Огънят беше малка светла точица в тъмния пейзаж. Луната още не бе изгряла, но сиянието на звездата вече се прокрадваше на хоризонта.
— Сега е кръгла — каза Бетан. — Прилича на миниатюрно слънце. Сигурна съм също, че става все по-гореща.
— Не говори така — каза Ринсуинд. — И без това си имам достатъчно тревоги.
— Не ражбирам шамо — подхвана Коен, на когото масажираха гърба, — как ви жаловиха беж ние да шуем. Нямаше да жнаем ижобщо ако Багажът ти не беше ше ражшкашал нагоре-надолу.
— И не беше почнал да хленчи — добави Бетан. Всички я погледнаха.
— Е, изглеждаше така, сякаш хленчи — поясни тя. — Мисля, че е много сладък, наистина.
Четири чифта очи се обърнаха към Багажа, който клечеше от другата страна на огъня. Той стана и много демонстративно се премести назад в сенките.
— Лешно ше храни — изкоментира Коен.
— Трудно се губи — додаде Ринсуинд.
— Лоялен е — прибави Двуцветко.
— Шъбира много — обади се пак Коен.
— Но не бих казал, че е сладък — възрази Ринсуинд.
— Шигурно не ти е жа продан? — попита Коен.
Двуцветко поклати отрицателно глава.
— Мисля, че той не би разбрал това — каза.
— Шигурно ши прав — съгласи се Коен. Той седна и прехапа устните си. — Търша подарък жа Бетан, нали ражбирате. Ние ще ше женим.
— Решихме, че би трябвало първо на вас да кажем — каза Бетан и се изчерви.
Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.
— Ами това е много… ъ-ъ…
— Веднага щом намерим град, където има свещеник — каза Бетан, — искам да го направим както си му е редът.
— Това е много важно — сериозно рече Двуцветко. — Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.
Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:
— Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.
— О, много добре — пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.
— Това, ъ-ъ… сериозно ли е? — попита. — Наистина ли ще се ожениш за нея?
— Шигурно. Нещо против?
— Е, разбира се, че не, но — искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по-старото поколение.
— Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?
Ринсуинд трудно намираше необходимите думи:
— Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че…
— Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра — укори го Коен.
— Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и…
— Аха — бавно отрони Коен. — Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.
— Да — поизправи се Ринсуинд. — Не си. Е, това е съвсем обяснимо.
— Даваш ми храна жа ражмишъл, без шъмнение — каза Коен.
— Надявам се, че не съм развалил нещо.
— Не, не — вяло каза Коен. — Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.
Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.
Накрая каза:
— Опашни времена ша това днешните, а?
— Така е.
— Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
— Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
— Понякога прошто трябва да ришкуваме — рече. — Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… — той погледна Бетан и въздъхна, — да се надяваме, че тя ще издържи.
Около пладне на следващия ден стигнаха до малък град с направени от кал стени, заобиколен от все още тучни и зелени полета. Изглежда обаче, че движението на обратно беше голямо. Край тях трополяха огромни талиги. Стада домашни животни пасейки се придвижваха бавно по периферията на пътя. Старици се бъхтеха понесли на гръб цели домакинства и купи сено.
— Чума ли има? — попита Ринсуинд един човек, който тикаше ръчна количка пълна с деца. Той поклати глава.
— Заради звездата е, приятел — рече. — Не сте ли я видяли в небето?
— Нямаше как да не я забележим, да.
— Казват, че ще ни блъсне на Свинебъдни вечер и моретата ще заврят и закипят, а държавите върху Диска ще се разпаднат и кралете ще бъдат свалени, а градовете ще заприличат на езеро от стъкло — каза човекът. — Тръгнал съм към планините.
— Това ще помогне, а? — не много убедено попита Ринсуинд.
— Не, но гледката ще е по-добра.
Ринсуинд подкара коня си обратно към други те.
— Всички са разтревожени заради звездата — съобщи той. — Както се вижда, едва ли някой е останал в градовете, всички се страхуват от нея.
— Не искам да тревожа никого — подхвана Бетан, — но не ви ли прави впечатление, че е горещо за сезона?
— И аз това казах снощи — съгласи се Двуцветко, — много топло ми се стори.
— Предполагам, ше ще штане много по-горещо — додаде Коен. — Хайде да влезем в града.
Като яздеха, улиците кънтяха, тъй като бяха почти празни. Коен непрекъснато поглеждаше фирмите на търговците и най-накрая дръпна юздите на коня си и отсече:
— Ето това, което тършех. Вие намерете храм и швещеник, аж ще ви наштигна шлед малко.
— Бижутер? — зачуди се Ринсуид.
— Това е ижненада.
— Трябва ми и нова рокля — каза Бетан.
— Ще ти открадна някоя.
В този град имаше нещо много потискащо, реши Ринсуинд. Също и нещо много странно.
Почти на всяка врата беше изрисувана огромна червена звезда.
— Тръпки да те полазят — заключи Бетан, — сякаш хората искат да докарат звездата тук.
— Или да я прогонят — отбеляза Двуцветко.
— Няма да стане. Много е голяма — рече Ринсуинд. Видя как лицата им се обърнаха към него.
— Е, това е логично, нали? — попита неубедително той.
— Не е — каза Бетан.
— Звездите са малки светлинки в небето — поясни Двуцветко. — Веднъж една падна близо до моята къща — такава една голяма и бяла, колкото къща, седмици наред тля преди да изгасне.
— Тази звезда е различна — каза някакъв глас. — Великият АТуин се изкачи по брега на вселената. Това е огромният космически океан.
— Откъде знаеш? — попита Двуцветко.
— Откъде знам какво? — почуди се Ринсуинд.
— Това, дето току-що каза — за бреговете и океаните.
— Нищо не съм казал!
— Каза, глупако! — извика Бетан. — Видяхме как устните ти се движат нагоре-надолу и тъй нататък.
Ринсуинд затвори очи. Усещаше как в мозъка му Магията уплашено бърза да се скрие зад съзнанието му, като си мърмори нещо.
— Добре, де, добре — примири се той. — Няма какво да крещите. Аз… аз… не знам откъде знам, просто знам…
— Ами, няма да е лошо да ни кажеш. Завиха зад ъгъла.
Всички градове около Кръглото Море имаха специален район, заделен за боговете, които на Диска бяха в достатъчно количество. Обикновено те бяха претъпкани и не много привлекателни от архитектурна гледна точка. Най-старшите богове, разбира се, имаха големи и пищни храмове, но проблемът бе, че по-късно дошлите богове се бореха за равноправие и много скоро свещените квартали се изпълваха с пристройки, допълнителни крила, надстройки, по-сутеренни помещения, малки апартаментчета, вътрешно църковно разпределение на пространството и транстемпорално деление на времето, тъй като нито един бог не би и помислил да живее извън свещения квартал или, както беше станал вече, три-осмал. Обикновено се горяха едновременно триста различни вида тамян, а обичайния шум беше на прага на болката, тъй като всички свещеници се надвикваха, за да привлекат своя дял от благоверни на молитва.
Но тази улица бе мъртвешки тиха, с онази особено неприятна тишина, която се получава, когато стотици уплашени и гневни люде стоят неподвижно.
Един човек накрая на тълпата се обърна и намръщи като видя новодошлите. На челото му бе нарисувана червена звезда.
— Какво е… — започна Ринсуинд и спря, тъй като гласът му изглежда прозвуча твърде високо. — Какво е това?
— Непознати, а? — попита човекът.
— Всъщност ние се познаваме един друг доста… — подхвана Двуцветко и млъкна. Бетан посочи нагоре по улицата.
Върху всеки храм беше изрисувана звезда. Една особено голяма бе намацана върху каменното око пред храма на Слепия Айо, предводител на боговете.
— Пфу — рече Ринсуинд. — Айо ще се спука от яд, като види това. Мисля, че не трябва да се мотаем наоколо, приятели.
Тълпата беше застанала с лице към груба естрада, построена в центъра на широка улица. Отпред бе украсена с голямо знаме.
— Винаги са ми казвали, че Слепият Айо вижда всичко, което се случва навсякъде — тихо рече Бетан. — Защо не е…
— Тихо! — каза мъжът до тях. — Говори Дахоуни.
На естрадата се бе възкачил висок слаб човек с коса като на глухарче. Не бе посрещнат с овации, а с една колективна въздишка. Започна да говори.
Ринсуинд слушаше с нарастващ ужас. Къде са боговете, питаше човекът. Няма ги. Може би никога не ги е имало. Кой всъщност си спомня, че ги е виждал? И ето сега им е изпратена звездата…
И той продължаваше все така, с тих, ясен глас, който използваше думи като „изчиствам“, „чистка“ и „пречистване“ и се забиваше в мозъка като нажежена сабя. Къде са магьосниците? Къде е магията? Постигнало ли се е наистина някога нещо с нея или всичко е било сън?
Ринсуинд започна не на шега да се бои, че боговете може да чуят за това и да се разгневят толкова много, че да си го изкарат на всеки, който в момента е бил наоколо.
Но някак си дори гневът на боговете би бил за предпочитане пред този глас. Звездата идва, сякаш казваше той, и нейният ужасен огън може да бъде избягнат само от… от… Ринсуинд не беше сигурен, но в съзнанието му се въртяха саби и знамена и пустооки войни. Гласът не вярваше в боговете, което според Ринсуинд беше допустимо, но той не вярваше и в хората. Висок закачулен чужденец от лявата страна на Ринсуинд го блъсна. Той се обърна… и видя череп под черна качулка.
Магьосниците, като котките, виждат Смърт. В сравнение с гласа, Смърт изглеждаше почти приятен. Той се облегна на една стена и подпря косата до себе си. Кимна на Ринсуинд.
— Дошъл си да злорадствуваш, а? — прошепна Ринсуинд.
Смърт вдигна рамене.
— ДОШЪЛ СЪМ ДА ВИДЯ БЪДЕЩЕТО — каза той.
— Това бъдещето ли е?
— НЯКАКВО БЪДЕЩЕ — отвърна Смърт.
— Ужасно е — рече Ринсуинд.
— СКЛОНЕН СЪМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ — каза Смърт.
— Все съм си мислил, че точно на това ще се зарадваш!
— НЕ ПО ТОЗИ НАЧИН. СМЪРТТА НА ВОИНА ИЛИ НА СТАРЕЦА, НА МАЛКОТО ДЕТЕ ТОВА ГО РАЗБИРАМ, ОТНЕМАМ БОЛКАТА И ПРЕКРАТЯВАМ СТРАДАНИЕТО. А ТОВА УМЪРТВЯВАНЕ НА РАЗУМА НЕ ГО РАЗБИРАМ.
— С кого говориш? — попита Двуцветко. Неколцина от събралите се се бяха извърнали и подозрително наблюдаваха Ринсуинд.
— С никого — отвърна Ринсуинд. — Нека да си тръгваме. Боли ме глава.
Групичка хора на края на тълпата вече ломотеха нещо и ги сочеха. Ринсуинд сграбчи другите двама и бързо ги поведе зад ъгъла.
— Възсядайте конете и да вървим — каза той. Имам лошо предчувствие, че…
Една ръка се стовари върху рамото му. Той се обърна. Чифт мътни сиви очи разположени върху топчеста плешива глава, завършек на огромно мускулесто тяло, втренчено се бяха вперили в лявото му ухо. На челото беше нарисувана звезда.
— Приличаш на магьосник — продума мъжът с тон, който внушаваше, че това е твърде неразумно и по всяка вероятност фатално.
— Кой, аз? Не, аз съм… чиновник. Да. Чиновник. Точно така — заоправдава се Ринсуинд.
Изсмя се нервно.
Мъжът не каза нищо. Само устните му се размърдаха беззвучно, като че ли се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. Още неколцина от звездните хора се бяха присъединили към него. Лявото ухо на Ринсуинд стана обект на масово наблюдение.
— Мисля, че си магьосник — каза мъжът.
— Виж какво — почна Ринсуинд, — ако бях магьосник, щях да мога да правя магии, така ли е? Щях просто да те превърна в нещо, а пък не съм го сторил, тъй че не съм.
— Убихме всичките си магьосници — каза един от събралите се. — Някои избягаха, но убихме доста много. Те размахваха ръце, но нищо не се получаваше.
Ринсуинд впери поглед в него.
— Мисля, че ти също си магьосник — рече мъжът, който държеше Ринсуинд и все по-силно затягаше хватката си. — Този сандък с крака е твой и освен това приличаш на магьосник.
Ринсуинд усети, че те тримата и Багажът по някакъв начин са се оказали разделени от конете си и че брега се намират в затягащ се кръг от сериозни хора със сиви лица.
Бетан бе побледняла. Дори Двуцветко, чиято способност да разпознава опасностите бе толкова добра, колкото способността на Ринсуинд да лети, изглеждаше разтревожен.
Ринсуинд си пое дълбоко въздух.
Той вдигна ръце в класическа поза, която бе научил преди години, и каза дрезгаво:
— Отдръпнете се! Ако ли не, ще ви натъпча догоре с магия!
— Магията е изгубила силата си — каза мъжът. — Звездата я е отнела. Всичките фалшиви магьосници изприказваха странните си думи и сетне нищо не се случи, и те гледаха с ужас ръцете си, и само на малцина все пак им стигна акъла да избягат.
— Не се шегувам — каза Ринсуинд.
Ще ме убие, помисли си той. Край. Не мога даже и да блъфирам повече. Хич ме няма в магията, хич ме няма в блъфирането, аз съм само един…
Магията се размърда в главата му. Усети как тя се стече в мозъка му като ледена вода и се приготви за действие. Студена тръпка побягна надолу по ръката му.
Ръката му се вдигна от само себе си и той усети как собствената му уста се отваря и затваря, как собственият му език се движи и един глас, който не беше негов, глас стар и сух, изрича срички, които пухтят във въздуха като облаци пара. Изпод ноктите му проблясна октаринов пламък, който започна да се увива около ужасения човек, докато той изчезна в студен, ръсещ искри облак, който се издигна над улицата, дълго се задържа там и накрая избухвайки, изчезна. Не остана даже вълмо мазен дим. Ринсуинд впери ужасен поглед в ръката си. Двуцветко и Бетан го сграбчиха от двете страни и го поведоха бързо през удивената тълпа към улицата. В един болезнен момент и двамата избраха да тръгнат в различни посоки, но накрая забързаха заедно, като краката на Ринсуинд почти не докосваха калдъръма.
— Магия — проломоти той развълнувано, опиянен от силата си. — Аз направих магия…
— Точно така — успокояващо се съгласи Двуцветко.
— Искате ли да ви направя едно заклинание? — попита Ринсуинд. Насочи пръста си към едно минаващо куче и рече: „Уииии!“ То го изгледа обидено.
— По-добре накарай краката си да бягат много по-бързо — мрачно каза Бетан.
— Дадено! — смотолеви Ринсуинд. — Крака! Бягайте по-бързо! Хей, я гледай, изпълняват!
— Имат повече акъл от тебе, затова — смъмри го Бетан. — Сега накъде?
Двуцветко се взря в лабиринта от улички около тях. Малко по-нататък се чуваха непрекъснати крясъци.
Ринсуинд се освободи от тях залитайки и несигурно заплете крака надолу по най-близката улица.
— Мога да го правя! — крещеше неистово. — Само се пазете, всички вие…
— Той е в шок — каза Двуцветко.
— Защо?
— Никога преди не е успявал да направи магия.
— Но той е магьосник!
— Всичко това е малко по-сложно — говореше Двуцветко, гонейки Ринсуинд. — Във всеки случай не съм сигурен, че това всъщност бе той. Изобщо не приличаше на неговия глас. Ела тук, стари приятелю.
Ринсуинд го погледна с обезумели, невиждащи очи.
— Теб ще превърна в розов храст — рече.
— Да, да, много хубаво. Само ела — успокоително го придумваше Двуцветко, като лекичко го дърпаше за ръката.
От няколко улички се чу топуркане и изневиделица, срещу им настъпиха десетина здездни.
Бетан сграбчи отпуснатата ръка на Ринсуинд и заплашително я вдигна нагоре.
— Не се приближавайте повече! — изписка тя.
— Точно така! — извика Двуцветко. — Имаме си магьосник и не се боим да го използваме!
— Не се шегувам — изписка Бетан, завъртайки Ринсуинд за ръката като шпил.
— Така! Ние сме въоръжени до зъби! Какво? — недочу Двуцветко.
— Попитах къде е Багажът — просъска Бетан зад гърба на Ринсуинд.
Двуцветко се огледа наоколо. Багажът го нямаше.
Ринсуинд, обаче, произвеждаше желания ефект върху звездните хора. Неопределено размахваната му ръка бе посрещната като въртяща се коса и те се опитваха да се скрият един зад друг.
— Е, къде е изчезнал?
— Откъде да знам? — почуди се Двуцветко.
— Нали е твоят Багаж?
— Често не знам къде ми е Багажът, такава е участта на туриста — обясни Двуцветко. — Както и да е, той често се запилява нанякъде сам. Сигурно е по-добре да не се питаме защо.
Тълпата започна да загрява, че нищо не се случва и че Ринсуинд не е в състояние да запраща обиди, камо ли пък магически огън. Те се приближиха, като предпазливо наблюдаваха ръцете му.
Двуцветко и Бетан отстъпиха назад. Двуцветко се огледа.
— Бетан?
— Какво? — попита Бетан, без да сваля очи от настъпващите фигури.
— Улицата е без изход.
— Сигурен ли си.
— Мисля, че мога да разпозная тухлена стена от пръв поглед — засегна се Двуцветко.
— Значи край, а? — попита Бетан.
— Мислиш ли, че може би, ако обясня…
— Не.
— Аха.
— Мисля, че тези не са от хората, които се вслушват в обяснения — добави Бетан.
Двуцветко ги загледа втренчено. Обикновено той оставаше, както вече споменахме, безчувствен към грозящите го опасности. В разрез и с целия човешки опит, Двуцветко вярваше, че ако хората само поговорят един с друг, пийнат по едно-две питиета, разменят снимки на внучетата, отидат може би да гледат нещо развлекателно заедно, то тогава всичко би могло да се оправи. Той вярваше също така, че хората по принцип са добри, но понякога имат лош ден. Това, което се задаваше надолу по улицата, произвеждаше върху него горе долу същият ефект, като този на горила в стъкларска фабрика.
Чу зад себе си възможно най-слабия звук, не толкова звук, колкото промяна в консистенцията на въздуха.
Лицата пред него зяпнаха, извърнаха се, и скорострелно изчезнаха надолу по уличката.
— Ъъ? — пророни Бетан, която все още подпираше вече изпадналия в безсъзнание Ринсуинд.
Двуцветко гледаше в обратна посока, към голяма стъклена витрина, пълна със странни стоки и украсена с мъниста врата с голяма табела над нея, на която вече пишеше (след като буквите спряха да се гърчат и застанаха неподвижни): „Скилет, Уанг, Иркслълит, Бънгълстиф, Къмлъд и Пател“ „Оснвн: Разни“ „Доставчици“.
Бижутерът бавно обърна златото върху мъничката наковалня и зачука, за да намести последния странно оформен диамант.
— Значи казваш от тролски зъб, а? — изломоти, присвивайки внимателно очи над работата си.
— Да — потвърди Коен, — и както вече кажах, можеш да жадържиш всишко, което оштане. — Той се ровеше в една табличка със златни пръстени.
— Много щедро — промърмори бижутерът, който беше дребен на ръст и веднага разпознаваше добрата сделка. Въздъхна.
— Няма много работа напошледък, а? — попита Коен. Надникна навън през мъничкия прозорец и се загледа в група пустооки хора, сбрани на отсрещната страна на тясната уличка.
— Времената са трудни, да.
— Какви са всишките тежи типове ш наришувани жвежди по тях? — попита Коен. Бижутерът-джудже не вдигна очи.
— Безумци — рече. — Казват, че не трябва да работя, защото идва звездата. Аз им викам, че звездите никога не са ми правили нищо лошо, де да можех да кажа това за хората.
Коен замислено кимна, като наблюдаваше как шестима се отделиха от групата и се запътиха към дюкянчето. Носеха богат набор инструменти и имаха налудничав и решителен вид.
— Странно — рече Коен.
— Както виждаш, аз съм от дребното племе — рече бижутерът. — Казват, че сме едно от магическите племена. Звездните хора вярват, че звездата няма да разруши Диска, ако се откажем от магията. Сигурно малко ще ме понабият. Обикновено така става.
Той вдигна с пинсети най-новото си творение.
— Най-странното нещо, което някога съм правил — каза, — но практично, както виждам. Как викаш се наричало, че забравих?
— Дъв-шене — отвърна Коен. Погледна двете подкововидни формички, сгушени в набръчканата му длан, после отвори уста и запъшка от болка.
Вратата се отвори с трясък. Мъжете навлизаха и заеха позиции край стените. Те бяха потни и неуверени, но лидерът им презрително изблъска Коен настрани и повдигна джуджето за яката.
— Вчера ти се каза, дребосък — викна, — чупката оттука, ако щеш с краката нагоре, все ни е тая. Тъй че сега ще станем наистина…
Коен го потупа по рамото. Мъжът се извърна раздразнено.
— Кво искаш, дядка? — изръмжа.
Коен изчака, докато привлече изцяло вниманието на мъжа, после се усмихна. Това беше бавна, мързелива усмивка, разбулваща зъбна бижутерия от около 300 карата, от която стаята сякаш стана по-светла.
— Ще броя до три — рече с дружелюбен тон. — Едно, две.
Кокалестото му коляно се вдигна нагоре и потъна в слабините на мъжа, издавайки удовретворително месест звук, когато, едновременно, полуизвърнат, стовари с всичка сила лакътя си в бъбреците на лидера, който се завъртя и рухна сам сред своя океан от болка.
— Три — съобщи той на агонизиращото на пода кълбо. Коен бе чувал за почтеност в боя и отдавна бе решил, че не иска да има нищо общо с това.
Той вдигна поглед към останалите мъже и ги заслепи с невероятната си усмивка.
Нямаше да е зле да атакуват веднага. Наместо да сторят това, един от тях, успокоен от съзнанието, че има меч, а Коен няма, боязливо се запромъква с рамото напред към него.
— А, не — извика Коен, като махаше с ръце. — Хайде, хайде, момче, не по тоя начин. Мъжът го изгледа косо.
— Не по кой начин? — попита подозрително.
— Никога не си държал меч, нали?
Мъжът почти се обърна към колегите си за подкрепа.
— Не, не много — отвърна, — не често. — Размаха заплашително сабята си. Коен вдигна рамене.
— Може би ще умирам, но бих се надявал да ме убие човек, който умее да държи меча като воин — рече.
Мъжът погледна към ръцете си.
— Изглежда както трябва — усъмни се той.
— Виж какво, момче, знаем нещичко за тия работи. Искам да кажа, я ела тука за малко и… нямаш нищо против, нали?… така, лявата ти ръка трябва да дойде тук, около ръкохватката, а дясната ти ръка отива… точно така, точно там… а пък острието отива право в крака ти.
Мъжът изпищя и се хвана за крака, а Коен го ритна и по другия, така че да падне и после се обърна към цялата стая.
— Пипкава работа — каза. — Защо не ме атакувате всички?
— Точно така — рече един глас на нивото на кръста му. Бижутерът бе измъкнал една много голяма и мръсна брадва, която стопроцентово щеше да прибави и тетанус към всички останали ужаси на битката.
Четиримата мъже се позамислиха над тези неблагоприятни обстоятелства и заотстъпваха към вратата.
— И изтрийте тези глупави звезди — викна им Коен. — Можете да кажете на всички, че Коен Варваринът много ще се ядоса, ако пак види такива звезди, ясно ли е?
Вратата се затръшна. В следващия момент брадвата се удари в нея, отскочи и отцепи малко кожа от предницата на Коеновия сандал.
— Извинявай — каза джуджето. — Останала е от дядо ми. Аз я използвам само да сека дърва за огън.
Коен опипа челюстта си. Дъвченето изглежда бе паснало много добре.
— Ако бях на тебе, щях и без туй да се махна оттук — рече.
Но джуджето вече шареше из стаята и изпразваше в една кожена торба таблички с благородни метали и скъпоценни камъни. Набор инструменти пъхна в единия джоб, пакет готова бижутерия в другия. После, сумтейки, прекара ръце през дръжките от двете страни на малката си ковачница и буквално я нарами на гърба си.
— Така — каза то. — Готов съм.
— Идваш с мен, така ли?
— До градските порти, ако нямаш нищо против — уточни. — Не можеш да ме упрекнеш, нали?
— Не. Но остави брадвата.
Навън ги посрещна следобедното слънце и безлюдната улица. Когато Коен отвори уста, малки ярки пламъчета осветиха всички сенки.
— Трябва да взема тук едни приятели — каза и после добави. — Надявам се, че са добре. Как се казваш?
— Безчене.
— Има ли тук наблизо някое местенце, където мога… — Коен поспря, любовно наслаждавайки се на думите си, — … където мога да хапна една пържола?
— Звездните хора затвориха всички гостилници. Казаха, че е грешно да се яде и пие, когато…
— Знам, знам — прекъсна го Коен. — Май почвам да стоплям. Нищо ли не одобряват?
За момент Безчене се замисли дълбоко.
— Подпалването на разни неща — рече най-после. — Бива си ги по тия работи. Книги и туй-онуй. Палят едни големи огньове.
Коен бе потресен.
— Огньове от книги?
— Да. Ужасно, нали?
— Така е — каза Коен.
Той смяташе, че това е отвратително. Човек, прекарал целия си живот без удобство, под открито небе, знае стойността на хубавата дебела книга, която би трябвало да разпалва готварските огньове най-малко един сезон, ако се внимава как се късат страниците. Не един живот е спасяван от наръч подгизнали дръвца и наистина суха книга. Ако ти се ще да попушиш и нямаш лула, пак книгата е единственият ти изход.
Коен знаеше, че хората пишат разни неща в книгите. Винаги бе смятал това за лекомислено хабене на хартия.
— Боя се, че ако приятелите ти са попаднали на тях, може да са в опасност — тъжно пророни Безчене, докато вървяха нагоре по улицата.
Зад ъгъла видяха кладата. Беше по средата на улицата. Неколцина звездни хора я захранваха с книги от една къща наблизо с разбита врата и цялата нацапана със звезди.
Вестта за Коен още не беше се разпространила много надалеч. Подпалвачите на книги не му обърнаха внимание, когато се приближи и облегна на стената. В горещия въздух подскачаха къдрави късчета изгорена хартия и се носеха над покривите.
— Какво правите? — попита ги той. Една от звездните, отмахна косата от очите си с почернялата от саждите ръка, втренчи се настойчиво в лявото ухо на Коен и каза:
— Освобождаваме Диска от злото.
От сградата излязоха двама мъже и изгледаха Коен кръвнишки, или поне лявото му ухо.
Коен се пресегна и взе тежката книга, която жената носеше. Корицата й бе инкрустирана със странни червени и черни камъни, изписващи нещо, което според Коен, без съмнение беше някаква дума. Той я показа на Безчене.
— Некротелекомниконът — отсече джуджето, — използва се от магьосниците. Мисля, че е за това как да се контактува с мъртвите.
— Виж ги ти магьосниците — рече Коен. Попипа една от страниците между палеца и показалеца си — беше тънка и съвсем мека. Доста неприятните и органично-изглеждащи писания изобщо не го тревожеха. Да, книга като тази би могла да бъде истински приятел на човека…
— Да? Трябва ли ви нещо? — попита той един от звездните, който го бе сграбчил за ръката.
— Всички магически книги трябва да се изгорят — рече мъжът, но с известна несигурност, тъй като нещо относно зъбите на Коен му вдъхваше неприятното чувство за трезвост.
— Защо? — попита Коен.
— Такава е повелята.
Усмивката на Коен вече бе широка като хоризонта и доста по-опасна.
— Мисля, че трябва да вървим — нервно каза Безчене. Група звездни хора беше се струпала в улицата зад тях.
— Аз пък мисля, че бих искал да убия някого — Коен все още се усмихваше.
— Звездата повелява Дискът да бъде пречистен — рече мъжът, отстъпвайки.
— Звездите не говорят — възрази Коен, изтегляйки сабята си.
— Ако ме убиеш, хиляди ще заемат мястото ми — издума мъжът, който вече бе опрял гръб в стената.
— Да — съгласи се Коен с разумен тон, — но не там е въпросът, нали? Въпросът е, че ти ще си мъртъв.
Адамовата ябълка на мъжа заподскача бясно. Той погледна изкосо сабята на Коен.
— Така е, наистина — призна. — Виж какво… какво ще кажеш, ако изгасим огъня?
— Добра идея — каза Коен.
Безчене го задърпа за колана. Другите звездни хора тичаха към тях. Бяха много, повечето въоръжени и като че ли работата започваше да става малко по-сериозна.
Коен предизвикателно размаха към тях сабята си, обърна се и се втурна да бяга. Дори на Безчене му беше трудно да не изостава.
— Чудна работа — изпъшка той, докато се впускаха надолу по една друга уличка, — За момент… си помислих… че ще искаш да останеш и… да се биеш с тях.
— По дяволите — майтап да става.
Когато излязоха на открито на другия край на уличката, Коен се хвърли към стената, издърпа сабята си, постоя малко с наклонена към рамото си глава, вслушвайки се в приближаващите стъпки, после замахна широко с точен хоризонтален удар на нивото на стомаха. Чу се неприятен звук и няколко писъка, но дотогава Коен беше вече доста далеч нагоре по улицата, движейки се в своя необичаен тромав тръс, който щадеше подутите му стави.
Безчене се бъхтеше мрачно до него, когато той свърна в една гостилница, изрисувана с червени звезди, скочи върху една маса със съвсем слаб болезнен стон, затича се по протежението й — докато, с почти безупречно хореографско умение, Безчене мина право под нея без да се навежда — скочи на земята от другия й край, разчисти си пътя с ритници през кухните и излезе навън на друга улица.
Те препуснаха насам-натам през няколко пресечки и се спряха в един вход. Коен се прилепи до стената и задиша тежко, докато мъничките синьопурпурни светлинки пред очите му изчезнаха.
— Е — изпухтя, — какво успя да вземеш?
— Ъъ, шишето с оцета и солницата — отвърна Безчене.
— Само това?
— Е, ами аз трябваше да мина под масата, нали така? И ти не си взел кой знае какво.
Коен презрително погледна маломерния пъпеш, който беше сварил да набучи в бързината си.
— Това тук сигурно е доста твърдичко — каза, захапвайки го през кората.
— Искаш ли да го посоля? — попита джуджето.
Коен не каза нищо. Стоеше с пъпеш в ръка и зяпнала уста.
Безчене се огледа наоколо. Задънената уличка, в която се намираха, бе пуста, с изключение на някакъв стар сандък, който някой бе оставил опрян на една стена.
Коен беше вперил очи в него. Той връчи пъпеша на джуджето без да го погледне и излезе от сянката. Безчене го наблюдаваше как се промъква безшумно около сандъка (или поне толкова безшумно, колкото бе възможно със стави, скърцащи като кораб с издути платна) и как го побутва веднъж-дваж със сабята си, много внимателно, сякаш всеки момент го очаква едва ли не да избухне.
— Просто сандък — извика му джуджето. — Какво толкова му е специалното на един сандък?
Коен нищо не каза. Клекна болезнено и се вгледа отблизо в ключалката на капака.
— Какво има вътре? — попита Безчене.
— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Коен. — Помогни ми да се изправя, ако обичаш.
— Да, но този сандък…
— Този сандък — почна Коен, — този сандък е… — той размаха неопределено ръце.
— Продълговат?
— Свръхестествен — тайнствено произнесе Коен.
— Свръхестествен?
— Ъхъ.
— Аха — рече джуджето.
Постояха малко така, съзерцавайки сандъка.
— Коен?
— Да?
— Какво значи свръхестествен?
— Ами свръхестествен е… — Коен спря и погледна надолу раздразнено. — Ритни го и ще разбереш.
Обковано със стомана ботушче на Безчене се заби в едната страна на сандъка. Коен трепна. Нищо друго не се случи.
— Аха, разбирам — зарадва се джуджето, — свръхестествен значи дървен, нали?
— Не — отвърна Коен. — Той… не би трябвало да реагира така.
— Разбирам — рече Безчене, който не разбираше и започваше да съжалява, че Коен излезе от сянката под това жарко слънце. — Мислиш, че би трябвало да избяга, така ли?
— Да. Или да отхапе крака.
— Аха — каза джуджето. То лекичко хвана Коен под ръка. — Тук под сенчицата е много приятно рече, — защо не си почи…
Коен го отблъсна от себе си.
— Той наблюдаваше тая стена — възкликна. — Гледай, затова не ни обръща никакво внимание. Взира се в стената.
— Да, точно така — успокои го Безчене. — Разбира се, че гледа тази стена с малките си очета…
— Я не се вдиотявай, няма никакви очи — сряза го Коен.
— Извинявай, извинявай — занарежда бързо Безчене. — Гледа стената без очи, извинявай.
— Мисля, че нещо го тревожи — заключи Коен.
— Ами така де, тревожи се, няма съмнение съгласи се Безчене. — Предполагам, че просто иска да се махнем и да го оставим на мира.
— Мисля, че е много озадачен.
— Да, наистина изглежда озадачен — потвърди джуджето.
Коен го изгледа кръвнишки.
— Ти пък как разбра? — заяде се той. Безчене изненадано осъзна, че ролите несправедливо са се сменили. Той гледаше ту Коен, ту сандъка, а устата му непрекъсната се отваряше и затваряше.
— А ти откъде знаеш? — попита.
Но Коен и без това вече не го слушаше. Той седна пред сандъка, ако се приеме, че откъм ключалката бе лицевата му част, и настойчиво се вгледа в него. Безчене отстъпи назад. Странно, казваше умът му, но проклетото нещо наистина ме гледа.
— Е, добре — почна Коен. — Знам, че ние с тебе имаме различия, но сега и двамата се опитваме да намерим хора, скъпи за нас, нали така?
— Аз… — поде Безчене и осъзна, че Коен говори на сандъка.
— Тъй че, кажи ми къде са.
Под ужасения поглед на Безчене, Багажът протегна малките си крачета, стегна се и с всичка сила се вряза в най-близката стена. Около него избухнаха глинени тухли и хоросанен прах.
Коен надникна през дупката. Вътре се виждаше малък мръсен склад. Багажът седеше по средата на пода в състояние на крайна обърканост.