Фантастична светлина

Ослепителната октаринова светлина блестеше в ковачницата. Галдър Уедъруакс, гол до кръста, с лице прикрито в маска от пушено стъкло, присви очи от сиянието и с хирургическа точност удари с чука. Магията пискаше и се мяташе в машата, но той не спираше да я обработва, превръщайки я в измъчена огнена жица.

Една дъска от пода проскърца. Галдър беше отделил безброй часове да ги настройва, една винаги мъдра предпазна мярка, когато имаш амбициозен асистент с походка на котка.

Ре бемол. Това означаваше, че е точно надясно от вратата.

— А, Траймън — каза без да се обръща и с известно задоволство отбеляза слабото стреснато поемане на дъх зад себе си. — Много мило, че идваш. Затвори вратата, ако обичаш.

Траймън блъсна тежката врата с безизразно лице. На високата полица над него най-различни консервирани невъзможни създания се заклатиха в туршиените си стъкленици и го наблюдаваха с интерес.

Като всички магьоснически работилници и тази изглеждаше така, сякаш препаратор си е зарязал стоката в леярна, после се е сбил с разярен стъклодухач, като междувременно е разбил главата на минаващ крокодил (последният висеше от тавана и силно миришеше на камфор). Имаше лампи и пръстени, които Траймън умираше от желание да потърка и огледала, които май си заслужаваше да погледнеш повторно. Чифт бързоходни ботуши неспокойно се размърда в една клетка. Цяла библиотека магьоснически книги, разбира се не толкова мощни като Октаво, но все пак натежали от заклинания, заскърцаха и задърпаха с веригите си, усещайки върху себе си алчния поглед на магьосника. Чистата и неподправена власт, която даваше всичко това, го развълнува, както нищо друго не го вълнуваше, но той се отврати от прахоляка и театралниченето на Галдър.

Например, случайно знаеше, че зелената течност, която мистериозно се пенеше през лабиринт от изкривени тръбички на една от масите, е само зелена боя в сапунена вода, тъй като бе подкупил един от прислужниците. Един ден, помисли си, всичко това ще изчезне. Като се започне от този гаден алигатор. Кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Е, значи — рече Галдър весело, окачайки престилката си и облягайки се назад в креслото, с облегалки за ръцете във форма на лъвски лапи и с крака като тези на патица, — ти ми изпрати оная пометка.

Траймън сви рамене.

— Паметка. Само изтъкнах, повелителю, че всички други Ордени са изпратили агенти в Гората Скънд за да хванат магията, докато Вие не предприемате нищо. Не се съмнявам, че своевременно ще разкриете причините за това.

— Твоята вяра ме прави за срам — рече Галдър.

— Магьосникът, който залови магията, ще донесе голяма чест на себе си и на ордена си — рече Траймън. — Другите използуват ботуши и всякакви други магии за пренасяне. Вие какво предлагате да използуваме, господарю?

— Нима забелязах мъничко сарказъм в речта Ви?

— Нищо подобно, господарю.

— Дори ей тоничко ли нямаше?

— И ей тоничко нямаше, господарю.

— Добре. Защото аз предлагам да не ходим.

Галдър посегна надолу и вдигна древна книга. Проломоти някаква команда и тя се отвори със скърцане; отметка за книги, подозрително прилична на език, мигновено се скри в подвързията.

Той порови до възглавницата си и измъкна кожена торбичка с тютюн и лула голяма колкото пещ. С цялата сръчност на самоунищожаващ се никотиноман, той стри между ръцете си топчица тютюн и я натъпка в лулата. Щракна с пръсти и припламна огън. Всмука дълбоко, въздъхна с облекчение…

…вдигна очи.

— Още ли си тук, Траймън?

— Вие ме повикахте, господарю — рече Траймън безизразно.

Поне това каза гласът му. Дълбоко в зелените му очи едва забележими пламъчета говореха, че води списък на всяка обида, всеки проблясък на превъзходство, всеки мек укор, всеки многозначителен поглед и за всеки един от тях живият мозък на Галдър щеше да прекара по година в киселина.

— О, да, наистина, така е. Прости скудоумието на един старец — рече Галдър приветливо. Той повдигна книгата, която четеше.

— Не съм привърженик на цялото това търчене насам-натам — каза. — Много е драматично да се хайтосва с вълшебни килимчета и други такива, но според мен това не е истинска магия. Вземи например бързоходните седемлевгови ботуши. Ако хората бяха предназначени да изминават двадесет и една миля на крачка, сигурен съм, че Господ щеше да ни даде по-дълги крака… Докъде бях стигнал?

— Не съм сигурен — студено процеди Траймън.

— Ах, да. Странно, че не можахме да открием нищо за Пирамидата на Тсорт в Библиотеката, човек би си помислил, че трябва да имаме нещо, нали?

— Библиотекарят, разбира се, ще бъде наказан.

Галдър го изгледа косо.

— Нищо драстично — каза, — може би ще му спрем бананите.

Гледаха се един друг известно време. Галдър пръв наруши мълчанието — да гледа Траймън право в очите винаги го бе смущавало. Получаваше се същия обезпокоителен ефект, както ако погледнеш в огледалото и не видиш никого.

— Както и да е — каза. — Странно, но намерих помощ другаде. Всъщност сред собствените си скромни книжни лавици. Дневникът на Скрелт Тепикошница, основателят на нашия орден. Ти, млади човече, така нетърпелив по-скоро да тръгнеш, знаеш ли какво става, когато умре магьосник?

— Магиите, които е запаметил, се казват сами — рече Траймън. — Едно от първите неща, които научаваме.

— Фактически това не важи за първоначалните Осем Велики Магии. Посредством подобно проучване, Скрелт открил, че всяка Велика Магия просто намира убежище в първия отворен и готов да я приеме мозък. Избутай, ако обичаш, онова голямо огледало насам.

Галдър стана и повлече крака към пещта, която вече беше изстинала. Въпреки това жичката магия още се гънеше, едновременно присъстваща и неприсъстваща, като процеп, изрязан в друга вселена, пълна с гореща синя светлина. Той я вдигна леко, взе голям лък от стената, изрече някаква команда и със задоволство видя как магията обхвана краищата на лъка и ги стегна докато дървото изпука. После избра една стрела.

Траймън беше довлякъл в средата на стаята голямо тежко огледало. Когато аз стана глава на ордена, каза си той, в никакъв случай няма да си тътря краката в домашни чехли. Траймън, както вече споменахме, смяташе, че свежата кръв може да направи чудеса, стига само да се отстрани мъртвата гнилоч, но за момента истински го интересуваше да види какво ще направи по-нататък старият глупак. Щеше сигурно да извлече някакво удоволствие, ако знаеше че и Галдър, и Скрелт бяха на съвсем погрешен път.

Галдър извърши няколко движения пред огледалото и то се замъгли, след което се избистри, за да покаже въздушен изглед от Гората на Скънд. Вторачи се в него, като в същото време държеше лъка със стрелата насочени неопределено някъде към тавана. Изломоти нещо като „допусни скорост на вятъра, да речем, три възела“ и „нагласи температурата“, след което с доста разочароващо движение, пусна стрелата.

Ако законите на действие и противодействие имаха нещо общо тук, тя щеше да тупне на земята на няколко фута разстояние. Но никой не ги слушаше. Със звук, неподдаващ се на описание, който обаче за завършеност би могъл да се представи горе-долу като „СПИНГ!“ плюс три дена усилена работа в някое прилично оборудвано стереофонично студио, стрелата изчезна.

Галдър хвърли лъка и се ухили.

— Разбира се, ще й трябва около час, за да стигне там — каза. — После магията просто ще последва йонизираната диря обратно насам към мен.

— Забележително — каза Траймън, но всеки минаващ наблизо телепат би прочел в десетярдови букви: „Ако ли към теб, защо не към мен?“. Той сведе поглед към разхвърляната работна маса и не щеш ли, един дълъг и много остър нож му се стори като излят за това, което внезапно му мина през ума.

Насилието не беше нещо, в което обичаше да се забърква, освен чрез посредник. Но Пирамидата от Тсорт съвсем ясно беше назовала възнагражденията за този, който събере осемте магии в подходящия момент, а Траймън не възнамеряваше да пропилее години усърден труд, само защото на някакъв стар глупак му хрумнала блестяща идея.

— Искаш ли едно какао, докато чакаме? — предложи Галдър, куцукайки през стаята към звънеца за прислугата.

— С удоволствие — прие Траймън. Той повдигна ножа, като го преценяваше откъм баланс и точност. — Трябва да Ви поздравя, маестро. Виждам, че ние всички трябва да ставаме много рано сутрин, за да ви надминем.

Галдър се изсмя. И ножът излетя от ръката на Траймън с такава скорост, че (поради някак мудната природа на светлината върху Диска) той всъщност малко се скъси и стана по-масивен докато се носеше, с безпогрешна точност, към врата на Галдър.

Не го достигна. Вместо това се отклони на една страна и почна бързо да обикаля около врата му — толкова бързо, че внезапно Галдър започна да изглежда така, като че носи метална яка. Той се извърна и на Траймън се стори, че изведнъж е пораснал с няколко фута и е станал много по-могъщ.

Ножът се отплесна и завибрира във вратата, на косъм от ухото на Траймън.

— Рано сутрин? — рече Галдър приветливо. Скъпо мое момче, ще трябва да будуваш цяла нощ.

— Хапни си още малко от масата — подкани Ринсуинд.

— Не, благодаря, не обичам марципан — каза Двуцветко. — А и, сигурен съм, не е правилно да се ядат мебелите на хората.

— Не се безпокой — каза Суайърз. — Никой не е виждал старата вещица от години. Казват, че двама млади нехранимайковци й видели сметката.

— Това е то днешната младеж — изкоментира Ринсуинд.

— Аз смятам, че родителите са виновни — каза Двуцветко.

След като веднъж си направил необходимата промяна в психическата си нагласа, захарната къщурка ти ставаше съвсем приятна. Остатъчната магия я държеше да не падне, а и онези местни диви животни, които още не бяха умрели от смъртоносна зъбна болест, старателно я отбягваха. В камината малко разхвърляно гореше ярък огън от бонбонени цепеници; Ринсуинд се беше опитал да събере дърва навън, но се отказа. Трудно е да гориш дърво, което ти говори.

Той се оригна.

— Това никак не е здравословно — каза. — Искам да кажа, защо сладки неща? Защо не препечен хляб и сирене? Или пък салам, ето на, как добре би ми дошло сега едно хубаво саламено канапе.

— Да пукна ако знам — рече Суайърз. — Старата баба Уитлоу правеше само сладкиши. Да можехте да видите захарните й целувки.

— Видях ги — каза Ринсуинд — погледнах матраците…

— Захарните изделия са по-традиционни — обясни Двуцветко.

— За какво, за матраци?

— Не ставай глупав — разумно рече Двуцветко. — Кой пък е чувал за захарни матраци.

Ринсуинд изсумтя. Мислеше си за храна — по-точно, храната в Анкх-Морпорк. Странно как добрият стар град изглеждаше толкова по-привлекателен, колкото повече се отдалечаваше от него. Стига само да затвореше очи и си представяше, с пълнещи устата му със слюнка подробности, сергиите за ястия от сто различни култури на пазара. Човек можеше да яде скупши или супа от перка на акула, толкова прясна, че плувците не смееха да се доближат до нея, и…

— Мислиш ли, че ще мога да купя тази къщичка? — попита Двуцветко.

Ринсуинд се поколеба. Беше стигнал до извода, че си струва добре да помисли, преди да отвърне на по-изненадващите въпроси на Двуцветко.

— За какво? — осведоми се предпазливо.

— Ами, тя просто ухае на носталгия.

— Аха.

— Какво е носталгия? — попита Суайърз, като плахо смръкна с израз на лицето, който говореше, че не го е направил той, каквото и да е то.

— Мисля, че е вид жаба — обясни Ринсуинд. — Както и да е, не можеш да я купиш, защото няма от кого да я купиш…

— Мисля, че бих могъл да уредя това, от страна на горския съвет, разбира се — прекъсна го Суайърз, като се опита да избегне кръвнишкия поглед на Ринсуинд.

— …а и няма как да я вземеш със себе си, искам да кажа, едва ли ще се събере в Багажа, нали? — Ринсуинд посочи Багажа, който лежеше пред камината и успяваше по някакъв невероятен начин да изглежда като доволен, но готов за скок тигър, после погледна обратно към Двуцветко. Посърна.

— Ще се събере ли? — повтори.

Още не беше успял да се примири с факта, че вътрешността на Багажа изглежда не обитаваше съвсем същия свят като външната му част. Разбира се, това бе само странично следствие от цялата му чудата същност, но се объркваше като гледаше как Двуцветко го тъпче с мръсни ризи и стари чорапи, после отваря пак капака и намира купчина свежо пране, леко ухаещо на лавандула. Двуцветко също така купуваше много необичайни местни сувенири или, както би казал Ринсуинд, боклуци, и дори седемфутов церемониален прът за гъделичкане на прасета като че ли се събра вътре с лекота, без да се подава отникъде.

— Не знам — каза Двуцветко. — Ти си магьосник, ти ги знаеш тези неща.

— Ами да, разбира се, но багажната магия е изкуство от висока класа — обясни Ринсуинд. — Както и да е, сигурен съм, че гномите няма да искат да я продадат, тя, тя е, тя е… — той се мъчеше да си спомни малкото, което знаеше от побъркания речник на Двуцветко, — тя е туристическа атракция.

— Какво е това? — попита Суайърз, заинтригуван.

— Това значи, че много хора като него ще идват да я посетят — обясни му Ринсуинд.

— Защо?

— Защото — Ринсуинд търсеше думи, — е чудата. Ъ, ъ, ъ от едно време. Фолклоризъм. Ъ, ъ, ъ — очарователен образец на отмряло фолклорно изкуство, пропита с традициите на отдавна отминала епоха.

— Така ли? — възкликна Суайърз и погледна къщичката с удивление.

— Да.

— Всичко това?

— Амчи да.

— Ще ви помогна да си съберете багажа.

И така, нощта напредва под покривалото от надвиснали облаци, което забулва по-голямата част от Диска — но това е случайно, тъй като, когато се проясни и астролозите успеят добре да огледат небето, ще се ядосат и разстроят.

А в различни краища на гората групички магьосници се объркват и ходят в кръг, и се крият един от друг, и се разстройват, понеже като се блъснат в някое дърво, то им се извинява. Но макар и несигурно, много от тях се приближават все повече до къщурката…

Което е добър момент да се върнем в безвкусно струпаната сграда на Невидимия Университет и по-специално, в покоите на Грейхалд Сполд, по това време най-старият магьосник на Диска и решен да остане такъв.

Той току-що бе изпитал нещо крайно изненадващо и тревожно.

През последните няколко часа се беше отдал на трескава дейност. Може да е глух и трудничко да чува, но възрастните магьосници имат много добре трениран инстинкт за самосъхранение и знаят, че когато висока фигура в черна мантия и със земеделско сечиво, последна дума на модата, те загледа дълбокомислено, време е да се действува и то бързо. Прислужниците са освободени. Вратите са залепени с паста от счукани на прах мухи еднодневки, на прозорците са начертани защитни октограми. Редки етерични масла със силна миризма са излени по пода в сложни фигури, чиято форма дразни окото и свидетелства, че ги е помислил някой пиян или от друго измерение, или пък може би и двете; в самия център на стаята се намира осмокракия октограм на Възпирането, заобиколен от червени и зелени свещи. А в центъра му се намира кутия, направена от дървото на къдравия папратовиден бор, който достига дълбока старост, подплатена с червена коприна и още защитни амулети. Тъй като Грейхълд Сполд знае, че Смърт го търси, той е прекарал много години в конструирането на недостъпно скривалище.

Той тъкмо е нагласил сложния механизъм на ключалката и е спуснал капачето, отпуснал се е назад със съзнанието, че ето го най-после съвършеното защитно съоръжение срещу най-големия от всичките му врагове, макар че все още не е взел предвид важната роля, която безспорно играят отдушниците в едно такова начинание.

И точно до него, съвсем близо до ухото му, един глас току-що е изрекъл:

— ТЪМНИЧКО Е ТУК ВЪТРЕ, НАЛИ?

Заваля сняг. Небетшекерените прозорчета на къщурката се открояваха ярки и весели на фона на тъмнината.

От едната страна на сечището за момент пробляснаха три мънички светли точки и се чу гръдна кашлица, която рязко се спря.

— Тихо! — просъска магьосник от трети ранг. — Ще ни чуят!

— Кой? Изплъзнахме се от момчетата от Братството на Конските Капаци в блатото, а онези идиоти от Почетния Съвет на Пророците и без това тръгнаха в погрешна посока.

— Да — рече най-младшия магьосник, — ама кой все ни приказва? Говорят, че това е магическа гора, пълна е с горски духове, вълци и…

— Дървета — добави глас от тъмнината високо над тях. Той притежаваше това, което може да бъде описано само като тембър3.

— Ъхъ — съгласи се най-младият магьосник. Всмукна от фаса си и потрепера.

Водачът на групата надникна иззад скалата и огледа къщурката.

— Хайде тогава — каза, изчуквайки лулата на петата на бързоходните си ботуши, които проскърцаха в знак на протест. — Втурваме се, грабваме ги и изчезваме. Окей?

— Сигурен ли си, че са само хора? — нервно попита най-младият магьосник.

— Разбира се, че съм сигурен — озъби му се водачът. — Какво очакваш, три мечки?

— Може да са чудовища. Тази е от горите, в които има чудовища.

— И дървета — добави дружелюбен глас от клоните.

— Ъхъ — плахо каза водачът.

Ринсуинд внимателно огледа леглото. Беше хубавичко легълце от нещо като твърд карамел с пълнеж, но по-скоро би го изял, отколкото да легне в него, а изглежда някой го беше изпреварил.

— Някой ми е ял от леглото — оплака се.

— Обичам карамел — защити се Двуцветко.

— Да внимаваш, че феята ще дойде да ти вземе всичките зъби — заплаши Ринсуинд.

— Не, така правят елфите — каза Суайърз от тоалетната масичка. — Елфите правят това. И ноктите на краката също. Много докачливи биват елфите, като ги прихване.

Двуцветко седна тежко върху леглото си.

— Грешиш — каза. — Елфите са благородни и красиви, и мъдри и справедливи — сигурен съм, че съм го чел някъде.

Суайърз и коляното на Ринсуинд се спогледаха.

— Мисля, че ми говориш сигурно за инакви елфи — бавно рече гномът. — Ние тук имаме само от другия вид. Не че можеш да ги наречеш избухливи — добави бързо. — Особено ако не искаш да см отнесеш у дома зъбите в шапката, де.

Чу се тих характерен звук на отваряща се врата от нуга. В същото време, от другата страна на къщичката долетя едва доловим звън, като че ли камък разбиваше небетшекерен прозорец възможно най-внимателно.

— Какво беше това? — попита Двуцветко.

— Кое? — каза Ринсуинд.

Чу се тупването на тежък клон, който се удари в перваза на прозореца. С вик „Елфи“, Суайърз уплашено побягна към една миша дупка и изчезна.

— Какво да правим? — попита Двуцветко.

— Да се паникъосаме? — с надежда продума Ринсуинд.

Винаги беше твърдял, че паниката е най-доброто средство за самосъхранение; далеч назад в историята, се казваше в теорията му, хората изправени пред кривозъбите праисторически тигри, биха могли много просто да се разделят на такива, които са се паникьосвали и такива, които са оставали, казвайки: „Какъв великолепен звяр!“ и „Пис, пис котенце“.

— Това там е шкаф — каза Двуцветко, сочейки тясна врата приклещена между стената и комина.

Напъхаха се в сладката мухлясала тъмнина.

Една шоколадена дъска от пода проскърца отвън. Някой каза „Чух гласове“.

Някой друг каза „Да, долу. Мисля, че са ония от Конските капаци“.

— Мисля, че чух да казваш, че сме им избягали в блатото!

— Ей, вие двамата, тази къща се яде! Ето, гледайте — яде…

— Млък!

Чу се още скърцане и сподавен писък от долния етаж, където Почетен Пророк, предпазливо промъквайки се през тъмното от счупения прозорец беше стъпил върху пръстите на Кон-с-капачник, който се криеше под една маса. Чу се внезапно свистене и цвърчене на магия.

— Педераст! — рече някой отвън. — Хванаха го! Да вървим!

Чу се още скърцане, после настана тишина. След малко Двуцветко каза:

— Ринсуинд, мисля че в този шкаф има метла.

— Е и какво толкова необичайно има в това?

— Тази има кормило.

Отдолу се чу пронизителен писък. В тъмнината някакъв магьосник се беше опитал да отвори капака на Багажа. Трясък откъм килера възвести внезапното пристигане на група от Осветените Магии на Неразкъсания Кръг.

— Какво мислиш, че търсят? — прошепна Двуцветко.

— Не знам, но мисля, че може би е добра идея да не узнаваме — рече замислено Ринсуинд.

— Сигурно си прав.

Ринсуинд лекичко открехна вратата. Стаята беше празна. Прекоси на пръсти към прозореца и погледна надолу право в извърнатите нагоре лица на трима Братя от Ордена на Полунощието.

— Това е той.

Бързо се дръпна и се втурна към стълбите. Сцената долу бе неописуема, но тъй като това изявление би ни спечелило смъртно наказание през царуването на Олаф Куимбли II, по-добре да се опитаме. Първо, повечето от биещите се магьосници се опитваха да осветят сцената с помощта на различни пламъци, огнени кълба и вълшебни сияния, така че полученото осветление създаваше впечатление за диско във фабрика за осветителни тела. Всеки се опитваше да намери позиция, от която да вижда останалата част от стаята, без самият той да бъде нападнат и абсолютно всеки се стремеше да стои настрани от Багажа, който беше приклещил двама Почетни Пророка в един ъгъл и щракаше с капак срещу всеки, който го доближаваше. Но все пак един от магьосниците случайно погледна нагоре.

— Ето го!

Ринсуинд се дръпна рязко назад и нещо се блъсна в него. Огледа се забързано и зяпна като видя Двуцветко възседнал метлата, която се носеше на известно разстояние от пода,

— Вещицата сигурно я е забравила — каза Двуцветко, — истинска вълшебна метла!

Ринсуинд се поколеба. В четината на метлата припламваха октаринови пламъчета, а и едва ли не повече от всичко мразеше височините, но това което наистина най-много мразеше бяха дузина много ядосани и злонравни магьосници, които се втурват нагоре по стълбите към него, а именно това се случваше.

— Добре — съгласи се, — но аз ще карам.

Той запрати ботуш по един магьосник, който беше преполовил Заклинание за Връзване и възседна метлата, която заподскача надолу по стълбата и след това изведнъж се обърна с главата надолу, тъй че Ринсуинд с ужас се озова очи в очи с един Брат на Полунощието.

Той изпищя и конвулсивно изви кормилото. Няколко неща се случиха едновременно. Метлата се насочи напред и префуча през стената в дъжд от трохи. Багажът се втурна напред и захапа Брата за крака. От нищото със странен свистящ звук се появи стрела, мина само на сантиметри от Ринсуинд и тежко тупна върху капака на Багажа.

Багажът изчезна.

В малко селце дълбоко в гората стар шаман хвърли още няколко съчки в огъня си и се вторачи през дима в засрамения си чирак.

— Сандък с крака, а? — попита.

— Да, господарю. Появи се от небето и ме загледа — отвърна чиракът.

— Значи и очи е имал тогава, този сандък?

— Н… — започна чиракът и спря, озадачен. Старецът се намръщи.

— Мнозина са видели Топакси, Бог на Червената Гъба и са спечелили името шаман — каза. — Някои са видели Скелде, дух на дима и тях наричаме заклинатели. Малцина са имали привилегията да видят Умчерел, душата на гората, те са известни като духоукротители. Но никой не са видели сандък със стотици крака, който да ги гледа без очи, и те са известни като идио…

Прекъсването се дължеше на внезапен писък и прахоляк от сняг и искри, който издуха огъня напреко през тъмната колиба, появи се мъгляво видение, веднага след това отсрещната стена се разтвори с трясък и привидението изчезна.

Настъпи дълго мълчание. После малко по-късо мълчание. После старият шаман каза предпазливо:

— Нали не видя току-що как двама минаха оттук, възседнали метла с главите надолу, като си крещяха и се обиждаха един друг?

Момчето го изгледа спокойно.

— Съвсем не — каза.

Старецът въздъхна с облекчение:

— Слава тебе, господи — каза. — И аз не видях.

В къщурката цареше бъркотия, тъй като освен че всички магьосници искаха да последват метлата, всеки искаше да попречи на другите да направят това и така се стигна до няколко прискърбни инцидента. Най-зрелищният и без съмнение най трагичният беше, когато един Пророк се опита да използва Бързоходните си ботуши без нужната последователност от заклинания и подготвителни действия. Бързоходните ботуши, както вече се спомена, са капризен вид магия в най-добрия случай, а той твърде късно си спомни, че трябва да се вземат най-крути предпазни мерки, когато използваш транспортно средство, чиято ефективност в края на краищата зависи от това да опиташ да поставиш единия си крак двадесет и една мили пред другия.

Бушуваха първите снежни бури на зимата и действително по-голямата част от Диска бе обвита в подозрително тежко облачно було. И все пак от далечните висини, на сребърната светлина на мъничката луна на дисковия свят, той представляваше една от най-прекрасните гледки в мултивселената. Огромни серпантини от облаци със стотици мили дължина се виеха от водопада на Ръба до планините на Центъра. В студената кристална тишина гигантската бяла спирала блестеше мразовито под звездите, извивайки се незабележимо, сякаш Бог бе разбъркал кафето Си и след това беше сипал вътре сметана.

Нищо не смущаваше сияйната картина, която… Нещо малко и далечно проби облачния слой влачейки парцали пара. В стратосферното спокойствие остро и ясно прозвуча шумна караница.

— Нали каза, че можеш да управляваш такова нещо?

— Не, не съм; казах само, че ти не можеш!

— Но аз никога преди не съм летял на такова!

— Какво съвпадение!

— Както и да е, ти каза — погледни небето!

— Не, не съм!

— Какво става със звездите?

И случи се така, че Ринсуинд и Двуцветко станаха първите хора от Диска, които видяха какво крие бъдещето.

На хиляда мили зад тях Централната планина Кори Селести пронизваше небето и хвърляше сянка като бляскаво острие връз пенестите облаци, тъй че Боговете би трябвало също да забележат но Боговете обикновено не гледат към небето, а и бяха заети със съдебни дела срещу Ледените Великани, които бяха отказали да си намалят радиото. Към Ръба, по посока на движението на Великия АТуин, звездите бяха изметени от небето.

В този кръг от чернота имаше само една звезда, червена й зловеща, звезда като блясъка в очната ябълка на побеснял пор. И Дискът се носеше право към нея.

Ринсуинд знаеше точно какво да се прави при тези обстоятелства. Изпищя и насочи метлата право надолу.

Галдър Уедъруакс застана в центъра на октограмата и вдигна ръце.

— Уршало, дилептор Кхула, подчини ми се!

Над главата му се образува малко облаче мъгла. Погледна косо към Траймън, който се цупеше на границата на магическия кръг.

— Следващата част е доста внушителна — каза. — Гледай.

— Кот-шам! Кот-шам! Към мен, о, духове на малки усамотени скали и разтревожени мишлета дълги не по-малко от три инча!

— Какво! — удиви се Траймън.

— За тази част бяха необходими доста изследвания — съгласи се Галдър, — особено за мишките. Както и да е, докъде бях стигнал? А, да…

Отново вдигна ръце. Траймън го наблюдаваше като разсеяно ближеше устни. Старият глупак наистина се съсредоточаваше, насочвайки мозъка си изцяло към Заклинанието, и почти не обръщаше внимание на Траймън.

Думи на могъщество се търкаляха из стаята, отскачаха от стените и бързаха да се скрият зад рафтове и буркани. Траймън се двоумеше. За момент Галдър затвори очи. Докато устните му изричаха последната дума, лицето му беше застинало в маска на екстаз.

Траймън се напрегна, пръстите му отново се свиха около ножа. И Галдър отвори едно око, кимна му и изпрати косо заряд магия, който подхвана младежа и го запокити възнак върху стената. Галдър смигна и вдигна отново ръце. — Към мен, о духове на…

Чу се гръмотевица, имплозия на светлина и настъпи момент на пълна физическа несигурност, по време на който даже стените сякаш се вглъбиха в себе си. Траймън чу рязко поемане на дъх и след това глух шум от падане на нещо тежко. Внезапно в стаята стана тихо. След няколко минути Траймън изпълзя иззад един стол и се изтупа от праха. Засвирука си някаква мелодийка и се отправи към вратата с прекомерно внимание, гледайки в тавана, сякаш никога преди не бе го виждал. Движеше се така като че ли се опитваше да бие световния рекорд по скорост на безгрижното пошляйване.

Багажът приклекна в центъра на Кръга и отвори капака си.

Траймън спря. Извърна се много, много внимателно, ужасявайки се от това, което би могъл да види.

Багажът изглежда съдържаше чисто пране, леко ухаещо на лавандула. Незнайно защо, това бе едно от най-ужасните неща, които магьосникът беше виждал.

— Ъ, ъ, ъ — каза. — Вие ъ, ъ, ъ да сте виждали случайно един друг магьосник тъдява?

Багажът съумя да започне да изглежда още по-застрашителен.

— Е — каза Траймън. — Е, нищо. Няма значение.

Дръпна разсеяно шева на мантията си и прояви краткотраен интерес към начина, по който беше зашит. Когато вдигна поглед, ужасяващият сандък беше още там.

— Довиждане — рече и побягна.

Успя да се измъкне през вратата точно навреме.

— Ринсуинд?

Ринсуинд отвори очи. Не че това много му помогна. Просто вместо да не вижда нищо освен чернота, започна да не вижда нищо освен белота, което за негова изненада беше по-лошо.

— Добре ли си?

— Не.

— Аха.

Ринсуинд се повдигна. Като че ли се намираше върху скала, покрита тук-таме със сняг, но не отговаряща на всички условия за скала. Не би трябвало да се движи, например. Около него се вихреше сняг. Двуцветко беше на няколко фута от него и лицето му изразяваше неподправена тревога.

Ринсуинд изпъшка. Костите му бяха крайно недоволни от отношението към тях напоследък и се редяха на опашка, за да се оплачат.

— И какво сега? — запита.

— Нали си спомняш като летяхме и аз се тревожех да не се ударим в нещо и ти каза, че единственото нещо, в което бихме могли да се ударим на такава височина е облак, натъпкан с камъни?

— Е и?

— Как позна?

Ринсуинд се огледа, но що се отнася до разнообразие и интересни моменти в околния пейзаж, със същия успех биха могли да се намират и във вътрешността на топка за пинг-понг.

Скалата под тях — е, ами клатушкаше се4. Прокара ръка по нея и усети резки от длето. Прилепи ухо към студения влажен камък и му се стори, че чува бавни тъпи удари, като биене на сърце. Изпълзя напред докато стигна до ръба и надникна внимателно отвъд него.

В този момент скалата сигурно минаваше над разкъсани облаци, тъй като той улови неясната, но ужасно далечна гледка на нащърбени планински върхари. Те се намираха много далече под тях.

Той издаде несвързан гърголещ звук и се дръпна назад.

— Това е нелепо — каза той на Двуцветко. — Скалите не летят. Характерно за тях е, че не го правят.

— Може би щяха, ако можеха — рече Двуцветко. — Тази може просто да е открила как се прави.

— Да се надяваме само, че няма отново да забрави — каза Ринсуинд.

Сгуши се в прогизналата си мантия и мрачно заразглежда облака около себе си. Предполагаше, че някъде има хора, които притежават някакъв контрол върху живота си — ставаха сутрин и си лягаха вечер с разумната увереност, че няма да изпаднат от края на света, няма да бъдат нападнати от лунатици, нито пък да се събудят върху скала с прищявки далеч над всепризнатия й статус. Неясно си спомняше, че някой бе водил такъв живот. Ринсуинд започна да души въздуха. Скалата миришеше на пържено. Миризмата като че ли идваше отгоре и се насочваше директно към стомаха му.

— Усещаш ли миризмата? — попита.

— Мисля, че е бекон — отвърна Двуцветко.

— Надявам се, че е бекон — заяви Ринсуинд, защото ще го изядем.

Изправи се върху треперещата скала и залитайки тръгна напред из облаците, като се взираше във влажния мрак.

На предния или водещ ръб на скалата, с кръстосани крака пред малък огън седеше дребен друид. Под брадичката си беше завързал мушамена кърпа. Бъркаше бекон в тиган с декоративно сърпче.

— Хъм — рече Ринсуинд.

Друидът погледна нагоре и изтърва тигана в огъня. Скочи на крака и стисна сърпа агресивно, или поне толкова агресивно, колкото може да изглежда човек в дълга мокра бяла нощна риза и капеща кърпа на главата.

— Предупреждавам ви, че ще се разправя безмилостно с всеки, който реши да отвлече скалата. — каза и кихна силно.

— Ние ще помогнем — рече Ринсуинд, хвърляйки пълен с копнеж поглед към изгарящия бекон.

Това като че ли озадачи друида, който за лека изненада на Ринсуинд беше съвсем млад; предполагаше, че съществуват и млади друиди, на теория, само дето никога не си ги беше представял.

— Значи вие не се опитвате да откраднете скалата? — попита друидът и свали малко сърпа.

— Не съм знаел, че могат да се крадат скали. — каза уморено Ринсуинд.

— Извинете — любезно ги прекъсна Двуцветко. — Струва ми се, че закуската ви гори.

Друидът погледна надолу и безуспешно размаха ръце над огъня. Ринсуинд се втурна да му помага, стана доста задимено, захвърча пепел и настъпи объркване, и задружният триумф от спасяването на няколко доста овъглени парчета бекон се оказа по-благотворен от цяла книга за дипломацията.

— Как попаднахте тук, всъщност? — попита друидът. — Летим на петстотин фута височина, освен ако пак не съм объркал руните.

Ринсуинд се опита да не мисли за височината.

— Ами, минавахме от тук и някакси се отбихме — обясни той.

— На път за земята — добави Двуцветко.

— Само че Вашата скала спря падането ни — каза Ринсуинд. Гърбът му се жалваше. — Благодарим — додаде.

— Стори ми се, че се натъкнахме на нещо преди известно време — каза друидът, чието име се оказа Белафон. — Сигурно сте били вие.

Той потрепера.

— Трябва вече да е сутрин — рече. — По дяволите правилата — ще се качим по-нагоре. Дръжте се.

— Къде? — попита Ринсуинд.

— Ами, просто изразете цялостно нежелание да падате — посъветва ги Белафон.

Извади голямо желязно махало от мантията си и го залюля в поредица объркващи движения над огъня. Край тях префучаха облаци, появи се ужасно чувство за тежест и изведнъж скалата се обля в слънчева светлина. Облаците, които бяха изглеждали мразовити и далечни снощи и отвратително лепкаво влажни тази сутрин, сега представляваха пухкав бял килим, простиращ се във всички посоки, над който като острови стърчаха няколко планински върха. Зад скалата, вятърът породен от движението й извайваше облаците в мимолетни въртопи. Скалата… Беше около 30 фута дълга и десет фута широка, синкава на цвят.

— Каква удивителна панорама! — възкликна Двуцветко с блеснали очи.

— Ъ, ъ, какво ни държи във въздуха? — попита Ринсуинд.

— Убежището — отвърна Белафон, изстисквайки крайчеца на дрехата си.

— Аха — мъдро рече Ринсуинд.

— Лесно се задържат във въздуха — обясни друидът, като изправи палеца си и примижавайки, погледна по дължината на ръката си към далечна планина. — Трудното е приземяването.

— Човек не би си го помислил, нали? — запита Двуцветко.

— Именно убеждението крепи единството на вселената — рече Белафон. — Безсмислено е да се твърди, че това се прави по магия.

Ринсуинд случайно погледна надолу през изтънелите облаци и съзря снежен пейзаж на значително разстояние под тях. Знаеше, че се намира в присъствието на луд, но беше свикнал с това; ако вслушването в налудничавите му идеи означаваше, че няма да падне, целият беше слух.

Белафон седна и провеси крака от ръба на скалата.

— Виж какво, не се безпокой — каза. — Ако непрекъснато си мислиш, че тази скала не би трябвало да лети, може да те чуе и да се убеди, и ти да излезеш прав, нали така? Личи си, че не си в крак със съвременната философия.

— Така изглежда — малодушно се съгласи Ринсуинд.

Опитваше се да не мисли за скалите на земята. Опитваше се да мисли за скали, които се реят като лястовички във висините, изпитвайки простата радост от летенето, виейки се към небето в…

Ужасяващо добре осъзнаваше, че това никак не му се удава.

Друидите от Диска се гордееха с напредничавия си подход към откриването на загадките на Вселената. Разбира се, както всички друиди и те вярваха в абсолютното единство на всичко живо, в целебната сила на растенията, естествения ритъм на сезоните и изгарянето жив на всеки, който не се отнесе към всичко това с нужното уважение, но те също така бяха размишлявали дълго и дълбоко за самата основа на сътворението и бяха формулирали следната теория: Функционирането на Вселената, казваха те, зависи от равновесието на четири сили, а именно: обаяние, убеждение, несигурност и инат.

Така слънцето и луната обикаляли Диска, защото били убедени, че не трябва да падат, но не отлитали, поради несигурност. Обаянието позволявало на дърветата да растат, а инатът ги държал изправени, и тъй нататък.

Някои други намекваха, че тази теория има недостатъци, но старшите друиди твърде многозначително обясняваха, че действително има място за една образована дискусия, за ожесточени и вълнуващи научни дебати, и общо взето това място е върху кладата при следващото слънцестоене.

— А, значи Вие сте астроном? — попита Двуцветко.

— О, не — отвърна Белафон, докато скалата леко заобиколи по контура на една планина. — Консултант съм по компютърен хардуеър.

— Какво е компютърен хардуеър?

— Ами, ето това е — рече друидът, потупвайки скалата с обутия си в сандал крак. — Във всеки случай част от такъв. Резервна част е. Аз я доставям. Имат проблеми с големите кръгове горе във Вихрените равнини. Поне така казват, де. Да можех, щях да надяна по една бронзова огърлица на всеки потребител, който не е чел упътването. — вдигна рамене.

— За какво по-точно служи, значи? — попита Ринсуинд. Само и само да не мисли за падане.

— Може да се използва да… да ти посочва какво време от годината е — обясни Белафон.

— Аха. Искаш да кажеш, ако е покрита със сняг, значи е зима ли?

— Да. Тоест не. Искам да кажа, да речем желаеш да узнаеш кога ще изгрее дадена звезда…

— Защо? — запита Двуцветко, показвайки любезна заинтересованост.

— Ами, може да искате да знаете кога да си посадите реколтата — каза Белафон, като започваше да се поти леко, — или пък може би…

— Ще ви услужа с моя алманах, ако искате. — каза Двуцветко.

— Алманах?

— Това е книга, която ти казва кой ден сме. — уморено обясни Ринсуинд. — Точно каквото ви трябва за посевите.

Белафон се наежи.

— Книга? — повтори. — Такава, от хартия?

— Да.

— На мене пък това никак не ми звучи убедително — злобно заяви друидът. — Как може една книга да знае какъв ден сме? Хартията не може да брои.

Отправи се с тежка стъпка към предната част на скалата, от което тя заплашително се наклони. Ринсуинд с мъка преглътна и направи знак на Двуцветко да се приближи.

— Чувал ли си за културологичен шок? — просъска.

— Какво е това?

— Това, което се получава, когато хората цели петстотин години се опитват да накарат да заработи както трябва един кръг от камъни и изведнъж се появи някой с малко книжле със страница за всеки ден и словоохотливи изреченийца от рода на „Сега е времето да посадите бакла“ или „Рано пиле, рано пее, най-добре мъртвец се смее“. А знаеш ли кое е най-важното във връзка с културологичния шок, което — Ринсуинд спря да си поеме дъх и замърда безгласно устни, опитвайки се да си спомни докъде бе стигнал с изречението, — не трябва да се забравя? — завърши.

— Кое?

— Не го предизвиквай у човек, пилотиращ скала тежка хиляда тона.

— Отиде ли си?

Траймън надникна предпазливо над назъбените стени на Кулата на Изкуството, голямата порутена островърха кула, която се извисяваше над Невидимия Университет. Далеч долу, групичката студенти и инструктори на магия направи удивителен знак.

— Сигурни ли сте?

Касиерът събра ръцете си във фуния и извика:

— Разби към централната врата и избяга преди час, сър.

— Неправилно — рече Траймън. — Той си тръгна, ние избягахме. Е, добре ще слизам тогава. Докопа ли някого?

Касиерът преглътна. Той не беше магьосник, а любезен, добродушен човек, който не заслужаваше да вижда нещата, на които беше станал свидетел през последния час. Разбира се, не беше необичайно в района на Университета да се скитат малки демони, цветни светлини и разни полуматериализирани фантазии, но в безмилостното нападение на Багажа имаше нещо, което дълбоко го разтърси. Да се опиташ да го спреш би било като да опиташ да се бориш с ледник.

— Ами… той глътна Декана на Хуманитарния факултет, сър — извика.

Траймън грейна.

— Зла съдба — промърмори.

Тръгна надолу по дългото спираловидно стълбище. След малко устните му се стегнаха в тънка усмивчица. Денят определено вървеше накъм добро.

Трябваше да се организират много неща. А ако имаше нещо, което Траймън наистина обичаше, то беше да организира.

Скалата се спусна над високите равнини, разпъртушинвайки снега от преспите само на няколко фута под нея. Белафон сновеше забързано насам натам, като ту мажеше скалата с мъничко имелов мехлем, ту пишеше с тебешир руни тук-там, докато Ринсуинд трепереше от ужас и изтощение, а Двуцветко се тревожеше за Багажа си.

— Там горе пред нас! — изкрещя друидът, надвиквайки шума на въздушната струя. — Вижте великия небесен компютър!

Ринсуинд надникна измежду пръстите си. Далече на хоризонта се издигаше огромна конструкция от сиви и черни каменни стълбове, подредени в концентрични окръжности и мистични пътеки, върлинести и отблъскващи на фона на снега. Без съмнение, хора не биха могли да преместят тези зараждащи се планини — без съмнение, тълпа великани е била превърната в камъни от някакъв…

— Ами че това май са куп камъни — каза Двуцветко.

Белафон замръзна насред ръкомаханията си.

— Какво? — попита.

— Много е хубав — добави туристът забързано. Потърси думата. — Етнически — реши.

Друидът настръхна.

— Хубав? — каза. — Триумф на силиконовия блок, чудо на съвременната зидарска технология хубав?

— О, да — съгласи се Двуцветко, за който сарказъм беше просто осембуквена дума, започваща със „С“.

— Какво значи „етнически“? — попита друидът.

— Означава ужасно внушителен — бързо обясни Ринсуинд, — и ако нямате нищо против, май има опасност да се приземим.

Белафон се извърна, не съвсем умилостивен. Вдигна широко разперени ръце и изкрещя върволица от непреводими думи, като накрая обидено прошепна „хубав“.

Скалата забави скорост, понесе се странично в пушилка от сняг и увисна над кръга. Отдолу един друид махаше в сложни фигури с две клонки имел и Белафон умело приземи масивния блок между два гигантски изправени камъка, при което се чу възможно най-слабо чукване. Ринсуинд изпусна дъха си в дълга въздишка и тя побърза да се скрие някъде. От едната страна на скалата се стовари стълба и над ръба се появи главата на възстар друид. Той озадачено изгледа двамата пътници и после се обърна към Белафон.

— Време беше, мама му стара — рече. — Седем седмици до Свинебъдни вечер, а тая пущина пак ни играе номера.

— Здравей, Закрая — каза Белафон. — Какво стана тоя път?

— Съвсем се е развалил. Днес предрече изгрева на слънцето с три минути по-рано. Пълен провал, момче, това е.

Белафон се прехвърли на стълбата и изчезна от погледа им. Пътниците се спогледаха, после се взряха надолу в огромното открито пространство между вътрешния кръг камъни.

— Какво ще правим сега? — попита Двуцветко.

— Можем да си поспим, а? — предложи Ринсуинд.

Двуцветко не му обърна внимание и заслиза надолу по стълбата. Из кръга друиди почукваха мегалитите с малки чукчета и напрегнато се вслушваха в звука. Няколко от грамадните камъни бяха сложени да легнат на едната си страна и всеки от тях беше заобиколен от друга тълпа друиди, които внимателно ги изучаваха и спореха помежду си. Към мястото, където седеше Ринсуинд, се носеха тайнствени фрази: „Не може да е софтуеърна несъвместимост — Напевът на Стъпканата Спирала беше замислен за концентрични пръстени, идиот…“

„Аз викам да го запалим отново и да опитаме с една проста лунна церемония…“

„…е, добре де, добре, нищо им няма на камъните, само дето нещо във вселената се е объркало, нали така?“

В мъглявото изтощено съзнание на Ринсуинд изникна споменът за ужасната звезда, която бяха видели в небето. Нещо наистина се бе объркало във вселената снощи.

Как така се бе върнал върху Диска? Имаше чувството, че отговорите бяха някъде във вътрешността на главата му. И го осени още по-неприятното чувство, че нещо друго наблюдава сцената долу — наблюдава я иззад очите му.

Магията се беше измъкнала от леговището си дълбоко в неутъпканите черни пътища на мозъка му и се беше разположила господарски в предната му част, гледаше разиграващата се сцена и се занимаваше с умствения еквивалент на чоплене на семки.

Опита се да я побута назад — и светът изчезна… Намираше се в тъмнина, топла плесенясала тъмнина, тъмнината на гробницата, кадифената чернота на фараонския саркофаг. Долови силна миризма на стара кожа и киселия дъх на древна хартия. Хартията прошумоля. Усещаше, че тъмнината е пълна с невъобразими ужаси — а неприятното на невъобразимите ужаси е, че е твърде лесно да си ги въобразиш…

— Ринсуинд — каза някакъв глас. Ринсуинд никога не беше чувал гущер да говори, но беше сигурен, че би имал такъв глас.

— Хъм — каза той. — Да?

Гласът се изкикоти — странен звук, хартиен.

— Би трябвало да попиташ „Къде съм?“ — каза.

— Приятно ли щеше да ми е, ако знаех? — попита Ринсуинд.

Втренчено се вгледа в тъмнината. Сега, след като беше привикнал с нея, виждаше нещо. Нещо безформено, толкова неясно, че едва ли можеше изобщо да бъде нещо, нищо повече от драскулки във въздуха. Нещо странно познато.

— Е, добре — каза. — Къде съм?

— Сънуваш.

— Може ли вече да се събудя, моля?

— Не — отсече друг глас, стар и сух като първия, но все пак малко по-различен.

— Имаме да ти кажем нещо много важно — каза трети глас, още по-мъртвешки сух, ако това беше възможно.

Ринсуинд глупаво кимна. Дълбоко навътре в мозъка му се таеше магията и предпазливо надничаше иззад мисленото му рамо.

— Ти ни причини много неприятности, млади Ринсуинд — продължи гласът. — Цялото това твое падане от края на света, без да мислиш за другите. Видиш ли, наложи се сериозно да изкривим действителността.

— Оле боже!

— А сега пред теб стои много важна задача.

— Аха. Добре.

— Преди много години уредихме една от нас да се скрие в главата ти, тъй като предвиждахме, че ще дойде време, когато ти ще трябва да играеш много важна роля.

— Аз? Защо?

— Много се измъкваш — каза един от гласовете. — Това е добре. Късметлия си.

— Късметлия? Десетки пъти вече едва отървавам кожата.

— Именно.

— Аха.

— Обаче гледай да не почнеш да падаш пак от Диска. Това ние наистина не можем да допуснем.

— Кои сте това ние, по-точно — попита Ринсуинд.

В тъмнината прошумоля нещо.

— В началото бе словото — рече сух глас точно зад него.

— Яйцето беше — поправи го друг глас. — Съвсем ясно си спомням. Великото Яйце на Вселената. Малко гумено.

— И двамата всъщност грешите. Сигурен съм, че беше първоначалната тиня.

Един глас до коляното на Ринсуинд каза:

— Не, тя дойде после. Първо бе небесната твърд. Купища твърд. Доста лепкава, като захарен памук. Много сиропирана всъщност…

— В случай, че някой се интересува — рече пресеклив глас от лявата му страна, — всички вие грешите. В началото бе Прочистването на Гърлото…

— после словото…

— пардон, тинята…

— определено гумено, стори ми се…

Спряха за момент. После един глас каза внимателно:

— Както и да е, каквото и да е било, спомняме си го ясно.

— Точно така.

— Именно.

— И задачата ни е да се погрижим нищо ужасно да не му се случи, Ринсуинд.

Ринсуинд примижа в тъмното:

— Бихте ли били така любезни да ми обясните за какво става дума?

Чу се хартиена въздишка:

— Не става с метафори — рече един от гласовете. — Слушай какво, много е важно да запазиш Магията в главата си и да ни я донесеш точно когато трябва, разбираш ли, тъй че щом настъпи точния момент, да можем да бъдем казани. Разбираш ли?

Ринсуинд си помисли: „Да можем да бъдем казани?“ И изведнъж се сети какви са тези драскулки пред него. Това беше нещо написано върху страница, гледано изотдолу.

— Нима съм вътре в Октаво? — запита.

— В известно метафизическо отношение — рече безцеремонно един от гласовете, като се приближаваше. Ринсуинд почувствува сухото шумолене до самия си нос…

Той побягна.