Есенната република

Глава четиридесета

Разпитът на кухненския персонал разкри две съществени неща. Първо, охраната на Рикар не беше толкова добра, колкото той твърдеше. Второ, мъж на име Дени от Родигас беше оставил взривното масло зад сребърния сервиз преди повече от две седмици. Казал на една от съдомиячките, че са шишета с вносна водка специално за следващия рожден ден на Рикар и ѝ дал петдесет кранова банкнота, за да си мълчи относно „изненадата“.

Бедното момиче се беше свлякло, ридаейки, когато Фел ѝ бе казала какво точно представляват шишетата. Това беше достатъчно да убеди Адамат, че тя не е съучастничка в заговора, макар да бе казал на Фел все пак да я постави под наблюдение за няколко дни.

Инспекторът само бе чувал за Дени. Той беше момче за всичко — измамник, наемник, крадец и контрабандист. Беше лишен както от амбиция, така и от далновидност, и макар да бе помогнал на Рикар да създаде първия профсъюз, не бе искал отговорността на някой ръководен пост.

— Той всъщност не е лош — повтори за трети път през последните няколко часа Рикар.

Адамат се облегна на студената тухлена стена на мазето в тайната стая на Дружеството, стиснал бастуна в едната си ръка, извъртял вече дръжката, така че да може по-бързо да извади сабята си. Свещите бяха запалени, на масата имаше тесте карти, бяха приготвени студени напитки. Всичко беше подготвено по обичайния за Дружеството начин, а в добавка, сред нишите на мазето се криеха двама от полицаите на Рикар и в близост до предния вход на хотела, съвсем небрежно, стоеше Сусмит.

— Той се опита да те убие — отвърна Адамат.

Рикар седеше зад игралната маса и въртеше в ръцете си един тирбушон.

— Може и да не е знаел.

— Сериозно? — Адамат подбели очи. — Да не е знаел, че ти, ръководителят на профсъюза, си щял да бъдеш на прием, организиран от същия този съюз, в собствения ти главен щаб, когато е хвърлял бомба в кабинета ти? Или може би е хвърлил втората бомба, онази, която се е разбила в близост до винената ти колекция, там, където прекарваш значителна част от времето си.

— Може изобщо да не е хвърлял която и да е бомба — каза Рикар. — Може да ги е купил за някой друг.

До Рикар седеше Фел и замислено дъвчеше шепа кашу.

— Именно това възнамеряваме да разберем.

Адамат съчувстваше на Рикар. Наистина. Членовете на Дружеството бяха негови приятели и съюзници от над двадесет години и потайността беше част от загадъчността на тяхната търговска кабала. Беше трудно да предадеш нещо подобно.

Но трябваше да се случи.

— Закъснява — каза Адамат, след като погледна джобния си часовник.

— Той винаги закъснява — отвърна Рикар.

— Забавихте ли останалите? — Единственият начин да накарат Дени да се появи, беше да организират обичайната ежеседмична среща. Всичко трябваше да изглежда напълно естествено. Това изискваше да се разпратят покани и до всички останали от тайното общество.

— Да — каза Фел. — Всички ще дойдат поне с половин час по-късно. Обикновено Дени не закъснява повече от десет минути.

— И си сигурен, че ще дойде?

— Сигурен съм — отвърна Рикар. — В последно време няма много предложения за работа. Има доста свободно време.

— Освен ако не заподозре нещо — промърмори Адамат.

— Беше тук миналата седмица — каза Фел.

Рикар попита, докато потъркваше плешивото си петно:

— Наистина ли се налага? Мога просто да поговоря с него.

— Не бъди наивен, Рикар — каза инспекторът.

Рикар зачопли под ноктите си с тирбушона и въздъхна раздразнено.

— Добре, добре. Може би съм наивен. Давай да приключваме. Погледни ме, тероризиран от собствените си служители.

— Ако бях просто поредният служител, щях да откажа работата — остро каза Адамат. — Тук съм като твой приятел. Ясно? — Той отвори уста да продължи, разгневен от Рикаровото нежелание да направи необходимото, ала звукът от стъпки по стълбите към мазето привлече вниманието му. Човекът имаше тежка стъпка и вървеше непоколебимо надолу по коридора. Адамат затегна хвата си върху бастуна.

Дени от Родигас беше малко по-нисък от него, но телосложението му беше като на каса — с широки рамене, здрави ръце и много малко тлъстини. Носеше ушит по поръчка, кафяв костюм, в едната си ръка държеше шапка, а в другата — бастун. Къдравата му черна коса беше подстригана над ушите. Очите му се спряха на Фел, седнала до Рикар, и той се навъси. После видя Адамат, изчакващ край стената.

— Дени — каза Адамат. — Имаме няколко въпроса за теб.

Инспекторът се хвърли встрани, щом Дени скочи напред и замахна с бастуна си като с палка. Адамат вдигна собствения си бастун, готов да отбие повторна атака, но ударът се оказа просто финт. Дени вече го нямаше, затичал се обратно нагоре по коридора.

— Сега! — извика Адамат. Той се втурна след Дени, следван плътно от Фел. На смътната светлина в коридора на мазето зърна борба. — Внимавайте! — каза той. — Може да има… — Имаше искра и той бе оглушен от внезапното гръмване на пистолет в тясното пространство.

Един от охранителите на Рикар се свлече. Докато инспекторът достигне схватката, вторият охранител вече се олюляваше от удара с приклада на Дениния пистолет. Той залитна назад, препъна се и падна сред винената колекция на хотела. Ревът на стотина стъклени бутилки, разбиващи се в пода едновременно, прозвуча някак притъпено за проглушените уши на Адамат.

Инспекторът замахна с бастуна си, но удари единствено въздух, тъй като Дени вече се качваше нагоре по стълбите. Фел го избута от пътя си и той побърза да я последва.

Тичаше през коридорите на хотела, през кухнята и килера и накрая изскочи през задната врата в уличката зад сградата, като едва успяваше да мерне гърба на Фел от време на време, докато тя преследваше Дени. Той подмина поредния наемник на Рикар, проснат в уличката зад хотела, стиснал прясна прободна рана. Адамат отсега дишаше тежко, а щом достигна главната улица, сърцето му вече препускаше.

По това време на вечерта тя не беше претоварена, но имаше достатъчно трафик, та Адамат да се разтревожи да не би Дени да има още едно шише с взривно масло в себе си. Опита се да претърси паметта си, докато тичаше, като си представи влизането на Дени в стаята на Дружеството. Беше ли джобът на сакото му издут? Нямаше ли и при колана му някаква изпъкналост? Това обясняваше пистолета, но другото можеше да е всичко — нож, друг пистолет или бутилка с взривно масло.

Той мерна заподозрения, тичащ с всички сили надолу по оживената улица с бастун в ръка, беше изпуснал шапката си някъде по пътя. Фел беше малко зад него, но не напредваше достатъчно бързо.

Адамат пресече улицата точно когато Дени се шмугна в една тясна уличка, и затича успоредно на него, докато не достигна следващата улица. След малко зави зад ъгъла, дробовете му горяха, и се затича към следващата пресечка.

След малко от същата пресечка изникна Дени. Той сви и се насочи право към Адамат.

— Спри! — извика инспекторът. Той изтегли острието от бастуна си и се изпречи на пътя на мъжа.

Дени дори не забави. Вдигна собствения си бастун и замахна с мощните си рамене, принуждавайки Адамат или да парира удара, или да рискува да му разбият главата. Инспекторът усети как острието бива избито от пръстите му и изтрополява на паважа. Дени заби рамо в гърдите му и той се почувства сякаш е бил ударен от връхлитащ кон. Оказа се запратен на земята с такава сила, че костите му изтракаха.

Той се претърколи на ръце и колене, изплю кръвта от устата си и изпсува. Вдигна поглед с очакването да види как Дени изчезва надолу по улицата.

Но мъжът беше спрял, извърнал се към Адамат, само на двадесет крачки от него. Сърцето на инспектора се качи в гърлото му, щом Дени извади от джоба си запушено стъклено шише. Нямаше време да мисли, тъй като мъжът го замери с шишето и се извърна да побегне.

Адамат вдигна ръце пред лицето си. Всичко като че ли забави ход, всяко съжаление и грешка минаха пред очите му, докато взривното масло се носеше към него. Беше виждал възможностите на сместа. От него нямаше да остане нищо и той се изпълни с мрачна надежда Дени да не е преценил добре разстоянието и все още да е в обхвата на взрива.

Фел притича покрай него. Тя протегна ръка и грабна взривното масло във въздуха. Завъртя се на един крак и се смъкна на коляно, като предпазливо постави шишето на паветата пред очите на инспектора. Миг по-късно тичаше отново, устремила се подир Дени.

Ръцете на Адамат трепереха, но той грабна взривното масло, за да не бъде ритнато случайно от някой минувач. Зачуди се как, по дяволите, веществото не беше избухнало по време на схватката и преследването и се укори, че се беше усъмнил във Фел.

— Нали каза, че няма да е въоръжен! — каза на Рикар, който тъкмо изникна иззад ъгъла отзад и пуфтеше тежко.

Рикар каза задъхано:

— Така трябваше да е.

— Или са го предупредили, или е планирал да довърши работата тази вечер. Вземи. — Инспекторът постави стъкленицата в протегнатата ръка на Рикар. — Не го изпускай! — Той грабна острието си и пое след Фел, като се надяваше, че последното липсващо шише не е в Дени.

Тичаше с всички сили надолу по главния път, като се опитваше да долови някакви звуци от преследването през усиленото си дишане. Успя да зърне Фел, докато тя прекосяваше шеметно една странична улица. Адамат я последва, сетне прекоси поредна улица и се вмъкна в магазин за обувки. По пода лежаха обувки и шкафове, преобърнати в бързината на Дени да избяга. Стар обущар клечеше зад работната маса и издаде стъписан стон, щом инспекторът прелетя като хала през предната стая, сетне надолу по коридора и в уличката отвън.

Пристъпи сред слабо осветената алея тъкмо навреме, за да види как Фел приклещва Дени в задънена улица. Мъжът се извъртя към нея, стиснал празния си пистолет за дулото. Щом видя Адамат, той скочи към Фел, вероятно с надеждата да я повали, преди Адамат да ѝ се притече на помощ.

Първият замах пропусна. Фел отскочи като котка встрани и го удари с ръка в гърлото. Ударът щеше да повали всеки друг, със смазан гръклян, но Дени като че ли не забеляза и отново замахна с пистолета.

— Трябва да го накараме да проговори! — извика Адамат, а гласът му отекна надолу по уличката.

Фел хвана приклада на спускащия се пистолет с една ръка и се смъкна на коляно под силата на удара. Юмрукът ѝ се стрелна още веднъж и се заби мощно в топките на Дени, след което тя се изправи и скъси разстоянието помежду им; ръката ѝ го сграбчи за гърлото. Тя се приведе, плъзна се под едната му ръка, застана зад него с кама в ръка и я притисна към бузата му, точно под окото.

Дени замръзна.

Цялата битка се беше случила за нужното на Адамат време да ги достигне. Той забави ход, сърцето му още малко и щеше да се пръсне. Трябваше да опре ръка на стената за опора.

След като най-сетне се съвзе, инспекторът се изправи, изпъна сакото си и пристъпи към Дени с острие в ръка.

— Имаш доста да обясняваш. Къде е последната стъкленица с взривно масло? — попита го.

— Не знам. Не е у мен.

— У кого е? Кой те нае да взривиш главния щаб на профсъюза?

Дени подсмръкна, правейки се на много корав.

— Лесният начин ще те тикне в затвора. При трудния тя ще ти избоде окото, а после ще ти счупим капачките.

Дени се задави, сетне вдиша леко, щом Фел притисна камата още по-плътно към бузата му.

— Беше Черис!

— Моля? — Адамат снижи върха на острието си.

— Черис, ръководителката на Съюза на банкерите! Тя ме изпрати да купя взривното масло. Накара ме да наема мъже, които да хвърлят бомбите в кабинета на Рикар, и ми каза да го убия тази вечер, на срещата на Дружеството.

— Това беше лесно — каза Фел. Върхът на ножа ѝ не се отдръпна от бузата му.

— Мамка му! Доведи го! Рикар — поде Адамат, щом началникът на профсъюза пристъпи в уличката през задната врата на обущаря. — Викни полицията. Трябва да действаме бързо.