Есенната република

Глава седемнадесета

Таниел беше повече от изненадан да открие, че Бо не беше убил останалата част от адранската пехота.

Тридесет и седем войници се трудеха, за да освободят другарите си, пострадали от свлачището. Привличаща вниманието купчина блестяща шлака почиваше на няколко метра от вече извадените от развалините тела. На Таниел му се стори, че различава въздушни пушки, щикове и ножове, разтопени и споени наедно от свръхестествени сили.

— Пощадил си ги — каза Таниел.

— Помолих много учтиво — отвърна Бо.

— Ще ми се и аз да бях направил така. — Таниел забеляза, че Бо го наблюдава с крайчеца на окото си.

— Е — подсмръкна Бо, — аз съм по-убедителен от теб. Ей! Ти там, вложи малко гръб в работата! Този камък няма да се отмести сам.

Таниел се загледа как двама войници се мъчат да отместят камък от наполовина смазано тяло и се опита да определи чувствата, които се бореха в него. Тези мъже бяха дошли да го убият. В това нямаше съмнение. Дори редниците знаеха кого преследват. Част от него искаше да каже на Бо да ги погребе всичките наедно с премазаните им другари. Но кръвта, която бе изцапала ръцете му, отнемаше остротата на гнева му.

— Можеш да им помогнеш.

— Никакъв шанс — каза Борбадор.

— Предположих. Бо?

— М?

— Какво, в името на бездната, е това? — Таниел посочи по протежение на долината към червеникавокафяво петно върху стената на каньона. Изглеждаше сякаш някой е хвърлил шепа влажна боя върху камъните и я е оставил да изсъхне на слънцето.

Бо подръпна леко ръкавиците си.

— Направих показно с първия, който се опита да ме намушка с щика си.

И го пръсна като гроздово зърно. На Таниел му прилоша.

— Чудех се защо са толкова отзивчиви. Малко е мърляво, не мислиш ли?

— Установих, че малко неразбория е като тор за полето, когато се опитваш да насадиш страх.

Типичен начин на мислене за един Привилегирован.

— Така е. — Известно време Таниел наблюдава как пленниците извличат телата, преди да забележи, че Бо отново придърпва ръкавиците си. — Нервен си.

— Не особено.

Бо подръпваше ръкавиците си доста често; повечето Привилегировани го правеха. Но той бе качил единия си крак върху камък и не спираше да потропва с него. Беше нервен дори да не искаше да го признае.

— Нервен си. Какво има?

— Нищо, нищо. Не тревожи главицата си с това.

Таниел отвори уста, за да възрази, но знаеше, че няма да постигне нищо. Не и с Бо.

— Ще ида да помогна на Ка-поел — каза. Забърза нагоре по тесния път в стената на каньона, който водеше към пещерата, където двамата с Ка-поел бяха прекарали последните две седмици. Тя тъкмо напускаше пещерата. Беше нарамила раницата си от едната страна и бе привързала ленти от куртката на пехотинец, за да може да увеси кошницата на Крезимир на гърба си.

— Мога да нося нещо, ако искаш — каза Таниел.

Ка-поел му подаде останалото от провизиите, които бяха откраднали от войниците.

— Нещо друго?

Тя положи покровителствено ръка върху раницата си и повдигна вежда. Миг по-късно гримасата изчезна и тя поклати глава.

— Пола, аз… — Таниел не беше съвсем сигурен какво да каже. Тя беше спасила живота му. Отново. И въпреки че времето, което бяха прекарали в планините, беше ужасно и опасно, той знаеше, че щом се върнеха в цивилизацията, шансовете да останат насаме щяха да са нищожни. Щеше да има битки за водене, доклади за даване.

Генерали за убиване.

Той внезапно осъзна, че като се изключеше проницателността, която щеше да му даде в битка, барутът не му липсва.

Много странно.

Двамата се върнаха при Бо и пленниците му. Привилегированият лежеше по гръб върху плосък камък и подхвърляше едно камъче във въздуха, сетне го хващаше с едната си, облечена в ръкавица ръка. Сега изглеждаше спокоен, въпреки че продължаваше внимателно да наблюдава войниците.

— Донесох ти това — каза Бо, докато двамата се приближаваха, и извади барутен рог, до този момент останал скрит под палтото му. — Забравих да ти го дам. Но ако отвориш това проклето нещо близо до мен, кълна се в Крезимир, ще те фрасна. Изринах се само докато го носех.

Таниел взе рога и го завъртя в ръцете си. Можеше да усети барута вътре — силата, която можеше да му даде. Щеше да облекчи болежките и раните му, да му даде сила за слизането от планината.

— Откъде го взе?

— Откраднах го от един пехотинец от Крилете на път за насам.

— Благодаря — каза Таниел и прехвърли презрамката през рамо. Привилегированите не харесваха барута. Бяха алергични към нещото, което превръщаше полесраженията в кошмар. — Наистина, Бо. Иска ми се да можех да ти се отплатя.

— Не ме застреля в главата, когато баща ти ти каза да го направиш. Реших, че е мой ред да направя нещо хубаво за теб. — Бо се изправи и раздвижи палец към пехотата. — Трябва да тръгваме. Дръпнах им една строга реч. Ще приключат с работата и ще занесат телата в Адопещ.

— Строга реч? Заплашил си ги? Аз не мога да накарам четири отряда да ме слушат, когато ги заплаша.

— Ти не можеш да извадиш вените от телата им сантиметър по сантиметър. И ако някой побегне, ще прекара остатъка от живота си в страх дали няма да изскоча от следващия завой. — Той избухна в смях. — Наистина най-доброто наказание, за което се сещам.

— Аха.

Погледът на Бо се премести върху Ка-поел.

— Радвам се да те видя отново, малка сестричке. Таниел направи ли ти бебе вече?

— Копеле! — Таниел замахна половинчато към Бо, но той пъргаво се отмести.

— О, не ми се правѝ. Знаех, че си влюбен в нея още в деня, в който дойде за мен на Южната планина. Малка сестричке, какво носиш… О, мили Крезимир от небесата! — Изведнъж Бо отскочи от Ка-поел с ловкост, която Таниел не би му приписал.

— Какво има? — попита магът.

Бо се беше скрил зад една канара. Подир миг подаде глава иззад камъка.

— Какво, бездните ви взели, има в онази кутия на гърба ѝ?

Как щеше да обясни това на Бо? Той не би разбрал. Отвори уста, но Ка-поел замаха забързано с ръце, като посочи към Бо, сетне докосна с пръст гърлото си и после посочи обратно към Бо.

Привилегированият облиза устни, докато я наблюдаваше как повтаря жестовете си.

— Какво казах току-що?

Ка-поел кимна.

— „Какво носиш…“?

Тя му направи жест да продължи.

— „О, мили Крезимир от небесата“? — каза Бо.

Ка-поел кимна отново.

— „Крезимир от небесата“? — повтори Бо.

Поредно кимване.

— Крезимир е в тази кутия?

Ка-поел му отправи напрегната усмивка. За изненада на Таниел, Бо, изглежда, ѝ повярва. Привилегированият излезе колебливо иззад камъка. Беше пребледнял и когато отново се присъедини към тях, остави Таниел между себе си и Ка-поел.

— Можех да те уредя с някое добро момиче — каза Бо. — Някое от източен Адопещ. Което не разнася богове в кутии.

Таниел взе ръката на Ка-поел.

— Не е мой тип.

— Разбира се, че не — каза горчиво Бо и придърпа ръкавиците си. — Можем ли вече да тръгваме?

— Бързаш ли?

— Не — отвърна, докато се отправяше надолу по каньона с бърза стъпка. — Е — викна през рамо, — да. Малко.

Таниел се затича да го настигне.

— Какво има?

— Нищо. Момичето може ли да се размърда?

— Името ѝ е Ка-поел.

— Малката сестричка може ли да се размърда? Ще се нуждая от малко почивка тази вечер и предпочитам да я получа в долината, а не в този проклет каньон.

— Кога си спал за последно?

Бо заброи безмълвно на пръстите си.

— Преди пет дни?

— Бездни, Бо, ти…

— Това не е толкова важно.

— Какво тогава?

— Може и да съм оставил новата ми обучаема във военна зона. А убих и двата си коня, за да стигна до теб навреме.

— Чакай, чакай. Имаш обучаема?

— Много приятно момиче. От типа, с който можех да те уредя. Има някои особени способности и аз доста се привързах към нея. Всъщност тя откри къде се намираш. Не бих я оставил, но…

— Да, да. Идвал си да ме спасиш.

— Да.

Те продължиха в мълчание през по-голямата част от следобеда. Таниел принуди Бо да намали темпото, за да може Ка-поел да върви заедно с тях, и така си запроправяха път надолу през каньона. Спряха да почиват едва час след като слънцето ги беше оставило в мрак. Ка-поел пусна безцеремонно кутията с Крезимир на земята и накара Бо да сгримасничи.

— Разкажи ми за тази твоя обучаема — каза Таниел, докато си приготвяха вечеря от порционите на пехотинците.

Бо се смръщи сякаш си беше счупил зъб на парче сухар.

— Как ядете това нещо? Гадост. Обучаемата ми? Няма много за разказване. Поредният притежател на магия. Нали знаеш.

— Каза, че си привързан към нея.

— Така ли? — Бо показно загриза твърдия като тухла сухар.

— Вече си спал с нея, нали? Няма ли някакъв кодекс на поведение против подобни неща?

Бо изгледа кръвнишки Таниел, сетне извъртя очи към Ка-поел, която седеше на земята и си играеше със закопчалка на раницата си.

— Пола не е моя обучаема! — изпротестира Таниел.

Бо подбели очи.

— Не съм спал с Нила.

— О, тя си има име значи? И очакваш да повярвам, че не си я завлякъл в леглото?

— Все още не.

— Сега разбирам.

— И не мисля, че ще го направя.

— Виж, това би ме шокирало — отвърна Таниел.

— Сериозно говоря. Твърде много я харесвам. Тя е умна, находчива. И ще стане по-силна, отколкото аз някога ще бъда.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Таниел. Веднъж Бо се беше похвалил, че макар да бе най-младият Привилегирован в адранската кабала, е един от най-силните. Тамас го беше потвърдил. За да каже подобно нещо… — Плаши ли те?

— Не — каза Бо. — Жулин беше плашеща. И въпреки това спах с нея. Нила е просто…

— Чувстваш се заплашен, защото тя е по-добър човек от теб.

— Върви в бездната — отвърна Бо.

Таниел се навъси. Току-що бе мернал нещо с крайчеца на окото си. Дишането му се учести и той леко се измести в опит да погледне наляво, без да бие на очи.

— Е, недей да млъкваш така изведнъж — каза Бо. — Не го мислех.

— Тихо. — Таниел бръкна под куртката си и махна запушалката на барутния рог. Бо го видя и застина. Провери ръкавиците си.

— Какво има? — прошепна Привилегированият.

— Видях петно адранско синьо. Униформа — каза Таниел. — По-надолу в каньона. На около тридесет метра.

— Сигурен ли си?

Таниел устреми сетивата си.

— Да. Сигурен съм. — Той се изправи, бързо последван от Бо, и се извъртя да погледне надолу в каньона.

От една издатина над тях се търкулна камък, после още един, от другата страна на каньона. Шапката на пехотинец се показа и Таниел видя дулото на пушка. После още една. И още една.

Навсякъде около тях по стените на каньона изникваха войници. Таниел спря да брои на двадесет и пет.

— Останалата част от пехотинците — каза, — онези, които бяха на лагер в долината. И с тях ли се разправи?

— Не знаех, че има още — отвърна Бо. — В лагера, който подминах, имаше по-малко от дузина мъже.

Таниел долови как Бо се пресяга Отвъд и почувства изтичането на магия в този свят. Полъх с досег на магия се плъзна около краката на мага и развя куртката му, докато още дузина войници изникваха иззад завоя в долната част на каньона и насочваха пушките си.

— Имат барут — каза Таниел. — Ще трябва, да се приближат още малко, за да мога да го възпламеня.

— Няма нужда — отвърна Бо.

— Какво имаш предвид?

— Разпознаваш ли този символ?

Всички мъже имаха кръпка на рамото си — шеврон с барутен рог под него. Спомни си, че хората, които го бяха пазили, докато се беше намирал в кома, имаха същата кръпка. Някой му беше казал, че принадлежат към специален полк, наречен Железните оси.

— Не са насочили пушките си към теб — каза Бо.

Железните оси. Този специален полк докладваше на охранителя на Тамас.

— Привилегировани Борбадор — извика глас. — Моля, свалете ръкавиците си.

Пръстите на Бо трепнаха. Таниел усети как магията на приятеля му се стяга, като мускули, движещи се под кожата. Вълна на противоречие мина по лицето на Бо и той бавно се отдръпна от Таниел. Всички пушки — от хребета и от долната част на каньона — го последваха. Таниел си спомни повелята, под която се намираше Привилегированият, онази, която щеше да го принуди да убие фелдмаршал Тамас.

— Не го прави, Бо — каза Таниел. Можеше да види как ръцете на магьосника се напрягат и пръстите му шават в очакване. Таниел не знаеше какво може да направи, но това щеше да свърши със сериозно кръвопролитие, ако Бо освободеше магията си.

Внезапно Ка-поел се изправи, като остави кутията с Крезимир на земята. Пристъпи пред Бо, преди Таниел да успее да я спре, и протегна едната си ръка към него.

— Не искаш да стоиш тук, малка сестричке.

Ка-поел тикна подчертано ръката си към него с дланта нагоре.

— Дай ѝ ръкавиците си, Бо. Няма да им позволя да те убият — каза Таниел. И наистина беше така. Щеше да убие стотица от сънародниците си, ако погнеха Бо. Би умрял рамо до рамо с приятеля си, ако се стигнеше до там. Той се взира настоятелно в Бо, докато Привилегированият не кимна едва забележимо в знак, че е разбрал значението на думите му.

Бо отпусна ръце. Гледаше гневно надолу към каньона, докато сваляше ръкавиците си пръст по пръст, след което ги постави в протегната длан на Ка-поел. Тя ги взе и се спусна през каньона, докато не достигна адранските войници. Един от тях ги огледа, кимна рязко и ѝ разреши да премине.

След малко тя се появи отново — не беше сама.

Фелдмаршал Тамас се изкачи сковано по каньона към Таниел. Като че ли се беше състарил с десет години за последните няколко месеца и изглеждаше по-крехък, отколкото Таниел можеше да си представи. Ако се съдеше по походката му, беше ранен. При това лошо.

— Изглеждаш сякаш си изпълзял от бездната, татко — каза той.

— И ти не изглеждаш много по-добре — отвърна Тамас. Той стоеше вдървено и оглеждаше Бо с крайчеца на окото си, както някой би наблюдавал пещерен лъв, седнал на верандата му. Сетне отново се обърна към сина си. Таниел пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Последно беше чул, че баща му е смятан за мъртъв, и макар да имаше причини, поради които да допусне, че може да е оцелял, Таниел не бе имал време нито да скърби, нито да се радва. Сега го заля поток от емоции, които се опита да овладее, както и да си придаде безизразно изражение.

— Радвам се да видя, че си още жив — каза Таниел.

Лицето на възрастния мъж беше безстрастно. Върхът на военната дисциплина.

За първи път обаче, откакто майка му умря, Таниел видя сълзи в очите на баща си.

— Ти също, капитане.