Еврика

1900 г.

Двете момчета, яздещи по билото на хълма, се различаваха, както небето от земята. Едното бе високо и слабо, с черна къдрава коса, паднала над ушите, и тъмнокафяви очи — наивни и блеснали. Другото беше с няколко сантиметра по-ниско, със стегнато мускулесто тяло, късо подстригана светло-кестенява коса и воднистосини будни очи, на които не убягваше нищо.

По-високото момче се казваше Бен Горман и беше еврейче. Вторият младеж — Томас Броуди Кълан, беше ирландец. Седемнайсетгодишният Горман беше син на Илай Горман, най-богатият човек в долината Сан Мигел. Кълан, който бе половин година по-малък, беше кръгъл сирак, син на рибар и перачка.

Двамата бяха ходили на игрището от другата страна на билото, за да поиграят бейзбол с деветима малчугани от Милтаун, отстоящ на шестнайсет километра оттук. В единия отбор бяха Броуди, Бен и три от момчетата от Милтаун. Петима срещу шестима. В първия отбор обаче бяха Бен, организатор с вълшебна ръка, който мяташе топката така, сякаш е светкавица, и Броуди, който я удряше със същата мощна ярост, с каквато Горман я подаваше, и надмощието бе толкова голямо, че след петото подаване губещият отбор се отказа и всички се разотидоха.

Както обикновено, по хълмовете се стичаше вода, която се събираше около вдигнатите надве-натри постройки, наричащи се град. Град в долината, в подножието на високия, обрасъл с гора хребет, обрамчил като подкова широкия залив на Тихия океан и привличащ водата така, както медът — мечка.

Двата коня — породистият, добре гледан дорест жребец на Бен и белият на Броуди, внимаваха да не стъпват по разкаляният път, но и склонът на хълма бе подгизнал и се налагаше двете момчета току да дърпат юздите, та конете да не се подхлъзнат и да не паднат в лепкавата тиня. Броуди ненавиждаше калта. Ненавиждаше я, откакто се помнеше. Дори през сухия сезон, когато калта ставаше на пепел, която смъдеше в очите и проникваше в устата и в гънките на дрехите, Броуди пак я възприемаше като кал, пробуждаща в съзнанието спомени за майка му, която се надвесваше над котела с виеща се над него пара и пускаше вътре опърпаните работни дрехи на железничарите, а водата ставаше с цвят на шоколад.

Двете момчета яздеха надолу към този град на порока, на километър и половина от билото на хълма. По изровената, хлъзгава от дъждовете главна улица се стигаше до кръчмите и закусвалните, до бакалията, железарията, дрогерията и банката, до хранилището за лед, обслужващо единствения поминък тук — риболова, и до доковете, където бяха закотвени рибарските лодки. Зад главната улица се бяха сгушили къщите, които всъщност си бяха най-обикновени дъсчени бараки, подслонили работещите в града и железничарите. Зад тях, сред дърветата, имаше дълга постройка, приютила работниците китайци, които не общуваха с никого, имаха си свои магазини, пивници и — ако се вярва на мълвата, — пушалня за опиум само за азиатци.

Това наистина бе град на покварата: покерджиите играеха комар направо до прозорците на пивниците, пред очите на Бога и на всичките Му чада, проститутките излагаха евтините си прелести и въпреки сухия режим кръчмите предлагаха домашен алкохол за двайсет цента чашата и вносен — за половин долар. Това бе град, основан от обръгнали железничари, установили се тук, в края на железопътната линия, където шерифът, вилнял навремето заедно с Пат Гарет1, въдворяваше ред, като обикаляше незастланата главна улица с пъстрия си кон и с четирийсет и четири калибровия револвер „Пийсмейкър“.

Претръпналите на всичко железничари, които най-сетне си имаха град, където след изнурителния работен ден да се отдават на порока, го бяха кръстили Еврика.

Бащата на Бен — Илай Горман — често предупреждаваше момчетата да не стъпват в града и на отиване, и на връщане от бейзболното игрище да минават по хребета, но сега двамата бяха жадни и искаха да пийнат нещо безалкохолно в дрогерията, едно от малкото законни заведения в Еврика. За Бен, който живееше в най-голямата къща на Хълма, това бе вълнуващо приключение, нещо като кратко посещение в Содом. Броуди обаче беше израсъл в дъсчена къщурка в покрайнините на порочното селище и отидеше ли в Еврика, това разпалваше още повече омразата му към всичко наоколо.

Когато наближиха главната улица, конете наостриха уши и започнаха да се дърпат.

Броуди си спомни деня, когато се бяха запознали с Бен преди четири години на същото кръстовище. Пъхнал ръкавицата в задния си джоб, Броуди се връщаше от бейзболното игрище. Тъкмо прекосяваше главната улица, когато по пътя откъм плажа се зададе Бен Горман, яхнал коня си.

В кръчмата на Кули, на две пресечки от главната улица, двама се бяха напили и се бяха скарали. Никой не им обърна внимание — пиянските свади и обиди бяха нещо обичайно. После най-неочаквано единият извади от задния си джоб пистолет и стреля, куршумът му отнесе долния край на ухото на другия. Раненият тръгна заднишком към летящата врата на пивницата, също извади от вътрешния си джоб пищов, стреля по нападателя и го уцели по хълбока. Продължи да стреля, но докато се свличаше, човекът, започнал престрелката, изпразни пълнителя в мъжа с раненото ухо. Сега вече ги деляха само няколко крачки. Куршумите направиха на решето пияницата с кървящото ухо. Той вдигна ръце и от дъсчения тротоар падна възнак на разкаляната улица. Вторият се свлече върху тротоара. След миг и двамата бяха мъртви. В другия край на улицата конят на Бен чу кухото кънтене на изстрелите, дръпна се и се затегли назад. Както седеше на седлото Бен се наведе, дръпна с все сила юздата, но жребецът бе уплашен до смърт. Тръгна надолу по хълма. Броуди притича по калния път, сграбчи юздата и я стисна здраво.

— Няма страшно, момчето ми — прошепна той в ухото на жребеца. — Успокой се, де. — Без да сваля очи от подплашеното животно, Броуди попита Бен: — Как се казва?

— Йерихон.

Конят пак се затегли и задърпа Броуди така, че краката му се отлепиха от калта, ала момчето си възвърна равновесието и взряно в пламналите, изпълнени с ужас очи на жребеца, прошепна отново:

— Успокой се, Йерихон, и кротувай. Страшното мина, момчето ми!

Конят изпръхтя и пак заотстъпва назад, ала Броуди го държеше здраво. Помилва го нежно по муцуната.

— Справяш ли се? — попита той Бен.

— Да, благодаря ти. Конят май не е чувал никога изстрели.

— Явно не прекарва много време в Еврика. Другото хлапе протегна ръка.

— Казвам се Бен Горман. По-малкото момче я стисна.

— Броуди. Броуди Кълан.

Решиха, че са си заслужили безалкохолното. Бен подкара бавно коня по улицата към дрогерията, а Броуди се опита да изчисти калта до ботушите си и тръгна до него по дъските с гръмкото име тротоар.

Щом стигнаха дрогерията, Бен скочи от Йерихон и прихвана юздата за коневръза. От другата страна на улицата, при двата трупа, се беше скупчила навалица.

— Никога досега не съм виждал престрелка — промълви уплашен Бен.

— Избухват най-малко по една-две на месец. Понякога помагам на стария Сток да положи труповете в ковчезите, дава ми по десетаче.

— И ти ги докосваш? — изуми се Бен, ококорил очи.

Броди прихна.

— Мъртви са, не хапят.

— Две лимонади — поръча Бен, сетне бръкна в джоба си, извади шепа монети и сложи със замах четири цента върху кръглата масичка. — Аз черпя.

Докато пиеха лимонадата, бейзболната ръкавица на Броуди падна от джоба му — Бен я вдигна, погледна я и му я върна.

— Бейзбол ли играеш?

— Един-два пъти седмично.

— Къде?

— Край Милтаун има игрище. Играем с децата от училище. И двата отбора ще се избият да ме вземат. Не ме бива много — много в хващането, но колкото до мятането, ако съм във форма, запращам топката чак в другия край на игрището. Ами ти?

— Аз не играя бейзбол — отвърна Бен и втренчен в пода, поклати глава. — Ей оттам съм — посочи той Хълма така, сякаш се срамуваше. — В малкото ни училище няма деца и за един отбор, камо ли за два. Но се упражнявам да мятам топката. Целя се в мишена за стрелба с лък.

— Добър ли си?

— С бухалката ме няма никакъв, но в мятането съм добър. — Помълча, после попита: — Как мислиш, ще ме пуснат ли и мен да играя?

— Разбира се, че ще те пуснат, особено ако знаеш да мяташ. Малцина го умеят. Обикновено ходя на игрището в четвъртък и неделя. Тогава съм в почивка. Но в събота съм на работа.

— На колко години си? — поинтересува се Бен.

— Скоро ще стана на четиринайсет. А ти?

— Навърших ги през септември. — Отпиха от лимонадата, Бен попита: — Къде работиш?

— Паса конете на железницата. В един ми свършват часовете в училище, от два до шест работя. Но ми плащат добре, по двайсет и пет цента на ден.

Бен едва не глътна сламката. Джобните пари, които му даваха за харчлък през седмицата, бяха повече от парите, които Броуди изкарваше за пет дни труд.

— Как ходиш на игрището? Дотам има сигурно пет-шест километра.

— Пеша.

Бен се позамисли и рече:

— Знаеш ли какво, в неделя в два часа ще те чакам на пътя на билото. Ще взема още един кон.

Броуди се усмихна плахо.

— Става.

Оттогава — вече четири години — двете момчета бяха като братя.

— Ще загазим здравата, ако господин Илай надуши, че сме слизали тук — рече Броуди, докато конете газеха калта.

— Няма да му казваме — усмихна се хитро-хитро Бен.

— Старецът знае всичко. Още преди да сме се прибрали, ще разбере, че сме идвали в града. Невъзможно е да го излъжем, Бен.

— Така си е! — Бен се пресегна и удари Броуди по ръката.

— От време на време все пак човек трябва да живее опасно.

Вече навлизаха в града.

Еврика беше злощастно наследство, останало от един мошеник от класа — Джеси Милстръм Крейн. През 1875 година Крейн — бивш пандизчия и комарджии, избягал на запад, в Сан Франциско, със сандък, натъпкан с близо един милион долара, оставяйки десетина вбесени инвеститори, вложили парите си в разорената железопътна линия, ограбена от него — един от многото тарикати, натрупали по този начин цяло състояние. Едрият като канара мошеник, който са падаше по чашката и бе голям женкар, решил, че този град на порока в Запада предлага големи възможности. Купил си огромна къща на Ноб Хил, записал се в най-престижния клуб, открил си сметки в няколко от най-известните банки и се заел да обмисля най-крупния си удар: железопътна линия от Сан Франциско покрай океана чак до Лос Анджелис и която нарекъл „Тихоокеанска железница Дж. М. Крейн“. Предложил на новите си богати приятели да купят акции в нея. Най-много пари вложили Шеймъс О’Дел и Илай Горман. Докато работниците прокарвали линията по трудния начупен терен покрай океана, Крейн умувал как да задигне и последния долар, вложен в строежа.

И сигурно е щял да успее, ако една вечер миналото му не го застигнало. Точно когато се качвал по стълбите на къщата си, от мъглата изникнал силует и Крейн се озовал лице в лице с предприемач от Източното крайбрежие, когото преди пет години бил ограбил до шушка.

— Ах, негодник с негодник — рекъл с треперлив глас човекът. — Почерни ми живота. Обра ме, докара ме до просешка тояга…

— Я ми се разкарай от главата, нищожество такова… — изсмял се в лицето му Крейн, но така и не довършил изречението.

Мъжът протегнал ръка и само от две педи разстояние стрелял в челото на Крейн. Пищовът с къса цев издал кух звук и главата на Крейн отхвръкнала назад. Бомбето му с кръгло дъно политнало и се затъркаляло из мъглата. По лицето му се застичала струйка кръв. Той залитнал към металната ограда и се свлякъл на колене. Взрял се в мъглата, помъчил се да си спомни как се казва нападателят…

Вторият куршум отнесъл лявото му око. Раменете на Крейн се смъкнали, той климиал и се строполил на тротоара. Вече бил издъхнал, когато убиецът си пръснал с третия куршум черепа.

Счетоводителите бързо открили измамите на Крейн и компанията преминала в ръцете на Горман и О’Дел, които станали собственици не само на железопътната линия, но и на голямата долина Сан Пиетро, разположена на петнайсетина километра западно от линията и на сто и петдесет километра северно от разрастващия се Лос Анджелис. Тъкмо те решили да прокарат отклонение до океана и да построят по околните възвишения къщи. Но покрай отклонението, на петнайсетина километра от залива на Тихия океан, като гъби след дъжд започнали да никнат и кръчми, където железничарите решавали споровете си кога с юмручен бой, кога с пищови и ножове.

Появили се комарджии и сводници.

A c комарджиите и сводниците дошъл и млад закоравял гангстер от Сан Франциско. Казвал се Арни Райкър и не след дълго вече се разпореждал в градчето заедно с тумбата мутри, които довел от големия град.

Когато, стиснали юздите, Бен и Броуди излязоха на пътя, Арни Райкър седеше на верандата на своя хотел „Двата орела“ в югоизточния край на Еврика. Това бе най-голямата сграда в града — на три етажа, и плачеше за боядисване. Вътре се помещаваха публичен дом, най-голямата кръчма в Еврика и комарджийница, във фоайето имаше маса за билярд. Райкър бе облегнал стола на стената на хотела и клатушкаше крака на около педя от пода на верандата. Падаше си конте. Беше облечен в бежово сако и панталон и в риза на цветя с разкопчана яка и бе обут в лъснати до блясък черни обуща и гети.

Четирима от гангстерите му играеха билярд във фоайето. Родни Гилфойл се бе облегнал на масата и се целеше в една от топките. Беше запретнал ръкавите на осемнайсетгодишната си раирана риза. В ъгъла на устата му се поклащаше цигара. Той плъзна щеката по масата и се изправи. Беше висок към метър и осемдесет и бе слаб, ако не се броят бичият врат и биреното коремче, увиснало над панталона. Рижата му коса приличаше на сплъстено валмо. Гилфойл погледна през стъклото при входа и видя Бен и Броуди.

— Вижте, моля ви се! — възкликна той. — Малкото заливано тузарче и неговото приятелче.

Отиде на верандата, слезе по стълбите на дъсчения тротоар и докато момчетата минаваха покрай него, метна към тях угарката. Тя описа дъга покрай лицето на Броуди и отскочи в рамото на Бен.

— Ей, малкият! — провикна се Гилфойл към Броуди. — Кой е тоя с теб, дето го раздава толкова тежко?

Броуди изобщо не се колеба. Подаде юздата на Бен.

— Дръж коня — рече той на приятеля си, след което преметна крак през седлото и се приземи на дъсчения тротоар току пред рижата мутра.

— Какво искаш? — ухили се Гилфойл, пъхнал палци под тирантите.

Броуди не отвърна нищо. Само го измери от глава до пети — беше си спомнил какво го е учил баща му за уличните сбивания: „Огледай противника. Открий слабите му места. Постарай се да отклониш вниманието му. Удряй пръв. Цели се в носа. Болката е страшна. Противникът ти ще изгуби равновесие. Пусни кръв. Който пръв пусне кръв, той побеждава.“

Гилфойл беше с половин педя по-висок и с десетина килограма по-тежък. Но си беше тъповат, а оттам и тромав. И имаше лоши, развалени зъби.

— Дъхът ти е по-страшен и от самия теб — подметна Броуди. — Надушвам го чак оттук.

Арни Райкър се свъси и се наведе от терасата. Предните крака на стола тупнаха с трясък върху пода.

Усмивката на Гилфойл се изпари. Той изглеждаше озадачен.

Броуди само това и чакаше. Изрита го по пищяла. Бабаитът изквича като ранено псе, олюля се, посегна надолу да се закрепи и точно тогава момчето го фрасна с все сила по носа. Усети как костите се трошат, а хрущялът става на пихтия, по юмрука му се застича топла кръв.

С разкървавен нос Гилфойл заотстъпва назад. Броуди начаса го последва и го удари с лявата, а сетне и с дясната ръка по корема. Вбесен, Гилфойл изръмжа, замахна напосоки с ляв юмрук и халоса Броуди в ъгъла на окото. На момчето му се зави свят, главата му отскочи назад. Но това не го възпря. Броуди пристъпи напред и заби коляно в слабините на Гилфойл, който се свлече на четири крака, после му удари и мощно дясно кроше. Фрасна го по устата така, че чак го заболяха кокалчетата на пръстите, и усети как зъбите на рижия мъж се чупят.

Гилфойл се търкулна настрани по тротоара и падна възнак на разкаляната улица. Държеше се с едната ръка за размазания нос и изпотрошените зъби, а с другата — за слабините. По бузите му се стичаха сълзи.

Стиснал гневно юмруци, Райкър се изправи.

— Ставай! — изкрещя той. — Чуваш ли, ставай, ревльо такъв.

Гилфойл простена, отново се претърколи и се опита да се изправи, но беше зашеметен. Ръката му се хлъзна в калта и той отново се свлече. Изплю парче от зъб и размаза с длан кръвта по лицето си.

— Заемете се с тоя малък пикльо — изръмжа отвратен Райкър към другите три мутри, излезли на верандата да позяпат мелето.

Един от бабаитите се пресегна и взе бейзболна бухалка, и тримата заслизаха по стълбите.

Бен слезе от седлото, завърза конете и забърза към Вроуди. Трите мутри също се отправиха към момчето, което дори не трепна. Оглеждаше ги, докато вървяха към него. Реши да замахне с лява ръка към мъжа в средата и да фрасне с дясната по устата гангстера с бухалката — ако я изтръгнеше, щеше да изравни силите.

Но не му се наложи да го прави.

Върху тях падна огромна сянка — като от облак. Гангстерите вдигнаха очи, Броуди също погледна през рамо и видя Бък Толман, изопнал гръб върху пъстрия си кон — беше с широкопола шапка, русата му къдрава коса падаше по раменете. Лицето му бе изпръхнало, със силен загар, засукани рунтави мустаци и очи, сиви като кремък. Беше облечен в светло кожено яке с ресни по ръкавите. Шерифската значка бе закачена на кобура върху хълбока му. Толман изглеждаше огромен като надвиснала канара.

— Разбирам двама да си мерят силите — отсече Толман, взрян право в очите на Райкър. — Но трима срещу един — така не става. Чу ли?

Райкър не отвърна нищо. Тримата бабаити закретаха към хотела.

— Жалка гледка си — изръмжа той на проснатия в калта Гилфойл.

После се обърна и се прибра в своя бардак.

Бък Толман беше рожба на предишното столетие, на градовете в които не важаха никакви закони и насилието бе начин на живот. Беше пренесъл в Еврика суровия им дух, след като бе обикалял надлъж и шир заедно с Пат Гарет и Бат Мастерсън2 и бе възпят в не един и два евтини романа. Никой не смееше да му противоречи. Всички знаеха, че е нает от хората на Хълма, които притежаваха железницата и земята, за да поддържа реда в Еврика.

Шерифът се надвеси и протегна ръка на Броуди, който се метна на седлото зад живописния ездач.

— Благодаря — рече момчето.

— Какво търсите тук? Знаете, че господин Илай ще се ядоса много.

— Отбихме се да пийнем нещо безалкохолно — поясня Бен.

— Идваме от бейзбол.

Толман отново се извърна към Броуди.

— Тук ти е излязла цицина. Дай дай сложим лед. Докато яздеха към дрогерията, момчето се прехвърли на своя кон. Спряха пред малък магазин с огромна табела: „Дрогерията на Гълман“, на която имаше нарисувани хаванче и чукало.

— Ей, докторе! — провикна се Толман.

— Идвам, идвам — отвърна Гълман някъде отвътре.

— Ще ни донесеш ли три ягодови сока? Пиши ги на моята сметка.

— Ей сегичка — отвърна съдържателят. — Сокът е пресен и студен, Джеси.току-що се върна от хранилището за лед.

— Чудесно. Понеже стана дума за лед, сложи ни малко в книжна кесия — заръча шерифът.

Завързаха жребците за едно дърво в края на плажа и насядаха по турски на пясъка. Този ден за пръв път от доста време грееше слънце.

Броуди извади от подгизналата кесия малко лед, допря го до крайчеца на окото си и се свъси.

— Скоро заминаваш за Източното крайбрежие, нали, Бен? — попита Толман.

Момчето кимна.

— След месец отиваме с татко в Бостън. Веднага щом свърши учебният срок.

— И ще се ожениш за Изабел, нали?

— Е, и тя отива да учи в Бостън — потвърди изчервен Бен. — Но още ни е рано да мислим за женитба.

— Ами ти, Броуди? Какво ще правиш?

Младежът загреба с длан от пясъка и загледа как той се сипе между пръстите му.

— Не съм мислил — беше единственото, което отговори. Толман бе нещо като наставник на двете момчета, беше ги научил как да стоят на стремената, докато препускат с коня, така че да не му тежат, как да вадят оръжието с едно — единствено плавно движение, как да дърпат петлето с долния край на дланта и да насочват пистолета, сякаш показват с пръст, а после да натискат светкавично спусъка, без да трепва и мускулче по лицето им. И да запазват самообладание с поглед в очите и лицето на противника.

— От погледа му ще разберете кога да стреляте — беше им обяснявал шерифът. — Върху лицето му се изписва изражение, което няма да забравите до края на дните си.

— Какво? — бе попитал Броуди.

— Какво ли не! Страх, колебание, притеснение.

Тези напътствия не вълнуваха особено Бен, който предпочиташе пушките и лова, докато Броуди умираше за стрелба с пищов.

— Кой е най-добрият стрелец, когото си срещал? — поинтересува се Броуди.

— Фийби Ан Оукли Мозес. Мяташ карта и Ани я прави на решето, улучва я десетина пъти още преди тя да е тупнала на земята.

— Ами онази мида? — попита ни в клин, ни в ръкав Броуди.

— Коя мида? — учуди се Толман.

— Ей онази там, червената.

Не се налагаше Толман да пита какво иска от него Броуди. Изправи се, отпуснал ръце. Беше присвил лекичко очи. Дори не трепна, докато вадеше плавно с дясна ръка от кобура на хълбока си револвера „Пийсмейкър“, а с лявата дърпаше петлето.

БУМ!

От гърмежа двете момчета подскочиха.

Червената мида се натроши. Парчетата се разхвърчаха наляво и надясно, най-голямото отскочи нагоре. Докато падаше, Толман стреля още веднъж и го направи на сол.

Прибра също тъй бързо револвера в кобура, после приглади мустак.

— За тази ли мида ми говореше?

Пак извади оръжието, отвори пълнителя, изсипа в дланта си гилзите и ги прибра в джоба си, после зареди отново револвера. Подаде го с дръжката на Броуди.

— Опитай и ти — подкани.

Малкият ирландец взе оръжието и го пъхна в панталона си, но така, че петлето да не закача колана. Затърси някаква мишена. На шест-седем метра от тях, точно при прибоя, се търкаляше бутилка.

Броуди тръсна ръце и разкърши рамене.

Плъзна плавно дясна ръка и издърпа големия револвер. Дръпна с лявата длан петлето, вдигна оръжието на височината на раменете си и го насочи. Револверът гръмна и го ритна по дланта. Пясъкът на два-три сантиметра от шишето се разлетя.

— Да го вземат мътните! — изруга Броуди.

— Браво на теб, добър изстрел! — похвали го Толман и кимна одобрително. — Оставаше ти съвсем малко.

Момчето се усмихна, пусна в дланта си гилзата и я върна заедно с револвера на шерифа.

— Ами ти, Бен? — попита Толман.

— Аз съм пас — отвърна той. — Знаете, че не ме бива много — много.

Мъжът погледна през рамо. Слънцето вече се червенееше и хлътваше зад хоризонта.

— Хайде, прибирайте се на Хълма. Време е за вечеря.

Отидоха с конете в края на плажа, при широката пътека, която пъплеше нагоре по лицето на урвата откъм страната на морето и свършваше с „Приказна гледка“, имението на О’Дел върху Хълма. До величествената му къща с бели колони се стигаше по алея, от двете страни на която имаше ниски храсти. Зад имението, сто и осемдесет метра по-долу, докъдето поглед стига, се мержелееше Тихият океан.

Къщата в имението, както и къщата на Горман бяха най-големите на Хълма.

По пътя се зададе екипаж, теглен от един кон. Кочияшът беше едър млад негър. Казваше се Ноа. Според мълвата Шеймъс О’Дел бил купил майка му на един от карибските острови, на тържище за роби, без да подозира, че е бременна. Синът и бил отгледан и възпитан от О’Дел и от образованата му жена Кейт. Ноа бе предан до смърт на семейството — понякога бе нещо като телохранител на О’Дел, друг път наглеждаше Делайла, дъщерята на О’Дел. Случваше се да кара и семейния автомобил, единствения в долината: германски даймлер, който всъщност приличаше на задвижвана с бензин каляска.

О’Дел предпочиташе да не слиза с колата в града — опасяваше се да не би спирачките да откажат или колелата да заседнат в калта. Разхождаше се с автомобила само по Хълма — широко към осем километра залесено плато, където живееха семействата на четиринаисет магнати, петима от които се появяваха само в края на седмицата.

Когато изкачиха урвата, Бен и Броуди видяха, че две от момичетата в екипажа са обърнати с лице към тях. Другото седеше с гръб към младежите.

Ноа забеляза Бен и Броуди и спря коня. Седемнайсетгодишната Делайла О’Дел, най-голямото от трите момичета, вече се открояваше с независимия си нрав. Беше доста развита за възрастта си. Огненочервената и къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете й. Делайла плъзна зелени очи покрай Бен и ги впери в Броуди.

— Конете ви сякаш са се въргаляли в калта — отбеляза високомерно тя.

Ан Харт, което седеше до нея и току-що бе навършила петнайсет години, бе изключително срамежлива. Засмя се припряно и прошепна:

— Здравейте.

Броуди се бе вторачил в момичето с гръб към тях.

— О’Дел, бива ли да си толкова груба — скастря то приятелката си.

Сетне се обърна и погледна Броуди.

Колкото Делайла бе налята и оформена като жена, толкова Изабел Хофман бе крехка и нежна. След половин месец щеше да навърши седемнайсет. Гарвановочерната й коса бе сплетена на плитки. Върху лицето й с остри черти и с цвят на снежнобял порцелан се открояваха замислени кафяви очи. Изабел беше облечена в бяла рокля. Ходеше само в бяло или в меки тонове, докато Делайла предпочиташе ярките, дори крещящи цветове. И понякога черното — ако не беше в настроение.

Днес Делайла беше облечена в черно.

Долината беше собственост на „Тихоокеанска железница «Дж. М. Крейн»“, която след убийството на Крейн бе преминала в ръцете на О’Дел и Горман. Евреинът прозорливо бе взел по-малък дял от собствеността, който обаче опасваше от всички страни имотите на О’Дел. Ирландецът не можеше да развие парцелите, ако не получеше от Горман разрешение да влиза и да излиза през неговите земи, а той не му го даваше, понеже знаеше какво крои О’Дел. Затова пък ирландецът притежаваше шестте парцела, върху които беше построен град Еврика.

— Какво се е случило, Дел? — попита Бен.

— Прекрасно знаеш какво — отвърна вкиснато момичето, все така вторачено в Броуди.

— Заради покера ли си такава намусена? — попита Бен. Тя най-сетне го погледна, но не отговори.

— Това засяга само бащите ни — промълви тихо момчето.

— Откакто се помня, сме приятели. Какво общо има това с нас?

— Точно така — кимна и Изабел.

— Татко казва, че ако загуби, ще се наложи да се махнем оттук. Но той няма да загуби — отсече Делайла, погледна Броуди и върху пълничките й устни се появи едва доловима усмивка. — Когато е бил млад, си е вадел хляба с комар. Навремето в Денвър.

— Аз пък не знам дали баща ми изобщо знае да играе покер — поясни Бен.

— В такъв случай, когато загуби той, вие ще се махнете ли оттук? — подсмихна се момичето.

— Господин Илай не говори за това — намеси се Броуди.

— Значи той е единственият в града — рече Изабел. Извърна се към Бен и го попита: — Не се ли притесняваш?

— Ще залагат само парцелите в долината, а не къщите. Дел сведе поглед и си оправи роклята.

— Баща ми се пали за щяло и нещяло. Твърди, че ако победи онзи дърт… господин Илай, де… на мига ще се махне оттук, ще се върне в Сан Франциско и никога вече няма да стъпи в града, а ние с мама ще отидем при него веднага щом приключи учебният срок.

— Ще бъде жалко, ако се стигне дотам — отбеляза Бен. Той се пресегна и стисна ръката на Изабел.

— Е, да вървим. Време е за вечеря. Ноа шибна с камшика и екипажът продължи към имение „Приказна гледка“. Докато се отдалечаваха, Делайла се обърна и впери очи в гърба на Броуди.

Броуди виждаше Илай Горман във всекидневни дрехи единствено в неделя на обяд, когато той понякога слагаше копринен халат. Но дори тогава ходеше с вратовръзка. Горман беше нисък и набит, с нетрепкащи кафяви очи с тежки клепачи, които сякаш вечно бяха нащрек. Говореше гърлено, с равен глас — и да беше ядосан, рядко повишаваше тон. Беше с едри черти, скрити зад прошарени мустаци и козя брадичка, и с оредяваща черна коса. Повечето хора се плашеха от вида му.

Макар и да не му личеше, в предприемачеството беше истинска лисица, напорист, но честен, прозорлив и добре осведомен. Беше завършил най-престижните училища в Европа и заедно със своя банкер се беше преселил в Съединените щати. Бе усвоил до съвършенство английския, говореше без всякакъв акцент. На двайсет и една се бе хванал да се обучава при могъщия магнат, собственик на стоманолеярни, Андрю Карнеги, който след време го беше прехвърлил в железниците, където Горман бе доказал, че спокойно може да мери ръст с крупните мошеници, сложили ръка върху железопътните линии. На трийсет и пет-шест години Горман се озова в Сан Франциско — вече бе доста богат благодарение на щедрото наследство, което бе получил, и на вложенията, които ловко правеше в процъфтяващия си бизнес.

Чак тогава най-сетне започна да се радва на живота. Запозна се с Маделин Лоуенстайн, красива и образована дъщеря на богат корабовладелец, за която се ожени след едногодишно пламенно ухажване. С много умение Мади приглади острите ръбове в нрава му, двамата направо боготворяха своя син Бен, появил се доста късно в живота им. После съдбата отведе Илай при крупния мошеник Джеси Милстръм Крейн, среща, завършила с краха на железопътната линия от Сан Франциско до Лос Анджелис и накрая със злощастното съдружие с Шеймъс О’Дел.

Сега, на петдесет години, старата лисица се бе превърнала в човек на традициите. Животът му беше устойчив и строго установен, беше се превърнал едва ли не в ритуал. Но ето че сега в разрез с разбиранията си беше на път да заложи всичко, което притежаваше в долината, на покер, в игра, в която смяташе да противопостави мечтите си на сребролюбието на О’Дел.

Маделин знаеше за уговорката и подкрепяше мъжа си в неговото решение. Момчетата също знаеха за покера, защото цялата долина шушукаше само за това. Но Илай не обсъждаше открито темата със семейството си.

Преди да кажат молитвата, той погледна Бен и Броуди в другия край на изискано подредената маса. Радваше се, че въпреки различията в общественото положение двамата са се сприятелили, и се възхищаваше на Бен, задето е успял да оцени Броуди, който, макар и израсъл по улиците на Еврика, беше честен и предан. Освен това беше умен. Когато майката на Броуди почина от бронхопневмония, Илай осинови, макар и неофициално, момчето, предостави му стаичка над конюшнята и започна да му плаща по пет долара на седмица, за да се грижи за конете.

Броуди беше признателен за новия си живот и го проявяваше по различни начини. Всеки петък по залез слънце се нагьрбваше по собствено желание със задълженията на слугите или ги направляваше в продължение на двайсет и четирите часа, заделени за молитва и искане на прошка, през които на евреите им е забранено да вършат каквото и да било. Когато го поканиха да се храни със семейството, той сам реши да носи еврейска шапчица, с което трогна дълбоко Илай.

— Е, какво правихте вие двамата след училище? — попита господин Илай.

„Старата лисица знае. Каза го прекалено нехайно“, помисли Броуди.

— Имахме неприятности в Еврика — промълви той, да не би Бен да го изпревари и да изтърси някоя лъжа.

Илай вдигна очи и се втренчи в сина си. Каза спокойно ала твърдо:

— Какво сте търсили в Еврика?

— Отбихме се да пийнем нещо безалкохолно в дрогерията.

— Толкова ли не се сетихте да си вземете манерка? Шише с вода?

— Взехме, но дадохме и на момчетата от Милтаун, господине — намеси се Броуди. — Те не си носеха…

— И после какво?

— Ами после… после имаше малко спречкване — отвърна Бен.

— Какво спречкване? Да не сте приказвали с някого?

— Да — потвърди Бен.

— И са ви нагрубили? Момчето кимна.

— Толкова силно, че окото на Томас е насинено? Обиди, които прелитат във въздуха и оставят цицини?

Единствен Илай се обръщаше към Броуди с първото от двете му малки имена.

— Сбих се, господине — уточни той. — С един тип, казва се Гилфойл.

— Нарече ме „зализано тузарче“ — допълни Бен.

Мади се сепна от чутото и вдигна очи от чинията. Илай продължи да се храни.

— И ти си се застъпил за Бенджамин, така ли? — обърна се той към Броуди.

Момчето се взря в коленете си.

— Каза го на мен, не на Бен. Пък и Бен… той е по мисленето, докато аз… аз съм по…

— По свиването ли? — попита Илай, като изимитира пелтеченето на Броуди. — Ум и юмруци, а?

— Нещо такова, господине.

— Погледни ме, Томас. Не се извръщай, това е признак на слабост. Винаги гледай хората в очите.

— Да, господине.

— Наистина си много умен младеж, Томас. Буйничък си, но то е от ирландската ти кръв. Не се подценявай. Това, че те бива да се биеш, съвсем не значи, че си глупав.

— Да, господине. Илай погледна Броуди.

— Кой е този Гилфойл, онзи тип, младичкият, дето работи при Райкър ли?

Момчето кимна.

— И си е търсел с кого да се сбие, така ли? Броуди кимна отново.

Илай погледна синината върху окото му.

— Той е много по-едър от теб.

— Само да знаеш, тате, какъв му фрасна Броуди — подхвана Бен. — Онзи гадняр…

— Бени, много те моля! — намеси се майка му.

— Извинявай, мамо. Броуди го удари само веднъж и онзи…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го бащата. — Размазал го е. Радвам се, че си победил, Томас. Но съм забранил и на двама ви да ходите в Еврика — именно по тази причина. Ясно ли е?

Двете момчета кимнаха.

— Имаш ли да добавиш нещо, майко?

— Не одобрявам свиванията — рече тя спокойно. — Но понякога, Илай, човек трябва да брани честта си.

— Да, скъпа, така е. Ала важното в случая е, че изобщо не е трябвало да ходят там. — Той се прокашля и добави: — Е, стига сме приказвали за това. Дайте да си гледаме вечерята.

Пълната месечина светеше по-ярко от фенерите, мигащи в четирите края на широкото пасище. Броуди беше окъпал двата коня и бе прибрал дорестия в конюшнята. Сега решеше белия с бавни, нежни движения, приглаждаше козината му и оплетената грива и му говореше тихичко, почти шепнешком.

— Хубаво потича днес, нали, Циклон? Жребецът изпръхтя и тропна леко с копито.

Броуди го помилва по перчема, потупа го по врата, разтърка гладката му муцуна.

— Обичаш да препускаш по плажа, нали? Приятно е да тичаш по пясъка.

Жребецът отново изпръхтя и се извърна. В мрака зад момчето мъждукаше върхът на пура.

— Много го обичаш това животно, нали, Томас? Броуди се стресна, макар да знаеше, че господин Илай имаше навика да се разхожда по мерата, докато си пуши вечерната пура. Никога не пушеше в къщата — госпожа Горман ненавиждаше миризмата на тютюн.

— Циклон е първото нещо, което съм притежавал някога, господине. Спазарих го за три долара, представяте ли си! Но е голям красавец, нали?

— Благодарение на теб.

— И на вас, господине — отвърна момчето.

Белият жребец, създаден за езда, теглеше заедно с мускулест впрегатен кон каруца, натоварена с траверси. Белият кон се напрягаше със сетни сили, но нямаше яките крака на впрегатния. Каруцарят — едър сприхав мъж, през цялото време го шибаше с камшика.

— Ах, мързеливец такъв! — дереше се той. — Не ставаш за нищо!

Скочи от каруцата и извади от задния си джоб пищов. Броуди, който онова лято работеше на железницата, скочи от каруцата и се завтече към човека.

— Не го убивайте! — примоли се той. Мъжището го изгледа на кръв.

— Ти пък кой си? — ревна той. — Разкарай ми се от главата!

Вдигна пищова и го насочи към главата на коня.

— Ще го купя — викна момчето.

— С какво?

Броуди носеше в джоба си пет сребърни монети от по един долар — заплатата му за седмицата.

— Два долара — рече той. — Ще ви броя два долара. Извади две монети и ги протегна към мъжа.

— Предпочитам да му тегля куршума.

— Добре, ще ви дам три долара.

Каруцарят се втренчи в трите сребърни монети.

— Ти не си добре — отсече той. Но взе монетите и разпрегна коня.

Броуди язди коня цели десет километра без седло, за юзда използваше въженце. Жребецът успя да го хвърли четири пъти, момчето бе цялото ожулено, на бузата му се синееше оток, единствената му ризка беше раздрана. В края на линията се качи на каруца, която отиваше в Еврика, и завърза отзад коня, когото бе кръстил Циклон. Последните шест километра до билото на хълма и имението на Горман измина по пътеката нагоре по стръмнината, като теглеше след себе си жребеца.

Илай още помнеше деня, когато Броуди бе довел животното — изпосталяло, с ребра, които се брояха като на музеен скелет, и с хълбоци, нашарени до кръв от камшика, с очи, в които се четеше ужас. — Ще се грижа за него, ще му плащам храната — беше се примолило момчето. — Приспадайте я от надницата ми. Старият Горман само се бе усмихнал.

— Е, все ще намерим пари за храна — беше рекъл на малчугана. — Възхищавам ти се, Томас. Имаш голямо сърце, а това е истински дар. Но конят надали струва и три долара. Броуди се бе грижил за Циклон като за малко дете, докато той оздравя и се възстанови. Конят не даваше да го язди никой друг, дори някой да се покатереше на седлото, тутакси го хвърляше от гърба си. Двамата си бяха много предани.

— По рождение обичаш животните — отбеляза Горман и тръсна пепелта от върха на пурата. — Гледал съм те как се отнасяш с конете и кучетата. Възхищавам ти се. — Дай да се поразходим — кимна Илай към пасището. Тръгнаха един до друг, Циклон заситни зад Броуди. — Мислил ли си какво ще правиш, като завършиш училище? След половин месец Бен заминава за Източното крайбрежие, ще продължи образованието си в Харвардския университет. А ти? В Лос Анджелис има много добър щатски колеж. Дали да не запишеш там право?

— Аз такова… Не съм достатъчно умен.

— Не бъди несправедлив към себе си, Томас.

— Изкарвам все тройки. Случва се да ми пишат по някоя четворка и дори петица, но Най-много са тройките.

— Има и друго мерило за ума освен оценките. Бен е умен за предприемачество. Някой ден ще ръководи фирмата ми, ще носи отговорност за долината. За онова, което става в нея. Той обаче има нужда от човек, който да е умен в друго, на когото може да има пълно доверие.

— Например да се занимава с типове като Гилфойл, ако почнат да важничат ли?

— Говоря ти за човек, който е наясно защо типове като Гилфойл са тъкмо такива и който може да се справя с тях. Това никога няма да е по силите на Бен.

Броуди раздели ябълката, която носеше, на две и протегна едната половинка на коня.

— Аз… — подхвана момчето, но не се доизказа. — Какво?

— Не искам цял живот да бъда побойник.

— Не съм казвал да бъдеш побойник. Казах само, че се иска особена дарба, за да излезеш на глава с побойниците. Синът ми не я притежава.

— А аз я имам, защото съм израсъл сред тях, така ли, господине?

— Да, израсъл си сред тях. Сега видя и обратната страна на медала. Иска ми се да те изуча.

— Дайте да не се връщаме на това, господин Илай. Ще ме разглезите.

— Щял съм да го разглезя! Вече стоиш над тези неща, Томас. Но железниците са тежък бизнес и освен остър предприемачески нюх и прозорливост, за тях се иска човек, който да предугажда неприятностите и да ги преодолява.

— И този човек съм аз?

— Да, виждам у теб такава сила.

Бяха стигнали края на ливадата до високата ограда, бележеща ръба на урвата. Зад двете съседски къщи и имението на О’Дел на юг проблясваха светлинките на Еврика.

— Първия път, когато видях долината, в мен се роди мечта, която е жива и досега — прошепна Илай, сякаш си говореше сам. Представям си уютни домове за работниците. Представям си как в тази долина в благоденствие ще живеят добри хора. Представям си как Бен и Изабел Хофман — харесват се още от малки — създават тук, сред тази красота, семейство. Представям си и как ти пазиш гърба на Бен, как браниш закона. Това обаче няма да стане, докато О’Дел притежава половината долина и Райкър и отрепки като него се разпореждат в Еврика.

— Нали Бък Толман брани закона, господине?

— Бък е почтен човек, но вече е прехвърлил петдесетте. Затваря си очите за комара, публичните домове, пиянството и побоищата. Държи всичко под контрол, но е свикнал, Томас, да се налага със сила. Той идва от друго време. Мечтата ми за долината няма да се сбъдне никога, докато хора като Бък допускат типове като Райкър да си разиграват коня. Мечтата ми няма да се сбъдне и докато на пътя ми стои О’Дел, който прави каквото си иска. Ще изсече дърветата, ще вдигне заводи и фабрики за целулоза, коптори за работниците. Градът ще заприлича на Милтаун, ще се превърне в бордей.

На Броуди му беше неудобно, че Илай му говори за всичко това.

— А не може ли просто… да изкупите неговия дял?

— Опитвам вече две години, Томас. О’Дел е покварен тип, скандалджия и сам предложи да го играем този покер, макар че, защо да си кривя душата, това е единственото решение, Броуди се подвоуми и попита със свито сърце:

— Ами ако не стане, както сте го намислили…

— А! Имаш предвид покера ли? Броуди кимна.

— Всички знаят, господине. Целият град говори само за това.

— И какво разправят?

Момчето се обърна към Циклон и му подаде втората половинка от ябълката.

— Че О’Дел си е комарджия, а вие… вие не.

— Значи очакват да победи О’Дел, така ли?

— Ами да, поне така твърдят. Райкър е заложил пет на едно в полза на господин О’Дел.

— Ти знаеш ли да играеш покер?

— Докато живеех долу, играехме с момчетата, залагахме по някой и друг цент.

Илай се взря в младежа, после бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и даде на Броуди десет долара.

— Заложи ги на мен. След като ми върнеш десетачката, ще си спечелил петдесет долара.

Младежът пое банкнотата и известно време я гледа. За него това бяха много пари.

— Не съм и подозирал, че играете покер — рече след малко, после сгъна банкнотата и я пъхна в джоба си.

Илай изпусна тютюневия дим и каза:

— Знаеш ли кой е Андрю Карнеги?

— Знам, че е богаташ.

— Притежава стоманолеярни, Томас, чрез тях е натрупал богатството си. В Питсбърг, още докато бях млад, той ми помогна да започна. Заедно с приятелите си посещаваше покер-клуб. Играеше веднъж седмично. Жестока игра, не прощава. Залозите бяха доста големи. Веднъж Карнеги покани и мен, но аз му обясних, че не мога да си го позволя.

Броуди се засмя.

— А той какво отвърна? — попита момчето.

— Рече ми: „Защо да не можеш? Достатъчно е да победиш.“ Седна с мен и цял следобед ми обяснява тънкостите на играта. После ми даде сто долара и ме покани да се включа вечерта в играта. Спечелих седемстотин долара. И станах член на клуба.

— А какви са тънкостите? — възкликна с блеснали очи Броуди.

Илай се взря в начупеното отражение на луната върху океана.

— Най-важно е изкуството на блъфирането — поясни той.

Докато Илай вървеше към къщата, Броуди се облегна на оградата и дълго стоя така, замислен над онова, което му каза Илай.

Най-неочаквано му се бе наложило да вземе тежко решение.

Трябваше да помисли и върху другия проблем.

Влезе в конюшнята и се върна с ябълка в ръка. Разчупи я на две, даде едната половинка на коня, а от другата отхапа — да накваси пресъхналата си уста. Донесе юзда и чул, с който заметна Циклон. Метна се на седлото, сетне излезе бавно от ограденото пасище, мина през гората и пое на юг по пътеката, на хвърлей от урвата, към светлинните на Еврика. Огромната къща на О’Дел бе осветена като черква, запалените лампи мигаха през дърветата.

Момчето пак навлезе в гората, плъзна се тихо от гърба на коня, върза го за един ствол и му даде другата половинка от ябълката.

— А сега кротувай — заръча му шепнешком, сетне прокара длан по гривата на Циклон, взе чула и се запромъква през гората.

След стотина метра се озова при зимна градина и влезе тихо в нея. Вътре беше тъмно. В една от ъгловите стаи светна лампа — уговореният сигнал.

— Закъсня — прошепна някой в тъмното.

Броуди се сепна.

— Аз такова… ние, ние с господин Илай си поговорихме. От мрака тихо изникна момиче, което притича при него и го прегърна през кръста.

— Притесних се, че няма да дойдеш — пророни Изабел Хофман.

Беше толкова близо, че Броуди усещаше как сърцето и тупти забързано. Долови мириса на косата и, дъха и върху врата си. Никога досега не бе изпитвал такъв копнеж, никога не бе имал с някого връзка, която до такава степен да надскача приятелството.

— Трябва да поговорим — подхвана той, но момичето вдигна лице и го целуна.

Устните й бяха влажни и трептяха от желание и Броуди бе замаян от нейния плам. Оттогава два — три пъти седмично се срещаха тайно в зимната градина на майка й. Увлечението бе започвало преди два месеца е бележката, която една заран бе намерил в учебника по география. Бен всеки ден след училище работеше в банката на баща си по два часа. В началото Изабел бе флиртувала, после взаимното привличане се изостри бързо.

Сега чувствата му наподобяваха шеметна вихрушка. Знаеше какво изпитва Бен към Изабел, ала толкова я желаеше, че това заличи всякакво усещане за предателство.

Тя взе чула, просмукан с миризмата на коня, постла го върху меката пръст в тъмната зимна градина, легна и притегли нежно Броуди, сетне с глас, разтреперан от желание, каза:

— Нямах и представа, Броуди, че ще бъде толкова прекрасно…

Домът за сбирки, както мъжете на Хълма го наричаха, беше кацнал на северното било в просторна сграда, служила някога за плевня и конюшня на собственик на конезавод от Сан Луис Обиспо. След смъртта на собственика Илай Горман купи имота.

Обнови плевнята, сложи й ламперия от тиково и махагоново дърво, прозорци и абажури с цветни стъкла и аспиден барплот, внесен чак от Париж. Покрай барплота бяха наредени четиринайсет високи стола, в основното помещение — огромно, с таван като в катедрала — имаше четиринайсет маси със столове, на всеки от които бе прикачена месингова табелка с името на члена на клуба: деветима живееха в огромните къщи, сгушени на Хълма. Другите петима имаха скъпи вили и идваха от Лос Анджелис и Сан Франциско само в края на седмицата и по празници.

Имаше още две помещения, в едното беше кабинетът на управителя, Уелдън Петигру, бивш портиер в хотел в Чикаго, а в другото се намираше телефонната централа, поверена на вдовицата Ема Шийлдс. Барманът Гари Хенеси бе „изписан“ от хотел в Ню Орлиънс и говореше на някаква смесица от ирландски и нюйоркски английски и канадски френски.

Клубът бе място, където магнатите се събираха да пушат пури, да пият коняк, да играят карти и чрез извънградските телефонни линии да поддържат връзка с фирмите и предприятията си в другия край на страната. В клуба нямаше ресторант. Ако някой огладнееше, храната се готвеше по къщите и се носеше от слугите.

Тази вечер в Дома за сбирки имаше по-особено събитие.

Тази вечер Илай Горман и Шеймъс О’Дел щяха да играят там покер.

Момчетата тръгнаха към стаичката на Броуди — уж да учат, но на бърза ръка се промъкнаха през гората и отидоха в Дома за сбирки — Бен стискаше в ръка театралния бинокъл на баща си. Влязоха на пръсти през задния вход, качиха се на таванския етаж и се промъкнаха в складовото помещение. Намериха си прикътано местенце, откъдето, без да ги усетят, да наблюдават какво става на долния етаж.

Всички маси бяха изтикани в дъното на огромното помещение с изключение на една, която заедно с три стола бе сложена в средата, под полилея. На около метър и половина от нея, точно срещу мястото без стол, на подкова бяха наредени шест от високите столове, зад отсрещния стол бяха наслагани още шест. Между столовете и масата в центъра имаше празно пространство, ако не се броят няколкото месингови плювалника. Пред всеки стол на масата имаше големи пепелници, чаши и гарафа от скъпо стъкло. Полилеят хвърляше върху масата кръг светлина. Дванайсетте стола бяха извън него и тънеха в мрак. От подредбата в помещението Броуди стигна до заключението, че на играта ще присъстват дванайсетина души, шест от които щяха да седят с лице към празното място на масата, а другите шест — срещу човека, който ще раздава картите. Зад двамата играчи нямаше да има никого.

Началото на играта бе насрочено за осем вечерта. Дотогава оставаше четвърт час.

Пръв се появи Бък Толман, понесъл голяма пътна чанта. Той сложи якето си на облегалката на средния стол. Беше облечен в яркочервен елек, бяла риза със синя връзка и панталони от светлокафява кожа. Никога досега момчетата не го бяха виждали толкова изискан. Седна на стола и ревна през помещението на Хенеси:

— Едно кафе, ако обичате, господин Хенеси. Сложи чантата отдясно, отвори я, извади десет чисто нови тестета и ги подреди едно до друго пред себе си. Хенеси, който за случая се беше издокарал в смокинг, донесе кафето и го остави до лакътя на Толман, който му кимна.

Сеирджиите започнаха да влизат един по един и да се настаняват по наредените на дъга столове.

Илай Горман се появи две минути преди уречения час. Беше облечен в тъмносин костюм със златен ланец, поклащащ се между горните джобове на жилетката. Носеше черна докторска чанта. Ръкува се с Толман и сложи чантата върху масата.

Столът му се падаше точно под момчетата. Илай седеше с гръб към тях, но Броуди погледна през театралния бинокъл и се увери, че през дясното рамо на мъжа ще виждат картите, които са му се паднали.

Горман извади дебел пакет нотариални актове, прихванати с връвчица, и го остави до колодите. Сетне извади и няколко пачки от по десет-, двайсет- и стодоларови банкноти, подреди ги на купчинки и отброи десет хиляди долара.

О’Дел закъсня с пет минути и влезе с гръм и трясък в помещението. Беше облечен в крещящ светлосин костюм, в карирана риза с разкопчана яка, носеше сиво бомбе, което закачи на страничната облегалка на стола. Вещите му бяха в кожено куфарче. Сложи нотариалните актове до тестетата карти, но от другата страна на пакета на Горман. Отдели десет хиляди в банкноти от по десет и сто долара.

Хенеси наля в чашите им вода. О’Дел си поръча ирландско уиски. Хенеси погледна и Горман, но той само поклати глава. Барманът се скри в сумрачното помещение.

На масата имаше двайсет хиляди долара.

Толман оповести:

— Уважаеми господа, ще играете покер. Аз ще раздавам картите. Ще играем покер с по пет и седем карти, ще имате право да заменяте по три карти. При кентфлош и кульор победител е онзи, който има карти с по-висока стойност. Релансът е десет долара. От играта отпада първият, който не може да отговори на залога. Победителят печели всичко, и нотариалните актове за поземлените парцели, и двайсетте хиляди долара. По всяко време всеки от играчите може да поиска ново тесте карти. В такъв случай пръв карти получава другият играч. Ще хвърля жребий, за да определя кой пръв ще избира тесте. После ще теглите карта за определяне на първата игра. Всеки може да поиска по всяко време почивка от четвърт час. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

Бен се доближи до ухото на Броуди:

— Какво е това „реланс“? — прошепна той.

— Най-малкият залог, който можеш да правиш.

— Тогава да започваме — подкани Толман. — Стиснете си ръцете, господа.

— А, без тия! — тросна се О’Дел.

Горман погледна Толман и сви рамене. Извади от джобчето на жилетката пенсне и го закрепи на върха на носа си. Толман запремята в дланта си сребърна монета.

— Ези — сопна се О’Дел.

Монетата тупяа върху масата и се завъртя — падна се тура. Горман избра една от колодите, а Толман разкъса запечатаната обвивка, извади джокерите и ги пусна в пътната чанта. Разпростря картите върху масата, разбърка ги и цепи, след което ги поднесе на играчите. Горман изтегли осмица, О’Дел — вале.

— Вие, господин О’Дел, определяте играта.

— Играем на пет карти — оповести той с писклив глас, съвсем различен от гласовете на Толман и Горман.

— Правете залозите — подкани шерифът.

О’Дел метна насред масата десет долара, Горман отговори.

— И така, играем покер с пет карти, първата карта е закрита — поясни Толман.

Отново разбърка няколко пъти картите и ги изви на дъга. Сложи тестето пред О’Дел, който цепи.

Толман раздаде първата карта на Горман. И двамата получиха по една карта, обърната към масата, и по още една, която всички виждаха. Илай повдигна ъгълчето на закритата карта: шестица купа.

Изтегли четворка спатия. На О’Дел му се падна седмица каро.

— Печели седмицата. Релансът е двайсет. О’Дел заложи двайсет долара. Горман изравни. На пода имаше шейсет долара.

Трето раздаване, втора открита карта: на О’Дел му се падна дама каро, на Горман — деветка купа. Толман:

— Печели дамата. Подът е шейсет.

О’Дел отново направи двоен реланс. И този път Горман изравни.

Сто и осемдесет долара в банката.

Трета открита карта: на О’Дел му се падна седмица спатия, на Горман — двойка пика. С двойка седмици водеше О’Дел. Горман имаше деветка от по-висока боя. Предстоеше им да получат по още една карта.

Горман дори не трепна, когато погледна над очилата, сетне извърна отново очи към картата си и впи поглед в О’Дел.

Дотук с картите, които се виждаха, водеше О’Дел. Горман щеше да спечели само ако при последното раздаване му дойдеше още една деветка, с която да има двойка деветки, и на О’Дел не му се паднеше седмица, с която да направи тройка. О’Дел погледна крадешком обърнатата към масата карта. Горман продължи да го наблюдава, да изучава изражението му, да дебне дали той няма да трепне и да се издаде. С картата, която не се виждаше, О’Дел можеше да направи тройка от седмици или две двойки с някоя от останалите три карти. Имаше преимущество.

— Подът е сто и осемдесет — каза Толман.

О’Дел метна пачката. Горман загуби, противникът му загреба с длан банкнотите и ги струпа набързо до левия си лакът. При първото раздаване Горман беше изгубил деветдесет долара.

Играта продължи. Хенеси дойде нечуто като призрак и напълни чашите.

Печелеше ту единият, ту другият. Броуди не сваляше театралния бинокъл от дланта на Илай и остана изумен, когато той загуби при покера с пет карти, макар че ръката му беше по-силна, после загуби отново, въпреки че с обърнатата към масата карта имаше кульор, а О’Дел — само тройка. В една от игрите със седем карти Илай заложи голяма сума и поиска О’Дел да покаже ръката си, а после, въпреки че картите му бяха по-силни, остави противника да прибере пода.

В тъмното проблесваха огънчетата на пурите и цигарите, пушекът се кълбеше нагоре. Играта продължаваше. При покер с пет карти и с право на замяна Илай имаше четири купи и изтегли пета. О’Дел смени две от картите си. Заложи двеста долара и Илай отвърна на мизата. О’Дел държеше три попа.

— Аз печеля — рече Илай и хвърли на масата кентфлоша.

Броуди беше озадачен от неговото блъфиране.

Когато подът беше висок, Илай преднамерено губеше всеки блъф, който опитваше. Броуди съвсем се обърка. „Това ли е изкуството на блъфирането, за което ми спомена господин Илай — да губиш всяка печеливша ръка!“

В десет и петнайсет Илай поиска почивка.

— Старецът се умори! — провикна се подигравателно О’Дел и се отправи заедно с почти всички сеирджии към барплота.

Илай стана от стола; протегна се, разкърши рамене и врат! Бък Толман преплете пръсти, запука с тях, сетне ги тръсна!

— Как си? — попита той Илай.

— Чудесно.

— Дано оттук нататък извадиш по-голям късмет с картите.

— И досега ми се падаха чудесни ръце — възрази Илай.

— Доколкото мога да преценя, дотук загуби две хилядарки.

— Тепърва ни предстои да играем.

В десет и половина Толман оповести:

— Продължаваме.

О’Дел се върна при стола си. Илай вече седеше на своето място.

— Имате ли нещо против да вдигнем реланса на двайсетачка? — рече той и погледна Толман.

— Господин Горман? — попита шерифът. Илай сви рамене и възкликна:

— Защо да не го направим сто?

Хората, насядали по високите столове отстрани, се разшумяха. Толман се помъчи да не издава изненадата си. О’Дел изхихика.

— Какво те прихваща бе, Горман, толкова ли се умори, че бързаш да се прибереш?

— Това „да“ ли е? — прекъсна го шерифът.

— Да — потвърди другият мъж и метна стотачка, Горман направи същото. Понеже той бе поискал ново тесте, О’Дел имаше право да определи на какво ще играят.

— На покер с право на замяна на картите.

— Така да бъде, покер със замяна на картите — каза шерифът, после раздаде на всеки от двамата по пет карти, обърнати към масата.

О’Дел вдигна своята ръка и разгледа картите. Вяха му се паднали три осмици, една десетка и една шестица от различни бои.

Докато редеше своите карти, Илай наблюдаваше реакцята му. После извърна очи и към ръката си. Имаше три попа, една петица и асо купа.

— Двойният реланс е двеста долара — рече Толман. — Карти?

О’Дел заложи двеста долара и Горман отвърна на мизата.

— Подът е шестстотин. Карти, господа? О’Дел смени две от своите.

„Така значи — помисли си Горман. — И той държи тройка или двойка плюс асо.“ Смени само една от картите си. Задържа поповете и асото с надеждата О’Дел да реши, че има две двойки, каре и дори кульор или кентфлош.

— Пак ли ще загубиш въпреки кентфлоша, който дължиш? — заяде се О’Дел, сетне прихна: — Май никога няма дая научиш тая игра.

Погледна двете си нови карти. И този път не му бе провървяло. Най-доброто, което имаше, беше тройка от осмици. Горман не сваляше поглед от него, дано забележи някакво потрепване, намек за усмивка. О’Дел навлажни устни и отпи от уискито.

— Подът, господин О’Дел, е шестстотин — съобщи Толман. О’Дел си каза: „Сега ми падна в ръчичките. Не можа да се оправи с две двойки, не му е дошла карта за кентфлош роял.“

— Залагам сто — оповести той.

— Подът е седемстотин.

— И аз залагам двеста долара — отвърна Илай.

О’Дел сте стъписа. Известно време той не помръдна. „Горман ме пробва за началната двойка. Сигурно държи две двойки и си въобразява, че дори и аз да имам двойка, пак ще ме бие.“

— Банката е деветстотин долара.

Дотук Горман се бе опитвал прекалено често да блъфира.

— Покажи какво държиш — прикани О’Дел.

Горман сложи картите върху масата и нареди трите попа. О’Дел се изчерви и присви очи, но не каза и дума. Тройката му от осмици беше по-слаба. Той метна ръката.

— Трите попа печелят хиляда долара — оповести Толман. Илай знаеше, че сега О’Дел разполага с шест хиляди и деветстотин долара, самият той имаше шест хиляди и седемстотия. Деляха ги само двеста долара. — Искам ново тесте — съобщи той. Толман отвори ново тесте и размеси картите. — Господин О’Дел отново има право да определя играта — рече той.

О’Дел играеше нагло и не си броеше парите, които лежаха разбъркани на купчина до лакътя му. Залозите вече бяха толкова големи, че който от двамата сбъркаше, това можеще да му струва играта, парите и цялата долина. О’Дел поиска да играят покер със седем карти. Заложиха на реланс по сто долара. — Двойният реланс е двеста долара. Раздавам карти. Толман сложи пред всеки от играчите по две карти обърнати към масата. О’Дел повдигна крайчетата им. Асо пика и вале купа. Горман също надзърна да си види картите, но Броуди така и не успя да разбере какво му се е паднало.

После шерифът им раздаде по една карта така, че да я видят всички. О’Дел: вале пика. Горман: четворка каро.

— Печели валето — оповести Толман.

О’Дел заложи двеста долара. Горман хвърли същата сума.

Толман:

— Сега подът е шестстотин долара. Раздаде им втората открита карта. О’Дел: тройка спатия.

— Вале и тройка — съобщи шерифът. Горман: вале спатия.

Толман:

— Вале, четворка. Залагат валето и четворката. Горман се взря отново в картите.

— Аз съм пас.

О’Дел заложи сто долара. Чак тогава Горман го последва.

Толман:

— Подът е осемстотин долара. О’Дел: вале купа.

— Двойка валета и тройка спатия — рече Толман. Горман: тройка купа.

— Вале спатия, четворка каро, тройка купа. Залага двойката.

О’Дел прокара бързо език по долната си устна. Захвана да дърпа от купчината стотачки.

— Осемстотин — подвикна той.

Най-неочаквано хората в здрача започнаха да шушукат.

— Тишина, господа — скастри ги тихо шерифът. — Релансът е осемстотин долара. Подът е хиляда и шестстотин.

Горман се взря в трите обърнати карти: вале, четворка каро, тройка купа. Погледна през масата О’Дел, лепнал си нещо като усмивка.

— Приемам — оповести той. Толман въздъхна тежко.

— Подът е три хиляди и двеста долара. Карти. Раздаде на О’Дел последната карта, която виждаха всички: асо спатия.

— Двойка от валета, тройка и асо спатия — съобщи шерифът.

Горман обърна четворката каро.

— Три карти за кульор.

Той погледна Горман, който дори не трепна.

— Пак залага двойката. Подът е две хиляди и четиристотин долара — допълни шерифът.

Обади се и О’Дел.

— Ще ти улесня живота, мой човек.

Отброи двайсет стодоларови банкноти и ги метна в банката.

— Релансът е две хиляди — рече Толман. Погледна Горман, който се бе вторачил в О’Дел. — С две хиляди плащате последната карта. Подът е четири хиляди и четиристотин долара.

Горман се поколеба. Дали това не беше блъф, за да продължи да залага? Защо ли О’Дел залагаше толкова ниско?

Горман отново се взря в ръката му. Двойка валета, асо, осмица. Какво ли можеше да му се падне? Три валета или три аса. Горман държеше четвъртото вале спатия и едно асо. Значи противникът му имаше в закритите карти или двойка осмици, или двойка някакви други карти. Освен ако и трите му покрити карти не бяха осмици, той не можеше да има каре. Вероятността да държи кульор или кентфлош беше нулева. Имаше най-много фул. При положение че в картите които се виждаха, О’Дел имаше двойка валета, Горман стигна до извода, че той държи заедно със скритите карти или две двойки — валета и може би аса, или фул до вале.

Илай щеше да разбере, след като им раздадяха и последната покрита карта. Ако му се паднеше фул, той щеше да е пас с надеждата, че О’Дел ще тръгне да залага — нищо чудно и да победи.

В този момент бе достатъчно да има фул, каре или кульор, за да бие Горман.

Горман изравни мизата от две хиляди долара. — Подът е шест хиляди и четиристотин долара. Откъм зрителите в мрака се чу възглас. Хенеси донесе на Толман поредното кафе — шестото за вечерта, той си пое въздух и отпи.

Последната карта.

Горман загледа как О’Дел хвърля едно око на обърнатата към масата карта, от което разбра, че противникът му е събрал фул, вероятно от валета и двойка аса или осмици.

Горман вдигна похлупената върху масата карта, погледна я и пак я обърна върху плота.

Броуди успя да я зърне за миг. Тройка каро. „Две тройки! — помисли си момчето. — Какви ли са другите две карти, обърнати към масата? Дори и да държи още една тройка и двойка валета, О’Дел пак ще го бие със своя фул. Това беше ръка, с която Илай нямаше как да блъфира.“

О’Дел направи точно каквото и очакваше Горман. Пас. Или имаше две двойки и блъфираше, или не му бяха дошли карти. Ако блъфираше, явно бе решил, че с кульора Горман ще заложи, след което той ще вдигне мизата и ще го победи.

О’Дел притегли с ръка парите и преброи стодоларовите банкноти. Горман продължи да го наблюдава с безизразен поглед. На О’Дел му бяха останали шест хиляди и деветстотин долара.

Той плъзна очи към отсрещния край на масата, където Горман бе подредил парите си на купчинки. Не беше трудно да ги преброи: шест хиляди и седемстотин долара.

Горман продължи да го гледа втренчено. След минута — две О’Дел най-сетне измести очи и запали цигара.

Горман заложи сто долара.

С този реланс купчинката на О’Дел намаля на шест хиляди и осемстотин долара, а на Горман — на шест хиляди и шестстотин.

В пода имаше шест хиляди и шестстотин долара — таванът на залаганията.

— Както е тръгнало, мой човек, тая вечер ще си легнеш рано-рано — заяде се О’Дел. — Ти какво си въобразяваш, че ще ми блъфираш с някакъв си кульор ли? — Отброи шепа стотачки и ги метна в пода. — Подът: шест хиляди и шестстотин долара.

Облегна се и се ухили.

Известно време Илай не помръдна на стола. Сетне преброи парите си до последния долар — шест хиляди и шестстотин, — и ги остави върху мизата на своя противник.

— Изравнявам — оповести той. — Щом имаш толкова силна ръка, дай да я видим.

Лявото око на О’Дел заигра. Той се извърна към Горман, но и този път срещна безучастния поглед, на който се бе натъквал цяла вечер.

Обърна първите две карти, захлупени с лице към масата. Асо и вале.

— Фул до вале — ревна той. — Дай да го видим тоя твой кульор.

— Точно така, имам кульор — потвърди Горман и за пръв път, откакто се бяха събрали, се усмихна.

Също обърна първите две похлупени карти.

Асо каро, петица каро.

О’Дел се пресегна да вземе парите върху масата.

Горман обърна и последната си карта. Тройка каро.

— Само кари — отбеляза Горман. После се засмя. — Кульор.

О’Дел застина и се втренчи невярващо в тройката каро. Избърса с длан устата си. По челото му избиха лъскави капчици пот. Той изгледа с омраза Горман.

Мъжете по столовете взеха да обсъждат случилото се. Хенеси си сипа двоен бърбън.

— Ах ти, негодник с негодник — ревна О’Дел, после сграбчи картите от ръката си — фул, и ги метна по Илай. Няколко го удариха по гърдите, другите полетяха към пода.

Толман стовари длан върху масата.

— Това тук е почтена игра! Дръжте се подобаващо! — разпореди се той. — Печели кульорът до асо. — Шерифът взе връзката нотариални актове на О’Дел и ги сложи върху актовете на Илай Горман. — Победителят получава всичко.

Илай се изправи и прибра в чантата парите — общо деветнайсет хиляди и осемстотин долара.

На О’Дел му бяха останали всичко на всичко двеста долара, колкото да се включи в играта и вероятно да загуби още на първото раздаване. Тресеше се от гняв. Хората, дошли да погледат, се бяха стълпили около Горман: потупваха го до гърба, честитяха му, благодаряха му, че е спасил долината.

О’Дел тръгна към вратата и подвикна през рамо:

— Ей, Горман!

Илай го погледна иззад приятелите, насъбрали се около него.

— Искам само да ти кажа, че днес следобед продадох за един долар долината на Арни Райкър. Още тази вечер се махам от тук. Но до деня, когато умреш, на врата ще ти виси Райкър.

Празненството беше приключило, Бен и Броуди бяха отишли да си легнат. Илай реши да изпуши последна пура и обеща на Мади да се върне до няколко минути. Излезе през задния вход, отряза върха на пурата и я запали. Чу откъм конюшнята гласа на Броуди и се запъти към пасището.

— Голямо зрелище, ще знаеш! — сподели Броуди с белия жребец.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Томас? — попита той. Момчето не отвърна, затова старецът продължи:

— Ясен си ми като ръка карти. Виждам всичко по лицето ти.

— Виждате какво?

— Възхищение към мен, каквото досега не съм забелязвал.

— Как да не ви се възхищавам! Нали спечелихте!

— И не само това.

Броуди не можеше да лъже Илай Горман. Бръкна в джобовете си, помисли и рече:

— Ние такова… ние, господин Илай, бяхме там. Скрихме се с Бен на тавана.

— Моля? — свъси се като буреносен облак Илай.

— Нима мислите, че ще пропуенем такова нещо, господине? Носехме и театралния бинокъл. Видях всичките ви ръце.

Мъжът продължи да се въси, после обаче се усмихна и кимна.

— Би трябвало да се досетя — отсъди накрая той. — Наистина страхотно зрелище, не беше за изпускане, а?

— Но искам да ви питам нещо — каза Броуди.

— Какво?

— За последната ръка. Защо заложихте само сто долара?

— Видя ли го О’Дел? Не става за покерджия. Изобщо не си броеше парите, само ги трупаше. А аз, Томас, съм човек на точните сметки. След всяко раздаване знаех кой с какво разполага. В пода имаше шест хиляди и четиристотин долара. Знаех, че О’Дел вече държи фул, почти не погледна последната си карта. А аз имах кульор. О’Дел разполагаше с шест хиляди и деветстотин долара, аз — с шест хиляди и седемстотин. Заложих сто долара и така ограничих пода до шест хиляди и шестстотин, точно с колкото разполагах, така че бе невъзможно О’Дел да направи по-висока миза и да ме извади от играта. След като спечелих раздаването, му оставаха числом и словом двеста долара, колкото за още едно раздаване, така победих. Ако бях заложил на двоен реланс той можеше да вдигне на четиристотин долара — на мен ми бяха останали само двеста долара, аз нямаше да мога да отговоря и щеше да спечели О’Дел.

— Видях ви, че четири пъти губите, въпреки че държахте печеливша ръка.

— Не четири, а пет пъти. При последното раздаване О’Дел реши, че имам нисък кульор и че се опитвам да блъфирам с малка миза, затова обяви пас. Бях сигурен, че няма да тръгне да увеличава мизата и да ме принуди да залагам, с което да ме извади от играта.

Броуди поклати глава.

— Чак с последната карта ръката стана печеливша. — Точно така. Ако не бях изтеглил тройката каро, щях да бъда принуден и аз като О’Дел да пасувам. Той щеше да спечели ръката, но аз пак щях да разполагам с шест хиляди и седемстотин долара.

Илай угаси пурата и се отправи към къщата, но после спря и пак се обърна.

— Тази вечер научи ли нещо, Томас?

— О, да, драги ми господине. Две неща.

— Какви?

— Изкуството да блъфираш — отвърна момчето. — И колко е важно да ти върви.

Най-трудно му беше да напише писмата. Вече си бе събрал багажа и го беше подредил в двете пътни чанти, пъхнати под леглото. Бе скътал цялото си състояние — четиристотин долара предимно в банкноти — в кутия от пури, прихваната с връвчица и сложена най-отдолу в една от чантите. В джоба на единствения си шевиотен костюм, вече лъснат на лактите, бе прибрал двайсет златни монети от по десет долара. В джоба на палтото пък бе сложил часовника, който Илай му беше подарил на един от еврейските празници — Освещение.

Седна на крайчеца на леглото и отново прочете писмата които бе написал на господин и госпожа Горман и на Бен. Цели два дни беше обмислял думите, бе писал и преписвал писмата. Накрая писмото до Горманови се получи кратичко — благодареше му за всичко, което са направили за него. Обясняваше им, че е настъпил мигът да напусне дома, който са му осигурили, и да се лиши от грижите и обичта им. Да намери своето място под небето. Надяваше се те да го разберат.

Писмото до Бен не бе така прочувствено.

Беше му непосилно да напише писмо на Изабел. Захващаше го десетина пъти, после обаче намачкваше листа и го запокитваше на пода. Накрая написа:

Слезе с коня по пътеката, завърза го за едно дърво и му даде ябълка, после се извърна към къщата на Хофман.

В ъгловата стая светеше.

Изабел се бе измъкнала и го чакаше.

Броуди реши да поизчака тя да се прибере в къщата и чак тогава дай остави в зимната градина бележката.

Сетне обаче размисли: ами ако майка й намереше писмото?

И още по-лошо — само един страхливец би си тръгнал така. Приближи сър свито сърце тайното местенце. След тринайсетте години сиромашия, след като загуби майка си и баща си, които бе обожавал, Броуди се бе научил да живее без чувства. От Горманови бе усвоил какво е да обичаш и да маш достойнство, у Бен бе намерил брат, с когото да споделя страховете и радостта си. Докато Изабел…

Изабел беше друго. Тя беше първата му любов. Бе пробудила у него чувства, каквито Броуди не бе познавал никога дотогава. Двамата с радост се бяха разделили с девствеността си, бяха я жертвали един за друг. Изабел му бе разкрила нежност и дух, които му вдъхваха и благоговение, и ужас. „Как да се сбогувам с нея! — запита се той. — Сърцето ми се къса.“

Знаеше какво трябва да направи, знаеше, че трябва да бръкне дълбоко в душата си, да се върне четири години назад, за да открие и да съживи цинизма, безчувствеността, самотата на онова хлапе, което бе израсло в Еврика и което след смъртта на майка си бе треперило сам-само в леглото в ъгъла на перачницата, докато Бен не го бе намерил, за да го отведе у Горманови, при живот, за какъвто той не бе и мечтал.

Сега бе дошло времето да си плати.

Влезе решително в зимната градина.

Но още преди да е стигнал дъното, Изабел изскочи от мрака и се завтече към него. Беше по нощница и отгоре по извезан с розички копринен халат.

Броуди усети как на гърлото му засяда буца — не можеше да преглъща.

— Татко ми каза за господин Илай. Прекрасно, нали! — възкликна радостно момичето.

Обви ръце около врата му и се притисна до него, косата й допря лицето му. Броуди продължи да стои, безжизнено отпуснал ръце.

Изабел се дръпна, погледна го и видя нещо, което не бе зървала дотогава. В очите му имаше сълзи.

— Броуди…

Първият намек за уплаха. Устните му мърдаха, но думи не се чуваха.

— Броуди! — възкликна Изабел и понавела глава, пак се взря в него.

Той я докосна по бузата и забеляза, че ръката му трепери.

— Нещо лошо ли? — пророни момичето и също се разплака. Долепи два пръста до устните му. — Не ми се слушат лоши неща. Чу ли?

— Изабел… Трябва… Трябва да се махна оттук.

— В какъв смисъл „да се махнеш“? Къде отиваш? Броуди заби очи в земята. Нямаше сили да я погледне в лицето, да види сълзите, които вече се стичаха по страните й. Поклати глава.

— И аз не знам. Но не е честно да оставам тук.

— Не е честно ли?

— Погледни ме, Изабел. Много те моля. Нямам си нищо. Дрехите, които притежавам, се събират в една пътна чанта. Разполагам с четиристотин долара, сложил съм ги в кутия от пури, това е всичко, което имам на тоя свят…

— Стига! — рече момичето.

— Бен те обича. Той може да ти даде всичко, каквото поискаш.

— Това не ме вълнува — проплака Изабел. — Обичам те, знам, че и ти ме обичаш.

— Оставих бележка на господин Илай и госпожа Маделин, написах писмо и на Бен. Тръгвам си, Изабел. Напускам завинаги долината Сан Пиетро. Така е най-добре за всички. И най-вече за теб.

— За мен не е най-добре — натърти с болка момичето. — Седнал си да се притесняваш за Бен и за Горманови. За мен не ти ли е мъчно?

— Още сме деца — отсече дрезгаво Броуди. — Това нашето е хлапашко увлечение.

— Хлапашко увлечение ли? — Сега вече Изабел плачеше неудържимо. — Толкова ли малко знача за теб?

Заболя го непоносимо. Той се пресегна да я помилва, тя обаче се дръпна, отстъпи назад.

— Зарязваш ме, ето какво правиш.

Гласът й наподобяваше прошепнат стон, вопъл в нощта, мъката й беше толкова голяма, че Броуди не знаеше какво да прави.

— Трябва да тръгвам. Така е най-добре за всички.

— Откъде знаеш какво е най-добре за мен? — простена момичето. — Мислех, че ме обичаш. Мислех, че ще ме закриляш и… — не се доизказа тя, задавена от сълзите.

„Божичко — рече си той, — защо не иска да ме разбере?“

— Сърцето ми се къса — простена момичето. — До гроб ще живея с тази болка. Ти превърна мечтите ми в кошмар.

— Изабел…

— Тръгваш си, добре тогава. Върви, махай се от мен. Известно време Броуди стоя, без да се помръдва, после се отправи по пътеката между цветята към изхода. Така и не събра сили да каже на Изабел, че също е сломен от мъка. Тъкмо да отвори вратата, когато момичето извика от мрака:

— Навремето четох едно стихотворение — каза му, задавена от болка. — Там пишеше: „Първата любов е до гроб.“ И аз повярвах.

Броуди изхвърча от зимната градина, хукна презглава към Циклон, метна се на гърба му и препусна надолу по пътеката — само и само да е далеч от къщата на Хофманови. Заобиколи имението „Приказна гледка“ и се спусна по стръмния склон на Хълма до Еврика.

Градът сякаш беше полудял. В кръчмите нямаше къде игла да падне, по улиците се виждаха мъже, които едвам се държаха на крака и стреляха във въздуха. Някои от момичетата танцуваха направо на покрития с дъски тротоар. Всички бяха научили новината за Райкър.

Светлината на града се бе плиснала и по плажа, Броуди се наведе и шляпна по хълбока Циклон, който препусна по пясъка.

— Хайде, момчето ми, потичай на воля! — изкрещя Броуди, докато жребецът ту нагазваше в прибоя, ту отново излизаше на пясъка, както обичаше да прави.

Подминаха града и Броуди обърна коня, който тръгна в тръс. Момчето слезе от него и цели два часа му-говори: изплакваше си болката и обясняваше защо му се налага да замине.

„Разбира ме. Виждам по очите му. Знае, че наистина нямам друг избор.“

Каруцата за края на железницата тръгваше в пет призори. Слънцето — алено обещание върху хоризонта, вече изгряваше, когато Броуди отведе Циклон в шерифството и го прихвана за коневръза. Преметна през рамо двете пътни чанти и влезе вътре. Заместник-шерифът дремеше зад писалището.

— Какво търсиш тук по никое време?

— Налага ми се да замина — обясни Броуди. Остави върху писалището плик. — Конят ми е вързан отпред, предай на Бен това писмо. Моля го да върне Циклон у Горманови.

— Дано не го откраднат — рече заместник-шерифът и надзърна през прозореца. — Ще го наглеждам.

— Благодаря.

Когато Броуди се качи на каруцата, тя вече бе пълна с измъчвани от махмурлук железничари. След няколко минути каруцарят замахна с камшика и те се заизкачваха по нанагорнището. Щом излязоха на билото, Броуди се обърна и погледна града, където се беше родил и където през годините след смъртта на майка му неговият живот се бе преобразил завинаги. Притисна го непоносима тъга. Той обърна гръб на Еврика и се опита да я забрави.

„Сбогом и на добър път!“, пожела си, понеже не смятаще да се връща повече тук.

Но съдбата му беше отредила друго.

1918 г.

През пролетта на 1917 година президентът Удроу Уилсън, идеалист либерал, убеден противник Съединените щати да се включат във войната в Европа, волюневолю бе принуден най-сетне да признае неизбежното: САЩ са на път да бъдат въвлечени в най-кървавия сблъсък във военната история на човечеството. През 1914 година девет европейски държави разпалват така наречената Голяма война, конфликт, какъвто светът не помни. От едната страна са Франция, Италия, Великобритания, Русия и други. От другата — Германия, Отоманската империя, Австро-Унгария.

Не след дълго става ясно, че Първата световна война ще се превърне в кампания на калта, окопите, бодливата тел — а също на картечниците, смъртоносно оръжие, за пръв път използвано в голяма война.

Когато Съединените щати влизат в конфликта, войната на окопите вече наближава своя финал…

Над бойното поле като покров се стелеше гъста мъгла, просмукала с миризмата на смърт. Откъм небето екна вой и на дъга се изви осветителен снаряд, който избухна и за миг разкри страховита гледка — окършени от несекващия артилерийски обстрел дървета, огради с намотана около тях ръждясала бодлива тел, дупки от снаряди, пълни със застояла дъждовна вода, трупове, застинали в прискърбното вцепенение на смъртта.

И също плъхове, цели пълчища от плъхове, които притичваха напред — назад по ничията земя и се тъпчеха с разложените тела.

На неколкостотин метра от забуления с мъгла участък германците се трупаха за ново нападение.

Уж беше началото на септември, а Броуди Кълан бе премръзнал от студ. Ботушите и чорапите му бяха подгизнали. Предната нощ бе валяло като из ведро и картечното гнездо, което Броуди бе изкопал, бе пълно с три сантиметра вода. На километри оттук във всички посоки нямаше и педя суха земя. Покрай това Броуди се сети за Еврика. Накъдето и да се обърнеше, виждаше кал.

От Швейцария чак до Ламанша французите бяха запречили границата си с Германия с четири редици окопи и още толкова реда бодлива тел. Сега, четири години по-късно, мрачната гледка пред Броуди даваше ясна представа в какво се е превърнал Западният фронт.

Броуди умираше за цигара. Най-неочаквано в мъртвешката тишина се сети за една песен:

Беше първият им ден на предната линия. Крачеха по път до парк в покрайнините на някакъв френски град, казваше се Шато Тиери — бяха се отправили на север, към резервата „Бело“. Един от взводовете запя, сякаш са на военен парад.

Още пееха, когато германците изстреляха първия откос. Картечници. Войниците изпопадаха, подкосени като кукли с клъцнати конци.

Само преди някаква си половин година.

Денят на бойното кръщение.

Радиостанцията зад него изжужа приглушено. Радистът, голобрадо момче, затули слушалката с длан. После я подаде на Кълан. Деветнайсетгодишното хлапе бе само от половин месец на фронта и трепереше като листо.

— Кълан — прошепна то.

— Броуди, обажда се Джак Гровър. Майорът те вика. На радиостанцията на девети километър съм.

— Стой там — отвърна Броуди. — Ще дойда при теб. Току виж си заседнал с триколката в тая проклета кал.

— Признателен съм ти — засмя се Гровър и изключи радиостанцията.

— Успокой се, момчето ми — подхвана Броуди с ведър, гърлен като на звяр глас, докато връщаше слушалката на радиста. — Следващите три-четири часа няма да се случи нищо. Мисли за друго. Мисли си за гаджето, за Коледа, за нещо там. Страхът е по-ужасен от онова, което ни цредстои.

Грабна пушката, изпълзя от картечното гнездо и приведен, се отправи на изток.

Гровър го чакаше на мотоциклета.

— Божичко, изглеждаш ужасно! — възкликна той, докато Броуди се качваше в коша.

Временният команден пункт се намираше в бункер на около километър и половина от ничията земя. Беше застлан с дъски, за стени служеха пълни с пясък чували. В първото помещение беше сержантът, едър като канара ветеран на име Пол Марч. Между преобърнатите сандъци с боеприпаси бяха наслагани дъски. Радистът Колдоун се беше надвесил над станцията, на койката в ъгъла спеше един от куриерите.

— Сержант Кълан е тук, майоре.

— Радвам се да те видя, Броуди — рече му той. Майорът беше едър, широкоплещест мъж, косата му бе подстригана съвсем късо, тъмносините му очи бяха помръкнали. Беше една година по-млад от Кълан, но от войната изглеждаше с десетина години по-възрастен. Кълан бе служил при него две години, още от времето, когато сформираха в Южна Каролина батальона. Мерил беше състрадателен.

— Божичко, заприличал си на живи мощи! — каза той на Кълан.

— Така разправят — отвърна другият мъж и то погледна с измъчени очи, блеснали върху оцапаното с кал лице.

Майор Мерил го огледа от глава до пети.

— Сержант Марч! — извика той. — Как мислите, дали някъде тук ще намерим чифт сухи ботуши четирийсет и трети номер, сухи чорапи и партенки?

— Веднага ще проверя, майоре.

Кълан извади нахвърляна надве-натри карта и я разгърна върху писалището на Мерил, той обаче посочи другата завеса в помещението.

— Ей там има нещо като мивка и чиста вода. Иди се поизмий, после ще поговорим. Можеш и да се обръснеш, там са ми бръсначът и ремъкът за точене. А аз през това време ще кажа да донесат кафе.

Марч се върна с нови чорапи и ботуши, които Кълан обу. Когато се върна в импровизирания кабинет на Мерил, на масата вече имаше две тенекиени канчета с кафе. Майорът извади от задния си джоб манерка и капна в канчетата малко бренди, докато Кълан си свиваше втора цигара.

— Според разузнаването германците пак се престрояват и се готвят за поредното нападение — обясни Мерил.

— Каква изненада! — възкликна Кълан. — Кога?

— Призори.

Кълан го погледа, погледа, пък попита:

— Времето какво ще бъде?

— По изгрев слънце се очаква да излезе лек вятър. Ще разсее мъглата, ще бъде ясно и слънчево.

— Най-после.

Ще се наложи, Броуди, да…

— Да спря предната им линия, докато ти придвижваш ротата — довърши Кълан изречението.

Мерил прихна. Не се беше смял от доста време.

— А вие къде ще бъдете? — попита той.

— На петдесетина метра зад вас. Ротата ще се придвижи на петдесетина метра от позициите ви още преди швабите да са започнали да ни обстрелват. Бас ловя — ще решат, че сме се спотаили в окопите между нашите и техните позиции и ще започнат да ги обстрелват. Твоите артилеристи са нашата предна линия. Веднага щом се свържеш, нападаме.

— С колко време разполагам?

— С десет минути. Ще успееш ли да ги задържиш десет минути?

„На място, където една минута се равнява на час!“ Той сви рамене.

— Щом трябва, ще ги задържа. — Обърна нахвърляната набързо карта към Мерил. — Разполагам с десет картечни гнезда, разположени по периметъра, с тях имаме кръстосан огън. За предната линия отговаря Макс Брейди. Заръчал съм на сапьорите да сложат мини само в окопите. Пратил съм двамата си най-добри стрелци на пътя, а Ръски Слухаря ще дебне в окоп на петдесетина метра пред нас. Минирали сме всички окопи, майоре. Предупреди момчетата да внимават и да ги заобикалят.

— Класическа засада — усмихна се майорът. — Това се казва работа…

— Дано само мъглата се вдигне — ако виждаме швабите, ще успеем и да ги задържим.

— Значи разполагаш на предната линия с четиринайсет души.

— С мен всъщност са осемнайсет. Имаме и двама радисти и двама санитари.

— Малко сте.

— При мен са седемнайсетте най-добри бойци в ротата. Останалите са при теб.

Мерил се наведе и се взря в картата.

— Щом двамата ми стрелци и Ръски Слухаря се уверят, че пвабите са тръгнали, ще изстрелят сигнални ракети. След това ти пусни някой и друг осветителен снаряд — при повечко късмет ще ги виждаме като на длан.

— Тогава вече те ще нападнат. — Кълан кимна.

— И ще изтеглят артилерията надолу по пътя. Тръгнат ли [???]

— Божичко, заприличал си на живи мощи! — каза той на Кълан.

— Така разправят — отвърна другият мъж и го погледна с измъчени очи, блеснали върху оцапаното с кал лице.

Майор Мерил го огледа от глава до пети.

— Сержант Марч! — извика той. — Как мислите, дали някъде тук ще намерим чифт сухи ботуши четирийсет и трети номер, сухи чорапи и партенки?

— Веднага ще проверя, майоре.

Кълан извади нахвърляна надве-натри карта и я разгърна върху писалището на Мерил, той обаче посочи другата завеса в помещението.

— Ей там има нещо като мивка и чиста вода. Иди се поизмий, после ще поговорим. Можеш и да се обръснеш, там са ми бръсначът и ремъкът за точене. А аз през това време ще кажа да донесат кафе.

Марч се върна с нови чорапи и ботуши, които Кълан обу. Когато се върна в импровизирания кабинет на Мерил, на масата вече имаше две тенекиени канчета с кафе. Майорът извади от задния си джоб манерка и капна в канчетата малко бренди, докато Кълан си свиваше втора цигара.

— Според разузнаването германците пак се престрояват и се готвят за поредното нападение — обясни Мерил.

— Каква изненада! — възкликна Кълан. — Кога?

— Призори.

Кълан го погледа, погледа, пък попита:

— Времето какво ще бъде?

— По изгрев слънце се очаква да излезе лек вятър. Ще разсее мъглата, ще бъде ясно и слънчево.

— Най — после.

Ще се наложи, Вроуди, да…

— Да спря предната им линия, докато ти придвижваш ротата — довърши Кълан изречението.

Мерил прихна. Не се беше смял от доста време.

— А вие къде ще бъдете? — попита той.

— На петдесетина метра зад вас. Ротата ще се придвижи на петдесетина метра от позициите ви още преди швабите да са започнали да ни обстрелват. Бас ловя — ще решат, че сме се спотаили в окопите между нашите и техните позиции, и ще започнат да ги обстрелват. Твоите артилеристи са нашата предна линия. Веднага щом се свържеш, нападаме.

— С колко време разполагам?

— С десет минути. Ще успееш ли да ги задържиш десет минути?

„На място, където една минута се равнява на час!“ Той сви рамене.

— Щом трябва, ще ги задържа. — Обърна нахвърляната набързо карта към Мерил. — Разполагам с десет картечни гнезда, разположени по периметъра, с тях имаме кръстосан огън. За предната линия отговаря Макс Брейди. Заръчал съм на сапьорите да сложат мини само в окопите. Пратил съм двамата си най-добри стрелци на пътя, а Ръски Слухаря ще дебне в окоп на петдесетина метра пред нас. Минирали сме всички окопи, майоре. Предупреди момчетата да внимават и да ги заобикалят.

— Класическа засада — усмихна се майорът. — Това се казва работа…

— Дано само мъглата се вдигне — ако виждаме швабите, ще успеем и да ги задържим.

— Значи разполагаш на предната линия с четиринайсет души.

— С мен всъщност са осемнайсет. Имаме и двама радисти, и двама санитари.

— Малко сте.

— При мен са седемнайсетте най-добри бойци в ротата. Останалите са при теб.

Мерил се наведе и се взря в картата.

— Щом двамата ми стрелци и Ръски Слухаря се уверят, че швабите са тръгнали, ще изстрелят сигнални ракети. След това ти пусни някой и друг осветителен снаряд — при повечко късмет ще ги виждаме като на длан.

— Тогава вече те ще нападнат. Кълан кимна.

— И ще изтеглят артилерията надолу по пътя. Тръгнат ли напред с танк, ще го обезвредим с гранати. Ако пък пуснат първо конете със зарядните сандъци, ще застреляме конете и ще обезвредим артилерията.

— Дързък план — отбеляза Мерил. — Но ако проработи, ще ги изтикаме към реката. Тогава вече ще се видят принудени да се предадат.

— Зависим от мъглата.

Майор Мерил бръкна в джоба на куртката си, извади лейтенантски нашивки, сложи ги върху масата и ги приплъзна към Кълан.

— Знаех си, Броуди, че вече си готов за това — рече той. — Ти си най-добрият ми боец. Повишавам те в офицерски чин. Снощи полковник Вауърс даде одобрението си. В ротата не ми останаха офицери.

Кълан гледа дълго нашивките.

Допиха кафето си в мълчание. Чуха как някъде на запад изсвистя снаряд и след миг се взриви. Тенекиените канчета иззвънтяха, от тавана на бункера се посипа пръст.

— Не са ти останали офицери в ротата, защото швабите убиват първо тях. Ще изпълня каквото ми възложиш, но ако не държиш да ме повишаваш, предпочитам да не съм офицер.

— Ти, Броуди, ще оцелееш, сигурен съм. Съзнаваш ли какъв ще бъде животът ти като офицер от морската пехота, когато всичко това приключи?

— Може и да не прескоча трапа и ако дотогава не съм се превърнал в храна за плъховете, щом всичко приключи, мисля пак да се върна към цивилния живот.

— И ще сложиш кръст на петнайсет години от живота си?

— Вече стават шестнайсет. Навремето излъгах за годините си. Струва ми се, че е дошло време да се върна в оная дупка, откъдето съм тръгнал.

— Къде се намира?

— В Калифорния. Градче на име Еврика, на брега на Тихия океан. Там се научих да мразя калта.

— Защо ще се връщаш тогава? — изненада се Мерил.

— Защото там живее най-добрият ми приятел — усмихна се Броуди. — Имам кръщелник, когото изобщо не съм виждал.

— И с какво ще се занимаваш? — полюбопитства майорът.

— Еврика си има шериф, човек от старото време. Беше ми нещо като наставник. Научи ме да яздя и да стрелям, да правя всичко със замах.

— И смяташ да заемеш мястото му?

— Никой никога няма да заеме мястото на Бък Толман. — Всеки момент ще съмне. Време е да се връщам. Благодаря за сухите ботуши и за кафето.

Мерил се изправи, протегна ръка и се сбогува с него — за всеки случай.

— Не забравяй, почне ли се, разполагаш с десет минути. С нито секунда повече.

Ръсти Данциг се бе спотаил зад опърпания чувал с пясък в плиткия окоп на около петдесет метра от предната линия. Беше затворил очи и бе подвил крака, а до него лежеше пушката му. Човек би си помислил, че е мъртъв или че спи, всъщност обаче той се ослушваше.

За да не се намокри, бе долепил ухо до парче брезент и вече трети час се ослушваше в мрака. Но не за познати звуци. Не за тупуркането на плъховете, не и за съсъка на снаряд, не и за стърженето на бодливата тел, разлюляна от вятъра. Данциг се ослушваше за необичайни звуци. За жвакането на ботуши в калта, за метална манерка, почукваща по колан с боеприпаси, или за сподавена кашлица. За звуците на живота в полето на смъртта.

Данциг беше яко момче от Южен Бостън, което не умееше да се подчинява на заповеди. Уж кимаше, уж казваше „Тъй вярно“, а после правеше каквото си е наумил. Беше нисък и набит, с черна коса и огромни уши. Кълнеше се, че чувал и от сто метра как кашля муха. Беше на петдесетина метра пред стрелковото гнездо на Кълан, в окоп, миниран и от двете му страни. Втората по опасност позиция в старателно обмислената засада.

Най-опасната беше запазена за Ред Канарата, чийто баща беше индианец от племето на апачите, а майка му — учителка от Минесота. Едрият червенокож беше първи снайперист. Веднъж бе споделил с Кълан, че се е записал в морската пехота колкото да се измъкне от резервата, където баща му бил вечно пиян, а майка му учела децата. „От цялата тая работа най-много са спечелили пехотинците — беше си помислил тогава Кълан. — Този човек няма равен в следенето и притежава нюх на планински лъв.“ Задачата му беше да чуе звуците на настъплението и тутакси да се прицели в коня, теглещ първия заряден сандък. Да всее суматоха, да забави настъплението, а после, щом стане напечено, да си плюе на петите. Навремето Кълан бе попитал Ред защо предпочита тъкмо тази задача, при положение че тя е най-опасна. Ред беше отвърнал; „Именно защото е най-опасната.“

Третото по риск място беше запазено за Лени Холц от Бенд, щата Орегон. Роден да стреля. И той като Кълан бе излъгал за възрастта си и още ненавършил петнайсет години, се беше записал в морската пехота. Подобно на Данциг беше сапьор: първо слагаше мини в трите окопа, делящи пехотинците от германците, а после, ако не хвръкнеше във въздуха, служеше за прикритие на Ред. Ако някой случайно се измъкнеше невредим от мерника на индианеца, веднага се натъкваше на Холц. Окото му беше не по-малко безпогрешно от слуха на Данциг.

Тримата най-добри бойци, с които Кълан разполагаше, се намираха на най-уязвимите позиции. Макс Брейди ръководеше десетимата картечари, наредени в дъга с обсег петдесет метра, които трябваше да принудят оцелелите германци да наскачат в минираните траншеи и да всеят паника на предната германска линия, докато Мерил премине в настъпление заедно със своята рота. Репортерите бяха кръстили морските пехотинци Хрътките на ада, понеже, влезеха ли в ръкопашен бой, пищяха като ранени псета. Като добавим калта, мъглата и телените заграждения, както и червеното предизгревно сияние, се получаваше ужасяващ, кървав танц на смъртта.

Макс Брейди дава заповед за масиран картечен огън. Един от куршумите на германските снайперисти отнася гърбицата на носа на Брейди и едното му око. Той пъха в очната ябълка кърпа и продължава да стреля.

Алена зора. Мъглата се розовее от предизгревните лъчи на слънцето. Данциг чува пръв коня, който пръхти на около сто и петдесет метра. Почти по същото време го надушва и Ред. Но още преди някой от двамата да е изстрелял сигнална ракета, германците започват масиран гаубичен обстрел. Данциг е хванат като в капан насред смъртоносната градушка, сипеща се от небето.

— Ръсти, махай се веднага оттам! Бягай, ти казвам. Идвай насам! — дере се Кълан.

А дъждът от снарядите продължава да се сипе навред около него. На няколко крачки от Ръсти избухва бомба. Той се свлича на колене и се хваща за гърлото. Между пръстите му руква кръв.

Кълан изстрелва червена сигнална ракета, с която дава знак на Мерил да премине в настъпление, сетне изскача от стрелковото гнездо, втурва се към Данциг и го изправя на крака. Натиква го в окопчето точно преди да започне поредният масиран обстрел.

И после — чудо! Излиза вятър.

Мъглата се кълби и се разнася.

Ред съзира в утринния сумрак първите коне. Четири са и теглят тежко оръдие. Индианецът се прицелва и стреля. Пушката го рита силно по рамото, после първият кон се свлича на земята. След миг Лени Холц поваля втория кон. Другите два изпадат в паника, дърпат се с ужасени очи и разширени ноздри. Ред отново натиска спусъка и войникът върху сандъците залита напред и пада върху обезумелите коне. Конете от втория впряг също обезумяват. Командирът, явно офицер, крещи на войника да озапти животните. Ред изчаква, взима на мушка профила на офицера, цели се малко пред ухото, но Лени го е изпреварил.

— Идвай, Ред, вече не стрелят! — крещи колкото му глас държи Лени. — Да се измъкваме оттук!

Ала Ред е забелязал, че зад втория впряг пъпли танк с оръдие, което се върти.

Ред чува как някъде отзад хората на Мерил крещят.

— Ти върви — отвръща той на Лени. — Смятам да се позанимая с един танк.

— Ти не си добре.

— Това си е ясно като бял ден!

Ред се втурва нагоре по долчинката към германците.

— Ох, да те вземат мътните дано! — ръмжи Лени и се затичва след него.

Хрътките на Мерил с викове джапат през калта към напредващите германци.

Ред тича през долчинката право към танка.

Хрътките на ада продължават устремно напред през калта и битката става още по-нереална.

От разсейващата се мъгла досущ полудял призрак внезапно изниква бял кон с обезумели очи, който се спуска към атакуващите, поваля мъжете и ги тъпче с уплашено цвилене.

— Застреляйте коня! — крещи Кълан, докато полудялото животно се носи към напредващите пехотинци.

Кълан се втурва, чува дивия съсък на гаубичен снаряд, усеща как нещо топло го удря по гърба, как го облива кал, прорязва го остра болка в десния крак. Свлича се в окопчето с натрошен от шрапнела крак.

Струва му се, че чува как някой някъде крещи:

— Санитар! Санитар!

Ред Канарата се притиска в стръмния склон на долчинката. Сред германската артилерия е настанала суматоха, за да разчистят място за танка, и понеже са под обстрел, на никого не му е до едрия индианец, който пропълзява при танка. Чува как от другата страна на пътя хората на Мерил нападат към окопите.

Картечарят в танка забелязва Ред, докато той отстъпва назад, за да метне гранатата. Изстрелва един откос.

Ред се свежда, а куршумите започват да барабанят по края на падината. Притиска се до склона, промъква се на три-четири метра по-надолу, изскача и стреля. Куршумът рикошира в дулото на оръдието и улучва картечаря в челото.

Ред мята две гранати отпред под скърцащите вериги на танка. И двете избухват. Танкът се прехвърля от другата страна на дерето и се блъсва в склона.

Лени изпълзява от канавката и се завтича към редицата напредващи морски пехотинци. Германците са обкръжени при окопите и падат покосени и от американските стрелци, и от мините в траншеите, където са влезли с надеждата да се прикрият. Лени се подхлъзва в калта, залита и се мъчи трескаво да се задържи, за да не падне в смъртоносния трап, ала калта е по-силна. След миг чува как мината щраква смъртоносно. Мята се встрани и се претъркулва точно когато се чува взрив. Вълната го запокитва в единия край на окопа и отгоре се посипват шрапнели, които отнасят лявата му ръка от лакътя надолу.

— Ей! — крещи Лени. — Някой да ми подаде ръка! Протяга здравата си длан, един от устремените напред войници се просва на земята, пресяга се надолу и го издърпва от смъртоносната дупка. Точно тогава Холц си дава сметка, че едната му ръка е отнесена, и изпада в безсъзнание.

Докато води хората си към обкръжените германци, Мерил притичва покрай стрелковото гнездо на Кълан и прикляка до него.

— Хванахме ги като мишки в капан — отбелязва той и чак тогава забелязва крака на Кълан. — Майко мила! — извиква.

— Не позволявай да ми отрежат крака, майоре, чу ли? — проронва Кълан толкова тихо, че Мерил едвам го разбира.

Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.

— Ей, ти, санитарят, ела насам! — заповядва той. Кълан се вкопчва в куртката му.

— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… дами… отрежат… крака.

Разтреперва се. Шокът вече ей казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.

— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.

Мерил сграбчва за ръката един от редниците.

— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на доктора, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата!

— Слушам, майор Мерил.

— Благодаря — прошепва Кълан. — Успех!

1920 г.

Проливният зимен дъжд спря бързо и отстъпи място на нетоплещото ярко слънце — от лъчите му растенията в зимната градина, която Маделин бе обичала толкова много, вече бяха напъпили. Илай се намести в инвалидната количка и се взря в цветовете през огромния прозорец на библиотеката. Мислите му го понесоха назад във времето и той си спомни първия път, когато зърна Мади. Сан Франциско. Беше облечена в розова рокля, носеше шапка с огромна периферия и се открояваше на зеления фон на папратите в ресторант „Гардън Теръс“. Беше на трийсет и две години, но изглеждаше най-много на двайсет. Усмихна се на Илай и той бе запленен за цял живот.

Паметта му се прехвърли на друг образ. Момче в дрипи с нагла крива усмивка — първия път, когато Илай го видя, хлапето вървеше напето до Бен. Старецът видя същия този образ, отразен в стъклото, сега обаче момчето бе пораснало, беше станало по-високо и се бе превърнало в мъж в униформа. Илай се отърси от унеса и си даде сметка, че всъщност гледа отражение.

— Здравейте, господин Илай — каза гласът зад него.

Старецът обърна инвалидната количка и видя пред себе си Броуди Кълан в синята униформа на морската пехота, окичена с лъскави медали: „Алено сърце“, „Сребърна звезда“ и Френски кръст за бойни заслуги — очите му блестяха, а усмивката му бе все така предизвикателна. Беше се превърнал в красив мъж, макар че от годините и от всичко преживяно лице го му вече беше набраздено от бръчки. Той се подпираше на бастун.

— Томас! — възкликна с обич Илай и му протегна ръка.

Броуди веднага я стисна. Косата на стареца — по-скоро онова, което бе останало от нея, бе побеляла, тялото му изглеждаше сломено, краката му приличаха на тънички съчки, затова пък лицето му бе все така гладко, сякаш беше неподвластно на възрастта. Младежът се наведе и прегърна Илай.

— Знаех си аз, че ще се върнеш — възкликна старецът, после също го прегърна и го потупа по гърба. — Знаех си, че рано или късно ще си дойдеш.

Броуди се отпусна на един от столовете и седна, докато Илай си бършеше очите и носа.

— Е, как е кракът?

— Още месец, и ще хвърля бастуна.

— Погледни се само! Жалко, че Мади я няма — да те види. Споменаваше те всеки Божи ден.

— Моите съболезнования — пророни младежът. — Знам, че ви липсва много. Опитах се да ви пиша от болницата, но не съм много — много по писането.

— Колко лежа?

— Година и половина. Позакърпиха ми крака. Наложи се отново да се уча да ходя.

— Отби ли се в банката, да се видите с Бен?

— Още не. Пътувах във влака заедно с господин Греъм. Спомни си кой съм. Остави ме тук на път за къщи.

— Да де, сега има таксита. Много изискано. Божичко, Бен направо ще припадне от вълнение, щом те види.

— Как е ръката му, все така силно ли мята топката на бейзбол?

— Е, вече не е като едно време. Сега е треньор на отбора в гимназията.

— Значи вече има и гимназия, а?

— Крайно време беше тук да има добро училище. Сега на Хълма живеят двайсет и две семейства. В гимназията учат и деца от Еврика, както и от Милтаун, идват с автобус.

— А Еврика се е сдобила с тротоари и павирани улици. И през ум не ми е минавало, че ще го доживея.

— Е, и Райкър се видя принуден да направи нещичко за града. Вече няма да срещнеш коне и каруци. Само автомобили.

— Циклон жив ли е? — попита Броуди. — Последния път, когато говорих с Бен, той ми спомена, че онова приятелче още ритало.

— Жив е, и още как! Красавец за чудо и приказ, като господаря си.

— Дали ще си спомни кой съм?

— Животните имат удивителна памет. Сигурен съм, че не те е забравил, но сигурно ще му трябва малко време, за да свикне отново с теб.

— Вече е на двайсет и три години. А кръщелникът ми скоро ще навърши двайсет. Направо не мога да повярвам.

— Прекрасен младеж. Следването му върви, но се вълнува повече от футбол и жени.

— Бен разправя, че не проявявал интерес към банкерството.

— Тази година ще стане на двайсет — махна с ръка Илай. — Животът е пред него, сам да решава. Отиде с Изабел в Лос нджелис. Връщат се утре. Защо не ни предупреди, че си дваш днес?

— Обичам изненадите. Изабел все така ли е красива? Старецът кимна.

— И тя като Мади се разхубавява от ден на ден. След няколко месеца, става на трийсет и седем. Но за нищо на света няма дай ги дадеш.

— Ами Бък?

— Е, не е бърз, както едно време, но инак е добре. Разправя на всеки срещнат, че бил на шейсет. Мен ако питаш, е ай-малко на седемдесет, но никой не знае със сигурност.

— Затова ли отново съм тук?

— Тук си, защото ни е мъчно за теб. А и Бен има нужда от човек като теб. Преди години говорихме веднъж за това. — Помня.

— Все ме глождеше тая мисъл. Заради мен ли се махна оттук?

— Не бих казал. Време беше да замина, да видя свят.

— Е, това поне го постигна.

— Наистина видях Лондон, Париж, Ню Йорк, Чикаго. Бях дори в Юга.

— Всеки, Томас, има нужда от дом, където да се връща.

— Стаичката над конюшнята още ли е свободна?

— Ще ти купя къща. Броуди прихна.

— За какво ми е къща?

— Ще се задомиш. Ще създадеш семейство.

— После ще поговорим за това. Подочух, че след смъртта на майка си и баща си Делайла О’Дел също се е върнала в имението „Приказна гледка“.

Илай кимна.

— Превърна го в частен клуб. Така поне му вика. Скъп бардак. Държи малко казино, отличен ресторант, при нея работят хубави образовани момичета. Идват кинозвезди чак от Лос Анджелис. А също предприемачи от Сан Франциско и още по на изток. Изсипват се с частни железопътни вагони, скъпи автомобили, яхти. Освен че наследи доста пари от баща си, Делайла натрупа със свои сили цяло състояние.

— Разбрах от „Ню Йорк Таймс“ за 0’Дел и жена му. Бяха поместили списък на загиналите при потапянето на „Лузитания“. В колонката, не щеш ли, видях имената им. Шеймъс и Катрин 0’Дел, Сан Франциско.

— Шеймъс вероятно си е имал и добри страни, които просто не е проявявал пред мен. А Кейт беше свястна жена. Обичаше го много, и аз не знам защо.

— Било каквото било, господин Илай.

— Миналото се забравя трудно, особено когато живееш с него всеки Божи ден.

— Това лошо ли е?

— След половин месец влиза в сила сухият режим. Тук нещата съвсем ще загрубеят. Домът за сбирки се води частен клуб, няма да имаме проблеми. Пък и не виждам как ще затворят „Приказна гледка“ — посещават я двама — трима сенатори и поне един губернатор. Добрата новина е, че Райкър може би ще остане на сухо. Още от вечерта, когато 0’Дел се махна оттук, се опитвам да изкупя парцелите и все удрям на камък. Градът и досега си е свърталище на престъпници, които се мъкнат тук на цели тумби.

— Райкър няма да пострада ни най-малко от сухия режим. Ако не друго, ще забогатее още повече. Пък и властите ще следят в големите градове, няма да им е до затънтени селища като Еврика.

— Това е лошо — отсъди Илай.

В гласа му — дори след толкова години, пак се долавяше гняв.

Часове наред двамата си говориха за Еврика, какво ще прави Броуди, за Бен, който хранеше още по-светли мечти и от баща си за бъдещето на града. Обсъдиха как ще създадат окръжен съвет, ще сменят прокурора, ще изчистят Еврика.

— Ти ще бъдеш пръв заместник на Бък — поясни Илай. — Щом той се пенсионира, ще станеш шериф на тая дупка. Двайсет години — и нищо не се бе променило и на йота. Илай Горман си имаше план и Броуди Кълан бе последната плочка от мозайката, която си идваше на мястото.

Накрая старецът се умори от разговора и Броуди заедно с медицинската сестра му помогна да си легне за следобедния сън. После тръгна бавно през задния двор, покрай зимната градина на Мади, мина под дърветата и излезе при конюшнята. Белият кон пасеше кротко в дъното на пасището. Зимната му козина беше сплъстена, тук — там гривата беше оплетена, но изглеждаше як, както едно време.

Броуди подсвирна. Жребецът веднага наостри уши и погледна любопитно.

— Ела насам, хубавецо! — рече той нежно. — Имам нещо за теб.

Беше донесъл от къщата две ябълки.

Циклон препусна през пасището и се доближи предпазливо — все така наострил уши, душеше въздуха, сумтеше и пръхтеше. Ту пристъпваше напред, ту отново се дръпваше.

— Виж какво имам за теб — рече Броуди и му протегна една от ябълките.

Циклон се доближи още малко. Мъжът стисна ябълката между дланите си и я разполови. Конят го наблюдаваше, като душеше въздуха. Броуди сложи едната половинка върху дланта си и му я подаде. Циклон изпръхтя и заклати нагоре — надолу глава. Дръпна се встрани от ябълката и проточил врат, подуши и нея. Броуди се пресегна през оградата и пак му я подаде.

— Хайде, момчето ми! — продължи да говори тихо и нежно на жребеца. — Хайде, хубавецо, ела и я вземи!

Накрая конят се приближи достатъчно, за да завърне бърни и да захапе половинката ябълка. Задъвка я, направи още една крачка напред и продължи да души.

— Спомни ли си, момчето ми?

Броуди извади от джоба си кесията с тютюна и се зае да свива бавно цигара. Беше му трудно — лявата му ръка бе ранена от шрапнел. Тъкмо приготви и хартията, когато вятърът отвя тютюна.

— Да го вземат мътните! — изруга той и започна всичко отначало.

Накрая цигарата, която с толкова мъки успя да свие, приличаше на тъничка солета, но все пак се запали и Броуди пое дълбоко от дима, като продължаваше да говори нежно на Циклон. Даде му и другата половинка от ябълката и този път жребецът се приближи току до него и му разреши да го помилва по муцуната.

Броуди отиде в конюшнята, намери четка и влезе в ограденото пасище. Конят отстъпи назад и го загледа предпазливо и неуверено. Мъжът разполови и втората ябълка и този път Циклон дойде сам и си я взе. Броуди започна да го реши много внимателно. Конят още бе напрегнат, но мируваше, докато мъжът разчесваше козината по хълбоците, после и гривата, сетне се долепи до него и го потупа по муцуната.

— Искаш ли да потичаме? — попита го нежно. — Но ще се наложи да ти сложа седло. Кракът ми още не е добре, надали ще се справя без седло.

Циклон само изпръхтя. Броуди пак влезе в конюшнята и се върна с чул, юзда и седло. Всяко негово движение беше бавно и спокойно. Най-напред той сложи върху гърба на жребеца чула. Циклон подскочи, ала Броуди отново му заговори нежно и надяна и седлото, след което се пресегна под корема му и пристегна стремената. Дотук добре. Пъхна юздечката в устата на жребеца и метна юздата на гърба му, при което Циклон се задърпа. Побягна, но след десетина метра спря, наострил уши. Броуди сложи последната половинка от ябълката в дланта си. Конят се върна бавно и този път побутна с муцуна мъжа и чак тогава взе ябълката.

— Дай да опитаме, приятелю — прошепна Вроуди, Облегна се на бастуна и пъхна десен крак в стремето. Конят изпръхтя, но не се помръдна. Мъжът преметна внимателно и ранения си крак над седлото и се намести. Циклон пак заотстъпва и понечи да хукне, но Броуди се наведе над врата му.

— Спокойно, момчето ми. Пак сме заедно. Продължи да говори на коня и го поведе из пасището — направиха няколко кръгчета, после го подкара в лек тръс и го насочи към портичката.

— Браво, момчето ми, хайде сега да се поразходим.

Заобиколиха конюшнята и започнаха да се спускат по пътеката към алеята покрай океана. Слънцето клонеше бавно към хоризонта, отражението му трепкаше по вълните в залива. Пътеката беше тревясала, явно рядко някой слизаше по нея. През дърветата Броуди видя къщата на Хофманови, а след миг — и зимната градина. Спря и се взря натам през стволовете.

Спомените от войната бяха още съвсем пресни, за него обаче нямаше по-мъчителен спомен от този.

Продължи да язди надолу покрай зида около имението „Приказна гледка“, после се насочи към него. Чу откъм къщата музика, оглушителна военна музика, но все пак с различен такт. Спря и се ослуша. Имаше нещо познато в мелодията. Броуди свърна към входа на къщата с висока метална порта, в другия край на която имаше будка, пазач обаче не се виждаше. Отстрани на алеята, водеща към огромната къща с бяла колонада, на стотина метра от входа имаше висок жив плет. Океанът зад отвесните урви беше притихнал. Градинар японец подрязваше старателно моравата около портата, усмихна се на Броуди и след като се изправи, му изкозирува.

— Знаеш ли английски? — попита Броуди.

— Разбира се.

— Госпожица Делайла ми е стара приятелка. Ще отскоча до къщата да й кажа едно „здрасти“.

— Първо трябва да се обадите — предупреди градинарят и посочи будката.

Броуди мина с коня през портата.

— Искам да я изненадам — рече той.

Градинарят само го изгледа мълком, когато той препусна в лек тръс по покритата с плочник алея към къщата. Върза жребеца за един от стълбовете на оградата. Музиката кънтеше още по-силно. Вроуди взе от страничния джоб на седлото бастуна и се отправи към вратата.

Мина сигурно минута, докато вратата се отвори и пред Броуди застана Ноа. Беше облечен в синьо сако и светлокафяви рипсени панталони, носеше лъснати до блясък кожени ботуши чак до коленете. Негърът се вторачи в Броуди и дълго го гледа.

— Какво има, Ноа, не поена ли стария си приятел?

— Гу’син Броуди! — възкликна той с широка усмивка. — Майко мила! И как сте се издокарали!

— И ти изглеждаш доста добре. Може ли да вляза?

— Ама разбира се. Ще кажа на госпожица Делайла, че сте тук. Божичко, направо ще припадне от изненада.

Броуди влезе в просторния, висок цели два етажа вестибюл. В дъното на помещението вита стълба водеше към площадката на втория етаж, откъдето започваха четири коридора. Вестибюлът беше много уютен — с красиви фотьойли, старинни масички, лампи с абажури от цветно стъкло, вази с цветя и два големи дивана. На стъклописа над входната врата бяха изобразени рицар, нападнал с копието си змей, и изплашена до смърт красива девица. На високия сводест таван беше окачен кристален полилей, обгърнал помещението с мека светлина. Във вестибюла имаше и доста врати, все затворени. Зад една от тях Броуди чу смеха на млада жена.

— Божичко, изглеждаш невероятно! — възкликна някъде отгоре дрезгав глас.

На площадката на втория етаж стоеше Делайла, издокарана в тъмнозелена рокля до пода и широкопола шапка, украсена с бели рози. Червената й коса беше сплотена на плитка, преметната през рамото.

Броуди и се усмихна.

— На опера ли отиваш? — попита той. Жената погледна бастуна.

— Можеш ли да се качиш по стълбите?

— Е, накуцвам, но не съм сакат — отвърна той и тръгна към широката стълба.

— След двайсет години не съм ли заслужила поне една целувчица?

Броуди понечи да я целуне по бузата, тя обаче извърна към него лице, притисна се и дълго го целува право по устните.

— Ти се изчерви — засмя се Делайла. — Хубава работа, бива ли един морски пехотинец да се изчервява?

— Не са ме целували така много отдавна.

— Как я караш, Броуди?

— Кракът почти зарасна. Инак съм цял и невредим.

— Слава Богу! — засмя се отново тя.

— Не знаех дали си тук — рече Броуди и посочи грамофона в ъгъла. Игличката стържеше ли, стържеше в края на плочата. — Всъщност ме привлече музиката. На кого е плочата, на Джеймс Рийд Юъръп и групата „Хел Файтърс“ ли?

— Знаеш ли ги? — попита тя и вдигна игличката от плочата.

— Даже съм ги гледал на живо. В Париж. Чак ми се дотанцува, а не ме бива да направя и една стъпка.

— В такъв случай наминавай по-често насам. Имам всичките му двайсет и четири плочи. Ще си ги пускаме и аз ще те науча да танцуваш чарлстон.

— Нямам нищо против.

— Видя ли се с Бен?

— Още не. Прекарах няколко часа с Илай.

— Инфарктът за малко да го вкара в гроба.

— Ами ти? Подочух, че си най-богатата жена в Калифорния.

Тя вдигна вежда.

— Само в Калифорния?

Броуди се засмя и седна на канапето.

— Тук ли живееш?

— Нямам друг избор. Трябва да съм сигурна, че клиентите ми — тузарите, са доволни. Какво ще пийнеш?

— Малко бърбън с лед.

— Значи още не си се видял с Бен, с младия Илай и Изабел?

Той поклати глава.

— Ами е Бък?

— И с него не съм се виждал.

— Наминавай насам. Бък идва всяка вечер в шест на кафе и да оплакне очи — да позяпа младите момичета.

— Той как е?

— Е, не е така чевръст, както едно време, но не си поплюва.

— Както се казва, митовете не умират — усмихна се Броуди.

Делайла също се засмя.

— И това им е хубавото. За постоянно ли си си дошъл? — поинтересува се тя.

— Защо не? — отвърна някак тъжно Броуди.

— Това е най-добрата новина, която съм чувала, откакто обявиха сухия режим — отбеляза тя и напълни до половината чашата със силен бърбън от Кентъки, а после пусна две кубчета лед и сипа и на себе си малко уиски. Вдигна чашата. — За греха — възкликна тя. — Без него и двамата с теб сме загубени.

Чукнаха се лекичко.

— Значи не се притесняваш от сухия режим?

— От него, драги, моят бизнес ще стане много по-сладък, а твоята работа — къде — къде по-вълнуваща.

— Още нямам работа.

— Ще имаш, ще имаш, Броуди. Нали за това си се върнал. Заради приятелството и любовта. А това е първият път от доста време, когато употребявам не на шега думата „любов“.

— Илай твърди, че всеки трябва щя има дом, където да се връща, и е прав. Еврика не е кой знае какво, но друго нямам. Нощта, когато ме раниха, получих повишение в чин. След година, докато лежах в болницата, ме повишиха отново — в старши лейтенант, а малко преди да изляза в запас, ме направиха капитан. Никакво бъдеще, чудесна пенсийка.

Делайла седна на аленото канапе, полегна и се подпря на лакът.

— Защо си тръгна оттук, Броуди?

Той сви рамене. — За да видя свят. — Аха.

— Да ти кажа ли истината? Исках да избягам от онова, при което току — що се завърнах.

Броуди отведе Циклон в конюшнята и махна внимателно седлото и юздата.

— Утре ще дойда пак — обеща едва чуто. — Ще бъде както в доброто старо време.

В мрака проблесна връхчето на пура.

— Дано — каза някой и на светлото излезе Бен Горман. — Да ти помогна ли, братко? — попита той.

Двамата се завтекоха един към друг, прегърнаха се и се засмяха като малки деца. Закрачиха бързо към гъшата, като говореха един през друг, прекъсваха се и се надпреварваха да си разказват преживелиците.

Хладен септемврийски следобед девет месеца по-късно.

Броуди Кълан спря форда под дърветата зад банката и изключи двигателя. Извади тютюна и се зае да свива цигара. Е, цигарата не беше произведение на изкуството, но пак бе за предпочитане пред лютивите купешки цигари. Броуди тъкмо я запали и чу как задната врата на форда се отваря и се затваря.

— Надявам се да си ти, Кльощавия — рече, без да се обръща, и направи с тютюневия дим търкалце.

— Наистина се притеснявам да се срещаме, преди да сее мръкнало — чу се треперлив глас, долетял от пода при задната седалка.

— Нали ти ми се обади! Казвай сега какво толкова не търпи отлагане!

Мъжът беше слаб дребосък, който работеше като администратор в хотела на Райкър „Двата орела“, изкарваше по пет долара допълнително на седмица благодарение на това, че си държеше ушите отворени и предаваше на Кълан каквото е чул.

— Задава се буря.

— Не думай! Каква?

— Днес Райкър повика в града четирима главорези. Към четири дойдоха в хотела. Всичките са въоръжени, разбрах го, когато минаха да си вземат ключовете от стаите.

— Откъде съдиш, че са хора на Райкър?

— Той направи резервациите. Заръча да ги регистрирам и да си трая.

— С какво пристигнаха?

— С черен скъп форд.

— Как изглеждат?

— Знаеш как изглеждат такива типове. Гледат те, без да мигат. Тартор им е един на име Макгърк. С голямо мораво петно на лицето.

— Колко ще останат?

— Райкър не спомена, но поръчаха бутилка и когато се приближих до вратата, ги чух да говорят за Бък и госпожица О’Дел.

— И какво казаха?

— Не съм сигурен, капитане. Чух само имената и че щяло да има патаклама.

— За „Приказна гледка“ ли говореха?

— Знам само това. Но още от сутринта Райкър е като на тръни, май е намислил нещо. Понеже хората от Хълма са решили да създадат нещо като комитет и да го разкарат от града. Освен това две от лодките му потънаха.

— Не съм чувал за това. И според теб тия хубостници са въоръжени?

— И още как! Отдолу саката им бяха издути. Личеше си от сто километра, че носят оръжие.

— Сега на работа ли си?

— Смяната ми приключи току-що. И наистина се притеснявам до смърт, дайте да не се срещаме посред бял ден. Броуди извади от джоба си банкнота от пет долара.

— Това ти е нещо като премия. Я се върни и поиграй покер, тъкмо ще ги държиш ония под око. И аз приключих за днес. Ще отскоча да хапна при Уенди, после може би ще се кача при Делайла. Ако надушиш нещо, веднага ми съобщи, чу ли?

— Дадено. Благодаря.

Вратата се отвори и се затвори нечуто.

Закусвалнята беше на четири пресечки от банката. Уенди беше наследила заведението от баща си, който беше прекалявал с пиенето, беше прекалявал и с яденето и преди година се бе свлякъл зад тезгяха, докато пържел яйца с бекон.

Уенди беше двайсетгодишна, грозновата, с пепелява коса. Посрещаше клиентите със задължителна усмивка. Щом Броуди влезе в закусвалнята, тя се надвеси над тезгяха.

— Защо си дошъл, за да ме похитиш и да ме отведеш в Райската градина ли? — попита момичето.

— Дошъл съм да ти опитам специалитета за днес — кюфтетата — ухили се дяволито мъжът. — Ако ми се усладят, нищо чудно и да те похитя.

— Тогава ще се постарая да останеш доволен. Момичето бръкна под тезгяха и връчи на Броуди вестник.

— Нали нямаш нищо против да звънна един телефон? — попита той.

— За теб съм готова на всичко — отвърна Уенди и сложи апарата върху плота.

Броуди поиска от централата да го свържат с шерифството. Обади се Анди Слоун, другият заместник — шериф.

— Обажда се Броуди. Нещо ново?

— Всичко е мирно и кротко. Вкарахме в ареста един тип, набил жена си, моля ти се. Друго няма.

— Бикс там ли е?

Бикс се казваше тъмничарят. Беше загубил единия си крак при битката на Марна, куцукаше и се подпираше на самоделна патерица. Беше душа човек, но правеше ужасно кафе.

— Да.

— Качете се с колата на Хълма и поогледайте, после идете у Делайла. Аз ще хапна и също ще дойда.

— Да не се е случило нещо?

— Не знам. В „Двата орела“ са отседнали четирима въоръжени бабаити, не са от града, пристигнали са с черен форд.

— Ще си отварям очите на четири.

— След час-час и нещо ще се видим в „Приказна гледка“. Броуди затвори, настани се както винаги в ъгловото сепаре и се зачете във вестника, В закусвалнята влязоха неколцина души, които седнаха на тезгяха. Броуди тъкмо си дояждаше пая и допиваше кафето, когато Уенди възкликна:

— Сега я втасахме!

Арни Райкър вървеше с напета походка и размахваше ръце, сякаш е на военен парад, прекосяваше улицата, следван от телохранителя си — русокосия Ларс Шустър, мускулест бивш професионален боксьор, което личеше и от смачкания му нос и щръкнали уши.

— Майко мила, идват насам — простена Уенди. — Никога не се хранят тук.

— Мен ако питаш, надали идват да се хранят. — Кълан вдигна вестника и надзърна през горния му край. — Дръж се с тях, все едно са клиенти като всички останали. Ако почнат да създават неприятности, аз ще се разправям с тях.

Райкър и Шустър влязоха в закусвалнята и седнаха на тезгяха — точно срещу Кълан, който не им обърна внимание, сякаш беше погълнат от спортните страници на вестника.

— Какво обичате? — изчурулика бодро Уенди.

— Твърдят, че си правела страхотно кафе. Страхотно кафе ли правиш, Уенди?

Тя отиде при кафеника, напълни две чаши и ги сложи пред Райкър и Шустър.

— Вие ще кажете — отвърна, все така усмихната. Шустър дори и не погледна чашата. Райкър отпи малко от кафето, завъртя го в устата си и го глътна.

— Ядва се — отбеляза той. — Ще почна да наминавам насам, особено като ме свие шапката. Кафето ми оправя настроението.

— Сега да не би да те е свила?

— И още как. Сигурно си чула, завчера през нощта ми потъна една от лодките. Пак извадихме късмет, че наблизо имало катер на бреговата охрана и са спасили момчетата.

— Наистина голям късмет — съгласи се Уенди. От притеснение вече не я свърташе на едно място.

— Или може би не става дума за късмет — допълни Райкър, след което се завъртя на високия стол при тезгяха и се вторачи в Кълан. — Няма да се учудя, ако първо е довтасала лодка на федералните, които са ми изхвърлили рибата и са ми потопили лодката, а после са повикали ония от бреговата охрана, та да няма удавени.

Кълан не му обърна внимание.

— Случва ми се за втори път. И все в открито море — махна той към океана. — Никога край брега. Не закачат и с пръст мен или хората ми. Не ти ли се вижда малко странно?

Уенди отиде при друг клиент.

— Попитах: „Не ти ли се вижда странно?“ — повтори той. Кълан остави вестника.

— На мен ли говориш?

— Зададох ти въпрос от рода на „ами ако“. Да речем, ами ако тузарите от Хълма са си наумили да ме разкарат, без да предизвикват голямо разследване?

— Нямам и представа за какво ми говориш.

— Нали ти тук браниш реда и закона! Само чакаш Толман да одъртее съвсем и да гушне босилека.

Кълан се подсмихна.

— Не си ли чувал, Райкър, Бък ще живее вечно. И не е ли по-добре да не излизате за риба нощем?

— Я не ме разсмивай.

— Стига си ми подвиквал. Нямам нищо общо с федералните. И не познавам кьорав човек от бреговата охрана.

— Ами ако онова приятелче Бъки има високопоставени приятели? Или Горман. Или някой от другите тежкари на Хълма.

— Нямам понятие, Райкър.

— Нещо не ти вярвам.

— Чудо голямо, като не ми вярваш. Но не ти препоръчвам да ме наричаш лъжец.

Русолявият бабаит понечи да стане.

— Спокойно, Ларс, просто си говорим за въпросите от рода на „ами ако“. Нали, Кълан? Например, ами ако държа дял от „Приказна гледка“? Ще стана съдружник на Делайла и вече никой няма да смее и с пръст да ме закачи.

— Никой няма да смее и с пръст да те закачи, ако получиш например сърдечен удар. Или пък: „ами ако“ някой опре дулото в тлъстия ти задник или ти пръсне черепа?

— Ей, ти там, мери си думите — подвикна Шустър и стада от стола.

С крайчеца на окото Броуди мерна черен форд, който излезе иззад хотел „Двата орела“ на една пресечка от закусвалнята, подкара по главната улица и отпраши със скърцащи гуми към Хълма. В автомобила имаше четирима мъже.

— Ама че работа… — възкликна Броуди.

Телефонът иззвъня, вдигна Уевди.

— Теб търсят, Вроуди.

Той грабна слушалката.

— Да!

— Аз съм. Но не ми споменавай името — изшушука Кльощавия в другия край на линията. — Току-що излязоха от хотела.

— Благодаря ти, Анди.

Броуди затвори и се отправи към изхода. Русият бабаит забучи в гърдите му дебел като кебапче пръст.

— Господин Райкър още разговаря с теб — изръмжа мутрата.

Броуди го сграбчи за пръста, огъна го едва ли не до китката, чу го как пука. Бабаитът ревна. Броуди му изви ръката, хвана го отзад за перчема и му фрасна лицето в един от високите столове. От двете страни на лицето му потече кръв. Чу се гъргорещ звук, Броуди вдигна главата му и отново я удари в облегалката.

Ококорен, Райкър продължи да седи, сякаш се беше сраснал със стола. Броуди блъсна замаяния бабаит на пода, бръкна под мишницата му и извади от кобура трийсет и две калибров пищов. Обърна се и го насочи към Райкър.

— Не съм въоръжен — писна той и вдигна ръце. Броуди заби дулото на пищова в брадичката му и го свали от стола, сетне го сграбчи за ризата.

— Къде отидоха ония, твоичките? — попита той с властен тон.

— Нямам и представа за какво… — запелтечи Райкър. Ларс изпъшка и се надигна. Кълан го изрита в челюстта и той лак се свлече възнак на пода.

— Ако това лекенце ме докосне още веднъж и с пръст, ще го застрелям на място — изсъска той в лицето на Райкър и го тикна към един от високите столове, който се преобърна. Тарторът на мутрите се разтрепери като листо от страх, а Вроуди отново насочи пищова към него. — Що ли не те очистя, тъкмо градът ще миряса — възкликна Кълан.

После насочи дулото към тавана и изсипа куршумите върху пода. Обърна се и изхвърча през вратата.

Край огромната къща в имение „Приказна гледка“ на вълма се стелеше мъгла. Пълната месечина наподобяваше размит ореол.

Черният шевролет кабриолет спря пред високата ограда от ковано желязо и от автомобила слезе мъж с вид на борец, който отиде при вратичката — от будката от другата страна на портата се показа пазачът.

— Имате ли карта, уважаеми господине? — попита той делово.

Мъжът с вид на борец извади изпод мишницата си трийсет и осем калибров пищов и го насочи право към челото на пазача.

— Това ще мине ли за карта? — изсъска той с гадна усмивчица.

Пазачът се взря изпитателно в оръжието и в лицето зад него, отключи портата и отвори едното крило. Въоръженият влезе, забучи дулото в гърба на мъжа, отведе го при тясната будка и го натика вътре.

— Извинявай, мой човек — изръмжа и фрасна с все сила с пищова пазача по челюстта.

Мъжът простена и се просна на пода. Другият изтръгна жиците на телефона върху стената, излее от будката и се метна отстрани на стъпалото на шевролета.

— Готово! — рече той и автомобилът запъпли през мъглата по дългата алея към къщата.

Въоръженият скочи от стъпалото, подир него от шевролета излязоха още трима. Предвождаше ги Чарли Макгърк, мазен дребосък с вид на лалугер, нахлупил на главата си сиво бомбе. Върху дясната му буза се червенееше родилно петно. Той прибра оръжието под мишница и се четиримата се отправиха към огромната двойна врата, после натисна звънеца. Отвътре се чу тиха камбанка. След миг им отвори огромен като канара мъж с цвят на шоколад, косата по слепоочията му вече бе започнала да побелява. Ноа зяпна от учудване, когато въоръженият сложи ръка върху гърдите му и го побутна назад.

Влязоха в просторния двуетажен вестибюл. Макгърк погледна витата стълба точно срещу тях, сетне насочи вниманието си към Анди Слоун, който седеше на една от масичките и пиеше кафе. Още щом ги зърна, Слоун скочи от стола и плъзна ръка към дръжката на трийсет и осем калибровия пищов в кобура.

— Без глупости — подвикна Макгърк. — Сядай си на мястото.

Кълан реши да мине по старата просека, която водеше нагоре по зъбера към имение „Приказна гледка“ и по която навремето бяха минавали конете. Сега тя бе разширена, от скалистата пропаст я делеше зид. Броуди пое нагоре по пътя и запъпли по стръмнината отляво.

Някъде по средата на пътя навлезе в мъгла и забави още повече скоростта — фордът се закатери с ръмжене към билото.

През това време в имение „Приказна гледка“ гангстерите стояха зад Макгърк с ръце, пъхнати под саката.

— Дошли сме да си побъбрим с господарката на големия дом. — Той се обърна към Ноа. — Ей, ти, чернилката… иди да я доведеш.

Ноа стисна зъби. Погледна към заместник-шерифа, който кимна. Качи се по стълбите и почука на една от вратите. След миг тя се отвори и отвътре излезе Делайла, прелестна в кремавата официална рокля. Изгледа свъсена четиримата долу и каза нещо на Ноа, който изчезна по един от коридорите, започващи от площадката.

— Кои сте пък вие, да ви вземат мътните! — подвикна жената.

— Като гледам рижавата коса и всичко останало, вие сигурно сте оная, 0’Дел, де — подсмихна се Макгърк.

— И какво от това?

— Такова, че господин Райкър иска да си поприказвате в хотела. Пратил ни е да ви заведем при него.

— Виж го ти него, нахалникът му с нахалник. Да не си е счупил крака?

Макгърк прокара език по жълтите си зъби.

— Иска да ви види… Делайла го прекъсна.

— Искал да ме види ли? Предайте му, че знае къде да ме намери, нека дойде сам. Или да опита по телефона, освен ако случайно не е забравил и да говори.

— Господин Райкър иска да дойдете с нас — повтори грубо, но тихо Макгърк. — Иска още сега да си поговорите като приятели.

Иззад Делайла се показа и Бък Толман. Снежнобялата му коса се спускаше по раменете. Той бе облечен в кожен елек, чисто бяла риза и кафяви клош-панталони. Револверът „Пийсмейкър“ беше пъхнат в кобура ниско на хълбока му, върху който беше закачена лъскавата шерифска значка. Толман бе отпуснал дясна ръка до оръжието.

— Бре, бре, бре, та това е Бъфало Бил, дошъл ни е на крака — прихна Макгърк. — Никой не те е викал тук, мой човек.

Високият пазител на реда изтика Делайла зад себе си и заслиза по стълбите с очи, блеснали под надвисналите клепачи. Един от въоръжените застана насред помещението. Шерифът тръгна решително и спря на две-три педи от него. Останалите трима гангстери се разделиха. Макгърк застана при вратата, другият — при Анди Слоун. Последният се изтъпани отдясно на Толман, при страничната врата. Така покриха целия вестибюл.

— Той каза — подхвана пак тарторът.

— Млъквай — отсече гърлено и непреклонно шерифът. — Не е зле от време на време да си миеш зъбите, дъхът ти смърди на умряла котка.

Кълан наближаваше билото, когато екна изстрел, после втори и имението „Приказна гледка“ се огласи от тътнеща стрелба.

Разбра, че горе на билото на Хълма го очаква нещо ужасно, но не знаеше, че събитията от следващите няколко минути ще преобразят за кой ли път живота му, ще надхвърлят и най-ужасните му кошмари, дори страха от смъртта и ужаса на битките, вече останали в миналото.

Гръмна поредният изстрел и мислите на Броуди се избистриха. Той натисна до дупка газта и взе с шеметна скорост завоя, извел го на алеята към имение „Приказна гледка“. Ехтяха изстрели. Броуди закова пред входа. През вратата залитна въоръжен ранен мъж и закряволичи покрай живия плет. Броуди зърна моравото родилно петно и изскочи като тапа от форда — вратата му служеше за нещо като щит.

— Ей, ти там, Макгърк, хвърли оръжието! — извика колкото му глас държи.

Макгърк, който още лъкатушеше покрай плета, се обърна и стреля, куршумът уцели предното стъкло на автомобила на Броуди и го натроши на парченца, които се разлетяха вътре в купето.

— Предупреждавам само по веднъж — изкрещя Броуди, след което опря ръка върху горния край на вратата, прицели се с бойния пистолет четирийсет и пети калибър и стреля.

Улучи Макгърк точно над лявото око. Тялото му политна във въздуха и се изви на дъга. Той изтърва пищова и се просна върху живия плет, разперил ръце, и повече не помръдна.

Броуди се завтече към входната врата на къщата. Не си направи труда да погледне към Макгърк — знаеше, че е мъртъв. Долепи се до стената, сетне се стрелна светкавично вътре в къщата.

След секунда екна изстрел. После втори. Трети. На кратки промеждутъци. Бум, бум… бум.

Подир миг-два влажната нощ беше раздрана от женски писък, сякаш брадва сече цепеница. Жената продължи да пищи.

Томас Броуди Кълан щеше да чува тези писъци до края на дните си.