста и мизерията! Армията е Учебното поле на Живота! По време на Службата като никъде другаде в тоя свят можеш да бъдеш от двете страни на барикадата — просто ставаш Стар след само 6 месеца! И си връщаш веднага за всичко, нали! Връщаш и за обидите и за извращенията и за целуването на кенефния под и за боя, изяден в спалното и на други, определени за тази цел места…Връщаш, обаче както и на тебе са ти връщали — всичко връщаш на невиновните за твоето унижение, извращение, болка, гнас и мизерия! Връщаш на непознатите по-малки копеленца като тебе… Ако имаше поне един свестен войник в тая държава щеше хладнокръвно да запамети името и адреса на човека, на който има нещо да връща, да го намери след Службата и да му разтури живота… Това е най-нормалното нещо, това е отмъщение, нещастници, а не едните да съсипват другите и така от набор на набор, от урва на урва и от век на век… Падни! Прави „делфин“! Правиш „делфин“ — като потна и хлъзгава риба ше пълзиш над креват, под креват и пак над креват, докато обереш мръсотията под тях… Най-обичам команда „изчезни като вятър“ — често я казвам на жена ми… „Изчезни като вятър“ — трябва много внимателно, с тихо подсвирване на уста, като имитираш ветър да се изнесете от помещението, където се намирате едновременно със Стария… Ясно ли е?! Свободни…сте!

6.

Я внимавай, мирно! Когато Обществото иска да накаже някого, винаги го лишава от ебане. Затворът и Армията и си приличат само по това нещо. И никой не знае това нарочно ли е така или случайно се е получило. Истината е, че всяка жена разваля дисциплината и е обект на спор. По време на Службата обаче вие ще се научите да цените сексуалната си свобода, ако ме разбирате кво искам да кажа… Всяка божа нощ като си легнете, и бомбета и Стари, настъпва един етап който Докторът на Поделението е нарекъл „Широко-Фантазионен Етап Преди Сън“ (Ш.Ф.Е.П.С.). Ш.Ф.Е.П.С. е като КПП-то пред всяко Поделение, като ГСМ за осведомените и като Генщаб за всяка уважаваща себе си Армия. По време на Ш.Ф.Е.П.С. всички се правят на заспали, но никой не спи: всички колосват чаршафите с войнишката си рядка сперма! Като валяци ще се въртите в ужасноскърцащите си кревати (тип русенски) — бавно, тихо, с наместване на образ и картина, докато несменяния с месеци чаршаф се втвърди, опъне и на него, ако имате талант може да си направите кавър на „Великия Мастурбатор“ на Салватор Дал… нали така беше?! Или Лопе де Вега беше?…

Единствената постоянна величина на глава от населението в Армията са чикиите …Ако съществуваше едно Всевиждащо Око, то щеше да се затвори от ужас виждайки кулминационния момент на Ш.Ф.Е.П.С., хиляди потулени и полуприкрити войнишки тела и пениси се гърчат и газират децата си като невидели женска ласка и докосване… което в техния случай си е точно така.

Каква заблуда за Командването само, а?! На всеки пост, пред складове с муниции и скривалища, пред караулното и пред Знамето, тайно от всички, всеки войник си прави манипулации от ръкоблуден тип. Знам ви аз вас — всичките си ги правите и няма някой да е пропуснал!!! И то не с цел да се задоволите, а с тривиалната идея да оскверните с жалката си телесна течност всичко свято, което трябва да бъде пазено. И ние сме чели Фройд, не се подсмихвай в строя… да не ти взема колана, копелдак! Точно по Фройд е тая работа: Нещото, което трябва да бъде опазено от войника, след края на караулната смяна „де юре“ изглежда опазено. Но „де факто“, ако потърсите следи от пот и семенна течност ще забележите, че нищо свято не е останало в нашата Армия. И то е защото тя доста прилича на затвор. Поне що се отнася до ебането и Широко-Фантазионния Етап Преди Сън (Ш.Ф.Е.П.С.)

По въпроса за чикиите слягаме точка. В Армията никой не говори за тях. От фантук фантатък — фантазирайте!

7.

Свободно! Повечето от вас за първи път едва тук, в Армията ще подхванат някаква работа. Много съм щастлив и доволен за вас — длъжен съм да кажа, че по-гадна работа от тази, която ще ви накарат да вършите в казармата няма и не може да има. Бъдете сигурни — когато се наложи да се копае канал, точно на вас ще ви се падне асфалта и ще счупите сто кирки, докато се стопите от пот. И докато започне да префърква първия сняг. Много съм доволен и мед ми капе на сърцето като се сетя за първото ви дежурство по кухня, което се нарича „работно“. Ше работите у Помиярника — там където се изсипват двете хиляди чинии за миене след всяко ядене! Сърцето ми рипа от радост като си ви представям в работни дрехи, които смърдят така, че най-добрите ви казармени другари — съседите по легло ви хващат и ви изхвърлят през прозореца на спалното. Отритнати и безчувствени отивате да спите пак там — в Помиярника, където подът не е ремонтиран от триесе години, в него мозайката се е изронила и от триесе години в шуплите, дупките и фугите на този под се събира вода. А в тази триесет годишна вода, също от триесе години лежи и се разтваря войнишка храна или поне парчета от нея. Утайката в тези дупки, шупли и фуги представлява зелено-кафява лигава пелена и се нарича „гнас“. Ако не знаете, това е една крайна форма на понятието „гнус“.

Е, та това искам да кажа — че ще ви се наложи да спите в гнаста. Гнаста собствено не мирише на гадно, а на нещо гадно, което отдавна вече се е развалило. Което е добре за вашия жалък и много отворен характер.

Скопявали ли сте прасета?! Не сте?! Бегомарш да скопявате! Косили ли сте трева, тесали ли сте плевели, събирали ли сте сено?! Бегом да го правите и да знаете че такава работа се полага само на вишисти с късмет. Защото има и друг вид работа за хора с две висши: запушило се е не кое да е, а отходния канал на цялото поделение и някой трябва да влезе и да го отпуши. Интересно защо това се случва на всеки набор — поне по два пъти. Ако Стария реши да си прави вино в туба, той ви кара да намачкате гроздето и да хвърлите чепките в кенефа като ги затъкнете добре с лайняния прът. После се оказва, че кенефа на батареята е запушен. Всички бомбета — ходомарш на долния етаж да отвъртат тапите, за да се направи разследване с какво е запушен кенефът. Вие много добре знаете с какво е запушен, но когато отвъртате тапите на долния етаж и истински, реални, застояли, човешки лайна се изсипят върху вас, всички бомбета ще бъдете учудени пред Командването. Защото трябва да се скатае Стария. А Големия отходен канал на цялото Поделение, където човек може да влезе целия, но леко приведен, също така по някое време се запушва. Там има две положения — ако тъп влизаш, защото така са ти заповядали — заповедта е да влезеш до кръста в една не много течна течност, която си виждал само по филмите, но си бил сигурен, че е бутафория. В твоя случай не е бутафория, защото адски смърди — по това се познават истинските неща. Като си до гуша в тях и смърдят.

Ако си хитър пич обаче, преди да влезеш ще си поискаш пет дни домашна отпуска. Командването е благосклонно да раздава отпуски само когато има реални бойни действия и реални лайна. В случая печелиш от находчивост и имаш полза от най-отвратителните неща в този живот. На това, не забравяйте, ви е научила пак Армията. Интересно е само докато ползваш петте си дни и чукаш с кеф някоя путка, дали ще й признаеш как си спечелил тези твои пет дни свобода…

8.

Ако някой не знае, вече трябва да е запомнил — в Армията има военна тайна. Много военна тайна. И то такава, че могат да ви настръхнат всички косъми по тялото. Военната тайна може да бъде издадена на противника по много начини, но онзи начин по-който ще я издадете вие, ще ви се случи само на вас. Просто ще бъдете на пост и страшно ще ви се досере. Такова досиране се случва на човек само един път в живота и то когато е на пост в Щаба през ноща, тоалетните (те са за офицери) са заключени и пред вас е блеснал лъскавия под на щабните коридори и просто няма къде да се изсерете. Това е пост N1, а напускането на всеки пост е пет години затвор по военните закони. Но животът и Армията са ви научили да се справяте във всяка ситуация. И понеже в момента имате Ситуация, просто си подавате задника през един от прозорците в коридора и като засрамена гаубица изтрясквате снаряда някъде в тъмното навън. Понеже сте културен войник и човек — намирате по кабинетите накаква хартия и се избърсвате с нея културно и малко гузно. Животът ви отново е хубав, защото вече знаете — може да е кофти в Армията, но да си в Армията и да ти се сере — това е няколко пъти по кофти.

Което се оказва и вашата трагедия веднага на следващия ден. Изчезнал е свръхсекретен документ, на който са били дешифрирани, примерно, позивните на II-ра българска армия за стрелба към Одрин и Солун. Този документ наистина е свръхсекретен и вие си давате сметка за това със спокойствие. Докато не се разчува партенката, че точно с този документ (позивните) някой си е избърсал гъза и го е захвърлил в храстите.

Животът вече не е чудесен и лек. И то не само за вас. Военното контра-разузнаване нарежда целия личен състав да се строи пред лечебницата, за да дава проби. Проби, не от къде да е, а от космите на задника. Щото докато сте се бърсали един косъм-издайник от задника ви се е залепил за омазаните хартишки, които (както вече и Врагът разбра) са суперсекретен документ. Просто вас ще ви разкрият по космите на задника ви — а в тях, както знаете, се съдържа повечето генетична информация на човека.

Така или иначе ще ви хванат — хубаво е да дадете проби от космите си на задника след като цялото поделение вече е дало. Не за друго, а защото Армията ви е направила философ и тъжен регистратор на живота. А да регистрирате такова нещо си струва — четиристотин епруветки с четиристотин криви мъжки косъма в тях. Косми от задника.

Сега вече се досещате защо Докторът на Поделението е такъв идиот.

9.

Вече сме приятели, май а?! Оправи строя! Всяко Поделение, момчета, си има свой Царски път — там откъдето се бяга. Защо бягат войниците?! Докторът на Поделението пак има свое решение на този въпрос — щото им е скучно. Скуката, такава, каквато ще я изпитате, болезнената, взривяващата скука, в която няма какво да правиш. Или всичко, което ти се прави е забранено. От такава скука човек се подува, става идиот, започва да фъфли и да не си уцелва устата с лъжицата. Войникът бяга, защото му е гот да си открадне часове свобода — да си я заслужи, да не го хванат и да измами системата, самата Армия. Когато войникът започне да бяга и вече не го хващат (често) — той вече може да се уволнява — повече от това в точно тази Армия той няма какво да научи.

Бяга се най-често до близкото село за Алкохол. Той е причина Старите да те признаят за пич и да престанат да се ебават с тебе. Който от бомбетата донесе една мешка с алкохол от селото без да го хванат — печели правото на бухалясване — ритуал, в който бухалчето става стар бухал, стар бик — въобще Стар! Ритуалът представлява да минеш през шпалира на Старите и всеки да те съсипе от бой с квото е хванал в ръце — с възглавници примерно, но и с лопати, кубинки, дръжки на брадви и прочие твърди предмети.

Бяга се защото гаджето ти се е наебало с друг. Това е най-неуважителната причина за едно бягство. За такова нещо аз пращам в затвора. Разбира се, че ще се наебе с друг. И при нея да си, тя пак ще си намери да се наебе с друг.

Бяга се също, защото в близост до всяко Поделение има по една ПеСеКа (Приснодева Селска Курва — обикновено се казва Дишка), с която половината от наличния състав осъществява сексуални контакти, а другата половина още не, защото не знае за нея. И тази Дишка е единственият начин да станеш близък със Старите и особено с Ефрейторите, ако изключим възможността да се сбиеш с тях. (по-добре дъщеря — манекенка, отколкото син — ефрейтор).

Бяга се, защото не се издържа на простотията на себеподобните. В Армията, ако някой иска да те пита дали си имаш приятелка, той се изразява по армейски. А по армейски въпросът звучи така: „Имаш ли си путка?!“

Бяга се защото затворения човек има цел. И тя е да избяга. Нищо че ще го хванат. Бяга се за спорт, просто заради един дъх Цивилизация. Най-честите бягства са само на няколко метра от оградата — самият факт, че си извън Армията и Поделението вече те прави друг човек.

10.

Никой да не мърда! И всички по спалните помещения!

Никой не иска Армия. Никой не иска Война. Обаче Война има. Не може без Война, както не може без жени, ебане, алкохол и американско кино. А Войната не може без Армия. Не може да си представите какво щастие е за всички ни, че имаме една отвратителна Армия, която не ни се налага да използваме в една чудесна Война.

И който се скатава от Войната и от Армията — той става жертва на себе си. Знам, че няма да го разберете сега, но един ден ще го усетите — онова нещо, което те кара да пееш в мирновременна обстановка — такова нещо откриваш, когато пееш заедно със още сто човека. А със сто човека ти се удава да пееш единствено в Поделението. Нито един от вас не може да пее добре, обаче понеже сте много, понеже се стараете и сте уверени, понеже краката ви отиват някъде и ви правят ритъм — песента, пичове, се получава. И от песента усещаш онази животинска гордост, че не си сам, че няма да се дадеш лесно и ако се наложи може да убиваш понеже… Понеже така се налага — както при всяка Война. Защото Армията е вашият малък, нужен, тренировъчен, имитиран Апокалипсис. Апокалипсис сега, като малка тренировка, в която си губите времето, за да може като дойде истинския Апокалипсис, като дойде отново времето за мъже — да сте мъже в оня смисъл, в който малко мъже го могат. В Армията ставаш мъж не защото вече си готов да посрещнеш Апокалипсиса утре, а защото по най-безопасния начин разбираш как изглежда той. Който не е минал оттам не само, че не е мъж, ами като му дадеш автомат започва да си играе на войници. Което винаги е едно взривоопасно упражнение за всяко едно Общество.

Понякога Апокалипсиса не идва с години и с поколения — той се появява в някъкъв неведом цикъл — молете се да не се появи докато сте живи. Налага се да се молите.

Налага се да мразите и да пиете кръв от циците на Самотата, да се справяте и да се напъвате, да се страхувате и да плашите, да слушате Възхвала на простотията и да треперите от безсилие и ярост, от врява и безумство. Никога не сте си мислели с тийнейджърския си мозък, че има място, където всичко свързано с мисленето трябва да бъде предоставено на други. Трябва се да се подчините. Малко по късно, сред хилядите случай на подчинение и компромиси в твоя живот разбираш, че единствено първия път си е заслужавало да се подчиняваш. Пък и няма как.

Има, верно е — има неподозирани глупости, има ужас и загуба на време която никой не може да прости — обаче си заслужава. Понякога си заслужава материално, морално, физически и психически да паднеш толково ниско, колкото не си и предполагал, че можеш — просто защото това е Светът, това е лайняния ви Живот, това е Война и това е Армия все пак. В тези четири неща няма победители. Има само оцелели.

Увод на Ред:

Годината е 1944. Блед интелектуалец слиза на мюнхенската жп-гара с малко куфарче и много надежди. Това е Германия — разцъфнала, подредена като селска къща за гости. Страна, която пъшка под властта на тираничните братя Грим (както малко по-късно героят ще открие, те са нарисувани на банкнотата от хилада марки. Бледият мъж среща най-различни интересни персони като поляци, работодатели и пълзящи самолети, както и загадъчния десперадо Хасковлията, с когото скоро се оказва рамо до рамо на лехата за корнишони.

мартин карбовски играе бледият мъж-гастарбайтер, гражданин на съюзническа страна, попаднал под безсърдечния ботеш на капиталиста Фриденбергер. Ще оцелее ли карбовски в този ад от предателства, злобни козни и ставане по тъмно? Ще успее ли да спести някоя друга марка, за да се върне в отечеството сред свои, подкарал мерцедес на старо? Една гастарбайтерска история за силата на духа и славянската жилавост във враждебната тевтонска среда.

Ден 1.

Началото на лятото е. Слизам в някъкъв град, който се казва Остерхофен (Великденски дворове). Във влака за пореден път човек установява, че това е Германия. Ако решиш да пръднеш в купето — веднага ще нарушиш новия световен ред и космическата хигиена на тая страна. В прозореца на влака се редуват ниви. Обаче никак не приличат на нашите ниви. На нашите ниви ъгълчетата и краищата са им стъпкани и обезобразени. Тука до последния клас нивите са като подстригани, краищата им са като по конец, ъгълчетата им са филигранно прави и образуват форми. Гледката от самолет сигурно прилича на гоблен плетен от немска девица, която цял живот си е останала такава, защото се е занимавала с гоблени.

Някаква дърта германка притеснено и любезно ме черпи с люта немска ракия. Имала внук. Това явно е повод да напие цялото влакче — четири вагона — трима пътника. Сблъсквам се неприятно с немската ракия, която се прави от черен пипер. Немците явно ползват гроздето и сливите си за ядене.

Пристигам. Слизам. Няма никой. Всички са на работа. Трябва да стигна до назначението си — село Шнелдорф (Бързо село). Няма такова село. Ходя с часове из чистите им улици. Къде са отишли всички немци? Някъкъв поляк ме упътва. Хората без работа в Германия се наричат „поляци“. Излизам от населеното място. Ходя с часове между две царевични ниви разделени от идеален асфалтов път. Явно в тази страна никой не идва и никой не си отива. Усещам отчаяние от самотата. Ужасът от мисълта, че съм се загубил в най-подредената страна на света ме карат да се стегна. Смях напушва балканското ми сърце. Сигурен съм, че ще се справя.

Това е просто Германия, провинция Байерн (Бавария). Това е Страната на Опънатите Нишки.

Ден 2.

Шефът ми се казва Фриденбергер (Мирен хълм). Жена му не е ясно как се казва, щото говори на немско-сиукски диалект. Наричам я Шефин, тя ме гледа подозрително. Фриденбергерови имат три деца, една баба, един дакел, един Мерцедес 200D. Има също така малка къща, стопански двор с огромни халета, селскостопанска техника (колкото за цяла Старозагорска област), собствена дизелова помпа. Всичко, което е на Фриденбергер, е дизелово. И жена му е дизел, и децата му са дизел. И гастарбайтерите му са дизел — икономични, евтини и адски замърсяват околната среда. Четиринадесет поляка и двама българи (аз и Хасковлията). Всички сме на около 23 години. После стана ясно, че Фриденбергер не взимал възрастни гастарбайтери, щото много крадяли.

Шефин е като немска учителка от руски филм. Тя е руса и мощна като дойчмарката. Сини очи, телени рамки, руса коса, немска сланина. Шефин е типична немска „матушка“, която работи по цял ден и е родила три деца — руси коси, сини очи. Но са момченца. Около Шефин има аура от нацизъм. За разлика от нея Фриденбергер прилича на пияница от село Бракьовци, Софийско. Изпит, слаб, брадясал, рошав — липсва му само една гугла и може да продава кисело мляко на пътя Видин-Кулата. Имам леки подозрения, че Фриденбергер е евреин. Почудих се как така една толкова дебела жена може да има толкова слаб мъж. Предположих че Фриденбергер пие тайно и много. Не беше така. Просто Фриденбергер ставаше два часа преди гастарбайтерите си и си лягаше три часа след тях. Махнете Фриденбергер и дойчмарката на световните пазари леко ще падне. Никой не го видя да яде, да пие и да седи. Никой не го видя да се излегне или да дреме по баварските ливади. Сигурно защото в Бавария ливади няма. Има само краставични ниви. И всичките трябва да бъдат обрани от Фриденбергер и гастарбайтерите му. Аз съм един от тях.

Ден 3

Работата е ад. Още първата вечер разбирам, че краставиците се берат с Flugzeug (самолет). Никой не можа да ми обясни какъв е този самолет, с който се берат краставици. Хасковлията първо се зарадва, че вече си има дружка, после престана да обяснява. „Ще го видиш самолета. Ко да ти кажа — немеца го е измислил…“.

В първия момент като видиш самолета на Фриденбергер и се оглеждаш за гората с краставиците. Настина това нещо е конструирано като двуплощник. Само че не лети. Направено е да пълзи. Това е просто един стар камион Мерцедес, на който са заварени криле. Крилете покриват осем реда краставици от едната страна и осем от другата. Гастарбайтерите лягат върху тези криле. По корем. Ръцете им са пуснати надолу и берат корнишоните със страшна сила. Хвърлят ги на едни малки улеи пред себе си. В улеите има лента и тя извозва корнишоните назад към ремаркето на самолета. А самият самолет пъпли из краставичните полета на Бавария и нищо не може да го спре. От време на време Фриденбергер пуска самолета на автопилот и отива назад да рови из краставиците. Проверява дали не сме оставили някоя краставица. Ако намери краставица — мърмори. Ако намери втора краставица в твоя ред — уволнява. И обижда — каза на един поляк, че е мързелив. Полякът не се обиди — тръгна си. Беше весел, защото знаеше, че от Германия все нещо щеше успее да открадне. Не може да се върне ей така с празни ръце, нали.

Ден 8

Работата е ад. Първите дни кръвта влиза в наведената ти глава. И не може да излезе. Очите ти пулсират и падат долу между краставиците. Ти си ги събираш и ги връщаш насила в очните си кухини. Всички ходим като надрусани. Миналата година Фриденбергер е садил по тези полета лавандула. Тук-таме земята просто е пропита с мириса на лавандула и на човек съвсем му става лошо. След първата седмица на гърдите на всички излизат страхотни гнойни пъпки — това е от спарения дюшек, върху който лежим от 05.30 до 23.30 часа средноевропейско време. Имаме половин час почивка на обед. Никой не се къпе, никой не яде много. Няма време за това. Спим в легла на два етажа в халето, където Фриденбергер си паркира трактора. Събуждали ли сте се в пет сутринта от рев на трактор шведско производство?! Ужасът от внезапния шум се заменя с бягство навън от отровните газове. На някого (поляк) му руква кръв от носа. Жегата, лавандулата, механичните движения в раменете, бодящите ластари на краставиците, прахта — всичко това влиза в отвърствията на човешкото тяло и прави коричка. А от тази коричка — поетите знаят — и душата закоравява. След десетия ден всички искат да си ходят в къщи.

Към това се добавя и спречкването ми с Поляка Янош. Има такива поляци — кокалести, руси. Ама поляците са руси като руснаци, а не като немци. Полякът Янош твърди, че е великополяк. Великополяците са с претенция, че са едва ли не немци. Полякът Янош ми казва в прав текст на немски (заяждане) : „Съдейки по твойте очила, не всички българи са цигани…“

В такива моменти необяснимо защо ми става тъжно. Ако има нещо което ме натъжава и обърква истински — това е ненужното лошо отношение на човек към човека. Какво да му кажеш на такъв човек? Казах му: „Съдейки по твойте зъби обаче, всички поляци са абсолютни коне…“

От превода шегата и обидата сега се губят. Ако ние се обиждаме на „говедо“, поляците се обиждат на „кон“. Лошото в случая беше, че Полякът Янош в зъбите съвсем не беше ариец, а направо си му бяха конски зъбите…

Хасковлията и няколко не толкова честолюбиви поляци ни помириха. Тежко е да си гастрабайтер — всички те мразят. Най-тежко е да си гастарбайтер обаче, когато дори и поляците те мразят.

Аха-аха да си тръгна.

Ден 15

След втората седмица един прашасал не-великополяк ми казва нещо, което ме накара да се разсмея. Това беше полския еквивалент на българската пословица „Човек и на хуй да го въртиш — все някога ще свикне“ . Пляскаме си ръцете с поляка. И правим това, което са правили подтиснатите и унизените от капитализма по цял свят — обединяваме се на интернационалния принцип. И престава да ни пука. Вече никой не може да ни изгони от полетата на Фриденбергер — защото сме стари гастарбайтерски кучета и започваме да се учим на хитрини. За да е по лек живота върху крилото на самолета си говорим за жени. Разговорът се води на английски, немски и руски. Най-вече на полски и български. Фриденбергер усеща кой прави раздора на борда на неговия самолет — българите. Непрекъснато повтаря — „Булгарише нур бла-бла-бла!“ (Българите само дрън-дрън). Обаче не може да ни гепи в издънка. Ние с Хасковлията бачкаме по-добре от всички. И винаги искаме допълнителна работа. Когато сме в почивка Фриденбергер все нещо мъкне, разтоварва, откача и закача. Помагаме му само ние — българите. Сигурно защото у поляците няма толкова засилен магарешки синдром. С Хасковлията имаме само едно общо нещо — щом има работа, тя трябва да се свърши. Пък и се оказва, че от цялата компания моят отвратителен немски е най-разбираемият баварски език по тия места. И Фриденбергер ме ползва за преводач. Лидерът на групата е обаче Хасковлията. С балканската си фамилиарност и чаровното си безсилие (от липсата на език) той печели сърцата на всички. Печели и по някоя друга марка от басове, замени, чейндж марки-злоти и т.н. Икономически самороден гений е Хасковлията. Сложи го на кенеф, той ще ти отвори лавка. В началото го кръстих господин „Ко-каза-тоя?“. Постепенно образуваме комбина. Той носи вродена житейска решителност. Аз имам моята добита нефункционална интелигентност. Заедно, това ни прави адаптивни и способни във всяка ситуация. Видях го, че гепи от дребните пари на поляците — бърка им по джобовете. Нищо не казах. Ко да му кажа.

Ден 26

Градушка! Огромни ледени парчета накъсаха сенника на самолета и ни накараха да бягаме из калта като от бомбандировка. Краставиците на Фриденбергер просто станаха на каша за минути. Сам Господ Бог като я гледа тая подредена страна и сигурно се дразни. Нивите станаха на мазало, всички гастарбайтери притихнахме под навеса и разбрахме че бачкането май беше до тук. Хубави пари се печелят в Германия. 7.50 DM на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-мразените неща на този свят — баварските краставици.

Фриденбергер за пореден път показа, че няма нищо общо с българския селянин. И че немската градушка няма нищо общо с Градушката на Яворов. На същия ден дойдоха едни очилати, плешиви, слабовати костюмари и му връчиха застраховката. Той не я взе, а поиска нещо друго от тях и те се навиха. Застрахователите за половин ден организираха доставката на тонове краставичен разсад и с машини го набучиха на мястото на старите насаждения. За още половин ден новите краставичени растения се прихванаха, раззелениха се и градушката на Господ-Бог се обезсмисли. Фриденбергер ми каза да преведа на останалите: „Седмица почивка, за да се надуят краставиците“. Аз преведох и му казах: „Отивам да се разходя из Германия“. Той опули очи и се опита да ме разубеди. В спора си с него разбрах нещо ужасно. Фриденбергер и жена му никога не са ходили на море. Фриденбергер и жена му не са ходили по далеч от Мюнхен. И то по работа. Фриденбергер и жена му и зиме и лете стоят в Шнелдорф (Бързо село) и крепят немската икономика. И последно : Фриденбергер и жена му не са богати немци. Те твърдят, че работят само за прехраната си. Нямах причина да не им вярвам. Но техният начин не ме интересува. Това което ме интересува е концерта на Pink Floyd в Мюнхен.

Ден 35

Върнах се. Спах по гари и комуни, стопът вървеше чудесно, за десет дни навъртях 4000 км. Нито един път не ме спря полицай. Можех и да не се върна при Фриденбергер, но бях обещал. Ако бях емигрирал, полицията щеше да създаде много проблеми на Фриденбергер. Аз изпълних обещанието си. В замяна имаше отново цели просторни полета с корнишони, които чакаха. Чакаха нас и Фриденбергер.

Ден 36.

Работата е ад.

Ден 37

Работата е ад.

Ден 40

Работата продължава да е ад.

Ден 50

Аз съм негър. А работата е ад.

Ден 52

Изобретих блуса. Хасковлията подава някъкъв напев и поляците го подемат. Това есперанто блус. Дори Фриденбергер е впечатлен. Работата е да си ебе майката къв ад.

Ден 56

Бихме Германия на световното по футбол. Дори Фриденбергер е впечатлен. „Работата е там, каза той, че вие имате играчи. А Германия има отбор…“

Ден 60

Почивен ден. Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал. С Хасковлията отиваме до Дегендорф (село Кинжал). Зяпаме немска стока и си правим тънки сметки. Забелязвам, че Хасковлията ме ползва като „завеса“. Праща ме при продавачките да ги питам нещо, а докато те ми обясняват той гепи от щандовете разни неща. Много краде това момче! Аферим, всички ни излъга! В KARSTADT обаче го загубих. Намерих го след пет часа седнал на входа на огромния търговски център.

„Кво правиш, бе Аскьой?!“

„Ми фанаха ме, софиянец…“

„Какво те фанаха бе, Аскьой?!“

„Ми да крада портфейли от щанда за кожени изделия…“

„Как така бе, нали досега не можаха да те хванат?“

„Ми вътре в потрфейла немеца е натикал едно малко нещо, като глава на топлийка. И като стигнах на ексаватора и всичко наоколо почна да пищи…“

„И кво ти направиха?“

„Ми първо искаха да викат полиция, обаче като видяха че не знам езика ме снимаха, дадоха ми това листче и ме съпроводиха до изхода…“

На листчето пишеше, че лицето Хасковлията не може три години да посещава търговска верига KARSTADT. В противен случай подлежи на краткосрочно съдебно дирене, повдигане на доказано обвинение и глоба и затвор. Немеца го е измислил, наистина.

Ден 60 следобед

Откраднах писалка „Пеликан“. Не можах да се сдържа. Желанието да крадеш го има във всеки човек. В мене то не може да се развие. Никога не бих посегнал към нещо, просто защото не желая да изпитвам отрицателни емоции. Страх, срам и смут. Трябва да оставя тази работа в ръцете на други, по достойни за това. Хасковлията има вече две чанти с плячка — чадъри, портфейли, чорапи, кърпи, кожено сако (!), автомобилна помпа, килограм картофи, люти чушки (от саксиите с цветя на баба Фриденбергер), диктофон, канцеларски материали и прочие кинкалерия и пасмантерия. Подозирам че той има пръст и в изчезването на дакела. Дакела на бабата много го лаеше. Скарахме се с него. Казах му или да престане да краде. Или да делим плячката, щом ме ползва като завеса. Побесня. Той се бил трудил толкова много. И рискувал много, а аз искам наготово. Казах му че ако го бяха гепили, щяха да ме гепят и мене, че баламосвам продавачките. Можеше поне да ме осведоми за това. Виждали ли сте честен крадец? Хасковлията ми даде диктофончето. С мъка ми го даде, като преди това се опита да ми го продаде. Решихме, че сме квит.

Ден 61

Дойде трети българин. Но това не е важно. Хасковлията си купи кола. Щях да се хвана на бас, че я е откраднал, но сам му уредих документите. Форд Ескорт за 1100 DM. Сега си помислих, че ще престане да гепи от магазините, щото вече има имущество и има какво да губи. Глупости — същия ден в почивката някой ми свирна от близката царевична нива. Хасковлията гепил колело с „24 скорости моунтоун-байк“ от Дегендорф. Помоли ме да му помогна да го разглобим и да го натоварим в багажника на Форда. Разглобявали ли ли сте колело в царевична нива?! Обясних му, че кражбите за мен са свързани с много повече усилие и нерви, отколкото негърската честна работа. Мисля, че ме разбра. Но все пак му помогнах за колелото.

Ден 70

Работата намалява. Полякът Янош е враг на българите. През ноща хърка като „недоебана полякиня“ (Хасковлията). Опитах се да го разбудя. Да се еба в инициативната глава. Полякът Янош изрева, скочи в кревата си и размаха нож към мене. Този капут е опасен дори насън. Омразата ни е спонтанна и искрена. Не е на интернационална основа. Явно не мога да търпя великополяци.

Ден 88

Хасковлията ни организира свободен ден. Баламоса Фриденбергер, че имаме религиозен празник. Хасковлията е пич. Когато Фриденбергер кихне, той му вика „Датибамайката!“ с най-учтив тон. Наложи се веднъж да преведа, че това означава Gesundheit (наздраве). Въобще не се учудих, че един ден когато аз се разкихах, най-малкото Фриденбергерче ми пожела учтиво „Дати бамайка! Та?!…“

А в почивния ден отидохме на Октоберфест. Така каза Хасковлията. Обяснявах му, че Октоберфест не може да има в края на август, но той успя да убеди поляците, че и те имат религиозен празник.

Отидохме в онези огромни задушни палатки, в който мирише вкусно, лее се бира и се пие пот. Почнахме неубедително, щото поляците много бира не харесват, а на нас ни се струваше скъпа. Обаче по едно време като почнахме да поръчваме едни големи 1.5 литрови халби, като се пуснахме на едни вурстове и шашлици. Не се разбра кой плати. Май никой. Цялата група на религиозния си празник му изпусна края, както и всякъкъв транспорт до Шнелдорф. Някои свиха велосипеди, други халби, трети просто оставена мотопедна каска, за да не се минат. Групата гастарбайтери си беше атракция както и да я погледнеш. Сякаш на всяка цена българи и поляци искаха да покажат колко по-широка душевност имат от скабаните шваби. Шовинизмът и алкохола са свързани правопропорционално.

Вървим пеша към Фриденбергерови през онова ти баварско поле. Поезия. Всеки нещо крещи на собствения си език. Ние сме с нова националност, и с нея се гордеем. Просто в паспорта ми до визата трябва да пише: „националност: гастарбайтер. не му се разрешава да бъде немец“

Хасковлията вика „да пейм“. Пита ме коя песен могат да знаят и поляци и българи. Не мислих много дълго. Това е за мене поезията. Тъпи поляци, мръсни българи, немска бира в сърцето на Германия. В тая ситуация има само една песен:

Това е поезия, нали. Такава нощ се помни като Курската дъга, битката при Яш, Драва и Соболч, като Збигнев Бониек и като Мерцедес Бенц. На сутринта Фриденбергер освободи двама поляци. Докато всички се правехме, че берем краставици, тези двамата повръщаха в лехите си, без да имат сили да зарият повърнатото.

Не знам как успяват, но немците винаги си връщат за всяка победа над тях.

Ден 96

Работата почти привършва. Поляците един по един отлитат. Полякът Янош също си тръгва. Половин час преди да тръгне към полско-немската граница той изпищява, че някой му е откраднал парите. Парите, които той с кръв и пот е заработил заедно с нас за три месеца. Ние с Хасковлията тъкмо се връщахме от Дунава. И нищо не знаехме. Поляците се събраха и нарочиха третия българин. Момчето преди време се беше опитало да си отчупи тайно от шоколада на Поляка Янош. Тогава мина без бой. Сега вече миришеше на полиция и затвор. Става дума за около 3500 DM, нали.

Фриденбергер беше като застрелян. Той наистина много ни харесваше. Не можеше да повярва, че някой от нас е извършил това пъклено дело. Шефин фучеше, гледаше към мене и повтаряше думата полиция. Първо щеше да извика полиция веднага. После заплаши, че ако не си признаем, ще извика полиция след 5 (фюнф) минутен. После минутите станаха 15 (фюнфцеен). После тя реши да ни даде още един час, постави по средата на спалното помещение една кутия и ни караше да влизаме и да излизаме един по един. Та който ги е взел да ги остави. Никой не остави никакви пари в тъпата й кутия. Когато попитах Шефин защо гледа в мене, тя ми каза че се надявала да преведа много точно думите й на всички останали.

Шефин каза, че имало и друго решение — всички да отделим от заплатите си по 150 марки и да възстановим сумата на Поляка Янош. Тогава Хасковлията каза нещо на немски, което ме потресе. Потресох се, защото първо, беше много смело и второ че въобще Хасковлията накрая проговори немски. Той каза хладно:

Besser polizei ! (по-добре да дойде полиция!)

Така си легнахме без полиция, без заплатата на Янош и с лекото усещане, че от утре аз и Хасковлията ще започнем да въртим далавери в един добре подреден немски затвор.

Ден 96 (от една друга гледна точка)

Не се срамувам да си призная. Парите ги гепи Хасковлията с безценната моя помощ. Първо забелязах, че Поляка Янош си е оставил пликчето с марките на леглото. Всички бяха навън и леко се припичаха, докато Фриденбергер нещо мъкнеше, оправяше и завинтваше. Казах на Хасковлията, че кинтите на Янош са там. Той се стресна и ме попита укорително защо не съм ги взел. Аз му казах, че това е кражба и само го осведомявам колко хубаво би било ако някой съсипе Поляка Янош по този гнусен начин. Хасковлията каза само да му правя завеса.

Адреналина на едно такова начинание е по-силен от алкохол. Качих се без колебание във Форда и дадох газ назад. Бутнах простора с прането на поляците. Фриденбергер се изправи и почна да крещи, че съм луд. Аз му казах, че само съм пиян и щастлив. Направих три кръгчета из стопанския двор със свистене на гуми и засилване към дизеловата помпа. След мене вече всички крещяха и псуваха. Сгазих една от играчките на най-малкото Фриденбергерче. На разбора съжалявах доста за тази играчка. От спалното към мене хукна Хасковлията и ми се скара строго, че правя глупости с колата му и съм й одраскал бронята. Качи се до мене и както ми говореше, аз дадох газ към Дунава и многобройните красиви крайречни алеи.

Хасковлията каза, че ги е взел. Въобще не обърна внимание на репликата ми, че не е трябвало да ги взима всичките. Каза ми, че това е най-идеалната завеса в живота му. Само дето не ме разцелува. Наистина по нататък никой не свърза моето неестествено държане със случката. Когато си гастарбайтер поне по два пъти на ден се случва някой от колегите ти да полудее, да почне да кудкудяка, да побеснее или поне да започне да плаче.

Върнахме се в стопанския двор — а там суматоха. Всички изправени до стената биваха пребърквани от Поляка Янош. В суматохата успяхме да хвърлим парите в единствената коприва, която расте като плевел в Германия. Копривата под първия трактор на Фриденбергерови.

Ден 97

Нямаше полиция. Фриденбергер намери работа на всички и каза че още една седмица ще работим, за да може Поляка Янош да заработи нещо. Явно документите на неговите гастарбайтери много не бяха наред и затова той и Шефин предпочетоха да оправят работата без полиция. Всеки е малко мошеник, дори и Фриденбергер.

Ден 105

Лично закарахме Поляка Янош до немско-полската граница. Той беше убеден, че третият българин му е свил кинтите и дори ни се извини, че с нас се е държал лошо, а не бил видял що за човек е третият българин. Ние му се усмихнахме. На връщане спряхме да една бензиностанция и развалихме големите банкноти от по 1000 марки. Хасковлията не оспори моята идея да разделим на три парите. Третият българин се зарадва много на дела си и хич, ама хич не ни се сърдеше.

Същата нощ Хасковлията даде банкет. Пихме уиски с не-великополяците и празнувахме лошотията. Собствената, ирационалната. Също така световната и интернационалната. Мисля, че беше 9 септември.

Ден 111

Тръгвам си. Хасковлията ще ме откара до Нюрнберг. Като видях колата обаче щях да полудея. Тази кола беше пълна със крадени неща. Разпознах комплект ключове и въдици от килера на Фриденбергер. Разпознах неща, които аз дори не бих преместил от едно място на друго, а той се опитваше да ги гепи. Хасковлията беше взел дори антената от телевизора, който Фриденбергер беше домъкнал, за да гледаме късните мачове на световното. Накарах го да я върне. Послуша ме. Върна се с антената десетина крачки, после се обърна и ми каза:

„Не мога да я върна. Някои хора имат само един начин на живот. Ти си щастлив, защото да свиеш писалка за тебе е развлечение. Просто нищо не разбираш.“

И взе антената от телевизора на Фриденбергер, който той ни донесе за да видим как като никога България би Германия на футбол.

Продължавам да го обичам това момче Хасковлията. Мисля си, че хора като него са енергийния потенциал на нацията.

Ден след това.

Пътувам към България. Никога повече не видях никого от Баварската сага. Винаги когато вече официално влизам в Добре Подредения Свят на обединена европа си мисля, че не съм варварин. Винаги когато излизам през китните им гранични пунктове си мисля, че човек е такъв, какъвто го приемат. Гастарбайтерът е икономическо животно, което няма да оцелее, ако не отхапва парчета жива плът от гостоприемника си. Ако не му носи болести като Обществена краста и недоволство. Германия е гнусна приказка за всеки, който не е немец или поне турист.

Гастарбайтерите са лошите в нея. А без лошите не може да съществува нито една уважаваща себе си приказка.

СОФИЯ-център

Слушал съм много за хората, на които не им трябват големи и важни причини, за да правят една война. Аз се страхувам от тези хора. Психологическият профил на тези хора е обрязаният пенис, лошият поглед и желание да заколиш много неверници, за да отидеш в рая. Аз си мисля, че тези хора нямат проблеми с мен. Обаче дали те мислят по този начин не е ясно.

Ние сме модерният свят. Ние си бием холестерола венозно, ние не можем да се събудим без оловните си съединения, ние обичаме пластмасовите си неща. Ние обаче не сме сами. В реалните граници на тази страна живеят едни други хора по един друг начин. Те са мюсюлмани и на външен вид адски много приличат на косовски албанци. Техните модни предпочитания и тяхната архитектура са ми изключително чужди. Отидох при тях, за да разбера дали наистина тяхната мода е заплаха за мен. Единственото нещо, от което ми остана да се страхувам след като се върнах беше това как да представя нещата. И досега не знам как. Започвам да си мисля че всъщност светът и хората са такива, каквито са, а журналистите се оптиват да ги изсмучат от пръстите си.

СОФИЯ-област

Точно по Великден, най-интересното място на Балканите е джамията. Тръгнах към това място — джамията, за да дефинирам моя страх от не-модерния свят, от исляма и от една война, която ми се струва нелогична, но изключително вероятна. Тръгнах и с пожеланието на Ина Грогоровна — по онези места да съм се пазел да не ми преформатират задника.

Тръгнах от София и от една велика бургаска дефиниция: „Там където няма море е провинция…“. Аз имам друг принцип : „Там, където няма дрога, е село…“. Трябва да разбера къде свършва модерния свят и къде започва другото. На излизане от София се разбира, че първата фаза на модерния свят свършва там, където не знаят за Дони и Момчил. Оказа се някъде при Ихтиман. Втората фаза е там, където думата „трева“ има значение само за „сено“ и „паша“. Това е някъде след Асеновград. Третата фаза е Къци Вапцаров — към Доспат. Последната фаза, там където разбираш че си на ръба на модерния свят — това е едно място, за което ще разберете по надолу.

Пътувайки към Пловдив си мислех как ли щеше да изглежда планетата, ако съществуваше не Макдоналдс, а верига от друг тип крайпътни заведения за бързо хранене. Примерно сръбски.

ПЛОВДИВ

Пловдив е базов лагер на авантюристите в тази страна. Не говоря за хората, които чукат без презерватив момичетата от Главната. Става дума за това, че ако искаш да отидеш където и да е, трябва да минеш през Пловдив. В Пловдив се запасих с отличителните белези на християнина — червени и зелени яйца, сланина, бензин, цигари и една бутилка „Ранни времена“.

Християнско настоение се поддържа най-лесно като в колата си пуснеш саунд-трака на „Черна котка — бял котарак.“ Всеки друговерец би се уплашил от вида на 27 годишен „Фолксваген“ костенурка от който се разнася на сръбски „Питбул — териер“ и го кара брадясал софиянец. През цялото време се утешавах с мисълта, че срещам хора, от които съм малко по едър. Целунах колата си и както се пее в саунднтрака:

МОМЧИЛОВЦИ

В търсене на другия свят ми беше казано, че има едно село Момчиловци, където има само помаци и параклиси. Запътих се занатам. Ако Керуак беше писал „По пътя“ в България, щеше да преболедува една остра форма на пътна параноя и няколко бъбречни кризи от дупките по пътя. Крайпътната гледка напомня за Бейрут в най-славните му години. Рекички и мостчета, приказна красота и природни картини. Българите са хора, които си изхвърлят боклуците в реката — във всеки един ручей на всеки сто метра има по една автомобилна гума.

На места природните забележителности се измерват единствено със стада крави, за които човек се пита как са стигнали тези крави до тази дива пустош. Видях и няколко камиона с крави, които явно ги разнасяха на определени места, за да се създава илюзията, че си адски далеч от центъра на София.

Пия вода от крайпътните чешми и непрекъснато оставам с впечатление че съм забравил нещо. Липсва ми спирането на кранчето, както в модерния свят.

Опитвам се да заговоря един овчар с шушляково яке. Оказва се че всъщност той пасе четири кози, обаче неговия пудел-пазач не дава да припаря в опиканата му територия, която явно е цялата планина. Отказвам се, като виждам че овчарят-козар води към мене още кучета със себе си.

Оставам в недоумение — козите са точно четири, а кучетата са пет-шест. Добивам впечатление, че овчарят пасе кучета, а козите го пазят.

Момчиловци се оказва туристическа измама. Няма нито един помак, затова пък местните ми предлагат стаи по 12 хиляди лева на вечер. За толкова можех да спя и в Драгалевци и пак нямаше да срещна нито един помак.

Питам местните дали до Момчиловци няма друго село — примерно Дончиловци. Не ми разбират шегата. Казах ви, че отдавна съм прекосил първата граница на модерния свят.

Излизам от пътя за Смолян и се насочвам на Запад.

ДОСПАТ

Местното население ме притеснява. Ако в Хималаите човек чувства може би космополитизъм, то в Родопите се усеща родният махалетизъм. Във всички махали те гледат подозрително, направо страшно. Срещали сте го този поглед — имаш усещането, че ей сега местния ще се развика, и от всички дувари ще изскочат лошо облечени хора, чиято единствена цел е да те замерят с камъни. Единственото ми успокоение е туристическият ми имунитет — няма нищо по налудничаво (и едновременно с това безобидно) от човек, тръгнал на екскурзия по тези места. На местните много бързо им хващам цаката — викам силно „добър ден“ и питам за пътя, въпреки че се ориентирам прекрасно. Това някак си ги успокоява — за тях явно единственото нормално нещо е някой да се загуби по тези места.

Това ги кара наистина да спрат да ме гледат по начин сякаш ме познават, но не ме обичат много.

Стигам до Доспат по тъмно. Хваща ме страх от шляещите се сенки на доспатските млади безделници. Тук някъде наистина е краят на света — познава се по това, че в центъра на този град има само една светната лампа и всички се събират под нея, за да упражняват лошия си поглед върху пришълците. Намирам единствения хотел и с чувство за провал и облекчение лягам да спя. Спя като къпан, без да съм се къпал въобще.

ШИРОКА ЛЪКА

На сутринта изчезвам като Дейвид Копърфийлд. В български град като Доспат могат само да те заколят, да те заровят и без никой да ги пита — да съобщят в полицията, че не са те виждали въобще. Пак природни картини — един много дълъг и красив язовир, за който ми казаха, че във случай на война ще му бъде взривена язовирната стена. Така вражеската армия щяла да гази във вода до коленете и щяло да й е кофти. Интересна военна доктрина, дано да не е верна.

Срещам първия интересен човек от турското робство насам — това е Лимонаденият старец. Хвали се, че през двехилядната година става на 80. Хвали се че цял живот е пасъл само овци. Хвали се, че в къщата си има лимонадена фабрика и откакто се помни пие само ракия с лимонада. Явно пристрастен юзър на лимонада. Преположих за него, че ако мине на фанта и спрайт ще изпадне в абстиненция. Не ме разбра и продължи да се хвали. Единственото, с което го озадачих беше съобщението, че епохата на безфилтърните цигари е минала. Чудесен човек.

„Откъде сте вие?“ — пита ме Лимонадения старец.

„От София!“ — чудно е, но вече мога да се похваля с това нещо.

„А, — каза Лимонадения старец — вие там си гледате «Риск печели, риск губи» — и аз го гледам…“

Какво нещо е БНТ! Явно още не бях излязъл от цивилизацията.

Пътувам още на Запад. Попадам на колона чергари. Зад каруците се шматкаха деца с особени дървени колички. Колелцата им бяха направени от лагери. Тези циганета са предците на скейтърите — бяха само по добре облечени и по-чисти от софийските.

Стигам красиво българско село. Няма табела, няма добре дошъл. Това се оказва Широка лъка. Черквата е порутена, обаче в центъра откривам това което ми трябва — Найт клъб. Пред Найт клъба са седнали баби и дядовци и клъбират. Пия бира в найт клъба на Широка лъка. Чудя се дали да остана за през нощта. Между две парчета с маанета, едно дете-марципанче казва на бармана:

„Бате — дай онаа със спринцовките!“

„Разкарай се оттука!“ — казва бармана и ме гледа дали не се е изложил.

„Аре бе бате — дай онаа със спринцовките!“

Озадачените ми сетива за малко да ме накарат да мисля, че съм сбъркал пътя и отново съм попаднал в цивилизацията и спринцовките. Успокоих се много набързо обаче, когато бармана отстъпи на марципанчето и му пусна БТР:

„На-а-а-а раздя-яла ви целу-у-вам…“

Малкия марципан потанцува с огъване в кръста, като държеше ръката си на хевиметълски знак. После явно му омръзна и се загуби през вратата. А казват, че само циганите карали докрай.

В Широка лъка слушат БТР — не мога да спя на такова място. Оставих бабите да клъбират и продължих.

На края на Широка лъка попаднах на това, от което се нуждаех. Последната бензиностанция. Сайбърпънк танкен — това вече прилича на декор от „Лудия Макс“, където бензинът беше основната ценност. Оттук нататък няма какво да ме спре.

СЪРНИЦА

Ето я очакваната Земя на Ремонтираните Джамии. Това е земята на многото деца по дворовете. Те са дружелюбни и по-услужливи от редовите българи, но са пак така притеснени. Пътувам за село Сърница по път, по който явно е стъпвала Годзила — това не са дупки, а частични липси от пътя, които не можеш да осъзнаеш, защото колата ти попада цялата в тях.

В центъра на Сърница любезна мюсюлманска жена ми обясни, че в селото не живеят християни. Само даскалите са християни. Само те имат работа. Хората от Сърница се прехранват с картофи и дърводобив.

Спрях пред училището. Училището в мюсюлманското село Сърница се казва „Кирил и Методи“. Две мюсюлмански жени — едната руса, другата черна, боядисваха в синьо оградата на даскалото. Говоря си с тях любезно. Питам ги за Дони и Момчил. Споглеждат се и глупаво се усмихват. А за Къци Вапцаров? Нямат коментар. За Каналето дали са чували? Казват нещо, обаче явно не са наясно. Последна проба — попитах ги дали са чували за списание Егоист. „Тц!“ казаха те. Цивилизацията за мен свършва там, където не знаят за егоист. Показах им списанието. „Оу!“ казаха те. Питах ги дали може да ги снимам. „Оу, не, не, тц, тц!“

Жалко, че ще го разберете като реклама. На тези жени — аз не зная дали те могат да четат български — им стана по женски приятно да разгърнат с боядисаните си ръце корицата с модерната, слаба, къдрава секси пичка, която е тотален техен антипод. Чудесни момичета бяха тези жени мюсюлманки. Предполагам, че взети заедно, децата им са повече от 12 на брой. Но те наистина, стори ми се, търсеха нещо в списанието — може би кройка или гоблен, с който да си украсят къщата. Не смея да знам за какво, не те го харесаха и аз им го подарих. В замяна те ми позволиха да ги снимам.

От даскалото излезе нисък, дебел, плешив радушен човек. Християнският даскал. Каза че ремонтирали, щото имали годишнина. В училището се учели 750 деца. Много деца. Адски много деца. Дойде и другият християнин на селото — счетоводителят на училището. Този човек леко фъфлеше и заекваше едновременно. Тези двамата ме накараха да се чувствам като кореспондент на Работническо дело. Наговориха ми какви забележителности имало тяхното село. Единствената забележителност, която запомних, беше че в селото има 750 деца и всички те учат майчин език в училище „Кирил и Методий“. Разделих се с тях бързо и нескопосано. На калкана на училището имаше нецензурен надпис на английски, който звучеше успокоително познато.

ЮН-ДОЛЛАР

Тук употребявам турското име на т.нар. курорт Юндола. Попадаш на едно голяма кръстовище с много български знамена, окачени по крайпътните бараки и стълбове. После разбрах, че в Юн-долар някакви мутри строят бензиностанция, взели са кръчмата и са решили да си играят на националисти. Всъщност, трябва да призная, че начинанието на мутрите ми хареса. Все пак — Великден е.

Влязох в смесеното магазинче на Юн-долар. По най-профанския начин попитах дали имат хляб и козунаци. Трима селяни ме гледат и викат че няма. Ами тогава, питам ги аз, как ще празнувате Великден?!

„Ние сме муслимани тука.“ отговориха ми те.

Сега ми се струва, че те отгвориха леко извинително. Но тогава не знам защо аз самият им казах „О, извинявайте…“ и си излязох.

Много интелигентно от моя страна. Да търсиш помаци два дена и като ги срещнеш, да изискваш от тях да ти намерят козунак за Великден.

Намерих си място за спане и тръгнах да обикалям. Първото нещо, на което спрях, беше на един човек, който неистово ръкомахаше на пътя. Отворих вратата, а той ме попита:

„Министър Бонев познаваш ли?! А Лили Иванова?!…Ню Йорк, Париж, Лондон, София, Юндола, Истанбул и нататък! Къде дават така?!“

Оттам нататък ме заля с най-некачествената шизофренна логорея, която съм срещал. Това беше лудият на местността Юндолар. Кръстих го Чатърът Мунчо, щото непрекъснато се опитваше да контактува с мен. Беше си отворил Ардата отдолу — така както правят хората, когато не искат да ги молиш за цигара. Мунчо от Юндолар каза още:

„Български, руски, френски — няма тука такива неща! Свърши! А момите с прането и честността — те къде да отидат?! А?! А?!…“

Това запомних от съвършеният му брътвеж. Има нещо в този монолог. Прилича на чат с много различни хора, голяма част от които са осъдени на доживотен затвор и на всяка цена искат да те задържат в мрежата си.

СВЕТА ПЕТКА

Света Петка е село, където фашън монитора показва само шалвари и забрадки. Много цвят и цветя в тъканите. В първата будка на селото едно малко момиче със забрадка играеше тетрис — малко съсредоточено мюсюлманско дете, което дори не ме забеляза. В центъра на селото е позициониран лек битак — продават се тенджери, дрехи, мед, посуда от Турция. Поминъка на селото е картофи и метли, както и стока от Турция, която тези хора се опитват да продадат един на друг. Това село е известно със хубавото си турско кафе. Питам за кафе. Човекът, който ми отговаря не е тукашен — местните са руси, светли хора, а този е търговец, едра чернилка с кръвясали очи. Не престана да ме гледа лошо, въпреки че купих половината от турските му боклуци. Насочи ме надолу по улицата. Обикновена стара къща — кафето не работи, обаче баба Емине ме покани и ми каза, че за мене имало. Струва 100 /сто/ лева. Идва човек с лилаво сако. Това е синът й Рамадан. Той вече е дядо на 4 деца. Той още е на 42 години. С кривото на християнското си око забелязвам младо момиче със забрадка — прави кафе с чайник. Става разговор. Малката се казва Ниврие и учи икономика в София. Айде стига бе! Неврие се усмихва както се усмихват 18 годишните девойки без разлика на вероизповедание и казва:

„Аз в София не ходя така — обаче тука има традиции…“ Говорим си и пием нещо, което има един пръст каймак и един пръст утайка. Това е първото кафе на този свят, от което не ми става лошо. Питам ги за Косово. Дигат рамене.

„Защото — казвам аз — ние в София седим и много ни е страх…“

Рамадан мисли, гледа ме и вика, че и него го е „много страх“. И на двама ни е ясно, че всъщност ни е страх от едно и също нещо. Това нещо се нарича „един от друг“. Обаче Рамадан е любезен. Говори много и интересно. На стената виси плакат с надписи на арабски и малко момиче със шамия. Питам какво пише — пише че аллах е велик и Мохамед е негов пророк. Баба Емине е на 65 години обаче изглежда млада. Едно време е била отличничка в ТКЗС и е обиколила света с екскурзии. Има десет ВЕФ-а и няколко руски часовника. Тя ми носи билки — риган и жълт кантарион. Чувстам се страшно добре. Питам ги дали ще ме пуснат в джамията. Няма проблем, казва Рамадан. Махаме си на довиждане. Стоте метра до джамията ги вървя като човек, който абсолютно не иска да влезе в джамията. Мамка му, всички ме гледат и откъде толкоз хора на едно място в това село.

Влизам в джамият с финт и се ослушвам дали някой не вика след мене. Забравям за притеснението, защото попадам на място, което много прилича на мъжката съблекалня на ЦСКА в малък град. Голямо корито на пода, стари стелажи и дървени скари като в казармата. Аха, това е предверието за миене на крака. Отворям друга врата и попадам на съсухрен селянин с таке и шест момиченца със забрадки.

Явно вече съм вътре в джамията защото притесненият съсухрен селянин (имамът Мохамед) ме моли до плач да се събуя. Явно притеснението е взаимно, но за разлика от мен той въобще не се опитва да го скрие. Събувам се с самоуверени възгласи „Ама разбира се, извинявайте!“ И влизам.

Килими, килими, килими. Чисто е и няма никакви картинки. От незнание какво да кажа викам на Мохамед „как сте?! кво правите!“

А той влезе кротко в театъра, който му предложих и вика „ми добре сме, учиме децата на коран…“

„е хубаво!“ — викам аз, без да знам дали това наистина е хубаво. Тавана е с особена резба, има печка, дантели навсякъде и тънки бели линии ластик по земята — явно за да указват къде да се коленичи. Олтарът (така ли се казва?!) е вдлъбнатина в стената с нарисуван златен полумесец. Децата са ме наобиколили като извънземен и шушукат.

Питам ги първото нещо за което се сещам и си признавам че беше тъпо:

„Как сте деца?! Вие познавате ли Камен Воденичаров?“

Шушукането се усили, децата се гледат дяволито и нищо не казват. Деца, какво да ги правиш. Ако някой ми каже какъв разговор е трябвало да водя в джамията точно с тези момиченца и с имама Мохамед — евала му правя. Аз наистина се бях шашардисал толкова много, че само това можах да измисля.

Усещането, че говоря тъпотии в джамия — нещо, което не правя редовно — ме направи активен. Накарах ги да се наредят и ги снимах. Питах ги дали могат да четат на арабски и как учат Корана. Те викат — „ние го учим наизуст“. А така.

Тръгвам си полека. На излизане виждам табло с картинки — упътване как трябва да се измием преди молитва. Първо очите, после ушите, после носа,, врата, краката и така нататък. Упътването прилича на старите пионерски картинки за това как трябва да се държим в обществото.

На излизане се сбъсквам с едно малко събуто момченце, облечено в дънково костюмче, много модерно дете. Въобще не ме погледна — отиде и седна до имама Мохамед.

Обух се като несръчен идиот, точно както се чувствах. Навън ужасът върху мене вече се стовари изведнъж. Всички ме гледат и мълчат. Мога да се хвана на бас, че ако бях побегнал, щяха да хукнат да ме гонят. Само че аз спокойно, пак със финт влязох в колата.

Единственото, което си помислих беше, че колата няма да запали. Помислих си също че мога да разчитам на бай Рамадан, у когото пих кафе.

Колата обаче е правена от християни, запали веднага, но за мой още по-голям ужас касетофона включи силно Уикеда и „…ние с Боби двамата пием кафе-е-е-е-е!…“

Не знам защо ме беше толкова страх, обаче си ме беше страх и това си е. По пътя извън Света Петка си помислих, че ако някъде някога възникне проблем на верска основа, това означава, че някакви хора не са си говорили достатъчно и не са пили кафе.

ВЕЛИНГРАД

Свечери се и след още един тежък разговор с Чатърът Мунчо от Юндола ми се прииска да отида на църква. Все пак е Великден. Истината е, че ми стана неприятно от всичко това. Ако мюсюлманите бяха омешани при нас в София и заедно се виждахме по кръчмите може би наистина щях да съм уверен, че няма проблем.

Към 23 часа отидох до Велинград, купих си козунак и пих една ракия. В църквата православните скотове се бутаха твърде повече отколкото аз мога да ги понеса. Бутаха се и псуваха. Точно сега ли трябваше да стана свидетел на това?! Като излезе попа да обикаля, всички се източиха след него и аз останах почти сам. Гледах картинките по стените и си помислих, че Исус е красив.

ПАШОВО

Истината е, че параклисите и църквите навсякъде у нас имат стойност само като атракция. Действащата институция в Родопите е джамията. Мюизинът пее всеки ден по няколко пъти. Той, като имама Мохамед винаги е блед, брадясал, изпит и притеснен. Помислих си за православните попове — никога не съм виждал слаб и изпит поп.

Село Пашово го няма на картата. Това е турско село. Споменах ли, че любезният Рамадан се самодефинира не като помак, а като турчин. Явно помаци ги наричаме само ние.

Пашово е малко село с единствен разбит път, който свършва в центъра пред джамията. Не посмях да сляза в Пашово. На сляпата стена на ремонтираната джамия имаше около двадесет-тридесет мъже седнали гъсто един до друг на една дълга пейка. Когато толкова много лошо облечени мъже те гледат втренчено, единственото, за което се сещаш е как да обърнеш и бавно да излезеш от селото. Предполагам това усещане е просто атавистичния страх от много непознати хора на едно място. Предполагам че всички в Пашово са готини пичове. Обаче аз реших да не слизам от колата. Разбирайте го както искате.

ЯКОРУДА

Трети ден обикалях турските села в района. Видях много неща, много неща ми казаха. Нови джамии и много деца. Много джамии и нови деца. В Якоруда обаче си купих сладолед. Докато пътувах насам, си мислех, че основателят на това село е викал на съоснователите „пичове, скийте колко много руда има тука! Много яко!“ Сладоледаджийката беше българка. Каза ми следното:

— българите тук са малко

— кметът е помак, добър човек

— понякога като се напият, помаците говорят за автономия

Не знам как да приема това. Не я разпитвах повече за автономията. Автономията не мен ми звучи страшно, звучи ми като на война. Карам и си мисля: ето го карбовски. Мисли ли той за войната?

Него май го е страх като куче от една война. Предполагам, че е обучен да се страхува от една война. Вероятно — за да може от страх да води много войни. Обучен е от армията да не може да диша враговете на народната република. Обучен е да задържа първа турска армия докато за 48 часа дойде на помощ Одеският ни военен окръг. Обучен е да разглобява автомат Калашников за 18 сек. Късоглед е доста, но казва че стреля добре. Може да изтрае точно три минути в атака с химическо оръжие — после предполагам, че ще получи гърчове.

Това е карбовски. Вижте го на какво прилича: той е толкова модерен и беззащитен човек, че ще бъде последният, който ще вземе оръжието и ще защити страната си, ако се налага. На него му трябват едни наистина големи и важни причини, за да застане на страната на която и да е война.

Преди да се махна от Якоруда, по обяд срещнах двама българи — пияни като Мирко и Морко от приказката. Единият беше рошав, с бяла коса беззъб и висок. Другият — дебел, с каскет и с лоша кожа.

Тези хора ми казаха много неща нешата от живота, за Якоруда и Косово, но аз нищо не разбрах и запомних само най-повтаряното послание на пияните български Мирко и Морко:

„Вън американците от Виетнам — само Левски и поп Йордан!…“

Останах с впечатление, че повечето българи на това място са изключително успешни, завършени алко-кибер създания застинали в 70-ти, в чиито съзнание Смисълът е лоша идея.

Думата Автономия продължава да звънти в опразнената ми от мисли глава.

БЕЛОВО

Тръгвам си оттук. Природните картини съчетани с ислямска мода и архитектура не са най-въодушевяващото нещо за моето леко унизено християнско съзнание. По пътя към цивилизационният избор срещам няколко млади жени и деца, които са напалили огън край пътя. Шамии, шалвари, шушляк — продават картофи на минаващи коли. Понеже предположих че оттук рядко минават коли, аз купих малко от техните картофи. В замяна ги почерпих с Великденски яйца. Децата се зарадваха както аз се радвах едно време на Кока-кола в кутийка. Казват се Хава и Файтуша. Обясниха ми, че гледат само турски сателит и не знаят кой е Слави Трифонов. И това някъде в дебрите на каскада Белмекен! Казах им, че ако знаеха кой е Слави, щяха по-малко да гледат турски сателит. Има си някакво мое, лично послание за разбирателство, което излъчват снимките — помашките деца Хава и Файтуша позират с християнско-езичните боядисани яйца.

Пътувайки огладнях. Спрях като абориген, напалих си огън и пекох сланина. Последната християнска провокация в този не-исусизиран свят. Допих „Ранните времена“ и се спуснах надолу. Минах покрай една бетонна стена с огромно отвърствие и си помислих че това ще да е задника на света, а ние живеем на километри от него.

Накрая се обърках се по-тези малки и и мирзливи пътища, които не ме водят до вкъщи. Спрях и питах една българка, типична баба дали оттука натам пътят към модерния свят е добър и мога ли да продължа. Стори ми се че думите й имаха двоен смисъл, тя каза:

„…о-о, оттука, сине, нататъка няма къде да отидеш…“

СОФИЯ-околовръстното

Ожаднях от желание за сплутата цивилизация, в която живея. Веднага от магистралата хлътнах в МЕТРО. Искам да съм човек, който си бие холестерола венозно и който не може да се събуди без оловните си съединения. Чудесно е в МЕТРО! Гора от стелажи с потребни неща, реки от пластмаса, хълмове от трикотаж, баири от консерви, с побелели от бяла техника върхове, езера от пепси и кока кола, сняг и скреж върху тоновете замръзнали пържени картофи, и много, много неучтивост и блъсканица. Обичам го този град — вече дори като пазаруваш, се налага да спираш на светофар. Аз съм модерен човек и отдавна мечтая да си загубя колата на паркинга. И наистина я загубих. Обичам го този град — в него никога не е нужно да кладеш огън, за да си изпечеш сланината.

Бих предложил всичко това на хората, които живеят в Земята на Ремонтираните Джамии. Ако го имат под носа си и работят за съмнителните консум-удоволствия, които предлага МЕТРО — тогава мога да се хвана на бас, че няма да имат желание да учат Корана наизуст.

Срещнах Ина Григорова с любимия й музикант под мишница — красотата на двама млади с комбат-панталони, безполовите Спартакус момчо-момичешки същества, красиви, гладко-обраснати, хладни като ВОГ — те пазаруваха, губеха се и се намираха в пазарната джунгла, за да се натискат щастливи. Щастието, от пренаселения консум-свят, в който живеем.

Чувствам се по-добре в него.

Лошото е, че чувствам и друго. Аз наистина имам какво да губя.

Прочетох го в очите на Рамадан, който никога не е чувал за Метро.

софия 10–18 04 1999

Морето е вагина.

Едно топло място пълно с живот. Една особена хладка влага, която те кара да се въртиш в нея. Да влизаш и да излизаш. Да пиеш от нея. Да плюеш в нея. Да скачаш от високо в нея и винаги да я уцелваш.

Когато си там, в хладката влага, част от теб винаги трябва да се подава навън, за да не бъдеш погълнат. Затова е хубаво да усещаш дъното. На дъното гъмжи от животински видове. Повечето — мъртви. А по ръба — гъмжи от хора. Повечето — бедни. Ръбът е мястото, където хората се събират, сякаш, за да изядат морето. Като огромна чиния, пълна с тайни. Като екзотичен пенлив коктейл, пълен с мъртви рибки. Морето те пуска да влезеш в него, след това те пуска да излезеш. То си остава да лежи на същото място и леко да помръдва, а ти отиваш да вземеш един душ. Нали ви казах, че Морето е вагина.

Морето е клоака.

Погледнете картата. Ако континентът е живо същество, то дебелото му черво се нарича Дунав. Не е нужно дори да сте чували, че живеете в слабините на Европа. Дебелото черво минава през половината континент, всеки изхвърля в него тоалетната си вода, докато тихият бял Дунав престане да се вълнува, изкафевее и спокойно тържествено стигне до делтата си. Морето е ректумът на континента. Всичката континентална тоалетна вода се изсипва на една тясно място, което отдавна вече няма време да се самопречисти. Морето е едно от най-замърсените места на планетата. Толкова мръсно, че дори да започнем от утре да го почистваме, то никога няма да бъде чисто отново. В това Море има всичко друго, но не и кислород за рибите, живот за рапаните и онези неприятни за мидите песъчинки, от които те образуват бисери. Това, че Морето е мръсно, не бива да се съобщава на хората. Така както на гладния човек не бива да се съобщава, че току що от супата си, е погълнал хлебарка. Няма смисъл.

Ако морето беше чисто, човек можеше да се изпикае в него и да си каже:… морето е толкова голямо… то ще разреди урината ми до степен клоняща към нула…така че защо да не се изпикая и аз в това Море…

Обаче Морето е мръсно. И когато човек се изпикае в него си казва: …урината тук е толкова много… тя е разредила Морето до степен равна на нула… така че, мамка му, защо и аз да не се изпикая в това Море…

Нали ви казах — Морето е клоака.

180799

Винаги съм ходил на море с приятели. Винаги съм ходил на море с ясни сексуални цели и за да ми се случи нещо хубаво. Нещо, което може да ми се случи навсякъде другаде, но няма да мирише по същия начин. Всеки нормален човек между 14 и 35 години отива на море, защото тайно и профански мечтае да изчука всички пички на плажа. Жените ходят на море заради същото, само че го наричат „тен“. Или: „мноо готско си прикарахми на муриенциту“. Това са общо взето двата вида жени по морето. Това е моето последното лято за ХХ век. Не мога да го пропусна. Този път тръгвам сам. Просто приятелите ми са женени вече и още не са разведени.

Пътят до Black sea coast е в ремонт. Държавата е в ремонт, хората са в ремонт, отношенията са в ремонт. Колата ми се разпадна на няколко пъти от асфалта, нарязан на три нива. Асфалтът нарязан, а асфалтаджиите като тайнствено местно племе се търкалят в храстите и лениво мастурбират. Вилкомен ин Булгариен! Добре дошли на магистралата до морето! Носете си джип ! Или нещо, което се задвижва с вериги.

Две неща ме удариха по главата, докато пътувах към Варна. Първо беше една хипер красива циганка. Слаба жена, с дълга бяла рокля, венецуелско лице и лешникови очи. Най-красивата циганка наистина — търсете я по провадийските села. Тя ми махна, аз спрях и я попитах дали работи. Тя отвърна притеснено: „Какво?! За ебани ли?!“ Викам: „Да, за ебани…“ Тя вика — двайсе лева пълна програма. Брей, много хубава циганка, наистина. И говори съвсем срамежливо за секс — не познавах такава досега. Като я поогледах, разбрах кое я притеснява — всичките й предни зъби бяха счупени. И долните, и горните. Такова чене човек може да види само на анимационен филм, когато Том и Джери се преследват веселяшката. Питам я — какво е станало със зъбите… Тя каза, че са й така от бременността. Искам да я снимам. Не дава. Дадох й пет лева. Снимах я. Тя вика — да ни ма пуснеш по някой филм… Няма! — викам. Казах й да се усмихне. Тя вика — дай още пет лева. Засмях се и й поисках разходен документ. Адски красиво момиче, на не повече от 16 години. На рамото й, с индиговия цвят на затворническите татуировки с големи букви една под друга пишеше следното:

Г

О

Ш

О

Никога повече не я видях. Иначе ако човек е сексуален маниак или обича да убива проститутки — мястото му е на магистралата. Ще си отживее.

Второто нещо по пътя беше табелата за душевно-болните хора. Пътен знак, който се грижи за тях. Едно мило начинание. И отвратително.

190799

Варна е чудесно място, където ако си женен или вдовец, ще си прекараш незабравимо. Особено ако имаш сергия и продаваш нещо на тъпите туристи. Скуката е пълна, въпреки че всички по крайбрежието се отнасяха към туристите като към сексуални обекти. Хората по крайбрежието в края на юли се оказват толкова малко, че за всеки турист важи фразата — „куцо, кьораво, сакато — давай, бройката е злато“. Кръчмите в града (освен Happy Bar & Grill) седят пусти докато от тях се носи тъжна източна музика.

Как ми се прииска Варна да е град на разврата, където по крайбрежната алея туристите да бъдат причаквани от леко облечени вакханки, поставени там нарочно от общината. Вместо това Варна е неприятна пуста градска идилия, символ на нашите курорти за аутсайдери. Идилията изглежда простичко: Семейство немски старци гледат с умиление и захлас синия циганин, който пее, че жена му го е напуснала и не го обича вече. Атракция! Циганинът с радио микрофона, пеейки, отива при тях и се опитва да ги вкара в заведението, а те със знаци и подскоци му показват, че днес им е полов ден и бързат да се приберат в хотела. В бързината си обаче се подхлъзват и падат в лапите на друг циганин — таксиджия. Той ги откарва в неизвестна посока, което им струва много — към 2000 лева на километър.

Пробвам се да контактувам с рехаво срещаните варненски момичета, който се движат разголени и по двойки. Нищо не се получава. Няма да ебем тази вечер, карбовски.

200799

Втората вечер във Варна подхождам стратегически. Нова тактика, бели дрехи, бръснене, обиколка на кръчмите. Попадам на две близначки. От Шумен. Харесват Хулио Иглесиас и Рики Мартин. Водят ме в заведение на брега на морето. Там пее циганинът Ранду. Целувката на Ана и прочие, червено вино. Обаче никой не пие червено вино, а близначките и аз се отворихме на водка Финландия и сафрид с лимон. По едно време Ранду престана да пее и пуснаха Павароти. По грозната близначка почна да спори с мене, че това не е касетофон, а пеел Ранду. Аз и се отворих, че Ранду едва ли може да пее толкова верно колкото този касетофон. Мамка му — нито аз, нито тя познахме. Пееше един млад красив българин от клиентите. След казионния Павароти, изпя „Травиата“ (според мене цялата) и вдигна на крака нашето и съседните заведения. Клиентът се оказа българин, работещ във Виена. Пя 45 минути и напълни заведението. Ранду като видя как се променя репертоарната схема, хвана микрофона и започна с руски романси. Българинът от Виена не го остави да диша и изпя нещо на цигански руски език. Нямало купон на морето. Това е началото на края на източната музика, мога да се хвана на бас.

Но животът често опровергава хората. Близначките решиха, че „таз музика ни им хариесва“. Купонът вече не им беше интересен и пожелаха да ходим в някакво заведение до гарата. Във Варна има заведения Чака-рака 1, Чака-рака 2 и Чака-рака 3. Не можех да повярвам — докато циганина пя, те ми говориха за един негър-моряк, който бил от Филаделфия и се оженил за тяхна приятелка. Сега когато купона започва, те сгърчиха срамните си устни и пожелаха да отплуват във физиологичния разтвор на чалгата. Пуснах ги да си ходят сами. Демонстративно се разделих с тях пред микс клуба „Оскар Уайлд“ и хлътнах вътре. Напих се с бира и разбрах, че задниците на софийските травестити са къде-къде по приятни от тези на варненските травестити. Стана ми мъчно за Урсула и Жулиета. Особено за Жулиета.

210799

Когато човек е на море, първите пет дни нищо не му се случва, за да може спокойно да си похарчи парите и да прекара добре в някоя комуна по южното черноморие. Стратегически реших, че докато имам пари ще се направя на баровец и заминах за Златните. Изчаках ноща и пристигнах в Златната ивица на морето. Там има 500 метра, който наистина са красиви и омагьосани. Единственото, което липсва обаче, са красиво пияни и stoned надрусани богати туристи. За какво говорим — на Златните има само десет девствени рускини и двама германци току-що пенсионирани насила от мините в Рур. Най-интересната атракция беше един селинджър, който водеше катър и магаре след себе си. Той явно предлагаше возене с национали символи, защото рекламното му изречение беше:

„… еврибари на магари!… еврибари на магари!… еврибари на магари!…“

Когато поисках да се повозя на магарето, бизнес-дъртакът ми каза нещо, което наистина ме обиди. Той каза: „Че кво, ти дусига не си ли са возил на магари!…“

Към 01 часа попадам в едно претъпкано с пички заведение, което носеше оригиналното име „Диско клуб“. Вътре имаше само рускини — всякъкъв калибър. Добрах се до три четири от по-наивните и ги срутих по най-непрофесионалния начин. Казах им че съм „журналист из вьйдающий молодэжнь магазин…“ . Кръстих ги веднага „веселите рускини“ защото те ми казаха, че у тях (в Украйна) също имало молодэжние магазини и най-известния от тях се казвал „Колобок“. Станахме много близки като им казах, че като малък съм бил абониран за „Колобок“ и че вътре е имало „очень интересние музикальние пластинки“… Неочаквано получих мъжка подкрепа. Дойде Хелмут Обаче-не-Кол . Така се представи тоя немски богатир. Работи за Опел, петдесет годишен ерген, и през цялото време повтаряше на английски, че не е престъпник . Първото нещо, което му каза рускинчето беше : „Гитлер — капут!“. Хелмут Обаче-не-Кол се съгласи и повтори, че не е престъпник. Аз минах в настъпление и попитах рускинчето дали е девствена. Тя ахна, обаче явно й хареса балканската смелост и седнахме по настрани да си бъбрим сексуалитетно. Тя ми обясни, че у тях, в Украйна, нещата не ставали толкова лесно. Първо момчето носело „цветь“, после „конфеть“, после си говорили романтични неща и чак тогава тя давала на „мальчика“ да я целуне. Попитах я колко време продължава всичко това. Тя казва — ну, два месяца и больше… Аз й казах, че тия два месеца трябва да бъдат сведени до максимум половин час. Тя вика, как така. Мене ме хвана вдъхновение и й накъсах здравец от алеята, купих й един сникерс и я замъкнах на тъмното на пясъка. Казах й: Ть звездь видиш?!. Тя казва : Да, вижу!. Ну, викам аз, — у тебя цветь и конфеть уже есть. Сейчас надо немножко романтика… Реших да й подаря звездите. Обаче не мога да се сетя с пияната си глава как е „подарък“ на руски и й казвам: — Ну, все звездь сейчас будут твои. Это для тебя …сюрприз? Нет, это гешенк, гифт, армаган… Тя ме гледа учудено и вика: Подарки?! Точно така — подарки.

Даде ми да я целуна и ме накара да се чувствам като татко Махно и капитан Врунгел едновременно. Каза ми, че не е девствена и дори си има приятел в Украйна. Отидохме отново на външния бар, където Хелмут Обаче-не-Кол черпеше рускините като военнопленник хазяйките си. Нашошорихме се като немски казаци, пяхме одата на радостта всеки на своя си език. Знаех, че рускинчето няма да ме покани в хотела си тази нощ, обаче имах брилянтен план за утре. Казах й какво смятам да правя утре с нея, или по-точно как смятам да започна. Тя се засмя като Екатерина II и ми каза че утре в 12 часов уезжает. Ебати късмета. Тъкмо си помислих, че ще ми се случи нещо в стил рококо, пък то да вземе да дойде цар Освободител. Стопих се в ноща, без да си взема досвидания с нея. Дори не запомних как се казваше.

Така стоят нещата. Понякога човек тръгва на лов за диви прасета, но му стига и песента на чучулигата.

220799

Цял ден ме боля глава.

230799

Кранево е село с късмет. Можеше да е близо до София и никога да не им построят такъв Плейбой бар. Навсякъде продават варена царевица. Но никъде не пише „варена царевица“. Пише „теплой кукуруз“. Продават и захарен памук. Пише „сладкая вата“. Или „zucker watta“. Захарния памук на Златната ивица струваше 3 марки, обаче беше оформен като гълъбче или чайка, птица някаква. На едно капанче на витрината пишеше „здесь кормим хорошо“. Влязох вътре и си поръчах специалитет морски дарове. Донесоха ми риба перла, миди, майонеза и кръгчета лук. Казах им, че няма да го ям. Вървя си така и виждам — правят чеверме. Снимам чевермето. Отзад един сервитьор се шегува с мене. Снимай, вика, като не можеме друго, че снимаме… Огледах се. Улицата пълна с хора, а в кръчмите масите — празни. Гледам — седем часът вечерта. Пред всяко заведение седи по един човек с бяла риза и се старае да покани минувачите да му седнат в заведението. Имаше някаква тъга, неудобство и носталгия в очите на тези „поканвачи“. Със сигурност бяха бивши инженери от МЕИ.

Последното лято на ХХ век явно си отива безславно за туристически бизнес. Леко софийско злорадство се зароди в мен. Така им се пада на морските кожодери. Който има пари за море ходи в Гърция. Който няма си седи в София. За десет лета само аз съм оставил по крайбрежието пари колкото за една Волга и половина. Нищо не се е променило оттогава.

Голям проблем е и музиката на морето. Всяко капанче е надуло собствените си музикални виждания и на мен по едно време ми се прииска да има само чалга и нищо друго. Това не беше какофония, това беше турско мъчение със славянски мотиви. За музиката по крайбрежието има само едно кардинално решение : с радио-точка да се озвучават целите комплекси. И да се пускат само Скънк Ананси и Секс Пистълс.

Прекарах ноща като гледах отдалече високите витрини на Плейбой бар. Красиво похабени момичета се въртяха без старание на кола. Малко дават от себе си. Сигурно защото вътре нямаше абсолютно никой. Затова пък навън руски туристи седяха по пейките и обсъждаха достойнствата на момичетата, сякаш бяха сериозна партия игра на шашки.

240799

Отидох до Каварна. Там срещнах Митко. Той е човек, който винаги е мечтаел да бъде барман. Три пъти си прави заведение, три пъти го обират. Сега учи английски — ще ходи по корабите.

Ходихме на конната база в Българево. Чудесни коне, чудесни хора, истински жокеи, обаче много лошо облечени. Отново ми стана неудобно, че съм българин. От едно малко автобусче с климатик се изсипаха под строй 13 френски гражданина. Трябваше да видите восъчните им физиономии и широко отворените им очи. Бяха изпаднали в дистрес. Екскурзоводката ми обясни, че вчера групата е пристигнала на Албена и много е харесала нашия туристически оазис. Обаче днес излизат за пръв път навън от комплекса, минали през няколко села и всички в един глас попитали: „Мадмоазел, тези къщи от войната ли са пострадали?“ Мадмоазел-екскурзовод обяснила, че тези къщи просто така си изглеждат, а по тези места война не е имало от 620 години, когато за Карвуна са воювали куманите и генуезците на Амадей Савойски.

Едно французче се осмели и яхна понито, специално отглеждано в конната база за разходки с деца. Стар и лошо облечен гражданин на България поведе понито за юлара, за да направят едно кръгче из тревясалия разграден двор на старите обори, наречени „конна база“. Това е най-тъжната атракция на света. Явно беше предназначена само за французи, нещо като отмъщение за тяхното отношение към българщината.

Митко ме води на едно диво място по крайбрежието. Попадам в 12 век. В една изоставена съборетина шест жени чистят миди. Стаичката няма врата. За да не влизат мухите, някой е поставил рибарска мрежа. Манифактура, грозна капиталистическа манифактура. Смърди на експлоатация и лайна на мухи, изсрани върху миди. Зад бараката — гробище на мидени черупки. Планина от скелети на миди, върху които облаците зелени мухи месарки танцуват преди ядене. Малко по надолу към морето някой е заколил стадо крави и не е заровил кожите, рогата и копитата. Това е обратната страна на лятото. Хайде да се връщаме.

250799

По крайбрежието трябва да има зони оградени с телени огради. Зони, в които кракът на чужденец не трябва да стъпва. Да се стреля на месо само при появата на неорганизирани чужди туристи. Такава е промишлената зона по пътя към Девня. На път за Централното черноморие след Аспаруховия мост колата ми и аз се объркваме по естакадите — там няма нито една табела. Забивам в съвсем грешна посока към Езерово или Пичковци — едно от двете. Псувам целия веселенски туризъм — българин в собствената си страна не може да намери пътя за Бургас. Ами ако бях чужденец.

Ако бях чужденец щях да замръзна при вида на хирошимените сгради и нагазаковите пътища, които ми се представиха в целия си анти-блясък и прах. Човек се чувства безпомощен странник , който обича тази страна, но по-добре да я остави да се развива самостоятелно. Последното, нещо което не трябва да виждат чужденците е една голяма група цигани, които на километри от морето се къпеха в калната промишлена вада, пълна с релси, пластмасови отпадъци, гуми и менструални парцали. Като видяха че ги снимам, наизлязоха от водата, за да ме привестват със традиционните гюбеци и подсвирквания. Както може и да се предположи — те винаги са живяли в тоалетна и отдавна са престанали да забелязват кафявия цвят.

260799

Пътувам надолу по картата. Спирам на Камчия, Бяла и Обзор. Ако се почисти, тази страна може да бъде номер едно в туристическите класации. Навсякъде хората обаче липсват. Няма 18 — 20 — 22 годишни хора. Тук таме семейни българи с дете. Компания от две семейства се весели около жертвена диня и си пуска шеги, които всеки е чувал. Старци немци си кимат със старци руснаци. Сигурно се познават от Втората световна още. В село Баня има събор. На мегдана — веселба. Црън циганин с йоника и дебела певица пеят „Назад, назад моме Калино“ Никой не ги слуша. Аз обаче не мога да не уважа певицата — предствям си какво има тя между краката си. По добре да не си представям. Запознавам се с другаря Желтонов. Старец с много петна по лицето си. Твърди че бил кръстик на Слънчев бряг. Че държал всички паркинги по крайбрежието. Купувам му захарно петле на клечка, направено в стил черноморски наивизъм. Желтонов твърди, че той е дал идеята за тези захарни петлета.

Атракция продължават да бъдат стрелбищата, джагите, сергиите със семки, водни пистолети, слънчеви очила за 500 лева. Във всичко това има някъкъв чар. Но освен този чар нищо друго не съществува.

В Слънчев бряг отивам в „Дулсинея“ и се запознавам с едно момиче. Първата и последната стопаджийка на това море.

280799

Вече не съм сам. Пристигам привечер в Несебър. Посрещат ме старец-гайдар и грозно момиче с красив питон на ръце. Този град винаги е бил „май фейвърит плейс“. До мен се вози и усмихва Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие. И тя като мен не отива никъде. Ние просто сме на море. Обикаляме Несебър. Аткракцията в Несебър е Слави Трифонов, който обяснява с ръкомахане нещо на охраната си и забива в една кръчма. Ние, с първата и последната стопаджийка на това море, забиваме в друга кръчма, защота „човекът-поканвач“ на прага ни обещава отстъпка 15 процента от цените. Хубава кръчма. Вечеряме с бяло вино и гледаме залеза. До нас главния готвач пече на шиш три пилета и явно му е лошо. Трима дебели германци стават прави с видеокамерите си и снимат слънцето. Кадърът от слънцето минава на дебелите им жени, който кудкудякат, после с лек фарт отива на печащите се пилета, които цвърчат и после пак на Слънцето. Не знам какъв филм ще стане от това, но операторската процедура се повтори три пъти — от пилетата, на слънцето, на немкините, отново слънцето, пилетата и пак така.

На масата идват двама музиканти, които са излезли току що от продукция на Кустурица. Тези хора ме направиха щастлив. Извириха ми съмър тайм на акордеон и зурна. Толкова добре се почувствах. Ако можех да ви пусна това изпълнение, щяхте да ме разберете. Извадих диктофона си и го поставих на масата. Веднага музикантите забравиха за мен и продължиха партитурата си върху микрофончето на уреда. Една пиеса за диктофон, акордеон, зурна и оркестър от сливенски старци.

Водих момичето с мен на Атракцион! Атракционът в Несебър е весело и тъпо място. Едно от най-тъжните места на света. Зад gondola pirate, зад блъскащите се автомобилчета и виенското колело (взето от филм на ужаса) има един автобус „Чавдар“, който е ограден с мушами и найлони, и е приспособен за зоопарк. Зове се „Парк Серенгети“. В себе си носи една луда мечка, рахитичен вълк, тъжен лъв, умрели варани и много философски настороени маймуни. Специална атракция за всеки, който иска да се самоубие на морския бряг.

Бялото вино свърши работа. Доста пил подкарах към Равда и забих в тъмната горичка близо до студентските лагери. Карах по черния път към стръмния бряг и спрях, когато коловозът пред мен свърши.Там цяла нощ спах с колата си и това момиче. Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие.

Събудих се пръв. До нас имаше нещо като албански бункер с психеделични надписи. Леко дръпнах колата назад. Бях паркирал почти на ръба на високия бряг, а някълко чайки ме гледаха осъдително.

290799

Студентските лагери! Няма такова място! Тук през лятото се мести половината Студентски град. Това е моят ловен район, където старата пушка престава да мисли за философския си ревматизъм и петлето й почва да чатка. Това е мястото във Вселената, където месеците юли и август се провеждат неофициалните празници на Човешкото семе. Секс, секс, секс. Плаж, стол, диско и пак секс, секс, секс. Не говоря за онова тъпо търкане на морфологични полови белези един в друг. Става дума за най-приятното прекарване на Земята. Малки капанчета, нощни къпания, неудобно чукане във водата, пясък в уретрата, сърбеж подмишниците. Поезия.

Тук, на това място, 1991 година, аз и моите приятели сцепихме мрака на две и на три, а от него изскочиха жълто-зелените проблясъци на житейския смисъл. Добро място за всеки от нас.

Разказвам вехти истории на Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие. Тя се диви и твърди, че й е интересно. Чудесно момиче, чудесно място, чудесно време от живота на човек. В такова време хората решават да плуват до хоризонта и обратно, но винаги се намира някой да ги спре.

О, и не забравяйте — ако ходите на Студентските лагери — никога не лягайте да спите в тревата. Ще настинете, защото това е най-мократа от пикня трева — в класациите на опиканите треви по планетата.

300799

Още съм в Студентския лагер. Тук летуват сирачета от Силистра. Купих им сладолед от командировъчните си. Парите свършват. Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие нещо се разсърди и си отиде.

010899

Созопол. Квартирите са по два лева?! И стоят празни?! Злорадството ми на потребител расте и никога няма да остарее. Да го духат бабите хазайки.

020899

Ахтопол е чуден град. Попадам в адовото свърталище, наречено „актьорско гето“. Ако в рая има „чистилище“, този морски лагер трябва да бъде наречен „мръснилище“. Тук летуват актьори от Пловдив, които ме приютяват в едно екзистенциално бунгало. Няма вода, кенефът е общ, обаче празненството не спира. Къпането става с две бидончета от минерална вода, оставени да се сгреят на слънце. Бащата-майка на лагера е бай Тосков. Петьо Тосков от Пловдив — актьор, казановист, рибар, и луд човек. Води ме за риба, храни ме и се грижеше за всички по млади от него. Актьорското гето е раят на гардеробиерките, пазачите на театър и раздавачките на театрални програми. В общия кенеф има големи сини надписи: „чистотата е вашето здраве“. В женския пише: „дами! докажете за пореден път чистотата у българката!“

Мислех си, че явно хората актьори са последната дупка на тоалетната на това общество. Обаче в дълбините на обществото дори още по надолу живеят хора. Кой чисти кенефите на аутсайдерите? Семейството на циганина Мурад. Той има две деца и седем татуировки. Едната от тях представлява нарисувана котва, върху която пише с думи „котва“. А на ръката му пише „химен“. Мурад чисти дупките от актьорски говна за 150 лева на месец. Пуснал е силно музиката. В песента се пее: „елате в българия, върнете се българи…“

Кучето на Мурад е дива мастия. И то има големи цици. Живее в една от кабинките на WC-то. Там си има леговище с кученца. Искам тези кадри който виждам тук и сега да се излъчат по CNN. И да дойде световното ХЕИ и да ни закрие.

030899

„Ах,топъл“ е град на любовта. Направих анкета сред младите хора. Те са тук от десет дни, но нищо не са ебали досега. Лошо. Искаха да ме водят на дискотека, обаче аз се загубих по пътя и прекарах цялата нощ в пазарлък с една проститутка. Тя била току що женена за войник и не можела да го направи с мен, обаче сестрата на мъжа й била свободна тази вечер. Сестрата на мъжа й изглеждаше зле, нищо че беше руса. Продължих да убеждавам женената за войник циганка, обаче тя не се нави. По-добре — на сутринта се оказа, че съм бил без никакви пари.

040899

Надписите по пътя. Видях механа „Диди“, „хотел Свобода“, и „хотел Сладолед“, „комплексна пералня романтика“, един Вартбург, който вместо табела taxi имаше табела WC. Видях упътване за употреба ва водно колело, последната точка гласеше: „Извършването на други дейности с водното колело като упортеба на алкохол, секс и п.р. (се заплащат допълнителни 50%)“. Стига бе!

Най-хубавият надпис беше от един морски кенеф на Ахтопол — „омръзна ми от увиснали цици, спортувайте бе момичета“

050899

В тази страна няма тоалетни! В най-готиното капанче на Ахтопол пия сам поредна бира и получавам позиви. Не бързам. Обаче направо ми се досира. Питам за кенеф. Отварят ми луксозна врата, но вместо да вляза вътре, попадам навън в някъкъв плячкосан селски двор. Кенефът има чиния, ура! Бинтовам чинията с тоалетна хартия, за да може, като сядам, да не си допра кожата на задника до нея. Кой казва, че едно сране е половин ебане. В условията на българското черноморие едно сране е много повече. Ставам, бърша се, пускам водата. О-о, вода няма. Как да си отмия гадното софийско лайно. А не съм такъв човек, че да оставя нещата да изглеждат кофти след мен. Забелязвам грижовно пълната вехта кофа с вода отвън. Излизам смутен, взимам кофата и я лисвам внимателно, за да отмия стореното. Всичко това ме прави тъжен.

Е, другари, не бих ви занимавал с личната си чревна институция, обаче това не може да се търпи. Хората по крайбрежието заслужават да бъдат саботирани, дъмпингирани и направо бити, докато един ден не построят свестни кенефи с течаща вода и любезна руса пичка с големи цици, която да ти подава салфетката и да те пита любезно: „как вървят нещата при теб?!“. Другото е свинщина и унижение много по-големи отколкото аз ви ги описвам.

Честно, бях над средната класа турист, но единствения кенеф с тоалетна чиния беше този в Ахтопол. Посетете го. По надолу по нашето черноморие други атракции няма.

О, има. Видях как на пътя едно куче ядеше от червата на прегазения си събрат. Куче яде куче. Има такава група.

060899

Трябва да тръгвам на север, където ще намеря пари назаем. И заради затъмнението. Нещо не мога да тръгна. Мъртвите кучета на атракцията ме преследват.

070899

Два хуя на морето си говорили за пички. По едно време единият се изправил. Абе както си така, казал другия, както си станал… защо не донесеш по една бира, а? Този виц ми го разказа Магърдич.

080899

Магърдич е арменец. Той пази пловдивския театър през ноща. Когато го попитах какво прави на това море, той помисли и каза бавно: „Дори не мастурбирам…“

090899

Тръгвам на север. Сега разбирам кое ме задържа толкова дълго в актьорското гето. През цялото време там от едно бунгало звучеше Джон Маклафлин.

100899

Вече съм на Камен бряг. Отново срещнах Момичето с най-красивите цици по Централнто черноморие. То ми каза, че ние с нея сме били хора без местоживеене и затова нищо няма да се получи между нас.

Разбрах по-късно какво има впредвид. Ние наистина си нямаме МЕСТОЖИВЕЕНЕ. Обаче не като географско понятие или адрес, а като еквивалент на место-мисленето, место-държането и местосъществуването. В тази страна, през последното лято на ХХ век, всички сме се родили и ще умрем туристи. Дошли сме наоколо, за да се опитаме да си прекараме добре. Едва ли ще си прекараме добре, но дори и да не се получи, ще разказваме интересни небивалици. Ние и сега ги разказваме, сякаш не сме оттука. Сякаш сме дошли да се забавляваме и да приемем Атракцията такава, каквато е. С мъртвите й кучета, със захарния памук, омотан като сляпа чайка. С питоните на клечка, захаросаните слънчогледови семки, пресъхналите тоалетни водопади, пържената бира и горчивата цаца. С надписа с блажна боя върху картон, подпрян с буркан на пътя:

„България тел 315 свободни легла супер цени!!!“

Най-голямата атракция, след кучето хранещо се със куче на шосето, беше реакцията на Европеидите. Хората от друга планета, които не разбираха — ние така ли живеем и се забавляваме, или специално сме организирали за тях един малко и мръсно влакче на туристическите ужаси.

Пука ми за Европеидите. Утре е затъмнението. Не бива да пия много. Един ден пак ще има море, пак ще има лято, пак ще има затъмнение и аз пак ще спра да пия към полунощ. За да го видя. Ще живея упорито и ще го видя!

110899 — 14.12 h

Кой каза!? За! Тъм! Не! Ни! Еееееееее!

P. S. В двете минути тъмнина, докато разтреперан правих снимки на Слънчевата корона, един възрастен плешив човек лежеше на скалите на Камен бряг завит с кашони и спеше. Ритнах го по петите и му казах: „Хей, господине, изпуснахте затъмнението!“

Няма да повярвате. Той ми каза само едно. Каза ми: „Да става каквото ще…“

И прикри очите с парче кашон от бира загорка голд, за да не му пречи изгряващото Слънце.

Така завърши по тези места последното лято за ХХ век.

софия-морето-софия