Фантастична светлина - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Тери Пратчет (ч. 4)

Ринсуинд осъзнаваше, че би трябвало да се панира, но това бе трудно, тъй като, макар и той да не го знаеше, емоции като паниката и ужаса се получават от разни течности, които се плискат насам-натам в жлезите, а всички жлези на Ринсуинд си бяха още в тялото му. Беше трудно да се разбере със сигурност къде е истинското му тяло, но като погледна надолу, успя да забележи тънка синя нишка между това, което заради здравия разум все още би нарекъл свой глезен, и тъмнината край него, и изглеждаше логично тялото му да е на другия край.

Не бе особено хубаво тяло, това първи би признал, но една-две части от него имаха сантиментална стойност и изведнъж осъзна, че ако се скъса тънката синя нишка, ще трябва да прекара остатъка от жи… — от съществуването си, навъртайки се около дъските за спиритически сеанси, като се преструва, че е нечия мъртва леля и всичко останало, което правят погубените души, за да им минава времето.

Абсолютният ужас от тази мисъл го разтърси така, че почти спря да усеща земята под краката си. Някаква земя, поне. Реши, че е почти убеден, че това не е земята, която, доколкото си спомняше, не беше черна и не се въртеше така обезпокоително.

Хвърли поглед наоколо.

Отвесни островърхи планини наоколо му пробождаха мразовитото небе надупчено от жестоки звезди, които не фигурираха на никоя небесна карта в мултивселената, но там, сред тях беше зловещият червен диск. Ринсуинд потръпна и отмести поглед. Земята пред него рязко се спускаше надолу и сред напуканите от студа скали шушнеше сух вятър.

Наистина шушнеше. Сиви вихрушки дърпаха мантията му и опъваха косата му и на Ринсуинд се стори, че чува гласове, слаби и далечни, които казват неща като: „Сигурен ли си, че тези неща в яхнията бяха гъби? Чувствам се малко…“ и „Открива се прекрасна гледка, ако се наведеш над този…“, и „Не се тревожи, нищо повече от една драскотина…“, и „Внимавай къде насочваш лъка, едва не ме…“ и така нататък.

Препъвайки се, той заслиза по склона запушил ушите си с пръсти, докато съзря гледка, която малко живи са видели.

Земята изведнъж потъваше и се образуваше огромна фуния, широка цяла миля, в която духаше шепнещия вятър на душите на мъртвите и тътнещия му шепот ечеше така, сякаш дишаше самият Диск.

Но от нея и над нея се извиваше тясна скална издатина, която завършваше със скална площадка широка около стотина фута.

Тим горе имаше градина, с овошки и цветни лехи и една съвсем мъничка черна къщурка.

Към нея водеше малка пътечка.

Ринсуинд погледна зад себе си. Лъвската синя нишка все още бе там.

Там бе и Багажът.

Клечеше на пътечката и го гледаше.

Ринсуинд никога не се бе разбирал с Багажа, постоянно имаше чувството, че той никак не го одобрява. Този път обаче сандъкът не го гледаше свирепо. Видът му бе сърцераздирателен, като на куче, което току-що се е върнало у дома след приятно въргаляне из канавките и е разбрало, че стопаните му са се преместили на друг континент.

— Е, добре — каза Ринсуинд. — Хайде, ела.

Багажът изправи крачета и го последва по пътеката. Незнайно защо Ринсуинд беше очаквал, че градината на скалата ще е пълна с мъртви цветя, но тя всъщност бе добре гледана и очевидно бе засадена от човек с усет към цветовете, при неизменното условие цветовете да са тъмнопурпурно, черно като нощ и бяло като саван. Огромни лилии парфюмираха въздуха. По средата на прясно окосена тревна площ имаше слънчев часовник без показалец.

Следван от Багажа, Ринсуинд се промъкна по пътечка с настилка от мраморни късчета, която го заведе към гърба на къщата и бутна една врата. Четири коня го погледнаха над торбите си със зоб. Бяха топли и живи, едни от най-добре гледаните животни, които Ринсуинд някога бе виждал. Един голям бял кон беше в самостоятелно отделение, над вратата на което висеше сребърно-черна юзда. Другите три бяха завързани пред купа сено на отсрещната стена, сякаш току-що бяха докарали посетители. Те изгледаха Ринсуинд с вяло животинско любопитство.

Багажът се блъсна в глезена му. Той се врътна и просъска:

— Я не се блъскай!

Багажът отстъпи заднишком. Изглеждаше засрамен.

Ринсуинд отиде на пръсти до далечната врата и предпазливо я открехна. Водеше към коридор, покрит с каменни плочи, който от своя страна преминаваше в широк вестибюл. Запромъква се напред с гръб, плътно прилепен до едната стена. Зад него Багажът се вдигна на пръсти и припряно заситни подире му.

Самият вестибюл…

Е, не това, че беше значително по-голям, отколкото цялата къща изглеждаше отвън, безпокоеше Ринсуинд — както вървяха нещата тия дни би се изсмял, ако някой му кажеше, че не може да събере един литър в половинлитрова бутилка. Не го безпокоеше толкова и декорът, който беше издържан в Раниокриптен стил и солидно застъпваше черните драперии.

Тревожеше го часовникът. Беше голям и заемаше пространството между две вити дървени стълбища, покрити с дърворезба на неща, които нормалните хора виждат само след много тежко съдебно заседание за нещо незаконно.

Имаше много дълго махало и то се люлееше с бавно тиктакане, което го накара да скръцне със зъби, тъй като бе от типа умишлени, вбесяващи тиктакания, които не оставят абсолютно никакво съмнение, че всяко тик, и всяко так отработва по още една секунда от живота ти. Беше от ония звуци, които недвусмислено внушаваха, че някъде, в някакъв хипотетичен пясъчен часовник, още няколко песъчинки са изчезнали изпод краката ти.

Няма нужда да казваме, че тежестта на махалото бе с ръб на остър като бръснач нож. Нещо го потупа по кръста. Обърна се гневно.

— Виж какво, куфарни сине, казах ти…

Не беше Багажът. Беше млада жена — среброкоса, среброока и доста изненадана.

— О — каза Ринсуинд. — Ъ-ъ… Здравейте?

— Жив ли сте? — попита тя. Гласът й бе от онези, които напомнят за плажни чадъри, лосиони против изгаряне и дълги хладни питиета.

— Ами, надявам се — отвърна Ринсуинд, като се чудеше дали жлезите му си прекарват добре, където и да са. — Понякога не съм толкова сигурен. Кое е това място?

— Къщата на Смърт — каза тя.

— Аха — промълви. Прокара език по изсъхналите си устни. — Е, приятно ми беше да се запознаем, мисля, че трябва вече да си тръгвам…

Тя плесна с ръце:

— О, не трябва да си отивате — каза. — Тук не идват често живи хора. Умрелите тук са скучни, не мислите ли?

— Ъ-ъ-ъ, да — ревностно се съгласи Ринсуинд, като не сваляше очи от вратата. — Не може много да се говори с тях, предполагам.

— Все същото: „Когато бях жив…“ и „По мое време наистина знаехме как да дишаме…“ — каза тя, като положи малка бяла длан върху ръката му и се усмихна. — Освен това са толкова консервативни в навиците си. Никакво удоволствие. Толкова официални.

— Вкочанени? — предположи Ринсуинд.

Тя го тласкаше към сводест портал.

— Абсолютно. Как се казваш? Аз съм Изабел.

— Ъ-ъ-ъ, Ринсуинд. Извинете, но ако това е наистина къщата на Смърт, Вие какво правите тук? Не ми изглеждате умряла.

— О, аз живея тук. — Тя го погледна настойчиво. — Я чакай, ти да не си дошъл да спасяваш изгубената си любов, а? Това винаги ядосва татко, казва ми, добре, че никога не спя, защото щеше да ме държи буден това туп-туп — тупуркането на млади герои, които слизат тук, за да отведат обратно глупавите си момичета, вика.

— И това става често, така ли? — малодушно запита Ринсуинд, докато вървяха по надвисналия с черни драперии коридор.

— Непрекъснато. Мисля, че е много романтично. Само че като си тръгваш, много е важно да не поглеждаш назад.

— Защо?

Тя вдигна рамене:

— Не знам. Може би гледката не е така хубава. Ти всъщност герой ли си?

— А, не. По принцип не. Изобщо не съм. Даже и по-малко от това, фактически. Дойдох просто да потърся един мой приятел — рече нещастно. — Случайно да сте го виждали? Малко дебело човече, носи очила, странно облечен.

Докато казваше това съзнаваше, че може би е пропуснал нещо жизненоважно. 3атвори очи и се помъчи да си спомни последните няколко минути от разговора. Разкритието го блъсна като чувал с пясък.

— Татко?

Тя скромно сведе очи.

— Всъщност съм осиновена — каза. — Намерил ме е, когато съм била малко момиченце, така казва. Доста тъжна история. — Лицето й грейна. — Ела да се запознаеш с него — приятелите му са на гости тази вечер, сигурна съм, че ще му е интересно да те види. Той няма много светски контакти. Аз също — добави.

— Извинете — каза Ринсуинд, — правилно съм разбрал, нали? Говорим за Смърт, нали така. Висок, слаб, празни очни ябълки, отръки му иде да върти косата?

Тя въздъхна:

— Да, боя се, че видът му е против него.

Макар да беше вярно, че както вече посочихме, Ринсуинд трябваше на магията, колкото велосипед на бръмбар, въпреки това, той си запазваше привилегията на практикуващите това изкуство, а именно, че в момента на смъртта му самият Смърт ще трябва да се яви да го вземе (вместо да прехвърли работата на по-маловажно антропоморфично въплъщение, както обикновено става). Главно поради своята некадърност Ринсуинд настоятелно бе пропускал да умре в точно определеното време, а ако има нещо, което Смърт не обича, то това е липсата на акуратност.

— Виж какво, сигурно приятелят ми е мръднал нанякъде — каза, — винаги така прави, това е трагедията на живота му, радвам се, че се запознахме, трябва да тръгвам…

Но тя вече бе спряла пред висока врата, тапицирана с пурпурно кадифе. Отвътре се чуваха гласове — свръхестествени гласове, гласове които обикновената типография ще остане напълно неспособна да предаде, докато някой не измисли линотиперна машина с ехо-рефлектор, а може би и шрифт, приличен на нещо казано от гол охлюв. Ето какво казваха гласовете:

— БИХТЕ ЛИ ОБЯСНИЛИ ТОВА ОЩЕ ВЕДНЪЖ?

— Ами, ако отговорите с какво да е друго, а не с коз, Юг ще може да вкара двата си коза и ще загуби само една Костенурка, един Слон и една Голяма Мистерия, тогава…

— Това е Двуцветко! — просъска Ринсуинд. — Бих познал този глас навсякъде.

— ЕДИН МОМЕНТ — ЧУМАТА ЛИ Е ЮГ?

— О, хайде, Мортус. Той обясни това. Ами ако Гладът беше вирнал — как беше — вирнал в коз? — беше дъхтящ, влажен глас, почти заразен сам по себе си.

— А, тогава ще можете да чакате само една Костенурка, вместо две — ентусиазирано обясни Двуцветко.

— Но ако Войната беше играл оньор първоначално, тогава контракта нямаше да бъде изпълнен с две взятки.

— Точно така!

— НЕ МОЖАХ МНОГО ДА СХВАНА ТОВА, КАЖЕТЕ МИ ПАК ЗА БЛЪФИРАНЕТО. МИСЛЕХ, ЧЕ СЪМ МУ ХВАНАЛ ЦАКАТА — беше тежък кух глас, като сблъсък на две огромни буци олово.

— Това е, когато наддаваш главно, за да заблудиш опонентите си, но разбира се, то може да създаде проблеми на партньора ти…

Гласът на Двуцветко продължаваше да каканиже ентусиазирано. Ринсуинд погледна объркано Изабел, когато през кадифето се понесоха думи като „повторно обявен цвят“, „двоен импас“ и „голям шлем“.

— Разбираш ли нещо от това? — попита тя.

— Нито дума — отговори.

— Звучи страхотно сложно.

От другата страна на вратата тежкият глас попита:

— НИМА ТВЪРДИТЕ, ЧЕ ЧОВЕЦИТЕ ИГРАЯТ ТОВА ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ?

— Някои от тях я усвояват много добре, да. Боя се, че аз съм само любител.

— НО ТЕ ЖИВЕЯТ САМО ОСЕМДЕСЕТ-ДЕВЕТДЕСЕТ ГОДИНИ!

— Ти би трябвало да знаеш, Мортус — каза глас, който Ринсуинд не бе чувал още и безусловно не искаше да чува отново особено по мръкнало.

— Без съмнение това е много… заинтригуващо.

— РАЗДАЙ ПАК И ДА ВИДИМ ДАЛИ СЪМ МУ ХВАНАЛ ЦАКАТА!

— Може би трябва да влезем, а? — предложи Изабел.

Един глас зад вратата каза:

— Тогава играя… Вале Водни Костенурки.

— Не, извинете, сигурен съм, че грешите, нека погледна вашите…

Изабел отвори вратата.

Беше всъщност доста приятен кабинет, може би малко мрачничък, вероятно създаден в лош ден от вътрешен декоратор, който е имал главоболие и манията да поставя огромни пясъчни часовници на всяка плоска повърхност, а също и огромно количество големи, тлъсти, жълти и крайно капливи свещи, от които е искал да се отърве.

Дисковата Смърт беше традиционалист, който се гордееше с индивидуализираното си обслужване и прекарваше повечето от времето си в депресия, тъй като това не му се признаваше. Той често изтъкваше, че никой не се страхува от самата смърт, само от болката, раздялата и забвението, и че е съвсем нелогично да мразиш някого само защото е с празни очни кухини и изпитва тиха гордост от работата си. Все още използваше коса, както обичаше да подчертава, докато Смъртите по другите светове отдавна бяха инвестирали в комбайни.

Смърт седеше от едната страна на покрита с черно сукно маса в средата на стаята и спореше с Глад, Война и Чума. Единствен Двуцветко вдигна глава и забеляза Ринсуинд.

— Хей, откъде се взе? — попита.

— Ами, един ден Създателят взел шепа… а, разбирам, ами, трудно е да обясня, но аз…

— С теб ли е Багажът?

Дървеният сандък изблъска Ринсуинд и се настани пред собственика си, който отвори капака му и затършува вътре, докато накрая извади малка книжка с кожена подвързия и я подаде на Война, който барабанеше по масата с железен юмрук.

— Това е „Системи обявяване“ от Ноузхинджър — каза. — Доста добра е, има много за двойния импас и как да…

Смърт измъкна книгата с кокалестата си ръка и запрелиства страниците, без да забелязва присъствието на двамата.

— ТАКА — рече. — ЧУМА, ОТВОРИ НОВА КОЛОДА КАРТИ. ЩЕ ГО ЧАТНА ТОВА АКО ЩЕ ДА УМРА, В ПРЕНОСЕН СМИСЪЛ, РАЗБИРА СЕ.

Ринсуинд грабна Двуцветко и го издърпа от стаята. Докато препускаха по коридора с галопиращия зад тях Багаж, той попита:

— Какво беше всичко това?

— Ами, те имат много време и си помислих, че сигурно ще им е приятно — задъхано обясни Двуцветко.

— Какво, да играят карти?

— Това е специална игра — каза Двуцветко. Казва се… — замисли се. Езиците бяха слабото му място. — На вашия език се нарича нещо, което се поставя над реката8, например — завърши той, така мисля.

— Акведукт? — опита се да отгатне Ринсуинд, — въдица, бент, язовир?

— Да, възможно е.

Стигнаха вестибюла, където големият часовник все още сечеше секундите от световните животи.

— И как мислиш, докога ще се заглавикват с това?

Двуцветко спря.

— Не съм сигурен — пророни замислено. — Сигурно до последния коз — какъв удивителен часовник…

— Не се опитвай да го купиш — посъветва го Ринсуинд. — Не мисля, че тук това ще им хареса.

— Къде е това тук, по-точно? — попита Двуцветко, привика Багажа и отвори капака му.

Ринсуинд се огледа наоколо. Вестибюлът беше тъмен и пуст, високите му тесни прозорци бяха целите в ледени цветя. Погледна надолу. От глезена му излизаше тънка синя нишка. Сега видя, че и Двуцветко има такава.

— Нещо като неофициално мъртви сме — рече. По-добро обяснение не можеше да даде.

— Аха — Двуцветко продължаваше да бърника.

— Не те ли тревожи това?

— Е, нещата обикновено се оправят накрая, не мислиш ли? Както и да е, аз твърдо вярвам в прераждането. Ти като какво би искал да се върнеш?

— Не, искам да си отивам — твърдо заяви Ринсуинд. — Хайде, да се махаме от… о, не. Само това не.

Двуцветко беше измъкнал една кутия от дълбините на Багажа. Беше голяма и черна, с дръжка от едната страна и малко кръгло прозорче отпред и каишка, така че Двуцветко да може да си го овеси на врата, което и направи.

Имаше такова време, когато на Ринсуинд доста му се нравеше иконоскопа. Вярваше, напук на опита, че светът е принципно разбираем, и че ако само успее да се въоръжи с правилния умствен инструментариум, би могъл да свали задния капак и да види как работи. Той, разбира се, жестоко се лъжеше. Иконоскопът не правеше снимките като пропуска светлината върху специално обработена хартия, както той бе предположил, а по един далеч по-прост метод — беше запрял малък демон с усет към цветовете и сръчна с четката за рисуване ръка. Много се разстрои, когато научи това.

— Нямаш време да правиш снимки — просъска.

— Бързо ще стане — твърдо каза Двуцветко и почука по кутията. Малка вратичка се отвори светкавично и духът подаде глава.

— Хиляди дяволи — каза. — Къде сме?

— Няма значение — отвърна Двуцветко. — Първо часовника, струва ми се.

Демонът присви очи.

— Лоша светлина — процеди. — Три проклети години при бленда 8, ако питаш мене.

Затръшна вратата. Секунда по-късно се чу слабия стържещ звук на тътрения към статива му стол.

Ринсуинд проскърца със зъби.

— Няма нужда да правиш снимки. Достатъчно е да го запомниш — изкрещя.

— Не е същото — спокойно продума Двуцветко.

— По-хубаво е! По-реалистично!

— Не е точно така. След години, като си седя край огъня…

— Вечно ще си седиш край огъня, ако не се измъкнем от тук!

— О, надявам се, че не си тръгвате.

И двамата се извърнаха. Изабел стоеше в сводестия портал и едва забележимо се усмихваше. В едната си ръка държеше коса, коса, чието острие бе с пословична острота. Ринсуинд се опита да не гледа надолу към синята си жизнена нишка; девойка, която държи коса, не би трябвало да се усмихва така неприятно, всезнаещо и леко налудничаво.

— Татко изглежда е малко зает в момента, но съм сигурна, че не би и помислил да ви остави да си идете ей така — добави. — Освен това няма да има с кого да си приказвам.

— Коя е тази? — попита Двуцветко.

— Нещо като постоянно живуща тук — смотолеви Ринсуинд. — Нещо като момиче — добави.

Той сграбчи Двуцветко за рамото и се опита да се измъкне незабележимо през вратата към тъмната студена градина. Не успя, главно понеже Двуцветко не беше от ония, които си падат по нюанси на израза и някак си никога не допускаше, че нещо лошо може да се отнася до него.

— Без съмнение, очарован съм — започна той. — Хубаво жилище имате. Интересен бароков ефект с тези кости и черепи.

Изабел се усмихна. Ринсуинд помисли: „Ако Смърт някога реши да й предаде семейния бизнес, тя ще е по-добра от него — съвсем е смахната“.

— Да, но ние трябва да вървим — каза Ринсуинд.

— Хайде, хайде, не искам и да чувам за това рече тя. — Трябва да останете и да ни разкажете за себе си. Има много време, а тук е толкова скучно.

Тя се стрелна встрани и замахна с косата към лъскавите нишки. Сечивото изписка във въздуха като кастриран котарак — и рязко спря.

Чу се скърцане на дърво. Багажът бе захапал острието с капака си.

Двуцветко удивено погледна Ринсуинд.

С голямо внимание и известна доза удовлетворение, магьосникът умело му заби един в брадичката. Човечето залитна назад, Ринсуинд го хвана, хвърли го на рамо и побягна.

В огряната от звездите градина го зашибаха клонки, малки космати и вероятно ужасни създанийца бягаха изпод краката му, а той отчаяно се бъхтеше, воден от тънката жизнена нишка, блеснала тайнствено по замръзналата трева.

От сградата зад него се разнесе тънък писък на разочарование и ярост. Той отскочи от едно дърво и продължи да бърза. Някъде тук имаше пътека, спомни си той. Но в този лабиринт от сребърна светлина и сенки, обагрен сега в червено, тъй като ужасната нова звезда натрапваше присъствието си даже и в подземния свят, нищо не изглеждаше как то трябва. Във всеки случай, жизнената нишка като че ли водеше в съвсем погрешна посока.

Чу зад себе си шум от стъпки. Задиша тежко от зор — това като да бе Багажът, а точно сега Ринсуинд не искаше да се среща с Багажа, тъй като той може да е разбрал погрешно мотивите му когато удари господаря му, а по принцип Багажът захапваше хората, които не харесваше. Ринсуинд никога не бе имал куража да попита къде точно отиваха хората, когато тежкият капак се захлопнеше подире им, но те със сигурност не бяха там, когато той отново се отвореше.

Оказа се, че нямало защо да се безпокои. Багажът го задмина лесно; поради скоростта, с която се движеха, малките му крачета се сливаха в едно. На Ринсуинд му се стори, че Багажът много стабилно се е съсредоточил в бягането, сякаш усеща какво му се пише и идеята никак не му се нрави.

Не поглеждай назад, спомни си той. Гледката сигурно не е много хубава.

Багажът с трясък премина през един храст и изчезна.

В следващия момент Ринсуинд разбра защо. Беше се килнал от ръба на скалата и падаше към огромната пропаст под нея, дъното на която, вече се виждаше, беше осветена в червено. Две бляскави сини нишки се простираха от Ринсуинд към ръба на скалата и се спускаха надолу в пропастта. Той спря несигурно, макар това да не е точно казано, тъй като бе напълно сигурен за няколко неща, например, че не иска да скочи и че в никакъв случай не иска да се изправи с лице срещу нещото, каквото и да бе то, което идеше подире му, че в света на сенките Двуцветко е доста тежък, а също, че има и по-лоши неща от това да си умрял.

— Назови две — изломоти и скочи.

Няколко секунди по-късно пристигнаха конниците и не спряха като стигнаха края на скалата, а просто продължиха да яздят във въздуха и спряха конете над нищото.

Смърт погледна надолу.

— ТОВА ВИНАГИ МЕ ЯДОСВА — каза. — СЪС СЪЩИЯ УСПЕХ МОГА ДА ИНСТАЛИРАМ ВЪРТЯЩА СЕ ВРАТА.

— Интересно какво искаха — полюбопитства Чумата.

— А де — отвърна Войната. — Ама хубава игра, а?

— Така е — съгласи се Глад. — Неустоима, бих казал.

— ИМАМЕ ВРЕМЕ ЗА ОЩЕ ЕДНО ЦОКАНЕ — каза Смърт.

— Цакане — поправи го Война.

— ЧАКАНЕ за какво?

— Казва се цакане — каза Война.

— ДОБРЕ, ЧАКАНЕ — каза Смърт. Погледна нагоре към новата звезда, недоумяващ какво ли би могла да значи.

— МИСЛЯ, ЧЕ ИМАМЕ ВРЕМЕ — повтори не толкова убедено.

Вече споменахме за опита да се инжектира малко честност в репортажите върху Диска и за това как на поетите и бардовете им е забранено под страх от — е, страх — да приказват за бъбриви поточета и розовопръстата зора, и как биха могли да кажат, да речем, че едно лице е извело на вода хиляда кораба, само ако са в състояние да покажат удостоверение за това от пристанищните власти.

И следователно, от мимолетно уважение към тази традиция, няма да кажем за Ринсуинд с Двуцветко, че се превърнаха в синусоида, виеща се през тъмните измерения, или пък че се чу звук, като от трептенето на чудовищен бивник, или че животът им мина пред очите им като на филмова лента (Ринсуинд във всеки случай беше виждал изминалия си живот като на филмова лента толкова много пъти, че можеше да спи по време на скучните епизоди), или че вселената се стовари върху им, като огромно желе.

Ще кажем, потвърдено от експеримента, че звукът бе като този на дървена линийка, ударена силно с камертон в до диез, или може би в си бемол, а внезапното усещане бе на абсолютен покой.

Така беше, понеже бяха абсолютно неподвижни и беше абсолютно тъмно.

Но Ринсуинд си помисли, че нещо се е объркало.

После видя бледите сини драскулки пред себе си. Отново беше попаднал в Октаво. Помисли си какво ли би станало, ако някой отвори книгата дали той и Двуцветко ще се появят като илюстрация?

Вероятно не, реши той. Книгата, в която се намираха, бе нещо по-различно от самата Октаво, прикована към своя аналой дълбоко в дебрите на Невидимия Университет, която бе просто триизмерно изображение на една многоизмерна реалност и…

Я чакай, помисли си. Аз не мисля по този начин. Кой мисли вместо мен?

— Ринсуинд — повика го глас като шумолене на стари страници.

— Кой? Аз?

— Ти, ами, кой друг, гламав педераст такъв.

В разбитото сърце на Ринсуинд пламна искрица предизвикателство.

— Успяхте ли вече да си спомните как е започната Вселената? — рече злобно. — Прочистване на гърлото, не бе ли така, или поемане на дъх, или пък Почесване по Главата и Опит да си спомниш, Беше Ви на Езика?

Друг глас, сух като прахан, изсъска: „Не забравяй къде попадна“. Би трябвало да е невъзможно да се изсъска изречение без нито един сибилантен звук, но гласът добре се потруди.

— Не забравяй къде попадна? Не забравяй къде попадна? — извика Ринсуинд. — Разбира се, че не съм забравил къде съм, намирам се в една проклета книга и си говоря с един куп гласове, които не виждам, защо мислите, че пищя?

— Предполагам, че се чудиш защо пак те докарахме тук — каза един глас до ухото му.

— Не.

— Не?

— Какво каза той? — попита друг безплътен глас.

— Каза „не“.

— Наистина ли каза „не“?

— Да.

— Аха.

— Защо?

— Щото подобни неща ми се случват непрекъснато — каза Ринсуинд. — В един миг падам от Диска, в следващия гледам как Смърт се учи да играе Бент или Яз, или какво беше там, защо да се чудя на нещо?

— Ами, мислим си, че сигурно ще се чудиш защо не искаме никой да ни казва — рече първият глас, осъзнал, че губи инициативата.

Ринсуинд се поколеба. Мисълта бе минала през ума му, само че много бързо и като се оглеждаше нервно насам-натам да не би да я прегазят.

— Защо пък някой да иска да ви казва?

— Заради звездата — обясни магията, — Червената звезда. Магьосниците вече те търсят, като те намерят, искат да кажат заедно Осемте магии, за да променят бъдещето. Мислят, че Дискът ще се сблъска със звездата.

Ринсуинд се позамисли над това.

— А ще се сблъска ли?

— Не съвсем, но в известен… какво е това?

Ринсуинд погледна надолу. Багажът тромаво се измъкна от тъмното. В капака му се беше заклещило дълго парче от острие на коса.

— Това е просто Багажът — обясни.

— Но ние не сме го викали тук!

— Никой не го вика никъде — заразправя Ринсуинд. — Той просто се появява. Не се притеснявайте за него.

— Аха. За какво говорихме?

— За червената звезда.

— Така. Много е важно ти да…

— Ало, ало, има ли някой там вънка?

Беше слабичък скърцащ гласец и идеше от снимачната кутия, която все още висеше на безчувствения врат на Двуцветко.

Демонът от кутията отвори капандурата си и замижа към Ринсуинд.

— Къде сме, шефе? — попита.

~ Не съм сигурен.

— Още ли сме в пъклото?

— Може би.

— Е, да се надяваме, че ще отидем някъде, където няма да ни трябва много черно, щото се свърши. — Капандурата се затвори с трясък.

Ринсуинд за миг си представи как Двуцветко раздава снимките си с коментари от рода на: „Това съм аз, измъчван от милиони демони“ и „Това съм аз с онази странна двойка, с която се запознахме по мразовитите склонове на Подземния свят“. Ринсуинд не знаеше със сигурност какво става с човека, след като наистина умре, достоверните източници по въпроса бяха малко неясни; мургав моряк от Къмрибните земи беше заявил, че е убеден, че ще отиде в рай, където ще има шербет и хурии. Ринсуинд не знаеше какво точно е хурия, но след известно размишление дойде до заключението, че е малка захарна торбичка за смучене на шербета. Както и да е, от шербета кихаше.

— Сега след като престанаха да ни прекъсват — твърдо рече сух глас, — може би ще можем да продължим. Изключително важно е да не позволиш на магьосниците да вземат от теб магията. Ужасни неща ще се случат, ако всичките осем магии се кажат преждевременно.

— Искам само да бъда оставен на мира — каза Ринсуинд.

— Добре, много добре. Знаехме, че можем да ти се доверим още откакто за първи път отвори Октаво.

Ринсуинд се поколеба.

— Я чакайте малко — рече. — Вие искате да тичам насам-натам и да не позволявам на магьосниците да съберат всички магии заедно?

— Точно така.

— Затова ли една от вас влезе в главата ми?

— Затова.

— А известно ли ви е, че напълно съсипахте живота ми? — разгорещи се Ринсуинд. — Можех действително да стана добър магьосник, ако не бяхте решили да ме използвате за нещо като вървяща магическа книга. Не си спомням никакви други магии, страхуват се да стоят в една глава с вас!

— Съжаляваме.

— Просто искам да си ида у дома! Искам да се върна там, където… — очите на Ринсуинд се навлажниха, — там, където под нозете ти има калдъръм и бирата не е чак толкова лоша, и можеш да си купиш доста добро парче пържена риба за вечеря, може би с две големи зелени краставички, и даже баница със змиорка и порция миди, и винаги има наблизо топла конюшня за преспиване, и сутрин си все на същото място като предишната нощ и всичко си е на мястото, а не като след буря. Искам да кажа, не ме е толкова яд на магьосничеството, може и да не съм замесен от тесто за магьосници, нали така, просто искам да си отида у дома…

— Но ти трябва… — започна една от магиите. Беше късно. Носталгията, този малък ластик в подсъзнанието, който може да навие змиорка и да я запрати на три хиляди мили през непознати морета, или да накара един милион леминги радостно да се втурнат към родината на дедите си, която, поради едва забележимо отклонение в движението на континентите вече не е там — носталгията се надигна в него като изгълтана късно вечер манджа, потече по тънката нишка, свързваща измъчената му душа към тялото, вкопчи се там и задърпа… Магиите останаха сами в тяхната Октаво. Сами, във всеки случай, ако не се брои Багажа. Погледнаха го, не с очи, а със съзнание, старо като самия свят на Диска.

— Я се разкарай и ти — казаха му.

— …страшно.

Ринсуинд съзнаваше, че този, който говори е самият той, позна се по гласа. За миг погледна през очите си не както се гледа нормално, а тъй както шпионин би надникнал през изрязаните очи на картина. В следващия момент се върна.

— Добре ли ши Риншуикд? — попита Коен. — Ижглеждаше като да те няма.

— Наистина беше малко бледен — съгласи се Бетан. — Сякаш някой ти се разхождаше върху гроба.

— Ъ, ъ, да, сигурно съм бил аз — каза. Вдигна пръсти и ги преброи. Като че ли бройката излизаше.

— Хъм, изобщо ли не съм мърдал оттук? — попита.

— Само се беше загледал в огъня, сякаш си видял призрак — отвърна Бетан.

Зад тях някой изпъшка. Двуцветко се надигаше, хванал с две ръце главата си.

Очите му се фокусираха върху тях. Устните му беззвучно замърдаха.

— Това наистина беше един много странен… сън — рече. — Къде съм? Защо съм тук?

— Ами — започна Коен, — някои кажват, ше Шъждателят на Вшелената вжел шепа глина и…

— Не, имам предвид тук — поясни Двуцветко, — ти ли си това, Ринсуинд?

— Да — призна най-после Ринсуинд по липса на доказателства за противното.

— Имаше някакъв там… часовник, който… и тези хора, които… — занарежда Двуцветко. Разтърси глава. — Защо всичко тук мирише на коне?

— Ти беше болен — каза Ринсуинд. — имаше халюцинации.

— Да, предполагам, че това е било — Двуцветко погледна надолу към гърдите си, — защо имам…

Ринсуинд скочи.

— Извинете, много е задушно тук вътре, трябва да изляза малко на въздух — избърбори. Грабна снимачната кутия от врата на Двуцветко и се втурна към изхода на шатрата.

— Не забелязах това на врата му, когато дойдохме — каза Бетан.

Коен сви рамене.

Ринсуинд успя да измине няколко ярда от юртата, преди да защрака механизмът на снимачната кутия. Бавно, бавно, кутията избута и последната снимка, направена от демона.

Ринсуинд я сграбчи.

Това, което тя изобразяваше, би било доста ужасно дори посред бял ден. На мразовитата звездна светлина, обагрена в червено от сиянието на зловещата нова звезда, беше много по-лошо.

— Не — промълви Ринсуинд. — Не беше такова, имаше къща и онова момиче, и…

— Виждаш каквото виждаш, а аз рисувам, каквото виждам — каза демонът през капандурата си. — Онова, което виждам е действително. Така съм възпитан. Виждам само онова, което съществува в действителност.

Нещо тъмно се приближи към Ринсуинд, скриптейки по снежната кора. Беше Багажът. Ринсуинд, който обикновено го мразеше и не му се доверяваше, внезапно почувствува, че това е най освежително нормалното нещо, което някога е виждал.

— Виждам, че си успял, а? — каза Ринсуинд. — Погледна ли назад?

Багажът не продумваше. За момент останаха мълчаливи, като двама воини, току-що избягали от кървава битка и поспрели да си възвърнат дъха и разсъдъка.

После Ринсуинд рече:

— Ела, вътре има огън — пресегна се да потупа Багажа по капака. Той раздразнено щракна срещу му, като едва не му захапа пръстите.

Животът отново бе станал нормален.

Зората на следващия ден бе ярка, ясна и студена. Небето се превърна в син купол, залепен за белия чаршаф на света и целият ефект би бил свеж и чист като реклама на зъбна паста, ако не беше розовата точка на хоризонта.

— Вижда ше веше и на дневна шветлина — рече Коен, — какво е това?

Впери поглед в Ринсуинд, който почервеня.

— Защо всички гледат към мен? — възмути се. — Не знам какво е, може би е комета или нещо такова.

— Всички ли ще изгорим? — попита Бетан.

— Отде да знам? Никога не ме е блъскала комета.

Яздеха в индийска нишка по бляскавото снежно поле. Конните хора, които изглежда високо ценяха Коен, им бяха дали конете си и напътствия как да стигнат до река Смарл, на 100 мили към Ръба, където Коен смяташе, че Ринсуинд и Двуцветко могат да намерят кораб да ги откара до Кръглото море. Беше обявил, че идва с тях, заради болезнените си измръзвания.

Бетан моментално бе заявила, че също ще дойде, в случай, че Коен иска нещо да му маже.

Ринсуинд имаше неясното чувство, че тук ври и кипи някаква химия. Ако не друго, Коен бе положил усилия да си среше брадата.

— Мисля, че е доста увлечена по теб — каза. Коен въздъхна.

— Ако бях ш двайшет години по-млад — печално пророни.

— И?

— Щях да шъм на шешдешет и шедем.

— Какво общо има с това?

— Ами… как да ти кажа… Като бях млад мъж и ши шъждавах репуташията по света, тогава обишах жените ми да ша шервенокоши и пламенни.

— Аха.

— Пошле малко оштарях и запошнах да търша блондинката шъш шветшки бляшък в ошите.

— А, така ли?

— Но пошле пак оштарях още малко и тогава оцених штрашните тъмнроки жени.

Той спря. Ринсуинд чакаше.

— И? — попита. — После какво? Кое е това, което търсиш в жените сега?

Коен извърна към него влажното си синьо око.

— Търпението — отвърна.

— Не мога да повярвам! — каза един глас зад тях, — аз яздя с Коен Варварина!

Беше Двуцветко. От ранна утрин се държеше като маймунка, открила ключа за банановата плантация, след като разбра, че диша един и същ въздух с най-великия герой на всички времена.

— Да не би шлушайно да проявява шаркажъм? — обърна се към Ринсуинд Коен.

— Не. Такъв си е.

Коен се извърна на седлото. Двуцветко грейна и гордо му махна. Коен се обърна напред и изпухтя.

— Да не би да няма оши тоя?

— Има, но не виждат като тия на другите хора. Можеш да ми вярваш. Имам предвид — е, нали си спомняш юртата на Конските хора, дето бяхме снощи?

— Да.

— Не би ли казал, че е малко тъмна, омазнена и мирише на много болен кон?

— Много тошно опишание, бих кажал.

— Той не би се съгласил. Би казал, че е великолепна варварска шатра, окичена с кожи на големи зверове, убити от косооките воини от ръба на цивилизацията и мирише на редки неизвестни смоли, плячкосани от керваните, прекосяващи безбродните… е, и така нататък. Не се шегувам — добави.

— Луд ли е?

— Нещо подобно. Но луд с много пари.

— А, тогава не може да е луд. Пожнавам тожи швят — ако шовек има много пари, той е прошто екшентрик.

Коен отново се извърна на седлото. Двуцветко разказваше на Бетан как Коен сам самичък победил змиите-воини на господаря на вещиците Сбе линде и откраднал свещения диамант от гигантската статуя на Офлър, Бога на Крокодилите.

Сред бръчките на лицето на Коен се изписа една особена усмивка.

— Бих могъл да му кажа да млъкне, ако искаш — предложи Ринсуинд.

— Ще млъкне ли?

— Не, не вярвам.

— Нека ши бърбори. — Ръката му попипна дръжката на меча, гладко излъскана от ръкохватката на десетилетията.

— Както и да е, харесват ми очите му — каза. Виждат петдесет години назад.

На сто ярда зад тях, подскачайки доста тромаво по мекия сняг, идеше Багажът. Никой никога не вземаше мнението му за нищо.

До вечерта бяха стигнали края на високите равнини и навлязоха в мрачни борови гори, където снежната буря бе поръсила съвсем малко скрежец. Наоколо им се издигаха огромни напукани скали, а долините бяха толкова тесни и дълбоки, че дните продължаваха само около двадесет минути. Див, ветровит край, където човек би могъл да очаква, че ще срещне…

— Троли — каза Коен, душейки въздуха. Ринсуинд се огледа в червената вечерна светлина наоколо. Скали, които преди бяха изглеждали съвсем нормални, внезапно му се сториха подозрително живи. Сенки, които не би погледнал повторно, сега започнаха да изглеждат ужасяващо плътни.

— Обичам тролите — рече Двуцветко.

— Не, не ги обичаш — твърдо заяви Ринсуинд. — Не можеш да ги обичаш. Те са големи, буцести и ядат хора.

— Не е вярно — намеси се Коен, който тъкмо се свличаше тромаво от коня и си масажираше коляното. — Широко разпроштранена жаблуда, нищо повеше. Тролите никога не ша ижяли никого.

— Така ли?

— Да, винаги ишплюват паршетата. Не ушпяват да шмелят хората, нали ражбираш? Шредноштатишеският трол не ще нищо повеше от живота от една хубава буца гранит, да решем, а може би блокше варовик жа дешерт. Шувал шъм да кажват, ше това е защото ша шиликон… шиликожи… — Коен спря и избърса брадата си, — защото ша направени от камън.

Ринсуинд кимна. Тролите бяха добре познати в Анкх Морпорк разбира се, където често ги наемаха за бодигардове. Обикновено издръжката им струваше малко скъпичко, докато се научеха, че има врати и престанеха да излизат от къщи, крачейки напосоки през най-близката стена.

Докато събираха дърва, Коен продължи:

— Тролшки жъби, ето това е нещо.

— Защо? — попита Бетан.

— Диаманти. Не може инаше, нали ражбираш. Нищо друго не издържа на камъните и даже тях трябва да шменят вшяка година.

— Като заговорихме за зъби… — започна Двуцветко.

— Да?

— Не мога да не забележа…

— Да?

— А, нищо — каза Двуцветко.

— Да? О! Хайде да жапалим огъня преди да ше е штъмнило. И пошле — лицето на Коен помръкна, — май ще трябва да направим шупа.

— Ринсуинд го бива по тия работи — ентусиазира се Двуцветко. — Знае всякакви билки, коренчета и тям подобни.

Коен хвърли на Ринсуинд поглед, който говореше, че той, Коен, не вярва в това.

— Е, Конните хора ни дадоха малко коншка паштърма — рече. — Ако намерите малко див лук и туй онуй, може би ще штане по-вкушна.

— Но аз… — започна Ринсуинд и се отказа. Все пак, разсъждаваше той, знам как изглежда лука, такова едно висящо, бяло и с нещо зелено, което се подава от единия край, би трябвало да е сравнително лесно забележимо.

— Ще ида тогава да хвърля един поглед, а? — попита.

— Добре.

— Ей там в оня гъст сенчест храсталак, така ли?

— Чудешно мяшто, да.

— Искаш да кажеш, там където са ония дълбоки дерета и тям подобни, а?

— Идеално мяшто, шпоред мен.

— Да, и аз така си помислих — каза Ринсуинд с горчивина.

Тръгна, като се чудеше как се примамва лук. В края на краищата, мислеше си, макар да ги вижда човек как висят на сплитове по сергиите на пазара, сигурно не растат така, може би селяните или който и да е там използват хрътки за лук или нещо подобно, или пък пеят някакви песни, за да привлекат лука.

Няколко ранни звезди бяха вече изгорели, когато той захвана да ровичка безцелно сред листата и треволяците. Светещи гъби, неприятно органични, прилични на брачни помощни средства за гноми, джвакаха под краката му. Други някакви неща, за щастие невидими, подскачаха и изпълзяваха изпод храстите и крякаха срещу му укоризнено.

— Лук? — прошепна Ринсуинд. — Да има някъде тука лук?

— Ей там под старото тисово дърво — каза един глас до него.

— Аха — рече Ринсуинд. — Добре.

Настъпи дълго мълчание, нарушавано само то жуженето на комари покрай ушите на Ринсуинд.

Стоеше съвършено неподвижен. Не беше си помръднал даже очите.

Накрая продума:

— Извинете!

— Да?

— Кое е тисовото дърво?

— Малко, чворесто, с къси тъмнозелени иглички.

— А, да, виждам го. Благодаря още веднъж.

Не се помръдна. Накрая гласът додаде разговорливо:

— С какво друго мога да ви услужа?

— Не сте дърво, нали? — попита Ринсуинд, все още вперил поглед напред.

— Я не се излагай. Дърветата не говорят.

— Простете. Напоследък си имах малко проблеми с дървета, затова, нали знаете как е?

— Не съвсем. Аз съм скала.

Гласът на Ринсуинд почти не се измени.

— Хубаво, хубаво — бавно отрони. — Е, ще си откъсна малко лук тогава.

— Да ви е сладко.

Тръгна напред с внимателна и достойна походка, съзря туфичка жилести бели неща, сврени в храсталаците, внимателно ги изкорени и се обърна назад.

Малко по-нататък имаше една скала. Но скалите тук бяха навсякъде, самите кости на Диска бяха близо до повърхността.

Изгледа строго тисовото дърво само така, да не би да е говорило то. Но тисът, тъй като е сравнително самотно дърво, не беше чувал за Ринсуинд, дървесния Спасител, а освен това спеше.

— Двуцветко, ако говориш ти, да знаеш, че през цялото време знаех, че си ти. — Гласът му изведнъж прозвуча ясно и много самотно в сгъстяващия се здрач.

Ринсуинд си спомни единствения факт, който със сигурност знаеше за тролите, че се превръщат в камъни при излагане на слънчева светлина, така че на онези, които наемат троли за работа през деня се налага да харчат баснословни суми за предпазен крем.

Но сега като си помислеше, никъде не се казваше какво става с тях след като слънцето отново залезе…

Последните капки дневна светлина се стекоха от пейзажа. И внезапно му се стори, че наоколо има страшно много скали.

— Ужасно се забави с тоя лук — каза Двуцветко. — Май няма да е зле да отидем да го потърсим, а?

— Магьошниците жнаят как да се пажят — рече Коен, — не ше тревожи. — Трепна от болка. Бетан му режеше ноктите на краката.

— Той всъщност не е чак толкова добър магьосник — сподели Двуцветко, придръпвайки се по-близо до огъня. — Не бих му го казал в лицето, но… наведе се към Коен, — фактически никога не съм го виждал да прави някаква магия.

— Така, дай сега другия — каза Бетан.

— Много любежно от твоя штрана.

— Би имал доста хубави крака, ако се грижеше за тях.

— Май веше не мога да ше навеждам, както преди — призна Коен стеснително. — Ражбира ше, в моя бранш, шовек не среща много педикюришти. Штранно, наиштина. Шрещал шъм купища жмишки швещеници, Шмахнати богове, диктаторк, но нито един педикюришт. Предполагам не би ижглеждало редно, наиштина — Коен срещу Педикюринитите…

— Или „Коен и Съдбовните Масажисти на Гръбначни стълбове“ — предложи Бетан. Коен се изкиска.

— Или „Коен и Смахнатите Зъболекари“ — засмя се Двуцветко.

Коен веднага затвори уста.

— Какво шмешно има в това? — запита с режещ като бръснач глас.

— О, ами, ъ-ъ — почна Двуцветко. — Нали разбираш, зъбите ти…

— Какво има на жъбите ми — заяде се Коен.

Двуцветко преглътна:

— Забелязвам, че не са… ъ-ъ… не са на едно и също географско местоположение с устата ти.

Коен го изгледа кръвнишки. После клюмна и сякаш се смали и остаря.

— Така е, ражбира ше — изломоти, — не ти ше шърдя. Трудно е да ши герой без жъби. Каквото и друго да жагубиш, не преши, и с едно око даже минаваш, ама като оголиш веншите и край, никой не те уважава.

— Аз те уважавам — лоялно го осведоми Бетан.

— Защо не си вземеш други — бързо го подкани Двуцветко.

— Да, ако бях акула или нещо подобно, да, щяха да ми порашнат нови — саркастично отвърна Коен.

— А, не, те се купуват — каза Двуцветко. — Ето ще ти покажа… ъ-ъ… Бетан, били се обърнала, ако обичаш? — Изчака, докато тя се извърне, и после пъхна ръка в устата си.

— Видя ли шега?

Бетан чу как Коен ахна.

— Можеш да ши махаш жъбите?

— О, да. Имам няколко комплекта. Ижвинете. — чу се как преглътна и после продължи с по-нормален глас, — много е удобно, разбира се.

Самият глас на Коен излъчваше страхопочитание, поне доколкото такова може да се изрази без зъби, само дето не те впечатлява толкова.

— Предполагам, ше е така — рече. — Като те жаболят, вадиш ги и ги оставяш да ши му берат гайлето, а? Да им е жа урок на тия мръшнишета, да видят хубаво ли е шамишки да ши болят!

— Не е точно така — внимателно поясни Двуцветко, — те не са мои, само са моя собственост.

— Знаши ши шлагаш в уштата шужди жъби?

— Не, правят се, много хора носят такива там, откъдето идвам, това е…

Но Двуцветко не можа да довърши лекцията си за зъбните протези, тъй като някой го удари.

Малката луна на Диска се бъхтеше сред небето. Светеше със собствена светлина поради неудобните и доста неефективни астрономически разпоредби на Създателя и бе претъпкана с разни видове лунни богини, които точно в това време не се интересуваха много какво става на Диска, защото подписваха петиция срещу Ледените Великани.

Ако бяха погледнали надолу, щяха да видят как Ринсуинд провежда спешен разговор с цял отбор скали.

Тролите са една от най-старите форми на живот в мултивселената, и водят началото си от един ранен опит да се развие животът, но без някакви си там джвакащи протоплазми. Тролите живеят много дълго, като хибернират през лятото и спят през деня, тъй като горещината им се отразява и ги прави мудни. Геологията им е забележителна. Може да се говори за племенология, могат да се споменат полупроводкиковите свойства на нечистия силикон, би могло да се говори за гигантските праисторически троли, които съставляват по-голямата част от основните планински вериги на Диска и ще причинят големи неприятности, ако един ден се събудят, но истината е, че без мощното и вездесъщо магическо поле на Диска, тролите биха измрели много отдавна.

Психиатрията още не беше измислена на Диска. Никой не бе тикал под носа на Ринсуинд мастилено петно, за да разбере дали не му хлопа дъската. Поради това, той би могъл да опише как скалите се превръщат отново в троли само с неясно бръщолевене за това как като гледаш огъня или облаците, внезапно се образуват картини.

В един момент виждаш съвсем обикновена скала, и изведнъж няколко пукнатини, дето през цялото време са си били все там, определено започват да изглеждат като уста или наострено ухо. В следващия момент, без изобщо да се променя нещо, насреща ти вече седи някакъв трол и ти се хили с уста, пълна с диаманти.

Няма да могат да ме смелят, каза си. Страхотно ще им прилошее от мене.

Това не го успокои кой знае колко.

— Значи ти си Ринсуинд, магьосникът — рече най-близкостоящият. Звучеше така, сякаш някой бяга по чакъл. — Знам ли? Мислех, че ще си по-висок.

— Може би е ерозирал малко — каза друг, — легендата е страхотно стара.

Ринсуинд се размърда неловко. Сигурен беше, че скалата на която седеше си променя формата, а освен това мъничък трол — не по-голям от дребно камъче — седеше дружелюбно на крака му и го гледаше с огромен интерес.

— Легенда? — попита Ринсуинд. — Каква легенда?

— Предавала се е от планина на чакъл от залеза9 на времето насам — рече първият трол. — „Когато червената звезда огрее небето, Ринсуинд, магьосникът, ще дойде да търси лук. Не го хапете. Много е важно да му помогнете да остане жив“.

Настъпи моментно мълчание.

— Това ли е всичко? — попита Ринсуинд.

— Да — отвърна тролът. — Винаги ни е озадачавала. Повечето от нашите легенди са много по-вълнуващи. Едно време е било по-интересно да си трол.

— Така ли? — пророни Ринсуинд едва-едва.

— О, да. Безкраен празник. Пълно с вулкани. Да си скала действително е значело нещо тогава. Целият този глупав утаечен начин на живот въобще не е съществувал — или си вулканична, или те няма. Разбира се, това отдавна вече не е така. Нашите сега се наричат троли, а всъщност понякога не са нищо повече от шисти. Даже креда. Не бих си придавал важност, ако ставам само за писане, а ти?

— И аз — бързо се съгласи Ринсуинд. — Изобщо не бих. Тази… ъ-ъ… легенда, де. Гласи, че не трябва да ме хапете, а?

— Точно така — изписка малкото тролче на крака му, — именно аз ти казах къде е лука!

— Много се радвам, че дойде — рече първият трол, който, Ринсуинд не пропусна да отбележи, беше най-големият. — Малко сме обезпокоени от тази нова звезда. Какво означава?

— Не зная — отвърна Ринсуинд. — Всички мислят, че знам за нея, ама не знам…

— Не че имаме нещо против да се стопим — поясни големият трол. — В края на краищата, всички ние сме започнали по този начин. Но си мислим, че вероятно тя означава край на всичко останало и това не ни се струва много хубаво.

— Става все по-голяма — отбеляза един друг трол. — Погледнете я сега. По-голяма е от снощи.

Ринсуинд погледна. Беше определено по-голяма от снощи.

— Така че, мислехме, че може би ще ни дадеш някакъв съвет — рече главният трол, звучейки възможно най-смирено с този глас като гранитна гаргара.

— Бихте могли да скочите от Ръба — рече Ринсуинд. — Сигурно много места във вселената биха се зарадвали на няколко допълнителни скали.

— Това сме го чували — каза тролът. — Срещали сме скали, които са го опитвали. Казват, че се лети милиони години, след което се нажежаваш и изгаряш, и накрая се озоваваш на дъното на огромна дупка в пейзажа. Никак не звучи обнадеждаващо.

Той се изправи, при което се чу шум като барабанене на кюмюр по ламарина и протегна дебелите си буцести ръце.

— Е, предполага се, че трябва да ти помогнем рече. — Какво искаш да сторим за теб?

— Ами трябваше да правя някаква супа — сподели Ринсуинд, като размаха неопределено лука. Май не беше от най-героичните или пък решителни жестове.

— Супа ли? — попита тролът. — Това ли е всичко?

— Ами, може би и няколко бисквити.

Тролите се спогледаха, оголвайки зъбна бижутерия, достатъчно за закупуването на средно голям град. Накрая най-големият каза:

— Е, добре, супа да е тогава — скръцна, вдигайки рамене решително. — Просто си представяхме, че легендата ще е… е, да де, малко по… не знам, мислех си… някак по… както и да е, предполагам, че това няма значение.

Подаде ръка с очертания прилични на чепки вкаменени банани.

— Името ми е Кварц — каза. — Онези там са Кристал, Брекча, Яспис и жена ми Берил, тя е малко метаморфозна, но кой ли не е в днешно време? Яспис, слез от крака му.

Ринсуинд внимателно пое подадената му ръка, като се стегна в очакване да му изхрущят костите. Не изхрущяха. Ръката на трола беше груба, покрита с лишеи около ноктите.

— Съжалявам — рече. — За първи път се запознавам с троли.

— Ние сме на изчезване — печално обясни Кварц, когато дружината потегли под звездното небе. — Малкият Яспис е единственото камъче в племето ни. Страдаме от философия, нали разбирате.

— Наистина ли? — поде Ринсуинд като се опитваше да не изостава.

Тролите се движеха много бързо, но и много тихо; огромните им закръглени форми напредваха като привидения в нощта. Единственото, което се чуваше от време на време бе глухият писък на някое нощно създание, неуспяло да чуе приближаването им.

— О, да. Направо сме мъченици в това отношение. Накрая, това сполетява всинца ни. Някоя хубава вечер, разправят, понечваш да се събудиш, а после си казваш: „Защо ли ми е всичко това?“ и се отказваш. Виждаш ли ония огромни обли камъни ей там?

Ринсуинд видя някакви грамадни каменни форми в тревата.

— Онази открая е леля ми. Не знам за какво мисли, но не е помръднала от 200 години.

— Боже мой, съжалявам.

— О, това не е проблем, нали сме тук и се грижим за тях — рече Кварц. — Наоколо няма много човеци, нали знаеш? Знам, че ти не си виновен, но вие хората май не правите разлика между един замислил се трол и обикновена скала. Видиш ли, прачичо ми бе фактически начукан за камъни.

— Но това е ужасно!

— Да, в един миг си беше трол, в следващия декоративна камина.

Спряха пред някаква скала, която изглеждаше позната. В тъмнината тлееше полузагаснал разпилян огън.

— Май тук са се били — отбеляза Берил.

— Всички са изчезнали — извика Ринсуинд. Изтича до края на сечището. — И конете! Даже Багажът го няма!

— Някой е протекъл — рече Кварц, като се наведе. — Онова червеното воднистото, дето го имате във вътрешностите си. Вижте!

— Кръв!

— А, така ли му викате? Така и не разбрах за какво служи.

Ринсуинд уплашено се луташе, загубил ума и дума, като надничаше зад храстите да не би някой да се е скрил там. Ето как се спъна в малко зелено шишенце.

— Мехлемът на Коен! — изстена. — Никъде не тръгва без него!

— Ами — почна Кварц, — на вас човеците нещо ви става, искам да кажа, както на нас, когато станем съвсем мудни и хванем философия, само че вие просто се разпадате на парчета…

— Казва се умиране! — изкрещя Ринсуинд.

— Точно така. Явно са направили това, щом ги няма тук.

— Освен ако не са ги изяли! — възбудено предположи Яспис.

— Хъм — каза Кварц.

— Вълци? — попита Ринсуиид.

— Още преди години ние прегазихме всички вълци наоколо — обясни тролът. — Най-вече старият ни дядо.

— Не ги обичаше, а?

— Не, просто нямаше навика да гледа къде стъпва. Хмм.

Тролите отново погледнаха надолу.

— Има някаква следа — каза Кварц. — Доста коне.

Вдигна поглед към близките хълмове, където над осветените от луната гори се извисяваха голи скали и опасни зъбери.

— Старият ни дядо живее там горе — рече тихо. Нещо в начина, по който го каза, накара Ринсуинд да реши, че никога не би искал да се запознае със стария им Дядо.

— Опасен е, така ли? — осмели се да попита.

— Много е стар, голям и злобен. Не сме го виждали тъдява от години — каза Кварц.

— От векове — поправи го Берил.

— Ще ги направи на пихтия всичките! — добави Яспис, като скачаше радостно нагоре-надолу по пръстите на краката на Ринсуинд.

— Понякога се случва някой наистина стар и голям трол да се запилее сам сред хълмовете и — ъ-ъ — скалата побеждава, нали разбирате?

— Не.

Кварц въздъхна.

— Хората понякога се държат като животни, нали? Така и някой трол понякога започва да мисли като скала, а скалите не обичат много хората.

Брекча, слабичък трол с варовиково покритие, потупа Кварц по рамото.

— Ще ги проследим, нали? — попита.

— Според легендата, трябва да помогнем на това пюре Ринсуинд.

Кварц се изправи, помисли малко, после хвана Ринсуинд за врата, вдигна го скърцайки и го постави на раменете си.