Ерата Клайбер

Berlin 1929

Bruno Walter, Arturo Toscanini, Erich Kleiber, Otto Klemperer, Wilhelm Furtwängler

Една прочута фотография, заснета през 1929 г. по време на Берлинския фестивал, показва петима велики диригенти на приема, отбелязващ визитата на Тосканини с оркестъра на „Ла Скала“. На снимката самият Тосканини не може да бъде сгрешен, нито Бруно Валтер или много високите Ото Клемперер и Вилхелм Фуртвенглер. Фигурата в средата с различимо голо теме и големи очи е на най-младия от петимата, който ще бъде трудно познаваем за повечето любители на музиката в наши дни. Тя е на Ерих Клайбер, който е начело на Берлинската опера по това време; за познавачите — напълно равностоен на своите четирима колеги.

Ерих Клайбер е роден на 5 август 1890 г. Сирак още от най-ранна възраст, той има разбито детство, живеейки между Виена (където вижда Малер и Р. Щраус с диригентската палка) и Прага. Учи цигулка и композиция в Пражката консерватория, както и философия и история на изкуството в Карловия университет. Дебютът му на сцена е още през 1911 г. като хормайстор в Немския театър в Прага. Пътят към Берлинската опера минава през Дармщат (1912–19). Тук, под вдъхновяващото покровителство на великия дук Ернст Лудвиг от Хесе, Клайбер изучава занаята си. В началото дирижира оперети, към които никога не загубва отношението и любовта си. Преди всичко той се развива като човек на музикалния театър, но постепенно операта се оформя като истинското му призвание.

Младият Клайбер слуша запленен звука, който Артур Никиш извлича от Дворцовия оркестър в „Tristan“. През 1916 г. го извикват да дирижира последната репетиция на „Der Rosenkavalier“ от prima vista — постъпка, която дава експлозивен тласък на кариерата му.

След поредица от ангажименти вьв Вупертал, Дюселдорф и Манхайм, неочаквана покана в последния момент да дирижира „Fidelio“ в Берлинската държавна опера през 1923 г. му осигурява един от най-престижните постове в оперния свят — главен музикален директор на Берлинската опера. През последвалите 11 години той я превежда през най-бляскавия период от нейната история. Там той осъществява световната премиера на „Wozzeck“ на Берг, след 137 репетиции и половингодишен къртовски труд! Премиерата през 1925 г. минава триумфално, а Клайбер става известен в цяла Европа.

През 20-те и 30-те години прави записи за Vox и Telefunken с Берлинската Щатскапела, Виенската и Чешката филхармонии. Това са предимно записи на по-кратки като форма творби — увертюри и виенска танцова музика от Щраус и Ланер, но включва също така и симфонии на Бетовен и Дворжак, както и ранни творби на Стравински. През 1930 г. дебютира и в Ню Йорк — това е годината, в която се ражда и синът му Карлос.

Безкомпромисен

Първоначално възприеман като ангажиран с по-лека музика, Клайбер скоро разбунва духовете в Берлин. Настрана от факта, че дръзва да представи нетрадиционно валсовете на Щраус на берлинската публика и нейните високомерни критици, той се устремява към програми, съставени най-вече от модерна музика, както и с изравянето на неизвестни творби от дълбините на историята. Например, премиерата на „Lulu“ на Берг е предхождана от „Концерт за две корни“ на незвестния Щьолцел. Именно решимостта на Клайбер да осъществи премиерата на „Lulu“ изостря конфликта му с нациските власти до краен предел и през декември 1934 г. той си подава оставката и напуска Германия, врьщайки се чак през 1951! Предложението идва от Аржентина — Буенос Айрес, „Театро Колон“. Там той пристига през 1936 г. заедно с невръстния си син Карлос — световно известния днес диригент. В Буенос Айрес остават 13 години — до 1949.

Ерих толкова е огорчен от всичко, което се случва в Германия и Австрия, че решава да стане аржентински поданик през 1938 — годината на дебюта му в Ковън Гардън. От 1934 до трайното му установяване в „Театро Колон“, той е гост-диригент в Амстердам, Милано, Москва, Брюксел…

В Буенос Айрес Клайбер дирижира премиери предимно на немски и австрийски опери. За пръв път в Южна Америка прозвучават творби на Албан Берг и Рихард Щраус. Списъкът на певците, пели под неговата палка в сезоните, през които управлява „Театро Колон“ в Буенос Айрес представлява нещо като „Кой кой е“ от великите певци на този период. Роуз Бемтън, Емануил Лист, Херберт Янсен и Александър Кипнис са постоянни изпълнители. В програмата присъстват сестрите Конецни, Сет Сванхолм, Флагщад, както и титанът Ханс Хотер. Тук Клайбер дирижира всички големи опери на Моцарт и Вагнер, произведения на Рихард и Йохан Щраус, Глук и Онегер.

След войната Маестрото е канен за гост-диригент в Хавана, Лима, Мексико, както и на симфоничния оркестър на NBC (1945–46). Триумфалното му завръщане в Европа е в Лондон, Ковън Гардън (1948), където е британската премиера на „Wozzeck“ (1952). Появите му в Ковън Гардън представляват откровение, наподобявано единствено от сина му едно поколение по-късно. Английският климат обаче не му понася и Клайбер напуска Лондон в навечерието на Коронацията през 1953 г.

През 1954 г. Клайбер отново поема поста Генерален музикален директор на Берлинската опера и отново напуска със скандал година по-късно. Причината за това е убеждението му, че музиката трябва да бъде освободена от политическа намеса, което му носи проблеми с властта и в двете части на Берлин.

В един справедлив свят Държавната опера в родната му Виена със сигурност щеше да бъде негова, но, както самият той казва: „Хората ме питат защо никога не дирижирам във Виена. Отговорът е много прост: Аз съм родом оттам.“ Въпреки това, през 1951 г. той прави своя официален дебют там — чак на 61 години!

Един от последните концерти на Клайбер е в навечерието на Нова година — 31 декември 1955 с оркестъра на Щутгартското радио. Дирижира Бетовен — „Eroica“. Маестрото умира четири седмици по-късно — на 27 януари 1956 г. в Цюрих, където е поканен като гост-диригент по повод 200 години от рождението на Моцарт.

Най-големият пропагандатор на тогавашната съвременна опера оставя ярка диря както в Европа, така и в цяла Южна Америка — признание, неувяхващо и до днес…

Репертоар

За тези, които познават Клайбер само от късните му записи за Decca, забележителното разнообразие на репертоара му впечатлява. Въпреки че последният е на основата на австрийско-немските класици, той е високо еклектичен, тъй като ентусиазмът на Клайбер към новото се балансира от проницателния му усет към традицията. Творби от Фредерик Велики и Спонтини присъстват в берлинските му програми; в Южна Америка изпълнява музика не само на Хинастера и Де Файя, но и на множество по-малко известни местни композитори. Сред английската музика, която дирижира в берлинските си години, присъстват творбите на Пърсел, както и на Лорд Бърнс.

В операта творбите на Моцарт, Бетовен и Щраус вървят ръка за ръка с Берг, Чайковски и Бизе. Италианският дебют на Клайбер през 1951 г. се осъществява с поставянето на рядко изпълняваните „Vespri siciliani“ от Верди с Мария Калас и Борис Христов, както и „L’anima del filosofo“ (или „Orfeo“) от Хайдн със същите певци — и двете постановки във Флоренция.

През 1955 г. Клайбер пише предговора към „Decca book of the opera“. Ето част от него:

Техника

Ранният стил на Клайбер е жизнен и подвижен, с подчертана емоционалност, като той развива една невероятна пестеливост на жестове, генерираща интензивна енергия — качество, забележимо при всичките му филмови записи. Архивни кадри от 30-те години разкриват човек, който осъзнава значимостта си пред камерата, с открито и силно излъчване и наред с това — способен на невероятно остроумие, финес и експресивност. По-късен филм показва още по-убедително съдържателния му и самоуверен стил, в който се долавят леки нюанси на истинска целенасоченост и сила. К. Прирауер, който работи с Клайбер в Берлин, отдава тези му качества на неговата свръхчувствителност към музиката, която му се налага да контролира с помощта на класическия си усет за дисциплина. В това се крие успехът на Клайбер при Моцарт и Бетовен, където усещането му за стил е с години напред от времето — то е комбинация от сдържаност и интензитет.

Повече от всеки друг свой колега, Клайбер успява да наложи Бетовен като основоположник на симфонията (най-вече с 3, 5, 6 и 7 симфонии) — така той заздравява мястото си в световната традиция. С подобни качества се откроява третирането му и на Рихард Щраус. Прочутият му виенски „Der Rosenkavalier“ — едно от най-ярките негови изпълнения — е изключителен със своята яснота дори и в най-тежките страници; навсякъде той успява да предаде емоцията на операта без намек за сантименталност.

Когато става въпрос за оркестрова музика и певци, Клайбер е истински психолог. Онези, които го помнят от дните му с Лондонска филхармония и Ковън Гардън, говорят за него с най-голям респект и любов.

„Не се изнервяйте на концерта;“ — казва той веднъж на Кьолнския радиооркестър — „изнервянето е за репетициите. Просто си седете спокойно и правете музика. Аз няма да ви преча.“ В разбори от оперните му представления през годините разбираме, че чудесата, които извършва на пулта, са уникални по рода си. По подобен начин той осъществява близка връзка с певците, като извлича от тях изпълнения, чиято висота не е достигана преди. Много от тях се превръщат в негови дългогодишни приятели. За съжаление, тази любов не се простира до интенданти и мениджъри… Цената на магическото влияние на Клайбер върху певците и музикантите е неговата изтощителна взискателност на репетициите. Към този факт се прибавят високите хонорари, които изисква в по-късните си години. Всичко това му спечелва репутацията на труден, дори капризен човек. „Дори когато няма проблеми в театьра, аз ги създавам“ — заявява той.

Вместо постоянния оперен пост, към който се стреми, късните си години той прекарва като гост-диригент в Амстердам, Прага, Будапеща и все повече работи с германски радиооркестри, предоставящи му времето, от което се нуждае. Записите за Decca, както и радиопредаванията му, показват Клайбер в неговия разцвет, както на живо (според скорошните преиздадени записи за EMI от серията „Великите диригенти на ХХ век“), така и в студийните записи на „Der Freischutz“ и „Fidelio“ за Koch. Много от представленията на живо на Клайбер от Буенос Айрес и дори Лондон чакат своето легално издаване на диск. Между ярките изпълнения, които трябва да бъдат преиздадени, е Шуберт — Девета симфония — с Кьолнския радиооркестър от 1953 г. Но може би най-доброто признание за него би било издаването на последния му концерт със същия оркестър една седмица преди смъртта му — с музиката на обичаните от него Вебер и Моцарт и завършващ с любимите му „Немски танци“ на последния. Запис, който чакаме със затаен дъх…

Клайбер всъщност не е харесвал особено грамофона и е парадоксално това, че най-трайното, останало от неговите последни години, са записите му за Decca. Тези записи са направени във време, когато една плоча от най-добро качество (и в прекия, и в преносния смисъл на думата) допринасяла за утвърждаването на репутацията на един диригент повече, отколкото много концерти пред публика. Този факт е един от капризите на музикалната история, който според мен по-късно се превръща в явление с неблагоприятен ефект. Като начало, това дава прекалено голяма власт на критиката на грамофонни записи. Самият Клайбер не е имал причина да се оплаква от критиците и си е давал сметка, че дългосвирещата плоча може да пренесе точната представа за едно изпълнение, където преди това то е било неизвестно; освен това плочата позволява на хората, които обичат музиката, да се запознаят с творби, които рядко или дори никога не биха могли да чуят в операта или в концертната зала. Резултатът, по мнение на историка, е най-точно представяне на виждането на диригента за творбата.

Клайбер обаче изобщо не се е интересувал от тази гледна точка. Естествено, липсвало му е онова, което липсва на всеки един музикант, когато записва: душевният трепет, споделените симпатия и ентусиазъм, които правят уникално всяко изпълнение в зала, и същевременно се отличават от онези, които същите изпълнители в други случаи изживяват. Именно тази липса му е била особено неприятна, защото на всичкото отгоре той е изпъквал най-много като „посредник“, а каквото и да било посредничество не би могло да съществува, когато единствената публика е една черна кутия и никой момент не носи усещане за фаталност. После идват проблемите с датите: големите виенски записи на Клайбер се реализирани към края на оперния сезон, когато всички вече искат да излязат във ваканция. Възможността да бъде сформиран единен, но само за слуха състав и да бъде постигнато по този начин по-добро звучене от това, което се постига на сцената, поражда и едно препятствие, противопоставящо се на всичко това: изключителността, т.е. онова, което повечето звукозаписни компании изискват. Да се каже, че Клайбер не е могъл да избегне недостатъците на тази система нито в „Der Rosenkavalier“, нито във „Figaro“ не представлява никакво омаловажаване или опетняване на неговата репутация.

Въпреки, че имал над 30-годишен опит в записите, Клайбер почти никога не е бил доволен от тях. Независимо от това, голяма част от неговите плочи притежава една изключителна и вълнуваща спонтанност. Увертюрата към „Carmen“ с Чешката филхармония е великолепен пример за това, как даже най-популярната музика може във всеки един момент да ни поднесе изненади. Втората симфония на Бетовен с Брюкселския оркестър е също така сьс стара регистрация (1929), но във финала емоциите надхвърлят установените граници на лошия запис. В антикварните магазини биха могли да се намерят даже някои от кратките пиеси, записани от него между 1923 и 1949 г., например увертюрата „Donna Diana“ и поредицата „Йохан Щраус с Лондонската филхармония“. Струва си труда да ги потърси човек, защото никой, освен Клайбер, не би могъл да направи повече в такова минимално пространство. Напълно естествено е след появата на дългосвирещата плоча звукозаписните компании да поискат да предложат пълни версии на най-значимите класически творби възможно най-скоро. Поради това Клайбер записва симфонии 3, 5, 6, 7 и 9 на Бетовен по време на посещенията си в Амстердам и Виена. Някои от тези записи се радват на такава слава, че нищо не би могло да ми попречи да изтъквам качествата им. Други пък така и никога не харесали на Клайбер. Записът, който в максимална степен се доближава до неговия идеал, без съмнение е „Der Rosenkavalier“, осъществен във Виена през лятото на 1954 г. с Мария Райнинг, Зена Юринак, Хилде Гюден и Лудвиг Вебер. Дори самият факт на реализирането на записа е означавал много за него. Ала това, че се случва във Виена, и то през този особен етап във взаимоотношенията му с родния му град, представлява една от ирониите на сьдбата в неговата кариера. Клайбер се е връщал във Виена на няколко пъти след войната и не веднъж виенските ежедневници оповестявали неизбежното сключване на договор с виенската Щатсопера. Като цяло, тези съобщения предизвиквали безапелационни опровержения от негова страна, но трябва да се каже, че са били правени опити (или най-малкото е изглеждало, че се правят) да бъде подписан договор с него неколкократно през периода 1945–55 г. Единственият резултат от това е изолираното споразумение за „Der Rosenkavalier“ във Виенския театър през март 1951 г. Това представление остава като едно от най-паметните негови постижения и Клайбер е бил много ценен от оркестъра (през юни 1948 г. Макс Граф отбелязва, че „Клайбер със своя енергичен темперамент доминира оркестъра от самото начало“). Поради това няма спор, че той, ако не друго, е бил един от диригентите, най-много спрягани за виенската Щатсопера. Да се правят изводи обаче, че във Виена тогава всичко това било в негова полза, наистина би било наивно.

Следователно никак не е чудно, че Клайбер, който има пребогат опит с виенските предателства (всяка друга дума би била неточна), показва такава резервираност. Той е бил особено взискателен по отношение на разпределение на ролите, часовете за репетиции, членовете на оркестъра, тоест всичко онова, за което администраторът иска да има последната дума. Именно това е причината повечето съвместни проекти на Клайбер с виенската Щатсопера обикновено да завършват с негодувания за „неразумни изисквания“ от една страна, а от друга — с „истинския виенски шамар“. „А градът е толкова красив!“, често казвал Клайбер.

По мнение на някои от приятелите му, той е бил излишно взискателен по всякакви детайли от работата. Разбираемо е, че за един външен човек е трудно да проникне в пространството на главния диригент, в което често човек бива оценяван според своите недостатъци и където да се изявяваш добре би могло по мистериозен начин да ти навреди повече, отколкото ако не се изявяваш по какъвто и да било начин. Във Виена обаче съществували две железни правила за приключването на договор с гостуващ диригент, който е застрашително талантлив. Първото е: „Не го оставяй да работи!“. А второто: „Ако не можеш да му попречиш да работи, постави нещата така, че от работата му да има още много какво да се желае!“. Клайбер е бил прекалено енергичен, за да се остави да го поставят във втората ситуация.

Der Rosekavalier

Важен е бил и въпросът относно повторното отваряне на самата Щатсопера, мислите на всички са били устремени към това. Това е бил олимпийският финал, във връзка с който представленията във Виенския театър са просто подготвителни срещи, от които за изключения можели да се смятат звездите и хвалените фаворити. Колкото повече наближавала датата на откриването, толкова по-напрегнати ставали задкулисните интриги. Един, втори и после трети голям диригент намеквал пред своите приятеи за себе си, че именно под неговата палка ще протече тържественото откриващо представление.

През март 1951 обаче, гореспоменатите проблеми били още в зародиш. Музиката продължавала да има главно значение и не се свеждала просто да незначителна част от избирателната кампания. За изпълнителите — Хилде Конецни, Зена Юринак, Вилма Лип, Фриц Крен, Антон Дермота — „Der Rosenkavalier“ под диригентството на Клайбер представлявал, по думите на мадам Юринак, въпрос на пределно напрежение — нещо, което рядко се случва в рутината на един оперен театър. Един зрител си спомня, как по погрешка влязъл в стаята на артистите преди първата репетиция и видял певците от изключителния състав мъртвешки бледи от безпокойство. Клайбер обаче никак не одобрявал подобно състояние на духа у артистите и вече бил установил обичайната за него атмосфера на сърдечност и доверие. След като се дава начало на представленията, те се превръщат в нещо като откровение за виенчани, които се опиват от усещането, че „Der Rosenkavalier“ е нещо, принадлежащо им по особен начин. Истината е, че Виенската опера винаги ще предизвиква вълнение. Диригентът, привърженик на пищността и размаха, ще намери подкрепа в почти цялата партитура, защото, макар и ситуирана във Виена от XVIII в., тази творба е толкова монолитна, колкото и гардероба на баварски селянин сто години по-късно. Указанието „durchaus parodistisch“ на Щраус е заложено в такт 21 на първото действие. Малцина са онези сред публиката, а също и сред изпълнителите, които биха възразили на това, че диригентът разпростира въпросното указание върху три действия. А това е така, защото както е по подходящо да се тушира силната пародийност на текста на Хофманщал, по същия начин може да се спести много труд, ако се примири човек с дребните недостатъци в партитурата на Щраус с едно откровено „карай да върви“.

Разбира се, лиричните сцени в „Der Rosenkavalier“ очароват зрителя, но това е преди всичко повествователна опера и първият проблем на диригента, свързан с нея, е да установи едно темпо, което да обхване цялото действие; а вторият, да постигне ясно изразяване на думите, без да ощетява мощния ресурс, с който Щраус е надарил оркестъра. Разрешенията на Клайбер на тези проблеми били изненада за някои виенски критици. Без да се задълбочава безкрайно в дълбоко емоционалните моменти, той се противопоставя на обичащите да потъват в „Der Rosenkavalier“ по начина, по който други се потапят в сауна. Той поддържа оркестъра в piano и pianissimo страница след страница, като така до публиката достига много повече, отколкото тя е очаквала да чуе. Прелюдията към трето действие Клайбер извайва с такава ненадмината яснота, че мнозина музиканти после му споделят, че никога не са чували такова изпълнение. Като извлича есенцията от музикалната тъкан, той надхвърля обикновената ефектност, в малка степен автентична и груба, на която публиката е привикнала да се доверява. В някои пасажи наистина постига хенделовото изобилие на звуци, както например при речитатива на Окс в първото действие, където той се сравнява с „Юпитер щастлив с хилядите си лица“. Същевременно обаче Клайбер постига присъщата за Хендел лекота, несъответстваща на онова, което хората очакват от „Der Rosenkavalier“.

За да проследим чисто професионалните качества на Клайбер, най-добре би било да се обърнем към онзи пасаж в първо действие (№124-FF в партитурата), където Окс говори сам на себе си, на Октавио и на Маршалин едновременно. Лудвиг Вебер, който записва тази роля с Клайбер, веднъж ми каза, че, що се отнася до чистата виртуозност, никога не е виждал друг, който в тази сцена по-добре от Клайбер да поддъжа действието кристално ясно, а огромният оркестър — подвижен и гъвкав, както е и в операта „Ariadna auf Naxos“ от същия автор. Именно дългите, лирични моменти са най-запомнящото се в „Der Rosenkavalier“. Хуморът може да бъде максимално въздействащ, но ако не достига до сърцето, действието наистина би се сторило на публиката нескончаемо. Клайбер не е бил привърженик на сълзливия облик, налаган на тази опера. Щраус и Хофманщал я наричат комедия и в записа, направен от Клайбер, тя продължава да бъде такава. Това обаче съвсем не означава, че неговата интерпретация е лишена от дълбочина на чувствата, даже напротив. Онова, което й липсва, е сантименталност. При Клайбер няма необходимост от подчертаване на всяка нота, а когато музиката призовава за решителен удар (както в трето действие, когато думата „vorbei“ (свършвайки) се предава от един глас на друг, като пощенски плик, който никой не смее да отвори), тогава изкуството на разказвача го връща тъпкано и този удар, въпреки цялата сладост, притаена в него, е смъртоносен. Клайбер ръководи вещо оркестъра и операта през цялото време, като това е лекция върху използване на резервите, разбира се, когато те произлизат от свръхизобилие на чувства. Единствено силните по характер могат да си позволят да не просят вниманието на публиката или с други думи, прекалено демонстративно да сложат прът в колелото.

Струва ми се, че „Der Rosenkavalier“ с Клайбер е едно от най-светските забавления, които някога са се представяли пред публика. Рядко има дума, а още по-рядко има действие, което да не съдържа скрит дълбоко в себе си елемент на социално наблюдение. Не всички аспекти в живота във Виена са се променили и когато за португалци и неаполитанци се говори като за леко смешни натрапници, когато Окс изтъква Париж за столица на културата, когато се говори за това, което хората ще кажат в Грабен, повече от важно е всички думи да бъдат ясни. Даже Sittenpolizei не са нещо от миналото и продължава да съществува пропастта между притежаващите златен ключ и онези, които си отварят с обикновен такъв. „Der Rosenkavalier“ излъчва разкош и високо социално положение и поразително прилича на Виена от XVIII в., както „Flotenkonzert“ на Менцел прилича на Потсдам такъв, какъвто го е познавал Волтер. Щраус (както и Менцел) е бил творец, уверен в това, което прави. Благодарение на това творбата изобилства от малки детайли, обрисуващи пред нас онова, което Маршалин нарича „истински портрет на мъж“.

По отношение на хармонията, „Der Rosenkavalier“ се отличава с изключително богатство. Затова валсът в ла мажор в сцената със закуската се свързва така съвършено с момента на мечтите, последният щастлив миг, който изживяват Октавиан и Маршалин. Но изпод палката на Клайбер всичко излиза кристално чисто. Когато във Виенския театър завесата пада, един критик почувствал порив да се представи в ролята на ехо от думите на Софи и Октавиан и написал:

Последни години

Ала това, което публиката би помислила или казала, по никакъв начин не променяло отношението на администрацията към Клайбер и той никога повече не бил нает. Истината е, че мнозина не са искали да се върне. Много били чиновниците, меценатите и импресариите, чиито живот бил по-лесен без него, както и много установени „комбинации“ помежду им би могьл да развали. Не му оставало друго, освен отново да напусне страната. Първоначално отива във Флоренция, където прави една версия на „I Vespri Siciliani“, в която работи с Мария Калас и Борис Христов. Този известен дует обаче не повлиял по никакъв начин на детайлната подготовка, извършвана обикновено от него; и така, докато постепенно оркестърът не започнал да изразява изискваната от Верди мощ. Клайбер обиква Флоренция и Рим, както Амстердам и Копенхаген. Понякога с постановки като „Orfeo“, преоткрита творба от Хайдн, и с „Due Pezzi“ на Делапикола, той се откъсва от стандартния репертоар повече, отколкото консервативната италианска публика би желала. Ала с оперите на Верди, при които той добре знае да направи така, че музикалната линия да проникне в аудиторията като стоманена жица, спечелва овациите на публиката заради своята „изключителна диригентска и театрална мъдрост“. От друга страна в някои случаи търпението на италианските певци било подложено на изпитание. „Той не е бас“, казва Клайбер за един известен артист, „прекалено е глупав за това. Той е един провален тенор.“ И за друг: „Не може да се очаква от него да изрази някакво чувство, докато пее. В това време той си мисли, че играе партия покер.“

Що се отнася за дисциплината в следващите години, Клайбер не е имал проблеми. В изключителни случаи, в които изпълнителят не успявал да даде най-доброто от себе си, Клайбер никога не се оставял да бъде излъган; той или посочвал незабавно лошото (и дори ведньж счупил един барабан по време на скерцото на Деветата на Бетовен), или с някакво неочаквано изражение давал да се разбере, че е наясно какво става. Един път, когато третият тромпет се изгубил и престанал да свири в един силен инструментален пасаж, Клайбер продължил до края, и едва тогава казал: „Всичко беше много добре, само дето третият тромпет беше прекалено силен.“ Тънкият хумор му служел много добре в такива ситуации. Понякога е бил в състояние да промени атмосферата на репетиция в Лондон, като имитирал например най-наперения чиновник на „Форийн Офис“. Също така, разполагал с доста голям запас от местни идиоматични изрази, които използвал за разведряване на обстановката. Възпитаниците му от Ковън Гардън му подарили книга с песни от Тирол, с посвещението: „На нашия скъп учител Ерих Клайбер, който ни строява в две редици“. Най-вече в Южна Америка обаче психологията на репетиции се оказва изключително сложна; там едно изречение, казано в подходящия момент, можело да бъде по-ефикасно от дълга и строга пледоария. Да вземем например жаргона на пампата — Клайбер го овладял достатъчно добре с помощта на учебник, подарен му от един от оркестрите. И докато в Европа би повдигнал духа на екипа с едно „Vivere in pericolo“, то в Буенос Айрес разчитал на едно светкавично „Дръжте се здраво, че ще препускаме!“ Или пък категоричното „Само през трупа ми!“

През последните години някои от очебийните противоречия продължили и даже се задълбочили. От една страна, бил прочут с големите хонорари, които искал, а от друга — често работел безвъзмездно, тоест за благото на оркестъра (в Лондон, Брюксел и другаде) или, както в Мюнхен, за изграждането отново на разрушени по време на войната театри. На концертите на други е демонстрирал липса на търпение и сдържаност; често неочаквано се появявал на репетицията на някой свой колега и оставал безропотно цялата вечер. И въпреки, че ставал все по-практичен в ръководенето на второразредни изпълнители, съумял да се запази съвършено неприкосновен за компромисите и препоръките, които изглеждали неизбежни в подобни ситуации. По отношение на подготовката, ако било нужно, ставал по-взискателен от всякога. Преди записите на „Figaro“ и преди Реквиема на Верди, които реализирал във Виена през зимата на 1955–56 г., той отново и отново се връща към оригиналните текстове. По-специално, непрекъснато навестявал своя стар съмишленик Ерих Енгел, въпреки че той бил толкова болен, че можел единствено да отбелязва с молив „да“ или „не“ в полетата на писанията на Клайбер. След дълги години на примиряване с това, което има под ръка, най-после за него става възможно да работи с певци, които завинаги са оставили своя отпечатък върху някои роли: Флагщад, Калас, Юринак, Вебер, Христов…

Въпреки това, всеки музикант от поколението на Клайбер продължава да носи дълбоко в себе си усещането, че музиката, такава, каквато я е опознал, е изгубила своите блясък и качества. „Каквато са я познавали“ — с Барток, Берг, Шонберг, Хиндемит и Щраус в разцвета на силите си — дузина велики иэпьлнители, между които той можел да избира; изпълнители, много по-близки (като време, школа, чувствителност и заложби) до корените на музиката, отколкото днешните; а също и все още виждащото се на хоризонта отражение на музикалния живот през XIX век.

Един концерт, доставил огромно удоволствие на Клайбер в началото на лятото на 1953-та, е онзи, който отново го събира с оркестъра на Дармщат. Така той успява отново да посети града, в който е изживял първите си успехи, град, съхранил своята отколешна любов към изкуствата.

Клайбер описва концерта в едно писмо, което седмици по-късно пише до своя стар колега Лерт, който от известно време бил женен и живеел в Калифорния. Ето част от него:

Клайбер винаги е хранил надеждата, че след войната Виена отново ще заеме присъщото й място на музикална столица на света. През последните седмици на борбата в Европа, той говори по радиото от Мексико, ала думите му изглеждат днес доста патетични: „Всички вие, които сте истински австрийци, трябва да имате един идеал, един единствен: думата «Австрия» да започне да означава нещо повече от онова, което е значела през предишните времена. И от победата на Съюзническите сили да се роди една нова Австрия. Такава трябва да е нашата цел, и, моля ви, не се тревожете за формата, която ще приеме нашето бъдещо управление. По-нататък ще има време за политика, тъй че поздравявам всички наши сънародници с едно искрено и въодушевено «Привет!» Бог да пази нашата малка страна и да й даде едно щастливо възкресение.“

Изпълнен с едно дълбоко патриотично чувство, Клайбер се връща във Виена за две серии записи, които му спечелват нова слава в различни части на света. По време на тези посещения в разгара на лятото, Маестрото е можело да бъде видян в осветения и тапициран с кадифе салон на „Сахер“: едър и пълен с енергия мьж, с пепеляво сив тропически костюм и видимо изнервен от това, че трябва да изгуби един единствен работен час. „Колко много работя!“, често повтарял той, „Като черен роб! Ама си струва!“ И с едно смигване добавял: „Парите, искам да кажа!“, загрижен обаче да не изисква нищо предварително. Единствено по изключение се появил пред публиката във Виена и може би поради тази причина вложил особено усърдие в изпълнението на Реквиема на Верди, което бил поканен да дирижира през ноември 1955.

Макар и неофициално, този концерт е част от празненствата, последвали откриването на Виенската Държавна опера. Никой, който е бил във Виена по онова време, не би забравил неудържимото вълнение, изпълващо улиците тогава. Идеалното време да се слуша концерт във Виена е в прекрасна неделна утрин през зимата, а след онзи на Филхармонията от 6 ноември вече било лесно да излезеш от много грозната, но обичана музикална зала и да почувстваш, че Виена и музиката са неразделно цяло.

През това време Клайбер се е намирал в Шрунс. Въпреки че изпраща телеграма на Държавната опера „с най-добри пожелания от един стар член на «Виерт галери»“, за него е било много тежко този монументален символ на Австрия, толкова очакван и желан през всички тези години, да се срине по този начин. Тогава той още повече се затваря в себе си и се отдава на подготовката на „Requiem“ на Верди. Четирима първоразредни италиански изпълнители от Милано му били обещани за случая; всички билети били продадени за по-малко от час, а и творбата е от онези, които Клайбер особено обича. Може би не е имало концерт, който толкова много да е желал.

Реквиемът е трябвало да има две представления — на 23 и 24 ноември. Четиримата солисти под въпрос трябвало да се върнат в Милано на 25 ноември, за да започнат репетиции за „Die Zauberflote“ под диригентството на Херберт фон Караян. Това било планирано преди много време. Но когато Клайбер пристига във Виена точно за съгласуваното време за репетиции, той открива, че властите в Милано са счели за подходящо да изтеглят напред с пет дена началната дата. В резултат на това четиримата солисти се виждат принудени да анулират своите договори. Реквиемът обаче не е творба, в която би било възможно да се изкара на prima vista даже и от един добре сработен състав. Едно от условията на Клайбер е било да разполага с избраните от него солисти. Две години по-рано „Requiem“ е бил представян под диригентството на Караян (разбира се, с първокласни солисти от „Ла Скала“). Това съвпадение естествено увеличило цялостния интерес към двете представления.

Клайбер не е човек, способен да се пречупи пред проблемите и настоял концертите да се състоят с неизвестен състав — трима от солистите били италианци, а четвъртата била госпожица Жан Мадейра, едва що дебютирала мецосопрано във Виенската Щатсопера. През онази седмица времето било изключително лошо. Първият концерт протекъл, съпроводен от свирепа буря, която можела да се чуе във вътрешността на залата. При тези условия не е чудно, че единият от тримата италианци бил почти абсолютно неспособен да пее, а другите двама не били в най-добрата си форма. Ала някои критици забелязали, че госпожица Мадейра показвала огромен напредък след тази една седмица на работа с Клайбер. За самия диригент един ежедневник пише: „Той е същия както винаги, с излъчване на Маестро, с техника на Маестро, без престореност, без «естетични» движения, с едничката решимост да служи на музиката и на отделния музикант спокойно, сигурно и концентрирано.“ За самия концерт същият критик казва: „Виена няма време за интриги и низки агитатори. Виена има нужда от силни и чисти личности, с една дума, като Клайбер!“

Coda

Точно два месеца след това Клайбер умира. Винаги е бил прекалено загрижен за здравето си и повечето от неговите приятели биха му дали още 20 години живот. Работата му изпъквала все повече и повече (присъствалите на концертите му в Щутгарт и Кьолн положително биха се съгласили с това) и по всичко личало, че кариерата му също придобивала съвсем ново измерение. Може би някои фотографии са могли да алармират за предстоящото, защото в светлината на по-късните познания, те разкриват една рана, която никога не заздравява. Като цяло обаче, януари 1956 г. е бил добьр за Клайбер. Концертът му в Кьолн, включващ Първа симфония на Вебер, концерт за кларинет на Моцарт, изпълнен от Лотар Фабер и една поредица танцувални произведения на Моцарт е издържан в особена смес от напрегнатост, майсторство и ясен анализ. „Танците“ на Моцарт са серията, която той свири през всяка от изминалите 30 години по повод рождените дни на госпожа Клайбер. Маестрото обичал да ги нарича „Танци за рожден ден“. Краткият танц „Разходка с шейна“ К 605 е трябвало да бъде изсвирен „на бис“. Това е последното дирижирано от него произведение…

В края на живота си Клайбер не е бил особено общителен. Занимавайки се с подготовката, например, на „Parsifal“ в Ла Скала, чиято премиера била обявена за великденските празници през 1956 г., той е обичал да се откъсва от заобикалящия го свят. В неговия случай това означавало да води простичкия начин на живот, който само милионер може да си позволи. При тези негови оттегляния, любимото му убежище било хотел „Долдер“ в Цюрих. Благодарение на своите дълги пребивания там, семейство Клайбер съумяват да поддържат един ритъм на живот, съвършено независим от този на всички останали в хотела. И също както мнозина други прочути музиканти, Клайбер винаги се радвал на това да влезе в своята стая, да затвори двойната врата и търпеливо да изчака сервирането на превъзходните ястия, които винаги били поднасяни в точно определения час. Той ценял също така усърдието на камериера на етажа, който го обслужвал в продължение на дълги години и който на свой ред бил музикант с вкус и критерии.

Този престой обаче щял да продължи по-дълго от периода, включващ 27 януари 1956 г., който е свързан с честването на две столетия раждането на Моцарт. Клайбер бил един от малцината диригенти, които нямало да вдигат своята палка през този ден. Маестрото всъщност бил планирал да остане в хотела, докато г-жа Клайбер се отправила с кола към Лугано, за да подготви отиването му в Рим. (Трябвало е да дирижира една сюита от „La Clemenza di Tito“). Нямало да остане сам, защото доктор Вили Райх, приятел, ученик и биограф на Албан Берг, щял да обядва с него, за да обменят идеи относно сюитата „Lulu“, която Клайбер щял да дирижира в Америка с Виенската опера. Междувременно той щял да напише няколко писма и със сигурност съществува писмо с голямо декоративно заглавие: „Двеста години от раждането на Моцарт“. Така и не успял…

1957