Еврика

ЕПИЛОГ1946 г.

Навремето, докато беше в Европа, Банън получи картичка от Броуди Кълан. За Коледа на 1944 година. Намираше се в градче в Нормандия. Вече не му помнеше името. Всъщност в градчето не беше останало много за помнене.

„Знам какво е по Коледа — беше му написал Броуди. — Ще си спомня за теб и ще изпия за твое здраве чаша ирландско уиски. С едно ледче. Пази се, каубой.“ И отдолу подпис: „Дядо К.“

Банън получи картичката на трети януари, но нали важно беше вниманието.

Оттогава — нито думица, ако не броим картичката, която беше пристигнала преди два дни. Сега, точно както преди пет години, Банън се спускаше по хълмовете към Сан Пиетро. Всичко си беше същото, само дърветата бяха малко по-високи, в киното даваха друг филм и Макс и Лени не го причакваха на завоя.

По пътя не бе казал почти нищо, а предната вечер беше седял край басейна с крак, топнат във водата, и беше чел и препрочитал папката, която бе пазил през всичките тези години. Беше в сандъчето, което бе оставил у Мили, преди да се запише доброволец. Не се сети за сандъчето, докато не получи картичката, след като се прибраха от медения си месец.

Прочете я, показа я на Мили, после отиде в мазето, отвори сандъчето и изрови папката.

„Случаят е приключен за всички освен за теб, Зий“, беше си помислила Милисънт.

Не го попита нищо, почти не отвориха дума за пожълтялата папка и по време на пътя, ала Мили знаеше, че в нея се съдържат въпроси, които не са давали мира на Банън още от последния път, когато той се е върнал от Сан Пиетро. Сега младата жена седеше, отпуснала длан върху крака му, и гледаше как хълмовете се превръщат в планини.

Банън смяташе да намери отговорите.

В подножието на баира той зави наляво, излезе при хотел „Вълните“ и спря пред входа.

Пиколото беше длъгнест младеж в шита по поръчка униформа, със зализана назад коса и мазна усмивка. Колкото повече се приближаваше към автомобила, толкова повече върху лицето му се изписваше страхопочитание. Спря отпред и прокара лекичко длан по капака.

— Прелест! — възкликна момъкът. — Италианска боя. — Дръпна се на около два метра, огледа отново автомобила и се върна: — Дванайсет цилиндъра. Максимална скорост сто и шейсет километра в час.

— Топло. Сто и осемдесет — поправи го Банън.

— Британска кожа, бас държа, че радиоприемникът върху светлинното табло е „Стърнбърг“.

— „Мюленбърг“.

Хлапакът подсвирна тихичко от възхищение.

— Как мислиш, ще се намери ли местенце, където да не издерат вратата на тая хубавица? — попита Банън, докато слизаше с доста мъки от предната седалка.

Младежът се завтече да му помогне и той му подаде бастуна.

— Ще се справя — рече Зийк. — Подръж това.

След като слезе и взе бастуна, момчето се втурна от другата страна на автомобила и отвори на Мили. Както винаги, тя беше изумителна: бе облечена в меки тонове — светлосиня пола и розова блуза, на главата носеше жълта сламена шапка с широка, смъкната встрани периферия. Свилената и коса се бе разпиляла по раменете. Хлапето я загледа като омагьосано. За миг забрави за автомобила и протегна ръка, за да помогне на Мили да сложи крак върху стъпалото отстранил после на тротоара. Поклони се едва ли не доземи.

— Благодаря — каза жената и го озари с ослепителна усмивка.

Банън му подаде пет долара, но момчето поклати глава.

— Не, драги ми господине — каза то и погледна военните отличия върху бежовата риза на Банън. — Не вие, а аз трябва да ви платя за привилегията да прекарам такъв автомобил от другата страна на улицата.

После притича при вратата откъм волана, метна се вътре и прокара нежно длани по дъбовото кормило.

Банън и Мили влязоха във фоайето, точно срещу тях седеше Брет Мерил. Изправи се, отиде с клатушкане да ги посрещне и се ръкува с Банън така, че щяха да му изпопадат зъбите.

— Радвам се да те видя, Зийк — каза с усмивка, озарила фоайето. — Как е кракът?

— Добре — отвърна Банън. — Нося бастуна колкото за равновесие. Милисънт, това е Брет Мерил.

— Драго ми е, госпожо Банън — изрече галантно той, нали си беше южняк — кавалер до мозъка на костите, и долепи устни до дланта й. — Радвам се изключително много, че се запознахме. Нека пийнем по нещо — покани ги Брет.

Седнаха в барчето встрани от основното фоайе. Нищо в хотела не се беше променило от последния път, когато Банън беше тук.

Мерил каза на келнера:

— Знам какво ще поръча господинът, освен ако вкусовете му не са се променили. Ирландско уиски, чисто, с едно ледче.

— За вас? — обърна се към Милисънт.

— „Амарето“ с много лед.

После се пресегна и хвана Банън за ръката — мило движение, от което личеше колко много го обича. Останалото се четеше в очите й.

Когато изпратиха Банън във военната болница в Сан Диего, Милисънт бе настояла да му отиде на свиждане. В началото той се дърпаше. Искаше да се възстанови напълно, да си стъпи на краката. Да се отърве от бесовете, които преследваха всеки, участвал в полесраженията: вината, че си оживял, а другите около теб са загинали, страхът, който е толкова истински, че чак ти пари като киселина на гърлото.

Въпреки това тя бе отишла, а после всяка събота и неделя отиваше с автомобила до болницата, обграждайки Банън с любов и грижи. Ободряваше го, прогонваше кошмарите му. Войната бе добавила няколко години към красивото му лице, инак Банън се чувстваше в чудесна форма и изглеждаше добре.

— Хотелът не се е променил — отбеляза той и огледа фоайето.

— Не е — съгласи се Мерил. — Верен е на традициите. Но ми се струва, че все пак ще се промени. Времената се менят. Хотелът трябва да е в крак с тях.

— Лошо — намеси се Милисънт. — И традициите са хубаво нещо, нали?

— Точно така — отвърна Мерил.

— Съжалявам, че идваме чак сега — подхвана Банън. — Последната картичка на Броуди пристигна с куп други писма, препратени от болницата. Сигурно е обикаляла месец — два от поделение на поделение. Дано не ми се сърди, че не съм му отговорил по-бързо.

— Броуди ли? Никога няма да ти се разсърди — възкликна Мерил.

— Как вървят нещата при него?

— Още е жив — усмихна се другият мъж. — Знаеш си го. Прави всичко напук — допълни той и в гласа му се долови тъга.

— Всъщност аз почти не го познавам — напомни Банън.

— Познаваш го, и още как. В някои отношения може би повече от нас. Влезе му под кожата, а случи ли се това, разбираш много за човека. Инак нямаше да си тук. — Той преглътна един-два пъти и продължи: — Миналия ноември получи инфаркт. Веднага след Деня на благодарността. Закусихме заедно при Уенди и тъкмо изкачвахме стълбите пред шерифството. Както винаги, Кълан поздравяваше всички, които срещне. Най-неочаквано спря и седна на стъпалата. „Май получих инфаркт — рече. — Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат.“ Оказа се прав. Тежък инфаркт. Този път едва прескочи трапа. Доктор Флеминг му даваше най-много седмица. После две седмици, после два месеца. След два месеца му отпусна още месец и половина, а подир още два месеца Броуди се разхождаше всеки ден из парка. Пушеше, пиеше, правеше всичко, което му беше забранено. Но бързо отпада. От ден на ден се променя. Вчера попитах лекаря как стоят нещата и той отвърна: „Кълан е по-болен от повечето мъртъвци, които познавам.“ Минута — две всички мълчаха.

— Прав си, Брет, за Броуди — рече по едно време Банън. — Бил съм с него колко — най-много половин месец. Въпреки това не мога да го забравя. Често съм си мислил през годините за него.

— Така е с капитана.

— За всичко е виновна военната поща — затюхка се ядосан Банън. — Трябвало е да получа картичката преди няколко седмици.

— Той ще те разбере. Когато прочете статията, в която Пенингтън разказваше как си бил удостоен с Кръст за особени заслуги и с „Алено сърце“, направо се разтанцува. „И е ранен в крака, точно като мен, представяш ли си!“ — все повтаряше. Беше много горд с теб. Не е нужен половин месец, за да разбереш колко струва един човек.

— Вярно е — намеси се Милисънт Банън и погледна с обожание мъжа си.

„Късметлия“, помисли Мерил. После каза:

— И на теб ти се е струпало много, нали?

— Не бих казал — отвърна той. — През повечето време бях в транспортни войски, давах път на танковете, на джиповете, на бронираните камиони и тежкотоварните коли, за да не стават задръствания и да стигнат до фронта. Вече наближавахме границата с Германия, когато един германски танк „Тигър“ успя да мине през предната линия. Бяхме хванати като в капан в кръстосан огън. Натъкнах се с джипа на мина. После съм изпаднал в несвяст и когато дойдох на себе си, видях, че лежа под проклетия джип и всичко, което мърда, е под обстрел. Успяхме да спрем онази гадина — танка, и артилерията го довърши. Но с това не допринесохме с нищо за победата. Просто поредната дребна подробност в хода на Втората световна война.

— Аз пък чух друго — възрази Мерил.

— Точно това се случи — натърти Банън.

Мерил погледна някъде встрани, усмихна се и се изправи.

— Ето я и Дел — оповести той.

Делайла си беше същата. Нямаше и една бръчица, нито един побелял косъм. „Дали «Приказна гледка» не е построена върху извор на младостта?“, рече си Банън.

— Добре дошъл, герой! — целуна го тя по бузата и веднага насочи вниманието си към жена му. — Вие сигурно сте Милисънт — протегна й ръка.

Банън видя как Делайла оглежда от глава до пети Милисънт и очите й грейват. „Мисли си, че жена ми е от висока класа.“

— Как вървят нещата в „Приказна гледка“? — попита той.

— Няма промени — отвърна Делайла с дрезгав глас. — Избухне ли война, сякаш всичко застива. Както гледам, ти, Зийк, пращиш от здраве. — Тя отново се извърна към Милисънт и се усмихна. — Сигурно е заради прекрасната компания. Поздравявам ви.

— Благодаря — отвърна другата жена. Явно се притесняваше, все едно бе дошла за пръв път при роднините на мъжа си, и Делайла го долови. После рече: — Имам чувството, че ви познавам всички. Зий ми е говорил много за вас. Всъщност се запознахме в деня, когато дойде за пръв път в Сан Пиетро.

— Видяхме в „Таймс“, че сте скрепили връзката си с брачен съюз.

— Отскочихме до Монтерей и се венчахме. И двамата не искахме шумна сватба. Роднините се разсърдиха, но ще им мине.

— Получих картичката едва завчера. Тая военна поща за нищо не става… — започна пак Банън да се извинява.

— Така каза и Броуди. — Настъпи миг неловко мълчание, сетне Делайла продължи: — В парка е. Нека донесат поръчката и ще идем при него.

— Ще прощавате, но трябва да вървя — намеси се Мерил. — Днес имаме годишнина. Ще заведа Сюзан за една седмица в Сан Франциско, Ще отседнем в „Сейнт Фраисис“, ще си поръчаме нещичко в стаята и ще повярваме, че отново сме на двайсет.

— Честито — поздрави го Милисънт. — Сигурна съм, че ще прекарате страхотно.

Сбогуваха се и Мерил излезе от хотела.

— Подгответе се — предупреди Делайла, докато ги водеше през просторното фоайе към остъклената двойна врата. — Пийнал си е.

Беше чудесен ден — безоблачен и безветрен, градината, сгушена между двете крила на хотела, представляваше приказно красив оазис с изумруденозелена трева, обточена по края с цветя. Тихият океан зад нея бе спокоен като езерце със златни рибки.

Броуди Кълан седеше на отдалечена маса с чадър на ивици под акациите. Беше съвсем слаб. Заради немощното сърце направо се беше стопил, страните му бяха хлътнали. Почти прозрачната кожа на лицето се беше опънала. Оредяващата му коса беше съвсем бяла.

Беше топло, въпреки това той бе заметнат с одеяло. Но макар че тялото го беше предало, неукротимият му дух бе отказал да се предаде. Изопнал гръб, Кълан седеше в инвалидна количка, сините му очи бяха, както винаги, нащрек. Докато тримата вървяха към масата, върху съсухреното лице на капитана грейна усмивка.

— Е, крайно време беше! — възкликна той.

Макар и позаглъхнал, гласът му звучеше все така хашлашки. Той веднага насочи вниманието си към Милисънт. Пресегна се, хвана я за ръката и я държа дълго.

— Видях снимката от сватбата в светската хроника — подхвана дрезгаво Кълан. — И там сте красива, но не колкото на живо. Нищо чудно, че Банън не ви водеше толкова дълго тук. Сигурно се е страхувал, че ще грабна сърцето ви и двамата ще избягаме.

— Още не е късно — отвърна със закачлива усмивка Мил.

— Върна ме от оня свят — обади се и Банън. — Не ме остави да се отдам на самосъжалението.

— Ти, каубой, си късметлия.

Насядаха около масата, беше им хубаво, все едно са стари приятели. С бодрия си дух Броуди разсея всички притеснения. До него имаше масичка с бутилка ирландско уиски и сребърна кофичка за лед, покрита от жегата със ситни капки. Върху масичката имаше и пет-шест вече свити цигари и евтина запалка.

Броуди погледна към другия край на масата, взря се в Зийк Банън и видя изражение, което познаваше, изражение, което и досега, погледнеше ли се в огледалото, му се случваше да вижда.

— Чу ги, нали? — попита той.

— Да съм чул какво? — учуди се по-младият мъж.

— Знаещ какво. Чу ги току до рамото си, нали? Докато си лежал под джипа, ти се е струвало, че той е там и е дошъл да си те прибере. Знам какво ти е било, мой човек, и аз ги чух, докато лежах в окопа във Франция. Онези криле. Ангелът на смъртта, който само дебне да те грабне. После просто си отлетя досущ червеношийка, която си стреснал, докато си вървял. На косъм си бил. И беше много уплашен, нали?

Банън си замълча, но Мили се пресегна и го хвана за ръката.

— Казвал ли си някога на жена си? — попита Кълан.

— Да, казвал ми е — отвърна тя вместо него. — По свой си начин.

— Трудно е да си признаеш, че те е страх — допълни Кълан. — Никога не съм чувствал някого чак толкова близък, че да го направя. — Той погледна Делайла а добави: — Загубил съм само аз. — Сетне се извърна отново към Банън: — Е? Как е кракът?

— Още не е съвсем укрепнал. Но до месец хвърлям бастуна.

— Какъв панегирик само написа за теб Пенингтън! И досега си любимец на журналистите, а!

— Защо да си кривя душата, така е.

— Вече се ожени, задоми се, какво смяташ да правиш занапред?

— Нямам представа — отвърна Банън. — Още мисля.

— Пак ли смяташ да си играеш на стражари и апаши?

— Едва ли, Броуди. Но човек никога не знае.

— А вие на какво мнение сте? — обърна се Кълан към Милисънт.

— Негова работа, да се занимава с каквото реши — отговори тя.

Той се засмя и поклати глава.

— Само каква разбрана жена си си взел, каубой. Е, заслужаваш най-доброто.

— Благодаря.

Келнерът донесе бутилка „Амарето“ и Делайла се зае да пълни чашите. Броуди се пресегна да си вземе цигара, а Милисънт извади запалката „Дънхил“ и му я запали.

— Помниш ли последния път, когато се видяхме? — попита Кълан.

— Оставаше да не помня! — рече Банън. — Горе в балната зала. Тъкмо се беше оттеглил от политиката.

— Време е да поговорим за това — допълни той. — По онова време не можех да ти кажа всичко, защото щях да нараня прекалено много хора, хора, които обичах и които ме обичаха. Банън се наведе напред. Цели пет години беше чакал отговорите на въпроси, които бе смятал, че никога няма да получи. Милисънт го погледна с крайчеца на окото.

— Не се налага да го правиш, Броуди — отвърна Банън.

— Изабел почина през четирийсет и втора. От инфаркт. Бен я надживя с две години, но без нея беше загубен. Ако наистина е вярно, че можеш да умреш от сломено сърце, то случаят с Бен е точно такъв.

— Дали да не се поразходя? — намеси се Милисънт.

— Стойте тук — настоя доста остро Броуди. — И бездруго той ще ви каже всичко. Поне да го чуете от първа ръка. — Известно време мълча, сякаш се съсредоточаваше. — Всъщност Дел знае за някои неща повече от мен, аз обаче ще го разкажа както го виждам, а тя може да добавя. Банън си замълча. Чакаше. И Кълан заговори:

Никога не съм ти го казвал в очите, но ти разследваше убийството на Върна Хикс като истински професионалист. Инстинктите те водеха право към целта. Лошото само бе, че си беше втълпил как скалъпеният процес срещу Райкър е огромно съзаклятие между нас с Еди, Брет — с всички останали. Това е вярно, но само отчасти. Тук обаче става въпрос не за скалъпен процес, а за вярност и приятелство, превърнали се в убийство и мъст. Тогава не ти го казах. Не можех. Щях да нараня прекалено много хора. И щях да разкрия прекалено много тайни.

За едно обаче беше абсолютно прав.

Наистина всичко започна оная нощ в имението „Приказна гледка“.

Ала то се коренеше още в покера от 1900-а, в нощта, когато Илай Горман спечели и бащата на Дел се махна завинаги от Хълма. И продаде град Еврика на Арнолд Райкър.

Бях чужд човек на Хълма. Колкото и да мразех Еврика, това беше родният ми град. Ако не беше Илай Горман, вероятно рано или късно щях да стана един от гангстерите на оня негодник Райкър. Когато мама умря, Илай ме прибра и ми показа живот, за какъвто не бях и мечтал. Бях уплашено самотно хлапе. Нямах си никого. Но Илай и мама Горман ме обградиха с любов и още с какво ли не.

Илай беше идеалист. Човек с мечти, който чертаеше дръзки замисли. А Райкър беше лъжицата катран в кацата с мед. Но ще стигнем и до него.

Четири от децата бяхме приятели в най-истинския смисъл на думата. Бен, Изабел Хофман, Делайла и аз. Ходехме заедно на училище, играехме си заедно, живеехме заедно на Хълма.

Точно на Хълма разбрах за пръв път какво означава думата „приятелство“. Във Франция пък узнах какво е вярност — там бях с мъже, които жертваха живота си, докато бранеха някакви си десетина километра кал. Според мен Брет го е казал най-добре. Смелостта — това е да участваш в битка, героизмът — да оцелееш в нея.

Научих що е любов от приятел, когото предадох — той го знаеше, ала нито веднъж не отвори дума за това. И досега си остава най-добрият ми приятел, въпреки че отдавна не е между живите. А жена му — милата Изабел, ме научи, че първата любов е до гроб.

Илай беше обмислил живота ни до най-малките подробности. Бен и Изабел ще се оженят. Бен ще поеме банката. А аз, когато му дойде времето, ще заместя Бък Толман и ще прочистя Еврика. Лошото бе, че аз бях влюбен в Изабел и тя — в мен. Но беше сгодена за Бен и наистина боготвореше и него. Затова една нощ си стегнах багажа и се махнах оттук. Отидох в морската пехота, обиколих света и през осемнайсета година се озовах във Франция. Наистина смятах, че ще прекарам живота си в пехотата, но войната сложи край на това. Знаете как става. Съдбата е в състояние да преобрази живота ти в миг, точно толкова бързо, колкото избухва снаряд.

Навремето Илай ми каза, че всеки трябва да има дом, където да се връща. Вероятно точно заради това, щом ме изписаха от болницата, се върнах в Еврика. Нямах друг дом. Имах кръщелник, имах приятели, имах Делайла. И замисълът на стария Илай чакаше да бъде осъществен. Станах заместник на Бък Толман. Еврика пак беше град на престъпността и на упадъка, понеже Райкър продължаваше да си разиграва коня. Това обаче трябваше да се промени. Нека Делайла ти разкаже какво се е случило онази вечер в началото. За съжаление закъснях за купона, инак историята сигурно щеше да разказва друго.

И досега ми е трудно да говоря за тези неща — подхвана Делайла. — Това е най-страшната нощ, най-страшният спомен в живота ми. Помня всичко до най-малката подробност.

Бъки беше горе в жилището ми. Винаги идваше към шест, за да изпие едно кафе и да послуша грамофонните плочи с опери, които имах. За нас беше нещо като ритуал. Заместникът му Анди Слоун беше долу, когато ония четиримата нахълтаха.

Чух ругатни, излязох на стълбищната площадка и един от мъжете, не беше от града — всички бяха дошли отдругаде, ми каза да сляза, за да поговорим. Знаех какво представляват, бе достатъчно да ги погледна, за да разбера. В този миг Бък също излезе и застана до мен. Тарторът на главорезите му се ухили, подметна нещо от рода, че бил Бъфало Бил, и Бъки слезе долу при него. Застанаха лице в лице. Бъки рече: „Не е зле от време на време да си миеш зъбите, дъхът ти смърди на мъртва котка.“

Оня ни в клин, ни в ръкав извади пищова и простреля Бъки в стомаха. И се почна една!

Бъки простена и се олюля назад, после извади револвера „Пийсмейкър“ и стреля три пъти. Бум-бум-бум, ей така, почти едновременно.

Още петима стояха долу и всички откриха едновременно стрелба. Беше страшно. Куршумите трошаха лампите и прозорците, забиваха се в стените. Оттук нататък спомените ми са накъсани, приличат на колаж: ваза с цветя, която става на парчета, гангстерът, който стои при стената, отдясно на Анди, се обръща към него и той стреля право в лицето му, след което онзи се свлича на колене, превива се одве и пада с глава върху килима, револверът на Бъки, който гърми дваж по-силно от всички останали пищови, взети заедно, гангстерът до вратата на вътрешната спалня, които се върти като пумпал, а от гърдите и гърба му се разхвърчават снопчета габардин, негодникът при входа, който изстрелва един — единствен куршум, уцелва Анди отзад по тила и го поваля възнак на голямото тапицирано канапе.

Всичко това се случи за по-малко от минута. Един от главорезите реши да духне и тъкмо излизаше, когато Бъки му тегли куршума. После Бъки се облегна на перилата на стълбата, понечи да презареди и онзи, който бе застрелял Анди, се надигна. Запълзя на четири крака и затърси оръжието си. После чух изстрел отвън.

Кълан:

Влязох вътре и що да видя — ранен в корема, Бъки се мъчи да презареди, а ръцете му целите в кръв, куршумите се плъзгаха между пръстите му и се сипеха по пода. Анди Слоун лежеше мъртъв. Всички бяха мъртви, ако не броим Бъки и последния от хората на Райкър. Но и те бяха направени на решето от куршумите. Стояха в двата края на стаята, някъде на шест — седем метра един от друг.

През годините съм се връщал отново и отново към онова, което се случи после, сякаш го виждам като на забавен кадър, и съжалявам, че не е било по силите ми да го предотвратя. Съжалявам, че не мога да изключа прожекционния апарат и да спра времето.

Бях на шест — седем метра от главореза на Райкър.

Той се мъчи да стане на крака. Насочва оръжието.

Бък зарежда пищова и вдига ръка.

Аз решавам, че съм по-близо, и се целя право в главата на бандита. Но макар и ранен, Бъки бе по-бърз от мен. Някъде с половин секунда. Той стреля, стрелям и аз. Неговият куршум уцелва мафиота пръв, секунда преди моя. Главата на оня отскача назад, моят куршум просвистява на сантиметри покрай него и улучва вратата на спалнята на първия етаж.

Бъки поглежда Дел и казва: „Представяш ли си. Да ме убият в бардак!“

После изпищява жена. Беше зад вратата на спалнята на първия етаж, запазена, общо — взето, за местните. Завтекох се и изритах вратата. На персийския килим лежеше мъж, прострелян в гърлото. От раната шуртеше кръв. Жената беше опръскана от глава до пети с кръвта му и беше изпаднала в истерия. Беше захлупила лице върху окървавените си длани. Трепереше като листо. Но аз не гледах нея.

„Разкарай я оттук“, изкрещях на Делайла и двете се изнесоха, а аз продължих да гледам младежа, проснат в нозете ми. Видях как очите му угасват.

Беше кръщелникът ми — Илай младши.

Моят куршум го беше убил.

Двамата замълчаха. Отдавна бяха надмогнали сълзите, ала тъгата им бе толкова голяма, че се усещаше като студен вятър. Банън притисна ръката на Милисънт между дланите си, после я целуна. По лицето й на вадички се стичаха сълзи.

Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че трябва час по-скоро да изнеса Илай оттам. Не губих нито миг. Омотах го в персийския килим, наквасен с кръвта му. Инак в стаята нямаше кръв, ако не броим завивките. Дръпнах ги от леглото и ги натиках в дрешника. После вдигнах Илай, занесох го през страничната врата и живия плет при автомобила му и го сложих в багажника. Когато се върнах, съдебният лекар тъкмо влизаше. Подметнах възможно най-нехайно: „B спалнята няма нищо.“ Бях оставил вратата отворена, та той да не види дупката от куршума.

После проведох най-страшния телефонен разговор в живота си. Обадих се на Бен и му казах да ме чака при урвата. Имаше непрогледна мъгла, не можех да видя дори катарамата на колана си. Той дойде при пропастта и двамата започнахме да оплакваме Илай, да се молим за него, да му говорим — имах чувството, че и нашите души умират. Решихме майка му да не узнае никога какво точно се е случило. Никога не научи, че синът й е бил убит в бардак от мъж, когото тя обича. Това вече щеше да я погуби. Илай беше нейна свидна рожба, спойката в едно голямо приятелство. Изтикахме шевролета, аз седнах зад волана, закарах го при урвата и скочих на пътя. Автомобилът сякаш пада цяла вечност, докато се удари в скалата. След минута — две се взриви.

Не знам как Бен не е полудял, когато се е прибрал у дома при Изабел. Волю — неволю е трябвало да мълчи до следващата сутрин, когато едно вестникарче, тръгнало нагоре по Панорамния път, видяло смачкания шевролет и отишло да им съобщи.

Кълан замълча и вдигна чашата. Делайла я напълни. Банън погледна през масата към стария воин.

— И сте пазили тайната чак до смъртта на Изабел? Другият мъж кимна.

— Знаехме само ние с Бен, Делайла и стария Илай.

— И още един човек — напомни Банън. — Момичето, с което Илай е бил — Уилма Томпсън.

Милисънт беше смаяна. Делайла — изненадана. Кълан само се усмихна.

— Досетил си се, а, каубой?

— Инак няма логика. Ония, пришълците, са се появили тук не за да искат процент от печалбата. Райкър ги е пратил, понеже е усетил, че Делайла укрива в имението Уилма.

— Тъкмо беше излязъл от местния затвор, тикнаха го вътре да полежи, защото я беше скъсал от бой — поясни Делайла. — А трябваше да го държат зад решетките десет години. Когато Уилма изчезна, Райкър прати онези добичета да я търсят при мен.

Делайла е в жилището си, когато Ноа чука на вратата.

— Дошъл е старият господин Илай — оповестява той. — Долу в колата е. Не може да се качи, в инвалидната количка е.

Делайла и Илай са приятели от години. Не че Илай идва често в имението, затова пък не минава седмица, без да се чуят по телефона и да си поговорят за Еврика, за Райкър, Делайла грабва палтото от норка, залята се с него и слиза долу, Реймънд, шофьорът на Илай, й отваря вратата и тя сяда отзад, а той тръгва да се разхожда из парка.

Илай е взел — дал, дори в сумрака на автомобила си личи, че е преживял тежко престрелката. Оттогава е минала половин година, а той още не може да прежали внука си. Винаги ще скърби за него. Ала очите му проблясват в здрача. Прозорецът е смъкнат малко и през него на кълбета излиза димът от пурата му.

— Нали не ти пречи? — пита той, както винаги кавалер до мозъка на костите.

— Я не ставай за смях — отвръща Делайла и пали цигара.

— Не се доверявам на никого така, както на теб, Дел — подхваща старецът.

В гласа му има нещо, някаква жестокост, каквато тя не е чувала никога. Гняв да, но не и жестокост. Не казва нищо.

— Онова младо момиче, как му беше името? А, да, Уилма. Приютила си го при себе си, нали?

Отпърво Делайла не отговаря. Сетне кима бавно.

— Не е от леките жени, Илай. Върши едно — друго, на заплата е. Така поне е на сигурно място.

— Тя значеше много за малкия Илай, нали? Делайла кима.

— Свястно момиче. Само дето се е забъркало с Райкър. Случват се и тези неща.

— Намислил съм нещо — отсича старецът.

— Какво?

— Да се отърва веднъж завинаги от Райкър. Делайла само кима, пита се какво ли му е хрумнало.

— Наричат го тоя негодник Рибаря, защото убива хора и ги хвърля в морето за храна на рибите. Вероятно не си цапа ръцете, такива като него не го правят никога. Пращат други да им вършат мръсната работа, Делайла продължава да мълчи.

— Ами ако извъртим нещата така, все едно той е убил и Уилма?

— Убил е Уилма ли?

— Казах „все едно“.

Делайла се вторачва в стареца, във връхчето на пурата, проблясващо в мрака.

— Искаш да натопиш Райкър ли? — пита предпазливо.

— Той живее на яхтата. Подочух, че почти не изтрезнявал. Пиел, кажи — речи, всяка вечер…

— Искаш да го натопиш — повтаря тя. Илай излага набързо плана си. Известно време Делайла не помръдва.

— Вроуди няма да се хване, Илай. Брет Мерил също.

— Знам. Трябва ни някой друг, който да го осъществи безпогрешно, така че никой да не се усъмни. Уилма може да изчезне, да отиде където си поиска. Ще й уредя нова шофьорска книжка, нови документи за самоличност, ще я осигуря до края на живота.

Делайла пак мълчи. Минава дълга минута.

— Твърде опасно е.

— Знам, скъпа — казва той с глас на стара хитра лисица.

Човекът, изиграл бащата на Делайла. Възрастта и болестта са съсипали тялото му, но не и пъргавия ум.

— Искаш да го уредя ли?

— Не, само да ми намериш подходящ човек. После вече аз ще говоря с него. Ще знаем само ние тримата. Искам, когато умирам, да знам, че сме се отървали веднъж завинаги от Райкър.

— Нека помисля — отвръща подир малко Делайла. След два дни отива надвечер у Илай. Сядат в библиотеката.

— Познаваш ли Еди Удс? — пита тя.

— Запознах се с него, когато постъпи в полицията. И с приятеля му…

— Дейв Карни. Удс е спасил живота на Вроуди.

— Знам, знам.

— От Бостън е. Изпуснато улично хлапе. След като се демобилизирал от морската пехота, пак оплел нещо конците. Карни бил ченге в Бостън. Двамата с Удс служили заедно в полка на Мерил. Сприятелили се. Карни бил женен, имал две деца. Но страдал от сърце и в полицията в Бостън на бърза ръка го пенсионирали. Имал да храни с мижавата си пенсийка три гърла. Когато Броуди се обадил на Удс и го повикал да стане полицай тук, той довел и Карни. Знаеш си го Вроуди. Верен е до гроб на всички, с които е служил в морската пехота.

Старецът кима.

— Когато преди година — година и нещо пристигна тук, Еди идваше доста често при мен. После започна да се среща с едно момиче от Милтаун. Тайно.

— Това важно ли е?

— На Удс сигурно ще му трябва свидетел. Без труп ще бъде доста трудно да осъдят Райкър.

— А, да.

— Вероятно ще опре и до помощта на Карни.

— Стават много хора…

— Ти, аз, Еди, Дейв, Уилма и момичето. Шестима души.

— Ще се отплатя пребогато на всички.

— Но ти говори с него, Илай. Удс ти има страха. Ако ти му обясниш какво искаш от него и той реши, че така ще помогне на Броуди да прочисти града…

Делайла млъква насред изречението. — Ще ми уредиш ли среща с Еди Удс?

— За утре вечер — кима жената. — Като начало само ние тримата…

— Всичко мина като по вода — продължи Делайла. — Удс обмисли подробностите. Двамата с Дейв цели два месеца се промъкваха в болницата и крадяха по малко кръв. Лайла Париш пък си назубри урока като за отличен. Каряи дебнеше Райкър, не го изпускаше от очи, знаеше всяко негово движение. Щеше да получи за всичко това тлъста сума, която да завещае на жена си и децата. Знаеше, че не му остава много и дните му са преброени. Бди не поиска и цент. Но след като всичко приключи и Фонтонио зае мястото на Райкър, Бди не се двоуми и тегли куршума и на него. Илай го уреди частен детектив и му даде двайсет хиляди долара — да започне.

— Ами Лайла Париш?

— Тя се записа да следва в Сан Диего, плати й пак Илай.

— И после Еди се е оженил за нея — рече Банън. „Броуди се умори — помисли той. — Очите му помръкват, раменете му са се смъкнали. Или може би е умърлушен, защото споменът за оная нощ е изпил до капчица силите му.“

— Досетил си се и за това! — рече Кълан. — А ти не знаеше ли? — попита Банън. Другият мъж не отговори.

— Ти пък си имала грижата да превеждаш парите — каза Банън на Делайла. Тя се усмихна.

— Знаеше го още от самото начало — беше единственото, което изрече.

— Беше на прав път — добави Броуди. — Но както често ти повтарях, беше погнал погрешно псе. Лично аз си мислех, че Гилфойл е очистил Уилма. Ти обаче се досети, че го е направил Райкър.

— Всъщност не аз, а Скай, докато лежеше в болницата. Банън си помисли: „Пак Скай звънна да провери акта за раждане на младия Илай и разбра, че той е син на Броуди Кълан. «Точно затова Изабел и Бен Горман са заминали за Бостън и са се оженили толкова скоро след като Броуди е напуснал Еврика — ми каза, докато лежеше в болничната стая. — Готов съм да се обзаложа, че старият Илай е уредил да издадат и фалшив акт за раждане, където да пише, че баща е Бен.» Точно това имаше предвид Броуди, когато каза, че е предал най-добрия си приятел, пак това имаше предвид и когато спомена за «спойката в едно голямо приятелство».

Без да иска, Вроуди Кълан е убил родния си син.

Има неща в миналото, от които можеш да избягаш. Но не и от това. Нищо чудно, че Броуди изглежда безстрашен. Не е останало нищо, от което да се плаши. За него не е съществувало по-голямо наказание от това да продължи да живее с мисълта, че е погубил сина си.“

— Как я кара онзи твой колега? — поинтересува се Кълан.

— Повишиха го лейтенант — отвърна Банън.

— Браво на него.

По-младият мъж имаше още един въпрос, но Броуди се наведе, бръкна под масата и извади пакет, опакован като подарък. Приплъзна го по масата към Банън.

— Заповядай — рече той. — Нещо като сватбен подарък. Банън и Милисънт погледнаха пакета, сетне той го премести пред жена си.

— Отвори го ти.

Тя го разгъна така, както може само една жена — дръпна панделката, докато възлите не се развързаха, сетне я сложи внимателно настрана. Махна все така предпазливо и хартията, без дори да я намачка.

Вътре в пакета имаше кутия с надпис:

Беше старовремският револвер „Пийсмейкър“. Смазан и лъснат до блясък. Вътре имаше и картичка, на която пишеше: „Само внимавай да не си простреляш палеца на крака.“

— Дано никога не ти се налага, каубой, да го използваш — рече Броуди. — Окачи го на стената или си купи масички и го сложи в библиотеката. Но се постарай да не го използваш. Това, Милисънт, е сватбеният ми подарък за теб.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Искам да те питам още нещо, Броуди. Кога се досети, че процесът е скалъпен? Райкър, Уилма, Еди. Всичко. Кога?

Той ме погледна и най-неочаквано в уморените му очи отново проблеснаха дяволитите пламъчета, върху устните му заигра наглата усмивка и гласът му набра мощ.

— Има ли някакво значение? — възкликна той.