Експлозивно

ШЕСТА АТАКА16 юни, 16:35

Снегоходът падаше със задния край надолу.

Скофийлд рязко се завъртя на седалката си и погледна през разбитото предно стъкло. Ръбът на скалата се смаляваше над тях.

До него Реншоу дишаше тежко.

— Ще умрем. Наистина ще умрем.

Колата се изправи съвсем вертикално и лейтенантът вече не виждаше нищо друго, освен небето.

Падаха бързо.

През страничния прозорец Скофийлд видя отвесната скала, която с безумна скорост се носеше край тях.

Извади магнитната си кука и се наведе към Реншоу.

— Хванете се за кръста ми и не се пускайте.

Ученият престана да хленчи и го зяпна за миг. После обви ръце около кръста му. Шейн насочи куката нагоре и стреля през разбития преден прозорец.

Магнитната глава полетя във въздуха, челюстите й се разтвориха и се забиха в ръба на скалата.

Снегоходът продължаваше да пада към океана. Челюстите намериха опора, захапаха, кабелът се опъна и…

Скофийлд и Реншоу мълниеносно изхвърчаха от кабината.

Колата падаше ли падаше — сякаш цяла вечност — преди да се разбие в пенестите вълни на петдесет метра под тях.

Снегоходът се беше отдалечил на известно разстояние и двамата се залюляха напред към отвесната скала. От силния удар в неравната повърхност Реншоу се изпусна, плъзна се надолу и едва в последния момент се хвана за десния крак на лейтенанта.

Двамата мъже висяха неподвижно цяла минута. Никой от тях не смееше да помръдне.

— Още ли сте там? — попита Скофийлд накрая.

— Да — вцепенено отвърна Реншоу.

— Добре, сега ще се изтеглим — каза лейтенантът и понечи да натисне черния бутон, който навиваше кабела, без да отваря челюстите на главата.

Погледна нагоре. Разстоянието бе поне петдесет метра. Трябва да се беше развило цялото въже… И тогава го видя.

Мъж. Гледаше надолу към тях.

Скофийлд се вледени.

Мъжът носеше черна маска.

И държеше в ръка автомат.

— Е? — попита отдолу Реншоу. — Какво чакате? — От мястото си ученият не можеше да види британския командос.

— Вече няма да се качваме горе — отвърна Скофийлд, без да откъсва очи от черната фигура на върха.

— Какво?

Лейтенантът мъчително преглътна. После погледна гигантските вълни, които се разбиваха на петдесет метра под тях. Когато отново вдигна глава, командосът вадеше от ножницата си дълъг лъскав нож и се наведе към куката, закачена на ръба на скалата.

— О, не — изпъшка Шейн.

— Какво става? — попита Реншоу.

— Готов ли сте да поплуваме?

— Не.

— Дишайте, докато падате и в последния момент дълбоко си поемете дъх. — Поне така инструктираха морските пехотинци, които щяха да скачат от хеликоптер във вода. Скофийлд се надяваше, същият принцип да е в сила и тук.

— Добре — каза лейтенантът. — Скачаме.

С тези думи той натисна два пъти спусъка на магнитната кука.

Челюстите незабавно се разтвориха. Магнитната глава се плъзна по ръба край смаяния британец и Скофийлд и Реншоу полетяха към бурните вълни на Южния океан.

Либи Гант ужасено гледаше полуизядените трупове, пръснати по скалите в смълчаната ледена пещера.

След като преди четиридесет минути бяха изплували от подводния тунел, другите — Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей — почти не бяха обърнали внимание на обезобразените тела. Погълнати напълно от големия черен космически кораб, те го обикаляха, провираха се под него, разглеждаха черните му метални криле, опитваха се да надникнат през тъмното стъкло на кабината.

След като Скофийлд й беше съобщил за предстоящото пристигане на британските войници и за плана си да избяга, Гант бе монтирала двата автомата на триноги край басейна. Ако командосите се опитаха да влязат в пещерата, щеше да ги избие един по един, докато се подаваха на повърхността.

Оттогава бе изтекъл половин час.

Даже британците вече да бяха в полярната станция, щяха да им трябват още два, за да се спуснат с водолазната камбана и да минат през подводния тунел.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака.

След като беше монтирала оръжията, Монтана и Сара Хенслей бяха отишли да проучат космическия кораб. Санта Крус бе останал с нея още известно време, но скоро и той отиде при фантастичната черна машина.

Гант не се отдалечаваше от автоматите.

Докато седеше на ледения под, наблюдаваше разчленените трупове от отсрещната страна на басейна. Гледката беше ужасяваща. Липсваха глави и крайници, от костите бяха откъснати големи парчета плът, навсякъде имаше кръв.

„Какво ли ги е нападнало?“ — чудеше се Либи.

Докато мислеше за това, погледът й попадна върху триметровите кръгли дупки в ледените стени над водата. Бяха същите като онези в подводния тунел.

Дупките, труповете и самата пещера я изпълваха със странно предчувствие. Сякаш това място бе някакво…

— Наистина е невероятно — каза Сара Хенслей, която се беше приближила до нея. Припряно отметна кичура дълга тъмна коса от лицето си. Палеонтоложката сияеше от възбуда. — Няма никакви обозначения — продължи Сара. — Целият кораб е абсолютно черен.

В момента на Гант не й бе до Сара Хенслей. Всъщност, не й бе и до самия кораб.

Колкото повече мислеше за него, за пещерата, за полуизядените трупове и командосите от СВС в станцията, толкова повече й се струваше, че няма начин да напусне „Уилкс“ жива.

Ротата от СВС влезе в полярната станция бързо и опитно — професионално.

Облечените в черно мъже нахлуха в сградата с насочени напред оръжия. Светкавично се разгърнаха, като се движеха по двойки. Отвориха всяка врата, претърсиха всяка стая.

— Ниво А — чисто! — докладва един от тях.

— Ниво Б — чисто! — обади се втори.

Тревър Барнаби излезе във външния коридор на най-горния етаж и царствено плъзна поглед по изоставената станция. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

Войниците от СВС стигнаха до ниво Д, където откриха Змията и френските учени, заключени с белезници за стълба. Двама командоси останаха да ги пазят, докато други четирима се спуснаха по стълбите, влязоха в южния тунел и се разделиха по двама, за да претърсят стаите.

Тези от дясната страна отвориха с ритници първата врата и надзърнаха вътре.

Склад. Съборени дървени лавици. Пръснати по пода кислородни бутилки.

Никой.

Продължиха нататък. Единият забеляза товарния асансьор. Двете стоманени крила на вратата блестяха под студената бяла светлина.

Той изсвири с уста и привлече вниманието на другите командоси в тунела. Мъжът посочи с два пръста към асансьора. Другарите му веднага заеха позиции, като двама от тях застанаха право пред него.

Единият кимна. Онези отстрани рязко отвориха вратата и той натисна спусъка.

Голите стени на празния асансьор бяха раздробени на парчета.

Когато на по-малко от тридесет сантиметра над главата й се посипа град от куршуми, Майката силно стисна очи.

Беше свита на кълбо на дъното на миниатюрната шахта.

Асансьорът започна да се тресе, по стените му цъфнаха дупки. Отгоре й се сипеха парченца дърво и прах.

Докато изстрелите кънтяха в ушите й, внезапно я смути нещо.

Командосите можеха спокойно да стрелят в станцията…

Запалимият газ във въздуха трябваше да се е разпръснал…

После грохотът утихна, вратата на асансьора се затвори и за пръв път от цели три минути Майката си позволи да издиша.

Скофийлд и Реншоу потънаха в океана.

Лейтенантът не обърна внимание на ужасния студ. Адреналинът кипеше във вените му и телесната му температура вече беше висока. Според повечето специалисти човек може да оцелее в ледените антарктически води около осем минути. Ала с термокостюма, Скофийлд си даваше най-малко половин час.

Шейн изплува на повърхността и първото нещо, което се появи пред очите му, бе гигантска вълна. Тя се стовари отгоре му и го блъсна обратно към основата на ледената скала.

Ударът изкара въздуха от гърдите му.

Внезапно водата се отдръпна и Скофийлд беше всмукан между две вълни. Остави се да се носи на повърхността в продължение на няколко секунди, докато си поеме дъх.

Наоколо се издигаха дванадесетметрови вълни. На стотина метра от брега плаваха айсберги — някои високи колкото нюйоркски небостъргачи и дълги колкото футболни игрища — безмълвни стражи, охраняващи ледения бряг.

Реншоу също изплува на повърхността до Скофийлд и рязко си пое дъх. За миг лейтенантът си помисли, че дребният учен няма да може да издържи на ужасния студ, но си спомни, че носи неопрен. По дяволите, на Реншоу навярно дори му беше по-топло, отколкото на него.

В този момент Шейн видя над тях да се издига нова вълна.

— Под водата! — извика той.

Дълбоко си пое дъх, гмурна се и светът внезапно стана зловещо тих.

Над тях се разля бяла пяна от вълната, разбила се в отвесната скала.

Двамата едновременно се подадоха на повърхността.

— Трябва да се отдалечим — каза Скофийлд. — Ако останем тук, вълните скоро ще ни размажат в скалите. Виждате ли онзи айсберг? — Посочи към огромна бяла маса на около двеста метра от тях, която приличаше на роял.

— Да.

— Ще се качим на него.

— Ясно.

— Добре тогава. На три. Едно. Две. Три.

Двамата дълбоко си поеха дъх и се гмурнаха. Отблъснаха се с крака от скалата и заплуваха в бистрите антарктически води.

Десет метра. Двадесет.

Реншоу изплува, за да си поеме въздух и отново се гмурна. Скофийлд последва примера му. Счупеното по време на схватката с британеца ребро ужасно го болеше.

Петдесет метра.

Вече бяха достатъчно далеч от разбиващите се вълни и можеха да продължат да плуват на повърхността.

Накрая стигнаха до основата на айсберга, който се извиси над тях като бяла стена. В девствения лед потъваха величествени тунели.

Те откриха ниско място, което се спускаше към океана и образуваше нещо като перваз. Когато приближиха, видяха, че первазът е на около метър над водата.

— Качете се на рамото ми — каза Скофийлд.

Реншоу се подчини, стъпи с левия си крак на рамото му и се оттласна.

Улови се за ледения ръб и тромаво се прехвърли през него. После легна по корем, протегна ръце надолу към Скофийлд и започна да го изтегля нагоре. Лейтенантът почти бе горе, когато мокрите длани на Реншоу се изхлузиха от китките му и Шейн тежко падна обратно във водата.

Скофийлд потъна под повърхността.

Тишина. Пълна тишина. Като в утроба.

Грохотът на вълните, разбиващи се в ледените скали, вече не му пречеше.

Подводната част на гигантския айсберг изпълни полезрението му. Продължаваше към дъното и се губеше в тъмните океански бездни.

Внезапно чу нещо и се заслуша. Водата бе добър проводник на звука.

Глухо монотонно бръмчене.

Скофийлд се намръщи. Струваше му се почти… механично. Като отваряща се автоматична врата. Някъде наблизо.

Някъде… зад него.

Той се обърна.

И я видя.

Беше огромна — чудовищна — и самият й вид накара сърцето му да се разтупти.

Просто стоеше неподвижно под водата.

Трябва да бе дълга поне сто метра. Корпусът й беше черен и заоблен. От двете й страни стърчаха хоризонталните стабилизатори.

Не можеше да повярва на очите си.

Това бе подводница.

Скофийлд изплува на повърхността.

— Добре ли сте? — извика от перваза Реншоу.

— Вече не — отвърна лейтенантът, бързо си пое дъх и отново се гмурна.

Светът утихна.

Насочи се към подводницата. Отстоеше на тридесетина метра от него, но ясно се виждаше.

Скофийлд внимателно потърси някакви обозначения.

На носа различи четири торпедни изхода. Единият се отваряше.

После зърна на левия й борд три вертикални цветни ивици. Синя, бяла и червена.

Френското знаме.

Шейн отново изплува до айсберга.

— Какво, по дяволите, правите там долу? — попита Реншоу.

Лейтенантът не му обърна внимание. Погледна хронометъра си.

2:57:59

2:58:00

2:58:01

— Господи! — изпъшка Скофийлд. — Господи!

В хаоса по време на гонитбата с британските снегоходи съвсем бе забравил за френския боен кораб край брега на Антарктида, който чакаше да изстреля ракетите си срещу „Уилкс“. Кодовото му име, спомни си, беше „Акула“.

Едва сега обаче осъзна, че е допуснал грешка. Бе стигнал до неправилно заключение. Акула изобщо не беше боен кораб.

А подводница.

Тази подводница.

— Бързо — каза Скофийлд на Реншоу. — Измъкнете ме навън.

Ученият протегна ръка. Когато го издигна над водата, Шейн се хвана за ледения ръб и се изтегли върху перваза.

Реншоу очакваше Скофийлд да се просне на леда, за да си поеме дъх, както бе направил самият той, ала лейтенантът незабавно скочи на крака.

И се затича.

Геофизикът се втурна подире му към отсрещния край на айсберга. От тази страна ледената маса свършваше с десетметрова вертикална стена.

Скофийлд отново погледна хронометъра си. Секундите продължаваха да тиктакат. Трите часа изтичаха.

2:58:31

2:58:32

2:58:33

„Ще унищожат станцията. Ще унищожат станцията.

Ще убият хората ми. Ще убият момиченцето…

Трябва да ги спра…

Но как? Как да унищожа подводница с голи ръце?“

И тогава ненадейно се сети.

Без да спира, извади магнитната си кука и натисна бутона с буквата „М“. Червената лампичка върху магнитната глава светна.

После измъкна от джоба на бедрото си сребристата кутия, която беше взел от британския снегоход.

Мощната граната с тритонал 80/20.

Завъртя пневматичния капак и чу тихо съскане. Отдолу имаше дигитален дисплей и ключ. С него се задействаше броячът, който можеше да бъде спрян по всяко време.

„Двайсет секунди — помисли си той. — Достатъчно, за да се отдалеча.“

Лейтенантът настрои брояча на двадесет секунди и доближи сребристата кутия до главата на куката. Мощният магнит я привлече и я хвана като в менгеме.

Шейн продължаваше да тича с всички сили по неравната повърхност на айсберга.

Когато стигна до ръба, без да се замисля, скочи във въздуха.

Описа широка дъга и за пореден път потъна в ледено студената вода на Южния океан.

Обгърнат в облак от мехурчета, за миг Скофийлд не виждаше нищо. После внезапно се озова точно пред могъщия стоманен нос на френската подводница.

Погледна хронометъра си.

2:58:59

2:59:00

2:59:01

Още една минута.

Торпедният отвор вече бе изцяло открит. Скофийлд заплува към него.

„Трябва да успея“ — помисли си лейтенантът, докато вдигаше магнитната кука със залепената за главата граната. Натисна ключа и задейства брояча.

Двадесет секунди.

Скофийлд стреля.

Магнитната глава полетя напред, оставяйки тънка следа от бели мехурчета. Насочи се към торпедния изход…

… и се блъсна в стоманения корпус на подводницата точно под отвора! После отскочи назад и започна да потъва към дъното.

Шейн не можеше да повярва.

Не беше улучил!

Мамка му! Скофийлд незабавно натисна черния бутон на ръкохватката с надеждата, че кабелът ще се навие преди да изтекат двадесетте секунди.

Трябваше да стреля още веднъж.

И внезапно чу нов звук.

Отваряше се един от изходите от другата страна на носа!

По-малък от онзи, който се бе опитал да улучи.

„По-малки торпеда — помисли си лейтенантът. — Предназначени да унищожават други подводници, не цели полярни станции.“

В този момент от отвора излетя компактно бяло торпедо и се стрелна право към него!

Кабелът най-после се нави и Скофийлд бързо натисна ключа на брояча — четири секунди преди избухването на гранатата. Торпедото мина покрай него и ударната вълна го разлюля във водата.

Шейн беше прекалено близо. Електронният механизъм не бе имал време да насочи точно торпедото.

След миг то се блъсна в айсберга и експлодира.

Реншоу стоеше на перваза и се взираше във водата.

Внезапно на двадесетина метра от него избухна бял облак и от ледената грамада се отчупи огромно парче.

— Леле мале — възкликна ученият.

След секунди на повърхността се появи Скофийлд, пое си въздух и отново се гмурна.

Водата още вибрираше от взрива, когато лейтенантът за втори път се прицели в отвора.

2:59:37

2:59:38

2:59:39

Шейн натисна ключа на гранатата — двадесет секунди — и стреля.

Магнитната глава полетя напред…

… изтече сякаш цяла вечност…

… и потъна в тъмния отвор.

Да!

Бързо натисна бутона с буквата „М“ и главата се демагнетизира, освобождавайки гранатата в отвора на торпедния апарат.

Скофийлд нави кабела. И заплува нагоре.

С всички сили.

В торпедния отсек на френската подводница цареше гробна тишина. Един младши лейтенант докладва за началото на броенето.

— Vingt secpndes de premier lancer — каза той. Двадесет секунди до първото изстрелване. Двадесет секунди до изстрелването на унищожителя — торпедо клас „Нептун“ с ядрена бойна глава.

— Dix-neuf… dix-huit… dix-sept…

Реншоу видя Скофийлд да изплува на повърхността. Лейтенантът отчаяно зацапа към айсберга с магнитната кука в ръка.

Френският младши лейтенант продължаваше да брои:

— Dix… neuf… huit… sept…

Скофийлд се опитваше да се отдалечи колкото може повече от подводницата, защото ако беше прекалено близо по време на взривяване на тритонала, експлозията щеше да го всмуче обратно. Бе стрелял от десет метра разстояние. Сега беше на двадесет. Надяваше се, че двадесет и пет ще са достатъчно.

— Какво става, по дяволите? — извика Реншоу.

— Бягайте от ръба! — отвърна лейтенантът. — Бързо!

— Cinq… quatre… trois…

Младши лейтенантът не успя да стигне до „две“.

Защото в този момент гранатата избухна в торпедния апарат.

От мястото на Реншоу подводната експлозия изглеждаше невероятно, още повече, защото беше неочаквана.

Тъмната сянка под повърхността — френската подводница — избухна в гигантски бял облак. Във въздуха се издигна петнадесетметров воден стълб, който бавно се сгромоляса обратно.

Пред очите на Скофийлд от зейналата на носа дупка изригнаха чудовищни струи сини мехурчета — като пипала, които се протягаха към него. После започнаха да намаляват и след миг с ужасяваща сила се стрелнаха назад. Той усети мощно притегляне към подводницата.

Огромният корпус се смачка като гигантска алуминиева консервена кутия. Стисналият го воден юмрук, който го дърпаше назад, изведнъж се отпусна и Шейн изплува на повърхността. Подводницата я нямаше.

Няколко минути по-късно Реншоу го изтегли от водата.

Скофийлд се отпусна на леда — задъхан, мокър, замръзващ. Изпълваше го изнемога и в този момент единственото му желание бе да заспи.

В сградата на Капитолия във Вашингтон конференцията на НАТО продължаваше.

Американският представител Джордж Холмс се отпусна назад на стола си. Думата взе ръководителят на френската делегация.

— Уважаеми делегати, дами и господа — започна Пиер Дюфресне, — Република Франция изразява пълната си и безусловна подкрепа за Северноатлантическия пакт, тази прекрасна организация на нации, почти петдесет години служила на Запада…

Речта се проточи с безкрайна възхвала на достойнствата на НАТО и верността на Франция към пакта. Джордж Холмс поклати глава. Френската делегация цяла сутрин беше искала почивки, бе забавяла преговорите, а сега изведнъж заявяваха непоклатимата си преданост към НАТО. Изглеждаше абсурдно.

Дюфресне свърши и седна. Холмс се канеше да се обърне и да каже нещо на Фил Мънроу, когато британският делегат — опитен дипломат на име Ричард Ройс — ненадейно отмести стола си назад и се изправи.

— Дами и господа — заяви той с отчетлив лондонски акцент, — с ваше позволение британската делегация моли за почивка.

В същия момент Алисън Камерън влизаше във фоайето на Библиотеката на Конгреса, която се намираше срещу Капитолия от другата страна на улицата.

Библиотеката на Конгреса се помещава в три сгради и е най-голямата библиотека в целия свят. Тъкмо с такава цел е била и създадена — да е най-голямото хранилище на познание на земята.

Ето защо Алисън потърси интересуващата я книга, тайнственото „Предварително проучване“ на К. М. Уейцкин, публикувано през 1978 г. там.

Тя изчака на гишето, докато една от библиотекарките слиза в книгохранилището, за да я донесе. Междувременно, репортерката започна да прелиства друга книга, която бе купила на идване.

Прочете увода.

Изглеждаше, че Брайън Хенслей е бил декан на геофизическия факултет в Харвард. Явно се занимаваше с проучване на ледени ядра от континенталния леден шелф на Антарктида.

Тези изследвания, пишеше в книгата, можели да обяснят глобалното затопляне, парниковия ефект и изтъняването на озоновия слой.

В книгата пишеше още, че през цялата 1994 г., Хенслей работил в някаква отдалечена научно-изследователска станция в Антарктида.

Полярна станция „Уилкс“.

Местонахождение: 66.5° южна ширина и 115° 20′ 12″ източна дължина.

В този момент библиотекарката се върна и Алисън вдигна поглед.

— Няма я — каза жената и поклати глава.

— Как така?

— Проверих три пъти. Няма я на лавицата. „Предварително проучване“ от К. М. Уейцкин, хиляда деветстотин седемдесет и осма, липсва.

Алисън се намръщи. Не го бе очаквала.

Библиотекарката, която според табелката на гърдите й се казваше Синди, безпомощно сви рамене.

— Не разбирам. Просто… я няма.

Репортерката усети внезапна възбуда. Беше й хрумнало нещо.

— Щом я няма, това не означава ли, че в момента някой я чете?

Синди поклати глава.

— Не, в компютъра пише, че за последен път е била заемана през ноември седемдесет и девета.

— Ноември седемдесет и девета — повтори Алисън.

— Да, странна работа, а? — Синди изглеждаше двадесетина годишна, несъмнено студентка. — Преснимах името на човека, който я е заел, ако ви интересува. Ето — и подаде на Алисън лист хартия.

Фотокопие на заемна бележка, подобна на онази, която бе попълнила самата Алисън.

В графата „ЧИТАТЕЛ“ пишеше: „О. Наймайър“.

— Случва се — каза библиотекарката. — Тоя Наймайър сигурно толкова е харесал книгата, че просто си е излязъл с нея. По онова време е нямало магнитни чипове, така че е можел да мине през охраната.

Алисън не я слушаше.

Просто стоеше пред нея, вперила блеснали очи в заемната бележка, това двадесетгодишно доказателство, което толкова много време беше чакало в някоя кантонерка.

Бригаден генерал Тревър Барнаби крачеше по платформата край басейна. Полярната станция „Уилкс“ сега бе под негов контрол и той се чувстваше вече малко по-уверен.

Само преди двадесет минути беше спуснал въоръжени водолази с водолазната камбана. Но докато стигнеха до подводната пещера, щяха да изтекат най-малко час и половина. Кабелът на камбаната все още потъваше във водата.

Самият Барнаби също носеше черен термокостюм. Имаше намерение да се гмурне с втората група — за да види лично какво има в пещерата.

— Не вярвам на очите си — каза той, когато видя Змията и двамата френски учени, заключени с белезници за стълба. — Божичко, та това е сержант Каплан. — Ако се съдеше по изражението му, Змията очевидно бе изненадан, че генералът го познава. — Старши сержант Скот Майкъл Каплан. Роден през петдесет и трета в Далас, през седемдесет и първа постъпил на осемнайсетгодишна възраст в морската пехота на Съединените щати. Специалист по огнестрелно оръжие и ръкопашен бой. Снайперист. От деветдесет и втора година британското разузнаване го подозира в принадлежност към американската шпионска организация, известна като Група за разузнавателно координиране.

Как ти беше позивната? Змия, нали? Кажи ми, Змия, това често ли се случва при вас? Обичайна практика ли е командирите ви да ви приковават за стълбове и да ви оставят на милостта на врага?

Каплан не отговори.

— Не вярвам Шейн Скофийлд да се отнася така с войниците си — продължи шефът на СВС. — Което значи, че трябва да има причина да те остави тук, n’est-ce pas13? — Той се усмихна. — Каква ли е?

Змията мълчеше. От време на време хвърляше крадешком по някой поглед към кабела на водолазната камбана.

Генералът насочи вниманието си към французите.

— А вие кои сте?

— Ние сме френски учени от научно-изследователската станция „Дюмон Дюрвил“ — негодуващо отвърна Люк Шампион. — Американските войници ни задържаха против волята. Настояваме да ни освободите в съответствие с международните…

— Господин Нироу — спокойно го прекъсна Барнаби.

Иззад гърба му пристъпи едър мъж и застана до него.

Беше висок най-малко метър деветдесет и пет, широкоплещест, с безизразни очи. От ъгълчето на устата към брадичката му се спускаше стар белег.

— Ако обичате, господин Нироу — каза Барнаби.

Здравенякът невъзмутимо вдигна пистолета си и застреля Шампион от упор.

Главата на французина избухна. По лицето на Змията плиснаха кръв и мозък.

Анри Ре, вторият френски учен, захленчи.

Генералът се обърна към него.

— И вие ли сте французин?

Ре се разхълца.

— Господин Нироу — каза Барнаби.

Разбрал какво го очаква, французинът изкрещя:

— Не!

Нироу натисна спусъка и кръвта на Ре оплиска другата страна на лицето на Каплан.

Свита на кълбо в мрачното тясно пространство под асансьора, Майката се сепна от екота на изстрелите.

По дяволите, помисли си тя. Навярно пак бе припаднала.

„Трябва да остана будна.

Трябва да остана будна…“

Нюман погледна към прозрачната пластмасова торбичка, която беше донесла със себе си. Допреди двадесет минути спасителната течност се бе вливала във вената на ръката й.

Сега торбичката беше празна.

Майката започна да трепери. Замръзваше, нямаше сили. Клепачите й натежаваха.

Прехапа език в опит да остане будна.

Отначало болката й помагаше, после обаче — не.

Сама в асансьорната шахта, Майката изпадна в безсъзнание.

Тревър Барнаби пристъпи напред и присви очи.

— Бил си непослушно момче, нали, сержант Каплан?

Змията мълчеше.

— Наистина ли си от ГРК, Змия? Предал си собствения си взвод, така ли? Какво стана, прекалено рано излезе от прикритие, започна да избиваш собствените си другари преди да се убедиш, че станцията е във ваши ръце, а? Басирам се, че Плашилото не е останал доволен. Затова ли те прикова на стълба и те остави тук?

Каплан преглътна.

Барнаби студено го изгледа.

— И аз щях да постъпя така.

В този момент зад него се приближи млад ефрейтор от СВС.

— Господин генерал.

— Да, ефрейтор?

— Господин генерал, хората започнаха да поставят експлозивите около станцията.

— На какво разстояние?

— Петстотин метра. В полукръг откъм сушата, както заповядахте.

— Добре. — Осемнадесетте гранати Тритонал имаха специално предназначение. Много специално предназначение.

— Ефрейтор, кога очаквате да приключите? — попита генералът.

— След около час.

— Чудесно. Когато свършите, донесете ми дистанционния детонатор.

— Слушам — отвърна ефрейторът. — А, още нещо, господин генерал.

— Да?

— Току-що доведоха пленниците, които паднаха от американския снегоход. Какво да правим с тях?

По радиостанцията вече бяха докладвали на Барнаби за войника и момиченцето, заловени от хората му.

— Заключете детето в стаята му. А морския пехотинец ми доведете тук.

Либи Гант стоеше сама в мрачния ъгъл на подводната пещера. Лъчът на фенерчето й осветяваше хоризонталната цепнатина в стената, разположена точно над пода. Беше широка около шестдесет сантиметра и дълга метър и осемдесет.

Застана на четири крака и надникна вътре. Не се виждаше нищо. Вътре обаче като че ли имаше празно пространство…

— Хей!

Гант се обърна.

Сара Хенслей стоеше под космическия кораб в другия край на пещерата и махаше с ръце.

— Хей! — възбудено извика палеонтоложката пак. — Елате да видите нещо!

Либи се приближи до големия черен корпус. Монтана вече бе там. Санта Крус стоеше на пост до басейна.

— Какво мислите за това? — Хенслей посочи към долната страна на кораба.

Гант се намръщи. Приличаше на клавиатура.

Дванадесет бутона, подредени по четири в три колони, с правоъгълен екран отгоре.

Но в тази „клавиатура“ имаше нещо странно.

На клавишите не бяха обозначени символи.

Също като целия кораб, тя беше абсолютно черна — черни бутони върху черна клавиатура.

После Либи забеляза, че все пак има някакъв знак. На втория бутон в средната колона бе гравирано червено кръгче.

— Какво е това? — попита Монтана.

— Кой знае? — рече Хенслей.

— Може би оттук се отваря вратата — предположи Гант.

Сара изсумтя.

— Едва ли. Виждали ли сте извънземни да използват клавиатури?

— Изобщо не съм виждала извънземни — отвърна Либи. — А вие?

Хенслей не й обърна внимание.

— Няма начин да разберем какво е — каза тя. — Може да е ключ за запалване или оръжейна система…

— Или механизъм за самоунищожаване — сухо прибави Гант.

— Предлагам просто да натиснем някой от бутоните и да проверим — рече Сара.

— Но кой? — попита Монтана.

— Този с кръгчето.

Лий замислено прехапа устни. Той беше най-старшият в групата. Решението бе негово. Сержантът погледна към Гант.

Тя поклати глава.

— Не сме тук да проверяваме как действа космическият кораб. Тук сме, за да го охраняваме, докато пристигнат основните ни сили.

Монтана се обърна към Санта Крус, който се беше приближил откъм басейна.

— Натисни го — каза той. — Искам да видя какво има вътре.

Лий отново погледна Сара Хенслей. Тя кимна.

— Добре — отстъпи накрая сержантът. — Натиснете го.

Палеонтоложката дълбоко си пое дъх. Протегна ръка и натисна бутона с червеното кръгче.

Отначало не се случи нищо.

Сара Хенслей пусна бутона и плъзна поглед по космическия кораб, сякаш очакваше да излети или нещо подобно.

Внезапно се разнесе тих мелодичен звук и екранът в горната част на клавиатурата просветна.

Секунда по-късно се появи поредица от числа.

— Мамка му — възкликна Монтана.

— По дяволите… — ахна Хенслей.

На дисплея пишеше:

— Цифри? — смая се Лий.

— Английски? — рече Сара Хенслей. — Какво е това, по дяволите?

Гант само поклати глава. И докато се отдалечаваше от „космическия кораб“, тихо се засмя.

Скофийлд и Реншоу лежаха по гръб на студения айсберг и се вслушваха в ритмичното плискане на вълните на двеста метра от тях.

След няколко минути лейтенантът натисна един от бутоните на малкото черно устройство, закачено на колана му.

Прозвуча кратък сигнал.

— Какво правите? — попита Реншоу, без да поглежда към него.

— Включвам сателитната локализираща система. Всеки морски пехотинец има такова устройство. Нали разбирате, така могат да ни открият, ако се озовем на спасителна лодка насред океана. Реших, че положението ни не е много по-различно. — Скофийлд въздъхна. — На нечий екран в някоя тъмна каюта на някой кораб току-що се появи премигваща червена точка.

— Това означава ли, че ще дойдат да ни спасят? — попита ученият.

— Когато се появят, отдавна ще сме мъртви. Но поне ще приберат телата ни.

— А, страхотно — рече Реншоу. — Адски се радвам, че данъците ми не са отивали напразно. Създали сте сателитна локализираща система, за да открият трупа ми. Леле.

Скофийлд се обърна към него.

— Поне мога да оставя писмо, в което да разкажа какво се е случило в станцията. Така ще научат истината. За французите. И за Барнаби.

— Хм, вече се чувствам по-добре — изсумтя Реншоу.

Лейтенантът се приповдигна на лакът и погледна към скалите. Гигантските вълни на Южния океан величествено се разбиваха в брега.

После Скофийлд за пръв път се озърна наоколо.

Айсбергът беше огромен. Толкова голям, че вълните дори не го люлееха. Трябва да бе дълъг най-малко километър и половина. Шейн нямаше представа на каква дълбочина под водата достига.

Ледената планина имаше приблизително правоъгълна форма и висок бял връх в единия край. Приличаше на призрачен лунен пейзаж.

Скофийлд стана на крака.

— Какво правите? — попита Реншоу. — Вкъщи ли си отивате?

— Не бива да стоим на едно място — отвърна лейтенантът. — Трябва да се движим. А междувременно можем да помислим дали няма начин да се върнем на брега.

Ученият поклати глава, неохотно се изправи и го последва по неравната повърхност на айсберга.

Вървяха почти двадесет минути преди да разберат, че са сбъркали посоката.

Внезапно се озоваха на ръба и на запад пред тях се ширна безкрайното море. Най-близкият айсберг бе на около пет километра. Скофийлд се беше надявал, че ще могат да плуват от айсберг до айсберг, докато стигнат брега.

Двамата се запътиха обратно.

Вървяха съвсем бавно. По веждите и устните на Реншоу започнаха да се образуват ледени шушулки.

— Знаете ли нещо за айсбергите? — попита лейтенантът.

— Малко.

— Ограмотете ме.

— Веднъж четох в едно списание, че последната мода сред задниците с излишни пари било „катеренето по айсберги“. Явно е много популярно сред алпинистите. Единственият проблем е, че накрая планината се стопява.

— Имах предвид нещо малко по-научно — каза Скофийлд. — Например дали плават назад към брега.

— Не — отвърна Реншоу. — Ледът в Антарктида се движи от средата навън. Никога обратно. Айсбергите като този се откъсват от ледения шелф. Ето защо скалите са толкова стръмни. Надвисналият над океана лед натежава, просто се отчупва и се превръща в… — ученият махна с ръка наоколо, — айсберг.

— Ясно.

— Обаче някои са много големи. Невероятно големи. По-големи от цели държави. Искам да кажа, по дяволите, вземете тоя красавец. Само го вижте. Повечето големи айсберги просъществуват десетина-дванайсет години преди да се стопят. Но при подходящи климатични условия — и разбира се, ако е достатъчно обширен, — айсбергът може да плава около Антарктида в продължение на три десетилетия.

— Страхотно — сухо подметна Скофийлд.

Стигнаха до ледения перваз, от който се бяха качили.

— Супер — каза Реншоу. — Четирийсет минути обикаляме и пак се върнахме тук.

Заизкачваха се по един плавен склон и се озоваха на мястото, където френското торпедо беше отчупило парче от айсберга.

Във вертикалната стена зееше голяма полукръгла дупка. Вълните се плискаха на десетина метра под нея.

— Ще умрем тук, нали? — попита Реншоу.

— Аз нямам такова намерение.

— Нима?

— „Уилкс“ е моята станция и ще си я върна.

— Аха. — Ученият погледна към морето. — А имате ли представа как точно ще си я върнете?

Скофийлд не му отговори.

Реншоу завъртя глава към него.

— Попитах как възнамерявате да си върнете оная ваша станция, след като сме изолирани на този дяволски айсберг?

Ала лейтенантът не го слушаше.

Бе приклекнал и се взираше в полукръглата дупка от торпедото.

Реншоу се приближи и застана зад него.

— Какво гледате?

— Спасението — отвърна Скофийлд.

Дребният геофизик проследи погледа му и веднага го видя.

Прозорец. Замръзнал в леда на няколко метра под ръба на айсберга.

Шейн завърза двете им канадки една за друга и накара Реншоу да го спусне до прозореца.

Старата дървена рамка бе напукана и избеляла. Скофийлд се зачуди колко ли време прозорецът — я и самата постройка — са били погребани в гигантския айсберг.

Взривът на торпедото трябваше да е откъснал десетметрово парче лед, разкривайки стъклото. Дълбоко си пое дъх и го счупи с ритник.

Вътре се отвори кухина.

Скофийлд извади от джоба на хълбока си фенерче и вдигна поглед нагоре към Реншоу, после се залюля, провря се през прозореца и се вмъкна във вътрешността на айсберга.

Първото нещо, което освети лъчът му, бяха обърнатите наопаки думи:

Надписът висеше в помещение, в което се беше озовал. Малка стая с дървени стени, изцяло погребана в леда.

И всичко бе обърнато наопаки. Цялата стая.

Трябваше му секунда, за да осъзнае, че всъщност стои на тавана.

Погледна надясно. От стаята се разклоняваха още няколко…

— Хей! — разнесе се отвън гласът на Реншоу.

Лейтенантът провря глава през прозореца.

— Какво става? Ще умра от студ, докато ви чакам — рече ученият.

— Някога чували ли сте за „Литъл Америка IV“? — попита Скофийлд.

— Да. Една от научно-изследователските ни станции от шейсетте години. През шейсет и девета я отнесъл океанът, когато от ледения шелф на Рос се откъснал айсберг, голям девет хиляди квадратни километра. Флотът я търсил три месеца, но не успял да я намери.

— Е, ние току-що я открихме — каза Скофийлд.

Увит в три дебели вълнени одеяла, Джеймс Реншоу седеше на пода в главната стая на „Литъл Америка IV“. Той енергично търкаше дланите си и им духаше, за да ги стопли, докато Скофийлд — все още облечен в подгизналата си униформа — претърсваше другите помещения в мрачната, обърната с тавана надолу станция. Нито един от двамата не смееше да яде от тридесетгодишните консерви, които се валяха по пода.

— Доколкото си спомням, „Литъл Америка IV“ е била като „Уилкс“ — каза Реншоу. — Научно-изследователска станция, построена в крайбрежния леден шелф. Търсели петролни залежи…

— Защо всичко е надолу с главата? — попита от съседната стая Скофийлд.

— Съвсем просто. След откъсването си, айсбергът се е преобърнал.

— Преобърнал ли се е?

— Често се случва — потвърди Реншоу. — И ако се замислите, ще видите, че е логично. Когато се отчупва от брега, горната част на айсберга е по-тежка, защото по-топлата морска вода бавно е разяждала леда отдолу. И се преобръща.

Заобиколен от купчини ръждясали останки, лейтенантът прескочи голяма макара с кабел. После забеляза нещо.

— Колко време казахте, че флотът е търсил станцията?

— Около три месеца.

— Не е ли прекалено дълго за една изчезнала станция?

Геофизикът сви рамене.

— По-дълго от обикновено. Защо?

Скофийлд се върна при него. В ръцете си носеше някакви метални предмети.

— Струва ми се, че нашите момчета са вършили тук нещо секретно — усмихна се Шейн.

И протегна напред въже, което сякаш бе покрито с бял прах.

— Детонаторен шнур — каза той и го завърза за китката си. — Използва се за взривяване на разположени наблизо експлозиви. Прахът, който виждате, е магнезиев сулфид. Този детонаторен шнур гори адски бързо и развива страхотна температура — всъщност, толкова висока, че може да пререже метал. Полезно нещо, от време на време го използваме и днес.

Това — лейтенантът повдигна ръждива кутия, — е отровен газ VX. А това — зарин.

— Зарин ли? — смая се Реншоу. Дори той знаеше, че заринът е химическо оръжие. Спомняше си инцидента през 1995 г. в Япония, когато група терористи бяха взривили зарин в токийското метро. Бяха загинали няколко души. — Значи са имали зарин през шейсетте?

— О, да.

— И вие смятате, че в тази станция са правели опити с бойни отровни вещества?

— Да, предполагам.

— Но защо? Защо точно в Антарктида?

— Поради две причини. Първо: в Америка пазим почти всички отровни газове в хладилни камери, защото при по-висока температура повечето губят токсичността си. Така че е логично да провеждат опити на място, където е студено през цялата година.

— А втората причина?

— Втората причина е много по-проста — усмихнато отвърна Скофийлд. — Наоколо няма никой.

Той се запъти обратно към съседната стая.

— Във всеки случай, в момента тези неща не са ни от полза. Но тук има нещо, което може да ни помогне. Нещо, което, струва ми се, ще ни върне в играта.

— Какво?

— Ето — каза лейтенантът, когато отново се появи на прага. Носеше прашен акваланг.

Шейн се зае да подготви тридесетгодишните акваланги. Реншоу бе натоварен със задачата да почисти вентилите и дихателните тръби.

Основният риск се криеше в кислородните бутилки. След трите десетилетия имаше опасност въздухът да е станал токсичен.

Имаше само един начин да проверят.

Скофийлд продължително вдиша и погледна към Реншоу. След като не умря, той обяви въздуха за годен.

След двадесетина минути бяха почти готови.

— Успяхте ли да разгледате трупа на Бърни Олсън? — тихо попита ученият.

Лейтенантът се обърна към него. Дребният геофизик старателно миеше въздушните тръби с морска вода.

— Да — отвърна Шейн.

— Какво забелязахте?

Скофийлд се поколеба.

— Че господин Олсън си е отхапал езика.

— Хммм.

— Освен това челюстите му бяха стиснати и очите му бяха силно възпалени.

Реншоу кимна.

— Какво ви казаха за смъртта му?

— Сара Хенслей ми обясни, че сте инжектирали течен препарат за почистване на канали в шията му.

Реншоу кимна повторно.

— Разбирам. Лейтенант, бихте ли хвърлили един поглед на това? — Той извади от джоба на гърдите си подгизнала от вода книга. Същата, която беше взел от „Уилкс“.

Скофийлд я пое. На корицата пишеше:

— Лейтенант — продължи геофизикът, — когато някой ви отрови с препарат за почистване на канали, токсинът удря сърцето ви. Само това. Нищо повече. Просто умирате. Втора глава.

Шейн прелисти натежалите от водата страници и отвори на Глава 2. Прочете заглавието:

Авторът публикуваше списък на известните токсини. Някъде по средата, Скофийлд забеляза „концентрирани почистващи препарати, инсектициди“.

— Въпросът е — каза Реншоу, — че при такова отравяне няма външни признаци. Сърцето просто спира. — Той повдигна показалец. — Но с други отрови не е така. Например отровата на морската змия.

— Отровата на морската змия ли? — изненада се лейтенантът.

— Девета глава.

Скофийлд прелисти по-нататък и стигна до Глава 9:

— Потърсете морските змии — подкани го Реншоу.

Шейн откри подзаглавието:

— Прочетете дяла. На глас.

— Отровата на обикновената морска змия (Enhydrina schistosa) — започна Скофийлд, — е три пъти по-силна от тази на кралската кобра, най-отровната земна змия. Една капка (0.03 ml) е достатъчна, за да убие трима души. Типичните симптоми са главоболие и сковаване на мускулите, подуване на езика, парализа, загуба на зрение, силно възпаление на очите и разширяване на зениците. Най-характерен е спазмът на челюстните мускули. Често се случва ухапаните от морски змии да…

Той замълча.

— Продължете — тихо каза геофизикът.

— … отхапят със зъби собствения си език. — Скофийлд го погледна.

Реншоу наклони глава.

— Приличам ли ви на убиец, лейтенант?

— Може да сте сложили в спринцовката отрова от морска змия? — възрази Шейн.

— Лейтенант — каза дребният учен, — в полярната станция „Уилкс“ отровата от морска змия се съхранява в биотоксикологичната лаборатория, която винаги, абсолютно винаги, е заключена. До стаята имат достъп само няколко души и аз не съм сред тях.

Скофийлд си спомни лабораторията на ниво Б, на чиято врата бе видял характерния знак за биологична опасност.

Спомни си и още нещо.

Думите на Сара Хенслей: „И преди да се случи всичко това, работех с Бен Остин в биолабораторията на ниво Б. Той провеждаше опити с нова противоотрова срещу Enhydrina schistosa“.

Не. Невъзможно.

Лейтенантът погледна Реншоу.

— И кой, според вас, е убил Бърни Олсън?

— Ами някой, който е имал достъп до биотоксикологичната лаборатория. Това означава Бен Остин, Хари Кокс или Сара Хенслей.

Сара Хенслей…

— Защо им е да го убиват?

— Нямам представа — отвърна геофизикът. — Никаква представа.

— Значи, доколкото ви е известно, нито един от тях не е имал мотив да убие Олсън?

— Да.

— Вие обаче сте имали мотив. Олсън е крадял резултатите от проучванията ви.

— И това ме прави идеалната жертва на инсценировката, нали?

— Но ако някой е искал да ви натопи, наистина е щял да използва почистващ препарат. Защо го е убил със змийска отрова?

— Логичен въпрос — съгласи се Реншоу. — Само че ако прочетете тази книга, ще научите, че при почистващия препарат има петдесет и девет процента вероятност за летален изход, докато при отровата на морската змия вероятността е деветдесет и осем процента. Убиецът е искал да бъде сигурен, че Олсън ще умре. Затова е използвал змийската отрова.

Скофийлд замислено прехапа устни.

— Разкажете ми за Сара Хенслей.

— Какво да ви разкажа?

— Как работехте? Харесвахте ли я, тя харесваше ли ви?

— Не, не и не.

— Защо не?

— Наистина ли ви интересува? — Реншоу дълбоко въздъхна и извърна очи. — Защото се омъжи за най-добрия ми приятел, който също ми беше шеф, а не го обичаше.

— За кого става дума? — попита Скофийлд.

— Брайън Хенслей. Преди да умре беше декан на геофизическия факултет в Харвард.

Кърсти бе споменала, че баща й преподавал висша математика. И че неотдавна умрял.

— Загинал е при автомобилен инцидент, нали?

— Да. Пиян шофьор се качил на тротоара и го блъснал. — Реншоу го погледна. — Откъде знаете?

— Кърсти ми каза.

— Кърсти ви е казала. — Ученият бавно кимна. — Тя е добро дете, лейтенант. Каза ли ви, че ми е кръщелница?

— Не.

— Когато се роди, Брайън ме помоли да й стана кръстник, нали разбирате, в случай, че с него се случи нещо. Майка й Мери-Ан почина от рак, когато Кърсти беше седемгодишна.

— Чакайте малко — прекъсна го Скофийлд. — Майката на Кърсти починала от рак, когато момичето е било на седем, така ли?

— Да.

— Значи Сара Хенслей не е нейна майка?

— Не. Сара Хенслей е втората жена на Брайън. Сара Хенслей е мащеха на Кърсти.

Шейн най-после започваше да разбира. Начинът, по който Кърсти разговаряше със Сара. И се затваряше в себе си, когато се намираше близо до нея. Естествена реакция на дете към мащеха, която не обича.

— Не знам защо Брайън се ожени за нея — продължи Реншоу. — Да, беше самотен, освен това, хм, Сара наистина е привлекателна и се въртеше около него. Но тя е амбициозна. Господи, адски амбициозна. Познава се по очите й. Просто искаше да вземе неговото име, да се запознае с хората, с които работеше той. Не искаше самия него. Още по-малко детето.

Реншоу тъжно се засмя.

— И след като оня пиян шофьор уби Брайън, Сара изведнъж изгуби мъжа си и получи детето, което изобщо не й трябваше.

— А тя защо не ви харесва? — попита Скофийлд.

— Защото казах на Брайън да не се жени за нея.

Лейтенантът поклати глава.

— Готов ли сте с тези тръби? — попита той.

— Да.

— Ще продължим разговора, но малко по-късно. — Шейн се изправи и нарами единия чифт кислородни бутилки.

— Почакайте — спря го Реншоу и също стана на крака. — Там ли искате да се върнете? Ами ако ви убият? Тогава няма да остане никой, който да ми повярва.

— Кой е казал, че ви вярвам?

— Вярвате ми. Знам, че ми вярвате.

— Тогава изглежда ще е най-добре да дойдете с мен. За да се погрижите да не ме убият. — Скофийлд се приближи до един от илюминаторите и погледна навън.

Реншоу пребледня.

— Добре, добре, само не бързайте толкова. Замисляли ли сте се, че там някъде има семейство косатки? Да не споменавам за тюлена, който убива косатките…

Ала Шейн не го слушаше. На върха на една от ледените скали на югозапад премигваше слаба зелена светлина. Зеленият маяк, монтиран върху радиоантената на станцията.

— Господин Реншоу, с вас или без вас, аз наистина отивам там. — Скофийлд се обърна и го погледна. — Хайде. Време е да си върнем полярната станция „Уилкс“.

Облекли по два чифта прекалено големи водолазни костюми от 60-те години, Скофийлд и Реншоу плуваха в ледената тишина и дишаха тридесетгодишния въздух от кислородните си бутилки.

Бяха се завързали през кръста със стоманено въже, което бавно се развиваше от голямата цилиндрична макара в „Литъл Америка IV“ — предпазна мярка в случай, че някой от тях се изгуби и трябва да се върне.

Скофийлд носеше харпун, който бе открил в старата станция.

Когато заплуваха под ледения шелф сред гора от остри ледени сталактити, водата стана кристално чиста. Светът бе абсолютно бял. Призрачно бели ледени образувания — обърнати наопаки планински върхове — се спускаха надолу към дъното на дълбочина близо сто и двадесет метра.

Скофийлд се намръщи. Очакваше ги дълъг път, преди да изплуват в басейна на станцията. Сега двамата се движеха покрай едно от огромните му ледени образувания.

Скоро стигнаха дъното му. Шейн бавно мина под върху му, бялата стена изчезна…

… и тогава я видя.

Сърцето му бясно затуптя.

Беше точно пред него и бавно се издигаше нагоре към станцията.

Водолазната камбана.

Той разбра какво означава това.

Британците вече бяха пратили група в пещерата.

Надяваше се, че неговите морски пехотинци са готови.

Що се отнасяше до него и Реншоу, трябваше да се възползват от случая…

Скофийлд се завъртя във водата и даде знак на учения да побърза. Двамата заплуваха заедно към камбаната.

— Колко са долу? — тихо попита Барнаби.

Бък Райли мълчеше.

Бяха го накарали да застане на колене до басейна, с ръце, заключени на гърба. Лявото му око беше подуто, едва държеше клепача си отворен. След като бяха паднали от снегохода, Райли и Кърсти бяха отведени обратно в „Уилкс“.

— Господин Нироу — каза генералът.

Здравенякът силно удари Бък в лицето. Книгата падна на земята.

— Колко са? — повтори Барнаби. В ръката си държеше магнитната кука на Райли.

— Долу няма никой! — отвърна сержантът и изплю една храчка кръв. — Нямахме време да пратим водолази.

— Как ли не — въздъхна британецът и замислено погледна куката. — Господин Райли, трудно ми е да повярвам, че командир от ранга на Плашилото, още с пристигането си тук, няма да прати група в пещерата.

— Тогава защо не питате него?

— Кажете ми истината, господин Райли, иначе съвсем скоро ще изгубя търпение и ще нахраня с вас лъвовете.

— Долу няма никой — упорито продължаваше да отрича Бък.

— Добре — рече Барнаби и рязко се обърна към Змията. — Господин Каплан, истината ли казва господин Райли? Ако господин Райли ме лъже, ще го убия. Ако ме излъжете вие, ще убия и вас.

Книгата погледна към другия морски пехотинец с разширени, умоляващи очи.

— Лъже — каза Каплан. — Долу има четирима души. Трима морски пехотинци и един цивилен.

— Копеле гадно! — извика Райли.

— Господин Нироу, знаете какво да правите. — Барнаби хвърли магнитната кука на едрия командос.

Скофийлд и Реншоу едновременно изплуваха в бавно издигащата се камбана.

Излязоха от водата и стъпиха на металната платформа.

Дребният геофизик дълбоко си пое дъх. Скофийлд се огледа.

На отсрещната стена забеляза дигитален дълбокомер: 109 метра. 108. 107.

— Хопа — каза Реншоу. Скофийлд се обърна. Ученият стоеше пред малък телевизионен монитор, монтиран на стената почти под тавана. Той го включи. — Бях забравил за това.

— Какво е? — попита лейтенантът.

— Поредната играчка на стария Кармайн Йегър. Спомняте ли си, разказвах ви за тоя старец, дето постоянно наблюдаваше китовете. Тогава ви споменах, че понякога ги гледаше от камбаната. Е, този монитор показва басейна в станцията. Йегър накара да го инсталират, за да наблюдава повърхността на басейна, докато самият той е под водата.

На екрана се виждаше ниво Д, гледано през обектива на камерата под долната страна на подвижния мост.

И се вцепени.

Там стояха командоси от СВС с автомати. Видя и Змията, все още прикован за стълба, както и Тревър Барнаби, който бавно крачеше назад-напред.

А и още един човек.

Бък Райли.

— Добре, издигнете го — нареди генералът, когато Нироу завърза кабела на магнитната кука за глезените на Райли.

Някой вече беше преметнал въжето през подвижния мост на ниво В и бе заклещил ръкохватката в две от скобите на стълбата между нива Д и Г. Огромният командос натисна черния бутон, който навиваше кабела.

Книгата внезапно се издигна във въздуха с главата надолу. Ръцете му все още бяха заключени зад гърба. Залюля се над басейна и безпомощно увисна над водата.

— Какво правят, по дяволите? — попита Реншоу, докато двамата със Скофийлд наблюдаваха черно-белия екран.

В този момент водолазната камбана леко се разклати и лейтенантът се опря на стената.

— Какво беше това? — бързо попита Реншоу.

Отговорът плуваше зад илюминаторите на бавно движещата се камбана.

Няколко големи черно-бели фигури. Прекалено познати.

Семейството китове-убийци.

Издигаха се към повърхността.

Първата гръбна перка се появи над водата и сред двадесетината командоси от СВС на ниво Д се разнесе шепот.

Райли също видя косатката, която бавно плуваше под него. Сержантът започна да се гърчи, ала нищо не помагаше. Ръцете му бяха в белезници, краката — завързани.

Верижката със служебния му номер се изхлузи през главата му и падна във водата.

Барнаби наблюдаваше китовете от платформата.

— Би трябвало да стане много интересно.

Към него се приближи един от британските ефрейтори. Същият, който му бе докладвал по-рано.

— Господин генерал, гранатите са поставени — и му подаде малко черно устройство с бутони. Дистанционният детонатор, сър Барнаби го взе.

— Каква е обстановката?

— Петима души са разположени около станцията и следят хоризонта с лазерни телеметри. При последната проверка в радиус от осемдесет километра нямаше нищо.

— Добре — каза Барнаби. — Добре.

Той отново насочи вниманието си към басейна и американския морски пехотинец.

— Това ни дава малко време за развлечение — рече генералът.

— Господи, това нещо не може ли да изплува по-бързо? — попита Скофийлд, вперил поглед в дълбокомера. Все още бяха на петдесет и осем метра под повърхността. Оставаха седем минути.

— Мамка му! — изруга лейтенантът. — По дяволите!

— Господин Нироу — каза Барнаби.

Командосът натисна един от бутоните на магнитната кука и въжето започна да се развива. Райли се спусна надолу към басейна.

Водата под него се вълнуваше. Навсякъде плуваха косатки. Изведнъж една от тях се издигна на повърхността и изхвърли фонтан от водна струя през дихателния си отвор.

Главата на Райли се приближаваше към водата. Оставаха още тридесет сантиметра, когато спускането рязко спря.

— Господин Райли! — извика от платформата Барнаби.

— Какво?

— Да живее Британия, господин Райли!

Нироу отново натисна бутона и Книгата потъна до раменете във водата.

В същия момент морският пехотинец зърна една редица от остри бели зъби да преминава покрай него.

Очите му се разшириха.

Бяха толкова много! Навсякъде около него.

Внезапно една от косатките го забеляза, обърна се и се насочи към него.

Райли висеше с главата надолу.

Китът-убиец плуваше към него.

Когато видяха огромната гръбна перка на косатката да се носи към морския пехотинец, командосите от СВС заръкопляскаха.

Скофийлд не откъсваше очи от монитора.

— Хайде, Книга — рече той. — Кажи ми, че си скрил нещо в ръкава си.

Райли напрягаше ръце зад гърба си. Белезниците не поддаваха.

Косатката се приближаваше.

Бързо.

Тя раззина челюсти, претърколи се настрани и…

… мина покрай него, като се отърка в тялото му.

Командосите задюдюкаха.

Скофийлд облекчено въздъхна.

— Това е краят — промълви зад него Реншоу.

— Какво искате да кажете?

— Спомнете си какво ви обясних. Те първо заявяват претенциите си. После те изяждат.

Райли мислено изкрещя.

Не можеше да освободи ръцете си.

Не… можеше… да… освободи… ръцете си…

После отново видя косатката.

Пак се приближаваше. Същата.

Вече по-бързо. Високата й гръбна перка мощно пореше водата.

Тя повторно раззина паст и Райли видя белите й зъби и розовия й език.

Този път не се претърколи настрани.

Този път не мина покрай него.

Този път не се отърка в тялото му.

Не, този път седемтонното чудовище с ужасяваща сила се блъсна в него и налапа главата на Райли.

Скофийлд безмълвно гледаше монитора.

— Боже Господи — ахна зад него Реншоу.

Картината на екрана беше страшна.

От водата бликна кървав фонтан. Китът беше захапал цялата горна половина на тялото на Райли и сега яростно го дърпаше, като се опитваше да го откъсне от въжето.

Скофийлд продължаваше да мълчи.

Гадеше му се.

Монтана и Сара Хенслей гледаха екрана на клавиатурата. Гант ги бе оставила и се бе върнала при цепнатината в отсрещния край на подводната пещера.

— Това е ключът — каза Хенслей.

На дисплея вече имаше осем цифри. 24157817. Следваха шестнадесет празни места.

— Трябва да се попълнят още шестнайсет числа — отвърна Монтана. — Но какъв е кодът за достъп?

— Още цифри — замислено рече палеонтоложката. — Сигурно е някакъв цифров код, който следва от този.

— Даже да открием кода, как ще го въведем?

Хенслей се наведе напред и натисна първия черен бутон на клавиатурата.

В първото празно място на екрана незабавно се появи „1“

Лий се намръщи.

— Откъде знаехте?

Тя сви рамене.

— Щом има инструкции на английски, значи това нещо е направено от човек. Същото се отнася и за клавиатурата. Което значи, че е като всички други — като на калкулатор или телефон. Кой знае, може създателите на кораба просто да не са имали време да обозначат клавишите.

Сара натисна втория бутон.

В следващото свободно пространство светна цифрата „2“. Тя тържествуващо се усмихна.

— Шестнайсетцифрен код — измърмори под нос палеонтоложката. — Можем да комбинираме десет цифри. По дяволите! Има трилиони възможни комбинации.

— Мислите ли, че ще успеете да го разгадаете? — попита Монтана.

— Не знам — отвърна Хенслей. — Зависи какво трябва да означават първите осем цифри.

Сержантът се наведе напред и натисна първия бутон четиринадесет пъти. Празните места на дисплея бързо се запълниха.

Внезапно се разнесе сигнал. Под цифрите се появи нов текст:

После останаха само първоначалните думи, осемте цифри и шестнадесетте празни места. Хенслей озадачено погледна Монтана.

— Откъде знаехте?

Той се усмихна.

— Машината дава втора възможност, ако въведеш грешен код. Като повечето военни системи.

Гант беше приклекнала до цепнатината в основата на ледената стена и насочваше лъча на фенерчето си в отвора.

В тази пещера и в самия „извънземен кораб“ имаше нещо, което я смущаваше…

Вътре откри кухина. Кръгла кухина, която изглежда продължаваше надясно. Дъното й бе на около метър и половина.

Либи легна по гръб и се запровира в цепнатината.

Внезапно ледът поддаде и тя тежко падна на пода на пещерата.

Звукът високо отекна наоколо, сякаш някой беше ударил с ковашки чук по парче стомана.

Гант се вцепени.

Стомана?!

После бавно, съвсем бавно погледна надолу. Дъното бе покрито с тънък пласт скреж, ала ясно се виждаше.

Очите й се разшириха.

Първо забеляза нитовете — малки и кръгли, на тъмносив фон.

Наистина беше метал.

Гант плъзна лъча наоколо. Малката пещера имаше цилиндрична форма, като влаков тунел, с висок заоблен таван, който се издигаше над хоризонталната цепнатина. Всъщност Либи почти виждаше през дебелата ледена стена над отвора, сякаш бе от прозрачно стъкло.

Обърна се и насочи фенерчето си в срещуположната посока.

И тогава видя вратата.

Тежка врата от сива стомана. Вградена в леда, покрита със скреж и шушулки. Приличаше на люк на кораб или подводница — солиден, монтиран на яка метална каса.

— Господи — ахна Гант.

Пит Камерън за трети път се обади във вашингтонския офис на „Поуст“. Седеше в дневната на Андрю Трент. Алисън най-после вдигна.

— Къде беше? — попита Камерън. — Цял следобед те търся.

— Няма да повярваш на какво се натъкнах — отвърна тя.

И му разказа за откритието си в Националната библиотечна база данни. Координатите, които бе уловил техникът от института „ТИЗР“, отговаряха на местоположението на полярна станция в Антарктида: полярната станция „Уилкс“.

Камерън извади бележките от посещението си в обсерваторията и ги прегледа.

Алисън му прочете имената на учените, които бяха живели в станцията, заедно със заглавията на статиите и книгите им. Накрая завърши с Библиотеката на Конгреса и „Предварително проучване“ на К. М. Уейцкин.

— През седемдесет и девета книгата е била заета на някой си О. Наймайър.

Камерън се намръщи.

— Наймайър ли? Ото Наймайър? Той не беше ли в Съвета на началник-щабовете при Никсън?

— И при Картър — отвърна Алисън.

В дневната влезе Андрю Трент.

— Името „Наймайър“ ли ви чух да споменавате?

— Да — потвърди Камерън. — Ото Наймайър. Познавате ли го?

— Чувал съм за него — каза Трент. — Бил е във военновъздушните сили. Полковник. През седемдесет и девета отлетял някъде със самолет и не се завърнал.

— Същият — каза по телефона Алисън. — Хей, кой е при теб?

— Андрю Уилкокс — погледна репортерът Трент.

— Приятно ми е да се запознаем, Андрю — рече Алисън. — Да, прав сте. Вечерта на трийсети ноември седемдесет и девета Наймайър се качил на военен боинг седемстотин двайсет и седем в база „Андрюс“ и излетял в неизвестна посока. Повече никой не чул за него.

— В архивите няма ли сведения къде е отишъл? — попита Пит.

— Всичко е секретно, скъпи. Секретно. Обаче все пак успях да събера някои данни за него. Наймайър пилотирал фантоми във Виетнам. През шейсет и пета го свалили над делтата на Меконг. Прекарал една година във военнопленнически лагер. И двата му крака били счупени. Спасили го през шейсет и шеста. Оттогава е бил все на ръководни длъжности в Пентагона. От шейсет и осма до седемдесет и четвърта — началник тил на военновъздушните сили. През седемдесет и втора Никсън го назначил в Съвета на началник-щабовете. Картър потвърдил назначението му.

През седемдесет и седма явно е участвал в проекта „Стелт“. Бил е в комисията на военновъздушните сили, която избрала бомбардировача В–2, производство на „Нортроп-Боинг“. Според официалните документи обаче, Наймайър гласувал за отхвърлената компания — консорциум, създаден от „Дженеръл еъроноутикс“ и малка калифорнийска фирма за електроника „Ентъртек лимитид“.

— И защо му е да краде предварително теренно проучване за някаква университетска научно-изследователска станция в Антарктида? — попита Камерън.

— Тъкмо това е въпросът — отвърна Алисън. — Мисля, че не се отнася за същата станция.

— Какво?

— Виж, прегледах оная книга за Антарктида от Брайън Хенслей. Според него полярната станция „Уилкс“ е построена през деветдесет и първа.

— Ясно.

— Но Наймайър е изчезнал през седемдесет и девета.

— С други думи?

— С други думи Наймайър е търсил информация за станция на същото място дванайсет години преди да построят „Уилкс“.

Алисън замълча за миг.

— Пит, мисля, че е имало две станции — продължи тя. — Две станции на едно и също място. Едната през седемдесет и осма, за която се отнася теренното проучване на К. М. Уейцкин, и втора, през деветдесет и първа.

Пит Камерън се наведе напред.

— Искаш да кажеш, че са построили втората станция върху първата, така ли?

— Според мен създателите на втората станция, полярната станция „Уилкс“, не са знаели за първата — отвърна Алисън. — Брайън Хенслей изобщо не споменава за нея в книгата си.

— И каква е била тази станция? — попита Пит. — Искам да кажа станцията на Наймайър.

— Кой знае? — рече жена му.

В този момент Андрю Трент видя листа с бележките на репортера и започна да ги чете.

— А какво става при теб? — попита Алисън. — Откри ли нещо интересно?

— Може да се каже — отвърна Камерън, спомнил си разказа на Трент за избиването на взвода му, неговата официална „смърт“ и Групата за разузнавателно координиране.

— Хей — неочаквано се обади от другата част на стаята бившият морски пехотинец и вдигна в ръка бележника на Пит. — Откъде взехте това?

Репортерът погледна към листа.

Той обясни на Трент за посещението си в обсерваторията.

— И тези координати — посочи с показалец Андрю, — шейсет и шест цяло и пет и сто и петнайсет градуса, двайсет минути и дванайсет секунди източна дължина се отнасят за научно-изследователска станция в Антарктида?

— Да — кимна Пит.

Трент тревожно го погледна в очите.

— Чували ли сте за разузнавателните взводове на морската пехота, господин Камерън?

— Само онова, което ми разказахте вие.

— Те са преден взвод.

— Ясно — рече репортерът.

— А Плашило…

Пит вдигна очи от бележките.

— Какво е „Плашило“? Кодово име на операция ли?

— Не — рязко отвърна Трент. — Плашилото е човек. Лейтенант от морската пехота. Мой приятел.

Пит Камерън зачака бившият офицер да продължи, ала Трент мълчеше. После внезапно изпъшка:

— Мамка му! Плашилото е там.

— Какво искаш да кажеш? — няколко минути по-късно попита Алисън. — Мислиш, че в оная станция има морски пехотинци ли?

— Да, така смятаме — възбудено потвърди Пит.

— Господи, и вторият взвод е вече на път — отново хвърли поглед към бележките Трент. — Мамка му!

Той се обърна към Камерън.

— Затворете телефона за малко. Трябва да се обадя.

Пит каза на Алисън, че ще й позвъни пак.

Трент бързо набра някакъв номер.

— Да, здравейте, личен състав, моля — рече в слушалката Андрю. Изчака малко, после продължи: — Да, здравейте, чудех се дали можете да ми кажете къде да открия лейтенант Шейн Скофийлд, моля. По семеен въпрос. Спешно е. Да, ще почакам.

Изтече цяла минута, преди някой да се обади отново.

— Да, тук съм — отвърна Трент накрая. — Какво… а, аз съм му зет, казвам се Майкъл. — Пауза. — О, не — промълви той. — Господи. Да, благодаря ви. Дочуване.

И затръшна слушалката.

— Мамка му!

— Какво става?

— Според личния състав на морската пехота на Съединените щати, вчера в девет и половина сутринта старши лейтенант Шейн М. Скофийлд е загинал при злополука по време на учение в южния Пасифик. В момента се опитвали да се свържат със семейството му.

Камерън се намръщи.

— Загинал ли е?

— Според тях, да — тихо каза Трент. — Но това не означава, че е вярно. — Замълча за миг. — Вторият взвод…

— Да?

— Вторият взвод е на път към полярната станция „Уилкс“, нали така?

— Да…

— И според морската пехота на Съединените щати, Шейн Скофийлд вече е мъртъв?

— Да…

Трент се замисли. После рязко вдигна глава.

— Скофийлд е открил нещо. И те ще го убият.

Камерън отново се обади на Алисън.

— Бързо прати информацията, която си намерила — каза той.

— Добре, добре, почакай мъничко, скъпи. — Пит чу тракане на клавиши. — Готово, сега ти я пращам.

Трент включи компютъра си в другия край на дневната. В дъното на екрана се появи мигащото съобщение: ИМАТЕ ИМЕЙЛ.

Той го отвори.

Това беше списъкът, който Алисън бе качила от Националната библиотечна база данни. Списъкът на всички заглавия, в които се споменаваше 66,5° южна ширина и 115° 20′ 12″ източна дължина.

— Добре — каза Пит.

— Какво ще правите сега? — попита Алисън. Гласът й се разнесе по високоговорителя на телефона.

— Ще потърсим адресите им — като тракаше на клавиатурата, отвърна Трент. — Имейл адресите на учените в Антарктида, за да пратим съобщение на Скофийлд.

— Повечето университетски професори имат имейл — каза Пит. — Надяваме се, че полярна станция „Уилкс“ е свързана със сателитен телефон…

— Открих нещо! — прекъсна го Андрю. — Хенслей, Сара Т. Имейл адресът е в Калифорнийския университет, но има препратка към външен адрес: sarahhensleigh@wilkes.edu.us. Това е!

Той продължи да пише.

— Добре — минута по-късно каза Трент. — Отлично. Имат общ адрес в станцията: allwilkes@wilkes.edu.us. Отлично. Вече можем да пратим имейл на всеки в „Уилкс“, който има компютър.

— Направете го — отвърна Камерън.

Андрю написа съобщението и натисна клавиша за изпращане.

Либи Гант стоеше пред тежката стоманена врата, вградена в стената на късия леден тунел.

Тя с мъка завъртя ръждивото колело, с което се отваряше вратата. Разнесе се изпукване.

Гант я дръпна и насочи напред лъча на фенерчето си.

— Леле — възкликна младата жена.

Приличаше на самолетен хангар. Помещението беше толкова огромно, че лъчът не стигаше до отсрещния му край. Но се виждаше достатъчно.

Стени.

Стени, построени от човек.

Стоманени стени с тежки носещи греди, поддържащи висок алуминиев таван. В сумрака се различаваха огромни жълти кранове. На тавана имаше халогенни лампи. На пода лежаха метални подпори. Някои от тях бяха счупени. Лед покриваше всичко.

Гант забеляза в краката си парче хартия. Вдигна го. В горния му край все още личеше надпис: „ЕНТЪРТЕК ЛИМИТИД“.

Либи се върна в късия тунел, който водеше към главната пещера. Повика Монтана и Хенслей.

Няколко минути по-късно Лий се провря през хоризонталната цепнатина и двамата с Гант влязоха в гигантския хангар.

— Какво е ставало тук, по дяволите? — попита той.

Двамата се разделиха. Монтана тръгна наляво, Либи — надясно.

Гант стигна до малък офис, целият покрит с лед. Вратата се отвори с високо скърцане и Либи бавно пристъпи вътре.

На пода лежеше труп.

Човек.

Очите му бяха затворени. Беше гол. Кожата му бе посиняла. Изглеждаше заспал.

В отсрещния край на офиса се виждаше бюро. Гант се приближи и забеляза отгоре му книга, подвързана с кожа.

На бюрото нямаше нищо друго. Сякаш някой нарочно беше оставил книгата, за да я открият.

Либи я вдигна. Подвързията бе заскрежена, страниците бяха твърди като картон.

Тя я разтвори. Приличаше на дневник. На първата страница пишеше:

Гант прелисти на последните страници.

Тя се върна назад. Откри каквото търсеше към средата на дневника.

Гант беше смаяна.

Този „хангар“ всъщност представляваше полярна станция.

Полярна станция, създадена при строга секретност за построяване на някакъв самолет — самолет, забеляза тя, който използваше плутоний.

Либи прелисти на последната страница.

Гант погледна към голото тяло на пода.

Саймън Уейн Даниълс.

Стана й мъчно за него. Беше умрял съвсем сам. Погребан жив в тази ледена гробница.

Внезапно в слушалката й избухна гласът на Санта Крус и я откъсна от мислите й.

— Монтана! Лисица! Излизайте от там! Бързо! Виждам противникови водолази! Повтарям! На повърхността в пещерата изплуват противникови водолази!

Командосите от СВС се изкачваха по ледения тунел с двумоторни подводни шейни. Бяха осем души и се движеха бързо, всички в черни неопрени.

— База. Тук Водолазна група. Влизаме — съобщи по интеркома си водачът им.

— Водолазна група, тук База — отговори Барнаби. — Докладвайте.

— База, часът е деветнайсет петдесет и шест. Време от напускане на камбаната — петдесет и четири минути. Виждаме повърхността. Готвим се да влезем в пещерата.

— Внимавайте, Водолазна група. Имаме информация, че ви очакват четирима морски пехотинци. Повтарям, в пещерата ви очакват четирима морски пехотинци. Действайте съобразно обстановката.

— Слушам, База. Водолазна група, край.

Гант и Монтана се втурнаха обратно. Двамата се приближиха до Санта Крус, който посочи към басейна.

В бистрата вода се виждаха няколко зловещи черни силуета.

Тримата заеха позиции зад скалите с автомати в ръце. Монтана каза на Сара Хенслей да застане зад него и да не се изправя.

— Не бързайте — разнесе се по интеркома гласът на Лий. — Изчакайте ги да изплуват. Няма смисъл да стреляте във водата.

— Ясно — отвърна Гант.

Първата сянка бързо се издигаше към повърхността.

Водолаз. На подводна шейна.

Странно — точно преди да изплува, водолазът спря.

Либи се намръщи.

Какво правеше?…

Внезапно ръката му се стрелна над водата и хвърли граната, която заподскача по ледения под на пещерата.

— Азотна граната! — извика Гант. — Прикрийте се!

Либи и другите морски пехотинци се скриха зад скалите.

Азотната граната избухна.

Свръхохладеният азот оплиска всичко наоколо. Лепкавата синя течност полепна по стените и скалите, зад които се криеха американците. Няколко капки стигнаха дори до големия черен кораб.

Съвършено начало на атаката.

Защото гранатата едва бе избухнала, когато първият командос от СВС се появи на повърхността, опрял приклада на автомата на рамото си и натисна спусъка.

Водолазната камбана щеше да изплува всеки момент.

„Разгневеният командир, действащ под влияние на ярост или раздразнение, води хората си на почти сигурна гибел.“

Думите на Тревър Барнаби отекваха в главата на Шейн Скофийлд. Сега обаче той не им обръщаше внимание.

След като бе видял как Барнаби хвърля Бък Райли на косатките, уважението му към него се беше изпарило. Искаше му се да убие британеца. Да му изтръгне сърцето и да го…

Скофийлд развърза въжето, увито около китката му и съблече двата неудобни водолазни костюма от Шестдесетте години. После взе автомата си и го зареди. Ако не успееше да убие Барнаби, поне щеше да очисти колкото се може повече от войниците му.

Докато приготвяше оръжието си, лейтенантът забеляза на една от лавиците в камбаната малък куфар. Отвори го и вътре видя, наредени като яйца в кутия, сини азотни гранати.

„Командосите трябва да са ги оставили тук, когато са се спуснали в пещерата“ — помисли си Скофийлд, взе една от гранатите и я пъхна в джоба си.

После погледна навън. Косатките бяха изчезнали. За миг се зачуди къде са отишли.

— Какво правите? — попита Реншоу.

Лейтенантът не отговори и заобиколи кръглия отвор в основата на камбаната.

— Там горе ли отивате? — Ученият сякаш не можеше да повярва. — И ще ме оставите тук?

— Ще се оправите. — Скофийлд му подхвърли автоматичния си колт. — Ако дойдат, защитавайте се.

Реншоу хвана пистолета. Лейтенантът се обърна и без да поглежда към него, скочи от платформата.

Водата беше ледено студена, ала Скофийлд не й обръщаше внимание.

Изкатери се по една от външните тръби на камбаната и се качи върху сферичния й купол.

Вече бе почти на повърхността.

И когато изплуваше, щеше да изстреля най-унищожителния автоматичен откос, който бяха виждали командосите от СВС — насочен главно срещу Тревър Д. Барнаби.

Всеки момент, помисли си Скофийлд, стиснал своя МР–5.

Вече всеки момент…

Водолазната камбана с плисък изплува на повърхността.

Върху нея стоеше лейтенант Шейн Скофийлд, насочил напред автомата си.

Ала не стреля.

Той пребледня.

Около басейна на ниво Д бяха заели позиции най-малко двадесет британски войници.

И се целеха в Скофийлд.

Барнаби с усмивка на уста излезе от южния тунел. Лейтенантът се обърна и го видя. И изруга, защото вече знаеше, че е допуснал най-голямата грешка в живота си — плод на импулсивността му, на гнева му.

Шейн Скофийлд хвърли автомата си на металната платформа. Командосите от СВС закачиха водолазната камбана с дълга кука и я притеглиха към ръба.

В момента, в който изплува на повърхността и видя войниците, здравият му разум отново се върна.

Само се надяваше да не открият Реншоу.

Скочи на платформата и облекчено въздъхна, когато командосите пуснаха камбаната в средата на басейна. Не бяха видели учения.

После двама едри британци грубо го сграбчиха и приковаха ръцете му на гърба с белезници. Друг войник внимателно го претърси, извади азотната граната от джоба му и взе магнитната му кука.

Тревър Барнаби се приближи.

— Е, Плашило. Най-после се срещнахме. Радвам се да ви видя отново.

Скофийлд не отговори. Забеляза, че генералът носи черен термокостюм.

„Готви се да прати втора група в пещерата — помисли си лейтенантът. — И ще се спусне с нея.“

— Наблюдавахте ни от водолазната камбана, нали? — усмихна се Барнаби. — Но ние също ви наблюдавахме. — Той посочи към малкото сиво устройство, монтирано на ръба на басейна. Приличаше на камера и обективът й сочеше към водата.

— Човек никога не оставя фланга си непокрит — прибави шефът на СВС. — Вие най-добре би трябвало да го знаете.

Шейн продължаваше да мълчи.

Генералът закрачи назад-напред.

— Знаете ли, когато ми казаха, че командвате американската бойна част в тази операция, наистина се надявах, че ще имаме възможност да се срещнем. Но когато пристигнах, вие вече бяхте избягали. — Спря и застана на едно място. — После, когато ми докладваха, че снегоходът ви е паднал в океана, реших, че никога повече няма да се видим.

Скофийлд не каза нищо.

— Но сега — Барнаби поклати глава, — сега ужасно се радвам, че съм сгрешил. Какво удоволствие е да ви видя отново. Много жалко, че трябва да се срещнем при подобни обстоятелства.

— Защо? — за пръв път отвори уста лейтенантът.

— Защото това означава, че един от нас трябва да умре.

— Моите съболезнования на семейството ви — отвърна Скофийлд.

— Аха! — възкликна Барнаби. — Борите се. Това ми харесва. Винаги сте ми харесвали, Плашило. Вие сте борбен тип. Може и да не сте най-добрият стратег на света, но сте адски решително копеле. Никога не се отказвате. В наши дни такива хора вече почти не се срещат.

Шейн мълчеше.

— Не унивайте, Плашило. Честно казано, вие не можехте да спечелите тази битка. Изгубихте я още от самото начало. Даже собствените ви хора не ви бяха верни.

Генералът се обърна и погледна Каплан на отсрещната страна на басейна. Скофийлд също завъртя глава.

— Иска ви се да го убиете, нали? — попита британецът.

Лейтенантът не отговори.

Барнаби присви очи.

— И ще го направите, нали?

Скофийлд продължи да мълчи.

Шефът на СВС като че ли се замисли за миг. Когато отново го погледна, очите му странно блестяха.

— Знаете ли какво? Ще ви дам тази възможност. Играта ще е честна, разбира се.

— Какво искате да кажете?

— Ами, тъй като и без това ще убия и двама ви, спокойно мога да ви оставя сами да решите кой ще нахрани лъвовете и кой ще умре в бой.

Шейн озадачено се намръщи, после се озърна назад към басейна. Високата черна гръбна перка на една от косатките пореше водата.

Чудовищата се бяха върнали.

— Свалете му белезниците — заповяда на войниците си Барнаби и кимна към Змията. — Господа, към сондажното помещение.

С приковани на гърба ръце, Скофийлд бе поведен по южния тунел на ниво Д. На минаване край склада, той крадешком хвърли поглед вътре.

Стаята беше празна.

Майката я нямаше.

Но Барнаби не бе споменал нищо за нея…

Не я бяха открили.

Командосите от СВС го блъснаха в сондажното помещение. Лейтенантът залитна и се обърна.

Няколко секунди по-късно се появи и Каплан. Ръцете му бяха свободни.

Скофийлд се озърна наоколо. В средата на помещението се издигаше голямата черна сонда. Приличаше на миниатюрен петролен кладенец с дълго цилиндрично бутало.

От отсрещната му страна обаче Шейн забеляза нещо друго.

Тяло.

Проснато на пода.

Обезобразеният кървав труп на Жан Петард, разкъсан от шрапнелите на собствените му мини само преди няколко ча…

— Господа — внезапно каза от прага Барнаби. — Предстои ви да се биете за живота си. Ще се върна след пет минути. Очаквам дотогава единият от вас да е мъртъв. Ако сте живи и двамата, лично ще ви застрелям. Ако единия от вас обаче е мъртъв, победителят ще живее малко по-дълго и ще умре от по-благородна смърт. Някакви въпроси?

— Ами белезниците ми? — попита Скофийлд.

— Какво им е на белезниците ви? — рече Барнаби. — Други въпроси?

Нямаше.

— Тогава започвайте. — С тези думи британският генерал напусна стаята, затвори вратата след себе си и я заключи.

Скофийлд незабавно се обърна към Каплан.

— Добре, слушай, трябва да измислим начин да…

Змията го блъсна.

Лейтенантът със зашеметяваща сила се удари в стената зад него. Преви се надве, с мъка си пое дъх и вдигна поглед тъкмо навреме, за да види разперената длан на сержанта, която се насочваше към лицето му. Успя да се наведе и Змията улучи стената.

Нямаше време за губене. Каплан използваше стандартна техника за ръкопашен бой — удар с разперена длан, целящ мигновено да елиминира противника.

Змията искаше да го убие.

За пет минути.

Скофийлд заби коляно в слабините на сержанта и светкавично се отдели от него. Бързо подскочи и прекара под краката си окованите си ръце пред тялото си.

Каплан му се нахвърли. Шейн го парира и двамата започнаха заплашително да се обикалят един друг.

Мислите на Скофийлд се носеха с бясна скорост. Змията искаше да го събори на земята. Докато бе на крака, имаше надежда, защото можеше да блокира всеки удар. Ала ако паднеше, щеше да е загубен. Каплан щеше да го довърши за нула време.

Трябваше да остане на крака…

Трябваше да остане на крака…

Морските пехотинци продължаваха да се обикалят — от двете страни на черната сонда в средата на стаята.

Изведнъж Змията грабна от пода стоманена пръчка и силно замахна към него. Скофийлд се наведе, но закъсня и металът го улучи по лявото слепоочие. За миг пред очите му заплуваха звезди и изгуби равновесие.

Каплан се хвърли отгоре му и отново го блъсна в стената.

Лейтенантът натисна с гръб някакъв електрически ключ. Вертикалното бутало на сондата бързо се завъртя и нададе остър писък като електрически трион.

Сержантът събори Скофийлд на земята.

Не!

Шейн незабавно се претърколи…

… само за да се озове лице в лице с Жан Петард.

Или поне с останките от лицето на Петард.

В този миг зърна нещо в якето на французина.

Арбалет.

Скофийлд отчаяно посегна към него с окованите си ръце. Успя да хване дръжката, стисна я и…

… Каплан се метна отгоре му. Двамата мъже се затъркаляха по пода и се блъснаха в сондата. Писъкът на буталото закънтя в ушите им.

Шейн лежеше по гръб. Змията го беше възседнал.

Скофийлд видя, че арбалета все още е в ръцете му.

В този момент обаче Каплан му нанесе ужасяващ удар.

Лейтенантът чу носа си да изхрущява и от лицето му бликна кръв. Главата му се блъсна в пода. Силно.

Светът се завъртя и той изгуби съзнание за секунда. Изпълни го паника — ако припаднеше, това щеше да е краят. Змията щеше да го убие.

Скофийлд отново отвори очи и първото нещо, което видя, беше въртящото се бутало на сондата на по-малко от метър над главата си!

Точно над него!

После зърна Каплан пред буталото. Лицето му бе изкривено от гняв и юмрукът му летеше към носа на Шейн.

Лейтенантът се опита да повдигне ръце, ала те все още бяха оковани и затиснати под тялото на противника му. Не можеше да помръдне…

Светът потъна в тъмна мъгла. Скофийлд отчаяно напрегна очи.

Змията пак се готвеше за удар — този път несъмнено фатален.

И тогава забеляза нещо надясно.

Ключът на стената, който задействаше сондата. На малкото табло имаше три кръгли бутона.

Черен, червен и зелен.

После с изненадваща яснота видя думите на черния бутон.

Погледна нагоре към Каплан. Острият връх на буталото беше точно над главата на сержанта.

Нямаше начин да застреля Змията с арбалета, но ако успееше леко да наклони ръцете си настрани, навярно щеше да…

— Хей, Змия!

— Какво?

— Никога не си ми харесвал.

С тези думи Скофийлд повдигна окованите си ръце, прицели се в големия черен бутон на стената и натисна спусъка.

Стрелата измина разстоянието за хилядни от секундата…

… улучи бутона точно в средата. Шейн дръпна глава настрани и в същия миг върхът с невероятна скорост се заби в тила на Каплан.

Разнесе се отвратително хрущене на строшена кост. Непреодолимата тежест на буталото рязко натисна надолу цялото тяло на сержанта. От черепа му изригна гейзер гъста червено-сивкава каша. В следващия миг, с последно изпращяване, металният връх изскочи от другата страна на главата му и изчезна в ледената дупка.

Все още малко замаян от битката, Скофийлд се изправи на колене. Извърна очи от ужасната гледка на Каплан и бързо прибра арбалета в джоба на бедрото си. После се озърна наоколо за някакво оръжие…

Погледът му мигновено попадна върху трупа на Жан Петард.

Задъхан, лейтенантът запълзя натам, коленичи до него и започна да претърсва мъртвия французин.

След няколко секунди откри в един от джобовете му граната с надпис М8АЗ.

Знаеше каква е.

Зашеметяваща граната.

Прибра я в джоба на гърдите си.

Вратата на сондажното помещение рязко се отвори. Скофийлд се отпусна назад на пода и се опита да си придаде изтощен вид.

В стаята влетяха двама британски командоси с насочени напред автомати. След тях влезе Тревър Барнаби.

Когато видя трупа на Змията, проснат по очи на земята, с глава под голямата черна сонда и зейнала дупка в тила, той потръпна.

— О, Плашило — каза генералът. — Трябваше ли да си толкова жесток с него?

Скофийлд все още дишаше тежко. По лицето му имаше кървави пръски. Той не отговори.

Британецът поклати глава. Изглеждаше почти разочарован, че Каплан не е убил лейтенанта.

— Изведете го от тук — тихо нареди Барнаби. — Господин Нироу.

— Слушам.

— Знаете какво да правите.

В ледената пещера се водеше друга битка.

Първият водолаз от СВС едва беше излязъл от водата, когато в плитчините зад него се появи друг британски командос.

Първият продължаваше да стреля. Другарят му го последва и бързо газеше в дълбоката до коленете вода, когато внезапно нещо го завлече под повърхността.

Без да забелязва съдбата, сполетяла колегата му, първият британец се обърна надясно и се прицели в Монтана. В същия момент Гант напусна прикритието си и го застреля отляво.

Тя погледна басейна. На повърхността изплуваха още подводни шейни.

После изведнъж насочи вниманието си в друга посока.

Зърна движение.

Нещо голямо и черно се плъзна от една от триметровите дупки в ледената стена и плавно изчезна във водата.

Гант зяпна.

Някакво животно.

Но бе невероятно огромно. Приличаше на… на тюлен.

Гигантски тюлен.

От друга дупка се появи втори тюлен. После още едни. И още един. Чудовищата нападнаха командосите от СВС от всички страни.

Либи просто ги гледаше със зяпнала уста.

Водата в басейна закипя. Внезапно потъна друг водолаз и от него остана единствено кърваво петно. Мъжът до него беше блъснат изотзад и също бе завлечен под повърхността. Гант видя лъскавият гръб на животното да се издига за миг, преди да изчезне след британския войник.

Двама командоси успяха да се доберат до брега. Ала тюлените ги последваха навън. Единият водолаз отчаяно пълзеше на четири крака, когато от водата изскочи седемтонното чудовище и разтърси земята с тежестта си. Затътри се напред и захапа краката на британеца. Изхрущяха кости. Мъжът нададе пронизителен вик.

И още преди напълно да осъзнае какво става, тюленът започна да го яде. Пещерата се изпълни със звуците на разкъсвана плът.

Гант безмълвно наблюдаваше страшната сцена.

Войниците от СВС крещяха. Тюлените лаеха. Няколко животни започнаха да поглъщат все още живите си жертви.

Либи просто ги гледаше. Бяха огромни. Поне колкото косатките. Имаха изпъкнали обли муцуни, каквито веднъж бе видяла в една книга.

Слонски тюлени.

В групата имаше два по-дребни тюлена. Долните им кучешки зъби бяха странни — като дълги бивни, които се издигаха над горните им устни. Зъбите на по-едрите животни не бяха такива.

Гант се опита да си спомни всичко, което знаеше за слонските тюлени. Подобно на косатките, те живееха на големи групи, състоящи се от водач мъжкар и харем от осем-девет по-дребни от него женски.

Когато видя пола на един от големите тюлени пред нея, я полазиха тръпки.

Това бяха женските от групата.

Двата по-дребни бяха техните малки. Мъжки, забеляза тя.

Либи се зачуди къде е мъжкарят. Почти със сигурност трябваше да е по-едър от женските. Но щом те бяха толкова огромни, какъв щеше да е той?

В ума й изникваха все нови въпроси.

Защо бяха нападнали британците? Гант знаеше, че слонските тюлени проявяват изключителна агресивност, само когато е застрашена територията им.

И защо сега? Защо само преди няколко часа бяха позволили на американците спокойно да минат по ледения тунел, а сега се бяха нахвърлили върху британците?

От басейна се разнесе последния вик и Либи надзърна иззад скалата.

Възцари се ледена тишина. Чуваше се само плисъкът на вълните в брега.

Всички водолази от СВС бяха мъртви. Повечето тюлени се намираха в пещерата и разкъсваха труповете на жертвите си.

Битката бе свършила.

Скофийлд стоеше на ръба на басейна в полярната станция „Уилкс“. Ръцете му бяха заключени с белезници отпред. Един от командосите увиваше кабела от магнитната кука на Книгата около глезените му. Лейтенантът погледна наляво и видя висока черна перка да пори мътночервените води.

— Водолазна група, докладвайте — каза по преносимата си радиостанция радистът на британските командоси.

— Повтарям. Водолазна група, обадете се.

— Нещо ново? — попита Барнаби.

— Няма отговор, господин генерал. За последен път се обадиха преди да изплуват в пещерата.

Шефът на СВС хвърли поглед на Скофийлд.

— Продължавайте да ги викате — заповяда на радиста.

— Вашите хора в пещерата трябва да оказват сериозна съпротива.

— Естествено — отвърна Скофийлд.

— Е, някакво последно желание? — рече Барнаби. — Да ви завържем очите? Цигара? Глътка бренди?

Вперил очи в окованите си ръце, Шейн мълчеше. После му хрумна нещо.

— Цигара — припряно отвърна той и мъчително преглътна. — Моля ви.

— Господин Нироу. Цигара за лейтенанта.

Здравенякът се приближи и му подаде пакета си.

Шейн извади цигара и я захапа. Нироу я запали. Скофийлд силно дръпна, като се надяваше никой да не забележи, че лицето му позеленява. Никога през живота си не беше пушил.

— Добре — каза Барнаби. — Достатъчно. Господа, вдигнете го. Плашило, за мен беше удоволствие да се запозная с теб.

Скофийлд се люлееше с главата надолу над басейна. Табелката със служебния му номер висеше от шията му и сребристият метал лъщеше на бялата изкуствена светлина. Водата под него беше червена.

Кръвта на Райли.

Той погледна към водолазната камбана и видя ужасеното лице на Реншоу зад един от илюминаторите.

Увиснал на около метър над водата, Шейн спокойно повдигна цигарата към устните си и дръпна отново.

Войниците от СВС навярно видяха в това суетна проява на смелост, ала докато цигарата стърчеше от устата му, те изобщо не забелязаха какво прави с ръцете си.

Барнаби му отдаде чест.

— Да живее Британия, Плашило.

— Майната й на Британия — отвърна Скофийлд.

— Господин Нироу — каза генералът. — Спуснете го.

Застанал до стълбата, Нироу натисна черния бутон. Самата магнитна кука все още бе закрепена между две от скобите, а въжето беше прехвърлено през подвижния мост на ниво В.

Кабелът започна да се развива.

Скофийлд се спускаше към повърхността на басейна.

Продължаваше да държи цигарата между пръстите на дясната си ръка.

Първо потъна главата му. После раменете. Гърдите, коремът, лактите…

Ала точно преди китките му да изчезнат във водата, лейтенантът бързо завъртя цигарата и насочи огънчето към магнезиевия детонатор, който беше увил около веригата на белезниците.

Беше забелязал шнура, докато стоеше на платформата. Съвсем бе забравил, че го е увил около китката си в „Литъл Америка IV“. Когато го бяха претърсили и му бяха взели оръжието, командосите вероятно го бяха пропуснали.

Огънчето докосна детонаторния шнур само стотна от секундата, преди китките му да потънат под повърхността.

Детонаторът мигновено се възпламени.

Отделяше ярка бяла светлина дори под водата и преряза веригата на белезниците като нож — масло. Ръцете на Скофийлд най-после бяха свободни.

В този момент от червената мъгла изплуваха две челюсти и той видя огромното око на косатка, която се взираше право в него. После внезапно изчезна обратно в мътните води.

Сърцето му бясно туптеше. Не виждаше нищо.

Изведнъж наоколо му отекна странно цъкане.

Той се намръщи. Какво бе това? Косатките ли?

И тогава разбра.

Сонар.

Мамка му!

Косатките използваха сонар, за да го открият. Принципът беше прост: китът високо цъкаше с език, звукът се разпространяваше във водата, отразяваше се във всяка повърхност и се връщаше при животното — разкривайки местоположението на съответното тяло. Сонарите на подводниците действаха на същия принцип.

Скофийлд отчаяно се оглеждаше наоколо в търсене на китовете, когато един от тях ненадейно се появи от тъмната вода и се понесе към него.

После се плъзна покрай Шейн и грубо се отърка в тялото му.

Лейтенантът си спомни разказа на Реншоу за ловното поведение на косатките.

Те първо заявяват претенциите си.

После те изяждат.

Скофийлд напрегна мускули и се подаде над водата. Командосите на ниво Д нададоха одобрителни възгласи. Без да им обръща внимание, той си пое въздух и отново се гмурна.

Нямаше много време. Косатката, която току-що бе заявила претенциите си над него, всеки момент щеше да се върне.

В червената вода отекваше високо цъкане.

„Мамка му — помисли си Шейн и започна да бърка из джобовете си, — дали още е тук?“

Там беше.

Извади пластмасовата помпичка на Кърсти Хенслей, натисна бутона и от отвора бликна къса струя мехурчета.

„Добре, трябва ми тежест.

Нещо метално…“

Скофийлд бързо изхлузи стоманената табелка със служебния си номер от шията си и уви верижката около бутона на помпичката.

От отвора й заизлиза постоянна струя мехурчета.

Той усети, че водата около него се разлюлява. Косатката се приближаваше.

Шейн пусна помпичката и тя потъна на дъното, теглена от стоманената табелка.

Миг по-късно от мъглата изплува чудовищният кит и широко раззинал паст, се насочи право към него.

Скофийлд просто гледаше черно-белия гигант и се молеше да не е объркал нещо.

Ала косатката продължаваше да се приближава. Движеше се с ужасяваща скорост и само след секунда лейтенантът вече не виждаше нищо друго, освен зъбите и езика й…

Изведнъж чудовището рязко се гмурна и заплува надолу след помпичката.

Скофийлд разсеяно се замисли за сонарните системи. Макар да се твърди, че сонарният сигнал се отразява от всяко тяло във водата, това не е точно така. Всъщност сигналът се отразява от микроскопичния пласт въздух между тялото и самата вода.

Така че когато беше пуснал помпичката, оставяща след себе си въздушна следа, лейтенантът бе създал нова цел. Китът вероятно беше усетил мехурчетата и сега ги преследваше.

Ала Скофийлд нямаше време за губене. Трябваше да се погрижи за други неща.

Бръкна в джоба на гърдите си и извади зашеметяващата граната на Жан Петард. Издърпа шплента, преброи до три и отново се показа над повърхността. Хвърли гранатата вертикално нагоре и отново потъна в басейна, като стисна клепачи.

Зашеметяващата граната достигна най-високата си точка на метър и половина и за миг увисна във въздуха.

После избухна.

Тревър Барнаби видя гранатата да излита от водата. Трябваше му секунда докато разбере какво е това, но вече бе късно.

Наред с всички други от ротата си, когато зърна странния предмет, той направи най-естественото нещо на света.

Погледна към него.

Зашеметяващата граната експлодира като гигантска електрическа крушка и ги ослепи. — Командосите от СВС на ниво Д едновременно отскочиха пред звездите и слънчевите петна, които проблеснаха под клепачите им.

Скофийлд отново се появи над повърхността, но сега стискаше в ръце арбалета на Петард, зареден и готов за стрелба.

Лейтенантът се прицели и натисна спусъка.

Стрелата полетя над платформата и достигна целта си. Върхът й се заби в магнитната кука, закрепена между скобите на стълбата.

Тя изхвърча, залюля се като махало в посока към басейна и попадна в разтворената длан на Скофийлд.

Добре!

Хвърли поглед към моста на ниво В, здраво хвана ръкохватката и натисна черния бутон. В следващия момент излетя от кървавата вода.

Шейн се издигна до моста и се изтегли отгоре, точно когато британските войници посегнаха към автоматите си.

Лейтенантът дори не погледна към тях. Когато започнаха да стрелят, той вече тичаше към външния коридор.

Заизкачва се по стълбата към ниво Б, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Когато стигна до останките от коридора, той презареди арбалета. После се втурна към източния тунел и се насочи към жилищните помещения. Трябваше да открие Кърсти и да измисли начин да се махне от тук.

Внезапно иззад ъгъла пред него се появи командос.

Шейн насочи арбалета напред и натисна спусъка. Главата на британеца отскочи назад и коленете му се подкосиха. Стрелата се беше забила в челото му.

Скофийлд бързо приклекна до трупа.

Войникът беше въоръжен с автомат МР–5, пистолет Глок–7 и носеше две сини азотни гранати. Лейтенантът взе всичко. Командосът имаше на главата си и лека радиослушалка. Шейн я грабна и продължи нататък по тунела.

Кърсти. Кърсти.

Къде я държаха? Нямаше представа. Предполагаше, че е някъде на ниво Б, но само защото там бяха жилищните помещения.

Когато влезе в кръглия външен тунел, насреща му изскочиха двама британци. Понечиха да вдигнат автоматите си, ала Скофийлд ги изпревари и едновременно стреля с двете си оръжия. Войниците се строполиха на земята. Без да забавя ход, Шейн прескочи телата им.

Ненадейно една от вратите отляво се отвори и на прага се показа друг командос. Той успя да натисне спусъка, преди куршумите на лейтенанта да го проснат по гръб.

Скофийлд влезе в стаята и веднага видя Кърсти. Както и двама вражески войници, които блъскаха момичето към вратата.

Той насочи оръжията си напред.

Когато зърна Скофийлд да влиза в общата стая, Кърсти си помисли, че вижда призрак.

Морският пехотинец изглеждаше ужасно.

Беше подгизнал, със счупен нос, цялото му лице беше покрито със синини, а бронята му беше очукана.

Един от британските войници зад нея се закова на място. Притисна Кърсти към себе си и опря дулото на автомата си в слепоочието й.

— Ще я убия — безизразно каза командосът. — Кълна се, че ще й пръсна мозъка.

— Кърсти — рече Скофийлд и спокойно насочи пистолета си към челото на британеца, като в същото време се целеше с компактния МР–5 в главата на другия.

— Да — плахо промълви момичето.

— Затвори си очите, миличка.

Тя стисна клепачи и светът потъна в мрак.

После чу два почти едновременни гърмежа. Не знаеше кой е стрелял. В следващия миг усети, че пада назад, все още в ръцете на командоса, който я използваше като жив щит. Когато се строполиха на земята, пръстите му се отпуснаха.

Кърсти отвори очи.

Двамата британски войници лежаха на пода до нея. Видя краката, хълбоците, гърдите им…

— Не ги гледай, миличка — каза Скофийлд и се приближи. — Това не е за теб.

Момичето се обърна към него. Той я вдигна на крака и я прегърна. Кърсти зарови глава в рамото му и заплака.

— Хайде. Време е да се махаме от тук — тихо рече Шейн.

Лейтенантът бързо презареди оръжията си, хвана Кърсти за ръка и двамата напуснаха общата стая.

Затичаха се по външния тунел и се насочиха към източния коридор.

Когато завиха зад ъгъла, Скофийлд рязко спря.

Голяма правоъгълна черна кутия бе монтирана на стената отляво. На капака й пишеше:

Имаше идея.

Обърна се и видя биотоксикологичната лаборатория. До нея — вратата с надпис:

Да.

Скофийлд влезе вътре. Навсякъде бяха натрупани парцали и кофи, по старите дървени лавици бяха наредени почистващи препарати. Пресегна се и взе пластмасова бутилка домакински амоняк.

После се върна при електрическото табло и отвори вратичката.

Кърсти го чакаше малко по-нататък в източния тунел и гледаше централната шахта на станцията.

— Побързай! — прошепна тя. — Идват!

В слушалката, която лейтенантът беше взел от убития британец, се разнесоха гласове:

— … Хопкинс, докладвай.

— … след момичето…

— … външна охрана, незабавно се върнете в станцията. Имаме проблем…

Шейн откри кабела, който търсеше. Сряза изолатора и оголи медната жица. Проби дупка в пластмасовата бутилка и я постави над оголения проводник. От отвора бавно потече тънка струйка амоняк.

Изведнъж всички лампи в тунела и в цялата станция, започнаха да премигват като фотографска светкавица.

Скофийлд хвана Кърсти за ръката и я поведе към централната шахта. Когато излязоха във външния коридор, двамата се затичаха към най-близката стълба за ниво А.

Качиха се на най-горния етаж и се насочиха към главния вход. Цялата станция наоколо мигаше.

Ако стигнеха до британските снегоходи, помисли си той, навярно щяха да успеят да се доберат до „Макмърдо“.

Навсякъде имаше движение. Ехтяха викове, сенките на командосите пълзяха по външните коридори. Търсеха ги.

Лейтенантът забеляза, че някои войници са си сложили очила за нощно виждане.

Ала това нямаше да им помогне. Тъй като лампите мигаха на всеки две-три секунди, светлината щеше постоянно да ги заслепява.

Стигнаха до тунела, водещ към главния вход, тъкмо когато оттам излетя командос. Той се блъсна в Скофийлд и едва не го събори през парапета.

Британецът падна на земята, бързо застана на колене и насочи оръжието си напред, но Шейн го ритна по брадичката и отново го повали. Този път в безсъзнание.

Тъкмо се канеше да прескочи тялото му, когато видя на рамото му голяма черна чанта. Лейтенантът я отвори.

Вътре имаше две сребристи кутии. Две сребристи кутии със зелени ивици.

Тритонал 80/20.

Скофийлд се намръщи.

По-рано се беше чудил защо британците са донесли такива гранати в „Уилкс“. Тритоналът бе изключително мощен експлозив, обикновено използван за разрушаване на сгради.

Свали чантата от рамото на войника.

Откъм входния тунел се чуха викове и стъпки, после изщраквания от вдигнати предпазители на автомати.

Командосите от СВС, външната охрана…

Влизаха в станцията!

— Кърсти! Залегни! — извика Скофийлд. Той бързо се завъртя и насочи напред двете си оръжия в момента, в който първият британски войник нахлуваше през главния вход.

Командосът се строполи на земята, облян в кръв. Вторият и третият незабавно разбраха грешката му и откриха огън.

— Назад! — извика на Кърсти лейтенантът. — Не можем да излезем от тук!

Скофийлд се спусна по най-близката стълба, понесъл момичето на гръб.

Вече се намираха на ниво Б, когато рикоширал куршум прелетя пред очите му.

Гласовете в слушалката продължаваха да кънтят:

— … изчезна, мамка му…

— … взел е момичето! Уби Морис, Ходъл и Хопкинс…

— … видях го на ниво А…

— Нироу! — заповяда Барнаби. — Осветлението! Или го включи, или го изключи. Намери шибаното електрическо табло!

В станцията цареше хаос, пълен хаос.

Шейн видя сенки от отсрещната страна на ниво Б.

Пътят натам бе затворен.

Погледна към централната шахта и зърна подвижния мост.

Мостът на ниво В…

Скофийлд бързо провери снаряжението си. Пистолет Глок. Автомат MP–5.

Не бяха достатъчни за двадесет командоси от СВС.

Все още стискаше в ръка чантата с тритонала. Разполагаше и с две азотни гранати.

— Добре — каза той, като гледаше тесния подвижен мост. — Време е да сложим край на всичко това.

Под призрачната мигаща светлина на станцията, Скофийлд и Кърсти излязоха на подвижния мост. Когато стигнаха до средата, лейтенантът приклекна на едно коляно. Скоро се изправи и зачака.

След няколко минути британците откриха електрическото табло и премигването престана. Станцията отново засия под силните флуоресцентни лампи.

Не им трябваше много време, за да забележат Скофийлд и Кърсти.

Двадесетината командоси заеха позиции във външния коридор на ниво В. Беше странна гледка — морският пехотинец и детето в средата на подвижния мост, отвсякъде обкръжени от британските войници.

Те насочиха автоматите си…

… и в същия момент Скофийлд вдигна една от гранатите Тритонал високо над главата си.

„Добрата стратегия е като фокус. Накарай врага да гледа към едната ти ръка, докато вършиш нещо с другата…“

— Не стреляйте! — разнесе се в слушалката на Шейн гласът на Барнаби. — Не стреляйте!

Генералът се появи съвсем сам на платформата край басейна. Всичките му войници бяха на ниво В.

Лейтенантът погледна към водата. Косатките ги нямаше. Добре.

— Извадил съм шплента на гранатата! — извика той. — И натискам задействащия бутон! Броячът е настроен на две секунди! Ако откриете огън по мен, ще я хвърля и всички ще загинем!

Скофийлд стоеше широко разкрачен в средата на моста. Кърсти бе приклекнала зад него. Надяваше се, че командосите няма да забележат треперещите му ръце. И липсващите връзки на кубинките му.

— А ако стреляте по момичето — прибави той, когато един от войниците се прицели в Кърсти, — със сигурност ще хвърля гранатата.

Докато говореше, Скофийлд загрижено погледна нишата във външния коридор.

Ако вдигнеха моста…

— Лейтенант — извика му Барнаби, — това е извънредно неприятно. Вие убихте най-малко шестима от хората ми. Уверявам ви, няма да ви се размине.

— Искам да ме оставите да напусна станцията.

— Невъзможно.

— Тогава всички ще се взривим.

Генералът поклати глава.

— Не е в стила ви, лейтенант Скофийлд. Вие бихте жертвали собствения си живот, убеден съм, защото ви познавам. Но също така съм убеден, че за нищо на света няма да жертвате момичето.

Скофийлд усети, че се сковава.

Барнаби имаше право. За нищо на света нямаше да убие Кърсти. Британецът го предизвикваше. Отново погледна нишата. Там се намираше контролният пулт на моста.

Нироу забеляза накъде гледа лейтенанта.

— Тук Нироу — разнесе се в слушалката шепотът на здравеняка. — Обектът гледа към контролния пулт на моста. Нервен е.

„Накарай врага да гледа към едната ти ръка…“

Гласът на Барнаби:

— Мостът! Той не иска да вдигнем моста! Господин Нироу, действайте!

— Слушам!

Огромният командос бавно се запъти към нишата и се пресегна към бутона за вдигане на моста. Скофийлд през цялото време го наблюдаваше, за да накара британците да си помислят, че това го безпокои…

— Уотсън — каза Барнаби.

— Тук!

— Когато мостът се вдигне, убийте го. Застреляйте го в главата.

— Слушам!

— Хотън. Ти очисти момичето.

— Слушам!

Скофийлд усети, че коленете му се разтреперват. Защото нямаше време. Нямаше никакво време.

„… докато вършиш нещо с другата…“

— Готова ли си? — попита той Кърсти.

— Аха.

Нироу натисна големия правоъгълен бутон с надпис „МОСТ“.

Някъде в стените на нишата се разнесе високо механично тракане и мостът под краката на лейтенанта се разклати.

Веднага щом двете части на моста се разделиха, двама командоси стреляха, ала мишените им вече бяха изчезнали и куршумите изсвириха над главите им.

Скофийлд и Кърсти бяха скочили в шахтата.

И потънаха в басейна в основата на станцията.

Събитията се развиха толкова бързо, че британците на ниво В изобщо не разбраха какво става.

Нямаше значение.

Защото в този момент двете азотни гранати, които Скофийлд беше завързал за моста с връзките на кубинките си, внезапно избухнаха.

Скофийлд бе поставил гранатите от двете страни на двете части на моста. Шплентите им бяха завързани съответно за срещуположната платформа. Войниците от СВС изобщо не бяха забелязали опасността. Бяха прекалено заети да наблюдават лейтенанта, който държеше (незаредената) граната Тритонал над главата си.

„Накарай врага да гледа към едната ти ръка, докато вършиш нещо с другата.“

Докато потъваше в леденостудената вода, той почти се усмихваше. На това го беше научил Тревър Барнаби.

Свръхохладеният азот полетя във въздуха и заля командосите във външния коридор. Резултатите бяха ужасяващи.

Азотните гранати не са като другите — поради простия факт, че няма нужда да пробиват кожата на жертвите си, за да ги убият.

Теорията, на която се дължи тяхната ефикасност, се основава на едно от свойствата на водата. Тя е единствената естествено срещаща се материя, която при охлаждане се разширява. Когато течният азот опръска човешкото тяло, то се охлажда с невероятна скорост. Кръвните клетки мигновено замръзват и тъй като се състоят от около седемдесет процента вода, започват да се разширяват. Резултатът: тотален кръвоизлив.

И когато се пръснат абсолютно всички кръвни клетки в човешкото тяло, гледката е смразяваща.

Лицата на командосите от СВС на ниво В бяха открити — и тъкмо там ги оплиска свръхохладеният течен азот. Кръвоносните съдове под кожата — вени, артерии, капиляри — светкавично започнаха да се пукат и след миг едновременно избухнаха.

По лицата им плъзнаха черни петна. Очите им се напълниха с кръв и войниците ослепяха. От порите им потече червена течност.

Започнаха да се свличат на колене и да надават крясъци.

Ала не викаха дълго. Кръвоносните съдове в мозъка им замръзнаха и се спукаха. Тридесет секунди по-късно всички бяха мъртви.

Застанал на ниво Д, Тревър Барнаби не можеше да повярва на очите си.

Цялата му рота беше унищожена. Всъщност, почти цялата вътрешност на станцията бе оплискана със синя лепкава течност. Перилата заскърцаха, дори кабелът на водолазната камбана се покри с лед.

Скофийлд с един удар беше убил двадесет души…

И сега генералът бе единственият оцелял.

Мислите му запрепускаха.

„Добре. Разсъждавай. Каква е целта? Космическият кораб. Трябва да овладея космическия кораб. Как? Почакай…

Долу има мои хора…

Ще се спусна в пещерата.“

Погледна водолазната камбана.

Да…

В този момент Барнаби видя Скофийлд и момичето да пробиват тънкия слой лед, образувал се на повърхността на басейна в резултат на течния азот. Двамата заплуваха към отсрещния бряг.

Той не им обърна внимание. Просто взе оставения на земята акваланг, нарами го, хвърли се във водата и се насочи към камбаната.

Скофийлд изтегли Кърсти на платформата.

— Добре ли си? — попита той.

— Пак се намокрих — кисело отвърна момиченцето.

— И аз. — Лейтенантът се обърна и забеляза Тревър Барнаби, който отчаяно плуваше към водолазната камбана.

Шейн вдигна глава нагоре. Станцията тънеше в тишина. Не беше останал нито един командос от СВС. Само Барнаби. И онези, които генералът бе пратил в подводната пещера.

— Намери одеяло и се завий — каза той на Кърсти. — И не се качвай горе, докато не се върна.

— Къде отиваш?

— След него — посочи британеца Скофийлд.

Тревър Барнаби изплува във водолазната камбана, където го посрещна дулото на автоматичен колт „Дезърт ийгъл“ четиридесет и пети калибър. Пистолетът на Скофийлд.

Джеймс Реншоу стискаше ръкохватката с две ръце и се целеше в главата на генерала. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Не мърдай, копеле гадно! — каза той.

Барнаби спокойно изгледа дребния мъж, изправен във водолазната камбана. Геофизикът носеше някакъв ужасно стар акваланг и очевидно бе нервен. Британецът се засмя.

После извади от водата собственото си оръжие.

Реншоу натисна спусъка.

Щрак!

— Първо трябва да заредиш — усмихна се Барнаби, докато се целеше в него.

Ученият разбра какво го очаква, нададе кратък вик, скочи във водата и изчезна под повърхността.

Шефът на СВС се покатери на платформата, насочи се към контролния пулт и без да губи време, освободи резервоарите с баласт. Водолазната камбана започна да потъва.

Скофийлд видя, че камбаната се спуска.

Мамка му, помисли си той и спря до една от стълбите. Тъкмо се канеше да се качи на ниво В при контролния пулт на лебедката и да спре камбаната от там…

В този момент някъде над него се разнесе чудовищно скърцане.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види, че замръзналият от течния азот кабел се откъсва.

Камбаната започна да потъва.

Лейтенантът пребледня. И се затича.

Затича се с всички сили. Към басейна. Защото водолазната камбана вече не можеше да се изтегли, а тя беше единственият начин да се стигне до подводния тунел и пещерата. И ако Барнаби успееше да се добере до там, и морските пехотинци вече бяха мъртви, космическият кораб щеше да попадне в ръцете на британците, битката щеше да е изгубена, а Скофийлд бе отишъл твърде далеч, за да се провали точно сега…

Той се хвърли във водата и заплува надолу.

С мощни удари на ръцете. След потъващата камбана.

Освободена от кабела си, тя се движеше бързо и Скофийлд трябваше да напрегне всички сили, за да я настигне. Приближи се, протегна ръка… и се хвана за една от тръбите.

Барнаби прибра пистолета в кобура си и извади дистанционния детонатор.

Погледна часовника си. 20:37.

Настрои брояча. Даде си два часа, достатъчно време, за да стигне до подводната пещера. Трябваше да е долу, когато тритоналът избухнеше около полярната станция.

Генералът извади от джоба си транспондера на глобалната локализираща система и натисна бутона.

После се усмихна. Въпреки че беше изгубил всичките си войници в станцията, първоначалният му план продължаваше да е в сила.

Когато осемнадесетте гранати се взривяха, „Уилкс“ щеше да заплава в океана като айсберг. И тогава, благодарение на транспондера, британските спасителни части — и никой друг — щяха да знаят точно къде да открият айсберга, станцията, самия Барнаби и, най-важното, космическия кораб.

Водолазната камбана потъваше бързо. Шейн Скофийлд се държеше за тръбата върху купола й.

Бавно започна да се придвижва надолу. Накрая стигна до основата й.

Лейтенантът изплува във водолазната камбана.

Веднага видя Барнаби, който държеше в ръка дистанционния детонатор.

Генералът рязко се завъртя и извади пистолета си, ала Скофийлд беше по-бърз. Юмрукът му се стрелна напред и се заби в китката на британеца. Барнаби инстинктивно разтвори дланта си и оръжието изтрака върху платформата.

Двамата се вкопчиха един в друг. Шейн се опита да го ритне, за да се отскубне от него, но шефът на СВС беше прекалено опитен в ръкопашния бой. Той притисна морския пехотинец към стената и му нанесе мощен, висок ритник. Подкованата му със стоманено налче кубинка улучи бузата на Скофийлд, който политна назад и удари лицето си в студеното стъкло на илюминатора.

И точно пред очите му се появи тънка като паяжина пукнатина.

Нямаше време да мисли за това. Барнаби отново го изрита. И пак. Лейтенантът падна на пода.

— Никога не се отказваш, а? — докато стъпваше отгоре му, рече британецът. — Никога не се отказваш.

— Това е моята станция — изскърца със зъби Скофийлд.

Нов ритник. Този път в счупеното му ребро. Шейн изрева от болка.

— Вече не е твоята станция, Плашило.

Барнаби понечи да го ритне още веднъж, ала лейтенантът се претърколи настрани към металния ръб на платформата.

И тогава го видя.

Харпуна.

Харпуна, който бе взел от „Литъл Америка IV“. Лежеше точно пред него.

Грабна го, но Барнаби скочи след него и силно го изрита в хълбока.

Скофийлд продължи да се търкаля, падна във водата и изведнъж се озова извън спускащата се към дъното водолазна камбана!

В последния момент успя да се хване за една от тръбите и рязко бе повлечен надолу. Можеше само да гадае на каква дълбочина се намира.

Тридесет метра? Петдесет?

Надникна през един от малките кръгли илюминатори. И по това стъкло пълзеше бяла пукнатина.

Шейн внезапно разбра какво става. Течният азот бе оплискал водолазната камбана в станцията и сега стъклото се свиваше.

Генералът го видя и му отдаде чест, после махна с дистанционния детонатор към него, сякаш всичко вече бе свършило.

Ала не беше.

Скофийлд направи нещо странно и след миг усмивката изчезна от лицето на Барнаби.

Лейтенантът вдигна харпуна си и…

… го насочи към напукания илюминатор.

Британецът пристъпи напред и изкрещя:

— Не!

Шейн натисна спусъка и стрелата проби пропуканото стъкло.

Резултатът беше мигновен.

След като стрелата строши стъклото, високото налягане вътре в камбана изчезна. Изведнъж огромният натиск на океана от всички страни стана непреодолим.

Водолазната камбана се смачка.

Сферичните й стени внезапно се свиха навътре. Тревър Барнаби, бригаден генерал Тревър Д. Барнаби от СВС на Нейно величество, бе смазан.

В продължение на няколко секунди Шейн Скофийлд просто гледаше след потъващите в бездната останки.

Барнаби беше мъртъв. Всички командоси бяха мъртви.

Бе си върнал станцията.

И тогава му хрумна друга мисъл, която го изпълни с паника. Все още се намираше най-малко на тридесет метра дълбочина. Нямаше да успее да изплува.

„О, Господи, не!

Не…“

В този момент пред лицето му се появи нечия ръка и той се сепна, защото си помисли, че е Барнаби, който някак си е успял да се измъкне от камбаната секунда преди да…

Но не беше Барнаби.

А Джеймс Реншоу.

Плуваше точно над Скофийлд с тридесетгодишния си акваланг.

И му подаваше втулката си.

Когато лейтенантът стъпи на платформата до басейна, бе 21:00.

Когато претърси станцията от горе до долу за случайно оцелели британски командоси, вече бе 21:40. Не откри никой. Докато обикаляше етажите, Скофийлд се въоръжи с автомат и две азотни гранати. Освен това Реншоу му върна колта.

От Майката нямаше нито следа.

Шейн дори провери в товарния асансьор, ала Нюман я нямаше и там.

Скофийлд седна край басейна. Беше изтощен. Не бе спал повече от едно денонощие и започваше да го усеща.

На платформата до него лежеше аквалангът на Реншоу от „Литъл Америка IV“. За него все още беше завързан дълъг стоманен кабел — кабелът, който потъваше във водата, спускаше се под ледения шелф и водеше към изоставената станция, погребана в айсберга на около километър и половина от брега. Скофийлд поклати глава. До кислородните бутилки стоеше една от британските подводни шейни — свръхмодерна машина с аеродинамична форма. Контрастираше на примитивния акваланг.

Реншоу се беше качил в стаята си на ниво Б, за да донесе няколко бинта, ножица и дезинфектант за раните на лейтенанта.

Кърсти седеше зад него и загрижено го гледаше. Шейн дълбоко си пое дъх и затвори очи. После стисна носа си и… праааас… строшеният хрущял се върна на мястото си.

Момичето потръпна.

— Не те ли боли?

Скофийлд сбърчи лице и кимна.

— Много.

Разнесе се плисък и той завъртя глава. От водата изскочи Уенди и се пльосна на металната платформа. Затътри се към него и той я потупа по главата. Тюленът се претърколи по гръб и го накара да я почеше по корема. Кърсти се усмихна.

Скофийлд погледна часовника си.

21:44.

Спомни си за дупките в слънчевото петно, за които му бе разказала Аби Синклер.

В 19:30 и 22:00.

Е, беше пропуснал първата.

Но до втората оставаха още шестнадесет минути. Щеше да опита да се свърже с „Макмърдо“.

Шейн въздъхна и се обърна. Преди това обаче трябваше да свърши някои други неща.

На платформата видя каска на морски пехотинец. На Змията, предположи той. Пресегна се и си я сложи на главата.

Скофийлд нагласи микрофона пред устата си.

— Морски пехотинци, тук Плашило. Монтана? Лисица? Санта Крус? Чувате ли ме?

Отначало не получи отговор, после в слушалката се разнесе глас:

— Плашило? Ти ли си?

Гант.

— Къде си? — попита тя.

— В станцията.

— Ами СВС?

— Избих ги. Върнах си „Уилкс“. Как е при вас? Видях, че Барнаби праща група водолази.

— С малко чужда помощ се погрижихме за тях без никакви загуби. Всички сме невредими. Плашило, имаме да говорим за много неща.

Либи Гант погледна навън от хоризонталната пукнатина.

След кратката битка с британските водолази, тя и другите се бяха оттеглили в пукнатината — не за да се скрият от командосите, които вече бяха мъртви, а от гигантските слонски тюлени, които в момента се бяха събрали около големия черен кораб като туристи край лагерен огън.

— Например? — попита Скофийлд.

— Например, че космическият кораб всъщност не е космически кораб — отвърна Гант.

— Разказвай — уморено рече той.

Либи бързо му изложи откритията си — за „космическия кораб“ и клавиатурата, за хангара, дневника и земетресението, погребало цялата станция в леда. Очевидно ставаше въпрос за някакъв секретен военен проект — нов специален вид бомбардировач. Отбеляза също, че в дневника се споменава за плутониево ядро.

После му описа слонските тюлени, труповете в пещерата и ужасната смърт на командосите от СВС. Жестокостта на чудовищата, наблегна Гант, била потресаваща.

Скофийлд мълчаливо я изслуша.

И на свой ред й разказа за слонския тюлен, който беше видял на монитора в стаята на Реншоу, за странно дългите му кучешки зъби, стърчащи от долната му устна, като обърнати наопаки бивни. Докато говореше, пред очите му се появи образът на мъртвата косатка, на чийто корем имаше две дълги кървави рани.

— И ние видяхме два тюлена с такива зъби — отвърна Либи. — Обаче по-дребни. Млади мъжки. Онзи, който си видял ти, трябва да е бил водачът. Изглежда, че само мъжките имат дълги долни кучешки зъби.

— Да.

В този момент в главата на Скофийлд нещо прищрака. Нещо за странно дългите кучешки зъби на мъжките тюлени.

Ако космическият кораб наистина имаше плутониево ядро, то от него бавно се излъчваше пасивна радиация. Като при всяко ядрено устройство. Ако слонските тюлени живееха близо до кораба, с времето радиацията бе оказала своето въздействие върху мъжките.

Лейтенантът беше чел доклада „Родригес“ за пасивната радиация край стар склад за ядрено оръжие в пустинята на Ню Мексико. В околните градове се наблюдаваше необичайно голям брой случаи на генетични аномалии. При това много повече при мъжете, отколкото при жените. Най-често се срещаха прекалено дълги пръсти. И прекалено дълги зъби. Авторите на доклада свързваха тези явления при мъжете с тестостерона, мъжкия полов хормон.

Навярно същото се бе случило и тук, помисли си Скофийлд.

И внезапно му хрумна нещо друго.

— Гант, кога пристигнаха водолазите от СВС?

— Не съм сигурна, някъде към осем, струва ми се.

— А кога пристигнахте вие?

— Напуснахме камбаната в четиринайсет и десет. Около един час се изкачвахме по тунела. Значи трябва да е било към три часа.

Осем часа. Три часа.

Шейн се зачуди кога са се спуснали първите водолази от „Уилкс“. Тук имаше нещо, нещо, което все още не разбираше. Ала то навярно щеше да обясни…

Скофийлд погледна часовника си.

21:50.

„Мамка му, време е.“

— Виж, Гант, чака ме работа. След десет минути над станцията ще мине дупка в слънчевото петно и трябва да я използвам. Ако смяташ, че сте в безопасност, поогледай се в оня хангар. Открий всичко, каквото можеш за самолета, става ли?

— Няма проблем.

Той изключи интеркома. И в този момент чу глас, който идваше някъде от горните етажи на станцията.

— Лейтенант!

Скофийлд вдигна очи. Викаше го Реншоу от ниво Б.

— Какво има?

— Струва ми се, че трябва да дойдете.

Скофийлд и Кърсти влязоха в стаята на геофизика през квадратната дупка във вратата. Реншоу стоеше до компютъра си.

— Имейлът е чакал от сума ти време — каза той, — но аз проверих електронната си поща едва сега. Пристигнал е в седем и трийсет и два следобед и е от някакъв тип в Ню Мексико на име Андрю Уилкокс.

— Какво общо има това с мен? — попита Скофийлд. — Не познавам никого с подобно име.

— Ами, адресиран е до вас. Той се намръщи.

Реншоу кимна към екрана. Там грееше съобщение, следвано от списък. Шейн прочете първите няколко реда и зяпна. Имейлът гласеше:

Скофийлд бе напълно зашеметен.

„Ястреб“ бе позивната на Андрю Трент.

Андрю Трент, който — поне както му бяха казали — през 1997 г. беше загинал при „злополука“ по време на операция в Перу.

Андрю Трент бе жив…

Реншоу принтира имейла и подаде разпечатката на лейтенанта. Шейн препрочете съобщението.

Трент, кой знае как, беше открил, че Скофийлд е в Антарктида. И че към „Уилкс“ се е насочил втори взвод. Най-обезпокоителното обаче бе, че морската пехота на Съединените щати вече официално го водеше за мъртъв.

Ястреб също му пращаше списък на агентите на ГРК в случай, че във взвода на Скофийлд има предатели.

Той прочете часа на получаване. 19:32. Трябва да бе излъчен по сателита по време на пробива в 19:30.

Лейтенантът прегледа списъка. Вниманието му привлякоха две имена.

Змията. Сякаш имаше нужда да му казват, че Змията е предател.

О, Господи, помисли си той.

Чък Козловски. Главният сержант на морската пехота, най-висшият сержант в корпуса, е от ГРК. После видя друго име, което го сепна още повече:

— О, не — изпъшка Шейн.

— Какво има? — попита Реншоу.

„Монтана“, помисли си Скофийлд. Истинското му име беше Морган Лий. Морган Т. Лий.

Монтана беше от ГРК.

Гант и другите търсеха информация за черния самолет.

Санта Крус преглеждаше някакви схеми на малък работен плот. Сара Хенслей седеше на бюрото зад него с молив и лист хартия.

— Страхотно име — наруши тишината Крус.

— Кое? — попита палеонтоложката.

— Името на самолета. Тук пише, че са го нарекли „Силует“. Не е зле.

Тя кимна.

— Хммм.

— Напредвате ли с кода? — попита морският пехотинец.

— Да, струва ми се — отвърна Хенслей. — Номерът в началото — 24157817, изглежда е поредица от прости числа: две, четирийсет, едно, пет и седем. Докато стигнеш до осемстотин и седемнайсет. Но осемстотин и седемнайсет се дели на деветнайсет и четирийсет и три, които също са прости числа. Обаче осемстотин и седемнайсет може да са две числа, осемдесет и едно и седем, или дори три. Това е най-сложното — да разбереш колко числа представлява поредицата.

Санта Крус се усмихна.

— Вие сте по-напред от мен, госпожо.

— Благодаря.

В този момент към тях се приближи Монтана.

— Доктор Хенслей?

— Да.

— Лисицата ме помоли да ви предам, че навярно бихте желали да видите нещо, което е открила в офиса. Някакъв сборник с кодове или нещо подобно.

— Добре. — Сара се изправи и излезе. Монтана и Санта Крус останаха сами.

Редникът продължи да разглежда схемите.

— Знаете ли, господин старши сержант — каза той, — този самолет има обикновени турбодвигатели. И осем малки реактивни дюзи отдолу за вертикално излитане и кацане. Но странното е, че и двата му двигателя работят с обикновено реактивно гориво.

— И какво от това? — попита от прага Лий.

— Ами… каква е ролята на плутониевото ядро? — Санта Крус се обърна и го погледна.

Преди Монтана да успее да отговори, редникът отново се наведе над схемите и извади изпод тях няколко листа с ръкописни бележки.

— Но ми се струва, че открих — каза той. — Споменах за това на Лисицата. Тук пише, че инженерите в хангара работели върху някакъв нов вид електронен механизъм „Стелт“, нещо като електромагнитно поле, което обгръщало самолета. Но за да се генерира това поле, се нуждаели от адски много енергия, нещо от порядъка на две цяло и седемдесет и един гигавата. А такава енергия можела да се получи само при контролирана ядрена реакция. Оттук и плутоният. — Санта Крус доволно кимна.

И изобщо не забеляза, че Монтана бързо се приближава иззад гърба му.

— Знаеш ли — продължи редникът, — тая операция е тотално прецакана. Космически кораби, френски войници, британски войници, секретни бази, плутониеви ядра, предатели от ГРК. Мамка му! Просто…

Ножът на Лий се заби в ухото му и проникна в мозъка му.

Очите на младия морски пехотинец се разшириха и той се строполи по лице на бюрото. Мъртъв.

Монтана измъкна кървавия си нож от черепа му, обърна се…

… и видя Либи Гант да стои на прага с няколко листа хартия в ръце.

Скофийлд включи интеркома.

— Гант! Гант! Обади се!

Отговор не последва.

Той погледна часовника си.

21:58.

Мамка му. Дупката щеше да е над станцията след две минути.

— Гант, ако ме чуваш, обади се. Монтана е от ГРК! Повтарям, Монтана е от ГРК! Обезвреди го, ако се наложи. Повтарям, обезвреди го, ако се наложи. Край.

С тези думи той се изкатери по стълбата и се втурна към радиозалата.

Гант тичаше в хангара, следвана по петите от Монтана. В ледената стена зад нея се забиваха куршуми.

Докато се насочваше към вратата, която водеше към главната пещера, младата жена свали автомата от рамото си и стреля назад на сляпо. После се провря през хоризонталната цепнатина и се претърколи навън в момента, в който Лий отново стреля по нея.

Този път обаче се оказа точен.

Два куршума улучиха нагръдника й. Трети отвори червена рана отстрани на корема й.

Гант сподави вика си и я притисна с длани. Стисна зъби и видя, че между пръстите й се стича струйка кръв. Болката бе непоносима.

Слонските тюлени стояха скупчени при самолета. Един от тях вдигна глава и погледна Либи.

Мъжкарят. Огромният мъжкар със страшни долни кучешки зъби. Трябва да се беше върнал през последния половин час, помисли си тя.

Чудовището излая. И се затътри към нея. Пластовете от мазнина се тресяха при всяко негово движение.

Гант запълзя, без да изпуска от очи приближаващия се слонски тюлен. По заскрежения под оставаше кървава следа и издаваше пътя й.

Насочил автомата си напред, Монтана влезе в пещерата.

Гант не се виждаше никъде.

Той забеляза кървавата диря, която водеше надясно зад голяма ледена скала.

Тръгна по нея, заобиколи я и натисна спусъка. Не улучи нищо. Гант я нямаше. На земята лежеше само автоматът й.

Монтана се обърна.

Къде, по дяволите, беше тя?

Либи видя Монтана да излиза иззад скалата.

Седеше пред хоризонталната цепнатина и се държеше с две ръце за корема. Бе напрегнала всичките си сили, за да се изправи на крака и да се върне от лявата страна на цепнатината без да оставя следа.

Монтана се усмихна и бавно се запъти към Гант. Застана пред нея с гръб към пещерата.

— Ти си гадно копеле! — каза младата жена.

Лий сви рамене.

— Това дори не е извънземен кораб и ти въпреки всичко продължаваш да ни избиваш — прибави Либи, като гледаше към нещо зад него.

— Вече не става въпрос за кораба, Гант. Ти знаеш прекалено много за ГРК. И затова не мога да те оставя жива.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Прави каквото знаеш.

Монтана вдигна автомата си и понечи да натисне спусъка, но тогава в пещерата отекна смразяващ рев.

Лий се завъртя точно навреме, за да види огромния мъжки тюлен, който се приближаваше към него. Земята вибрираше под невероятната му тежест.

Гант използва случая и се претърколи обратно през цепнатината.

Чудовището измина разстоянието до Монтана само за няколко секунди.

Сержантът се прицели и стреля.

Ала тюленът бе прекалено голям и прекалено наблизо.

Животното със страшна сила блъсна Лий в стената и от тялото на морския пехотинец изригна кръв.

Гант бавно и мъчително се изправи на крака и надникна навън през цепнатината.

Слонският тюлен измъкваше кучешките си зъби от корема на Монтана. Той се свлече на земята. Чудовището триумфално застана над жертвата си.

Внезапно Либи чу Лий да простенва.

Все още беше жив.

Тюленът се наведе над него и откъсна парче плът от гърдите му.

Скофийлд влезе в радиозалата на ниво А точно в десет часа. Реншоу и Кърсти го последваха. Седна зад радиопулта и включи микрофона.

— Внимание, „Макмърдо“. Внимание, „Макмърдо“. Тук Плашило. Чувате ли ме?

Отговор не последва.

Лейтенантът повтори.

Пак нищо.

После изведнъж чу пращене:

— Плашило, тук Ромео, чувам те. Докладвай.

Ромео, помисли си Скофийлд. Това бе позивната на капитан Харли Роуч, командир на пети разузнавателен взвод. Бяха се срещали няколко, пъти. Бе с шест години по-възрастен от Шейн, добър офицер и прочут сваляч, откъдето и позивната му „Ромео“.

Нещо повече, той бе морски пехотинец. Скофийлд се усмихна.

— Ромео — облекчено каза лейтенантът. — Положението е следното: обектът е овладян. Повтарям, обектът е овладян. Понесохме тежки загуби, но обектът е наш. — Обектът, разбира се, бе полярната станция „Уилкс“. Той въздъхна. — Какво става с теб, Ромео, къде си?

— Плашило, в момента изчакваме на около километър и половина от обекта…

Скофийлд рязко вдигна глава.

Километър и половина…

— … и имаме заповед до второ нареждане да останем тук. Наредено ни е в никакъв случай да не влизаме в станцията.

Шейн не можеше да повярва на ушите си.

Съвсем наблизо имаше морски пехотинци. Само на километър и половина. Първият му въпрос беше…

— Ромео, откога сте там?

— Хм, от около трийсет и осем минути, Плашило.

Тридесет и осем минути. Разузнавателен взвод на морската пехота от половин час чакаше пред „Уилкс“.

Внезапно слушалката му — а не високоговорителите на радиостанцията — изпращя.

— Плашило, трябва да поговорим само двамата.

Скофийлд изключи радиостанцията. Роуч използваше секретния канал на морската пехота.

— Ромео, какво правиш, по дяволите?

Невероятно. По време на битката с Тревър Барнаби, при полярната станция „Уилкс“ беше пристигнал цял американски взвод и бе чакал навън.

— Плашило, тук е истински цирк. Морски пехотинци. Зелени барети14. Мамка му, те са отцепили район с диаметър един километър. Главното командване и Съветът на началник-щабовете пратиха всички свободни части при станцията. Но когато стигнахме тук, ни наредиха да чакаме до пристигането на взвод тюлени. Плашило, имам ясна заповед: ако някой от хората ми се приближи до станцията преди тюлените, трябва да го застрелям.

Скофийлд изтръпна. И изведнъж всичко му се изясни.

Намираше се в абсолютно същото положение като Андрю Трент в Перу. Пръв беше стигнал в станцията. Бе открил нещо вътре. И сега пращаха тюлени, най-безмилостните, най-опасни спецчасти в Съединените щати.

Внезапно в ума му изскочи ред от имейла на Андрю Трент:

„Личният състав на морската пехота те е обявил за мъртъв.“

Той мъчително преглътна. Пращаха тюлените, за да го убият.