Експлозивно

ВТОРА АТАКА16 юни, 09:30

— Тук Плашило! Тук Плашило! — извика по микрофона си Скофийлд, докато се вмъкваше в една от стаите. — Виждам осем противници! Повтарям, осем противници. Мисля, че са шестима военни и двама цивилни. Цивилните навярно крият оръжия, които да предадат на командосите. Не проявявайте снизходителност!

Наоколо се сипеха парчета лед, отчупвани от куршумите на Латисие.

Скофийлд беше познал арбалета.

Всяка елитна ударна част в света си има типично оръжие. За тюлените от военноморския флот на САЩ, експертите по близък бой, това е пушката-помпа „Ругер“. За британската Специална военновъздушна служба, прочутата СВС — азотните гранати. За разузнавателните групи на морската пехота на САЩ — магнитната кука Армалайт МН–12, която с помощта на мощен магнит се прилепваше към всякакви гладки метални повърхности.

Само една елитна бойна част обаче използваше арбалети.

Premier Regiment Parachutiste d’Infanterie de Marine, или френските командоси, Първи парашутен полк на морската пехота. Френският еквивалент на СВС и тюлените.

С други думи, това не бе редовна бойна част като морските пехотинци. Това бе нападателна сила, елитна секретна част, която съществуваше поради една единствена причина: да извършва светкавични удари и да избива всичко живо наоколо.

Ето защо, когато видя Гант да изважда малкия, побиращ се в длан арбалет от консервената кутия, Скофийлд разбра, че тези хора не са учените от „Дюрвил“. А войници. Елитни войници.

Те бяха предвидили, че ще са му известни имената на всички от френската станция, затова ги бяха използвали. Освен това бяха довели със себе си и двама истински учени, Люк Шампион и Анри Ре, които обитателите на „Уилкс“ лично познаваха.

Последният щрих в картината навярно бе най-заблуждаващ: при пристигането на американските морски пехотинци в станцията, командосите бяха оставили Люк Шампион да ги води и по този начин бяха затвърдили илюзията, че са обикновени учени, подчиняващи се на своя началник.

Фактът, че французите бяха отвели петима от учените на „Уилкс“ със снегохода си, под предлог, че искат да им помогнат и после са ги екзекутирали най-хладнокръвно насред ледената пустош, вбесяваше Скофийлд. За миг си представи сцената — американските учени, мъже и жени, плачещи, умоляващи, молещи за милост, докато френските войници се разхождат между тях и ги застрелват един по един. Още повече го ядосваше това, че поне двама френски учени са помогнали на командосите. Какво обещание ги беше накарало да участват в убийството на техни колеги?

Отговорът, за съжаление, бе очевиден.

Щяха да им дадат възможност първи да проучат космическия кораб.

По интеркома му се чуваха отчаяни гласове:

— … ответен огън!

— … улучиха Самурай! Улучиха Лисица!

— … не мога да стрелям…

Той надзърна иззад касата на вратата и видя, че Гант лежи по гръб в коридора между трапезарията-и главния вход. Младата жена не помръдваше.

Погледът му се плъзна към Оугъстин Лау, проснат точно на прага на трапезарията. Очите му бяха широко отворени, лицето му бе цялото в кръв, бликнала от собствения му корем, когато куршумите на Латисие го бяха улучили почти от упор.

Бък Райли се показа от тунела, водещ към главния вход на станцията и отвърна на огъня с автомата си. Мощният, произведен в Германия MP–5, заглуши глухото тракане на френските FA-MAS. Застаналият до него Холивуд последва примера му.

Скофийлд се обърна към Морган Лий, който стоеше притиснат до стената на западния тунел.

— Монтана, добре ли си?

Когато Латисие беше открил огън, Монтана и Лау се бяха оказали най-близо до него. Монтана се бе прикрил зад вратата, но Лау не беше успял.

И докато Самурай бе изпълнявал онова, което пехотинците наричаха „предсмъртен танц“, Лий беше изпълзял назад по коридора към тунела.

От петнадесет метра разстояние, Скофийлд видя, че Монтана говори по микрофона си. Дрезгавият му глас се разнесе в слушалката на лейтенанта:

— Малко съм разтърсен, Плашило, но иначе съм добре.

— Ясно.

В леда над главата на Шейн отново се забиха куршуми. Той отскочи и се скри зад касата. После бързо надзърна навън. Ала този път чу странно свистене.

Десетсантиметровата стрела мина само на пет сантиметра от дясното му око.

Скофийлд вдигна поглед и видя Петард, застанал в трапезарията с насочен напред арбалет. В същия миг Люк Шампион натисна спусъка на автомата си.

Лейтенантът отново погледна Гант. Тя все още лежеше неподвижно в коридора между трапезарията и входа на тунела.

После внезапно ръката й помръдна.

Трябва да бе някакъв рефлекс, докато постепенно се съвземаше.

— Тук Плашило — каза по интеркома Скофийлд. — Тук Плашило. Лисица е жива. Повтарям, Лисица е жива. Но е на открито. Имам нужда от прикритие, за да я извлека на безопасно разстояние. Потвърдете.

Почти едновременно му отговориха няколко гласа.

— Тук Срамежливия, прието.

— Тук Монтана, прието.

— Тук Книга, прието — каза Бък Райли. — Ето прикритието, Плашило. Действай!

— Добре, тръгвам! — извика Скофийлд и като изскочи иззад вратата, се затича по коридора.

Морските пехотинци напуснаха прикритията си и отговориха на огъня. Грохотът бе оглушителен. По стените на трапезарията изригнаха ледени гейзери. Едновременната атака принуди Латисие и Петард да прекратят стрелбата за миг и да залегнат.

Скофийлд застана на колене до Гант и погледна главата й. Стрелата на Кювие се бе забила в каската й. От челото й се стичаше тънка струйка кръв.

Когато се наведе по-близо, забеляза, че лъскавият, остър като бръснач връх е проникнал на повече от два сантиметра през каската и леко е одраскал кожата на челото й.

— Хайде, да вървим — каза лейтенантът, макар да бе сигурен, че Гант не може да го чуе. Откосите на морските пехотинци продължаваха да кънтят около тях, докато Скофийлд влачеше Лисица назад по коридора към тунела, водещ към главния вход.

Внезапно през една от дупките в стената на трапезарията се появи френски командос с насочено напред оръжие.

Без да спира, Шейн вдигна пистолета си, прицели се и стреля два пъти един след друг. Ако FA-MAS тракаше глухо, а MP–5 издаваше мощен грохот, то автоматичният пистолет колт „Дезърт ийгъл“ гърмеше като топ. Когато и двата куршума го улучиха между очите, главата на французина избухна в червени пръски. Мъжът се свлече на пода.

— Изчезвай от там, Плашило! Бягай! — разнесе се в слушалката на Скофийлд гласът на Райли.

— Почти стигнах! — надвика екота лейтенантът.

Неочаквано по интеркома се обади друг глас. Спокоен, безстрастен. Той не бе придружен от стрелба.

— Морски пехотинци, тук е Змията. Все още съм навън. Докладвам, че виждам още шестима противници да слизат от втората френска кола. Повтарям, виждам още шестима въоръжени мъже, които се приближават към главния вход на станцията.

Скофийлд погледна назад към тунела. Там стояха Райли и Холивуд и стреляха към трапезарията. До тях беше сержант Мич Хийли с позивна „Плъх“.

Изведнъж, без никакво предупреждение, гърдите на Хийли избухнаха. Очевидно от изстрел отзад с мощно оръжие.

Плъхът се разтърси и от гръдния му кош бликна кръв. Ударната сила и последвалата нервна конвулсия го накараха рязко да се наведе напред и Скофийлд чу ужасяващо изхрущяване. Гръбнакът на младия войник се бе пречупил.

Райли и Холивуд светкавично напуснаха тунела. Като стреляха назад към невидимия враг, заотстъпваха към най-близката стълба, водеща към ниво Б.

За нещастие, тъй като току-що бяха пристигнали в станцията, шестимата морски пехотинци, които бяха отишли с Райли при разбития снегоход, сега се бяха събрали около главния вход. Което означаваше, че се бяха озовали в капана между две противникови части: едната в трапезарията, другата — на входа.

— Книга! — извика Скофийлд. — Слезте долу! Слезте долу! Заведи хората си на ниво Б!

— Вече слизаме, Плашило.

Лейтенантът и Гант се намираха в още по-тежко положение.

Оказали се между трапезарията и входния тунел, те нямаше къде да отстъпят. Пред тях се простираше само широкият един метър коридор, който от едната страна граничеше с вертикална ледена стена, а от другата — с двадесетметрова шахта.

Втората френска група щеше да влезе в станцията всеки момент и Скофийлд и Гант първи щяха да попаднат пред погледа на командосите.

Парче лед се откъсна от стената до главата на лейтенанта и той се завъртя. Петард отново се беше изправил на крака в трапезарията. Без да престава да натиска спусъка на автомата си, Скофийлд насочи напред колта и стреля шест пъти срещу французина.

После пак се обърна назад към входа.

Имаше най-много десет секунди.

— Мамка му — изруга той и погледна отпуснатата в ръцете му Гант.

Шейн се сети за басейна на най-долното ниво на станцията. Едва ли имаше повече от петнадесет-двадесет метра. Ако скочеха, може би щяха да оцелеят…

„Няма начин.“

Лейтенантът вдигна очи коридора, после към ледената стена зад него.

„Така ще е по-добре.“

— Плашило, бягай от там! — разнесе се гласът на Монтана, който стоеше в коридора от южната страна. Оттам се виждаше входният тунел на станцията. И гледката очевидно не бе обещаваща.

— Опитвам се, опитвам се — отвърна Скофийлд.

Той стреля още два пъти срещу Петард и прибра пистолета си.

Бързо се пресегна към рамото си и извади магнитната кука от кобура на гърба си. МН–12 приличаше на стар модел автомат. Разполагаше с две ръкохватки: една нормална със спусък и втора под цевта. Оръжието изстрелваше магнитната кука с невероятна скорост.

Просната в краката на Скофийлд, Гант изпъшка.

Лейтенантът насочи куката към стената и натисна спусъка. Тя проби леда и излезе от другата страна на трапезарията. „Челюстите“ й се разтвориха.

— Плашило! Побързай!

Скофийлд се обърна и видя, че Гант мъчително се изправя.

— Хвани се за раменете ми — каза той.

— Какво…

— Няма значение. Просто се хвани за мен. — Шейн прехвърли ръцете й през раменете си. При други обстоятелства позата им щеше да прилича на прегръдка, като двама любовници, които се готвят да се целунат, ала не и сега. Той силно я притисна, завъртя се и опря гръб на перилата.

Погледна назад към входа и видя бързо движещи се сенки по ледените стени. Откъм входа отекнаха автоматични изстрели.

— Дръж се здраво — каза той на Гант.

После стисна с две ръце ръкохватката на магнитната кука зад гърба на Лисицата и двамата се прехвърлиха през парапета, пропадайки в празното пространство.

Едва бяха скочили, когато в коридора се изсипа град от куршуми. Над главите им избухнаха бяло-оранжеви фойерверки от рикошети.

Скофийлд и Гант падаха.

Кабелът на магнитната кука се развиваше над тях. Двамата прелетяха край ниво Б, където Райли и Холивуд рязко се завъртяха, сепнати от падащите тела.

После Скофийлд натисна черния бутон на предната дръжка и блокиращият механизъм в цевта захапа кабела.

Лейтенантът и Гант рязко увиснаха точно под ниво Б и стоманеното въже светкавично започна да ги изтегля нагоре към външния коридор.

Скоро краката им изтрополиха върху металната повърхност.

Скофийлд веднага натисна два пъти спусъка на устройството. Челюстите на куката се свиха навътре с остро изщракване. Тя се изхлузи от дупката в стената на трапезарията и полетя в шахтата. След две секунди отново беше в ръцете му и двамата с Гант побързаха да се скрият в най-близкото помещение.

— Граната!

Райли и Холивуд се затичаха по северния тунел на ниво Б и се метнаха зад ъгъла.

В този момент леденият коридор зад тях се разтърси от мощна експлозия. Последва ударната вълна и след това…

Морските пехотинци едва избегнаха рояците малки, напомнящи на стрелички предмети, които профучаха край тях с невъобразима скорост и се забиха в отсрещната стена на тунела.

Осколъчна граната.

Това е конвенционална граната, пълна със стотици метални парченца — остри и нарочно изкривени, за да могат да бъдат извадени колкото е възможно по-трудно от човешкото тяло. Когато се взриви, гранатата изстрелва във всички посоки вълни от тези смъртоносни шрапнели.

— Винаги съм го казвал — кисело рече Райли, докато зареждаше нов пълнител в автомата си. — Винаги съм го казвал: не се доверявай на шибаните французи. В тях просто има нещо. Може да е заради гадните им малки очички. Тия задници би трябвало да са ни съюзници.

— Шибани французи — замислено се съгласи Холивуд, като се озърташе наоколо.

Той зяпна.

— Мамка му…

— Какво има? — Райли се обърна тъкмо навреме, за да види, че иззад ъгъла се претъркулва втора граната и спира само на метър и половина от тях.

Метър и половина.

На открито.

Нямаше къде да избягат. Не можеха да се скрият. Не можеха и да се втурнат по коридора и да се измъ…

Райли се хвърли напред. Към гранатата. Той се хлъзна по заскрежения под и я ритна обратно в северния тунел към централната шахта.

В същия момент Холивуд го хвана за нараменниците и го издърпа зад ъгъла.

Гранатата избухна.

Разнесе се нов оглушителен тътен.

От коридора полетя вълна метални шрапнели, профуча край морските пехотинци и се заби в отсрещната стена.

Холивуд се обърна към Райли.

— Това си е цяла катастрофа, мамицата му.

Сержантът вече бе на крака.

— Хайде, трябва да се измъкнем оттук.

Той погледна към другия край на северния тунел и видя Симънс да показва глава иззад ъгъла. С него бяха ефрейтор Джорджо Лейн с позивна „Крачун“ и сержант Джена Нюман с позивна „Майка“. Трябва да бяха заобиколили от западната страна на ниво Б.

— До всички — извика Райли. — Трябва да се разделим. Ако останем заедно и ни приклещят, ще ни направят на кайма. Срамежливия, Крачун и Майка ще се върнат на запад по външния тунел. Ние с Холивуд ще тръгнем на изток. Щом разберем как стоят нещата, ще измислим как да се прегрупираме и да заковем копелетата. Съгласни ли сте?

Нямаше възражения. Срамежливият и другите бързо се изправиха на крака и се отдалечиха по посочения леден тунел.

Райли и Холивуд се затичаха на изток, следвайки дъгата на външния коридор.

— Добре, сега сме на ниво Б, нали? — попита сержантът. — Какво има на това ниво?

— Не зна… — Гласът на Холивуд изведнъж секна, когато излязоха иззад завоя и видяха гледката пред себе си.

Вледенени, двамата морски пехотинци се заковаха на място.

Скофийлд стреля с автоматичния си пистолет нагоре в централната шахта на полярната станция „Уилкс“.

Намираха се на ниво В, в помещение, което се отваряше към външния коридор. Лейтенантът стоеше на прага с колта в ръка и гледаше към ниво А.

Гант беше приклекнала зад него и се опитваше да се пребори със замайването си. Свали каската си, под която се показа късо подстригана сламеноруса коса.

Младата жена любопитно разгледа забитата стрела. Поклати глава и отново си сложи каската и огледалните очила, които почти скриваха струйката засъхнала кръв, спускаща се от челото до брадичката й. После решително взе автомата си и се приближи до Скофийлд.

— Добре ли си? — през рамо попита той, докато се прицелваше в ниво А.

— Да. Пропуснах ли нещо?

— Видя ли онази част, когато френските скапаняци, дето се преструваха на учени, решиха да ни нападнат? — Лейтенантът отново натисна спусъка.

— Да, тогава още бях в съзнание.

— Ами когато научихме, че нашите нови приятели имат още шестима души на входа?

— Не.

— Е, засега това е положението. — Той гневно изстреля още един куршум.

Гант го погледна. Зад непрозрачните сребърни очила се криеше адски вбесен човек.

Всъщност, Скофийлд не мразеше френските войници. Естествено, отначало се ядоса, че не е разбрал веднага какви са в действителност френските „учени“. Но пък те първи бяха пристигнали в „Уилкс“ и бяха довели със себе си двамата истински учени, особено хитър ход, достатъчен, за да заблуди лейтенанта и хората му.

Дразнеше го обаче фактът, че е изгубил инициативата в това сражение.

Французите ги бяха сварили неподготвени, бяха ги изненадали и сега диктуваха условията. Ето това не можеше да си прости.

Скофийлд отчаяно се опитваше да овладее гнева си. Не искаше да се поддава на емоцията, а да действа трезво и разумно.

Винаги, щом се ядосаше, си спомняше лондонския семинар, на който беше присъствал в края на 1996 г. Водеше го легендарният британски бригаден генерал Тревър Дж. Барнаби.

Снажен мъж, с проницателни тъмни очи, бръсната глава и черна козя брадичка, Тревър Барнаби ръководеше СВС още от 1979 г. и се смяташе за най-големия военен тактик в света. Притежаваше изключителната способност да нанася светкавични удари с малки ударни части. Когато се изпълняваха от най-добрата елитна военна сила в света — СВС, операциите винаги бяха успешни. Той беше гордостта на британското военно командване и досега никога не се бе провалял.

През ноември 1996 г., в рамките на американско-британския договор за обмен на знания, Барнаби проведе двудневен семинар за секретните бойни операции пред най-обещаващите американски офицери. В замяна, Съединените щати щяха да инструктират британски артилерийски части за мобилните ракетни батареи „Пейтриът И“. Един от избраните за семинара военни беше лейтенант Шейн М. Скофийлд от морската пехота на САЩ.

Барнаби имаше енергичен лекторски стил, който допадна на Скофийлд — бърза поредица от въпроси и отговори, редуващи се в проста, логична последователност.

— При всяко сражение — бе казал генералът, — независимо дали е по време на световна война или изолиран двустранен конфликт, първият въпрос, който трябва да си зададете, е следният: каква е целта на противника? Какво иска той? Ако не знаете отговора на този въпрос, няма да можете да си зададете втория: как ще я постигне?

И ви уверявам, дами и господа, вторият въпрос е далеч по-важен за вас от първия. Защо? Защото от гледна точка на стратегията, не е важно какво иска той. Това е цел, нищо повече. Световно разпространение на комунизма. Стратегически аванпост на чужда територия. Кивота на завета. На кой му пука? Фактът, че го знаете, сам по себе си, не значи нищо. От друга страна, въпросът как възнамерява да я постигне, означава всичко. Защото това е действие. А действието може да бъде спряно.

Щом си отговорите на втория въпрос, можете да продължите с третия: как ще му попречите?

Когато говореше за командването и ръководството, генералът постоянно наблягаше върху необходимостта от хладнокръвие и здрав разум. Разгневеният командир, действащ под влиянието на ярост или раздразнение, водел хората си към почти сигурна гибел.

— Като командири — беше казал Барнаби, — вие просто не можете да си позволите да сте разгневени.

Признавайки, че никой офицер не е застрахован от такива чувства, англичанинът бе предложил тристепенен тактически тест.

— Прилагайте го винаги, когато усетите, че се поддавате на гняв. Насочете ума си към неотложната работа.

Скоро ще забравите какво ви е вбесило и ще започнете да вършите онова, за което ви плащат.

И докато стоеше на прага на ниво В в студения, покрит с лед свят на полярната станция „Уилкс“, Шейн Скофийлд сякаш чу Тревър Барнаби да говори в главата му.

„Е, добре.

Каква е тяхната цел?

Те искат космическия кораб.

Как ще я постигнат?

Ще избият всички тук, ще присвоят кораба и ще го откарат във Франция, още преди някой да е разбрал за съществуването му.“

Дотук добре. Но имаш някакъв проблем. Какъв?…

Скофийлд се замисли. И изведнъж го осени.

Французите бяха пристигнали бързо.

Всъщност, толкова бързо, че бяха дошли в „Уилкс“ преди Съединените щати да успеят да пратят своя бойна част. Което означаваше, че по време на сигнала за помощ са се намирали близо до станцията.

„Френските войници са били в «Дюрвил», когато Аби Синклер е пратила сигнала.“

Но молбата за помощ не можеше да се предвиди. Ситуацията бе извънредна.

И тъкмо в това беше проблемът.

Картината започваше да се оформя. „Те са видели възможност и са решили да я използват…“

Французите бяха пратили командоси в „Дюмон Дюрвил“, навярно на някакво учение. Бойни действия в арктически условия или нещо подобно.

И тогава бяха засекли сигнала за помощ от „Уилкс“. И бяха разбрали, че една от елитните им бойни части е на по-малко от хиляда километра от извънземния космически кораб.

Евентуалната печалба беше очевидна: от непознатата техника през горивната система, до корпусната конструкция. А може би дори и оръжия.

Възможност, която се появява веднъж в живота, а оставаш завинаги в историята.

И ако французите наистина успееха, американското правителство нямаше как да надигне, вой в ООН и да заяви, че Франция е откраднала извънземен космически кораб, тъй като той изобщо не принадлежеше на САЩ.

Но френските командоси се бяха сблъскали с два проблема.

Първо: американските учени в „Уилкс“. Трябваше да ги елиминират. Не можеха да оставят свидетели.

Вторият проблем бе по-сериозен: Съединените щати със сигурност щяха да пратят разузнавателен взвод в полярната станция. Така че часовникът тиктакаше. Французите бяха осъзнали, че американските войници най-вероятно ще пристигнат в „Уилкс“ преди космическият кораб да е напуснал континента.

Което означаваше, че ще се стигне до битка.

Но френските командоси бяха тук по случайност. Не бяха разполагали нито с време, нито със средства да се подготвят за пълноценна атака. Преди да успее да избяга с кораба, малката им бойна част можеше да се сблъска с по-силен американски противник.

Нуждаеха се от план.

И затова се бяха престорили на учени, загрижени за своите съседи. Навярно с намерението да спечелят доверието на морските пехотинци и да ги избият в удобен момент. Блестяща стратегия за импровизирана и малобройна бойна част.

Което пък повдигаше друг въпрос: как щяха да измъкнат кораба от Антарктида?

Скофийлд реши, че отговорът може да почака. Първо трябваше да се справи със започналата битка. Затова отново се запита:

„Каква е тяхната цел?

Да елиминират нас и учените от «Уилкс».

Как ще я постигнат?

Не знам.

Как щях да я постигна аз?

Сигурно щях да се опитам да събера противниците на едно място. Това е много по-резултатно, отколкото да претърсвам цялата станция и да ги избивам един по един…“

— Граната! — извика Гант.

Скофийлд се върна в настоящето и видя малка черна граната, която прехвърли перилата на ниво А и се насочи към него. Шест подобни гранати полетяха към трите ледени тунела, които се разклоняваха на ниво Б.

— Бягай! — бързо каза на Либи той, отскочи назад и затръшна вратата.

Двамата се отдръпнаха в противоположния край на стаята тъкмо навреме, за да чуят удара на гранатата в дебелата дървена врата.

Трак-трак.

После се разнесе гръм. От вътрешната страна на вратата се показаха върховете на стотици назъбени метални шрапнели.

Скофийлд смаяно зяпна.

Гладката допреди миг повърхност беше осеяна с малки шипове и приличаше на зловещ средновековен уред за мъчения. Острите метални парченце почти бяха успели да я пробият.

Над главите им отекнаха още няколко подобни експлозии. Те вдигнаха очи.

„Ниво Б“ — помисли си лейтенантът.

„Сигурно щях да се опитам да събера противниците на едно място.“

— О, не — изпъшка Шейн.

— Какво има? — попита Гант.

Ала Скофийлд не отговори. Той бързо отвори вратата и погледна към централната шахта.

В заскрежената каса до главата му незабавно се заби куршум. Но това не му попречи да ги види.

На ниво А стояха петима френски командоси и обсипваха с огън цялата станция.

Прикриваха някого.

Прикриваха другите петима французи, които в момента се спускаха на ниво Б. След миг те се озоваха във външния коридор и се втурнаха към тунелите.

Лейтенантът внезапно осъзна, че повечето от неговите морски пехотинци са на това ниво, отстъпили тук след нахлуването на втората френска група в „Уилкс“.

Но имаше и още нещо.

На ниво Б се намираха повечето жилищни помещения. И самият Скофийлд беше пратил американските учени в стаите им, докато той и хората му посрещнат новопристигналата френска кола.

Шейн ужасено погледна към ниво Б.

Французите бяха събрали всички им на едно място.

На ниво Б внезапно настъпи хаос.

Райли и Холивуд едва бяха излезли иззад завоя на ледения тунел, когато видяха уплашените лица на обитателите на полярната станция.

Сержантът веднага си спомни какво има на ниво Б.

Жилищните помещения.

Изведнъж зад него отекнаха автоматични изстрели.

В същия момент по интеркома се разнесе гласът на Скофийлд:

— До всички групи, тук Плашило. Виждам петима противници, които в момента се спускат в коридора на ниво Б. Повтарят, петима противници. Командоси, ако сте на ниво Б, внимавайте.

Райли се опита да си спомни плана на нивото.

Този етаж малко се различаваше от другите в станцията, на които имаше по четири прави тунела, разклоняващи се от централната шахта и стигащи до кръглия външен коридор. Но заради случайно открита в леда скала, на ниво Б липсваше южен тунел.

Това означаваше, че външният тунел не образува пълен кръг като на всеки друг етаж, а свършва в най-южната си точка. Бе виждал този задънен коридор: там се намираше стаята, в която бяха заключили Джеймс Реншоу.

Райли и Холивуд обаче се бяха озовали във външния тунел, на завоя между източния и северния. С тях бяха учените от „Уилкс“, които очевидно бяха чули, че навън става нещо, но не бяха посмели да се отдалечат от стаите си. Сред тях сержантът видя малко момиченце.

„Божичко.“

— Мини отзад — той каза на Холивуд, като имаше предвид онази част от външния коридор, която водеше обратно към северния тунел.

Самият Райли заобиколи групата учени, за да заеме позиция към източния.

— Дами и господа! Моля, върнете се по стаите си!

— Какво става? — ядосано попита един от мъжете.

— Вашите приятели горе всъщност се оказаха врагове — отвърна сержантът. — В станцията ви има взвод френски парашутисти, които ще ви убият, само да ви зърнат.

А сега, моля, върнете се по стаите си!

— Книга! Граната! — отекна по коридора гласът на Холивуд.

Райли се обърна и видя, че Тод тичешком заобикаля завоя и се приближава към него. По пода на пет-шест метра зад него подскачаше осколъчна граната.

— Мамка му! — Бък светкавично се завъртя и потърси прикритие в източния тунел, само на десет метра от него.

И тогава видя още две гранати, които се изтърколиха оттам и спряха до стената на външния коридор.

Очите му се разшириха. Сега и двата края на коридора бяха „минирани“.

— Влизайте вътре! Бързо! — извика той на учените. — Веднага!

Трябваше им цяла секунда, за да схванат какво им говори Райли, но когато разбраха, незабавно се подчиниха.

Самият той се хвърли към най-близката врата и надникна навън, за да види какво прави Холивуд. Младият ефрейтор с всички сили тичаше към него.

И в следващия миг се подхлъзна. И падна.

Тод тромаво се просна по очи на заскрежения под.

Райли безпомощно гледаше, докато Холивуд се надигна и ужасено погледна назад към осколъчната враната.

Оставаха около две секунди.

Стомахът на сержанта се сви.

„Холивуд няма да успее.“

Точно пред Тод, на прага на единствената стая, до която евентуално можеше да се добере, двама учени отчаяно се мъчеха да се вмъкнат вътре. Единият буташе другия отзад, за да го накара да побърза.

Холивуд погледна към тях и разбра, че няма шанс да стигне до стаята. После се обърна към гранатата, спряла на по-малко от десет метра от него.

Последно завъртане и очите му срещнаха тези на Райли. Очи, изпълнени със страх. Очи на човек, който знае, че ще умре.

Защото нямаше къде да се скрие.

Трите гранати — една от северния и две от източния тунел — освободиха убийствената си ярост и Райли отскочи назад в мига, в който хиляди лъскави метални парчета профучаха покрай него и в двете посоки.

Втора експлозия разтърси дебелата дървена врата и в нея се заби нова вълна от остри парченца.

Скофийлд и Гант бяха в дъното на стаята на ниво В, скрити зад преобърната алуминиева маса.

— Морски пехотинци, обадете се — извика ги лейтенантът.

По интеркома се разнесоха гласове, придружени от екот на автоматична стрелба.

— Тук Срамежливия! С мен са Крачун и Майка! Намираме се в северозападната част на ниво В! Обстрелват ни!

В слушалката на Скофийлд внезапно избухна пращене.

— … Книга… ивуд е улучен. Намирам се в… част… — Гласът му замлъкна и връзката прекъсна.

— Тук Монтана. С мен е Санта Крус. Все още сме на ниво А, но са ни приклещили.

— Господин лейтенант, тук Змия. Навън съм, в момента се приближавам към главния вход.

Нито дума от Холивуд. Мич Хийли и Самурай Лау вече бяха мъртви. Скофийлд пресметна наум. Ако и тримата бяха убити, оставаха само деветима морски пехотинци.

Той се замисли за французите. Отначало бяха дванадесет, плюс двамата учени. Змия беше казал, че е убил един навън, самият Скофийлд бе улучил втори на горния етаж. Това означаваше, че френските командоси са десет — включително двамата цивилни, където и да бяха те.

Мислите му се върнаха към действителността. Шейн погледна към голямата дървена врата, покрита с безброй сребърни шипчета.

Той се обърна към Гант.

— Не можем да останем тук.

— И аз така си мислех — спокойно отвърна тя.

Объркан от отговора й, Скофийлд я погледна. Либи мълчаливо посочи през рамо.

Лейтенантът за пръв път се озърна наоколо.

Приличаше на котелно помещение. По тавана минаваха черни тръби. Два големи бели цилиндъра, монтирани хоризонтално един върху друг, заемаха цялата дясна стена. Бяха дълги около три и половина метра и високи един и осемдесет.

И в средата на всеки цилиндър имаше червена шестоъгълна лепенка с нарисуван пламък и черни букви:

Цилиндрите изглежда бяха свързани с компютъра на масата в задния ъгъл на стаята. Той бе включен, но в момента на екрана се виждаше скрийнсейвър: пищна блондинка в невероятно оскъден бански, предизвикателно излегната на тропически плаж.

Скофийлд бързо се приближи до компютъра. Сексапилното момиче му се нацупи.

— Може би по-късно — каза той и натисна един от клавишите. Скрийнсейвърът мигновено изчезна.

На негово място се появи цветна диаграма на петте етажа на станцията. Пет кръга изпълниха екрана — три отляво и два отдясно — в средата на всеки от които беше представена централната шахта, заобиколена от по-голям външен кръг, свързан с нея чрез четири прави тунела.

Извън външния коридор, а също между него и шахтата, бяха разположени помещения. Според легендата, различните им цветовете означаваха различните им температури, вариращи от –5,4° С до –1,2° С.

— Това е климатичната система — каза Гант, застанала до вратата. — „L–5“ означава, че използва хлоро-флуоро-въглероден газ. Трябва да е доста стара.

— Не се изненадвам — подметна Скофийлд. Той се приближи до Либи и натисна бравата.

После открехна вратата…

… тъкмо навреме, за да види черен предмет с големината на бейзболна топка, който летеше право към него.

След него оставаше следа от бял дим, която водеше към ниво А и разкриваше източника му: Петард, вдигнал своя FA-MAS с монтирана 40-милиметрова гранатохвъргачка.

Скофийлд отскочи настрани в мига, в който гранатата мина през тесния отвор, леко се издигна нагоре и се блъсна в задната стена на помещението.

— Навън! Бързо!

Гант вече тичаше към вратата, като в движение стреляше с автомата си.

Лейтенантът се втурна след нея и в следващия миг зад него се разнесе взрив. Под силата на ударната вълна, тежката, обсипана с шипове врата, изхвърча от пантите си и се завъртя на сто и осемдесет градуса, преди да се блъсне в ледената стена на външния коридор, точно до Скофийлд. От стаята изригна огромно огнено кълбо.

— Плашило! Хайде! — извика Либи.

Той скочи на крака, прицели се към мястото, на което беше видял Петард и стреля.

Двамата се затичаха по коридора, Скофийлд насочил автомата си наляво, Гант — надясно. От дулата им излизаха дълги езици бял пламък. Французите продължаваха да ги обсипват с куршуми.

Шейн видя малка ниша в стената на десетина метра пред тях.

— Лисицо! Насам!

— Ясно!

Те се метнаха в нишата, точно когато в стаята с климатичната инсталация прозвуча нова, още по-силна експлозия.

Скофийлд незабавно разбра, че това не бе граната. Беше се взривило нещо голямо…

Беше избухнал един от цилиндричните резервоари.

Стените на помещението се пропукаха. Парче черна тръба изхвърча като тапа, пресече с невероятна скорост тридесетте метра в средата на станцията и се заби в леда над отсрещния коридор.

Лейтенантът се притисна към стената на нишата и се огледа наоколо.

Тук бе контролният пулт на огромната лебедка, която изтегляше и спускаше водолазната камбана.

Пред него се виждаше неестествено голям стоманен стол. Скофийлд незабавно позна катапултиращата седалка от изтребител F–14. Черните следи отдолу и вдлъбнатината в металната облегалка за главата показваха, че някога столът е бил използван по предназначение. Някой в „Уилкс“ го беше монтирал върху въртяща се стойка, която бе завинтил за пода, превръщайки сто и осемдесет килограма военни отпадъци в тежка мебел.

Внезапно от северозападния ъгъл на ниво А ги обсипа нов град от куршуми. Гант скочи, върху катапултиращата седалка и се сви на кълбо зад облегалката.

Канонадата продължи цели десет секунди и надупчи задната страна на стола. Либи още повече наведе глава и скри очи от рикоширащите куршуми. В този момент обаче някакво движение привлече вниманието й.

Наляво. Наляво и надолу.

В басейна в основата на станцията. Под повърхността. Лъскава черно-бяла фигура, неимоверно голяма, която бавно и зловещо кръжеше във водата. Вероятно плуваше по-дълбоко, отколкото изглеждаше, защото високата гръбна перка не стърчеше навън.

Към тъмния силует се присъедини втори, после трети и четвърти. Първата косатка бе дълга най-малко дванадесет метра. Другите бяха по-дребни.

„Женски“ — помисли си Гант. Беше чела, че на всеки мъжкар обикновено се падат по осем-девет женски.

Водата се развълнува и това накара неясните им черно-бели очертания да изглеждат още по-зловещи. Мъжкият се преобърна във водата и Либи зърна както белия му корем, така и широко разминатата му паст, и двата реда страховити зъби. И изведнъж картината стана пълна.

Гант позна двете малки, които плуваха след гигантския мъжкар. Същите две косатки, които бе видяла преди да започне битката с французите, същите две косатки, които бяха търсили Уенди.

Сега се бяха върнали… и бяха довели със себе си останалите от семейството си.

Цялото семейство китове-убийци закръжи в басейна на полярната станция и докато се свиваше зад облегалката на катапултиращата седалка, Гант усети, че по гърба я полазват тръпки.

Холивуд нямаше никакъв шанс.

Шрапнелите от трите осколъчни гранати го бяха връхлетели с ужасяваща мощ.

Пред безпомощния поглед на Книга, младият му партньор, застанал на колене на пода, скри лицето си с длани и падна под тежестта на градушката от метални парченца.

Ученият, който се опитваше да натика колегата си в недалечната стая, също не бе достатъчно бърз. Тялото му се бе превърнало в кървава каша. И докато бронята на морския пехотинец успя да предпази гърдите и раменете му, ученият нямаше този късмет. Той падна на пода неузнаваем.

За миг, за един съвсем кратък миг, Бък Райли не можеше да направи нищо друго, освен да гледа обезобразеното тяло на падналия си приятел.

Срамежливият тичаше по кръглия външен тунел от отсрещната страна на ниво Б.

С него бяха ефрейтор Лейн и сержант Нюман, които отчаяно стреляха назад срещу трите преследващи ги сенки.

Лейн беше тридесет и една годишен, с матова кожа и квадратна брадичка, италианец и по поведение, и по физика. От своя страна, Джена Нюман бе втората от двете жени във взвода на Скофийлд и не можеше да е по-различна от Гант.

Докато Либи беше на двадесет и шест, дребна и с къса, права руса коса, Майка бе тридесет и четири годишна, висока сто осемдесет и седем сантиметра, с бръсната глава и тежеше близо деветдесет килограма.

— Плашило — каза по микрофона си Нюман. — Тук Майка. Обстрелват ни на ниво Б. Повтарям. Обстрелват ни на ниво Б. Преследват ни противникови войници и навсякъде подскачат осколъчни гранати. Наближаваме западния тунел и ще се насочим към централната шахта. Ако ти или някой друг наоколо вижда шахтата, няма да е зле да ми каже какво е положението там.

По интеркомите на каските им се разнесе гласът на Скофийлд:

— Тук Плашило. Виждам централната шахта. В момента в коридора няма противници. Преди малко забелязахме петима на вашия етаж, но сега всички са в тунелите.

На ниво А има още петима противникови войници и поне един от тях е въоръжен с четирийсетмилиметрова гранатохвъргачка. Когато излезете в коридора, ще ви прикрием отдолу. Монтана, Санта Крус? Там ли сте?

— Тук сме — отвърна сержант Лий.

— Още ли сте на ниво А?

— Да.

— Още ли сте приклещени?

— Работим по въпроса.

— Продължавайте. Привличайте огъня им. След десетина секунди трима наши излизат на открито на ниво Б.

— Няма проблем, Плашило.

— Благодаря, Плашило — каза Майка. — В момента влизаме в западния тунел. Приближаваме се към централната шахта.

В нишата на ниво В, Скофийлд отново включи микрофона си.

— Книга! Книга! Обади се!

Отговор не последва.

— Господи, Книга. Къде си?

В женската баня на ниво Б, Сара Хенслей рязко се завъртя при звука на отварящата се врата.

За миг ужасена си помисли, че влизат френски войници. Ала трясъкът идваше от съседното помещение.

„Французите са в мъжката баня!“

Със Сара бяха Кърсти, Аби Синклер и един геолог на име Уорън Конлън. Когато Бък Райли им нареди да се върнат по стаите си, четиримата се бяха вмъкнали тук. Конлън едва бе успял да затвори вратата, преди осколъчните гранати да избухнат в тунела.

Женската баня се намираше между външния тунел и централната шахта, в североизточната част на ниво Б. Тя имаше три врати: едната водеше към северния тунел, втората към външния коридор и третата към мъжката баня.

Откъм съседното помещение се разнесоха нови тътнежи.

Френските войници отваряха с ритници вратите на кабинките.

Сара затегли Кърсти към вратата, която водеше към северния тунел.

— Хайде, миличка, да бягаме.

Тя хвърли поглед през рамо.

Зад шестте душ-кабини се виждаше горната част на вратата, водеща към мъжката баня.

Все още беше затворена.

Французите щяха да се появят всеки момент.

Сара стисна бравата и се поколеба. Нямаше представа какво ги очаква навън.

— Сара! Какво правиш? Хайде! — отчаяно изсъска Уорън Конлън. Висок и слаб, той бе срамежлив, нервен човек. Сега беше направо ужасен.

— Добре, добре — отвърна тя и натисна бравата.

Разнесе се силен трясък и вратата на мъжката баня внезапно се отвори.

— Бягай! — извика геологът.

Стиснала Кърсти за ръка, Сара се втурна по северния тунел.

Едва бе направила няколко крачки, когато се закова на място…

… и се озова пред човек, насочил автомат право към челото й.

Мъжът наклони глава настрани.

— Господи! — Той сведе оръжието си. — Спокойно, спокойно — каза Бък Райли и се приближи до Сара и Кърсти. — Изкарахте ми акъла.

Аби Синклер и Уорън Конлън затръшнаха вратата след себе си.

— Вътре ли са? — кимна към женската баня сержантът.

— Да — потвърди Сара.

— Другите добре ли са? — глупаво попита геологът.

— Вече едва ли бързат да напуснат стаите си — отвърна Райли, докато оглеждаше тунела зад себе си. Откъм външния коридор ехтеше автоматична стрелба. Сара забеляза тънката струйка кръв, която се стичаше от раната на дясното му ухо. Самият Райли очевидно не я бе забелязал. От слушалката му стърчеше сребристо парче метал.

— Имаме малък проблем — съобщи им той. — Изгубих връзка с отряда. Няколко рикоширали шрапнела улучиха радиостанцията ми. Не чувам колегите си и те не могат да ме чуват.

Райли се обърна и погледна края на тунела, който водеше към външните коридори.

— Елате с мен — рече сержантът, провря се покрай Сара и ги поведе към централната шахта на полярната станция.

— Книга! — прошепна по микрофона си Скофийлд, без да откъсва очи от западния тунел на ниво Б. — Книга! Къде си? По дяволите.

— Не се ли обажда? — попита Гант.

— Засега не. — Двамата все още бяха в нишата на ниво В, в източната част на станцията, и напрегнато чакаха Срамежливия, Майка и Крачун да излязат от западния тунел.

Пръв се появи Симънс. Бързо, но предпазливо, вперил поглед през мерника, той описваше дъга със своя MP–5 в търсене на следи от противниците.

Щом го зърна, Скофийлд веднага откри огън към ниво А, за да принуди вражеските войници да се прикрият. Пет секунди по-късно го последва и Гант.

Лейтенантът се отдръпна зад стената на нишата и презареди. Междувременно Либи изстреля три къси откоса.

В този момент се случи нещо странно.

Жълтият огнен език, който бълваше дулото на автомата й, ненадейно облиза въздуха на цели два метра пред нея. Бе само за миг, ала изглеждаше невероятно. Малкият, компактен MP–5 на Гант се превърна в огнепръскачка.

Скофийлд зяпна. „Това какво беше, по дяволите?“ После разбра и се обърна, за да погледне назад към…

— Пълнителят ми е празен! — внезапно извика Либи. Шейн незабавно откри огън по ниво А.

Крачун и Майка се появиха в коридора след Срамежливия. Двамата стреляха назад към тунела, от който бяха излезли.

Пълнителят на Лейн се изпразни. Той го извади и го пусна на пода, после извади нов. Едва успя да го зареди, когато някакъв невидим противник в западния тунел го улучи в шията.

Ефрейторът размаха ръце и изгуби равновесие за миг, преди отново да насочи автомата си към врага и да изстреля оглушителен откос, който можеше да събуди и мъртвите. Тридесетте патрона свършиха за 2,2 секунди. Майка го издърпа настрани в коридора.

Раненият Лейн се опита да презареди, но новият пълнител се изплъзна между окървавените му пръсти, полетя през парапета в централната шахта и цопна в басейна. Морският пехотинец хвърли автомата и извади .45-калибровия си колт. Оттук нататък щеше да се бие с единични изстрели.

Скофийлд и Гант продължиха да обсипват с огън най-горния етаж. Либи беше видяла как пълнителят на Крачун потъва във водата. Една от косатките бе изплувала нагоре, за да провери какво е паднало в царството й.

Патроните на Майка свършиха и тя светкавично презареди.

Лейтенантът тревожно наблюдаваше тримата морски пехотинци, които се насочваха към северния тунел на ниво Б.

Почти бяха стигнали, когато от тунела внезапно изскочи Бък Райли, следван по петите от четирима цивилни.

Точно пред Срамежливия, Майка и Крачун!

Скофийлд зяпна.

— Божичко! — ахна той.

Това беше катастрофа. Сега четирима от хората му се намираха на открито и с тях бяха още четирима невинни цивилни! Французите щяха да се появят всеки момент.

— Книга! Книга! — извика по микрофона си Шейн. — Бягай от там! Бягай от коридо…

И тогава се случи.

Петима френски командоси едновременно се появиха във външния коридор на ниво Б — трима от западния тунел, двама — от източния.

И без никакво колебание откриха огън.

Събитията се развиваха със светкавична скорост.

Петимата французи на ниво Б току-що бяха изпълнили блестяща маневра по приклещване. Бяха принудили Срамежливия, Майка и Крачун да излязат в коридора и сега щяха да ги застрелят от ляво, и от дясно.

Появата на Бък Райли и четиримата цивилни беше допълнителна награда за тях. Очевидно не я очакваха — и петимата френски войници бяха насочили автоматите си срещу Симънс, Нюман и Лейн.

Така или иначе, те нямаха абсолютно никакъв шанс да стрелят срещу Райли и цивилните.

Първи откриха огън тримата от западния тунел. От дулата на оръжията им блъвна бял пламък.

Крачун, Майка и Срамежливият бяха улучени едновременно. Майка в крака, Срамежливия в рамото. Главния удар понесе Крачун — два куршума в главата и четири в гърдите. Цялото му тяло се превърна на решето. Беше мъртъв още преди да падне на земята.

Ала това бе всичко, което видя Скофийлд.

Защото последва нещо удивително.

В мига, в който френските командоси от западната страна на станцията стреляха, от мястото им в двете посоки изригнаха огромни огнени езици.

Приличаха на две еднакви комети. Две двуметрови кълба, които обиколиха централната шахта, оставяйки след себе си стена от високи пламъци. Целият коридор на ниво Б изчезна зад огнена завеса.

В продължение на цяла секунда лейтенантът не можеше да направи нищо друго, освен безпомощно да се оглежда. Случи се невероятно бързо. Сякаш някой беше залял коридора с бензин и го бе подпалил.

После Скофийлд рязко се обърна към…

… помещението с климатичната инсталация.

И в този миг всичко му се изясни.

Цилиндричните резервоари несъмнено бяха сериозно повредени от взрива на осколъчната граната там малко по-рано. Хлоро-флуоро-въглеродът беше започнал да изтича.

Силно запалим газ.

Ето какво се бе случило, когато Скофийлд бе видял от автомата на Гант да излиза двуметров огнен език. Това беше предупреждение. Но тогава хлоро-флуоро-въглеродът още не бе изпълнил станцията.

Ала сега… сега газът беше навсякъде в „Уилкс“. И когато французите бяха открили огън срещу морските пехотинци на ниво Б, бе избухнал целия етаж.

Очите на Скофийлд се разшириха.

„Газът продължава да изтича от цилиндрите. Скоро ще изпълни цялата станция…“

Тази мисъл го ужаси.

Полярната станция „Уилкс“ се беше превърнала в бомба.

Нужна й бе само една искра — или един изстрел — и тя мигновено щеше да избухне.

Нитовете на ниво Б започнаха да излизат от гнездата си.

Целият външен коридор гореше. Войници и цивилни с мъчителни викове се гърчеха на пода.

Приличаше на сцена от самия ад.

Тримата френски командоси от западната страна, онези, които бяха стреляли срещу Майка, Срамежливия и Крачун, първи бяха обгърнати в пламъци. Газът във въздуха около тях се беше възпламенил от изстрелите им.

Сега двама от тях лежаха на земята и крещяха. Третият отчаяно се блъскаше в ледената стена и се опитваше да угаси униформата си.

Майка и Срамежливият също горяха. До тях бе мъртвият Лейн. Неподвижното му тяло беше проснато в коридора и оранжевите пламъци бавно го поглъщаха.

Край изхода на северния тунел Бък Райли се мъчеше да угаси панталона на Аби Синклер, като я търкаляше по металния под. Сара Хенслей гасеше пламъците по гърба на розовата канадка на Кърсти. Уорън Конлън просто пищеше. Гореше косата му.

В този момент се разнесе смразяващ звук. Скърцане на огъваща се стомана.

Райли вдигна поглед от Аби.

— О, не — изпъшка той.

Скофийлд също се сепна от звука.

Поредица от триъгълни стоманени подпори придържаха външния коридор на ниво Б към ледената стена. Сега те бавно, почти незабележимо бяха започнали да се плъзгат навън. Дългите им нитове се бяха нагрели, топяха леда и се измъкваха от стената.

Нитовете затракаха по коридора на ниво В.

Един.

После два. Три.

Пет. Десет.

Навсякъде заваляха нитове. Внезапно в полярната станция се разнесе нов звук.

Типичното остро скърцане на огъващ се метал.

— Мамка му — възкликна Скофийлд. — Ще падне.

Коридорът на ниво Б се откъсна и отнесе със себе си всички, които бяха там.

Отделни участъци от коридора обаче останаха закрепени за ледените стени. Огъването им спря също толкова рязко, колкото беше започнало и те увиснаха, наклонени под четиридесет и пет градуса.

Единадесет цивилни и войници полетяха в централната шахта.

Падаха цели петнадесет метра.

Докато не стигнаха до долу.

Във водата.

В басейна.

Сара Хенслей потъна.

Край лицето й се стрелнаха мехурчета и светът внезапно утихна.

Студ. Обгърна я абсолютен, безмилостен студ.

И изведнъж чу звуци.

Звуци, които нарушиха призрачната подводна тишина — поредица от приглушени плясъци наблизо. Другите бяха паднали в басейна след нея.

Завесата от мехурчета пред очите й постепенно започна да се разпръсква и Сара различи няколко необикновено големи фигури, които кръжаха наоколо й.

Големи черни фигури.

Те се носеха в ледената вода, ужасяващи с размерите си. В този момент пред лицето й се появи огромна уста, пълна с остри като бръсначи зъби.

Изпълни я вцепеняващ страх.

Косатки.

Изведнъж Сара изплува на повърхността. И си пое дъх. Студът вече нямаше значение. Високите черни тръбни перки една след друга започнаха да се издигат над развълнуваната вода.

Още преди да успее да види точно в коя част на басейна се намира, нещо изскочи от водата до нея.

Не беше кит.

Аби.

Сара облекчено въздъхна. Секунда по-късно изплува и Уорън Конлън.

Тя се обърна. И петимата френски войници бяха в басейна. Заедно с трима морски пехотинци. Единият от тях, забеляза Сара, безжизнено лежеше по корем.

В централната шахта на станцията отекна писък.

Остър и пронизителен.

Писък на малко момиченце.

Сара Хенслей рязко погледна нагоре. Хванала се с една ръка за силно наклонения коридор, високо над нея висеше Кърсти. Морският пехотинец, който бе с тях по време на падането, лежеше по очи на металната платформа и отчаяно протягаше ръка към детето.

В този момент Сара усети огромната маса на една от косатките да измества водата между нея и Конлън. Китът леко закачи единия й крак.

Над басейна се разнесе вик.

Идваше от отсрещната страна и тя се завъртя тъкмо навреме, за да види един от французите — с опърлено от огненото кълбо лице, покрито с мехури — който с всички сили плуваше към брега.

Това бе единственото движение в целия басейн. Никой друг не смееше да помръдне.

След секунди до отчаяния плувец се появи висока черна гръбна перка. Тя намали скорост, после зловещо потъна под повърхността.

Резултатът беше колкото внезапен, толкова и ужасяващ.

Със страшно изхрущяване, командосът рязко отскочи назад във водата. Той отвори уста да извика, ала не успя. Очите му се разшириха. Трябва да бе видял косатката, захапала долната половина на тялото му.

Китът го дръпна повторно, този път още по-силно. Главата му рязко се люшна назад и той изчезна под повърхността. Завинаги.

— Господи… — ахна Сара Хенслей.

Тази част от коридора, в която се намираше Бък Райли, не се беше откъснала от ледената стена. Тя висеше под остър ъгъл над централната шахта.

Тримата учени — сержантът не знаеше имената им — бяха реагирали прекалено бавно. Ненадейното пропадане на коридора ги бе изненадало. Те не бяха успели да се хванат и бяха полетели в шахтата.

Рефлексите на Райли бяха по-бързи. Тези на момиченцето също. Когато подът под него започна да се накланя, то се плъзна към ръба и по някакво чудо се задържа за парапета.

Отслабен от експлозията обаче, парапетът внезапно поддаде и се изви навън.

Момиченцето висеше над шахтата и пищеше — на петнадесет метра над пълния с китове-убийци басейн.

— Не гледай надолу! — извика Райли, докато протягаше ръка към Кърсти. Вече беше видял косатките, една от които току-що бе погълнала френския командос. Не искаше и момиченцето да ги забележи.

— Не ме оставяй да падна! — изплака детето.

— Няма — обеща сержантът, като се мъчеше да го хване за китката. По останките от коридора наоколо горяха малки изолирани огньове.

Пръстите му бяха на тридесетина сантиметра от Кърсти, когато видя как уплашените й очи се свеждат надолу.

— Как се казваш? — опита се да я разсее той.

— Пари ми на ръката — простена момиченцето. Райли плъзна поглед по парапета. Огнени езици облизваха огънатия метал само на пет метра вляво.

— Знам, че пари, миличка. Знам. Само не се пускай. Как каза, че ти е името?

— Кърсти.

— Здрасти, Кърсти. Аз съм Бък, но можеш да ме наричаш Книга, така ми викат всички.

— Защо?

Сержантът отново погледна пламъците. Лошо.

Огромната топлина от експлозията беше превърнала черната боя на парапета в напукани сухи люспи. Ако огънят стигнеше до тях, щеше да ги подпали.

Райли продължи да се протяга към ръката на Кърсти. Още петнадесетина сантиметра. Още мъничко.

— Винаги ли задаваш толкова много въпроси? — пресилено се засмя той. — Ако… — той си пое дъх — наистина искаш да знаеш… — отново си пое дъх, — викат ми така, защото веднъж… — пак си пое дъх — един от приятелите ми видя, че чета книга.

— Аха… — Момичето пак понечи да погледне надолу.

— Кърсти, чуй ме! Искам да гледаш само към мен, става ли? Само към мен.

— Добре — отвърна тя. И погледна надолу.

Райли изруга.

Срамежливият бе на по-малко от три метра, когато косатката завлече френския командос под повърхността.

Сега над целия басейн цареше тишина.

Симънс отчаяно се оглеждаше наоколо. Водата бе студена и раната в рамото го болеше, ала той не й обръщаше внимание.

Майката беше до него. Лицето й беше напрегнато. Трупът на Крачун се носеше по очи край нея. От главата му течеше кръв и бавно обагряше бистрата синя вода.

Останалите четирима французи все още се намираха в басейна. Те сякаш не забелязваха Срамежливия и Майка, напълно забравили битката, поне за момента.

Накрая Симънс видя учените — две жени и един мъж.

Общо бяха десет души и нито един от тях не помръдваше.

Нито един не смееше.

Всички бяха присъствали на ужасната смърт на командоса.

Изводът: ако не се движиш, може и да не те изядат.

Срамежливият затаи дъх, когато три гигантски сенки бавно се плъзнаха във водата под него.

Той чу остро изщракване и се обърна. Майка държеше автомата си над Повърхността.

Господи, помисли си Симънс. Ако на света имаше човек, на когото му стискаше да убие косатка с автомат, това трябваше да е Майка.

Отново настъпи тишина.

„Не се движи…“

И внезапно се разнесе невероятен грохот, когато един от китовете изскочи на повърхността точно до Нюман.

Животното издигна половината от огромното си тяло над водата, превъртя се настрани и се блъсна в безжизненото тяло на Лейн. Последва вледеняващо хрущене, докато косатката налапваше и дъвчеше трупа, шумно трошейки костите му. Главата й потъна и на нейно място се появи опашката й, която изчезна само след миг. На повърхността остана единствено кипяща бяла пяна.

Срамежливият остана на мястото си със зяпнала уста. После бавно осъзна.

„Крачун не се движеше.“

И деветимата оцелели в басейна едновременно стигнаха до един и същ извод.

Косатките не обръщаха внимание на това дали се движиш или не…

Всички отчаяно заплуваха към брега, докато китовете убийци се издигаха към повърхността под тях, за да продължат страшния си пир.

Вкопчил се в останките от външния коридор на ниво Б, Бък Райли отново изруга.

Когато Кърсти видя басейна и зловещите черно-бели фигури, брадичката й се разтрепери. После, когато първата косатка изскочи от водата и захапа трупа на Лейн, тя затаи дъх.

— Господи Боже мой — изхълца момиченцето.

Райли се раздвижи. Бързо прехвърли горната половина на тялото си над ръба на увисналия коридор и протегна надолу свободната си дясна ръка.

Сега дланите им бяха само на пет сантиметра една от друга.

Още малко и щеше да я хване.

После изведнъж чу тихо съскане някъде отляво.

Сержантът рязко завъртя глава.

— Не…

Огънят беше запалил боята на парапета. Реакцията настъпи мигновено. По металните тръби плъзна малък оранжев пламък, който поглъщаше изсъхналите люспи по пътя си и оставяше огнена следа след себе си.

Очите на Райли се разшириха.

Пламъкът се носеше право към ръката на Кърсти!

Момиченцето продължаваше да гледа надолу към китовете-убийци в басейна. То вдигна глава към сержанта и видя абсолютния ужас, изписал се на лицето му.

Увиснал с главата надолу, Райли се пресегна колкото можеше повече в отчаян опит да хване дланта на детето.

Оранжевият пламък пълзеше по парапета и огнената му следа осветяваше черната тръба.

Пръстите на Райли бяха само на два сантиметра от тези на Кърсти.

Той отново се протегна и усети, че докосва ръката й.

Още един сантиметър. Още само един сантиметър…

— Книга! Не ме оставяй да падна!

В този момент пламъкът закри полезрението на Райли и той гневно извика.

— Не!

Огънят облиза парапета пред него точно под дланта на Кърсти.

Ужасен, сержантът само безпомощно гледаше. Момиченцето изпищя от болка и реагира по единствения възможен начин — пусна се.

Кърсти падаше.

Бък Райли се хвърли напред, протегнал едната си ръка нагоре, а другата — надолу. Той хвана подплатената с вълна качулка на розовата канадка на детето и с другата си ръка се вкопчи в горящия парапет.

Падането им рязко спря и Райли се завъртя на сто и осемдесет градуса. Раменната му кост едва не изскочи от ставата. Сега се държеше за същата тръба, която само преди секунди бе накарала Кърсти да се пусне.

Странно — въпреки изгарящата топлина, проникнала през кожата на ръкавицата му, той успя облекчено да се усмихне.

— Хванах те, миличка — въздъхна сержантът. — Хванах те.

Кърсти просто висеше, неловко отпуснала ръце отстрани.

— Добре — каза си Райли, — а сега как ще излезем от това поло…

Внезапно се разнесе изпукване и Кърсти рязко се наклони надолу. В първия миг Книга не разбра какво се е случило.

После видя.

Качулката беше закрепена за яката на канадката с шест копчета тик-так.

И едно от тях се бе откопчало. На Райли му се зави свят.

— Не е честно. Не е честно, мамицата му — изпъшка той.

Пук!

Още едно копче.

Кърсти пропадна два сантиметра надолу.

Бък беше обезкуражен. Не знаеше какво да направи. А и нищо не можеше да направи. Вече висеше от най-ниската възможна точка на парапета и нямаше начин да се спусне повече.

Пук! Пук!

Откопчаха се още две копчета и детето ужасено изпищя.

Розовата качулка започна да се опъва. За яката я държаха само две копчета.

Райли си помисли дали да не залюлее Кърсти към коридора на ниво В, на около четири-пет метра разстояние. Ала бързо се отказа от тази идея. Всяко движение почти със сигурност щеше да откъсне качулката окончателно.

— По дяволите! — извика той. — Няма ли кой да ми помогне?

— Дръж се! — отблизо му отвърна някой. — Идвам! Райли завъртя глава и видя Скофийлд в малка ниша на отсрещната стена на ниво В. До него стоеше Лисицата. Лейтенантът изглежда й нареждаше да слезе по най-близката стълба и да отиде при басейна, докато той се погрижи за сержанта и момичето. Пук!

Откопча се и предпоследното копче и Райли отново погледна към Кърсти. Той се намръщи и здраво стисна качулката. Детето беше уплашено до смърт. Очите му бяха зачервени и пълни със сълзи. То се вгледа в лицето му и изхлипа:

— Не искам да умра. Боже Господи, не искам да умра. Оставаше едно единствено копче.

Качулката се опъваше под тежестта на Кърсти.

Нямаше да издържи…

Бък Райли предусещаше какво ще се случи.

— Съжалявам — промълви той.

Последното копче изпука и пред безпомощния поглед на сержанта Кърсти започна да пада сякаш в кошмарно забавен кадър. Разширените й очи се взираха нагоре в неговите, лицето й изразяваше пълен ужас. Тялото й постепенно се смаляваше и накрая потъна в ледения басейн на петнадесет метра под Райли.

Басейнът в основата на полярната станция се бе превърнал в кланица. Шейн Скофийлд стъписано гледаше надолу от нишата на ниво В.

Кръвта бе направила ледената вода толкова мътна, че близо половината от басейна представляваше тъмночервена мъгла. Дори огромните косатки изчезваха, когато навлизаха в нея.

От едната страна стояха французите. Те бяха дали най-тежки жертви. Вече бяха изгубили двама души.

От другата страна стояха Срамежливият и Майка, и тримата учени от „Уилкс“, паднали от коридора на ниво Б. И петимата отчаяно плуваха към брега.

И точно в този момент Скофийлд видя мъничката, облечена в розова канадка фигура на Кърсти да лети към водата. Момичето падна по гръб и потъна под повърхността. Острият му писък рязко утихна.

Лейтенантът се обърна към Бък Райли, който висеше от парапета на ниво Б.

За миг очите им се срещнаха. Книга изглеждаше смазан, обезсърчен, изчерпан. Лицето му беше като отворена книга. Не можеше да стори нищо повече. Беше направил всичко, за да спаси Кърсти.

За разлика от Скофийлд.

Шейн сви устни и обмисли положението.

Момичето бе от другата страна на водолазната камбана. Всички останали плуваха към брега и се опитваха да се измъкнат навън. Никой не беше забелязал падането на Кърсти.

Докато гледаше надолу към басейна, Скофийлд чу Монтана да вика по интеркома на Змията и Санта Крус. Тримата водеха ръкопашен бой с френските войници на ниво А.

— … Накарайте ги да заобиколят на юг…

— … И ние не можем да стреляме…

Лейтенантът се озърна наоколо за нещо, което да може да използва.

Все още стоеше в нишата. Сам. Бе пратил Гант на ниво Д, докато самият той бе възнамерявал да помогне на Бък Райли. Но момиченцето бе паднало, още преди Скофийлд да има възможност да отиде при тях. И сега беше долу в басейна.

Погледът му попадна върху контролния пулт зад него. Под лоста надписът гласеше:

Не, не това.

Ала после забеляза голям правоъгълен бутон, на който бе написана една единствена дума:

Скофийлд се озадачи за миг и внезапно си спомни. Подвижният мост. Това трябваше да е бутонът за подвижния мост, за който му бе споменала Хенслей. Мостът, който пресичаше шахтата на ниво В.

Той натисна копчето без изобщо да се замисля и незабавно чу силно тракане под краката си.

Внезапно забръмча двигател, вграден в стената до него, и над огромното празно пространство в средата на станцията започна да се разтваря тясна, дълга платформа. От отсрещната страна на шахтата започна да се разгръща друга.

Скофийлд не чака нито секунда повече. Затича се по широкия около половин метър мост, който бързо се разгъваше пред краката му. Липсваше парапет. Точно преди да стигне до средата, лейтенантът дълбоко си пое дъх, ускори крачка и скочи от платформата.

Райли удивено гледаше как Скофийлд полита във въздуха над водолазната камбана и се насочва надолу към ледения басейн.

Падаше бързо. Но междувременно направи нещо. Вдигна дясната си ръка и извади някакъв предмет от кобура на гърба си.

И се вряза във водата с широко разтворени крака, за да не потъне надълбоко.

Когато водата до нея избухна, Кърсти инстинктивно отскочи назад.

Отначало си помисли, че на повърхността е изплувала друга косатка, за да я нагълта, но когато пелената от пръски слегна и можеше отново да вижда, зърна до себе си един от морските пехотинци.

Познаваше го. Онзи симпатичният, техният командир. Онзи, който носеше готините огледални очила. Тя се опита да си спомни името му. Сейнфийлд или нещо подобно.

— Добре ли си? — попита я той.

Кърсти вцепенено кимна.

Сребърните му очила стояха накриво на носа му. Морският пехотинец бързо ги повдигна и за миг Кърсти зърна очите му. Тя ахна.

Изведнъж една от косатките мина покрай тях и привлече вниманието й.

Високата черна гръбна перка разцепи водата точно пред лицата им и бавно, много бавно потъна и изчезна под повърхността.

Кърсти затаи дъх.

Скофийлд се втренчи надолу в дълбините. Кръвта от жертвите на китовете-убийци все още не бе стигнала до тази част на басейна.

Кърсти проследи погледа му…

… тъкмо навреме, за да види широко разминатата паст до краката си!

Детето изпищя. Скофийлд запази хладнокръвие. Той светкавично насочи магнитната си кука надолу и с ужасяващо спокойствие зачака косатката да се приближи…

После стреля.

Магнитната глава се понесе във водата и улучи тъпата муцуна на кита. Огромното създание спря. Лейтенантът се съмняваше, че силата на изстрела е била достатъчна, за да зашемети седемтонния кит. По дяволите, животното навярно бе просто смаяно, че нещо е посмяло да му се съпротивлява.

Той бързо натисна два пъти спусъка и кабелът незабавно започна да се пренавива.

Скофийлд се обърна към Кърсти.

— Още ли си цяла? Всички пръсти на ръцете и краката ти на място ли са?

Тя просто го зяпна, отново видя очите му и кимна.

— Хайде тогава — каза морският пехотинец и я затегли след себе си.

Сара Хенслей стигна до брега и колкото можеше по-бързо се изкатери навън. После се обърна и видя как Конлън и Аби плуват към нея.

— Побързайте! — извика Сара. — Побързайте!

Аби бе първа. Палеонтоложката я хвана за ръка и я издърпа на сухо.

На Конлън му оставаха още два метра. — Давай, Уорън!

Геологът правеше всичко възможно. Един метър.

Той отчаяно погледна към Сара, която застана на колене край басейна.

Конлън се блъсна в металния ръб като олимпийски състезател по плуване, пресегна се и хвана протегнатата ръка на Хенслей. Сара тъкмо започваше да го изтегля, когато водата зад него внезапно се разтвори. Косатката раззина уста и налапа тялото на Конлън до гърдите.

Мощните челюсти се затвориха и очите му изхвръкнаха от орбитите. Сара се опита да го задържи, ала косатката беше много по-силна. Тя потъна във водата и отнесе със себе си учения. Ноктите му се забиха в дланта на Хенслей, ала пръстите му се изхлузиха от нейните и Уорън изчезна в дълбините пред ужасения й поглед. Майка и Срамежливият плуваха към брега само на няколко метра от там.

Нюман се обърна назад и стреля под повърхността с автомата си. Едно от първите неща, на които учат новобранците на Парис Айлънд, тренировъчния лагер на морската пехота на САЩ, е, че водата оказва съпротивление на изстреляния куршум. Всъщност, той изгубва почти цялата си скорост, след като измине по-малко от два метра. Просто спира и потъва на дъното.

В момента обаче тези физични закони изглежда ни най-малко не смущаваха Майката. Тя просто изчака косатките да се приближат и натисна спусъка. Куршумите пробиха кожата им, но очевидно не нанесоха сериозни щети.

Срамежливият стигна до брега и се канеше да изскочи навън, когато се обърна и видя Нюман.

Тя гледаше наляво и продължаваше да стреля. В следващия миг ръката й престана да се разтърсва и тя се обърка.

Патроните й бяха свършили.

И тогава Симънс зърна зловеща тъмна сянка, която се издигаше нагоре към повърхността и безшумно се приближаваше към Майката.

— Майко! Отдясно!

Тя го чу, мигновено се завъртя и видя косатката. После сви крака към гърдите си и животното мина на сантиметри от нея.

Но точно когато Срамежливият си помисли, че опасността вече е преминала, китът-убиец рязко промени посоката си, изплува на повърхността и захапа дясната ръка на Нюман.

Тя извика от болка, пусна автомата и успя да измъкне ръката си.

Цялата й предлакътница плувна в кръв.

Но ръката й все още бе на мястото си.

Останала без оръжие, Майката с всички сили се насочи към брега.

— Давай, Майко! По-бързо, скъпа! — окуражаваше я Симънс.

Той коленичи до водата.

Черни сенки кръстосваха басейна зад Нюман. Навсякъде. Много. Ужасяващо много.

„Няма да успее“ — помисли си Срамежливият.

Сякаш в отговор на мислите му, точно зад бясно движещите се крака на Майка, се появи огромна тъмна фигура.

Тя се приближи и раззина розовата си паст.

Когато видя зъбите й, Симънс изстина.

Широко отворената уста погълна краката на Нюман.

И после челюстите бавно се сключиха около тях.

Срамежливият не повярва на очите си, когато видя как чудовището завлича Майката под повърхността. Водата около нея заклокочи и почервеня, но Нюман продължаваше да се бори.

Внезапно изплува, следвана от косатката. По време на подводната схватка, Майката някак си бе успяла да освободи единия си крак и сега се опитваше да ритне муцуната на огромния кит.

— Ще те убия, шибана гадина такава! — извика тя. Но гигантът здраво я държеше за другия крак. Изведнъж Майката се стрелна към брега и вдигна пред себе си бели вълни. Китът я тласкаше напред.

И след миг я блъсна в ръба на басейна. Тя успя да се хване за металната решетка.

— Ще те убия, копеле гадно! — изскърца със зъби Нюман.

Срамежливият се хвърли напред и хвана ръката й, докато Майката с мрачно изражение се съпротивляваше на теглещата я назад косатка.

После жената извади автоматичния си колт от кобура и го насочи към главата на чудовището.

— Мамка му… — възкликна Симънс.

— Гладен ли си? — извика на кита Майката. — Тогава изяж това!

От дулото на пистолета изригна жълта светлина и газът във въздуха се възпламени. Ударната вълна запрати двамата със Срамежливият на цели пет метра назад и те се строполиха на металния под.

Косатката нямаше такъв късмет. Когато куршумът проникна в мозъка й, тя рязко се издигна нагоре и безжизнено се стовари обратно във водата сред бързо разширяващото се петно от собствената й кръв. Между зъбите й стърчеше последната й плячка — част от левия крак на Майка. От коляното надолу.

Скофийлд и Кърсти все още бяха в средата на басейна между водолазната камбана и брега.

Притиснали гръб един в друг, те се оглеждаха наоколо. Водата бе зловещо тиха. Спокойна и неподвижна.

— Господине — прошепна Кърсти. Брадичката й трепереше от страх и студ.

— Да? — без да се обръща, попита Скофийлд.

— Страх ме е.

— Страх ли те е? — Лейтенантът не можеше да скрие собствения си ужас. — Мислех, че днешните деца не се боят от нищо. Не ви ли показват такива неща в „Морски свят“…

В този момент една от косатките изскочи над повърхността точно пред Скофийлд. Издигна се във въздуха и започна да пада право към него и Кърсти!

— Под водата! — извика Шейн, когато зърна двата реда остри бели зъби.

Светът внезапно утихна и белият корем на кита с невероятна скорост се хлъзна над двама им, като силно се отърка в каската на Скофийлд.

Те изплуваха на повърхността и си поеха дъх.

Лейтенантът погледна наляво: на брега бяха Срамежливият и Майка. После надясно: Сара и Аби бързо се отдалечаваха от басейна.

И накрая назад: тъкмо навреме, за да види, че едно от чудовищата завлича друг французин под водата.

Останалите двама френски командоси вече бяха близо до ръба.

Скофийлд вдигна очи нагоре и видя подвижния мост.

В този момент от нишата на ниво В отекна оглушителен взрив и над цялата централна шахта на станцията се протегна огнен език.

Лейтенантът веднага разбра какво се е случило — лишени от оръжията си, френските войници на ниво А хвърляха гранати в шахтата. Находчива идея. Експлодирала в тази леснозапалима атмосфера, граната причиняваше два пъти повече щети от обикновено. Първата им цел, забеляза Скофийлд, беше нишата, в която доскоро се бяха крили двамата с Гант.

Изведнъж от огненото кълбо изскочи нещо.

Нещо голямо, тежко и квадратно, което се въртеше във въздуха. Падаше стремително. Сто и осемдесет килограмовата катапултираща седалка, монтирана пред пулта на ниво В, със страшен трясък се удари в пода до басейна и огъна металната повърхност.

Въпреки хаоса наоколо, Шейн Скофийлд не откъсваше очи от подвижния мост, намиращ се три етажа над него. Той прецени разстоянието.

„Девет метра. Може би десет.“

Без да губи време, лейтенантът вдигна магнитната си кука, натисна с палец бутона, обозначен с буквата „М“, който включи червена лампичка върху магнитната глава, прицели се и стреля.

Главата се стрелна във въздуха. Този път обаче челюстите й не се разтвориха. Защото беше включен магнитът й.

Тя достигна долната страна на подвижния мост и се залепи за стоманата.

Скофийлд бързо пресметна наум. — Мамка му — изруга накрая той.

После подаде устройството на Кърсти.

— Само три думи, миличка: не го изпускай! Момичето го хвана с две ръце и озадачено погледна морския пехотинец.

Скофийлд се усмихна успокояващо.

— Просто го дръж.

И натисна малък черен бутон върху ръкохватката.

Кърсти рязко изхвърча от водата, теглена нагоре от навиващия се кабел.

Беше лека и мощното устройство бързо я издигаше към моста. Скофийлд знаеше, че ако се беше хванал и той, скоростта щеше да е значително по-ниска…

Една от косатките се стрелна след Кърсти.

Шейн зяпна, когато гигантският кит изви цялото си тяло над повърхността с величествен вертикален скок.

Теглено от магнитната кука, момиченцето продължаваше бързо да се издига. То погледна надолу и видя чудовището да се появява от водата като самия дявол, излизащ от ада.

После внезапно Кърсти спря.

Китът се носеше нагоре.

Детето изненадано изпищя и вдигна очи. Беше стигнало до долната страна на моста. Нямаше къде по-нагоре да отиде. Достигнала връхната точка на скока си, косатката разтвори паст…

Кърсти с всички сили стисна ръкохватката на магнитната кука и бързо сви крака към гърдите си в мига, в който зъбите на кита изщракаха само на тридесетина сантиметра под нея.

Гигантската черно-бяла фигура започна да се отдалечава и смалява, докато накрая цопна обратно в басейна. Животното трябваше да е дълго десетина метра и беше издигнало цялото си тяло над водата…

Ненадейно пред лицето на Кърсти се появи ръка и тя едва не пусна магнитната кука.

— Спокойно — каза някой. — Аз съм. Момичето погледна нагоре и видя добродушните очи на морския пехотинец, когото познаваше като Книга.

Кърсти хвана ръката му и той я издърпа върху подвижния мост.

Тя дишаше тежко, почти плачеше. Бък Райли удивено я зяпна. След миг Кърсти бръкна в джоба си и извади пластмасова помпичка за астмата си.

Когато най-после дишането й се нормализира, тя поклати глава.

— В „Морски свят“ определено няма такива атракции.

Скофийлд все още бе в басейна. Две от косатките зловещо кръжаха около него. Той забеляза, че са по-малки от другите. Навярно бяха млади мъжкари.

Лейтенантът вдигна глава нагоре и извика:

— Книга! Трябва ми магнитната кука!

Райли незабавно легна по корем, наведе се над ръба на тясната метална платформа и се пресегна да изключи магнита.

— Бързо, Книга! — изкънтя в централната шахта гласът на Скофийлд.

— Опитвам се! Опитвам се!

— Опитвай се по-бързо!

Райли протегна ръка към бутона с буквата „М“ върху ръкохватката, който включваше и изключваше магнита.

В този момент обаче се случи нещо странно.

За миг сержантът можеше да се закълне, че чува Кърсти да говори на някого на моста над него.

Помогни на плувеца, Уенди. Помогни на плувеца.

Райли запремигва на парцали. Вероятно си въобразяваше.

Скофийлд вече си мислеше, че с него е свършено. Двете косатки все повече се приближаваха и не му позволяваха да избяга.

Изведнъж едната от тях промени курса си и се обърна. Шейн мъчително преглътна.

Чудовището бавно описа широка дъга, докато муцуната му се насочи право към Скофийлд. Тялото му беше само на тридесетина сантиметра под повърхността и високата му гръбна перка пореше водата в басейна. Движеше се с такава скорост, че пред черно-бялата му глава се надигаше могъща вълна.

Той се огледа наоколо. Този път нямаше къде да се скрие, нямаше оръжие, което да го спаси.

Отчаян, лейтенантът извади колта си и го вдигна над повърхността.

Косатката продължаваше да се носи към него.

После, във водата пред лицето му, между него и кита-убиец, падна нещо черно.

Имаше толкова аеродинамична форма, че потъна почти без да вдига пръски и светкавично заплува надолу.

Двата кита го видяха и мигновено изгубиха интерес към Скофийлд. Дори онзи, който само допреди секунди се готвеше да го нападне, рязко промени посоката си и се спусна след новата си плячка.

Шейн се смая. Какво беше това? Приличаше на… на някакъв вид тюлен.

И в този момент, точно пред него, падна магнитна кука. Той я хвана, преди да потъне и погледна нагоре. Бък Райли лежеше по корем на моста, протегнал ръка надолу.

Скофийлд сведе очи към куката и отново го изпълни надежда.

На повърхността изскочи малка черна глава с остра муцуна и лейтенантът изненадано отскочи назад.

Уенди. Малкият космат тюлен на Кърсти.

Мократа червена каишка лъщеше, меките черни очи на животното се взираха в неговите. Ако бе възможно, Скофийлд щеше да се закълне, че тюленът му се усмихва — забавлявайки се да бяга от не толкова гъвкавите китове-убийци.

И тогава разбра. Уенди беше черното тяло, което падна в басейна между него и косатката.

Изведнъж тюленът завъртя глава наляво.

Бе усетил нещо.

Той сякаш весело кимна на Скофийлд, потъна под водата и се отдалечи.

Плуваше бързо. Носеше се точно под повърхността като малко черно торпедо. Зави наляво, после надясно и накрая внезапно се понесе вертикално надолу и изчезна. Преследваха го три черни гръбни перки, които незабавно потънаха след него.

Шейн използва възможността и заплува към най-близкия бряг. Беше на по-малко от метър от ръба, когато го разлюля висока вълна и гигантското тяло на един от китовете с бясна скорост прелетя край него. Скофийлд се приготви за нова битка, но чудовището не му обърна внимание и продължи след неуловимата Уенди.

Лейтенантът си пое дъх, заплува напред и стигна до металната платформа. Когато изскочи навън, видя смачканата катапултираща седалка. Обърна се и се огледа наоколо.

Сара и Аби бяха далеч от водата и бързаха към тунелите на ниво Д. Близо до тях бяха Срамежливият и Майка. Симънс бе коленичил до нея и очевидно се грижеше за раната на крака й.

От другата страна на басейна се намираха двамата оцелели френски командоси, които тъкмо се изправяха на крака. Единият го забеляза и плъзна ръка към арбалета си.

В този момент вниманието на Скофийлд бе привлечено от рязко движение и той се завъртя. Във водата се носеше позната черна сянка.

Уенди.

Три по-големи черно-бели фигури пореха вълните след нея. Китовете-убийци.

Тюленът плуваше с невероятна скорост точно под повърхността. От време на време плавниците му мощно се размахваха и после отново прилепваха към тялото му. Приличаше на куршум, който ту се появяваше, ту изчезваше в мътночервената вода.

Насочваше се към брега, където стояха двамата френски войници, без да намалява скоростта ни най-малко.

На метър от металния ръб, Уенди грациозно изскочи от водата, плавно се приземи по корем на платформата и продължи да се плъзга цели три метра напред, прелетявайки покрай смаяните французи.

Но не спря. Тюленът се изправи на предните си плавници и с всички сили се заклатушка надалеч от басейна.

За миг Скофийлд се зачуди защо го прави, след като косатките вече не го заплашваха.

И после откри причината.

Като демон, издигнал се от глъбините, един от китовете-убийци изхвърча от водата и масивното му тяло с грохот се просна върху дебелата метална решетка. Тласкан от невероятната си инерция, той продължи да се хлъзга напред, плавно се претърколи настрани, разтвори челюсти, налапа единия от французите и рязко стисна зъби.

Гигантското чудовище най-после спря. Френският войник надаваше смразяващи кръвта крясъци. От устата му се стичаше кръв. Косатката тромаво се затътри назад, стигна до ръба на басейна и потъна обратно във водата, като отнесе жертвата си със себе си.

Уенди бе знаела. Никой не е в безопасност, докато не се отдалечеше на достатъчно разстояние от басейна.

Шестимата оцелели едновременно го осъзнаха.

Скофийлд видя, че Гант отива при Срамежливият. Двамата припряно хванаха Майката подмишниците и я понесоха. Лейтенантът за миг зърна краката й. Долната половина на единия липсваше.

В този момент зад гърба му се разнесе силен трясък и подът под него се разтърси. Шейн светкавично се обърна и видя ухилената муцуна на една от косатките да се носи право към него с бясна скорост.

А той все още бе на колене.

Метна се настрани и видя смачканата катапултираща седалка на малко повече от метър зад него. Ако успееше да се добере до нея и я прескочеше, щеше да е в безопасност. Той запълзя на четири крака.

Китът се приближаваше.

Шейн не беше достатъчно бърз. Нямаше да успее навреме да се прехвърли от другата й страна.

Внезапно го заля вода. Вълната, вдигана от косатката.

Чудовището бе точно зад него!

Адреналинът кипеше във вените му. Знаеше, че няма да успее, затова се завъртя и се блъсна с гръб в нея.

Сега гледаше към басейна, „седнал“ на прекатурения смачкан стол. Китът-убиец бързо изпълни цялото му полезрение.

Беше на по-малко от метър. И се приближаваше.

Нямаше шанс да се спре.

Шейн Скофийлд затвори очи, докато чудовището налапваше главата му.

Разнесе се ненадейно разтракване. Скофийлд никога през живота си не беше чувал толкова силен звук.

Очакваше да усети болка, остра и пронизителна. Ала странно, не почувства нищо.

Озадачен, той отвори очи…

И видя два реда остри като бръснач зъби. А между тях — дебел розов език.

Трябваше му секунда, за да свърже отделните части в едно.

Главата му бе в устата на косатката!

Ала кой знае защо, поради някаква необяснима, невероятна причина, все още бе жив.

После погледна нагоре и видя очуканата стоманена облегалка за глава на катапултиращата седалка да предпазва черепа му от три страни.

Страшните зъби на морското създание я бяха захапали, но стоманата бе по-яка от тях. Върховете на зъбите се намираха само на милиметри от ушите му.

Не виждаше нищо друго. Цялата горна част на тялото му, от гърдите до главата, беше закрита от устата на кита-убиец.

Изведнъж седалката под него се разтърси.

Стоманата силно заскърца по металния под и Скофийлд политна назад.

Плъзгането спря и той се олюля напред. Знаеше какво става.

Китът го влачеше към басейна.

Седалката отново се разклати и се приближи с още един метър до водата.

Шейн си представи действията й. Навярно се тътреше заднешком и извиваше гигантското си тяло по платформата, теглейки сто и осемдесет килограмовия стол със себе си.

Катапултиращата седалка за пореден път се разтърси и лейтенантът усети вълна топъл въздух, която обля лицето му.

Идваше от вътрешността на кита.

Не можеше да повярва. Косатката се задъхваше под бремето на необичайно тежката плячка в челюстите й! Отново го лъхна топлина и Скофийлд мъчително се размърда на стола.

Краката му стърчаха от основата на седалката, отстрани на разтворената паст на чудовището. Навярно можеше да се измъкне навън, преди китът да е стигнал до водата.

Той бавно и предпазливо се плъзна надолу. Не искаше косатката да разгадае намеренията му.

Столът рязко се наклони и ужасяващо заскърца по металния под. Шейн светкавично се хвана за страничните облегалки, за да не се претърколи върху дебелия език на животното.

И продължи да се измъква. Кръстът му вече беше навън и очите му се изравниха с острите зъби на кита. В този момент се сблъска с неочакван проблем.

Сега седеше толкова ниско, че вече не можеше да се държи за страничните облегалки. Трябваше да се хване за нещо друго, за да се изтласка навън. Скофийлд отчаяно се огледа.

Нищо.

Абсолютно нищо.

После погледът му попадна върху зъбите на чудовището.

„Не мога да повярвам, че ще го сторя“ — каза си той, докато протягаше ръце и се хващаше за два от огромните бели зъби.

Седалката отново се разклати и лейтенантът усети, че леко се повдига нагоре. В съзнанието му отекна само една мисъл.

„Стигнала е до ръба на платформата.

И се накланя към басейна.

Мамка му!“

Той силно стисна зъбите и рязко се отблъсна от седалката. Успя да се изхлузи от устата на кита и тежко падна върху решетката тъкмо навреме, за да види как опашката на животното потъва във водата. Тялото на гигантския хищник се изправи нагоре и главата му се вдигна.

После бавно потъна в дълбините, отнасяйки плячката със себе си.

След секунди Скофийлд беше на крака и тичаше към Срамежливият, Гант и Майка.

— Монтана, тук Плашило, докладвай — извика той по микрофона си.

— Все още съм на ниво А, Плашило. С мен са Змията и Санта Крус.

— Колко французи има там?

— Петима военни и двама цивилни — отвърна Монтана. — Но двама от военните току-що се спуснаха на долното ниво. Какво? Уф, мамка му…

Връзката прекъсна. Скофийлд чу шум от борба.

— Монтана…

Внезапно на платформата пред него изскочи френски командос.

Последният от петимата френски войници, които бяха паднали в басейна, единственият оцелял. Приличаше на самата смърт — от дрехите му се стичаше вода, лицето му беше изкривено в гневна гримаса. Яростно изгледа лейтенанта и вдигна арбалета си.

Без да губи време, Скофийлд измъкна ножа си от канията на коляното и го хвърли. Острието разсече въздуха и се заби в гърдите на французина. Командосът се строполи на земята. Цялата схватка не отне повече от две секунди. Шейн дори не спря да тича. Прескочи безжизненото тяло, извади ножа си, взе арбалета на убития си противник и продължи напред.

— Монтана — отново каза лейтенантът по интеркома, — добре ли си?

— Приемам, Плашило. Добре съм. Коригирам предишната си информация: вече са четирима военни и двама цивилни. Очистих още един жабар.

— Аз също — отвърна Скофийлд.

Той настигна Гант и Срамежливият при входа на южния тунел. Двамата носеха Майката.

Шейн веднага забеляза крака на Нюман. От лявото й коляно стърчеше окървавена, назъбена кост.

— Оставете я на безопасно място, спрете кръвта и й дайте метадон — нареди лейтенантът.

— Ясно — каза Гант и го погледна. После незабавно извърна очи.

Скофийлд беше изгубил огледалните си очила във водата по време на битката с китовете-убийци и Либи за пръв път зърна очите му.

През тях минаваха два ужасни вертикални белега — от веждата до скулата.

Гант потръпна и съжали, че ги е видяла. Надяваше се Скофийлд да не е забелязал.

— Как се чувстваш, Майко? — попита Шейн.

— Една хубава целувка от готин мъж като теб веднага ще ме оправи — през зъби изсумтя Нюман. Въпреки болката, тя също видя очите на Скофийлд.

— Може би по-късно — рече той и посочи към вратата в тунела пред тях. — Натам.

Четиримата влязоха вътре. От дрехите им капеше вода. Озоваха се в някакъв склад. Срамежливият незабавно се зае с крака на Майката.

— Морски пехотинци, обадете се — извика по интеркома лейтенантът.

В слушалката му се разнесоха гласове.

Монтана, Змията и Санта Крус. На ниво А.

Срамежливият и Гант, на ниво Д. Те също се представиха по интеркома, въпреки че стояха до Скофийлд, за да ги чуят другите и да разберат, че са живи. Дори Майката каза името си.

Нямаше вест от Книгата, Холивуд, Крачун, Самурая и Плъха.

— Добре, слушайте — рече Шейн. — Според моите изчисления, ония копелета вече са само четирима, плюс двамата цивилни. Тази история стигна прекалено далеч. Време е да я приключим. Имаме числено превъзходство — седем срещу четири. Трябва да го използваме. Искам да претърсим цялата станция от горе до долу. Искам да приклещим тия задници в ъгъла, за да ги довършим без да изгубим повече хора. Добре, ето плана. Искам…

Над него се разнесе внезапен тъп звук и той светкавично погледна нагоре.

Последва пълна тишина.

На тавана, на равни разстояния една от друга, бяха монтирани флуоресцентни лампи. И в този момент всички угаснаха.

Светът сияеше в яркозелено.

Скрил обезобразените си очи под очила за нощно виждане, Шейн Скофийлд се изкачваше по стълбата към ниво Г. Движеше се бавно, предпазливо. Веднъж Книгата беше казал, че през очилата за нощно виждане разстоянията изглеждали измамни — различаваш нещо и се пресягаш да го хванеш, само за да откриеш, че всъщност е много по-близо, отколкото си очаквал.

Цялата станция тънеше в мрак.

И тишина.

Студена, зловеща тишина.

След изтичането на запалимия газ от климатичната инсталация, стрелбата беше престанала. В тъмнината се чуваха само случайните движения и странния шепот на войник, говорещ по микрофона в каската си.

Скофийлд се взираше през очилата си за нощно виждане.

Битката бе навлязла в нова фаза.

Някой от френските командоси трябваше да е открил електрическото табло и да е изключил осветлението. Отчаян, но ефективен ход.

Мракът отдавна беше съюзник на числено по-слабите. Дори появата на очилата за нощно виждане и оптичните мерници за нощна стрелба не бяха променили мнението на средния военен тактик за преимуществата на тъмнината. Това е простата максима на битката — сухопътна, морска или въздушна. Никой не обича да се сражава на тъмно.

— Морски пехотинци, бъдете нащрек. Внимавайте за зашеметяващи гранати — предупреди ги по интеркома Скофийлд. Една от най-големите опасности на битката с очила за нощно виждане, бе използването на гранати, които излъчват внезапен ослепителен блясък, временно дезориентиращ противника. Тъй като очилата усилват всеки светлинен източник, ако някой види зашеметяваща граната в момента на взрива, слепотата му няма да е временна.

Лейтенантът погледна нагоре в централната шахта. През огромния стъклен купол на станцията не проникваше никаква светлина. Беше юни — началото на антарктическата зима. Здрачът навън щеше да продължи още три месеца.

Мрак. Пълен мрак.

Той усети тежестта на Гант на стълбата зад себе си. Двамата се изкачваха нагоре.

Веднага след угасването на лампите, Скофийлд нареди на хората си да „превключат на зелено“. И им изложи плана си.

Нямаше смисъл да играят отбранителни маневри на тъмно. Трябваше да атакуват. Битката щеше да спечели онзи, който използваше мрака в своя полза и най-добрият начин да го направят бе да нападнат. Планът на Скофийлд беше прост.

Да принудят французите да продължат да бягат.

Командосите бяха по-малко на брой. От дванадесетте бяха оцелели само четирима. Монтана беше казал, че двама от тях са напуснали ниво А. Сега и те бяха разделени на две групи от по двама.

Ала най-важното бе, че бягат.

Хората на Скофийлд, от друга страна се бяха разделили по много по-ефикасен начин.

Лейтенантът имаше трима морски пехотинци на ниво А — Монтана, Змията и Санта Крус. Останалите трима — Гант, Срамежливият и самият той — бяха на ниво Д.

Ако отрядът от най-горния етаж успееше да подгони французите надолу, скоро те щяха да се натъкнат на морските пехотинци от долните нива. И тогава американците, които числено ги превъзхождаха и ги атакуваха от две страни, щяха да ги довършат.

Ала Скофийлд не искаше да изпреварва събитията, защото това нямаше да е обикновена битка.

Заради силно запалимия газ в атмосферата на станцията нито една от двете страни не можеше да използва огнестрелно оръжие.

Схватката щеше да е ръкопашна.

И водена в почти пълен мрак.

С други думи щяха да използват ножове в тъмнината.

Но докато внимателно обмисляше положението, лейтенантът откри проблем в плана си. Французите имаха арбалети.

Вече беше разгледал оръжието, което бе взел от убития командос на ниво Д. Скофийлд си спомняше курса от школата в Куонтико. Стандартният обхват на точност на малките арбалети не беше голям, приблизително същия като на обикновен пистолет — пет-шест метра.

Пет-шест метра.

По дяволите, изруга той. Ножовете щяха да са безполезни, ако французите разполагаха с пет-шест метрова зона на сигурност. Без адекватно противодействащо оръжие, морските пехотинци нямаха шанс. Проблемът бе в това, че те наистина не разполагаха с такова оръжие.

И тогава го осени.

А може би все пак имаха…

Протегнал магнитната си кука напред на височината на рамото си, Скофийлд стъпи на ниво Г, готов да натисне спусъка. В другата си ръка държеше арбалета на убития френски войник.

Тъй като силата им не беше в точността, Армалайт МН–12 имаха друго предимство — можеха да изстрелват магнитните си глави на значително разстояние, някой път и на тридесет метра. Бяха предназначени за бой в градски условия и антитерористични операции — въже с кука за катерене по стени на сгради. Можеха да стрелят на голяма височина с помощта на модерна хидравлична система, осигуряваща мощен вертикален тласък. Лейтенантът смяташе, че от разстояние пет-шест метра има известна вероятност да улучи противника.

И наистина, както сам се беше убедил в басейна, под вода МН–12 можеше да зашемети седемтонна косатка. Изстреляна от подобно разстояние срещу осемдесеткилограмов човек на сухо, магнитната глава навярно щеше да строши черепа му.

Въоръжени по този начин, морските пехотинци бяха сигурни, че ще се справят с арбалетите на френските командоси.

Затова продължиха по плана.

Монтана, Змията и Санта Крус щяха да се спуснат от ниво А, за да принудят французите да тръгнат надолу, докато Скофийлд, Гант и Срамежливият щяха да се изкачат нагоре до ниво Д. Целта беше да се срещнат по средата. Останалото щеше да се реши от само себе си.

Лейтенантът и Лисицата бяха тръгнали незабавно.

Симънс трябваше да се присъедини към тях веднага щом спреше кръвта от крака на Майката и я включеше на интравенозна система метадон.

Тримата морски пехотинци на ниво А започнаха атаката си.

Движеха се бързо, като прилагаха класическата тричленна схема за претърсване, известна като „жабешко скачане“. Единият минаваше пред партньорите си и стреляше с магнитната кука. Докато кабелът му се навиваше, вторият го изпреварваше и на свой ред стреляше по врага. Когато третият пристъпеше напред и натиснеше спусъка, първият отново бе готов да продължи цикъла.

Двамата френски войници на ниво А реагираха според очакванията — отстъпиха пред неумолимо напредващата вълна на мощните изстрели с МН–12. Бързо се насочиха към стълбите и се спуснаха надолу в шахтата.

Докато слушаше докладите на Монтана за придвижването на французите обаче, Скофийлд забеляза нещо странно в маневрите им.

Бяха прекалено бързи.

Четиримата френски командоси бяха пропуснали разрушения коридор на ниво Б и бяха продължили направо към ниво В.

Действаха опитно, като се прикриваха двама по двама на разстояние от десетина метра.

По-рано Монтана беше съобщил, че и четиримата носят очила за нощно виждане. Бяха дошли подготвени.

Скофийлд очакваше противниковите войници да изгубят известно време в тунелите, опитвайки се да заемат отбранителна позиция. Ала французите изглежда имаха други намерения. Те останаха в тунелите на ниво В само толкова, колкото морските пехотинци да ги последват. И ненадейно отново се появиха във външния коридор, и се насочиха към стълбата, водеща надолу към ниво Г.

В този момент лейтенантът си спомни думите на Тревър Барнаби за стратегията:

„Добрата стратегия е като фокус. Накарай врага да гледа към едната ти ръка, докато вършиш нещо с другата.“

— Насочват се към югозападната стълба — разнесе се в слушалката му гласът на Монтана. — Там ли сте, Плашило?

Скофийлд се движеше по външния коридор на ниво Г. Светът изглеждаше зелен пред очите му.

— Тук сме.

Двамата с Гант наближиха югозападния ъгъл на ниво Г и видяха стълбата за горния етаж.

— Срамежлив, къде сте? — попита по микрофона си Шейн.

— Горе, господин лейтенант, вече свършваме — отвърна Симънс от склада на ниво Д.

— Развръщаме се на запад, сержант — съобщи Хосе „Санта“ Крус.

По интеркома се разнесе гласът на Монтана:

— Не им позволявай да спрат, Санта Крус. Накарай ги да се спуснат надолу към Плашило.

Скофийлд и Гант стигнаха до стълбата на ниво Г. Приклекнаха и насочиха оръжията си напред. Чуха бързи стъпки по металната платформа над тях и характерното изщракване и изсвистяване от изстрел с арбалет.

— До стълбата са — докладва Санта Крус. Още стъпки.

Вече всеки момент…

Вече всяка секунда…

Всяка секунда…

После внезапно: трак-трак…

По дяволите, какво ставаше?…

— Морски пехотинци! Затворете очи! Зашеметяваща граната! — извика Санта Крус.

Скофийлд светкавично стисна клепачи. В същия миг чу гранатата да се търкаля по коридора над тях.

Избухна и подобно на фотографска светкавица, за миг цялата полярна станция се освети в бяло.

Шейн се канеше да отвори очи, когато отдясно внезапно се разнесе нов звук. Сякаш някой адски бързо затваряше цип.

Той рязко се завъртя и вдигна клепачи. Там обаче нямаше никой — шахтата бе пуста.

— Мамка му! — изруга Крус. — Господин лейтенант! Единият току-що прескочи парапета!

Това обясняваше свистенето, което беше чул Скофийлд. Някой се спускаше по въже в централната шахта.

За миг лейтенантът се вцепени.

Този ход нямаше нищо общо с отбранителното маневриране.

Този ход бе част от координирана, внимателно обмислена атака.

Французите не бягаха.

Те изпълняваха свой собствен план.

„Накарай врага да гледа към едната ти ръка, докато вършиш нещо с другата…“

Като шахматист, на когото са обявили шах само миг преди да изиграе решителния си ход, Скофийлд отчаяно се замисли.

Какво се канеха да направят?

Какъв беше планът им?

Ала нямаше време да си отговори, защото едва бе чул думите на Санта Крус и в ледената стена около него започнаха да се забиват стрелички. Шейн се наведе, обърна се и видя, че Гант се хвърля на пода. Преди да осъзнае какво става, по стълбата пред него се спусна командос и Скофийлд се озова лице в лице с французина, когото познаваше като Жак Латисие.

Срамежливият беше приклекнал до Майката в склада на ниво Д.

Нюман имаше тънки вени. Очилата за нощно виждане още повече затрудняваха Симънс да вкара иглата в ръката й. Успя едва на петия опит.

Той се изправи и се канеше да излезе от помещението, когато чу тихи стъпки да ситнят по тунела навън.

Срамежливият замръзна на място.

Ослуша се.

Стъпките постепенно заглъхнаха.

Пристъпи напред, хвана бравата и безшумно я натисна. Вратата се открехна и Симънс надникна през процепа.

Наляво бе басейнът. Спокойни вълнички се плискаха в металния ръб на платформата.

Надясно видя прав тунел, който тънеше в мрак. Тесният, дълъг най-малко четиридесет метра южен коридор на ниво Д, който водеше към сондажното помещение.

Тъй като това беше най-долният етаж на полярната станция, тук се намираше стаята, от която учените спускаха сонди в леда, за да вадят ледени ядра. За да се увеличи дълбочината на сондиране, помещението бе вкопано колкото се можеше по-надалеч в ледения шелф — на юг от станцията, където ледът бе най-дълбок.

След като изчака няколко секунди, Срамежливият вдигна своя МН–12 и излезе в тунела.

Скофийлд натисна спусъка на куката срещу Латисие.

Французинът светкавично се наведе и магнитната глава полетя към стълбата зад него. Тя се уви около една от металните скоби и здраво се прилепи за нея.

Лейтенантът хвърли оръжието и вдигна арбалета си в същия момент, в който Латисие насочи своя напред.

Двамата мъже стреляха едновременно.

Стреличките изсвистяха и се разминаха във въздуха.

Тази на командоса попадна в бронирания нараменник на Скофийлд. Тази на лейтенанта се заби в предлакътницата на французина, който беше вдигнал ръка, за да предпази лицето си. Той изрева от болка и отчаяно започна да презарежда арбалета със здравата си ръка.

Скофийлд бързо погледна към собственото си оръжие.

Френските арбалети имаха отстрани пет кръгли гумени отвора, в които лежаха резервните стрелички. И петте бяха празни.

Шейн не се поколеба.

Той бързо направи няколко крачки напред и се хвърли срещу Латисие. Блъсна командоса и двамата се проснаха на металната платформа зад стълбата.

Гант все още лежеше по очи на около пет метра от там, когато видя командира си да се бори с французина. Скочи на крака и тъкмо да се притече на помощ на Скофийлд, когато чу друг френски войник да се спуска по стълбата пред нея, който впери поглед в очите й през черните си очила за нощно виждане.

Срамежливият предпазливо напредваше по дългия тесен тунел.

В дъното имаше врата. Вратата на сондажното помещение. В момента бе открехната.

Докато се приближаваше, той внимателно се ослуша. Чуваха се приглушени звуци. Онзи, който преди малко бе минал покрай склада, сега несъмнено се намираше вътре.

Мъжът прошепна нещо в микрофона си:

— Le piege est tendu.

Симънс замръзна.

Френски командос.

Срамежливият се притисна до стената и бавно надникна в сондажното.

Все едно гледаше през обектива на видеокамера. Първо видя касата, която се плъзна вдясно по зеления му екран. После пред очите му се разкри стаята.

И тогава видя войника. Той също носеше очила и стоеше точно пред него, насочил към лицето му арбалет.

Въпреки че очилата за нощно виждане скриваха почти цялото му лице, Гант го позна. Кювие.

Жан-Пиер Кювие. Същият, който я бе улучил в главата в самото начало на битката. Върхът на стреличката все още се подаваше от вътрешната страна на каската й. Копелето като че ли се усмихна, когато разбра срещу кого се е изправил.

Забулен в зелената мъгла, той вдигна арбалета си и стреля.

Гант се намираше на около шест метра от него и видя стреличката да лети към нея. Бързо отстъпи настрани, размаха ръце, за да запази равновесие и в следващия миг усети как стрелата се блъсна в магнитната й кука и я изби от дланта й.

Още преди да се осъзнае, Кювие й се нахвърли с изваден боен нож. Върхът му се стрелна към гърлото й…

Разнесе се остър металически звън и дългото острие на французина спря във въздуха.

Гант го бе парирала със собствения си нож.

Двамата войници отскочиха назад и предпазливо започнаха да се обикалят.

Кювие внезапно нападна и Либи отби удара. Но неговите ръце бяха по-дълги. Той замахна и успя да свали очилата от главата й.

За миг Гант не виждаше нищо.

Само мрак.

Пълен мрак.

И в този мрак, без очилата си, тя беше сляпа.

Лисицата усети, че платформата вибрира под краката й. Кювие отново атакуваше.

Тя инстинктивно се наведе, без да знае дали реагира правилно.

Инстинктът й не я подведе.

Острието на французина изсъска в тъмнината над главата й.

Либи направи салто във въздуха, отдалечавайки се от Кювие. Натисна бутона отстрани на каската си и пред очите й незабавно се спусна инфрачервения визьор.

Не бяха очилата за нощно виждане, но вършеше почти същата работа.

Гант видя външния коридор като електронно изображение — черни фигури на черен фон.

Платформата и стълбата имаха сини очертания — студени, безжизнени обекти. Зад тях се търкаляха две многоцветни фигури — Скофийлд и Латисие, все още вкопчени в отчаяна борба.

Тя се обърна и зърна пред себе си бързо приближаващо се червено-зелено-жълто петно с човешка форма.

Кювие.

Или поне графичното изображение на топлината, излъчвана от тялото му.

Французинът замахна с ножа си. Гант парира удара и го ритна в слънчевия сплит. Той падна, но в последния момент успя да я хване за дясната китка и я повлече със себе си.

Двамата едновременно се строполиха на пода.

Либи се просна отгоре му, претърколи се настрани и гърбът й се блъсна в ледената стена. Протегна ръка, за да се опре на платформата и напипа нещо на земята до себе си.

Магнитната ку…

Пъстрото петно отново се появи в полезрението й.

Кювие се беше хвърлил към нея и насочваше острието си към гърлото й. Гант пусна ножа, за да може да хване дясната китка на французина с две ръце.

Острият връх спря на сантиметри от шията й.

Ала той бе прекалено силен.

Ножът се спускаше надолу.

Лицето на Кювие беше точно пред очите й и Либи виждаше през инфрачервения си визьор зловещите очертания на черепа и зъбите му, заобиколени от пулсиращи цветове. Сякаш я атакуваше безмозъчен скелет.

И бе близо, толкова близо, че очилата му се допираха в каската й.

Очилата.

Без изобщо да се замисли, Гант пусна китката му и с един удар смъкна очилата за нощно виждане от главата му.

Командосът извика. Тя ги хвърли през парапета на платформата.

Сега беше ослепял и Кювие.

Ала продължаваше да се бие.

Французинът отчаяно се опита да забие острието на ножа си в гърлото й, но Либи ненадейно премести тежестта си и се изплъзна изпод него така, че сега каската й се изравни с очите му.

— Нали не си забравил, че тъкмо ти ми я даде — каза тя, вперила поглед в сините очертания на стреличката, която стърчеше от челото на каската й. — Е, можеш да си я получиш обратно.

С тези думи Гант рязко тласна глава напред.

Стрелата потъна в дясното око на Кювие и командосът нададе ужасяващ, нечовешки крясък. В лицето на Либи плисна струя топла кръв.

Тя оттласна с крака тялото му от себе си и видя през инфрачервения си визьор жълто-червеното компютърно изображение на кръвта, която бликаше като фонтан от дясната му очна орбита.

Притиснал окото си с длан, французинът полетя назад.

Гант го бе ранила, ала той все още не беше мъртъв. Кювие бясно размаха ножа си, опитвайки се да я разсече, въпреки пълната си слепота.

Тя грабна магнитната кука от пода и я насочи към окървавената му глава. Командосът отчаяно се мяташе насам-натам, но сега Либи разполагаше с достатъчно време.

Лисицата внимателно се прицели в челото на виещото пъстроцветно петно с човешки силует.

И стреля.

Магнитната глава го улучи в лицето и в мига, преди Кювие да се строполи на платформата, Гант видя черепа му да се разцепва на две.

Докато Лисицата се биеше с Кювие, Скофийлд и Латисие се търкаляха по металния под.

В същото време лейтенантът чуваше звуци отвсякъде. По интеркома му кънтяха гласове:

— … заобикалят от другата страна!

— … насочват се към втората стълба! По коридора над него ехтяха стъпки. Някъде наблизо изсвистя стреличка.

Шейн чу остро изщракване. Латисие бе успял да зареди арбалета си. Лейтенантът светкавично заби лакът в лицето на едрия французин и счупи носа му. Кръвта опръска ръката на Скофийлд и обля очилата за нощно виждане на командоса.

Латисие изпъшка от болка и отблъсна противника си към ръба на коридора. Двамата мъже най-после се разделиха и французинът — все още проснат на пода и полузаслепен от кръвта по очилата си, — яростно насочи арбалета си към главата на Скофийлд.

Притиснат към парапета, Шейн светкавично прецени положението.

Той хвана протегнатата към него ръка на Латисие и рязко се преметна през перилата на платформата.

Командосът изобщо не го очакваше.

Вкопчил се в арбалета на французина, Скофийлд увисна във въздуха, залюля се и скочи на долния коридор, изтръгвайки оръжието от Латисие. Той се приземи на крака като котка, незабавно вдигна арбалета и натисна спусъка.

Френският войник лежеше по очи с протегната отвъд ръба ръка. Стрелата мина през един от отворите на стоманената решетка, проби очилата му и се заби точно средата на челото му.

Срамежливият впери очи в целещия се в него французин.

Командосът реши, че врага му е в кърпа вързан. Ал забравяше нещо. А именно, че очилата за нощно виждане рязко ограничават периферното зрение. Затова не видя магнитната кука, която Симънс държеше на височината на хълбока си.

Морският пехотинец стреля. Магнитната глава из-свистя и се блъсна в гърдите на французина от разстояние по-малко от метър. Разнесе се отвратително хрущене и гръдният кош на командоса хлътна навътре към сърцето. Беше мъртъв още преди да се строполи на пода.

Срамежливият дълбоко си пое дъх, облекчено въздъхна и се огледа наоколо.

Когато видя какво е правил френския войник, устата му зяпна. И си спомни думите му.

„Le piege est tendu.“

И се усмихна.

— В южния тунел — разнесе се по интеркома на Скофийлд гласът на Монтана.

Лейтенантът бе на ниво Д. Обърна се към южния тунел и видя в него да потъва черна фигура. Това беше последният френски командос, освен онзи, който се бе спуснал в шахтата.

— Тръгвам след него — каза Шейн и се затича.

— Господин лейтенант, тук Срамежливият — внезапно се обади Симънс. — Южният тунел ли казахте?

— Да.

— Оставете го да дойде при мен — решително заяви ефрейторът. — Но го последвайте.

Скофийлд се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, Срамежлив?

— Просто го последвайте, господин лейтенант — вече шепнешком повтори Симънс. — Той ви примамва след себе си.

Шейн се замисли за миг.

— Знаеш ли нещо, което на мен не ми е известно, редник? — попита той накрая.

— Определено, господин лейтенант.

Монтана, Змията и Лисицата се присъединиха към него на входа на южния тунел. Всички бяха чули разговора по интеркома.

Скофийлд ги погледна и отново включи микрофона си.

— Добре, Срамежлив, ти командваш парада.

И четиримата предпазливо напредваха по дългия тунел на ниво Д. В дъното му видяха врата. Силуетът на последния френски войник се скри зад нея.

Срамежливият имаше право. Командосът се движеше бавно. Сякаш искаше да го видят как влиза в сондажното помещение.

Морските пехотинци продължиха напред. Намираха се на десетина метра от вратата, когато внезапно от тъмнината се пресегна ръка и стисна Скофийлд за рамото. Той светкавично се завъртя и видя Симънс да се появява от вградения в стената шкаф. Вътре, зад него, като че ли имаше друго тяло. Срамежливият допря показалец до устните си и ги поведе към стаята.

— Това е капан — прошепна той.

И рязко отвори вратата. Пантите й високо изскърцаха.

Последният френски войник стоеше в дъното на помещението.

Беше Жан Петард. Той окаяно ги гледаше. Бе в задънена улица и го знаеше. Беше попаднал в клопка.

— Предавам се — мрачно рече командосът. Скофийлд просто го наблюдаваше. После се обърна към Срамежливият и останалите, сякаш очакваше съвет.

И пристъпи напред. Петард се усмихна.

В този момент Симънс протегна ръка пред гърдите на командира си и го спря, без да откъсва очи от французина.

Петард се намръщи.

— Le piege est tendu — каза му Срамежливият. Другият изненадано вдигна глава.

— Капанът е готов — повтори на английски ефрейторът.

И тогава Петард изведнъж погледна пода пред себе си и усмивката му угасна. На лицето му се изписа ужас. Симънс знаеше какво е видял.

Пет френски думи: „BRAQUEZ CE COTE SUR L’ENNEMI“.

Срамежливият направи крачка напред.

— Не! — извика Петард.

Ала бе късно. Морският пехотинец пресече опънатата на прага жица и двете конкавни мини в сондажното помещение избухнаха с цялата си ужасна мощ.