Елементарните частици

1

1 юли 1998 година, се падаше в сряда. Ето защо Джерзински съвсем непринудено въпреки необичайния характер на това, което му предстоеше, организира почерпката по случай напускането си във вторник вечерта. Хладилникът марка „Бранд“, приклекнал под тежестта на контейнерите с ембриони, пое в утробата си и бутилките шампанско; по принцип той служеше за съхранение на обичайните химикали.

Четири бутилки за петнайсет души бяха необходимият минимум. Впрочем всичко беше на минимума: интересите, които ги свързваха, бяха повърхностни; една непредпазливо изречена дума, един поглед накриво и току-виж компанията се разпаднала, всеки щеше да хукне към колата си. Намираха се в облицовано с бели плочки сутеренно помещение с климатик и плакати на германски езера по стените. Никой не предложи да се снимат. Постъпилият в началото на годината млад изследовател с брада и глуповат вид си тръгна само след няколко минути, оправдавайки се, че имал проблеми с гаража. Сътрапезниците постепенно започнаха да се чувстват все по-неловко; не след дълго идваше сезонът на отпуските. Едни щяха да се приберат по домовете си, други щяха да се отдадат на зелен туризъм. Разговорите вървяха все по-трудно и те побързаха да се разделят.

В седем и половина всичко бе приключило. Джерзински прекоси паркинга заедно с една колежка, брюнетка с много бяла кожа и голям бюст. Беше малко по-възрастна от него и по всяка вероятност щеше да го замести начело на изследователската група. Повечето нейни публикации се отнасяха за гена DAF3 на дрозофилата; беше неомъжена.

Когато стигна до своята тойота, той протегна усмихнато ръка на спътницата си (докато крачеха редом, вече си представяше как ще направи този придружен с усмивка жест и мислено се подготвяше за него). Дланите им се долепиха и леко се разклатиха нагоре-надолу. Едва по-късно си даде сметка, че на това ръкостискане липсваше топлота; предвид обстоятелствата двамата биха могли да се прегърнат, както правят министрите и някои естрадни изпълнители.

След сбогуването той се качи в колата и изчака пет минути, които му се сториха безкрайни. Защо тази жена не потегляше? Да не би да мастурбира, слушайки Брамс? Или пък, напротив, се отдава на мисли за кариерата и новите отговорности, без да знае дали да се радва или не? Най-сетне голфът на генетичката напусна паркинга и той отново остана сам. Времето беше чудесно и топлината на отминаващия ден все още се чувстваше. През тези първи седмици на лятото всичко сякаш бе замряло в сияйна неподвижност, но Джерзински си даваше сметка, че дните започват да намаляват.

Докато на свой ред включваше двигателя, си помисли, че до този момент бе работил в престижен район. На въпроса „Смятате ли, че кварталът Палезо, където живеете, е престижен район?“, 63 на сто от обитателите бяха дали положителен отговор. И това бе съвсем разбираемо: тук постройките бяха ниски, а пространствата между тях — заети от зелени площи. Снабдяването се осигуряваше от няколко хипермаркета, така че понятието качество на живота едва ли бе преувеличено по отношение на Палезо.

Южната магистрала към Париж бе пуста. Имаше чувството, че е попаднал в един новозеландски фантастичен филм, който бе гледал през студентските си години, и че е последният човек на Земята след гибелта на живота по нея. Нещо във въздуха напомняше апокалиптична суша.

От десетина години Джерзински живееше на улица „Фремикур“ и бе свикнал със спокойствието на квартала. През 1993-та бе изпитал потребност от компания, от някакво живо същество, което да го посреща у дома след работа. Изборът му бе паднал на една бяло канарче, боязливо същество. То пееше най-често сутрин, без при това да изглежда весело, а и може ли едно канарче да бъде весело? Радостта е силно и дълбоко чувство, което предполага възторг, изпълващ докрай съзнанието, и е близко до опиянението, очарованието и екстаза. Веднъж бе извадил канарчето от клетката. Изпаднало в ужас, то се бе изходило върху канапето, а след това отчаяно бе започнало да се блъска в пръчките на клетката, мъчейки се да влезе обратно вътре. Месец по-късно бе повторил опита. Клетото птиче падна от прозореца и едва успявайки да си послужи с крилата, се закрепи на един балкон на отсрещната сграда пет етажа по-долу. Наложи се Мишел да дочака завръщането на обитателката, като междувременно горещо се молеше тя да няма котка. Впоследствие стана ясно, че девойката работи в редакцията на списание „Двайсет години“, живее сама и се прибира късно. Освен това нямаше котка.

Вече се бе стъмнило, когато Мишел най-сетне прибра разтрепераното от студ и страх птиче, притиснало се до бетонната стена. След това на няколко пъти, докато изхвърляше боклука, той срещна редакторката. Тя кимаше с глава, сякаш искаше да покаже, че го е познала; той на свой ред кимаше в отговор. В крайна сметка случката с канарчето бе станала повод да установи съседски отношения, което не беше зле.

От прозорците на неговия апартамент се виждаха десетина жилищни сгради, тоест около триста апартамента. Често, когато се завръщаше вечер, канарчето започваше да чурулика и пее и това продължаваше от пет до десет минути, докато му смени храната, водата и почисти клетката. Тази вечер обаче го посрещна тишина. Приближи и видя, че птицата е мъртва. Малкото бяло телце, вече изстинало, лежеше на покритото със ситен чакъл дъно на клетката.

Той хапна направо от пластмасовата чинийка морския костур с целина, който бе купил от „Монопри Гурме“, и го поля с евтино вино валдепеняс. След известно колебание постави телцето на птицата в найлонов плик, сложи вътре за тежест празна бутилка от бира и го пусна в сметопровода. Какво повече трябваше да направи? Може би да прочете заупокойна молитва?

Никога не си бе задавал въпроса докъде стига сметопроводът (доста тесен, но напълно достатъчен, за да мине по него мъртвото канарче). Въпреки това си представи грамадни кофи за боклук, пълни с филтри от кафеварки, равиоли със сос и отрязани полови органи. Едри колкото самата птица червеи с клюнове ръфаха тялото й, изтръгваха крачката, разкъсваха вътрешностите, изваждаха очите. Стресна се и се събуди разтреперан; беше едва един и половина. Глътна три таблетки ксанакс. Така приключи първата вечер на неговата свобода.

2

В доклад, изнесен на 14 декември 1900 година пред Берлинската академия и озаглавен „Zur Theorie des Geseztes der Energieverteilung in Normalspectrum“1, Макс Планк въвежда за пръв път понятието „квант енергия“, което изиграва решаваща роля за по-нататъшното развитие на физиката. От 1900 до 1920 година, преди всичко благодарение на Айнщайн и Бор, тази концепция повече или по-малко сполучливо е приспособена към съществуващите до този момент теории; едва в началото на двайсетте години на века всички тези възгледи се оказват безвъзвратно обречени.

Ако Нилс Бор се смята за същински родоначалник на квантовата механика, това се дължи не само на направените от самия него открития, но преди всичко на изключителната творческа атмосфера на интелектуален кипеж, на свобода на мисленето и на приятелство, която той създава около себе си. Основаният през 1919 година от Бор Институт по физика в Копенхаген привлича всички млади представители на физическата наука в Европа по онова време. В него правят своите първи стъпки Хайзенберг, Паули, Борн. Самият Бор, съвсем малко по-възрастен от тях, посвещава много време на обстойното обсъждане на техните хипотези, проявявайки уникално съчетание от научна прозорливост, добронамереност и взискателност. Със своята почти маниакална прецизност той не търпи каквато и да било неяснота в интерпретацията на резултатите от експериментите, но в същото време не отхвърля априори като несъстоятелна нито една нова идея и не приема за недосегаема нито една класическа концепция. Обича да кани своите студенти в извънградския си дом в Тисвилде, където му гостуват учени от други области, политици, художници; непринудените разговори преминават от физиката към философията, от историята към изкуството, от религията към ежедневния живот. От първоначалния разцвет на древногръцката мисъл насам подобно нещо не се е случвало. Именно в тази изключителна обстановка през периода 1925–1927 година са разработени основните понятия на Копенхагенската школа, които до голяма степен изпразват от съдържание господстващите до този момент категории за пространство, причинност и време.

Джерзински така и не бе успял да изгради около себе си подобна обстановка. В ръководената от него изследователска група цареше обикновена чиновническа атмосфера. Микробиолозите далеч не са поети на микроскопа, каквито си ги представят възторжените профани, а най-често почтени, лишени от талант техници, които четат „Нувел Обсерватьор“ и мечтаят да заминат на почивка в Гренландия. Изследванията в областта на молекулярната биология не изискват кой знае каква креативност и изобретателност; в действителност те почти винаги се свеждат до рутинна работа, за която са напълно достатъчни прилични интелектуални способности. Хората получават докторски звания, защитават дисертации, докато в действителност за боравенето с апаратурата са достатъчни знанията, придобити в бакалавърската степен. „За да добиеш представа за генетичния код — обичаше да казва Деплешен, ръководител на отдела по биология на Националния център за научни изследвания, — за да откриеш принципа на протеиновия синтез, действително трябва да се поизпотиш. Впрочем обърнете внимание, пръв се зае с проблема Гамов, който е физик. А разчитането на ДНК… Къде ти? Разчитаме го, разчитаме го. Изграждаме една молекула, после друга. Въвеждаме данните в компютър, който изчислява съставните вериги. Изпращаме факс до Колорадо, там създават гени В27 и СЗЗ. Кухненска работа. От време на време усъвършенстваме донякъде оборудването и това е достатъчно за получаване на Нобелова награда. Всичко това си е халтура, майтап“.

Следобедът на 1 юли бе горещ и задушен; подобни дни обикновено приключват зле и вечерта се разрази буря, която разгони разсъблечените минувачи. Кабинетът на Деплешен гледаше към кея „Анатол Франс“. На отсрещния бряг на Сена, на кея „Тюйлери“ гейове са разхождаха на слънце, беседваха по двойки или на групи и си разменяха пешкирите. Почти всички бяха по бански. Намазаните им с плажно масло мускулести тела и особено изпъкналите задници лъщяха на светлината. Докато разговаряха, някои от тях потъркваха половите си органи през найлона на плувките, пъхаха вътре пръст, показваха окосмените си части и основата на пениса. Близо до прозореца Деплешен бе монтирал далекогледна тръба. Според слуховете самият той беше хомосексуалист, но в действителност от няколко години насам се бе превърнал преди всичко в светски алкохолик. В един такъв следобед той на два пъти се бе опитал да онанира с прилепено до далекогледната тръба око, втренчен в един юноша, които бе смъкнал плувките си и чийто член бе започнал вълнуващо издигане в атмосферата. Неговият собствен обаче, сплескан и сбръчкан, така си остана увиснал и това го накара да се откаже.

Джерзински пристигна точно в шестнайсет часа. Деплешен бе пожелал да се срещне с него. Случаят бе твърде странен. Естествено съвсем нормално бе един млад учен да поиска едногодишен творчески отпуск, за да поработи с друг екип в Норвегия, Япония или в някоя от онези ужасни страни, където четирийсетгодишните масово се самоубиват. Други пък — такива случаи се бяха умножили през „годините на Митеран“, когато стремежът към забогатяване бе придобил нечувани размери — теглеха кредити и основаваха фирми, за да извлекат печалба от вкарването в производство на една или друга молекула; впрочем сред тях действително имаше такива, които за кратък срок натрупаха прилично състояние благодарение на знанията, придобити по време на годините безкористна научна дейност. Ала молбата за освобождаване на Джерзински, който нямаше нито планове, нито цели, нито каквото и да било разумно оправдание, изглеждаше напълно непонятна. На четирийсет години той бе начело на изследователска група, под негово ръководство работеха петнайсет учени; самият той бе подчинен — и то напълно формално — само и единствено на Деплешен. Неговата група бе постигнала впечатляващи резултати и с право бе смятана за една от най-добрите в Европа. С една дума, какво не беше наред?

— Какво възнамерявате да правите? — запита Деплешен, повишавайки глас.

След мълчание, продължило половин минута, Джерзински отвърна кратко:

— Да размишлявам.

Разговорът не започваше добре и с престорено шеговит тон Деплешен се опита да смени регистъра:

— Над проблеми от личен характер ли? — ала като съзря сериозното, изпито лице на събеседника си, тъжния му поглед, внезапно го обзе остро чувство на срам. Какъв ти личен характер? Та нали сам той преди петнайсет години бе открил Джерзински в университета в Орсе. Изборът му се бе оказал напълно сполучлив: от младежа бе излязъл точен, взискателен към себе си и изобретателен учен, а постигнатите от него резултати бяха впечатляващи. И ако Националният център за научни изследвания бе съхранил добри позиции в Европа в областта на молекулярната биология, това до голяма степен се дължеше на този човек. Условията на договора отдавна бяха преизпълнени.

— Естествено ще продължите да имате на разположение базата данни — завърши Деплешен. — Кодовете ви за достъп до сървъра с резултатите от изследванията и до централната информационна банка в Интернет си остават валидни за неограничено време. Ако имате нужда от нещо друго, аз съм на ваше разположение.

Когато събеседникът му си тръгна, той отново се приближи до прозорците. Беше леко изпотен. На отсрещния бряг мургав младеж от северноафрикански тип тъкмо си сваляше шортите. Във фундаменталната биология оставаха нерешени куп съществени проблеми. Биолозите разсъждаваха и действаха, все едно че молекулите са отделни материални елементи, свързани помежду си само чрез силите на електромагнитното привличане и отблъскване; беше убеден, че никой от тях не бе и чувал за парадокса EPR, за експериментите на Аспе; никой не си бе направил труда да се осведоми за напредъка на физиката от началото на века насам; представата им за атома бе почти същата, както по времето на Демокрит. Те постоянно и упорито трупаха повтарящи се данни с едничката цел да се доберат до незабавно промишлено приложение, без да си дават сметка, че същностните основи на дейността им отдавна са подкопани. Може би двамата с Джерзински като дипломирани физици бяха единствените учени в Националния център, които си даваха сметка за факта, че в момента, когато изучаването на живота достигне до равнището на атома, цялата съвременна биология ще хвръкне във въздуха. Докато Деплешен размишляваше върху всичко това, над Сена постепенно започна да се спуска здрач. Той не бе в състояние да си представи по какви пътища би могла да поеме мисълта на Джерзински; не бе в състояние дори да обсъжда подобни въпроси с него. Наближаваше шейсетте и в интелектуално отношение се чувстваше напълно прегорял. Гейовете си бяха заминали и отсрещният кей беше пуст. Не можеше да си спомни кога за последен път бе получил ерекция; оставаше му да чака настъпването на бурята.

3

Бурята се разрази към двайсет и един часа. Джерзински се вслушваше в шума на дъжда и отпиваше на малки глътки от евтиния арманяк. Наскоро бе навършил четирийсет години: дали не бе изпаднал в кризата на четирийсетте? Като се вземат предвид подобрените условия на живот, днес хората на четирийсетгодишна възраст са в отлична форма; първите признаци — както външни, така и в реакциите на организма при натоварвания — за това, че е преминат определен праг, отвъд който започва дългият път надолу, към смъртта, се проявяват най-често едва към четирийсет и пет-петдесет години. Освен това прословутата „криза на четирийсетте“ често се свързва с прояви в областта на секса, например ненадейното и неистово влечение по телата на млади момичета. При Джерзински подобни съображения бяха напълно неуместни: неговият член му служеше, за да се изпикае, и за нищо друго.

На следващия ден стана към седем часа, измъкна от домашната си библиотека „Частта и цялото“, научната автобиография на Вернер Хайзенберг, и се отправи пеша към Марсово поле. Утрото бе ясно и свежо. Беше купил тази книга още на седемнайсетгодишна възраст. Седна под един чинар на алеята „Виктор Кузен“ и препрочете откъса от първа глава, в който Хайзенберг описва своите първи стъпки в науката и се спира на своята първа среща с теорията за атома:

Към единайсет часа отново започна да става горещо. Мишел се прибра у дома и си легна, като предварително се съблече съвсем гол. През следващите три седмици движенията му бяха сведени до минимум. Той напомняше риба, която от време на време изскача над водата, за да глътне въздух, и за няколко секунди съзира като райско видение друг, съвършено различен въздушен свят. Разбира се, след това тя трябва да се върне в своя свят на водорасли, където рибите се изяждат помежду си, но у нея все пак остава усещането за друго, съвършено измерение — нашето.

Вечерта на 15 юли той позвъни на Брюно. Върху музикалния фон на кул джаза гласът на природения му брат придобиваше особена иносказателност. Очевидно Брюно беше жертва на кризата на четирийсетте. Носеше кожени якета и си бе пуснал брада. За да покаже, че е врял и кипял, говореше като герой от долнопробен полицейски филм, пушеше пурети и помпаше мускули. Мишел обаче не смяташе, че поведението на брат му може да се обясни с „кризата на четирийсетте“. Жертвите на въпросната криза обикновено не желаят нищо повече от това, да поживеят още малко така, както са го правили преди; просто се стремят към кратка отсрочка. Що се отнася до Брюно, на него му бе писнало от всичко и той не виждаше никакъв смисъл да продължава.

Същата вечер попадна на своя снимка от времето, когато посещаваше началното училище в Шарни, и се разплака. На нея се виждаше момченце, което седи на чина с разтворен учебник в ръка. То бе вперило безстрашно очи в обектива и се усмихваше. Умът му не можеше да приеме мисълта, че това момченце е самият той. То пишеше домашните си, учеше уроците съсредоточено и уверено в себе си. Постепенно навлизаше в света, опознаваше го, без да изпитва какъвто и да било страх, готово да заеме своето място в човешкото общество. Всичко това можеше да се прочете в погледа му. Беше облечено в ученическа блуза с тясна якичка.

В продължение на няколко дни Мишел не се раздели с тази снимка и я държеше облегната на нощната лампа. Опитваше се да си внуши, че тайната на времето е банална, че всичко е наред, че е напълно в реда на нещата с годините блясъкът в очите да изчезне, а жизнерадостта и доверието да се стопят. Изтегнат на матрака „Бултекс“, той напразно се опитваше да приеме мисълта, че всичко е преходно. Върху челото на детето имаше малка трапчинка, следа от прекарана шарка; този белег бе надживял годините. Къде ли се криеше истината? Дневната горещина постепенно изпълваше стаята.

4

Мартен Секалди се ражда през 1882 година в семейство на неграмотни корсикански селяни, обитаващи вътрешността на острова, и сякаш е орисан за живот на земеделец и пастир в доста тесния обсег на безброй поколения свои прадеди. Подобен начин на живот отдавна вече не съществува по нашите земи и неговият изчерпателен анализ би представлявал ограничен интерес. На моменти някои радикално настроени еколози дават израз на непонятна носталгия по отношение на него, но за да бъда обективен, ще направя кратко описание на подобно битие: човек живее сред природата, диша чист въздух, обработва няколко парчета земя (чийто брой се определя от строгите правила на унаследяването), от време на време застрелва някой глиган, прави любов наляво и надясно и преди всичко с жена си, която му ражда деца; възпитава въпросните деца, за да могат те един ден да заемат своето място в същата екосистема; накрая се разболява и точка по въпроса.

В действителност особената съдба на Мартен Секалди е показателна за ролята на светското училище по време на Третата република за интегрирането на личността във френското общество и за ускоряването на техническия напредък. Преподавателят в началното училище скоро си дава сметка, че има работа с изключителен ученик, надарен с абстрактно мислене и несъмнена изобретателност, които трудно биха намерили приложение в тесните рамки на родната му среда. Напълно осъзнавайки, че неговата мисия не се свежда до това, да дава на всеки бъдещ гражданин определен багаж от елементарни знания, а и да открива онези, на които предстои да станат част от бъдещия елит на Третата република, той успява да убеди родителите на Мартен, че техният син е призван да намери реализация извън пределите на Корсика. През 1894 година момчето получава стипендия и постъпва като ученик и пансионер в лицея „Тиер“ в Марсилия (чудесно описан в спомените от детството на Марсел Паньол, които правдиво пресъздават основополагащите идеали на онази епоха чрез съдбата на един даровит младеж от скромен произход и остават любимо четиво на Мартен Секалди чак до края на живота му). През 1902-ра той напълно оправдава надеждите на своя начален учител и постъпва във Висшето политехническо училище.

Назначението, което получава през 1911-а, се оказва решаващо за по-нататъшния му жизнен път. Възложено му е да изгради ефективна водопроводна мрежа по цялата територия на Алжир. На тази задача той посвещава двайсет и пет години, изчислявайки кривите на акведуктите и диаметъра на тръбите. През 1923-та се жени за Жьоневиев Жюли, продавачка, чието семейство произхожда от Лангедок, но от две поколения се е заселило в Алжир. През 1928-а им се ражда дъщеря на име Жанин.

Описанието на един човешки живот може според желанието да бъде много пространно и много кратко, философският или трагичен жребий в крайна сметка се свежда до датата на раждането и смъртта, традиционно отбелязани върху надгробния камък, които привличат вниманието преди всичко с пределно краткия период от време, заключен между тях. В случая с Мартен Секалди обаче е уместно да се обърне внимание на историческото и общественото измерение, като ударението бъде поставено не толкова върху неговите личностни качества, а по-скоро върху развитието на обществото, на което той е типичен представител. Типичните представители на своето време, увлечени, от една страна, от хода на историята, а от друга, сами направили своя избор да го последват, по принцип имат прости и благополучни биографии; ето защо тяхното житие в традиционен вариант може да се побере на една-две страници. Що се отнася до Жанин Секалди, тя може да бъде причислена към обезсърчителната категория на предвестниците. Напълно приспособени към начина на живот на мнозинството свои съвременници, предвестниците се стремят, от друга страна, да „се издигнат“ над тях, проповядвайки нов, необичаен способ на съществуване, и поради това техният жизнен път се нуждае от по-подробно описание, още повече че нерядко той е доста труден и неравен. Впрочем тяхната роля се свежда до ускоряването на историческите процеси, най-често на разрушение, без при това да са в състояние да дадат нова насока на събитията, тъй като подобна мисия е отредена на революционерите или на пророците.

Скоро дъщерята на Мартен и Жьоневиев Секалди проявява изключителни интелектуални способности, най-малко равни на бащините, съчетани при това с изключително независим характер. Тя изгубва девствеността си на тринайсет години (нещо твърде рядко за онова време и за нейната среда), а военните години (прекарани впрочем в относително спокойствие на алжирска територия) посвещава на баловете, които се организират всяка седмица първоначално в Константин, а сетне в Алжир, без това ни най-малко да й попречи година след година да постига забележителни резултати в училище. Така през 1945-а тя се разделя с родителите си и заминава за Париж да следва медицина, въоръжена с отлично зрелостно свидетелство и немалък сексуален опит.

Първите следвоенни години са белязани от трудности и бурни събития; индексът на промишленото производство е по-нисък от всякога, а купонната система е премахната чак през 1948-а. По същото време обаче, като резултат от влиянието на Съединените щати, в тесния кръг на заможната част от населението вече започват да се проявяват първите признаци на увлечение по потреблението, което през следващите десетилетия обхваща все по-широки обществени слоеве. Като студентка по медицина в Париж Жанин Секалди преживява в пълна мяра „годините на екзистенциализма“ и веднъж дори й се предоставя случай да танцува в „Табу“ бибоп със самия Жан-Пол Сартър. Тя не се прехласва кой знае колко по трудовете на този философ, но в замяна на това е изумена от необикновената му физическа грозота, граничеща с уродливост, така че въпросната среща между тях остава без последствия. Самата тя притежава изключителна красота от средиземноморски тип и преживява много любовни приключения до 1952 година, когато се запознава със Серж Клеман, който по това време завършва специализацията си по хирургия.

„Искате ли да ви опиша моя баща? — обичаше да казва години по-късно Брюно. — Представете си маймуна, дайте й мобилен телефон и ето ви го цял-целеничък“. По онова време Серж Клеман естествено не разполага с мобилен телефон, но в замяна на това се радва на обилно окосмяване. С една дума, изобщо не е красив, но от него се излъчва силна и недвусмислена мъжественост, която вероятно е привлякла младата студентка. Освен това той крои планове за бъдещето. Пътуване до Съединените щати го убеждава, че пластичната хирургия предлага широки хоризонти за един амбициозен лекар. Нарастващите съблазни на пазара, разпадът на традиционното семейство, вероятният икономически напредък на Западна Европа дават чудесни възможности за развитие и на Серж Клеман принадлежи заслугата да бъде един от първите в Европа и несъмнено първият във Франция, който осъзнава това. Единственият проблем е, че не разполага с достатъчно средства, за да може да започне. Приятно впечатлен от предприемчивостта на своя бъдещ зет, Мартен Секалди се съгласява да му даде заем, благодарение на който през 1953 година в Ньойи отваря врати първата клиника. Нейният успех, намерил широко отражение по страниците на женските списания, чийто брой и тираж през този период непрекъснато растат, е направо умопомрачителен и през 1955 година сред хълмовете край Кан е открита втора клиника.

По онова време двамата съпрузи представляват онова, което по-късно бе наречено „модерно семейство“, и фактът, че Жанин забременява от своя съпруг, се дължи по-скоро на непредпазливост. Въпреки това тя решава да запази детето, смятайки, че майчинството е житейски опит, през който всяка жена трябва да премине; впрочем периодът на бременността се оказва доста приятен и през март 1956-а на бял свят се появява Брюно. Досадните грижи, съпътстващи отглеждането на едно малко дете, се оказват несъвместими с идеала за лична свобода, който двамата съпрузи споделят, и в резултат през 1958-а Брюно е поверен на родителите на майката в Алжир. По това време Жанин отново е бременна, но този път от Марк Джерзински.

Гонен от ужасна мизерия, граничеща с глад, през 1919 година Люсиен Джерзински напуска каменовъгления басейн в Катовице, където се е родил двайсет години преди това, и заминава за Франция с надеждата да намери работа. Постъпва в железниците, най-напред в строителството, а след това по поддръжката, като се жени за Мари Льо Ру, дъщеря на ратаи от Бургундия, която също работи в железниците. Раждат им се четири деца, а през 1944-та той загива по време на бомбардировка от съюзническата авиация.

Третият син, Марк, е на четиринайсет години, когато умира баща му. Той е умно, сериозно и малко тъжно дете. Благодарение на един съсед през 1946-а става чирак при електротехниците в киностудия „Пате“ в Жоенвил. Веднага проявява невероятни способности в работата си и след кратък инструктаж сам изработва чудесно фоново осветление още преди пристигането на главния оператор. Самият Анри Алекан много го цени и има намерение да го направи свой асистент, ала през 1951 година Марк решава да постъпи във френската агенция за радио и телевизия, която тъкмо по това време започва първите си излъчвания.

По времето, когато през 1957 година среща Жанин, той подготвя телевизионен репортаж, посветен на знаменитите жители на Сен Тропе. Главна героиня на този репортаж е Брижит Бардо (появата на филма „И Бог създаде жената“ през 1956-а дава началото на мита Бардо), но Марк отделя място и на артистични и литературни среди, особено на така наречената по-късно „банда на Саган“. Този свят, затворен за Жанин, въпреки нейните пари, я привлича неудържимо и по всяка вероятност тя искрено се влюбва в Марк. Убедена е, вероятно напълно основателно, че от него може да излезе велик кинорежисьор. При работата с преносима осветителна техника в своите репортажи той успява да изгради вълнуващи кадри в духа на Едуард Хопър чрез умело разместване на предметите, пресъздавайки една реалистична, спокойна и в същото време изпълнена с безнадеждност атмосфера. Чрез камерата хвърля изпълнен с безразличие поглед към знаменитости като Бардо и Саган, все едно че са калмари или раци. Не общува с никого, не симпатизира на никого и действително е обаятелен.

През 1958 година, скоро след като е изпратила Брюно при своите родители, Жанин се развежда със своя съпруг. Това става по взаимно съгласие и със споделена вина. Серж проявява щедрост и й прехвърля своя дял от клиниката 8 Кан, достатъчен да й осигури значителни доходи. Двамата с Марк се заселват в една вила в Сент Максим, но той така и не се отказва от ергенските си навици. Тя го подтиква да направи кариера в киното, той се съгласява, но не предприема нищо, а просто чака кога ще му възложат следващия репортаж. По време на организираните от нея вечери предпочита да се нахрани предварително сам, в кухнята, а след това излиза да се разходи по брега. Връща се малко преди гостите да си тръгнат, с извинението, че е трябвало да довърши спешно някакъв монтаж. Раждането на сина им през юни 1958-а видимо го разстройва. Прекарва дълги минути в съзерцание на детето, което удивително прилича на него: същите остри черти на лицето, същите изпъкнали скули и големи зелени очи. Не минава много време и Жанин започва да му изневерява. Вероятно това го е карало да страда, но трудно би могло да се твърди със сигурност, защото той все повече се затваря в себе си. Строи малки олтари от камъчета, клонки и черупки от ракообразни, после ги снима при странично осветление.

Репортажът му за Сен Тропе се радва на голям успех сред дейците на киното и телевизията, но той отказва да даде интервю за списание „Кайе дю синема“. Акциите му още повече се покачват благодарение на заснетия през пролетта на 1959-а кратък, но хаплив документален филм за групата „Салю ле копен“ и за зараждането на музикалния стил йе-йе. Игралното кино очевидно не го привлича и той на два пъти отказва да работи с Годар. По същото време Жанин започва да се среща с американци, посещаващи Лазурния бряг. В Съединените щати, и по-точно в Калифорния, се заражда нещо съвършено ново. В Исалън, недалеч от Биг Сур, се създават комуни на основата на сексуалната свобода и употребата на наркотици с психоделичен ефект, за които се предполага, че отварят вратите към подсъзнателното. Тя става любовница на Франческо ди Меола, американец от италиански произход, който познава отблизо Гинзбърг и Олдъс Хъксли и е сред основателите на една от комуните в Исалън.

През януари 1960 година Марк заминава за Китайската народна република, за да заснеме репортаж за строителството на комунистическо общество от нов тип. Завръща се в Сент Максим в късния следобед на 23 юни. Къщата изглежда празна. Ала в салона открива съвършено голо петнайсетгодишно момиче, седнало по турски върху килима на пода. На въпросите му то промърморва само „Gone to the beach…“2, след което отново изпада в апатия. В спалнята на Жанин някакъв едър брадат тип хърка, проснат напреко на леглото. Марк се ослушва и дочува нещо като плач или стенания.

Стаята на горния етаж е изпълнена с ужасна смрад; ярките слънчеви лъчи осветяват черно-белите квадрати на подовата настилка. Синът му пълзи непохватно по плочките, плъзгайки се от време на време в локвата от урина и изпражнения. Присвило очи, детето надава протяжни вопли. Когато вижда, че в стаята е влязъл човек, то прави опит да се скрие. Марк грабва в прегръдките си разтрепераното от уплаха малко същество.

Марк излиза от къщи и от най-близкия магазин купува детска седалка за колата. Написва кратка бележка до Жанин, след което настанява детето на седалката и заминава на север. Недалеч от Валанс забива по посока на Централния масив. От време на време по правите участъци се обръща да погледне в падащия здрач сина си, който спи на задната седалка, и усеща как постепенно го обзема странно вълнение.

От този ден нататък Мишел е поверен на грижите на баба си, която след пенсионирането си живее в департамента Йон, където е родена. Не след дълго майка му заминава за Калифорния и се заселва в комуната на Ди Меола. Мишел я вижда отново едва когато е навършил петнайсет години. Впрочем рядко вижда и баща си. През 1964-та той се отправя за Тибет да прави репортаж за страната, която по това време се намира под китайска военна окупация. В писмо до майка си съобщава, че е добре и че е силно впечатлен от демонстрациите на тибетските будисти, които Китай подлага на жестоки преследвания; после връзката с него прекъсва. След като протестът на Франция към китайското правителство остава без резултат и тялото му така и не е открито, година след това той е официално обявен за безследно изчезнал.

5

През лятото на 1968-а Мишел е вече десетгодишен. От двегодишна възраст живее сам с баба си в Шарни, в департамента Йон, близо до границата с Лоаре. Сутрин става рано, за да приготви закуската на баба си; съставил е специален списък, на който е отбелязал колко време се запарва чаят, броя на препечените филийки и други такива неща.

Често прекарва времето до обяд в стаята си. Чете Жюл Верн, списание „Пиф“ или детективски романи от поредицата „Клубът на Петте“, но най-често се задълбочава в многотомното издание на „Цялата Вселена“. В нея се разказва за съпротивлението на материалите, за формата на облаците, за танца на пчелите. Говори се също така за двореца Тадж Махал, построен от древен цар в памет на починалата царица; за смъртта на Сократ, за това, как преди три хиляди години Евклид е изобретил геометрията.

Следобед слиза в градината. Облегнат на ствола на черешата, с къси панталонки, той усеща меката гъвкавост на тревата. Радва се на слънчевата топлина, която попива в листата на марулята. Знае, че растенията се нуждаят също така от вода и затова вечерта трябва да ги полее. Продължава четенето на „Цялата Вселена“ или на книги от поредицата „Сто въпроса за…“, поглъщайки от тях знания.

Често излиза на разходка с колело сред полята. Върти с все сили педалите, вдишвайки уханието на вечността. Детската вечност е мимолетна, но той все още не знае това; край него гледките постоянно се сменят.

В Шарни е останала само една бакалничка, но в сряда минава камионетката на месаря, а в петък — на търговеца на риба, така че в събота за обяд бабата на Мишел приготвя треска със сметана. Това е последното негово лято в Шарни, но той все още не знае това. В началото на годината старицата е прекарала инсулт. Двете й дъщери, които живеят в околностите на Париж, вече имат намерение да я настанят по-близко, защото тя вече не е в състояние да живее сама по цяла година и да се грижи за градината.

Мишел рядко играе с връстниците си, но поддържа приятелски отношения с тях. Смятат го за малко особен. Има отличен успех в училище и разбира всички уроци без видимо усилие. Открай време е пръв по всички предмети и естествено баба му се гордее с него. Въпреки това съучениците му не го мразят и не го тормозят; той на драго сърце ги оставя да преписват по време на контролните. Изчаква съседът му по чин да привърши и едва тогава обръща страницата. Макар да е отличник, седи на последния чин, съхранявайки крехкото благополучие на своето царство.

6

Един летен следобед, по времето, когато все още се намира в Йон, Мишел тичешком отива на ливадата на своята братовчедка Брижит. Брижит е красиво и изключително мило шестнайсетгодишно момиче, което няколко години по-късно ще се омъжи за невероятен глупак. Това става през лятото на 1967 година. Тя го улавя за ръцете и го кара да се върти около нея, сетне двамата падат изтощени върху прясно окосената морава. Той се сгушва до горещите й гърди; тя носи къса поличка. На другия ден и двамата са покрити с малки червени пъпки, а телата им изгарят от непоносим сърбеж. Trombidium holosericum, или крастният кърлеж, е широко разпространен по ливадите през лятото. Диаметърът на червеното му заоблено телце не надминава два милиметра. Той забива хобота си в тялото на бозайниците, предизвиквайки силно раздразнение на кожата. Linguatulia rhinaria, или лингватулида, обитава носните кухини или челните синуси на кучето, а понякога и на човека. Личинката е овална, с опашка в задната част; устата й е снабдена с челюсти, предназначени за перфорация. Двата чифта придатъци (или израстъци) са снабдени с дълги нокти. Възрастното е бяло на цвят, ланцетовидно и е с дължина от 18 до 85 милиметра. Тялото му е сплеснато, пръстенчато, прозрачно и покрито с хитинови иглички.

През декември 1968 година бабата на Мишел се премести да живее в Сен е Марн, близо до дъщерите си. Първоначално в живота на момчето не настъпиха кой знае какви промени. Креси ан Бри е само на петдесетина километра от Париж, но по онова време неговите околности все още са като на село. Самото градче е красиво, с много старинни къщи и в него Коро е нарисувал няколко от своите картини. Благодарение на мрежата от канали с вода от река Гран Морен Креси е известен като Брийската Венеция, или поне така го величаят някои туристически проспекти. Малцина от неговите жители работят в Париж. Повечето се трудят в малки местни предприятия или пътуват до Мо.

Два месеца по-късно баба му купи телевизор; по първа програма вече пускаха реклами. През нощта на 21 юли 1969 година той можа да проследи на живо първите крачки на човека на Луната. Заедно с него сто милиона зрители по цялата Земя присъстваха на този спектакъл. Вероятно тези няколко часа, колкото продължи предаването, бяха кулминацията на първия период от западната технологична мечта.

Въпреки че се премести по средата на учебната година, той лесно се адаптира към общообразователния колеж в Креси ан Бри. Всеки четвъртък купуваше поредния брой на „Пиф“, който по това време вече имаше ново оформление. За разлика от мнозина читатели, той се интересуваше не толкова от подаръка, който вървеше със списанието, а от картинните приключенски разкази. Техните сюжети по удивителен начин прескачаха отвъд времето и пространството, но неизменно носеха в себе си няколко прости и дълбоки нравствени ценности. Викингът Рагнар, Теди Тед и Апахът, „синът на свирепите векове“ Рахан, Настрадин Ходжа, който се надсмива над везири и халифи: всички те бяха обединени около един морал. С времето Мишел бе осъзнал това и тези четива оставиха у него незаличим отпечатък. Впоследствие Ницше предизвика само краткотрайно раздразнение, а Кант за сетен път потвърди онова, което той отдавна знаеше. Чистият морал е единствен и всеобхватен. Времето не е в състояние нито да го накърни, нито да добави нещо към него. Той не зависи от никакви исторически, икономически, социологически или културни фактори. Този морал не е обусловен, от нищо, а сам се явява условие. С една дума, той представлява абсолют.

Моралът, който се наблюдава в практиката, винаги е резултат от смесване в различни съотношения на чистия морал с други елементи от повече или по-малко неясно, но най-често религиозно естество. Колкото по-голям е делът на чистия морал в тази смес, толкова по-дълговечно и благополучно е обществото, което се явява неин носител. В идеалния случай едно общество, ръководено от принципите на универсалния морал в техния чист вид, би просъществувало до края на света.

Мишел изпитваше възхищение от всички герои на „Пиф“, но негов любимец без съмнение бе Черния вълк, самотният индианец, благородно съчетание от качествата на апахи, сиу и чейени. Черния Вълк кръстосва прерията със своя кон Чинук и вълка Тупи. Той не само защитава без колебание слабите, но непрестанно коментира своите действия, опирайки се на трансцендентни нравствени категории, придавайки им понякога поетичната форма на поговорки на племената кри или дакота, а друг път позовавайки се на „закона на прерията“. Години по-късно Мишел продължаваше да разглежда този индианец като идеален модел на кантиански герой, неизменно действащ така, „сякаш неговите максими му даваха право да бъде член на законодателното събрание във всемирното царство на съвършените“. Някои епизоди, като „Кожената гривна“ с участието на трогателния образ на чейенския вожд, който следи пътя на звездите, преминаваха отвъд тесните рамки на приключенския разказ и бяха изпълнени с чиста поезия и нравственост.

Далеч по-малко го привличаше телевизията. Все пак следеше седмичните епизоди от поредицата „Животът на животните“. Грациозни бозайници като газели и елени прекарваха дните си в постоянен страх. Лъвове и пантери повечето време бяха в състояние на тъпа апатия с редки прояви на свирепост. Те убиваха и разкъсваха и изяждаха слабите, старите и болните животни; сетне отново изпадаха в безсмислена сънливост, тревожени единствено от паразитите, които ги хапеха отвътре. Някои паразити на свой ред бяха нападани от други, по-дребни от тях паразити, а последните пък ставаха почва за развитие на вирусите. По дърветата пълзяха влечуги, които нападаха с отровните си зъби птици и бозайници или сами ставаха жертва на някой хищен клюн. Тези кадри бяха съпроводени от високопарните и глупави коментари на Клод Дарже, изпълнени с неоправдано възхищение. Мишел трепереше от възмущение и чувстваше как дълбоко в него се оформя непоклатимо убеждение: в своята цялост дивата природа не е нищо повече от една гнусна подлост; в своята цялост дивата природа не е нищо друго освен оправдание на пълното разрушение, на всемирен геноцид, а мисията на човека на Земята може би е да доведе докрай този геноцид.

През април 1970 година поредният брой на „Пиф“ бе съпроводен с подарък, получил впоследствие широка известност. Това беше така нареченият прах на живота.

Към всяка книжка имаше пликче, съдържащо хайвер на миниатюрни морски ракообразни Artemia salina. Тези организми бяха прекарали няколко хилядолетия в анабиоза. Връщането им към живота бе доста сложно: най-напред водата трябваше да се остави да престои няколко дни, след това да се затопли, да се прибави към нея съдържанието на пликчето и леко да се разклати. През следващите дни съдът трябваше да стои близо до източник на светлина и топлина, да се добавя редовно вода на мястото на изпарилото се количество и съдържанието леко да се разклаща, за да се насити с кислород. След няколко седмици бурканът гъмжеше от огромен брой прозрачни рачета, честно казано, доста противни на вид, но безспорно живи. Мишел не знаеше какво да прави по-нататък с тях и в края на краищата изля течността в Гран Морен.

В същия брой имаше разказ от двайсет страници, посветен на младостта на Рахан и на обстоятелствата, които го бяха превърнали в самотен герой в дълбините на праисторията. Когато той все още е дете, неговото племе е унищожено от вулканично изригване. Преди смъртта си неговият баща, Крао Мъдрия, успява да му повери огърлица с три нокътя. Всеки от тези нокти въплъщава една от добродетелите на „онези, които вървят изправени“, тоест на хората. Това са нокътят на честността, нокътят на смелостта и най-важният от всички — нокътят на добротата. От този момент нататък Рахан неизменно носи тази огърлица и се стреми да бъде достоен за онова, което тя олицетворява.

Къщата в Креси имаше градина, в която растеше черешово дърво, донякъде по-малко от черешата в Йон. Мишел продължаваше да чете поредиците „Цялата Вселена“ и „Сто въпроса за…“. За своя дванайсети рожден ден получи от баба си кутия с комплект „Млад химик“. За него химията бе далеч по-интересна от механиката или електричеството, по-тайнствена и многолика. Химикалите бяха затворени в различни по цвят, форма и направа кутийки, подобно на навеки отделени една от друга същности. Достатъчно бе обаче да бъдат свързани помежду си и настъпваше бурна реакция, в резултат от която се появяваха съвършено нови съединения.

Един юлски следобед, докато четеше в градината, Мишел се сети, че може би химическите основи на живота са коренно различни. Ролята, която играят в молекулите на живота въглеродът, кислородът и азотът, може би се изпълнява от молекули със съответната за тях валентност, но с по-високо атомно тегло. На друга планета, при други условия на температура и налягане, молекули на живота биха могли да бъдат силицият, сярата и фосфорът; или германият, селенът и арсенът; или пък калаят, телурът и антимонът. Нямаше с кого да обсъди тази своя идея и по негова молба баба му купи няколко учебника по биохимия.

7

Първият спомен на Брюно бе от времето, когато беше на четири години, и това беше спомен за едно унижение. Тогава той ходеше на детска градина в парка „Лаперлие“ в Алжир. През онзи есенен следобед учителката обясняваше на децата как се правят гирлянди от листа. Момиченцата бяха насядали по склона на възвишението и чакаха, проявявайки вече типичното женско покорство; повечето от тях бяха с бели роклички. Земята бе покрита със златист килим от листа, предимно на кестени и чинари. Един след друг неговите другари привършваха гирляндите и всеки отиваше да го окачи на шията на своята избраница. Той така и не напредваше, листата се късаха, всичко се разпадаше в ръцете му. Как да им обясни, че има нужда от любов? Накрая се разплака от яд, а учителката така и не отиде да му помогне. Времето изтече, децата станаха и се отправиха към изхода на парка. Скоро след това детската градина бе затворена.

Баба му и дядо му живееха в красив апартамент на булевард „Едгар Кине“. Буржоазните сгради в центъра на Алжир бяха построени в стила на парижките здания от времето на барон Осман. По средата на жилището минаваше двайсетметров коридор, който водеше до салон, от чийто балкон се откриваше гледка към белия град. Години по-късно, когато вече се бе превърнал в четирийсетгодишен разочарован скептик, той все още ясно виждаше как четиригодишен върти с все сили педалите на триколесното си велосипедче по тъмния коридор към сиянието на отворената балконска врата. Може би именно в тези моменти бе изпитал най-голямото щастие, отредено му на този свят.

През 1961 година дядо му почина. При нашия климат трупът на един бозайник или птица привлича най-напред няколко вида мухи (Musca, Curtonevra), а когато започне разлагането, в играта се включват нови видове, преди всичко Calliphora и Lucilia. Под комбинираното въздействие на бактериите и на хранителните сокове, отделяни от ларвите, трупът постепенно се втечнява и става поле за млечнокисела и амонячна ферментация. След три месеца мухите са свършили работата си и отстъпват място на отряд твърдокрили от рода Dermestes, както и на люспестокрилото Aglossa pinguinalis, които се хранят предимно с мазнини. Белтъците в процес на ферментация се усвояват от ларвите на Piophila petasionis и от твърдокрилите от рода Corynetes. Съдържащият все още известно количество влага труп впоследствие преминава във владение на акаридите, които изсмукват от него последните количества сукървица. Окончателно изсъхнал и мумифициран, той дава убежище на нови обитатели: ларвите на кожоядите атагени и антрени, на гъсениците на пеперудите Aglossa cuprealis и Tineola bisellelia. Именно с тях приключва цикълът.

Брюно си припомняше красивия черен ковчег на своя дядо със сребърен кръст. Картината излъчваше покой и дори щастие: дядо му сигурно се чувстваше добре в такъв разкошен ковчег. Едва по-късно той научи за съществуването на акаридите и на всички тези ларви с названия, напомнящи имената на италиански старлетки. Въпреки това дори сега образът на дядо му в ковчега бе за него като щастливо видение.

Още помнеше баба си в деня на пристигането им в Марсилия, седнала върху оставения по средата на кухнята куфар. По плочките на пода сновяха хлебарки. Вероятно именно в този ден разсъдъкът й се бе помътил. В разстояние само на няколко седмици тя бе преживяла смъртта на своя съпруг, спешното отпътуване от Алжир, трудното намиране на квартира в Марсилия, и то в мизерните североизточни предградия. Никога преди кракът й не бе стъпвал във Франция. Дъщеря й я бе напуснала и така и не бе дошла за погребението на баща си. Вероятно всичко се дължеше на някаква грешка. Със сигурност някой някъде бе допуснал грешка.

Впоследствие тя постепенно си стъпи на краката и живя още пет години. Купи мебели, разположи леглото на Брюно в столовата, записа го в кварталното училище. Всяка вечер след часовете отиваше да го прибере. Срам го беше да го виждат за ръка с тази съсухрена, прегърбена старица. Съучениците му си имаха родители; по онова време децата на разведени все още бяха малко.

Нощем тя отново и отново премисляше периодите от живота си, който приключваше така злощастно. Стаите бяха с ниски тавани и лете вътре бе ужасно задушно. Успяваше да заспи едва на разсъмване. Денем сновеше из квартирата, влачейки подпетени чехли, и си говореше сама, без да си дава сметка за това, като повтаряше по петдесет пъти едно и също изречение. Мисълта за дъщеря й я обсебваше. „Тя не дойде на погребението на баща си…“ Минаваше от стая в стая с парцал или тенджера в ръка, отдавна забравила за какво ги е взела. „Погребението на баща си… Погребението на баща си…“ Чехлите се влачеха със съскане по плочките. Брюно се гушеше изплашен в постелята; даваше си сметка, че всичко това ще свърши зле. Понякога тя започваше от сутринта, още по пеньоар и с ролки на главата. „Алжир — това е Франция…“; сетне започваше съскането на чехлите по пода. Тя бродеше из двете стаи със застинал в неизвестна точка поглед, „Франция… Франция“, повтаряше, постепенно затихвайки, гласът й.

Открай време бе добра готвачка и това се оказа нейната последна радост. Приготвяше за Брюно разкошни ястия, сякаш на масата имаше най-малко десетина гости. Пиперки в масло, аншоа, картофена салата: понякога имаше пет предястия преди основното блюдо — пълнени тиквички, заек с маслини или с кускус. Не й се удаваха единствено сладкишите, но в дните, когато получаваше пенсията си, купуваше кутии халва, сметана с кестени, бонбони с плънка от Екс. Постепенно Брюно се превръщаше в дебело и боязливо дете. Самата тя почти нищо не хапваше. В неделя се залежаваше в леглото и Брюно отиваше да се сгуши до костеливото й тяло. Понякога си представяше как става нощем с нож в ръка и я пронизва право в сърцето; представяше си как после горко плаче, проснат пред безжизненото й тяло; представяше си как сам умира след това.

В края на 1966 година тя получи писмо от дъщеря си, научила адреса от бащата на Брюно, с когото си разменяха картички за Коледа. Жанин не изразяваше особено съжаление за миналото, припомняйки го в едно изречение: „Научих за смъртта на татко и за твоето преместване“. Съобщаваше освен това, че напуска Калифорния и има намерение да се установи в Южна Франция, без при това да даде адрес.

Една сутрин, докато пържеше тиквички, старата жена обърна тавата с врящо масло. Намери сили да се добере до коридора и писъците й привлякоха съседите. Вечерта след часовете Брюно видя пред входа на училището госпожа Аузи от горния етаж, която го заведе право в болницата. Позволиха му да постои няколко минути при баба си, чиито рани бяха покрити с превръзки. Бяха й поставили силна доза морфин, но тя все пак успя да познае своя внук и взе ръката му в своите, след което отведоха детето. През нощта сърцето й не издържа.

За втори път Брюно се сблъска със смъртта и отново значението на случващото се почти напълно му убягна. Години по-късно, докато предаваше контролно по френски или добре написано съчинение на историческа тема, все още си представяше как ще разкаже за него на баба си. Веднага след това се сещаше, че тя е починала, но тази мярнала се за момент мисъл така и не прекъсваше диалога между двамата. По-късно, когато готвеше магистърска степен по съвременна литература, той надълго и нашироко обсъждаше с нея своите бележки; впрочем по онова време вярваше в присъствието й само в минути на помрачение. За случая бе купил две кутии сметана с кестени; това бе техният последен продължителен разговор. Когато завърши университета и получи назначение като преподавател, установи, че се е променил и вече не може да влиза в контакт с нея; образът на баба му постепенно изчезваше зад стената.

На другия ден след погребението се разигра странна сцена. Баща му и майка му, които той за пръв път виждаше заедно, започнаха спор какво да правят с него. Бяха в голямата стая на апартамента в Марсилия и седнал на леглото, Брюно ги слушаше. Винаги е любопитно да слушаш как другите говорят за теб, особено когато явно не си дават сметка за твоето присъствие. Така може да се стигне до загуба на съзнанието за собственото съществуване, което в известен смисъл не е неприятно. С една дума, той нямаше усещането, че става въпрос за него. При това този разговор бе решаващ за бъдещето му и по-късно той често си го припомняше, без при това да изпита истинско вълнение. Не бе в състояние да направи връзка, да установи кръвна връзка между себе си и тези двама възрастни, които въпросния ден в столовата го бяха поразили преди всичко с високия си ръст и младежкия си вид. През септември Брюно трябваше да постъпи в шести клас и бе решено да го настанят в пансион, а баща му да го взема в Париж за уикендите. Майка му щеше да се постарае да го приютява от време на време през ваканциите. Брюно не възразяваше; двамата възрастни не му изглеждаха враждебно настроени. Така или иначе, за него истинският живот бе животът му при баба.

8 Животното омега

Брюно се навежда над мивката. Свалил е горнището на пижамата и гънките на бялото му коремче се диплят над фаянсовия ръб. Той е на дванайсет години. Иска да си измие зъбите, както прави всяка вечер; надява се тоалетът му да премине без произшествия. Ала ето че се приближава Вилмар, засега сам, и блъска Брюно по рамото. Той започва да отстъпва, разтреперан от страх, защото е почти сигурен какво ще последва, и успява да промърмори едва чуто: „Остави ме…“

Ето че на свой ред пристига и Пеле. Той е нисък, набит и много силен. С все сили зашлевява Брюно, който се разплаква. Сетне го събарят на земята и започват да го влачат за краката. Когато стигат до тоалетните, свалят долнището на пижамата. Пенисът му е малък, още детски, без каквото и да било окосмяване. Двамата го хващат за косите и го принуждават да разтвори уста. Пеле тика в лицето му четката за тоалетна. Той усеща в устата си вкуса на изпражнения. Започва да пищи.

Брасьор се присъединява към тях; той е четиринайсетгодишен, най-големият от шестокласниците. Изважда си члена, който се струва на Брюно дебел и огромен. Застава над него и се изпикава в лицето му. Предния ден той е принудил Брюно да му го смуче, а след това да му ближе задника, но тази вечер няма подобно желание. „Клеман, пишлето ти е съвсем голо — казва подигравателно той. — Трябва да му помогнем да се сдобие с косми…“ Дава знак на другите, които мажат слабините му с пяна за бръснене. Брасьор разтваря бръснача, приближава острието. От страх Брюно се изпуска.

През една мартенска нощ на 1968 година възпитателят го откри омазан в изпражнения, сгушен в клозета в ъгъла на двора. Накара го да си облече пижамата и го отведе при главния възпитател Коен. Брюно се боеше, че ще му се наложи да говори и да произнесе името на Брасьор. Ала макар измъкнат от постелята посред нощ, Коен го посрещна приветливо. За разлика от своите подчинени, той се обръщаше към учениците на „вие“. Това бе третият пансион, където заемаше тази длъжност, и знаеше, че почти винаги жертвите отказват да разкрият своите мъчители. Единственото, което можеше да направи, бе да накаже възпитателя, който отговаряше за спалнята на шестокласниците. Повечето от децата в пансиона бяха изоставени на произвола на съдбата от своите родители и за тях той бе единствената власт.

Би трябвало да ги държи изкъсо, да се намесва, преди да е станала някоя беля, но нямаше възможност да го прави, тъй като разполагаше само с петима възпитатели за двеста ученици. Когато Брюно си отиде, той си приготви кафе и прелисти списъка на шестокласниците. Подозираше Пеле и Брасьор, но нямаше никакви доказателства. Успееше ли да ги хване на местопрестъплението, имаше намерение наказанието да стигне дори до изключване от пансиона; само няколко прояви на жестокост и насилие бяха достатъчни, за да увлекат останалите и да пробудят у тях най-свирепи инстинкти. В повечето случаи момчетата особено когато са обединени в банди, изпитват желание да унижават и измъчват по-слабите от тях. Най-вече в началото на пубертета подобна диващина придобива нечувани размери. Той не хранеше никакви илюзии по отношение на поведението на човека особено когато не е подчинено на закона. Още с постъпването си в пансиона в Мо бе успял да внуши страхопочитание у своите възпитаници. Знаеше, че на това място той олицетворява последния бастион на законността и че без неговата намеса разправите над момчета като Брюно ще минат отвъд всякакъв предел.

Брюно прие с облекчение факта, че ще трябва да повтори шести клас. Пеле, Брасьор и Вилмар преминаха в по-горен клас и бяха настанени в друга спалня. За нещастие пристигнаха директиви от министерството, приети след събитията от шейсет и осма година, съгласно които длъжността главен възпитател бе съкратена, за да отстъпи място на система на самодисциплина. Подобна мярка бе в съответствие с духа на времето и освен това водеше до икономии на фонд работна заплата. Преминаването от едно спално помещение в друго стана много по-лесно и големите възприеха обичая веднъж седмично да извършват нападение над по-малките; прибираха се в своето спално, отвличайки една, понякога две жертви, и представлението започваше. Към края на декември Жан-Мишел Кемпф, слабичко и кротко момче, се хвърли през прозореца, за да избяга от своите мъчители. Падането би могло да се окаже смъртоносно, но детето се отърва с множество счупвания. Единият му глезен бе силно пострадал, хирурзите трудно свързаха парчетата от строшената кост и стана ясно, че то ще си остане куцо. Коен свика всички на разпит, в резултат на който подозренията му се засилиха; въпреки възраженията на Пеле той го отстрани за три дни от пансиона. Почти всички животински общности почиват върху система на подчинение в зависимост от вътрешното съотношение на силите. Тази система се отличава със строга йерархия: най-силният самец се нарича животно алфа; след него идва вторият по сила, животно бета, и така нататък, докато се стигне до най-слабия от групата, наречен животно омега. Мястото в йерархията се определя чрез ритуални двубои; животните с по-нисък ранг се стремят да подобрят позициите си, предизвиквайки по-привилегированите с надеждата при победа положението им да се подобри. Високият ранг дава на животните известни предимства: правото да се хранят първи, да се съвкупяват с женските от групата. В същото време най-слабото животно по принцип има възможност да избягва схватките, приемайки поза на подчинение (присядане, разкриване на ануса). Положението, в което се намираше Брюно, бе далеч по-неизгодно. Надмощието на основата на силата, присъщо на животинските общности, при шимпанзетата вече е придружено от актове на безпричинно насилие над най-слабото животно. Тази тенденция достига кулминация при първобитните човешки общности, а в развитите общества — при децата и юношите. По-късно се появява жалостта, тоест идентификацията с чуждото страдание; тази жалост бързо получава систематизация под формата на нравствен закон. В пансиона на лицея в Мо олицетворение на нравствения закон бе Жан Коен и той нямаше никакво намерение да се отклонява от тази си мисия. Ни най-малко не смяташе за изопачение начина, по който нацистите бяха прилагали идеите на Ницше: отхвърляйки състраданието, поставяйки се над нравствения закон, Ницше провъзгласяваше за най-висша ценност волята, а според Коен царството на волята водеше по естествен път към фашизма. Като се вземеше предвид неговият образователен ценз и стаж, той спокойно можеше да бъде назначен за директор, но доброволно бе предпочел да остане главен възпитател. Бе изпратил до академичната инспекция няколко докладни записки, в които се оплакваше от намаляването на щатовете за възпитатели в пансиона, но те така си и останаха без последствие. В зоологическата градина мъжкото кенгуру (macropodides) често възприема изправеното положение на тялото на пазача като призив за двубой. Служителят може да избегне нападението, като се наведе и заеме позата, характерна за покорното кенгуру. Жан Коен нямаше никакво намерение да се превръща в покорно кенгуру. Злобата на Мишел Брасьор, типична проява на егоизма, присъщ на животните от по-долните стъпала на еволюцията, бе осакатила завинаги един от неговите другари и вероятно щеше да нанесе непоправими щети върху психиката на момчета като Брюно. Когато извика в кабинета си на разпит Брасьор, той нямаше никакво намерение да крие презрението, което изпитва към него, и намерението си да настоява за изключването му от пансиона.

Всяка неделна вечер, когато баща му го връщаше обратно с мерцедеса, Брюно се разтреперваше още с приближаването на Нантьой ле Мо. Приемната на лицея бе украсена с барелефите на двама придобили известност бивши възпитаници: Куртелин и Моасан. Писателят Жорж Куртелин е автор на разкази, в които се осмива нелепото битие на буржоата и чиновника. Анри Моасан е френски химик (получил Нобелова награда през 1906 година), който разширява приложението на електрическата пещ и отделя силиция и флуора. Баща му винаги успяваше да го докара навреме за вечерята в седем часа. Най-често Брюно успяваше да се наяде само на обяд, когато се хранеха заедно с приходящите ученици, а за вечеря оставаха само обитателите на пансиона. Масите бяха за осем души, като най-добрите места бяха заети от големите. Те си сипваха обилно, а след това плюеха в чиниите, за да не могат малките да доядат остатъците.

Всяка неделя Брюно се чудеше дали да не поговори откровено с баща си, но накрая решаваше, че това е невъзможно. Баща му смяташе, че едно момче трябва да се научи само да се брани, и действително някои от по-големите оказваха съпротива, биеха се и успяваха да си извоюват уважение. На четирийсет и две години Серж Клеман бе преуспял човек. Неговите родители държаха малка бакалничка в Пти Кламар, докато сега той притежаваше три клиники за пластична хирургия: една в Ньойи, друга във Везине, а третата в Швейцария, недалеч от Лозана. Когато бившата му жена замина да живее в Калифорния, той отново бе поел ръководството на клиниката в Кан, отделяйки за нея половината от приходите. Отдавна бе престанал сам да оперира, но бе станал, както казват, добър мениджър. Не знаеше как точно да се държи със сина си. Несъмнено му желаеше доброто, стига това да не му струва прекалено много време, и изпитваше известна вина. През уикендите, когато Брюно беше при него, той най-често избягваше да се среща с любовниците си. Купуваше готова храна и вечеряха само двамата, а после заедно гледаха телевизия. Не знаеше никакви игри. Понякога Брюно ставаше нощем и се промъкваше до хладилника. Напълваше купа с корнфлейкс, добавяше мляко и сметана, като поръсваше обилно сместа със захар. После ядеше. Ядеше до пръсване, изпразваше няколко купи. Коремът му натежаваше. Беше му приятно.

9

Що се отнася до еволюцията на нравите, седемдесетте години бяха белязани от бърз напредък на потребление на еротична продукция въпреки намесата на все още строгата по онова време цензура. Музикалният филм „Коса“, който правеше достояние на широката публика „сексуалната революция“ от шейсетте години, пожъна голям успех. Монокините бързо се разпространиха по плажовете на Юг. Само за няколко месеца броят на сексшоповете в Париж нарасна от три на четирийсет и пет.

През септември Мишел се записа в осми клас и започна да изучава немски като втори чужд език. Тъкмо часовете по немски станаха повод да се запознае с Анабел.

По онова време Мишел имаше умерени възгледи по отношение на щастието. Всъщност той никога не се бе замислял сериозно по въпроса. Понятията за него дължеше на баба си, както ги беше предала на децата си. Беше католичка и гласуваше за Дьо Гол; двете й дъщери се бяха омъжили за комунисти, но това изобщо не променяше нещата. Ето какви бяха възгледите на поколението, преживяло през детството лишенията на войната и посрещнало Освобождението на двайсетгодишна възраст; ето какъв свят искаха те да завещаят на децата си. Жената си стои у дома и се занимава с домакинството (улеснена все пак от електродомакински уреди и разполагаща с повече време, което да отделя за семейството си). Мъжът ходи на работа (ала благодарение на роботизацията работният му ден е по-кратък, а работата по-лека). Съпрузите са щастливи и верни един на друг; обитават къщи извън градовете (предградията). През свободното си време всеки се отдава на своето хоби — разни занаяти, градинарство, изкуство. Освен това имат възможност да пътуват и да се запознаят с живота и културата на други страни и народи.

Якоб Вилкенинг бе роден в Неуварден, в Западна Фризия. Бе пристигнал във Франция на четиригодишна възраст и имаше съвсем смътен спомен за нидерландския си произход. През 1946-а се бе оженил за сестрата на един от най-добрите си приятели; тя бе само на седемнайсет години и не беше познала друг мъж. След като работи известно време в завод за микроскопи, той основа собствено предприятие за точни оптически прибори, което изпълняваше поръчки преди всичко на „Анженийо“ и „Пате“. По онова време японската конкуренция все още не съществуваше; Франция произвеждаше чудесни обективи, някои от които можеха да съперничат на „Шнайдер“ и „Цайс“; предприятието му се развиваше добре. На съпрузите се родиха две деца — през 1948 и 1951 година, а доста по-късно, през 1958 година, на бял свят се появи Анабел.

Родена в щастливо семейство (за двайсет и пет години брачен живот нейните родители не бяха имали нито едно сериозно спречкване), Анабел беше сигурна, че я очаква същата съдба. През лятото, малко преди да се запознае с Мишел, тя бе започнала да мисли по този въпрос; скоро щеше да навърши тринайсет години. Някъде на света живееше непознато момче, което също не я познаваше, но именно с него тя щеше да преживее живота си. Щеше да се постарае да го направи щастлив, а и той от своя страна щеше да стори всичко възможно да я дари с щастие; не знаеше обаче как изглежда и това силно я смущаваше. В писмо до списанието „Журнал дьо Мики“ една читателка на нейните години споделяше същите вълнения. Отговорът на редакцията бе успокоителен и завършваше с думите: „Не се тревожи, малка Корали, ще успееш да го познаеш“.

Двамата започнаха да се срещат, като готвеха заедно уроците си по немски. Мишел живееше на отсрещната страна на улицата, на по-малко от петдесет метра разстояние. Все по-често прекарваха заедно четвъртъците и неделите3. Той отиваше у тях най-често след обяда. „Анабел, твоят годеник…“, съобщаваше по-малкият й брат, поглеждайки към градината. Тя се изчервяваше, но родителите й избягваха шегите по този повод. Досещаше се, че харесват Мишел.

Той бе странно момче; не се интересуваше нито от футбол, нито от естрадни певци. Съучениците му не изпитваха към него неприязън, бъбреше с мнозина от тях, но винаги се държеше на определена дистанция. Преди запознанството с Анабел никой от неговите другари не му бе ходил на гости. Имаше навик да размишлява и да мечтае сам, но постепенно свикна с присъствието на своята приятелка. Често се качваха на велосипедите и поемаха нагоре по хълма към Вуланжи; сетне тръгваха пеша през ливадите и горичките до възвишението, от което се откриваше гледка към долината на Гран Морен. Разхождаха се сред високата трева и постепенно се опознаваха.

10 За всичко е виновна Каролин Есеян

В началото на учебната 1970 година в положението на Брюно настъпи известно подобрение; беше в осми клас и се числеше към големите. От този момент нататък, чак до завършването, учениците спяха в помещения, които се намираха в другото крило и бяха разделени на отделения по четири легла. В очите на своите насилници той вече беше напълно смазан и унизен, така че те постепенно се насочиха към нови жертви. Същата година Брюно започна да обръща внимание на момичетата. От време на време, макар и рядко, организираха разходки заедно с обитателките на девическия пансион. В четвъртък следобед, ако времето беше хубаво, отиваха на брега на Марна в околностите на Мо, където бе оборудвано някакво подобие на плаж. В едно от кафенетата имаше маси за минифутбол и флипери, но най-голямата атракция на заведението без съмнение беше един питон в стъклен аквариум. Момчетата обичаха да го дразнят, като почукваха по стъклото: от вибрациите животното изпадаше в ярост и започваше да се блъска в стъклото до пълно изтощение. През един октомврийски следобед Брюно заприказва Патрисия Овейе; тя беше сираче и напускаше пансиона само за ваканциите, които прекарваше при чичо си в Елзас. Беше руса и слабичка, говореше много бързо и на моменти подвижното й личице застиваше в странна усмивка. Следващата седмица той преживя страхотен шок, когато я видя седнала с разтворени крака върху коленете на Брасьор, който я целуваше по устата. Въпреки това Брюно реши да не си вади крайни заключения. Тези грубияни, които години наред го бяха тероризирали, се радваха на успех сред момичетата само защото бяха единствените, които се осмеляваха да ги задирят. Забеляза освен това, че Пеле, Вилмар и дори Брасьор избягваха да удрят или да унижават малките, когато наоколо имаше момиче.

Учениците от осми клас имаха право да се запишат в киноклуба. Прожекции имаше в четвъртък вечер в актовата зала на мъжкия пансион, където идваха и момичетата. Една вечер през декември, когато щяха да дават „Вампирът Ноферату“, Брюно седна до Каролин Есеян. Към края на прожекцията, след дълги колебания, той леко отпусна ръка върху бедрото на своята съседка. В продължение на няколко вълшебни секунди (може би пет или шест, но не повече от десет) не се случи нищо. Тя не помръдна. Обля го гореща вълна и той едва не припадна. После, мълчаливо и без каквато и да било грубост, тя отмести ръката му. Години по-късно, и то доста често, докато някоя проститутка му правеше свирка, Брюно щеше да си спомня за тези няколко секунди невъобразимо щастие; но той си припомняше също така и как Каролин Есеян леко бе отместила ръката му. Тогава у малкото момче имаше някаква особена чистота и нежност, които предшестваха еротиката и сексуалното влечение. Имаше простото желание да се докосне до любящо тяло, да усети прегръдката на любящите ръце. Нежността предхожда съблазънта и именно това е причината, поради която е толкова трудно да загубиш надежда. Защо през онази вечер Брюно бе докоснал бедрото на Каролин Есеян, а не ръката й (което твърде вероятно тя би приела и така между двамата би могла да се зароди една красива история; та нали малко преди това на опашката за билети тя бе заговорила тъкмо него, за да го покани да седнат един до друг, а след това бе положила ръка върху облегалката между двата стола; всъщност тя отдавна бе забелязала Брюно, харесваше го и онази вечер се бе надявала той да хване ръката й)? Може би защото бедрото на Каролин се бе оголило и в простодушието си той бе решил, че това не е случайно. Колкото повече с възрастта Брюно се връщаше към чувствата от детството си, толкова повече същността на съдбата му се проясняваше и всичко изплуваше в светлината на една даденост, студена и непоправима. Без всякакво съмнение през онази вечер на 1970 година Каролин Есеян имаше силата да заличи всички унижения и страдания на ранното му детство. След този първи неуспех (след като тя бе отместила ръката му, той никога повече не се осмели да я заговори) всичко ставаше далеч по-трудно. При това от човешка гледна точка Каролин Есеян нямаше никаква вина. Напротив, тази малка арменка с кротък като на агне поглед и дълги черни вълнисти коси, попаднала между мрачните стени на девическия пансион на лицея в резултат от нерешими семейни неприятности, сама бе повод за вяра в човешкия род. Всичко бе завършило с такъв главоломен провал поради една нелепа и донякъде гротескна подробност. Трийсет години след това Брюно бе убеден, че ако детайлите бъдат разгледани в действителното им значение, то случилото се тогава би могло да се сведе до следното: за всичко бе виновна късата пола на Каролин Есеян.

Слагайки ръка върху бедрото на Каролин Есеян, Брюно фактически й предлагаше да се омъжи за него. Началото на юношеството му съвпадна с преходен период. С изключение на неколцина предшественици — сред които и тягостният пример на собствените му родители, — предишното поколение бе изградило изключително здрава връзка между брака, сексуалността и любовта. Увеличението на ръста на работната заплата и ускореното икономическо развитие през петдесетте години бяха довели до упадък на брака по сметка, който оставаше в сила само за все по-ограничен брой хора, представляващи класи, за които духовното и материалното наследство имаше истински смисъл. Католическата църква, която открай време бе гледала с неодобрение на извънбрачните полови връзки, приемаше възторжено възхода на брака по любов, който по-пълно съответстваше на нейните възгледи („Мъжът и жената са Божии творения“) и бе в състояние да постави основите на една цивилизация на мира, верността и любовта, каквато бе нейната естествена мисия. Комунистическата партия, която по онова време бе единствената духовна сила, съпоставима с Църквата, си поставяше почти същите цели. Ето защо почти всички родени през петдесетте години младежи с нетърпение очакваха да се влюбят, още повече че обезлюдяването на селата, изчезването на техните традиционни общности даваха почти неограничени възможности за избор на бъдещия спътник в живота, като същевременно изборът сам по себе си придобиваше изключително значение (неслучайно през 1955 година в Сарсел бе издигнат призивът за така наречената „политика на «големите общности»“, очевидно отражение на системата от отношения, сведена до рамките на семейния кръг). Поради това напълно основателно петдесетте и началото на шейсетте години могат да бъдат определени като златен век на любовното чувство, съхранил се до днес в песните на Жан Фера и Франсоаз Арди.

Същевременно масовата консумация на либидото, дошла от Северна Америка (песните на Елвис Пресли, филмите с Мерилин Монро), се разпространяваше в Западна Европа.

Заедно с хладилниците и пералните машини, материални спътници на семейното щастие, на пазара се появиха транзисторите и портативните грамофони, които насърчаваха младежкия флирт като модел на поведение. Назряващият през шейсетте години идеологически конфликт излезе наяве в началото на седемдесетте в списания като „Мадмоазел аж тандр“ и „Вент ан“4, съсредоточавайки се около главния въпрос на епохата: „Докъде може да се стигне преди брака?“. По същото време придошлата от Северна Америка хедонистко-чувствена възможност получи мощна подкрепа от страна на анархистки настроената преса (първият брой на „Актюел“ излезе през октомври 1970 година, а този на „Шарли-Ебдо“ през ноември същата година). Макар по принцип да критикуваха капитализма в политически план, тези издания бяха в унисон с развлекателната индустрия в името на разрушаването на юдео-християнските морални норми и на апологията на младостта и личната свобода. Раздираните от противоречиви тенденции списания за девойки възприемаха компромисна позиция по отношение на начина на живот, която може накратко да бъде описана по следния начин: първоначално (да речем, от дванайсет до осемнайсет години) девойката излиза с много младежи. (Двусмисленото значение на излизам отразява двойствеността на конкретното поведение — какво всъщност означава излизам с младеж? Дали се подразбира целуване по устните, пускане на език или полова връзка в същинския смисъл на думата? Дали да разрешите на момчето да докосва гърдите ви? Дали да свалите панталоните му? И как да постъпвате с неговите собствени органи?) За момичета като Патрисия Овейе и Каролин Есеян това бяха трудни въпроси, на които любимите им списания даваха неясни, противоречиви отговори. На втория етап (на практика след зрелостните изпити) същата тази девойка изпитва нужда да преживее сериозна връзка (наречена по-късно в немските списания „big love“) и тогава на дневен ред излиза въпросът: „Трябва ли да заживея заедно с Жереми?“; по принцип този втори период е решаващ. Резултатът от нестабилното съчетание на два съвършено различни модела на поведение, предлагано от списанията за девойки, модели, които всъщност принадлежаха към два последователни жизнени етапа, се прояви едва няколко години по-късно, когато разводите станаха повсеместно явление. Въпреки това за определен период от време тази неправдоподобна схема бе образец за наивните момичета, бездруго объркани от стремителните промени, които се извършваха около тях, и те с все сили се стремяха да я следват.

При Анабел нещата бяха съвсем различни. Вечер, преди да заспи, тя си мислеше за Мишел и с радостен трепет очакваше да го види на другия ден. Когато по време на уроците се случеше нещо забавно и интересно, веднага си представяше как ще го сподели с него. В дните, когато поради някаква причина не успяваха да се видят, я обземаше тревога и тъга. През лятната ваканция (родителите й притежаваха къща в Жиронд) тя му пишеше всеки ден. Макар да не смееше да признае пред себе си, макар писмата й да не съдържаха пламенни думи и по всичко да напомняха онова, което би споделила с роден брат на нейните години, макар чувството, което изпълваше живота й, да напомняше по-скоро сияние от нежност, отколкото изгаряща страст, истината постепенно си пробиваше път до нейното съзнание, а тя беше, че без да го бе търсила или желала, вече се намираше във властта на голямата любов. Първият срещнат се бе оказал най-добрият и дори през ум не й минаваше, че може да има друг. Според „Мадмоазел аж тандр“ подобно нещо бе възможно: не биваше да си въобразява прекалено много, защото такива случаи бяха изключително редки и граничеха с чудо, но все пак ги имаше. И те бяха най-голямото щастие, което човек може да преживее на този свят.

11

От онова време Мишел пазеше една снимка, направена в градината на родителите на Анабел през великденската ваканция на 1971 година; нейният баща беше скрил шоколадови яйца в храстите и цветните лехи. На снимката се вижда как, изцяло погълната от търсенето, Анабел разтваря клоните на една туфа форситии с присъщата на децата сериозност. Лицето й е започнало да придобива фини очертания и вече личи, че ще бъде изключително красива. Под пуловера се откроява леката извивка на гърдите й. Тогава за последен път получиха шоколадови яйца за Великден; на следващата година вече бяха прекалено големи за такива игри.

Към тринайсетгодишна възраст под влияние на прогестерона и на естрадиола, който се отделя от яйчниците, в областта на гърдите и задните части на момичетата започват да се образуват мастни възглавнички. В най-добрия случай тези части на тялото придобиват хармонична закръгленост, която предизвиква у мъжете силно влечение. Подобно на своята майка на същата възраст, Анабел имаше прекрасно тяло. Но ако лицето на майка й беше просто приятно и привлекателно, то нищо не предвещаваше болезнения шок от красотата на Анабел и майка й започна да се бои. Без съмнение големите сини очи и изумителните светлоруси коси Анабел бе наследила от своите холандски прадеди по бащина линия, но само някаква небивала морфогенетична случайност би могла да създаде поразителната чистота, която притежаваха чертите на лицето й. Лишената от красота девойка е обречена да бъде нещастна, защото за нея няма никаква надежда да бъде обичана. Всъщност никой не й се подиграва, не се отнася жестоко към нея, тя като че ли е прозрачна, никой поглед не се спира на нея, не я сподиря, когато минава. В нейно присъствие всеки се чувства неудобно и предпочита да не й обръща внимание. Напротив, една изключителна красота, красота, която далеч надминава естествената съблазнителна свежест на юношеството, оказва свръхестествено влияние и неизменно предвещава трагична участ. На петнайсет години Анабел принадлежеше към изключително малкото на брой девойки, които привличат погледите на всички мъже, без разлика от възраст и обществено положение; онези девойки, които само с появата си на оживената улица на някой средно голям град ускоряват сърдечния ритъм на младежите и зрелите мъже и карат старците горчиво да въздишат. Тя много бързо забеляза мълчанието, което настъпваше при всяка нейна поява в заведение или в лекционната зала, но трябваше да минат години, преди напълно да осъзнае неговото значение. В колежа в Креси ан Бри всички бяха приели факта, че тя „ходи“ с Мишел, но дори да не беше така, едва ли щеше да се намери момче, което да се опита по един или друг начин да потърси близост с нея. Това е един от основните недостатъци на изключителната красота у девойките; само опитните, цинични и безскрупулни женкари се чувстват удобно в тяхно присъствие; ето защо обикновено съкровището на тяхната непорочност се пада на най-долните представители на мъжкия пол, а самите те преживяват това като първи етап от едно непоправимо падение.

През септември 1972 година Мишел се записа в девети клас на лицея в Мо. Анабел оставаше в колежа, защото бе в осми клас. Той се прибираше след училище с влак, като в Ебли вземаше мотрисата. Обикновено пристигаше в Креси с влака в 18,33; Анабел го чакаше на гарата. Двамата се разхождаха край каналите в малкия град. Понякога, много рядко, отиваха в някое кафене. Сега вече Анабел знаеше, че рано или късно Мишел ще пожелае да я целуне, да погали тялото й, чието преображение тя чувстваше. Очакваше този момент, без да проявява нетърпение и без страх, защото му имаше доверие.

Макар основните страни на сексуалното поведение да са вродени, механизмите на неговото отключване до голяма степен зависят от условията, при които протичат първите години от живота, особено при птиците и бозайниците. Предварителните тактилни контакти на съответните за дадения вид органи са съществени при кучето, котката, плъха, морското свинче и макака резус (Macaca mulatto). Липсата на контакт с майката през детството води до тежки смущения в сексуалното поведение на възрастния плъх, особено при етапа на ухажването. Дори животът му да зависеше от това (а до голяма степен положението беше именно такова), Мишел не би се осмелил да целуне Анабел. Често вечер, когато го виждаше да слиза от мотрисата с чанта в ръка, я обземаше такава радост, че тя буквално се хвърляше в обятията му. В подобни случаи оставаха прегърнати за няколко секунди в състояние на щастливо вцепенение и едва след известно време проговаряха.

Брюно също учеше в лицея в Мо, също в девети клас, но в друга паралелка; знаеше, че майка му има и втори син от друг баща, но нищо повече. С майка си се виждаше рядко. Два пъти прекара ваканцията в наетата от нея вила в Каси. Тя приемаше много младежи, които минаваха оттам на път за някъде. Такива като тях пресата наричаше хипита. Всъщност те не работеха нищо, по време на престоя им ги издържаше Жанин, която бе сменила името си и искаше да я наричат Джейн. Живееха благодарение на приходите от клиниката за пластична хирургия, основана от бившия й съпруг, с други думи, от желанието на заможни жени да се борят с пораженията на времето или с някои свои естествени физически несъвършенства. Хипитата се къпеха голи в близките заливчета, но Брюно се стесняваше да свали банския си. Смяташе, че е прекалено белезникав, дребен, отблъскващ и тлъст. Понякога майка му лягаше с някой от младежите. Вече беше на четирийсет и пет години, вулвата й беше отслабнала и леко увиснала, но чертите на лицето й бяха все още великолепни. Брюно онанираше по три пъти на ден. Вулвите на младите жени наоколо бяха достъпни, понякога на по-малко от метър разстояние, но той чудесно разбираше, че са затворени за него: другите момчета бяха по-големи, по-силни и имаха загар. Години по-късно Брюно си даваше сметка, че в света на дребните буржоа, на обикновените чиновници има повече търпимост, приветливост и откритост, отколкото в този на младите маргинали, които по онова време се наричаха хипи. „Мога да се облека като уважаваните членове на обществото и охотно ще бъда приет от тях, често си повтаряше Брюно. — Достатъчно е да си купя костюм, вратовръзка и риза, които ще ми струват всичко 800 франка в «C&A» по време на разпродажбите; остава само да се науча да правя възел на вратовръзката. Вярно е, че въпросът с колата остава открит, всъщност това е единственото затруднение за представителя на средната класа, но и то си има решение: човек може да тегли кредит или да работи няколко години и да спестява. От друга страна, не виждам никакъв смисъл да се обличам като маргинал: нито съм толкова млад, нито толкова красив, нито пък дотам непукист. Плешивея, пълнея, а с годините ставам все по-притеснен и чувствителен, така че всеки признак на пренебрежение или презрение ще ме кара да страдам още по-силно. С една дума, не съм достатъчно естествен, тоест не съм в достатъчна степен животно, а това си е непоправим недостатък. Каквото и да кажа, каквото и да направя, каквото и да си купя, няма да мога да преодолея този недъг, защото той е вроден“. Още по време на първия престой при майка си Брюно установи, че никога няма да бъде приет от хипитата;, той не беше и никога нямаше да стане красиво животно. Нощем мечтаеше за разтворени вулви. По същото време започна да чете Кафка. Отначало почувства хлад, който го стягаше в ледената си прегръдка; часове след като бе привършил „Процесът“, не можеше да се отърси от натрапчивото вцепенение. Незабавно си даде сметка, че този протяжен, белязан от срам свят, в който живите твари се срещат и разминават сред космическа пустота, без каквато и да било близост помежду си, напълно съответства на неговия вътрешен мир. Светът бе протяжен и студен. Единственото топло място в него се намираше между краката на жените, но за него то бе недостъпно.

Ставаше все по-очевидно, че Брюно не отива на добре, че няма приятели, че се плаши от момичетата, че цялото му юношество е пълен провал. Баща му съзнаваше това и изпитваше нарастващо чувство за вина. През 1972 година той покани за Коледа бившата си съпруга, за да обсъдят въпроса. По време на разговора стана ясно, че природеният му брат учи в същия лицей, също в девети клас (макар и в друга паралелка) и че двамата никога не са се виждали. Този факт силно го порази, защото символизираше отвратителния разпад на семейството, за който вина носеха и двамата. За пръв път той наложи волята си и накара Жанин да влезе във връзка с втория си син, за да поправи нещата в рамките на възможното.

Жанин не хранеше особени илюзии по отношение на чувствата, които бабата на Мишел вероятно изпитваше към нея, но нещата се оказаха дори малко по-лоши, отколкото си бе представяла. В момента, когато спря поршето пред къщата в Креси ан Бри, старата жена тъкмо излизаше с пазарска чанта в ръка. „Не мога да ви попреча да го видите, все пак е ваш син — каза остро тя. — Отивам на пазар, ще се върна след два часа и искам дотогава да ви няма“. Сетне й обърна гръб и отмина.

Мишел беше в стаята си; тя отвори вратата и влезе. Имаше намерение да го прегърне, но когато понечи да го направи, той се отдръпна на цял метър. Беше пораснал и започваше поразително да прилича на баща си: същите тънки руси коси, същото остро лице с изпъкнали скули. Беше му донесла подарък грамофон и няколко плочи на „Ролинг Стоунс“. Той ги взе, без да каже нищо (грамофона запази, а няколко дни по-късно изхвърли плочите). Стаята му беше спретната, на стената нямаше нито един плакат. Върху плота на сгъваемото бюро имаше книги по математика. „Какво е това?“, запита тя, а той отвърна сдържано: „Диференциални уравнения“. Беше си намислила да му разкаже за живота си, да го покани за ваканцията, но очевидно това нямаше да стане. Задоволи се да му съобщи за предстоящото посещение на брат му; той прие. Бяха заедно само от един час, а мълчанието между тях започваше да става тягостно, когато от градината се чу гласът на Анабел. Мишел изтича до прозореца и я покани да влезе. Жанин успя да зърне момичето, докато минаваше през градинската врата. „Хубава приятелка имаш…“, подхвърли тя и леко сви устни. Тези думи сякаш жегнаха Мишел и лицето му се изкриви. Докато отиваше към поршето, Жанин се сблъска с Анабел и я погледна в очите; в погледа й се четеше омраза.

Бабата на Мишел не изпитваше никаква неприязън към Брюно; той също беше жертва на една извратена майка — такава бе нейната гледна точка, може би донякъде повърхностна, но в основата си вярна. Брюно свикна да ходи на гости на Мишел всеки четвъртък следобед. Вземаше мотрисата от Креси ла Шапел. Всеки път, когато имаше възможност (а възможност почти винаги имаше), той се настаняваше срещу някое самотно момиче. В повечето случаи те седяха с кръстосани крака, имаха прозрачна блузка или друго подобно нещо. Той не сядаше право срещу тях, а малко встрани, по диагонал, а нерядко на същата седалка, на не по-малко от два метра от спътницата. Възбуждаше се само от гледката на дългите руси или кестеняви коси; докато си избираше място, минаваше между седалките и усещаше как болка пронизва слабините му. Преди да седне, изваждаше носна кърпа. Достатъчно бе да разтвори папка, да я сложи върху коленете си и само след няколко движения свършваше. Понякога момичето разтваряше крака и тогава дори нямаше нужда да се докосва, а се изпразваше само при вида на гащичките й. Носната кърпа беше за всеки случай, обикновено го правеше върху листовете в папката, върху уравнения от втора степен, върху таблица с видовете насекоми или с данни за въгледобива в СССР. През това време момичето продължаваше да прелиства списанието.

Години по-късно Брюно продължаваше да изпитва колебание. Всичко случило се беше в пряка връзка с едно дебело и страхливо момче, чиито снимки още пазеше. Това момче бе в пряка връзка с разкъсвания от желание възрастен мъж, в когото се бе превърнало. Детството му беше трудно, юношеството — ужасно; сега беше на четирийсет и две години и обективно погледнато, все още далеч от смъртта. Какво ли му предстоеше да преживее? Може би няколко фелации, за които, сигурен бе в това, щеше да плаща все по-охотно. Посветеният на една цел живот оставя малко място за спомени. С времето ерекциите му ставаха все по-трудни и по-кратки и това караше Брюно да изпада в печално униние. Главната цел на неговия живот бе от сексуално естество; вече беше сигурен, че няма да бъде в състояние да я промени. В това отношение Брюно беше типичен представител на своето време. През неговото юношество продължилата близо два века жестока икономическа конкуренция във френското общество донякъде се бе смекчила. Все повече се налагаше възгледът, че промяната на икономическите условия естествено води към известно равенство. В полза на подобна теза шведският социалдемократически модел често се привеждаше като пример както от политиците, така и от собствениците на предприятия. Ето защо мисълта да се издигне над своите съвременници бе слабо вдъхновение за Брюно. От професионална гледна точка единствената му (и твърде благоразумна) амбиция бе да се влее в „многолюдната и с неясни очертания средна класа“, както по-късно бе определена от президента Жискар д’Естен. Ала присъщо на човека е да налага йерархии и той жадно се стреми към превъзходство над себеподобните. Дания и Швеция, превърнали се за европейските демокрации в образец за постигането на икономическо равенство, даваха също така пример за сексуална свобода. Съвсем неочаквано вътре в същата тази средна класа, към която постепенно се приобщаваха работници и служители, или по-скоро сред нейните потомци, се разкри ново поле за нарцистична конкуренция. През юли 1972 година, по време на езикова ваканция в Траунщайн, малък баварски град близо до австрийската граница, Патрик Кастели, млад французин от неговата група, само за три седмици успя да преспи с трийсет и седем мацки. За същия срок Брюно постигна нулев резултат. Успя само да покаже пениса си на една продавачка в супермаркета, която за щастие се засмя и не подаде жалба. Патрик Кастели също като него произхождаше от буржоазно семейство и имаше добър успех в училище; в икономическо отношение пред двамата се очертаваха сходни перспективи. Повечето спомени от юношеството на Брюно бяха от този род.

Впоследствие глобализацията на икономиката наложи далеч по-сурова конкуренция, която помете мечтите за интеграция на цялото население в една всеобща средна класа с нарастваща покупателна способност; все по-широки слоеве от обществото постепенно попадаха в плен на бедността и безработицата. Същевременно надпреварата в областта на секса не намаляваше, дори напротив.

Бяха минали двайсет и пет години, откакто Брюно се бе запознал с Мишел. През този ужасяващо голям интервал от време той имаше чувството, че почти не се е променил; хипотезата за наличието на една постоянна личностна същност, чиито качества са дадени на човека веднъж завинаги, му се струваше напълно вярна. Същевременно цели етапи от неговата собствена история бяха окончателно обречени на забрава. Месеци и години се бяха заличили в паметта му, сякаш изобщо не ги бе преживял. Не такъв бе случаят с последните две години от неговото юношество, тъй богати на спомени и опит, който бе формирал личността му. Паметта за човешкия живот, както му бе обяснил много по-късно неговият брат, напомня някоя от консистентните истории на Грифитс. През една майска вечер те седяха в апартамента на Мишел и пиеха кампари. Рядко разговаряха за миналото, беседите им обикновено бяха посветени на актуалните политически и обществени въпроси; през онази вечер обаче тема на разговора стана именно миналото.

— Припомняш си различни моменти от живота — обобщи Мишел — и тези спомени ти се явяват в различен аспект; връщаш се към мисли, подбуди или лица. Понякога се сещаш просто за име, като това на Патрисия Овейе, за която спомена преди малко и която днес едва ли би могъл да познаеш. Друг път в паметта ти изниква лице, без да можеш да го свържеш с каквото и да било. В случая с Каролин Есеян всичко свързано с нея е съсредоточено в онези няколко секунди, през които ръката ти е била върху бедрото й. Консистентните истории бяха въведени от Грифитс през 1984-та с цел да осъществят връзка между количествените измерения в описанията на вероятностите. Една история на Грифитс е съставена на основата на поредица от повече или по-малко случайни измерения, осъществени в различни моменти. Всяко измерение потвърждава факта, че определена физическа величина, евентуално различна от резултатите, получени при други измерения, в даден момент е съотносима с определена област от значения. Така например за времето t1 един електрон притежава известна скорост, определена в зависимост от начина на измерване; през времето t2 той се намира в някаква зона на пространството; през времето t3 притежава дадена стойност на спина. Изхождайки от подмножествата на измеренията, може да се даде определение на неговата история, логически консистентна, без при това да може да се твърди, че е вярна; за нея само може да се каже, че съществува. Измежду възможните истории на света в дадени експериментални рамки някои могат да бъдат пренаписани под зададената от Грифитс форма; именно тогава те могат да бъдат наречени консистентни истории на Грифитс, доколкото светът се възприема като съставен от отделни обекти, притежаващи вътрешно присъщи и устойчиви свойства. При това броят на консистентните истории на Грифитс, които могат да бъдат пренаписани на основата на поредица измерения, най-често надвишава единица. Ти имаш определена представа за собственото „аз“; тази представа ти позволява да изградиш хипотеза: историята, която си в състояние да възстановиш на основата на твоите собствени спомени, е консистентна история, защитима от принципа на еднозначното повествование. Като изолиран индивид, следващ неизменно битие в определен период от време и подчинен на определена онтология от страна на предмети и свойства, в това отношение ти не храниш никакви съмнения и затова можеш да бъдеш причислен към една консистентна история на Грифитс. При това ти вписваш въпросната хипотеза в сферата на реалния живот, а не в сферата на мечтите.

— Предпочитам да си мисля, че моето „аз“ е илюзия, пък била тя и болезнена илюзия — отбеляза тихо Брюно, на което Мишел не можа да намери отговор, защото не знаеше нищо за будизма.

Разговорът помежду им вървеше трудно, защото се виждаха не повече от два пъти годишно. Когато бяха млади, между тях възникваха оживени спорове, но това време беше отминало. През септември 1973 година започнаха единайсети клас в профил естествени науки и в продължение на две години изучаваха заедно математика и физика. Знанията на Мишел далеч надвишаваха нивото на класа. Той беше започнал да осъзнава, че човешкото общество е непресъхващ извор на разочарования, тревоги и огорчения, докато математическите уравнения го даряваха с ярка и жива радост. Луташе се в полумрак и изведнъж откриваше изход: нужни бяха няколко формули, няколко дръзки факторизации и изведнъж се извисяваш до сияйни селения. Най-вълнуващо бе първото от уравненията на доказателството, защото истината все още се мержелее в далечината, а последното винаги се оказваше най-радостното, най-възхитителното. Същата година Анабел премина в десети клас на лицея в Мо. Тримата често се събираха след часовете. После Брюно се прибираше в пансиона, а Анабел и Мишел се отправяха към гарата. Положението бе на път да приеме странен и печален обрат. В началото на 1974 година Мишел се изгуби из Хилбертовите пространства; после се приобщи към теорията на мерките, откри интегралите на Риман, Льобег и Стилтес. По същото време Брюно четеше Кафка и онанираше в мотрисата. През един майски следобед на новооткрития басейн в Ла Шапел сюр Креси той преживя насладата да разтвори хавлията, за да покаже члена си на две дванайсетгодишни момиченца, и с особено удоволствие видя, че те се побутват с лакти и очевидно се интересуват от гледката; после размени продължителен поглед с едната от тях, дребничка очилата брюнетка. Брюно се чувстваше прекалено нещастен и оскърбен, за да го е грижа за психологическите проблеми на другите, но все пак си даваше сметка, че природеният му брат се намира в още по-тежко положение. Тримата често сядаха в кафенето; Мишел беше с анорак и смешна шапка на главата и не умееше да играе минифутбол; през повечето време говореше Брюно. Мишел стоеше неподвижно и почти не се обаждаше, само вдигаше очи към Анабел и я гледаше внимателно и безстрастно. Самата Анабел не се отказваше; за нея лицето на Мишел въплъщаваше истината за един друг свят. По това време тя прочете „Кройцеровата соната“ и известно време й се струваше, че е успяла да го разбере благодарение на тази книга. Двайсет и пет години по-късно Брюно си даваше сметка, че тогава те са се оказали в неустановено, ненормално и безперспективно положение; когато човек хвърли поглед назад, у него винаги се създава може би погрешното впечатление за някакъв детерминизъм.

12 Стандартен режим

Средата на седемдесетте години във Франция беше белязана от скандалния успех на „Фантом в рая“, „Портокал с часовников механизъм“ и „Валсиращите“ — три твърде различни филма, чийто еднакъв успех обаче бе доказателство за комерсиалната перспективност на „културата на младите“, основана преди всичко на секса и насилието, която през следващите десетилетия непрекъснато заемаше все по-голям сектор от пазара. Трийсетгодишните, замогнали се през шейсетте, намериха пълно удовлетворение в излезлия през 1974 година филм „Емануела“. Този филм на режисьора Джъст Джекин предлагаше приятно прекарване на времето, екзотични картини, осъществени фантазми и — в контекста на една все още до голяма степен юдео-християнска култура — представляваше сам по себе си манифест на встъпването в цивилизацията на развлеченията.

През същата тази 1974 година движението в полза на свободните нрави като цяло пожъна забележителни успехи. На 20 март в Париж беше открит първият клуб „Витатоп“, призван да играе водеща роля в областта на физическата форма и на култа към тялото. На 5 юли беше приет закон за пълнолетието на осемнайсетгодишна възраст, а на 11 юли — закон за развода по взаимно съгласие, с което съпружеската изневяра отпадна от Наказателния кодекс. Най-сетне, на 28 ноември, с подкрепата на левицата и след бурни, според мнозинството коментатори „исторически“ дебати бе приет „законът Вей“, с който се разрешаваха абортите. Общоприетата от дълго време в западните страни християнска антропология действително придава изключително значение на човешкия живот от зачатието до смъртта; това значение се дължи на факта, че според християните човешкото тяло е обитавано от душа, сама по себе си безсмъртна и призвана по-късно да се възсъедини с Бога. В резултат от напредъка на биологическата наука през XIX и XX век постепенно се оформяше радикално нова, материалистическа антропология, далеч по-умерена в своите етически изисквания. От една страна, зародишът, малка топка от клетки в процес на непрекъснато деление, може да придобие статут на самостоятелно автономно същество само при условие че бъде постигнат известен обществен консенсус (отсъствие на вродени недъзи, водещи до непълноценност, съгласие на родителите). От друга страна, старецът, чиито органи са в състояние на непрекъснат разпад, може да предявява своето право на оцеляване само при условие че жизнените му функции са на определено равнище — въвеждане на понятието човешко достойнство. Поставените по този начин на дневен ред етически проблеми, свързани с двете крайни точки на човешкото битие (абортът, а няколко десетилетия по-късно евтаназията), от този момент нататък се превърнаха във фактори на непримиримо противопоставяне между два възгледа за света, две крайно антагонистични антропологии.

Принципният агностицизъм на френската република щеше да улесни лицемерното, неизбежно и дори донякъде подмолно тържество на материалистическата антропология. Без да бъдат провъзгласявани открито, въпросите за стойността на човешкия живот продължаваха да си пробиват път към умовете; без всякакво колебание би могло да се твърди, че те допринесоха немалко за атмосферата на упадък и дори на мазохизъм, обхванала през следващите десетилетия западната цивилизация.

За Брюно, който тъкмо бе навършил осемнайсет години, 1974-та се оказа изключително важна и дори съдбоносна. Когато много по-късно той започна да посещава психотерапевт, му се наложи често да си припомня това време, внасяйки поправки в една или друга подробност, а по всичко личеше, че психиатърът отдава голямо значение на тези разкази. Ето утвърдената версия, която Брюно предпочиташе да разказва:

„Това се случи в края на юли. Бях отишъл да прекарам една седмица на Лазурния бряг при майка ми. При нея имаше все същото движение и беше пълно с народ. Онова лято любовник й беше някакъв млад канадец, много як тип, същински дървосекач. Сутринта в деня на заминаването ми се събудих рано. Слънцето вече напичаше. Влязох в спалнята им, и двамата спяха още. Поколебах се за миг, после дръпнах чаршафа. Майка ми се размърда и за момент помислих, че ще се събуди; бедрата й бяха леко разтворени. Коленичих пред вулвата й. Протегнах ръка, но не посмях да я докосна. После излязох да онанирам. Тя прибираше всякакви котки и наоколо непрекъснато гъмжеше от тях. Приближих се до млада черна котка, която се печеше на един камък. Земята наоколо беше камениста, много бяла, с безпощадна белота. Котката ме погледна няколко пъти, докато лъсках бастуна, но затвори очи, преди да свърша. Наведох се и взех един голям камък. Черепът на котката се пръсна и част от мозъка се разхвърча наоколо. Покрих трупа с чакъл, после се прибрах в къщата, където всички още спяха. Същата сутрин майка ми ме закара при баща ми, който живееше на петдесетина километра. Докато пътувахме в колата, тя за пръв път ми спомена за Ди Меола. Той също напуснал Калифорния преди четири години и купил голямо имение в околностите на Авиньон, по склоновете на Ванту. През лятото при него се събирали младежи от цяла Европа, а също от Северна Америка. Смяташе, че няма да е зле някое лято и аз да отида там, за да открия, както тя казваше, нови хоризонти. Учението на Ди Меола било съсредоточено преди всичко върху браминската традиция, но според нея без какъвто и да било фанатизъм и крайности. Освен това се възползвал от напредъка на кибернетиката, на невролингвистичното програмиране и на техниките за духовно освобождаване, разработени в Исалън. Изобщо ставало въпрос преди всичко за разкрепостяването на личността и на нейната дълбочинна креативност. «Ние използваме едва 10 на сто от нашите неврони».“

„Освен това, добави Джейн (в този момент те прекосяваха някаква борова гора) — там ще можеш да се запознаеш с младежи на твоята възраст. Докато беше при нас, останахме с впечатлението, че имаш трудности в сексуално отношение“. Западният начин на живот е наложил една объркана и порочна представа за секса. В много първобитни общества посвещаването се извършва по естествен път под контрола на възрастните от племето. „Аз съм твоя майка“, подчерта още веднъж тя, но пропусна да добави, че през 1963 година лично е посветила в секса Дейвид, сина на Ди Меола. Тогава Дейвид е бил само на тринайсет години. Един следобед се съблякла пред него и го насърчила да мастурбира. Следващия следобед сама включила в действие ръце и език. На третия път му бе позволила да проникне в нея. За Джейн това бе приятен спомен; членът на момчето бил твърд и си оставал такъв дори след няколко еякулации; няма съмнение, че именно от този момент нататък тя се бе насочила окончателно към младежи. „Само че, добави тя — посвещаването се извършва извън стеснения семееен кръг. Това е необходимо, за да се осъществи отварянето към света“. Брюно трепна и се запита дали пък тя не се бе събудила сутринта, докато той се взираше във вулвата й. В действителност забележката на майка му беше съвсем уместна: научно е установено, че кръвосмешението е табу, още при сивите гъски и при мандрилите. Колата наближаваше Сент Максим.

„Когато пристигнахме при баща ми — продължи Брюно, — веднага забелязах, че той не се чувства добре. Онова лято бе успял да вземе само две седмици отпуск.

По това време още не знаех, че има парични проблеми и че за пръв път бизнесът му не върви. По-късно сам ми разказа всичко. Напълно бил проспал нарастващото търсене на силиконови гърди. Сметнал, че това е временна мода, която няма да излезе извън американския пазар. Твърде глупаво от негова страна, тъй като няма нито един случай зародила се в Съединените щати мода да не залее няколко години по-късно Западна Европа. Един от младите му съдружници се възползвал от случая и започнал самостоятелен бизнес в производството на силиконови гърди, отнемайки му голяма част от клиентелата“.

По времето, когато направи това признание, бащата на Брюно беше на седемдесет години и скоро след това почина от цироза. „Историята се повтаря, мрачно добавяше той, подрънквайки бучките лед в чашата. — Този глупак Понсе (ставаше въпрос за младия хирург, който двайсет години преди това бе станал причина за разорението му) наскоро се отказа да инвестира в изследванията за удължаване на мъжкия член. Заяви, че това било колбасарска работа и че в Европа едва ли ще се появи подобно търсене. Глупак. Също като мен навремето. Ако днес бях на трийсет години, като нищо щях да се захвана с удължаването на члена!“ След тези думи той обикновено изпадаше в дълбоко униние, а след това задрямваше. Никак не беше чудно, че на неговите години от един момент нататък разговорът започваше да буксува.

През същия този месец юли 1974 година бащата на Брюно преживяваше първия етап от своето падение. Всеки следобед се затваряше в стаята с куп романи на Сан Антонио и бутилка бърбън. Излизаше оттам едва към седем часа, за да стопли с треперещи ръце вечеря от полуфабрикати. Още не се бе отказал да разговаря със сина си, но все не се получаваше, просто нищо не излизаше от опитите му. Само след два дни обстановката стана направо тягостна. Брюно започна да излиза веднага след обяда и се връщаше чак вечерта; просто се шляеше по плажа.

Продължението на този разказ бе далеч по-малко интересно за психотерапевта, но Брюно много държеше на него и изобщо не желаеше да го премълчава. В крайна сметка работата на този тъпак бе да го слуша, нали така?

„Тя беше сама, продължаваше Брюно — всеки следобед беше сама на плажа. Нещастно дете на богати родители, също като мен, седемнайсетгодишна. Честно казано, беше трътлеста, дребничка, с плахо лице, имаше твърде бяла, покрита с пъпки кожа. На четвъртия следобед, в деня преди да си замина, взех хавлията и седнах до нея. Беше легнала по корем с разкопчано горнище на банския. Помня, че единственото, което се сетих да й кажа, бе: «Във ваканция ли си?» Погледна ме, сигурно не е очаквала кой знае какво остроумие, но пък не и да изтърся подобна тъпотия. След това се запознахме и научих, че се казва Аник. По едно време тя реши да си ходи и аз се питах дали ще се опита да закопчае горнището си, преди да стане, или ще ми покаже гърдите си? В крайна сметка направи нещо по средата: обърна се по гръб, придържайки краищата на горнището с ръка. Накрая се оказа в поза, при която чашките на сутиена се бяха изместили и я прикриваха наполовина. Наистина имаше големи гърди, но вече бяха доста увиснали, а с времето нещата щяха само да се влошат. Помислих си, че е доста смела. Протегнах ръка и я пъхнах под една от чашките, като постепенно откривах гърдата й. Тя не помръдна, но някак се стегна и затвори очи. Продължих да я галя, връхчетата на гърдите й бяха твърди. Това е едно от най-приятните преживявания в живота ми.

После нещата се усложниха. Отведох я у дома и веднага се качихме в моята стая. Боях се баща ми да не ни види; все пак в живота си бе имал много красиви жени. Той обаче спеше; този следобед бе напълно пиян и се събуди чак към десет вечерта. Странно защо, тя не позволи да сваля слипа й. Обясни ми, че преди не го била правила и откровено казано, никога не била имала работа с момче. Прие обаче да ме мастурбира без всякакво колебание и дори с въодушевление; помня, че се усмихваше. Приближих члена си до устата й, тя го лапна няколко пъти, но не й хареса много. Не настоях, а я яхнах. Когато притиснах члена си между гърдите й, усетих, че й харесва, и тя леко простена. Страшно се възбудих, надигнах се и смъкнах слипа й. Този път не се възпротиви и дори вдигна крака, за да ми помогне. Не беше красива, но пичката й беше привлекателна, като на която и да е друга жена. Беше притворила очи. Когато пъхнах ръце под задника й, тя разтвори широко бедра. Това ми подейства толкова силно, че се изпразних преди още да съм проникнал в нея. Малко сперма попадна върху космите на венериното й хълмче. Бях ужасно разочарован, но тя ме успокои, че и така й било приятно.

Нямахме много време за разговори, защото вече беше осем часа и тя трябваше веднага да се прибере при родителите си. Не знам защо спомена, че била единствено дете. Изглеждаше толкова щастлива, толкова горда, че има причина да закъснее за вечеря, че аз за малко не се разревах. Целувахме се дълго в градината пред къщата. На другия ден заминах за Париж“.

В края на този кратък разказ Брюно правеше малка пауза. Психотерапевтът леко се изкашляше, а след това най-често казваше: „Добре“. В зависимост от времето подканяше Брюно да продължи или казваше само: „Значи толкова за днес?“, повишавайки глас накрая, за да придаде на изречението въпросителна интонация. При тези думи усмивката му беше превъзходно лека.

13

През същата 1974 година Анабел позволи на едно момче от дискотеката в Сен Пале да я целуне. Наскоро бе прочела в списание „Стефани“ статия за приятелството между момчета и момичета. По въпроса за приятеля от детството пишеше особено неприятни неща: рядко приятел от детството можел да стане интимен приятел и бил обречен по-скоро да ти бъде просто другар, верен другар; можел дори да играе ролята на довереник и опора по време на вълненията, свързани с първите флиртове.

Въпреки твърденията в списанието след тази първа целувка Анабел се почувства ужасно тъжна. Гърдите й се изпълваха с някаква непозната болка. Тя излезе от „Катманду“ и не прие предложението на момчето да я придружи. Докато отключваше веригата на мотопеда, цялата трепереше. Тази вечер бе облякла най-красивата си рокля. До къщата на брат й имаше не повече от километър и когато пристигна там, бе само единайсет часа и в хола още светеше; когато видя светлината, тя се разплака. Именно при тези обстоятелства, през една юлска нощ на 1974 година, Анабел горчиво и безвъзвратно си даде сметка за своето индивидуално битие. При животните индивидуалното битие се проявява чрез болката, докато човек го осъзнава само посредством лъжата, с която на практика може да се идентифицира. До шестнайсетгодишна възраст Анабел не бе имала тайни от родителите си, а сега осъзнаваше редкия и драгоценен факт, че не бе имала тайни и от Мишел. Само за няколко часа през онази нощ тя разбра, че човешкият живот е един непрекъснат низ от лъжи. По същия начин тя осъзна и своята красота.

Индивидуалното битие и произтичащото от него чувство за свобода съставляват естествената основа на демокрацията. При един демократичен режим междуличностните отношения са уредени по принцип чрез договор. Всеки договор, който нарушава естествените права на една от страните или не е съпроводен от ясни правила за разтрогване, може да се смята за нищожен.

Брюно охотно и подробно си припомняше лятото на 1974 година, но не обичаше да говори за последвалата го учебна година; всъщност от нея му бе останал споменът за нарастващо чувство на притеснение. Неопределен, но по своята тоналност донякъде неприятен отрязък от време. Продължаваше да се среща често с Анабел и Мишел, по принцип тримата бяха доста близки, но скоро им предстоеше зрелостен изпит и след края на годината неизбежно трябваше да се разделят. Мишел се бе променил: слушаше Джими Хендрикс и буйно се мяташе по мокета; доста по-късно, отколкото у неговите връстници, у него се проявяваха признаците на съзряването. Двамата с Анабел се чувстваха неловко и им струваше известни усилия да се хванат за ръка. Накратко, както се изрази веднъж Брюно, обобщавайки положението пред своя психотерапевт, „всичко се скапваше“.

След историята с Аник, която обичаше мислено да разкрасява (впрочем твърде благоразумно повече не бе потърсил момичето), Брюно се чувстваше малко по-уверен в себе си. Това първо завоевание обаче така и не бе последвано от други и той получи жесток отпор, когато се опита да целуне Силви, очарователна брюнетка, истинска мацка, от класа на Анабел. Но след като едно момиче го бе пожелало, щеше да има и други, и от този момент нататък започна да изпитва някакво смътно покровителствено чувство към Мишел. В крайна сметка той му беше брат, при това с две години по-малък от него. „Трябва да предприемеш нещо по отношение на Анабел, повтаряше му той — тя само това чака, влюбена е в теб и е най-красивото момиче в лицея“. Мишел се гърчеше на стола и отвръщаше: „Да“. Седмиците минаваха. Той видимо продължаваше да се колебае да прекрачи прага на зрелостта. При това да целуне Анабел, би било и за двамата единственото средство да преодолеят този мъчителен преход; той обаче не си даваше сметка за това и продължаваше да храни измамната илюзия за вечност. През април предизвика възмущението на преподавателите, като пропусна да попълни документите за записване в подготвителния клас. При това бе очевидно, че има повече шансове от когото и да било друг да постъпи в реномиран университет. Зрелостният изпит беше след месец и половина, а той сякаш все повече изпадаше в безтегловност. През решетъчните прозорци на класната стая съзерцаваше облаците, дърветата в двора и другите ученици; изглежда, никакво събитие, свързано с хората, не бе в състояние да го изкара от унеса.

Брюно от своя страна бе решил да се запише във филологическия факултет; беше започнало да му писва от линейните редове на Тейлър-Маклорен, а освен това при филолозите имаше повече момичета, много момичета. Баща му нямаше никакви възражения. Подобно на всички стари развратници, с годините той ставаше сантиментален и горчиво съжаляваше, че от егоизъм е провалил живота на сина си, което не беше съвсем далеч от истината. В началото на май той се раздели с Жюли, своята последна любовница, макар тя да беше разкошна жена; името й беше Жюли Ламур, но бе известна под псевдонима Джулия Лав. Снимаше се в първите, днес отдавна забравени, типично френски порнофилми на Бърд Тренбари и Франсис Льороа. Донякъде приличаше на Жанин, но бе далеч по-глупава. „Прокълнат съм… Прокълнат съм…“ — повтаряше си бащата на Брюно, когато установи тази прилика, след като случайно откри стара снимка на бившата си съпруга. По време на вечеря у Беназераф любовницата му се бе запознала с Дельоз и оттогава непрекъснато редеше дълбокомислени оправдания на порното, което я правеше направо непоносима. Освен това му струваше много пари, беше свикнала по време на снимките да се вози на ролс-ройс под наем, да ходи с кожени палта, да използва всички онези еротични аксесоари, които с напредването на възрастта му ставаха все по-неприятни. В края на 1974 година се наложи да продаде къщата в Сент Максим. Няколко месеца по-късно купи апартамент за сина си близо до парка на Обсерваторията. Жилището беше светло, спокойно, без други сгради отсреща. Докато го показваше на Брюно, нямаше чувството, че му прави кой знае какъв подарък, а по-скоро, че се опитва в рамките на възможното да поправи миналото, но така или иначе, постъпката му бе напълно уместна. Оглеждайки стаите, той донякъде се оживи и съвсем необмислено заяви: „Ще можеш да си каниш момичета!“ После видя изражението на Брюно и съжали за думите си.

В крайна сметка Мишел се записа във физико-математическия факултет в Орсе; привлече го преди всичко близостта на университетското градче; за него това беше важно. Не беше изненада, че и двамата взеха успешно зрелостния изпит. Когато отидоха да проверят резултатите, Анабел ги придружи; лицето й беше сериозно, за една година бе станала далеч по-зряла. Беше поотслабнала, усмивката й изразяваше някаква вътрешна радост и за нещастие бе станала още по-красива. Брюно реши да прояви инициатива; къщата в Сент Максим, където прекарваше ваканциите, вече я нямаше, но можеше да отиде в имението на Ди Меола, както бе предложила майка му; покани Мишел и Анабел да го придружат. Потеглиха месец по-късно, към края на юли.

14 Лятото на седемдесет и пета

На автобусната спирка в Карпантра ги посрещна един немощен, болен човек. Син на италиански анархист, емигрирал в Съединените щати през двайсетте години, Франческо ди Меола без съмнение бе от материална гледна точка преуспял човек. Подобно на Серж Клеман, младият италианец бе осъзнал, че краят на Втората световна война поставя началото на един съвършено нов свят и че дейности, които дълго време са били смятани за елитарни или маргинални, ще придобият значителна икономическа тежест. Докато бащата на Брюно бе инвестирал в пластичната хирургия, Ди Меола се бе заел с производството на грамофонни плочи; несъмнено някои спечелиха много повече пари от него, но това не му попречи да получи своя съвсем нелош дял от пая. Към четирийсетата си година, подобно на мнозина калифорнийци, той предвиди надигането на нова вълна, много по-мощна от обичайните модни движения, на която предстоеше да помете цялата западна цивилизация; ето защо в своята вила в Биг Сур той се сближи с личности като Алън Уотс, Паул Тилих, Карлос Кастанеда, Абрахам Маслоу и Карл Роджърс. По-късно има щастието да се запознае с Олдъс Хъксли, същинския основател на новото движение. Грохналият и полусляп Хъксли едва му обърна внимание, но тази среща остави у него незаличима следа.

Самият той не бе съвсем наясно с причините, които го накараха да напусне Калифорния през 1970 година и да купи имение в Горен Прованс. Едва по-късно, почти на прага на смъртта, той реши, че по силата на някаква неясна вътрешна нужда е искал да умре в Европа, но навремето мотивите му бяха значително по-повърхностни. Събитията от 1968 година го бяха впечатлили и когато движението хипи в Калифорния започна да запада, той си каза, че нещо би могло да се направи с европейската младеж. Джейн го насърчи в това му намерение. Френската младеж беше доста задръстена, скована от голисткия патернализъм, но според него бе достатъчна само една искра, за да се разрази пожар. От няколко години най-голямата наслада на Франческо бе да пуши марихуана в компанията на момичета, привлечени от духовния ореол на движението, а после да спи с тях сред будистки символи и ухание на тамян. Момичетата, които пристигаха в Биг Сур, бяха обикновено малки глупави протестантки и поне половината от тях бяха все още девствени. Към края на шейсетте години притокът започна да пресъхва. Тогава той реши, че може би е време да се завърне в Европа; мисълта за завръщане бе странна за самия него, след като бе напуснал Италия на петгодишна възраст. Баща му бе не само революционен активист, но и културен човек, естет, влюбен в красивото слово. Това вероятно бе оставило своите следи. В крайна сметка той винаги бе смятал, че американците са малко или повече глупави.

Беше все още красив мъж, с изваяно мургаво лице, дълги бели коси, гъсти и къдрави; вътре в организма му обаче клетките бяха започнали да се размножават безпорядъчно, да нарушават генетичния код на съседните клетки, да отделят токсини. Мненията на специалистите, при които бе ходил на преглед, се разминаваха в много отношения, но бяха единодушни в едно, най-важното: предстоеше му скоро да умре. Неговият рак не можеше да се оперира и щеше неизбежно да продължава да развива метастази. Повечето лекари предвиждаха тиха агония, без физически страдания до самия край с помощта на известен брой медикаменти. И действително, до този момент единственото, което чувстваше, бе силна обща отпадналост. Въпреки това не можеше, не искаше да се примири с подобна съдба. У съвременния западен човек дори когато се чувства здрав, мисълта за смъртта присъства като фонов шум, който постепенно изпълва мозъка с отпадането на плановете и желанията. От година на година този шум става все по-натрапчив и може да бъде сравнен с глух тътен, придружен понякога от скърцане. През други епохи фоновият шум се е състоял в очакване на царството небесно; днес той не е нищо повече от очакване на смъртта. Това е.

Никога нямаше да забрави колко безразличен бе Хъксли пред перспективата на собствената си смърт; твърде възможно бе обаче това да се е дължало на старческо оглупяване или на наркотици. Ди Меола бе чел Платон, „Бхагавад Гита“ и „Тао Те Кинг“, но нито една от тези книги не му бе донесла покой. Бе едва на шейсет години и въпреки това умираше, всички симптоми бяха налице и нямаше място за каквото и да било съмнение. Започваше дори да става безразличен към секса и някак разсеяно констатира колко красива е Анабел. Що се отнася до момчетата, дори не ги забеляза. Открай време живееше в обкръжението на младежи и вероятно по навик прие с известно любопитство предложението да се запознае със синовете на Джейн; в действителност изобщо не му пукаше за тях. Закара ги по средата на имението и им каза, че могат да опънат палатката където намерят за добре; искаше просто да си легне, по възможност без да вижда когото и да било. Външно все още олицетворяваше типа проницателен и чувствен мъж, в чиито очи искри ирония и може би мъдрост; някои особено глупави момичета дори смятаха, че лицето му е озарено и доброжелателно. Самият той не чувстваше у себе си никаква доброжелателност, още по-зле — имаше чувството, че е посредствен комедиант: интересно как му се хващаха на номерата? Ама наистина, си казваше той понякога с известна доза тъга, тези младежи, търсещи нови духовни ценности, са наистина пълни тъпаци.

Когато слязоха от джипа, на Брюно бяха достатъчни само няколко секунди, за да разбере, че е допуснал грешка. Имението беше разположено на хълмиста местност с лек наклон на юг, а наоколо имаше цветни лехи и дървета. В езерцето със спокойна зеленикава вода се спускаше водопад; край него гола жена се печеше върху плосък камък, а друга се сапунисваше, преди да се гмурне. Близо до тях някакъв едър брадат мъж, излегнат на плетена рогозка, медитираше или спеше. Той също беше гол, силно загорял; дългите му бледоруси коси странно се открояваха върху тъмната кожа; донякъде приличаше на Крис Кристоферсън. Брюно се почувства разколебан; всъщност какво друго очакваше да види тук? Все още можеха да си тръгнат обратно, стига да го направеха веднага. Той хвърли поглед към спътниците си — удивително спокойна, Анабел бе започнала да разгъва палатката, Мишел седеше на един пън и си играеше с ремъка на раницата; изглеждаше напълно отнесен.

Водата се стича винаги по посока на най-минималния наклон. Предопределено не само по принцип, но и във всяко отделно действие човешкото поведение допуска много малко отклонения, а когато ги има, те са рядко последователни. През 1950 година на Франческо ди Меола се роди син от една италианска актриса — второстепенна актриса, обречена завинаги да играе ролите на египетска робиня и успяла — това бе върхът на кариерата й — да получи две реплики в „Quo vadis?“. Нарекоха сина си Давид. На петнайсет години той мечтаеше да стане rock star. В това отношение не беше единственият. Макар далеч по-богати от директорите на фирми и банкерите, рок звездите съхраняваха образа на бунтари. Млади, прочути, красиви, желани, рок звездите заемаха върха на обществената йерархия. В цялата човешка история от времето на обожествяваните фараони в Древен Египет нямаше аналог на култа към рок звездите от страна на европейската и американската младеж. От гледна точка на физическите данни Давид притежаваше всичко необходимо, за да постигне целите си: съвършена красота, едновременно животинска и дяволска; мъжествени, при това изключително правилни черти на лицето; дълга черна коса, много гъста и леко чуплива; големи тъмносини очи.

Благодарение на бащините си връзки Давид записа първата си плоча 45 оборота на седемнайсет години и тя беше пълен провал. Трябва да се вземе предвид, че същата година излязоха албумите „Sgt Peppers“, „Days of Future Passed“ и много други. Джими Хендрикс, „Ролинг Стоунс“, „Доорс“ бяха на върха на кариерата си; Нийл Йънг правеше първите си записи, а много надежди се възлагаха на Брайън Уилсън. По онова време един добър, но недотам талантлив басист трудно би могъл да си пробие път. Давид упорстваше, смени четири групи, пробва всякакви стилове; три години след заминаването на баща си реши да си опита късмета в Европа. Без проблем подписа договор с един клуб на Лазурния бряг; всяка вечер в гримьорната му бе пълно с момичета, което също не беше проблем. Ала никоя звукозаписна компания така и не обърна внимание на неговите изпълнения.

Когато Давид срещна Анабел, в колекцията му имаше повече от петстотин жени, но никога преди не бе попадал на подобно пластично съвършенство. От своя страна Анабел бе привлечена от него така, както и всички останали. Тя се съпротивлява няколко дни и отстъпи едва една седмица след пристигането им. Зад къщата се бяха събрали трийсетина души и танцуваха в топлата звездна нощ. Анабел бе облякла бяла пола и късичка тениска с изображение на слънце отпред. Давид танцуваше съвсем близо до нея и от време на време я завърташе в такт с рока. Вече час, откакто танцуваха без умора под ту бързия, ту бавен ритъм на барабаните. Брюно се бе облегнал на едно дърво, неподвижен, със свито сърце и зорко следеше всяко тяхно движение. От време на време Мишел се появяваше в светлия кръг и веднага след това изчезваше в мрака. Внезапно се появи само на пет метра. Брюно видя как Анабел се откъсна от танцуващите, отиде при него и чу как го попита: „Няма ли да танцуваш?“. В този момент лицето й изглеждаше ужасно тъжно. Мишел отклони предложението с много бавно движение на ръката, подобно на някое отново върнато към живот праисторическо същество. Анабел остана неподвижна пред него в продължение на пет-десет секунди, после се обърна и се присъедини към групата. Давид я хвана през кръста и властно я привлече към себе си. Тя постави ръце на раменете му. Брюно отново погледна към Мишел; стори му се, че върху лицето на брат му блуждае усмивка. Той сведе очи и когато погледна отново, Мишел беше изчезнал. Анабел бе в прегръдките на Давид, устните им почти се докосваха.

Мишел лежеше в палатката си и очакваше деня. На разсъмване се разрази много силна буря и той с изненада установи, че малко се бои. После небето се успокои и заваля тих, монотонен дъжд. Капките глухо почукваха по брезента на палатката на няколко сантиметра от лицето му, но той се чувстваше защитен от досега с тях. Внезапно бе изпълнен с предчувствието, че целият му живот ще наподобява този миг. Ще премине покрай човешките вълнения, понякога ще се доближава много до тях; другите ще изпитват щастие или отчаяние, но нищо от всичко това няма нито да го засегне, нито да го споходи. Вечерта, докато танцуваше, Анабел на няколко пъти го бе търсила с поглед. Искаше да се помръдне, но не успя да го направи; имаше ясното усещане, че потъва в ледена вода. А наоколо всичко бе напълно спокойно. Чувстваше се отделен с няколко сантиметра пустош от света, пустош, която образуваше около него черупка или броня.

15

На другия ден откриха, че палатката на Мишел е празна. Бяха изчезнали всичките му вещи, но затова пък бе оставил бележка, на която просто съобщаваше: „НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ ЗА МЕН“.

Седмица по-късно си тръгна и Брюно. Докато се качваше на влака, си даде сметка, че през цялото това време не се бе опитал да ухажва момичетата, а към края дори бе престанал да разговаря с тях.

Към края на август Анабел установи, че месечното й неразположение се бави. Каза си, че дори така е по-добре: бащата на Давид познаваше един лекар, привърженик на семейното планиране, който имаше кабинет в Марсилия. Беше трийсетинагодишен, възторжен, с малки рижи мустачки и се наричаше Лоран. Показа й различните инструменти, обясни й механизма на всмукването и кюртажа. Държеше да установи диалог с клиентките си, които смяташе почти за приятелки. От самото начало подкрепяше борбата на жените и според него имаше още много да се прави в това отношение. Операцията бе предвидена за следващия ден, а разходите се поемаха от Асоциацията по семейно планиране.

Анабел се прибра в хотела напълно разстроена. На другия ден щеше да прави аборт, да прекара още една нощ в хотела и да се прибере у дома; такова бе решението й. От три седмици всяка вечер отиваше в палатката на Давид. Първия път малко я заболя, но след това изпита наслада, огромна наслада; дори не подозираше, че сексуалното удоволствие може да бъде толкова силно. При това не усещаше у себе си никаква привързаност към този тип; знаеше, че той много скоро ще я замени с друга и че може би вече е на път да го стори.

Същата вечер в приятелски кръг Лоран спомена с ентусиазъм случая на Анабел. Подчерта, че се бори за правата именно на девойки като нея; не бивало едно седемнайсетгодишно момиче („при това красиво“, едва не добави той) да съсипва живота си заради някакво ваканционно приключение.

Анабел ужасно се притесняваше от завръщането си в Креси ан Бри, но в действителност не се случи нищо. Беше четвърти септември; родителите й се зарадваха на нейния загар. От тях научи, че Мишел вече е заминал и се е настанил в студентското градче в Бюр сюр Ивет; те очевидно не подозираха нищо. Отиде при бабата на Мишел. Старата жена изглеждаше изморена, но я прие радушно и без проблем й даде адреса на своя внук. Вярно, беше й се сторило малко странно, че Мишел се прибира преди останалите; чудеше се освен това защо е заминал за общежитието цял месец преди началото на учебната година; Мишел обаче винаги си е бил странно момче.

Сред повсеместното естествено варварство понякога (твърде рядко) човешките същества успяват да си оградят кътчета, стоплени от светлината на любовта. Кътчета, отделени от останалия свят, където царят съкровеност и любов.

Следващите две седмици Анабел посвети на писмо до Мишел. Писането вървеше трудно, непрекъснато зачеркваше и започваше отначало. Когато най-после приключи, писмото заемаше цели четирийсет страници; това бе нейното първо истинско любовно писмо. Пусна го на 17 септември, първия учебен ден в лицея; не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Факултетът в Орсе — Париж XI, е единственият университет, изграден изцяло по модела на американски кампус. Студентите от първи до трети цикъл на обучение живееха в няколко пръснати из парка сгради. Орсе не е само учебно заведение, а и изследователски център на изключително високо равнище за изучаване на физиката на елементарните частици.

Мишел се настани в ъглова стая на четвъртия етаж на блок 233; жилището веднага му хареса. Имаше малко легло, бюро, лавици за книгите. От прозореца се виждаше морава, която плавно се спускаше към реката; ако се наведеше и погледнеше надясно, можеше да зърне бетонната грамада на ускорителя за елементарни частици. До началото на занятията имаше цял месец и засега корпусът бе почти безлюден; мяркаха се само неколцина африкански студенти, за които квартирата през август беше проблем, тъй като тогава студентското градче бе напълно затворено. Мишел разменяше по някоя дума с портиерката, а денем се разхождаше по брега на реката. Дори не подозираше, че му предстои да прекара в този корпус осем години.

Една сутрин, към единайсет часа, той се излегна на тревата сред равнодушните дървета. Сам се учудваше, че е способен да изпитва подобно страдание. Неговият мироглед, напълно чужд на християнски категории като изкупление и милосърдие и дори на понятия като свобода и прошка, се отличаваше преди всичко с особена механичност и безпощадност. Когато изходните условия са зададени, мислеше си той, когато параметрите на първоначалните взаимодействия са определени, събитията се развиват в едно неизбежно празно пространство и техният детерминизъм е необратим. Случилото се неминуемо е трябвало да се случи; друг вариант просто не е бил налице и затова никой не носи отговорност. Нощем на Мишел се присънваха абстрактни, заснежени пространства; омотаното му в бинтове тяло се рееше под ниското небе сред металургични заводи. Понякога денем срещаше единия от африканските студенти, дребничък малиец със сивкава кожа, и двамата се поздравяваха с кимване на глава. Университетският стол още не работеше; той купуваше консерви с риба тон от супермаркета „Континан“ в Курсел сюр Ивет, после се прибираше в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше из пустите коридори.

В средата на октомври Анабел му изпрати второ писмо, по-кратко от първото. Междувременно бе говорила по телефона с Брюно, който също нямаше никакви новини от брат си: знаеше само, че Мишел редовно се обажда на баба си, но по всяка вероятност ще отиде при нея чак за Коледа.

Една вечер, на връщане от упражнение по анализ Мишел откри в пощенската си кутия в общежитието бележка. На нея пишеше само: „Обади се на леля си Мари-Терез. СПЕШНО“. През последните две години почти не се бяха виждали с леля му Мари-Терез, нито с братовчедка му Брижит. Обади се веднага. Баба му бе получила втори инсулт и се намираше в болницата в Мо. Положението беше сериозно и дори може би много сериозно. Аортата била отслабнала и сърцето можело да не издържи.

Прекоси Мо пеша, мина покрай лицея; беше към десет часа. В същия този момент Анабел изучаваше някакъв текст от Епикур, светъл, умерен и донякъде досаден древногръцки мислител. Небето беше мрачно, водите на Марна — буйни и мътни. Лесно намери болничния комплекс Сент Антоан — ултрамодерна сграда от стъкло и стомана, открита само преди една година. Леля му Мари-Терез и братовчедка му Брижит го очакваха на площадката на четвъртия етаж; личеше, че са плакали. „Не зная дали трябва да я виждаш…“ — каза Мари-Терез. Той не отвърна нищо. Готов бе да преживее всичко, което трябваше да бъде преживяно.

Баба му беше сама в стаята на интензивното отделение. Върху ослепително белите чаршафи се открояваха раменете и ръцете й; трудно му бе да снеме поглед от тази гола, сбръчкана, белезникава и ужасно стара плът. Надупчените от инжекции ръце на жената бяха прикрепени с ремъци към леглото. От устата й стърчеше гофрирана тръбичка. Изпод завивката излизаха кабели, свързани с различни апарати. Бяха свалили нощницата й; не я бяха оставили да оправи кока на косата си, както бе правила всяка сутрин в продължение на толкова години. С тези разпилени сиви коси тя дори не беше съвсем неговата баба; беше просто едно живо същество от плът, едновременно много младо и много старо, попаднало сега във властта на медицината. Мишел взе ръката й; само тази ръка си оставаше за него напълно позната. Преди той често я държеше за ръката и този негов навик се бе съхранил до неотдавна, когато бе навършил седемнайсет години. Тя не отвори очи, но може би въпреки всичко бе усетила неговото докосване. Държеше внимателно пръстите й, както бе правил и преди, с надеждата, че тя ще почувства досега с него.

Тази жена бе минала през трудно детство, принудена да работи на полето от седемгодишна възраст и да живее сред оскотели алкохолици. Младостта й се бе оказала твърде кратка, за да съхрани някакъв спомен за нея. След смъртта на съпруга си беше работила във фабрика, за да може да отгледа четирите си деца; посред зима бе излизала на двора, за да донесе вода за нуждите на домакинството. Вече превалила шейсетте и в пенсия, се бе съгласила отново да поеме грижите за невръстно дете — сина на своя син. И внукът й не бе страдал от липса на каквото и да било — нито от чисти дрехи, нито от вкусни обеди в неделя, нито от любов. Всичко, което бе получил в живота си, го дължеше на нея. Една повече или по-малко изчерпателна оценка на човешкия род непременно би трябвало да вземе под внимание подобни явления. Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.

Мишел прекара в болничната стая около четвърт час, държейки ръката на баба си в своята; после един лекар дойде да го предупреди, че не бива да остава повече. Може би предстояха някакви процедури, във всеки случай не операция, операцията беше невъзможна, а вероятно нещо друго, във всеки случай не всичко бе изгубено.

На връщане всички мълчаха; Мари-Терез някак машинално караше своето „Рено 16“. Мълчанието продължи и на масата, като от време на време някой от тях си припомняше минала случка. Шеташе Мари-Терез, която имаше потребност от движение; на моменти спираше, поплакваше си малко, а сетне отново се отправяше към готварската печка.

Анабел бе проследила заминаването на линейката, а след това и завръщането на реното. Към един часа след полунощ тя стана и се облече; родителите й отдавна спяха; отиде пеша до оградата на къщата на Мишел. Прозорците светеха, вероятно всички бяха в дневната, но от завесите не можеше да се види нищо. Заваля ситен дъждец. Минаха десетина минути. Анабел знаеше, че може да позвъни на вратата и да види Мишел; знаеше, че в крайна сметка може и да не предприеме нищо. Тя не си даваше докрай сметка, че преживява практически урок по свобода на избора; във всеки случай това бе действително жесток урок и след него, само десет минути по-късно, тя вече нямаше да бъде съвсем същата като преди. Години по-късно Мишел щеше да предложи кратка теория за човешката свобода върху основата на аналогията с поведението на свръхтечния хелий. На атомно равнище обменът на електрони между невроните и синапсисите по принцип следва правилото на количествената неопределеност; ала статистическото елиминиране на елементарните различия и наличието на огромен брой неврони води в крайна сметка до това, че в общи линии и в детайли човешкото поведение е толкова строго детерминирано, колкото поведението на коя да е друга естествена система. Същевременно при някои изключително редки обстоятелства (християните наричат това осенение на Божията милост) в мозъка възниква и се разпространява нова вълна на кохерентност; възниква — временно или окончателно — нов тип поведение, регулирано от принципно нова система източници на хармонични колебания; налице е онова, което е прието да се нарича акт на свободната воля.

През онази нощ не се случи нищо подобно и Анабел се прибра в бащиния дом. Чувстваше се някак по-стара. Щяха да минат повече от двайсет и пет години, преди тя отново да види Мишел.

Към три часа иззвъня телефонът; сестрата изглеждаше искрено опечалена. Положени били всички възможни усилия, но в действителност нищо не можело да се направи. Просто сърцето било прекалено износено. Все пак със сигурност можело да се каже, че изобщо не е страдала. Сега всичко било свършено.

Мишел се отправи към стаята си, вървеше с малки крачки, двайсет сантиметра, не повече. Брижит понечи да стане, но Мари-Терез я спря. Минаха около две минути и откъм стаята се дочуха звуци, напомнящи мяукане или ръмжене. Този път Брижит не издържа и се втурна натам. Мишел се бе свил на топка на пода до леглото. Очите му бяха едва ли не изскочили от орбитите. Върху лицето му не личеше нищо, което да напомня скръб или каквото и да било друго човешко чувство. То бе сгърчено от неописуем животински ужас.