Тери ПратчетФантастична светлина

Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

Започваше още един ден на Диска, но много постепенно и ето защо.

Когато светлината се натъква на силно магическо поле, тя губи всякакво чувство за неотложност. Моментално намалява скорост. А в света на Диска магията беше смущаващо силна, което означаваше, че меката жълта светлина на зората се стичаше по спящия пейзаж като милувка на нежен любовник или, както някои биха казали, като петмез. Спираше, за да изпълни долини. Натрупваше се пред планински вериги. Когато стигаше Кори Селести, високата десет мили кула от сив камък и зелен лед, която бележеше пъпа на Диска и беше домът на неговите богове, тя започваше да се трупа на купища, докато най-накрая се разбиваше на големи лениви и тихи като кадифе цунамита върху тъмния пейзаж отвъд.

Такава гледка не можеше да се види в никой друг свят.

Разбира се, никой от другите светове не се носеше из звездния безкрай върху гърбовете на четири великански слона, които от своя страна бяха стъпили върху черупката на великанска костенурка. Неговото име (или Нейното, съгласно друго едно философско течение) беше Великия АТуин; той — или, както би могло да бъде, тя — няма да има централна роля в този разказ, но жизненоважно за проумяване на Диска е, че той — или тя — е там, отдолу, под мините, и морската тиня, и фалшивите вкаменелости, поставени там от Създател, който си нямал по-добра работа от това да разстройва археолозите и да им внушава глупави идеи.

Великият АТуин, звездната костенурка, с коруба заледена от зелен метан, надупчена от метеорни кратери и изтъркана от астероиден прах. Великият АТуин с очи като древни морета и мозък с размери на континент, през който мислите се движат като блестящи ледници. Великият АТуин с големите бавни печални лапи и излъсканата от звездите черупка, който се бъхти през галактическата нощ под тежестта на Диска. Голям като света. Стар като Времето. Търпелив като тухла.

Всъщност философите грешат. Великият АТуин фактически си прекарва чудесно.

Великият АТуин е единственото създание в цялата вселена, което знае къде точно отива. Разбира се, философите от години спорят накъде може да е тръгнал Великият АТуин и често изтъкват с тревога, че може би никога няма да узнаят.

Ще узнаят след около два месеца. И тогава наистина ще се разтревожат…

Още нещо, което отдавна тревожи философите с по-развито въображение на Диска, е въпросът за пола на Великия АТуин и доста много време и усилия са изразходвани в опити да се установи какъв е той веднъж завинаги.

Между другото, докато огромното тъмно тяло се носи като безкрайна четка за коса от черупка на костенурка, появяват се резултатите от последния им опит.

Клатушкайки се съвсем неконтролируемо, се вижда бронзовата обвивка на „Мощния пътешественик“, нещо като неолитен космически кораб, построен и тласнат отвъд ръба — от жреците-астрономи от Крул, който удобно е разположен на самия край на света и доказва, каквото и да говорят хората, че наистина съществува такова нещо като безмоторен старт.

В кораба се намира Двуцветко, първият турист на Диска. Напоследък бе прекарал няколко месеца да го изучава, но сега бързо го напускаше по твърде сложни причини, които обаче бяха свързани с опит да избяга от Крул.

Този опит беше хиляда процента успешен. Но, макар по всичко да личи, че е може би и последният турист на Диска, той се наслаждава на гледката.

На около две мили над него се носи Ринсуинд, магьосникът, облечен в нещо, което на Диска минава за скафандър.

Представете си го като тежководолазен костюм, измислен от хора, които никога не са виждали море. Преди шест месеца той беше един съвсем обикновен неуспял магьосник. После се запозна с Двуцветко, който го нае срещу нечувано възнаграждение за свой екскурзовод и оттогава почти непрекъснато стрелят по него, тероризират го, преследват го, виси от високо без надежда за спасение или, както в сегашния случай, пада от високо.

Той не съзерцава гледката, тъй като досегашният му живот непрекъснато преминава като на филмова лента пред очите му и пречи. Опитва се да запомни защо винаги, когато си обличаш скафандъра, от жизнено важно значение е да не забравиш шлема. Тук може да се каже още много, за да се изясни защо тези двамата изпадат от света и защо Багажът на Двуцветко, видян за последен път, когато отчаяно се опитвал да го следва на стотици малки крачета, не е обикновен куфар, но такива въпроси отнемат време и повече усилия, отколкото си заслужава. Веднъж например на някакъв купон попитали прочутия философ Ли Тин Уайлд „Защо сте тук?“ и отговорът му отнел три години.

Това, което е много по-важно е едно събитие, протичащо високо горе, много над АТуин, слоновете и скоропостижно издъхващия магьосник. Самата времева и пространствена тъкан всеки момент ще бъде напъхана в изстисквачката за дрехи.



Въздухът беше мазен от характерното усещане за магия и парлив от дима на сеещи, направени от черен восък, чийто точен произход един мъдър човек не би се интересувал да узнае.

Имаше нещо много странно в тази стая, дълбоко в мазите на Невидимия Университет, най-реномирания колеж по магия на Диска. Първо на първо, като че ли съществуваха твърде много измерения, не съвсем видими, трепкащи извън, но досами зрителното поле.

Стените бяха покрити с окултни символи, а по голямата част от пода се заемаше от Осмократния Печат на Статуквото, за който в магическите кръгове единодушно се приемаше, че има цялата възпираща сила на добре насочено парче тухла. Единствената мебел беше аналой от тъмно дърво, изрязан във формата на птица — е, честно казано, във формата на пернато същество, което е най-добре да не се разглежда много подробно — а върху аналоя, привързана към него с тежка верига, цялата в катинари, лежеше книга.

Голяма, но не особено внушителна книга. Други книги в библиотеките на Университета имаха корици, инкрустирани с редки скъпоценни камъни и очарователно дърво, или пък подвързани с драконова кожа. Тази беше само от една доста дрипава кожа. Приличаше на онези книги. които в библиотечните каталози се описват като „леко оръфани“, макар че би било по-честно да се признае, че изглеждаше като да е била одрана, изкормена, а може би и сдъвкана. Металните закопчалки я държаха затворена. Те не бяха украсени, а само много тежки — като веригата, която не толкова прикрепяше книгата към аналоя, колкото я задържаше там.

Като да бяха изработени от някой, който е имал предвид съвсем определена цел и който през по-голямата част от живота си е правил тренировъчни хамути за слонове.

Въздухът се сгъсти и завихри. Страниците на книгата започнаха да се гънат съвсем ужасно и някак предумишлено, а измежду им се разля синя светлина. Тишината на стаята се струпа навътре като юмрук, който бавно се свива.

Половин дузина магьосници по нощни ризи се редуваха да надничат през малката решетка на вратата. Нито един магьосник не може да спи, когато се случи такова нещо — натрупването на сурова магия се надигаше из вселената като прилив.

— Така — каза някакъв глас. — Какво става тук? И защо аз не съм повикан?

Галдър Уедъруакс, Върховен Велик Заклинател на Ордена на Сребърната Звезда, Имперски Повелител на Свещения Жезъл, Ипсисимус на осмо ниво и 304-ти Канцлер на Невидимия Университет, не беше просто една внушителна гледка, даже в червената си нощна риза с ръчно избродирани мистически руни, даже с дългата си шапка с пискюл на главата, даже и със смешното си свещниче в ръка. Почти беше успял да изглежда добре даже и с пухкавите си пантофки с помпони.

Шест уплашени лица се обърнаха към него.

— Ъ, ъ, вие бяхте повикан, повелителю — каза един от подмагьосниците. — Затова сте тук — добави услужливо.

— Искам да кажа, защо не съм бил повикан преди? — озъби се Галдър, проправяйки си път към решетката.

— Ъ, ъ, преди кого, повелителю? — каза магьосникът.

Галдър го изгледа свирепо и хвърли бърз поглед през решетката.

Въздухът в стаята сега блестеше от малки искри, получаващи се при изгарянето на прашинките в потока от сурова магия. Печатът на Статуквото започваше да се покрива с мехури и да се подгъва по краищата.

Въпросната книга се наричаше Октаво и съвсем очевидно е, че не беше обикновена книга.

Има, разбира се, много прочути магически книги. Някои може да споменат „Некротеликомникон“, със страници от древна гущерова кожа; други биха посочили „Да излезеш Около Единадесет и Нещо“, написана от мистериозна и мързелива Ламическа секта; някои биха могли да си спомнят, че „Магическият трактат по блъскане на коли“ уж съдържа единствената оригинална шега във вселената. Но те всички са брошурки в сравнение с Октаво, която предполага се, Създателят на Вселената забравил — с характерната си разсеяност — малко след като завършил най-великата си творба.

Осемте магии, затворени в страниците й, водеха таен и сложен самостоятелен живот и всепризнато беше, че…

Както се взираше в разбунената стая, Галдър сбърчи чело. Разбира се, там бяха останали само седем магии. Някакъв млад идиот, студент по магьосничество един ден крадешком беше надникнал в книгата и една от магиите избягала и се настанила в мозъка му. Никой не беше успял да разбере напълно как стана това. Как му беше името? Уинсуонд?

Октаринови и пурпурни искри проблясваха по кориците на книгата. Тънкото вълмо дим се заизвива над аналоя и тежките метални заключалки, които държаха книгата затворена, видимо започнаха да се обтягат.

— Защо магиите са толкова неспокойни? — попита един от по-младите магьосници.

Галдър вдигна рамене. Не можеше да го покаже, разбира се, но започваше наистина да се безпокои. Като опитен магьосник от осмо ниво, той виждаше полувъображаемите форми, които се появяваха за момент във вибриращия въздух, като мамеха и подканваха. Почти така, както комари се появяват преди гръмотевична буря, действително тежки натрупвания на магия винаги привличат създания от хаотичните Занданни Измерения — зловещи Създания, целите в слюнка и с разместени органи, вечно търсещи пролука, през която биха могли да се промъкнат в света на хората1.

Това трябваше да се спре.

— Ще ми трябва доброволец — каза твърдо. Настъпи внезапна тишина. Единственият шум идеше иззад вратата. Беше зловещия тих звук на метал, който се къса при опън.

— Много добре тогава — каза. — В такъв случай ще ми трябват сребърни пинсети, около два литра котешка кръв, малък камшик и стол…

Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. Тишината би била ужасна гюрултия в сравнение с внезапната тиха имплозия на безшумие, която удари магьосниците с цялата сила на експлодиращо глухарково пухче.

Дебел стълб искряща светлина изскочи от книгата, удари тавана със струя пламък и изчезна.

Галдър втренчено се взираше в дупката, без да обръща внимание на своята тлееща тук-там брада. Посочи драматично.

— Към горните мазета! — извика и заскача нагоре по каменните стълби. С шляпащи чехли и издуващи се нощни ризи останалите магьосници го последваха, като падаха един връз друг в стремежа на всеки да бъде последен. Въпреки това всички пристигнаха навреме, за да видят как огненото кълбо с окултна мощ изчезва в тавана на горната стая.

— Ъ! — каза най-младият магьосник и посочи пода.

Стаята беше част от библиотеката, докато магията не я беше пронизала, насилствено преструктурирайки вероятностни частици на всичко по пътя си. И така, разумно беше да се предположи, че малките пурпурни тритончета са били части от пода, а ананасовия крем може някога да е бил книги. А няколко от магьосниците по-късно се заклеха, че малкият печален орангутан, седнал сред всичко това, много приличал на главния библиотекар. Галдър се втренчи нагоре.

— Към кухнята! — прорева, като газеше из крема към следващото стълбище.

Никой никога не узна в какво бе превърната голямата чугунена готварска печка, тъй като тя бе съборила една от стените и бе успяла да избяга преди групичката рошави магьосници с безумни очи да нахълтат в стаята. Готвачът специалист по зеленчуци беше намерен много по-късно, скрит в казана за супи и ломотеше неяснотии като: „Кокалчетата! Ужасните кокалчета!“ Последните тънки струйки магия, вече някак позабавени, изчезваха в тавана.

— Към Голямата Зала!

Стълбите тук бяха много по-широки и по-добре осветени. Задъхани и с аромат на ананас, по яките магьосници бяха вече горе, когато огненото кълбо достигна средата на огромната проветрива стая, която представляваше главната зала на Университета. То висеше неподвижно; само от време на време нещо по повърхността му се издуваше и фъщеше.

Магьосниците пушат, както всички знаят. Това може би обяснява хора от ковчежни кашлици и зъбопилни хриптения, които избухваха зад Галдър, докато последният се опитваше да оцени положението и се чудеше дали не го е прекалено страх, за да си потърси скривалище. Той сграбчи един изплашен студент.

— Намери ми гледатели, далекогледатели, гадатели и вътрегледатели! — излая. — Искам това да се проучи.

Нещо се оформяше вътре в огненото кълбо. Галдър засенчи очи и се взря в нещото, оформящо се пред него. Не можеше да има съмнение. Беше вселената.

Той беше съвсем сигурен в това, тъй като в кабинета си имаше неин модел, който по всеобщо признание бе далеч по-внушителен от действителността. Възможностите, предлагани от дребните перли и сребърния филигран, напълно биха объркали Създателя. Но мъничката вселена в огненото кълбо беше обезпокоително… ами-и, истинска. Единственото, което й липсваше, беше цвят. Цялата беше от прозирна бяла мъгла.

Ето го Великият АТуин, четирите слона и самият Диск. От този ъгъл Галдър не виждаше добре повърхността, но с хладна увереност знаеше, че ще бъде абсолютно точно моделирана. Макар че едва-едва вече различаваше миниатюрното копие на Кори Селести, на чийто абсолютен връх живееха свадливите и някак буржоазни богове на света в палат от мрамор, алабастър и тристайни апартаменти с мокет, който те бяха нарекли Дунманифестин.

Всички граждани на Диска с някакви претенции за култура постоянно се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец за врата.

Малката вселена-ембрион се задвижи бавно, накланяйки се… Галдър се опита да изкрещи, но гласът му отказа да излезе. Бавно, но с неудържима сила на експлозия, формата се разширяваше.

Той наблюдаваше с ужас, после с удивление, как тя премина през него леко като мисъл. Протегна ръка и загледа как бледите призрачни скални пластове се стичат през пръстите му в дейно мълчание.

Великият АТуин беше вече потънал мирно под нивото на пода, по-голям от къща.

Магьосниците зад Галдър бяха потънали до кръста в морета. Кораб по-малък от напръстник за момент привлече погледа на Галдър, но движението бързо го отнесе през стените и отвъд тях.

— Към покрива! — успя да каже, сочейки треперещ пръст към небето.

Тези от магьосниците, на които беше останало достатъчно сиво вещество, за да съобразят и достатъчно въздух, за да тичат, го последваха, препускайки сред континенти, които плавно се стелеха през солидната каменна стена.

Беше тиха нощ, обагрена от наближаващата зора. Сърповидна луна тъкмо залязваше. Анкх-Морпорк, най-големият град в земите около Кръглото море, спеше.

Това твърдение в действителност не е вярно. От една страна, онези части на града, чиито жители се занимаваха например, с търговия със зеленчуци, подковаване на коне, гравиране на изящни малки орнаменти от нефрит, обмен на пари и правене на маси, общо взето спяха. С изключение на страдащите от безсъние. Или на ония, които бяха станали, както се случва, да отидат до тоалетната. От друга страна, много от не така хрисимите жители бяха напълно будни и, например, се катереха през прозорци, които не бяха техни, прерязваха гърла, нападаха се и се обираха един друг, слушаха шумна музика в задимени мазета и общо взето си прекарваха много по-гот. Но повечето животни спяха, с изключение на плъховете. Също и прилепите, разбира се. Що се отнася до насекомите…

Въпросът е, че описателната литература много рядко е съвсем точна и по време на царуването на Олаф Куимбли II като Патриций на Анкх бяха прокарани някои закони с решимостта да се прекратят неща от тоя сорт и да се въведе правдивост в репортажите. Така, ако в една легенда се казва за прочут герой, че „всички хора славели неговата юначност“, всеки мислещ за живота си бард би добавил незабавно „с изключение на някои хора от родното му село, които го мислели за лъжец, и доста много други хора, които изобщо не били го и чували“. Поетичното сравнение стриктно се ограничаваше в твърдения като: „могъщият му жребец беше бързоходен като вятъра в един сравнително тих ден, да речем сила на вятъра Трета Степен“, а всякакви мъгляви приказки за възлюблена с лице, което спуска на вода хиляда кораба би трябвало да бъдат подкрепяни от доказателства, че обектът на желанието наистина прилича на бутилка шампанско.

Куимбли най-накрая бил убит от раздразнен поет по време на един експеримент, проведен в палата, за да се докаже оспорваната точност на поговорката — „Перото е по-силно от сабята“, която после в негова памет била поправена да включва фразата „само ако сабята е много малка, а перото много остро“.

И така. Приблизително шестдесет и седем, може би шестдесет и осем процента от града спяха. Не че останалите граждани, промъкващи се тук-там в процеса на общо взето незаконните си занимания, забелязваха как бледият прилив приижда по улиците. Само магьосниците, свикнали да виждат невидимото, го наблюдаваха как се пени през далечните поля.

Дискът, понеже е плосък, няма истински хоризонт. Разни авантюристично настроени моряци със странни идеи, породени от твърде дългото взиране в яйца или портокали, които тръгваха за антиподите, скоро научаваха, че причината далечните кораби понякога да изглеждат като да изчезват оттатък края на света беше тази, че те наистина изчезваха оттатък края на света.

Но все пак и за взора на Галдър съществуваше предел в този мъгляв и прашен въздух. Той погледна нагоре. Високо над Университета се издигаше мрачната древна Кула на Изкуството, призната за най-старата сграда върху Диска с прочутата си вита стълба от осем хиляди осемстотин и осем стъпала. От нейния назъбен покрив, свърталище на гарвани и водоналивници с обезпокоително бдителни каменни муцуни, един магьосник би могъл да обхване с поглед всичко до самия край на Диска. След като му свършат десетте и нещо минути ужасно кашляне, разбира се.

— Поврага — изломоти. — Каква в края на краищата ми е ползата, че съм магьосник? Авиенто, тесалос! Ще летя! Към мен, духове на въздуха и тъмнината!

Простря възлеста ръка и посочи към отломка от рушащ се парапет. Изпод никотиненожълтите му нокти излезе октаринов огън и избухна в порутения камък далече над него.

Той се срути. По силата на прецизно калкулираната размяна на скорости Галдър се издигна с развяваща се около кокалестите му крака риза. Все по-високо и по-високо се възнасяше, фучейки през бледата светлина като, като — е, добре, като възрастен, но силен магьосник, който се изстрелва нагоре от експертно прицелен пръст върху везните на вселената. Приземи се в куп стари гнезда, възстанови равновесие и се взря надолу към главозамайващата картина на зазоряването върху Диска.

По това време от дългата година Кръглото море беше почти откъм залез слънце спрямо Кори Селести и когато дневната светлина се разля по земите около Анкх-Морпорк, сянката на планината се вряза сред пейзажа като стрелката на Божия слънчев часовник, но откъм нощната страна, надпреварвайки се с бавната светлина към края на света, продължаваше да се надига струйка бяла мъгла. Чу пукот от сухи съчки зад себе си. Обърна се и видя Импер Траймън, втори по ранг в Ордена, единственият освен него, който беше издържал на изпитанието.

За момента Галднър не му обърна внимание, само си напомни да се държи здраво за каменния перваз и да усили личните си заклинания за защита. Повишението в ранг идваше бавно в тази професия, която по традиция дарява дълъг живот и се смяташе, че младите магьосници често търсят да напреднат, възползвайки се от изстиналото място на някой труп, като първо се отърват от заемащия го. Освен това, имаше нещо обезпокоително в младия Траймън. Не пушеше, пиеше само преварена вода, а и Галдър с ужас подозираше, че е умен. Не се усмихваше достатъчно често, обичаше цифрите и онзи вид организационни схеми, които показват много квадратчета със стрелки, сочещи към други квадратчета. С една дума, беше от ония, дето можеха да използуват думата „персонал“, и то на място.

Цялата видима част от Диска вече бе покрита с блестяща бяла кожа, която й беше точно по мярка. Галдър погледна към собствените си ръце и видя, че са покрити с бледа мрежа от лъскави нишки, които следваха всяко негово движение.

Разпозна този тип магия. Беше я използувал преди. Но неговата беше в по-малък мащаб — в много по-малък.

— Това е магия за Промяна — каза Траймън. — Целият свят се променя в момента.

Някои хора, помисли си мрачно Галдър, щяха да имат благоприличието да сложат възклицателен знак на края на твърдение от този род.

Чу се звук, възможно най-слабият от чистите тонове, висок и остър, като пукване на мише сърце.

— Какво беше това? — попита Галдър.

Траймън вирна глава.

— До диез, мисля — отвърна.

Галдър не каза нищо. Лъскавата белота беше изчезнала и първите звуци на пробуждащия се град почнаха да се процеждат нагоре към двамата магьосници. Всичко изглеждаше съвсем същото, както преди. Нима целият този труд беше само и само нещата да си останат същите?

Той потупа разсеяно джобовете на ризата си и най-накрая намери това което търсеше, зад ухото си. Пъхна влажния фас в устата си, извика мистичен огън измежду пръстите си и силно си дръпна от жалката папироса, докато пред очите му заиграха сини пламъчета. Изкашля се един-два пъти. Беше се замислил наистина дълбоко. Опитваше се да си спомни дали някой от боговете не му дължи някаква услуга.



Всъщност боговете не по-малко от магьосниците бяха озадачени от всичко това, но бяха безсилни да направят каквото и да било, а освен това бяха заети в продължилата цяла вечност битка с Ледените Великани, които бяха отказали да върнат косачката за ливади.

Все пак, някакво обяснение на това какво наистина се беше случило, би могло да се намери във факта, че Ринсуинд, чийто изминал живот тъкмо беше стигнал до един интересен момент когато беше петнадесетгодишен, изведнъж откри, че в края на краищата не умира, а виси с главата надолу на някакъв бор.

Слезе лесно, падайки неконтролируемо от клон на клон, докато се приземи на главата си в купчина борови иглички, където полежа, мъчейки се да си поеме дъх с мисълта какво не би дал само и само да беше по-добър човек. Някъде, сигурен беше, трябваше да има напълно логична връзка. В един миг на човек му се случва да умира, след като е паднал от ръба на света, а в следващия — виси надолу с главата на някакво дърво.

Както винаги ставаше в такива моменти, Магията се надигна в мозъка му.

Преподавателите на Ринсуинд единодушно бяха заключили, че той е роден магьосник толкова, колкото рибите са родени алпинисти. Вероятно и иначе щяха да го изхвърлят от Невидимия Университет — не можеше да запомни магиите и от пушенето му ставаше лошо — но това, което наистина му причини неприятности, беше глупостта му да се промъкне в стаята на окованата с вериги Октаво и да я отвори. Освен това неприятностите се увеличиха още повече от факта, че никой не можа да проумее как така всички катинари временно се бяха отключили.

Магията не беше придирчив квартирант. Само си кротуваше като стара жаба на дъното на блатото. Винаги обаче, когато Ринсуинд се чувстваше наистина уморен или много уплашен, тя се опитваше да го накара да я каже. Никой не знаеше какво би станало, ако една от Осемте Велики Магии се каже самостоятелно, но се смяташе, че най-доброто място за наблюдение на ефекта би била следващата вселена.

Това беше странна мисъл за човек, легнал в куп борови иглички след като току-що е падал от ръба на света, но на Ринсуинд му се стори, че магията иска той да остане жив.

— Устройва ме — помисли си.

Надигна се и погледна дърветата. Ринсуинд беше градски магьосник и макар да съзнаваше, че има разлики между отделните видове дървета, по които техните най-близки роднини ги разпознават, единственото нещо, което знаеше със сигурност беше, че в земята е пъхнат онзи край, по който няма листа. Дърветата бяха твърде много, набодени без абсолютно никакво чувство за ред. Тук не беше метено от векове.

Спомни си, че имаше нещо такова, дето можеш ла разбереш къде си по това от коя страна на дървото расте мъх. По тези дървета мъхът беше навсякъде, а също и дървени брадавици и разкекерчени стари клони. Ако дърветата бяха хора, тия щяха да седят в люлеещи се столове.

Ринсуинд ритна най-близкото. С безпогрешна точност то го удари с един желъд. Той каза „ох“. Дървото, с глас като при отварянето на много стара врата, каза „Така ти се пада“.

Настъпи дълго мълчание.

После Ринсуинд попита:

— Ти ли каза това?

— Да.

— И това ли?

— Да.

— Аха — позамисли се. После попита: — Извинете, бихте ли могли случайно да ми кажете как да изляза от гората?

— Не. Не съм от много подвижните — каза дървото.

— Май тук можеш да пукнеш от скука, а? — поде Ринсуинд.

— Не бих могъл да знам. Никога не съм бил нищо друго — отвърна дървото.

Ринсуинд го огледа по-внимателно. Изглеждаше съвсем като другите дървета, които беше виждал.

— Магическо ли си? — попита.

— Никой не ми е казал — рече дървото. — Предполагам.

Ринсуинд се замисли. Не е възможно да говоря с дърво. Ако говорех с дърво, щях да съм луд, а аз не съм луд, така че дърветата не могат да говорят.

— Довиждане — отсече твърдо.

— Ей, не си отивай — почна дървото, но после осъзна колко безнадеждно е всичко това. Погледна как Ринсуинд се отдалечава залитайки през храстите и се захвана да усеща слънцето върху листата си, бълбукането и клокоченето на водата в корените си и самия прилив и отлив на соковете си в отговор на естественото притегляне на слънцето и луната. Да пукнеш, мислеше си. Ама че странна дума. На дърветата им се случваше да пукат, разбира се, особено при буря, но мисля, че не това се опитваше да каже той. И друго: „Можеш ли действително да бъдеш нещо друго?“

Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.

На няколко мили от него Двуцветко също се съвземаше от изненадата, че отново се е озовал върху Диска. Беше възседнал корпуса на „Мощния пътешественик“, който с бълбукане постепенно потъваше в тъмните води на огромно езеро, заобиколено от дървета.

Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояние да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.

На пръв поглед, това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражава, че те се отказват и се махат.

Опасността просто да се удави нямаше никакви шансове. Двуцветко беше напълно уверен, че в едно добре организирано общество не биха оставили хората да се давят току тъй.

Малко обаче го глождеше мисълта къде ли може да се е дянал Багажа му. Но се утеши със съзнанието, че той е от мъдро крушово дърво и би следвало да е достатъчно интелигентен да се погрижи за себе си…

В друга една част от гората пък, млад шаман преминаваше особено важен етап от обучението си.

Беше ял от свещената мишеморка, беше пушил светена ризома, грижливо бе счукал на прах и бе пъхнал във всичките си отвърстия мистичната гъба и сега, седнал по турски под един бор, се съсредоточаваше първо за да установи контакт с необикновените и чудни тайни в сърцето на Битието, но главно, за да не се отвинти и отлети връхната част на главата му. Сини четиристранни триъгълници се въртяха пред очите му. От време на време се усмихваше многозначително на незначителни неща и отронваше по едно „Ау“ и „Пфу“.

Въздухът се размърда и стана това, което той по-късно описа като „Нещо като експлозия, само че назад, нали разбирате?“ и внезапно там, където преди нямаше нищо, се появи голям очукан дървен сандък.

Той се приземи тежко върху шумата, спусна десетки малки крачета и се извърна тромаво да погледне към шамана. Тоест, не че имаше лице, но дори и през митологическата мъгла, шаманът с ужас съзнаваше, че го гледа. И то не с добро око. Удивително е колко злобни могат да бъдат една ключалка и няколко дупки от чеп.

За негово силно облекчение сандъкът някак си вървешком повдигна рамене и се понесе в лек галоп между дърветата.

Със свръхчовешко усилие шаманът си припомни правилната последователност от движения за изправяне и дори успя да направи няколко крачки преди да погледне надолу и да се откаже, поради това че му се бяха свършили краката.

Междувременно, Ринсуинд беше намерил пътеката. Тя непрекъснато се виеше насам-натам и къде по-щастлив щеше да е ако беше калдъръмена, но следвайки я, поне имаше какво да прави. Няколко дървета се опитаха да го заговорят, но Ринсуинд беше почти сигурен, че това не е нормално поведение за дървета и не им обърна внимание.

Денят порастна. Не се чуваше друг шум освен жуженето на отвратителни малки жилещи насекоми, случайното изпукване на счупен клон и шепота на дърветата, които обсъждаха религията и проблемите с катеричките. Ринсуинд започна да се чувства много самотен. Той си представи как остава да живее завинаги в гората, как спи върху шумата и се храни… и се храни с… с каквото там се намира за ядене в горите. Дървета, мислеше си, и ядки, и горски плодове. Ще трябва да…

— Ринсуинд!

Насреща му по пътеката се зададе Двуцветко вир вода, но засиял от щастие. Багажът се тътреше подире му (всичко направено от такова дърво винаги следва собственика си навсякъде; често са го използвали за направата на багажа или погребалните церемонии на много богати умрели царе, които искали да са сигурни, че ще започнат новия живот в отвъдното с чисто бельо).

Ринсуинд въздъхна. До този момент си беше въобразявал, че няма как денят да тръгне по-зле.

Заваля особено мокър и студен дъжд. Ринсуинд и Двуцветко седяха под едно дърво и го гледаха.

— Ринсуинд?

— М… м…?

— Защо сме тук?

— Ами някои казват, че Създателят на Вселената направил Диска и всичко върху него, други, че това е много объркана история, в която са замесени тестисите на Небесния Бог и млякото на Небесната Крава, а други дори твърдят, че всички ние сме само резултат от всеобщото случайно натрупване на вероятностни частици. Но ако искаш да попитам защо сме тук вместо да падаме от Диска, нямам ни най-малка представа. Сигурно всичко е някаква гадна грешка.

— Аха. Мислиш ли, че има нещо за ядене в тази гора?

— Да — каза горчиво магьосникът, — ние.

— Имам желъди, ако искате — каза дървото услужливо.

Известно време поседяха във влажно мълчание.

— Ринсуинд, дървото каза…

— Дърветата не говорят — сряза го Ринсуинд, много е важно да се помни това.

— Но ти току-що чу…

Ринсуинд въздъхна.

— Виж какво. Всичко се свежда до проста биология, нали така? Ако ще говориш, трябват ти съответните органи, като бели дробове, устни и, и…

— Гласни струни — каза дървото.

— Да де, именно — рече Ринсуинд. Млъкна и се загледа мрачно в дъжда.

— А аз си мислех, че магьосниците знаят всичко за дърветата, горската грана и тям подобни — в гласа на Двуцветко прозвуча упрек. Много рядко нещо в гласа му даваше да се разбере, че не смята Ринсуинд за великолепен чародеец и магьосникът подскочи.

— Знам, знам — рече грубо.

— Тогава какъв вид дърво е това? — попита туристът.

Ринсуинд погледна нагоре.

— Бук — отсече.

— Фактически… — почна дървото, но веднага млъкна. Беше уловило погледа на Ринсуинд.

— Тези неща там горе приличат на дъбови желъди — усъмни се Двуцветко.

— Да, така е, това е сесилната или още хептокарпическа разновидност — каза Ринсуинд. — Плодовете действително много приличат на дъбови желъди. Практически могат да заблудят всекиго.

— Глей ти — възкликна Двуцветко, — ами какъв е онзи храст ей там, тогава?

— Леска.

— Но по него има бодли и червени боровинки!

— Е и? — строго каза Ринсуинд и го изгледа свирепо.

Двуцветко се предаде пръв.

— А, нищо — каза отстъпчиво. — Сигурно са ме информирали грешно.

— Точно така.

— Но под него има някакви големи гъби. Могат ли да се ядат?

Ринсуинд предпазливо ги огледа. Наистина бяха много големи и шапките им бяха на бели и червени петна. По-точно бяха от сорт, който местният шаман (който в момента се намираше на няколко мили и се сприятеляваше с една скала) обикновено ядеше само след като първо си завържеше с въже единия крак за някоя скала. Нямаше как, трябваше да излезе под дъжда да ги огледа. Коленичи в шумата и надникна под шапката. След малко пророни едва-едва:

— Не, изобщо не стават за ядене.

— Защо? — извика Двуцветко. — Да не би жълтият цвят на ръбчетата отдолу да не е какъвто трябва да бъде?

— Не, не е това…

— Сигурно браздите по пънчетата им не отговарят тогава.

— Съвсем нормално изглеждат, всъщност.

— Шапките тогава. Сигурно цвета им не е както трябва, а? — попита Двуцветко.

— Не съм сигурен за това.

— Е, добре де, тогава защо да не могат да се ядат?

Ринсуинд се изкашля.

— Ами заради вратичките и прозорчетата — каза нещастно, — веднага ги издават.



Гръм се търкаляше из Невидимия Университет. Дъжд се лееше върху покрива му и гъргореше през муцунестите му водоналивници, макар че един-два от по-хитрите бяха офейкали и се бяха подслонили под лабиринта от керемиди. Далеч под покрива, в Голямата Зала, осемте най-могъщи магьосника в света на Диска се събраха в осемте върха на церемониалния октограм. В действителност те може би не бяха най-могъщите, но със сигурност притежаваха огромни способности за оцеляване, което в магьосническия свят на жестока конкуренция беше почти едно и също. Зад всеки магьосник осми ранг стояха по половин дузина седморангови, които се опитваха да го избутат и на старшите магьосници се налагаше да култивират въпросително отношение към, да речем, скорпиони намерени в леглата им. Една древна поговорка обобщава: „Когато на един магьосник му омръзне да търси парчета стъкло в обяда си“, се казва в нея, „значи му е омръзнал живота“.

Най-старият магьосник, Грейхалд Сполд от Древните и Съвсем Истински Мъдреци от Неразкъсания Кръг се облегна тежко на украсения си жезъл и тъй рече, казвайки:

— Кажи си приказката Уедъруакс, че краката хич не ме държат.

Галдър, който беше поспрял просто за ефект, го изгледа свирепо.

— Добре тогава, ще бъда кратък…

— Тъй те искам.

— Всички ние сме поискали напътствия относно събитията от тази сутрин. Може ли някой измежду нас да каже, че е получил такива?

Магьосниците се погледнаха, без да се извръщат. Никъде, освен на профсъюзно събрание за оказване на братска помощ, не се среща толкова много взаимно недоверие и подозрение, както в сборище на старши чародейци. Голата истина обаче беше, че денят протече много зле. Обикновено споделящи информация демони, свикани набързо от Занданните Измерения, се бяха смутили и боязливо се бяха дръпнали вместо да отговорят на въпроса. Магическите огледала се бяха напукали. Картите мистериозно се бяха превърнали в късчета празна хартия. Кристалните кълба бяха помътнели. Даже чаените листчета, обикновено презирани от магьосниците като лекомислени и незаслужаващи внимание, се бяха скупчили на дъното на чашите и бяха отказали да се помръднат.

Накратко, сбраните магьосници бяха объркани. Чу се всеобщо утвърдително мърморене.

— Следователно, аз предлагам щото да извършим Ритуала на Ашк Енте — изрече Галдър драматично.

Трябваше да си признае, че се бе надявал на по-добра реакция, нещо от рода на, ами „Не, само не ритуала на Ашк Енте! Човек не е предназначен да се бърка в такива неща!“ В действителност се чу всеобщо одобрително мрънкане.

— Добра идея.

— Изглежда разумно.

— Карай да върви тогава.

Леко обезпокоен, той даде знак на процесия от по-второстепенни магьосници, които внесоха различни магически средства в залата. Вече намекнахме, че по това време съществуваше известно разминаване сред магьосническото братство за това как трябва да се практикува магия.

Особено по-младите магьосници никога не пропускаха случай да изтъкнат, че е време магията да осъвремени имиджа си и че всички те трябва да престанат да се туткат с парченца восък и кости, а да поставят цялата работа на правилно организирана основа, с научноизследователски програми и тридневни конференции в добри хотели, където биха могли да се четат доклади със заглавия като „Съвременни тенденции при Врачуване с Пръст“ или „Ролята на Бързоходните ботуши в хуманното общество“.

Траймън, например, напоследък почти не се занимаваше с магия, а ръководеше Ордена с акуратността на пясъчен часовник, пишеше купища паметни бележки и държеше на стената в офиса си Голямо табло, цялото в цветни точки, флагчета и линии, което никой друг не разбираше истински, но което изглеждаше много респектиращо. Другият тип магьосници смятаха всичко това за тресавищен газ под налягане и не искаха да имат нищо общо с някакъв имидж, освен ако той не е от восък и не е набоден с шишове.

Главите на осемте ордена принадлежаха към последния тип, традиционалисти до един, и приборите струпани около октограма имаха недвусмислено не-измишльотински, окултен вид. Рога от овен, черепи, метални принадлежности в стил барок и тежки свещи се виждаха навсякъде, въпреки откритието на по-млади магьосници, че Ритуалът Ашк Енте би могъл чудесно да се извърши и само с три малки парченца дърво и 4 куб.см. миша кръв.

Подготовката обикновено отнемаше няколко часа, но съчетаната мощ на старшите магьосници я скъси значително и, след някакви си 40 минути, Галдър напевно изрече последните думи на заклинанието. Те увиснаха за малко пред него преди да се разтворят.

Въздухът в центъра на октограма проблясна и се сгъсти, и изведнъж се оказа, че съдържа висока тъмна фигура. Почти цялата беше скрита от черна мантия с качулка и май така беше по-добре. Държеше коса в едната ръка и човек не можеше да не забележи, че там където би трябвало да са пръстите, имаше само бели кости.

Другата ръка на скелета държеше малки парченца сирене и ананас, набодени на пръчица.

— Е? — каза Смърт с глас, съчетал топлината и цвета на айсберг. Той улови втренчените погледи на магьосниците и посочи с очи към пръчиците.

— ИДВАМ ОТ КУПОН — додаде нещо като упрек.

— О, Създание на Земята и Тъмата, ний всинца те заклинаме да се отречеш от… — започна Галдър с твърд заповеднически глас.

Смърт кимна.

— ДА, ДА, ТОВА ГО ЗНАМ — каза. — ЗАЩО МЕ ПРИЗОВАХТЕ?

— Говори се, че виждаш и миналото, и бъдещето — рече Галдър малко кисело, тъй като голямата реч за заставянето и заклинанието беше една от любимите му и хората казваха, че много му се удава.

— ТОВА Е АБСОЛЮТНО ВЯРНО.

— Тогава може би ще можеш да ни кажеш. какво точно се случи тази сутрин? — попита Галдър. Посъвземайки се, той добави гръмко: — Повелявам ти това в името на АЗИМРОТ, в името на ТЧИКЪЛ, в името на…

— ДОБРЕ ДЕ, ДОБРЕ, ЯСЕН СИ МИ — каза Смърт. — КАКВО ТОЧНО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ? ТВЪРДЕ МНОГО НЕЩА СЕ СЛУЧИХА ТАЗИ СУТРИН, РОДИХА СЕ ХОРА, УМРЯХА ХОРА, ВСИЧКИ ДЪРВЕТА ПОРАСНАХА МАЛКО, ВЪЛНИЧКИТЕ ОБРАЗУВАХА ИНТЕРЕСНИ КОНФИГУРАЦИИ В МОРЕТО…

— Имам предвид Октаво — студено каза Галдър.

— ТОВА? А, ТОВА БЕШЕ САМО ЕДНО ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. ОЧЕВИДНО ОКТАВО СЕ Е РАЗТРЕВОЖИЛ ДА НЕ БИ ДА ЗАГУБИ ОСМАТА СИ МАГИЯ. ТЯ ПАДАЛА ОТ ДИСКА, КАКТО ИЗГЛЕЖДА.

— Чакай, чакай — спря го Галдър. Почеса брадичката си. — За онази в главата на Ринсуинд ли говорим? Висок, слаб, малко щърбав? Онази…

— КОЯТО ТОЙ РАЗНАСЯ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ, ДА.

Галдър се намръщи. Това му се струваше прекалено. Всеки знае, че когато един магьосник умре, всички магии в главата му излизат на свобода, така че защо ще си прави труда да спасява Ринсуинд? Магията просто ще си долети обратно след време.

— Да се сещаш защо? — каза без да мисли и после опомняйки се навреме, бързо добави, — в името на ИРРИФ и КХАРЛА, заклинам те и…

— ЩЕ МИ СЕ ДА ПРЕСТАНЕШ С ТОВА — каза Смърт. — ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ЗНАМ Е, ЧЕ ВСИЧКИ МАГИИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ КАЗАНИ ЗАЕДНО НА СЛЕДВАЩИЯ СВИНЕБЪДНИ ВЕЧЕР, ИНАЧЕ ДИСКЪТ ЩЕ БЪДЕ РАЗРУШЕН.

— Ей ти, я говори по-високо — настоя Грейхалд Сполд.

— Млъкни! — викна Галдър.

— АЗ?

— Не, той. Малоумен стар…

— Чух това! — озъби се Сполд. — Вий, младите… — Той спря. Смърт го гледаше замислено, сякаш се опитваше да запомни лицето му.

— Виж кво — каза Галдър, — повтори само за онова, ако обичаш? Дискът ще бъде какво?

— РАЗРУШЕН — повтори Смърт. — МОГА ЛИ СЕГА ДА СИ ВЪРВЯ? ЗАБРАВИЛ СЪМ СИ ПИТИЕТО.

— Един момент — избърза Галдър. — В името на ЧЕЛИЛИКИ и ОРИЗОН и тъй нататък, какво ще рече това „разрушен“?

— ТОВА Е ЕДНО ДРЕВНО ПРОРОЧЕСТВО, НАПИСАНО НА ВЪТРЕШНИТЕ СТЕНИ НА ВЕЛИКАТА ПИРАМИДА НА ТСОРТ. ДУМАТА „РАЗРУШЕН“ СЕ РАЗБИРА ОТ САМО СЕБЕ СИ СПОРЕД МЕН.

— И това е всичко, което можеш да ни кажеш?

— ДА.

— Но Свинебъдни вечер е само след два месеца!

— ДА.

— Можеш поне да ни кажеш къде е Ринсуинд сега.

Смърт вдигна рамене — жест, за който телосложението му беше особено подходящо.

— В ГОРАТА НА СКЪНД ОТКЪМ РЪБА СПРЯМО ПЛАНИНИТЕ РАМТОП.

— Какво прави там?

— САМОСЪЖАЛЯВА СЕ.

— Аха.

— СЕГА МОГА ЛИ ДА ТРЪГВАМ?

Галдър кимна разсеяно. Беше се замислил печално за ритуала на прогонването, който започваше с думите: „Върви си, гнусна сянко“ и съдържаше някои доста внушителни пасажи, които се бе упражнявал да казва, но някак си сега не можа да събере никакъв ентусиазъм.

— А, да — каза. — Благодаря ти, да. — И веднага, тъй като все пак си е по-добре да не си създава човек врагове, дори сред създанията на нощта, добави любезно: — Надявам се, че купонът ще е приятен.

Смърт не отвърна. Той гледаше Сполд, тъй както куче гледа кокал, само дето в този случай нещата горе-долу изглеждаха наопаки.

— Казах, че се надявам купонът да е приятен — повтори високо Галдър.

— В МОМЕНТА Е ПРИЯТЕН — монотонно каза Смърт. — МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ РАЗВАЛИ МНОГО БЪРЗО В ПОЛУНОЩ.

— Защо?

— ЗАЩОТО ТОГАВА ВСИЧКИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЩЕ СИ СВАЛЯМ МАСКАТА.

Той изчезна, оставяйки след себе си само една коктейлна бъркалка и къс хартия гирлянд.

Имаше един незабелязан наблюдател на всичко това. Разбира се, съвсем против правилата, но Траймън знаеше всичко за правилата и винаги беше смятал, че те са за да се създават, а не да се изпълняват. Дълго преди осемте мага да започнат сериозно да спорят за това какво точно е имало предвид привидението, той вече се намираше долу в главните етажи на Университетската библиотека.

Мястото вдъхваше страх. Много от книгите бяха магически, а това, което никога не трябва да се забравя за магическите трактати е, че те са смъртоносни в ръцете на всеки обичащ реда библиотекар, защото той без друго ще ги набута всичките на един рафт. Това никак не е добра идея при книги, от които обикновено изтича магия, тъй като повече от една-две заедно образуват критическа Черна Маса. Отгоре на всичко, много от по-незначителните заклинания са твърде придирчиви по отношение на компанията си и нерядко изразяват недоволството си, като злобно запращат книгите си насам-натам из стаята. И разбира се, винаги съществува и почти неусетното присъствие на Съществата от Занданните Измерения, които се тълпят около магическата пробойна и непрестанно сондират стените на действителността.

Работата на магическия библиотекар, който трябва да прекарва работното си време в тази опасно заредена атмосфера, носи големи рискове.

Главният библиотекар, който седеше върху бюрото си и тихичко белеше портокал, много добре съзнаваше това. Той вдигна очи при влизането на Траймън.

— Трябва ми всичко, каквото имаме за Пирамидата на Тсорт — рече Траймън. Беше се подготвил — извади банан от джоба си.

Библиотекарят скръбно го погледна и тупна тежко на пода. Траймън усети как мека ръка се пъха нежно в неговата и библиотекарят го поведе, като се поклащаше тежко насам-натам между полиците с книги. Сякаш държеше малка кожена ръкавица.

Около тях книгите пращяха и искряха, когато случайно разреждаща се ненасочена магия просветваше отправяйки се към грижливо прикрепените към полиците заземители. Усещаше се някаква тенекиена синя миризма и на самия предел на слуха — ужасното цвъркане на занданните същества.

Както много други части от Невидимия Университет, библиотеката заемаше много повече място, отколкото предполагаха външните й измерения, тъй като магията изкривява пространството по странен начин и може би беше единствената библиотека във вселената с рафтове в стил Мьобиус. Но неписаният каталог на библиотекаря работеше съвършено. Той спря до извисяващ се куп плесенясали книги и се хвърли нагоре в мрака. Чу се шумолене на хартия и към Траймън се понесе облак прах. След малко библиотекарят се върна с тънко томче в ръце.

— Ууук — каза той.

Траймън я пое внимателно.

Корицата бе издраскана и подгъната, позлатата на заглавните букви отдавна се беше изличила, но макар и трудно, той успя да разчете думите на стар магически диалект от Долината Тсорт:

„Виеликийот Храмъ на Тсортъ Мистическайа Иннтурийа“.

— Ууук? — запита тревожно библиотекарят. Траймън разгърна плахо страниците. Не му вървяха много езиците, винаги ги беше смятал за крайно неефективно средство, което по право би трябвало да бъде заменено с някакъв тип лесно разбираема числена система, но това като че ли беше точно, което търсеше. Цели страници бяха изпълнени със смислени йероглифи.

— Това ли е единствената книга върху Пирамидата на Тсорт, която имате? — попита бавно.

— Ууук.

— Сигурен ли сте?

— Ууук.

Траймън се заслуша. Много далече се чуваше шум от приближаващи стъпки и спорещи гласове. Но той и за това се беше подготвил.

Посегна към джоба си.

— Желаете ли още един банан? — попита.



Гората на Скънд наистина беше омагьосана, нещо не така необикновено на Диска, и беше единствената гора в цялата вселена, която се наричаше на местния език „Пръстът ти бе, глупак“ — буквалното значение на думата „Скънд“. Причината за това е едно за съжаление често срещано явление. Когато първите изследователи от топлите земи около Кръглото Море пристигнали от мразовитите вътрешни зони, те попълвали белите петна по картите си като хващали най-близкия туземец, сочели му някакъв далечен природен обект, говорейки ясно и високо и записвали това, което им казвал шашардисаният човечец. Така били обезсмъртени в поколения атласи географски чудатости като „Просто Планина“, „Отде Да Знам Бе“ и разбира се „Пръстът Ти Бе Глупак“.

Дъждовни облаци се скупчиха около плешивите чукари на Връх Уулскунраход („Кой Е Тоя Глупак, Дето Не Знай Кво Е Туй Планина“) и Багажът се настани по-удобно под капещо дърво, което безуспешно се опита да подхване разговор.

Двуцветко и Ринсуинд спореха. Личността, за която спореха, седеше върху гъбата си и ги зяпаше с интерес. Приличаше на някой, който живее в гъба и това смущаваше Двуцветко.

— Добре де, защо няма червена шапчица?

Ринсуинд се поколеба, като отчаяно се опитваше да се досети накъде бие Двуцветко.

— Какво? — предаде се той.

— Би трябвало да има червена шапчица — каза Двуцветко, — и определено би трябвало да е по чист и някак по-веселяк. Хич не ми прилича на никой вид гном.

— Какви ги дрънкаш?

— Виж му брадата — тросна му се Двуцветко. — Виждал съм по-добри бради върху парче сирене.

— Слушай, той е висок 6 инча и живее в гъба. — изръмжа Ринсуинд. — Сто на сто е гном, по дяволите!

— Заключението ти се основава само на неговите твърдения.

Ринсуинд погледна надолу към гнома.

— Извинете — каза. Отведе Двуцветко на другия край на сечището.

— Слушай — процеди през зъби. — Ако беше висок 15 фута и беше казал, че е великан и тогава щяхме да си изградим мнение само по негово твърдение, нали?

— Може да е горски дух — заяде се Двуцветко.

Ринсуинд се обърна назад към дребната фигурка, която усърдно си чоплеше носа.

— Е, хубаво де? — рече. — Кво от туй? Гном, горски дух, елф — кво от туй?

— Не е елф — твърдо заяви Двуцветко. — Елфовете са облечени в такива едни зелени гащиризони и островърхи шапчици и малки възлести антенести нещица се подават от главите им. Виждал съм картинки.

— Къде?

Двуцветко се поколеба, свел поглед към краката си.

— Мисля, че се казваше „мрън, мрън, мрън“.

— Как? Казваше се как?

Човечето внезапно откри, че му е много интересно да си гледа опакото на ръцете.

— „Наръчник на Цветните Феи за най-малките“ — измрънка.

Ринсуинд изглежда нищо не разбра.

— Книга за това как да се избягват ли? — попита.

— А, не — забърза Двуцветко, — казва ти къде да ги търсиш. Спомням си вече картинките.

Лицето му придоби замечтан вид и Ринсуинд вътрешно изпъшка.

— Имаше даже специална фея, която идва да ти вземе зъбите.

— Какво, идва и ти вади собствените зъби?…

— Не, не, грешиш. Искам да кажа, след като ти паднат, това, което се прави е, слагаш зъба под възглавницата си, а феята идва, взема го и ти оставя за него една монета рину.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо събира зъби?

— Просто така.

Ринсуинд си състави представата за някакъв странен субект, който живее в замък от зъби. Беше от онези представи, които се опитваш да забравиш. Безуспешно.

— Пфу! — възкликна.

Червени шапчици! Двоумеше се дали да просвети туриста относно това какво всъщност представлява животът, когато жабата е добра гозба, заешката дупка е полезно място за подслон от дъжда, а бухалът, носещ се в нощта — тих ужас. Панталони от къртичена кожа звучаха много шик наистина, само да не се налага лично да ги сваляш от първоначалния им собственик, докато злобната гадинка е приклещена в дупката си. Що се отнася до червени шапки, всеки тръгнал из гората в нещо толкова ярко и биещо на очи, би го правил само много, много кратко.

Искаше да каже: „Слушай, животът на гномовете и горските духове е жесток, брутален и къс. Такива са и те самите.“

Искаше да му каже всичко това и не можеше. Човек, изгарящ да види цялата безкрайност, Двуцветко всъщност никога не излизаше извън собствената си глава. Да му каже истината щеше да бъде като да ритне кокер шпаньол.

— Суии уии уидъл уиит — каза едно гласче до крака му. Той погледна надолу. Гномът, който се беше представил като Суайърз, погледна нагоре.

На Ринсуинд много му се удаваха езиците. Гномът току-що беше казал: „Останал ми е от вчера малко шербет от тритони“.

— Звучи чудесно — възкликна Ринсуинд.

Суайърз още веднъж го побутна по глезена.

— Другият по-голям добре ли е? — рече загрижено.

— Страда само от шок поради сблъсък с действителността — отвърна Ринсуинд. — Да имаш случайно червена шапчица?

— Каквуо?

— А, нищо, аз само така.

— Знам къде има храна за по-големи — рече гномът, — и подслон също. Не е далеч.

Ринсуинд погледна към надвисналото небе. Дневната светлина се оттичаше от пейзажа, а облаците поглеждаха така, сякаш бяха чули за сняг и обмисляха предложението. Разбира се, не можеше на всяка цена да се вярва на хора, които живееха в гъби, но точно сега един капан, зареден с топло ядене и чисти чаршафи, би накарал магьосника да хлопа с всичка сила, за да влезе.

Потеглиха. След секунди Багажът внимателно се вдигна на крака и ги последва.

— Псст!

Той се извърна предпазливо, движейки малките си крачета в сложни конфигурации и сякаш погледна нагоре.

— Хубаво ли е да си дърводелско изделие? — попита тревожно дървото. — Болеше ли?

Багажът изглежда се замисли върху това. Всяка една от пиринчените дръжки, всяка дупка от чеп излъчваха крайно съсредоточаване.

После вдигна капак и се отдалечи, клатушкайки се.

Дървото въздъхна и отрони няколко мъртви листа от клоните си.

Къщурката беше малка, порутена и натруфена като дантела. Някакъв побъркан резбар се е захванал да я украсява, реши Ринсуинд и е натворил ужасни поразии, преди да успеят да го изхвърлят. Върху всяка врата, върху всеки кепенец се мъдреха чепки дървено грозде и полумесеци, а по всички стени имаше масови изблици на дялани шишарки. Нямаше да се изненада, ако през един от горните прозорци внезапно изскочи някоя гигантска кукувица.

Другото нещо, което забеляза, беше характерното усещане за мазнота на въздуха. Изпод ноктите му искряха мънички зелени и пурпурни пламъчета.

— Силно магическо поле — промърмори. — Поне 100 милитома2.

— Магията тук е навсякъде — рече Суайърз. — Преди тук живееше стара вещица. Отиде си много отдавна, но магията все още поддържа къщата.

— Тая врата тук нещо не е наред — каза Двуцветко.

— Защо й е на една къща магия, за да я поддържа? — попита Ринсуинд.

Двуцветко предпазливо попипа една от стените.

— Цялата лепне!

— Нуга — обясни Суайърз.

— Велики боже! Истинска захарна къщичка! Ринсуинд, истинска.

Ринсуинд кимна нещастно.

— Ъхъ, Сладкарската школа в Архитектурата — каза. — Няма много последователи.

Погледнаха подозрително бонбоненото чукче на вратата.

— Тя някакси регенерира — поясни Суайърз. — Великолепно, наистина. В днешно време вече е просто невъзможно да се направи такова нещо, не можеш да си набавиш медено тесто.

— Така ли? — мрачно рече Ринсуинд.

— Хайде да влезем — подкани гномът, — но внимавайте с изтривалката.

— Защо?

— Захарен памук.



Огромният Диск бавно се въртеше под своето отрудено слънце, дневната светлина започна да се сбира в долчинките и накрая потъна с падането на нощта.

В студената си стая в Невидимия Университет Траймън задълбочено изучаваше книгата и устните му безгласно помръдваха, докато пръстът му следеше непознатото древно писмо. Прочете, че Великата Пирамида на Тсорт, вече отдавна изчезнала, била построена от три хиляди и десет варовикови блока. Прочете, че десет хиляди роби са били принудени да работят до смърт за нейното изграждане. Научи, че тя представлявала лабиринт от тайни тунели, чиито стени уж били украсени с концентрираната мъдрост на древен Тсорт. Прочете, че височината плюс дължината, делени на половината от ширината й правели точно 1.67563, или точно 1 257.98712567 пъти разликата между разстоянието до слънцето и теглото на малък портокал. Научи, че на нейния строеж били посветени цели шестдесет години.

Струваше му се абсурдно да се хвърля толкова много труд, само за да се наточи острието на бръснача.

А в Гората на Скънд Двуцветко и Ринсуинд започнаха да си хапват от медената полица зад камината, като си мислеха с копнеж за туршия с лук.

А далече от там, но както изглежда тръгнал по път, който ще ги срещне, най-великият герой, когото някога е създавал Дискът, си свиваше цигара, ни най-малко неподозиращ ролята, която му предстоеше да играе. Това, което той вещо изработи между пръстите си, беше една доста интересна папироска. Подобно на много от странствуващите магьосници, от които беше научил това изкуство, той имаше навика да събира фасове в една кожена торбичка и да си свива от тях нови цигарки. Следователно по неумолимия закон за средните стойности, част от този тютюн се пушеше непрекъснато от много години насам. Парчето, което в момента безуспешно се опитваше да запали беше… е, можеше да служи за пътна настилка. Така велика беше славата на тази личност, че група номадски варварски конници почтително го бяха поканили да седне с тях около огъня им от конски фашкии. Номадите от Централните райони обикновено мигрираха към Ръба за зимата и тези бяха част от племе, което бе опънало плъстените си палатки в знойна горещина от някакви си минус три градуса и ходеха с белещи се носове, оплаквайки се от топлинен удар.

Варварският вожд попита:

— Кои, тогава, са най-великите неща, които човек може да намери в живота?

Това е една от темите, за които се предполага, че се подемат, за да се поддържа степният дух във варварските кръгове.

Човекът от дясната му страна вглъбено допи коктейла си от кобилешко мляко и кръв от снежна котка и рече следующото:

— Свежият хоризонт в степта, вятърът в косата ти, отморен кон под тебе.

Човекът отляво рече:

— Крясъкът на белия орел във висините, снегът в гората, истинска стрела в лъка ти.

Вождът кимна и рече:

— Без съмнение, това е да видиш врага си убит, унижението на племето му, скръбта на жените му.

Чу се всеобщо одобрително мърморене под мустак при тази демонстрация на свирепост.

Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:

— Но нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да ни каже: кое е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?

Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.

— Какво кажа? — попита беззъбо.

— Рекох: какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?

Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.

Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:

— Топла вода, добра жъболекаршка помош и мекишка тоалетна хартия.

Загрузка...