Глава тридесет и четвърта

Взривените останки на профсъюзния щаб изглеждаха по-зле на дневна светлина. Стени, които миналата нощ бяха изглеждали незасегнати, се оказваха почернели от сажди, мазилката беше напукана и олющена. В някакъв момент през последните два дни останалата част от покрива се беше срутила.

Адамат кимна на униформения полицай, който стоеше на пост на улицата, и пристъпи сред руините през все още стоящата входна врата.

Хората на Рикар бяха предпазили сградата от грабители и бяха претърсили останките за всичко, което можеше да е ценно за съюза. Документи, произведения на изкуството, мебелировка, всичко, освен самите строителни материали на сградата, беше изнесено, а Рикар беше казал, че дори и това до няколко дни ще бъде съборено и изхвърлено или рециклирано, за да могат да започнат процеса по повторно изграждане.

— Каква бъркотия — отбеляза стоящият зад Адамат Сусмит. Инспекторът се опита да бутне парче от падналия покрив. След като разбра, че няма да успее да го помръдне, той се покатери върху него и стъпи отново на земята чак към средата на основното помещение. За негова изненада, никой не бе спрял помпите на фонтана в средата на голямата зала. Той все още работеше, на практика невредим, и създаваше особено чувство на спокойствие сред всичката тази разруха.

Сусмит поспря, протегна се към фонтана и извади една сребърна монета от десет крана. Уравновеси я върху палеца си и я подхвърли във въздуха, подир което я улови с другата си ръка.

— Не знам какво ще намериш — избоботи той.

— Аз също — отвърна Адамат. Започваше да мисли, че идването му тук бе загуба на време. Бяха изминали два дни от взрива, а мястото вече беше отъпкано от хората на Рикар и полицията. Дори да бе останало някакво доказателство, сочещо към виновника, то отдавна щеше да е изчезнало. Единствено изследователския му инстинкт го спря да не си тръгне и да потърси закуска.

Проправи си път през отломките към задната част на сградата.

— Учуден съм, че не са пострадали повече хора — каза той.

— Колко са? — попита Сусмит.

— Тринадесет жертви — отвърна Адамат. — Още двадесет и седем са ранени. Миналата нощ тук е имало триста души. Можеше да е много по-зле. — В задната част на сградата той пристъпи сред онова, което бе представлявало коридорът към кабинета на Рикар. Кабинетът беше напълно опустошен. Не беше нужно да си професионалист, за да определиш, че именно тук е бил епицентърът на взрива. Всички четири стени липсваха, бюрото беше сведено до трески, а подът почти беше пропаднал.

Адамат чу стърженето на ботуши сред отломките и се извърна. По пътя, по който бяха дошли, се приближаваше Фел. Сусмит докосна шапката си за поздрав, но остана смълчан, като я оглеждаше с очевидно подозрение.

— Полицията каза, че бурето с барут е било под бюрото му — каза тя.

Инспекторът огледа стаята повторно. Да, изглеждаше правилно. Пристъпи предпазливо вътре, като опипваше пода при всяка крачка и наполовина очакваше каквото беше останало, да се срути под него. Можеше да види тъмнината на избата под запазилите се плочки. Прекоси до средата на помещението и си представи как беше разпределено, като използваше окото на съзнанието си, за да огледа спомена за кабинета на Рикар. Вдигна ръцете си на нивото, до което бе стигало бюрото, и си представи как седи зад него.

Имаше нещо грешно.

— Какво друго ви казаха? — попита той. Още не бе имал възможността да говори с главния инспектор, но имаха насрочена среща за обяд. Щеше да е полезно да получи две различни гледни точки за това.

Фел ритна безцелно парче зидария и извади лула от джоба си. Постави тръбицата в ъгълчето на устата си и драсна клечка кибрит. След като я разпали, каза:

— Че е имало две бомби.

— Две? — Това беше изненадващо. — Къде е била втората?

— В избата.

Нямаше следи от втората бомба, докато не достигнаха стълбището на избата. Вратата я нямаше, а от стълбите беше останало по-малко, отколкото от кабинета на Рикар. Мраморният под беше счупен и се ронеше под краката им. Един от хората на Рикар беше оставил стълба, за да могат да достигнат помещението. Адамат слезе в мрака.

Избата беше от онези, помещаващи се в старите имения: сводест таван с дебели каменни арки. Инспекторът усещаше хрущенето на стъкло под краката си. Можеше да различи каменна ниша зад мястото, където се бяха намирали стълбите, и черни следи от изгаряне по стената.

— Да слезем ли и ние? — попита Фел.

Той отвърна, като се изкачи обратно по стълбата и се присъедини към нея и Сусмит сред отломките.

— Бомбите са били задействани от бързо горящ фитил, нали?

— Така мисли полицията — отвърна Фел. — Според тях виновникът е изчакал помещенията да се изпразнят, влязъл е през задния вход, развил е фитила до уличката зад сградата, запалил го е и е избягал.

Адамат вдиша дълбоко от дима от лулата на Фел и забарабани с пръсти по стомаха си.

— Знаете ли нещо за човек, който няма сянка?

— Какво общо има това с разследването?

— Нищо. Просто съм любопитен.

Фел се замисли за момент.

— Не ми звучи познато.

— Жалко. — Инспекторът въздъхна и продължи по належащия въпрос: — Мога да направя три лесни допускания за убиеца. Който и да го е направил, е бил просто наемник. Бил е нает от някого, който добре е познавал Рикар. И не са искали да убият всички в сградата.

— Как стигате до тези заключения?

— Първо: типът хора, които искат да убият Рикар, не биха искали да си цапат ръцете. Второ: оставили са първото буре под бюрото му. Той харесва веселбите, но обича да разпуска, като се измъква по средата на нощта за бърз флирт с която дама му е под ръка.

Фел кимна рязко, ъгълчетата на устата ѝ леко се повдигнаха при тези му думи.

— Но за какво е било второто буре? — попита тя. — Подовете бяха подсилени заради начина, по който Рикар е построил мястото. Трябвало е да го поставят в средата на избата, където взривът е щял да убие хората над него.

— Защо Рикар е построил избата по този начин?

— За да има „някое наситено с емоции място, на което да води гостите си, за да си изберат вино“ — каза Фел, като направи изумително точна имитация на Рикар. Тя се върна към нормалния си образ и Адамат успя да види как мисълта я осенява.

— Той обича да се хвали с винената си колекция — каза инспекторът. — Убиецът е имал голям шанс да хване Рикар или в кабинета му, или в избата по време на приема онази вечер. Тези две места са предлагали най-добрия шанс Рикар да бъде убит, без да загинат и всички останали в сградата.

Сусмит преметна сребърната си монета във въздуха и я хвана по пътя ѝ надолу.

— Не ни помага много.

— Помага ни — възрази Адамат, — макар и малко. Човекът трябва да го е познавал сравнително добре, за да знае тези неща. Или са имали вътрешен човек, който знае. Във всеки случай ни позволява да се съсредоточим върху няколкото десетки души, които го познават най-добре, вместо да прекараме времето си в претърсването на целия Адопещ.

Още нещо притесняваше Адамат, но не можеше да определи какво. Взривът беше… някак сбъркан, само че той не схващаше напълно как.

Инспекторът остави Сусмит и Фел близо до стълбите на избата и се върна в кабинета на Рикар. Проследявайки следите от взрива по пода и останките от стената, той си проправи внимателно път около стаята, а сетне и в коридора. След като остана доволен от това, зае фенер от полицая на улицата и слезе в избата, където проследи следите от взрива и огледа стените.

Цялата процедура отне около час. Фел проучваше късчетата документи, останали в кабинета на Рикар, а Сусмит подхвърляше лениво монетата си. След като приключи, Адамат отиде в кабинета и прочисти гърло.

Фел вдигна поглед от пода и повдигна вежди.

— Взривовете са били прекалено големи за размера на буретата — обяви Адамат.

Фел му се присмя.

— Няма как да разбереш това само с гледане.

Адамат потупа главата си отстрани.

— Идеална памет. Прави преценяването на размери много по-лесно. Виждал съм достатъчно експлозии и не е нужно да съм учен, за да разбера, че разрушенията, причинени от буретата долу и под бюрото на Рикар, са били много по-щателни, отколкото би трябвало.

— Възможно ли е да е бил някой барутен маг?

— Може би. Би обяснило и другото нещо, което осъзнах.

— Което е?

— Мислех, че бурето е било поставено под стълбите в избата, но не е така. Било е точно в средата на коридора към нея, където всеки би могъл да се спъне в него.

— В това има смисъл, ако са се опитвали да го направят набързо.

— Твърде е… бързо. Рикар има десетки слуги. Може би петдесет или шестдесет по време на приемите му. Шансовете и кабинетът, и избата да са празни е много малък. — Той замълча, за да огледа външната стена на кабинета, а после се върна при стълбището на избата, като си отбеляза дългия коридор, който водеше към нея. Сметна нещо наум, сетне се върна при Фел и Сусмит. — Някой може да е хвърлил експлозив. Това би наложило двама души да работят заедно, но не е изключено.

— Граната — каза Сусмит.

— Да, като граната, но много по-мощно.

— Връщаме се на варианта с барутния маг — каза Фел. — Някой от враговете на Рикар може да е наел чуждестранен барутен маг. Чувала съм за наемни магове.

— Аз също. Но не, не мисля. Доколкото разбирам, маговете са ограничени от капацитета на барута, който използват. Могат да изкривят някой дребен снаряд, което да им позволи да убият повече хора, но не достатъчно, че да предизвика разрушение от такъв мащаб.

— Някакъв тип облагороден барут би могъл. Нещо, което би оказало по-голямо въздействие от обикновения.

— Би могло — бавно отвърна инспекторът. — И мисля, че това е най-добрата следа, с която разполагаме. Кажете на Рикар, че ще проуча на няколко места.

— Успех — каза Фел. — И гледайте да не си докарате смъртта.



Университетът в Адопещ бе виждал и по-добри дни.

Бастунът на Адамат тропаше по заоблените камъни, докато той минаваше покрай множеството каменни здания, съставящи университета. Беше минал по същия този път преди шест месеца, в деня на преврата на фелдмаршал Тамас и екзекуцията на Мануч. Сега кафявото и оранжевото на есента покриваха дърветата и светът изглеждаше по-стар. Но това не беше единствената разлика.

Центърът на университета приличаше на бойно поле. Западната фасада на Залата на Банашир липсваше и старата часовникова кула, която някога се бе извисявала в небето, вече не беше нищо повече от клекнала руина, изглеждаща гола на фона на есента. Беше съборена от магия в битката между двама Привилегировани и се беше приземила върху някога огромния стъклен атриум — гордостта на университета. Цели сгради стояха преградени с въжета, докато университетът събереше пари, за да ги построи наново.

Сцената силно му напомни за разрухата на профсъюзния щаб и щетите от земетресението, което се бе случило преди четири месеца. Адамат знаеше, че Тамас бе извършил преврата си с добри намерения и тази разруха не беше напълно резултат от действията му, но Адопещ бе понесъл страшни несгоди след този съдбовен ден.

Инспекторът пое по стълбите към задния вход на административната сграда, но се спря, осъзнал, че е сам.

Той се върна обратно по стъпките си и откри Сусмит загледан в разрушението сред квадранта пред Залата на Банашир. Земята беше разсечена като че с огромно рало — големи могили и бразди, изравняването на които щяха да костват няколко седмици работа на стотици мъже. Адамат се зачуди защо университетът все още не беше възстановил полята, но осъзна, че вероятно не разполагат с финансиране.

— Какво има? — попита той.

Сусмит държеше сребърната монета, която бе взел от седалището на профсъюза. Метна я във въздуха и я хвана.

— Мисля.

— За?

Старият боксьор не отговори, метна още няколко пъти монетата, като всеки път я хващаше, без да гледа.

— Онзи Привилегирован, когото ударих.

— Когато си бил момче?

Той кимна и изпусна въздишка.

— Извадил си късмет, че не е направил нещо подобно — Адамат посочи разрухата — с вътрешностите ти.

— Дам.

— Това просто показва, че могат да бъдат наранени. Че могат да сгрешат. Никой не е идеален, дори хората, които имат способностите да причинят подобно нещо.

— Това е още по-страшно — изгрухтя Сусмит. Той пъхна ръцете си в джобовете и се затътри в посоката, в която се бе отправил Адамат преди малко.

Инспекторът бе чул, че административната сграда бе понесла сериозни поражения по време на битката на Привилегированите. Беше ясно къде са съсредоточили усилията си за реконструкция — вътре. Участъци от северната стена и покрива бяха чисто нови. Изкуството, простирало се по протежение на главния коридор — и изобразявало ректорите в историята на университета — беше свалено или унищожено.

Той подмина кабинета на ректор Прайм Лектор и се задържа достатъчно дълго, че да забележи, че има прах върху дръжката. Почука на следващата врата.

— Влез — отвърна приглушен глас.

Адамат пристъпи в спретнатия кабинет на секретаря на ректора. Ускан седеше зад бюрото си, с отворена книга пред себе си и очила, кацнали на върха на носа му. Той вдигна поглед от четивото си и отправи стегната усмивка към инспектора.

— Добър ден.

— Здравей, приятелю — каза Адамат. — Благодаря, че ме прие толкова скоро.

— Няма проблем. — Ускан се изправи и махна косата от челото си. — Всичко за един държавен служител.

— Не съм такъв — каза инспекторът, усетил как сърцето му прескача един удар. Ускан не му беше предложил да седне. Любезността му беше принудена, а очите му не излъчваха доверие. Адамат знаеше, че приятелят му е консерватор, но…

— Не си ли? Значи не те наричат хрътката на Тамас?

— Не и така, че да ги чуя — отвърна той. — Мислех, че знаеш, че работя за Тамас.

— Управлението на Тамас донесе само разруха на университета — каза Ускан. — Последният път, когато беше тук, ми каза, че си замесен, но не и че изпълняваш поръчки на новия ни диктатор.

— Той не е диктатор — отвърна Адамат.

— Не е ли?

Адамат се отпусна в стола пред бюрото на Ускан. Нямаше сили за това.

— Тамас и без това е обявен за мъртъв. — Той наблюдаваше Ускан, за да види реакцията му и да разбере дали вестта за завръщането на фелдмаршала е достигнала до него. — Всичко е в миналото.

— И заради него няма да имаме бъдеще.

— Не искам да говорим за политика. Просто се надявах да отговориш на няколко въпроса.

— Както казах, всичко за един държавен подлец.

— Ускан!

— Адамат, ще ти помогна, но не е нужно да ми харесва!

Инспекторът забарабани с пръсти по бюрото на секретаря.

— Къде е ректорът?

— Няма го. Тамас го сложи начело на източния фронт, след като Южната планина изригна. Защо, нямам представа. Човекът е учен, а не воин. А ние отчаяно се нуждаем от него тук, за да ни помогне да изградим университета наново. Тамас се е… беше се нагърбил със задачата да унищожи Адопещенския университет и…

Адамат го прекъсна.

— Изпратил го е, защото ректорът е Привилегирован.

— Шегуваш се. — Ускан, изглежда, го намираше за изключително смешно, но след малко сухият му смях заглъхна.

— Видях ръкавиците му в Деня на Свети Адом — каза инспекторът. — Той е Привилегирован и дори ти, заключен тук с книгите ти, ще си чул, че е един от съветниците на Тамас. А на него вярваш, нали?

— Естествено! Познавал съм го през по-голямата част от живота си.

— И колко пари са дарили Воините на труда на университета от средата на лятото насам?

— Какво общо има…

— Просто отговори на въпроса.

— Няколко милиона крана. Те са единствените, които ни указват някаква помощ.

— Е, в момента съм на поръчение от Рикар Тамблар, ръководителя на профсъюза, който също е съветник на фелдмаршала. Не бъди прекалено суров към Тамас. Той се опитва да постъпи правилно спрямо всеки от нас. Не го обвинявай за всичко. Трябва да погледнеш отвъд книгите си, Ускан. Ако Тамас не бе приклещен зад редиците на врага, подозирам, че щеше да обърне повече внимание на тукашното бедствие. — Поне му харесваше да мисли така. Дали казваше всичко това, за да убеди Ускан, или за да убеди себе си?

Ускан вирна нос възмутено.

— Говориш така сякаш е още жив.

— Жив е. Видях го със собствените си очи.

— Току-що ми каза, че е мъртъв. А сега бил жив. На кое трябва да повярвам?

— Казах само, че е „обявен“ за мъртъв.

— За да ме измамиш да… — Ускан замълча с раздразнена въздишка. — Няма смисъл. Какво искаш да знаеш?

— Знаеш ли нещо за човек, който няма сянка?

Ускан замига насреща му.

— Какво? Ами не. За първи път го чувам.

— Много жалко. — Адамат се опита да не показва разочарованието си. Поредната задънена улица. Беше се надявал, че именно Ускан може да е попадал на нещо измежду всичките си проучвания. — Може ли да е страничен ефект от това да си Чудак или Привилегирован? Знам, че магическите науки са ти хоби.

Ускан подпря брадичка на дланта си и се загледа над главата на Адамат. След няколко мига най-сетне каза:

— Не. Абсолютно нищо.

Инспекторът се надяваше, че старият му приятел не укрива информация напук.

— Нещо в някоя от книгите относно магията в библиотеката ти?

— Много от тях бяха унищожени или повредени, преди да дойдеш да разследваш последната си загадка. Добре дошъл си да погледнеш, но се съмнявам, че ще намериш нещо. Мога да те пусна в библиотеката, но нямам време да ти помагам да търсиш.

— Благодаря, но за да съм честен, тук съм по по-важна работа. Интересувам се дали си чувал някой да експериментира с черен барут.

— По какъв начин?

— Да го облагородява. Да създава нещо по-добро, по-унищожително. По-избухливо.

Ускан потупа брадичката си с пръст.

— Е, с това вече мога да ти помогна.

Адамат се оживи. Следа?

— О?

— Има една химическа компания в западната част на града. Правят и внасят барут за адранската армия и държат на служба няколко химици, които правят барут от различни консистенции и температури на изгаряне. Изключително важно за артилерия, бомби и т.н. По-рано това лято чух, че работят върху нещо, наречено взривно масло. Нещо, което искат да използват в миньорството.

— Помниш ли името?

— Барутна компания Флеринг.

— Чудесно. — Адамат се изправи. Точно това търсеше.

— Има още нещо — каза Ускан.

Адамат спря, разтревожен от внезапната мрачност в гласа на секретаря.

— Какво има, приятелю?

Ускан остана загледан в пръстите си за момент, преди да отговори.

— Ректорът Прайм Лектор е избягал от страната.

Какво?

— Избягал е. Хванах го тук преди три седмици, събираше нещата от кабинета си. Изнесе всичко, продаде къщата си в провинцията и напусна. Каза ми, че и аз трябва да избягам.

— Защо би направил подобно нещо?

— Каза, че Адом е мъртъв. Крезимир се завръщал, а с него и нещо още по-лошо. И че всички ще изгорим заради грешките на Тамас. — Ускан потърка очите си с ръкав. — Човекът беше моят идол, Адамат. Познавам го от десетилетия и той винаги е бил спокойният, невъзмутим Прайм. Но онази нощ приличаше на луд на ръба на истерията. Остави ме тук, сам. Заяви, че ако искам, вече аз съм новият ректор, но ми каза, че ще съм мъртъв след няколко месеца, ако реша да остана.

— Ускан, съжалявам.

Секретарят подсмръкна и обърса очи още веднъж, след което се изправи.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти си прав — трябва да погледна отвъд книгите си. Бях особено напрегнат след битката в района на университета, но все си мислех, че ще се възстановим. Сметнах, че Прайм ще ни помогне да изградим всичко наново. А сега него го няма.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Ако Тамас е още жив… е, кажи някоя добра дума за университета.

— Разбира се.

Адамат заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото на приятеля си.

— Знаеш ли, прав си. Не трябваше да се забърквам в нищо от това. Нарани хората, които обичам, по всевъзможни начини.

— Не мисля, че вината е твоя — каза Ускан.

— Благодаря за това.

Сусмит, все още облегнат на рамката на вратата на малкия кабинет, прочисти гърло.

— Да — каза Адамат. — Е, трябва да вървя.

— Чакай.

Инспекторът спря на прага на кабинета и се обърна към Ускан.

— Трябва да провериш някоя частна библиотека — каза секретарят. — Някой, който притежава книги, недостъпни за нас или Обществения архив.

— Отворен съм за предложения.

— Имението на Шарлемунд — каза Ускан. — Архидиоцелът имаше гигантска библиотека, преди да го арестуват. Предполага се, че трябва да се раздели между Адопещенския университет, Обществения архив и Илеманския университет, но не сме имали време да се заемем с това.

— И библиотеката е все още в имението му?

— Мисля, че е под стража. Но не е недостижима за човек с приятели на високи длъжности. — Ускан му се усмихна накриво.

— Ще я проверя. Много ти благодаря.

Навън в коридора Сусмит се изравни с Адамат, докато двамата се отправяха обратно към каретата си.

— Нещо? — попита той.

— Вече имам две следи — отвърна Адамат. — Ще ги разнищим. Знам го.

— Какво беше това за ректора?

— Изглежда, е избягал от страната. — Инспекторът се заигра с дръжката на бастуна си. — Чудя се какво е онова, което той знае, а ние — не.

Загрузка...