Експлозивно

ТРЕТА АТАКА16 юни, 11:30

Магистралата се виеше в пустинята.

Тънка, непрекъсната черна ивица, нарушаваща златистокафявия пейзаж на Ню Мексико. В небето не се виждаше нито едно облаче.

По магистралата в пустинята се носеше самотен автомобил.

Пит Камерън се потеше в жегата. Климатикът на неговата тойота от 1977 г. отдавна се беше отказал да се бори за живот и колата се бе превърнала в подвижна пещ. Вътре навярно беше с десет градуса по-горещо, отколкото навън.

Камерън от три години бе журналист в „Уошингтън Поуст“. Преди това си беше изградил име с репортажи за уважаваното списание „Мадър Джоунз“. Изданието имаше една единствена цел: да разкрива правителствените секретни операции и прикриващите ги дезинформации. И до голяма степен успяваше. Пит обичаше работата си. През последната си година в „Мадър Джоунз“, спечели награда със статията си за пет изгубени ядрени бойни глави от катастрофирал бомбардировач В–2 „Стелт“. Самолетът бе потънал в Атлантическия океан край брега на Бразилия и в публикуваното от правителството на САЩ изявление се твърдеше, че са били открити и петте ядрени заряда. Камерън проучи историята — и се усъмни в методите на търсене.

Истината скоро излезе наяве. Спасителната операция не беше проведена, че да се намерят бойните глави. Единствената й задача бе да изличи всички данни за бомбардировача. Самите бомби изобщо не бяха открити.

Тази статия и последвалата награда привлякоха вниманието на „Уошингтън Поуст“. Предложиха на Кемерън да работи за тях и той с готовност прие.

Беше тридесетгодишен и много висок — метър деветдесет и пет. Имаше рошава, светлокестенява коса и носеше очила с телени рамки. Колата му изглеждаше така, сякаш вътре е паднала бомба — по пода се търкаляха празни кутии от кока-кола и смачкани опаковки от чизбургери, бележници и химикалки. В пепелника си бе намерило място тесте самозалепващи се листчета. Вече използваните покриваха цялото табло.

Камерън пътуваше през пустинята.

Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се жена му Алисън.

Пит и Алисън Камерън бяха известни във вашингтонските журналистически среди. Двамата работеха в екип. Когато преди три години Пит пристигна от „Мадър Джоунз“, за партньорка му назначиха млада репортерка на име Алисън Грийнбърг. Между тях веднага припламна искра. След една седмица двамата вече бяха в леглото. След дванадесет месеца бяха женени. Все още нямаха деца, но работеха по въпроса.

— Стигна ли вече? — попита по телефона Алисън. Беше на двадесет и девет години и имаше дълга до раменете кестенява коса, големи небесносини очи и лъчезарна усмивка, която караше лицето й да сияе. Не беше красива в обичайния смисъл на думата, ала с тази усмивка можеше да спре уличното движение. В момента работеше в столичния офис на вестника.

— Почти — отвърна Пит.

Пътуваше към астрономическата обсерватория, която се намираше сред пустинята на Ню Мексико. По-рано същия ден някакъв техник от института „ТИЗР“ се бе обадил в „Поуст“ и беше заявил, че е засякъл излъчване от стара разузнавателна сателитна мрежа. Камерън отиваше да провери информацията.

Това не бе нищо ново. Институтът за „Търсене на извънземен разум“ постоянно попадаше на разни неща.

Приемникът им беше много мощен и изключително чувствителен. Често се случваше някой техник да „кръстоса лъч“ с разузнавателен спътник и да чуе няколко откъслечни думи от секретно военно предаване.

Репортерите от „Уошингтън Поуст“ презрително наричаха тези информации „свидетелства на ТИЗР“. Проверките им обикновено завършваха без резултат, но на теория някой ден някое от тези несвързани излъчвания можеше да даде материал за сензационен репортаж. От онези, които завършваха с „Пулицър“.

— Е, обади ми се, когато свършиш — каза Алисън. После прибави с престорено чувствен глас: — Имам нещо за свидетелствата на ТИЗР.

Камерън се усмихна.

— Много предизвикателно. Правиш ли доставки по домовете?

— В големия град човек никога не си знае късмета.

— В някои щати това може да се изтълкува като сексуален тормоз.

— Скъпи, женитбата ми за теб си е истински сексуален тормоз.

Пит се засмя.

— Ще ти се обадя, когато свърша — отвърна той и затвори.

Час по-късно тойотата на Камерън спря на прашния паркинг на института „ТИЗР“. Наоколо бяха паркирани още три автомобила.

Наблизо се виждаше правоъгълна двуетажна сграда, разположена в сянката на деветдесетметров радиотелескоп. Пит преброи още двадесет и седем сателитни чинии, които се издигаха в пустинята на равни интервали една от друга.

Вътре го посрещна дребен мъж в бяла лабораторна престилка, който се представи като Емет Съмървил и заяви, че именно той бил засякъл сигнала.

Ученият го поведе надолу по стълбището и го покани в просторно подземно помещение. Камерън го последва през лабиринт от електронна радиотехника. Два огромни суперкомпютъра „Крей“ ХМР заемаха цялата стена на огромната зала.

— Чух го към два и половина сутринта — започна техникът. — Беше на английски и разбрах, че не може да са извънземни.

— Логично предположение — сериозно отвърна Пит.

— Но акцентът определено беше американски и веднага позвъних в Пентагона. — Съмървил се обърна и погледна Камерън. — Имаме секретния им номер.

Каза го с някаква глупашка гордост: правителството ни смята за толкова важни, че ни дава номера на червения телефон. Репортерът си помисли, че Съмървил навярно е позвънил в службата за връзки с обществеността на Пентагона, чийто номер можеше да се открие във всеки телефонен указател. Самият Камерън го беше запаметил в клетъчния си телефон.

— Така или иначе — продължи техникът, — когато ми отговориха, че предаването нямало нищо общо с тях, реших да се обадя във вестника.

— Оценяваме това — рече Пит.

Двамата стигнаха до ъглов пулт. Над клавиатурата бяха монтирани два монитора. До тях имаше записващо устройство.

— Искате ли да го чуете? — попита Съмървил и протегна ръка към бутон с надпис „PLAY“.

— Естествено.

Отначало нямаше нищо, но после се разнесе пращене. Пит въпросително погледна техника.

— Сега ще започне — рече дребният.

Внезапно се чуха гласове.

— … приемам, едно, три, четири, шест, две, пет…

— … връзката прекъсната поради йоносферни смущения…

— … преден взвод…

— … Плашило.

— … шейсет и шест цяло и пет…

— … слънчево изригване, смущаващо радио…

— … сто и петнайсет градуса, двайсет минути и дванайсет секунди източна…

— … как… — смущения, — … стигнем дотам, за да…

— … втори взвод на път…

Пит Камерън бавно затвори очи. Поредната задънен улица. Просто някакви неразбираеми военни дрънканици.

Предаването свърши и той вдигна клепачи. Съмървил напрегнато го наблюдаваше. Явно искаше от откритието му да излезе нещо. Навярно копнееше да види името си в „Уошингтън Поуст“ — при това не на страницата с некролозите. Камерън го съжали. Въздъхна.

— Бихте ли го пуснали пак? — помоли репортерът и неохотно извади бележника си.

Техникът с готовност го стори.

Записът започна отново и Камерън надлежно си взе записки.

Каква ирония, помисли си Скофийлд, че Петард, последният френски командос, трябваше да попадне в собствения си капан. И да загине от оръжие, което Франция бе получила от Съединените щати по силата на членството си в НАТО.

Мината М18А1 представлява вдлъбнат порцеланов контейнер, пълен със стотици сачмени лагери, поставени в шестстотин грама пластичен експлозив С–4. Всъщност представлява насочена осколъчна граната. Ако седи отстрани, човек ще остане невредим. Ако попадне пред нея, ще бъде разкъсан на парчета.

Най-известната особеност на М18А1 обаче е залепеният на контейнера етикет: „С ТАЗИ СТРАНА КЪМ ВРАГА“.

Или на френски: „BRAQUEZ CE COTE SUR L’ENNEMI“.

Двете мини в сондажното помещение бяха основния момент от последния план на французите да се оправят с морските пехотинци. След като всичко свърши, Скофийлд свърза отделните части в едно:

Командосите бяха пратили някой в сондажното. Той бе поставил мините с лице към вратата и ги беше свързал с жицата.

После другарите му се бяха престорили, че отстъпват натам и нарочно бяха позволили на американците да ги последват.

Разбира се, тъй като знаеха, че сондажното помещение няма друг изход, морските пехотинци трябваше да си помислят, че в отчаяния си опит да избягат, французите са попаднали в капан. И че ще се предадат.

Ала на влизане в помещението щяха да задействат мините. И щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Дързък план. План, който можеше да промени хода на битката.

И да превърне пълното отстъпление в решителна контраатака.

Но Петард и другите не бяха взели предвид, че някой от американските войници може да открие капана им, докато го залагат.

Скофийлд се гордееше със Срамежливия. Гордееше се с начина, по който младият ефрейтор се бе справил с положението.

Вместо да издаде на французите, че знае плана им и да продължи с непредсказуемата ръкопашна схватка, Симънс хладнокръвно ги бе оставил да вярват, че инициативата е в техни ръце.

Ала бе променил нещо.

Беше завъртял мините в другата посока.

Ето какво бе видял Петард, когато Срамежливият се беше обърнал към него. Бе прочел вледеняващите думи.

Битката най-после беше свършила.

Един час по-късно бяха открити всички трупове, френски и американски или поне онези, които можеха да се открият.

Косатките бяха изяли четирима французи и един американец. Осем командоси и двама морски пехотинци — Холивуд и Плъх — бяха намерени на различни места в полярната станция — всичките мъртви.

Американците също имаха двама ранени. Майката, която бе изгубила долната част на левия си крак, и за всеобща изненада, Оугъстин Лау, първият морски пехотинец, улучен от французите.

Нюман беше в по-добро състояние от Самурай. Тъй като раната й бе локализирана, тя все още беше в съзнание. Всъщност, дори можеше да движи всичките си останали крайници. Кръвотечението бе спряно, а метадонът се бе погрижил за болката. Въпреки това решиха Майката да остане в склада на ниво Д под постоянно наблюдение. Ако я преместеха, можеше да изпадне в шок.

Самурай, от друга страна, беше в кома. Стомахът му бе разкъсан от изстрелите на Латисие в самото начало на битката.

Бойните групи като тази на Скофийлд нямаха лекар, а само санитар, който обикновено е ефрейтор. Такъв бе Джорджо Лейн, който също беше мъртъв.

Лейтенантът бързо крачеше по външния коридор на ниво А. Носеше нов чифт огледални очила. Беше му ги дала Майката, заявявайки, че в нейното състояние вече няма нужда от тях.

Скофийлд надникна в трапезарията.

— Какво мислиш, Срамежлив? — попита той. Симънс трескаво се грижеше за безжизненото тяло на Самурай, който лежеше по гръб на масата в средата на стаята. На студения под се беше образувала червена локва.

Срамежливият раздразнено поклати глава.

— Не мога да компенсирам загубата на кръв — отвърна той. — Вътрешните разкъсвания са прекалено големи.

Ефрейторът избърса челото си и над веждите му остана кървава следа. Впери поглед в командира си.

— Това не е в моята област, господин лейтенант. Самурай има нужда от човек, който си разбира от работата. От истински лекар.

Скофийлд сведе очи към неподвижното тяло на Лау.

— Просто направи каквото можеш — рече той накрая и напусна стаята.

— Добре, слушайте ме — каза Скофийлд. — Нямаме много време, затова ще бъда кратък.

Шестимата здрави морски пехотинци се бяха събрали край басейна на ниво Д. Стояха в кръг, в средата на който бе лейтенантът.

Гласът му отекваше в шахтата на пустата станция.

— Положението очевидно е много по-сериозно, отколкото очаквахме. Мисля, че щом французите рискуваха да ни нападнат, ще го направят и други. Които и да са те, вече са имали време да се подготвят за истинска атака. Не се съмнявайте, че ако решат да го сторят, ще са по-тежко въоръжени от френските копелета, които току-що унищожихме. Някакви мнения?

— Съгласен съм — отвърна Книга.

— И аз — присъедини се Змията. Бък Райли и Скот Каплан бяха най-старшите войници в отряда. Фактът, че и двамата бяха съгласни, означаваше, че Скофийлд правилно е преценил ситуацията.

— Добре тогава. Монтана, искам да излезеш навън и да обърнеш двете ни коли така, че телеметрите им да покрият целия район около станцията. Предупредителната система вече е безполезна. Искам да науча веднага, щом някой се приближи на осемдесет километра от тук.

— Слушам! — отвърна Монтана.

— И докато си горе, опитай да се свържеш по радиостанцията с „Макмърдо“. Питай кога ще дойде подкреплението. Вече трябваше да са пристигнали.

— Слушам — повтори Лий и бързо се отдалечи.

— Санта Крус — обърна се Скофийлд към редника.

— Слушам!

— Провери за унищожители. Искам да претърсиш станцията от горе до долу. Няма начин да знаем какви изненади са ни приготвили френските ни приятели.

— Слушам! — Санта Крус се запъти към най-близката стълба.

— Змия…

— Господин лейтенант.

— Лебедката, която спуска водолазната камбана. Контролният й пулт е в нишата на ниво В. Една от гранатите го повреди. Трябва да се поправи. Ще се справиш ли?

— Тъй вярно! — Каплан също напусна кръга. На платформата останаха само Райли и Гант.

— Книга, Лисица, искам да подготвите водолазната ни екипировка. За трима души, с въздух за четири часа.

— Въздушна смес? — попита Райли.

— Наситен хелий-кислород. Деветдесет и осем към две. Райли и Гант замълчаха за миг. Въздушна смес от 98% хелий и 2% кислород се използваше съвсем рядко. Незначителното количество кислород говореше за спускане във водна среда с изключително високо налягане.

Скофийлд подаде на Гант шепа сини капсули. Това бяха противоазотни таблетки N–67D, създадени специално за военноморския флот. Военните водолази галено ги наричаха „хапчетата“.

Като забавяха разтварянето на азота в кръвта по време на спускането на големи дълбочини, хапчетата предотвратяваха кесонната болест. Тъй като неутрализираха действието на азота в кръвоносната система, водолазите от флота и морската пехота можеха да се гмуркат, колкото бързо искат, без да се страхуват от азотна наркоза и да изплуват, без да се налага да правят почивки по време на изкачването.

— На каква дълбочина възнамерявате да се спуснем, господин лейтенант? — попита Гант и вдигна очи от сините таблетки в дланта си.

Скофийлд сериозно я погледна.

— Искам да открия какво има в оная пещера.

Дълбоко замислен, лейтенантът енергично крачеше по кръглия външен тунел на ниво Б.

Събитията се развиваха прекалено бързо.

Френската атака го беше навела на някои мисли. Щом Франция бе решила да открадне онова, което лежеше под полярната станция, същото най-вероятно бяха готови да сторят и други страни.

И ако някой възнамеряваше да нападне „Уилкс“, той щеше да го стори съвсем скоро — преди да пристигнат многочислени американски сили.

Следващите няколко часа щяха да са от изключителна важност.

Скофийлд се опитваше да не мисли за това. Имаше достатъчно друга работа, която трябваше да свърши.

След битката с французите, оцелелите учени в „Уилкс“, петима — трима мъже и две жени — се бяха върнали по стаите си на ниво Б. Лейтенантът се надяваше сред тях да има лекар, който да помогне на Самурай.

Дрехите му все още бяха мокри, но това не го тревожеше. Подобно на другите морски пехотинци във взвода, под униформата си той носеше термичен неопрен, обичаен за разузнавателните части, действащи в арктически условия.

В този момент от дясната му страна се отвори врата и в коридора изригна облак пара. От него се появи гладко черно тяло.

Уенди.

От тюлена се стичаше вода. Той погледна Скофийлд с типичната си за вида му усмивка.

След него излезе Кърсти. Банята. Тя видя лейтенанта и се усмихна.

— Здрасти — каза момичето. Носеше сухи дрехи и влажната му коса бе разрошена. Шейн предположи, че Кърсти току-що е взела най-горещия душ през живота си.

— Здравей — отвърна той.

— Уенди обожава банята — кимна към тюлена Кърсти. — Обича да се плъзга под струята.

Скофийлд сподави смеха си и погледна малкото черно животно. Уенди бе спасила живота му. В меките й кафяви очи блестеше разум.

Той се обърна към момичето.

— Как си?

— Вече съм по-добре.

Шейн кимна. Премеждието в басейна очевидно не беше оставило сериозни следи. Децата бързо преживяваха такива неща. След падане сред свирепи китове-убийци, един възрастен човек щеше да се нуждае от по-продължителна терапия.

Трябваше да отдаде дължимото на Бък Райли. Сержантът я бе изтеглил на подвижния мост, след като Кърсти се беше измъкнала от водата с помощта на магнитната кука на Скофийлд и бе останала с него до края на битката.

— Чудесно — каза той. — Знаеш ли, ти си издръжлив хлапе. Трябва да постъпиш в морската пехота.

Момичето просия. Лейтенантът кимна към тунела.

— Натам ли си?

— Да — потвърди Кърсти и закрачи до него. Уенди зашляпа с плавници след тях. — Къде отиваш? — попит детето.

— Търся майка ти.

— О — неочаквано тихо рече Кърсти. Скофийлд хвърли поглед към нея. Тя беше забила очи в пода. Шейн се зачуди какво означава това.

Последва неловко мълчание и той реши да промени темата на разговора.

— Е, хм, на колко години каза, че си? На дванайсет?

— Аха.

— Това прави, хм, седми клас, нали?

— Ммм.

— Седми клас — повтори Скофийлд. Вече съвсем не знаеше какво да каже. — Предполагам, че в такъв случай трябва да помислиш за бъдещата си професия.

Въпросът като че ли ненадейно я оживи.

— Да — сериозно отвърна Кърсти, като че ли напоследък мислите за бъдещата й професия ужасно я обременяваха.

— Каква искаш да станеш, когато завършиш училище?

— Преподавателка. Като баща ми.

— Какво преподава баща ти?

— Преподаваше геология в един голям колеж в Бостън — каза Кърсти. — Харвард — важно прибави тя.

— А ти какво искаш да преподаваш? — попита Скофийлд.

— Математика.

— Математика ли?

— Много ме бива по математика — едновременно засрамено и гордо сви рамене момичето. — Татко ми помагаше с домашните. Казваше, че съм много по-добра от повечето други деца на моята възраст и понякога ме учеше на неща за по-големите. Интересни неща, които се учат в горните класове. А понякога ми показваше работи, дето изобщо не се преподават в училище.

— Страхотно — рече Скофийлд, искрено заинтригуван. — Какви по-точно?

— А, нали знаеш. Числови редове, диференциали, интеграли…

— Диференциали, интеграли… Числови редове… — удивено повтори лейтенантът.

— Нали разбираш, като числата на Фибоначи5. Такива неща.

Той смаяно поклати глава. Поразително. Наистина поразително. Кърсти Хенслей, дванадесетгодишна и малко ниска за възрастта си, очевидно бе изключително умна млада госпожица.

Скофийлд отново я погледна. Момичето сякаш вървеше на пръсти с малко пружинираща походка. Съвсем обикновено хлапе наглед.

— Татко много се занимаваше с мен — продължи Кърсти. — Играехме бейзбол, ходехме на екскурзии, веднъж дори ми позволи да се гмурна с акваланг, въпреки че не бях изкарала курса.

— Говориш така, като че ли баща ти вече не се занимава с теб — отбеляза Шейн.

Последва кратко мълчание.

— Не — тихо отвърна тя.

— Какво се случи? — внимателно попита лейтенантът. И зачака да чуе разказ за кавги и развод. Напоследък често се случваше.

— Миналата година татко загина при автомобилна катастрофа — безизразно каза Кърсти.

Скофийлд се закова на място. Момиченцето не откъсваше очи от пода.

— Съжалявам — рече той. Кърсти кимна.

— Няма нищо — отвърна и продължи напред. Стигнаха до врата в стената на външния тунел и Шейн спря пред нея.

— Е, аз съм дотук.

— И аз — каза детето. Той я отвори, пусна Кърсти и Уенди да влязат и ги последва.

Озоваха се в някаква обща стая. Грозни оранжеви кушетки, стереоуредба, телевизор, видео. Скофийлд предположи, че тук не хващат телевизионни програми и просто гледат видео.

Сара Хенслей и Аби Синклер седяха на един от диваните. Те също се бяха преоблекли. С тях бяха още трима учени от „Уилкс“, трима мъже на име Луелин, Харис и Робинсън. След като бяха присъствали на смъртта на Холивуд и на един от техните колеги, бяха прекарали остатъка от битката по стаите си. Сега изглеждаха уморени и уплашени.

Кърсти седна до Сара Хенслей, без да каже нито дума на майка си. Скофийлд си спомни първия път, когато ги беше видял заедно — преди французите да пристигнат в станцията. Кърсти и тогава не бе говорила много. Но не беше обърнал внимание на напрежението помежду им. Лейтенантът изостави тези мисли и се приближи до Сара.

— Сред вас има ли лекар? — попита той. Палеонтоложката поклати глава.

— Не. Не. Кен Уишарт беше единственият лекар на станцията. Но той… — Жената млъкна.

— Да?

Сара въздъхна.

— Но той беше в снегохода, който трябваше да откара хората ни в „Дюрвил“.

Скофийлд затвори очи.

По интеркома му изпращя глас:

— Плашило, тук Монтана.

— Какво има?

— Разположих телеметрите около станцията, както заповядахте. Ще дойдете ли да ги проверите?

— Да, веднага идвам. Къде си?

— В югозападния ъгъл.

— Чакай ме. Успя ли да се свържеш с „Макмърдо“?

— Не още. На всички честоти има страхотни смущения. Не мога да пробия.

— Продължавай да опитваш — нареди лейтенантът. — Плашило, край.

Скофийлд се обърна и тъкмо се канеше да напусне общата стая, когато някой леко го потупа по рамото. Беше Сара Хенслей. Тя се усмихваше.

— Току-що си спомних. В крайна сметка в станцията все пак има лекар.

След края на битката, морските пехотинци бяха открили двамата френски учени Люк Шампион и Анри Ре, скрили се в един от шкафовете в трапезарията на ниво А.

Те не оказаха никаква съпротива, когато американците безцеремонно ги измъкнаха навън. Изписаният на лицата им ужас разкриваше всичко. Бяха подкрепили победената страна. Хората, които бяха излъгали, сега ги държаха в плен. Щяха да платят висока цена за коварството си.

Отведоха ги на ниво Д и ги заключиха с белезници за един от железните стълбове. Морските пехотинци имаха работа и Скофийлд не искаше да губи нито един от тях, за да пази френските учени.

Лейтенантът излезе във външния коридор на ниво Б. Готвеше се да включи микрофона в каската си, когато зад него се появи Сара Хенслей.

— Трябва да ви помоля за нещо — рече тя. — Нещо, за което не можех да говоря в общата стая.

Скофийлд вдигна ръка и каза по интеркома:

— Срамежлив, тук Плашило. Как е Самурай?

— Засега успях да спра кръвта, господин лейтенант, но все още е в тежко състояние — разнесе се в слушалката му гласът на Симънс.

— Стабилен ли е?

— Доколкото е възможно.

— Добре, слушай. Искам да слезеш на ниво Д и да доведеш единия от французите, Шампион, Люк Шампион. — Скофийлд погледна Сара. — Току-що ми съобщиха, че нашият добър приятел мосю Шампион е лекар.

— Слушам — енергично отвърна Срамежливият. Очевидно се зарадва, че за Лау ще се погрижи някой по-квалифициран от него. После обаче се поколеба. — Хм, господин лейтенант…

— Какво?

— Може ли да му се доверим?

— Не! — категорично заяви Шейн и започна да се изкачва по стълбата към ниво А. Даде знак на Хенслей да го последва. След няколко секунди видя Симънс да излиза от трапезарията и да тича към срещуположната стълба. Отиваше на ниво Д за Шампион.

Скофийлд и Сара се насочиха към главния вход на станцията. Докато вървяха по външния коридор, лейтенантът погледна надолу и се замисли за хората си.

Монтана беше навън. Райли и Гант бяха на ниво Д и подготвяха водолазната екипировка. Змията поправяше контролния пулт на лебедката в нишата на ниво В. Санта Крус претърсваше станцията за унищожители.

Господи, помисли си Скофийлд, морските му пехотинци бяха пръснати навсякъде.

Интеркомът му изпращя. Бе Санта Крус.

— Какво има, редник? — попита Шейн.

— Господин лейтенант, претърсих станцията и не открих нищо.

— Сигурен ли си? — намръщи се Скофийлд.

— Абсолютно, господин лейтенант. Предполагам, че не са очаквали събитията да се развият толкова бързо и не са имали възможност да ги поставят.

Шейн се замисли.

Крус навярно имаше право. Планът на французите несъмнено беше провален, след като Бък Райли разкри, какво се бе случило с разбития френски снегоход. Командосите бяха възнамерявали да спечелят доверието на американците и после да ги избият. Тъй като не бяха успели, нищо чудно, че нямаше унищожители.

— Но все пак попаднах на нещо, господин лейтенант — продължи Санта Крус.

— Какво?

— Намерих радиостанция.

— Радиостанция ли? — сухо попита Скофийлд. Това не можеше да се нарече поразително откритие.

— Господин лейтенант, радиостанцията не е обикновена. Прилича на преносим нискочестотен предавател.

Това вече бе друго. Нискочестотният предавател рядко се използваше. Той покрива невероятно широкия диапазон между 3 и 30 килохерца. Сигналът е толкова „тежък“, че се разпространява ниско над земята и следва особеностите на терена.

Доскоро излъчването на толкова ниски честоти беше изисквало изключително мощни предаватели, които разбира се, бяха големи и неудобни. С развитието на техниката обаче, напоследък бяха създадени тежки, ала въпреки това преносими нискочестотни предаватели. Те приличаха на средно голяма раница и горе-долу толкова тежаха.

Фактът, че французите бяха донесли такова устройство в „Уилкс“, обезпокои Скофийлд. Радиосигналите на този предавател можеха да се използват с една единствена цел…

„Не, това е смешно — помисли си лейтенантът. — Не може да са го направили.“

— Къде откри радиостанцията, Крус?

— В сондажното помещение.

— Там ли си в момента?

— Тъй вярно.

— Донеси я при басейна — нареди Скофийлд. — Ще дойда веднага, след като се срещна с Монтана навън.

— Слушам.

Шейн изключи интеркома си. Двамата със Сара стигнаха до входния коридор.

— Какво е „унищожител“? — попита палеонтоложката.

— Моля? А, да. — Скофийлд едва сега си спомни, че тя не е военен специалист. Шейн дълбоко си пое дъх. — „Унищожителите“ са взривни устройства, поставени на бойното поле от секретна бойна част в случай, че операцията се провали. Най-често унищожителят се задейства с най-обикновен часовников механизъм.

— Хей, чакайте малко — прекъсна го Хенслей. — По-бавно.

Скофийлд въздъхна.

— Малките ударни части като ония французи се сражават на места, на които не би трябвало да са. Ако се докаже, че френски войници са се опитали да избият всички в американска научно-изследователска станция, най-вероятно ще избухне международен скандал, нали така?

— Да…

— Е, няма гаранция, че тези ударни части ще постигнат целта си, нали? Искам да кажа, че може да се сблъскат с яки момчета като нас, които да им светят маслото.

Скофийлд свали една от канадките, които висяха на закачалката на стената и я облече.

— Така или иначе — продължи лейтенантът, — почти всички елитни бойни части — френският парашутен полк, СВС, американските тюлени — имат резервни планове в случай, че операциите им се провалят. Поставят „унищожители“, които да изличат всички следи от съществуването на частта. Все едно никога не са били там.

— Значи става дума за специални експлозиви — каза Сара.

— Става дума за специални експлозиви — потвърди Скофийлд. — Обикновено унищожителите са или взривни вещества на основата на хлор, или развиващи висока температура течни детонатори. Предназначени са да изпаряват труповете и да ликвидират униформите и табелките със служебни номера.

Всъщност, унищожителите са сравнително ново явление. Никой не беше чувал за тях допреди две години, когато заловиха немска саботажна група в подземна ракетна площадка в Монтана. Бяха приклещени в ъгъла, затова взривиха три гранати с течен хлор. След експлозията не остана нищо. Нито войници, нито ракетна площадка. Според нас, немците са искали да обезвредят балистични ядрени ракети, чието съществуване сме отричали.

— Немска саботажна група?! В Монтана? — смаяно повтори Сара. — Поправете ме, ако греша, но Германия не е ли наш съюзник?

— Нима Франция също не ни е съюзник? — повдигна вежди Шейн. — Случва се. По-често, отколкото си мислите. Нападения от така наречените „приятелски“ страни. В Пентагона дори ги наричат „операции Касий“, по името на предателя от „Юлий Цезар“.

— Невероятно!

— Погледнете го от друг ъгъл. Америка беше една от двете суперсили. Когато имаше две суперсили, имаше равновесие. Каквото и да направеше едната, другата отговаряше адекватно. Но сега Съветите са история и Америка е единствената суперсила в света. Разполагаме с повече оръжие и свободни капитали от всяка друга държава. Всяка друга страна би се разорила, ако се опита да върви в крак с нашите военни разходи. Както се случи със Съветския съюз. Много държави, някои от които наричаме „приятелски“, смятат, че Америка е прекалено голяма и прекалено могъща; държави, които биха се радвали на провала ни. И някои от тях, Франция, Германия и в по-малка степен Великобритания, не се боят да ни „помагат“ в това отношение.

— Нямах представа — каза Сара.

— Е, за това не пишат във вестниците — отвърна Скофийлд. — Но е една от главните причини, поради които пратиха моя взвод в станцията. Да я защитава от „съюзниците“ ни.

Той плътно се загърна в канадката си и стисна бравата на външната врата.

— Споменахте, че искате да ме помолите нещо. Може ли да разговаряме в движение?

Хм, да, предполагам. — Хенслей бързо взе една от канадките на закачалката.

— Тогава да вървим — каза лейтенантът.

Либи Гант проверяваше калибрацията6 на един от дълбокомерите.

С Райли бяха на ниво Д, далеч от басейна. От четиридесет и пет минути не бяха виждали косатка, но не искаха да рискуват.

На етажа нямаше никой друг. Двамата работеха в мълчание. От време на време Бък отиваше в склада в южния тунел да види как е Майка.

Гант остави дълбокомера, който държеше и взе друг.

— Какво се е случило с очите му? — тихо попита тя, без да прекъсва работата си.

Райли я изгледа. След като не й отговори веднага, Либи вдигна глава.

Известно време той като че ли я преценяваше. После рязко извърна поглед.

— Почти никой не знае какво се е случило — каза сержантът накрая. — По дяволите, до днес никой не ги беше виждал.

Последва кратко мълчание.

— Затова ли позивната му е „Плашило“? — рече Гант. — Заради очите му?

Райли кимна.

— Даде му я Норман Маклийн.

— Генералът ли?

— Генералът. Когато видя очите на Скофийлд, Маклийн каза, че приличал на плашилото, дето някога пазело царевичната му нива в Канзас. Явно е било от ония плашила, които имат по две цепки за очи, нали се сещаш, като знака „плюс“.

— Знаеш ли как се е случило? — попита Гант.

Отначало Райли не отговори. Накрая кимна. Ала продължи да мълчи.

— Как?

Той дълбоко си пое дъх. Остави хелиевия компресор, който държеше в ръка и я погледна.

— Шейн Скофийлд не винаги е командвал сухопътен разузнавателен отряд — започна Бък. — Преди беше пилот, базиран на „Уосп“.

„Уосп“ е флагманският кораб7 на морската пехота на САЩ, един от седемте с хеликоптерни площадки — боен център на всяка важна операция на корпуса. Повечето странични наблюдатели го взимат за самолетоносач.

Много хора не знаят, че морската пехота поддържа значителни въздушни сили. Макар че основната им цел е да транспортират войници, те също участват в сухопътни атаки. Корпусът разполага с хеликоптери AH–1W „Кобра“, лесно разпознаваеми по аеродинамичната им форма и произведени във Великобритания (но модифицирани в Америка) реактивни изтребители AV–8B „Хариър“ II, единствените бойни самолети в света, способни да излитат и кацат вертикално.

— Скофийлд беше пилот на „Хариър“. Един от най-добрите — продължи Райли. — През деветдесет и пета го пратиха в Босна и по време на най-тежките боеве патрулираше в неутралната зона.

Гант не откъсваше очи от сержанта. Докато разказваше, погледът му се рееше в пространството.

— Един ден, в края на деветдесет и пета, го свалила подвижна сръбска ракетна група, която според разузнаването не съществувала. Струва ми се, по-късно установиха, че става въпрос за двама души с джип и шест стингъра американско производство на задната седалка.

Така или иначе, Скофийлд успял да катапултира само секунда, преди стингърите да взривят резервоарите му с гориво. И се озовал насред сръбска територия.

Райли погледна Гант.

— Нашият лейтенант оцелял в продължение на деветнайсет дни, докато в горите го търсели над сто сръбски войници. Когато го намерили, не бил ял от десет дни.

Отвели го в изоставена ферма и го завързали на един стол. После го били с дъска със забити пирони и го разпитвали. Защо е летял над този район? Самолетът му шпионски ли е бил? Искали да научат какво знае за позициите им, защото смятали, че осигурява въздушна подкрепа на американските сухопътни сили на сръбска територия.

— Американските сухопътни сили на сръбска територия ли? — попита Гант.

Райли кимна.

— Там имаше два взвода тюлени. Нанасяха секретни удари срещу сръбските командни постове. Нощни удари. Успешни удари. Бяха всяли хаос сред сърбите. Страх и хаос. Появяваха се и изчезваха преди някой да разбере, че съществуват. Прерязваха гърлата на жертвите си и потъваха в нощта. Бяха страшно добри и сред местните плъзнаха приказки, че ги измъчвали призраци заради злото, което причинявали на собствения си народ.

— Скофийлд знаел ли е за тях? За тюлените на сръбска територия?

Книгата не отговори веднага.

— Да — след кратка пауза каза той. — Официално, Скофийлд патрулираше в неутралната зона. Неофициално, съобщаваше координатите на сръбските командни постове. Но не издал нищо.

Райли дълбоко си пое дъх. Либи напрегнато го наблюдаваше.

— Накрая сърбите стигнали до заключението, че Скофийлд все пак е предавал разузнавателна информация на тюлените. И тъй като бил видял неща, които не трябвало да види, решили да го ослепят.

— Какво?! — възкликна Гант.

— Един от тях взел бръснач и бавно прокарал острието вертикално по очите му. И в същото време цитирал Библията. Ако ръката ти прегреши, отрежи я. Ако очите ти прегрешат, извади ги.

На Либи й прималя. Бяха ослепили Скофийлд.

— А после?

— Заключили го в някакъв шкаф и го оставили да умре от загубата на кръв.

— И как се е спасил?

— Джак Уолш изпрати разузнавателен взвод да го измъкне.

Това име сепна Гант. Всеки морски пехотинец знаеше за капитан Джон Т. Уолш, капитанът на „Уосп“, най-уважаваният офицер в корпуса.

Някои смятаха, че отдавна е трябвало да го повишат в комендант, най-високият чин в морската пехота на САЩ, но Уолш презираше политиката. Комендантът редовно трябваше да информира депутатите в Конгреса, а на всички бе известно, че Джак Уолш не е създаден за такава работа. Освен това капитанът беше казал, че предпочита да командва „Уосп“ и да е сред войниците. Морските пехотинци го обожаваха.

— Когато на осми юни деветдесет и пета измъкнаха Скот О’Грейди8 от Босна — продължи Райли, — „Таим“ публикува снимката му на корицата си. Прие го президентът. Медиите вдигнаха страхотен шум.

Когато пет месеца по-късно измъкнаха Шейн Скофийлд от Босна, никой не чу името му. На палубата на „Уосп“ не го очакваха телевизионни камери. Не го посрещнаха репортери. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Когато кацна на „Уосп“, Шейн Скофийлд изглеждаше ужасно. Спасителната операция беше кръвопролитна. Разрази се яростна битка. Сърбите не искаха да се откажат от американския си пилот. Когато разузнавателният взвод се върна на „Уосп“, на борда на хеликоптера имаше четирима тежко ранени морски пехотинци. Но Шейн Скофийлд беше спасен.

Санитарите, лекарите и поддържащите екипи незабавно Изнесоха всички ранени. Навсякъде имаше кръв. Откараха Скофийлд на носилка. От двете му очи течеше кръв. Операцията беше проведена толкова бързо, че никой не бе имал възможност да го превърже.

Райли замълча.

— Какво се случи после? — попита Гант.

— От Белия дом и Пентагона се разхвърчаха говна. Според тях Джак Уолш не бивало да изпраща помощ, защото Скофийлд изобщо не трябвало да е в сръбската зона. Белият дом се страхуваше от „политическите щети“ в резултат на операция за спасяване на свален американски пилот. Уолш им каза къде да си го заврат и те му отговориха, че можели да го уволнят, ако желаели.

— Ами Плашилото? Какво стана с него?

— Беше ослепен. Откараха го в университетската болница „Джон Хопкинс“ в Мериленд. Там били най-добрите очни хирурзи в страната, поне така ме увериха.

— И?

— И възстановиха зрението му. Не ме питай как, щото не знам. Явно разрезите от бръснача са били сравнително плитки и не са засегнали ретината му. По-сериозно били увредени ирисите и зениците. Чисто физически дефекти, казваха лекарите. Дефекти, които можели да се отстранят. — Райли поклати глава. — Не знам какво са направили, някаква супермодерна лазерна операция, обаче успяха, възстановиха зрението му.

Разбира се, останаха белезите по кожата му, но иначе Скофийлд пак можеше да вижда. Сто процента. — Сержантът замълча за миг. — Имаше само един проблем.

— Какъв?

— Командването отказа да го върне на самолета — отвърна Райли. — Това е нормална процедура във всички въоръжени сили: щом веднъж си получил каквато и да е очна травма, не можеш да пилотираш военен самолет. По дяволите, това се отнася дори, ако носиш очила за четене.

— И какво направи Скофийлд?

Бък се усмихна.

— Реши да се прехвърли в сухопътните части. Вече беше офицер, затова запази чина си. Но трябваше да започне всичко отначало.

И се върна в школата в Куонтико. Изкара всички възможни курсове. По тактически оръжия. По стратегическо планиране. Абсолютно всички. Явно е казал, че иска да е като онези морски пехотинци, които са го спасили в Босна. Че иска да е способен на онова, което те са направили за него.

Райли сви рамене.

— Както можеш да си представиш, не мина много време и го забелязаха. Беше прекалено умен, за да не го забележат. След няколко месеца му предложиха разузнавателна част. И той я прие. Оттогава минаха почти две години.

До този момент Гант не знаеше тези неща. Бяха я назначили във взвода на Скофийлд едва преди година и никога не се бе запитвала как Скофийлд е станал взводен командир. Такива въпроси бяха офицерска работа, а тя не беше офицер. Сержантският състав знаеше само онова, което му се казваше.

— Оттогава съм в неговия отряд — гордо заяви Райли.

Либи го разбираше. Той уважаваше Скофийлд, вярваше в него. Шейн бе негов командир и Бък Райли беше готов да го последва в самия ад.

Гант също щеше да го последва. Харесваше го и го уважаваше като командир. Той бе суров, но справедлив и не цепеше басмата на никого. И никога не се беше отнасял с нея различно от мъжете във взвода.

— Ти го харесваш, нали? — тихо попита Райли.

— Вярвам му — отвърна Либи.

Последва кратко мълчание.

Гант въздъхна.

— Аз съм на двайсет и шест. Книга. Знаеше ли?

— Не.

— На двайсет и шест. Господи — замислено рече тя и се обърна към Бък. — И отгоре на всичкото съм разведена.

— Не знаех.

— Омъжих се на зрялата възраст деветнайсет години, да. За най-милия човек, когото можеш да си представиш. Току-що беше пристигнал от Ню Йорк и преподаваше английски в местната гимназия. Внимателен, тих човек. Забременях на двайсет години.

Райли мълчаливо я слушаше.

— И един ден, когато бях във втория месец, се прибрах вкъщи по-рано от очакваното и го заварих да чука седемнайсетгодишна мажоретка на пода в дневната.

Бък вътрешно потръпна.

— Три седмици по-късно пометнах — продължи Либи. — Нямам представа каква беше причината — стрес, страх, кой знае. След този случай намразих мъжете. Истински. И тогава постъпих в корпуса. Омразата те прави добър войник, нали знаеш. Кара те да улучваш врага право в челото. След онова, което ми причини съпругът ми, не вярвах на никой мъж. И после срещнах него.

Погледът й блуждаеше в пространството. Очите й започваха да се пълнят със сълзи.

— Когато ме приеха във взвода, изборната комисия организира онзи тържествен обяд в Пърл Харбър. Беше страхотно, онова хавайско барбекю на плажа. Той беше там. Носеше отвратителна синя хавайка и разбира се, огледални очила.

Спомням си, че по някое време всички други си приказваха, но той стоеше сам. Наблюдавах го. Беше потънал във вътрешния си свят. Изглеждаше ужасно самотен. Забеляза, че го гледам и се заговорихме за нещо глупаво, какво чудесно място е Пърл Харбър и кои са любимите ни места за отдих.

Но сърцето ми вече беше негово. Не знам за какво мислеше по време на онзи обяд, но се беше замислил адски дълбоко. Предполагам, че е било за жена, жена, която не е могъл да има.

Книга, ако някой мъж мисли за мен така, както той тогава за нея… — Гант поклати глава. — Просто щях да… О, не знам. Никога не съм виждала подобно нещо.

Райли мълчеше и просто я наблюдаваше.

Либи усети погледа му, премигна два пъти и влагата в очите й изчезна.

— Извинявай — рече тя. — Точно сега не бива да се размеквам, нали? Хората пак ще започнат да ми викат „Дороти“.

— Трябва да му кажеш какво изпитваш към него — тихо отвърна Бък.

— Да бе, как не. Ще ме изритат от взвода, преди да успея да изрека „Ето защо жените не са подходящи за бойни части“. Книга, предпочитам да съм близо до него и да не мога да го докосна, вместо да съм далеч и пак да не мога да го докосна.

Райли впери поглед в нея, сякаш я преценяваше. После топло се усмихна.

— Ти си готина… Дороти, знаеш го.

Гант се засмя.

— Благодаря.

Тя наведе глава и мрачно я поклати. След миг рязко погледна Бък.

— Имам още един въпрос.

— Питай.

— Откъде знаеш тези неща за Скофийлд? За Босна, изоставената ферма и очите му?

Райли тъжно се усмихна.

— Бях във взвода, който го спаси.

— Палеонтологията е игра на чакане — каза Сара Хенслей, докато крачеше в снега към края на комплекса. — Но с новата техника човек просто настройва компютъра и отива да си върши другата работа. После се връща да провери дали машината е открила нещо.

Новата техника, бе обяснила тя, представляваше дълговълнов звуков сигнал, който палеонтолозите от „Уилкс“ излъчваха в леда, за да търсят вкаменелости. По този начин избягваха неволното им повреждане.

— И какво правите, докато чакате звуковият сигнал да попадне на следващата находка? — попита Скофийлд.

— Аз не съм само палеонтоложка — престорено се обиди Сара. — Преди да се заема с палеонтология, бях морска биоложка. И преди да се случи всичко това, работех с Бен Остин в биолабораторията на ниво Б. Той експериментираше с нова противоотрова срещу Enhydrina schistosa.

Шейн кимна.

— Морска змия.

Сара изненадано го погледна.

— Браво, лейтенант.

— Е, и аз не съм само кашик с пушка — усмихна се Скофийлд.

Двамата се приближиха до Монтана, който стоеше на възглавницата на един от снегоходите на морските пехотинци.

Беше тъмно — онзи зловещ вечен сумрак на полярната зима — и през брулещия сняг Скофийлд едва различаваше огромната пустош пред неподвижния снегоход. Хоризонтът сияеше в тъмнооранжево.

Монтираният на покрива на машината телеметър приличаше на картечница с дълга цев и на всеки тридесет секунди описваше пълни сто и осемдесет градусови дъги.

— Насочих ги както наредихте — каза Монтана и слезе от възглавницата, за да застане пред лейтенанта. — Другата кола е в югоизточния ъгъл.

Скофийлд кимна.

— Добре.

Разположени по този начин, телеметрите покриваха цялата околност на полярната станция „Уилкс“. Ако някой се приближеше на по-малко от осемдесет километра, Скофийлд и хората му щяха да разберат.

— Взе ли портативния екран? — попита Шейн.

— Ето го. — Лий му подаде монитора, на който бяха изписани резултатите от телеметричното сканиране.

Приличаше на миниатюрен телевизор с дръжка от лявата страна. Две тънки зелени линии бавно се движеха насам-натам като автомобилни чистачки. Веднага щом нещо пресечеше лъчите, на екрана щеше да се появи премигваща червена точка и в малък прозорец отдолу щяха да се изпишат особеностите на обекта.

— Добре — каза Скофийлд. — Мисля, че сме готови да открием какво има в оная пещера.

Връщането в главната сграда отне около пет минути. Скофийлд, Сара и Монтана бързо крачеха в снега, докато лейтенантът им обясняваше плана си за пещерата.

На първо място, искаше да потвърди съществуването на самия космически кораб. Засега нямаше доказателства, че там долу изобщо има нещо. Разполагаха единствено със съобщението на учения от „Уилкс“, който вече навярно беше мъртъв. Кой знаеше какво е видял? Оставаше загадка и кой го е нападнал.

Ала имаше и трета причина, причина, която не разкри пред Сара и Монтана.

Ако още някой атакуваше станцията, особено през следващите няколко часа, през които морските пехотинци щяха да са най-уязвими и ако противникът успееше да победи останките от взвода му, втората група щеше да изиграе ролята на последна отбранителна сила.

Защото, ако до пещерата можеше да се стигне само по подводен леден тунел, врагът трябваше да мине през него. Секретните ударни части мразеха подхождането към целта под вода, при това основателно: човек никога не знаеше какво го очаква на повърхността. Ако предварително заемеше позиция в пещерата, групата му щеше да е в състояние да унищожи противниковите сили един по един, докато изплуваха навън.

Тримата стигнаха до главния вход, спуснаха се по рампата и влязоха вътре.

Скофийлд веднага се запъти към трапезарията на ниво А. Срамежливият вече трябваше да се е върнал с Шампион и лейтенантът искаше да види дали френският лекар може да направи нещо за Самурай.

Когато застана на прага, той завари Симънс и французина да стоят до масата.

Двамата мъже рязко вдигнаха поглед. Очите им бяха разширени. Приличаха на крадци, заловени на местопрестъплението.

Последва кратко мълчание.

— Господин лейтенант — наруши накрая тишината Срамежливият. — Самурай е мъртъв.

Скофийлд се намръщи. Знаеше, че състоянието на Лау е критично и че може да умре, ала в думите на ефрейтора имаше нещо…

Симънс пристъпи напред.

— Господин лейтенант, когато дойдохме, той вече беше мъртъв. И докторът казва, че не е умрял от раните си. Според него… според него Самурай е бил удушен.

Пит Камерън седеше в колата си на паркинга на обсерваторията. Палещото пустинно слънце безмилостно прежуряше. Репортерът извади клетъчния си телефон и набра номера на Алисън.

— Как мина? — попита тя.

— Скучно — отвърна Пит, като преглеждаше бележките си.

— Нещо, за което да се заловим?

— Нищо. Засекли са няколко думи от разузнавателен сателит, но ми звучат абсолютно несвързано.

— Този път записали ги?

Камерън вдигна поглед.

— Да, скъпа. Но не съм сигурен, че от това ще излезе нещо.

— Е, все пак ми разкажи.

— Добре. — Той отново погледна бележника си.

— Това ли е? — накрая попита Алисън. — Всичко?

— Да.

— Лошо.

— И аз така си помислих.

— Остави го на мен. Сега къде отиваш?

Камерън отлепи от таблото малка бяла визитка, почти изцяло закрита от самозалепващи се листчета.

— След като и без това съм в Ню Мексико, реших да се отбия при загадъчния господин Уилкокс — отвърна той.

— Човекът от пощенската кутия ли?

— Да, човекът от пощенската кутия.

Преди две седмици някой бе пуснал визитката си в пощенската кутия на Камерън. Само визитката си. Нищо друго. Без придружаващо писмо. Отначало Пит едва не я изхвърли в коша, но после му се обадиха по телефона.

Мъжки глас. Дрезгав. Попита го дали е получил визитката.

Репортерът отговори утвърдително.

Мъжът каза, че имал нещо, което можело да го заинтригува. Камерън му предложи да дойде във Вашингтон, за да поговорят.

Не. За това не можело да става и дума. Камерън трябвало да отиде при него. Човекът се държеше адски драматично и параноично. Спомена, че бил ветеран от флота или нещо подобно.

— Сигурен ли си, че не е някой от твоите почитатели? — попита Алисън.

Репутацията на Пит Камерън от дните му като разследващ журналист в „Мадър Джоунз“ продължаваше да го преследва. Често му се обаждаха хора, които твърдяха, че разполагали с доказателства за нов Уотъргейт или за корумпирани политици. Обикновено искаха пари в замяна.

Ала този Уилкокс не беше поискал пари. Изобщо не бе споменал за заплащане. И след като Камерън се намираше наблизо…

— Възможно е — призна Пит. — Но и без това съм тук, така че нищо не ми пречи да проверя.

— Добре. Само после да не кажеш, че не съм те предупредила.

Пит Камерън изключи и затвори вратата на тойотата.

Алисън Камерън остави слушалката и в продължение на няколко секунди не помръдна.

Във Вашингтон беше предобед и в офиса на „Поуст“ кипеше оживена дейност. В просторното помещение имаше стотици бюра, оградени с високи до гърдите стени. Звъняха телефони, тракаха клавиатури, хора се разхождаха назад-напред.

Алисън носеше кремав панталон, бяла риза и хлабаво вързана черна вратовръзка. Дългата й до раменете кестенява коса беше събрана на опашка.

Тя внимателно прочете всяка дума от почти неразбираемия текст. Плашила, йоносферни смущения, първи и втори взвод.

Три реда обаче привлякоха вниманието й.

Алисън намръщено ги препрочете. И внезапно й хрумна нещо.

Тя се пресегна към съседното бюро и свали от лавицата над него голям том с кафява корица, на която пишеше: „Атлас на света“. Прелисти го и бързо откри каквото търсеше.

— Боже! — възкликна тя. Репортерът, който седеше наблизо, вдигна глава и я погледна.

Алисън не го забеляза и продължи да се взира в страницата пред нея.

Показалецът й сочеше точката на картата, обозначена с 66,5° южна ширина и 115° 20′ 12″ източна дължина.

Тя свъси вежди.

Брегът на Антарктида.

Морските пехотинци мълчаливо се събраха край басейна на ниво Д.

Монтана, Гант и Санта Крус нарамиха аквалангите. И тримата носеха черни термоелектрически неопрени.

Скофийлд и Змията ги наблюдаваха. Срамежливият стоеше зад тях. Бък Райли се отдалечи към склада, за да нагледа Майката.

В краката на лейтенанта лежеше голяма черна раница — нискочестотният предавател, който бе открил Санта Крус.

Вестта за смъртта на Самурай беше потресла целия взвод.

Люк Шампион бе казал на Скофийлд, че е открил следи от млечна киселина в трахеята на Лау. Според него това било сигурно доказателство, че ефрейторът не е умрял от раните си.

Наличието на млечна киселина в трахеята, поясни френският лекар, било признак за внезапен недостиг на кислород, който белите дробове се опитали да компенсират с изгаряне на захар — процес, известен като млечна ацидоза.

Самурай беше умрял от недостиг на кислород.

Някой го бе убил.

Докато Скофийлд и Сара бяха навън при Монтана, докато Срамежливият бе отишъл на ниво Д да доведе Люк Шампион, някой беше влязъл в трапезарията на ниво А и бе удушил Самурай.

Някой сред тях беше убиец.

Ала лейтенантът не го бе казал на останалите от взвода. Те знаеха само, че Лау е умрял. Нямаха представа как. Беше по-добре убиецът да не подозира, че Скофийлд знае за него. Симънс и Шампион се бяха заклели да мълчат.

Докато наблюдаваше приготовленията на водолазите, Шейн обмисляше случилото се.

Убиецът явно бе очаквал да отдадат смъртта на Самурай на раните му. Логично предположение. Лейтенантът не се съмняваше, че ако в станцията не бе имало лекар, никой нямаше да забележи млечната киселина. Но в станцията имаше лекар. Люк Шампион. И той беше забелязал киселината.

Дали в „Уилкс“ все още имаше френски войници? Дали морските пехотинци не бяха пропуснали някой? Може би самотен командос, решил да избие американците един по един и започнал от най-слабия сред тях — Самурай.

Той веднага отхвърли тази възможност. Станцията, околността и дори френският снегоход бяха щателно претърсени. Никъде нямаше вражески войници.

Това пораждаше сериозен проблем.

Защото означаваше, че убиецът е сред собствените му хора.

Не можеха да са френските учени — Шампион и Ре. След края на битката бяха заключени с белезници за стълба на ниво Д.

Тогава е някой от американските учени? Докато Скофийлд, Монтана и Хенслей бяха навън, всички цивилни от „Уилкс“ бяха в общата стая на ниво Б. Но защо? Защо, за Бога, да убиват ранен войник? Морските пехотинци бяха тук, за да им помогнат.

Оставаше само една възможност.

Някой от морските пехотинци бе убил Самурай.

Дори самата мисъл за това го вледеняваше. И още повече — че бе в състояние да го допусне. Ала го допускаше, защото освен обитателите на „Уилкс“, само морски пехотинец бе имал възможност да го извърши.

По време на убийството Сара и Монтана бяха заедно с него навън, така че поне тях можеше да изключи.

Що се отнасяше до другите… Всички те бяха работили сами на различни места из станцията. Можеше да го е направил всеки от тях, без да го забележат.

Скофийлд започна да ги изрежда един по един.

Змията. Той бе поправял повредения пулт на лебедката в нишата на ниво В. Сам.

Санта Крус. Беше претърсвал станцията за френски унищожители. Също сам. В резултат сега в краката на лейтенанта лежеше нискочестотният предавател.

Срамежливият. Младият ефрейтор бе основния заподозрян. Скофийлд го знаеше, знаеше го и самият Симънс. Тъкмо той беше казал на Шейн, че Самурай е в достатъчно стабилно състояние и ще издържи, докато слезе на ниво Д да доведе Шампион. Тъкмо той бе останал с Лау до края на битката. Лау спокойно можеше да е бил вече мъртъв повече от час, убит от Симънс.

Но защо? На този въпрос лейтенантът просто не можеше да си отговори. Срамежливият беше млад, едва на двадесет и две. Все още не бе обръгнал и циничен. На хлапака искрено му харесваше да е морски пехотинец. Скофийлд смяташе, че достатъчно го познава. Ала можеше и да се е лъгал.

Мисълта за Срамежливият като убиец обаче събуди в паметта му мъчителен спомен, от който се бе опитвал да избяга.

Андрю Трент.

Старши лейтенант Андрю К. Трент от морската пехота на САЩ.

Перу. Март 1997 г.

Двамата заедно бяха завършили офицерската школа. Бяха добри приятели и едновременно ги бяха произвели в чин. Блестящият стратег Трент бе назначен за командир на морски разузнавателен отряд в Атлантическия океан. Скофийлд, който не притежаваше неговия тактически гений, бе пратен в Пасифика.

През март 1997 г., едва месец след като пое командването на частта си, Шейн получи заповед да замине за планините на Перу. Очевидно бяха открили нещо, невероятно ценно в древен храм на инките, издигнат високо в Андите и перуанският президент се беше обърнал с молба за помощ към правителството на Съединените щати. Тези райони гъмжат от опасни иманярски банди, които избиват цели университетски екипи, за да откраднат безценните им находки.

Когато пристигнаха на мястото, хората на Скофийлд бяха посрещнати от американска пехотна рота. Войниците бяха отцепили район с диаметър три километра в тропичната гора. На планинския връх се издигаха руините на пирамидален храм на инките.

Вътре вече имало един морски разузнавателен взвод, информира Скофийлд капитанът на пехотинците.

Взводът на Анди Трент.

Явно бяха дошли първи, тъй като по време на тревогата бяха на учение в бразилската джунгла.

Капитанът нямаше представа какво става в храма. Знаеше само, че всички други части трябвало да отцепят района и в никакъв случай да не влизат вътре.

Хората на Скофийлд се подчиниха.

И тогава се появи нова бойна част.

Тя обаче беше пропусната. Взвод тюлени, каза някой. Сапьорен взвод. Те щели да обезвредят мините, поставени от онези, които били вътре с морските пехотинци на Трент. Очевидно в храма се водело тежко сражение. Трент имал надмощие, с радост научи Скофийлд.

Тюлените влязоха. Времето започна мъчително да се влачи.

И внезапно в слушалката на Шейн се разнесе глас:

— Тук лейтенант Андрю Трент, командир на четвърти разузнавателен взвод от морската пехота на Съединените щати. Повтарям, тук Андрю Трент, четвърти разузнавателен взвод от морската пехота на Съединените щати. Ако навън има морски пехотинци, моля, отговорете.

Скофийлд отговори.

Трент изглежда не го чуваше. Можеше да предава, но не и да приема.

— Ако извън храма има морски пехотинци — продължи той, — незабавно го атакувайте! Повтарям, незабавно го атакувайте! Имам предатели във взвода ви! Внедрили са хора в проклетия ми взвод! Морските пехотинци, които влязоха преди малко, казаха, че идвали на помощ, че били специална част, пратена от Вашингтон. После извадиха оръжия и застреляха в главата един от ефрейторите ми! А сега се опитват да убият и мен! Мамка му! Помагат им неколцина от собствените ми войници, за Бога! Внедрили са предатели във взвода ми! Атакуват ме собствените ми…

Сигналът прекъсна.

Скофийлд бързо се огледа наоколо. Очевидно никой друг не бе чул краткото предаване. Трент трябва да излъчваше на офицерската честота.

Лейтенантът веднага нареди на взвода си да се мобилизира, но когато се приготвиха и поеха към храма, пехотинците им препречиха пътя. Ротата се състоеше от петдесет души. Скофийлд имаше само — дванадесет.

— Лейтенант Скофийлд, имам ясна заповед — твърдо заяви капитанът. — Никой да не влиза вътре. Никой. Наредено ми е да застрелям всеки, който се опита. Ако се опитате да влезете в сградата, лейтенант, ще бъда принуден да открия огън срещу вас. — Гласът му звучеше студено. — Не се съмнявайте, че ще го направя. Изобщо няма да се поколебая да очистя дванайсет шибани морски пехотинци.

Скофийлд яростно го изгледа.

Капитанът бе висок, четиридесетинагодишен мъж, ветеран фронтовак с огромен гръден кош и късо подстригана сива коса. Имаше ледени, безжизнени очи и обветрено, презрително усмихнато лице. Спомняше си името на гадното копеле, никога нямаше да го забрави: Арлин Ф. Брукс, армия на САЩ.

Скофийлд и хората му трябваше да останат навън, докато виковете на Андрю Трент отчаяно кънтяха по интеркома на Шейн.

Колкото повече викаше, толкова повече се разгневяваше Скофийлд.

Тюлените продължавали да избиват хората му, каза Трент. Към тях се присъединили неколцина от собствените му морски пехотинци и стреляли от упор срещу колегите си. Трент не разбираше какво става.

Накрая остана сам.

И не излезе от храма.

Около година по-късно, след като отправи официално допитване, Скофийлд получи отговор, че взводът на Трент не е открил никого в храма. Нямало сражение. Изобщо нямало „тайнствено откритие“. След като установили, че храмът е празен, Трент и хората му претърсили мрачните, влажни руини. Неколцина морски пехотинци, сред които взводният командир, паднали в скална пропаст с отвесни стени, дълбока най-малко тридесет метра. Всичките загинали. Впоследствие труповете им били открити.

Освен този на Трент.

Това страшно разгневи Скофийлд. Официално в храма не се бе случило нищо. Нищо, освен трагична злополука, отнела живота на дванадесет морски пехотинци.

Шейн знаеше, че единствено той е чул гласа на Трент по радиостанцията, знаеше, че никой няма да му повярва, ако оспори официалната версия. Ако кажеше нещо, навярно само щеше да си докара безшумен военен съд и още по-безшумно дисциплинарно уволнение.

И Скофийлд не спомена за случая на никого.

Но сега, в студената подземна полярна станция, споменът отново се надигна в съзнанието му.

„Имам предадели във взвода си! Внедрили са хора в проклетия ми взвод!“

Думите на Трент отекваха в главата му, докато мислеше дали Срамежливият е убил Самурай.

Дали не бяха внедрили хора и в неговия взвод?

И кои бяха тези тайнствени „те“? Правителството на САЩ? Американската армия?

Такова нещо можеше да се случи в някогашния Съветски съюз. Специални правителствени агенти, внедрени в елитни бойни части. Ала Скофийлд знаеше, че Съединените щати и СССР всъщност не са били чак толкова различни. САЩ винаги бяха обвинявали Съветите в промиването на мозъци и в същото време „Звездното знаме“9 всяка сутрин звучеше в училищата из цяла Америка.

От мисълта, че във взвода му има предатели, го полазиха тръпки.

Той продължи мислената си проверка.

По дяволите, даже Райли и Гант, които бяха подготвяли водолазната екипировка на ниво Д, се бяха разделяли, докато сержантът беше ходил при Майка.

Скофийлд не можеше да повярва, че Бък Райли е предател. Прекалено отдавна го познаваше.

А Гант? Смяташе, че познава Либи Гант. Лично я бе избрал за взвода си. Дали някой го беше предвидил? Някой, който е искал Гант да постъпи във взвода му? Не…

Последният морски пехотинец в станцията бе Майката. Но беше абсурдна самата мисъл, че може да е убила Самурай.

Виеше му се свят. Със сигурност знаеше само, че Оугъстин Лау е мъртъв и че някой от тях го е убил. И че всички са имали възможност да го извършат.

Монтана, Гант и Санта Крус бяха готови да се спуснат.

И тримата носеха безшумни акваланги, произведени специално за флота и известни в морската пехота като акваланги „Стелт“.

Водата е добър проводник на звука, а помпите на обикновените акваланги са много шумни. Дори най-слабият подводен микрофон може да засече водолаз по високото съскане.

Ето защо военноморският флот на САЩ беше дал милиони долари за разработването на безшумен акваланг, който да не може да се засече с обикновена аудиосистема. Оттук и сравнението със самолетите „Стелт“.

Тримата морски пехотинци поставиха маските си и се приготвиха да скочат във водата. Басейнът беше пуст, освен водолазната камбана, която се поклащаше в средата. Косатките бяха изчезнали преди четиридесетина минути и оттогава не се бяха появявали. Докато Скофийлд гледаше към водата обаче, някой го потупа по рамото. Той се обърна.

Пред него стоеше Сара Хенслей. Беше облечена в синьо-черен термоелектрически неопрен. Лейтенантът се изненада. И за пръв път забеляза страхотното тяло на палеонтоложката.

Скофийлд повдигна вежди.

— Ето за какво исках да ви помоля — каза тя. — Когато бяхме навън. Но нямах възможност. Искам да се спусна с тях.

— Виждам — отвърна Шейн.

— Станцията изгуби девет души в оная пещера. Трябва да науча какво е станало.

Лейтенантът погледна към тримата водолази от лявата му страна и се намръщи.

— Мога да им помогна — бързо добави Сара. — Имам предвид за пещерата.

— Как?

— Според Бен Остин, един от водолазите, които се спуснаха първи, ставало дума за подводна пещера. Имала отвесни ледени стени и била много голяма. — Палеонтоложката впери очи в Скофийлд. — Предполагам, че щом стените са отвесни, има голяма вероятност пещерата да е образувана в резултат на сеизмична активност — земетресение или изригване на подводен вулкан. Отвесните стени говорят за рязко издигане на скалните маси, а не за бавно, постепенно движение.

— Убеден съм, че никакви резки издигания на скалните маси не заплашват хората ми, доктор Хенслей.

— Добре тогава. Мога да ви кажа какво има там долу — рече Сара.

Това вече привлече вниманието на Скофийлд. Той се обърна към тримата водолази, застанали до ръба на басейна.

— Монтана, Гант, Крус. Бихте ли изчакали малко? — Лейтенантът отново погледна Сара Хенслей. Беше сериозен. — Е, доктор Хенслей, какво има долу?

— Добре — отвърна тя, докато събираше мислите си. — Първа хипотеза. Извънземен кораб от друга планета. Това не е моята област. Всъщност, не е в ничия област. Но ако корабът е извънземен, бих дала дясната си ръка, за да го видя.

— Майка вече даде левия си крак. Нещо друго?

— Втора хипотеза — продължи Сара. — Корабът не е извънземен.

— Не е извънземен ли? — повдигна вежди Скофийлд.

— Точно така. Не е извънземен. Тази теория вече е в моята област. Чиста палеонтология. Всъщност, тя не е нова, но досега никой не е открил убедителни доказателства.

— Какви доказателства?

Сара дълбоко си пое дъх.

— Според теорията, някога, много отдавна, на земята имало цивилизован живот.

Тя замълча, но не за драматичен ефект, а за да изчака реакцията на Скофийлд.

Отначало лейтенантът не отговори. После я погледна.

— Продължавайте.

— Говоря за много отдавна — продължи Хенслей, набрала инерция. — Говоря за времето преди динозаврите… за преди четиристотин милиона години. Като се замислим… като се замислим за човешката еволюция, наистина е възможно.

Съвременният човешки живот на земята датира от по-малко от три милиона години, нали така? От историческа гледна точка, това не е много време. Ако приемем земната история за двайсет и четири часа, човешкото присъствие възлиза на около девет секунди. А самият Homo sapiens се е появил преди по-малко от сто двадесет и пет хиляди години. Което се равнява на около секунда.

Скофийлд внимателно я наблюдаваше. Сара Хенслей бе възбудена и говореше бързо. Беше в стихията си.

— Според палеонтолозите, за еволюцията на бозайниците, а оттук и за еволюцията на човешкия живот, са допринесли много фактори. Съответното разстояние до слънцето, съответната температура, съответната атмосфера, съответното съдържание на кислород в атмосферата и разбира се, изчезването на динозаврите. Всички знаем теорията на двамата Алварес10, според която в земята се блъснал астероид и унищожил всички динозаври. Бозайниците се появили от мрака и заели мястото си на господари на света. Има свидетелства, че през последните седемстотин милиона години на планетата са паднали поне още четири такива астероида.

— Астероиди? — повтори Скофийлд.

— Да. Сър Едмънд Хали11 предполага, че цялото Каспийско море се е образувало вследствие падането на астероид преди стотици милиони години. Алекзандър Бикъртън, прочутият новозеландски физик, преподавал на Ръдърфорд12, допуска, че леглото на целия южен Атлантически океан между Южна Африка и Южна Америка някога е представлявало огромен кратер, образуван от удар на гигантски астероид преди повече от триста милиона години.

Ако приемем, както постъпваме в случая с динозаврите, че с всеки от тези катаклизми е загивал по един вид, можем само да се запитаме какви други видове са били унищожени. През последните години неколцина учени, най-известният от които е Джоузеф Соренсън от Станфорд, развиха хипотезата, че някой от тези видове може да е бил човешки.

Скофийлд погледна другите морски пехотинци на платформата. Увлечени от разказа на Сара, всички внимателно я слушаха.

— На всеки двайсет и две хиляди години — продължи тя, — вертикалната ос на земята се накланя средно с половин градус. Соренсън смята, че преди около четиристотин милиона години, земята е била наклонена под приблизително същия ъгъл както днес. Освен това, тогава тя не е била по-отдалечена от слънцето, така че е имало аналогични средни температури. Ледените ядра като онези, които изследваме в „Уилкс“, показват, че въздухът е представлявал смес от кислород, азот и водород в съотношения, много близки до съвременните. Разбирате ли? Съчетанието от фактори е същото като сегашното.

Скофийлд чувстваше, че постепенно започва да вярва на думите й.

— Пещерата е на петстотин метра под морското равнище, с други думи, на седемстотин и петдесет метра под средното равнище на Антарктида. Ледът долу е на четиристотин милиона години. Ако се е издигнал от още по-дълбоко при земетресение или нещо подобно, може да е много, много по-стар.

Според мен, онова, което са открили Остин и другите, е замръзнало много отдавна. Адски отдавна. Може да е извънземно, но може и да е човешко, от цивилизация, съществувала на планетата преди милиони години. И в двата случая, лейтенант, това ще е най-голямото палеонтологическо откритие в историята и аз искам да го видя.

Тя замълча и дълбоко си пое дъх.

Скофийлд не каза нищо.

— Лейтенант — тихо рече Сара, — това е животът ми. Целият ми живот. Чакам това откритие от…

Шейн любопитно я погледна и Хенслей спря, усетила, че иска да я попита нещо.

— Ами дъщеря ви?

Палеонтоложката наклони глава. Не бе очаквала този въпрос.

— Ще я оставите сама, така ли? — продължи Скофийлд. Тук е в безопасност — спокойно отвърна Сара и се усмихна. — С вас е в добри ръце.

До този момент Шейн не беше виждал усмивката й. Лицето й грейна и озари цялото помещение.

— Освен това ще мога да разпозная нашите водолази — прибави Хенслей, — които…

Лейтенантът вдигна ръка.

— Добре, убедихте ме. Вървете. Но с наш акваланг. Не знам какво се е случило с вашите хора, обаче имам отвратителното предчувствие, че онова нещо долу е чуло шума от дишането им и не искам същото да се повтори с нас.

— Благодаря ви, лейтенант — сериозно отвърна Сара. — Благодаря. — После свали от шията си лъскавия сребърен медальон и му го подаде. — По-добре да не се спускам с това. Бихте ли ми го пазили, докато се върна?

Скофийлд го взе и го прибра в джоба си.

— Естествено.

В този момент от басейна внезапно се разнесе шум. Шейн се завъртя тъкмо навреме, за да види огромна тъмна сянка, заобиколена от облаци бяла пяна.

Отначало си помисли, че някоя от косатките се връща за още храна. Ала гигантското черно тяло не плуваше, просто се носеше нагоре.

И в следващия миг се издигна на повърхността. От него бавно се стичаше кръв. Всички на ниво Д пристъпиха напред.

Наистина беше косатка.

Но мъртва. Една от по-големите, навярно дори мъжкарят. Трябва да бе дълга поне десет метра. И тежка седем тона.

Скофийлд реши, че това е китът, който по време на битката Майката беше застреляла в главата. Ала грешеше.

Косатката нямаше рана в главата.

И се бе издигнала на повърхността.

Тялото на убития от Нюман кит отдавна трябваше да се е напълнило с вода и да е потънало на дъното. Това животно очевидно беше убито съвсем скоро.

Трупът бавно се обърна по гръб. Скофийлд и другите морски пехотинци смаяно зяпнаха.

По дължина на белия му корем минаваха две дълги кървави рани.

Бяха успоредни, започваха от средата на тялото и стигаха до гърлото. През тях висяха червата на кита — грозни, жълтеникави, дебели колкото човешка ръка.

В басейна имаше нещо.

Нещо, което бе убило косатка.

Скофийлд дълбоко си пое дъх и се обърна към Сара.

— Няма ли да се откажете? — попита той.

В продължение на няколко секунди палеонтоложката не откъсна очи от мъртвия кит. После бавно погледна лейтенанта.

— Не — отвърна тя. — В никакъв случай.

Скофийлд нервно крачеше около басейна.

Кабелът на лебедката потъваше във водата. Във водолазната камбана бяха тримата морски пехотинци и Сара Хенслей. Спускането продължаваше вече час.

Лейтенантът спря на пустата платформа. Преди двадесет минути беше пратил Книгата, Змията и Срамежливият отново да се опитат да се свържат с „Макмърдо“ — трябваше да знае кога в „Уилкс“ ще пристигнат подкрепленията.

В станцията цареше тишина, нарушавана единствено в ритмичното механично тракане на лебедката, което му действаше почти успокоително.

Скофийлд извади от джоба си сребърния медальон на Сара. Металът блестеше под бялата флуоресцентна светлина. На гърба му имаше гравиран надпис…

После внезапно се разнесе звук и Шейн рязко се обърна. Бе траял само миг, ала той определено го чу.

Глас. Мъжки глас. Но говореше на…

… френски.

Погледът му незабавно се насочи към нискочестотния предавател, който лежеше на няколко метра от него.

От радиостанцията прозвуча остро пищене. И отново гласът:

— La hyene, c’est moi, le requin. La hyene, c’est moi, le requin. Presentez votre rapport. Je renouvele. Presentez votre rapport.

„Срамежливият — помисли си Скофийлд. — Мамка му. Трябва ми Срамежливия.“ Но ефрейторът беше навън с другите.

— Срамежлив — извика той по интеркома.

— Слушам — незабавно отвърна Симънс във виещия навън вятър.

— Чуй това — нареди Скофийлд и се наведе към нискочестотния предавател, така че микрофонът на каската му да е близо до високоговорителя.

— La hyene — продължи французинът. — Vous avez trois heures pour presenter votre rapport. Je renouvele. Vous avez trois heures pour presenter votre rapport. Si vous ne le presentes pas lorsque 1’heure nous serons contraint de lancer l’engine d’efface. Je renouvele. Si vous ne le prosentes pas lorsque 1’heure nous serons contraint de lancer l’engine d’efface. C’est moi, le requin. Finis.

Сигналът прекъсна и настъпи тишина. Когато се увери, че предаването е свършило, лейтенантът попита:

— Успя ли да чуеш всичко, Срамежлив?

— Почти всичко.

— Какво казаха?

— „Хиена. Имате три часа да докладвате. Ако дотогава не се обадите, ще бъдем принудени да изстреляме «l’engine d’efface», унищожителя.“

— Унищожителя — безизразно повтори Скофийлд. — Три часа. Сигурен ли си, Срамежлив?

Докато говореше, лейтенантът включи хронометъра на часовника си, стар касио. Секундите започнаха да тиктакат.

— Съвсем сигурен. Повториха го два пъти — отвърна Симънс.

— Добре, ефрейтор. Ясно. Сега само трябва да открием къде са тези французи…

— Хм, извинете ме, господин лейтенант — отново се обади Срамежливият.

— Какво има?

— Мисля, че знам къде може да са.

— Къде?

— В самия край на предаването, говорещият каза „C’est moi, le requin“. Но изпуснах началото. Със същото ли започнаха?

Скофийлд не знаеше френски. Всичко му беше прозвучало еднакво. Опита се мислено да повтори съобщението.

— Възможно е — отвърна лейтенантът накрая. — Не, чакай, да. Струва ми се, че го казаха. Защо?

— На френски „le requin“ значи „акула“. „C’est moi, le requin“ значи „Тук Акула“. Нали разбирате, позивна. Френската част в „Уилкс“ е била с позивна „Хиена“, а другата, която току-що чухме — „Акула“. Нали се сещате какво си мисля, господин лейтенант…

— По дяволите — изсумтя Скофийлд.

— Точно така. Те са някъде по море. Някъде край брега. Басирам се на един милион кинта, че „Акула“ е боен кораб край брега на Антарктида.

— По дяволите — пак изруга Шейн.

Бе логично съобщението да е предадено от някой кораб. И не само заради позивната. Както знаеше Скофийлд, поради изключително големия си обхват, нискочестотните емисии масово се използваха от кораби и подводници. Ето защо френските командоси бяха донесли със себе си такъв предавател. За да поддържат връзка с бойния си кораб.

Перспективата френска фрегата или ескадрен миноносец да патрулира в океана на сто и петдесет километра от брега беше лоша. Много лоша. Особено, ако насочваше някакво оръжие срещу полярната станция. Най-вероятно батарея ракети с ядрени бойни глави — унищожителя.

Изобщо не му бе хрумвало, че французите може да не донесат унищожителя със себе си.

„Мамка му — помисли си Скофийлд. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!“

Само две неща бяха в състояние да предотвратят изстрелването на ракетите. Първо, доклад от дванадесетте мъртви командоси по някое време през следващите три часа. Невъзможно.

Което означаваше, че остава само втората възможност.

Трябваше да се свърже с американските сили в „Макмърдо“. И то не само, за да разбере кога ще пристигне подкреплението, но и за да съобщи на морските пехотинци в другата станция за френския боен кораб, който плаваше някъде в океана, насочил ядрените си ракети срещу „Уилкс“.

Той отново включи микрофона си.

— Книга, успяхте ли да се свържете с „Макмърдо“?

— Все още не.

— Продължавайте да опитвате — нареди лейтенантът.

— Непрекъснато. Докато не влезете в контакт. Господа, залогът в тая игра току-що се вдигна. Ако скоро не се свържем с „Макмърдо“, ще бъдем превърнати на пара.

— Плашило, тук Лисица — разнесе се гласът на Гант.

— Повтарям. Плашило, тук Лисица. Хей, Плашило? Къде си?

Вперил поглед в потъващия във водата кабел, Скофийлд стоеше на платформата до басейна и мислеше за ядрените ракети. От предаването на френския кораб „Акула“ бяха изтекли десет минути. Книгата, Срамежливият и Змията все още не бяха установили връзка с „Макмърдо“.

Той включи микрофона.

— Чувам те, Лисица. Как сте там долу?

— Наближаваме дълбочина хиляда метра. Готвим се да спрем лебедката.

Последва кратка пауза.

— Спираме лебедката… сега.

В този момент кабелът рязко се опъна.

— Плашило, по моя часовник сега е четиринайсет и десет — продължи Гант. — Потвърди.

— Потвърждавам, часът е четиринайсет и десет, Лисица — отвърна Скофийлд. Сверяването на часовниците в началото на спускането е стандартна дълбоководолазна процедура. Лейтенантът не знаеше, че преди два и половина дни по същия начин са постъпили и учените от „Уилкс“.

— Приемам, часът е четиринайсет и десет. Готвим се да напуснем камбаната.

Лисицата продължи да информира Скофийлд за напредването на групата.

Четиримата водолази — Гант, Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей — излязоха от камбаната. Няколко минути по-късно Либи докладва, че са открили входа на подводния леден тунел и започват да се изкачват.

Потънал в размисъл, Шейн разсеяно крачеше назад-напред край басейна.

Мислеше за водолазите от „Уилкс“, които бяха изчезнали в пещерата, за самата пещера и тайнственото откритие, за французите и опита им да заграбят находката, за ядрени ракети и бойни кораби, за вероятността един от хората му да е убил Самурай и за усмивката на Сара Хенслей. Идваше му прекалено много.

Интеркомът изпращя.

— Господин лейтенант, тук Книга.

— Свързахте ли се?

— Не.

През последните петнадесет минути Книгата, Змията и Срамежливият се опитваха да установят контакт с полярната станция „Макмърдо“ по преносимата взводна радиостанция.

— Смущения ли има? — попита Скофийлд.

— Страшно много — тъжно отвърна Симънс.

Лейтенантът се замисли за миг.

— Върнете се вътре — нареди той накрая. — Потърси учените, струва ми се, че са в общата стая на ниво Б. Попитай ги дали някой от тях е запознат с радиосистемата на станцията.

— Слушам.

Книгата се изключи и интеркомът на Скофийлд отново замлъкна. Той се загледа във водата и се върна към мислите си.

За смъртта на Самурай. В момента вярваше само на двама души, Монтана и Сара Хенслей, тъй като по време на убийството бяха с него. Всички останали бяха под подозрение.

Ето защо беше решил Книгата, Змията и Срамежливият да останат заедно. Ако убиецът бе някой от тях, щеше да е постоянно под наблюдение…

В този момент му хрумна нова идея и той включи микрофона си.

— Книга, навън ли сте още?

— Тъй вярно.

— Докато сте на ниво Б, искам да зададете на учените още един въпрос. Дали някой от тях разбира от метеорология.

Радиозалата на „Уилкс“ се намираше в югоизточния ъгъл на ниво А, точно срещу трапезарията. Там бяха късовълновите радиопредаватели и сателитното телекомуникационно оборудване на станцията. Четирите пулта, всеки един с микрофон, компютърен монитор и клавиатура, бяха разположени по два от всяка страна.

Когато Скофийлд влезе в стаята, Аби Синклер седеше на един от тях.

Първото му впечатление бе, че тя е понесла тежко събитията в „Уилкс“. Красива, около тридесет и пет годишна жена, Аби Синклер имаше дълга къдрава кестенява коса и големи кафяви очи. По бузите й се спускаха вертикални следи от размит черен туш, които му напомниха за собствените му белези, сега отново скрити зад огледалните очила.

До Аби стояха тримата морски пехотинци — Райли, Симънс и Каплан. Другите учени ги нямаше.

Скофийлд се обърна към Книга.

— Никой ли не разбира от метеорология?

— Напротив — отвърна ефрейторът. — Имате късмет. Лейтенант Шейн Скофийлд, представям ви госпожица Аби Синклер. Госпожица Синклер е едновременно и радист на станцията, и метеоролог.

— Всъщност не съм професионална радистка — поправи го тя. — Такъв беше Карл Прайс, но той… изчезна в пещерата. Аз просто му помагах с радиотехниката, затова заех неговото място.

Скофийлд й се усмихна насърчително.

— Чудесно, госпожице Синклер. Мога ли да ви наричам Аби?

Тя кимна.

— Добре, Аби, имам два проблема и се надявам, че ще можеш да ми помогнеш. Трябва час по-скоро да вляза във връзка с началниците си в „Макмърдо“, за да им обясня какво се случи тук и да поискам подкрепление, ако вече не са пратили. Опитвахме да установим контакт с портативната ни радиостанция, но не успяхме. И така — работи ли вашата радиосистема?

Аби направи опит да се усмихне.

— Работеше. Искам да кажа, преди цялата тази история. Но после започна слънчевото изригване и прекъсна радиопредаванията ни. А накрая бурята счупи външната антена и нямахме възможност да я поправим.

— Ясно — рече Скофийлд. — Можем да решим този проблем.

Нещо друго обаче го безпокоеше. Преди да пристигне в „Уилкс“, му бяха споменали за слънчевото изригване, но не знаеше точно какво представлява то. Знаеше само, че смущава електромагнитния спектър и блокира всички радиовръзки.

— Разкажете ми за слънчевите изригвания — помоли той Аби.

— Няма много за разказване — отвърна метеороложката. — Всъщност, не знаем почти нищо. Това са кратки, високотемпературни експлозии на слънчевата повърхност, които повечето хора наричат „слънчеви петна“. Изригванията се придружават от ултравиолетова радиация. Също като обикновените слънчеви лъчи, тя се насочва към земята и предизвиква електромагнитен, хаос. Сателитите стават безполезни, защото радиосигналите от земята не могат да преминат през йоносферата. И обратно. Радиовръзките са невъзможни.

Аби внезапно се озърна наоколо. Погледът й попадна върху един от мониторите.

— Всъщност, тук имаме метеорологична техника. Ако почакате малко, мога да ви покажа за какво става дума.

— Естествено — рече Скофийлд и тя включи съседния компютър. Качи сателитна карта на югоизточна Антарктида, покрита с пъстри петна. Барометрична метеокарта. Като онези по вечерните новини.

— Това е снимка на източна Антарктида отпреди… — тя прочете датата в ъгъла на екрана, — … два дни. Сигурно е една от последните, които сме получили преди слънчевото изригване да ни откъсне от света.

Синклер кликна с мишката. Появи се друг образ.

— А, почакайте, ето още една.

Огромно жълто-бяло петно на атмосферни смущения покриваше лявата страна на картата — почти половината от антарктическото крайбрежие.

— Ето го вашето слънчево изригване, лейтенант — обърна се тя към Скофийлд. — След като е била направена снимката, трябва да се е придвижило на изток, покривайки и нашата станция.

Шейн внимателно разгледа петното. В него имаше отделни червени и оранжеви зони, дори черни.

— Тъй като се явяват на една част от слънчевата повърхност — продължи Аби, — изригванията обикновено засягат само определени райони. Една станция може да е в пълно радиозатъмнение, докато радиостанцията на друга, на триста километра от нея, да работи съвсем нормално.

Скофийлд погледна към екрана.

— Колко време продължават?

Метеороложката сви рамене.

— Ден. Понякога два. Колкото време е нужно на радиацията, за да измине разстоянието от слънцето до земята. Зависи от размера на слънчевото петно.

— Колко време ще продължи това изригване?

Аби се обърна към компютъра и замислено прехапа устни.

— Не знам. Голямо е. Предполагам, около пет дни.

Последва кратко мълчание, докато присъстващите смелят думите й.

— Пет дни — ахна Симънс иззад лейтенанта.

Скофийлд се намръщи.

— Казвате, че изригванията смущават йоносферата, така ли?

— Да.

— А йоносферата е…

— Слой от земната атмосфера на височина от осемдесет до четиристотин километра. Нарича се „йоносфера“, защото въздухът е пълен с йонизирани молекули.

— Ясно. Значи радиацията се насочва към земята и смущава йоносферата, която се превръща в преграда за радиосигналите.

— Точно така.

Скофийлд пак погледна черните петна на екрана. Голяма черна дупка в средата на жълто-бялото петно привлече вниманието му.

— Еднакво плътна ли е? — попита той.

— Кое дали е еднакво плътно? — озадачи се Аби.

— Тази преграда. Има ли места, през които радиосигналите да могат да преминат? Като тия черни дупки тук.

— Да, възможно е, но трябва да са точно над станцията.

— Има ли начин да определите кога някоя от тези дупки ще се намира точно над нас? Например тази.

Лейтенантът посочи към най-голямата.

Аби внимателно разгледа снимката.

— Навярно ще мога — отвърна тя накрая. — Ако кача няколко от предишните снимки на изригването, би трябвало да успея да изчисля скоростта и посоката му.

— Направете каквото можете — рече Скофийлд, — и ми съобщете, ако откриете нещо. Искам да знам кога някоя от дупките ще мине над станцията, за да сме готови да се свържем с „Макмърдо“.

— Ще трябва да поправите външната антена… — напомни му Аби.

— Незабавно — отвърна той. — Ние ще се заемем с нея.

Алисън Камерън също седеше пред екрана на компютър във вашингтонския офис на „Поуст“.

Намираше се в малка компютърна лаборатория. В ъгъла имаше апарат за четене на микрофилми. Две от стените бяха покрити с кантонерки.

Най-после откри каквото търсеше. Националната библиотечна база данни.

Според слуховете, ФБР следи всички компютърни библиотечни мрежи в страната, за да открива серийни убийци. Убиецът оставя на местопрестъплението цитат от някой поет и Бюрото проверява всички библиотеки, за да види кой е заемал негова книга. Подобно на повечето слухове, това донякъде е вярно. Наистина съществува система (периодично актуализиран CD-ROM), която свързва всички библиотечни компютри в Съединените щати и насочва читателя къде може да открие дадена книга. Системата не записва имената на читателите. Търсенето става по няколко начина: по автор, заглавие или по необичайни ключови думи в текста. Една от тези мрежи беше Националната библиотечна база данни.

Алисън натисна бутона „ТЪРСЕНЕ ПО КЛЮЧОВА ДУМА“. После написа: „АНТАРКТИДА“.

Компютърът забръмча и след десетина секунди на екрана се появи резултатът:

Страхотно. Думата „Антарктида“ се срещаше в един милион осемстотин и петдесет хиляди заглавия. Нямаше смисъл.

Алисън се замисли. Трябваше да ограничи обсега на търсене до нещо по-конкретно. Хрумна й една идея. Макар че бе малко вероятно да успее, все пак си струваше да опита. Написа:

Компютърът забръмча. Този път търсенето не отне толкова много време.

— Можеш да се обзаложиш — измърмори репортерката и натисна „ДА“. Появи се списък на заглавията и местонахождението им.

Алисън прочете списъка.

Във всяко едно от тези съчинения в една или друга връзка се споменаваше ширина 66,5° и дължина 115° 20′ 12″.

Това бяха главно научни изследвания. Нито един от авторите не говореше нищо на Алисън: Луелин, Остин и двамата Хенслей, С. и Б.

Изглеждаше, че последният Хенслей, Б. М., е написал книга за Антарктида. Репортерката провери графата за местонахождението й. Беше публикувана в Харвардския университет, но можеше да се намери във ВГБ — „всички големи библиотеки“.

За разлика от дисертациите, които се отпечатваха в един брой, книгата на този Хенслей бе широко разпространена. Алисън реши да я потърси.

После обаче вниманието й бе привлечено от друго заглавие.

Последното.

Алисън се намръщи и погледна списъка на съкращенията отстрани на екрана.

— Аха — рече тя.

„БИБЛКОНГ“ означаваше „Библиотека на Конгреса“. Сградата й се намираше срещу Капитолия, недалеч от офиса на „Поуст“.

Репортерката отново прочете последното заглавие. Чудеше се какво представлява „предварително проучване“. Провери годината на издаване — 1978.

Е, за каквото и да се отнасяше, проучването беше над двадесетгодишно, така че си струваше да го потърси.

Алисън се усмихна и натисна бутона за принтиране.

— Добре! Изправете я! — извика Райли.

Срамежливият и Змията задърпаха въжетата на повредената радиоантена на „Уилкс“. Десетметровият черен стълб бавно се изправи във въздуха. Мигащата зелена лампа на върха му освети лицата на морските пехотинци.

— Колко време ще отнеме според теб? — надвика вятъра Скофийлд.

— Изправянето е лесно — отвърна Райли. — По-трудно ще е да свържем кабелите. Включихме електричеството, но остава да запоим още петнайсетина проводника.

— Приблизително?

— Трийсет минути.

— Действайте.

Шейн Скофийлд се спусна по рампата към главния вход и влезе в станцията.

Аби го чакаше във външния коридор на ниво А. Докато лейтенантът беше навън, тя бе преглеждала климатичните карти в радиозалата.

— Успяхте ли? — попита той.

— Зависи какво разбирате под „успех“ — отвърна метеороложката. — Кога искате да се свържете?

— Скоро.

— В такъв случай се боя, че ви нося лоша новина. Според моите изчисления, пробивът ще мине над станцията след шейсет и пет минути.

— Шейсет и пет минути — повтори Скофийлд. — Колко време ще продължи?

Аби сви рамене.

— Десет минути. Може би петнайсет. Достатъчно, за да установите радиоконтакт.

Той замислено прехапа устни. Беше се надявал да се свърже много по-скоро. Трябваше да съобщи в „Макмърдо“ за френския боен кораб край антарктическия бряг, насочил ядрени ракети срещу „Уилкс“.

— Ще има ли и други дупки? — попита Скофийлд.

Аби се усмихна.

— Предположих, че ще ми зададете този въпрос, затова проверих. След първата ще има още две, но доста по-късно. Сега е четиринайсет четирийсет и шест. Първият прозорец ще е най-рано в петнайсет петдесет и една, след шейсет и пет минути. Другите два ще са съответно в деветнайсет и трийсет и двайсет и два часа.

Скофийлд въздъхна. Положението ставаше все по-лошо.

— Отлично се справихте, Аби — каза той. — Браво. Благодаря ви. Ако не възразявате, бих искал да останете в радиозалата, докато хората ми поправят външната антена. Просто в случай, че някой успее да се свърже със станцията.

Синклер кимна.

— Разбира се.

— Добре. — Скофийлд чувстваше, че метеороложката има нужда да се занимава с нещо. Събитията от последните няколко часа я бяха потресли, но стига умът й да беше ангажиран, изглежда се справяше добре.

Той й се усмихна и се запъти към стълбата.

Когато влезе в склада на ниво Д, Майката седеше на пода, опряла гръб на ледената стена. Очите й бяха затворени. Приличаше на заспала.

— Здрасти — без да вдига клепачи, каза тя.

Скофийлд се усмихна и приклекна до нея.

— Как се чувстваш?

— Метадонът си върши работата — отвърна Нюман, все още без да го поглежда.

Лейтенантът разгледа левия й крак. Райли бе бинтовал чуканчето добре. Превръзките обаче бяха подгизнали от кръв.

— Предполагам, че вече няма да играя футбол — рече Майката.

Клепачите й най-после се вдигнаха.

— Оная шибана риба ми откъсна крака — гневно каза тя.

— Забелязах. Но можеше и да е по-лошо.

— Като че не знам — изсумтя Нюман.

Скофийлд се засмя.

Майката го погледна.

— Плашило, някога казвала ли съм ти, че си адски готин мъж?

— Мисля, че ти се струва така от метадона.

— Знам аз какво е готин мъж. — Тя се отпусна назад на стената и бавно затвори очи.

— Не знам много неща, Майко — тихо отвърна Шейн, — но със сигурност знам, че не съм особено приятна гледка.

Той се замисли за двата ужасни белега на очите му. Когато ги видеха, хората инстинктивно потръпваха. Затова почти винаги носеше слънчеви очила.

Трябва да се беше извърнал от Майка за миг, защото когато отново я погледна, тя внимателно го наблюдаваше. Очите й бяха проницателни и будни, а не изцъклени или унесени. Те пронизваха огледалните стъкла на очилата му.

— Всяка жена, която те отблъсне заради очите ти, Плашило, просто не те заслужава.

Скофийлд не отговори.

Майката промени темата.

— Е, след като свършихме с любезностите — повдигна вежди тя, — какво те води насам? Надявам се, че не идваш само да видиш как съм?

— Не.

— Е?

— Самурай е мъртъв.

— Какво? — сериозно попита Майката. — Казаха ми, че състоянието му било стабилно.

— Бил е убит.

— От французите ли?

— Не, по-късно. Много по-късно. Когато не беше останал нито един френски войник.

— Да не е бил някой от техните учени?

— Бяха заключени с белезници.

— Тогава някой от нашите учени?

— Ако е така, не ми стига умът защо.

Последва кратко мълчание.

— Ами оня, дето беше заключен в стаята си, когато пристигнахме? — попита Майката накрая. — Нали се сещаш, как му беше името? Реншоу.

Скофийлд рязко вдигна глава.

Съвсем бе забравил за Джеймс Реншоу, ученият, който според Сара Хенслей беше убил свой колега, само няколко дни преди пристигането на морските пехотинци в „Уилкс“. Обитателите на станцията го бяха заключили в стаята му на ниво Б. След смъртта на Самурай, Скофийлд изобщо не бе проверявал дали все още е там. Ако беше избягал, може би той…

— Мамка му, съвсем ми изскочи от ума — каза лейтенантът и включи микрофона си. — Книга, Срамежлив, Змия, навън ли сте?

— Приемам, Плашило — отвърна Каплан.

— Змия, искам някой от вас веднага да слезе на ниво Б и да провери дали оня тип, дето беше заключен в стаята си, още е там.

— Слушам — отвърна сержантът.

Скофийлд изключи интеркома.

Майката се усмихна и широко разпери ръце.

— Кажи си честно, какво щеше да правиш без Майка си. Плашило?

— Направо съм изгубен.

— Като че не знаеш — рече Нюман. — Като че не знаеш. — Тя внимателно го погледна. Очите му бяха забити в пода. — Какво има?

Скофийлд бавно поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че те са войници, Майко. Трябваше да го предвидя.

— За какво говориш?

— Трябваше да ги заключа, още щом ги видях…

— Не можеше.

— Изгубихме трима души.

— Нали победихме, миличък?

— Извадихме късмет — сериозно отвърна той. — При това страхотен късмет. Те бяха приклещили петима от хората ми в коридора и се канеха да ги убият, когато паднаха в басейна. Господи, виж само какво се случи в сондажното? Бяха планирали всичко до края. Ако Срамежливият не беше надушил Петард, щяха да ни прецакат, Майко. През цялото време са ни водили. Ние изобщо нямахме план.

— Чуй ме, Плашило — твърдо каза Нюман. — Искаш ли да знаеш нещо?

— Какво?

— Преди около шест месеца ми предложиха място в един от атлантическите разузнавателни отряди.

Скофийлд рязко повдигна глава. Не знаеше.

— Още пазя писмото вкъщи, ако искаш да го прочетеш — продължи Майката. — Подписано е от самия комендант. И знаеш ли какво направих, Плашило?

— Какво?

— Написах на коменданта на морската пехота на Съединените щати следното: много ви благодаря, обаче искам да остана в сегашната си част под командването на старши лейтенант Шейн М. Скофийлд. Не мога да се надявам на по-добър взвод и на по-добър командир.

Скофийлд остана поразен. Звучеше му направо невероятно. Да отхвърлиш предложението да постъпиш в атлантически разузнавателен отряд бе едно, но любезно да отклониш личната покана на коменданта на морската пехота на САЩ беше съвсем друго.

Майката го погледна право в очите.

— Ти си страхотен офицер, Плашило, страхотен. Умен си, смел си и си добър човек, което не се среща често.

Затова останах при теб. Ти имаш сърце, Плашило. Грижиш се за хората си. И ще ти кажа нещо — това те издига над всеки друг командир, когото познавам. Готова съм с риск за живота си да се оставя на твоята преценка, защото знам, че какъвто и да е планът, ти мислиш за всеки един от хората си.

Много командира търсят само слава, само повишение. Не им пука, че ще убият тъпата стара Майка. Но теб те е грижа и това ми харесва. Мамка му, я се виж. Самобичуваш се, защото едва не ни скъсаха задниците. Интелигентен си, Плашило. И си добър командир. Изобщо не се съмнявай в това. Изобщо. Просто трябва да си уверен в себе си. Това е.

Думите й го смаяха. Скофийлд кимна.

— Ще опитам.

— Добре — вече по-бодро каза тя. — Искаш ли да ме питаш нещо друго, докато си тук?

— Нищо. Това е всичко. Най-добре да проверя оня Реншоу. — Лейтенантът се изправи и закрачи към вратата. Когато стигна, рязко се обърна.

— Майко, чувала ли си нещо за хора, които се внедряват в бойни части?

— Какво искаш да кажеш?

Скофийлд се поколеба.

— Когато открих, че Самурай е бил убит, си спомних нещо, което преди две години се случи с мой приятел. Навремето той спомена, че във взвода му били внедрени хора.

Майката внимателно го наблюдаваше. Тя облиза устни и дълго мълча. Накрая тихо отвърна:

— Не ми се ще да говоря за това. Но да, чувала съм.

— Какво по-точно? — Скофийлд отново се приближи до нея.

— Само слухове. Слухове, които стават все по-настойчиви. Като офицер, ти сигурно не чуваш такива неща, обаче ти казвам, че сержантите си падат по клюките като дърти бабички.

— Какви слухове?

— Сержантите говорят за внедрени агенти. Това е любимата им тема. Тема за край лагерния огън, целяща да уплаши новаците и да ги накара да си вярват помежду си. Нали разбираш, ако не можем да си вярваме един на друг, тогава на кого да вярваме… Такива неща.

— И?

— Носят се всевъзможни предположения за това откъде са тия агенти. Някои смятат, че са от ЦРУ. Агенти под прикритие във въоръжените сили, пратени с една единствена цел: да се внедрят в елитни бойни части, за да ни държат под око, да са сигурни, че не вършим нещо, дето не би трябвало да вършим.

Други казват, че били от Пентагона или едновременно от ЦРУ и Пентагона. Чух един тип на име Хюго Бодингтън да твърди, че Националната разузнавателна служба и Съветът на началник-щабовете имали съвместна комисия, която се наричала Група за разузнавателно координиране и внедрявала свои хора в американските бойни отряди.

Според Бодингтън, ГРК представлявала някаква свръхсекретна комисия, която се грижела само съответни хора на съответни места да знаят определени неща. Ето защо трябвало да имат агенти в части като нашите. Ако сме на операция и попаднем на нещо, дето не ни е работа, като извънземен кораб например, ония от ГРК трябва да ни очистят, за да са сигурни, че няма да се раздрънкаме.

Скофийлд поклати глава. Звучеше му като приказка за призраци. Двойни агенти във войската.

Ала продължаваше да се съмнява. В главата му отново закънтя гласът на Андрю Трент, който викаше от храма в Перу: „Внедрили са хора във взвода ми!“. А Андрю Трент не беше приказка за призраци.

— Благодаря, Майка — каза той и отново се насочи към вратата. — Трябва да вървя.

— А, да. Имаш да командваш взвод. Да организираш хора. Да поемаш отговорности. Колкото и да ми плащат, за нищо на света не бих станала офицер.

— Ще ми се да ми го беше казала преди десет години.

— Е, да, ама сега нямаше да ти е забавно. Внимавай, Плашило, чуваш ли ме? А, между другото, страхотни очила.

Той спря за момент на прага. Трябваше му секунда, за да си спомни, че носи нейните очила. Скофийлд се усмихна.

— Благодаря, Майко.

— Хей, недей да ми благодариш — каза Нюман. — По дяволите, без огледалните си очила, Плашилото е като Зоро без маската си и Супермен без пелерината си. Просто не върви.

— Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо — рече Скофийлд.

Майката му се ухили накриво.

— О, наистина се нуждая от нещо, готин.

Той поклати глава.

— Никога не се отказваш, а?

— Знаеш ли — рече Нюман, — струва ми се, че не усещаш, когато някой те харесва, миличък.

Лейтенантът повдигна вежди.

— Да не би някой да ме е харесал?

— О, да, Плашило. О, да.

Той усмихнато поклати глава.

— Чао, Майко.

— Чао, Плашило.

Скофийлд излезе от стаята и Нюман отново се облегна на стената.

Тя затвори очи и прошепна:

— Дали някой те е харесал? О, Плашило, Плашило. Само да можеше да видиш как те гледа тя.

Цялата станция пустееше. Над огромната шахта цареше тишина. Скофийлд погледна към басейна, в който изчезваше кабелът на водолазната камбана.

— Плашило, тук Лисица — разнесе се в слушалката му гласът на Гант. — Още ли си горе?

— Тук съм, а вие къде сте?

— Време от началото на спускането: петдесет и пет минути. Продължаваме да се изкачваме по ледения тунел.

— Някакви проблеми?

— Още нищо — хей, чакай малко, какво е това?

— Какво става, Лисицо? — уплашено попита лейтенантът.

— Не. Нищо — отвърна Гант. — Всичко е наред. Плашило, ако онова момиченце е там с теб, може да му кажеш, че приятелката й е тук долу.

— Коя приятелка?

— Оня тюлен, Уенди. Току-що ни настигна в тунела.

Скофийлд си представи Гант и другите в подводния леден тунел, нарамили дихателните си системи. Уенди не се нуждаеше от такива неща.

— Още колко ви остава? — попита той.

— Трудно е да се каже. Придвижваме се много бавно, просто за да сме предпазливи. Струва ми се, че имаме още около пет минути.

— Дръжте ме в течение. И Лисицо, внимавайте!

— Ясно, Плашило. Лисица, край.

Сигналът прекъсна. Скофийлд погледна все още червената вода, чиято повърхност в момента бе спокойна като огледало. Той пристъпи напред.

Нещо изхрущя под крака му.

Лейтенантът замръзна и бавно погледна надолу.

На металната платформа бяха пръснати парчета бяло, заскрежено стъкло.

Той се намръщи.

По интеркома му се разнесе глас, който го стресна:

— Плашило, тук Змия. Намирам се на ниво Б. Току-що проверих стаята на Реншоу. Почуках и не получих отговор, затова разбих вратата. Вътре няма никого, господин лейтенант. Реншоу е изчезнал. Повтарям, Реншоу е изчезнал.

Скофийлд почувства как изтръпва.

И тогава чу тихо изщракване, последвано от свистене. В следващия миг усети парване и разбра, че нещо се е забило в гърлото му.

Коленете му се подкосиха. Внезапно се почувства ужасно слаб.

Скофийлд докосна гърлото си, после погледна ръката си.

По пръстите му имаше кръв.

Постепенно го обгърна мрак и той се свлече на колене. Светът потъмня и докато бузата му се притискаше към леденостудената стоманена платформа, Шейн Скофийлд си помисли, че са го простреляли.

После мисълта угасна и светът стана абсолютно черен.

Сърцето на Шейн Скофийлд…

… спря.